Създатели и разрушители на магии

Чарли Холмбърг

Още една малка, стегната и очарователна дуалогия от авторката на Хартиеният магьосник… за когото няма откъде да знаете, освен ако не четете моите ревюта. Понякога ме питат откъде успявам да изкопая толкова абсолютно непознати и същевременно добри автори. Отговорът е, че Алекса ми ги намира из дебрите на Амазон, тъй като доброто изкуствено интелектче вече ме познава достатъчно, за да търси леки и приятни сюжети с магии, силни женски образи и алтернативен британски сетинг по времето на добрите крале и кралици, пристегнати в корсети и добри маниери. Така де, да ползваме малко технологиите, преди да са неминуемо въстанали срещу нас. Но да се върнем към поредното магическо откритие, съчетаващо интересен сюжет, чудесни идеи и симпатични герои, на който не му трябват към пет хиляди страници, за да постигне усещането за хубава книга.

Това е алтернативна Англия на кралица Виктория, където магията съществува наред с бедността, болестите и чешмите с джин. Магьосниците са два вида – създателите на магии и разрушителите на магии, можещи съответно да заплитат или разплитат етерните нишки на вълшебното изкривяване на природните елементи, владеейки всичко от камък до човешко съзнание. Не всички са бели и добри, но по-лошото е, че и тези, които дават вид на бели и добри са най-малкото мръсно сиви. Едно изоставено сираче в работните им къщи, където всеки трябва да си заработи коричката хляб, независимо дали вече може да пълзи или вече съвсем не може, открива своя суров и необучен талант да разваля дори и най-сложните магични възли, и попада в ръцете на странен отмъстител, от онзи тип Анархисти срещат Опълчението срещу закоравелите британски нрави, подчинението пред силния пол и поставянето на синята кръв доста над закона.

Само че търсещите промяна иноватори понякога могат да се окажат по-зле и от закостенелите поддръжници на статуквото – май това последното вече го видяхме и на живо. И нашата малка разбивачка на магии всъщност става неволна и наивна част от макабрен план срещу магията като цяло, докато в живота ѝ случайно влиза един барбадоски братовчед на Джейсън Момоа. И естествено, че ще има романтика, къде без изчервяването до ушите при лек контакт с нечия кожа, вдигането на космическо кръвно след една целувка или нескопосаното ухажване, предизвикващо само съмнения или недомлъвки, без които просто не може да се зародят искрени чувства. Да, наивистично, леко и чисто е, но и изпълнено с магии, заговори, убийства, магически дуели и цялата приключенска гама, която може да достигне всяка девойка с фусти, корсет и упорито нежелание да се примири с ограниченията на пола си. Очарователен магичен приключенски феминизъм без кой знае колко тежки послания , но все пак с някои бодливи социални моменти. Ако харесвате новият сериал на HBO – The Nevers, може да опитате и тази чаша магически чай – току виж сте станали фенове на фентъзито на газови лампи като мен.

“Странстващият албатрос” – Деметра Дулева

Разбрах за Деметра Дулева и творчеството и покрай една позната. Тя чете няколко абзаца от новата книга на авторката, която предстои да излезе. Много ми въздействаха думите, произнесени с нейния кристален глас. Можете да намерите откъса, споделен във фейсбук групата на блога. Нямах търпение да чакам излизането на новата книга и за това потърсих първата книга на авторката.

При тези наглед случайни срещи нямам предварителни очаквания и нагласи. Хвърлям се в историята без предубеждения. Не рядко се озовавам в плитка като локва история, която не си е заслужавала. Тук, за щастие, случеят не е такъв – озовах се в океан от случвания, емоции, мигове, импресии от живота на Габриела. Бях пометена от всеобхватното предаване на всички събития по време и след комунизма в София и детайлните описания на Брюксел и Париж.

Габи е част от пропиляното поколение, което преживява падането на режима и всички последващи събития като купоните за храна и избуяването на мутри, които се сдобиват с власт и партийни куфарчета, възникването на чалгата като културен феномен. Виждаме всичко това през погледа на младата жена, чиито живот губи посока покрай всички неочаквани и драстични промени, които смачкват родителите и и променят социалнта среда, разкриват безмислието на съществуването. Тук няма излишна фактология, а само лична история. Трагедията на обикновения човек и неговата безпътица. Тя намира истинската любов още на седемнадесет, но бързо я губи, а с нея и себе си. Лута се между крайните квартали на София, Брюксел и Париж в търсене на смисъл и щастие. Не винаги приета, сама, дори когато е заобиколена с хора, тя започва две паралелни пътувания – едно извън родината в търсене на по-добро житие и второто – навътре в себе си, в най-скритите копнежи и заключени мечти.

История за комунизъм, емиграция и сблъсък на култури, но това е само фон за личната истрория на Габи. Има ли нещо по-важно от собствените преживявания на всеки един от нас с дребните и големи случвания.

Изключително съм впечатлена от изграждането на сюжета с кратки, точни и премерени изречения. Авторката рисува светове с няколко думи. Щрихован разказ, реалистичен и въздействащ без маска и без грим, без излишна мелодрама, просто животът такъв какъвто е с всичко хубаво, но и с всичко пошло и грозно в него. Отчайващ, но и обнадеждаващ разказ за миналото и бъдещето ни. Странстващият албатрос, тази интересна птица, прекарваща години над морета и океани, се превръща в метафора за главната героиня и търсенията и.

Членувам в доста групи за книги и не разбирам защо до сега не съм попадала на отзив за тази книга и авторката и. А тя определено заслужава да бъде препоръчвана, четена и обсъждана. Дано този пропуск бъде поправен бързо, а аз ще очаквам следващата книга с нетърпение.

Копнеж за растящо творчество 2020: резултати

Приятели (:

През 2020-а в Копнежа за растящо творчество се включиха 36 автори, вдъхновени от близо 60 книги или поредици. Най-малкият ни участник беше на дванайсет.

И… ето кой грабна умовете и сърцата на нашето сборно жури (по ред на пристигане):

Фондация „Човешката библиотека“, Ателие за българска детска литература „Горната земя“, Фентъзи ЛАРП Център и „Фантастика и бъдеще“ отличават:

  • В категория до 10 г.:
    • (няма участвали автори)
  • В категория 11 до 14 г.:
    • Хелин Хасанова – за „Тримата мускетари“
    • Тея Чобанова – за „Вината в нашите звезди“ и „Къде си, Аляска?“
  • В категория 15 до 18 г.:
    • Максимилиан Георгиев – за „Атомни навици“
    • Мартина Илиева – за „Джейн Еър“, „Поразените“ и „Крадецът на книги“
    • Стела Петкова – за „Железният светилник“
    • Гергана Генкова – за „Славея“
    • Лилия Енчева – за „1984“
    • Преслава Василева – за „Има ли места в рая“
    • Михаела Колева – за „Тютюн“
    • Сема Адемова – за „Моята орис“
    • Люба Кирилова – за „Епопея на забравените“
    • Виктория Славова – за „Без Мерит“
    • Даниел Цветанов – за „Въздушно величество“, „Биография на Джей Зи“ и „Изкуството на победата“
    • Надежда Нинова – за „На пет стъпки от теб“ и „Тази свирепа песен“
    • Симона Зашева – за „Моята история“ и „Аз съм Малала“
    • Никол Игнатова – за „Стъкленият похлупак“
    • Елизабет Чолакова – за „Живот в скалите“ и „Вечната Амбър“
    • Вяра Коларова – за „Портокал с механизъм“
  • В категория 19 до 22 г.:
    • Доника Димитрова – за „Малки големи неща“
    • Добринка Гочева – за „Алиса в страната на чудесата“ и „Последният еднорог“
  • В категория 23 до 27 г.:
    • Люкия Трифонос – за „Несъзнаваният образ на тялото“ и „Човекът в търсене на смисъл“

~

Наградите тази година са книги от Човешката библиотека и „Горната земя“ – хартиени или електронни.

А) Ако предпочитате електронни, харесайте си три заглавия от този списък. А тук може да се ориентирате за какви възрасти препоръчваме всяка от книгите.

Внимание! Ако не живеете в България, това е единственият вариант, който ви предлагаме. Освен скъпите пощенски такси сме имали проблем и с изгубени/върнати колети, така че се отказахме да пращаме хартиени издания в чужбина.

Б) Ако предпочитате хартията, изберете си една книга от:

Пишете ни на poslednorog маймунка gmail точка com какво избирате. Пишете ни още как искате да получите наградите и грамотите си:

  • на живо в София;
  • или по пощата – ще ни трябват двете ви имена, пощенски адрес (вкл. пощенски код) и телефон.

~

Ако не сте сред отличените (получили сте писъмце със заглавие „Копнеж за растящо творчество: резултати“) – не унивайте. 🙂 Четете! Пишете! Участвайте пак!

На вдъхновение!
Ние от Човешката библиотека, Горната земя, Фентъзи ЛАРП Център и Фантастика и бъдеще

Гайто Газданов | Пътища в нощта

Когато търся свое „времеубежище“ в литературата (по Георги Господинов), с най-голямо удоволствие обичам да се „приютявам“ в 20-те и 30-те години на ХХ век, онова гранично време между двете войни, в което облекчението от края на едната се преплита с несъзнателното предчувствие за следващата. Разбира се, много е важно кой държи ръката ти в това „времеубежище“ и най-добре това да е някой майстор като Йозеф Рот или Ремарк. Или пък издаваният за първи път на български език от изд. „Аквариус“ руски писател емигрант Гайто Газданов. Първата ми среща с него бе с „Призракът на Александър Волф“ – обещание за голямо откритие. А сега затварям последната страница на „Пътища в нощта“ – откритието е тук в пълния си блясък.

Париж от 30-те години… Но не бляскавият и изпълнен с глъч дневен Париж, а този на нощните потайности, с разблудните му обитатели, живеещи двойнствен живот – проститутки, сутеньори, келнери, пропаднали пияници и най-вече емигранти, избягали от съсипаната Русия след Гражданската война и принудени да заменят някогашния си висок обществен статус за каквато и да е професия в столицата на Европа.

Наблюдава ги един шофьор на такси, също емигрант. Неназованият герой на Газданов, в чийто образ вероятно автобиографичните елементи са твърде много. Страничен наблюдател, който е част от този нощен свят заради професията си, но който е винаги някак дистанциран – както в интелектуално отношение, така и като притежател на различни ценности. Това съзнателно отстраняване му позволява да наблюдава почти с научен интерес, а най-вече от някакво вродено любопитство, тези герои на мрака. Да ги преценява, да предвижда съдбата им, да им симпатизира или да ги ненавижда.

„… може би този зловещ и жалък Париж, кръстосан от безброй нощни пътища, беше продължение на моето почти постоянно полунесвястно състояние, където по странен и непонятен начин бяха включени действително живи и съществуващи ъсчета, заобиколени от мъртвата архитектура в тъмнината, от музика, заглъхваща в дивото и непрозрачно пространство, и от онези човешки маски, чиято измамност и призрачност вероятно беше очевидна за всички освен за мен“.

Как пише само този Газданов! С невероятна лекота повежда читателя през локалите и парижките бордеи, където историите на застаряващи проститутки и алкохолизирани интелектуалци се пишат от тъмната, по-малко видима страна на френската столица. И без които образът на Париж не би бил пълен, нито правдоподобен. Да, именно в онзи Париж от 30-те години е възможно някогашни красавици от висшето общество да живеят в пълна забрава и нищета, а шофьори на таксита да водят ожесточени спорове за декабристи, съвременна английска литература и Тевтонския орден, защото в родината си са били професори и преподаватели. Сякаш в един общ кюп, дамгосани да населяват тъмната страна, са повечето герои на тази книга. И емпатията, с която Газданов им вдъхва живот, макар зад образа на привидно дистанциран наблюдател, ги приравнява в тяхната безпътност.

За малкия си обем книгата събира в себе си много важни теми и много философски разсъждения, често идващи неочаквано от устата на един или друг герой. При това не й липсва автентичност – всичко, написано от Газданов, звучи истински, като преживяно от човек, чийто светоглед е формиран другаде, в една безпощадно заличена епоха, но с изострени сетива и интелект за тайните на човешката природа и психика.

Само мога да се надявам скоро да видим на български език още от този изумителен автор.

Георги

УЖАС































Автор: Horror Writers Club LAZARUS
Корица: Петър Станимиров
Издател: Ерго
Бр. стр: 300
Година: 2021
Цена: 19 лв

Здравейте приятели!

Клуб LAZARUS се завръща и си търси секундант. На теб, читателю, се пада честта да участваш в уникален литературен дуел. Осем двойки умели фехтовачи в писането на страшни истории ще кръстосат пера на полето на хоръра. Ще се осмелиш ли да застанеш редом с нас?

Да всееш хаос по бреговете на Дунав в един невъзможен „Косплей“?
Да се впуснеш във вендета за невинно пролята кръв със „Спомен за дъжд“?
Да станеш „Колекционер на души“ по улиците на Детройт?
Да опиташ „Праскови и малиново сладко“ от устните на две невинни създания?
Да влезеш в „Кошмарна синхроничност“ с един млад адвокат?
Да възкресиш мита за падналия ангел в „Името на изкуството“?
Да потърсиш възмездие с човек „Белязан от съдбата“?
Да разделиш кърваво наследство в „Утробата на светлината“ с рок и мирис на изгорели газове?

Отърси праха от доспехите. Напълни револверите. Провери остротата на рапирата.

En garde!

Съдържание:

Александър Драганов & Иван Димитров – Косплей
Димитър Цолов & Милен Димитров – Спомен за дъжд
Донко Найденов & Денис Метев – Колекционер на души
Сибин Майналовски & Иван Величков – Праскови и малиново сладко
Денис Метев & Делиян Маринов – Кошмарна синхроничност
Марин Трошанов & Анна Гюрова – В името на изкуството
Даниел Иванов & Милен Колев – Белязан от съдбата
Бранимир Събев & Симеон Трифонов – Утробата на светлината

До нови срещи!

За поръчки - вземете книгата с безплатна доставка от Озон ето тук.

Законът на невинността - Майкъл Конъли

Дълго чакана книга, която обаче ме разочарова със слабото си действие. Сюжетът започна с много силна завръзка, защото, ще се съгласите, че случайно спрял те пътен полицай да намери в багажника ти труп на твой длъжник, си е голяма изненада и за двамата. След това обаче борбата на Мики Холър да се справи с делото, като защитава сам себе си, започна да бледнее, а събитията в съдебната зала и разкритията на екипа му извън нея, бяха толкова скалъпени, че направо нямам думи. Подхвърлени и зарязани сюжетни нишки, притопляне на стари персонажи и отношения. Традиционно героят беше уреден с мацка-две, което е малко необичайно, като се има предвид, че прекара по-голямата част от времето си в затвора. Беше бит, насмалко убит, възстанови някои стари връзки, скъса други и накрая почти просълзен чу очакваното "невинен".

Имаше една папка с документи, която се изгуби в затвора, а нищо не последва от това. Основният заподозрян натопител така и не се появи, което беше странно. Пандемията беше спомената, но някак ни в клин, ни в ръкав, сякаш тези споменавания са били дописани по-късно и са изсипани ей така, да личи коя година е. А за завършек един наемен убиец беше прострелян, за да се успокоим, че това е всичко и слънцето пак ще грее над нашето момче. А поръчителите, които останаха в сянка, а постната защитна стратегия в съда, която на практика нямаше почти нищо? Ех, ненужни подробности... Обрати, изненади, защо са ни, като винаги може да ползваме ФБР за deus ex machina.

Авокадо и лешояди четат Зелени разкази: 25 април 2021 г.

Приятели,

Със своеобразно анекдотично заглавие подготвяме раззеленяващ празник с благотворителен уклон 🙂 и представяне на книга. Навръх Цветница, от 15 ч. в клуб за настолни игри „Абордаж“ на ул. Веслец 22:
– ще си припомним антологията „Зелени разкази (ама наистина)“.
– ще чуем аудиозапис на авокадо по системата Music of the Plants
– ще се отдадем на засаждане на малки стайни растения, които всеки ще може да си отнесе вкъщи и да им се радва! 🙂
– по ваш избор и преценка ще можете да оставите лепта за растенията – средствата ще бъдат дарени за опазване на дивата природа.

 

ВХОД свободен, но е необходимо отговорно да ЗАПАЗИТЕ своето място.

Хващаме вълната от благотворителни събития в „Абордаж“ в полза на лешоядите в България:
лекция за лешоядите с д-р Атанас Грозданов на 21 април от 19 ч.
– книжни изкушения с вдъхновителите Trouble Bakers – разпродажба на книги на 24 и 25 април от 11 до 15 ч. непосредствено преди нашето събитие.

Включете се навсякъде! :))

Всичко това е в чест на Деня на Земята, защото е важно всеки ден неуморно и систематично да подпомагаме добруването и разцвета на природата и нейните многолики обитатели по разнообразни и находчиви начини!

Очакваме ви с нетърпение в дома и духа на живата медовина!

Ще имате възможност да си купите нашите Зелени разкази на рециклирана хартия (все още не сме покрили печатарските разходи). Разполагаме и с електронно издание, което се разпространява свободно и без защити, можете по всяко време да си го поръчате на poslednorog-въ-gmail.

Младежкият творчески клуб „Светлини сред сенките“ от Казанлък, който е част от авторите на Човешката библиотека, силно се ентусиазира да подкрепи каузата дистанционно и обяви, че всички средства от продажби на 25 април на книги, които са написали и илюстрирали, даряват в полза на лешоядите ^_^. Намислете си тук.

Ако метеорологичните условия позволяват (очертава се хубав ден), домашната градинарска работилница ще се проведе на тротоара пред „Абордаж“, а преди това ще четем вътре – при ограничен брой мечета заради противоепидемичните мерки.
Растенията също са краен брой ;), но са доста, непретенциозни и очакват своите нови приятели!

Заповядайте!

хрстн и ЧоБи

Черна книга на правителственото разхищение в България, 2020

Каква е тази книга? На сайта ѝ екипът на Фондация за свободата „Фридрих Науман“ казва така:

Целта на Черната книга на правителственото разхищение е да напомни на гражданите, че те имат право да изискват прозрачност и отчетност от институциите как се харчат парите им, събрани от данъци. Тя обръща внимание, че правителството, държавните институции и местната администрация разполагат с публичен финансов ресурс, който следва да се изразходва отговорно и по най-добрия възможен начин, така че българските граждани да живеят по-добре.

Всяка година представяме по 15 емблематични текста, които са ярка илюстрация за неефективно или безотговорно харчене на парите на българския и/или европейския данъкоплатец. Черната книга не претендира за изчерпателност или сензация, а призовава за засилен граждански контрол. Обръща внимание на държавните институции да се самосезират и да предотвратят злоупотребите с публични средства, събрани от данъците на гражданите.

Казусите, споделени в Черната книга, са написани от разследващи журналисти, които изнасят проверена информация. 

По някаква причина аз научих за тази похвална инициатива чак сега, макар тя да съществува у нас вече от няколко години, а в Германия - близо половин век. От посочената по-горе страница можете да си свалите безплатно електронно копие на книгата или да си поръчате пак такова хартиено. 

Както знаем, държавите всъщност нямат собствени пари, а само разпределят това, което вече са удържали от данъците на гражданите си. Затова в интерес на самите граждани е да следят и да се интересуват как се харчат парите им. Прозрачно ли е, смислено ли е, или често пъти е напълно безотговорно и в служба на точно определени частни интереси?

В този брой са разгледани теми като:

  • За спекулата с Националната детска болница
  • За изхарчените милиони по несбъдналото се електронно гласуване
  • За тайното харчене на милиарди по магистрала Хемус
  • За източването на тотализатора
  • За прескъпия софийски завод за боклук, който не работи както трябва
  • За умишлено пресушения язовир „Тича“, който обрича Шумен, Търговище и Велики Преслав на безводие
  • За "усвояването" на милиони по водни проекти, които не си вършат работата
  • За БДЖ, за АЕЦ Белене, за канализацията, която се изтича във Варненския залив, за Бюрото на Гешев, за Държавната консолидационна компания и още, и още...

В България от няколко години политическата ситуация е такава, че тя често е наричана "превзета държава", а случаите на злоупотреби с публични средства са все по-безочливи. Нищо чудно да познавате всеки един от тях, но нека да си ги припомним пак и да ги разпространим сред възможно най-голям кръг от хора, пък дано това ги накара да се замислят при следващото им посещение до урните.

Елица Мавродинова и Венета Гълъбова рисуват уробороси

В обкръжението ми от четящи хора съвременната поезия се радва на завиден интерес. Може би бутиков, но все пак интерес. Издават се стихосбирки на доказани през последните години автори, но и на много млади такива. Иска ми се да вярвам, че се и четат, поне в достатъчно широк кръг, за да останат отпечатани в съзнанието на повече читатели поне част от имената от кориците. Не бих казал за себе си, че съм човек на поезията. Сравнително рядко се докосвам до нея, имам своите ограничения във възприятията и следи от наслоявания на скептицизъм. На пръсти се броят съвременните поети и поетеси, които са успявали да ме развълнуват из основи, не всички те са издавани, а сред тях има и един самотно извисяващ се връх, колкото и банално да звучи това. Този връх се нарича Елица Мавродинова. Поетеса, чието име досега не намирах в книжарниците, нито в повечето интернет кътчета, където обикновено „гнездят“ популярните майстори на перото. Това винаги ми се е струвало крайно нечестно. Дотолкова, че от време на време я „подръчквах“ в чата: Хайде, какво става, къде си?.

Наскоро ми отговори. Тук съм, каза. Съм.

Отдавна не бях чувал толкова добра новина. Елица не е от авторите, на които можеш да разчиташ регулярно да пълнят „фийда“ ти с нещо ново („Пиша, само когато много се налага“, казва тя). Не се води от ничии очаквания, едва ли се ласкае от похвалите. Понякога идва, оставя изневиделица някое стихотворение и ефектът от него просто отеква. Друг път, случвало ми се е, започвам да чета нещо, без дори да съм видял автора – някой някъде го е споделил – и то е толкова добро, че вече знам чие име ще видя накрая. Затова беше въпрос на време (добре де, на до-о-о-ста време!) това име да заеме мястото си там, където принадлежи – в книжарниците, по рафтовете на хората, които обичат да докоснат, да притежават, да изваждат и препрочитат отново и отново. Защото в сърцата то отдавна си е извоювало своето място и Елица има своите верни почитатели.

„СЪМ“ идва през април под нестандартна форма – кутия с 29 карти, всяка от които носи стихотворение и картина. 29 стихотворения, написани от Елица Мавродинова през последните 10 години, илюстрирани с 29 картини на илюстраторката и художничка Венета Гълъбова. Когато разбрах за тази „колаборация“, радостта ми се удвои – Венета Гълъбова е онази талантлива дама, която стои зад проекта Darvo Inspiration – изключителни, сгряващи сърцето авторски илюстрации. Нейни принтове красят вече няколко години нощното ми шкафче (първо бяха двама влюбени мечоци, после между тях се появи малко мече, като и в живота…).

Имах привилегията да се докосна виртуално до тази колекция още преди да излезе на хартия и чувството от този досег е невероятно, почти триизмерно. Сякаш са се разпръснали за миг всички тези облаци, небето се е облещило – безкрайно, едновременно тъмно и изпълнено с безброй светлини. Струва ти се, че е небе, а после разбираш, че сякаш в земята гледаш, в черната й бездна. И там, между двете, под облещените звезди, но стъпила здраво на земята, гледаща към земята, копаеща и ровеща земята, Елица разказва истории, споделя късчета от душата си.

Историите са различни, писани по различно време, но спойката помежду им е ясно различима. Единство на противоположностите, размиване на границите, повтаряемост, повтаряемост… Кръговрат. („Не чувстваш ли, че всичко е било / и пак ще бъде всичко?“, „Търсейки в себе си / други намирам“). „Уроборос“ е името на първото стихотворение, но уробороси изникват пред очите през цялото време, докато се отместват от стиховете към картините и обратно. Уробороси, онези древни символи на безкрайността, змия, захапала опашката си.

„Въртим се след себе си. В кръг. Но така или иначе,

май няма къде, при кого и защо да се случим.

Нали е живот? Ще боли, ще боли и ще мине.

Ей така ще ни мине животът. Като на кучета.“

Горчиво започва, с горчиви размисли тази колекция. Но има толкова повече нататък. Толкова плътен, трептящ и многолик е светът на Елица. Населяват го богове и митични създания; корабокрушенци, ловци и зверове. Там времето понякога върви наопаки, мракът е гъст като последно сладко, а между бога и човека, между Рая и Ада има копнеж за равенство. Четеш и вярваш, четеш и виждаш, поглъщаш картините – Атлас „живее в някакво селце / под възлестия крак на планината„, но държи, държи небето. Виждаш Тезей, който „не чака и не вярва в нищо / освен във враговете„…

„И всичко се кове

след себе си от себе си наново“.

При някои от стихотворенията просто застиваш и си представяш онова, което го е вдъхновило. Досещаш се за повода. И си благодарен, че някой вижда с такива очи, някой пише с такива думи, някой е способен на такива разсъждения. Или пък съзираш посвещението и си казваш: нима човек може да изрази любовта така? С абсолютно изкуство, издигнало се над конкретиката, над бита, лично, но и толкова универсално?

Стиховете на Елица Мавродинова са истинско сливане с божественото и с природата. Разговор с Бога, но и опит на човека да докосне божественото, да го намери около себе си. Връщане към корените и към земята. Почвата, семето – тези символи се повтарят на много места. Земята е „най-черната“, „най-тайната“, ровенето в нея е катарзисът, търсенето на смисъла; загърбването на суетата е в браздите.

Бразди чертае Елица със своите стихотворения, уробороси, които маркират вечния кръговрат на всичко вселенско. И сякаш самата вселена се завърта пред очите ти, докато гледаш картините на Венета Гълъбова – всичко е в движение, всичко е в кръгове, в светлини, в сенки, които преливат една в друга, събират се една с друга, започват една от друга. Всичко се преплита, живо е, дори когато умира, покълва, пораства, става нещо друго. Подчинени на една обща воля, а може би на някакво стихийно движение са всички елементи от тази колекция – нищо не бих пипнал, нищо не бих махнал, променил, допълнил, задраскал. Нищо не разваля вкуса, не предизвиква недоумение, не нарушава баланса. Симетрия в несиметричното, баланс в несъразмерното, утеха в скръбното, надежда в бездната – не знам как се постигат тези неща, но явно това е рецептата за изкуство. Питайте Елица и Венета – владеят я до съвършенство.

Георги Грънчаров

Скрап от Зоната

Сигурно много от вас са виждали онези апокалиптични снимки от зоната около Чернобил с подредените в редица военни камиони и хеликоптери, оставени на произвола на природата след действията по ликвидирането на последствията от аварията. Безмълвни паметници на трагедията, обезлюдила десетки километри територия и отровила за столетия напред земята край Припят. Виждали сте и призрачното виенско колело, останките от увеселителния парк, който така и никога не е официално открит. Страховитите снимки създават усещане, сякаш времето е спряло, човекът си е тръгнал завинаги от довчерашните си обитания и само природата е останала да се разпорежда с наследството му.

Е, в действителност не е точно така. В Зоната кипи живот, който далеч не се изчерпва с изпълнилите довчерашните градски пространства диви животни. Нито с туристите, превърнали се в сериозен източник на доходи за местните „туроператори“ и вървящи по утъпканите пътеки с дозиметри в ръка. Нито дори със „сталкерите“, сред които е и роденият през 1988 г., две години след аварията Маркиян Камиш, за когото ще стане дума в този текст. Една особена порода хора броди из територията на Зоната и езикът, на който говорят, ценностите, които споделят, мечтите, които имат, се изчерпват с прословутия бог Метал.

„Чернобилски сталкер: Скрап от Зоната“ на украинеца Маркиян Камиш (изд. „Парадокс“) е постапокалиптичен разказ за обитателите на тези обезлюдени земи. Не бива да се подвеждате по интуицията си, която ще търси разтърсващата драма на хората, принудени за часове да изоставят домовете си и да не се завърнат повече в тях. Камиш не е Светлана Алексиевич, книгата му няма нищо общо нито с „Чернобилска молитва“, нито с награждавания сериал на HBO. Няма и претенция за това, както подсказва рисуваната корица и употребата на „сталкер“ – тази дума, тръгнала от едноименния филм на Тарковски и изпълнила се с автентично съдържание след аварията в атомната централа.

Твърде дълго време е минало от трагедията. Емоциите са утихнали, страхът е избледнял, ужасът е превъзмогнат. Местните жители ги няма, ликвидаторите също, а в изранения от цялата тази човешка свръхнамеса пейзаж са се настанили като лешояди мародери, препитаващи се от нелегална търговия със скрап. Човекът е затворил кръга на развитието, разбил е атома и от земеделец отново е станал събирач. На старо желязо. На всичко, което може да се нареже, изстърже, откърти от останките и предаде в пунктовете за метал. Без значение колко радиация отчитат по него дозиметрите. Героите на тази книга са социалното дъно, за което малко хора извън околностите на Зоната си дават сметка. Алкохолизирани бродяги, живеещи от контрабанда и способни да нарежат цял завод или пък БТР на военните; безскрупулни прекупвачи на метал; похабени жени без бъдеще, но с тъмно минало… Всички те имат сходна мечта – да предадат за скрап целия метал на света, че и самото ядро на Земята, ако може.

„Май продължават да нарязват спиртния завод и вече мъкнат първите парчета за днешния ден към склоновете на неговата златна планина. Алик се надяваше, че за Гриша и Петя все пак съществува поне нещо свято. Когато плячкосаха изоставената църква, той все още можеше да го разбере, но когато започнаха да режат спиртния завод, махна с ръка и окончателно загуби надежда за тези нещастници“.

Някои биха казали, че цялото това преследване на скрап изглежда твърде преекспонирано, за да е автентично. И щях да се съглася, ако не бях свидетел на методичното унищожаване на бившия завод за автобуси „Чавдар“ – месеци и години наред по утъпкан маршрут хора с каруци превозваха всичко метално, което успяваха да отмъкнат от завода. Толкова интензивно, че в прегорялото от слънцето поле ясно се беше очертала линията на маршрута им.

Доста отрезвяваща, приземяваща и лишена от всякакъв цвят и надежда е тази книга. Нито героите, нито сюжетът предлагат кой знае каква дълбочина, но затова пък всичко се случва сред хипнотизиращите декори на Зоната, за които Камиш притежава завидни познания от първа ръка. Усещането тук е много сходно с „Депеш Мод“ на друг украинец, Сергий Жадан – същата постсъветска мътилка и сюрреализъм, сякаш единственото, което остава след краха на Империята е една огромна Зона от руини, обитавана от призрачни създания.

Георги