Планета Читанка

December 12, 2017

THE DARK CORNERКлубен Панаирен Гайд

Понеже напоследък е много модерно да се пускат гайдове за Панаира на книгата в НДК реших, че ще е хубаво да направя и аз един такъв - естествено, с книги на автори от клуба. Ако искате да прочетете някое заглавие с автор член на LAZARUS, на Панаира в НДК може да намерите следните книги на указаните места:

Димитър Цолов - Кървави Песни



Несъмнено, най-новият клубен хит. Това е петият роман на Доктора - фентъзи приключенията на Рент и Блър можете на откриете на щанда на Изток-Запад - ет. 2, щанд 210. За най-запалените - в събота, 16-и, между 14 и 16 ч, Митко Цолов ще присъства физически на щанд FLTRP - ляв полуетаж, щанд А3, така че можете да си вземете книгата лично от него с автограф.

Пръстенът на Нибелунга - Елена Павлова/Пепи Станимиров



Едно прекрасно приказно приключение, написано по либретото на Вагнер, може да стане ваше притежание от щанда на издателство Кибеа - ет. 3, щанд 333. Четири великолепни издания, написани и илюстрирани по най-добрия възможен начин за вас. А специално за феновете - можете да се срещнете и лично да вземете автограф от авторката и художника в събота, 16-и, между 13 и 15 ч, пак на въпросния щанд.

Черната Корона - Александър Драганов



Отново чудесен, дори бих казал страхотен роман от Сашо Драганов - фентъзи с доволно мрачни хорър-нотки, продължение на "Сказания за Ледената планина". Черната Корона лично за мен е връх в досегашното творчество на Александър. Можете да откриете книгата на щанда на Иви Пет - ет. 4, щанд 406.

4. ЛАМЯ ЕООД - Марин Трошанов



Предизвикалите фурор ърбън-фентъзи романи на Марин ЛАМЯ ЕООД и ЛАМЯ 2: Освобождение могат да станат ваше притежание от щанда на издателство ФЮТ - ет. 3, щанд 332. Само един факт - Марин Трошанов е без съмнение най-каненият писател в инициативата Писател назаем и обиколи училища из цяла България, за да представи своите книги. Не пропускайте!

5. Бранимир Събев - Пустинния Скорпион/Априлска Жътва



Ами, ето я моя милост, закъде без мен. Случайно ако някой не си е закупил Скорпиона и Жътвата, може да го направи от щанда на издателство ИБИС - ет. 3, щанд 301. Пустинния Скорпион е сборник фантастика и фентъзи, а Априлска Жътва е повече хорър.

6. Елена Павлова - Две Луни



Несравнимият сборник на Елена, страхотната компилация Две Луни, съдържащ фантастика, фентъзи, че и щипка хорър, може да стане ваш от щанда на издателство Изток-Запад - ет. 2, щанд 210. Сборник разкази, в който няма нито лоши, нито средняшки произведения - всичко е от страхотно нагоре.

Ами, това е. Пожелавам ви приятно четене!

December 11, 2017

Човешката библиотека„Разкажи ми приказка“: електронно и хартиено издание, премиера (16.12.) и приятелска среща (19.12.)

Приятели (:

Двайсет и шестата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде:

„Разкажи ми приказка“ – Мел

корица на „Разкажи ми приказка“

корица на „Разкажи ми приказка“

Автор: Любомира Стоянова – Мел, 2017
Редактор: Калин М. Ненов, 2017
Коректор: Калин М. Ненов, 2017
Художници на кориците: Любомира Стоянова – Мел, Катерина Данаилова, 2017
Оформление на кориците: Любомира Стоянова – Мел, Мартина Неделчева, 2017
Илюстрации: Любомира Стоянова – Мел, 2017
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2017
Предпечат: Любомира Стоянова – Мел, Атанас П. Славов, 2017
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2017
ISBN: 978-619-90514-3-6
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2017
(без ISBN)
Най-нова версия: 2017-12-11

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

За електронното издание ни пишете и:

  1. дали предпочитате корица 1 (на Мел) или корица 2 (на Катя Данаилова);
  2. с илюстрации ли го искате (файлът е няколко пъти по-голям) или без.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 7 лв., но ако си го поръчате от нас, става 5 лв. То винаги е с корица 1 и с картинки. Много картинки. 😉

Автографи ще искате ли? 🙂 Първата ви възможност е по време на премиерата на „Разкажи ми приказка“16 декември от 11 часа в детския отдел на Столична библиотека, като част от награждаването в тазгодишния ни Копнеж за растящо творчество.

Втората е една съвсем неформална среща с Мел на 19 декември от 18 до 20 часа в новия дом на книгите ни: книжен център „Славейков“.

Ще се видим ли? 🙂

И дали остана нещо важно за казване?

… А, да. Утре започва Панаирът на книгата. Ние продължаваме да не одобряваме начина, по който са организирани Панаирите. Ако две страници изчисления ви идват в повече, обобщаваме с едно изречение: Купувайки книги от Панаира на книгата, най-напред изплащате огромните такси за наем на Националния дворец на културата и асоциация „Българска книга“ –  и само ако остане нещо свръх тях, то отива при издателите и творците. (Уви, девет години по-късно нещата си остават практически същите. 🙁 )

Ако искате директно да подкрепите творците, електронните ни издания са един от начините: всички събрани средства стигат направо при хората, които създават книгите. Без посредници, без невъзможни такси и наеми.

И още: декември е месец на празници и подаръци – подарявали ли сте някога електронна книга? С лично посвещение, в определен от вас ден? С „Разкажи ми приказка“ – и всички е-издания на Човешката библиотека – може да го направите чрез нас: ето как. И ето още една идея как да зарадвате и четящи, и пишещи.

Има и друг, също толкова живителен начин да ни подкрепяте: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

И направете декември приказно ваш. Не чакайте друг да ви го разкаже – измислете си го сами. Или още по-хубаво: хайде да го измислим заедно. 🙂

Заедно,
Мел, Кал и цялата ЧоБи

December 10, 2017

БиблиотекатаЗа ползите от неуспеха и силата на въображението

На четирийсет и две години Дж. К. Роулинг е поканена да изнесе реч пред абсолвентите отХарвардския университет. Краткото й слово излиза в мъничка книжка, издадена на български език от Егмонт. В „Много хубав живот“ Роулинг говори за силата на въображението и за уроците от неуспеха. Защо неупехът е толкова важен, колкото и стремежът към успех, ако не и повече? „Защото те кара да елиминираш неважните неща“, отговаря писателката.
Това прави и тя самата, когато – разведена, с дете на ръце и без работа – престава да се преструва на такава, каквато не е, и прави онова, което диктува сърцето й. И тук идва мястото на въображението. На една лекция, на която присъствах скоро, попитаха следния въпрос: Кое е по-силно, волята или въображението? Имаше различни отговори, но се оказа, че според някакви изследвания въображението е по-силното. Ако се вгледаме в историята на самата Роулинг, ще се убедим в това.
 
Книжката се чете буквално за минути, изпъстрена е с илюстрации и ще ви накара да се замислите, да не се страхувате от неуспехите, да откривате уроците, закодирани в тях, и да дадете воля на въображението си.
 
Мисля, че е чудесно решение за мързелив неделен следобед, особено когато навън е мразовито, а празничното настроение все още не се усеща достатъчно силно във въздуха. Става и за мотивационно четиво в края на годината, когато обикновено си правим равносметка и планове за следващата. 
Публикувано от Георги

Filed under: Мемоари, Uncategorized

December 09, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоЧамкория. Том 2 - Милен Русков

Едно ми направи впечатление - не пише книгата да има редактор. Има автор, художник, коректор, издателство. Аз не знам това добре ли е, зле ли е, но ми се струва, че така авторът, който и да е той, може да изпадне в пристъп на самодостатъчност и да започне да ги пише едни, каквито би ги чела от кора до кора само майка му, един вид. Понякога не е хептен лошо човек да го надзирават и направляват лекичко, особено когато се е обърнал към публиката.

А иначе книгата продължава да е съсредоточена върху размислите на героя-шофьор и да се развива предимно в неговата глава. Кое е добро, кое - зло, коя политика е хубава и коя - не, кой човек е читав и кой не е, коя стока е качествена, коя фирма е благонадеждна, разни леко отвлечени размисли на един опърпан битов философ от градски тип със средно образование от Механото. Няма справедлива кауза, няма интересни герои, действието е скромно, а диалозите забавляват тук-там. 

Поуката би могла да бъде да не се забъркваме с криминални дейности и личности.

Дано Милен Русков спре да пише за известно време, та да му се натрупа пак малко вдъхновение, защото ако нивото на интересност в книгите му продължи да върви така, аз трета негова книга не бих чел.

Мале, прост народ девически! У главата нема никой! Само южният ветър духа там!
***
Живей с лекота и в покой!
***
Добре че мъжете са толкова глупави, особено на млади години, иначе как щеха да живеят жените, немам представа!
***
Български интелигент и петолевка са едно и също нещо. Можеш да си купиш интелигент за пет лева. Българският интелигент е много продажен и много евтин. Това е така, понеже той всъщност нищо полезно не може да прави. 

December 08, 2017

Anna Hells' Fantasy placeПанаир на книгата 2017 а.к.а дива коледна вакханалия а.к.а стотина начина за оползотворяване на коледен бонус

Не правя често разни гайдове за пазаруване, но пък за всичко си има първи път… или пък втори, като пишеш от десетина година и имаш към хиляда лични логорейни примери не е лесно. Но пък ето, че наближава поредното събиране на книгоправещи и книгопотребяващи, което за съжаление няма да е в Експо центъра, като нормален си панаир, ами се реши да е отново в морално остарялото здание на НДК-то, щото всички работим или живеем в центъра, нали, и това нещо метрото не го признаваме за транспорт. Но както и да е, за някои неща като не сме дораснали – не сме дораснали. Та ето ви няколко предложения за какво да се оглеждате по странните етажи и полуетажи на мистичния дворец в центъра на столицата, докато се бутате с няколко хилядна тълпа, спъвате се в неоправен под и се задавяте от прах от разни строителни дейности, докато преминавам покрай вас като Road runner Пилето – ниско, нахилено до ушите рижо торпедо с личен носач на стотина кила книги след мен:

Издателство Изток-Запад

Тази Коледа това иначе занимаващо се най-вече с класически заглавия и азиатски красоти издателство подарява на читателите си възможността да отнесат една камила товар с фентъзи, криминалета, източни новели и забравени от детството любими автори в чудесно оформление и в повечето случаи с така заслужените твърди корици и отвяващите глави илюстрации на Петър Станимиров. Първо дребните ми ръчички ще гледат да докопат Кървави песни на Димитър Цолов – Доктора, под редакцията на Елена Павлова – тандем, който съм сигурна, че е създал най-доброто българско приключенско фентъзи тип меч и магия досега, вдъхновено от недооценените Лейбър, Хауърд и Грийн, след което алчно ще нахвърлят на мегаломанска купчина едно тематично сборниче коледен хорър Призрачният дилижанс, двата тома на надявам се сиамския близнак на съдията Ди – Чудните дела на съдията Бао, един по-зрял Арсен Люпен под прикрието в Агенция Барнет на Морис Льоблан, едно западно виждане за странната и изпълнена с всякаква мистична гмеж Япония, още няколко класически криминално-мистични истории, като вероятността да замъкна и някое красиво издание на Брам Стокър или Киплинг никак не е малка, и още няколко неща на импулс, както винаги, защото сред книги съм Кари Брадшоу в магазин за обувки – купувам, докато джобовете не запищят на празно. Вярвам, разбирате.

Издателство Бард

Предколедно бардци са се запасили със заглавия за всеки себеуважаващ се фентъзист – това Толкин, това Робин Хоб, мега красиво издатение на Зелазни, ново българско фентъзи – което си е абсолютна рядкост да излиза изпод изключително прецизните пръсти на едно от най-старите издателства на класическо фентъзи – та за всеки по нещо. Отделно, ако се пропуснали пролетния панаир силно препоръчвам и всичко на Марк Лорънс, Робърт Джаксън Бенет, Антъни Райън, Дейвид Гемел, и отново Зелазни в тандем с Шекли и незабравимия Аззи, и Джак от сенките, и Създания от светлина и мрак… казах ли, че ще има нов Зелазни? А за Зелазни казах ли ви? Не е изключено докато дойде панаирно време още нещичко – възможно ли е още Зелазни, мхм… да изпълзи на тезгяха, като аз лично се надявам да се довърши някоя и друга поредица, че избор от такива има, но знам, че няма да стане. Все пак, може би, евентуално – и Халеевата комета минава от време на време, та винаги е възможно поредица да се завърши след години забвение.

 

Издателство Сиела

Тази година пропуснах някак ексклузивните сиелски намаления, оставящи хиляди книжни човеци вперили невярващ поглед в нежелаещата им да се зареди страница, отчайващия надпис изчерпана под любимите им заглавия, и след това чакащи Годо под формата на симпатичен куриер да им докара така дълбоко лелеяното купче с намалени наполовина книжки. Затова сега на Панаира под строгия поглед, някъде половин метър над особата ми, на господина Блажев, в компанията с красавиците Рия и Темз, ще се боря с поне стотина гладни четящи субекти в минута за новите приказки на Дежа Бук, които вероятно ще бъдат още по-скандални от Гримовските миналата година, очарователния Геймън с неговия Од и ледените великани, така дълго жадуваната Розата и кинжала…камата, което там на Рене Ахдие, тийн историята за Хубавиците от Ада, новият Джордж Мартин в стил Дюн, като не гарантирам, че едни Дворците на Кносос, Мъртвите сибирски полета или някой и друг Краковски майстор на кукли няма да намерят път към кошничката ми.

Ориндж букс

Едно изненадващо ме приятно издателство, излизащо от сянката на верига магазини за книги, игри и всякакви забавности, ще присъства под елхата ми със скромна, но ярка и пъстроцветна купчинка непознати автори, странни сюжети, топли истории – Момичето, което изпи луната на Кели Барихил, Отвъдземия на Тахире Мафи и Мечокът и Славея на Катрин Арден. Препоръчвам силно и преводите на Алиса на вездесъщата Комата – чудесен подарък за деца, възрастни, и да си го кажем – колекционери. Защото книгите са и красиви предмети, не просто добри истории, особено по празници, а Оринджа явно са доста добри джуджета на книжния дядо Коледа.

Артлайн Студио

На обичайно винаги елегантния щанд на Артлайн студио пък съм се зарекла да си довърша поредиците на Йън Макдоналд и Брандън Сандерсън, както и десетия Дерек Ланди, като силно подозирам някоя и друга шарена изненада, че ще ми намигне палаво с надпис Горещо, пари, току изпод принтиращата машина дойде, граби народе. Едно от хубавите неща на всеки панаир са, че винаги имаш достъп до заглавия, които ще се появят по книжарниците след седмици, че и месеци, и ако си падате по ексклузивните страхотни нещица от  хитови поредици в книжна и комиксова форма, с които да наглеете с нос в облаците в четяща компания – търсете това местенце.

Емас

На щанда на Емас пък ще се оглеждам трескаво за втората част от поредицата за Ясновидците на Либа Брей , което ще даде и старт на четенето ѝ, щото правилото незавършена поредица да се чете въобще все пак се нарушава понякога, когато много си заслужава. Също така се надявам на нова част от поредицата за цветовете на магията на Шуаб, както и на някое доста алтернативно европейско фентъзи като Алеа Аквариус на Таня Щевнер – запазена марка на емасци е да изравят от странната европейска фентъзийна шир много оригинални и въздействащи автори, които запомняш доста по-дълго от конвейрните хамерикански клонинги.

Софтпрес

Най-актуалната поредица на Робърт Бийти за Серафина бързо набира скорост, и за панаира ще има вече и втора, че и трета част от едно магично приключение с леки викториански и готически мотиви. Отговорното отношение на издателството прави изключително положително впечатление, и се надявам Серафина да е само първото от много заглавия на фентъзи сцената, с които ще заемат метри от вече задъхващата се домашна библиотечка. Да не се притесните само – библиотеките са свръхестествени по дефолт, та ще се разгънат в няколко допълнителни измерения, щом се налага.

Кибеа

Ще зарадвам естета в себе си с последната красавица от поредицата за Пръстенът на нибелунга, преразказана от Елена Павлова и илюстрирана от несравнимия Петър Станимиров. Идеалният, и вече в пълен комплект, подарък, който ще зарадва не просто всеки фентъзиен маниак, всеки почитател на класически истории, великолепни илюстрации и страхотни текстове, всеки ценител и колекционер на красота, ами… всеки. Не познавам някой, който дори да не ги чете такива „фантасмагории“, да не му се стопли някак отвътре, ако под шарената коледна опаковъчна хартия му разцъфнат чудесата на Кибея. Споменах ли ви колко уникално красиви са? Вижте ги, струват си на около билион процента във всяко едно измерение.

MBG Books

Безапелационно любимото ми издателство с най-красивия щанд въобще на панаир – MBG Books, освен с малиново вино и широки усмивки, ще ме зарадва и с третата част на една от най-високо оценените поредици според разни значими според личния ми вкус сайт – тази за Барутния маг, както и с втората част на космическия междувидов романс с дракони, хора и още нещо на Джейн Колдфайър. Пък кой знае, има време, още някоя и друга изненада като нищо може да ми се ококори от тезгяха, бурно настояваща за портфейла ми, тук и веднага. Едно много специално местенце, най-близо до определението ми за рай за фентъзийци, посетете го задължително поне да напълните очите и мечтите си.

Хермес

На щанда на това издателство се оглеждайте много внимателно за стиймпънк версиите на любими истории от детството като Малкият принц и Барон Мюнхаузен със страхотните илюстрации на Борис Стоилов, вдъхващи съвсем нов живот на уж познати текстове, чиито скрити елементи ни очакват на приказните страници в тези истински подаръци за попораснали деца. Надявам се скоро да се продължи тази поредица от невероятно графично удоволствие, и ако следите страницата на художника, ще видите още много идеи в тази насока, нуждаещи се само от подходящия издател и, естествено, своите верни читатели и искрени фенове. От които аз вече съм.

Колибри

Библиотека Галактики на Колибри си остава една от най-разнообразните като сюжети, автори и въобще измерения на властващата фантасмагория поредици, и смятам най-безотговорно да се самооблажа с някои липсващи ми заглавия като сборника на майстора на масова смърт Джо Абъркромби, на когото аз лично разчитам да ги завърши Троновете, когато дяда ви Мартина най-сетне ритне кофата с пържено пилешко, а именно Внезапни завършеци, както и сборника с разкази от вселената на белокосия мокър сън на всички вещици в световен мащаб Вещерът от Анджей Сапковски, и още един сборник, който незнайно как ми е минал не просто под, ами и съвсем и извън радара – Антология Галактики, който имам доброто предчувствие, че ще ми донесе много интересни моменти, носейки ме на вълните на дивата фантазия.

 

На бързичко ще мина покрай щанда на Алма, за да видя какво всъщност е Кралицата в сянка, Рейвънспайър и имат ли почва у нас ; Архонт В – за да вмъкна набързо в програмата си Дългата земя на Пратчет и Бакстър; Ерго, за да разгледам отблизо доста обещаващата Лед; Фама – подготвили са нов сборник със страховити класици Здрачни сенки; Екслибрис – за да видя най-накрая така чаканата Картър и Лъвкрафт на един открит по случайност лично от мен уникален инди автор; Акцент 96 – за втората част от доста обещаващата сага за Индор и сянката на страданието, както и Пергамент прес, зарадвали ме съвсем скоро с новината за цели два сборника на Хенри Джеймс.

Та, запасете се с подсилени торби с меки дръжки, суха храна от нецапащ тип – най-добре космически блокчета, и мини бутилчици минерална вода, и другата седмица започнете годишното си приключение в света на книгите, тъй като това е един от двата пъти в годината, когато можете да видите красиви, млади и интелигентни хора не в мол, ами в мега книжарница, а от това по-вдъхновяващата и анти-саркастична относно бъдещето на света ни картинка няма. И да, всички сме така по панаири, не чувствайте вина:

 

December 07, 2017

Човешката библиотекаНов дом за книгите ни: София, Книжен център „Славейков“

Приятели (:

От тази седмица книгите на Човешката библиотека си намериха още един дом: Книжен център „Славейков“. Ще го откриете отдясно в най-големия безистен срещу площад „Славейков“. А за да откриете самия безистен, застанете пред шадравана, с лице към „Граф Игнатиев“ (трамвайната линия), и погледнете на 1 часа. Така де, леко вдясно. 😉

КЦ „Славейков“ работи всеки следобед, като най-сигурно ще го намерите отворен между 17 и 19 часа. А за да сте сигурни, че ще намерите нашите книги, минете между понеделник и четвъртък – хем ще имате шанса да се засечете с един определен Чобит. 😉

Тъй като домакинът ни Алекс (по-малко известен като Ейдриън Уейн 😉 ) не ни иска търговска отстъпка, всяка наша книга се предлага на Приятелската си цена. Освен това ползвате отстъпка и за три заглавия от новата вълна книги-игри: двуезичната „Плюм речното духче / Sploosh the Nix“ (която взе първо място за Любима творба за деца в Националните фантастични награди 2016), двусъставната „Градска вещица / Ловец на таласъми“ („Ловецът“ хвана второ място за Любима книга-игра в НФН 2016) и преводната „Отмъстител“, първа част от поредицата „Пътят на тигъра“. С кодова фраза „Праща ме ЧоБи“ цената на всяка от трите пада от 12 на 8 лева. 😉

В КЦ „Славейков“ ще откриете:

  • още книги-игри – класически и нови, родни и преводни, на български или английски…
  • чужди романи и сборници в оригинал: на английски, немски, френски, руски
  • албуми с фантастични художници
  • манга и западни комикси (на английски)
  • а сигурно и други неща, които самите ние още не сме открили…

Заповядайте!

П.П. Ако някое наше заглавие липсва, значи тиражът му свършва и може да се поръча само директно от нас.

Първи впечатления от последно прочетенотоПоследната империя - Брандън Сандърсън

"Последната империя" е първи том от поредицата Мъглороден, с която авторът придобива световна слава. Аз, както обикновено, изчаках да мине първоначална еуфория и щом независим авторитетен източник (Госта) потвърди качеството, се нахвърлих да чета. 

Оказа се доста приятна история с приключения, опасности, загадки и интересни герои, чиято съдба пленява читателя и не те оставя на мира. Светът съдържа огромна империя с едноличен властелин, който от 1000 години (буквално) контролира всичко и всички - благородници, църква и най-вече милионите роби. Има си млада и симпатична мацка за главна героиня, но и достатъчно екшън и почти никакви любови, за да не може авторът да бъде обвинен в мекушавост. Фантастичното зрънце се състои в уменията на някои хора (почти задължително благородници или техни издънки) да черпят супер-сили от погълнати малки дози определени метали, като процесът се нарича "изгаряне". Един им носи изостряне на сетивата, друг - сила и бързина, чрез трети могат да притеглят или отблъскват метали и т.н. Малцина умеят да боравят с по един метал, а единици са тези, които владеят всичките. Главните герои са банда мошеници, които се събират с благородната идея да бутнат империята и да създадат по-добро бъдеще за всички, изключая владетеля. В началото на историята дори самите те не вярват особено на плана на водача им Келсайър, но в хода на действието много неща се променят и наяве излизат истини, които никой не е очаквал.

Любопитни факти за автора: След две седмици на 19.12 Брандън Сандерсън ще има рожден ден, става на 42 години. На младини веднага след университета две години е служил като доброволец в Църквата на Исус Христос и светиите от последния ден в Южна Корея, което предполагам, че го прави мормон.

Поредицата Mistborn (Мъглороден) засега е обявена до осми том, който се очаква да излезе през есента на 2019.

"Шедоуденс" са класирали поредицата на осмо място в десетката си за най-добри фентъзита, за което обаче трябва да имате едно на ум, щом са класирали по-напред произведения като "Малазанска книга на мъртвите" и "Хрониките на Амбър". Да не споменаваме, че начело е "Песен за огън и лед", Хари Потър е последен, а други чутовни поредици дори не са се доредили на каквото и да е място.

При години по темата ревю е написал Блажев, както и Тери, Irein (най-подробно), Били Стефанов и много други.


December 04, 2017

December 03, 2017

Човешката библиотекаКопнеж за растящо творчество 2017: резултати и награждаване

Приятели (:

През 2017-а в Копнежа за растящо творчество се включиха 45 автори от близо 30 населени места. За първа година сред най-активните творчески средища се нареди село Долно Осеново, с трима участници. А най-отдалеч дойдоха да ни изненадат млади гласове от Братислава, Виена, Москва и Ковънтри.

Сега е наш ред да ви изненадаме. Ето кого отличиха нашите журита (по ред на пристигане):

Електронно списание SciFi.bg

  • награждава с плетен Зипи:
    • Алекса Георгиева – за „Момичето от морето“
  • награждава със сборника „Мечове във времето“:
    • Николай Симеонов – за „Победителят“
    • Радина Ангелова – за „В селенията на смъртта“
  • поощрява:
    • Ерик Биляров – за „Господството на драконите“
    • Александър Натов – за „Есенен разказ“

Фентъзи ЛАРП Център награждава:

  • Петя Субева – за „Спри, обичам те“
  • Ивайло Даскалов – за „Среща посред нощите“
  • Щилиана Кирова – за „Реквием“
  • Йоана Йорданова – за „Знаете ли, имам мечта“
  • Мария Гаралова – за „Тя не е по-добра“
  • Валентин Костадинов – за „Животът е утопия“
  • Вартухи Ердеклиян – за „Какво е това да си човек?“
  • Алекса Георгиева – за „Момичето от морето“ и „Утрешният ден“
  • Николай Симеонов – за „Победителят“
  • Моника Борисова – за „На върха на дървото“
  • Божидар Иванов – за „Къртиците са истински“
  • Радина Ангелова – за „В селенията на смъртта“
  • Ерик Биляров – за „Господството на драконите“
  • Борислав Вълов – за „Първата крачка“
  • Елка Петрова – за „Носители на просвета“
  • Анна Стефанова – за „През очите на една Анта“
  • Гергана Гълъбова – за „Любовта е по-силна от магия“
  • Александър Натов – за „Предателство“

Фондация „Човешката библиотека“ и клуб „Светлини сред сенките“ отличават:

  • В категория до 10 г.:
    • Дара Димова – за „Левски“
  • В категория 11 до 14 г.:
    • Кристина Стефанова – за „Аз и моят въображаем приятел“
    • Елица Куртева – за „Луната спи“ и „Портокаловата градина“
    • Алекса Георгиева – за „Утрешният ден“
    • Ваня Синякова – за „Гост от бъдещето“
    • Гергана Гълъбова – за „Любовта е по-силна от магия“
  • В категория 15 до 18 г.:
    • Снежана Стоянова – за „Думи в полунощ“, „ВъзДъх“, „Магазин за човека“ и „Неделим“
    • Калин Кисьов – за „Миниград“
    • Йоана Йорданова – за „Знаете ли, имам мечта“
    • Ерик Биляров – за „Господството на драконите“
    • Анна Стефанова – за „През очите на една Анта“
  • В категория 19 до 22 г.:
    • Мария Гаралова – за „Тя не е по-добра“
    • Николай Симеонов – за „Победителят“
    • Денис Олегов – за „Задгробен живот“
    • Виктория Димитрова – за „Лудият“, „У дома“, „Желания“ и „Недей“
    • Божидар Иванов – за „Къртиците са истински“
    • Радина Ангелова – за „В селенията на Смъртта“
    • Елка Петрова – за „Писмо до Дядо Коледа“ и „Носители на просвета“
  • В категория 23 до 27 г.:
    • Светлин Трендафилов – за „Шумът на морето“
    • Даниел Тунев – за „(Разпуква пролетта и аз потеглям…)“, „Антропоцентризъм“ и „(Как нощуват? Денят как минава…)“
    • Димитър Драганов – за „Отново любов“, „Разстояния“, „Нощна симфония“, „Разговор с Ема“, „Мракът и ти“, „Тъжно щастие“, „Буря“ и „Огнено чедо“
    • Моника Борисова – за „На върха на дървото“

~

Сега наградите. 🙂

Ако сте наградени от SciFi.bg, вече знаете какво да очаквате. 😉

Ако сте в списъка на Фентъзи ЛАРП Център или Човешката библиотека и Светлини сред сенките – честито! Всеки от вас има право да си избере книги от Човешката библиотека – хартиени или електронни.

А) Ако предпочитате електронни, харесайте си три заглавия от този списък. Прибавете към него и предстоящия сборник „Разкажи ми приказка“ от Мел.

Б) Ако предпочитате хартията, изберете си една книга от:

Пишете ни на poslednorog маймунка gmail точка com какво избирате. Пишете ни още кога и къде да ви дадем/пратим наградите и отличията… но първо вижте най-долу. 😉

~

Ако не сте сред отличените (получили сте писъмце със заглавие „Копнеж за ученическо творчество: резултати“) – не унивайте. 🙂 Четете! Пишете! Участвайте пак!

~

А една от вашите награди за нас бяха отговорите ви на специалния въпрос кои книги от прочетените скоро са ви станали любими. Ако сглобим пълен списък с любимостите ви, ще се съберат над 100 различни заглавия (точно както се получава и в допитването ни „Любими български фантастични книги“ 🙂 ). Затова тук ще споменем само онези, които са грабнали сърцата на поне двама от вас:

  • „Граф Монте Кристо“ – Александър Дюма (3)
  • „Физика на тъгата“ и останалото творчество на Георги Господинов (2)
  • „Малкият принц“ – Антоан дьо Сент-Екзюпери (2)
  • „Сиянието“ – Стивън Кинг (2)
  • поредицата „Игрите на глада“ – Сюзън Колинс (2)
  • „Сияйни слова“ – Брандън Сандерсън (2)

~

Накрая стигаме до…

Награждаването. 🙂

То ще се състои на 16 декември (събота), от 11 до 13 часа, в сектор „Детска литература“ на Столична библиотека (на втория етаж във входа към площад „Славейков“, който се намира най-близо до „Раковска“).

И като част от него…

… ще ви запознаем със сборника „Разкажи ми приказка“ и авторката Мел

… Петър Атанасов ще ни разкаже повече за „Мечове във времето“

… а Светлини сред сенките ще ни прожектират някои от новите си клипове.

Ще дойдете ли? 🙂

Ако наистина не можете, пишете ни къде искате да получите наградите и дипломите си:

  • на живо в София;
  • или по пощата – ще ни трябват двете ви имена, пощенски адрес (вкл. пощенски код) и телефон. (Тая година уж ви ги имаме, ама пратете ни ги пак за всеки случай.)

И в двата случая ще ни е по-лесно да ви открием след 18 декември; и ви молим да ни пишете най-късно на 13 декември.

Чакаме ви!

Ние от Човешката библиотека, Светлини сред сенките, Фентъзи ЛАРП Център и SciFi.bg

December 02, 2017

Anna Hells' Fantasy placeОсемте удара на часовника

Морис Льоблан

За всички почитател(к)и на красивия крадец – джентълмен Арсен Люпен настоящият сборник ще донесе много охкания, ахкания и вероятно в някои случаи леки припадъци за микросекунда, щото сме съвременни кифли, що, тъй като в този малък роман в разкази френският Дон Жуан с бързи пръсти се изживява като  елегантен еквивалент на Бенедикт Къмбърбач, и за сърцето на една леко вятърничава и общо взето неотличаваща се с нищо, освен с грация и финес, идващи от местната кръвна банка, дама е готов дори да защитава закона. Е, в повечето случаи.

От запуснати имения в пасторален прованс, до оживените улици на безмилостен Париж, през вертепите и занданите, криещи болни, угнетени, престъпници и невинни на равна нога, Арсен ще се справи с всяко предизвикателство като същинский Барни Стинсън, но с малко повече смисъл и в името на най-френската от всички френски каузи – да се спечели една конкретна и много желана фуста. Когато Люпен е влюбен, става страшно, и за добрите, и за лошите, особено когато застрашават живота или просто отегчават неговата нова възлюбена. Една жена с брадва, един суеверен търговец, две майки по соломовски разделени, едно отдавна скрито пред очите на извършителя си убийство, един бездънен кладенец, една двойна жертва и купчина слънчеви лъчи помагат на великият майстор на престъпленията да завладее единственото, което за момента му се опълчва по силата на класическото образовение. И не се съмнявайте, че ще го получи.

Независимо дали сте нови в света на Льоблан, или сте от върлите почитатели от моята порода, които само надушат ли дори малко Арсен някъде, тичат презглава да четат поредното гилти плежър изкушение, добило статута на своего рода класика, Осемте удара на часовника е забавно, леко и приятно криминале по френски, което си носи онова женесекуа – нещото неуловимо, дето прави от една нация съвсем разпознаваем и отличаващ се човешки вид във всяко едно отношение. Малко полъх от Шанз Елизе, Мулен Руж и кулата на Айфел – за франкофони, франкофили и франкофенове – или просто любители на жанра с убийствата.

 


Tagged: Ана Хелс, книги, морис льоблан, осемте удара на часовника

December 01, 2017

БиблиотекатаДаровете на Влъхвите

Всяка красива история заслужава своя красива книга, която да разказва не само с думи, но и с вълшебни илюстрации. Чела съм разказа на О’Хенри преди много години, а преди още повече – бях гледала варианта с Мики и Мини Маус. Сега, когато държа тази красива книга в ръцете си, екранизацията на Уолт Дисни ми се струва кощунство, което обаче има своите положителни страни. Разказът на О’Хенри „Даровете на Влъхвите“ идва като красив подарък от издателство Лабиринт точно за празниците! Какво по-подходящо време от това, за да останем за минута сами, в компанията единствено на зашеметяващо красиво издание и един от любимите ни автори!

Форматът на книгата е доста нестандартен и създава усещането, че в ръцете си държиш не просто книга, а вълшебна приказка в корици. Историята обаче не е вълшебна, поне не по онзи начин, по който сме свикнали да възприемаме коледните разкази – магията тук е истинска, каквато можем да срещнем всеки ден, но която някои могат и да подминат. Странно, но спомените ми от първото прочитане на произведението на О’Хенри са доста сълзливи, докато сега оценявам чувството за хумор, с което е поднесена една толкова романтична и трогателна история. Докато преди имах очи само за саможертвата, която предприемат двамата влюбени, то сега оценявам разказа по съвсем друг начин: разчитам мъдрия съвет между редовете, с който авторът ни приканва да бъдем над нещата. Материалните подаръци са нещо прекрасно, именно защото са вдъхновени от най-искрените чувства да доставиш радост на любимо същество, но когато всичко е мрачно (сива котка се разхожда на сивия прозорец в сивия град), най-важното е, че това същество го има и с него ще поделите всичко, което имате – и добро, и лошо.


Огромно признание заслужава авторката на илюстрациите Соня Дановски! Толкова прекрасна атмосфера радва окото на четящия, докато разгръща страниците, а дизайнът на изданието е черешката на тортата! Всеки разтвор съдържа лява страница с текст и графични елементи и дясна страница с красива картина. Просто не мога да се нарадвам на хармонията, с която тази книга е сътворена! Тя е скъпоценност – наравно с косите на Дела и часовника на Джим, но се надявам никога да не я изгубя!

Девора


Filed under: Детски, Класика, Разкази, художествена

November 30, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоПочти безобидна – Дъглас Адамс

„Почти безобидна“ е пета книга от поредицата за Пътеводителя на галактическия стопаджия („Пътеводител на галактическия стопаджия“, „Ресторант на края на Вселената“, „Животът, Вселената и всичко останало“, „Сбогом, и благодарим за рибките“ и тази). Героите са общи и хуморът е от същата марка. Ако ви е харесал стартът на поредицата, ще ви хареса и тази. Ако падате от небето и не знаете кои са вогоните и какво е станало със Земята, най-вероятно нищо няма да разберете. Особено, когато е гарнирано с характерните смешки на автора.

Има нещо английско в типа хумор на Дъглас Адамс, както и нещо, което го отличава от този тип. Да, да редиш неподхождащи си неща едно до друго може да е смешно с нелепостта си, но ако го правиш постоянно и дори се задълбочаваш в това си заболяване, то в един момент (находящ се още в първата четвърт на книгата) има риск да си кажеш: Този пък на какъв се прави? Защото Дъглас Адамс винаги се движи на една малка, но решаваща крачка отвъд границата на приемливия абсурд.

Сега си припомних какво ми беше приятно някога в Пътеводителя, както и защо общото впечатление не беше особено положително. Разберете ме правилно, трудно ще намерите по-голям почитател на английския хумор, но това на Дъглас Адамс вече е прекалено.

Иначе става дума за това, че Пътеводителят е с нов собственик, като промените засягат пряко Форд Префект, Артър Дент и Трилиън, като последните двама даже имат... нещо важно помежду си.:) Някои прекарват години в изгнание и правене на сандвичи, щото друго не могат, други се блъскат из време-пространствения континуум и паралелните вселени, трети съчиняват спасителни планове, докато падат от н-тия етаж, има си действие, не е като без хич.  А „Почти безобидна“ всъщност е всичко, което е отделено като описание за една цяла цивилизована синя планета, когато подробните сведения от командирования там журналист минат през редицата редактори и коректори, от които всеки реже по нещо.

Аудиокнига. Качествена работа.


Първото нещо, което трябва да се знае за Паралелните вселени, казва Пътеводителят, е, че не са паралелни.
***
— Бях астрофизик, разбирате ли? Човек не може да е астрофизик, ако е срещал човек от друга планета с две глави, едната от които се прави на папагал. Просто не може
***
— Зная, че астрологията не е наука — продължи Гейл. — Разбира се, че не е. Тя е просто набор от правила като в шаха, тениса или… как се казваше странното нещо, на което играете вие, англичаните?
— Мм? Крикет? Самоненавист?
— Парламентарна демокрация. Правилата някак си са се оказали там, където са. Те нямат никакъв смисъл извън самите себе си.

Първи впечатления от последно прочетенотоБасни - Езоп

Едва ли има нужда да се обяснява какво са басните и кой е Езоп. Установих обаче, че е много приятно да се припомнят. Уж в тях всичко ти е ясно, макар и разказано малко по детски, обаче поуките им са като леки отрезвяващи шамарчета, прелетели през изминалите оттогава над 25 века.

Интересен и непознат факт (и не само според мен, а според Аристотел и други древни гърци) е, че Езоп е бил тракиец, родом от Несебър (тогава Месемврия). Бил роб, после освободен, заминал за Мала Азия, която тогава, за разлика от днес, е била символ на свобода и напредничавост.

Забелязах също, че оная история за Кубрат, синовете му и пръчките всъщност е била бая по-стара.:)

Изненадах се, когато видях кой друг е писал из блогосферата за Езоп и басните му, а не биваше. Горане, приятелю жарки, разбираш ти от качествена стока.:)

Един вълк съгледал агне да пие вода в един поток и решил да се нагости с него под благовиден предлог. Като застанал по-горе по течението, започнал да обвинява агнето, че му мъти водата и не му позволява да пие. А то отговорило, че пие с върха на устните си и че освен това не е възможно, когато стои по-долу, да мъти водата по-нагоре. Вълкът, като не успял с този довод, казал:
— Но лани ти обиди моя баща.
А когато то отвърнало, че тогава още не е било родено, вълкът му рекъл:
— Това, че ти успяваш да се оправдаваш, не значи, че аз няма да те изям.
Баснята показва, че при онези, които имат намерение да вършат зло, справедливата защита не може да има успех.
***
Елен, като бягал от преследващи го ловци, се скрил в едно лозе. Едва-що били отминали, еленът, смятайки, че най-после е успял да се укрие, взел да хрупа листата на лозата. Понеже листата затрептели, ловците се върнали и което е истина, помислили, че някое животно се крие в шумата, та убили със стрели елена. А той, умирайки, изрекъл такива слова:
— Заслужено пострадах! Не биваше да причинявам вреда на тази, която ме спаси.
Баснята показва, че тези, които причиняват зло на благодетелите си, биват наказвани от провидението.

November 27, 2017

Anna Hells' Fantasy placeПоследният континент

Тери Пратчет

Какво знаете за Австралия? Едно късче там някъде в океана, където са заточвали разни престъпници от цял свят, насред пустош с пясък, змии и странни черни хорица с гигантски кавали? Едно прелестно място, ама само по ръбовете, дето ги тресе непрекъснато някакво земетресение, някакъв потоп или стада от извратени японци? Една страна с по-големи доходи от великата Америка или брекзитската Британия, където работиш като пияно кенгуру и надрусана коала едновременно, но пък си заслужавало? И великият Пратчет горе-долу така е мислил, та ни пренася в неговия свят на говорящи прото есенции на живота, богове на отпреди сътворението и прапрапрамайката на пиячката, която променя животи. Философия на иронията, естетика на ебавката, етика на глупопостта за хора с много чисто чувство за хумор в тъмните краски.

Е, Пратчет, какво очаквахте. Ако случайно нещо ви съмнява тази книжка, само да спомена, че в историята за ръчичка се спускат целият колектив на Магьосническия университет плюс достопочтенната им готвачка от подчертано женски пол, която ще внесе някое и друго уточнение на тема сексуална култура в компанията на някое и друго любопитно божественярско създание; Багажът, пътуващ в компанията на шарена група едрички травестити с тежички пестници и копринени пантофки 50ти размер, и великият Ринсуинд, тичащ около късмета, опасността, Смърт и въобще всичките правила на живота, които си умира да мачка под изпаряващите се в далечината негови леко напукани и прашни петички. Още, още?? Експресна евюлюция, сексуална ревюлюция, алкохолна деградация, и едно малко конче, способно да виси отвесно на скали. Казах ли и за Смърт – той само наминава, ама без него е като филм без Скалата и Бен Стилър, няма такива в тази реалност.

С две думи, защото нататък става спойлерство трагично, Пратчетизъм в най-размазваща форма, с кикотене под сурдинка, и извън нея, и на глас, и със всичкото въргаляне по земята, в калта, по стълбите, само внимавайте с колите по улицата и странните погледи на пешеходците, че не всички разбират какво значи да се подиграваш с цял континент и еони непозната история по мащабен и отвяващ глави и перчеми начин. За студените вечери, и топлите нощи, а понякога – и за хладните утрини, четиво против грип, главоболие, колики и червен вятър – Пратчет е и отговора, и въпроса, и живота. Само да дораснете до него може и някакви дълбоки неща да закачите, за мен още е само откровеното забавление.


Tagged: книги, последният континент, тери пратчет, фентъзи

November 24, 2017

Anna Hells' Fantasy placeКъдето дърветата пеят

Лаура Гайего

След Краят на света – една чудесна малка книжка, почти с игрови сюжет за спасяването на битието ни около хилядната година, чрез събиране на различни групички поддръжници и ровенете из цяла Европа за тайнствени артефакти, последва още една, с изумително красива корица и оформление, и толкова топла и епична история, че ще разтопи сърцето и на най-големия песимист по отношение на европейското фентъзи. Сега, не очаквайте идеален шедьовър, материал за велик блокбъстър или основата на гигантска поредица, която ще се пише цял живот. Добрата история си е добра история, когато оставя онова нежно чувство за смислено прекарано време. А Където дърветата пеят ви дава точно това.

В земи, напомнящи подозрително за добрата стара Франция, Средновековието се вие тихо и спокойно, с все рицарските турнири, красивите девойки с чисти сърца и младежите с огън в душите. От Север настъпват странните прото-викингски племена, на юг се гушат страхливите търговски народи, а във великите гори уж живеят древни същества, обезпокоени от човешката раса в своето идеално природно равновесие. Но злите варвари намират едно непреодолимо предимство, и сриват из основи благовъзпитаните кралски дворове на цивилизована нео-Европа, убивайки мъжете и заплождайки жените им. В тази сцена една – едничка искрица борбеност се появява насред напудрените фусти на класическата девойка, предопределена за съпруга и майка, и се започва едно подчертано феминистично приключение, достойно за легенда на Толкин.

Гайего не претендира за историческа достоверност, нито даже за историческо фентъзи, а просто за една хубава история с женска протагонистка, която не е нелепа, нито прекалено идеална, а активно развива каквото има, и се опитва да преодолее, каквото ѝ пречи в характера. А това за една средно разглезена благородничка не е нито малко, нито много. И Мeриян се вписа някак в бандата на Робин, та промяната няма да ви накара възмутено да се нацупите и да обвините ситуацията в невъзможност. Просто човек прави това, което трябва, когато се налага. Е, борбеният човек това. Предаването е също вариант, но не и за онези с искрицата жажда за свобода в душата.

Фентъзийният елемент не е много, но е основен за митпоетичната страна на цялата история, а и помага много за трагичността на любовната история, която естествено е тук. Но не пречи, не е сълзлива, захарна, неутешима, объркана или трудна – няма време за всичко това. Една борба, един сезон, една година, бързи действия срещу опастността, и решенията идват и се вземат на момента, без излишества, без самосъжаления, без дворцови игри на тронове. Хора срещу други плюс лек фантастичен елемент, и така се ражда човешка история, пораснала приказка, познала и болката от реалността, и усмивката на спокойните дни. За онези моменти, когато вярата в простичкото и чисто хубавото е позаспала.


Tagged: Ана Хелс, където дърветата пеят, лаура гайего, тонипрес, фентъзи

Първи впечатления от последно прочетенотоЗелки и царе - О'Хенри

На младини О'Хенри е обвинен (и до днес не се знае справедливо или не) за едни изчезнали суми в банката, в която работи, и след като тъстът му плаща гаранцията, той предвидливо не дочаква процеса, вдига си чуковете и изчезва в уютния и близък тропически Хондурас, за който тогава е известно, че не екстрадира. За шестте месеца там понаписва това-онова, включително определяйки местната идилия като "small maritime banana republic", което понятие бананова република оттогава се налага като описание за назаднали държавици, чието съществуване се крепи на щедростта на климата и природата.

Освен това тази книжка е интересна и с още нещо - твърди се, че тя е първият сборник с разкази на автора. Преди това той е писал доста, но все поотделно за вестници и списания. Написаното тук не е роман, но не са и самостоятелни разкази. Уж са отделни истории, но са така свързани, че трудно можеш да ги четеш поотделно. Формата била избрана нарочно, заради старата мантра, че разкази трудно се продават, трябва си роман. В сюжета се преплитат алчни президенти-еднодневки, бунтовници, които бленуват да станат алчни президенти, даже и един бос адмирал. Няколко авантюристи, една певица, лекар, който нищо не лекува, освен собствената си алкохолна жажда, и още персонажи, които се укриват от нещо или някого. За да си там - в задрямалата тропическа държавица, е почти задължително да си имал някакви проблеми (любовни, финансови, със закона...) и временно да си се приютил да поближеш рани. Естествено, рано или късно ти минава и се завръщаш в цивилизацията. 

Не бива да се бърза с четенето на тази книга. Хубаво е първо да се минат останалите томчета на О'Хенри, с които завинаги ще станем негови верни поклонници, и чак тогава с око на ценители да се върнем към сенките под палмите на измислената Анчурия, където ще си обясним това-онова. А може и нищо да не си обясним, а само да подремем в долче фар ниенте.:)

Книгата може да се намери като аудио такава на английски в Либривокс.

November 23, 2017

През прозореца“Престъплението на лорд Артър Савил” – Оскар Уайлд

Между различните криминални романи в последно време успях да вмъкна едно произведение, състоящо се от четири отделни новели. Към книгата ме привлече “Кентървилският призрак”, но и останалите три новели си заслужават.

prestyplenieto_na_syr_Artyr

Много различни по тематика, но обединени от позитивния си заряд и лека мистична нотка, типични английски истории, разказани много увлекателно. И пред вид, че обобщих цялото си мнение за книгата в едно изречение ще напиша по няколко думи за всяка от историите.

Първата новела е едноименна с книгата и разказва историята на младия лорд Артър Савил, когото съдбата изправя пред тежък избор. На едно светско събиране хиромант предсказва на младия лорд, че ще извърши убийство. Дали това ще провали безоблачното бъдеще на младия, безгрижен и много влюбен аристократ? Ще има ли смелостта да посрещне съдбата си или ще се опита да избяга? Как това ще се отрази на любовта му?

Историята в “Кентървилският призрак” противопоставя типичните английски порядки на американската практичност. От всичко това най-потърпевш се явява призракът в замъка. Дали ще успее все пак да изплаши нахаканите американци или ще намери покой след столетия бродене?

“Сфинкс без загадка” е кратка история за тайнствена жена, а каква е тайната и ще разберете само след като прочетете разказа на Джералд.

Колко важно е понякога да сме жалостиви и добри, а добрината ни може стократно да се възнагради.  Дали трогателната любовна история на Хюи Ърскин и Лора Мъртън ще има щастлива развръзка и как се печелят десет хиляди лири е описано в “Милионерът модел”.


November 22, 2017

Човешката библиотека​Туууп! Една приказка, моля!​

Драги четящи,

„Разкажи ми приказка“  е на прага на печатница! Със светлата си корица 🙂

Ако все още не сте си поръчали екземпляр от хартиеното издание, много ще ни помогнете, ако го направите и същевременно до края на ноември успеете да предплатите бройките, които сте заявили, за да улесним заплащането на тиража.

Засега приятелската цена е 5 лв. Ако възникнат някакви непредвидени обстоятелства, книгата няма да струва много повече.

За поръчки се обръщайте към poslednorog маймунка gmail точка com с ваши телефонни координати.

Начините на плащане са описани тук.

Очакваме книгата в началото на декември. Моля заделете си навреме неприкосновен финансов запас за нея 🙂

Пожелайте ѝ скорошно и успешно появяване на бял свят!

хрстн

November 21, 2017

Anna Hells' Fantasy placeАферата Грийн

С С ван Дайн

Покрай наскоро излязлата нова репродукция – защото историите за Поаро са си планирани за чисти визуални вакханалии от типа картина на Леонардо с милиард скрити елементи зад сенките на нечия полу – ехидна усмивка или неособено бързо загасен пламък в очите; на онази така добре позната история за трупа в Ориент експрес, се замислих какво е удоволствието да се гледа или чете история, чийто край знаеш, независимо колко оригинална, красива или вълнуваща по спомен е била някога. Е, това няма да ви се случи с Аферата Грийн, за чийто автор е малко вероятно да сте чували. И ще сте пропуснали много.

Тази малка книжка съдържа в себе си вълнуваща криминална драма от типа не затворена стая, ами направо затворена къща, в която всеки е заподозрян, а труповете капят като зрели праскови току в ръцете на обърканите до невменяемост полицаи. На помощ се притичат отново любители и не съвсем любители детективи, които доказват за пореден път, че дяволът е в детайлите, и жертвите твърде често стават извършители на злини, но и обратното е също толкова вярно. Наследниците на огромно богатство са задължени да живеят в истински замък насред американската индустриална революция, и в това убежище на готиката си дават среща истински макабрените призраци на миналото, престъпленията с тон прах по тях и човешката злоба, непознаваща граници. Дали доброто побеждава? Е, невинаги най-симпатичните герои са последните оцелели, но щом се случва, какво пък, още един спасен живот.

Класическа Кристи с нотка Льоблан и полъх на Льору, истинско криминално изживяване за неуморните сиви клетчици, които виждат престъпника във всеки, но най-вече защото точно той е там, макар и за други престъпления от конкретно търсените. Богатство, кражби, тайни връзки, съкровища, нездрав интерес към смъртта, злокобни слуги и още по-зловещи господари – рецепта за добро преживяване в тъмната страна на човешките слабости. Един брилянтен ум, посветен на логиката се бори с един перфектно обучен и съвършен в социопатичната си омраза, и резултатът е наистина по класически британско Дойлски, ако и без лулата, цигулката и спринцовката морфин. Една от най-добрите, и което е по-важно – непознати, поне за мен, криминални истории за пореден път в една блестяща колекция.


Tagged: Ана Хелс, аферата грийн, книги, милениум, с с ван дайн

Първи впечатления от последно прочетенотоЧернобилска молитва. Хроники от бъдещето – Светлана Алексиевич

Светлана Алексиевич получи Нобеловата награда за литература през 2015. Произходът ѝ е белоруско-украински и тя познава прекрасно местата и хората, които са били засегнати от аварията в Чернобил. Книгата представлява разговори с тези хора - над 500 души.

Когато авторката получи наградата си и вестник „Дневник“ пуснаха кратък откъс, бях много силно впечатлен и решително се разтърсих, но книгата се намираше само в оригинал. Прежалих се, изтеглих я и зачетох. Бавно, борейки се с непривичния език и кошмара на събитията. За 14-те дни живот на първите притекли се да гасят авариралата АЕЦ, изпратени там, без да получат никаква информация или предпазни средства. Трагедиите на жертвите и още повече на тези, които са оцелели. Загуби, разруха, заболявания, счупени съдби.

Така я карах близо две години, докато днес случайно не видях, че книгата е излязла и на български (издателство „Парадокс“), но аз вече просто нямам сили да чета за трагедиите на войничетата, пожарникарите, вдовиците им, малформациите на сираците им, на всички изселени. Не мога повече и преустановявам, последната част ще остане недочетена. Може би за някои книги така е по-добре.

Още за книгата има при Паула, представителни откъси - в блога на dorichela, а за други неща от авторката има в блога Библиотеката

„Вдигнаха полка ни по тревога… Пътувахме дълго. Никой не казваше нищо конкретно. Едва в Москва, на Белоруската гара ни съобщиха направлението ни. Един, май от Ленинград, се възпротиви: „Искам да живея.“ Заплашиха го с трибунал. Командирът ни така и каза пред строя: „Или в затвора, или разстрел.“ Аз чувствах по друг начин. Всички наопаки. Исках нещо героично. Да изпитам характера си. Може би е било детински порив? Бяхме събрани момчета от всички краища на Съветския съюз. Руснаци, украинци, казаци, арменци… Беше тревожно и някак забавно. Е, докараха ни… Докараха ни до самата гара. Дадоха ни по един бял халат и бяла шапка. Марлени маски. Прочиствахме района. Един ден стържехме долу, един ден – горе, на покрива на реактора. Навсякъде с лопата. На тези, които се качваха горе, им викаха „щъркели“. Роботите не издържаха, техниката се побъркваше. А ние работехме. Понякога от ушите, от носовете ни потичаше кръв. Гърлото драска. Очите болят. В ушите постоянно кънти монотонен звук. Пиеше ни се, а апетит нямахме. Забранени бяха физзарядките, за да не дишаме напразно радиация, а на работа ни караха в каросериите на открити камиони. Но добре работехме. И много се гордеехме с това…“
***
„Не знам за какво да разказвам… За смъртта или любовта? Или това е едно и също… За какво?
…Бяхме се оженили неотдавна. Още ходехме по улицата и се държахме за ръка, даже и когато влизахме в магазина. Винаги заедно. Казвах му: „Обичам те“. Но още не знаех колко го обичам… Не си представях… Живеехме в общежитието на пожарната команда, където той служеше. На втория етаж. Там още три млади семейства, за всички една кухня. А долу, на първия етаж, стояха автомобилите. Червени пожарни автомобили. Това беше работата му. Аз винаги съм в курс: къде е, какво става с него? Посред нощ чувам някакъв шум. Викове. Погледнах през прозореца. Той ме видя. „Затваряй и лягай да спиш. В централата има пожар. Скоро ще се върна.“

Седем часа… В седем часа ми предадоха, че е в болницата. Хукнах, но болницата вече беше обградена от милиция, никого не пускаха. Милиционерите крещяха: не се приближавайте. Не само аз, бяха дотичали всички жени, чиито мъже през тази нощ бяха се оказали в централата. Хвърлих се да търся моя позната, тя работеше като лекарка в тази болница. Хванах я за халата, когато излизаше от колата: „Пусни ме вътре!“ „Не мога! Той е зле. Те всички са зле.“ Държа я: „Само да погледна.“ „Добре, – вика, – да тичаме тогава. За петнадесет-двадесет минути.“ Видях го. Целият отекъл, подул се… Очите почти не се виждат… „Мляко трябва. Много мляко! – каза ми една позната. – Трябва да пият поне по три литра“. – „Но той не пие мляко“. – „Сега ще пие“. Много лекари, сестри, особено санитарките от тази болница, след време ще заболеят. Ще умрат. Но тогава никой не знаеше това…

November 18, 2017

Anna Hells' Fantasy placeДневното момче и нощното момиче

Джордж Макдоналд

Зловеща история за странна вещица от несъществуваща страна, сдобила се едновременно с две деца – момче и момиче, с които осъществява изключителен по жестокостта си и социопатичната си усмивка експеримент. Момчето никога няма да види нощта, момичето нивга няма да съзре слънцето. Дори и без да бъдат наричани чудовища, мракът и светлината ще се превърнат в истински противници на ума, и ще направят от двете деца осакатени чудовища, готови да следват всяка дума на своята господарка, и да я забавляват с нещастието си докато са живи. Е, такъв е бил планът, но случайността и любопитството, както и лошият, или добрият – според гледната точка, късмет, променят правилата и дават началото на една красива любовна история, служеща за забавление на салонните дами.

Историята е кратка, приказна и странна, отличен пример за митпоетичен уиърд, и нещо, което в някои страни отвъд далечни морета може би се смята за класика. За някои Джордж Макдоналд е известен с една трагично прекратена поредица на Бард, която явно уплаши доста хора с мрачността си и твърде класическата структура на мъченията. Вероятно има защо, но не мога да споделя напълно основанията, защото Макдоналд макар и мрачен, е справедливо приказен в ужаса си, и няма ненаказано зло, и добро, и въобще всякакво такова ненаказано нещо – наказания има за всички. Но и красота, ако и мрачна. Нощ и ден в едно съчетание на злокобно очарование, кога ли пък ще имате нужда от друго.

Книжката може да я намерите за свободно ползване, често и в приложенията за безплатни книги за по-умните от нас телефони, което ме е и спасявало в разни странни моменти, когато съм излизала без книга от вкъщи, или не дай си боже – току ми е свършила книжката по средата на пътешествието ми от или до работа. За да не ви се случват такива неща, и да ви се наложи да зяпяте околните като някакъв психопат – сериозно, не гледайте в очите софиянец в метрото, плаши се и става агресивен; запасявайте се със симпатични и кратки истории на всяко мобилно устройство по джобовете, които да те заредят топло през деня сред работни условия и отдалечавания от свободата на безплатното лентяйство. Макдоналд има доста добри попадения, класиката му обикновено си заслужава името, макар и да ѝ трябва правилния момент, в който да бъде четена. Но нощното момиче и дневното момче са почти универсални, и наистина – просто красиви.


Tagged: Ана Хелс, джордж макдоналд, george macdonald, фентъзи, the day boy and night girl

November 14, 2017

Anna Hells' Fantasy placeСтиймпънк Пени Дредфул

Стиймпънкът е любимата заигравка на какви ли не модерни режисьори, създатели на игри, творци на сериали, криейтиви на модни решения или просто търсещи вдъхновения арт хора. И въпреки, че бройката на тези, които наистина знаят какво е стийм, какво е пънк, и как двете живеят заедно без външни влияния, е много, ама наистина много малка, е винаги приятно да прочетеш истории с алтернативна история, причудливи машини, обновени митове и приказни легенди с технологии, ама не от бъдещето, а от нова несбъднало се минало, за което упорито сънуваме, че и мечтаем, и сме си почти сигурни, че в някой много по-добър ръкав от време-пространстовто там някъде всъщност се случва, и всички се забавляват чудовищно.

Но да се върнем в реалността, обсипана с фантазии. Настоящият сборник спокойно може да се нарече инди, онлайн достъпен, съдържащ принципно непознати имена на неколцина добри майстори на словото, до които в рационалното ни ежедневие едва ли ще се докоснете. Но пък е чудесен източник на вдъхновение, и ми се ще някога да има и български стиймпънк, който да подхване добрата ни стара история някъде от около Възраждането или Византия, и завърти родината ни в истинска Балканиана готика, съперничаща си по всичко на Викторианата такава, и вместо кокошкарене на дребно и разни комунистически упражнения по разорение, да срещнем Левски как бори стотиците турски потери с метални ръце-къртечници или Ботев на борда на диржабъла Радецки да освобождава раята с напалм и самонасочващи се куршуми. Е, вероятно подобни истории ще стигнат до клоаките на журналистическия анализ по телевизиите, събрали вегани, скинове, бг мами, мис Силикон и Слави Трифонов на едно място да обсъждат упадъка на патриотизма и разгула на модерното общество, но без това няма как. А за какво всъщност бленуват братовчедите от отвъд океана, щом стане въпрос за голямото питане : Ами ако беше ето така…

Дали ще сме в дебрите на дивия Запад, където зомбита, демони, киборгизирани престъпници и теракотени армии от автоматони ще чакат подобрени вампири, механизирани каубои и обикновени авантюристи, заменили някой и друг крайник или орган със съотвеното му метално приспособление с хиляди зъбчати колелца, навместо божествената искрица на сътворението; дали ще сме в недрата на Европа, където летящите кораби на Отоманската империя решават спора за това докъде ще се простира владението на Мохамед, или може би ще се отскочим по китайското крайбрежие, осеяно от технология за цунами, срещу която белите дяволи на запада и жълтите демони на изтока нямат шанс – стийм технологиите на метала, парата и понякога магията завладяват реалността по един логичен, научен и едновременно романтичен начин.

Да, машините понякога имат сърца, и душа, и отмъстителна същност. Ако вървят с кръв – кръв ще бъде изпита, ако вървят с болка – то болка ще бъде причинена. Не, в истинския стиймпънк хората са богове – създатели на нови отрочета, които твърде бързо престават да вярват в съзидането и търсят своята метална справедливост и живот. Ужасните истории за по едно пени, разказващи за мистични сили, духове и чудовища в мрака се събират с блясъка на полираните до съвършенство остриета на металния под-вид алтернативни автоматони, и така навлизаме в територии на съчетание на мит и възможност, приказка и нощен страх, легенда и скрита реалност. Бъдеще апокалиптично, минало алтернативно, съвремие покрито – само въображението спира създателите на компилацията да стигнат до вашите собствени сънища. А може би не, може би вече успели са? Вдъхновете се от чуждата вариативност на мислите, и може би все някога от тунела ще ни изведат нашите проблеснали съзнания, способни да погледнат и малко нагоре и настрани от скутовете и паниците. За вдъхновение, определено.

 


Tagged: Ана Хелс, книги, фантастика, фентъзи, хорър, penny dread tales

November 09, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоПриключенията на Том Сойер - Марк Твен

Този пост уж е за Том Сойер, но и не съвсем. Той е малко повече за едно друго момче в предучилищна възраст, пак от малко провинциално градче, което предпочиташе да си играе по улицата с котки, камъни, пластмасови индианци и въженца, вместо да се учи да чете. Караха го, упорито, но опитите с "най-подходящата за него" книга поне три-четири пъти завършваха все до:
— Том!
Никакъв отговор.
— Том!
Никакъв отговор.
— Чудя се къде ли се дяна това момче? Хей, Том!
Никакъв отговор. 

След това следва чудовищно дълъг пасаж от шест реда без никаква пряка реч. Признайте си, че и вие да бяхте, бихте се почудили дали изобщо си струва усилието, нали? Що за начало на детски роман е това? Години по-късно при някой от поредните прочити и препрочити ми просветна, че всъщност тази книга май не е предназначена само за настоящи деца, ами и за бивши, които обаче си спомнят това-онова. Оказа се, че авторът си го е казал в прав текст още в предговора, ама кой да ти чете:

Макар че книгата ми е предназначена да забавлява най-вече малките момчета и момичета, надявам се, че вече порасналите мъже и жени няма да я пренебрегнат заради това, тъй като намеренията ми бяха отчасти и да напомня на големите по един забавен начин какви са били някога, какви са били чувствата и мислите им, как са разговаряли и с какви шантави начинания се е случвало да се захванат.

Авторът,
Хартфорд, 1876 г. 

Самата книга е доста готина, още повече като се има предвид кога е писана, което е само поредно доказателство за гения на Марк Твен. Приключения за калпазанлъците на малките момчета вероятно ще се пишат и ще се четат докато свят светува, но всички следващи ще се равняват по г-н Твен. Това търсене на съкровища, бой с пришълци от други градове, дошли за ваканцията, суеверия и джобни ножчета, вирове, риба, първи стъпки в бизнеса, ненаучени уроци, момчешка чест - списъкът не е безкраен, но вероятно всички се сещате какви неща вълнуват малките момчета. Конкретно този главен герой си е специфичен. Може и друг път да съм споменавал, че самият Том ми е малко като Мики Маус - уж приключения, уж непослушен, ама все е най-добър и за пример. Виж, Хък Фин е друга работа, по-истински, затова и книгата за него ми е по на сърце. Но за нея - друг път.

Но стига толкова, вероятно има десетки други места, където да се прочете за какво се разказва тази легендарна детска книга. Този пост нали щеше да е и за един друг мъченик на книжовното поприще? За онзи, който подпираше глава на старата лакирана и леко паянтова маса между каната за вода, завита с розово покривче, и черковното календарче за актуалната година и сричаше първите редове с пряка реч от омразна книга с твърди зелени корици. От първия път не му се получи, но с годините нещата така се измениха, че тогавашното му "аз" никога не би повярвало с каква страст ще поглъща написаното смешно слово в бъдеще. Затова и вие не бързайте, оставете четенето на приключенията на Том Сойер за периода между падането на млечните зъби и поръчката на първите изкуствени. Обещавам, няма да съжалявате!

November 08, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЗагадката на Мари Роже

Едгар Алън По

По не е само тъмна поезия на лунна светлина, гарвани, осмиващи живота, и тъга по загубените и нивга непритежавани любими. Ако очаквате обичайните пълчища отмъстителни черни котки, щракащи челюсти на железни вдовици и махала от нищото, спускащи се в тъмнината – ето ви нещо различно, което можете да четете, дори да не се идентифицирате, освен може би понякога в банята, като душевен гот, от онези с дебелата черна линия на клепачите и бретона в очите. Криминални разкази, повече Дойл, отколкото По, детайлни, анализиращи до степен на дребнавост, логични до непоносимост, сравнима само с теоретизиране на физични закони от Шелдън Купър в ранна утрин след добър запой. Но все пак са и мрачни, жестоки истории, човеконенавистни, човекообидни, човекоомразни. По.

Загадката на Мари Роже е малка компилация от три истории, които ще се харесат на онези читатели, които обичат реалистичните обяснения на видимо необясними ситуации. Едно огромно съкровище, за което единствената улика е малко бръмбарче и парче полу разложена хартия, ще се намери чрез сложна система от декриптиране и дедукция, на която не един и двама вълшебници на паролите ще повдигнат учудено вежди, че човешкият мозък може да мисли далеч по-ефективно от която и да е машина. Труп в комина и друг с почти отделена глава на кротки женици ще отведе един несъзнателно гениален в проследяването на причинно-следствени връзки нарочен за детектив човечец до намирането на странен отговор за източника на невиждано по размерите на жестокостта си убийство. А само лек оглед на трупа на красавицата на квартала, поругана, разложена и измъчвана до смърт, ще доведе до разкритието на цяла престъпна схема от бандити, като наизлезли от някоя от специалните книжки на Сад, които поради липса на хартия и мастило е изписвал с личните си вегански продукти по стените на килията си.

Може би По ще ви се види малко сух в разсъжденията си по време на привидно безкрайните си анализи, направени сякаш от разумна машина, а не от грешащ принципно емоционален индивид от страстен френски произход. Може би пък ще решите, че ненужно брутална е смъртта, макар че какво значение има какъв е характера на края, щом е за последно. По е различен, суров, безкомпромисен, и задоволяващ най-тъмните дебри на човешкото, където са се скрили клетките на първите прадеди, при които правилото е било общо взето изяж или бъди изяден. С малко размисъл от страна на студената гениалност виновните ще бъдат намерени. Ще ми се понякога да не виждахме лицата на убийците, да си мислим, че не са хора, никакъв вид нормални, ходещи, говорещи, имали детство човеци. А тези, които ги намират дали не са и те един вид други чудовища… По ще ви накара да се позамислите.

 


Tagged: Ана Хелс, едгар алан по, загадката на мари роже, книги, милениум

November 07, 2017

През прозореца“Чашата на проклятието” – Лора Лазар

“Чашата на проклятието” е първата книга на Лора Лазар. С нея авторката печели първа награда на Националния конкурс “По стъпките на Агата Кристи”. Оказа се доста трудно да се сдобия с книгата понеже липсва по книжарниците. Но за щастие се намери в градската библиотека и благодарени на електронния им каталог успях бързо и лесно да проверя наличностите. Признавам си, че поднових отдавна изтеклото си членство именно заради колекцията от книги на Лазар. И добре, че го направих, за да разреша недоразумение с четири неотбелязани като върнати книги. Електронните услуги са хубаво нещо, но добре че все още се пазеше хартиеният ми картон, за да се доизясни всичко.

ChashataNaProkliatieto

В една неделна нощ иманярът Игнат Казанджиев изкопава каменна розета, карта към съкровище. В същата нощ от гробището на провинциален град е изкопан един череп. Младата реставраторка Яна Среброва не може да си влезе вкъщи, а на сутринта пред вратата си намира труп. Разследването е поверено на местната полиция в лицето на комисар Михаил Донов – Мишената и неговия колега Радослав Ангелов. Това убийство се оказва първо от серия необичайни убийства, а Яна е свързана с всяко едно от тях. Виновна ли е тя или някой иска да я натопи? Каква е ролята на каменната розета и има ли древно проклятие, което е надвиснало над младата жена.  В разказа се преплита разследване на убийства с проучване на древни артефакти и елементи от историята на древните прабългари. Има любов и ревност, приятелство и предателство, надежда и добрина на фона на ужаса от дебнещата смърт.

Може да съм вече пристрастна към авторката, но книгата ми допадна – свежа и интригуваща, добре разказана история.  Героите ме впечатляват – различни и достоверни, с човешки облик и плътност на характерите. Има размисли и дълбочина, която затрогва. И тук, както в предишната история сравнително бързо предположих какво се случва, но това не ми попречи да се насладя на прочита. Някои от детайлите в историята останаха недостатъчно описани, а просто загатнати.

Четох почти до 2 през ноща и бях на границата на отчаянието, когато се оказа, че почти 10 страници от края липсват. Добре, че страниците се оказаха просто разместени и успях с малко прелистване да си довърша историята. Опитах се да разбера кой е градът, в който се развива действието, но за момента нямам категоричен отговор. Предположенията ми се въртят около Ловеч и Велико Търново.

И вместо препоръка ще ви споделя, че вече нетърпеливо започнах следващата нейна книга.


БиблиотекатаЧервеният октомври и революцията, която промени света

Емблематична годишнина отбелязваме днес, точно на днешния ден. 100 години от началото на Октомврийската революция, която промени света по начин, неочакван за никого до този момент. Начин, твърде различен от обещаното, и с твърде дълготрайни последици, за да подминем тази годишнина незабелязано. Представям си какво би било на този ден, ако у нас все още на власт беше комунистическата партия. Представям си мащаба на бутафорията, на лъжите, на празните хвалебствия. Близо половин век продължи за нас този унищожителен експеримент. Руснаците страдаха повече. Щетите и при двата народа, както и в цяла Източна Европа, са неизчислими. Но въпреки тях, днес имаме свободата да знаем. Да се информираме. Или да не се.  Да научим истината, ако имаме желанието за това. Да се заровим в източници на факти, вместо да повтаряме като папагали пропагандните лъжи. Да си представим цялата картина на промяната, която Октомврийската революция наложи с кръв и оръжие на света. И да сме благодарни, че експериментът й все пак се провали. Уви, за някои доста късно, но се провали.

Вкъщи имам цял рафт с книги, посветени на щетите. На терора, на лагерите, на престъпленията, причинени от комунизма. В Съветска Русия, в Унгария, Северна Корея, България, Чехия. Шаламов. Солженицин. Евгения Гинзбург. Гросман. До този момент обаче не съм се задълбочавал в книги, описващи как започва всичко. Винаги ми се е струвало твърде, твърде сложно. По руски сложно. Необяснимо. Загубвах се в понятия като „егери“, „меншевики“ и „троцкисти“, които се срещаха постоянно при изброените автори. Имах нужда някой да ми го обясни простичко, ако е възможно. Кой какъв е в този убийствен пъзел? Как започва всичко? Кой дръпна спусъка? Кой позволи на стихията да залее Изтока?

Потърсих отговорите в една книга, която ми се стори тъкмо като за случая. „Октомврийската революция“ на бившия британски агент под прикритие Дъглас Бойд излезе на български език от „Сиела“ преди няколко седмици, за да улови момента на знаковата годишнина. И да даде някои отговори на онези, които преливат от въпроси. Обемът й от малко над 200 страници ме учуди, но и зарадва. Нямам възможност да чета грамадни тухли в последно време, а и исках нещо систематизирано и обобщено, без излишни подробности. Това обаче се оказа и нож с две остриета. За Октомврийската революция, както се убедих, просто не е възможно да се пише в телеграфен стил, кратко, ясно и подредено. Защото тя самата е хаос, чудовищен в своите мащаби и напълно неразплетим.

Бойд започва с кратко въведение за някои от имената, превърнали се в символи на революцията. Ленин, Сталин, Троцки, Маркс и Енгелс. За всеки от тях са изписани десетки хиляди страници, тук авторът се е постарал да синтезира основното в по 2-3 страници. Отделено е внимание на обстановката в имперска Русия в началото на ХХ век и на първите признаци за изостряне на социалното напрежение, довели до размирици. Бойд се спира на личността на Николай II, само за да изтъкне негативното си мнение за способностите на царя и неговото подценяване на ситуацията, нежеланието да направи каквито и да били промени и в крайна сметка неговата безпомощност пред лицето на историята. Същевременно повдига завесата над твърде любопитната подкрепа, която получават болшевиките от Германия в разгара на Първата световна война и идеята на Берлин да финансира революцията с цел изваждането на Русия от войната.

Всъщност за малка като обем книга, мястото, отделено на военновременната обстановка е учудващо много. Бойд проследява бойните действия на руснаците срещу силите на Тройния съюз в териториите на днешна Румъния, Полша и Украйна, състоянието на войските, различните настроения за и против войната. Безспорно Общоевропейската война е катализатор за революцията, но на мен лично ми се струва, че фокусът върху това в книгата изглежда твърде пресилен на фона на множество други бели петна. На февруарската революция също е отделено подобаващо мнение, докато, колкото и да е парадоксално, за събитията от онзи прословут октомври 1917 г. има буквално няколко реда. Не се шегувам. В книга, озаглавена „Октомврийската революция“, октомври е споменат толкова бегло, че просто се губи в лавината на събитията. Впечатляващо обаче е разкриването на широкия революционен фронт, който всъщност довежда до краха на империята. И докато лексиката от последвалите години повтаря неуморно за „болшевики“ и „болшевишка революция“, става ясно колко други сили са действали кога единно, кога всеки срещу всеки, в събарянето на монархията и дърпането на спусъка. Защо не знаем за тези „други сили“ ли? Бойд проследява съдбите на някои от тях и на изявените им водачи. Всички до един намират смъртта си в чистките на Сталин – разстреляни или, в най-добрия случай, заточени из ледовете на Сибир. За да останат болшевиките, при това „правилните“ болшевики, като еднолични узурпатори на революцията и да зададат курса към последвалата кървава диктатура.

Разбира се, книгата има и някои силни моменти. Всъщност, един. Публикуваният за първи път доклад на комисаря на Уралския съвет Яков Юровски, който е и комендант на Ипатиевата къща. Именно там, в Екатеринбург, през юни 1918 г. е затворена фамилията Романови, а настъплението на антиболшевишкия чешки легион ускорява развръзката по въпроса със съдбата им. Юровски с нечувано хладнокръвие разкрива детайлите по убийството на царското семейство. Подробностите са толкова стряскащи, че изведнъж, сред цялата документалност на текста, попадаш сякаш в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Един от най-ужасяващите моменти от революцията оживява по начин, който и филм не би се справил да опише толкова добре.

Иначе в доста отношения книгата не успя да отговори на очакванията ми. Малко място е отделено на разразилата се гражданска война и различните сили, борещи се за надмощие в нея. За личности като Врангел и адмирал Колчак например се споменава твърде бегло, а това са емблематичните фигури на съпротивата срещу болшевиките. Няма особено много информация за сраженията с белогвардейците и в крайна сметка победата на червените, определила спускането на дългата болшевишка нощ над цяла Русия. Може би е разбираемо с оглед на стремежа на Бойд към резюмираност и сбитост на разказа, но липсата на тази фактология ни оставя единствено с вицовете за „белите и червените“ и Чапаев.

И все пак, било то заради кръглата годишнина или заради ефектната корица, а и заради вечния интерес към темата за революцията и за комунизма като цяло, книгата ще намери своите читатели. И дори в телеграфния си стил и формат може да бъде една стартова точка към осмислянето на онези кървави събития, тласнали света към една нечовешка диктатура и затрили живота на милиони заради едно фалшиво обещание за справедливост. Колкото до последиците, по-горе споменах няколко знакови автора, които дават много ясна представа за мащабите на терора в последвалите десетилетия. Потърсете ги. Прочетете ги. Разкажете за тях на други. Нека не допускаме пипалата на пропагандата да си проправят път отново.

Публикувано от Георги 


Filed under: Военни, Исторически, Научнопопулярна, Политическа

Първи впечатления от последно прочетенотоЪгъл на разследване - Майкъл Конъли

Какво по-хубаво има на този свят от това да прочетеш на спокойствие и с кеф нова книга от Майкъл Конъли? Правилен отговор - две книги от Майкъл Конъли!

Това е първият и единствен сборник с разкази на автора. Писани са през различни моменти от кариерата му и това си личи най-малкото по това на каква възраст заварваме Хари Бош и с кой партньор работи в полицията. Приятни, кратки и бързо развиващи се историйки в любимия ни стил. Да, трилър-моментите няма как да се получат в такъв малък обем, но криминалните загадки и предизвикателствата за разкриването им са си там.

Историите не са непременно за някой от познатите ни персонажи, обаче веднага се набива на очи характерното за Конъли чувство на справедливост и дори възмездие. Без значение дали от ръката на някой детектив, или по странна прищявка на съдбата, но лошите винаги си получават заслуженото. Ами така де, иначе за какво изобщо да се борим с тъмнината?

Леко е странно да четеш къси разкази от човек, когото познаваш единствено като гениален автор, на когото обикновено му са необходими към 300 страници, за да развие божествената си дарба. В обема на разказа същите истории седят някак сбутани, духът им е пренебрегнат и звучат като че някой е преразказал роман, ама без вълнуващите обрати и задънените улици. Прекалено лесно се сещаш кой какво е извършил.

Но както и да е, изключително приятно беше да се попълнят някои дупки от липсващи тухли в стената на съграденото от Конъли през годините. Сега остава само да изчакаме новата реколта от 2017 - The Late Show и Two Kinds of Truth - и да се върнем в добре картографираните води.

November 03, 2017

Anna Hells' Fantasy placeРазследванията на Ханшичи

Окамото Кидо

След прецизните в прелестта си Китайски загадки на вездесъщия Хюлик, в мен се отвори един нечовешки читателски глад за изящни азиатски истории, смесващи смущаващи местни легенди и вярвания с изключителни в жестокостта си престъпления на странна раса. Но такива просто няма. Е, да, ще спомена укоризнено едни ми ти японски загадки на Лиан Хърн, но не, никаква екзотична Кристи не е, а поредното доказателство на клишето „женско писане“. Докато не се посблъсках със следната компилация от великолепни истории на, за мен лично, напълно непознатия Окамото Кидо, разгърнал един почти извънземен свят по тертипа на Дойл, където мастър Шерлок се заменя от странния субект Ханшичи.

Кой обаче, или какво е господин Ханшичи? Наглед като образ от японски театър, малко комичен, но и доволно агресивен съoбразно времето на шогуните, упорито отказващи да приемат съществуванието на друг свят освен техния. Но всъщност е и хладнокръвен, наблюдателен и ерудиран, познаващ както човешките слабости, така и качествата, които си заслужават да си затвориш очите веднъж – дваж щом се наложи. Престъпниците са всякакви, но учудващо поддаващи се на неразбираемо горещи, като за местния климат и облик, страсти, водещи до трупове на девойки и младежи, къде от ритуално самоубийство, къде от трудно покрита с възпитание ярост. Свръхестественият елемент винаги бива набеждаван, и би било хубаво да имаше поне един разказ, в който демоните всъщност да са истински, но не – хората си оставаме най-големите чудовища на този свят, пред който дори и То свежда глава.

Разследванията… са не просто криминални разкази, развиващи се на странно място, в странно време и със странни хора, а едно доста детайлно изследване между редовете на една цяла култура, със все термините, бележките под линия и онази атмосфера на литнали във въздуха черешови листенца и мекият ромон на градско поточе, свиващи своите пасторални гнезда насред и най-кървавото престъпление. Екзотично и особено, но напълно задоволяващо тъмните щения на криминалните любители на задочните престъпления. Е, да, де, да, не е Ди, но е достатъчно добро, за да не тъжим завинаги по мистиката на Изтока. Дано отнякъде се пръкнат повече такива изнамерени от книжни изследователи малки съкровища, на мен са си ми нужни, на вас също, ако и още да не го знаете.

 

November 01, 2017

БиблиотекатаВиктор Пасков из мрачните дебри на фалшивия Запад

След изумителната среща с „Балада за Георг Хених“, продължавам да „откривам“ за себе си гения на Виктор Пасков. И си мисля… Ей така, просто ми минава през ума… Наистина, наивно е да смятаме, че най-добрите съвременни писатели у нас непременно са онези, издали 1-2 запомнящи се романа в последните десетина години. Четем ги, изпадаме във възторг, превъзнасяме ги. Окей. Емигрантската проза направи литературни звезди не един и двама от съвремениците ни. Америка, прословутата Америка. Емигрантският живот, завръщането, корените, традицията. Добро и лошо – там и тук. Преживяното през комунизма „осребриха“ пък друга плеяда модерни автори. Там с лошото, разбира се, „доброто“ продаваше преди това. Две линии, движещи се паралелно като течения в българската литература и пресичащи се рядко, твърде рядко. Опитайте се да ги пресечете. Или не, оставете! Не се мъчете. Той вече го е направил, при това преди цели 25 години. Той, геният. И не в Америка, а в сърцето на Европа, в разделената на две Германия. Блестящият емигрантски роман на България, надхвърлил националното и еднакво разбираем за читателя у нас и в чужбина, принадлежи на Виктор Пасков. „Германия – мръсна приказка“ удря звучен шамар както на застиналото в апатия българско социалистическо общество от края на 60-те, така и на захаросаните митове за „лесния“ живот на Запад, доколкото ГДР е почти Запад, витрината на социализма пред Европа.

„АЗ ТРЯБВАШЕ ДА УСПЕЯ!“

Веднъж омагьосан от вълшебството на езика в „Балада за Георг Хених“, получавам истински студен душ още в първите страници на романа. Забравете за добрия лютиер и магията на неговата цигулка. Тук ще влетите директно в груб, похотлив и отчаян свят на излъгани младежки надежди и на неясни, мъгляви мечти за нещо по-добро някъде там, на Запад. 1968-а година. Светът копнее за свободна любов и мир, хипитата шестват из Америка, Джими Хендрикс издава третия си албум. На фона на Световния младежки фестивал у нас един младеж е на прага да започне нов живот, да замине за Германската демократична република. Изключен от всички училища в страната, с амбиции да стане писател, Виктор си взема сбогом с приятелите си и хваща влака, за да отиде при баща си във Фрайберг. Действителността там се оказва много различна от очакваното. Долнопробно, вмирисано общежитие, в което – сред непрестанни скандали, доноси и пиянство – съжителства малка българска общност от музиканти, работещи в местния театър. Бащата на Виктор, тромпетист в театъра, също е разочарование. Като кула от карти в съзнанието на 19-годишния младеж рухват митовете за Запада, за изкуството, за собствения му баща, уж заминал, за да осигури бъдещето на семейството си. Посреща го разкривена действителност на пошлост, фалш, грубиянски взаимоотношения, подозрения, бедност и лепкава смрад. Клоака, в която българите, натикани като в миша дупка, живеят мишия си живот не заради бъдещето, а заради днешния ден, ден за ден.

„Живяхте калпаво“

Виктор се гмурва надолу с главата в тази воняща действителност. Намират му работа в техническия екип на театъра – чисти тоалетни, мъкне тежките декори в компанията на закоравели типове с престъпно минало. Образите, които среща, са неописуеми. Ситуациите, в които изпада – потресаващи. Това е водевил, в който корабокруширали човешки отломки драскат да се доберат до някаква форма на съществуване. Оплетени от собствените си мрачни страсти, от пипалата на ЩАЗИ, от постоянния страх да не ги върнат „по етапен ред“, те подритват в краката си потрошени мечти, без да могат да се откъснат от омагьосания кръг. Напротив, адаптират се, стават част от играта. Търгуват с контрабандни стоки, изнасят цигулки и пиана за родината. Българинът, този толкова адаптивен екземпляр, се е интегрирал блестящо в потискащата обстановка на тоталитарната, макар и почти западна държава. Преклонил е глава където трябва, пречупил е гръбнак, приел е веруюто „В Германия това не е прието“, но в момента, в който всевиждащото око на чуждия авторитет се отклони, започва малките си хитринки.

Романът е болезнено реалистичен и ужасяващ в своя реализъм. Пресъздадената действителност е толкова триизмерна с това усещане за автобиографичност и почти документален разказ за преживяно, че изтръпваш стъписан. Натискът на нелицеприятното е твърде голям, пошлостта е твърде навираща се в очите, гротеската буквално те преследва по петите. Малко са паузите, в които можеш да поемеш дъх – онзи момент, в който Виктор хваща китарата и започва да свири, или сцената, където авторът описва реакциите на музиканти и сценични работници по време на представление. Тогава се появява магията на музиката – като тънка златна нишка, проблясваща сред калта. Заговори ли за музика, Виктор Пасков е като радетел от Просвещението.

Сред тягостната атмосфера на обречения емигрантски живот, след може би най-страховитото описание на аборт в цялата българска литература и най-отблъскващата сцена на секс между мъж и жена, която въобще съм чел някога, финалът на този забележителен роман идва съвсем неочаквано. Изненадващ. Непонятен. Твърде щадящ, твърде оптимистичен и не на място. Нищо не предполага такава развръзка, не и в цялата тази гадост, не и сред кашата, в която Виктор се е оплескал от глава  до пети, не и в мощната прегръдка на ЩАЗИ и тоталитарната държава. Финалът е слабото място на книгата. Личното ми разочарование. Не вярвам, че нещата се случват така. Или поне прочетените страници не са ме подготвили да повярвам. Даже напротив, подготвили са ме за какви ли не ужасяващи развръзки. И все пак – оптимистичен финал на може би най-мрачния емигрантски роман, писан някога от български автор.

Затварям последната страница с усещането за нещо наистина голямо. Въпреки финала. Синтез на голямата болка от неслучилата се българска мечта за намиране на свободата някъде отвъд. Епитафия за всички онези, които избягват и не успяват, но и за онези, които остават, само за да бъдат смазани от хищническия живот. Тъга по пропуснатите шансове и ярост срещу фалшивите химери. И въпреки всичко, любов, любов, любов…

Публикувано от Георги

 


Filed under: Драма, български

October 31, 2017

THE DARK CORNERМИЛО ДЕТЕ


И тази вечер няма да се спи. Колко нощи вече не съм мигвал – седмица? Две? Не мога да преценя. Аз съм виновен за всичко. Понякога грешките, които родителите правят спрямо децата си не могат да се изкупят цял живот.
Случи ли се един мъж да изгуби семейството си, това може да му разбие психиката. Ала щом жена му го е напуснала и съдът й е дал детето, въпреки че благоверният я е сварил на калъп с колега от работата й и онази го избягва всячески, въпреки че й е простил и я моли да се върне обратно при него... Тогава мъжът може да се превърне в звяр. В чудовище, жадно за мъст.
В това се превърнах и аз, заслепен от ярост, от изгаряща нужда да раздам възмездие. Затова форсирах беемвето си и я подгоних, а пред мен на пътя, отчаяно мъчеща се да ми се измъкне бе Ренета, бившата ми жена, настъпваща с все сили маздата. Маздата, която аз й подарих! Маздата, в която се намираше и Христо, тригодишният ми син! Нямаш право! Върни го, той е мой!
Не знам кога се оказахме точно до някакво мостче на пътя за Плевен. Изскочих зад завоя и какво да видя? Оная тъпа патка бе спряла на платното и се мъчеше да си събере багажа и да избяга от колата пеш! Къде ще отидеш – в кърищата ли? Не успях да спра. Бавареца ми се заби в маздата и тя просто литна от платното. Еърбеците изпълниха купето и за няколко мига бях напълно дезориентиран. След малко се опомних и изскочих от колата.
Маздата бе долу в реката. То пък една река – водата и до коляно не стига, а ако се засилиш хубаво, можеш да скочиш от единия на другия бряг. Колата обаче затъваше бързо, заровила муцуна в барата – що за дълбочина? Докато се помайвах и зяпах, потъна цялата и просто изчезна. Няколко мехурчета... и това е. Само следите от удара по шосето показваха, че се е случило произшествие. Стоях така, и не правех нищо. Вместо да скоча във водата и да се опитам да спася поне сина си, постъпих като последния страхливец. Обърнах се и си тръгнах. Мило дете... Изоставих те! Поставих себе си над теб...
Пътя бе пуст. Никой не видя какво се случи. Затова, какво винаги в живота ми досега, послушах разума, а не сърцето си. Няколко километра по-надолу към Плевен видях килнато дърво и удобно наврях предницата на беемвето в него, после звъннах на пътна помощ. Забаламосах ги, че внезапно съм изгубил контрол, после си платих акта в полицията и всичко шест. Предстоеше ми да страдам и да се правя, че не знам къде са изчезнали синът и бившата.
Вечерта Христо дойде в съня ми.

- Татко, къде си? Татко, аз съм добре. Тук е тъмно и студено, влажно е и мирише лошо, но не се оплаквам. Нали съм мъж! Пък и се държат добре с мен. Много искам да се съберем тримата с мама, ала не я пускат. Казаха, че била виновна и трябвало да изтърпи наказание. Мен обаче ме пуснаха, искат да те доведа при тях. Идвам за теб, татко!

Само мрак. Мрак, гласът на сина ми, и очите му. Негови ли са тези очи? Жълти, светещи в мрака, с отвесни зеници.
Не може да се спи.

- Татко, тук са добри с мен. Милват ме и ми говорят ласкаво, гледат да съм добре нахранен. Не знам какви са тези ястия, изглеждат по-грозни от буламачите в детската градина, но пък са много вкусни! Днес ми подариха нож – изглежда досущ като онзи големия в кухнята ни, ала е много ръждив и малко изкривен. Заръчаха да го пазя, щял да ми трябва.

Синът ми ли е това изобщо? Може ли дете на три години да говори така, по такъв начин? Зад него виждам бледо сияние, което очертава фигурата му – той е. Идва към мен, ала стъпва някак... иначе. Крачките му са много странни.
Няма сън.

- Татко, днес за пръв път си приготвих храна! Гордея се със себе си! Тук са много доволни – тупат ме по рамото и се усмихват. За малко излязох от Мястото и се озовах в реката, където се видяхме за последен път. До мен на дъното кротуваше малък сом – хванах го за мустаците и забих ръждивия нож в корема му. После се прибрах и ми показаха как се прави. Просто нарязваш храната на парчета така, както си е, и почваш да ядеш. Нищо друго. Затова изглежда така гадно... но и затова е толкова вкусно.

Ще спиш ли?
Взех си болнични и куп направления, ходя по доктори, психолози, психиатри, къде ли не... Какъв е смисълът? И без това не мога да им кажа истината! Изписват ми по една шепа хапчета, дето струват куп пари. А ефект – никакъв.

- Татко, а пък днес за пръв път излязох от реката! През нощта, естествено – светлината направо ме изгаря целият, предупредиха ме, че няма вече слънце за мен. Това ме натъжава. Но пък, от друга страна, нощта е красива, тайнствена и толкова интересна! Хванах си хубав, голям прилеп и го сготвих. Колко лесна и приятна работа било готвенето! Просто режеш и ядеш.

Не ми стигат другите проблеми, ами днес прекарах деня в полицията – Христо и Ренета вече са обявени за национално издирване. Говорене, разпити, даване на показания, писане, и чакане, чакане, чакане... Вече съм много изморен. Какво ли не бих дал да легна и поспя поне час, без да се будя от този кошмар. Кога ще ме оставиш на мира, мило дете?

- Татко, а пък днес скитах цяла нощ и стигнах чак до Плевен! Не знам как става, уж си вървя нормално, пък в следващия момент съм на Кайлъка. Казаха ми, че е добре и се развивам много бързо, съвсем скоро ще се науча как да пътувам по реките и в рамките на няколко часа да преодолявам стотици километри. Това не е ли хубаво? Скоро ще дойда при теб на София и ще се съберем пак.

Най-страшното при цяла седмица без сън е, че започваш да халюцинираш. Виждаш образите на хората разкривени, или като на чудовища, зверове. Тревата и дърветата сами си избират какъв цвят да са, според настроението им, а нагоре те е страх да погледнеш, понеже не знаеш какво ще видиш в небето.

- Татко, снощи стигнах до София! За съжаление не ми остана време да вляза в столицата, трябваше да се връщам, че утрото наближаваше. Нищо, видях къде бъркам – утре ще съм пак там, и ще разполагам с повече време. Толкова искам да те видя... Искам да ти покажа как готвя, и да опиташ от моите гозби! Ще го направиш, нали? Иначе ще ти се разсърдя.

По-лошо е през втората седмица. Тогава халюцинациите стават реалност. Буквално не можеш да различиш кое е истина и кое илюзия, толкова се смесват едно с друго... придобиват плътност. Това няма да свърши добре, ама никак.

- Татко, обиден съм ти! Снощи бях в апартамента ни – ти защо не беше там да ме чакаш? Къде си? Не ме карай да те търся! На всичкото отгоре като излизах ме видя леля Пепа съседката, не се спря с проклетото й любопитство. Започна да пищи, да вика, помислих, че нещо е заседнало в гърлото й и я ръчнах няколко пъти с ножа там. Помогна – накарах я да млъкне.

Сега се сетих на какво ми напомнят крачките му. Сякаш е кукла на конци и някой горе му ги дърпа, точно така си движи крайниците – в един момент стъпва на земята, в другия сякаш ще литне, а ръцете се размахват неестествено. В дясната ръчичка стиска ножа, а в лявата – нещо като топка козина, сигурно остатъците от последното животинче, което е убил и изял. А смехът, който надава, докато тичка с малките си крачета, смразява мозъка в костите ми – хаХаХАХахаха, хаХаХАХахаха...

- Татко, не се крий! Ядосваш ме! Останал си при чичо Петко – бях при него. Като го ръчнах няколко пъти с ножа ми каза, че утре ще си някъде по пейките в Борисовата. Идвам, татко! Идвам за теб!

Не мога да се крия повече, нямам сили да бягам. Стоя на пейката зад Братската могила и чакам, примирен. Ще се видя отново със сина си, пък да става каквото ще.
Ето го, идва.
Христо пристъпя бавно към мен. Вече е напълно реален, или поне мозъкът ми го възприема така. Пристъпя разкрачено като моряк, ала е стабилен – всяка крачка отеква като силно почукване от старчески бастун. Косичката му се е слепнала от водата, а очите греят – жълти, хищни, гладни. Различавам лицето му в сумрака – посиняло от водата и целият смърди на тиня. Лявата ръчичка свита в юмрук, дясната – сключена около дръжката на ножа, толкова голям, ръждив и гаден. Отваря уста и ме лъхва горещ, сладникав дъх на мърша. Вече се убеждавам напълно, че това не е синът ми. Просто хората нямат толкова много зъби.

- Не се бой татко, няма да боли! Та нали аз съм твоето мило дете?

October 30, 2017

Anna Hells' Fantasy placeТатуировка с чудовищна кръв

Дейвид М. Корниш

 

Дали сте се отегчили от класически истории в епични пропорции, с предвидими лоши и добри, с ясно определени страни, които с оглед на степента на хаотичното зло на презадоволения читател, превзело сърцата ви, заемате вътрешно? Ако да, ето ви една малко по-различна история от, признавам си без бой, любимото ми фентъзи издателство, винаги успяващо да ме изненада с новите си и наистина добри автори – MBG Books. Главният герой е сираче с необикновени способности… чакайте, чакайте, не се цупете предварително, това не е  доброто старо клише за сирака-спасител на света. Тукашното хлапе едва може да опази себе си, камо ли света, пък не се и опитва. Той е онзи особен катализатор, който променя чуждите съдби, докато търси своята, но идва като спомагателния елемент в другите истории, вместо да се концентрира максимално върху своята. И този странно изкривен фокус прави поредицата за татуираните с чудовищна кръв убийци на нечовеци нещо, което ще искате да прочетете.

Нека опитам да ви скицирам света наоколо – имате хора, и не-хора, за по-лесно общо наречени чудовища от разни десетки и стотици видове, за чийто произход повече от няколко думи едва ли ще намерите. Оставям на въображението ви да си доизмислите ядрена война, извънземни форми на живот или борещата се глътка въздух стара Земя, възкресяваща древни магии – според вкуса ви всичко е обективно възможно. Но факт е, че има малко територии, поне доколкото ги опознаваме през очите на малкото ни протагонистче, годни за живот, и на тях са хвърлили жадно око освен, както винаги безпощадните човеци, така и доста странно мотивиращите се монстъри, дето може и да се раждат във великото прото блато на сътворението, ама може би не. И както всяка себеуважаваща се хуманоидна империя, за да просъществува на основата на търговия, логистика и транспорт, ѝ трябват пътища, които пък трябва да се вардят, и то не от твърде лесно унищожима човешка сила, а от специални фенери с неустановен състав, палени от спец екипа на фенерджиите – смели войни, така и неполучили признание.

Сещате се, надявам се, че нашето момче с прекрасното именце Розамунд ще е част от това официално пушечно месо пазещо задните части на богатите, ведно с наемните убийци на чудовища, които са всъщност особен вид магически и хирургично подобрени полу-киборги, поддържащи със специални отвари допълнителните или променените си органи от разпад в неописуеми болки. Към тях се прибавят и особената порода на умствените магове, способни да пръснат мозъците на своите обречени жертви с една добре насочена мисъл, както и взировете, подобряващи зрението и обонянието си със специални живи кутии, пиещи от жизнените им сили. А чудовищата – мда, това бяха хората, ги има във всеки размер и калибър – огромни, дребни, летящи, пълзящи, разумни, безумни, и привидно винаги ужасно настроени към човешката раса. Но не очаквайте да видите зло по-голямо от човека, ние винаги завоюваме първото място в такива нелицеприятни класации.

И в тази неособено приятелска атмосфера, мъничкият Розамунд се опитва да живее и да се справя със злия околен свят без родители, с много малко приятели и неясна съдба, която много лесно можете да оприличите на истински фентъзиен Оливър Туист, само че без особено полезните благодетели, излизащи на сцената в правилния момент и носещи хепиенда с трите реда сълзи и сополи. Сега, не казвам, че финалът ще е тежък, тъмен и обречен, но не го и отричам. Хората са твърде големи чудовища, за да допуснат различното с цялото си сърце, и единиците, които го правят, не отговарят за целия свят, а и той често става твърде тясно място, когато някой не е себе си. А Розамунд се опитва да намери своето аз, своята история, своята истина, и може и да успее, а може и да не научим съвсем, и това май ще трябва да си го доизмислите.

Въобщем ако си търсите едно доста нетрадиционно четиво, изпълнено с истински приключения, странности и достатъчно моменти на морални избори и размисли, че да внесат онази нотка на сериозност, която кара да помните някои сюжети по-дълго от няколко дни след заплитането в тях, то сагата за татуираните с чудовищна кръв е нещо, което не бива да подминавате с лека ръка, пък кой знае – може да намерите нещо любимо, дето с удоволствие ще си препрочитате по Коледа. Или Хелоуин, според зависи какъв тип човек сте. Да, точно такъв потенциал има, опитайте.


Tagged: Ана Хелс, дейвид м корниш, книги, MBG Books, сирак, татуировка с чудовищна кръв, фактотум, фенерджия, фентъзи

БиблиотекатаЗабранени истории от Северна Корея – Светулката проговаря

За горчивата реалност на живота под комунизъм в Северна Корея за първи път научих подробности с книгата на Барбара Демик „Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея“. Останах втрещен и ужасен. Записал съм си един цитат от нея, извадка от учебник по математика за първи клас: „Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?“. Мило, нали? За западния човек е трудно да си представи мащабите на терора и пропагандата, обзела всяка сферта от живота там. Ние просто следим информационните агенции, които през неравни интервали от време съобщават ту за нов тест на ядрено оръжие на полуострова, ту за някоя ракета,  прелетяла в посока Япония. Сякаш в тази част на света Студената война продължава и дори заплашва, че ще излезе всеки момент от „студената“ си фаза.

Но подобни „информационни поводи“ пробуждат и любопитството на западния човек към този тип „екзотика“, която някои са оставили зад гърба си, а други въобще не са изживявали. Какъв е животът в Северна Корея? Какво означава абсолютен контрол? Как хората приемат всичко това? Приемат ли го или има и някаква форма на съпротива? Книгата на Банди „Забранени истории от Северна Корея“ дава интересни отговори на тези въпроси. Банди не е истинско име, а псевдоним (означава „Светулка“). Авторът, все още живеещ в комунистическия „рай“ на Корейския полуостров, представя седем разказа – действителни истории, поднесени в художествен вид от трето лице. Истории, които ни промъкват в забуленото от потайности ежедневие на тази непозната за нас страна. В тях има от всичко – и смазващата тотална държава, просмукала се във всеки фрагмент от живота; и бедността, надничаща изпод фалшивата фасада на светлия комунистически строй; и сляпото подчинение, и съпротивата под формата на борба за ценности, за свобода, за нормалност.

Разказите са доста въздействащи – за пръв път до нас достигат подобни откровения. Виждаме хора в дилема, в забележителен дисонанс със заобикалящия ги свят. Хора, на които са забранени елементарни права – на придвижване, на прехрана, на последно сбогом с близките си. Виждаме как диктатурата се налага над човешката природа и как дори в такива мракобесни условия човешката природа показва резистентност – индивидуална, често плаха, обречена, но ярка в своята обреченост. Наблюдаваме и с какво усърдие машината на бруталния режим се задейства, за да смаже, да изкорени всяко инакомислие, всяко прегрешение, без оглед на това колко човешки животи ще съсипе.

Текстът, преведен от английски език, издиша на места, губи се малко от оригиналното внушение, което двукратният превод е осакатил до някаква степен, но посланието на Банди е достатъчно силно. Свобода. Въпреки всичко – свобода.

Публикувано от Георги


Filed under: Драма, Разкази, Uncategorized

Първи впечатления от последно прочетенотоОт погрешната страна на раздялата - Майкъл Конъли

Отново попиваме роман за Хари Бош и за разнообразие този път Ел Магнифико ни разказва история без убийство. Май. 

Както подобава и този път историите са две, надбягват се една с друга, преплитат се и те обсебват. С любимите ни персонажи става също леко двойнствено - уж романът е за пенсионирания детектив Хари, който е приютен на почасова работа в почти провинциалния участък в Сан Фернандо, ама е и за Мики Холър, който веднага се отзовава на помощ, когато нещата завиват в опасна посока. И уж е основно за почасовата работа на Хари, който издирва сериен изнасилвач на млади и стройни мексиканки, обаче голямата опасност идва заради разследването му като частен детектив по поръка на местен стоманодобивен и авиационен магнат, който е в залеза на живота си и се чуди на кого да остави милиардите си. За белите и за латиносите. Романът е за настоящето, но и за миналото, което го е направило такова. И за ген, който е запазил една специфична крива усмивка през поколенията.

Не знам как Конъли успява да пише толкова интересно вече толкова много книги с този главен герой, но това не е нормално. Четеш, увлича те и не можеш да оставиш книгата. Засмуква те във водовъртежа от загадки, предположения, детективски разкрития. Ето и няколко думи от извора по въпроса как се случват нещата в ЕлЕй:


Имаше някои дреболии, които ми направиха впечатление в българския превод, а може би не би трябвало да го правят. Например навсякъде да наричаме магистралите "автостради". Защо е нужно? Ами Ехо Парк? Той пък защо в тази книга фигурира като Еко такъв? А когато Бош спря до колата на Мики Холър и пусна "мигачите", да не би да се има предвид аварийните светлини? Защо имената на някои улици са оградени с кавички, а други не са? По дяволите, даже малкото име на Бош беше изписано по някакъв по-особен начин...

Първи впечатления от последно прочетенотоЧамкория. Том 1 - Милен Русков

Да, знам. Поддадох се на шума, модата, обещанията. Не ме съдете прекалено строго. Ама пък от друга страна по произведенията на колко нови български автори се правят веднага и филми?

"Чамкория" засега е една книга, разделена на два тома. Засега, защото чух слухове, че щяла да бъде преработвана. Затова не може да прочетеш само единия том и да разбереш какво се случва накрая, защото историята си е една и тя е кратка и не особено специална - един шоп кара рейс от София за Боровец и коментира през личните си поглед и преживелици актуалните събития от 1925-та година. Толкова, останалите 350 страници от първия том отново са авторови размишления, прекарани през шопската призма. Защо отново ли? Ми защото то и във Възвишение си беше де факто същото, с разликата, че там беше смешен езикът, имаше справедлива национална кауза и въобще светлина и съпричастност. Докато в "Чамкория" тези работи отсъстват, а бабешкият маниер на предаване на събитията си е все същият, да ме прощава бачо Милен за израза. Да, в някой епизодичен случай може и да е интересно какво си е помислил един шофьор на рейс за политиката, управлението, финансите или каквото и да е, но в обем от ДВА ТОМА мен като цяло не ме е... интересува особено! И то барем псувните му да беха интересни, а то тоя път никаква фраза, дето да я запомниш. Чак се чудя за аргументи защо изобщо да го започвам втория том, освен да науча какво ще стане накрая с бай Славе и Джина.

Разбира се, горното е само едната страна. Като всеки шлифован скъпоценен камък романът си има и много други страни с къде по-обективни плюсове от субективния минус по-горе. В художествена форма ми бяха припомнени и изяснени събития, които в учебника по история се предадени толкова нагъсто, че не можеш да им схванеш сента. Партии, правителства, войни, дати. А така ти става по-ясно. Има интересни герои, за които ти пука какво ще им се случи. Вярно, имената бяха в повечко, пък и все с малко и фамилия, но с малко повече внимаване може и да не се изгуби човек.

Много изследване и събиране на фактология за ония години е паднало. Не знам колко години се е готвил Милен Русков, за да разкаже тая история, но добре е попълнил и уплътнил картината. Светът му е толкова истински, че няма повече накъде, то не са имена на фирми, дружества, марки, които са примесени с общоизвестните факти примерно за атентата на комунистите в "Света Неделя" или засадата им срещу царя в Арабаконак. Не знам дали хората са говорили и са се държали така по онова време, но изглежда доста достоверно.

Мале, това млад мъж е голема простотия! Това е много просто същество!
***
Младо ли е, то е тъпо, това е положението! Може много да му чатка главата за некои неща, но пак е тъпо!
***
А ония преди изборите подкупят един, натиснат друг, и разцепят опозицията, а после с малко фокуси по бюлетините спечелват изборите. Па и всичко, що е нагаждач и кариерист, гласува за тех.  Бря, бачо Милене, за такива приказки днешната власт може и да не те бие в мазето на полицията и скоропостижно да те опакова в чувал, ама като нищо ще ти прати данъчни и прокурори, а пък жълтата ѝ преса такъв мръсен образ ще ти извае, че само най-заклетите фенки няма да те ънфолнат.

October 29, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоКардинала от Кремъл - Том Кланси

2620 страници прочетени на един дъх от екрана на смартфон. Ето такива неща може да си причини човек, когато не му се чете нищо, и след жокер от приятел вземе та попадне на четвъртия епизод приключения на Джак Райън.

Знаете как Кланси обича да плете плетката си на няколко шиша, които привидно сочат в различни посоки, в хода на действието обаче читателят сам започва да се догажда колко по колко е 25. От една страна имаме напрегнати преговори между СССР и американците за разоръжаване в ядрената сфера при първия повей на Перестройката, развойна дейност в сферата на противоракетните щитове, лазери, спътници, дълбоко засекретени агенти и от двете страни, които докладват всяка важна стъпка, но в един момент "леко" се похлъзват, един афганистански майстор на Стингърите и няколко други междинни звена, чиито действия следим с особено внимание.

И даже да махнеш характерите на (кофти) героите, които изгражда да са толкова реални и интересни, Том Кланси е просто брутален в жанра с шпионските екшън-романи. Джак Райън е не само агент на ЦРУ, той прави анализи, участва в дипломатически мисии, съветва президента, а най-якото е, когато противно на всички очаквания се включва и в полевата работа. Рискува лично, действа, печели. Много ми хареса и тънката игра между разузнаванията, при която всяко действие, на която и да е от страните, задължително има откик на някоко нива у врага отсреща. Провокират се разриви, сприятелявания, заговори и предателства, рисковани импровизации и всичко това без пряка намеса, а само чрез побутване на някой и друг невидим лост, чрез слух или намек...

Разкошно беше, адреналин на едро, безценно. След съвсем лека пауза за отрезвяване нападам следващата!

October 28, 2017

През прозореца“Веселото гробище” – Лора Лазар

Ако сте чели последните няколко поста в моя блог, значи вече знаете, че в последно време отчаяно си търся добро криминале. И най-накрая намерих такова и то на най-неочакваното място. Лора Лазар е български писател, който пише криминални романи. От години срещам името и тук-там из интернет пространството, но до сега не се решавах да я зачета. Преди няколко дни отново мернах отзиви за нея и по конкретно за книгата “Веселото гробище”. В книжарниците я няма налична, понеже книгата се смята за стара и неактуална може би,  макр да е издадена през 2013, та ми се наложи да я поръчам директно от издателство “Изток – Запад”. Няколко дни престоя на нощното ми шкафче, а след като вчера я започнах, днес вече я привърших. Беше ми трудно да се откъсна от нея.

veseloto_grobishte

В село Кралево, селце като всяко друго, живеят доста необикновени образи. Една задружна група от приятели, близки от деца със звучни имена като Коко Хлопката, Димо Вълкобореца, Бончо Гладиатора, Велизар Вампоров и Щурата Стела. Инцидент със зевзека на компанията отключва множество странни и необясними случки в селото, някои от които завършват със смърт. По същото време на гости на баба си Бенда пристига Траян. Младежът ще работи върху дипломната си работа. Той търси уединение и вдъхновение в китното селце, но неочаквано ще се окаже замесен в странните събития. В Прокълнатата къща пристига страннен пришелец и може би той е виновен за убийствата. Полицията тръгва по следите на престъпника, но става ясно, че има нещо скрито под привидните разкази на очевидците. Какво ли премълчават обитателите на селцето? Стара тайна е излязла от сенките и е дошло време за разплата. А всичко може да се очаква в село, чиито местен пръч се казва Краля и обикаля наоколо с позлатени рога и копита.

Книгата ми хареса и ме заинтригува. Пълна е с много различни, но характерни образи, има динамика и доста хумор. Историята има плътност и е много добре описана. Стилът на авторката е лек, но много въздействащ. Малко след средата вече имах доста ясна идея какво се случва, но въпреки това дочитането на историята беше удоволствие. Имаше доста неочаквани обрати и няколко много добре вмъкнати изненади. Финалът беше много добре премерен и точно на място поне за моя читателски вкус. И честно да си призная не ми се искаше историята да свършва толкова бързо. Ще ми се да мога да прекарам още известно време в Кралево сред неговите обитатели с чудати прякори.

Лора Лазар има още няколко криминални истории и се надявам съсвсем скоро да мога да прочета още някоя от тях.


October 27, 2017

През прозореца“Пламтящото съдилище” – Джон Диксън Кар

В коментар за произведенията на Агата Кристи, мернах името на Джон Диксън Кар. Коментарът гласеше, че ако Агата Кристи е кралицата на криминалния роман, то Джон Диксън Кар е неговият крал. До сега този автор ми беше неизвестен макар да съм почитател на криминалния жанр, та реших бързо да наваксам пропуснатото и се зачетох в първото попаднало ми от него – “Пламтящото съдилище”. Още в началото искам да подчертая, че имах много високи очаквания.

Plamtqshtoto_sydilishte

Едуард Стивънс, редактор в издателство “Хералд и синове”, получава за преглед поредната книга на Гордан Крос, в която са събрани известни криминални дела от миналото. Първото дело в книгата е за отровителката Мари д`Обре, гилотинирана за убийство миналия век. А Едуард вижда снимка на отровителката и осъзнава, че държи снимка на собствената си жена. В същото време се явяват съмнителни обстоятелства около смъртта на Майлс Деспард, официално внезапно починал от гастроентерит. Едуард или на галено Тед е въвлечен в разплитането на загадката около смъртта на Майлс от своя близък приятел и съсед Марк Деспард, който се пада племенник на починалия. До къде ще доведе всичко това и има ли връзка между снимката на отровителката и неговата жена? Човешка ръка или магьосническа сила е навредила на Майлс Деспард? Всичко започва да си идва на мястото, когато в случея се намесва полицията в лицето на капитан Франк Бренън.

Дали заради високите очаквания или прякото сравнение с Агата Кристи, тази книга изобщо не ми хареса. До един момент имаше заплитане на интрига и загадка за разкриване, включиха се мистични и магьоснически мотиви, които обещаваха интересна развръзка. Но уви, в следващия момент развръзката беше поднесена набързо, доста скалъпено и неубедително. Нямаше нищо изненадващо, а по-скоро зле нагласени събития, които уж да доведат до кулуминацията. И макар да бях не особено впечатлена от книгата, то бих и дала прилична оценка до момента, в който не прочетох епилога. Описаното в него продължение на историята ме разочарова и съсвсем затвърди негативното ми отношение.

Може да съм твърде крайна в оценката си заради високите си първоначални очаквания или пък заради желанието да прочета едно класическо добро криминале. Вместо това все попадам на истории със свръх естествени сили като тази на Пол Дохърти,  та живите мъртавци и поклонниците на Сатаната ми дойдоха в повече.

Не знам дали ще дам повече шанс на този автор, но определено продължавам да издирвам добро криминале и се надявам на препоръки.


October 23, 2017

Anna Hells' Fantasy placeОгледалото на съдията

Гилбърт Честъртън

Честъртън е от онези майстори на добрата криминална проза, които съчетават елегантността на английския детайлен подход към действителността плюс една почти магическа подредба на обстоятелства, герои и престъпления, неразрешима поне привидно за нормалния човешки ум. В България понастоящем не може да се каже, че е особено познат, освен като блед вдъхновител на един леко комично-трагичен сериал за вездесъщия отец Браун – явен аналог на мис Марпъл, не точно детектив, не точно в позиция да раздава справедливост, но често единственият способен да разгадава и най-тежките и сякаш лишени от извършител убийства. И, вярвайте ми, духът на Кристи владее  тези кратки страници.

Освен настоящият сборник, има и някои други подборки на приключенията на простодушния, но с ум като бръснач отец Браун на български, които по-скоро са с леко антикварен произход към момента, но си заслужава да посъберете честъртъновите кримки, ако и да са набедени от някое вече поизчезнало издателство за идеалното плажно четиво. Очакват ви странни ситуации, обичайно от типа на труп в затворена стая, без каквито и да е свидетели, или с твърде много свидетели, но от онзи вид, на които или не може да се разчита, или пък е въобще някак нелюбезно да бъдат наричани заподозрени. Виновните или са в прекалено обилна бройка, или в несъществуваща такава, мотивите са бледи и съвсем неясни без една щедра информационна база, каквато за времето си е просто илюзия, а техническите средства са, ами, няма ги, Хорейшо Кейн е все още на ниво прото мечта в главата на баба му.

Но, вярвате или не, има начин да се разреши всяка ситуация, ако гледаш, виждаш и анализираш, а отец Браун и неговият създател са изключително добри в логическата обзервация и правенето на правилните заключения. Една сянка, едно отражение, посока на стъпките, източник на шум,и дисонансът в картината става безпределно ясен за тези с очи към детайла, на които злото им говори и се хвали къде и как точно е безчинствало. Отец Браун е трудно да бъде преметнат, макар че почти всеки се опитва, и не можете да избегнете осъдителния му взор, дори ако сте уж невинна красавица, достопочтен мъж с положение или благородник от висшата класа. А най-хубавото е, че въпреки основното си занимание, непрофесионалният ни детектив не намесва особено теориите за религия и вяра в размишленията си, та дори и най-заклетите атеисти няма да му се издразнят, защото какво да се прави – талантите се раздават хаотично и безразборно, но отецът поне си ползва своите правилно. Още едно откритие в поредицата на златните.


Tagged: Ана Хелс, гилбърт кийт честъртън, гилбърт честъртън, книги, милениум, огледалото на съдията

Първи впечатления от последно прочетенотоАзазел - Борис Акунин

"Азазел" е първата книга от поредицата за перипетиите на колежкия регистратор Ераст Фандорин. Жанр - приключенско-шпионски. Епоха - малко преди освобождението на България. Място - главно Москва, после Лондон, но скоро и в други страни. Карети и телеграфи разнасят хората и информацията, а московската криминална полиция разследва защо млади, знатни и богати младежи изведнъж решават да се самоубият, като оставят крайно особени завещания. Всъщност на полицията ѝ е все тая, но на хлапака Фандорин, който от един месец работи там и само му дават да преписва красиво разни документи, всичко друго му е по-интересно.

Разследването му е наивно и нескопосано, но чрез късмета на начинаещия и неразумната си смелост той все пак успява да дръпне някои нишки от сложна паяжина, която е оплела не само Москва, а и целия свят. Да, няма да повярвате какви работи ще изскочат, какви безскрупулни убийци, двойни агенти, красавици, авантюристи, въжета и револвери! Барабар и едни фалшиви мустаци.

Книгата е кратка и се чете за отрицателно време, а Борис Акунин е истински звяр, когато реши да ви сервира изненади. Тъкмо ще си поемете дъх, че на милия ни и симпатичен Ераст Фандорин едва му се размина, и той го накисва в нова и още по-страшна опасност. За финал имаше известна лирична компенсация от страна на автора, но в характерния си стил дори там не се отпусна особено щедро, защото силният герой вероятно трябва да бъде каляван във всяка книга. Или поне така беше в "Диамантената колесница", която четох преди време.

Ще се чете още, а най-вероятно и всичко.

October 20, 2017

Anna Hells' Fantasy placeТайната на жълтата стая

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.


Tagged: Ана Хелс, гастон льору, книги, тайната на жълтата стая

October 17, 2017

Библиотеката„Хари Потър и затворникът от Азкабан“ – отново е октомври!

Октомври ли? Октомври е последна глътка слънце преди зимата, мирис на печена тиква, тихо шумолене на падащи листа, разкошни палитри от цветове навсякъде около нас, топлина и уют с чаша чай в ръка… В последните три години обаче октомври е и нещо повече! Моментът, в който очакваме поредното илюстровано бижу от поредицата за Хари Потър. През 2015 г. излезе „Хари Потър и философският камък“ с прекрасните илюстрации на Джим Кей и още тогава стана ясно, че всяка година по това време ще очакваме с трепет всяка следваща книга, издадена на български език, разбира се, от „Егмонт“. Вече ви представихме първите две книги и споделихме с вас еуфорията от досега с подобно книжно бижу. Можете да видите нашите ревюта и снимки на „Хари Потър и философският камък“ и „Хари Потър и стаята на тайните“.

Добрата новина е, че отново е октомври и третата книга вече е по книжарниците! „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ вече приковава вниманието от витрини и лавици с корицата си, обагрена в тъмносиньо и обещание за магически преживявания в чудния свят на Дж. Роулинг. Изданието и този път е съвършено, а илюстрациите на Джим Кей са разкош. Огромно внимание към детайлите, както и интересен визуален поглед към някои от героите са неща, които се набиват на очи още с първото разлистване.

С Клара, най-малкия член на екипа, която наскоро навърши шест месеца, разгледахме страница по страница с ококорени очи. Клара си хареса как е изобразен котаракът Крукшанкс, а аз се опитах да я навия „Крукшанкс“ да бъде първата й дума (не стана, опитах!). Държеше да пипне всичко, а дори мрачните илюстрации (Джим Кей определено има афинитет към подобни) на върколаци, паяци и други зловещи неща от магическия свят не я стреснаха въобще.

И понеже октомври наистина е магически месец, остава ни да си откраднем някой уютен уикенд в компанията на чаша чай, печена тиква и „Затворникът от Азкабан“, времето да спре за миг и отново да се срещнем с така любимите ни герои. А защо не и с всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот? Хммм… ушна кал.

Публикувано от Георги


Filed under: Детски, Приключенски, Фентъзи

October 16, 2017

БиблиотекатаЕдин кон влязъл в бар

Носителят на престижната награда Международен Ман Букър за 2017 г. Давид Гросман отправя предизвикателство на читателите си с романа „Един кон влязъл в бар“. Шеговитото заглавие препраща към на пръв поглед забавен сюжет – една вечер от живота на стендъп-комика Довале Гринщейн. Знаете, приглушено осветление, публика, дошла да се забавлява, и един актьор в центъра на прожекторите, даващ всичко от себе си, за да предизвика смях.

Е, нещата се развиват по малко по-различен начин през тази вечер, защото Довале има друг сценарий. Шегите му стават язвителни, самоиронията му – болезнена, поведението – стряскащо. С вещината на опитен актьор комикът превежда публиката през драматични моменти от собствения си живот, размисли за заобикалящата го действителност, инцидентни срещи със стари, забравени познати. Интересна е реакцията на зрителите, които стават свидетели на това неочаквано саморазкриване, на тези интимни изповеди. Къде свършва шегата и започва откровението? Не е ли целият ни живот един спектакъл, който би отегчил мнозина, а други – развълнувал до сълзи? Гросман задава множество въпроси и предизвиква размисъл с нестандарния си роман.

Давид Гросман е специален гост в тазгодишното издание на „Синелибри“, а филмът по неговата книга „Ще бягаш ли с мен?“ (2000) е един от акцентите на фестивала.

Публикувано от Георги


Filed under: Драма

October 15, 2017

THE DARK CORNERОЩЕ ЛУД ОКТОМВРИ

Програма за втората половина на месец октомври на Клуб LAZARUS, допълнена:


October 14, 2017

През прозореца“Игри на съдбата” – Сара Монк

Случайно избрах тази книга от едно купче с преоценени книги пред една книжарница. Нямах никакви очаквания и въпреки това останах доста разочарована и на няколко пъти се чудех дали да не я изоставя.

games_of_faith

Тео е успешна художничка, която се мести от Лондон в Корнуел, за да бъде до своя любим Майкъл. Но дори и тази голяма саможертва остава неоценена и Майкъл я изоставя скоро след това. Тео вече е влюбена в съседната къща и решава да продължи живота си сама. Джонас е на прага на най-важната стъпка в живота си- сватбата с Натали. Всичко върви добре, докато той не среща Дилън – весело брадато коли и живота му се променя необратимо.

Лека, романтична и неангажираща история с предизвестен край, няколко обрата и доста живописни описания на английското крайбрежие. Доста наивна и еднопластова, описаните герои са или добри, или лоши. По книгата може да се направи филм подходящ  за неделя следобед. Ако се сещате за поредиците немски филми, заснети в Англия или за тези създадени по книгите на Роземунде Пилхер.

Както още в началото споменах на няколко пъти се канех да изоставя четенето на тази книга, но не историята беше причина за това. Не знам как се е случило отпечатването на романа на български и дали е минал корекция, но в превода му има много смислови грешки. Изречения прекъснати по средата и продължаващи на друго място с други герои. Опитвах се да разбера каква е била оригиналната идея и това превърна четенето в мъчение. По относително високия рейтинг на книгата в Goodreads стигам до извода, че английската версия няма подобни проблеми. И ако все пак искате да прочетете историята на Дилън и владеете английски, то съветът ми е да потърсите книгата в оригинал.


Anna Hells' Fantasy placeСкъпи Малазане, такова, обичам те…

 

Ако ви се чете едно откровено любовно послание към чичо ви Стивън Ериксъна и неговата магна опус Малазанска книга на мъртвите, можете да хвърлите едно непредубедено и по-скоро заинтересовано око към следното ми почти неинформативно, но доста емоционално и напълно искрено влюбено материалче при Трубадурите:

http://trubadurs.com/2017/10/13/malazan-steven-erikson-anna-hells-20171013/


Tagged: Ана Хелс, книги, малазанска книга на мъртвите, стивън ериксън, фентъзи

October 13, 2017

Сборище на ТрубадуриМалазан

Корици на книги от Стивън Ериксън

 

 

Ана Хелс

Малазан

колонка

 

Ако има поредица, която бих искала да гледам филмирана с все ефектите, кадифения глас на Морган Фрийман зад камера и безбожно красивите актьори пред нея, то това е Малазана от Стивън Ериксън, но, казвайки го, осъзнавам каква невъзможна задача би било това за всеки режисьор с ранг, по-нисък от вселенски творител, етерен маг или накратко – Бог.

Защото Малазан е свят, време, измерение, сън, непонятност.

Малазан е душа, кошмар, епоха, космос, невъзможност да бъде дадено разумно обяснение.

Божа работа, първи разряд.

Хиляди герои, хиляди години, хиляди светове. Магия, битки, сюжети. Кога се случват, как, на кого – навсякъде и на всички. Читателите примигват объркано, докато отправят взор в различни картини, разговори, моменти на падение на империи, на дракони, повалени от вихри време и магия, на смърт, траеща колкото живота. И това не е само в прословутите първи 200 страници, я пробвайте с първите 10 000.

Но не, не е хаос, не е екзотична самоцелна неразбираемост, не е нещо, което да е четимо само за гении от рода на Хокинг. Просто е написано в мащаба на бог; и читателят просто трябва да свикне с позицията да наблюдава събитията без оглед на скучните правила на времево-пространствения континуум, времето като цяло и физиката като общ закон. И признавам, натоварва, но и носи най-огромното удовлетворение за всеки истински почитател на невъзможностната литература – да се почувства мъдър и силен, и контролиращ повече, отколкото е възможно за Човека, който и да е той.

Объркаността на текста ми не е плод на нежеланието ми да ви споделя нещо конкретно, или невъзможността да намеря думите. Как се разказва за цвета на вятъра? Как се описва вкусът на въздуха? Как се споделя за истинска книжна вселена? Някои неща са само за преживяване – и потъване между страниците до ранна сутрин, опитвайки се да не забравите за своя собствен живот и свят, само и само да научите малко за този в ръцете ви.

Не, не е за всеки, дори и върли почитатели на жанра малко объркано смотолевят нещо като „Да, хубава е“, щом стане дума за Малазана в разговор. Защото подобна разноликост, подобно богатство на думите, еманация на логичната неразбираемост на едновременното битие тук, там, сега, някога, отново, понякога, пак, завинаги и никога, идва малко в повече. Но влюбите ли се веднъж, признаете ли страстта си по този особен свят без и със всички възможни закони, ще четете ревностно и съвсем ревниво всяка малка тухличка с онази отдаденост, която е позната според мен само на пратчетистите и мартинистите (забравям умишлено потърците) и води до прегръщане на книги и ронене на сълзи върху страниците им, докато губиш малкото си любимци под напора на съдбата, която прошка няма.

Ако ми зададат въпроса „С кои книги би искала да те зарежем на самотен остров за някой и друг месец?“, едва ли ще мисля много, преди да посоча с пръстче към черните широки гръбчета на Малазана, едва устояващи на напора на дългото четене. Защото с такъв вид книги четенето е особен процес – нахвърляш се жадно, и преди да си се усетил, двеста страници са отлетели, след което нарочно заобикаляш красивия прозорец към съвсем различно усещане за живота с дни, опиващ се от спомена и опитвайки се да се развличаш с някакви си други книги. Но никоя не е достатъчно добра, за да те накара да не си спомняш сцените от Малазана и неумишлените паралели просто изскачат неканени, водещи погледа ти към нея, само нея.

Прилича ви на любов, от онази, кинематографичната, обсебващата, упоритата, страстната, понякога малко опасната, грешната, неразбраната. Да, това ревю се превърна в истинско любовно писмо към няколко милиона думи, сбрани под флага на книгите за отдавна мъртвите герои на свят, който не е нашият, който е нашият, който е бил нашият, който никога няма да бъде нашият. Въобще – твоя свят; и този на твърде много различни раси, богове и сили, предизвикващи времето, предизвикващи правилата, есенциите, началата. Понякога една лична история отваря вратите към легендата за една вселена.

А Малазан е сбор от вселени, сбор от лични разкази, от паднали империи, загубени животи, родени светци, обсебени от демони, събудени мъртъвци, прегърнати каузи, целунати предателства, придобита власт, изгубени души. В нея има всичко – и хумор, и епика, и лична отдаденост, и емпатия, и онези мои сто страници сълзи, които пролях за Уискиджак и компания, които вероятно няма да оставят и вашите очи сухи. Всяка книга ви води при нови приятели, разказва ви нови сънища за лека нощ, учи ви на загуба и мащаб на болката, смисъла и радостта.

Ако обичате да се хвърляте в дълбокото, да разкривате тайни, да се оправяте сами в чужди съзнания, да бъдете истински богове или пришълци в съвсем нови, неразбираеми условия на съществуванието – то Малазан ви очаква. Хиляди страници пътешествие, огън и буря, огромни крачки, които ще следваме с изражението на дивите изследователи на емоции. Каня ви да споделите най-личното си – любовта към книжното величие на някой друг.


Ана ХелсАна Хелс е дребно, русо, наглед безобидно същество от женски пол, изтъкано от мистичното зло на бясната безпочвена критика към фентъзийните опити, наши и вносни, излагаща нечистите си помисли в собствен умерено силно посещаван блог и много интересна Facebook страница.

БиблиотекатаКогато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора


Filed under: Драма, художествена

October 09, 2017

Anna Hells' Fantasy placeПалецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.


Tagged: Ана Хелс, артър конан дойл, книги, милениум, палецът на инженера

October 05, 2017

БиблиотекатаЦигулка за Господ

Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси – изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред – претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър – цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

– Какво?

– Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото – Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма – същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров


Filed under: български, художествена

October 04, 2017

През прозореца“Знахар” – Тадеуш Доленга-Мостович

“Знахар” е първата книга от серията за професор Вилчур. Книгата е написана през 1937, но част от темите засегнати в нея са много актуални и днес.

znahar

Историята ни запознава с професор Рафал Вилчур – той е блестящ хирург, ръководи болница, в която прави рискови, но успешни операции. Освен това има завидно положение в обществото и щастливо семейство – красива съпруга и прекрасна дъщеря. Всичко изглежда идеално докато един ден и то точно в деня на годишнината им, той се прибира у дома и намира прощално писмо. Отчаян и съсипан професорът излиза от дома си и се запилява по улиците на града. Неприятни стечения на обстоятелствата променят живота му завинги. Събитията започват да текат бързо и скоро се озоваваме на съвсем различно място, проследявайки живота на един загубил себе си човек.

И макар историята да е доста мелодраматична, да е предсазуема и да има лек привкус на сапунен сериал, то тя има неподозирана дълбочина. Повдига се въпросът какво определя човек и дали документите са по-важни от делата му. Какво е да си сам и отхвърлен от света под прицела на хорските клюки и завист? Дали дипломата е достатъчна, за да се помага на хората или трябва да има нещо повече? Човек има ли нужда от много пари или насъщният хляб, топлата дума от близък човек са достатъчни, за да осмислят дните му? И какво би направил същия, в името на някой друг? Има ли ненаказано добро и какво е мерилото за справедливост?

Динамичен сюжет, съчетан с приятен, описателен стил, задълбочени размисли и увлекателна история. Реалистични герои, движени от чисто човешки мотиви. Книгата ме държа будна до 5 сутринта, макар да знаех как ще свърши, а това не ми се е случвало много отдавна и е показателно за качествата и.

Съвсем скоро се надявам да прочета “Морал”, която е втората част от историята.