Планета Читанка

April 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВсички тези бляскави светове – 2

Второто издание на една от най-добрите и някак минали покрай всякакви издателски радари компилации от инди фентъзи на безмилостния Джеферсън Смит и неговата жестока система за оценяване, равняваща се на една разходка време да потъне или бъде отхвърлен от една история, е вече факт, и събира поредната мини колекция от изключителни текстове на практически непознати автори, способни да размислят и развълнуват не едно читателско сърце. Сюжетите са по-важни от плоската известност, и ето няколко доказателства за същото:

Мерил Стенхаус представя клаустрофобично морско пътешествие, повлияно от Жул Верн и натегнато с много лична и скандално – тъжна история, в която един воден затвор, събрал престъпници от много разнообразен, но най-вече огромен калибър, може да е единственото, което да спаси света в една война на висши технологии с безлик противник, който жадува само унищожение.

Ръс Линтън отваря вратите към дома на една супергероиня, поставящ ни въпроса когато дойде свръхчовешкото и великото, къде и колко назад остава напълно човешкото, всекидневното, семейното. Защото от великите герои на деня се очаква отдаденост на целия свят, но почти никога не идва реч за съпрузите, децата, роднините, забравените домашни огнища. Хората, докоснали се до суперчовешкото не винаги са съвършени.

Миша Бърнет изповядва един уж луд, уж откачен, манияк, може би даже безмилостен убиец, но в реалността може би, естествено – само може би, случайно срещнал древни богове нещастник, чиято съпруга става дан, жертвен агнец и последовател на старите сили на природата и сътворението, от онези със средлетните горски ритуали и рогатите изображения, за които така удобно забравяме и им оставяме време да ни огледат внимателно от мрака на вечността си.

Дейв Хигинс ни запраща в горите на древно-азиатски поселения, населени с духове и мними призраци, чудовища и демони от миналото. Пазещите живота имат твърде малко преимущества в сравнение със слугите на смъртта, но в мистиката на болката и нечовешкото понякога се раждат истински герои, или просто легендите за тях умело ги надживяват в подходящите уши.

Брайс Андерсън поднася може би най-добрата история в целия сборник, забъркващ във взривоопасна кикотеща смес момиче, неслучайно наречено Малък хаос, чирак – магьосник с повече наивност, отколкото умения, и двама древни магьосници от различни школи, които между другото имат и доста страстно минало, обичайно свързано с някой и друг пожар, наводнение и обилни земетресения, следващи всеки романтичен скандал.

Саймън Кантан ни отвежда в далечното бъдеще на холограмите, пътуванията във времето, отдаването на личния разум за благото на общото съзнание, роботите, машините и последните хора на света ни, отдавна преминал в ръцете на доста по-нетленни същества, някога създадени от нас, но много бързо преминали през самостоятелната еволюция на смирени бавачки на вида ни, твърде непригоден за бъднини. Понякога да се откажеш е логичният избор.

Ричард Лавеск прави своето съчинение на тема Изкуствен интелект по Стивън Спилбърг, за свят със събудени съзнания на тостери, пеещи мечета и секс кукли, асансьори, умни сгради и братовчедите на r2d2, всички с мислене и тъга на загубеняци на средна възраст. И когато батериите с изтъкъл срок на годност са равнозначни на смъртта на приятел, понякога се вземат решения между души, а не терабитни одеяния от не-плът. Кои и къде са хората в тази картина.

Дейвид Кристоф безскрупулно отвлича читателите си в странен фентъзиен свят, блъскайки го в средата на площад за бавни екзекуции, където с острие – слънчев лазер методично и в ритъм с писъци на болка биват оголвани пластовете плът, мускули и кости на прегрешилите една непозната доктрина, непонасяща неподчинение. Докато не идва време за лично решение, когато и цялата вселена не е голяма жертва, щом на кантар е последното дихание на единствената ти любов, дори и ти да си палача ѝ.

Джеферсън Смит пък съчинява нещо, достойно за филмиране от Тарантино и Гай Ричи, включващо добрата стара бюрокрация и най-новия ѝ отдел по почистване на трупни разхищения в резултат на магическа атака, извънземно нашествие или междувидова престрелка, оставяща следи от типа половин на две – от два трупа има остатък колкото за половин, но внимавайте за бройката на пръстите, че ченгетата – мъгъли миналия път откриха пет в канавката. Брилянтен черен хумор.

И А Уотсън отново ни пренася някъде в неособено далечното бъдеще, когато можеш да наемеш нечие тяло било за скучна конференция, или вълнуваща афера, или понякога за сложен асасински план, целящ сваляне на статуквото и империята на актуалните забавления, деградираща хората до симпатични черупки за носене. Поне докато един ден нещо не се обърква, и в едно тяло заживяват повече от едно съзнание. Винаги едното ще иска да победи, а наемателите на тела са обикновено не особено добри хора с твърде много пари.

Греъм Сторс пак ни въвлича в етичен конфликт между нас, уж миролюбивите земляни, искащи само да изследват звездите, и местното население, интелигентно и емпатично до степен, караща ни не само да се засрамим, но и да агресираме. По-опасно от недоверието няма да се роди под никое небе, и саможертвата на друг биологичен вид може би ще успее да ни разтърси, поне за малко, поне частично. Поне.

Дж С Морин поставя онзи въпрос за изкуствения интелект, докъде достига неговата неестествена зависимост от създателите, и откъде почва личната интелектуалност и осъзнаване за единица с чувства, мечти и нужди извън основните. Кога бащите на една технология ще зачитат електронните си деца с грижата на родител, а не просто създатели на бездушен код, обвързан с малко интерфейс, малко периферия и малко кабел в стената. Твърде бързо Аз-ът ескалира, за да се подчини на програма, създадена от човек. Не е лошо да го запомним.

На финала ни очаква Кристофър Рус, който отваря вратите към едно пътешествие между време-пространството, когато нишките събития се оплитат на кълбо, и най-тежките събития в живота ни получават толкова логично, но и толкова нереалистично обяснение, че няма как да е иначе. Някой някъде прави грешка, друг, а всъщност същият я повтаря след години, а може и да я върши за първи път. Но всичко има смисъл, щом твоето аз е някъде до онова то, което има от нужда от помощ. Не вярвайте, че няма топли фантастични истории, реалността може да се стопли и от фантазията.

Втори брилянтен сборник от непознати имена, заслужаващ демонстративно откриване пред света с ей такива фанфари или драконовско криене на купчината книжки открития – съкровища за лично ползване. Вселените чакат.

April 19, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоНощна стража - Алистър Маклейн

Леко ретро криминале, което разглежда открадването и намирането на една от най-известните картини в света  - "Нощна стража" на Рембранд. Отначало не знаем нито кой, нито как е изчезнала картината. А тя е огромна - 3,60х4,40m, не е карфица, та да падне някъде... С отговарянето на тези въпроси започват да се занимават агентите на една специална международна организация със забавната абревиатура ЮНАКО. В нея са събрани бивши кадри от ЦРУ, КГБ, Делта Форс и какви ли не други разузнавателни или направо ударни звена от различни държави. Още в самото начало на действието специалистите от ЮНАКО установяват кое и как е станало, като им остава нелеката задача да открият къде е сега картината и как да я върнат обратно. Тук вече действието се развихря и екшънът загрубява, защото ни запраща от Ню Йорк, през Амстердам, та директно в жегата на карнавала в Рио. Тук клишето за злия милиардер, който има непревземаема база някъде в дивотията на Южна Америка, вече ми дойде в повече, но пък методите на героите и самите им действия бяха много приятно разказани. Дали има хепиенд? Можете да не се съмнявате! А, да, действието имаше и още една малко по-шпионска нишка, ама за нея няма да ви казвам, та да остане поне малко загадка.;)

Защо на корицата има бяла котка с кървава дупка в челото подозирам, че не би могъл да обясни никой, включително художникът.

Малко любопитни факти за картината: 
Нарисувана е през 1642. (Нали се сещате каква дивотия е била по нашите земи тогава?) Днес е изложена в Райксмузеум в Амстердам, а истинското име на картината е „Ротата на капитан Банинг Кок“. Тъй като престояла дълги години в мазе, тя била почерняла, и когато я открили, решили, че ще се нарича "Нощна стража" заради тъмния фон, с което име е по-известна и днес. Макар и една от най-известните картини в момента, в миналото не е била одобрена от поръчалите я, защото очаквали хората да бъдат нарисувани в редица, като портрет, какъвто бил обичаят по онова време, и не била изложена на показ. С тази картина започнало финансовото падение на Рембранд.

April 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЛегенда за Илай Монпрес

Рейчъл Арън

За една успешна фентъзи поредица огромно значение има главния герой – или героиня, или нещо от неопределена идентичност в полово отношение, ако много държим да сме джендър коректни в условията на лудостта, наречена крайна анти-дискриминация. Та, протагонистичният елемент трябва да е умен, добър, хубав, или поне ужасно забавен тип, който да компенсира липсата на разни хуманистични екстри, ако е израснал на разни лошави места и просто си е изгубил човещината някъде по терена. Илай Монпрес е точно такъв някакъв образ – шантав, безсрамен, нагъл престъпник, крадец и мошеник, но някак по робинхудски приемлив и най-вече – много забавен, със свежо чувство за хумор и божествени елементи в кръвта. Неустоим, очарователен, вечно нахилен и безумен в плановете си за обезбогатяване на местната чорбаджийска паплач, Илай е вашия нов приятел, идол и мечтан любим, ако ви е от правилния пол на предпочитанията. И е звезда, в повече от един смисъл на думата. Заинтригувахте ли се?

Светът на Илай е свят на магия, в който всеки предмет има душа, характер и може да бъде придумван или заплашван да върши някоя и друга услуга на хората със специални способности. Така една врата може да бъде убедена да се измъкне за малко от пантите си, за да си полегне след години висене, камъняци могат да бъдат насъскани да изскочат от удобните си легла по паважи и стени, само за да строшат някой и друг череп, а нишки плат могат да се съюзят в изтъкаването на много искаща да си остане цяла на всяка цена тъкан. Много полезни екстри, особено ако сте красив крадец, натоварен с една торба скъпоценности и следван по петите от недоброжелателните собственици на последните. А разбира се Монпрес е надарен с особено силно умение да говори с разни привидно неодушевени предмети, които автоматично го виждат като Джъстин Бийбър на столовете, масите и ракиените чашки, и ако имаха гащички по принцип щяха да са вече продънили подовете само от усмивката му. Нека ви преследва образа за маса с гащи, нека.

С толкова огромна харизма и стените помагат, и то съвсем в буквалния смисъл на думата, но на другия полюс са черни демони, богоподобни властелини на материята, свръх амбициозни магове и главорези, и какво ли още не с пулс или без, което нещо не се кефи в нужната степен на местния Арсен Люпен. Верни подръжници не липсват, някои случайно попаднали под унищожителния чар, други борещи се до последно с необяснимата сила на Илай, но можем да кажем общо взето, че доброто е на негова страна. Е, почти доброто, евентуално доброто, тъй да се каже доброто? Когато съдбата на света зависи от малко нарцистичен и себелюбив хубавец с шарещи пръсти, то е ясно, че работите не са отишли в свястна посока, но тук по небосвода тропкат гигантски черни лапи с неизяснен произход, душеядни кълнове на злото обсебват нищо неподозиращи магове, които от това да станат черни некроманти ги дели една тъмна мисъл, а тези, които трябва да пазят всичко и всички са твърде обсебени от властта си, за да проявяват винаги нужната отговорност към селението си.

Саможертвата и себеотрицанието както винаги са отговора на въпроса как да се спаси неспасяемото, но не винаги и не съвсем, и не почти. С Илай ако няма келепир, няма и геройство. Сделката е винаги уникална, трудно постижима, но много възнаграждаваща. Приключенията се сипят едно след друго в рамката на една епична картина. Един богоподобен крадец, пред който светът подвива крак; един велик мечоносец с героично оръжие със собствена душа и една обсебена магьосница с почти безкрайни сили, ограничаваща се само заради семенцето душевна доброта в нея, плюс една амбициозна духовна вълшебница с гигантска сенкохрътка за най-добър приятел и духове – елементали за поддръжници – от тези великолепни образи се образуват местните спасители на вселената и вашите нови фентъзи любимци. Потопете се в красивия сюжет, реките от чувство за хумор, епичния страх и кошмарни битки на ръба на възможностите на уж добрите в историята, а финалът надявайте се всички да е положителен, въпреки всички причини да не е такъв. Още веднъж ще се порадваме на деус екс макината, но при условие, че деусът ви е главен герой или поне подобие на такъв, щото героичността си е малко изискваща разни добродетели, липсващи у Илай. Но пък то вече не е модерно да си съвсем добър, хич даже, обаче само, ако това не пречи да си справедлив. Прелестно фентъзи пътешествие за добре прекарано време и усмивки на килограм – гарантирани.

April 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКартър и Лъвкрафт

Джонатан Л. Хауърд

Всички знаят, че светът е малко по-сложно място, отколкото ни се дава да разберем, и че доста институции, вероятно само от желание да не разстройват стадото откачени овце, които представляват по настоящем огромна част от човечеството, покриват разни малко паникьосващи факти за реалността ни. Което аз лично съм „за“ да си остане покрито, някои купчинки с подозрително миришещи елементи е най-добре да не се ръчкат с пръчка, нали. Но какво ако… Ако всички трескави безумия на Лъвкрафт бяха истина, но истина в някой специален времеви джоб; ако същият е причината да не тропкат големи ноктести лапи по небосвода, да не вдигаме автоматично ръка в поздрав към слънцето и да не сме фарси с немската лаеща граматика, и ако между гибелта на човечеството и империята на Макдоналдс има само една красива мулатка, по ирония на съдбата последната Лъвкратианска издънка, която вероятно го кара да се върти като пиле на грил в гроба? Създателят на изключителния некромант – джентълмен Йоханес Кабал ви поднася своята огромна порция от „Ами, ако…“, в главните роли – последната внучка на Лъвкрафт и последния внук на Рандолф Картър. С пушки, познания и много здрави стомаси. О, ще им трябват.

Комбинацията от класически криминален трилър с бивше ченге като частен детектив, суров, мълчалив и безмилостен, с откачена алтернативна история, намесваща тлъсто парче от Ктхулу митологията с все спящите богове извън времето, дънуичките изроди, аркамските магьоснически родове и цялата нацистка помийна яма на окултното, която този път за разнообразие ще се забавлява с Холокост не на евреи, ами на руснаци – като имам чувството, че и нашите балкански земи са го отнесли покрай славянската кръв, е неустоима и безкомпромисна убийца на сън. Започва се със серия убийства на деца, на които им е извършена нескопосана трепанация на живо, продължава се със странни, изникващи клиенти като от нищото, които бих могла да се закълна, че леко понамирисват на сяра, добавят се  подозрителни късметлии – магове, можещи да удавят някого във въздух или да го взривят чрез кулинарна имплозия, изскачат хората – амфибии, вечните развратни вещици, Некрономикон, и доста бързо се хвърляме в алтернативна Земя с господстващи нацисти, нова бомба, в милион пъти по-силна от атомната, никаква Русия и нали ви споменах за ноктите, драскащи по купула небесен – е, този път може и да ги видите, ако се загледате.

Да останеш с всичкия си насред тази лудница от алтернативни възможности си е цяло предизвикателство, и Картър и Лъвкрафт, нарамили едно добро количество голямодупкоправещо снаряжение, ще трябва щат  – не щат, да се изправят срещу нацисти, древни богове, извънземни чудовища и каквото друго изпълзи от водите вселенски. Новата най-любима двойка от малко неволево въвлечени в апокалиптични дейности герои ще ви влезе гарантирано под кожата – хладно разумният и емоционално интелигентната, уникална комбинаторика на познания и умения нужни да се закърпи не една и две дупки в сътворението. И, разбира се, великият Некрономикон и онзи със серния парфюм и атавистичния произход ще се намесват активно в деус екс макина момента, но без това не може. Щом се забъркат над-човешки сили, винаги очаквайте някой пръст с повечко или по-малко стави да постави точката. Драматично, активно, атмосферично и умообъркващо – Картър и Лъвкрафт ви канят на приключения между време-пространството, и забавно ще е най-слабата дума за преживяването ви.

Първи впечатления от последно прочетенотоНад дъгата – Авторски колектив

Най-накрая доброто надделя, първият брой на "Над дъгата" беше преиздаден и аз се сдобих с него! Нали помните "Над дъгата 2"? Е, сега говорим за предшественика му, който се беше свършил още в деня на премиерата, и който любезни люде след това разпространяваха апокрифно чрез имейли (мерси!) и обезпаразитени флаш-памети.

След много кандърми и ниски метани, ритуални танци и димни сигнали щастието изгря и на нашата улица в лицето на куриер, който достави насъщното за задоволяване на комиксовия глад. Само онзи, който никога не се е опивал от комикси с истории за приключения, опасности, смелчаци и злодеи, принцеси и открития, само той не знае що е комиксова абстиненция! Да чакаш до следващия брой, докато си преговаряш предния до качество на наизустяването, каквото не могат да постигнат и пълчища учителки по български с техните безумни искания да принуждават децата да учат наизуст глупави стихотворения. Но както и да е, слава, слава пеем днес...

В този брой ще намерите следните истории:
  • “Дичo Πъдapя тpябвa дa yмpe” – тeĸcт Coтиp Гeлeв, pиcyнĸи Πeнĸo Гeлeв (!!!)
  • “Ян Бибиян” – пo Eлин Πeлин, pиcyнĸи Poceн Maнчeв (!)
  • “Mитaшĸи и нeбecнaтa джaджa” – тeĸcт и pиcyнĸи Pyмeн Чayшeв (!!!)
  • “Hиĸи Bнyчeтo и Poли Kyчeтo” – тeĸcт и pиcyнĸи Hиĸoлaй Дoдoв (?)
  • “EЛO – Лeгeндa зa Чepнитe Apxaнгeли” – тeĸcт Любoмиp Чoлaĸoв, pиcyнĸи Димитъp Cтoянoв (!!!)
  • “Kpaят нa Бeнĸoвcĸи” – пo Зaxapи Cтoянoв, pиcyнĸи Bлaдимиp Koнoвaлoв (!)
  • “Дaмгa” – тeĸcт Mapин Tpoшaнoв и Eвгeни Πpoйĸoв, pиcyнĸи Πeтъp Cтaнимиpoв (!!!)
  • “Tpимaтa Mycĸeтapи” – пo Aлeĸcaндъp Дюмa, xyдoжниĸ Eвгeний Йopдaнoв (!!!)
  • “Πpизpaĸ” – тeĸcт и pиcyнĸи Coтиp Гeлeв (!)
Като цяло, както се вижда от удивителните, които щедро наръсих, историите са супер яки, с някои малки анахронични изключения като Ян Бибиян и други внучета. Чашата на щастието обаче не само не е наполовина пълна, ами е направо до ръба и аха да прелее. Разбира се, с тази доза авторите само ни приканиха да чакаме следващ брой, какво друго? И-искаме о-още, бис!  Авторите на "Дъга" - президенти!:)




April 10, 2018

Библиотеката„Тази нощ я видях“ – пет нюанса на необикновеното

Драго Янчар, най-превежданият словенски писател. И едно заглавие, съдържащо кратко твърдение и  много въпроси – „Тази нощ я видях“. Няколко силни ревюта и препоръки от хора с добър литературен вкус. Безкрайната ми любов към Словения и всичко словенско. Дотук нахвърлях достатъчно причини да се впусна в търсене на книгата, изчерпана почти навсякъде из българските книжарници. И я открих. Открих и отговорите на въпросите, някои от които ми се искаше да са други, да не са онези, очакваните…

В едва 240 страници Драго Янчар е разплел пет нишки от една любов. Показал е пет погледа към една забележителна жена. И е поставил тази любов, тази жена в обстановка и контекст, които разгръщат неподозиран обем и дълбочина. Петима души разказват за Вероника. Техните истории, погледите им са твърде различни, от много различен ъгъл. Заедно създават образ, който ще ви преследва дълго след последната страница. И който израства, еволюира след всяка прочетена история.

Самата Вероника така и не се появява в книгата. Но тя е сърцето на романа. За нея разбираме много. Достатъчно, че да си я представим – дръзка, шармантна млада жена, с интелект и разбиране за красивото, своенравна и упорита, но ранима за проявите на злоба и агресия, за неприкритата жестокост. Жена, говореща чужди езици и отказваща да приеме, че светът се разпада пред очите й. А той, светът, наистина се разпада. Особено в Словения, особено в средата на 40-те години на ХХ век, когато Втората световна война опустошава Стария континент и чертае с кръв разделителни линии. Там, в прекрасната зелена Словения тези разделителни линии се пресичат твърде често, твърде нагъсто. Германски войски, титови партизани, кралски четници, местни домобранци се дебнат едни други по пътищата и горите. Вероника и мъжът й Лео, толкова различни, толкова извисени в своето закътано из Подгорско имение, с всичките си разнообразни контакти, с наивния им опит да живеят нормално във време, което не толерира подобна дързост – двамата се извисяват пред очите и всяка следваща история „залепя“ нов пласт върху техните образи. А с това се променя и отношението на читателя към тях. Докато в първия разказ – на сръбския четник и любовник на Вероника – виждаме една енергична, смела, може би малко лекомислена жена и нейния богат, дистанциран и дори високомерен съпруг, тези двуизмерни образи придобиват обем и нюанси след всяка следваща изповед. И да, още там, в този първи разказ, развръзката недвусмислено надвисва като сянка на напрегнато очакване, макар авторът да се опитва в традиционен стил да ни „запази“ детайлите на драмата за самия финал.

„Докторе, в този случай нищо ли не може да се направи?

Не, в този случай нищо не може да се направи.“

Образът на Вероника стъпва върху многопластов фон, който за краткия обем на книгата открехва завесата над някои особено чувствителни, болезнени страници от словенската история. Мрачни страници, за които не се е говорило публично и са били съзнателно избутвани в подземията на народната памет през всичките десетилетия социалистическа власт, а дори и по-късно не са получили лечебно преосмисляне. „Геройствата“ на титовите партизани, кървавите месеци в края на войната и отмъщението на победителите оставят тежки рани – в Словения, в Хърватска, също и в Сърбия. За първи път срещнах свидетелства за тези кошмари в книгите на хърватската журналистка Диана Гласнова „Войници на милосърдието“, където печалната роля на свидетел играе по неволя и българската армия. За Драго Янчар, самият той роден в семейството на партизанин, вероятно е било особено емоционално да бръкне в тази незараснала рана. И го е направил като истински голям писател. „Тази нощ я видях“ не е роман за човешките страсти, ескалиращи в опустошаваща любов или опустошаващо насилие; нито мрачно свидетелство за тъмната страна на „победителите“ във войната; нито е любовна история, в центъра на която стои фатална жена. Това е роман от разплетени нишки, всяка от които е свързана с другите, за да пресъздаде неповторима цялостна картина. Или да, може би всичко изброено…

Публикувано от Георги 

Първи впечатления от последно прочетенотоАрмагедони - Антология

Сборник с разкази с различни варианти на това как би могъл да свърши светът. Книжката е излязла около двехилядната година, когато беше особено на мода да се плаши населението с разни видове апокалипсис. Е, явно не се получи, но пък това изобщо не значи, че заплахите са били фалшиви. Някои от тях са си от съвсем космически характер и в момента човеците не можем да направим особено много против тях, но някои си бяха чисто човешки глупости, които с малко повече мисъл спокойно може да бъдат избегнати. 

Разкошна книжка, в която някак са се наместили прекрасни истории на някои от най-големите:

Фредерик Пол - Ферми и ледовете (защо Исландия е добро място за оцеляване след ядрен апокалипсис)
Грегъри Бенфорд - Уравнение на отчаянието
Нанси Крес - Еволюция
Ричард Коупър - Послание до краля на Бробдингнаг (да, още ги подобрявайте растенията, за да издържат на какво ли не!)
Хауърд Уолдроп - Светът, какъвто го знаем
Гарднър Дозоа - Миротворецът (този беше гаден, не обичам такава фантастика)
Фриц Лейбър - Кофа въздух (може ли с подръчни средства да борим космоса)
Алън Данциг - Голямото море Небраска (какво остава, след като придойде Голямата вода)
Лари Нивън - Непостоянна луна (много як!)
Джофри А. Ландис - Последният залез
Уилям Бартън - Долу в мрака (за главен герой с малко име Ходжа, който става свидетел на новия живот)

Малко беше смешно съставителя да го пишат като Гарднър Дозойс, като той е Дозоа и на всичкото е доста известен тип - прословут издател на антологии, 20 години е бил редактор на Азимовс, няколко награди Хюго, Небюла и Локус и на всичкото отгоре е включен в Залата на славата на научната фантастика. Но както и да е.

Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната - то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.
***
Въображението не изгражда нищо. Нито дори знания за това как да се гради. Не, докато не успееш някак си да го проектираш в реалния свят.

Човешката библиотека„Момичето от квартала“: електронно и хартиено издание

Приятели (:

Двадесет и деветата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде:

„Момичето от квартала“ – Светлини сред сенките

Автори:  Сюзън Гератлиева, Сабел Гератлиева, Мая Стойчева, Кирил Димов, Йоан Иванов, Фая Гератлиева, Симона Йовчева, Борис Йовчев, Лъчезар Йорданов, Джазмина Амр, Адам Амр, Валентина Димова, 2018
Редактори:  Невена Стоянова, Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Калин М. Ненов, 2018
Изображения на корицата и вътрешни илюстрации: Кирил Димов, 2018
Предпечат: Диян Илиев, 2018
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2018
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Най-нова версия: 2018-04-09

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 10 лв., но ако си го поръчате от нас, става 7 лв.

 

И дали остана нещо важно за казване? Може би това, че в „Момичето от квартала“ ще чуете гласа на новото поколение и ще разберете какво го вълнува, плаши, вдъхновява директно от извора.

Ако искате да подкрепите творците, електронните ни издания са особено удачен вариант: всички събрани средства стигат направо при хората, които създават книгите.

Има и друг, също толкова живителен начин да ни подкрепяте: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Заедно,
Светлинките, Кал и цялата ЧоБи

April 09, 2018

През прозореца“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

Anna Hells' Fantasy placeБългарите – забравените постижения

Делян Момчилов, Стен Дамянов

Хората, които ме познават знаят, че трудно бих могла да бъда наречена националистка, патриотка или особено активна родолюбка. Покрай тоновете фентъзи и фантастика мисленето ми се е глобализирало до степен да се виждам като жител на планета и измерение, а не на сухо парче земя с неясни граници, чиято пръст е пропита с кръв, пот и сълзи, в повечето случаи проляти напълно напразно човешки течности. Но така е то с историята, от настояща гледна точка почти всичко е излишно, преиграно и насилено, но когато живееш в интересното време нещата са различни, разбирам. Та тази книга вероятно е логично да се прецени, че хич, ама хич не е за мен, и вероятно щях да се съглася с вас. Но така или иначе ми попадна в ръцете, и я зачетох леко насилено и с един тон предразсъдъци, a скоро се усетих как това ще е от заглавията, накарали ме да пролея най-много сълзи. Сълзи от гордост, че съм българка и има поне 50 невероятни личности, с които сме на едно ниво роднини, както се случва на всички от една националност и обитание, дето не са си губили дните в кокошкарстване на дребно и едро, приказване на глупости в парламента или пропиляване на часове в оформяне на бързогниеща черупка с плочки като единствен символ на просперитет, ами са създавали чудеса – малки, човешки, но истински чудеса.

Гордост ли казах? Нека допълня – и от ярост, и мъка, и срам, и ужас. Че всички тези прекрасни хора са пречупени от същите онези роднини по национална линия, било то комунисти, междувоенни или предвоенни правителства, учени, колеги, рода – всякакви хлебарковидни индивиди от за съжаление най-познат тип. Просто калъпът е прекалено явен – ражда се дете в бедно семейство, но на интелигенти или поне работливи хорица. Дават всичко да го изучат, в повечето случаи в чужбина. Там детето намира таланта си, било то в наука, търговия или изкуство, прочува се, бива обожавано от местните, предлагат му се постове, пари и уважение, но пустата носталгия се включва, и талантът се връща в земите родни. Където умира бързо и с разбито сърце, отхвърлен, поруган, непризнат от същите онези сънародници, заради които и зарад туй пусто късче земя един велик дух се връща у дома. Най-чудовищните истории са за Васко Абаджиев, Христина Хранова, Юл Браун и още твърде много. Прочетете ги сами, и ми кажете дали не се чувствате омерзени. Не, не че на запад от небето мед капе и улиците са от злато, но калта и тръните у нашенско е твърде трудно да бъдат наречени родни и свидни, когато в тях биват навирани такива невероятни личности като описаните тук. Такова ми е отвътре, болно.

Но самата книга, като махнем настрана моите лични катарзиси около купа заслужаващи си на сто процента именоването герои, е нещо уникално, разбираемо и лесно четимо. Ако такива бяха учебниците нямаше да има дете, което да не ги изяде с кориците. Уж би трябвало да са сухи факти за нечий живот, но предадени точно, ясно и някак топло, ако щете. И с невероятни илюстрации, които хем показват, хем допълват историята, и дават на изживяването онзи момент на любопитен детски интерес пред шарените картинки, които просто остават в съзнанието като преживяни през погледа на истински видните ни личности, за които я сме чували, я не повече от веднъж в живота си. И да сте родолюбци, и да не сте – това е един чудесен албум, който ако щете четете в тоалетната, ако пък искате – му направете олтар, но историите са истински добри и настояват да бъдат чути и разбрани. А изводите? Те са трудно нещо, лично. Но дано ги откриете.

April 07, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоКъсното шоу - Майкъл Конъли

Конъли изненада феновете с нов главен герой - Рене Балард, детектив от ЛАПУ, която работи само нощни смени. Всъщност, да създава успешни изненади на него това му е работата и тук пак се е справил добре. В познатата ни от преди вселена сега има нов герой с чепат характер, трудно минало, супер странно настояще и любопитно бъдеще. Единаците му ги познаваме, винаги следват инерцията на разкритията, дори понякога в конфликт със своите хора и интереси. Важното е единствено, че там някъде има зло, което трябва да бъде спряно.

В този първи епизод от приключенията на Балард имаше и усложнена с една степен постройка. Нали знаете как Конъли (пък и не само той) обича да преплита две нишки - личен проблем и професионална загадка. Смесва ги така, че действието добива заряд по всички линии. В началото приличат на две фазово разминати синусоиди, интересните моменти се редуват ту от едната, ту от другата, докато накрая фазите не съвпаднат и резонансът им доведе до пика на историята. Е, тук нишките бяха три - открадната и източена кредитна карта, полумъртва от бой транссексуална проститутка и пет жертви, застреляни насред популярна дискотека. И Балард можеше да си го отнесе заради всичките, колкото и да изглеждат различни и може би дори безобидни. Къде загази най-много и защо? Ще си го прочетете сами.:)

"Късното шоу" е нарицателно за нощните дежурства и носи нотка от черния полицейски хумор. И в този роман срещаме някои от реторичните въпроси, характерни за гилдията според Конъли: Можеш ли да гледаш бездната, без тя да погледне в теб? Може ли да не си циничен, ако си в това шоу всяка нощ толкова години подред?

От мерак си бях поръчал книгата предварително. Дойде в деня на премиерата и беше прочетена за един ден. Предполагам, че това е достатъчен атестат за това, че Конъли има още какво интересно да ни сподели. Е, тук може вече да няма джаз и популярни ресторанти, но Лос Анжелис не е само това, нали?

April 03, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСказанията на Стрикса

Всеки нов проект на фентъзийната сцена, особено такъв с заявено желание да бъде постоянно и периодично явление, просто изпитвам вътрешна нужда да подкрепя с крайници, началници, умници, емпатници и всякакви израстъци на тялото и съзнанието ми, дето се вълнуват като морски многопипални чудовища пред круизен кораб с тлъстички американци за закуска. На Сказанията на Стрикса не му липсва амбиция – кратък сборник, с 5 разказа на български известни, макар и само на малката ни фентъзийно-фантастична сцена, имена, с красиво оформление, добра подборка и желание да виждаме ново томче на всеки три месец. Звучи прекрасно, нали? И поне началото е толкова примамливо, че почти се изпълвам с надежди за нова поредица, която да следя упорито и вярно като фенчето, което всъщност съм си, независимо от години и положение.

Настоящето, първо издание на Стрикса, съдържа следната компания от страхотни български автори – Кръстю Мушкаров, Васил Мирчев, Били Стефанов, Силвия Петрова и Александър Драганов. А сюжетите? Още една история от света на Алгира и Риналу на Мушкаров, попаднали от своето магическо поселение в настоящето ни, когато огромен дракон и могъща вещица са съвсем не на място насред технологичната ни параноична обител, ама пък не сме се лишили съвсем и от нашенски си магични елементи, които повече да пречат, отколкото помагат. Една жестока природна алегория за неравновесието и безмисленото насилие върху животни идва от Мирчев, от която малко ми загорча, признавам, но пък справедливостта тук не остана бледо кълнене от безпомощни уста, а реална отплата за непредизвикания ужас. Фантастиката е представена достойно от Били Стефанов, съчетана със смирен трибют към Ктхулу и приятели, които могат лесно да бъдат преметнати по силата на абсолютната логика, която признавам малко ми убягна, но отговорът на всичко е Гррр.

Силвия Петрова се включва със страхотно приключенско дарк фентъзи с безмилостни пирати, ужасяващи артефакти, грозни дворцови интриги и абсолютна липса на любов и приятелство в уродливия заобикалящ свят. Впечатляващо. И за финал Сашо Драганов ни представя една различна Одисея, може би истинската такава, с реалните лица на безсмъртното проклятие, което само учетворява гнева и алчността, вместо да променя в божественост човешката ни слабост. Към приключението се включват и амазонка, рицар, еничар и самурай, което може би ви звучи като изключително добро начало на рпг игра, и няма да сте далече от истината – задъханото действие с много бой не стихва до края.

Препоръчвам силно на всички почитатели не само на включените автори, ами и на инди проектите като цяло в България – сборниците за Мечовете, поредица Дракус и за мен изключителната Машина за истории. Българските автори имат много какво да ви разкажат, заслушайте се и ви уверявам – няма да съжалявате, и най-вероятно ще се присъединте към фенското ми пищене отстрани, радващо се на всеки, осмелил се да издаде фантазмени автори с родни имена.

April 02, 2018

Човешката библиотекаПитър Бийгъл има нужда от подкрепата ни

Приятели:

Питър Бийгъл се нуждае от финансова помощ за съдебното дело, което води срещу бившия си агент; един от залозите в това дело са правата върху книгите му. Затова през следващите месеци ще препращаме всички приходи от българските електронни издания на „Последният еднорог“ и „Песента на ханджията“ към дарителската му сметка.

Събрани до момента (18 април): 24 лв.
Пратени към Питър: 0 лв.

Подробна информация открийте във форума ни. (Ще ви е нужна регистрация. Отговорът на тайния въпрос е „Непоискано добро“ – без кавичките.)

Препоръчваме ви да започнете да четете от края (последните постове) към началото. По-лесно ще се ориентирате докъде е стигнала ситуацията.

(Освен това ще сте подготвени, че първите постове съдържат абсолютни лъжи и измами. Тях всъщност даже няма смисъл да ги четете.)

Няколко лични думи от Кал:

Следя разрива между Питър и агента му от над две години и от палитрата емоции, през които преминавам, най-честа и най-трайна е „не мога да повярвам, че това се случва“. Дори сега, в този момент, не мога. Все се надявам, че отнякъде ще допрепуска еднорогата, ще ни докосне и отново ще сме чисти, честни, истински…

Навярно мога да разказвам много за какво се крие зад „не мога да повярвам“… но нямам сили. По-точно, искам да впрегна силите си, за да помогна на Питър. Не само като негов представител (point-of-contact) за България. Не само като негов почитател (). Искам да му помогна както приятел помага на приятел. Понякога ми се струва, че в нашите среди, на писането и издаването, забравяме за приятелствата. Което би направило всичките ни писаници и издания безполезни.

Ако имате и други предложения как да го подкрепим, слушам ви.

С теб сме, Питър. И ето, даже в най-дълбоката тъма започва да струи седефено сияние

March 30, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПриключенията на госпожица Шарлот

Доминик Демерс

Има я една особена порода топли книги, които не те прекарват през тежки събития, мъка, болка и горест, докато стигнеш до нещо, което може би, ама само може би, ще резултатира в подобие на добър финал, когато някой може би, ама само може би няма да умре. И не, това не са само детските книги, които напоследък бъкат от смърт на роднини, животни, приятели или на самия дребен протагонист. Такова е времето, предполагам. Но Доминик Демерс почва една поредица с почти дидактичен характер, разказвайки странната история за ученици, които всъщност ходят с желание на училище, където научават разни интересни неща и се забавляват, или посещават местната библиотека, където живеят книги, отнасящи всяко необременено от ежедневни окови съзнание поне за малко в по-добри светове, пълни с усмивки. Да, това си е истинско фентъзи, особено погледнато през очите на възпитаници на местната образователна система, която унищожава всеки, прегърнал идеята, че промяната не е страшно нещо.

Но да ви разкажа за госпожица Шарлот. Според някой е извънземна, случайно разбила се планетата ни и не помнеща своята мисия, според други е добра вещица, разбудила се от твърде активната индустриализация, но най-вероятно е самотна стара дама с камък за най-добър приятел, неясен източник на постоянни финанси и вечната си старомодна рокля с флинтифлюшки. Но и онова търпеливо и великодушно Йода отношение към агресивните и презадоволените деца, за които все още не е късно да станат качествени възрастни. И лошият материал с добра обработка може да даде чудесни резултати. Чрез илюзията за свобода и ученето чрез игра всъщност новите подопечни на странната Шарлот постигат впечатляващи резултати, обикват четенето, изпитват нужда да се събират и да говорят за фантазии, мечти и истории, и да бъдат себе си в един балон от човещина и разбирателство. И като бавачката Макфий, когато вече нямат нужда от нея, но искат да бъде до тях, тя продължава към следващото малко градче, изпълнено с деца за спасяване.

Ако подобни истории за семейството ви се четат дали с наследниците, дали самостоятелно с чаша какао и топло одеало, размисляйки се за този алтернативен френски свят, в който щастието не е непонятна фикция, а нещо, с което можеш не просто да отраснеш, ами и да възпиташ в себе си  и другите – то посрещнете своята нова приятелка Шарлот. Утопия на базово ниво, но някак те кара да мечтаеш с отворени очи. Не е толкова лошо да не си реалист за няколко минути.

 

March 29, 2018

БиблиотекатаДжанюариъс Макгахан – освободителят на България

В историята на народите има имена и събития, натоварени с много чувствителност, споменаването на които е достатъчно, за да предизвика болка и вълнение, гняв или ярост. Косово поле за сърбите, Лидице за чехите, Катин за поляците, Бабий яр за украинците, Дрезден за германците – символи на трагично поражение или на безсмислено масово изтребление, които са се врязали дълбоко в паметта на поколенията. За българите няма по-ярки и еднозначни символи на трагедията от Батак, Перущица и Клисура. Ужасяващите събития там от пролетта на 1876 г. стават обект на няколко художествени произведения, на една широко известна картина, но така също на репортажи в европейската преса и дипломатически доклади, довели до много значими последици. Човекът с най-голям принос, който предизвиква възмущението на цяла Европа с дописките си за английския вестник „Дейли Нюз“, е американският журналист Джанюариъс Макгахан.

Да четеш за тези места на скръбта е преживяване, за което не можеш да си напълно подготвен, колкото и здрава психика да имаш. Сцената от „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич, в която османските власти нареждат набиването на кол на сърбина Радисав, продължава да изправя косите ми всеки път, когато се сетя за тези кошмарни няколко страници. Тръпките, побиващи ме от филма „Катин“ на Анджей Вайда или от „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, където масови разстрели са описани с неописуема детайлност, до някаква степен са втвърдили сърцето ми, затова си наложих да изчета „Турските зверства в България“ без много емоции, доколкото е възможно това.

Освободителят на България

Повечето от вас са срещали откъси от книгата в интернет. Макгахан днес е известно име. Може би по-известно днес, отколкото в десетилетията след Освобождението. Чели сте какво пише той за Батак… Американският журналист посещава селищата в Пловдивска област през лятото на 1876 г. Т.е. два месеца след потушаването на въстанието. Картините, на които става свидетел, са отвъд въображението за тогавашния наблюдател. В Батак например хилядите тела, съсечени от турците, продължават да  стоят на купчини из дворовете, повечето обезглавени, а кучетата да разнасят костите из улиците. Целта на Макгахан е много конкретна – той идва в България с идеята да провери и при нужда да опровергае твърденията на английски политици, подкрепени от турски официални лица за „силно преувеличени твърдения“ от страна на българите. Намерението му е да бъде обективен, като почерпи информация и от двете страни, но и лично посети най-силно пострадалите селища. Видяното в Батак, Клисура, Перущица и Панагюрище обаче завинаги го спечелва на страната на българите. Оценката му за пораженията е шокираща и в такъв вид излиза из страниците на европейската преса – 58 разрушени села и над 15 хил. души изклани. И апокалиптичните сцени не са единственият шок за американеца. Също толкова шокиращо е поведението на османските власти, с чиито представители той се среща постоянно. Те симулират състрадание, не се притесняват да лъжат безогледно и да обещават помощ за пострадалите, а в действителност да игнорират напълно жалбите на разорените българи.

„Човек не може да има никакво доверие в обещанието на турските власти и аз съм убеден, че те нямат никакво намерение да изпълнят тези обещания.Просто те са създадени да хвърлят прах в очите на Европа, тъй като нямат достатъчно патриотизъм, за да разберат или почувствуват дали самите те са разорили страната, или не.“

Какво друго казва Макгахан?

Кошмарните сцени на кланетата обаче не са единствените ценни свидетелства, които дава Макгахан. За мен беше особено любопитна оценката му за обществения живот на българите, техните културни и битови достижения. В момент, в който за Запада вероятно сме напълно непознати аборигени от затънтена османска провинция, Макгахан говори за училище във всяко село, за спретнато облечени жени, за хубави и поддържани къщи. Самият той е изненадан да разбере мащабите на образователната система на българите, поддържана изцяло на доброволен принцип. Честите му сравнения с действителността на Острова определено не ни поставят в ролята на догонващи по много критерии. Обръщам внимание на това заради реакциите, които тази книга обикновено предизвиква в социалните мрежи и които неминуемо се израждат в дискусия „робство ли е било, владичество или присъствие“. По време на пътуването си Макгахан не среща роби, а дребни собственици на къщи и ниви, земеделци и животновъди, търговци, производители на розово масло и шаяк. Обикновени хора, станали жертва на безпрецедентно издевателство, случило се къде с благословията, къде с неофициалната подкрепа на османските власти. И неговите призиви в защита на тези хора в крайна сметка водят до реални действия от страна на Великите сили.

И войната се отвори

В чудесното томче, освен репортажите за турските зверства, са поместени и писмата на Макгахан като кореспондент по време на Руско-турската война. Те са доста по-лишени от емоция и не толкова интересни за читателя, особено ако ги сравним със свидетелствата на Евгений Утин („Писма от България“) или Стефан Кисов („Българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877 – 1878“). Но и в тях читателят може да открие свидетелства от първо лице за сраженията, донесли свобода на българския народ. Впрочем, това е поредната книга, в която срещам магнетичния образ на ген. Скобелев. От прочетеното до момента оставам с впечатление, че „белият генерал“ е бил един от най-знаковите герои в тази война, почти митичен образ в очите на съвременниците си.

Безценни свидетелства

Няма да повярвате, но едни от най-големите достойнства на тази книга са приложенията в края. Докато четях „Турските зверства в България“ си мислех колко полезно (и задължително всъщност!) за разбиране на написаното от Макгахан би било да имаме подръка повече информация за контекста, за останалите имена, които той споменава в репортажите си постоянно. Е, тук са именно дипломатическите доклади на Юджийн Скайлер и Хорас Мейнард, които макар да не казват нещо по-различно от дописките на Макгахан, представят доста по-подредена и хронологична версия на събитията, включително се връщат и към по-ранните борби на българите. Тук е и много любопитната статия на д-р Асен Кермекчиев, първият дипломатически представител на САЩ в България – именно той изтъква забравените от историята имена на онези американци, задействали и раздвижили европейската дипломация за застъпничество спрямо българите – д-р Джордж Уошбърн и д-р Алберт Лонг от цариградския Роберт колеж, както и Едуин Пиърс, първият кореспондент, съобщил на света за турските зверства още през юни 1876 г. Тук са и безкрайно интересните писма на дипломата Симеон Радев до министър-председателя Андрей Ляпчев и до цар Борис Трети, в които апелира държавните мъже да засвидетелстват признателност към делото на Макгахан петдесет години след смъртта му и които показват, уви, колко непознати са за българина заслугите на този доблестен журналист по онова време.

Силно съм впечатлен от чудесната селекция на текстове в книгата, които не само връщат към нов живот исторически значимите репортажи на освободителя на България – Джанюариъс Макгахан, но така също и проследяват в детайли поредицата от действия на чужденци, които предизвикват в крайна сметка дипломатическото и военно решение на Източния въпрос.

За финал на това ревю искам да обърна внимание на корицата. На нея е изобразена картината на руския художник Василий Верешчагин „Панихида“, рисувана през 1878 – 1879 година. Участник в Освободителната война, Верешчагин рисува скици, от които по-късно създава серия картини, посветени на войната.

„Имахме няколко различни варианта за корица, но избрахме картината на Верешчагин, защото идеята ни беше да потърсим по-широк поглед към книгата на Маггахан, който да показва отношението на цивилизования свят към описаните събития, а не само към излагането на фактите“, отговориха от издателство Skyprint на въпроса ми откъде идва идеята за корицата. „Картината на Верешчагин илюстрира състрадание и възмущание към зверствата, съпътстващи всяко подтисничество, а очевидно такава е била и целта на книгата на Макгахан“.

Нямам какво да добавя, освен гореща препоръка да подходите към книгата разумно, да преглътнете емоциите и да научите от нея някои факти, които може би не сте подозирали до този момент.

Публикувано от Георги

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Помните ли, че следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“?

А искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали не търсят опасни приключения и приятелства, които могат да им навредят, или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи, под формата на колективен роман?

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Тази сутрин
в новините,
тази сутрин
няма скрито,
обявиха,
че се търси
някакво момче
невръстно.
Да, момче
на нашите години!
В този град!
Ще се размине ли
всичко,
ако го открият?!
Оня труп,
за който крием,
негов ли е?
Как да знаем?
Бива ли
да си играем
на криеница
с тази тайна?
Бива ли
да сме потайни,
ако търси се
дете?!
Влади, Гого,
ако те
прави са,
какво да правя?
Мога ли
да се изправя
пред страха
от наказание?
Хей, родители,
ВНИМАНИЕ!
(Искам да извикам аз.)
Какво направихте със нас?
Страх ме е
да си призная,
че отдавна не играя.
И че ходих на канала,
но ако не сте разбрали,
ходих,
за да съм с момчетата.
С Макс!
Единствен на планетата,
който нещо в мен разбира.
Да, единствен той избира
мен
пред своите желания.
Той ми даде обещание,
че ще си мълчим,
но ето,
виждам снимка
на детето,
търсено в града
от вчера.
И ако не го намерят,
с маратонките червени,
там, сред храсти ужасени,
трупът му,
аз знам,
видях.
Знам,
че туй е моят грях.
Аз ще си мълча
и крия.
Чакам някаква магия
в този ад
да ме спаси.
Магия,
Чрез която ти,
родителю,
ще разбереш
и най-невинния копнеж
на дъщеря си
непозната.
Пораснахме,
не сме децата,
които тичаха пред блока,
и гледам аз
далеч,
високо,
и чувствам…
Цялата вселена
е във сърцето ми родена.
Забравил си!
И ти си скитал.
Забравил си!
Не си родител
роден,
дете си бил.
Баща си имал
и си крил
от него трепетите свои.
И нарушавал си покоя
на своя клас
или в квартала…
Да, аз отдавна съм разбрала,
че всички лоши ученици
превръщат лесно
в мъченици
децата си,
уж за добро.
Това добро,
какво е то?
Ако наказва,
не разбира,
все забранява,
все те спира…
Това добро
е отчаяние –
неслучило се покаяние.

 

March 27, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоWarCraft: Дуротан - Кристи Голдън

Това е една доста ранна история от света на Уоркрафта. Започва с още младия Дуротан, син на вожда на клана Фростулф, и пристигането на оркския шаман Гул'дан и робината му Гарона с първата му оферта целият им клан да се присъедини към него и Ордата му. Обещава им да преминат в щедър и богат нов свят, където да се спасят от загиващия Дренор. Разбира се, предложението е отказано, защото злото около Гул'дан макар и засега неясно е достатъчно сигурно. Ледените вълци решават да се борят сами за оцеляването си, въпреки все по-големите трудности, с които се сблъскват. Цялата природа и дори себеподобните им са станали неузнаваеми - суша, глад, вулкани и канибализъм ги превръщат отново в номадски народ, който в бягството си стига чак до края на света, за да вземе там най-тежкото решение.

Книгата на Кристи Голдън ми беше много приятна, но имаше два момента, които бяха още по-важни лично за мен. Едното е, че и тук, както във филма, който излезе миналата година, беше обърнато много внимание на Дуротан и човечната страна на орките. Те още нямат оня кръвожаден и зверски облик, а са просто същества в беда, които се борят с всички сили за спасението си и за най-общите и универсални ценности, които споделяме всички. Доброта, чест, справедливост, живот в хармония с природата. Другият важен момент беше, че тук за пръв път срещнахме Оргрим Дуумхамър, пръв приятел от детинство на Дуротан, и описание на едноименния му боен чук, към който чук имам специални сантименти. 

Неочаквано за мен се оказа, че книжките за Уоркрафта са се превърнали в страхотна библиографска ценност, след като тиражът на издателството се е изчерпал, и не мога да си обясня защо не пуснат една допечатка, след като търсенето е толкова интензивно.

Още за книгата при Екатерина.

Друга чудесна книга от същата авторка беше коментирана тук.

За раса, при която честта означава всичко, обаче, оръжията бяха далеч по-важни от броните. А оръжията на орките бяха огромни.

March 26, 2018

Anna Hells' Fantasy placeОд и ледените великани

Нийл Геймън

Очарователната книжка в ръцете ви е изключително топла история за далечни студени земи, където студът е в небесата и сърцата, но само там хората израстват достатъчно корави, за да се справят с гнева на боговете, сипещи лютост и злини от Валхала. Илюстрациите са на Крис Ридъл, който аз лично познавам от две книжки, издадени преди много години от едно от най-активните на сцената на фентъзито издателства, за съжаление вече в почти минало време, Инфодар, и техните Хроники на ръба, които бяха просто великолепно съчетание от изображения и история за всяка възраст и фантазмен вкус. А Геймън отговаря за торбата странни герои, съчетали се за малък етюд на тема нордическа митология, но с огромно чувство за ирония и смисъл, скрит добре между редовете и шантавите ситуации в почти Тарантино стил, но минус откъснатите крайници. Е, малкият ни Од е с едно потрешено краче, но общо взето това е най-кървавата ситуация, която ще срещнете.

А каква е всъщност историята тук? Далечно норвежко селце на викинги, мъжете са силни, жените са раждащи, само здравите оцеляват, и по милостта на боговете с всяка пролет тръгват на походи по далечни земи, откъдето ще се завърнат със съкровища, белези и още добри утроби за обогатяване на генома. Само че Од е малко по-встрани от ситуацията, с наранения си крак, изгубен баща и майка-чужденка, отишла в дома на чужд човек, за да се грижи за неговото овдовяло семейство. Живее в колиба в гората, опитва се да оцелява някак и да запази все още детския си разсъдък във форма. Докато един ден не бива посетен от животинско трио в беда – мечка, лисица и орел, които оказват се преобразените Тор, Локи и Один, леко победени от едни ледени великани, срещу които са се поотказали да се борят. И разбира се кой да им помогне да се възцарят отново на трона на Валхала, от едно клето, сакато, невръстно полу-сираче, овладяно обаче от великата сила на усмивката и нищото за губене. А така се правят чудеса.

Прекрасна история, геймънистка, леко мрачна, но и някак топла, с онзи финал, който си заслужава четенето и оставя усещането за непреодолимо задоволство, и поредно потвърждение, че всички сме подвластни на силата на онзи рошав човечец Нийл, особено когато е подплатен с илюстрациите на Ридъл. Не пропускайте и другото им сътрудничество в картинки на български Спящата и вретеното, чиято история макар че ми е е позната от други сборници, си заслужава също така и притежаването, и галенето на страници, и взирането с очи, опиянени от красотата. Геймън си е Геймън, подчинете се на превъзходството му.

Първи впечатления от последно прочетенотоЩе ми платиш за това - Джеймс Хадли Чейс

Нюйоркски комарджия се оттегля на спокойствие в южно крайбрежно градче с двайсет хиляди долара в кутия от пури и пистолет. За съжаление, вестта за това навява глупави идеи на някои неприятни, но пък за сметка на това влиятелни, хора в градчето, които решават да  си разчистят собствените проблеми и да лепнат на прочутия тип още едно убийство. Да, ама не. Нашето момче не е от тези, дето си оставят магарето в калта, още повече, когато ролята на магарето тук се изпълнява от ослепителна блондинка, която решава да избере неговата страна в конфликта. Така е то в Америка, свестни блондинки с добри сърца валят под път и над път, стига да си бърз с пистолета и да имаш кутия от пури.

Има една категория стари криминалета с много характерен главен герой - все е наперен, винаги го обръща на шеги, дори когато лошите го ритат в главата. Интелигентен, смел, действа бързо, радва се на всяка довяна от вятъра на съдбата случайна хубавица, харчи щедро, бие се за принципи и без да мисли за последиците, убива, когато се налага. Такъв герой лесно печели симпатиите на читателите, но винаги ми е изглеждал леко фалшив и недостоверен. Кой би живял толкова рисковано? Тази книга ми намекна за едно възможно обяснение, което като се замислих, го намерих да се потвърждава и на други места - Втората световна война. Всички такива герои на Чейс, Чандлър, че даже и Дани Оушън от оригиналния филм, са ветерани от войната с всичките последици върху физиката и психиката им. Действието в тези книги винаги е съвсем скоро след завършека на войната, когато тези хора са се върнали към нормалния цивилен живот, но са се сблъскали челно с него. Принципите, новите умения, оцеляването в опасна за живота среда могат отново да бъдат полезни и в тъмните улички на Америка, само че вече за други цели. 

Това е втора книга от серията за Кейн след прочутата "Няма орхидеи за мис Бландиш". Тази също е била посрещната доста добре, става бестселър и съвсем скоро по нея също е направен филм. Джордж Рафт играе ролята на комарджията с бързия пистолет. На снимката по-долу е с Марлене Дитрих.
Картинката най-горе изобразява корицата на първото издание. Също така промених заглавието, защото аудиокнигата твърдеше, че това е "Дванайсет куршума в кожата", докато съдържанието разказваше за "Ще ми платиш за това". Дано не съм сгрешил.

Червената ѝ коса беше изкуствена като усмивката на адвокат.
***
Къщата беше чиста като нова монета.

Човешката библиотекаУчаствайте в: „Изгревът на следващото“ (до 01.06.2018)

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека организират конкурс за фантастични и други* разкази

В момента се провежда не един конкурс за български художествени текстове, но този е единственият, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

Живеем в свят, където буквалните, механични екстраполации на съвременните тенденции пораждат усещане за предстоящи катастрофи.

Взети заедно, те се опитват да оправдаят очакването за непреодолим перманентен разпад (почти като перманентната революция на председателя Мао 😀 ). Повечето писани днес антиутопии са резултат на трудолюбие, а не на творческо въображение. Те са призвани да обяснят отпуснатите ръце и безразличието с единствения аргумент, че утре нещата ще бъдат по-зле.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинотворци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдеще, с които едва ли не го „узакониха“. Но това всъщност не e нищо повече от ответна реакция на Изкуството, каквато то е правило досега през цялата човешка история! Убедени сме, че фантастиката трябва да продължи по-нататък, да не забравя пионерското си проникване в територията на истински новото.

~

Някога фантастиката започна като израз на търсещата младa енергия, на интелектуалната храброст, като експлозия на въображението и откривателството.

Днес истинската интелектуална смелост и сила на творческия талант е в търсенето на формите за Изхода.

Смелостта да допуснеш, че Човешкият дух е в състояние да намери пътя си към по-високото ниво,
интелектът да си го представиш
и талантът да го защитиш художествено.
Без готови идеологии, митологеми и религиозни догми!

Какво е решението на задачата, наречена „Кризисно съвремие“?

Какво е решението, което води до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството, към бъдеще, в което ЧоВечният Разум е надрасъл безчовечното невежество?

Какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици?

Какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

~

Конкурсът „Изгревът на следващото“ ще бъде мястото, където ще се публикуват истории, посветени на това търсене. Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:

По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на учени, мислители и обикновени хора, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.

Визии на следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които всяка личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Очакваме вашите текстове с дължина до 6000 думи на адрес: poslednorog -в- gmail -точка- com. Изпращайте ги в някой от форматите DOC, DOCX, ODT или RTF. Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, град, държава, телефон за връзка – напишете отделно, в самия имейл.

Допускат се и вече публикувани текстове, стига да имате разрешение за евентуалното им включване в алманаха „ФантАstika“ през 2018 г.

Приемат се до два текста от автор. Съавторствата се броят като половин, третина, четвъртина и пр. текст, според броя на участващите автори.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха.

Краен срок за изпращане: 1 юни 2018 г.

~

Произведения ориентири

Български:
„Трогателна екзекуция“ – Емил Манов
„Невероятната Марта“, „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ – Величка Настрадинова
„Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“, „Десет на минус девета“ – Николай Теллалов
„Дивна“ – Светлини сред сенките

Преводни:
„Уменията на Ксанаду“ – Теодор Стърджън
„Падналите богове“ – Дейвид Зиндел
„Мъглявината Андромеда“ и „Часът на Бика“ – Иван Ефремов
„Еон“ и „Вечност“ (главите за Аксисград); „Радиото на Дарвин“ – Грег Беър
Трилогията „Марс“ – Ким Стенли Робинсън
„Далечната планета“ – А. и Б. Стругацки
„Битие“ – Дейвид Брин

Непреведени:
„Полдень, XXII век“ – А. и Б. Стругацки
„Тигр проводит вас до гаража“ – Сергей Другаль
A Requiem for Homo Sapiens – David Zindell
Earth – David Brin
2312; Three Californias Triptych – Kim Stanley Robinson
Seveneves; Anathem – Neal Stephenson
Darwin’s Children – Greg Bear

____________________
* Темата е достатъчно глобално-човешка и може да се реализира в целия жанров спектър на литературата.

March 24, 2018

Библиотеката„Земя за прицел“ – Наследникът излиза на сцената

Монументален труд е сътворила Свобода Бъчварова със своята „Земя за прицел“. Изненадан, запленен и развълнуван от първата книга, бързо продължих с втора част, „Наследникът“. В доста драматичен момент бях оставил героите в края на първия том – старият банкер Борис Скарлатов не успява да намери пътя към сина си, отчужден и отказващ да има нещо общо с именития си баща. Младият Борис пък преживява разтърсваща любовна раздяла, насилствено причинена от близките на неговата любима.

„Наследникът“ започва без следа от тези сътресения. Зимата на 1907 година е и Борис се завръща в София, оставил в миналото болезнената раздяла. В България му предстои да се сблъска с живописната действителност на чиновничеството, на бюрократичните машинации и на словесните престрелки в пресата. Докато на хоризонта предпазливо започва да се мъжделее предстоящата война с Турция, Борис попада във водовъртежа от задкулисни политически и икономически игри, тънки сметки между могъщи финансови играчи и корпоративни интереси. Изключително майсторски и с невероятна историческа достоверност Свобода Бъчварова рисува портрета на епохата с детайли, които смайват въображението на читателя. Тайните политически интриги около новите държавни заеми, с които България предстои да задлъжнее, ролята на Фердинанд и на големите френски и немски финансови кръгове са представени като от истински свидетел на събитията.

А самите свидетели тук са и активни участници в най-значимите моменти. Синът на стария Борис Скарлатов прави първите си опити в писането за опозиционен вестник, което бързо разпалва страстите в родната журналистика. Умело служейки си с факти, известни му благодарение на влиятелния банкер, той влиза в  сложни маневри, обвинявайки правителството за злоупотреби с държавни заеми и е на път да провали плановете на самия монарх. Друг шокиращ сблъсък с реалността за младия възпитаник на европейските университети е работата му в държавната администрация в малък отдел, отговарящ за бандеролите. Борис бързо научава как се върти омагьосаният кръг на зависимости в тази работа и вижда как принципът на морковът и тоягата функционира и тук.

С надвисването на облаците на войната баща и син започват да се сближават все повече, макар и да са на твърде различни позиции. Синът е повлиян от общия ентусиазъм и гори от патриотичен плам. Той вярва, че войната ще е успешна и Турция ще бъде победена. Доста по-скептичен е старият банкер, а неговите прогнози ще се окажат и по-достоверни, както винаги е било и по финансовите въпроси.

В този том съдбините на България заемат дори повече място, отколкото в първия. Надвисналите над родината облаци са пресъздадени от Свобода Бъчварова с много ангажираност и съпричастност към тегобите, преживени от нашия народ. Минорните тонове, съпътстващи разочарованието от балканските войни в края на романа преминават и към фамилията Скарлатови. Тя също е на кръстопът, а една от най-ярките страници в нейната история ще бъде затворена. Дали младият Борис ще успее да отвори нова и да я напише също толкова забележително като своя баща?

Предстои да видим…

Публикувано от Георги

 

– Имаш ли понятие от българската преса? Твоята статия ще излезе в едно вестниче, което четат хиляда души. Ако направи впечатление и възбуди общественото мнение, тогава управляващата партия ще задейства своята мощна преса с хиляди читатели. Но не се ласкай от мисълта, че ще ти отговорят по същество. Напротив! Ще те изкарат картоиграч, пройдоха, развратник, конекрадец, кръвосмесител, отцеубиец, въобще човек, достоен за въжето.
– Но това няма да бъде истина.
– Няма да бъде, но за читателя ще бъде интересно как покриват с храчки някого. Винаги в миналото край ешафодите се е трупала огромна тълпа. Сега ешафодът – това е пресата

March 22, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСамо свирни и ще дойда и Съкровището на абат Томас

М. Р. Джеймс

Монтегю Роудс Джеймс е от онези майстори на елегантния готически ужас, който с няколко реда описание на притихнало езеро, странно поклащащи се ели или свистене на влажен вятър в пораздрънканите прозорци на пасторална вила, може да ви накара да почувствате онази класическа атмосфера на безпомощност и атавистичен ужас пред непознатото, така характерна за твърде набожните и малко разбиращи света на нематериалното, любезни английски благородници, обичайни така да се каже „жертви“ на автора. Страхът във въздуха е толкова труден за постигане от който и да след Лъвкрафт, а да си го кажем честно – вече никой дори и не опитва, щом разполага с обичайния набор от зомбита, вампири и върколаци, които могат да свършат мръсната работа по плашенето наместо добрите стари духове. Но какво се е приемало за зловещо отпреди около век?

Представете си странен предмет, издаващ звуци, водещи от онзи свят най-напиращите и склонни към отмъщението и жестокост души, или погребана корона на отдавна забравен крал, пазител на англиканските брегове дори след като името му е изтляло, чието преместване коства не един човешки живот поради правила по-големи от защита на единицата, щом заложена е страната. Гравюра разказва за отдавна случило се убийство, разигравайки един и същи сюжет поетапно пред втрещения неволен зрител; едно съкровище иска да бъде намерено, само за да унищожи смелите приключенци, като дан за тъмните богове, а едно дърво приютява немирния дух на този път доста справедливо обвинена вещица, забавляваща се с унищожение на като никога праведните. Кладенец събира мъртвите на танци и увеличаване на групата им от недишащи; една съседска межда кани призраци да търсят правда дори от неясните си гробове, приютили странно загиналите им тела, а обитавани от демони статуетки наказват попадналите в най-гротескни престъпления миряни, осмелили да потърсят утеха за низостта си в лоното църковно.

Вечно трептящите, оплетени в черни магии магове чакат само да бъдат повикани от преизподнята си, за да увеличат стадата си от безволеви слуги; книги таят познание свързано на кръвно ниво с нетленността на неясни образи, но имащи за съжаление много ясни и зли намерения относно живите, а онези, чието така чакано спокойствие бива нарушено, търсят и настояват за даденото им със смъртта от всеки, който се осмели да им донесе промяна в гарантираното статукво. Сърцата на невинните дават енергия на прегрешилите, но все някога идват със сметката и колесницата за загниващите тела; алхимици погаждат смъртоносни номера на критиците си, освобождавайки нечисти обитатели от някой свят, който никак не е нашия, а и най-добре скритите грехове все някога излизат на повърхността, вземащи жертви наравно сред виновни и невинни, че истината не признава различности.

Великолепната дуалогия на Пергамент прес се нарежда сред прекрасната селекция на издателството от класици, но не от онези леко скучноватите, морализаторските и логорейно неразбираемите, а красиво-зловещите, изящно-злокобните и просто задължителните за моментите, когато възпитаният вкус надделее над масовите любимци на деня. И колкото и да ви е непонятно, да, ще дойде и този момент все някога, с възрастта и интелекта.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Както вече знаете, следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“.

Динамичен, напрегнат и изключително откровен разказ за приключенията на група тийнейджъри през едно жарко лято. Ако искате да разберете какво мислят децата ви – директно от първа ръка, потърсете нашата книга, дори да сте вече родители!

 До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Мъжете малки
кой е забелязал?
Мъжете малки
някой е наказал
със дързост,
безразсъдност
и желание
да не показват жалост и страдание.
А този черен път
така ме плаши.
Да, пътят черен,
той е доста страшен.
Летя натам,
летя към страховете си.
Летя надолу!
Ах, момчета, спрете се!
Не знаете,
че за едно момиче,
не знаете
доколко непривично
е да ви гони
и да ви настига.
На мен отдавна вече
не ми стига
да ме харесвате,
дори да ме обичате,
но не е лесно
и да си приличаме.

На косъм
измъкнахме се, като със магия.
На косъм
бяхме и съвсем не крия,
страха,
погнусата,
и суетата
едва не ми откъснаха душата.
Прекършена
във мен ще си остане,
прекършена
от много тежки рани
е вярата,
че имам капка власт.
И вярата,
че някой като Макс
ще ме спаси от скука, отегчение…
ще ми даде любов и приключения.
Момчетата,
те първи са във всичко.
Момчетата
не могат да обичат.

Кварталът

Не се филмирай още, малка Ниа!
Не се отчайвай още, но не крия,
че плановете ми се оправдаха,
момчетата дори не осъзнаха
как впрегнах ги във старите си мрежи.
Едва ли може някой да пререже
тез нишки от невидима интрига.
Мъглата на порока не се вдига,
щом легне върху нечие сърце.
Максим ще поведе, като овце,
тъй цялото си стадо от глупаци,
а ти ще си кобилка със капаци,
защото, колкото и да те плаши
дързостта и поривът му страшен
да се покаже и да се докаже,
ти ще направиш той каквото каже.
Така е, Ниа, моя Ниа малка,
подхвърлям шоколадова близалка
в ръцете ти, като ти давам време,
в което любовта да те превземе.
Ваканцията чука на вратата,
очаква те едно тъй жарко лято.

– Три пъти „пентакил“ за ден,
аз зная, майстор като мен
не ще намериш в този град,
известен мога и богат
да стана, но защо ме спират
да отида на турнира?
Там ще играя с Израел,
защото съм ужасно смел.
Слабаците играят с Тимо,
но и със Шако, мисля, имам
шансове да победя.
– Ох, не мога да следя
мисълта ти, мой човек!
Чувствам сериозен спек
да те слушам постоянно.
– И на мене ми е странно,
че колелото си обичаш,
все едно си със момиче.

– Хей, момчета! Как сте днес?
– Оле, Ниа, някой стрес
ще ни причиниш, човече!
Що не свиркаш отдалече?! –
Гого в пазвата си плю.
– Да, бе, Ниа, пу, пу, пу… –
Влади го изимитира. –
Той е „феймъс“ и обира
двеста лайка в ден, защото
снима се със колелото.

– „Феймъсите“ са трагични,
малоумни и безлични.
Сори, Гого, но така е,
хубаво е да го знаеш –
каза Ниа, но остана
отнесена и замечтана.
– Популярни са, не знаят –
бързо ще им дойде краят,
щом училището свърши.
И ако не са извършили
друго, само с тази слава
за какво ли те ще стават?! –
Вдигна Влади пръст в небето.
– Аз съм геймърче, но ето –
и рисувам, и спортувам.
– И се перчиш, ми се струва? –
докачливо вметна Гого.
– Фукам се, защото мога!
– Моля, спора глупав спрете!
„Феймъсите“ забравете,
че наистина не струват
даже да ги критикуват. –
Ниа се усмихна леко. –
Да се харесваме на всеки,
нужда нямаме, нали?
– От популярност не боли –
каза Гого, но се спря.
Разговорът позамря.
– Продавам се за двеста лайка!
– О, подслушваш ли ни? Майко!
Макс стоеше на балкона.
– Не изпускам ли купона? –
закачливо той попита.

March 20, 2018

БиблиотекатаКак да избираме козметика

Живеем в интересни времена, в които информацията, било то достоверна или не, е на един клик разстояние. Казват, че е наша вината, ако не сме информирани по дадена тема, при положение, че има толкова много източници на знание, но дали всички те са коректни и можем да им имаме доверие? Спокойно е да отговорим с „не“. Ето защо смятам, че книгата на Надя Йорданова е не просто информативно, но и задължително четиво за всички, които не знаят как да подберат козметиката си и разчитат на рекламни послания или препоръки от приятели. Още с първите страници „Как да избираме козметика“ ме грабна и ме впечатли, а четенето се случваше с маркер в ръка, все едно се подготвям за изпит в университета и подчертавам най-важното, което трябва да запомня. Това е първата книга, която не е художествена литература и която ще прочета отново със сигурност!

Трябва да призная, че подробното описание на съставките ме накара да се почувствам като загубена в превода, но знам, че винаги мога да потърся нужната информация, без да се налага да я запаметявам. За сметка на това първата глава е написана на толкова разбираем, но категоричен език, че ми се иска да няма човек, който да не я е прочел. В нея ще разберете как козметичната индустрия влияе върху решенията ви за покупка, а във втора и трета глава ще научите повече, отново на много разбираем език, за кожата, видовете кожа, особености, грижа и ще получите ценни съвети и препоръки. Всъщност в цялата книга няма страница, която да не е важна, любопитна и информативна, така че мога да поздравя авторката за прекрасно свършената работа, а именно: книгата да е полезна.

Надя Йорданова. Снимка: Facebook група Инфармацки

Препоръчвам я на всеки: на жени, които искат да инвестират бюджета си за козметика в продукти, които наистина ще допринесат за това кожата им да се чувства по-добре, както и на мъжете, които с повърхностното си отношение към козметичните продукти често правят грешки при поддържането на кожата си. В книгата няма конкретни препратки към марки и продукти, което е страхотно от една страна, но от друга – сигурна съм, че точно препоръки от Надя Йорданова е нещото, което ще искате да прочетете, докато напредвате с всяка страница на „Как да избираме козметика„. Това може да се случи на нейния блог Инфармация, както и във Facebook групата Инфармацки, където с много разбиране и приятелски тон участниците споделят своите впечатления и търсят съвети за конкретни марки и техните доказани качества.

Девора

March 19, 2018

Библиотеката„Фини прахови частици“ и стъпка назад за Ангел Игов

След последното ми разочарование от нов роман на съвременен български автор бях решил да си дам малко пауза, преди да подхвана следващ. Прочетох една-две чудесни книги, оправих си вкуса, понабрах смелост и посегнах към „Фини прахови частици“ на Ангел Игов. Впечатленията ми от предишната му новела „Кротките“ бяха повече от добри. Изборът на тема, изборът на подход към нея, нетрадиционният език, всичко беше много изпипано, много нестандартно и впечатляващо. Реших, че няма да е твърде рисковано да посегна към новия му роман, озаглавен по такъв интригуващ, задушаващ начин.

Е, стъпих на плюеща плочка, както би се изразил самият автор…

„Фини прахови частици“ е необяснимо слаб роман. Изненадах се, смутих се. Прииска ми се да познавах лично Ангел Игов, да бях сред приятелите му, да бях прочел черновата, за да му кажа: „Хей, какво си мислиш, че правиш? Това е много под нивото ти!„. Почувствах се подведен от вярата ми, че човекът, написал „Кротките“ е допуснал името му да стои над подобен колаж от разсъждения, спомени, саркастични подмятания и шаблонна фабула.

Разсъжденията за Чернобил, за деветдесетарския живот, за съучениците звучат сякаш като извадени в съвсем нерафиниран вид от мисловната кутия на автора и наредени в произволен ред. Бих дал допълнителна звезда заради смелостта чрез героя си да разголиш толкова съкровени спомени и мисли. Въпросът какво правиш с тях, след като ги разкриеш, води до по-разочароващ отговор. Уви, резултатът не е впечатляващ. На фона на тези разсъждения героят – интелектуален тип с чудесен вкус към музика и поезия, но работещ в силно компромисна среда – някак много наивно попада в предизборната кампания на нов политически проект и о, чудо, по стечение на обстоятелствата дори е избран за депутат. Ако исках да прочета такава книга, бих си взел нещо на Иво Сиромахов (бля!) или бих си пуснал „Столичани в повече“. Там поне няма място за изненади. Тук, във „Фини прахови частици“, през цялото време името на автора бръмчеше над ухото ми в дисонанс с прочетеното.

Разбирам нуждата на един млад автор, прехвърлил 30-те, да изрази бурята от емоции и спомени, които вероятно го съпътстват в този етап от живота. Аз самият често се улавям, че потъвам в спомени, разхождайки се из уличките на родния си град. Спомени, които не бих нарекъл точно носталгия, даже не бих им дал оценка или цвят. Може би просто се появяват, може би просто около 30-те си години човек за пръв път поглежда по-задълбочено назад и осъзнава, че е извървял сериозен път. Но опитът на Ангел Игов да превърне тези свои спомени в гръбнака на художествено произведение не е сполучил. Стъпил е на плюеща плочка. Позволил ни е да видим слабостите му. Даже нотки на високомерие, особено в иронията му към днешните „хипстъри“, на които видиш ли, трябвало да обяснява какво е то „кореком“. Един човек на 30+ обяснява на едни хора на 20+ колко са зле. Подиграва се на брадите им. Кога станахме такива скепто-носталгици? И дъвките „Турбо“ от 90-те ли трябва да тикаме в лицата на днешните младежи?

Мисля, че можем да очакваме доста по-силни неща от Ангел Игов. Забравям за „Фини прахови частици“ и ще чакам изпод перото на този  автор да излезе нещо, надскочило дори „Кротките“. Нещо наистина, наистина добро. Но затваряйки последната страница, попадам на няколко хвалебствия от други съвременни автори. „Прецизна, интелектуална проза, с усет към детайла“, казва за книгата Алек Попов. Е, по дяволите! Как точно заставаш с името си зад подобно твърдение? Алек Попов дали е чел книгата наистина? Обграждайки се в пашкул от подобни „взаимни аплодисменти„, не оставаш ли глух за мнението на собствената си публика?

Дано не… Дано не.

Публикувано от Георги 

Anna Hells' Fantasy placeСофийски магьосници

Мартин Колев

Книгите за София имат едно особено въздействие за мен, карайки ме да вдигна поглед от калните канавки и да се вгледам една идея по-внимателно в барелефите, сградите и малките странни улички, криещи в себе си историята на една стара столица, за неопитното око приютила селяндурите от няколко Българии наведнъж, но всъщност не е толкова лошо, уверявам ви. А ако добавите към чистата история и малко магия, или добре де – много магия, нещата добиват още един цвят на смисъл и принадлежност към едно тайно общество от няколко милиона софиянци. Не целя да разпалвам междуградски особици, вероятно бих предпочела да съм жител на добрата част на Париж или Брюксел, но и София като приютила ме във втората двайсетлетка от живота ми не е най-лошия избор за място за живеене в истинския смисъл на думата. Но да обърна малко внимание и на софийските магьосници.

Те бродят в сенките… ами, не, работят си хората някоя и друга скапана или не толкова службичка, някои са си просто бездомни алкохолици, други са си тв звезди, но в крайна сметка магическият талант сбира зорници, здрачници и мъглици сред смога на столицата, в която веднъж творят добро, друг път – щуротии, понякога даже и откровени злини, съвсем балансирано и неангажиращо горките мъгъли от наш вид. Докато една неприятна нощ няколко странни сенки започват злокобен рейд, отвличащ с неясни цели и изход същите тези одарени хорица, на които може би завиждате, макар и да няма точно за какво поради разни морализаторски причини, пречещи им да си вземат световното господство, както бихме сторили всички ние, озовали се в притежание на нещо свръхестественко под ръка. Добрите и лошите магове живеят до момента в едно негласно презрение, съчетано със спорадичен въргал, но с появата на неясен елемент, агресивно – негативно настроен и към двете фракции, нещата се променят, и доскорошните врагове и хищници трябва някак да намерят златната среда, и някак да оцелеят, евентуално заедно.

Сега, аз не мога да кажа, че съм от почитателите на ърбъна – обичайно го свързвам с твърде много копиране без оригиналност, а прекалено яркото принизяване на божественото, и изкарването на доброволното нормалничене за висше благо винаги са ми бъркали в читателското здраве и стомахче. Софийските магьосници са приятно разнообразие на сцената на градското фентъзи – едно, че се чете лесно и увлекателно, но е написано изключително премерено, без да се изпада в просташка кинематографичност тип „те ти сценария, дай ми хонорара“, или в преекспонирането на разни патриотично – булгаристански идеи, съчетани с откровено копиране на до болка познати сюжети. Мартин Колев някак успява да впечатли дори киселяк като мен, включвайки образи, с които мога, ако не да се идентифцирам, то поне да симпатизирам до степен да ми пука и да им треперя над животеца, като наличието на някоя и друга котка, признавам, много помага. Лошият лош е напълно неочакван, любовната история е ненатрапчива и даваща надежда да се развие смислено, а неволният супер герой се е получил добре балансиращ умения и некомпетентност в нещо, което ми се вижда адекватно за ситуацията като поведение. И да, ще следя и за втората част на тази едновременно непретенциозна, но и твърдо запомняща се с качество книжка, която дори аз, най-неърбънестия читател от Околовръстното шосе на север, признавам за много добра с ръчичка на сърцето. Честна чавдарска – от пионерската ме деляха само няколко месеца, тюх, и демокрация.

Човешката библиотекаАлманах „ФантАstika 2017“: хартиено издание

Хартиеното издание на „ФантАstika 2017“ е вече факт! Сега томът има сравнително по-малък обем, но съдържанието му е на неизменно високото ниво, характерно за тази проява на ДБФ „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека.

корица на „ФантАstika 2017“. Художник Юрий Зельони

Редактори на алманаха са Александър Карапанчев, Вихра Манова и Калин М. Ненов, а съставител, предпечатник и оформител – Атанас П. СЛАВОВ. Предлагаме на вниманието ви неговите начални думи:

Съвсем нови признания на съставителя

Това заглавие на увода се наложи, защото нашето издание се променя. Погледнато от една страна, то си остава все така трибуна на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ и рубриките в него ще бъдат същите или близки до познатите ви, но, от друга, то непрестанно ще се развива и усъвършенства.

Ще има принципни новости и в неговото съдържание. Например в раздела „Фантастология“ ще намалеят библиографско-обзорните и ще се засилят „забранените“ материали – или избягваните от фантастите теми:
* ескейпизмът, тоест бягството от действителността – доколко то е присъщо на научната фантастика, на фентъзито и хоръра;
* художествените способности на разказвача – достатъчно условие ли са те за фантастичното произведение, или има и форми на „проституиране“ с таланта;
* умишленото стимулиране на читателския инфантилизъм – чрез превръщането на приключението в задължителен канон и поучителната дидактика, заместваща истинската възпитателна функция на литературата.

Ще се усили и критичността към фантастичните филми в раздела „Съзвездие Кинотавър“. На безмилостен анализ и липса на всякаква политкоректност ще се подлагат новите екранни и телевизионни творби. С особено внимание ще се проследява българското участие в чуждестранните филми на въображението, и като актьори, и като заснимане в наши студии. Пък дано да стане дума и за родни кинозаглавия…

Следващ нов момент – нестандартните конкурси. От този брой започва надпревара за фантастични и други разкази, а по-нататък навярно ще има и за по-големи форми. Нека на световната сцена на периодиката да се размахва знамето NO FUTURE, но ние by default няма да угодничим на тая догма.

Разделът „Футурум“ досега правеше „артилерийска подготовка“ – стараеше се да повиши нивото на грамотност спрямо мисленето за бъдещето. Сега ще се опитваме да поставяме все по-остро въпросите на прехода от „настоящо“ в „следващо“, дано подготовката ни да е била успешна и читателите да поемат щафетата…

В конкретния брой ФАНТАSTIKA ще се срещнете както с авангарден писател като аржентинката Тереса Мира де Ечеверия, така и със „съживен“ автор като американеца Томас Л. Шеред. Ще прочетете отличени произведения от конкурса, посветен на Агоп Мелконян, между които е и македонският фантаст Никола Суботич. Този път „Пopтрет в 3,14 D“ представя с НФ, фентъзи и хумор старейшината на нашия цех Христо Пощаков. Имаме блок, посветен на 115-годишнината от рождението на Светослав Минков, и коментираме Елин Пелин като фантаст.

И още по страниците на новия алманах: цветни картини от художника Андриан Бекяров… пристрастен репортаж от Еврокон 2017 в Дортмунд… и много други събития из живота на фантастичната реалност.

Може да си поръчате алманаха „ФантАstika 2017“ от нас или от съставителя Атанас Славов (на имейл at_slavov маймунка abv точка bg). Приятелската му цена е 12 лв. за черно-белия вариант или 13 лв. за варианта с осем цветни страници – пишете кой от двата искате.

* * *

А сега ето съдържанието на „ФантАstika 2017“ по рубрики, заглавия и автори:

Съвсем нови признания на съставителя // стр. 7

Преводна фантастика
„Терпсихора“ – Тереса Мира де Ечеверия / 8
„Опитахме се“ – Томас Л. Шеред / 31
„Хотел „Трансцендентал“ – Никола Суботич / 53

Български фантасти
Конкурс „Изгревът на следващото“ / 58
Портрет в 3,14 D: Христо Пощаков / 62
„Контакт Х“ / 63
„Работа с добро заплащане“ / 65
„Най-страшният звяр“ / 67
„Така е справедливо, Боткин“ / 72
Конкурс „Агоп Мелконян 2017“
„Да направиш „Машина за истории“ – alexandrit / 83
„Стопанката на езерото“ – Ценка Бакърджиева / 85
„Отклонение“ – Ценка Бакърджиева / 89
„Спам“ – Мартин Петков / 93
„Моля те, покажи ми страховете си!“ – Валентин Д. Иванов / 102
„Вместо интервю“ – проф. Николай Слатински / 111
Млади гласове: „Хайде да измислим приказка!“ – Мел / 113
Фантастичното нефантастично: „Той“ – Янчо Чолаков / 124

И реалистите фантазират
„Разговор с Едисън“ – Антон Чехов / 128

Фантастихия – К. Балмонт, Ив. Давидков, Л. Желязкова, Х. Кортасар и Р. Стоянов / 131

Фантастология
„Елин Пелин като фантаст“ – Александър Карапанчев / 138
„Какво е това Фантастивал в Европолис?“ / 144
„Испанските жени чудо“ – Claymore / 147
„Руска империя 2.0“ / 150
Съдържание на новата „Тера фантастика“ / 153
„Фентъзи и революция“ – интервю с Чайна Миевил / 156
„Подкаст за българска фантастика“ – Валентин Д. Иванов / 169
115 години от рождението на Светослав Минков
„Деформации на личността в трансформираната реалност“ (продължение) – Янчо Чолаков / 173
„Народните приказки изпреварват с герои чудовища писателите“ / 182
„Желязната тарантула“ – Александър Карапанчев / 185
„1902“ – Боряна Владимирова / 191

Съзвездие Кинотавър
„Кубрик искаше съвременна научнофантастична приказка, Спилбърг я завърши“ – интервю с Йън Уотсън / 196
„Фантастични екранизации“ – Виктор Джамбов / 205
„Бегълци по острието на безумието“ – комикс / 210

Визионария
Представяме ви художника Андриан Бекяров / 211

Футурум
„Пет избрани края на света до 2017 г.“ / 220
„Експанзия чрез имплозия“ – Атанас П. Славов / 222
„ФаКтастика“ – Асен Асенов / 230
„Религиозен нанотех“ – отец Елпидий / 258
„Технохуманизмът и дейтъизмът – новите религии на бъдещето“ – Васил Сивов / 261

Откъде идваме
„Националните фантастични награди: издания 2015 и 2016“ – Кристиана Тошева и Калин М. Ненов / 268
„Еврокон 2017, Дортмунд“ (1) – Валентин Д. Иванов / 277

Присмехулник за убиване
„65 заглавия“ – Янчо Чолаков / 298
„Защо не кацат извънземни?“ – Стефан Кръстев / 301
„Въпрос на нерви“ – 90 г. от рождението на Антон Донев / 303
„Новият Микромегас“ – Ацо Делибашев / 305
„Размишлизми“ – Атанас П. Славов // стр. 306

March 16, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМемоарите на една лека жена

Джон Клиланд

Когато се заговори за скандални книги, първата мисъл на всеки редови читател, или поне попаднал случайно на лют литературен спор наблюдател насред фейсбук фийда, е за едни скучни сиви нюанси, които могат да разпенят вътрешните морета само на доста стегнато отгледани и възпитани в кулинарен майсторлък и въртолък на къща домакини. Но истинските потресания носят други имена, и са писани във времена на разгул и издигане в култ на удоволствията, за каквито днешното мултиджендър общество може само да мечтае, но само на скрито и безсловно, щото някой ще се обиди. Клиланд и неговата Фани Хил са едни от образците на зачервяващи бузките текстове, но ако го сравним с Маркиза, Аполинер или Батай, ами – доста приличен и поетичен си е човека, ако и да е винаги малко странно открит хомосексуалист да пише за подчертана хетеросексуалност във всички морално приемливи измерения, където дори девиациите са някак любезни. Та, ако си мислите, че в ръцете си държите аналога на нажежена до бяло стомана в литературно отношение, по-скоро е приятно затоплено четиво със сладко-романтичен привкус и вдъхновение за Хубава жена.

Фани е едно добро, глуповато и наивно същество от село, което губи родителите си и попада в големия град, изоставена от единствената близка приятелка, на която хич не ѝ се занимава с поредното бедно селянче. На крехките 15 години, напълно достатъчни за разврат и нископлатена работа, девойчето ни хваща окото на местната мадам, която я прибира под крилото си и се възползва максимално от нейната девича тъпота, и почти спазарява крехкото ѝ цвете за една добра сума, от която малката златна гъсчица няма да види и петаче. Междувременно я запознава, макар и бегло, защото все пак авторът от това си няма ама съвсем никаква представа, с женските ласки и ѝ демонстрира какво е това общение между мъж и жена, и че от него не се умира съвсем, нито падат парчета плът по пода, или поне не винаги. Но се появява любовта в лицето на млад красавец, и нашето юрдече се измъква като по чудо непокътната от злите ръце на ужасната господарка на порока, и се мята в леглото на новия Брад Пит. Не потръгват обаче точно нещата, и Фани се завръща в бащината къща, или по-точно в нечии други къщи за разтушаване на напрегнати джентълмени, където задоволява стандартни и не особено странни или болезнени прищевки, с много малки и еднократни изключения, до щастливия финал.

Секс има в изобилие, но е поетичен, страстен в полза на дамската половинка, както и на мъжката, и  с много нежност, добро възпитание и британска любезност, плюс висока хигиена и добър външен вид и на обслужващия персонал, и на клиентите. Нищо извратено, нищо изумяващо, нищо отвратително и смущаващо. Просто добрият стар секс срещу пари. За времето си обаче вероятно е бил достатъчно възмутително четиво, повод за философски негодувания и морализаторски старчески стонове срещу реалността. Ама сега, и то за обръгнали читатели – малко пикантерийка с интелектуален привкус е цялата работа, което прави текста на Клиланд доста забавно четиво, особено на глас и пред половинката, насаме, когато повече ще се хилите, отколкото другото. Доста добър бонус е и разказа за доста амбициозна лесбийка, предрешила се на мъж и оборудвала се с дядото на знаменития Заек от Сексът и града, докато запленява богати вдовици и краде тихичко парите им с финеса на Дон Жуан. Пак смехът е повече от възмущението, но за малко по-широко скроените хора. С две думи – гледайте на Клиланд като забавно – чувствен, а не като мръснишко – гнусен, това е ролята на Сад, който никой не ще да издава от срам.

Първи впечатления от последно прочетенотоСпасителя - Ю Несбьо

Хари Хуле продължава да разкрива най-заплетените криминални загадки на нашето време, а чичо Ю не го жали и го изправя пред все по-големи предизвикателства. И леснодостъпните жени и алкохол бяха нищо в сравнение с новите изкушения.

Прочут хърватски наемен убиец има една последна поръчка преди да се оттегли на заслужен отдих. За негово съжаление и наша радост тази поръчка е в Осло, теренът на Хари. Убиецът е с напълно обикновена външност и това е най-голямата му сила - всички го виждат, но никой не може да го запомни. Задачата е да елиминира един набожен младеж от Армията на спасението, като никой не може да обясни защо и кому е навредил. Лесна работа, ще кажете, като да настъпиш божа кравичка. Предварително изпипаният му план обаче се разваля по напълно норвежка причина:

— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?
— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.

По-лошото е, че и поръчителят е имал план, а жертвите валят, без да има напредък по който и да е от плановете. Хари пак загуби скъп човек, борбата му с пиенето е все така неравна, но все като че ли е на прав път. Ръфаха го не само кучетата вътре в него, а и съвсем обикновени дворни кучета. Уреди се с мацки, коя от коя по-засукани, което е направо невероятно като се има предвид какъв алкохолизиран грозник е той. Пътува до Загреб, сключва споразумения на честта с бандити, като дори развръзката беше нестандартна като за детектив от полицията. Неочаквано, но пък напълно удовлетворително, имаше и тънка нишка, която да ни препрати към събитията от предишните романи и престъпленията на Принца. 

Накратко, сложна плетка, но пък много топли душата.

Който никога не е изпитал любов, е имал празен живот, но още по-празен е животът на онзи, който никога не е изпитал болка.
***
Праволинейната почтеност е присъща на мързеливите хора без визия за бъдещето.

пп
Погледнете пак корицата и отместете поглед. Какво запомнихте от човека на нея? Само едно червено шалче, нали? Ето така се чувстваха всички, които някога са срещали Спасителя.:)

March 15, 2018

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази може би наистина ще разберем, че навън…

Даниел Тунев, 26 г., СУ „Св. Климент Охридски“, Сливен

***

Разпуква пролетта и аз потеглям:
следите ми в снега са вече локви,
студът – мой враг – сега оттегля
към миналото своите пехоти.

Разтварят ми чадъри господата
в единственото висше общество
и с най-висока титла всепризната –
не княз, не прокуратор, а дърво.

И всичко – за да бъда публика
на техните крилати продължения.
(А нежното и тъжното се влюбиха,
без някой да им дава разрешение.)

Милиони анонимни екзекуции
безшумно изпълняват се в сърцата.
Короните са кошери на звуците –
безименният вик на свободата.

Безвкусният нектар на дъждовете.
Безсмисленият дар на изобилието.
Тук днеска всяко оживяло цвете
е стъпканият спомен на безсилието.

March 13, 2018

БиблиотекатаОтбой в полунощ: Врагът е другаде

Уилям Уортън и отношенията ми с неговото творчество (или поне с онази част от него, до която съм се добрал) могат да се категоризират с фейсбук статус от типа „Сложно е„. Хипнотизира ме неговият роман „Пилето“ – хареса ми с цялата си налудничавост, може би именно заради нея. В същото време, дори не успях да прочета докрай широко акламираната „Татко“. Дали ме улови в неподходящ момент или просто не можах да понеса спиралата от страдания, свързани с остарелите и умиращи родители на главния герой – не знам. Просто в цялата „репортажност“ на този роман не намерих в него нищо художествено, за което да се хвана.

„Сиела“ обаче продължиха с преиздаването на неговите творби и не след дълго се появи пленителната корица на „Отбой в полунощ“. Тук страстта ми към военната тема надделя над скептицизма и се зачетох. Няколко страници по-късно вече изпитвах желание да засуча мустак (ако имах), защото книгата приковава вниманието мигновено.

Забелязали ли сте огромната разлика в емоцията, посланието и изобщо вибрациите на един военен роман, писан от европейски, и от американски автор? Да вземем например Ремарк („На Западния фронт нищо ново“, „Искрица живот“ или „Време да се живее и време да се мре“) и Себастиан Бари („Далече и отвъд“) и да поставим срещу им Норман Мейлър („Голите и мъртвите“), Джоузеф Хелър („Параграф 22“) и Уилям Уортън („Пилето“, „Отбой в полунощ“). Макар и антивоенни по своята същност, в нюансите се намират любопитни разлики. Американските войници сякаш приемат войната като досадна необходимост, която временно ги е разделила от безгрижния живот и запълват времето си, като злословят по началството си, шегуват се един с друг, играят карти и чакат, надяват се всичко да свърши и да оцелеят, за да се върнат отново към подредения си живот, да станат лекари и адвокати и да забравят за тази мръсна война. При европейските автори усещането за трагизъм, съдбовност и обреченост е много по-силно. Цялата цивилизация на Стария континент сякаш тегне върху гърбовете на войниците и през репликите и отчаянието им можеш да видиш сгромолясването на империи.

Тези разсъждения неминуемо изникнаха, докато четях „Отбой в полунощ“. Зимата на 1944 г. Краят на войната се усеща във въздуха. Отделение от разузнавателен взвод е изпратено дълбоко напред из горите на Ардените, където открива изоставен замък и се окопава в очакване. Млади войници, повечето нямат и двайсет години. Същевременно необикновени по свой си начин. Опортюнисти със собствен кодекс на поведение, скептици към военните порядки, истински аристократи в армията, които с дни наред могат да играят партия шах или да раздават карти с невероятна изобретателност.

„Не знам защо се мислим за толкоз умни. Само понеже сме добри с тестовете и можем да решаваме ребуси, да играем бридж, шах и разни други игри; само понеже четем прекалено много, се смятаме за нещо особено. Обективно погледнато, истинските умници са говеда като Лав и Уеър. Те остават живи. Това се казва ум!“

Описанията на детайли от войнишкия живот в затънтените гори на Ардените често са накъсвани от мимолетни спомени за живота преди. За неща, вълнували младежките умове, преди войната да ги напъха в униформи и да ги изпрати отвъд океана. Много хуманизъм има в тази книга. Обърнете внимание на начина, по който са изградени героите – със симпатия, с внимание и великодушност, с дълбоко познание към вътрешния свят на всеки от тях. Дори най-странният от тях, с прякор Майката, е нещо като шаман на групата, към когото всички се отнасят с някаква обич. За това колко обърната наопаки е военната действителност в този роман говори и фактът, че самият разказвач, макар и сержант, е далеч от общото разбиране за лидер по устав. Та той дори не носи нашивките си!

Темпото на романа е нещо, което леко ме препъна по едно време. Почти до средата на книгата всичко се случва бавно, без особено напрежение, без кой знае каква завръзка. До момента, в който патрулът не осъзнава, че врагът е близо, врагът ги наблюдава. И нещата стават наистина причудливи. Защото германците не са това, което се очаква от тях – бойна машина, дошла да стреля и убива. Германците правят снежен човек. Пожелават им лека нощ. Издигат елха сред гората. Германците, също като момчетата в замъка, са уморени от войната. Те също искат всичко да свърши и да си отидат вкъщи.

„Знаеш ли, ние сами бихме могли да приключим войната помежду си тук, в гората. Ще се нанесем всички заедно в замъка и ще се браним срещу онези, които обичат войната. Може би ще се обявим за неутрални“.

На фона на затишието преди последната голяма немска офанзива, насред Ардените се разиграва сцена, приличаща доста на легендарното „Коледно примирие“ от Първата световна война, когато войници от двете враждуващи страни играят футбол заедно в ничията земя. Но богът на войната също има своите закони и те обикновено са безжалостни към проявите на хуманизъм. Развръзката в тази удивителна история внася горчив привкус от неизбежното. Съдбата намира своя реванш за дързостта на онези, позволили си да търсят човешкото сред цялата касапница.

Хубав роман е „Отбой в полунощ“. Хубав с живия си, момчешки език, с гневната непоносимост към устава, с бунта срещу войната и опита му да спре хода на събитията, да продължи неестествения момент на затишие и задружие и да покаже, че врагът е другаде, не в униформата на човека срещу теб.

Публикувано от Георги

Anna Hells' Fantasy placeШедьоври на разказа с неочакван край

Една елегантна колекция от разкази от Пергамент прес, комбинираща както истории с подчертано свръхестествен елемент, така и чисто човешки драми с тъжен или забавен туист, очакващ ни на финала. Тук има всичко от обичайната хорър палитра на класическите автори на ужаса – и призраци, подтикващи към самоубийство, и черни котки, отмъщаващи за най-гнусното от човешките престъпления; и трупове, водещи последна битка с осквернителите си, и съживените души, идващи по силата на древни заклинания; и посещения от дявола, за да изкуши слабите, и вечни хора, и вечни губещи в средата на бъдещето с технологични емоции; и забързана еволюция, целяща да изведе на преден план новия господстващ вид, и прехвърляне между световете, но не и между позициите живот, както и живият символ на конникът Чума, шестващ из моретата световни. Все идеи, надълго и нашироко разисквани от стотици автори в цялата литературна история, но е толкова енциклопедично задоволително да ги видиш всички на едно място, и да си отбелязваш на ум, как си ги опознал всичките от филми и романи с все големи имена и претенции.

Кратката форма е една от най-трудните за постигане, защото имаш твърде малко време да накараш читателя хем да се влюби в героите ти, хем да оцени завръзката, и най-вече да остане с отворена уста на финала, и да разисква творението ти с който свари. Тук имате всички причини да започнете дълга и напоителна лекция пред приятелите си, държейки като същи скрижали в ръцете си двете томчета на Шедьоврите, и разпространявайки разпалено магията на краткостта и ударния сюжет. Ако хорър тематиката не е вашето нещо, не се притеснявайте – има си и съвсем дълбоко – човешки истории, разчитащи къде на слабостта, къде на глупостта човешка – за една погубена горда красота в плен на еснафщината, за един спасен детски живот в замяна на възрастен такъв, за едно приятелство, паднало в жертва на годините и справедливостта, за едно особено виждане към закона и начините на неговото прилагане, когато престъпниците са повече хора, отколкото маргинали.

Обичате пикантериите? Очакват ви сложно женско другарство изпълнено с повече омраза и завист, отколкото можете да си представите; великолепно намислено и изтънчено жестоко отмъщение на измамен съпруг, една връзка с писма, които могат да очернят и най-светият образ секунди след смъртта. Не е достатъчно, може би? Тогава бъдете сигурни, че има поне една гореща история за пътуване във времето, садистични мъчения и понякога погрешно избрани трупове, която ще ви възмути издъно, както и разни морализаторски дилеми, завършващи с мръсни чаршафи, засрамени любовници, и някой и друг труп в дъното на пейзажа.

А може би вашето прозвище е дълбоката драма? Какво ще кажете за руска виелица, разменяща съдби и осакатяваща животи с почти божествена сила, или играещ си със съдбата дуелист без пари, паднал в жертва на своята любима муза, или за беден клошар, намерил се  за малко в рая, и съвсем скоро след това сред огньовете на ада заради едната пуста прилика. Ами за една безумна лотария с библейски привкус и езическо изпълнение, или една война, поставила две половинки от едно цяло в ролите на убиец и жертва , или може би ще е вашето нещо е една отбранителна тактика, обърнала се към своите последователи по най-дяволски объркания начин, който ще ви накара да крещите Не, недей го докосва!!?

Ами време за усмивка кога? По време на малко безвкусна шега с призраци над класическата жертва нервозен интелектуалец, или едно представление на великия венециански карнавал, способно да обърне съдби на 180 градуса, или просто да натрие носа на поредния претендиращ за превъзходство янки в древна Европа, както и една майсторска мошенническа мистификация със щрауси и диаманти. И за любовта ще питате? Учете чужди езици или поне не претендирайте, че ги знаете, свенливостта винаги е до време, и не ровете из чуждите дневници, защото и най-красивата любовна история твърде бързо се изражда в посредственост и загуба. Още съвети? Не подценявайте парите, когато стане дума за любовта, не разчитайте на чувствата, щом намесена е ревността и бурния нрав, и не правете услуги на приятелите си, когато става дума за неясен обект на желание.

И това не са дори половината сюжети, които ще ви грабнат сърцата и ще запълнят мислите ви за седмици наред. Затова напред към книжарниците и красивите книжки, в които да потънете, завити с меки одеалца и отпиващи от гигантски чаши какао, чай или кафе, каквото там ви стопля най-добре, и няма да съжалявате дори за секунда в компанията на По, Зелазни, О’Хенри, Уайлд, Саки, Моъм, Дойл, Мопасан и още много, много, много… Добра компания за добри моменти. Гаранция.

March 12, 2018

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Сетихте ли се днес за детето у себе си? Усмихнахте ли го? Нови игри измислихте ли? А мечти?

Нашата следваща награда, игра и мечта ще бъде повест в стихове, написана и илюстрирана от деца. Тя се казва „Момичето от квартала“, но освен момиче в нея има и доста момчета, опасности, трудна за разбиране любов и още по-трудни за разбиране възрастни.

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Момичето от квартала“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от повестта.

~

Ниа

Днес ми се иска
да се случи
нещо истинско
и да получа
поне мъничко вдъхновение.
Да се случи
едно различно приключение,
за да научат
нещо ново и хлапетата.
Защото
писнало ми е момчетата
да провокират,
да се бият,
да си играят,
да се крият,
за да впечатлят момиче.
Това на нищо не прилича!

 

Кварталът

Какво си пожелаваш, малка Ниа?
Какво мечтаеш аз да ти открия?
Готова ли си да ме видиш в блясък,
по-мръсен от бургаски плажен пясък?
Защото моят блясък тъмнина е
и не очаквай тук да се разкая
за плановете си и за делата.
Аз мозъкът съм чер на махалата.
Ще ви покваря и ще ви разкрия,
наложи ли се, даже ще убия
този глупав ваш ентусиазъм.
Мечтател ли си, аз ще те наказвам,
докато станеш проста сива клетка
от моята вековна тъмна плетка.

Кварталът е основна единица
на общество, в което всяка птица
кокошка е с криле без приложение.
За тебе, Ниа, имам предложение:
Излез навън! Иди, открий Максим!
А неговият ум неустоим
и чарът му, от който си пленена,
те чистата ти мисъл ще превземат.
Максим обича тайни и загадки.
Но щастието ви ще бъде кратко,
а още щом следа от тях открие,
над вас като торнадо ще се вие
духът на ревността. Защото, мила,
момичето без обич няма сила
да стане сутрин даже от леглото.
Това разбрал съм, скъпа, за живота.

 

Ниа

И днес успях
за час да си науча.
И днес успях,
дори в деня си скучен,
да помечтая
и да порисувам.
И днес успях,
но всъщност се преструвам,
че в нещичко изобщо съм успяла.
Такава скука ме е завладяла,
че ми се иска
с парашут да скоча
или със бънджи…
Трябва да отсроча
аз щурите мечти,
но ми се иска
да се науча да поемам риска
на живия живот.
И оптимистка
да бъда за света
и за съдбата си.
Ах, колко ми се иска
да „строша главата си“
(метафора използвам),
ала все си мисля,
че целият ни свят
е тъй измислен
и точно на метафора прилича.
Такъв живот
е трудно да обичаш.

 

Макс

Излизам и се срещам с Влади.
Ще кажете, късмет извадих,
защото, ако беше Гошо…
(Буквално вече ми е лошо
от приказки за колелото му –
голямата любов в живота му.)

– Със „нубове“ играх, брато!
Жив „пентакил“, това е то,
изпуснах, „килстил“ ми направи
един нещастник изоглавен.
– Човек, аз не играя „Лига“
и в този миг ти казвам, стига
ме занимава с простотии,
за мен игрите са, не крия,
най-чиста загуба на време.
– Брато, изобщо не ми дреме!

– Момчета! – Я! Това е Ниа! –
Очаквах тук да ви открия.
– Да, истината е жестока,
че неизменно сме пред блока.
– О, стига, Макс, говорих с Гого,
а той помоли ме, не много,
да караме днес до канала.
– Ще кара с нас?! Не си разбрала –
веднага я прекъсва Влади.
– Пет колелета ще извади,
ако реши да не се фука…
– Не тръгвам с него! Не ми пука
за скъпите му колелета.
– Ех, че надувка си проклета! –
извиква Ниа. – Не си струва
по цял ден тук да мързелуваш,
да вземеш да умреш от скука.
Виж, приключението чука
на нашата врата сега.
– Добре, от твоята уста
звучи донейде поносимо,
но колело у нас си имам –
отсичам аз. – Ще взема
моето си, имам време
дори да се преоблека.
– Хей, най обичам ви така! –
възторжено подвиква Ниа. –
Побързайте! Ще ви убия,
ако ви няма тук след час!
– О, пет минути са до нас.
– Хей, Влади, Ниа, ще ви взема
от тук, след… Вие дайте време?
– Добре, не час, а половинка –
предлага Ниа на двамина ни.
Тъй се разделяме пред блока
и всеки – в своята посока.

March 10, 2018

През прозореца“Стари хипари” – Михаил Вешим

В унисон със слънчевото време навън вече започнах да мечтая за идващото лято, синьото на морето и солта по кожата. Водена от това настроение реших да прочета разказите в “Стари хипари” на Михаил Вешим.

stari_hipari.jpg

Краткото резюме на задната корица обещава двайсет разказа, които връщат назад във времето и разказват спомени от отдавна заличени, магични места по нашето черноморие и не само там.  Късчета от миналото, морски, алкохолно опиянени и далечни като мираж в пустиня, спомен за отминалото, щастливо време на младостта и безгрижието.

Но освен сантименталните спомени за младостта в тези кратки разкази има и нещо друго – спомени за едно отминало време изпълнено със забрани, доброволни отряди, другарски съд, вносни стоки, доноси и двуличие. За мен този поглед към времето преди падането на режима е много интересен. Докоснах се до личната гледна точка и мисли на човек, който е преживял младостта си тогава с много ограничения  и забрани. Разбирам жаждата за свобода и липса на контрол, усещането за недосегаемост сред дивотията на морския бряг и къмпингите. Като контрапункт се замислих, че ние живеем във време, в което сме свободни – имаме неограничен достъп до информация, музика, възможност за задгранично пътуване и дори не разбираме какво имаме, не се възползваме разумно от възможностите си. Започвам да си мисля, че дори най-ценното нещо получено даром, без борба бързо губи стойността и блясъка си.

На пръв поглед леки, морски истории изпълнени с пачанга, доматена салата и лук, нарязан на кръгчета, но между поредното пийване се засягат доста болезнени теми от близкото минало – смяната на имената, затворените граници, нелегалната емиграция, безогледното застрояване на прекрасната ни страна. В подредбата на разказите има градация, израстване, замяна на младежкото вселие с по-сериозния и мрачен свят на възрастните. Носталгичен поглед към миналото, а то винаги е топло и уютно, защото тогава сме били млади, вярващи  и оптимисти.

Михаил Вешим разказва с хумор и лекота. Голяма част от разказите са еднотипни като структура и развитие на сюжета, но възприемам това като естествен ефект от времето, за което се разказва.

Книгата най-вероятно няма да допадне на всички и за това аз я препоръчвам на хората, които обичат морето и свободата, тези които ценят морския залез и ситния пясък повече от лукса на пет звездната хотелска стая и лъскавия ресторант.

March 09, 2018

Сборище на ТрубадуриОгнен цикъл от Хал Клемънт

колажРазноезични издания на „Огнен цикъл“ от Хал Клемънт

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

 

Джовани Чемишанов

Огнен цикъл от Хал Клемънт

ревю

 

Абиормен се върти около Тиър, своето червено слънце, а синьото, Арин, наближава през няколко десетилетия и носи със себе си огнена буря, която унищожава обичайния живот на планетата. В последните кратки години на пролетта Дар Ланг Ан и Нилс Крюгер се срещат в средата на пустошта, където и двамата са се озовали по нещастно стечение на обстоятелствата. Неволята ги събира, а общата им цел ги сближава през хилядите мили път до ледените укрепления, където единият се надява да се спаси от лятото, а другият – да предаде за съхранение познанията, натрупани от неговия народ, така че те да достигнат до следващото поколение, което ще възроди расата му през есента.

Хал Клемент (или Клемънт – бел.а.) създава очарователен роман, съчетал в себе си приключението от срещата с един нов свят и интелектуалното изживяване от старата фантастика, която позволява на читателя да последва героите си в изследване механизмите на вселената. Между тези две страни на книгата екшънът присъства, но осъзнато е поставен на заден план, сякаш авторът не желае да разводнява вълнението ни от разкриването на научните чудеса с евтиното и леснодостъпно удоволствие, предоставяно от адреналина. От самото начало са ни спестени както катастрофата на Дар Ланг Ан, така и злополуката с Нилс Крюгер, която става причина спътниците му да го помислят за мъртъв и да го изоставят на чуждата планета. По-нататък този подход се развива и задълбочава, като вместо да разказва за изживяванията на крачка от смъртта на своите герои, Клемент насочва вниманието ни към ехото на праисторически катастрофи и надвисващото предчувствие за огнената геена, която настъпва с наближаването на Арин.

Космическите измерения на предстоящата катастрофа служат като идеален фон на втората част от книгата, където се поставят и трудните въпроси в нея. Можем ли да съдим култура, която се е формирала при невъобразими за нас условия? Какви биха били последиците, ако се опитаме да се намесим, и няма ли по-скоро да навредим с това, което си представяме, че е помощ? Трябва ли изобщо да помагаме, а не просто да оставим чуждия на съдбата му? Няма ли да застрашим самите себе си, когато допуснем твърде близо чужденци, които могат да усвоят обитаваното от нас пространство и чиято жизненост далеч надвишава нашата?

Доказателство за непреходните качества на романа „Огнен цикъл“ (№ 38 от поредицата „Библиотека Галактика“) е фактът, че шестдесет години след написването му въпросите по-горе биват задавани отново, макар и в непредвиден за автора контекст. Не знам какви отговори ще дадем днес, но Клемент предлага универсално мъдър съвет. Желанието, без значение колко кадифено е то, може да бъде водещо само когато зад него стоят железни факти, както командир Бърк обяснява на младия Крюгер. Традициите и очевидното нямат никакво значение. Дар Ланг Ан ще заяви, че много по-важен е методът, въображение плюс експерименти, които да предоставят отговорите, до които неговите хора ще трябва да стигнат сами.

March 08, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоИстория славянобългарска - Паисий Хилендарски

Когато се чете по задължение, това е една скучна и неразбираема книга. Твърде стара, наивна, недостоверна, на всичкото отгоре написана на толкова стар български, че никой нормален човек не може да го прочете. (Който не вярва, да кликне върху картинката и да се пробва.)

Тези дни попаднах на прекрасно направена аудиоверсия и реших да й дам нов шанс. Защо аудио? Защото самият автор си го е написал в предговора: Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български...
Оказа се, че още по-голяма част от ореола е опадал, докато съм се превръщал от дете във възрастен.

Прави са хората, които са преценили, че е крайно време да се премахне това четиво от задължителната учебна програма по литература и да си остане само в тази по история. Тази книжка си е имала своята безспорно важна роля, но това е било преди два-три века. Изслужила си е службата и нека да я оставим на спокойствие и на вниманието само на крайно отдадени изследователи. За какво може да послужи тя днес на обикновения човек? Да ни изненада с информацията, че българите са имали своя държава, царе и военни победи? Че това го знае вече всяко дете и то от по-достоверни източници и с повече подробности. Дори от вестниците и телевизиите ни заливат ежедневно с доволно много излишни (псевдо)исторически сензации. Защо не се обърнем като нормални модерни хора предимно към настоящето и бъдещето? Не съм съвсем сигурен за някакви днешни ползи от такъв текст, обаче пък ми направиха впечатление някои по-забавни страни в тогавашната лексика, които днес изглеждат смешни. Само заради тях пак не си струва да се чете цяла книга, но пък "повдигат" настроението.:):)

Цар Лев повдигнал война срещу България, но не могъл нищо да успее.
***
Симеон Лабас пак се повдигнал и разорил гръцката земя.
***
Гръцкият цар Никифор Урания се повдигнал с войска срещу цар Самоил, надвил и го ранил в сражението.
***
Повдигнал се един овчар на име Лаган. Станал воин, след малко време станал барон на Константина.
***
Сърбите по това време държали римската ерес.
***
Така и сърбите, които са поданици на турчина, са много по-прости и по-бедни от българите.
***
Турците избили многоброен български народ по градовете заради християнската вяра, но хората поради простота и безгрижие не описали страданието им.
***
Така Симеон Лабас с божия воля сторил много пакост на гърците и постоянно воювал срещу тях. По-късно тръгнал срещу хърватите. В това време се разболял от стомах и умрял.
***
Никифор му отговорил: „За честта на гръцкото царство не мога с такъв непотребен народ да правя война и крамола.“
***
Но свети Кирил и Методий по-късно били поставени за епископи на славяните в Морава, не сръбската Морава, която тече през Шумадия, но друга Морава, при Окиан-море, което се нарича Балтинско море, при Брандибур.

March 06, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоМонахът, който продаде своето ферари - Робин Шарма

Щастието идва чрез добрата преценка, добрата преценка идва с опита, а опитът идва чрез лошата преценка.

Това е книга от доскоро подценяваната и дори на моменти презирана от мен категория за самопомощ и самоусъвършенстване. Знаете ги, пазарът е наводнен от всевъзможни наръчници от благи чичовци, чиято втора основна цел е да ви обяснят как сами да станете свои собствени лидери, как можете със силата на волята да постигнете всичко и то си зависи само от вас. Първата им цел обикновено е собственото им забогатяване. Тази не е такава, тази е в състояние да помогне много и да ви промени в положителна посока, стига да го искате.

Тази книга разказва историята на успешен нюйоркски адвокат, истинска акула, който получава инфаркт в съдебната зала, оцелява, разпродава цялото си имущество и заминава за Индия да търси спасение, защото се убеждава, че ако не промени нещо радикално, начинът на живот, който води, ще го убие. А той е ежедневен стрес, гонене на кариерни висоти, преследване на победи в съдебната зала, богати клиенти, печелене на още повече пари, ферарита, манекенки, яхти, знаете как е. Някои от клишетата като фераритата и Индия може да ви подразнят, но те са само щрихи от цялостната картина, познати образи, които да ви успокоят и да повярвате на внушенията, които ще сподели адвокатът-монах, щом се завърне. А след завръщането си той е напълно променен, здрав, млад, спокоен, уверен и отива направо при младия си колега, който е тръгнал по неговите стъпки, за да го предупреди и да му помогне чрез новопридобитото си знание. И тук стигаме до същината, заради която дадох максимума от 5 звезди на тази книга в goodreads. Защо тя е толкова добра?

Защото споделя внушенията си по лесен за усвояване начин - разделена е на глави, всяка с отделна история, поука, полезно умение или навик и прости стъпки за усвояването му. Не е никак трудно да се убедите в полезността на съветите на монаха - ако следвате препоръките му ще живеете по-добре, ще бъдете по-здрави, по-уверени, по-успешни, по-щастливи, по-спокойни, по-добри. Кой не иска да бъде такъв? Единствената трудност е в това да спазваш редовно всяка от препоръките.:) Ставайте по-рано, яжте по-малко, мислете за целите си, за положителни неща, отсявайте отрицателните мисли още в зародиш, упражнявайте волята си, концентрирайте се, бъдете добри с другите. Казани в едно изречение нещата звучат прости и безобидни, но проследени в текста ви убеждават, че наистина са важни и могат да променят много у всеки от нас и то за добро. Сигурен съм.

Характерът е по-висш от интелекта.
***
Трудолюбие, състрадание, скромност, търпение, честност и смелост.

Човешката библиотека„Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на двадесет и осмата книга в поредица „Човешката библиотека“:

Приказки за Юнаци и злодеи: втори

Приказници: Калин М. Ненов, Валентина Димова, Лъчезар Енчев, 2018
Редактор: Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Калин М. Ненов, 2018
Художник на корицата: Катерина Данаилова, 2018
Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2018
Снимки: Илка Чечова, Росен Василев, Констанца Христова, СДП „Балкани“, 2018
Електронно оформление: Калин М. Ненов, Александър Василев, 2018

Най-нова версия: 2018-03-06

За да ви пратим „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“, поискайте ни я на poslednorog -в- gmail.com – пишете ни дали предпочитате формат HTML или FB2. Както останалите ни електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити.

Подобно на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ сборникът се разпространява безплатно. Но може да подкрепите усилията ни, като:

  • споделите с нас отзивите или въпросите си – в коментарите долу, или във форума, или на мейла горе. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“;
  • споделите с приятели текста – и ги насочите насам;
  • дарите на гражданските организации и каузи, които подкрепяме. (Списъкът е във вечен процес на допълване. 😉 )

Приказно четене!

March 05, 2018

Сборище на ТрубадуриСиният тайфун: филмът е съветски

Фрагмент от корицата на „Синият тайфун“За илюстрация е използван фрагмент от корицата на Текла Алексиева

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

 

Петър Тушков

Синият тайфун

Или един сборник
със съветски научнофантастични разкази за морето

 

 

Вместо няколко предварителни думи

Библиотека Галактика с основание може да се нарече една от гордостите на фантастиката в България. Малка, но основателна.

Почерковите илюстрации на Текла Алексиева, умелият баланс в подбора на публикациите, породената митология, явлението, която онагледява — поредицата не само рамкира световния процес и му придава ясен облик в културата ни, но и подсилва процеси, започнали много преди същинската ѝ поява.

Благодарение на „малките книжки“ фантастиката в Народната република — казано без каквато и да е сантименталност по отминалите времена и с интерес, насочен към развитието и разговора със света около нас — преживява своя дълго отлаган разцвет и за известно време, най-малкото по продажби, представителите ѝ се нареждат по влияние върху умовете ни редом с произведенията на Шекспир, Марк Твен, Томас Ман, Ги дьо Мопасан, Виктор Юго, Иво Андрич (сред много други). Малки книжки, оспорими по значимост, но несъмнени като резултат и феномен на социално-политическата среда, в която алегорията, символът, литературата са начин свободният ум на човека да опази ненакърнена способността си да вижда духовното отвъд всекидневното.

Не е случаен фактът, че след промените отначало незабележимо, а в днешно време все по-видимо в България се забелязва спад в интереса към фантастиката като жанр. Не е нормално да е така – литературата, каквато фантастиката е, винаги съдържа в себе си изумителен, приковаващ елемент, скок във въображението, който отключва способността да потиснем неверието си достатъчно дълго, за да съзрем проектираната идея във формата. Но не е случайно, защото заедно с постиженията си Библиотека Галактика по някакъв начин е успяла да сложи етикет върху цял клон от литературната изразност и така дори в този момент да я удържа в състояние на отстраненост от важните, от сериозните процеси на литературния и културния ни живот по силата на неразбиране и неспособност за запознанство, които подозрително приличат на предразсъдък

Темата е по-обширна и по-болезнена. За щастие в последно време дори има известни наченки на отърсване от застоя. Споменавам я, тъй като ми дава възможност да изясня нещо по относително разбираем начин: защо от „Сборище на трубадури“ се заехме с нелеката задача да запознаем и млади, и неизкушени читатели с всички 121 книжки от поредицата?

Вчерашната „фантастика“ не е днешната „фантастика“. Жул Верн не е Самюел Дилейни. Трите закона на роботиката не управляват поведението на героите в нито един съвременен български роман, който отчаяно опитва да отстрани от себе си празния етикет „фентъзи“ само за да бъде подминат като такъв, без да е прочетен и без да е направен опит за равноправния му прочит наред с останалите ни съвременни литературни текстове. За да разберем защо, трябва да опознаем етимологията на етикета.

Коя е първата малка книжка в тези ревюта?

„Синият тайфун“  се ражда през 1979 година (изкушавам се да кажа в сив, дъждовен ден) и не е кой знае какво, като се изключат две неща — илюстрацията на Текла Алексиева и фактът, че е книжка № 1 от поредицата, която напълно ще преобрази представите ни за послушна литература. Има уловка — книжката се преструва на „една от нас“…

Какво съдържа?

КорицаСиният тайфун

Вместо предговор, от Георги Крумов

Бомбастичен предговор, който издава висши умения за уверена навигация в опасните води на политическата конюнктура. Може да се възприеме и като умилостивяване на цензурата, и като искрен опит за осмисляне на деянието в условията на жестоката реалност, в която и един виц може да те прати да чукаш камъни.

Бягство, от Север Гансовски

Пътешествие през камбрийския период, в края на палеозойската ера — „Някаква напълно безптича територия.“ Главният герой — Стван — е същински Робинзон, но всъщност заточеник, изселен, затворник в друга темпорална зона, където има само раковини и медузи и ни един жив човек, а водораслите още не са еволюирали до дървета. Приятен поостарял, но отличен книжовен български на превода. Езикът на повестта е жив, описателен и почти никога не успява да възпре действието. Героят действа и това ни спасява от проблясъците на застой във философско отношение. В този свят „Голямата мечка беше още меченце, пъхнало лапа в косите на Вероника.“

За съжаление повестта не е публикувана в цялост (само част първа, с оригинално заглавие „Через океан“, и то със съкращения), но започва увлекателно. Имате чистосърдечното ми уверение, че ми се искаше да можех да я прочета докрай. Несъмнено „изрязването“ се дължи и на тематиката на сборника — разкази за морето, — тъй като в следващите части „Бягство“ ни пренася в различни ери от земната история.

Човекът от Пацифида, от Аркадий и Борис Стругацки

Японо-американско-пацифидска хумореска, ако ми позволите да вляза в игривия тон на руската душевност, която веднага се забелязва от темите, поведението и жизнената философия на героите в този сборник. Интересното в случая – научнофантастичен разказ, за който някой би възкликнал наивно „но това не е фантастика!“ Фантастика е, голубчик.

Мефисто, от Асколд Якубовски

История за Великия калмар! Полезни и забавни бележки под линия (вие преценете кой от двата примера какъв е, аз само малко ще ви подскажа), а мотото ми е, че бележките под линия винаги са добре дошли:

„Милтън — английски поет и публицист (1608–1674), участник в английската буржоазна революция от XVII в.“

„Архитевтис — вид калмар, достигащ дължина до 18 м.“

Има и бележки под линия, които не е зле да си запишете, защото ще ви потрябват за кръстословицата в януарския брой на сп. „Космос“ ‘80:

„Скорпена — риба от сем. костуркови.“

Едно зловещо, напълно неочаквано изречение ще въведе читателя почти незабавно в тази трагична история:

„11 април: „… Наблюдение: тук всички се ядат едни други. Най-малките биват изяждани от по-големите (раци и риби), те — от по-големите, големите биват изяждани от огромните. Храната е за този, чиято уста е голяма и с остри зъби.“

Скъпо струващ опит, от Михаил Грешнов

Разказ от типа „из живота на американците“. Ако американците имаха странни дори за славянското ухо псевдоамерикански имена. Действието започва в Калифорнийския изследователски институт — добре известното научно средище и бърлога, както се оказва, на гениален, но морално затруднен учен, посветил живота си на успеха с главна буква. Дали към края си историята няма да прерасне в категорично заклеймяване на империализма и безчовечността на капиталистическия строй? Подозренията ми, както и на оплетения в играта не съвсем невинен асистент Глен, от чиято гледна точка се води разказът, се потвърждават с пълна сила — намесват се военните. Значи милитаризъм!

В този момент от повествованието ми се струва, че изгледите за Делфина Хари не са от светлите. И се оказвам прав. Ако харесвате струпани на едно място изплакнати в съветски риванол клишета за американската култура, подхвърлено момиченце в инвалидна количка, в името на което баща му се подлага на мозъчна трансплантация, и самоубийство сред открито море а ла Мартин Идън, това е вашият разказ. Чете се на един дъх.

Господарят на залива, от Север Гансовски

Още приключенска проза от моя човек Гансовски. Нямам възражения, защото вече съм му фен. Изречението „Един папуас ми каза, че на запад от Мерауке живее чудовище, което нито един бял още не е виждал“ затвърждава запалянковщината ми и неволно правя асоциация с волните фантазии на Петър Бобев — засега предпазливо, защото не съм сигурен какво ме очаква.

Гансовски, който между другото е участвал като снайперист във Великата отечествена, не разочарова. Като същински Салгари той сякаш преживява чрез своите герои онези далечни земи, морета и приключения, до които се е докосвал като корабен прислужник и моряк: „По песъчливия бряг вървеше папуас с голям бананов лист в ръце. На фона на розовата ивица небе изглеждаше като издялан от черен камък.“ За разлика от Гансовски „Господарят на залива“ разочарова. От първоначалните интрига, приключение и мистерия остава пух и прах, докато постепенно става ясно, че главната роля на чудовището е поверена на нещо като организъм (класификацията е от вида някакъв вид енергия, трекитата знаят за какво говоря), който не може да бъде видян и съществуването му до голяма степен си остава метафизична теория. Великолепно дразнещ финал, за сметка на това!

Синият тайфун, от Александър и Сергей Абрамови

Стегнат, завладяващ разказ за екипажа на изследователски морски кораб, попаднал в най-невероятния тайфун в кариерите на капитан Артур Лепик — червенокос естонец, с рядката способност да се впечатлява изключително трудно — и научния ръководител на експедицията Рогов — виден учен, кръстосал надлъж и нашир земните морета. Само дето тайфунът може и да е от алтернативна вселена. Знам, че звучи безинтересно и поради тази причина не се притеснявам да издам тази част от сюжета. И сами можехте да се сетите — научна фантастика, тайфун, близко е до ума. Историята е сходна по изпълнение до някои от образците на „златната“ американска фантастика и не блести с недостатъци. Дори Рогов претърпява относително развитие като герой, което малко преди ненатрапливия финал подхваща читателя и го оставя нежно в бурните води на собственото му разпалено въображение, за да потърси сам отговорите на най-важните въпроси след края на историята. Преди това Рогов буквално ни е поднесъл на тепсия тези отговори: „А че е невероятно, какво от това — прескочи невероятното и тогава всичко става понятно и обяснимо.“ Според мен тези думи не са се събрали на корицата, иначе сборникът щеше да се казва така.

На Атола, от Иля Варшавски

Това ви е наградата, така че не очаквайте преразказ. „На Атола“ е кратко бижу, което ще ви помогне да се разделите с тънката книжка малко натъжени, леко разчувствани, но изпълнени с оптимизъм и вяра в човека и светлото бъдеще. Идеален финал за сборника и поне за мен въплъщение на причината да уважавам фантастиката от онзи период и от тази страна на Желязната завеса.

Крайна оценка?

Повече от благоприятна. На първо място авторите в книгата не са аматьори (споменах, че един от тях е бил снайперист във Втората световна война, но пропуснах да отбележа, че е завършил филология в Ленинградския университет и през 1979 година вече е натрупал почти трийсетгодишен опит в литературния труд).

Това е достатъчна храна за размисъл, докато човек в действителност чете текстовете и получава непосредствена представа за разказваческите техники, работата с езика, идеите, подтекста и литературния експеримент в контекста на времето и на корпуса от руски и чуждестранни творби, откъдето произлиза всеки един от разказите. „Синият тайфун“ е сборник, който независимо от услужливо, пресметливо съветското си съдържание без съмнение дава силна заявка и демонстрира заложбите на колектива от съставители, редактори и преводачи, които в следващите петнайсетина години ще докоснат върховете на стохилядните тиражи.

Но да не избързваме – предстои ни да поговорим за идните книги в поредицата, в сравнение с които „Синият тайфун“ е скромно, встъпително постижение с колебливи идейни и литературни достойнства. Примамка за неукрепналия ни вкус и подкана да се почувстваме малко по-уверено в непознатия свят на литературен клон, където законите  на категоризацията са странно различни от онези в „истинския“ свят, който току-що – и без изобщо да подозираме – сме оставили зад гърба си.

 

Следва продължение…

 

 

През прозореца“Убийството на художника” – Луиз Пени

“Убийството на художника” си купих от един супермаркет. Обикновено използвам книжарниците за покупка на нови четива, но като видя купчинка с книги дори и на нетипично място като хранителен магазин, просто не мога да устоя на изкушението да хвърля едно око. Понякога разхвърляни по рафтовете с крият съкровища.

ubijstwoto_na_hudojnika

Луиз Пени е канадски автор на криминални романи, неколкократна носителка на литературната награда “Агата Кристи” и на доста други престижни литературни отличия. “Убийството на художника” е първата книга от поредицата за “Главен инспектор Арман Гамаш”.

Главен инспектор Арман Гамаш е легенда в Квебек и отговаря за разследванията на заплетени убийства. Когато в малкото селце Трите бора пенсионираната учителка Джейн Нийл е намерена мъртва Гамаш и екипът му са изпратени да установят дали това е предумишлено убийство или нещастен случей по време на лов. Иделичната атмосфера в селцето крие тайни и под привидно добронамереното отношение на местните се крият конфликти прикрити с години.

Това е криминална история в духа на Агата Кристи и любимия ми детектив Еркюл Поаро. Точно такова четиво търся от няколко месеца насам. Няма потресаващо кървави сцени и пре много обрати, но въпреки това разследването задържа интереса ми. В дълбочина се разглежда връзката между отделните герои и мислите им. Освен възможност за извършване на престъплението се търси и убедителен мотив.

Атмосферата в селцето примамва с топлината в застудяващото време, а местните хора са колекция от странни образи несъвместими един с друг на пръв поглед, но макар чепати са успели да изградят приятелски кръг и да се напаснат. Уютна, домашна атмосфера край камината с чаша вино в едната ръка и топла кифличка в другата. На малката общност и е трудно да повярва, че някой от тях е убиец и би посегнал на съседите си.

Основен акцент в книгата са отношенията в екипа на инспектор Гамаш – на фона на сработените и подкрепящи се колеги, рязко се очертава младата стажантка Ивет Никол. Тя е единак, напориста и самовлюбена, но категорично не се вписва в колектива. Тя слуша, но не чува, гледа, но не вижда, мисълта и остава на повърхността, концентрирана единствено във видимото, материалното. Гамаш прави няколко опита да помогне на младия агент да смени фокуса и да придобие дълбочина. Хареса ми вслушването не само в думите на хората, с които комисарят разговаря, но и на мълчанията, на недоизказаните и премълчани неща. Цяло изкуство е да можеш да чуваш премълчаното и да виждаш отвъд фасадата, която се демонстрира. В днешно време със забързаното ежеднвие и наличието на мобилните технологии умението да си добър събеседник губи важността си. Аз се насладих на разказаната история като разговор с умел събеседник, умеещ да говори, но и да замълчи.

Проявявала съм периодичен интерес към Канада, но никога не съм се задълбочвала в подробностите за страната. Винаги съм приемала канадците като много дружелюбни и дори болезнено любезни хора. Приемах, че топлината в отношенията се дължи на суровия климат на страната. Останах доста учудена от описаното крайно противопоставяне между англо и френско говорящи и цялото разделение в обществото в следствие от това.

Езикът на Луиз Пени е описателен, стегнат и много приятен за четене. Още в началото имах предположения за убиеца и развитието на историята, които в последствие се оказаха верни. Но понеже тази история освен криминална нишка има доста други достойнства, то аз и се насладих и определено я препоръчвам. Книгата е част от поредица и при първа възможност ще потърся за прочит следващата книга в поредицата.

 

Anna Hells' Fantasy placeПръстенът на нибелунга

Елена Павлова, Петър Станимиров

Нека ви разкажа за една колекция от визуално – вербални бижута, съчетали класическа история – по-добрата нордическа митология, поне според мен, от либретото на една велика опера, преразказана от безспорната майсторка на словото Елена Павлова и илюстрирана от магьосника на фентъзийните изображения, оживили не една разкошна книга – Петър Станимиров. Страховитият екип на Кибеа, които аз познавах само като издатели на текстове за здравословен живот и себеусъвършенстване, се захващат с един мащабен проект, несравним с нищо дори далечно подобно на пазара ни, и резултатите са квартет от произведения на изкуството, дето не знаеш да си ги закачиш в рамки ли, да ги сложиш на масичката за ежедневно вдъхване на думи и визии ли, или да ги пазиш в сейф за бъдещите поколения, далече от мазни пръсти, детски фулмастери и чудовища, които прегъват страниците, вместо да ползват книгоразделители.

В ценността на тези книги и слепец би се убедил само като подържи някоя от тях в ръце, и вдъхне от аромата на изящно и с много любов направена книга, каквато поради възрастта ми помня от едно време като вид поне от някои много специални издания от братска Русия, продаващи се в странното културно чудо Руска книжарница, обикновено с името Радуга на него. Да, това си остава за мен символ и еталон на детски рай – руската книжарница, пълна с красота в книжна форма, от която не можех да придобия кой знае колко поради крехката си възраст. Но сега наваксвам с колекционирането на книжни красоти, и Нибелунгите са вече на почетно място. Ако все пак не ви стига това да имате крещяща нужда от четирите красиви албума, които по съвместителство са и доста добри фентъзи истории – нека ви разкажа и малко сюжет, тъй като едва ли ще прекарате към десетина часа от живота си в гледане на оригиналната опера на немски език.

В една алтернативна реалност, която много напомня нордическите предания, Один се казва Вотан, и е в процес на планиране на великата Валхала, където да се отдава на безкрайни запои, докато вярната му съпруга и покровителка на семейното огнище ходи да върши разни божественярски задачки тип Хера мрази Херкулес. За целта му трябва помощта на великаните, единият от които има лошия късмет да се влюби е местната богиня на красотата, която си е класическа шаврантия, и му се пада някак етърва, та трябва хем да угоди на жената за новата къща, хем да не продаде роднина за целите. Междувременно кралят на джуджетата е далече от емоционалните тегоби, но го обсебва идеята за едно мултивселенно господство, чрез добиване на едно конкретно парче злато, скрито в дълбините на Рейн и пазено от няколко празноглави русалки. От златцето се прави пръстен – изненада, изненада, Сауроне, и коронка, но по стечение на обстоятелствата същите се озовават в ръцете Вотански и служат за заплащане за Валхала. Което води до пръкването на Смог…ъъъ, Фафнир, и началото на една добра игра на ментален шах между едноокият бог, рижият Локи – покровител на огъня и няколко велики смъртни, в чиито съдби има твърде много намеса и твърде малко свобода, колкото и да се твърди обратното.

Очакват ви герои, които имат немалко слабости и моменти на абсолютна негероичност; лошковци, с много добра мотивация, но доста ограничени способности за причиняване на твърде дълготрайни последици, и богове, в които божественото не им е в характера, а само в годините и магиите, иначе са си съвсем обикновени хорица, че даже и по-малко, със всичките им страсти и низости, но в доста глобален мащаб. Магии, битки и любов; валкирии, мойри и гарвани; призраци, заблуди и закъсняла прошка. Епичност в най-рядката си и оригинална форма, вдъхновила хиляди писачи, музиканти, творци като цяло от столетия насам. Операта наистина е забавно нещо, когато не я слушаш, а четеш – препоръчвам и една стара жълта книжка, която обожавах да чета като малка – Книга за операта, събрала невероятни истории около създаването на всяка една опера плюс съответното либрето под формата обикновено на приказка. Както и една голяма комиксова сборка наречена История на музиката в рисунки, която нелегално купих преди повече от двадесет и пет години с пари, дадени ми за храна на една екскурзия до Копривщица. НО най-вече – тази тетралогия, която е може би най-красивото нещо в хартиена форма, излизало някога на пазара ни. Нима ви трябват повече аргументи, сериозно?

March 02, 2018

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази просто ще ви върнем в истинския свят. 🙂

Приятно четене!

Тя не е по-добра

Мария Гаралова, 21 г., Медицински университет, София

– Отидете да видите умиращата жена. Забележете повърхностното ѝ дишане. Сърдечната ѝ дейност е много отслабена и ще бъде цяло чудо, ако изкара нощта. – С тези думи ни посрещна лекарят-асистент в реанимацията. Една много намръщена сестра ни подвикна:
– Какво чакате, 3/2, гледайте и си тръгвайте, че и без вас имаме страшно много работа.
Ние се приближихме към увитата в бели чаршафи пациентка. Не изпитвахме страх, а по-скоро някакво странно любопитство и леко циничен поглед към агонията. Аз и всичките ми колеги бяхме студенти едва трети курс в престижната Медицинска академия. Нищо не знаехме още за живота и смъртта, все още бяхме много далеч от ужаса, който изпитах години по-късно при първия изгубен пациент… Колко смешно го наричат бюрократично „безвъзвратна загуба“… И все пак аз, а и вероятно останалите наоколо усещахме по-добре от другите хора какво наистина значи смърт…
– Не може ли да се направи нещо за нея? – попитах главния хирург на отделението. – Нима ще я оставите да се мъчи, докато се задуши и сърцето ѝ се откаже от неравната борба?
– Виж, нямам време да ти давам обяснения, но да, ние сме безсилни. Понякога хората умират, трябва да те върнем на земята, все още нищо не разбираш, ти и твоите приятели в момента си „играете“ на лекари, но ще видите, че понякога нямате власт дори над собствената си съдба, камо ли над другите. – Д-р Георгиев ми обърна гръб и тръгна по дългия бял коридор, престилката му го правеше да изглежда важен, едновременно с това далечен и студен… Аз се почувствах като глупачка, някаква безнадеждна романтичка, която гледа на болницата като магическо място от приказките. Може би той беше прав?! Коя съм аз, че да се боря със смъртта, която идва, за да си вземе своето?!
До края на деня имахме само още една изключително монотонна и скучна лекция. Помня, че говориха за медиаторите в централната нервна система и някакви патологични отклонения. Но аз не можех да се съсредоточа, моите собствени медиатори отказваха да насочат вниманието ми към нещо друго освен към 3/2… Дори името на пациентката не ни казаха, вероятно и те не го помнеха, нали го пишеше в документацията, сложена прилежно в шкафчетата в дъното на стаята. Едва дочаках края на лекцията. Влязох отново в тясната студентска съблекалня на Александровска болница. Облякох се набързо и тръгнах уверено към реанимацията. Като студент, имах право да влизам без специален пропуск. Там намерих дежурната сестра, помолих я да ми даде документацията на умиращата пациентка и да ми позволи да остана известно време край нея, разбира се, без да ѝ преча. Тя неохотно се съгласи и се върна към задълженията си.
Мария Лазарова, на 45 години, тежък инфаркт, късно хоспитализирана, направен опит за операция, безуспешен, сърцето спира цели три пъти по време на операцията… Наложено е незабавно прекъсване на всякакви инвазивни процедури до стабилизиране на болната… Но такова не се очаква да се случи. Операцията е прекратена само за да не се стигне до смърт на операционната маса, много хирурзи правят този трик, за да не добавят излишно смъртни случаи в своята лекарска практика.
Аз самата се казвам Мария, много харесвам името си. Родена съм на Благовещение, а и баба ми носи същото име. Потръпнах, все едно някой вля студена кръв във вените ми.
– Не може да умре, тя не трябва да умре, не искам да умре… – Това си шепнех, докато преглеждах терапията ѝ и премислях вариантите, които мога да предложа за подобряване на състоянието ѝ. Знанията ми бяха твърде повърхности, все още нямах достатъчна подготовка, за да имам претенции да бъда лекар, тогава само си „играех“…
Преди да си тръгна, нарочно се вгледах в студените ѝ невиждащи очи. Тя беше в съзнание, но само привидно. Единствено физическото ѝ тяло беше до мен, а мислите ѝ – някъде в бъдещето. Подсъзнателно тя беше мъртва, а това означаваше само едно: че нямам никакво време за губене.
Прибрах се в общежитието си. Стаята беше пуста, бледите стени ме притискаха, лампата светеше безучастно и ме наблюдаваше с иктеричните си склери, зениците ѝ бяха катраненочерни, но не можех задълго да се вглеждам в тях, защото светлината беше ослепителна. Дадох обективна диагноза дори на безжизненото осветително тяло, но не можех да помогна на Мария… Каква лекарка съм аз?! Като всички останали… Проснах се на леглото и покрих главата си с одеялото, оставих лампата светната. Усещах светлината дори под завивката, изгаряше ме със своите невиждащи очи и ме превръщаше в пепел. Смъртта ми се надсмиваше, тя дебнеше момента, в който щях да прогоня светлината, като натисна ключа на лампата…

Събудих се много рано, крушката продължаваше да свети, но вече не ми правеше впечатление…
– 3/2 почина през нощта – каза ми сестрата, докато оправяше вече празното легло.

… Помня деня, в който реших, че искам да се обвържа завинаги с медицината. Бях в седми клас. Една сутрин се събудих и просто бях сигурна. Все едно някой в съня ми беше изписал със златни букви във всеки един неврон свещената Хипократова клетва. Не се поколебах нито за миг и ето ме – вече от десет години съм успешен кардиохирург, по-просто казано, оперирам сърца… За моя радост никога не съм губила близки хора. Благодаря на Бога. Но около мен е вечното було на смъртта, което се налага всеки ден да разкъсвам със скалпели, да режа с хирургически ножици, а после да го намирам отново невероятно добре зашито от някой по-могъщ хирург от мен, самата смърт. Но аз никога няма да се примиря, никога няма да я оставя да довърши воала си, защото в това се кълна и докато дишам, ще я наранявам, така, както тя убива, бавно и мъчително, не само умиращия, но и обичащите го…

Целия ден се чувствах отвратително. Не ми се ядеше, не ми се говореше, не ми се учеше, не ми се живееше… Вярата ме беше напуснала и всичко ми изглеждаше празно и ненужно. Учех, вземах изпитите си, стараех се, но нещо ми липсваше. Смъртта беше победила, защото ме накара да се предам…
След две седмици на 3/2 лежеше мъж… Той не беше в по-добро общо състояние от Мария. Пулсът му беше твърде забавен, очите му не можеха да стоят отворени, температурата му беше малко над 39 градуса. Дишането беше цяло мъчение….
Дочух далечен говор. Различих гласа на д-р Георгиев.
– Идете да видите умиращия мъж, сестрите ще ви кажат на кое легло е, а и вие сами ще го познаете.
За втори път се изпълних с истинска ярост, безпомощност и решителност, че трябва да направя нещо. Нямах време да мисля, нямаше време да се съветвам с когото и да било, трябваше да действам. За мое щастие студентите не се задържаха дълго. Погледнаха горкия човек, някой се пошегува, че Свети Петър сигурно му праща много здраве. А друг каза, че не се говори така за болните… Глупости. Добре, че си тръгнаха.
Коленичих до леглото на мъжа, който разбрах, че се казва Петър, каква ирония… Беше едва на 50 години. Хванах студената му груба ръка и я стиснах… Той отвори очи и ме погледна. Сдържайки сълзите си, му се усмихнах.
– Всичко ще бъде наред, моля ви, имайте вяра. Не заспивайте.
Петър не ми отговори. Тогава взех една спринцовка и я напълних с физиологичен разтвор. Бях безпомощна и въпреки това не исках просто да стоя и да чакам края му. Издебнах подходящ момент, когато сестрите бяха далеч от мен, и спокойно влях безобидното количество течност в кръвта му.
– Не се тревожете… Ще се оправите. Това е чудодейно ново лекарство, доставиха ни го тази сутрин. То ще стабилизира сърцето ви и ще успокои дишането ви. Всичко, което искам от вас, е да стоите буден. Не заспивайте, лекарството действа само докато сте в активно положение.
За още по-голяма достоверност аз започнах да слагам мокри кърпи върху главата на Петър, разтривах пръстите му и му говорех за света. Разказвах му за живота си, но само хубавите неща… И постоянно го призовавах да стои буден, вливах физиологичен разтвор на всеки два часа, примесен с моята собствена вяра. Молих се наум, никога не показах на умиращия, че се страхувам, че той е в безнадеждна фаза на бавната агония. Не допуснах вариант, че той може никога да не излезе от тази проклета реанимация…

Петър умря на 79 години в пътнотранспортно произшествие.
Аз съм още жива и съм готова да се боря със смъртта, защото едно разбрах със сигурност: тя не е по-добра от мен.

February 28, 2018

Anna Hells' Fantasy placeИстории от стара Япония

Алджърнън Фрийман-Митфорд

Малка колекция от злокобни истории от далечните азиатски земи, изпълнени с коварни магически лисици, агресивни язовци с черни души, демони, ненамерили утеха в живота и смъртта, но отново и тук в държавата на изгряващия светлик, където всичко нереално изглежда една идея по-обосновано за съществувание, най-големите хищници са човешката завист и отчаянието пред пречките на личното щастие. Да, дори и елегантните събратя на извънземните с леко дръпнати очи и цвят на зимно слънце се поддават на тъмните страсти и губят своето спокойствие и хладна усмивка под влияние на три капки саке и едно професионално припърхване с мигли. Но е малко обидно английски лорд да рови под завивките на екзотичните си домакини, и да вади оттам човешката страна на наследниците на боговете на зората, не мислите ли.

Не, не липсва уважение към разкриването на най-известните митове на древна Япония – преклонението пред 47-те ронини е явно, макар и да се усеща неразбиране към искрената отдаденост на господаря и примиряването с волята на кръвожадни закони заради едното възпитание; жертвоготовността на едно лисиче семейство, считано за обичаен символ на демонизъм и лошо отношение, но не се поколебало да жертва най-скъпото си – собственото си дете, за да върне услугата на човеци, изпаднали в нужда, е повече от издигната на пиедестал; а благородството на язовеца, отговорил с етично добро на набожността на монах, проявил грижа и топлота дори към най-изпадналото в пантеона на антропоморфните животински богове, е предадено с тих респект. Все неразбиераеми за западното общество крайности на характери и резки обрати в личността, резултатирали в ярки примери за саможертва в името на доблестта.

Но освен такива подчертано морални моменти, пред погледа ви ще затанцуват космати чайници, бръснари с пухкави опашки, добродушни крабове и мамещи маймуни, гостоприемни врабци, призрачни кучета, котки демони и котки – пазители на дома и семейството, както и неблагодарни съпруги, кръвожадни любовници, жестоки търговци, непоколебими разбойници, щекотливи богаташи, разглезени самураи, пропаднали девойки – въобще целите животински, човешки и демонски светове обличат златоткани кимона и слагат големите маски с изражения на гняв, мъка и прошка, и изпълняват театъра на източните нрави. Понякога разбираме мотивите, друг път не можем да понесем наказанията, а от това колко буквална е справедливостта на ръба на копието и острието на катаната, на днешните мулти-юбер-хипер анти дискриминационни и толерантни читатели може и да им дойде малко в повече. Но старите истории трябва да се тачат, дори ако не можеш да ги понесеш или осмислиш напълно,щото познанието за едно общество, опитващо се дори и днес да запази своята социална уникалност е най-малкото интересно. За почитателите на източното с широко отворени очи.

February 26, 2018

През прозореца“Убиец назаем” – Лора Лазар

Поредната увлекателна криминална история с политически привкус от Лора Лазар.

ubiec_na_zaem

Млада жена е простреляна на изхода на хранителен магазин. Събужда се в болницата и открива, че самоличността и е сменена с тази на депутатската съпруга Каракорова. Ива няма време и трябва бързо да открие кой и погажда тези номера. В същото време ваканцията на комисар Донов е прекъсната, за да поеме разследването с простреляната депутатска съпруга. Всичко тръгва наопаки, а дори колегата му вече не е на линия да го подкрепи. Радослав Ангелов е повишен и вече работи в София. На път към провинцията депутат Каракоров попада в капан с младо момиче, а компрометиращите снимки ту се появяват, ту изчезват.  Мистериозна жена с прякор Вълчицата ръководи подъл план целящ убийството на виден политик. Каква е ролята на Ива и депутатското семейство и какво се крие зад всички тези странни съвпадения ще разберете след прочитането на “Убиец назаем”.

Отново динамична история, изпълнена с резки обрати в компанията на Мишената. Политическите интриги и задкулисни машинации заемат голяма част от сюжета. Актуална и достоверно звучаща с интересни герои и доза хумор. Препоръчвам на почитателите на криминалните истории.

Това е поредната книга от авторката, която чета и мисля е време да сменя малко и да се разнообразя, за да се презаредя за следващите истории.

 

Човешката библиотекаВ подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме още един откъс от приказката „слушаща“. Чудили ли сте се какво става – с тях, с нас, с всички?

~

Още в мига, в който успявам да затворя очи в съня и да ги отворя наяве, съм скочила от постелката и препускам към вратата навън. Пътем мятам първата роба, която ръцете ми хващат, прелитам през прага и с дълги скокове се понасям надолу, към плажа и към морето.
Денят е от тези, в които зърваш безкрайността. Истинската безкрайност – не оня кошмар без край… потръпвам и се затичвам още по-бързо. Онази безкрайност – там, където небето, спокойно и сиво, среща морето, спокойно и сиво. Без да забавям крачка, оставям погледа си да се зарее към нея, да попие покоя, да го разлее надолу към щорма, който блъска в гърдите ми.
Почти стигнах. Босите ми нозе тупкат по пясъка. Бързо въртя глава от единия край на плажа към другия. Къде може да е?
Ето, бялото ято си е на мястото, до потока, чиито топли води димят в мразовитото утро. Птиците – така де, царствените особи – грациозно протягат шии и перят криле, но величественият момент се поразваля, когато ме забелязват и се юрват към мен, съскайки като чета кротали. Аз се смея и съскам насреща им, и хватката на съня вече се е отхлабила достатъчно, за да се стегна, а после да се разтегна в правилния момент, да ги прескоча, да се прескундя, веднъж, два пъти, да кацна върху коляното и ходилото си с не по-малко грация, отколкото тия пернати зверилища зад гърба ми. Сравнението, така или иначе, не работи в моя полза: те са грациозни само преди да те набележат като поредната жертва, която идва да пълни неутолимите им гуши с храна. А като кацат, са си направо грозни… да ме прощава Майчицата природа. Какво сега, не мога да си кривя душата…
Особено след цяла нощ, когато нещо ми я криви.
Плъзвам се още няколко крачки напред, колкото и двете ми ходила да се озоват във водата, където знам, че хищните бели красавци няма да ме последват. Студеничко е, точно така. Да не са луди.
Не бързам да влизам навътре. Нека тялото ми малко привикне. То да привиква, а аз ще повикам – приятелите.
Свирвам с уста, първо тихичко, после, когато от това нищо не произлиза – с все сила. Хм… Днес ги няма? Я пак…
Ето там! Сивата укротена повърхност трепва, за миг се подава гладка гърбина, но не изскача през нея – да не би да им има нещо? – а пак потъва отдолу. И ето пак: подава се и потъва, подава се и потъва.
Е… важното е, че идва.
Когато спира на десетина стъпки от мен, вече виждам контурите му през помътената от студ вода. Това е Грио, любимият на Ирида. Познавам го не само по равномерното сиво, но и по назъбения овал на дихателния му отвор. Но къде е самата Ирида? И защо той не идва при мен, ами се върти на едно място?
– Грио! И теб ли те изоставиха, друже? – Оголвам насреща му всички зъби, които ми позволяват устните.
Неговите собствени – две тесни и дълги дъги от остри камъчета – се белват насреща ми. Всеки път се разтапям, като ми се усмихнат. Всичко става толкова просто, тъй чисто; всички вериги и пранги се свличат от гърди и нозе…
После се сепвам. Давам си сметка, че Грио не използва фуниевидния си език, за да ме пръсне с вода, и че вече наистина идва към мен, но зъбите му продължават да се белеят, и това вече не ми прилича…
Носът му пронизва водата и се забива в стомаха ми. Изплювам въздуха си, падам назад. Изкуството поема контрол над тялото ми, десният ми пищял се стрелва нагоре и се плъзва по задната перка на Грио, която се е засилила сред смерч от пръски към хълбока ми. Ударът е жесток, ужасен, неописуем. Но не изтръпвам. Не мога да събера ума си, за да изтръпна. Мога само да гледам нагоре, към небето, премятащо се над мен, и да се дивя на оная своя частица, която се бори да учлени мисъл в думи.
За…що…

 

– Открихте ли… Ирида?
Издишам остатъка от въздуха – бавно и полека. Насочвам топлината на излизащия дъх надолу, към кълбото от тръни, свило се между слънчевия ми сплит и кръстните прешлени.
– Не сме още – Кап полуизвръща глава от масичката, върху която счуква билките за следващия компрес. Усмивката му загрява вътрешностите ми още. Ала очите му гледат сериозно. – И Грио го няма никакъв. Едни морски охранници разправят, че го видели – видели триметров, чисто сив делфин, сигурно той ще е бил – да пори вълните в посока Сърцевината.
Той хвърля поглед към Рея, която тъкмо ме приближава, понесла съдинка с лед, после ни кимва.
– Ще ги намерим, и двамата.
Затварям очи и се съсредоточавам върху хладната струя, която влиза през ноздрите ми. Тя се спуска надолу по глътката, гръкляна, трахеята и бавно, внимателно, за да не подпали болката пак, облива кълбото от тръни, започва да го отпуска. След малко към хлада отвътре се присъединява благият студ на парченцата лед по стомаха ми. Дланите на Рея ги разстилат от пъпа до плаващите ребра, а после, успокояващо ледени, лягат върху челото ми. Постояват там и се плъзват по слепоочията, покрай ушите, отзад и надолу, отнасяйки капчици пот.
– Признавам си – говори Кап от другия край на стаята, – че и досега ми е трудно да го повярвам. Ако стъпките в пясъка не бяха само твоите, щях да вдигна на крак всичките ни Юнаци – поне тия от Особени произшествия, де… Още е трудно да го приема, Юн. – Тихите удари на чукало в хаванче разделят думите му на тактове. Опитвам се да оставя мелодията им да ме унесе. – Точно на теб да се случи, и точно Грио…
Дланите на Рея бързо се връщат и изглаждат бръчката, всякла се в челото ми. После се плъзват надолу, да помилват веждите ми. Аз отново отпускам клепачи и се съсредоточавам върху следващото вдишване хлад.
– Но пък знаеш ли колко повече щях да се разтревожа – сега гласът на Кап се смее без свян, както, убедена съм, ще видя да се смее и той самият, ако отворя очи, – направо да пощурея от притеснение, ако не беше Грио, а някой… враг.
– Враг… – отронвам аз със следващия си дъх.
– Представяте ли си, мили дами? Юнакиня Юна, издебната и свалена в нокаут от тайнствен враг? Клюкарниците щяха да те разнасят чак до Отвъдното кралство вече…
– Щях… да усетя… враг… – издишвам аз. – Грио… е…
– Приятел – обажда се Рея и аз сепнато отварям очи, за да я потърся. – Само приятел може да нарани така.
Тя стисва съдинката с лед и се обръща. При вида на вдървените ѝ, едва потрепващи рамене болката в стомаха ми изригва отново.
– Е, Рейче, сега пък… – Кап се е обърнал и облъчва и двете ни с усмивката си. – Приятел може да нарани – приятели могат да изцелят.
Той разперва ръце, и едно зелено полусчукано късче литва от тях и се лепва върху стената.
– Приятели могат да ви разсмеят, могат и да ви разреват. – Кап заговорнически вдига пръст към устните си и бърже изчегъртва парченцето, преди Рея да се е обърнала. – Приятели могат да ви накарат да изревете, като видите в каква кочина са превърнали дневната ви…
Рея се е извърнала още на средата на „кочина“ и очите ѝ шарят наоколо в доста успешна имитация на легендарния „сразяващ поглед“ на Юна. Кап, налапал показалеца с провинилото се парче биле, елегантно го измъква, чистичък като ненапита вода, и прелива в най-невинния реверанс на света. Опашката от къдрици засипва лицето му и го скрива от нас. Издават го раменете – тресат се беззвучно, после започва да се тресе целият: лакти, разперени длани, къдрици. Накрая – и да хихика на глас.
Насреща му небето в очите на Рея омеква, лудешки вятър разгонва облаците, и двете като една се присъединяваме в хохота. Моят бързо минава в хрип, в кашлица и в конвулсия.
Когато тъмата и спиралите златни точици пред очите ми се разсейват, отсреща, на една педя от мен, ме гледат два други чифта. Земя и небе, топла пръст и стопляща синева…
Кап скача, завърта се и почукването на дърво о дърво започва наново.
– И все пак… случвало ли се е делфин да нападне човек, някога?
– Големите, косатките, са нападали – казва Рея, докато сменя леда на корема ми. – Наричат ги китове убийци, знаете?
– Да, но – Кап се поизправя, избърсва чело – те делфини ли са наистина? Не са ли по-скоро китове? Така де – убийци?
– Устройството на телата им ги доближава до делфините. По размери приличат на китове.
– А другите, неоспоримите делфини? Те наранявали ли са хора?
– Питомните понякога хапят. Дресьорите си, грижовниците, гости, дошли да ги гледат за развлечение. Даже деца са хапали… Много често е от вълнение. Понякога като част от играта.
Рея маха студената мрежичка от стомаха ми и за миг потърсва с очи моите. Аз полека поклащам глава. Не зная.
– Да, но те са затворници – казва Кап. – И мен ако ме държаха в клетка, и аз щях сегиз-тогиз да наръфам някой… При волните как е?
– Има описани случаи на нападения с… – Гласът на Рея пресеква. – … интимни намерения. Делфините са любвеобилни – побързва да каже тя. Не се обръща; познава ни достатъчно много, за да ѝ е напълно ясно, че няма да удържи смеха си, като види какви танци с вежди играем. Танц с вежди, от Юна и Кап…
– Явно разбиранията им за любов са широки…
Последвалото мълчание всеки населява със свои си мисли, лични и неприкосновени. Накрая го нарушава Кап:
– Това – поне аз, де, не че толкова разбирам от тия неща – не го наричам нападение. То пак е някакъв вид… игра. Нали?… Истински нападения имало ли е?
– Обикновено – Рея се позамисля, – даже да ги дразниш нарочно или да ги нападнеш, те просто се обръщат и се отдалечават. Някои хора обичат да плуват с тях, макар че в цяла Конфед’ия има възбрана. И с право. Хората са им взели толкова много, а сега им се врат и натискат като някакви…
Очите ѝ се избистрят, заострят, заледяват се. Стрелвам с поглед Кап, който тъкмо отваря уста, но тя го пресича:
– Виждали ли сте как изглежда удавен делфин? Като се заплетат в рибарските мрежи на няколкостотин стъпки под водата? Те се задушават, ако поне на половин час не се подадат на повърхността.
Кап е застинал с ръце, по които се стичат зелено-оранжеви вадички, и я гледа смълчано. Аз навеждам глава.
– Виждали ли сте как изглежда селце на фаори след есенния им празник на морския берекет? Върху пясъка лежат сиво-белите тела на делфини, обърнати на една страна, разрязани, с изсипани до тях вътрешности. И така – редица подир редица. Богат пир, тържество на преяждането, с което ще отпразнуваме щедростта на Татко Море…
Аз затварям клепачи и ги виждам върху задната им страна: стотици Грио, но с по-бели коремчета, сега пурпурни от собствените им жизнени течности. Несбъднати мои приятели – с вас няма да си играем никога. Моля ви за покой и прошка…
– Прости ми, Жо. – Рея се е привела към мен и държи лицето ми в шепи. – Аз… пак се отнесох. Прости ми.
– Аз… също знам един случай…
Сега и двамата са замръзнали и гледат мен.
– Мъжът бил… пиян… Делфинът дошъл… да играят… Човекът… го шамаросал. После… делфинът го шамаросал. С опашка… Завъртял се… и си заминал.
Поемам си въздух и го пускам като ласка вътре в стомаха ми. Двамата едновременно отварят уста.
– Пиян бил – изпреварвам ги. – Не успял… да стане…
Рея хапе устни насреща ми. Виждам, че иска да се разсмее, макар да знае, че не е редно. Очите на Кап са станали по-бездънни от нейните. За първи път от много години насам не срещам опора в тях, която да ме задържи, ако политна.
– Аз пък съм чувал – отронват устните му, сякаш съвсем независими от останалото му тяло, – че през последните ни години – (точно така казва: „последните ни години“) – живите твари все по-често нападат нас, хората. Людете в някои мегасели в Гърмания ходят навсякъде с шапка, за да не им окълват врани косите. А пò на север някакъв лос излязъл от гората и хукнал подир малко момченце… Едвам са го отървали. Баща ми разказваше, че лосовете са благородниците в света на дъбравата. Най-кротките и най-безобидните…
Грио – пак затварям очи. – Майчице наша… Какво ви е? Какво става… с нас?

February 23, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЧерният гмурец

Искрен Веселинов

Хубави фентъзийни книги, предназначени за по-скоро малките читатели, но не кои да е, ами онези с подчертаната емоционална чувствителност и интелект, все още незатъпен от агресивните социални мрежи и риалити предаванията по сценарий. Винаги ще си остане любима за мен поредицата на Весела Фламбурари за Мина, както и на Юлия Спиридонова за Попътечото (с изключение на третата част, където темата екология ме хвана в много неподходящо настроение), и ще препоръчвам и двете авторки с две ръце на всяка загрижена майка, която публикува в огромната група на Какво четеш – „Ужас, имам подрастващо, което не чете, как да го накарам да отвори книга?“. Но ето, че мога да добавя още едно заглавие към искрените си препоръки за четене, която може спокойно да се съревновава с Рик Риърдън или Майкъл Скот, или който там е актуалния любимец на всичко около началото на пубертета. Ами да, възможно е.

Сега, знам какво ще кажете като видите книгата в книжарницата – как да дам тази огромна тухла на детето си и да очаквам, че ще прочете повече от две страници преди да се пречупи и да се хване за таблета. Вярно, това си е проблем, но ако хвърлите поглед към собствената си книжна в колекция, в която ако сте от актуалните фентъзисти ще се мъдрят поне няколко тухлоподобия с имена като Хари Потър, Огън и лед или Колелото на времето, ще признаете, че може би точно обемът не е винаги препъни камъчето на читателските начинания. Но, да, ако зависеше от мен Черният гмурец щеше да е една чудесна трилогия в спретнати книжки с красиви корици, които да могат да се носят лесно из раници, големи джобове и чантички, и да се четат в час. Вероятно обаче чисто финансови и технически са били причините да имате един почти 800 страничен епос в ръцете си. Но ви уверявам, че си заслужава. А ето и малко от историята.

Малко момиче от действителността ни, от тези модерните деца, които не могат да се похвалят с класическа семейна среда, но не и с липса на любов от роднините си, попада на мистериозно зайче, способно да ѝ говори в мислите, което се оказва трансмутиран велик магьосник от онези надутите, леко злите и киселите, които обикновено бием с армия от елфи и дриади по игрите. Но в правилната ситуация на наличие на меки лапки и пухава опашка, и най-големият гад всъщност се оказва леко жертва на обстоятелствата и силите си, отгледан да бъде особен вид надчовешки повелител на вселенски процеси, а не просто нормален човек.  А това малко или много си влияе върху характера. И сега този ми ти космически повелител се оказва зависим от малко момиченце, за щастие надарено с магични сили и произлизащо от древен род на вещици, и тръгва на пътешествие в собственото си селение, за да оправи нещата и бъде вече нужния, а не логичния повелител на света си.

А този свят е красив, ужасно красив и съчетаващ в себе си митове и легенди от собствените ни земи и околовръст, от онези почти доисторически времена, когато природата е имала достатъчно осезаеми лица и силите ѝ са били почти неограничени. Хората отново са язва по лицето на вселената, раса – унищожител на другите, потъпкваща древните, неразбираща различните, анихилираща силните. Но все пак не всички са си отишли – тук са и самодивите, юдите, древните вълци, магичните животни, аватарите на цялото сътворение, живеещи на остатъците от магията, и още какви ли не епични герои от почти забравените легенди. Тук са и злите магьосници обаче, които искат да събудят онази част на живота, която отговаря за хаоса и мрака, и което логично ще доведе до край на всичко светло и добро, или най-малкото ще разтърси баланса изоснови до степен и на Кхтулу и приятели да не им иска да останат за партито по закриване на света.

В богатството на този изумителен мизансцен имаме няколко централни герои, към които почти незабавно ще емпатизирате до степен да стискате палци и да прелиствате френетично страници по малките часове, омагьосани в красивите думи на лесния за четене, но и много приятно интелигентен език на автора, мятайки се от приключение в приключение, от една земя на друга, срещайки сума ти създания, за които толкова отдавна сме знаели, че въобще сме ги забравили от поколения. За мен Черният гмурец е от книгите, които се четат през зимните ваканции, на топло, с чаша какао или чай, пътувайки спокойно през разкошната фантазия на автора на едно изумително приключение за малки и големи. Та ако ви е много сиво навън, и имате свободно време – ето ви една добра идея за стопляне на душата .

Първи впечатления от последно прочетенотоСестри - Даниел Стийл

Някой ме попита защо съм почнал да чета женски книги, а аз даже не можах да обясня каква е тази, щом не е женска. Най-кратката версия вероятно би била, че това е книга за едно семейство с четири големи дъщери. Да, всъщност това я прави доста женска.

В тази книга няма нищо невероятно, изненадващо, странно. Тя разказва плавно и равномерно за напълно делнични неща в живота на едни обикновени хора. Е, в самото начало имаше една катастрофа, която остави сестрите без майка, а едната от тях ослепя, но това беше само нужното побутване, което да промени досегашния им живот и ние да проследим какво ще стане с тях. Могат ли четири големи жени, всяка с живота и професията си, временно да заживеят заедно, за да се опитат да помогнат на пострадалата, и какво ще стане с баща им, който е бил болезнено зависим в ежедневното си съществуване от жена си?

Наистина гледната точка, от която са представени героите и действието като цяло, е малко по-различна, отколкото ако разказваше мъж и героите бяха братя, но това е само забележимо, без да прекрачва в дразнещо. Нормалността на разсъжденията и реакциите на героите е като живителна струя, която успокоява читателя и потвърждава собствените му подозрения и съмнения в подобни житейски ситуации. Чрез героите си Даниел Стийл най-общо казва: "Не се притеснявай, това при теб е нормално, виж на колко други хора се случва, не е голяма работа, ще се справиш. Може дори да е било за добро." И на човек му олеква.

Наистина авторката и героините й обръщат доста внимание на неща като кой с каква коса е, с какви дрехи, как му стоят, на бижута и интонации. На срещи с мъже, кой колко яде, кариери, домашни помощнички, ревюта, адвокати по разводите. Неща, които са ми чужди или защото са твърде женски, или твърде американски. Но пак да повторя, защото е важно, разсъжденията и реакциите на героите са нормални и човек се успокоява, като вижда, че и други мислят като него.

Та така. Браво на Даниел Стийл, но ако може да ги пише по-кратки, би било още по-добре.:)

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази… ще ви пренесем другаде.

Мистериозно четене!

Джак Никълс и прокълнатото светилище
Книга I: Господството на драконите

Ерик Биляров, 16 г., ПМГ „Яне Сандански“, Гоце Делчев

I глава

Джак не искаше да повярва, че всичко това е истина. Не можа да проумее, че това му се случва тук и сега и че той няма абсолютно никакъв избор, нито пък път назад. За него случващото се бе в пълен разрез с действителността, с това, което за него бе истинско и нормално. Залепил лице на стъклото, Джак се опитваше да се успокои, да се събуди от кошмара. За жалост, това не бе сън. „Елеваторът“, както го наричаше той, се спускаше бавно и неумолимо все по-надолу, разпалвайки още и още притеснения и страхове у момчето. Вътре бяха то и една жена, облечена в елегантни дрехи. През цялото време тя не издаваше никакъв звук, нито пък правеше нещо – само стоеше като застинала отстрани, не отмествайки ледените си сиви очи от пленника. Когато всичко наоколо потъна в мрак, Джак не можа да издържи повече. Страхът му прерасна в ярост, той започна да удря бясно по стъклото, а след това се нахвърли на прислужницата. От съседната стая веднага дотичаха двама мъже със сини униформи. Яките им ръце повалиха момчето на земята и последното, което то усети, бе спринцовката, пробождаща врата му.
Джак бе абсолютно нормално 13-годишно момче, слабо, с руса коса, сини очи и изпито лице, живеещо в щата Орегон заедно със своята майка. То не познаваше баща си, който, по думите на майка му, заминал за работна среща преди 14 години и никога повече не се върнал. Къщата им бе недовършена и те живееха в една мултифункционална стая. Животът, който водеха, беше сравнително спокоен. Майката получаваше стабилни доходи в рекламна агенция, а момчето ходеше на училище. То страдаше от дислексия, пречеща му да се развива и обучава нормално. Болестта го караше да се затваря в себе си, да избягва контакти и общуване. Съучениците му не му оказваха никаква помощ и подкрепа; единственият човек, при когото срещаше разбиране, бе майка му. За жалост, тя нямаше възможност да прекарва време с детето си, тъй като шефът ѝ я затрупваше с работа, обикновено се прибираше след полунощ, а понякога отиваше някъде, обяснявайки на Джак, че има спешна работа.
Момчето се бе приспособило към начина си на живот, примирявайки се с наложителното. За да компенсира до известна степен липсата си, Лорета, майката, му приготвяше всяка сутрин специална закуска и го караше с кола до училище. Той нямаше нищо против – вечер заспиваше до бавачката, а сутрин се събуждаше до майка си, която правеше всичко по силите си да му осигури спокойствие и безгрижност. Растейки, момчето забелязваше някои странни и дори страховити неща: всеки ден мъж с черни дрехи стоеше на ъгъла на къщата им, когато то се прибираше от училище; майка му често водеше телефонни разговори, след които изглеждаше угрижена и притеснена, а понякога хора с униформи звъняха на вратата им, търсейки „пратката“. Джак винаги биваше смъмрян от майка си, получавайки поредното предупреждение да не отваря вместо нея никога. Момчето не разбираше защо майка му бе толкова настоятелна и защо го гонеше винаги, когато предаваше „пратката“ – малък пакет, опакован в червена хартия. Любопитството винаги го побутваше да наднича и подслушва, но никога не получаваше нужната му информация. Детското му съзнание не осмисляше сериозността на положението и бедата, в която бе изпаднала майка му.
И така, животът течеше, дните отминаваха. Обичайните „закуски-реванш“ и мистериозните срещи продължаваха. Докато един ден не се случи немислимото…
Джак се прибираше от училище. Когато стигна до дома си, забеляза, че мъжа с черните дрехи го нямаше. Влезе вътре, заключи и зачака бавачката. Минаха час, два, а тя не пристигаше. Момчето започна сериозно да се притеснява. Точно когато бе готово да позвъни на майка си, тя го изпревари. Думите ѝ бяха кратки и многозначни:
– Джак, тази вечер бавачката е заета. Ще се наложи да останеш сам. Не се страхувай, надявам се, че нищо няма да ти се случи. Знай, че те обичам и че никога няма да те изоставя.
Връзката прекъсна. Оставяйки телефона, Джак усети ледени тръпки. Гласът на майка му бе ужасно неспокоен и несигурен. Той седна на дивана и се загледа в телевизора. Неусетно стана време за лягане и понеже се бе изморил много през деня, потъна в дълбок сън веднага щом затвори очи.
На следващата сутрин Джак се събуди, когато слънцето бе високо в небето. Майка му я нямаше и той започна да я търси веднага щом стана на крака. Беше изненадан защо не го е събудила, а изненадата му прерасна в притеснение, когато не видя обичайната закуска на масата. Момчето повика майка си, потърси навсякъде – никаква следа. „Невъзможно е да е тръгнала за работа“ – помисли си Джак.
Облече си якето и излезе навън. Там, точно пред къщата, бе спряла черна лимузина. Наоколо нямаше жива душа, а на предната седалка се отличаваше човешка фигура. Страхът надделя над любопитството и момчето се върна бързо вътре, заключи, пусна пердетата, включи телевизора и се зави презглава.
След около час събра кураж да погледне през прозореца. Пулсът му се учести, а лицето му пребледня, когато отметна завесата и видя лимузината. Стоеше като скован, зяпнал превозното средство. След известно време се опомни и разбирайки, че това няма да се махне, реши да отиде и да провери. За жалост, бедното дете нямаше избор. Колкото и да трепереше от страх, отвори вратата, стъпи с единия крак отвън и в този момент усети как нещо го сграбчва. То бе прекалено силно и преди Джак да види нападателя си, главата му бе покрита с торба и тежък удар по главата спусна мрак пред очите му.
Когато се събуди, той вече беше в елеватора. Не знаеше как и най-вече защо е попаднал там. Изправи се тежко, беше целият отпаднал и усети нещо на врата си. В момента, в който го докосна, го прониза пареща болка и реши, че е по-добре да не го пипа. Всичко последващо се случи сякаш за няколко минути, докато двамата мъже не го приспаха отново.
Бяла стая, огромна плазма и плътни стени бяха нещата, които Джак видя, когато отвори очи отново. Цялото му тяло бе приковано върху тясно легло, на устата му имаше лепенка, главата му бе изключително замаяна, а устройството на врата му бе непокътнато. Той стоеше така около две минути, когато се стресна от внезапното включване на плазмата. На екрана се появи мъж с обезобразено лице, плешив, носещ черно сако. Явно можеше да вижда Джак и на лицето му се изписа видимо задоволство. Зад него се движеха лаборанти, а на стената, гравирани с неоново зелено, се отличаваха инициалите „ЦМК“. Мъжът прочисти гърлото си и неприятният му дрезгав глас прокънтя в ушите на Джак.
– Най-накрая! Този така жадуван, очакван с нетърпение момент най-накрая дойде! О, момче, съжалявам, къде са ми обноските… – и той натисна един бутон, с който освободи оковите. След това се представи. – Аз съм идиомат Драндър – главен управляващ на нашата малка, но мощна корпорация. Може би се чудиш защо си тук, на дъното на океана, каква е тази сграда, къде е майка ти. Имай търпение и ще узнаеш отговора на всичко това, ако оцелееш, разбира се.
Лицето му остана безизразно и сурово, а тонът му караше Джак да потръпва.
– Имам крайно основателна причина да те задържа в плен и да те подложа на всякакви немислими страдания. Всъщност го правя, защото ти си… особено специален за мен. Със сигурност в момента в главата ти се разярява бойно поле между въпроси, объркване, страх, несигурност… Колко жалко, че няма как да осъзнаеш пълните мащаби на предстоящото. Истината е, че съм длъжен да ти благодаря. Оп, съжалявам, току-що пуснах още една бомба. Ха-ха-ха. Само ако можеш да видиш изражението си! Съжалявам, но това е всичко, което ще получиш от мен… засега. Часовникът тиктака, времето лети, безценното ми произведение на врата ти си върши прекрасно работата, а краят наближава с всяка изминала секунда! О, би ли изпълнил една моя заръка – постарай се да се запазиш относително непокътнат… все пак ти ще бъдеш последната, най-значима кукла в скъпоценната ми колекция!

February 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeРазмяната

Роджър Зелазни

След дълго пребиваване в забвението на отдавна издадените книги, отпреди един млад живот време, Зелазнийската Размяната получи нови дрешки и страхотен превод на Комата, и дом под крилото на издателство Сиела. За съжаление знаете сделката – втората част Лудият жезъл ще види бял свят в подобаващ осъвременен вид само, ако настоящето съкровище намери повече свои читатели, та нека се опитам да ви убедя да станете едни от тях.

Преди много години едно издателство Пан, специализирало се по настоящем в сборници с приказки, имаше собствена поредица на класически фентъзи и фантастични заглавия от добрите години на пишещите задокеански приятели на невъзможното, когато клишетата се наричаха все още нови идеи, и тепърва предстоеше да бъдат копирани от куцо и сакато в световен мащаб с променливо качество, но в обилно количество. Един от пионерите на по-сложните повествования, смесващи настояще или близко технологично бъдеще с мистериозни алтернативни приказни светове, е Зелазни, и освен великата му Амбър, ни е оставил и немалко други заглавия, които да заслужат вниманието ви, особено ако си падате по маргинални жанрове и идеи скачащи от сай-фай към епично фентъзи с лекотата на същий дракон с имплантирана огнехвъргачка. В последните години не едно от позабравените му заглавия видяха бял свят отново в нови преводи и страхотно оформление, та и Размяната е част от този поток, като според мен – една по-забавна част, най-вече за фентъзилюбци като мен.

Но за какво иде реч,  и какво разменяме в книжка с дракон и китарист на корицата, сякаш директно пристигнало от обложката на мелодичен рок албум от 80-те? В едно конкретно измерение си съжителстват –  да речем – кротко, два свята, или по-скоро го карат на активни периоди от студена и не толкова студена война. Единият е технологично развит на ниво няколко години световно господство на Илън Мъск, а другият е застинал в положение Властелинът на пръстените преди проект урук-хай. В първият природата е отстъпила смирено пред техниката, заместила дървета, насекоми и аромати с техните механични алтернативи, а във втория бодро припкат кентаври, четката за зъби е инструмент на злото, а един магьосник се опитва да вземе първенството по лошотия. И присъстваме още в първите страници на края на една вероятно епична битка, в която уж негативно настроените биват внимателно зарити под купчина камъни, а единствената издънка на древния и малко зъл магьоснически род бива предвидливо запратена в другия свят, откъдето предполагаемо няма да пречи на живота на плашливите селяци от феодален строй, които презират магия и технология с еднаква страст и страх.

Само че има едно правило за равновесието, което казва, че ако вкараш нещо от единия свят в другия, трябва да изкараш друго на негово място. Вкарваш бебе, изкарваш бебе. Но като не се прави проучване за семействата на разменничетата се оказва, че на мястото на дете на велик магьосник, вкарваш дете на велик технически гений, което е горе-долу същия таралеж в гащи, само че във втория случай – метален. Растат двете объркани деца с всички качества на семействата си и създават огромно неравновесие, натрапвайки магията в чисто техническо измерение, и изобретенията в свят на ниво от тип потни селяндури давят жена, щото не я болят яйчниците по време на цикъл,  ерго – е вещица. Двете измерения  – бавачки на натрапничета, полагат всички усилия да върнат статуквото, и младите ни юнаци се сблъскват след двадесетина години, в условия на притежавани по рождение различни сили, с еднаква мотивация да унищожат хабитатите си и техните обитатели, много малко морални причини да бъдат добри, и една жена, която в крайна сметка май никой не получава.

Очаква ви превю на титаничен сблъсък между неизбежно развиващата се технология, невъзприемана, отхвърляна и заклеймявана от недоучените обитатели на едно рурално и запретено откъм прогрес общество, и стихийно възникващата магия, оцеляваща по силата на древни правила и закономерности, неподлежащи на никой физичен закон или математическо уравнение, и пак в същото общество, за което всичко различно и ново е лошо, и дори няма значение с какъв характер е. Един вид Северна Корея с кентаври, в която древни мистици и актуални технолози се опитват да облагородят, но почвата отхвърля активно всичко, различно от ориз за покълване. Дракони ще се събудят от десетилетия сън, обсебени артефакти ще се активизират за живот, древни цивилизации ще подадат морна главица от историческите анали и ще започнат своето неизбежно ревитализиране, смесвайки реалности в почти катастрофална невъзможност.

Историята е великолепна в своето различие и лекота на повествованието. Няма многотомие, излишни обяснения, детайлности извън контекст. Характерите са ясни, ако и объркани. Мотивацията е младежка, и затова буйна и неразумна, подчинена на сили извън обсега на свободната воля, но и разбираема. Катарзисите идват и си отиват, доброто не винаги побеждава, но то и добро с конкретика няма. Героите спасяват първо себе си, а после околния свят може и да бъде пощаден. Едно от любимите ми Зелазниански упражнения по фентъзилогия с маргинални елементи, което бих препроръчала със страстта на зализано момче с чуждестранен акцент и спретната раничка, тропкащо на вратата ви да ви пита дали искате да си поговорите за неговия любим въображаем приятел. Понякога не е нужно да бъдем сериозни, сериозно.

Библиотеката„Земя за прицел“ – началото

Има отлични книги, за чието съществуване знаеш отдавна, но те просто не са успявали да влязат в живота ти. До момента, в който някоя случайност открехва вниманието ти към тях и започваш да съжаляваш, че не си ги открил по-рано. Но тази закъсняла среща се превръща в литературно събитие, щипка осъзнато удоволствие. Често това е някоя класика, но и по-съвременната проза крие изненади от подобно естество.

Срещата ми със Свобода Бъчварова е сред тези „закъснели“ литературни събития и бе провокирана от прекрасните нови издания на петтомника „Земя за прицел“, които се появиха в началото на годината с логото на „БГ книга“. Първоначалната ми реакция беше: „О, това са твърде много томове, абсурд!“. След това любопитството надделя (признавам си, надделя над скептицизма ми към съвременните български писатели, творили през втората половина на ХХ век). Още с първите няколко страници усетих, че книгата просто ме засмуква. Скептицизмът бе заместен от безкрайно учудване, от приятна изненада. Получи се химия, която е възможна само при сблъсъка с истински добра литература. А „Земя за прицел“, бога ми, е точно това!

София, началото на ХХ век. Младото княжество вече е на картата на Европа, а в него кипи бурен икономически и политически живот – тясно преплетени, разбира се. Строителите на съвременна България са политици, военни, ветерани от Априлското въстание и Освободителната война, финансисти. Сред тях е могъщата фигура на Борис Скарлатов – банкер с огромен опит, предприемчивост, връзки и най-вече нюх към парите. Скарлатов е капиталист – възприема парите не като стока за трупане, а като нещо, което трябва да се завърти, да повлече със себе си развитието на една или друга област, да донесе растеж. Личността на стария банкер постепенно израства пред читателя в цялата си детайлност – богатата къща, противоречивия личен живот и нелеката семейна история, обкръжението, познанствата. И, о, каква изненада! Скарлатов не е демонизиран, не е представен като кръволок  без човешки образ, както комунистическата пропаганда се е опитвала да внуши в течение на десетилетия. Напротив, виждаме го в човешки образ – със своите слабости и силни страни, с емоциите, които понякога са разрушителни, а друг път твърде хуманни. И този образ, този капиталист се е промъкнал изпод зоркия поглед на литературния цензор в социалистическа България? Изненадата ми беше голяма.

Нещо повече, за първи път може би от „Тютюн“ до този момент виждаме толкова детайлен поглед над света на капитализма. Чуждестранни банки търгуват с влияние, водят се преговори за държавен заем, а основни действащи лица са банкери, финансисти, дипломати, политици. Сцените, в които Скарлатов е в стихията си и планира инвестиция в смел нов проект и търси съмишленици сред хора, на които познава дори кътните зъби, са потресаващо реалистични и толкова екзотични за роман, писан през 80-те! През цялото време имах усещането, че чета нещо твърде актуално, напълно съотносимо към днешния ден, където – каквото и да си говорим – именно силни личности като Скарлатов и неговите познати предприемачи – движат икономиката и кръговрата на паричните потоци.

Зарязах всичките си предразсъдъци и бях погълнат от роман, чието звучене е на нивото на световната съвременна класика. Усещането ми от първите 200 страници бе за български аналог на „Тай пан“, един от бисерите в Азиатската сага на Клавел.

С развитието на сюжета на сцената излиза синът на стария Скарлатов, който дава началото на втора, също така интригуваща сюжетна линия. Неговият образ, по много характеристики противоположен на бащиния, обещава повече от любопитно действие по-натам в романа. В самия край на първи том той преживява драма, която по всяка вероятност ще промени избрания от него път и ще го приближи още повече до съдбините на родината. А тези съдбини са особено присърце на Свобода Бъчварова, която изгражда удивително ярък образ на една почти забравена България и нейните строители. Парадоксално – строители, които са в забвение и немилост от същия този режим, допуснал все пак на пазара да излезе толкова дързък роман.

Продължавам към втори том с настървение и огромен ентусиазъм!

Публикувано от Георги