Маниери и чудовища

Тили Уолъс

Може би сте от онези тайни почитатели на Семейство Адамс, за които това не беше поредната грозновата анимация с изродени чудовища, правещи глупави и смешни неща, докато някак все успяват да не се претрепят взаимно, а алтернативен вариант на истински любящо семейство, което приема всеки и всичко, независимо от това колко крайника, очи или въобще пулс имаш. Тили Уолъс е една от тези, които вярват, че неестествената същност не променя нивото на човещината, и онези, които обществото отхвърля яростно заради външен вид или привидно поведение, всъщност са най-добрите представители на човешкия вид.

В този псевдо викториански свят във вечните войни между французи и англичани се намесват върколаци, вампири и цялата плеада обичайни свръхестествени същества, докато най-накрая лошите франчуля не вадят и коза със зомбитата. Само че не зомбясват както е обичайно селяните, обричайки ги да влачат морно крака из безкрайните си ниви със зелки, наторявайки земята със собствените си анатомични части, ами омагьосват с тленна немъртвост самата есенция на висшето общество – най-богатите матрони и техните многообещаващи да народят следващото синьокръвно поколение дъщери, чрез помада за лице, гарантираща пълно унищожение на противните бръчки и обидните тъмни петна. Мда, във всяка алтернативна вселена пак французите се занимават с мазила и разбират най-много от мода.

И така, богатите дами една по една се натръшкват съвсем прилично мъртви, някаква част от тях бива погребана, мъжете им се оженват повторно за някоя младичка и ненуждаеща се от кремове девойка, и изведнъж – мъртвите дами се надигат, и искат да бъдат върнати във висшето общество. Е, да, ама не – мъжете да не са глупаци, някои не изравят лошотиите, тровили им живота десетилетия, други твърде много вече са обещали на младичките си любовници, така че зомби дамите или биват оставяни да съхнат под земята в пълно присъствие на разума си, или биват скривани в далечни имения под воали, прикриващи разложението на плътта, като мръсна семейна тайна, която кротичко може да бъде забравена. Поне докато не идва гладът за мозъци, нежно наричани от предприемчивите осквернители на гробове маринован карфиол.

В центъра на очевидната катастрофа е семейството на Хана – на пръв поглед обикновено, не особено запомнящо се девойче, чийто баща обаче е известен лекар на свръхестественото, майка ѝ е велика магьосница – единствената жена със вълшебни умения в добрата стара Англия и понастоящем не особено красиво загниващ труп, а съпругът ѝ е въплътена от злите франчуля адска хрътка. Имат си и Лърдж под формата на събран от различни парчетии добросърдечен гигант; имат си даже и Ръчичка, в случая – крайник на доста устат стар моряк, а животът я сблъсква с горгони, елфи, вампири, силкита и каква ли още не свръхестествена гад, която просто пламти от желание да унищожава педантично човешкия вид. Но Хана – между другото изключително напомняща на пораснала Уендсди, но без насърченото желание за причиняване на болка,  и нейното семейство ще се изправят и ще победят почти всичко по пътя си, състезавайки се с времето, защото даже и смъртта има фази на окончателност.

Забавно, топло, уютно, но и някак зловещо, напрегнато и опасно на моменти – любезните чудовища на Тили Уолъс са прекрасна поредица за всички, обичащи добрите истории, алтернативните светове и леките романтични нюанси, украсяващи очарователно свежият дамски хорърманс. И такова чудо има, и е просто забележително успокояващо даже за най-изтерзаните нерви.

Сръбски хумор. Сборник разкази и афоризми

Обичам да чета смешни неща и през годините са ми попадали сборници с различни видове национален хумор. Някои от тях са толкова характерни, че веднага се разпознават и дори служат за нарицателно - тънките сметки от еврейските вицове, такива за компетентното по всички въпроси радио Ереван, английският хумор с най-различните проявления на автоирония, съчетана с критика на всичко чуждо, фините интелектуални немски смешки на Кестнер, критичните и винаги обществено ангажирани руски хумористи, волният гърлен смях на французите, американците, австралийците... Целият свят обича да се смее и всеки го прави посвоему.

Има обаче и един тип хумор, който не смея да определя точно като за отделна нация, като балкански или може би дори централноевропейски, който е понякога подигравателен, насмешлив, ироничен, някак по-кисел, не особено ведър, понякога смях през зъби. Смеем се, ама ни е криво. Осмивани битовизми и простащина, корупция, шуробаджанащина, пияници, грозни псувни и закани. Вероятно в тази измислена рамка ми се струва да попадат много образи от Швейк, та до Бай Ганьо. Е, и в този сборник със сръбски хумор има такива. 

Допаднаха ми много разкази от най-различни сръбски майстори. Истории като онази за проблема с гащите с разтегнати ластици на сръбския висш чиновник, за изчезналото магаре, което можеше да предизвика международен скандал, за сръбските пияници, които си намират десетки различни поводи. За онзи чичо от село, който беше тръгнал с новия си анцуг на гости на племенника си в столицата, или пък как се краде камък от Калемегдан за затискане на зелето.:)

Приятна книга, която обаче четох извънредно бавно, като не се наемам да реша дали заради съдържанието, пролетна умора или обикновен читателски мързел.

Сборище на трубадури, списание. Година 12, брой 3

Разкази-първенци от юбилейния десети конкурс на "Сборище на трубадури" за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян този път намериха място в хартиено издание. Списанието съдържа шестнайсет истории с най-различни стилове, сюжети, герои и всичко. Вероятно това е просто обикновен пример колко богато и разнолико е всичко това, което скромно обединяваме като фантастика. 

Очаквано, сред цялото многообразие някои разкази на мен ми допаднаха повече от други, което не се наемам да съдя дали е заради обективно майсторство, или субективен вкус.

Без да ги сортирам по какъвто и да е признак много харесах например:
  • "Страшни кръвопийци" от Антон Меляков - смехът е благодат!:)
  • "Миноги" от Георги Янакиев - много стилна и красива североизточна приказка за страховити същества, смело момиче, жертви и спотаен ужас. 
  • "Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето" от Йордан Колев - симпатично и весело, изненадващият финал също е много як.:)
  • "Най-ценното във Вселената" от Цветан Мънгов - весела история, която ми напомни по нещо на Шекли и неговия "Специалист". Чудесен пример за съвременна европейска фантастика - забавна, смислена и понякога иронична.:) 
Разбира се, останалите разкази ("Аве", "Отрязах момент и той падна на пода", "Подсладителят", "Душа", "Последен спомен", "Станция „Омега“, "Аптека", "Каменните цветя", "Буца слънце", "Пътят напред", "Плъховете на Космоса", "Избраният") също са много интересни и се надявам всеки от тях да стигне до читателя, на когото ще въздейства най-пълноценно.

А традицията в този конкурс да се дава сцена на всякакви автори, независимо прохождащи или по-утвърдени, явно продължава да има смисъл и предоставя прекрасната възможност за читателите да се наслаждаваме на оригинална българска фантастика. 

Успех на всички автори и до нови читателски срещи с произведенията ви! Продължавайте да пишете, на публиката е толкова приятно да ви чете!:)

Зад втория линк освен информация за броя ще откриете и кратка читателска анкета, в която можете да нанесете предпочитанията си за това дали да има още хартиени броеве, абонаменти, как, кога, за колко и т.н. Любопитно е.:)

Пролетен Панаир на Книгата пред НДК

Един различен прочит на „Нора Уебстър“

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре – не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца – от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното – не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители – единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ – роднини, приятели и съседи – колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно – музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра

Кметът на Кастърбридж

Никога не съм се влюбвала в известна личност заради външния вид, но питайте ме дали не съм се влюбвала в непознат човек заради ума и таланта му! Тогава ще ви дам две имена на хора, с които, представям си, бих могла да общувам по съвсем различен от конвенционалния начин – думите просто ще обличат енергията. Един от тези хора е Томас Харди. Ако за някои автори казват, че са „познавачи на човешката душа“, то Харди е познавач на човешката психика, което го прави несравним като автор и най-вероятно – блестящ събеседник не само за времето си, но и към днешна дата, ако имахме щастието да бъде наш съвременник.

Кметът на Кастърбридж“ има разтърсващо начало, което дава толкова силна заявка за това как ще се разгърне историята, че човек не може да допусне един автор да успее да се справи блестящо с толкова непосилна за повечето задача. Но произведенията на Харди са толкова… негови! Да четеш Томас Харди е като да наблюдаваш отработените, до болка познати движения на майстор, който издухва стъкло, откакто се помни. Харди познава своята „материя“ – човека. Затова пише толкова изкусно за него.

Когато прочетете заглавието на романа, най-вероятно ще си представите, че в него ще се разказва за конкретен човек, но всъщност „Кметът на Кастърбридж“ разказва за двама от героите, имали възможността да се радват на тази позиция, като съдбата им е трагично до хумористично преплетена (както принципно се случва с всички герои на Харди). Сюжетът напомня на танц между главните герои, в който всеки се стреми да надвие другия и така преплетени, те създават определен ритъм, който ги увлича и не им позволява да се откъснат един от друг.

Майкъл Хенчард е ядрото на книгата – противоречив образ, който буди възмущение, съчувствие и дори болезнено съжаление. Мисля си колко красиво и драматично описва Томас Харди истинския човек – никога дявол, никога светец, а съвършена сплав между двете крайности.
В пристъп на пиянска възбуда Хенчард продава жена си и дъщеря си на случаен моряк. Години наред не разбира нищо за съдбата им, но в същото време успява да забогатее и дори да заеме поста на кмет на Кастърбридж. Животът му тече сравнително предвидимо до момента, в който 19 години след раздялата с жена си, той не се изправя очи в очи с нея и дъщеря ѝ Елизабет-Джейн. Воден от чувството си за морален дълг и бащина отговорност, той измисля начин, по който да заживее отново със семейството си, без да губи позициите си в Кастърбридж като уважаван търговец.

Именно търговията е слабото звено за Майкъл Хенчард и когато той наема случайно срещнат млад шотландец да му помага в сметките и сделките, кметът на Кастърбридж подписва и подпечатва своето падение. Интересно е, че на пръв поглед Фарфри няма никаква вина за това – Харди изришно подчертава неговата добронамереност към покровителя му. Дали обаче събитията щяха да се случат по същия начин, ако не Фарфри, а някой друг беше заел тази позиция – не, нямаше.

Майкъл и Фарфри прерастват от непознати в най-съкровени приятели, след което взаимоотношенията им се охлаждат, изострят и съперничеството се настанява трайно и категорично между тях. Несигурността и непреклонността са основните съветници на Майкъл Хенчард, докато Доналд Фарфри минава през живота като кон с капаци, привидно сляп за всичко, което го заобикаля и не попада директно в отправения му към крайната цел взор.

Жените, които допринасят за драматизма на историята, също представят две противоположности като характер, светоусещане и темепрамент. Тъжно ми е да го кажа, но Томас Харди има склонност да подценява нашия пол, макар главните му героини да притежават определени добродетели и да са представени в сравнително благоприятна светлина. Нито една от героините му не провокира автора да я разкрие в толкова детайлни пластове, както той прави с героите си от мъжки пол. Те са или добродетелни и търпеливи, или първични и ексцентрични, или някаква друга комбинация, която се допълва, а не поражда конфликт. Елизабет-Джейн е добродетелна и само чака да получи малко топлина и светлина, за да разцъфти като истински красиво цвете през пролетта. Тя е старателна и всеотдайна, правдива и изпълнена с желание да бъде по-добър вариант на себе си – явно качества, които Харди цени в една жена, защото накрая ги възнаграждава. Но къде е описана гордостта на Елизабет-Джейн, която би била естественото продължение на стремежа ѝ за самоусъвършенстване? Къде са тъмните страни на нейния характер? Защо едно младо момиче, което е жадно за знания и пълни стаята си с книги и атласи, не проявява амбициозност и след като се превръща в омъжена жена?

Лусета, от друга страна, е дарена от Харди с природна интелигентност и изящество по рождение. В нея всичко изглежда естетически съобразено, но под повърхността се крие една необуздана натура. Пламенният и дори авантюристичен нрав на Лусета също закърнява в момента, в който минава под венчилото. Нейните непостоянство и каприз авторът наказва най-сурово, но дали не е съобразил, че самият той съгрешава към тази героиня с това, че не признава правото ѝ да остане вярна на себе си, макар и хаотична и пламенна спрямо всички други.

В заключение искам да споделя с вас, че за първи път си давам сметка за разликата, която играе полът на преводача в превода. Предишната книга на Харди, която прочетох, беше в прекрасен превод на Весела Кацарова. „Кметът на Кастърбридж“ е в прекрасен превод на Христо Кънев. Разлика има не в качеството, защото и двамата намирам за чудесни професионалисти, но разлика има в усещането за текста, за героите и дори за автора. Любопитно и приятно е.

Дево̀ра

The secret life of Bees

Помня, че преди години много харесах екранизацията на „Тайният живот на пчелите“ с участието на цял куп талантливи американски актриси. Не бях чела книгата, но ето, че и нейният ред дойде! Красивото издание на „The secret life of bees“ от Sue Monk Kidd зарадва очите ми, а до някаква степен и душата ми, защото историята е красиво написана, макар доста мрачна.

Лили е момиче на 15-16 години, което живее в безрадостно и монотонно домакинство с баща си. Трагичната смърт на майката на Лили бележи целия досегашен живот на дъщерята. Тя вярвя, че е отнела живота на майка си, когато е била съвсем малко дете. Макар авторката да дава бегла представа за другите събития, случили се в живота ѝ след това, истинската история започва от момента, в който Лили отива заедно с Розалийн, чернокожата помощница на семейството, до града. Розалийн е горда и уверена жена, която не се поколебава да заяви своето присъствие, и то арогантно, пред група бели и агресивни мъже. Оттам събитията се завихрят шеметно бързо – затвор, болница, бягство, пътуване на стоп, къпане в река под лунна светлина и една щастлива случайност под формата на етикет върху буркан за мед.

Интресната част на книгата, поне за мен, започва от момента, в който Лили и Розалийн прекрачват прага на три необикновени чернокожи жени и ни въвеждат в техния ярък свят: ярък като цветове, но и ярък като интензитет на емоциите, които бушуват в гърдите им. Мей, Джун и Огъст (кръстени на пролетно-летните месеци от календара: май, юни и август) са образи, които могат да съществуват само в книга, но въпреки това стават мили и близки на читателя. Огъст е най-голямата сестра, която отглежда пчели и продава мед в достатъчни количества, така че да издържа и да се грижи за двете си по-млади и по-емоционални сестри. Джун е постоянният дъждовен облак в семейството, който хвърля сянка и в най-слънчевите дни. Само тя създава проблеми на Лили, която буквално се настанява в дома им без обяснения и с доста измислени факти. Така и не разбрах какъв беше проблемът да се обяснят още в самото начало, но… авторско решение.

Мей обаче… Цялата книга си заслужава най-вече заради образа на Мей! След загубата на своята близначка, която се самоубива, Мей развива психическо разстройство, което изостря чувствителността ѝ към чуждото страдание до болезнени размери. Мей не може да стане свидетел на смъртта на насекомо, започва да си тананика песен, когато е умерено разстроена, но ако нещо надхвърли границите на нейната емпатична натура, героинята излиза в двора, където сама е съградила стена от камъни, изпъстрена с листчета върху които са изписани имената на хората, към които Мей се чувства съпричастна.

Spoiler alert! Не четете, ако не искате да знаете нещо важно от книгата!

Смъртта на тази героиня е описана толкова поетично, в същото време – в кристална конкретика: ръце, протегнати нагоре, пясък в косата, обувки, отнесени от течението. Тази смърт – очаквана, но разтърсваща, дава нов живот на героите. Метафората за непосилното бреме на страданието, което може да ни затисне толкова силно, че да не можем повече да се изправим на крака, е брилянтно представена чрез Мей. Замисляли ли сте се някога, че ако не приемахме всички ужаси на нашия свят като нещо абстрактно (нормална защитна реакция), то ние всички трябваше да свършим като Мей! Нима можем да живеем с непокътната психика в свят, в който съществуват убийства и насилие?

Харесах книгата на Sue Monk Kidd. Това не означава, че тя няма своите слаби моменти като например прекалено наивистичен поглед над дадени събития. Като се замисля – може би над всички. Борбата за равноправие на чернокожото население в САЩ уж е централна тема, но е разводнена от вплетените религиозни приумици (макар и приятно написани), както и то личните драматични истории на почти всички герои. Главната героиня, ако приемем, че това е Лили, е всъщност до някаква степен антипатична заради егоцентризма си.

Забравих за пчелите! Те са използвани по интересен начин от авторката, за да съгради „скелета“ на романа си, като ги използва от една страна като мистични същества, които се появяват като предзнаменование в стаята на Лили, а от друга страна – разкривайки детайли от живота в кошера, така че да направи съпоставки с живота в розовата къща на сестрите с имена на месеци. Медът, разбира се, е използван в различни ритуали – за успокояване, за боготворене, за помирение.

Давам си сметка, че „The secret life of Bees“ има слабости, които при други обстоятелства (да се разбира – автор и редактор) щяха да са пагубни за романа. Въпреки тези слабости обаче, книгата е приятна, дава много теми за размисъл. В това ревю представих съвсем не всичко, което може да се каже и разкаже за книгата. Останалото оставям да прочетете сами!

Дево̀ра

Празното семейство

Държа с две ръце изданието и разглеждам в детайли корицата – как въжетата на места прекъсват шрифта на заглавието и името на автора, в мислите си давам оценка на избора на пейзаж, на рамката на тази картина, на трилистната (некъсметлийска) детелина в долния край. И на краткото изречение, което може би ще подтикне мнозина да посегнат към тази книга: „От автора на БРУКЛИН“.
От автора на Бруклин…
Дали?

Не знам откъде да подхвана разказа си за „Празното семейство“ на Колъм Тойбин – книга с разкази; книга, която не бих могла да почувствам по-близка на моменти, а в други случаи – по-далечна от всичко, което съм аз. Едно е сигурно – майсторството на Тойбин е налице и тук, както и в „Бруклин„; перото му остава вярно на непринудения стил, с който авторът разказва за най-тежките или силни човешки сътресения, почти без да споменава нищо конкретно. Колъм Тойбин на моменти е болезнено описателен, но макар сцените, които описва, да са способни да шокират, той успява да изкаже най-болезнените теми не с думи, а с атмосферата, в която обгръща читателя.

Макар разказите привидно да не са свързани директно един с друг (освен тези, написани от първо лице), между тях могат да се прокарат множество паралели. За мен най-силно беше усещането за съзряване, за безвъзвратното скъсване на нишката с детската невинност; с ценностите на младия човек; със света такъв, какъвто го помним от избледнелите ни романтични първи спомени. Ако знаехме какво ни чака, щяхме ли да искаме да достигаме тази горчива зрялост? И въпреки това – всички я изпитваме. Всички – някои често, други: по-рядко – се опитваме да се завръщаме „там“, в това неопределено пространство на сигурност, на обич, на грижа. И несъмнено, ако сме живели достатъчно дълго – било то като дни или като преживявания – разбираме, че в един момент вече няма къде да се завърнем.

Макар да има разкази с всевъзможни сюжети и развръзки, „Празното семейство“ е освен сборник с житейски драми и истории, също така е и откровението на хомосексулания мъж, който винаги е в търсене на своя център на равновесие. Тойбин изкарва на светло не само половите сношения между мъже, но и първичния страх, с който те са съпроводени, терзанията, бляновете, болката и насладата. Мисля, че разкривайки до такава степен вътрешния свят и половия живот на своите герои, Колъм Тойбин показва на своите читатели колко познати са тези чувства, независимо от пол или сексуална ориентация. Въпреки това, трябва да призная, за мен някои от моментите дойдоха вповече. Не поради друго, а заради способността на Тойбин да ни вкара в тялото и в мислите на своите герои, да прекрачи границите на неприкосновеното, да използва читателя като свидетел на най-интимното.

За мен „Бруклин“ и „Празното семейство“ не са писани от един човек, макар и двете да са чудесно написани. Колъм Тойбин в „Бруклин“ само загатва авторитарната си сила като автор, а в „Празното семейство“ я изцежда до последната капка. Може би заради това не бих прочела отново тази книга, която едновременно ме очароваше, но на моменти прекрачваше границите, в които трябва да се разпростира художествената литература.
И когато казвам граници, имам предви моите собствени. А когато говоря за прекрачване, нямам превид описанията на секс и оргии, а натрапчивото усещане, че вече нося истинските, напълно реални спомени на други хора в себе си.

Дево̀ра

The Love Goddess’ Cooking School

Не знам какво съм си мислела! Наистина! Поисках си тази книга за Коледа, защото отдавна стои в списъка ми с желани книги в Goodreads. Явно някога назад в миналото, когато четях много романтична кулинарна литература, съм решила, че това заглавие ще е интересно. Не помня каква е причината, но книгата се озова при мен и ако трябва да обобщя прочетеното накратко, ще ви споделя, че досега не бях чела книга, която да е толкова посредствено написана, но с толкова голяма претенция! А сега ще ви разкажа надълго:

Мелиса Сенате е авторката на тази литературна подигравка. Не мога да повярвам, че тази жена е работила като редактор! Не мога да повярвам, че книгата е бестселър! Или мога… Но изводите, които си водя за американската аудитория от четящи, не са най-приятните.

И така: раздразнението ми започна още при разтварянето на предната корица, където ме очакваше първа страница не с информация за изданието и заглавие на книгата, а лист и половина хвалебствени цитати. Това е огромна червена предупредителна светлина – книга, която иска да ви внуши, че е добра, преди изобщо да се е представила, няма на какво друго да разчита, освен на подобна манипулация. Не ги изчетох, продължих нататък.

За мен не е проблем да чета книги в оригинал на английски, но тази книга подложи на изпитание познанията ми за този език. Четях и имах чувството, че думите са разбъркани в някакъв безумен словоред, който ми пречеше да разбирам смисъла им. Буквално се пулех срещу книгата, толкова неестествено се изливат думите в нея. След 20-30 страници започнах да хващам това странно темпо, но ужасяващият стил на авторката ме измъчваше до самия край. Някъде на привършване ми хрумна асоциацията, че книгата сякаш е написана от софтуерен бот – като тези, които отговарят на въпросите ви в чатове на различни институции с предварително зададени отговори. И този бот допускаше дори грешки! Първите пъти, когато ги хващах, подлагах на съмнение собствените си познания по езика, но в един момент вече беше очевидно, че книгата е посредствена не само като авторско съдържание, но и като редакция и корекция.

Знам, че искате да прочетете каква всъщност е историята, но и това не е приятна задача: авторката се опитва да бъде оригинална, като „развива“ паралелно няколко човешки съдби, само за да завърже всичко с розова панделка накрая в най-лигавата щастлива развръзка. Главна героиня е Холи, която наследява къщата и кулинарното училище на баба си. Сенате иска да обогати образа на своята героиня, като я представя като комплицирана, но уверена млада жена. И така, Холи започва новелата като зависима от приятеля си и без особено самочувствие, за да стане по-късно уверена кулинарка и преподавателка в училището на баба си. Колко по-късно мислите? Ами 3-4 седмици по-късно. Да, на хартия човек успява да стане кулинар след 2 седмици самосъжаление и още 2 седмици провали в кухнята. Холи има напрегната връзка с майка си, но дневниците на баба ѝ ѝ помагат да я заздрави. В общи линии никоя от жените в тази книга не се разбира с майка си…

Накратко: Холи прави кулинарен курс, където повече се разказват лични истории, отколкото се готви (нищо общо с реалността на кулинарните курсове), а всеки един от участниците има някакъв проблем в живота, който до края на курса се разрешава с такава лекота, че чак е отблъскващо. Като например Джулиет, която преди няколко месеца е загубила малката си дъщеря. Необходими са само няколко съвета от новите ѝ приятели, за да се съвземе от скръбта си и да потегли на пътешествие из Европа заедно със съпруга си. Разбира се, единствените други участници от противоположен пол в курса към края стават двойка, а самата Холи се влюбва в бащата на своята стажантка, който, между другото, е комичен образ на мъж и не знае какво иска от една жена, освен да бъде майка за дъщеря му. Взаимоотношенията между тях са изградени на уж сближаващи разговори, много извинения и две банални романтични срещи (в лодка с шампанско и в градината на покрива на градския хотел). Това е любовна история, чието развитие е толкова незадоволяващо глада на читателя за нещо вълнуващо и красиво, че е чак обидно. В общи линии страниците са изпълнени с микро драми и помирения, опити за оригинално съдържание, опити за внедряване на важни теми. Бих казала, че е почти нивото на литература за подрастващи, но това ще е такава обида към авторите на качествена литература за млади момичета и момчета, че ще се въздържа.

The Love Goddess’ Cooking School не просто е посредствена като стил, сюжет и език, но дори постоянно се срещат непроверени и недомислени грешки в хронологията и разказа, сякаш авторката е написала набързо всичко и после не е минала да прочете какво е сътворила: така в началото бабата на Холи уж вече е умряла, но в следващата глава умира наново. Или когато Тамара разказва каква среща ще има същата вечер след един от курсовете и каква среща е планирала за следващата вечер (понеже отчаяно си търси мъж), имената и срещите са съвсем други, когато на следващия ден им разказва как е минало. Колко посредствен автор трябва да бъдеш, за да допускаш такива безумни грешки и то многократно? И кой изобщо е издал тази книга!

Виждате, фрустрацията ми е голяма и многословна. Мога да напиша още много неща, които откровено ме възмутиха, но ще спра дотук и ще си пожелая никога повече да нямам сблъсък с толкова слаб автор и ще разпростра желанието си още по-далеч, чак до редакционните бюра на американските ежедневници, които промотират подобни литературни напъни, и тайничко ще си пожелая да настъпи някаква революция, която да смени литературните им отдели с хора с по-високи критерии за художествено съдържание.

Девора

„Уесекски истории“ на Томас Харди

С последните часове на 2020-а година с най-малката читателка вкъщи разлистихме и последните страници на книгите, които четяхме. За нея това беше приказката за „Малката русалка“ на Андерсен, а за мен – финалният разказ, включен в сборника „Уесекски истории и други разкази“ на Томас Харди. Книгата бе сред подарените ми за Коледа и изданието с твърди корици на „Изток Запад“ ме накара да посегна първо към него.

Още след прочитането на „Далеч от безумната тълпа“ бях заявила гласно желанието си да прочета още нещо от Харди. Макар тази книга да ми се струва подценена на моменти, също и прекалено тежко критикувана, за мен е една от любимите класики в личната ми библиотека.
Не по същия начин се случиха нещата в разказите, макар сред тях също да имаше фантастично написани истории. Томас Харди е чудесен разказвач, който с малко думи може да обрисува пищни картини на емоционалното състояние на своите герои и обстоятелствата около тях. Единствената причина да не бъда запленена от разказите, а просто да ги оценя високо като художествени произведения, се крие в самата мен – когато нещо ми харесва, имам нужда и от количество, не само от качество. Искам да имам възможността, като читател, да потъна и да потъвам в историята с дни, а не за минути. Но означава ли това, че не мога да усетя силата на разказа?

Съвсе не!
Свирачът на шотландски танци“ в „Други разкази“ ме разтърси с жестоката категоричност на края си, с на пръв поглед окултното представяне на съвсем нерядко срещани случаи в реалния живот. С няколко уж нехайни изречения авторът обрисува толкова тежка житейска ситуация – тежка заради развръзката си, но и заради една болезнена за приемане истина: всички ние сме абсолютно подвластни на емоциите си, на търсенията на душата и в същото време сме глухи пред разума си и не можем да изживеем нещо, което не е закодирано в природата ни. В края на този разказ ще видите една майка, която може да мисли и чувства единствено когато е в плен на мелодията на „свирача“, както и един доведен баща, който не може да преживее загубата на своето доведено дете.

Книгата започва леко и дори спокойно с разказа „Тримата странници„, в който не се случва нищо непредвидимо или особено. Това е сякаш разказ, написан с намигване, като разгрявка. Спираме набързо в „История от 1804 година„, но разсеяното ни внимание отново се оказва привлечено от „Меланхоличният хусар от немския легион„. В този разказ наивните герои с романтични разбирания за чест и свобода ще бъдат жестоко наказани. Харди категорично и ясно отправя послание, че хората, водени единствено от чувствата си, било те породени от любов, дълг или неопитност, няма как да оцелеят в свят на пресметливост и жестоки закони за подчинение.

Като най-свръхестествен може да се определи разказът „Изсъхналата ръка„. Там въображението на автора наистина се е развихрило и то много. Но ако от разказа изтрием с гумичка моментите на магически сюрреализъм и остане само скелета от човешки емоции, то това е една от най-често срещаните истории и в реалния живот, историята на ревността, зависимостта и обречеността в семейните връзки.

В никой друг разказ комичното и трагичното не са така зрелищно преплетени, както в „Съграждани„. Харди е преднамерено предвидим в историята си, а читателят само наблюдава безучастно с лека усмивка, породена от иронията, с която авторът разгръща историята. Малко по-разведряващ е разказът „Натрапници в „Нап“„, който се заиграва с отличителната черта на любовта – непостоянството.

Раздвоеният проповедник“ беше голямо разочарование лично за мен, тъй като краят на разказа е написан толкова тенденциозно, сякаш от ръката на друг човек. Както ще разберете, самият Харди е бил на същото мнение и по-късно признава тази своя грешка.

В „Други разкази“ ще имате възможност да прочетете за съдбата на двама братя и една сестра, които се чувстват застрашени от безобразния си баща („Трагедия на две амбиции„); за обречената любов между две сродни души в „Адвокатска обиколка„; за промените в характера, които могат да разделят един мъж от една жена, а впоследствие – същата жена от друг мъж („Преобразилият се мъж„), както и за невероятната съдба на Баптиста, която може да се окаже най-адаптивната героиня от всички, с които сте се започнали до този момент. Може би заради това авторът я възнаграждава с щастлив край.

Във фантазията на Томас Харди ми допада това, че откривам донякъде отражение на собственото си цинично отношение към живота. Нито един от разказите, колкото и невероятни да звучат историите, за мен не изглежда невъзможен и неправдоподобен. Понякога, да не кажа често, животът се завърта с невероятна гъвкавост, така че да ни покаже не друго, а колко малко е нужно, за да ни ограби завинаги. В увода на книгата, написан от Весела Кацарова, се споменаваше нещо за съвместното съществуване на хумористично и трагично в разказите на Харди. Напълно съм съгласна! Ако приемем, че читателят е висше създание, лишено от емоции и пристрастия, той наистина би могъл да се разсмее на човешките съдби, толкова динамично изпълнени с копнежи и страдания, само за да свършат бързо и трагично, уж случайно, но всъщност грижливо преплетени и обвързани, като в предварително начертана матрица.

Имам подозрения, че тази книга няма да допадне на мъжката аудитория, защото, макар в нея да се говори за хусари, за Наполеон, за свещеници и адвокати от викторианската епоха, както и да присъства типично за силния пол чувство за хумор, преди всичко друго това е книга с разкази, посветени на емоционалността, на свръхестествената обреченост, на гибелните емоции, на съдбовната случайност. Ако сте читател, който държи на щастливите развръзки и смята, че в живота, както и в литературата, трябва да съществува логика, баланс и справедливост, то тогава си направете услуга и потърсете нещо друго за четене. На всички останали желая приятни мигове с героите на Томас Харди и до нови срещи!

Дево̀ра