Планета Читанка

August 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeХипи – некромант, елф – пироман и маг – бюрократ влизат в кръчмата…

Л. Г. Естрела

Ха сега се замислете какво се разбира под герой в един що-годе нормален фентъзи роман? Вероятно почваме от млад момък, най-много девойка, задължително сирак, обезателно със случайно открити свръхестествени способности, и винаги в условия на една дебела и надвиснала сериозно над света опасност, която само нашият фърфалак може да разреши. Към отбора му най-вероятно ще се присъедини стар, но много благ магьосник, някое и друго гневливо, но със златно сърце джудже, нежен и благороден елф, а ако сме много в настроение – някой преминал от правата страна на закона бивш кокошкар с много вдъхновяваща лична история, обясняваща престъпното му поведение.

Но какво, ако почваме от млад некромант, успешно оттървал се от предшественика си и завладял замъка му, заедно с едно полу-измерение от вселеноядни ужаси в мазето и гигантски франкенщайн експерименти с много кисел характер в килера, и добавим неговия нов ученик, което е невръстно девойче с остри като ножове сенки, отвратителен вкус към ярко розовото и неизчерпаем арсенал от опити за убийство върху учителя си? И после присъединим класически бюрократ, с особена дарба да съхранява всичко в невидим джоб – разкъсване на реалността; елфиня, специализирала в огнената магия и ръкопашния бой, мразена от всички растения, с изключение на най-отровните; древен войн със слабост към бонзаите, пътуванията във време-пространството и тайните, и нахвърлим за красота и малък дракон – мелез, наполовина свещен бял, на половина корозионно черен, пясъчен елф – безмилостен масов убиец и крадец, плюс шайка от брилянтно обучени плъхове – нинджи със слабост към силно избухливи вещества? И ето ви на една доста впечатляваща купчина от необичайни герои, които не знаеш дали ще е по-добре за света да заколиш в леглата им, или да им бъдеш скромен летописец.

Инди авторката Л.Г. Естрела е създала един откачен свят на лоши, по-лоши и юбер лоши индивиди, където финансовата инжекция и индулгенциите от местните управляващи помагат да се започне една своего рода биологична война на принципни престъпници срещу безпринципните им такива другари. Така де, ако имаш заплаха от прекалено бързо осъзнали се и практически неунищожими механични големи, решили да създадат своя държава, или демонски господар, планирал да направи чаено парти с братовчедите си Ктхулу и Дагон, и доста приятели, което ще струва една – две вселени, щото хубавият чай си върви с добра хапка живот – кого викаш, от кого би се лишил? Абсурдни ситуации за създаването на екип, по-смехотворен от което и да е Марвел или ДС събрание на специални хора, щото то просто шотландско уиски и миша пикня не вървят винаги някакси. Богатство от битки и хумор, анимационно-геймърска обстановка и огромна усмивка на задоволство от всяко преодоляно препятствие, минало винаги някак на косъм и обикновено чрез намесата на великата некромантска лопата. Да му се чуди човек какво толкова е направил света на Естрела, че е натъпкала по него всичкото възможно зло, и още малко отгоре, за да го накара да писка по нощите от ужас, че анти-вселената се крие под леглото с букет месоядни рози – активистки за джендър равноправие. Писателско отмъщение, ще.

Първи впечатления от последно прочетенотоДва вида истина - Майкъл Конъли

В Лос Анжелис, където изписването на опиати с рецепта е сериозен бизнес от десетилетия, има нова схема. Наричат ги капери. Те наемат пристрастени към болкоуспокояващите старци, зареждат ги с фалшиви рецепти и ги разкарват с бус из аптеките из целия град. После им взимат лекарствата, дават им по едно, колкото да ги поддържат зависими, а останалото продават на черно. На другия ден пак. Оксикодонът е хит. И така чак, докато баща и син аптекари не са разстреляни показно, заради опитът на младежа да напусне схемата. Това се случва в Сан Фернандо, където след пенсионирането си Бош ходи да помага на доброволни начала и да разнищва стари случаи.

Чак сега ми направи впечатление как Конъли винаги е внимателен със старците. Героите му се държат видимо много уважително със старци в старчески домове, изслушват ги, носят им нещо забранено, но пък любимо за ядене, говорят си с тях за миналото, което обикновено им е много по-ясно запечатано от настоящето. Добри хора, така трябва.

Пак имаше джаз и лосанжелиски ресторанти, Хари пак беше рязък с много хора, да не кажа груб. Срещнахме се с бившия му партньор Джери Едгар, който сега дреме на някаква административна службица извън системата, но веднага се хвърли да помага. Жените вече са сравнително далече от дневния му ред, но работните му принципи си остават същите. Правдата е на първо място, опасността на второ и горко на този, който понечи несправедливо да го натопи по първия параграф. Ново беше и за Хари, и за нас да го виждаме да работи под прикритие, но не беше неприятно. Мики Холър също се мяркаше, като подхвърляше шеги за Матю Макконъхи, който го изигра в "Адвоката с линкълна".

Приятна история, като единственото тъжно е, че трябва да чакам година за следващата.

August 14, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПроклятието на Белиал

Димитър Цолов

Така нужното и очаквано продължение на дивата вакханалия с вампири, кукери и върколаци с главен участник един много прецакан от живота лекар в междувидова клиника, придоби своят ударен апогей в Проклятието на Белиал. Ако ви е харесал задъхания екшън, неочакваните обрати и непредвидимите, но някак ставащи бързо симпатични герои – продължението на кървавата ърбън епика ще ви допадне още повече. Ще се завърнем в миналото и ще погледнем в редиците на мистичните кукери, прилични по-скоро на изключително добре организирана престъпна организация с Кръстника и всичко останало. Ще потънем още едно ниво навътре в подземния свят на вампири и върколаци, чиито мотиви за оцеляване в условията на буквално загиващ свят стават все по-разбираеми и някак приемливи до онази степен, която направи лошите момчета от един български сериал – е, единственият що-годе прилично гледаем без позиви за повръщане, да станат ако не любимци, то поне напълно оправдани в действията си, колкото и да бяха ултрасно крайни в помислите и разбиранията си за живота.

Ще разберем и за съществуването на една тайна организация с гарантиран неутралитет, балансьор, макар и финансово зависим, впечатляваща дори просто с факта, че е намерила начин да я има насред безкрайните войни между твърде добре мотивирани същества с твърде много причини да искат нечия смърт, най-вече на главните ни герои. Древни същества ще излязат от сенките, за да помогнат или попречат, но все пак доведат нещата до финал, от който няма как да не сме доволни, с онзи особен тип усмивка на изключително зарадвания от събитията читател, който от няколко часа не може да отлепи поглед от страниците на книгата пред себе си, шептейки до болка познатата мантра- Обърни се, избягай, не му/ѝ вярвай…, дето ги крещим понякога на телевизора, но по-често на книгите, когато нещата очевидно тръгват на лошо.

Та, ако екшънът, но изключително добре описания такъв, майсторски подхванатият сюжет с криминални и ърбън елементи, но без пряка връзка с основната ни действително тук и днес, както и готините герои, несвенящи се да ликвидират завинаги проблемите си с хладно оръжие или юмруци, в опит да запазят някой и друг невинен живот, са вашето нещо – ведната тръгвайте да преравяте нета как да се сдобиете с книжките на Димитър Цолов – Доктора, всяка една от тях е точната, идеална доза от книжното лекарство против скука и униние. Повече лекари трябва да пишат, според мен, това с дозирането някак винаги го разбират идеално 🙂

August 10, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВратата със седемте ключалки

Едгар Уолъс

Добрите криминалета си личат от първите страници, особено ако в тях се представи изключително интелигентен и по възможност симпатичен полицай или минимум детектив, странна история или зловеща мистерия, и труповете почват да валят малко след началото, и поддържат темпото на кръво-валежите с по една душа на петдесетина страници. И в тази идеална рецепта е винаги добре да се включи и някоя шармантна дама с висок дух и просто очарователно личице, която да я заплаши смъртна опасност и да се подложи някак основата за голяма и много почтена любов. Та в този ред на мисли Уолъс е повече от майстор в изграждането на интригуващата кримка, предназначена за бързо четене на крак в някой автобус или на бюрократична опашка. Да, предвид сезона и на плажа става, стига да внимавате пороят да не направи малката книжка на баница-бюрек с мастилен пълнеж.

Какво можете да очаквате освен класическото заплитане на престъпления, ексцентрични богаташи, луди учени, забранени биологични експерименти, стари книги, тайни проходи, добре заключени гробници, смъртоносни обрати и британска любезност? Ами просто едно активно повествование, топли главни герои, оцеляващи напук на опитите на твърде много сенчести личности, сума ти пътешествия, комични сблъсъци и хероизъм от висша класа, защото това е от стария вид литература, където читателите се идентифицираха със силни и хитроумни протагонисти, а не както е напоследък модерно – с отхвърлените от обществото и ощетените от живота такива. Човек е голям, колкото са му големи мечтите, а тук хората се осмеляват и за добро, и за лошо да залагат на внушителните мащаби, и то на всяка цена. Добре е когато намериш в себе си читателско уважение и за злите губещи, и за милозливите победители – явно авторът си е свършил добре работата си да забавлява. Не е шедьовър, но дава всичко, което търсите в добрата, стара кримка, абсолютно всичко.

August 07, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМайстори на феи

Весела Фламбурари

Помня онези специални детски времена, в които фантазията ми не знаеше ограничения и виждаше светове във всяка особена пикселизирана шарка на фототапета (да, да, беше модерно пък), във всяка странна шевица на килима или не особено добре направен шев на дреха, като атропоморфизирах почти всяко скупчване на сенки и цветове в добри феи, зли магьосници и смели принцове и принцеси, търсещи истинския си път и съдба. На ум съм написала вероятно поредица, съперничаща си по обем с Енциклопедия Британика, и чак когато попаднах на Килимените хора на Пратчет, разбрах че в това си приключенстване по гъливерски не съм сама, и сме повече тези, дето виждаме паралелни светове, надничащи зад стръкчето мушкато на терасата. Или в лехите с ягоди на една специална градина…

Насред квартал, изпълнен с фабрики и творчество по калъп, е оцеляла една специална малка работилничка за кукли, в която не просто се произвеждат красиви фигурки, а се създава живо изкуство. От едната страна се възправя недоволния манифактурист, с огорчено сърце и изпълнена със завист душа, от другата го чака мистериозна личност – творител на завоалирани чудеса, до чието ниво на перфекционизъм и магия е почти невъзможно да се стигне. Но с една капчица вълшебство се променят правилата, и по силата на миниатюризацията, нашият уж лошковец се възправя срещу грешката си, и попада в света на една градска градина, населена от странни, страшни, ужасни, но и много, много красиви същества. И започва вихреното приключение в търсене на начин да се победи калъпа, за да се възроди индивидуалната прелест на малките очарователни недостатъци и уникални особености, които правят личност от всяко нещо, одарено по естествен или чародейски начин с душа.

С великолепни илюстрации и топли думи, сюжетът настъпва и престъпва страниците пред очите ви, говорейки на позаспалите деца във всеки от нас, шептейки и кикотейки се докато кара саксията да се превърне в могъщ, ако и доста саможив магьосник; капката, процедила се от чешмата да се прероди в малко пакостлив воден дух, а позавехващите ягоди да подскочат като яростни войни, защитаващи царството си от нашествие. Прекрасна история за дъждовни следобеди, когато дали сами, дали гушнали някой наследник или пухкав домашен любимец, ви се прииска да помечтаете за онова, което не е там, но е видимо за специалното детско супер зрение, наречено диво, естествено въображение. Времето между тези красиви корици ще е най-носталгично топлото, което може да ви донесе една книга. Позволете си това пътешествие във времето и ми кажете после дали усмивката случайно не е цъфтяла по лицето ви поне един ден след това просто ей така. Така обичайно става с добрите магии – действат.

 

Първи впечатления от последно прочетенотоМога да прескачам локви - Алан Маршал

За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости.

Алан Маршал е австралийски хуморист от близкото минало, но вие това вероятно си го знаете. Превеждан е обилно още през комунизма и е бил доста популярен у нас.

Централната фигура в този негов автобиографичен роман разбираемо е самият той и борбата му с живота, след като като малък се разболява от детски паралич и остава сакат. Когато обаче си позитивен човек и отвътре повече ти идва да се смееш, а не да плачеш, дори животът с патерици може да бъде смешен, а когато околните видят как приемаш нещата, те също попиват от теб това ведро поведение, спират да те съжаляват и те приемат за равен. Или поне децата го правят, те са по на "ти" с емпатията.

Страшно приятни истории за детството на Алан във фермата, където баща му обяздва коне, а той ходи за риба с приятели, да ловят зайци с примки, да гледа конете, а чат-пат и да ходи на училище. Премеждията му в болницата, с патериците, по-късно с инвалидния стол, как тайно се учи сам да плува и да язди пони. За всички симпатични хора и животни, за природата, скитниците, песните.

Втората половина от книгата му е вече като току-що дипломиран счетоводител, който се мъчи да си намери работа в големия град, където се сблъсква челно с предразсъдъците на възрастните. Горчив опит и унизително отношение, които обаче вероятно са били нужни, за да се кали волята му и да придобие нужния за писателското поприще широк поглед върху хората и отношенията им.

Когато чета хубави книги за деца никога не мога да се начудя как някои хора и като възрастни още помнят начина, по който разсъждават децата. Това го намирам за изключително интересно и дори обикновени случки започват да ме развеселяват и ми е много интересно да ги чета.

Въобще, Алан Маршал е голяма работа и няма да съжалите, ако посегнете към негова книга. Гаранция!:)

По-късно видях някъде една съвсем хубава на вид котка, изхвърлена от някого. Нейната вкочанена неподвижност ме изплаши. Обясниха ми,  че е мъртва.
***
Веднъж татко след като свали някакви нови ботуши, които разтъпкваше, и нахлузи старите, с ластични кончови марка "Джилспай", възкликна: "Тези ботуши са божествена работа." Затова смятах, че Исус носи ботуши марка "Джилспай".
***
Мислех, че когато станеш мъж, страхът, болката и нерешителността просто престават да съществуват.
***
Под влияние на татко аз често сравнявах хората с коне и сестрите, които припкаха нагоре-надолу из отделението, ми приличаха на понита.
***
Уважавах мъжете. Смятах, че са способни да преодоляват всякакви трудности, че притежават голяма смелост, могат да оправят всичко, знаят всичко, силни са и на тях може да се разчита. С нетърпение чаках да порасна и да стана мъж.
***
Когато Алан слушаше как дърварите си говорят за живота:
Смешно, но човек никога не може да се ожени за жена, толкова добра, колкото майка му. Десетки пъти съм се убеждавал! Днес всички жени са еднакви. Може да се каже, че от ден на ден стават все по-лоши. Влез в килера на моята стара майка, например. Дявол да го вземе! И мишка не можеше да си проправи път сред бурканите с туршии, конфитюри, бутилките със сокове и бира. И всичко е направено от нейните две ръце. Помоли жена си днес да ти свари гърне сладко... - той махна презрително с ръка.

August 04, 2018

През прозореца“Огненото разпятие” – Лора Лазар

“Огненото разпятие” е поредната книга от поредицата за Михаил Донов – Мишената.

ognenoto_razpqtie

В местността Боаза изгаря огнено разпятие, a пламъците му озаряват нощното небе. Това дава началото на поредица от необясними и зловещи пожари, които започват да се появяват на различни места из града. Между пожарите няма връзка освен присъствието на млад и талантлив местен художник. Оги Аладжов обаче не си спомня нищо и не знае как се озовава край пожарите. Той е обсебен от магията на пламъците и единственото му желание е да я пресъздаде в картина.  В града ненадейно се появява странен скитник, който се завърта край младия художник в опит да му помогне да се спаси от оковите на пламъците. А една млада журналистка тръгва по следата на сензацията за сбъднатите наяве огнени сънища на младия творец. Михаил Донов и колегата му трябва да разнищят загадката преди още някой да е пострадал.

Лора Лазар отново ни представя увлекателна и изненадваща криминална загадка. В историята има интереси персонажи, описани в дълбочина и притежаващи плътност. Авторката много подробно е проучила пожарите и механизмите за възникването и контрола им както и тънкостите на изобразителното изкуство. Езика отново е описателен и пълен със сравнения.  Тук до края не можах да открия извършителя, а съмненията ми бяха разделени в няколко посоки. Определено се усеща градация и израстване, което се надявам да продължи в следващите книги от поредицата. Има сюжетни нишки, които се повтарят в повечето да не кажа всички книги за комисар Донов, но не ги приемам за недостатък. Като пример мога да посоча девока, която в началото е много резервирана към комисаря, а в последствие го приема за закрилник и спасител.

След доста ровене в Интернет най-накрая успях да разкрия къде се развива действието в историите на Лора Лазар и смятам, че това е Търговище, родния град на авторката.

Препоръчвам на любителите на криминални романи.

August 01, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЯнко и вълшебната книга

Ангел Вълканов

Ще ви разкажа за една прекрасна детска книжка, начало на голямо приказно пътешествие, но и напълно задоволителна като самостоятелна история от моя най-любим тип, в който намираме щастие и магия там някъде встрани и отвъд. Всичко започва изключително минорно, с едно умиращо сираче, изоставено от живота, вселената и всичко отстанало да отдаде последния си дъх в самотата и тишината на отхвърлените. Но зад стените на болницата, където всички виждат в него само терминалната диагноза, една сестра го поглежда с очите на нещастна съпруга и несбъдната майка. За да облекчи поне малко дните му, добрата самарянка му носи странна книга от един още по-странен старец, отишъл си с усмивка от тъжния ни свят, и за късмет, или не съвсем, тази книжка се оказва портал към различен свят, където смъртта е нещо доста по-контролируемо.

Макар и движеща се по напълно класическите релси на епичното фентъзи за подрастващи, с все сираците, специалните способности и боговете, скрити в кьошетата и чакащи своя час, тази модерна приказка успешно добавя щипката реалност на болезнения ни живот и я комбинира уместно с надеждата за достъпен източник на всичко хубаво, което безнадеждно липсва, и така или иначе няма как да дойде вече в сивото ни ежедневие. Смущаващото утро на повествованието бързо пристъпва към далеч по-пъстрия ден на фантазменото, докато стигне до топлата вечер на личното задоволство, където всеки си е на мястото и бъдещето с усмивка е гарантирано. Е, поне засега, но докато я има надеждата, я има и силата да защитиш това, което обичаш.

Героите са разбира се малко едностранчиви – като за начало все пак трябва да се разпределят ролите на добрите и лошковците, да се раздадат оръжията и да се подготви почвата за епичния сблъсък. В условия на многообразна магия и внушителен пантеон от противоречиви божества, на хората в света зад огледалото им се налага да се справят с върколаци, огрета и вещици – преобразители, къде естествено зли, къде поробени от нетърпящи възражение обсебващи чародейства, и то с всички възможни средства, включително някой и друг номер или еволюционно подобрение. Отношенията са маркирани по възможно най-лесния за възприемане начин за едно не особено пораснало дете, а за възрастните остават доста усмивки в ситуации на натурализъм.

И все пак я има и суровата нотка на естествения ход на нещата, където хората умират, мразят, изоставят и потъпкват всичко важно, само заради променените си възприятия за ценност. Доста труден урок за преподаване, и тази книга може би върши една идея повече работа в това да научи децата ви на живот, отколкото вероятно първоначално ви се е сторило. А защо само децата, уверявам ви, че и порасналите индивиди с изумление ще открият някоя и друга очарователно лесно предадена истина. Та ако ви се пътува из свят на говорещи котараци, потомци на величествени дракони, професионални магьосници, въплътени природни елементи в деца с внушителни сили в зародиш и началото на едно топло и истинско приятелство – то доверете се на Янко и вълшебната му книга, и си позволете едно добро приключение в света на мечтите и магиите.

 

July 27, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМистериите на Уна Крейт

Шон Томас Одиси

От какво имате нужда в една мрачна лятна утрин, дето по една или друга ваканционна причина ви е свободна,  когато е ясно, че небето скоро ще се продъни и Зевса ще си поиграе на улучи неверника в тълпата с някоя и друга гръмотевичка? От книги, огромни чаши чай или капучино и някоя и друга котка, разбира се. И ако точки 2  и 3 от универсалния списък на щастието са по-скоро според хранителните и алергичните ви навици, то номер 1 си е номер 1 – добрите и увличащи вниманието книги са лек за всяка лоша шега на божествените повелители на времевите изменения и глобалното затопляне. Та ето ви една добра поредица за целите за натриването на носовете на някое и друго кисело божество на климата, която макар и да е малко детска, е и очарователна, мрачна и забавна.

Уна Крейт живее на тайната улица – нещо като странична реалност на нашата, отваряща се всяка нощ за по час към град в света, някога Париж, Прага, Лондон, а сега Ню Йорк, и приютяваща самотни пътешественици и магове по душа. От другата страна на този своеобразен пропусквателен пункт на вълшебствата е самата земя на феите, но не малките сладки същества с пеперудени крилца, а селенията на Маб и Глориана, с все елфите, таласъмите и особено пакостливите, изплетени от чародейство гадории, за които разказва Сузана Кларк в нейния магнус опус за Стрейндж и Норел. Уна е една от последните надарени по кръв с магия от феите, и затова е предопределена да стане върховен магьосник на улицата, само че има няколко неособено малки проблемчета, стоящи пред тази задачка. Мистериозната ни тъмноока красавица е още дете на около 12-13, убила е с магия по погрешка майка си и малката си сестричка, и общо взето се изживява като Холмс, а не като Гандалф.

И това носи повече недоразумения и катастрофи на полу-магичното селение, отколкото всички престъпници, които някак все се появяват неканени в картинката, и не се свенят да демонстрират впечатляващи жестокости, нищо че животът отвъд вратите на реалността ни би трябвало да е една идея по-добър от обичайното. Безмилостни предприемачи, живеещи с отвратителни способи по няколко столетия; брутални убийци, скрити зад лицата на иначе интелигентни и мирно живеещи хорица; вампири -измамници, вещици  – крадци, че даже и политици – от всеки познат вид отрепка се намират обилни количества дори и в това прелестно място, застинало насред стиймпънк викториана, с въздух наситен от свежи вълшебства. И само невръстната Уна може да помогне да не се разпадне този малък рай на магията. С късмет, остра мисъл и безценната помощ на  шепа ценни приятели, едно девойче съзрява, бори се с огромна лична вина и се отпитва да приеме себе си, като между другото все спасява света.

История за силата, прошката и отдадеността на мечтите, но и за магия, престъпления и хумористични подмятания към настоящето ни. Мистериите на Уна Крейт е малко мрачна, но брилянтна с умело подбраните социални теми, вплетени в наистина впечатляващо увличащи приключения с хора и магични същества, на място, за което няма как да не бленувате нощем под завивките. За съжаление на български са намерими само първите две части от трилогията, които могат да се четат и самостоятелно, но третата е черешката на тортата и онзи финал на детството на Уна, за който трескаво хапех нокти в първите две. Забавление от най-непретенциозния порядък, и гарантиран някой и друг следобед или сутрин в добра книжна компания – за мен по-голяма препоръка от това просто няма.

 

July 24, 2018

БиблиотекатаТигри в калта

Представете си малкото немско градче Хершвайлер-Петерсхайм (само си го представете, не е нужно да го произнасяте). Влизате в аптека с нетипичното име „Тигър“. Посреща ви добродушен възрастен аптекар, всъщност най-възрастният аптекар в Германия. Поне до 2015 година. Името му е Ото Кариус и освен ако не сте запалени по военната история, вероятно няма и да разберете, че пред вас стои един от най-резултатните немски танкови асове от Втората световна война, записал на сметката си близо 200 унищожени танка на противника!

Уви, такава среща вече не е възможна. Възрастният ветеран умира в началото на 2015 година, но освен аптеката, именувана на легендарния танк, Ото Кариус оставя в наследство и своите мемоари. „Тигри в калта“ е неподправено свидетелство от първо лице за бойния път на 502-и батальон тежки танкове на североизточния фронт – между Нарва и Дюнабург, както и последните сражения на автора в заключителния етап на войната срещу американците на Запад.

Още като видях, че книгата е излязла на български език, хукнах към книжарницата. И макар че, както винаги, имам цяла купчина други книги, които търпеливо чакат своя ред, „Тигри в калта“ някак намери пряк път. Книгата е от поредицата „Хроника“ на издателство „Прозорец“, в която вече фигурират спомените на генерал фон Манщайн, СС гренадира Курт Майер, танковия разузнавач Вили Кубик и др. Чудесна поредица, стартирала преди години в несъществуващото вече изд. „Атика“.

„Тигри в калта“ ни пренася директно в най-северните части на Източния фронт, където Ото Кариус постига успехи като командир на един от най-резултатните танкове на Вермахта – Panzer VI „Tiger“. По времето, когато този модел е въведен на въоръжение обаче, „блицкригът“ на германците безвъзвратно е затънал в калта на необятната руска степ и ходът на войната е започнал да се обръща. Следващите страници са изпълнени с описания на сражения, в които ясно личи накъде отиват нещата. Германците постоянно съкращават фронта и отстъпват под натиска на руснаците, а на Кариус му предстои да се сблъсква с неизброимите танкове на съветите почти до края на 1944 г., когато след тежко раняване и последвало възстановяване е изпратен на Западния фронт.

Не бих казал, че танковият ас е най-сладкодумният автор на мемоари, на който съм попадал. Кариус се ограничава строго до собствените си наблюдения и спомени, без да дава много допълнителен контекст на събитията. А ежедневието на танкистите не е от най-вълнуващите, въпреки огромните опасности, на които са били подложени. И все пак „Тигри в калта“ са спомените на войник, изнесъл на гърба си трудностите на войната, при това с ясното съзнание за дълг. Кариус не е стратег като Хайнц Гудериан, неговият поглед е погледът от купола на „тигъра“ на бойното поле, не на кабинетната карта. Говори много за другарството, което на фронта е от изключително значение; за „ивановците“, както леко презрително нарича руснаците; за началниците, някои от които с твърде съмнителни качества; за верния „тигър“ и всички перипетии, през които е трябвало да премине неговият батальон в битките между Нарва и Дюнабург.

Кариус определено е роден под щастлива звезда и това става ясно на няколко пъти в книгата. Не само че се измъква от няколко тежки ранявания и остава жив, но съдбата го изпраща в края на войната на Западния фронт, където опитният танкист бързо вижда разликата между американците и руснаците. На този етап на практика краят се усеща във въздуха, войници и цивилни масово обръщат поглед към „освободителите“, а американците без особена съпротива навлизат дълбоко в Германия. Въпреки това Ото Кариус продължава да се сражава и от позицията на днешния ден това изглежда удивително странно. Самият той пише:

„Днес често се чудя защо не си позволявахме да се предадем. Явно всичко беше загубено и войниците едва ли можеха да продължат да  оказват съпротива. Да, но не искахме и не можехме да повярваме, че всичките ни жертви са били напразно“.

„Тигри в калта“ е и неговият опит да отговори на критиките и „клеветите“ към германския войник след 1945 г., или както самият Кариус споделя в предговора: „Моите думи в крайна сметка се превърнаха в оправдание на германския войник на предната линия“. Легендарният танкист е сред многото бивши военни, които споделят тезата „Изпълнявахме дълга си„. И звучи честен в думите си.

Макар да отстъпва по драматизъм и екшън на моя фаворит сред военните мемоари – „Пилот на Щука“ на Ханс-Улрих Рудел, или на спомените на Адолф Галанд (редно е да признаем, че едно е да летиш с „месершмит“ из висините, съвсем друго – да гледаш противника през процеп в бронята на танка), „Тигри в калта“ е интересно свидетелство, което си заслужава четенето.

Съществен минус, който разваля общото впечатление, е преводът на книгата. Още в началото установих, че нещо ми се губят смислово някои параграфи, а на отделни изречения дори спирах, изчитах ги и мислено оправях словореда, за да си изясня какво се има предвид. „Прозорец“ можеше да се постараят с по-добър преводач в случая.

Публикувано от Георги

July 23, 2018

Anna Hells' Fantasy placeБлатна треска

Даниел Иванов

Отварят се портите към ада и през тях минават всички страхове човешки и същества недишащи, но твърде много ядящи плът и души. Няма много изходи, водещи на сигурно място, а и спасителите нещо ги няма, или вече са заровени няколко метра под земята. Полицаите винаги закъсняват непростимо много; тези, раздаващи малко нелегално правосъдие намират тъжния си, ако и вероятно етично справедлив край, но престъпниците – вредители също преминават последната граница към отвъдното, не и без да оставят твърде много пробойни в щита на добротата. Последните защитници биват изконсумирани от плодовете на човешката завист и алчност; невинните стават идеалните жертви без дори искрица надежда за спасение, а тези, осмелили се да поискат сметка от силните на деня твърде бързо откриват истинския смисъл на думи като безнадежност, безпомощност, безсмислено упорство.

На такива, и още купчина подобни размисли се е отдал Даниел Иванов в поредния бисер на колекция Дракус. Динамични разкази, с много кръв и гнусотии, както си и трябва за един добър хорър. Еднакво количество човешки и нечовешки чудовища ще попируват с особено щедрото си стадо жертви, и въпреки почти винаги доброто въоражение, като в класически филм на ужасите онези са винаги по-силни от тези, а хепи-ендът просто не се случва. Героите, и злите, и що-годе добрите, ще ви се запечатат в съзнанието, и ще ви провалят съня за не една или две нощи. Та какво друго да искате от подобна компилация, освен равни дози страх и ужас, и то поднесени качествено, стегнато и нарочно твърде разумно. А, и една нужна забележка към читателите – някои от историите на Даниел не са особено подходящи за лгбт хора, и такива, които им симпатизират, или просто обичат да веят байрячето на анти-дискриминацията. Сатирата се смесва с агресията, и ако резултатът е, ами, забавен, все пак не се преглъща лесно щом имаш някои специфични убеждения. Крайно, но добро, много добро лекарство против спокойни сънища. Предупредени сте!

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Коралайн" на Нийл Геймън


cover project by me

"Коралайн" беше издадена преди години от издателство "Бард" и за отрицателно време изданието стана ненамираемо. Моята книга беше открадната и затова преиздаването ѝ за мен беше повод за празнуване. Защото това е чудно странна и възхитително страшна книга, която балансира страховитото и гротескното с детската смелост. За много хора "Коралайн" не е нещо особено, но те бъркат. Много бъркат. Прозата на Геймън и илюстрациите на Дейв Маккийн (които в българското издание са прекалено малко) са измамно прости. Само че полетата на моята книга са запълнени с размисли за отношенията между децата и възрастните, препратки към други текстове и примери за Алиса. Лекото докосване от Луис Карол е без претенциозни двусмислици и откровено епигонство– Геймън е създал нещо, което е изцяло негово. Тъмна история със зловещ сетинг и герои, които са опаковани със смислени теми и метафори, които децата могат да разопаковат сами и да прилагат в живота си. "Коралайн" показва ценността на семейството– въпреки че семейството е нещо, което не сме избрали, ние трябва да се справим с това и да го приемем. Другото послание е да не се доверяваш на нещо, което изглежда прекалено хубаво. Тревата от другата страна не винаги е по–зелена. Историята изследва и хищническите последици от родителската любов– другата майка е чудовището на сбъркания майчински инстинкт. Тук ще кажа, че да, има неща, които могат да изплашат едно дете. Но това не е предупреждение, а препоръка, защото култивирането на страха е едно от най–големите удоволствия в детството. Както казва самият Геймън– "Коралайн" е по–страшна за възрастните отколкото за децата, възрастните я приемат като хорър история, а за децата това е приключение. Огромна къща, дъждовни дни, родители, които са вечно заети и нямат време, съседи, които включват застаряващи актриси и чалнат господин, трениращ мишки, отегчено дете, двадесет и един прозореца и четиринадесет врати, от които едната е заключена– очевидно е какво ще направи скучаещото дете. И така Коралайн открива тайния проход, свързващ нейната къща с изкривена реалност, която отразява реалния свят и където всичко покрива най-големите ѝ мечти. Но само за кратко. Геймън е прекалено интелигентен, за да се опре на свръхестественото– случващото се е много по–мистериозно от това– и мъдро е оставил Коралайн да се изправи срещу страшните неща сама. Единственото същество до нея е една сардонична и много котешка котка. Историята е близо до детската перспектива: Коралайн не се опитва да разбере естеството на другата майка и какъв е другия свят, тя просто се съсредоточава върху това да върне родителите си и да разкара другата майка. Способността да възприеме сюрреалистичното е типичната способност на детето да приема без съмнение ексцентричността на собствената си реалност. Присъщо е на Геймън да взема митовете и легендите от нашата култура и изследва по-тъмната им страна, и в процеса той показва нещо интересно за себе си и обществото ни. Той е отличен разказвач (тук мога ли да кажа колко презирам Goosebumps? Те са като детски Harlequinn, които насърчават лошото писане). И няма да разберете как ви е въздействал, докато не зебележите, че вратата в стаята ви изглежда доста странно. Самият Геймън казва, че от всичките си книги "Коралайн" му е отнела най–много време и това е книгата, с която се гордее най-много. И има защо да е така.
А Тери Пратчет е казал, че "Коралайн" е шедьовър. Кой ще посмее да му противоречи?


Други ревюта:




Първи впечатления от последно прочетенотоПриказки - Александър Пушкин

Друго пътешествие този месец ме изстреля към неподозирани места в руската шир, където освен мачове от световното и безаналогова техника, са оказа че има и друго.

И понеже с предишното пътешественическо книжно предизвикателство с мускетарите видях доста зор с обема, реших да не се нахвърлям примерно на "Война и мир", а леко да си отдъхна с нещо кратко. Така четенето на четири приказки сред жегата на каменния Петербург ми дойде бир таман. По принцип имам силни предубеждения към мерената реч, а в частност към приказката за рибката и неизлечими травми от назубрянето й наизуст в четвърти клас, но чисто по християнски реших да дам още един шанс за поправителен на Пушкин и не сгреших. Приказките се оказаха много приятни.
  • Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед. (Тук заглавието ме отменя и ми спестява почти изцяло усилията да казвам кои са героите, какви са отношенията помежду им и какво ще стане накрая.)
  • Приказка за рибаря и златната рибка. (Рибешката история за мен вече няма зловещ привкус и ужасът от изпитването е изличен. Остана само поуката какво се случва на алчните бабички, както и защо не трябва да се уйдисва на всяка женска прищявка.)
  • Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци. (Тази беше по-скучна.) 
  • Приказка за златното петле. (Не бъдете неблагодарни, защото това не води до нищо добро, и внимавайте на кого какво обещавате.)

July 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПървите хора на луната

Хърбърт Уелс

Имам огромна слабост към истории от онези времена, когато хората са били тъй дълбоко очаровани от лунната магия и легендите за скрити светове под повърхността на изтерзаната ни планета, а Марс и Венера са ги имали за нещо като малко далечна провинция на Британската империя, леко по-наляво от Индия или Кипър, дето в умовете на средния брит са били накрай света, разбира се. Наивитетът и абсурдността на идеята да се пътува из космоса с нещо като затворена каляска или стъклено кълбо, и да се достига винаги до напълно обитаема планета с богата растителност и човекоподобни крале и принцеси е толкова романтична, че просто няма как да не докосне онази детска надежда за пътешествие отвъд хоризонта и приключения без край. И Хърбърт Уелс подхранва доста тази мечта с брилянтните си небивалици и любезно чувство за хумор, отнасяйки ни на една напълно откачена Луна, на която хората не са никак очаквани.

Всичко започва напълно класически – един самотен учен – особняк среща млад нехранимайко с амбиции и от съдбовното им приятелство се ражда откриването на съвсем нов материал със супер сили, ако и с цената на вдигнат във въздуха дворец и разни други неприятности като потрошените прозорци на едно градче плюс някое и друго рандъм осакатяване на безименни селяци. С помощта на този материал, наприличващ на нещо като укротена черна материя, облицоват голяма стъклена топка и се изстрелват към добрата стара Луна в опит за намиране на ценни метали, които да направят двамата авантюристи изключително добри партии за женитба. Само че вместо безлюдна обветрена скала, каквато всъщност е, нашата спътническа приятелка се оказва див свят с непрекъснат цикъл на буйно раждане и ледена смърт на агресивна растителност, а под кората ѝ се крие цяла цивилизация на странни изроди, които никак не се радват на иноземни посетители.

Нашите герои се впускат в отчаяна надпревара с времето, климата и местните чудовища, докато се опитват да опознаят новия враждебен свят и да отмъкнат колкото се може повече злато, оказало се нахвърлено практически по-често от чакъл на лунната повърхност. Изживяват кошмарни срещи с местната флора и фауна, биват заловени и подложени на странни процедури, успяват даже да направят метеж, и да демонстрират за пореден път, че по-низко същество от човека няма. На финала заплахата от лунните човеци е почти фатално надвиснала, и също като контетата от началото на миналия век ще си изгризем ноктите в опит да не гледаме твърде често навън за надвиснали извънземни кораби, докато кършим пръсти над съдбата на двамата ни изключително неподготвени за човешки емисари клетници. Който е чел нещичко от Уелс – знае какво да очаква и няма да се разочарова – разкошна фантазия, черно чувство за хумор и недостижима елегантност, която не натежава, а някак извисява читателските сетива. Уелс = любов 🙂

July 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВлиза един човек в книжарницата

Очарователната малка книжка пред вас ще ви разсмее и разплаче едновременно – смехът, защото това са покъртително забавни истории за ситуации на епичен сблъсък между книжари и клиенти, а сълзите ще дойдат при осъзнаването, че това в книжарницата влизат и абсурдно тъпи индивиди, чието обслужване с усмивка би трябвало да се награждава с нобелова награда за мир. Да, леко ми се строши брилянтното заблуждение, че в места пълни с книги винаги влизат само интелигентни, чувствителни и високо образовани индивиди с идеална лична хигиена. И ми умря мечтата да си имам своя собствена книжарница, защото аз лично не мога да намеря толкова зен в себе си, че да обслужвам нагли и горди с тъпотата си хора, дето си търсят подпирачка за масата или нещо, което да им отива на пердетата в хола.

Признавам, може би съм твърде крайна, но как да отговоря на клиента, който изпада в гневен пристъп, щото виждаш ли няма да му дадат отстъпка за три книги наведнъж, каквато е получил като си е взел три кила бахур от производител, и е твърдо убеден че не е въобще възможно да има такива хора дето да си купуват по няколко десетки бройки наведнъж. От една страна хем ми е приятно, че съм митично същество, сравнимо само с бледозелен еднорог за ужасно много лица там някъде навън, хем тесногръдието и отказа да видиш друга истина, освен тъповато постигнатата своя собствена някак ме гневи на всите мета и квантови нива. За неадекватните и веещи байрячето на незнанието си клиенти мога да ви говоря много и от собствения си опит, но някак си мислех, че при книгите няма да е като при дрехите. Но не би. Който харесва Оруел и Азимов не си пада по Коелю и Букай, ей, не и в едно и също десетилетие, да си знаете.

Обаче, като оставим настрани моя гняв сравним само с този на Ахила Пелеев, книжката е безумно забавно сборниче с почти анекдоти, забавни дочути разговори, сбъркани ситуации плюс уникални илюстрации, показващи едно към едно какво е в главите на някои клиенти – пишман читатели, и какви точно способности на маг Николета плюс Ванга и Нострадамус за вкус си трябват за професия книжар. Оставам с много надежда, че има и достатъчно прекрасни четящи пазаруващи, които като мен излизат от книжарница с купчинка на ръба на това да ги направи напълно слепи за околния свят, изпълняваща щрих по щрих онзи комикс с малката героиня с кожено палто и летящи пачки из въздуха насред класическа книгопродавница. Поклон пред всички книжни хора, и дано са им повече положителните емоции, а не разочарованията от човешкия вид.

Първи впечатления от последно прочетенотоТримата мускетари - Александър Дюма

Нощем всички котки са сиви.

Едно инцидентно служебно пътуване из парижките потайности ме подсети да си припомня историята за мускетарите и техните лафове и приключения. За по-пълно потапяне в местната атмосфера, така да се каже.

Вярвам, че историята за премеждията на четиримата лекомислени младежи е позната малко или повече на всички, така че няма да досаждам с излишни преразкази, а само ще обърна внимание на това, как книги, които имат характеристиката да са интересни, мъдри и забавни едновременно, трудно остаряват. Вероятно и с хората е така.

Както ще се уверите от приложените цитати (доста са, но си струват), не е никак чудно защо тази книга е била любимо четиво на много поколения мъже още преди "Швейк" и "Кръстникът" да започнат да претендират за същото. Героите са млади, лекомислени, бият се за щяло и нещяло, ядат и пият на поразия, посягат на чуждите жени и харчат на широко. Как да не им завидиш?:)

Освен това господин дьо Тревил печели десет хиляди екю годишно, следователно той е много голям благородник.
***
Капитанът на мускетарите вдъхваше възхищение, страх и обич, което е върхът на човешкото щастие.
***
Виждате ли, драги приятелю, вие нямате никаква работа, но аз съм много зает.
***
Със слугите е като с жените: трябва да ги поставиш веднага на мястото им.
***
Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.
***
Ние сме вярващи като мохамедани и неми като гробове - заяви Атос.
***
Повтарям ви, пазете се, жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще.
***
Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.
***
В същото време на огъня се печаха нанизани на шиш яребици, а от двете страни на голямото огнище кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието.
***
Дребна работа е това, дребна работа... Това беше любимият израз на Атос.
***
- Вижте какво, драги Арамис, - рече д'Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, - прибавете към трудността и краткостта и бъдете положителен, че вашата поема ще има още две достойнства.
***
Не познавам жена, която да заслужава труда да я търсиш, ако си изгубил следите й.
***
Човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.
***
Аз не вярвам на жените, платих си за това, и най-вече на русите жени.
***
"Дявол да го вземе!" - помисли си Портос. - Това е много жалко. Уважавам старостта, но никак не я обичам варена или печена."
***
По онова време хората не се стесняваха толкова много както днес.
***
Атос, както винаги, нито го разубеждаваше, нито го насърчаваше. Той беше привърженик на свободната воля. Не даваше никога съвети, без да му ги искат. При това трябваше да му ги искат два пъти.
***
Аз съм много доволен, че убих онзи обесник, момчето ми, защото да убиеш англичанин е свято дело.
***
Всичко може да се случи - животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът със смях отронва една по една.
***
Така, позволявам ви да не ми благодарите.
***
Не познавам човек, който заслужава да бъде оплакван цял живот от някой друг човек.
***
В девет часа вечерта, както знаем, улиците в провинцията са почти безлюдни.
***
- Вие сте млад - отвърна Атос - и има време горчивите ви спомени да станат приятни!

July 14, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Лъч

Приятели (:

Рубриката „От сърцето на Човешката“ продължава с още една вариация по темата за обичането, от човек, за когото имаме доста ясно усещане, но все не успяваме да го споделим. 😉 (Макар че Кал скришом споделя – шшш! да не вземете да го издадете! – че обича Лъч особено много, понеже Лъч е сбъднал най-голямата му мечта за ЧоБи: да създаваме човеци, които на свой ред създават още общности.)

Ето…

~

На 15 февруари 2014-а Лъч написа:

Идеалната любов

 

Да я обичам хубаво и да знам, че съм привързан към нея. Да искам – да сме заедно, да съм до нея, да я прегръщам обсебващо, да обсебвам телесната ѝ обвивка с вниманието си. Да привличам вниманието ѝ към моята телесна обвивка.

Ама не съвсем така.

Докато си мия зъбите, да ми хвърчи в пространството мисълта-понятие за това каква точно е идеалната любов за мен. Не я търся, не опитвам да я определя в думи. Сега го правя отчасти. Тогава – само я обхващам като в паяжина и я усещам.

А! Ето го ключа за всичко. Идва с думата „спътница“. Ех, приятелю, колкото пъти ми бягаше и ми е бягала тази дума, когато… хм. Но сега е тук.

Спътница. Вървим двама в с-по-делен път. Рамо до рамо вървим. Вървя до нея. А за да не е егоистично – и тя до мен. Заедно крачим. Тя има стремежи да развива, да дава, да съ-здава и да го раз-дава наоколо – на ценители. Да развива изкуството у себе си, да дава поводи за усмивка и радост, да създава нови възможности и да ги споделя. Аз – без да знам, но мислейки си, че знам, съм тих, спокоен, стремящ се да се събера, за да мога да… бъда?

Чувствам у себе си вкоренения стремеж да събирам. Може да е нужно огромно търпение и много чакане, но накрая – да събера. Да обърна разединяващото в събиращо. Нямам главна роля. Нямам „моя“ роля, защото „моя“ значи главна. Аз съм от поддръжката. И го намирам у себе си. Какво ОЩЕ или друго мога да намеря, не знам сега, споделяйки.

Спътнице, аз съм като попивателна – имам си ядърце с една-единствена задачка и всичко останало е превърнато в поле за попиване на инструменти. Попивам изрази, похвати, мисли (които сякаш никога не успявам да цитирам както са били), стремежи – поведения. Това го мога именно защото не го осъзнавам. Тоест – виждам го впоследствие. Ядърцето ми се учи – има си воля, но тя не е водена от вътрешна амбиция. О, не – могат да ми се лепнат „амбиции“, като това да имам, да притежавам, да, да, да… но коренът, от който израства стремежът ми да събирам, ги бие всичките тия. И му се радвам. И не съм себеотрицателен – о, не. Но всяка „велика“ идея, идваща в къде-къде по-невеликата ми главица, е винаги смекчена и извъртяна в подходяща степен и в посоката на как да съ-бе-ра. Нещо като постоянен реактор за мир. В моменти като този той изплува, прозира през оределите лични амбиции. Вероятно с помощта на теб, приятелю, който ни учи да ни пука за цялото, а не само за нас си, или само за някой САМО точно определен САМО. „Само“ не е лошо. Нито точно определения някой. Ама са̀мо с тях не може. Нито пък цялото може само̀ без тях.

Тя ме усмихва с устрема си и с пламтящия си стремеж да е, да даде, да раздаде. Ти ме усмихваш миротворящо, спътнице. Щях да добавя и „моя“ накрая, ама чистителят на егоцентризми още е включен. Даже „неговата кожица“ не мога да му кажа в момента, за разлика от обикновено. Сега е не по-необикновено от преди това, но е по-насочено – ядърцето у мен – да се изясни и навън.

Ето, Слънчице, дори когато усещам как с тебе дърпаме в уж различни посоки, усмивката ми се разширява и заработва събирателният реактор. Как? Ами, преди всичко, усмихвайки ме. След това идва и понятието за „ето, аз съм до теб, за да съучаствам с каквото мога, и го правя, защото наистина го искам – вътрето у мен го иска; да ни събирам във всеки един момент – дори когато ти ще имаш нужда от повече време за лични занимания и рамо за опора; ето, аз съм идеалната средновековна (или когато там) жена – да подхранва цъфтежа на дома, докато мъжът ѝ подхранва цъфтежа на обществото“. Докато избистрям това понятие, даже ме досмешава в какъв стереотип се набутах. Но е така – поне според стремежите ни.

Дали нямам стремежи, лични, други, освен топлото огнище и жизнената среда? Имам. Да ги споделя с повече, да разпространя понятието за тях сред повече (хора), да ги изградя първо край себе си – край нас – за да видя от първа ръка какво точно се променя у мен, нас. Някак мааалко по-назад стои – и любопитно чака да му дойде реда – все още неизвестното „ах, какви неща можем да постигаме, ако сме в подходяща средааа…“. Всички тези стремежи са събрани в събирателния стремеж „почакайте, не се избивайте, не се разделяйте, не се карайте; не се избивайте, след като сте се разделили, не се разделяйте, защото сте се карали, не се карайте – ето ви един прекрасен и интересен, бабунест и вълнуващ споделен път!“. И…

Прекрасно е, защото ти, спътнице мила – подготвях се дълго за момента, в който ще срещнем пътечки в един път – ти правиш същото. Как по-широко да се усмихна? С пламъка си и със стремежа си да развиваш, ти събираш. Толкова е ново това осъзнаване за мен, че в момента мисълта ми се разфокусира сякаш умишлено, за да не видя и още по-следваща връзка… сякаш ми се разводнява целият сюжет, значи… тюх. Мдам – не се разводнява нищо, ами напротив: събира ми се мисълта в едно. Явно ми е време да се връщам обратно към действителността. Или просто съм уморен.

Да съчетавам и в действия твоя животворен за мен стремеж към откриване, разширяване и създаване със стремежа ми към успокояване, проясняване, събиране. Да ни прегърна, за да вървим заедно.

Ето идеална любов. Вземи/Дай.

Още: Лъч във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Или каналът Traveleyes в Youtube.

July 13, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНощния градинар

Джонатан Оксиър

След странната история за слепия принц на просяците Питър Нимбъл, Оксиър ни подарява още една мрачна приказка, този път много напомняща на Флорънс и Джайлс на Джон Хардинг или Примката на призрака на Хенри Джеймс. Класическа викториана, с призраци, злокобни замъци и обеднели благородници с повече тайни, отколкото могат да понесат. Две ирландски хлапета, бягащи от големия глад се озовават в благодатни земи, но не и за тях. С техния реално несъществуващ късмет след бурно пътешествие по море, завършило с изчезването на родителите им, кандидат сирачетата биват ангажирани за прислуга в отдалечено имение с повече от лоша слава. Нещо изпива силите на обитателите му, хранейки се от душите и телата им и може би има общо с огромното мъртво дърво на двора, до което има подозрително количество хълмчета с немъртви обитатели. А странната разказвачка на приказки, които твърде лично се възприемат от всеки, който ги чуе допълва прекрасно картинката на „има нещо гнило в странната пасторална пустош дето не е Дания“.

Малките герои на Оксиър са истинското му съкровище – независимо от годините или историята си, те са адаптивни, креативни и оригинални, преждевременно пораснали, но опазили най-ценното от детството – безкористната доброта и стремежа към справедливост на всяка цена. Влюбвате се в тях от първите им думи, и оставате техни верни и всеопрощаващи приятели дори и в най-тъмните им грешки. Околните никога не са напълно отвращаващи, напротив. И най-големият антагонист, в случая имащ много общо със странното дърво, има своето напълно човешко основание за всяка своя стъпка, и тя е обичайния стремеж към красота и вечност, мечтата на всеки творец. А жертвите са жертви първо на своите сънища и незавършени приказки, и чак след това на суетата или гордостта. Магията е пропита във всяка глътка въздух, и макар че магьосници практически няма, освен един среднощен градинар на живот, усещането за диво и тъмно вълшебство прозира от всеки ред и се крие зад всяка запетая, стряскайки особено силно на многоточията…

Наполовина готически, наполовина тъмно фентъзиен роман, новото отроче на Оксиър е впечатляващо, грабващо вниманието и събуждащо желанието да не спиш, но да разбереш защо, и как, а понякога – и кога. Добрият край е твърде реалистичен, за да е наистина положителен, а лошите не получават заслуженото си напълно, сякаш остават трошички ненаказуема несправедливост, капката гнилост в градина с дъхави плодове, наречена обрат. Мрачно фентъзи с привидна британска елегантност, трудно ще намерите по-добро четиво за елегантните си книжни въжделения, особено ако сумрачната фантазия на ръба на хоръра ви е по вкуса.

July 09, 2018

БиблиотекатаДа уловиш гренландска акула с гумена лодка

Влюбих се в тази книга от пръв поглед. Влюбих се в корицата, която обещава морски приключения и безметежни ваканционни емоции. И в разкошното издателско решение за оформлението – оцветените в синьо „ръбчета“ на страниците създават усещане за „потапяне“ в морските дълбини и радват окото през цялото време. Взех си я от Панаира пред НДК тази пролет след възторжената препоръка на Манол Пейков от ИК „Жанет-45“ и тя търпеливо изчака цял месец да дойде време за лятната отпуска.

Като изключим очевидния контраст между гръцките плажове от моята ваканция и норвежките фиорди от книгата на Мортен Стрьокснес, „Морска книга“ си е съвсем тематично четиво за морето. Вижте само подзаглавието – „Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка насред огромното море през четирите годишни сезона“. Няма как да не пробуди приключенския дух, дремещ у всеки от нас, нали?

Идеята e проста и симпатична със своята детинска наивност – двама приятели решават да тръгнат на лов за гренландска акула из из Вестфюрен, някъде сред фиордите на Северна Норвегия. С гумена лодка. „Много от нещата, които като деца намираме за тайнствени и вълнуващи, губят чара си още в младостта ни. Но за мен обаянието на морето само порасна, задълбочи се и дълбините му започнаха да ми се струват още по-фантастични“, пише Мортен. Ето защо не му е особено трудно да „налапа мухата“, която му пуска неговият приятел Хюго Осгюр, рибар и наследник на стара рибопреработвателна фабрика, чиято детска мечта е да улови тайнствения морски звяр. И Мортен решава: „Добре, излизаме на лов за гигантска акула“.

Бързам да „охладя“ страстите на онези от вас, които ще помислят, че този възглас е началото на драматично приключение сред ледените води на Севера, както и на онези, които ще приемат, че щом на сцената се появява пушка, тя ще гръмне след антракта. Имайте предвид, че всичко е доста… как да кажа… скандинавско. Двамата приятели излизат неведнъж в безуспешно търсене на акула, а в повечето случаи най-голямата драма е подготовката и поставянето на примамката – най-често нещо зловещо мъртво и вмирисано, което с много усилия хвърлят на дъното в очакване на звяра. Но, хей, преследването на гренландската акула е само нишката, само тънката корда, която преминава през цялата книга, изпълнена с далеч повече от това. Стрьокснес прави истински репортажи за живота на Север, за суровите хора, чието ежедневие е свързано с океана и с всичко, което успяват да извадят от него. Прелиства набързо историята на особената връзка между северния човек и океана, но се спира доста подробно на знайни и незнайни, по-скоро позабравени във времето свидетелства на други летописци преди него.

Само истински интелектуалец би придал романтична нотка на преследването на гренландска акула (ако не знаете как изглежда това животно, моля, попитайте Google Images, не се шегувам, няма само аз да губя апетит всеки път, като си го представя, я!). И като истински интелектуалец Стрьокснес обогатява разказа си, вадейки от торбата както любопитни паралели с „Моби Дик“ или библейската притча за Йона, така и редки съчинения отпреди петстотин години, като Carta Marina на шведа Улаус Магнус. Последният заслужава особено внимание и Стрьокснес му го предоставя, защото отразява по извънредно любопитен начин как хората възприемали причудливите създания на морските дълбини преди векове, как ги „доукрасявали“ в свидетелствата си и създавали легенди за невероятни чудовища.

И макар че авторът няма да ни срещне с „космато морско прасе“ например, което, уви, съществува само в небивалиците на Магнус, то удивителната ерудиция, благодарение на която ни запознава с голяма част от морската фауна на Севера, заслужава адмирации. Не просто се срещаме с десетки видове риби и научаваме подробности за улова им, за поведението им, за вековните традиции на хората, свързани с риболова и китоловството, но и се сблъскваме с проблемите на свръхулова, замърсяването на водите и все по-стремителното увеличаване на пластмасата в Световния океан. Стрьокснес образова и запалва сигнална лампичка едновременно, като дава плашещи данни за пораженията от човешката дейност върху природата.

А гренландската акула? Мортен и Хюго продължават да излизат с лодката си в търсене на дълбоководния звяр. И да се връщат. Повечето пъти с празни ръце, друг път с лодка, пълна с треска. И тъй като книгата е с документален характер, авторът не крие емоциите, съпътстващи това безплодно приключение. От време на време се появяват търкания между двамата, друг път самият писател поставя под въпрос доколко добра всъщност е цялата тази идея. Стрьокснес изрича и онова, което вече е станало ясно на читателя към този момент – че върху идеята за лов на гренландска акула е замислена и самата книга, а по думите на приятеля му, това в някаква степен убива спонтанността на детската му идея.

Това е и един от моментите, в който с лек привкус на разочарование си даваш сметка, че в днешни дни истинските приключения може би са се изчерпали, а писателите си „създават“ такива с ясната цел да ги опишат в книга. Като например да уловят гренландска акула с гумена лодка. Звучи като сюжет, който продава, нали?

Истината е, че в случая книгата не страда значително от липсата на „спонтанност“ и автентична сюжетна линия с действително приключение. Просто защото в нея има много повече и то извира от всяка страница. Не знам къде другаде ще срещнете на едно място Фритьоф Нансен, Улаус Магнус, норвежки поети и древногръцки географи, северни легенди и митове, а между тях безчет истории за риби, китове и морски обитатели, излезли като от класическите морски новели.

В тази връзка, изключителни аплодисменти за преводачката Мария Змийчарова, която се е „преборила“ с удивително пъстър текст, който изобилства от термини (много от тях стари, местни или слабо познати извън далечния Север), от наименования на различни морски същества, приспособления за риболов и какво ли още не.

Вероятно не е най-тематичното четиво за гръцките плажове, но определено е книга за морето, която ще ви накара да усетите солта по кожата си и да се озъртате за странни създания следващия път, когато нагазите в по-дълбоки води. А колкото до гренландската акула, прочетете до края… Току виж зърнете сивия й гръб някъде измежду страниците.

Публикувано от Георги

 

Anna Hells' Fantasy placeВой

Предстои ви да отворите сборник с разкази, който потвърждава на пръв поглед смелата заявка от предговора си да ви развълнува, разтрепери и изхвърли от сърцата ви досегашните иноземни господари на страха ви, заменяйки ги с чисто наши си, родни тъмни създания и зловещите им дела, за които ще сънувате отсега до края на живота си. Вой е отрочето на най-добрите ни хоръроведи, обединени под знака на Ктхулу и приятели в клуб Лазарус, посветен на непрежалимия Адриан Лазаровски – най-добрият Лъвкратиански преводач и вдъхновен писъкосъздател в моя не дотам скромен читателски опит. И какво отроче е само –  натежало от безмълвен вик на предсмъртен ужас томче, отбрало някои от най-добрите истории, дето трябва да се четат само в горещ летен ден на напълно осветено място без капка сенчица, за най-сигурно в компанията на кофа светена вода, тринайсет разпятия и една камара котки – пазители от отвъдни сили.

Ще започенете пътешествието си от гробище, изгарящо от желание да увеличи обитателите си, или поне мъртвата маса из него на цената на някоя и друга детска душа. Неумиращи серийни убийци с повече от неестествен произход ще ви подхванат оттам, оглеждайки ви внимателно дали сте в нужния им възрастов диапазон и пол за жертва. Сладичка вариация на червената шапчица тръгнала към баба си и между другото на лов за перверзни вълци ще ви хване срамежливо за едната ръчица, докато другата ви нежно ще бъде погалена от инкуб или сукуб, според предпочитанията, загатвайки изгодността на сделката душа срещу невъобразими удоволствия. Едва измъкнали се от хватката на очарованието им, ще се забиете челно в класически китайски ресторант, където и храната, и клиентите ще са толкова атавистично достоверни, че ще се чудите част от менюто, или от клиентелата сте днес. А дали си заслужава да се измъкнете от казана със сладко-кисело не-съвсем-не-човешко, само за да се здрависате с прераждащия се Джак Изкормвача от съзвездие Омега – вече е малко труден избор с оглед на броя на органите, на които така лично и искрено си държите.

И да предположим, че се измъкнете и от тази среща, и се покриете в някоя сигурна и блестяща от чистота тоалетна – спомнете си всички свои детски страхове за малки очички, гледащи ви от черното кръгче вода, или странния повей, като от недостатъчно дълги ръчици, махащи алчно към каквото излиза от вас, докато не гледате в посока канализацията, и ще изживеете пълноценно още един топъл тоалетен кошмар. С крясък на примирено облекчение ще се оставите в ръцете или на ловец на чудовища, чиято перцепция за чудовищност всъщност малко накриво еволюира, познавайки злото от доста дълбок корен, или на добрите приятели на доктор Менгеле, живеещи си кротко и ученолюбиво в затворите на Северна Корея, където тестови обекти за свръхестествени опити никога не са липсвали. Пред погледа ви ще се зареят цигански духове – отмъстители, параноидни спасители на света от грешниците и алтернативни личности с повече от едно алтер – его, но всяко от тях доста кошмарно и налитащо на прясна кръв, а изборът кой да ви вземе душата насред изгаряща болка в тялото става все по-богат.

На финала в опит да достигнете малкото спасително кръстче светлина ще ви чакат планини от оживели кости,  кукли на конци със собствен дух, зомбифицирани трупчета на особено зъбати дечица, огромни жени-къщи с апетит основно за кръв, както и някоя и друга побъркана монахиня, заслужила си да бъде преследвана от всичко тъмно от отвъд, в компанията на няколко продали душите си престъпници, този път търсещи заслужено възмездие за необосновано насилие, обхванати от справелив и твърде креативен в мъченията си гняв. А сладки сънища ще ви прошепне един цял пантеон от древни, по-древни и доста близки божествени същества, докато ви оковават като тестови обект за най-новите адски мъчения в обновения Тартара…

Поемете въздух и се събудете в уюта на слънчевия си дом, и много внимателно оставете виещия том от ексклузивни мъчения пред себе си, с едно кратичко Уау на уста. След което препоръчайте на всеки който видите, дори и със риск да ви сметнат за вече отдаден на оня свят, настоящата книжка като едно от най-смразяващите и неотклонно страхоизпълващи ви компилации, можещи да ви отведат до планината на воя и обратно като същински зловещи Вергилии. Бррр, уау, да…

July 07, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Христина

Приятели (:

Рубриката „От сърцето на Човешката“ продължава с едно книжно споделение от човека, който през последните години дава мило и драго да не секва нашата поредица от книги – на хартия. И чиито записи в блога ни, макар една шепа, бляскат най-ярко и запомнящо се – шепа перли.

~

През 2014-а и 2018-а Хрстн написа:

Земята на живата вечност: индийски дневник – Александър Шурбанов

 

Обикновено откривам съкровища в библиотеките на хората. И съкровени книги като тази. Озари ме с лъчистата душевност на автора и ме порази с неговата свръхчовечност.

Навярно всеки пътепис-дневник е вълнуващ и затрогващ, но не индийските културни забележителности ме заплениха, а душата на пишещия. Пътепис на душата му. Пленителна деликатност, чувствителност и копнение към красотата в неизброимите ѝ измерения. Симпатичен хумор дори към себе си. Обичам да си спомням не само за часовниците, но и за лавандуловия спирт и другите спасения на пътешественика от тропическата амеба и комарите.

Шурбанов, отдавна омаян от възрожденеца, както го нарича, Рабиндранат Тагор: „Разлиствам с благоговение тетрадките, по които е минала ръката на гения“ (стр. 188).

Светоусещането на автора е с готовност толерантно, но и здравословно критично. Родината и София трептят в съзнанието му, наред с бисерите на световната духовна култура.

За щастие вече имаме „Приписки“ на Шурбанов, за да можем да се вдъхновяваме и от тяхната човечност. Но не спирам да мечтая за преиздаването на „Земята на живата вечност“.

А „Приписки“ са му цял един свят – като библия. В тази книга има всичко.
Четеш и си мислиш – това е точно като за еди-кой си. Ще му го пратя.
Лиризирани, есеистични спомени, които е записвал през годините и някои от които са в сегашната стихосбирка „Дендрариум“.
Плавно преминават от едно парченце в друго, групирани в големи смислови ядра (раздели). И във всичко това – една извънмерна, човешка, човечна, ненатрапваща себе си душа. Съзерцаваща. Любуваща се. Незлоблива. Безкрайно добронамерена.

 

Още: frog във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Или тези размисли.

July 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeИзтръгнати от корен

Наоми Новик

Една добра фентъзи история има обичайно три компонента – богат свят, лесни за обожаване герои и онази щипка оригиналност, която може да ни накара да си спомняме книгата дори след стотици нейни подобия. Изтръгнатите от корен магии на иначе познатата ни майсторка на морските битки с дракони в псевдо – Наполеонови времена Наоми Новик, са почти христоматиен пример на перфектната рецепта за фентъзийно вълшебство на думите. Мястото е някъде между Полша и Русия, или поне техните паралелни вселенски братовчедки – близначки, сдобило се с магичен лес, можещ да отрови цялото световно население доста по-качествено от двеста тона оръжия за масово поразяване, с каквито разни субекти в близкия изток твърдят, че разполагат и най-вече – ще използват без колебание по сигнал от неясно естество. Мда, носете си новите дрехи, момчета. Героите са повече от шантави, но и някак топло обикновени – едно простовато, не особено красиво, но особено непохватно девойче; надарен магьосник със социопатски проблеми и тъжна осанка, и местната красавица, подготвяна грижливо за трибют на нещо като змей – пазител на загубените им селца.

А сега идва време за щипката различност. И тя е, че не всичко е такова, каквото изглежда. Въпреки, че абсолютно всяка дума крещи за малко славянски римейк на Красавицата и звяра, твърде скоро става ясно, че нещата са далеч по-зловещи, и враговете дебнат най-вече сред редиците на хората, а не в тези на неестествените същества. Главната ни протагонистка се учи на магия, и преминава през стадиите на хаотичната земна до подредената кралска, като между другото намира собствения си глас в симфонията на вълшебствата, и той е някак неочаквано силен. Когато нямаш твърде много награди, с изключение на възможността да дишаш още един ден, някак става по-лесно да станеш добър за кратко време. Магьосникът – отшелник намира зрънцето хаос, за което така е копнял в преподредения си живот, обрекъл го на ледена самота и човекоомраза в огромни размери. А красавицата в момента, в който губи почти всичко, за което е била буквално създадена, някак открива героинята в себе си и започва да раздава сила на всеки отчаян от загубата и не виждащ ползата от това да си различен и малко опасен.

Намекът за митология на славянските народи е наистина освежаващо разнообразие насред обичайните мешове от гръцки, римски и викингски пантеони. Дриади и демони срещат генетични мутации и различни форми на живот, твърде далеч от земните или дори разбираемите. Кралски борби, магьоснически междуособици и простичките проблеми на стандартното селячество се вливат в един доста епичен конфликт, намекващ за далеч по-огромен мащаб от разказания. Но не липсва нищичко дори в ограничения сетинг, достатъчно богат, за да задоволи нуждата от пространство, за което силните, ярки образи помагат в голяма степен. Няма да ви стигне, определено, както се случва с наистина добрите истории. Само мога да се надявам да видя някога и книгата за другия край на конфликта между царствата, воюващи сами със себе си и срещу целия свят, защото всяка война има поне две страни, и добри и лоши са само етикети на местния маркетинг отдел по пропагандата и повдигането на духа на спорещите. За търсещите красивото, необичайното и завладяващото.

July 03, 2018

През прозореца“Родопски хоризонти” – Васил Крумов

Попаднах на книгата случайно в Читанка и не съжалявам. Ако искате да последвате моя пример натиснете тук.

rodopski_horizonti

Книгата е очарователен очерк за живота в Родопите в началото на миналия век. Авторът е изявен учител, публицист, юрист и турист, родом от Пловдив. В разказите са събрани истории от негови скиталчества и преходи в полите на Родопите и в пограничните райони. Освен интересни маршрути за преходи, човек научава много за живота в планината тогава. Бита и нравите на християните и мохамеданите са описани от първо лице от човек живял с радостие и неволите им, докато е учителствал по тези места. Макар и между другото се засягат много болни въпроси за българите в тази част на страната – загубата на беломорието като място за зимна паша на добитъка, последиците от войните върху обикновените хора, нападенията на помаците над възстаналите българи,  а после принудителното покръстване на същите след възстановяването на България, изселването на част от хората към Турция. Има кратки препратки към войните и културния живот на Пловдив.

Основната тема в книгата си остава природата и моща и. Има много описания, въздействащи и приканващи да се тръгне по родопските пътеки в търсене на горски ягоди и мандри, скътани нейде в горските дебри. Четейки, човек усеща мириса на гората, чува шумоленето на дъжда и вдъхва кристалночистия въздух след обилен снеговалеж.

За мен планините имат различна енергия и внушават различни усещания, та в този ред на мисли – Родопа е като баба, топла и уютна, може да те приласкае и да те дари с вкусни лакомства, ако си бил послушен. Но ако се разгневи може доста да напакости или строго да те накаже за неразумието и проявеното неуважение.

July 02, 2018

Anna Hells' Fantasy placeГрешен и безсмислен

Стефан Кръстев

Една колекция от истории на ръба между невъзможното и твърде реалното. Разкази за мечти, за търсения, за сънища, за неволно направени избори. Изповед, размисли, себеразкриване и тъмни фантазии. Нещо много лично, много откровено, някак почти неудобно разголващо душата на писател и поет, който просто не може да диша без думите. Кървящи изречения, пълзящи по вените на почти самостоятелно живо същество, водещо свой собствен живот, не човешки, но не и приемливо мека-автоматизиран. Трудно пътешествие сред места непознати и неосъзнати, и за някой като мен, който търси отговорите най-вече в себе си е винаги тежка изненадата да открия въпросите за произхода на щастието вече зададени.

Една страна на еднаквостта претопява различното само за да сподели есенцията на спокойното блаженство с него, което оказва се малко невъзможно. Душата на разрушението се предава пред възможността за единство, и унищожителният дух лесно се успокоява, ако има наистина добра причина. Злото, заключено в клетка не подлежи на превъзпитание и просто чака своя момент, в който ще установи своето право на живот.  И най-красивата мечта подложена на изпълнение бързо губи своя нежен блясък под напора на ежедневието и чакащото навън разнообразие. Съдбата прави странни подаръци на осмелилите се да не подминат, а да помогнат, защото понякога няма друг, а само ти си този, който може да подаде ръка, или да преживее остатъка от дните си с ясната вина, че поне една смърт е по вина на неговото малодушие. Мисълта за изневяра на телата винаги е далеч по-приемлива от необяснимия копнеж по нечия друга душа, който дори неосъществен е предателство по-силно за егото от всякое друго.

Опитът да се постигне съвършенство има твърде висока цена, когато не знаеш, че е добре да се откажеш, когато загубата стане твърде болезнена. Невъзможността да причиниш болка често значи и невъзможност да помогнеш, щом се наложи. Търсейки заместители на топлота откриваме истинските измерения на самотата и студа. Да не пуснеш живота е по-трудно от това да прегърнеш смъртта, а дали е по-смислено – въпрос, практически опиращ до реалното количество пропуснати усмивки. Крилете на красотата често са прикрити в опит за нормалност, и отнемането на всичко различно носи успокоението на ежедневността, но взема със себе си и есенцията уникалност, което зависи от много неща дали е привлекателна сделка. И още много, много подобни разкрития за реалността, прикрита зад богатата фантазия и кошмарната емоция на цяла купчина странни герои, с които като нищо можете да се разминавате всеки ден в градския транспорт, или да сте седяли на един чин в училище, или точно преди малко да сте си разменили по някоя неудобна усмивка в смутена ситуация на миг взаимен интерес. За почитателите на кратката форма, с трудни теми, тъжни погледи и едва угаснали усмивки, фантастични елементи и реална основа за всичко, което може би се случва докато не гледаш. Много, много лично.

 

June 28, 2018

Човешката библиотекаС днём!

Знаете ли с какво е известен 28 юни?
Слави се рожденият ден на Николай Теллалов 🙂
А неговата спътница Лора дори го изпреварва :))

Честити ви рождени дни! Да сте живи, здрави и засмени!

Благодарим, Ники, че си написал змейските книги, Наното и всичко останало, на което могат да се радват читателите 🙂 Продължаваш да вдъхновяваш много хора. За някои от тях змейските книги са не просто литература, не просто приятели, а олицетворение на най-свидното им, на техните въжделения.

Това ЧУДО не бива да среща своя край, затова електронните книги продължават да са достъпни, но е време да осигурим на хартия изчерпаните заглавия: „Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“!

Защото обичаме да събираме книгите и хората! И това е вълшебно!

За да задвижим допечатка на Дракончето, са необходими 50 предварителни поръчки. Това означава да сте сигурни какво и колко искате. Моля пишете ни до poslednorog -в- gmail.com.
Целият процес ще трае няколко месеца. Не можем да прогнозираме колко, затова ни пишете от адрес, който ще продължавате да ползвате до излизането на книгите. Около 2-3 седмици преди отпечатването ще се свържем с вас да ви помолим да предплатите своите поръчки, за да има с какво да покрием разходите. Бъдете отговорни! 🙂

„Царска заръка“ се нуждае от цялостно преиздаване. Отново ще мине коректура, ако е необходимо, и ще се предпечата наново, малко по-голяма е, затова и разходите ще са повече. За нея също ще са необходими поне 50 предварителни поръчки.

Събирането на необходимите средства за печата, технически разходи и авторския хонорар ще бъде улеснено, ако закупите от нас останалите змейски романи на Теллалов – „Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“; а и разбира се, други налични книги на Човешката библиотека. (В този списък наличностите са по-рехави, но да видим дали ще нацелите нещо, което го няма 🙂 Миналото подкрепя бъдещето 🙂

Не можем да прогнозирме цени на все още несбъднатите книги, но в ЧоБи винаги важи правилото да са достъпни и щадящи читателските финанси.
Така че с умилено нетърпение очакваме вашите поръчки – не се страхувайте от този ангажимент. Той е в името на книгите и читателите 🙂 Ще дадем всичко от себе си!

Кой не е чел Теллалов?

Как да подхождате при поръчка: разгласяте сред приятели, роднини, близки, познати и ги запалвате по идеята 🙂 Разказвате им колко много обичате тези книги, колко са важни за вас и за световния мир :))) Колко много може да се научи от тях и как завихрят въображението. Прочетете им избран от вас откъс, използвайте чара си, за да ги омаете и привлечете за каузата :)))) Ще се впечатлят колко сте начетени и ще ви поникнат помощни летателни средства или направо ще се изстреляте в някой космос 😉 Ще почувствате целебната и облагородяваща сила на знанието, че сте направили добро дело. Ще зарадвате някого. Ще постигнете нещо в живота :))))

Събираме поръчки до 15 октомври. Лято е, топло е – мързеливо, но змейско време 🙂 Докато хващате гората и планината, споделяйте и препоръчвайте! За доброто трябва да се разказва, за да се умножава.

хрстн

June 26, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСкандинавска митология

Нийл Геймън

Ако сте очаквали нещо като Од и ледените великани – за съжаление ще сгрешите. В същата грешка ще сте, ако поради някакви причини виждате настоящата книга като русокоса вариация на великолепните Американски богове и Момчетата на Ананси. Още по-зле, ако някак си мечтаете за книжна версия на най-новия Крейтос. Защото нищо от тези неща, за мое лично огромно съжаление, не ви очаква зад тази така многообещаваща корица. За първи път не съм влюбена в слово геймъново, и то е малко като да видиш свят човек да ползва тоалетната – нормално е, очаквано, случва се, но нещо в теб крещи и чупи душевната стъклария на прекомерните очаквания. Защото вместо оригинална, чаровна, цветна и забавна трактовка на рогатите митове на северняците, получавате доста стандартна, съвсем слабо разчупена, и накъсано разказана подборка от напълно познати и разнищвани стотици пъти във всяка визуална медия историйки. Някак нещо липсва, нещо лично, нещо специално…

Сега, разбира се това е Геймън, и вероятно Скандинавската митология ще да е най-живата и достоверна във всяко свое кътче колекция от нордически истории, засягащи почти всички известни и непознати божествени създания на севера. Ясно ще усетите всеки характер, всяка легенда, всяка мащабна дивотия за светове, раси и чудовища, търсещи и евентуално намиращи края на света в пламъци и сълзи. Макар че, ако сте от почитателите на героичните филми, вероятно ще имате някои разминавания откъм образи и най-вече добродетели, които комиксовата култура приписва на този или онзи полу-забравен понастоящем бог, но все пак може и да почувствате разликата като опознаване на още една страна от характера на любимите си супер герои. Или да се разочаровате по начин, сравним само с наличието на черен Орфей, черен Роланд и още една купчина оранжевокоси книжни герои, сдобили се с ярко тъмен тен в екранните си адаптации. Чакам Пипи да е новата принцеса Меган, а Томи и Аника минимум мексикански китайци, щото диверсификация и антидискриминация, нали. Ама, спокойно, не дишайте тъй тежко, никой норд не е обвинен в наличие на тена на Николета Лозанова. Просто са, ами, малко скучновати тия норди.

Локи не е веселяк, а е окровено откачен садист, както и Тор, и Один, и който друг хванете дето смуче замразена лосова лой за лятна близалка в особено топъл ден, някъде около нулата, два часа на обяд. Жените са красиви, и жестоки, и горди, и глуповати. Мъжете са красиви, и жестоки, и горди, и глуповати. Секат се, съживяват се, понякога не, отмъщават, надлъгват се, бият се, кръв се лее, малко допълнителни жертви се дават, и така. Което е хитроумно, бързо се превръща в извратено жестоко. Наказанията се полират до съвършенство, но никой не се и опитва да помисли два пъти над действията си. Сбирщина жители на хълмовете, дето имат очи, макар и по-красиви. Както казах – никак не е зле, но нещо липсва. Едната красота, може би, отстъпила на достоверността. Все така вярвам в Геймън, да се знае, обаянието на странното е още там, и той ще го улови, знам си. Въпрос на време, въпрос на вдъхновение.

June 23, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Кал

Приятели (:

Новата ни рубрика продължава с… продължение: един текст, вдъхновен от есето на Наско Славов, което ви представихме миналата седмица. Дружеската фехтовка също е начин, по който растем и се разхубавяваме. 😉

~

На 6 март 2004-та Кал написа:

Себеобичащият

 

Като контрапункт на „Егоистът и егоцентрикът“,
като себесподеляне, за което досега не ми е достигала себеосъзнатост – и, съответно, думи

Калин обича себе си.

Обича се с онази Oбич, която му позволява ежедневно, ежесекундно да развива заложеното си, да обича другите, да обича света и Вселената.

Калин обича себе си дотолкова, че не се страхува да се захване с каквото и да е. Калин никога не си казва, че е слаб, или неспособен, или недостоен. Ако изобщо му се налага да си говори сам, Калин използва разновидности на фразата „Искам-Мога-Ще“. Всъщност, когато се събуди сутрин, Калин няма нужда да си повтаря, че ще се справи, че има сили, че неговият принос в света е от значение – себеобичта на Калин е дълбока и не изисква словесни утвърждения. Тя се изразява в безсловесни въпроси като „Какво Искам да правя днес?“, и палавото „Какви ли приключения ми предстоят?“, и егоостатъчното „Какви изненади си си подготвил, мой човек?“.

(Разправят, че Дали обичал себе си със сходна страст.)

Калин обича себе си, и влага себеобичта във всичко, което прави; и, понеже се обича, знае, че правеното от него ще се получи точно както трябва да се получи. (И понеже е роден като човек, на моменти го забравя, и се ядосва на междинните резултати, които възприема като неадекватни – но му минава бързо. Такава е целебната мощ на себеобичта.)

Калин обича себе си достатъчно, за да не се захваща с неща, в които не вижда смисъл или които му носят болка. В осъзнатата си себеобич, Калин е осъзнал, че ако едно начинание му досажда или го разстройва, то е я неуместно, я ненавременно. Понеже все още е човек, Калин более за по ден-два, когато обстоятелствата го благоприятстват. После обикновено осъзнава необходимостта от и в случилото се, и спира да более, и почва да се Радва – обичта му нараства. Ако обаче болката продължи по-дълго
(три месеца например),
Калин спира, затваря очи (за да не го разсейва Светът) и търси поизгубената си себеобич. Обикновено се оказва, че тя е останала нейде далеч от сегашното му пространство – а междувременно са го водили човекочувствата на дълг, вина, отговорност, здрав разум, прагматизъм… водила го е инерцията; и, слушайки околния свят, е забравял да слуша себе си. Ето защо Калин се учи да отвръща на предложения с „не“ и усмивка на обич. Ето защо Калин не се намесва в ситуации, които се опитват да заглушат гласа на себеобичта му – и тъй да го оставят на произвола на хладния разум и студения Гняв.

Калин е достигнал такива дълбини на себеобичта си, че е съумял да опитоми един от най-ужасяващите си демони: Страхът да обича друг~а, и да бъде обичан.
(В момента например игриво ръчка в стомаха гореупоменатия демон с любимата си бухалка-от-плакат.)
Веднъж осъзнал, че притежава всички качества, необходими за привилегията да обича себе си, Калин не се стеснява да погледне Другия~Другата в очите, и да потърси там семенцето на обичта – чуждата себеобич, която се опитва да си проправи път през спечените пластове на чуждите страхове. Понеже обича себе си наистина силно, Калин не се бои да даде всичкото си за покълването на тази себеобич; той е разбрал, че усещането за празнота е временно и на мястото, освободено от негодаденото, ще се появи три пъти повече, три пъти по-Хубаво. Същевременно, себеобичта на Калин не го оставя да издевателства над себе си, за да угоди на чуждите нужди. Обичайки себе си, Калин обича другите истински и искрено. Нагаждайки себе си към другите, Калин престава да се обича истински; и неминуемо идва раз-връзка, която Калин не обича (ама хич не обича).

В редките мигове, в които човекът Калин не обича себе си, е желателно да не се натрапвате в полезрението му (освен ако не сте ангел, въплътил се в земен облик, за да помага на хората… ала Калин познава само един такъв, и то бегло). Подобно на себеобичта, себеомразата на Калин се плиска волно и стихийно; и трябва наистина да сте убедени в собствената си себеобич, преди да се решите да се гмурнете в неговата себеомраза. Има преголяма вероятност в такива моменти Калин да ви каже неща, които ви засягат лично – и навярно ще ви засегнат; неща, които, макар вероятно верни, е по-добре да се кажат по друг начин, в друг момент.

(Калин искрено се забавлява от мисълта, че другите оценяват себеобичта, когато зърнат себеомразата; и искрено се натъжава, когато другите запомнят омразата и спрат да вярват в обичта.)

Калиновата себеобич е Космическа стихия, която променя Космоса и, по-важно, подхранва го. Калиновата себеобич изцяло се доверява на Космическата себеобич; и когато Калин отвори очи, пълни с галактики и Човеци, себеобичта се усмихва в него и му прошепва: Вселената е твоя – и ти дава Обичта си. Ето защо, в онези вечности, когато Калин е повече от човек, той отдава всичкото си на Вселената – дори съзнанието, че е Калин.

… Къде е Калин, на картата на егоизма и егоцентризма? И може ли една карта, някога, да равностои на действителността, която изобразява?

П.П. Калин говори за Калин, а не за типа „себеобичащ“ не защото обича себе си премного, а защото не обича обобщенията.

Още: Кал във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Цикълът от задружни истории „Приказки за Юнаци и злодеи“: „първи“, „втори“, „Промяна“. Или личният му блог

June 18, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСъкровище, пищови и южни морета

Калоян Захариев

Когато геймър с огромно чувство за хумор и безспорен талант в писането реши да направи история със съвременни престъпници, приключенци и почти митични съкровища от военни времена, получавате идеалната комбинация между Лара Крофт и Нейтън Дрейк на фона на далечен край в търсене на справедлива кауза, пред която който е фен на игрите с авантюристичен привкус не може да остане дори за секунда равнодушен. Така че – внимание, внимание – Калоян Захариев за малко оставя откачените истории за невероятните си тъмни магове и техните помощници (а.к.а Лазар и Григор), в които аз съм отчаяно влюбена и правеща очевидно малко безрезултатни ритуали да бъдат издадени с твърда корица и гланцирана хартия, и се впуска в международно пътешествие с Габи и Мартин, дето могат и са Лара и Нейтън, ама в по-млада версия и с български паспорти, но със същото внушително количество чуждоземни врагове, дето искат да им светят масълцето, щото нашите са им грабнали някое и друго съкровищенце с неизяснен произход и собственост току под носовете.

И ето ви на – идеалната рецепта за забавление под дъжд от куршуми, където трябва доста да се тича, скача, да се изземват разни чужди превозни средства и да се плюска здраво за възстановяване на здравето и кръвта. От време на време някой член на семейството и приятелите ни бива отвлечен, та се гмурваме в най-дълбокото, за да го спасим от вероятно сигурна смърт, носим праха на отдавна забравени тибетски лами (не симпатичното пухаво магаренце се има предвид, а плешивите човеченца в оранжеви чаршафи, да се знае), изравяме златния резерв на отдавна пропаднала латинска държава, връщаме на човечеството легендарна техника от втората световна, плюс още един куп поразии, и то забележете – без нито една реално дадена жертва, очевидно чрез доведеното до съвършенство умение за стелт, заблуда и ръкопашен бой без трайна увреда.

За мен това е изцяло положителния съвременен отговор на всички любими книги и филми на родителите ни, заменяйки вече твърде ретро безобидните детски игри със забавни резултати за малките летовници, ваканционно настроени или училищно заети хлапета, с много, много по-близко стоящите до предпочитанията и разбиранията на съвременните подрастващи, ако и да са леко компютърно симулирани, пътешествия и драматични обрати, за които ограничения в география и физика просто няма. Приключенията се случват, вълнуващи, динамични, държащи те винаги на нокти до малките часове. Сюжетът е наистина хем някак напълно реалистичен, хем с онази щипка невероятност, достъпна само на истинските авантюристи по душа, които са готови да захвърлят всичко близко и постигнато само и единствено в името на новото и непознатото, каквото и да е то. А героите са истински златни мини за нуждите на читателя, съчетание между идеалния приказлив приятел, пълен с безкрайно количество фантастични истории за всичко, и всеотдайния другар, който ще мине през огън и вода, за да те спаси в нужда. Страхотна книга за всяка възраст и характер, гарантирано удоволствие на всяко ниво на отваряемост на чакрите, или там в каквото вярвате, спагетените чудовища и те се броят.

June 15, 2018

БиблиотекатаМозъкът на Химлер се нарича Хайдрих

Операция „Антропоид“… В разгара на Втората световна война двама парашутисти, чех и словак, са натоварени от задграничното чехословашко правителство в Лондон със самоубийствена мисия – да се върнат в Прага и да отстранят един от най-влиятелните нацисти по това време – Райнхард Хайдрих. Тази история може да е точно толкова лаконична. Резултатът от мисията е известен, съдбата на главните замесени също.

Не така мисли обаче Лоран Бине. Университетски преподавател и син на историк, Бине е обсебен от тази история и я превръща в роман, дръзко озаглавен с абревиатурата „HHhH“, „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“.

Не знам твърде много за нацисткия палач Райнхард Хайдрих, нито съм чел подробности за убийството му. Но тази схема – млад френски писател и зловеща книга за Холокост и нацисти, ми е позната отпреди. Разбира се, Джонатан Лител и „Доброжелателните“ няма как да не изникнат като асоциация в случая. Посягам към книгата, за да си отговоря на въпроса – и тук ли имаме нещо страховито и монументално като творбата на Лител?

Корицата на българското издание е на Дамян Дамянов и дава първи визуални жокери за съдържанието. Перфектна е – като машината за терор и убийства, създадена от Хайдрих в окупираните територии на Източна Европа. Студена е – точно като погледа на този брутален ариец, показан в полупрофил със спретнатата си униформа на СС. И е сива – като пелената, спуснала се над окупирана Европа в безрадостните години на войната. Вдигам летвата на очакванията и прелиствам, предвкусвайки нещо голямо.

Истината е, че началото едва не ме препъна в същата тази летва на високи очаквания. Защо ли? О, ще видите… Стилът на Лоран Бине е… как да кажа… твърде особен. Лоран Бине – това е не просто авторът, а цял един герой в този роман. Намесвайки се на всяка крачка с коментари, разсъждения и вметки, французинът сякаш е съединил в едно роман и дневник от написването на същия този роман. Не, чакайте… Ще ви го опиша по друг начин. Сещате ли се за патоанатомите, които сме гледали по филмите как си правят запис с диктофон, докато оглеждат поредната жертва на убийство? Сякаш подобен запис си е направил и Бине, докато подготвя, проучва и конструира своето произведение. А после е обърнал записа в текст и е „залепил“ тези фрагменти към повествованието. Резултатът е движение по острието на бръснача – с подобен стил авторът рискува да откаже по-консервативните читатели, освен ако… освен ако в крайна сметка не се е получил наистина впечатляващ ефект!

И да, точно това се е получило тук. След като преодолях първоначалната си фрустрация и се примирих с неизбежното присъствие на вечно недоволния от себе си и мърморещ Лоран Бине (по дяволите, той дори описва как е купил кутия бонбони на уредничката в музея, защото му дала някаква брошура!), постепенно историята ме увлече така, както е способен да направи само наистина добър роман.

Това не е просто романизирана биография на Хайдрих. Нито опит да се хвърли светлина върху едно от най-дръзките показни убийства през цялата война. Не е и художествена интерпретация в стил „Холивуд“ на една героична и трагично завършила мисия с ужасяващи последствия. Бине ни превежда през някои от най-ключовите моменти от историята на нацисткия терор в Европа – прилапването на Чехословакия, агресията срещу Полша, нападението над СССР и кошмарните вакханалии на айнзац отрядите, избили стотици хиляди евреи още преди да влезе в сила прословутото „Окончателно решение“. Стъпваме с уплаха по изравнената пръст в Бабий Яр, където само за два дни наведнъж са избити и заровени над 33 хил. души! И на всяка крачка виждаме него – ариеца с конско лице, студен поглед и непроницаемо хладнокръвие. Хайдрих. Мозъкът, осъществил този триумф на смъртта. Хайдрих – впечатляваща със своята ефективност машина за убиване, превърнала го в любимец на нацистката върхушка и в страшилище за цяла Европа. Човекът, превърнал се на практика в „монарх“ на Бохемия и Моравия след практическото унищожаване на държавата Чехословакия от германците.

На този образ Бине противопоставя един чех и един словак. Кубиш и Габчик. Не, не Бине, историята прави това. Бине е просто наблюдател – десетилетия след събитията той сглобява картината от късчета, всяко от които придобито с много усърдие. Бине е просто наблюдател, но и участник. Той е там, в Лондон, когато Бенеш възлага задачата на двамата парашутисти. А тя е проста – да бъдат спуснати в Прага с нужната екипировка и да елиминират най-опасния нацист в цяла Европа. Бине е с тях, докато се крият, подпомагани от съмишленици. Той е там и записва имената на тези съмишленици, платили с живота си за смелостта си. Бине си записва, за да не бъде забравена саможертвата им. Бине е с Габчик и Кубиш във фаталния ден, когато причакват автомобила на Хайдрих в центъра на Прага, но той е и там, в открития мерцедес на ариеца, който е твърде самоуверен, че да вземе предпазни мерки, и пътува в кабриолет.

Бине е част от своята история. „Чувствам, че моментът наближава“, пише той, когато мерцедесът се отправя по хълма. И докато разсъждава дали са изпотени ръцете в джоба на Габчик, дали пръстите на Валчик напипват скритото в джоба огледалце, усещам, че моите ръце са изпотени, че съм се напрегнал като струна, че аз съм там заедно с Бине, заедно с Габчик и Кубиш, а времето е спряло и историята си е дала почивка. Великолепен ефект!

Колкото повече се разгръща тази история, толкова по-бързо забравям първоначалната си фрустрация от характерния за французина стил. И толкова повече именно този стил се превръща в магическата съставка на романа.

Настрана от ефекта и стилистиката, Бине е отдал почит и на едни истински, класически герои. Габчик и Кубиш правят немислимото и успяват, за което плащат с живота си. Но техният подвиг, финалните им часове, оживяват отново и ни превръщат свидетели на сцена, сравнима с холивудските военни драми. Не очаквах подобно нещо! Макар развръзката да е ясна от самото начало, бях неподготвен за истинската драма, разиграла се в църквата, където намират края си парашутистите.

Не бях подготвен и за мащабите на отмъщението, което предприемат нацистите като акт на възмездие за смъртта на Хайдрих. Брутална, безсмислена и шокираща смърт покосява буквално хиляди хора. Повечето от тях – съвсем случайно, без да са имали никаква връзка с атентата. Хайдрих ще си остане смъртоносен дори след като не е сред живите. А Бине отново е там, когато камионетките натискат спирачки пред домовете на хората, а наказателните отряди зареждат своите оръжия, готови да стрелят. Свидетел и участник. Летописец и писател. Бард.

Дали намерих отговор на въпроса си за сравнението с „Доброжелателните“ ли? Самият Бине отговаря на това в романа си. „Романът „Доброжелателните“ – това просто е Уелбек на гости при нацистите“, пише той, давайки ясен знак, че подходът на Лител му е чужд и че неговата посока е друга. Което не ми пречи да харесвам страшно много и двата романа!

За финал не мога да пропусна да отбележа задоволството си от поредното бижу в селекцията на изд. „Парадокс“. За кой ли път си дадох сметка, че при тях няма изненади – издава се само наистина стойностна литература, която остава да кънти дълго в ушите след последната страница. Удоволствие е да срещнеш по пътя си такава книга. Чудесно е, че ви има, „Парадокс“!

Публикувано от Георги

June 14, 2018

През прозореца“Забравените от небето” – Екатерина Томова

Заглавието ми попадна пред очите във фейсбук групата “Какво четеш”. Срещнах известни трудности да я намеря, но много от отзивчивите потребители на групата ми помогнаха и то по-няколко различни начина. Май за първи път попадам на книга от жанра документални разкази и ще съм щастлива, ако ми препоръчате и други такива.

zabravenite

Екатерина Томова в ролята си на сътрудник на списание “Родопи” е събрала колекция от разкази на столетници, живеещи из едноименната планина. В тази книга тя ни представя тези истории, използвайки автентичния диалект на местните хора. Въвежда ни в бита и вярванията на тези самобитни обитатели на планината. От тях вече е останал само далечен спомен, който все повече се размива от дистанцията на времето. Душевност и вярвяния, които са на път да изчезнат и да бъдат безвъзвратно загубени. Ценности, морал и отношение към живота, непознати за съвременните хора. Смъртта има централна роля във всяка от разказаните историите. Защо за едни живота свършва бързо и без време, а други са преживели много лета и сякаш са забравени на този земя. Награда или наказание е живота тук на Земята? Превръщаме ли се в звезди след смъртта и гледаме ли от небето нашите близки? А ще се прероди ли отново нашата душа за следващ живот и ново начало?

Създаването и издаването на книгата е съпътствано с много драматични обстоятелства, пряко повлияли на много хора. Николай Хайтов прави опит да си присвои правата върху книгата и да я издаде под свое име. Авторката се среща дори с Тодор Живков в борбата за труда си. В началото на книгата има обстоен предговор, разглеждащ цялата предистория и основните събития. Това само по себе си е ценно документално свидетелство за вече отминал период и порядки в обществото. В разказа има много достойни и смели хора, застанали зад правдата. За мое огромно съжаление има и доста подлост, коварство и безочие, облечено във власт.

Книгата ми хареса, докосна ме и ме накара да се змисля за много различни неща. Основно обаче мислите ми бяха насочени към смъртта. Езикът е впечатляващ, нашепващ за Родопите и тежкия живот на хората, живеещи там. Книгата е важно свидетелство за две отминали епохи и носи много дълбочина. Препоръчвам на всеки, който се вълнува от миналото под една или друга форма.

“Мъртвите са си мъртви, но духовете им не са се загубили и стига да може да си спомниш за тях, те ще дойдат.”

По книгата има направени няколко пиеси, които са пожънали огромен успех не само у нас но и извън границите на страната. В YouTube попаднах на видео със запис в изпълнение на Златина Тодева и макар да бях чела книгата скоро, го изслушах с удоволствие:

June 11, 2018

Човешката библиотека„Невидена река“ – хартиено и електронно издание

Приятели (:

Тридесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде. (Юпиии-лееей! 😀 )

„Невидена река“ – Мирослав Моравски

корица на „Невидена река“

Автор:  Мирослав Моравски, 2018
Редактор:  Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Христина Димитрова, 2018
Художници на корицата: Иво Константинов, Милена Стойкова, 2018
Предпечат: Атанас П. Славов, 2018
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2018
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Най-нова версия: 2018-06-11

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с флуктуираща корична цена 😉 , но ако си го поръчате от нас, струва 7 лв. Сега внимание! То върви заедно с музикален диск, на който авторът изпълнява надпяванията в историята. (Закъде история със самодива, а без надпявания? 😉 ) Дискът, пак от нас, струва 11 лвСилно ви препоръчваме да ги вземете в комплект.

Друго важно? Може би това, че „Невидена река“ е първото хибридно наше творение, комбиниращо текст и музика. Тъй полиартистичният Миро Моравски ни предлага полифоничен отглас от душевността на завръщащия се от чужбина странник и от борбата на тъмните и светлите сили около него. Обаче не с толкова сложни думи. 😀

Накрая ви напомняме как да помогнете в собствената ни борба: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Заедно,
Велко, Кал и цялата ЧоБи

June 09, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Наско

Приятели (:

Втори в новата ни рубрика пристъпва Атанас П. Славов: мечтател и мислител, един от създателите и двигателите на Човешката библиотека, най-младият ни дух и… вижте колко много още. 🙂

~

През 2004-та Наско написа:

Из цикъла „ПсихологиКа на чоВечното“

Егоистът и егоцентрикът

На А. Бурмов

Изписани са тонове научни, есеистични и литературни въздишки по повод на човешкия егоизъм. Из текстовете блуждаят и две названия – „егоист“ и „егоцентрик“, които по общо разбирателство се считат за дефинирани. Единственото що-годе прилично единодушие се забелязва при определянето на конкретното действие, наречено „егоистично“: когато някой индивид прави всичко възможно най-доброто да бъде за него без оглед нуждите на „околната среда“. А в същност егоистичната постъпка може да бъде извършена от съвсем различни люде.

При Егоиста тази постъпка е резултат на съзнателен избор. Той е социално грамотен човек и знае, че не е възможно най-доброто да е винаги за него. Той си изработва стратегии и тактики, за да направи това възможно, но на изхода винаги го дебне съвестта (според афориста „онова нещо, което никога не попречва на извършваните прегрешения, но разваля удоволствието от тях“). А Егоцентрикът вдъхновено и всеотдайно обича себе си, за него единственото естествено състояние на нещата е когато всичко наоколо съществува за неговото Удовлетворяване. Веднъж А. Стругацки в разговор сподели, че „егоцентрикът не се съмнява, че светът се върти около него, той искрено страда от това, че светът недостатъчно плътно обтича своята ос“ – неговото Его.

За Егоиста околните хора и предмети са реалност с право на собствено битие, той непрекъснато решава задачата на тяхното притежание, обладаване, преодолява съпротивата им, подтиска остатъците от съвестта си, бори се с нея, развива оправдателни концепции за правото на силния и т.н. Егоцентрикът пък навлиза в живота с широко отворени очи. Той радостно протяга ръце за притежание към околната човешка или предметна среда и изпитва чувство на незаслужена обида, когато не получава желаното.

Чисти носители на човешки качества няма, почти винаги егоистичните личности притежават смесени черти и на двата вида, но за чистота на анализа трябва да ги разгледаме в крайното им състояние.

Оформеният Егоист почти винаги е рационалист, отчужден и противопоставен на другите (макар и предимно прикрито), възприеман като зъл човек, който мисли единствено за изгодата си. Той никога не разочарова приближените си, защото не предизвиква в тях илюзии. Не получава ничия любов, а купува нейната имитация. В повечето случаи той преуспява финансово и стига до крупни притежания. Защитният му цинизъм издига стена около него („стената все за някого се бие, но никога за никой не е къща“). В крайна сметка Егоистът в доста случаи стига до усещането за нещастност и самота.

Крайният Егоцентрик е склонен към емоционално, артистично поведение, той често печели околните с обаянието на искреността си – и наистина е искрен във всеотдайното желание да ги хипнотизира до състояние на употребимост от хищното му Его. Обикновено той се заобикаля с „любимо същество“ от другия пол, като не пести суперлативите си за него, но само ако отговаря на непоколебимите му потребности. Бясно реагира на всяко разногласие и ако другото същество е податливо, го моделира до пълна подчиненост и примирено служене (в което влиза и ентусиазираното „поддаване“ на неговите принципи). Само умен, талантлив и богат човек може да бъде Егоцентрик с възможности за социално оцеляване. Глупците Егоцентрици или измират в началото на пътя си, или в единични случаи остават в парника на рентиерските социални групи. Той никога няма да се окаже в задоблачните висоти на финансовия елит – липсва му прагматичната рационалност на Егоиста. Така че масовият човек има работа предимно с артистичния талантлив егоцентрик.

В момент, когато трябва да направи една крачка, за да стане финансово силен, Егоцентрикът е способен да зареже всичко в името на мигновеното задоволяване на Егото. Той изживява това като „вярност на себе си“ и тази му принципност го абсолютизира още повече в собствените му очи. Идеята за съзнателно лишаване от наслада в името на някаква бъдеща цел му е чужда и противоестествена. Ненавижда планирането на живота и абсолютизира късмета, който прераства в мистичната представа за висша справедливост.

Източникът и на двете състояния на личността е един и същ – всеизвестният животински инстинкт за самосъхранение. Но ако за новороденото е нормално да възприема себе си като център на света, а родителите си – като околна среда и обслужващ персонал, за възрастния субект това е вече патология. Всички знаят колко трудно е да се научи подрастващото дете да дава нещо свое на другите. В това се състои и социалното формиране на личността, така че в изворите на Егоцентричната патология стои винаги родителят-възпитател. Нека разгледаме типовете Родител, характерни за двамата – Егоиста и Егоцентрика.

В началото на Егоиста стои или родителят-хищник, който демонстративно и брутално преподнася уроците си как да бъдат преодолявани и използвани ближните, или родителят-скъперник, който до такава степен ограничава и лишава детето си, че то развива параноична неудовлетвореност и жажда за обсебване на най-доброто, което все не му стига. (Физиологичен аналог е описаният в науката случай на преживелите дълъг глад, които развиват клептомания към продукти.) Младежите, минали такава „школа“, започват да приличат на вълка, който издушава цялото стадо овце, макар да може да отнесе само една.

В началото на Егоцентрика обаче стои почти винаги любящ родител. Понякога от майчиното „моето дете е най-хубавото“, понякога от подтиснати и нереализирани творчески амбиции се ражда едно родителско поведение, което заобикаля младото човешко животинче с неестествена питателна среда на обожествяване и свръхценностна илюзия. Когато детето е без особени интелектуални заложби, такъв родител просто го обрича на неадаптивност и то се превръща в разпространения вид хленчещ неудачник, на когото винаги другите са му виновни. Когато обаче детето е умно и талантливо, нещата стават сложни. То научава, че трябва да има предвид и другите, но не защото те имат същите права като него, а защото не биха могли да разберат абсолютното му право на Его-център. Интелектът на формиращият= се индивид започва да съчинява поразителни по своята сложност и изтънченост митове за уникалната му природа, които на свой ред обясняват и оправдават уникалните му права.

Но съществува и друг – социален – аспект. По принцип творческата личност е рядко явление, заобиколено от средностатистически индивиди, които поддържат социалната си регулация чрез конформизъм. Нормата „бъди като всички“ е гаранцията им за сигурност и еволюционна естественост. Така че творческият индивид, чиято същност е да генерира изменения, априори „не е на като всички“, той отстоява правото си на различност в тежка битка с околната норма. Когато творците в детството си са минали нормална адаптация към социално поведение, в споменатата тежка битка за правото на висша уникалност имат мъдро и гъвкаво поведение. Тогава от тях произлизат мащабни интелигенти – водачи на духовността, като Юго, Чехов, Айнщайн, Твен, Шоу, Сахаров, а у нас Ботев, Вазов, Йовков, Смирненски.

Когато обаче бъдещият творец се изправи пред социализацията с товара на Его-центрираната си свръхценностна система, и най-могъщият талант не е защита. Всяко негово произведение (ако успеем да го откроим на фона на гръмогласните вопли, надавани от вечно недоволното Его) съдържа един коефициент на деформация, един постоянен наклон на ухото към този пронизителен шепот:

„… искам… не мога без… как може да не получавам…“

По този начин най-често се получава ярко индивидуалистично творчество с маниакален уклон, където гениалните прозрения на големия талант неотделимо се преплитат с нарцистични самовъзвеличавания и абсолютизаторски теории, които снижават социалната значимост на произведенията. И умните критици не се занимават с такъв недостатък, защото знаят, че нищо вече не може да бъде сторено, всеки опит да обърнат внимание на нещо такова означава да бъдат възприети като насилници над творческия Аз.

Но всички тези аспекти са валидни само в редките случаи на ярката талантлива личност. Тогава масовият език казва: „Главата му голяма, ама вратът му тънък“. Такива хора са живо потвърждение на черния биологизаторски афоризъм, че Разумът е болест по Живото. Наистина, здравото животно никога не би изобретило самоубийството, ако умът не виждаше причини за насилствено бягство от живота. Така и талантливият Егоцентрик с годините изгражда все по-усложняваща се митологема, обясняваща неговото свещено право да получава „специално житейско обслужване“, докато тя прерасне в своеобразна авторелигия, където бог, поп и свещена крава Са в едно лице: Автора. И естествено е тънкият врат да не издържи голямата глава: психози и мании преследват тези личности, често пъти именно маниите са оръдието, с което непримиримото хищно Его е готово да вкара в гроба стопанина си, погазвайки дори здравия инстинкт за самосъхранение на Егоиста. В това е една от основните разлики между прагматичния Егоист и мистичния Егоцентрик: последният има неизгодно поведение, което в неговите очи е доказателство, че той е искрен и принципен човек, готов на всичко за отстояване на принципите! Но принципността му свършва, когато се окаже, че приложението им се обръща срещу него. В този случай можете да чуете най-изтънчените версии за това как черното трябва да бъде разбирано като бяло.

Най-важното, което трябва да знаете за Егоцентрика, че той не хитрува, преиначавайки истината в своя изгода (както постъпва Егоистът); той винаги искрено се бори за Справедливост и е дълбоко засегнат, когато не оценяват това му благородство. Често пъти немалък талант и интелект се похабяват в създаване на виртуозни модели, обясняващи защо Той не трябва да се съобразява със социалните условия, защо има Право, защо „не е роден за този живот“ и т.н.

Егоцентрикът отказва да приеме, че Създаваното и Отдаваното от твореца не е „благодарение на“, а „въпреки“ всички пречки и равнодушие на консервативния конформизъм.

Както вече подчертах, всички тези творчески аспекти са валидни само за редките ярко талантливи Егоцентрици. При тях могъщият вроден талант успява да надвика воплите на хищното Его, често пъти да го локализира в почти шизоидно второ Аз и да създаде значим творчески акт, който има свой собствен социален живот – ако Егото не попречи на изхода, създавайки непреодолими психопатични забрани (ирационални конфликти с издателите, хистероидни припадъци, завършващи с унищожаване на платна, ноти, ръкописи).

В обикновения обществен живот масовият човек обикновено конфликтува и контактува с опростения вариант на Егоцентрика. Той или Тя са употребили таланта си за привличане и обработка на „любими същества“ от противоположния пол, така че те да станат смазка между техните остри ъгли и безмилостното общество. Той или Тя са употребили интелекта си за създаване на самооправдателни философии, които им дават възможност да разглеждат обществото около себе си единствено като питателен бульон, без дори да помислят за околните като за равноценни индивидуалности. Те развиват манипулативни психотехники за да извлекат от околните хора необходимите за Егото (зареждащи със самочувствие) реакции.

За обикновения човек е смъртно опасно да заявява приятелство към Егоцентрика. Неговото имущество, лично време, личен живот стават територия за реализация на Егоцентрика. Той предявява претенциите си по най-неочаквани начини, а когато се натъкне на елементарен инстинкт за самосъхранение, започват обвинения в предателство. Обвинения срещу самата свещена добродетел на приятелството и други морализаторски обобщения, от които бедният човечец, изправен пред искрения плам в очите на Егоцентрика, се стъписва и започва да отстъпва, защото е в неизгодната позиция да отказва на приятел и вземайки това съзнателно решение, се оказва в ролята на прагматичния Егоист. Оттук нататък сценарият зависи от твърдостта и постоянството на двамата участници. Или ще последва конфликт и разрив, или „приятелят егоист“ ще стане част от употребимата околна среда на Егоцентрика. Затова около Егоцентрика в крайна сметка остават само безволеви посредствености, мазохистично приемащи диктата на чуждото Его.

Както по-рано споменах, описаните тук модели на Егоиста и Егоцентрика в живота се срещат много рядко в чист вид. Хибридни черти от тях се срещат навсякъде около нас… и в нас.

Наш избор е да ги познаваме или да бъдем техни жертви.

Още от Наско: Сборникът „Пентаграм“. Или интервюто „Най-голямото вдъхновение е търсенето на изхода“. Или Nasko във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 )

June 08, 2018

Anna Hells' Fantasy placeГрадът на скелетите

Анна Гюрова

Митпоетичният хорър за съжаление не е особено масово популярен поджанр, когато трябва да се сравни да речем с класическата рецепта за клоун в канализацията или откачен тип с маска, търчащ след група промискуитетни тийнейджъри в гората. Но е красивият начин за страхуване, онзи, който влиза в душата и спомените ти, и те кара да се чувстваш хем нищожен, хем някак възвишен пред стената от болезнена красота и убийственото изящество на смъртта, която неминуемо идва след сблъсъка със същества от съвсем друг порядък и мащаб на мислене. Ако трябва да сравня с някого Анна Гюрова ще трябва да е с Танит Ли, заради непредвидимите сюжети, странните хрумвания, безумните светове, оставящи читателите с отворени усти, и лекотата на изграждане на характери, които грабват мигновено, дори да не са съвсем положителни или напълно обяснени като мотивация. А ето и малко повече, но не и много повече, защото магията трудно се обяснява, щом веднъж е облечена в думи и образ.

В земите омайни, някъде далеч, или може би никъде, където бихме могли да достигнем, живеят странни народи – с неестествени цветове, антиестествени умения, с повече от свръхестествени богове. Дали ще бъдат почти унищожени от личните си божества, превръщащи в лилии любимите жени, или от не по-малко зловещи нашественици, бързо изгорени от кръвта на местните семчици абсурден живот – небивалите племена някак преминават през воалите на историята, за да оставят своят завет на лишените от цветове и красота техни не-събратя по реалност. А именно – че онези май от небесата, които определят битието ни, дори изгонени, зазидани или променени, пак ще управляват бъднините ни, и много малко може да се направи срещу разполагаемата им вечност за отмъщение.

Необикновените сред нас са, но лесно можете да ги различите, макар и не с правилното тълкувание. Търсачи на загубени мечти, пазители на самостоятелното решение, откриватели на неограничената любов, разкриващи прозрачната истина, спасители на неумиращата творческа искра, създатели на електронна емпатия. Но и поробители на дивото въображение, унищожители на човешката есенция, принизители на креативността и използвачи на чудовищата във всеки от нас. Мистичните образи изгряват ярки в сенките, отправили виждащ поглед в тъмнината, разкъсващи дантеленото перденце между живи и мъртви. Понякога прекаляват в опитите си да събудят хората от блаженния сън на непоносимото щастие, друг път поднасят дара на живота и смъртта на следовниците си при твърде тежките условия за превъзходство, но най-вече търсят справедливост и обич там, където животът е запечатал всички стени към добротата от рождение.

Красотата на едно пътуване е спорно дали е в пътя или в достигнатата цел, но със скелетния град приключението е гарантирано красиво, объркващо и омайващо сетивата, до степен да бленувате завръщане в авторовата фантазия и да лелеете едно по-длъжко пътешествие към невъзможността на красотата, една за идеите, и друга в думите. Тръгнете по зелената пътека в леса, обградена от добродушно наклонили корони дръвета и в края ѝ ще ви очаква съкровището на истинското съновидение наяве. Чиста проба книжна магия.

June 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПенелопеида

Севда Костова

Тази книжка ме намери преди много години в градската библиотека в родния ми град, която бе единствения ми източник на книжни приключения поради едни или други причини. И ме впечатли силно, тъй като бях от онези странни хлапета, дето доброволно четяха не само Илиадата, ами и Енеидата, и Одисеята, и ги обожаваха до степен да стихоплетстват тихичко за розовопръстата зора. Тихичко, защото навсякъде и всякога книжното червейче не е най-доброто описание за искащ да се впише в средата подрастващ тийнейджър. Та, представете си ме мен, една тайна фенка на Одисей и компания, за което спомогна и мини сериала с Арманд Асанте, разбира се, попадам на един откровено женски роман – размисъл за истинската история на вярната Пенелопа и нейните десетилетия богоподобна вярност. И израствах със всяка страница, опознавайки женската природа и собствената си бъдеща съдба по-ясно, отколкото в днешно време прото – жените се образоват от посредствени сериали и плоткоумни списания и сайтове.

Защото Пенелопа не е монахиня – жертва на обстоятелствата, а дълбок характер, израснало грозно патенце с блестящ ум в един доминиращ мъжки свят, станала съпруга на „лошото“ момче с ум и мускули, и платила цената за това да бъде почти трофейна съпруга. Е, не е Елена, дето плаща триста пъти по-висок душевен дан за желанието си да бъде щастлива, но все пак и при Пенелопа има ценоразпис за задоволството на това да бъде самодържец – итакийска царица и късно разцъфнала и уверена в себе си жена, което нямаше как да се случи, ако Одисей не бе станал жертва на морските богове. Или на собственото си желание за разнообразие и пътешествия. Представете си вместо една епика с много божествени мъчения, просто историята на един любопитен мъж, преживял години война и търсещ лични забавления в непознати места и неопознати жени. Да, зарязва родина, дом, дете и съпруга, но какво от това, пред очарованието на новото винаги се губи тихата красота на старото. Остава една съпруга, принудена от младежкото си сърце и неосъзнати пориви да вярва във верността, за което помага и доста лимитирания ѝ и подреден живот, натежал от отговорности към всичко и всеки, освен към собственото ѝ аз. И започва личната история на Пенелопа – вярната, но и на Пенелопа – отхвърлената, Пенелопа – измамената, Пенелопа – съучастничката в убийство.

Помните великия момент със завърналият се остарял Одисей, успял най-накрая да пребори морета и зли вещици, копнеещи да бъдат в компанията му, и видял как тумба непознати хлапета пият и ядат всичко, което му е било отнето от десетилетия с намесата на злите олимпийски богове, което неминуемо довежда до справедлива сеч на натрапниците и възцаряване на добрия край. Ами ако Одисей се завръща, защото натежалата му и погрозняла снага, и пречупен дух вече са омръзнали на вечно красивите туземски богини, и те просто са го хвърлили в морето, от което са го спасили преди години, и му остава само дома, в който егоистично очаква да бъде приет винаги с отворени обятия. Ако натрапниците имат имена, и съдби, и лични отношения с Пенелопа, която е обикнала по малко всеки един от тях, дарил я със щастието да я забележи и да се преклони пред красотата и ума ѝ, и самата нея, която Одисей така бездушно и с лека ръка отхвърля щом веднъж я е покорил напълно. Ако справедливостта е озверяло убийство на невинни и невъоръжени само заради наранена мъжка гордост и его на застаряващ мъжкар. Тогава историята става толкова по-човешка, по-нисша, по-обикновена, и толкова много по-тъжна. И митът стана истина.

За мъжкото и женското със всичките им жалки недостатъци. За съюза на душите и телата, случил се в едни уж свободни времена, но всъщност по-затворени от всякога заради самия бит и обществено мнение, които ако си мислите, че са архаични и варварски – грешите, същите са все така валидни и обричащи хиляди съдби ежеденевно, защото знаете – така очакват хората, какво ще си кажат хората, да не разочароваме хората… Одисей накрая отново си тръгва, да знаете, и нищо не си е заслужавало да се жертва за хората. Никога не си заслужава. Питайте самотната почернена Пенелопа.

June 04, 2018

Библиотеката„Гонитбата“ в най-мрачния час

Новата страница, която отваря младият Борис Скарлатов в предходната част на поредицата, „Жребият“, се оказва мрачна и лепкава от кръв и страдания в четвъртата книга, „Гонитбата“. Сгъстилите се облаци както над Банката, така и над Отечеството, се превръщат в буря с грохота на Европейската война, но заглъхването на тая буря не предвещава мир. Дори напротив – „Гонитбата“ ни увлича в едни от най-мрачните години от българския ХХ век, а именно 20-те години, непосредствено след Ньой, когато разорената държава се впуска в спиралата на вътрешните междуособици, насилие и терор.

Свобода Бъчварова продължава да съживява миналото по удивителен начин в тази четвърта книга от монументалното си петокнижие. Потушаването на Септемврийското въстание, ужасяващият атентат в църквата „Св. Неделя“, последвалият терор и масовите убийства на хора без съд и присъда, надвисналата икономическа криза – едно десетилетие, наситено със събития, изправя рамене пред читателя с всичките си нюанси.

Къде е Борис Скарлатов, ще се запитате… Неговият образ е изминал целия път от противопоставянето с именития си баща до пълното припокриване с него. Онзи Борис Скарлатов, който познавахме от първия роман, в средата на 20-те години отново е на сцената в лицето на своя син – овладял финансовите инструменти на своята банка до съвършенство, с хладен ум, могъща решителност, но заплатил за всичко това с цената на личния си живот. Загубил жена си, загубил връзка с почти всичките си приятели, Скарлатов не успява да изгради връзка дори със собствената си дъщеря. Може би времето е такова – време, в което ще трябва да се изправи сам срещу огромните предизвикателства, надвиснали над главата му. Може би в тази „гонитба“ ще трябва да се докаже гения на Борис Скарлатов. Финалът на книгата говори именно за този подход на Свобода Бъчварова – да изправи своя герой на ръба на пропастта, да тества лимитите му, да го остави въоръжен само със своя ум срещу много по-силен и организиран противник… Но нека не открехваме отсега завесата на този финал…

„Гонитбата“ е наистина мрачна книга. Събитията, уви, го предполагат. Твърде често авторката влиза в ролята на летописец, а епизодът с екзекуцията на осъдените по процеса за атентата в „Св. Неделя“ е истински репортаж, написан с потресаваща детайлност. Неминуемо се сещам за „Чамкория“ на Милен Русков, а паралелите, впрочем, лесно се откриват на няколко места. И двамата автори са се нагърбили със задачата да „съживят“ това безрадостно десетилетие пред очите на своите читатели. Всеки по своему, разбира се, но и в двата случая доста въздействащо… С падането на мрака над изстрадалата родина, мрак завладява и голяма част от познатите ни герои. Някои от тях показват най-вълчите си черти в абсолютен синхрон с времето, а книгата кънти от сблъсъка на оръжие както на вътрешнополитическата, така и на икономическата и финансова сцена.

Много ми е любопитно каква ще бъде развръзката, какво предстои да видим от образите на Неделев и Карасулиев, ще има ли изненади от страна на Туше Динев… За момента Свобода Бъчварова следва по-скоро предвидим подход и залага на праволинейни образи. Но след „Гонитбата“ твърде много карти са вече на масата. А предстоят още сътресения и още катаклизми… Докъде ще доведе всичко това? Предстои да видим в петата и последна книга.

Ревю на „Наследникът“ можете да прочетете тук. Как започва всичко вижте в първи том на „Земя за прицел“.

Публикувано от Георги

June 01, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНевероятните приключения на…

Въпреки, че ще прозвучи ужасно тесногръдо клиширано – едно време какво време беше, не като сега, и детството му детство, и щуротиите му щуротии, и приключенията – приключения. Не знам кой е по-добрия вариант, но достатъчно малка съм била, за да не помня нищо лошо от онези години, и достатъчно възрастна съм сега, за да знам, че историята се пише от победителите, и че във всяко време има и губещи и изпаднали от колелото на живота, и печеливши и начело на стадото, защото има и овце, има и овчарски кучета, че и вълци, винаги е имало и ще има. Но ако нещо не се е променило от височината на един преход време, това са детските книги, където поучителността пак ми се губи, и остават само щуротиите в стил Джани Родари, които са забавни на всяка възраст. Та ето ви два примера за детска невероятност, която може би ще си припомните усмихнато, а може би сега ще се запознаете с тях, поради достъпността им в едно място, което всичко познаваме, но не признаваме в учтива компания.

Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето ще ви отведе в онези забавни ученически години, когато детската агресия се изчерпваше с малко въргаляне по земята, безсилни юмруци нахалост и много дърпане на плитки. Вероятно е имало и изключения, знам за малко такива, но общо взето най-добрите приятели ставаха такива след малко въргал, но не и от онзи зъл тип, който завършва в болница на легло, а най-много с някое и друго насинено око или охлузване. Мъжки работи. Момичетата не участвахме, освен като странични клакьорки  и Елена от Троя уонабита. И в тази книжка надникваме за малко в онова време на софийската средна класа, където горкият Пешо – средностатистическа момчетия, малко мързелив, малко глупав и малко неуслужлив, бива наказан свише с една много справедлива, но и доста отмъстителна и одарена със странно чувство за хумор братовчедка, която си пада и малко вещица. Всъщност много вещица, способна да преобръща целия свят с главата надолу, за да вдъхнови положителна промяна у братовчед си, и всички останали деца наоколо. Популистко и насилено? Може би, но и забавно, и кикотещо, и напомнящо на най-добрите таралежи без бодли, само че с много магия.

Още една магическа книжка е Невероятните приключения на Живко Ленивко и Билянка Разпилянка, където се пренасяме в морската столица Варна, и едно стандартно семейство с малко мързеливо момченце и малко разхвърляно момиченце, поотбили се от пътя на здравословната комунистическа младеж, както на някои им се иска да наричат всъщност доста по европейскиму възпитаните деца, минус глобализацията и международния достъп до познания. И при тези две морски хлапета долетява един вълшебник с мисия – да ги отведе далеч от страната, в която не са на своето място, и която иска да ги промени, за да намерят истинската идилия в светове, прегръщащи топло идеята за излежаване и безредие. Само че и най-красивите утопии по правило се оказват червиви ябълки, и прекалено многото щастие никога не е добра идея, та по силата на хиперболизацията и посочването с пръст на маргинални образи, някак децата намират по пътя на личната си логика, че това да почетеш вместо да поспиш, или да си прибереш чорапите в шкафа, вместо да ги завреш в някоя тенджера, може би е всъщност добра идея.

Сега, не казвам, че тези книжки са актуални, или вечни, или универсални за днешното общество, преяло с киноа, фалшива благотворителност и тъповат морал по гол задник, в който разни хора не виждат нищо лошо. Не твърдя и че едно време всичко е било цветя и рози, нито пък, че днес може да стане вчера – то и не трябва, даже съвсем е препоръчително да не става. Но за някои моменти на детска носталгия върши чудесна работа да заровиш нос в любимите детски забавни книжки с магии. По-добрият Потър? Просто по-различният и разбираем за едно поколение, родено в края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Коя е вашата летяща чиния към безоблачното и напудрено детство? За мен ще си остане завинаги едно летящо легло и две правещи магия момичешки плитки.

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Вяра

Приятели (:

На днешния тъй важен празник – най-важният от всичките? 🙂 – начеваме една рубрика, която си мечтаем от години.

Макар мъдри хора да са казали „По делата им ще ги познаете“, ако останем само на дела, започва да ни липсва нещо. Някаква важна част от човешкото ни. Ако се плъзнете по блога ни, надолу и назад (юпиииии! 😀 ), ще видите какво сме правили. Ала дали ще видите какви сме?

„От сърцето на Човешката“ ще ви разказва – с думи, не с дела – какви сме. Какви човеци дишат, мислят, чувстват и туптят зад тези имена. А ако вземете че ни харесате… но нека се съобразя с един от принципите на доброто писане. Чак толкоз думи няма да ни трябват. Някои послания и изводи докосват най-дълбоко, когато ги оставим на читателите. 😉

Първият глас в „От сърцето на Човешката“ е на човека, който първи ни подбутна да си създадем нещо такова. Тя умее да подбутва…

~

През февруари 2010-а Вяра сподели:

Вили…

Сега много леко ще се опитам да се престраша и да опитам да ти дам нещо.

Имам огромно желание да ти помогна:
Чета те – и усещам заливащ ме мрак.
Моля се ти да четеш мен – и да усещаш, поне, заливащо те мое желание и моя вяра в… нещата.

Вили, светлина наша, рецепти няма. Има само множество начини, пътища, практики.
Хубавото е, че ги има, нали?
Това, че няма точни рецепти, също е хубаво, Вили: така, когато нещо не ти е по мярка, просто го подминаваш, идва следващото и… в крайна сметка стигаш до онова, което е точно за теб. То може да не действа за никой друг на този свят. Може да е предизвиква смях, повдигане на вежди или възмущение у много хора. Но това няма значение, ти го знаеш. Може и въодушевление да предизвиква – пак няма значение. 🙂

Мога да започна да ти предлагам начини, разбира се. Мога и да се опитвам да ти подавам думи и подходи, които да трансформират усещанията ти към конкретни ситуации.
Но мисля, че ти самата го можеш това много добре. И за да си спомниш, че го можеш, и за да повярваш, че е възможно, трябва само да се почувстваш малко по-добре.
А това може да стане по неизброими, и изненадващи начини.
(Аз, когато загубих наистина близко същество, останах на крака благодарение на думите „Тя явно е свършила каквото е имала да свърши и си е отишла. А аз съм помогнала това да стане. Сега е продължила напред и е по-добре. А аз само това искам да знам – че е по-добре“.
А когато останах сама, мъжът ми ме напусна, изведнъж всичко рухна и аз за първи път разбрах какво наистина означава да си сам и какво е страхът да не останеш и остарееш сам, си казах „Е, какво толкова: един ден племенниците ми ще ме дадат в старчески дом“. И това ме успокои, колкото и глупаво да изглежда.)

Търси всяка сламчица, за която можеш да се захванеш. Ти имаш толкова много познания и разбиране. Те могат да ти помогнат.
Не знам откъде да започнеш. Може би от това да приемеш.
Да си спомняш какво е било, да не забравиш нищо и да му се радваш.
Да мечтаеш какво би било – това също не е лошо. То те кара да се чувстваш по-добре, не му се съпротивлявай и не се ядосвай на себе си (кой знае, може в някое паралелно прераждане да изживееш именно това, което сега вече няма как да се случи? 🙂 )
Спирай се на всичко, което си получила междувременно – това са нещата, които са „осмислили“ взаимното ви преживяване. А и така ще видиш „защо“ сте били заедно, какво е трябвало да си дадете взаимно. И така ще стигнеш до кощунственото какво е онова, което сте си разменили с тазживотната физическа раздяла.
Може би, ако не се бориш със спомените и мечтите, и използваш всичко, което знаеш, за да приемеш раздялата като обходимата, но избрана стъпка, като благословия – каквато е било и времето дотогава…

Не знам.

Само не се съпротивлявай на каквото и да е, което те кара да се почувстваш по-добре.
Гняв? Добре! Отдай му се! По-добре е от безчувственост! Поне усещаш сила!
Разбираш, нали? Всяко нещо, което ти донесе малко по-добро усещане, ще те издигне малко по в лекота, ще избутва малко от плитчината кораба.
И опитвай да оглеждаш всяко случващо се като нещо, което ти дава. Когато осъзнаеш отприщеният гняв какво ти дава, и че си го отприщила, за да се почувстваш по-добре, ще се задейства механизмът, който ще те кара да желаеш да се чувстваш все по-добре. Въпреки загубата! (Позволи си да си добре въпреки нея.)
И така наблюдавай как малко по малко се появяват все повече поводи за добро-чувстване, и то все „по-светли“.

Няма „лоши“ неща, няма „хубави“.
Не се обвинявай, че тънеш, или че се отдаваш на „лошо“. Това са само определения. А ако те влекат определенията, наречи ги просто „уроци“.

Вили, хаос ти забърках, нали? : ))))
Ако мислиш така – усмихни му се. А на мен се усмихни снизходително. : ))))

Мила, вярвам (не, не – знам), че ще минеш нататък, взела хубавото със себе си. А това, че не виждаме как ще стане, не означава, че няма да стане. 🙂

За още Вяра: Roheryn във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 😉 ) Или „С Вяра, за живеенето“. Или този разговор в „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

May 28, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКрадецът на магия

Сара Приниъс

Ако си търсите поредица, която може да докосне както старите върли фенове на Хари Потър (от които не съм), така и почитателите на общо взето магическите истории (на които определено съм), а също и подрастващите, за които магията като такава тепърва ще вълнува умовете им, прекрачвайки границата между приказките за лека нощ и първите доброволно разгърнати и изядени с кориците книжки, то Крадецът на магия можеше да бъде вашето истинско топло откритие. Можеше, защото от една прелестна четирилогия на български макар и трудно можете да намерите само първите две, на третата е достъпна само корицата, а вероятно някъде там при преводача е и българския текст, а четвъртата е напълно непогледната от предполагаемо отказалите се от туй тъй доблестно, но и ужасно трудно и истински свято дело книгоиздаването, и то това на хубави и смислени книги. Следвайки което можем не просто да размахваме юмручета в безсилен гняв, а да вземем да го научим този английския, който уверявам ви покрай авантюрите ми с още четири негови иноземни събратя мога да заявя, че е просто елементарен. Така де, щом Доналд Тръмп го говори, можем и ние, нали?

Историята започва в странен град, почти идеално копие на викториански Лондон, от страната на копторите и чешмите с евтин джин. Едно хлапе, родено и оцеляващо някак на улицата, напук на всички биологични и свръхестествени опасности, се опитва да заработва по джипси начина, пребърквайки смело джобовете на възрастен господин с вид на доста кисел Дъмбълдор. Но вместо пет пенса намира огромен вълшебен камък, който почти го убива, но някак се отказва в последния момент, което позволява на белобрадият първи братовчед на Гандалф да разпознае някакви трошици магичен талант у малкото улично плъхче в човешка форма. И отваря за човешкия гризач вратите на обучението за магьосници, както и вратата на дома си, а в един момент и на сърцето си, за което в последствие се оказва, че има и повече от една причина, и нещата си отиват на местата поне до известна степен, ама това на финалната права.

Първата задача на всеки начинаещ в магията е да намери своя локус магикалис или призмата на магията си, а нашият крадец изважда „късмета“ това да е един от камъните на местната благородничка, живееща в хубавата част на алтер-Лондона, там където има течаща вода, вътрешна канализация и осветление, а хората не умират от настинка, зъбобол и кърлежи. Така наред със залягането над уроците на малкият ни разбойник му се налага да планира и доста сложна кражба, която естествено се усложнява допълнително от почти живия камък, настояващ да извършва магия и да бъде ползван като инструмент, а не като герданче. Приключенията едва започват, ще се включи и подземният свят, и източни магьосници, дракони, душеядни сенки, войнстващи духове, и много експлозии, както и невероятна теория за произхода на магията, която ще се хареса на всеки пленен от идеята за вълшебствата.

Алтернативна Англия с магия е винаги очарователен сетинг за невероятни приключения, и макар че по-скоро ми се случва да го свързвам с така любимия ми стиймпънк, тук класическата фантазия властва без конкуренция, и отнася читателите на пътешествие със симпатични, ако и малко на пръв поглед едноизмерни герои, оказали се с много тъмни тайни за криене някъде по пътя на оцеляването си. Привидно зъл магьосник, оказал се единствения разумен в тежки моменти, маг-чирак – бивш крадец, заемащ ролята на крайното спасение на града си, бияч със златно сърце и впечатляващи кулинарни способности, принцеса без глезотии и с много смелост в обученото си за владетел сърце – това са вашите нови книжни приятели, на които ще помогнете да преодолеят себе си и очакванията на другите към тях, ще изкарате от ролите им и ще им дадете свободата да бъдат това, за което сърцата им копнеят, а не имената определят. Прекрасен урок за всеки търсещ себе си насред ограниченията на света ни, независимо от възрастта.

Първи впечатления от последно прочетенотоИлюстрираните правила на голфа - Наръчник

Тази книга попадна у мен привидно най-случайно, но то е само за да потвърди, че книгите най-добре намират читателите си, а не обратно.

Като се замисли човек, на кого би му била интересна такава странна книга? Да четеш правила? И то за голф? Че то тая игра освен английски старци практикува ли я някой? Пфу, глупави предразсъдъци! Изненадващо или не, но книгата попадна у мен, когато ми беше най-необходима. Запалих се по голфа от телевизията, докато прещраквах каналите ми стана любопитно, после започнах да гледам с все по-голямо увлечение. Попитах в един сравнително близък голф-клуб за курсове за начинаещи, но близо година не получих никакъв хабер от там. И в момента, когато най-после ми звъннаха и се записах, получих тази книга като подарък от близък приятел, който обаче изобщо не подозираше за най-новото попълнение в списъка ми от хобита. И така книгата уцели и момента, и човека от раз. Hole-in-one, както се казва в някои други среди.:)

Изданието е направено с много илюстрации, снимки и примери от действителни състезания. Чудесни хартия и оформление, но както казва един познат книжен плъх - текста няма да го коментираме. Защото на моменти точките, параграфите и алинеите стават на мишмаш, а печатните грешки са сервирани на килограм. Да не говорим за превода, зад който прозира вездесъщата ръка на Гугъл преводача.

При всички случаи е полезно четиво, но ако случайно има второ коригирано издание, то със сигурност ще има какво да се подобри в него.

May 25, 2018

Anna Hells' Fantasy placeРазкази от родината

Дмитрий Глуховски

Руската душа е нещо специално, едно такова – необятно, необяснимо, изключително нетрезвено и способно на чудеса от храброст, или от водка, според зависи от ситуацията и наличността, предполагам. Затова и руските автори са едни такива и те – специални хора, с особено чувство за хумор, много концентрирани в действителността си и пишещи изцяло в границите на разбиране на сънародниците си. Или поне така изглежда на един много повърхностен пръв поглед. Не мога да кажа, че съм русофил, но в никакъв случай не съм русофоб. За мен цялата тая работа с изборите на Путин е излишна, просто да го признават за цар и да да се свършва, и без това вероятно е извънземен и само се присмива над ограниченото човешко общество под негово командване, докато чака да го приберат от кораба-майка. Но междувременно Русия се е превърнала с особено гадно местенце за живеене, и то във всяко свое кътче дори и своя огромен мащаб, и напомня на една малко по-различна, но не особено по-приятна вариация на тръмповите щати, които не искам и с крайчеца на окото си да видя. Въобще да управляваш огромна страна е непосилна задача за когото  да е, с изключение може би на канадците, но там така или иначе има повече гори, мечки и сняг, отколкото хора, и предполагам е една идея по-лесно.

Та идеята ми за управлявана от извънземни Русия, като може би едно от най-лесните обяснения за тази откачена многолика нация с адамантиеви черни дробове и пословично прелошо чувство за елегантност (Слънчака, руснаци, рускини, бррр), се споделя и от другаря Глуховски, който намира ключа от бараката на извънземните, крадящи и смазващи под трипръста петичка като за последно братята руси. Така де, доста по-приемливо и някак примамливо звучи невъобразимата корупция да е план за събиране на средства за поправяне на счупени летящи чинии, Газпром да са ексклузивни партньори на Ада ЕООД, а Путин да опложда сестрите колхознички в сънищата им за повишаване на раждаемостта и преодоляване на биологичните ефекти на етиловия алкохол върху мъжките полови органи и сиви клетки. Къде-къде по-успокоително идва всяка църква да е совалка на предрешени като хора хитинести и пипалести промивачи на мозъци, водката да съдържа наноботи за свръх издръжливост на нищета и бедност, а силиконът да е вече в главите на партньорките – кукли, с които да може и да се води някакъв лек разговор за находищата на медна руда или предимствата на чернозема за развитие на хвойнови култури, докато задоволяват базисни нужди.

Не знам кое е по-зловещо: детайлно и обективно – безчувствено описаната действителност на най-близкия ни изток, скрита зад извънземни антенки и дяволски рогца, или суровото чувство за хумор, намиращо твърде добри обяснения и за най-голямата нередност, обезмисляща живота на милиони. Пред вас се е ширнала цяла обездушена нация, и то гигантска такава, пред която сме като жалки миньони, работещи в просто смешни мащаби и в краденето, и в методичното оскотяване и анихилиране на тези с по-малко късмет и повече съвест. Глуховски вкарва в картинката и бързичка война, и технологичен бунт с екселска таблица, и телевизионно не-предаване на първия конктакт с чужда цивилизация, и заразяването на цяла планета от един използван презерватив и бутилка водка, и още купчина абсурди, на които ще реагирате с едно смутено-усмихнато Руснаци! и многозначително поклащане на глава. Защото пред някои неща винаги ще се чувстваме малки, и ако САЩ са достатъчно далече, за да се присмиваме с пълен глас на нечие русо кече и ярко оранжева кожа, то на другаря с вледеняващ поглед, обещаващ на целия свят един изпълнен със звънливо пищене Гулаг, някак не върви да му размахваме юмрук в лицето. Зад гърба може, ама тихичко, бързо и в ъгъла. Руснаците си имат извънземен цар, все пак, кой като тях. Питайте товариш Глуховски, той знае как ще свърши тази история, някъде там в метрото…

May 24, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоФабиан. Историята на един моралист - Ерих Кестнер

Днес една случайно срещната приятелка ми каза, че ще й бъде интересно какво ще ми е впечатлението щом дочета "Фабиан". И това е любопитно не заради мен, а защото книгата е такава, особена.

Това не е Ерих Кестнер от детските му романи. Не е и забавният титан на хумора от "Трима мъже в снега". Този роман е написан съвсем малко по-късно, но вече и времената, и писателят са други. През 1931-ва в Германия кризата набира скорост, икономика, нрави, семейства се рушат, а гвардията от безработни никога не е вещаела нещо добро. На този фон проследяваме съдбата на един любим за автора персонаж - млад доктор по крайно непрактична за онзи момент специалност като рекламата, който още в зората на трийсетте успява да съчетае аскетичното си оцеляване с донякъде романтичен морал. Но докъде ще го доведе всичко това?

Фабиан е странен характер с още заплетени от финиша на младостта решения и преценки. Романтизмът не прощава не само на него, макар повечето пъти той да успява да се справя с несгодите с характерния остър и безкомпромисен хумор. Но с правдата, жените, политиката, държавното управление и въобще всички други неща, за които се палят мъжете след третата чаша, виж, там се взима на сериозно и си носи всичките последици от това.

Вкусът е като от "Тримата другари" на Ремарк. На завърнали се от фронта интелектуалци, които се мъчат да оцеляват в цивилния живот, докато заглушават с пиене алармите на собствения си морал. Да, има необикновена млада жена, която героят да спечели и изгуби, близък другар, безработица, вишновка. Трябва да проверя дали и на други хора им прави впечатление колко си приличат всъщност Ремарк и Кестнер. И съвсем между другото - "Фабиан" е една от книгите, които са горени пред Берлинския университет от нацистите само няколко години след издаването й.

Положително най-подходящата възраст за четене на книгата е след края на двайсетте и преди началото на четирисетте. Тогава ще има най-много неща, които да откриете за себе си в характера и преживелиците на Фабиан. Особено днес, пък макар и засега да няма икономическа криза. Отлагането на брака, разменянето на младостта и морала срещу други ценности. Издигането в кариерата или жертването й за нещо друго. Изтичащото през пръстите време.

Може и да е само в моето око, но в този малко по-късен Ерих Кестнер като че ли се забелязва пръв полъх от нещастните му старини. А може би всичко е могло да бъде и другояче...

Тази корица не е нещо особено, но българската е направо потресаваща.

- Разумните няма да дойдат на власт - каза Фабиан, - а още по-малко справедливите.
***
- Истински позор е - подхвана той след известно време. - Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли още не. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.
- Но нали ти си имаш Леда!
- И което ме възмущава особено - продължи Лабуде, - такъв един тип си има собствено, лично свое дете.
***
Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И всъщност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.
***
За нацистите:
- Окъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?
- В световната история винаги е било така - каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.
- Да, точно тъй изглежда световната история от началото, та до края си! - извика Фабиан. - Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.
- Ти не си патриот - заяви Венцкат.
- А ти пък си тъп като говедо - извика Фабиан. - Това е още по-жалко.

May 19, 2018

THE DARK CORNERПоследната Бройка от Нощно Острие



Това, скъпи мои, е най-най последната бройка от петия ми сборник Нощно Острие. Мина една година, и тиража е вече нулиран :) Единственият начин да се сдобиете с нея е като участвате в томболата, за която бях ви споменал по-рано - един от първите 100 души, рейтнал предишния ми сборник "Априлска Жътва" в Гудрийдс на този линк, ще спечели това Нощно Острие. Туйто от мене :P

May 18, 2018

Anna Hells' Fantasy placeДжонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.

May 14, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНевестата на змея

Влада Урошевич

За тези от вас, които си спомнят Измислици-премислици с бате Влади само с добро, въпреки наивистичните декори и вероятно малко съмнителните актьорски умения, за които естествено не ни е пукало на онези крехки години, ето ви едно малко пътуване във времето, комбинация между Приказка за Стоедин и Трубадур, с онова малко по-различаващо се, но балканско чувство за хумор и приказен сарказъм, плюс много екшън и забележки за реалността ни, онази грозната, естествено случващата се. Книжката е различна, особена и интелигентна, което не ѝ пречи да е страшно забавна, динамична и откачена на моменти, сдъвкваща приказката и изплюваща я в съвременнността в изключително добро съчетание между ърбън и легендарно фентъзи.

В едно село, някъде на Балканите, един напет змей отвлича местна девойка, и всички са покрусени, защото това балканджийките не се дават лесно на поробители, или ще се бият, или ще умрат, но ще си запазят цветето непокътнато и душата чиста за небесните чертози. Затова и когато братът на девойката тръгва да спасява сестрицата си, повечето му съселяни са на мнение, че в най-добрия случай ще го играе млад гробар, а не юнак – змейоубиец. Само че туй добрата балканска мая си казва думата, и с помощта на няколко спасени по пътя животинки, които стават верни приятели на героя ни, местата бързо се обръщат и късметът изглежда по-възможен. Ако си мислите, че приключение не може да се води само с въръжение от един бинокъл, много мъдър плъх с обсесия към алхимията и тежките стародревни четива, и една оса с активен зъзкащ характер и апетит за медени изходни продукти – то грешите.

И разбойници може да се победят, и харамии да се избегнат, и странни кръчмари и позабравени герои с неистово желание да открият философския камък могат да се погодят, включително и да се поомаят цяла купчина свръхестествени жени с особено съблазнителни форми, щото тука не е историята за невинното овчарче и царската девича дъщеря. И най-вече може да се мине през митницата на Ктхулу и вечните готини и неособено облечени митничарки, и да се стигне до нашата, Долната земя, където стрийптийз клубове, цигани и мутри са го окупирали както… ами, както си е. Боевете в горните земи омайни и долните реалмии на ежедневността са еднакво впечатляващи, а включващите се свръхестествени същества могат да накарат не едно чене да увисне в обожание пред безумието, развиващо се току пред очите ви. Героите са откачени в най-добрия смисъл на думата, с огромно чувство за самоирония и торби със страхотни истории за минало неслучило се, но толкова някак познато.

На ръба между приказката и добрия исторически роман, Невестата на змея е едно предизвикателство към любителите на неизменно хубавите книги, които имат една основна цел – да забавляват и усмихват, носейки спомени и мисли, от които ти става топло и искаш още. За съжаление Влада Урошевич не е написал допълнително нищо подобно, поне все още, и гладът за добре прекарано книжно време ще ви обхване почти неутешимо и незабавно след последната страница. Ама си заслужава, пък, кога ще попаднете друг път на страхотен македонски фентъзист, я.

 

May 10, 2018

Сборище на ТрубадуриИзвън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс

„Инверсии“ от Иън М. Банкс

 

 

Валентин Д. Иванов

Извън Културата: Инверсии

за романа на Иън Банкс

 

 

Любимият ми епизод (а също и на Патрик Стюарт) от телевизионния серия „Звездният път: Следващото поколение“ (Stat Trek: The Next Generation) се казва „Вътрешната светлина“ (The Inner Light). Почти цялото действие в него се развива извън командната зала на „Ентърпрайз“ и Пикард изживява друг живот, на друга планета, в напълно различен контекст. Това е чудесен похват, когато сценаристите или писателите искат да предложат на зрителите или читателите си нов поглед към някой добре познат герой или добре познат свят – трансформация, нова и необичайна гледна точка, нестандартен ъгъл.

За единадесетте години преди да се появи „Инверсии“ (1998 г.), Банкс написва пет романа и пуска един сборник с разкази и новели за света на Културата. За съжаление вече не можем да го попитаме, но може да предположим, че и той – като сценаристите на Старт Трек – са изпитали нужда от свеж поглед към своята любима пангалактическата свръх-цивилизация. В едно свое интервю Банкс казва, че се е опитал да напише „роман за Културата, който не е роман за Културата“. И според мен е успял.

Строго погледнато, пред нас е криминална история, разказана в антуража на чужда планета, сравнима по социално и технологично развитие с нашето Средновековие. Сравненията с „Игра на тронове“ са очевидни – има безмилостна борба за власт, шпионаж и тайнствени убийци. Но има и нещо повече – пред очите на местните жители, които не са чували за Културата и от чието име се води повествованието (Банкс не без успех използва този подход и в други свои книги), се случват чудеса. За средновековните хора те са норма, но за читателя, запознат с мнението на Артър С. Кларк (Arthur C. Clarke), че чудесата са неотличими от достатъчно развита технология, тези сцени за лесно разбираемподсказване, че ставаме свидетели на операция на отдела Специални обстоятелства (Special Circumstances), евфемизъм, който най-лесно можем да обясним с друг евфемизъм – този за „биещото сърце на Културата“.

 

*  *  *

Трудно е да се каже повече за романа, без да се разкрият сюжетните изненади, затова ще го направя непряко. Не съм първият читател, който намира паралели между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Най-очевидната прилика, разбира с,е е в тематиката на двете произведения – става дума за взаимодействието между две цивилизации на различни етапи от тяхното развитие. Това е популярна тема във фантастиката – достатъчно е да си спомним основната директива (Prime directive) от „Звездния път“ и безбройните епизоди, в които тя сякаш съществува само за да бъде нарушена. В света на Пладнето братя Стругацки дефинират обратното правило, създавайки Комкон и институцията на прогресорите. В дилогията „Звездите – студени играчки“ Сергей Лукяненко пък се опитва да обори концепцията на Стругацки за помощта и сътрудничеството между цивилизациите. А Дейвид Брин (David Brin) описва в цяла поредица романи за света на Ъплифта (Uplift) своите идеи как сътрудничеството между цивилизациите може да обхване дори биологичната еволюция. Едва ли писателите фантасти са разработили всички аспекти на взаимодействието между напредналите и изостаналите цивилизации (с цялата условност на това деление) и аз не целя тук да бъда изчерпателен. Вмешателство или не (и оправдано ли е то) – това е въпросът.

Вторият паралел между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“ е конфликтът, който подобно взаимодействие поражда. То не оставя без последствия „напредналите“ цивилизации. Стругацки нахвърлят из текста на романа си много споменавания за прогресори, които са се опитали да сеят добро с огън и меч, а и главният герой Дон Румата е изправен пред дилемата дали да не направи същото, когато животът на любимата му е застрашен. И напредналите, и изостаналите вървят по едно и също анизотропно шосе на историята. То криволичи по дълбоки дефилета и изненади дебнат зад всеки завой. Интересно е, че между двете книги има почти пряко съответствие в сцените на конфронтацията и насилието. Наистина – единият от героите на Банкс е жена и заплахата е сексуална, но за една жена това може да бъде „по-страшно от смърт“ и ефектът дори е по-силен. Все пак държа да отбележа, че за читател, запознат с мощта на Културата, заплахата никога не е истинска докрай. Ако сте чели другите книги от поредицата на шотландеца, сигурно имате ясна представа с колко много степени технологията на неговата свръхцивилизация надминава земното Средновековие. По друг начин стоят нещата с втория главен герой в „Инверсии“, което си е самоналожил ограничение технологично да съответства на местното ниво. Но и той е тренирал тялото си до състояние, недостъпно за хората от планетата.

Трета обща тема е механизмът на взаимодействие на Културата или на комунистическото човечество с „младите“ цивилизации. Според откровението на Борис Стругацки за ненаписания роман „Бялата дама“ ядрото на Островната империя (цивилизация на планетата Саракш, описана за пръв път в „Обитаемият остров“) се състои от три кръга. Вътрешният е безопасно и светло място на творчество и свобода, почти пълен аналог на света, от който произхожда Максим Камерер. Вторият кръг се обитава от обикновените хора, не много по-различни от нас. А третият е населен с шлаката на обществото – убийци, насилници, зверове и уроди. Именно те пазят Империята от външни заплахи. В постепенната деконструкция на своята утопия Стругацки провеждат известни паралели между Човечеството и Островната империя, разкривайки в по-късните си книги „тъмната страна“ на прогресорството.

Аналог в Културата е отделът за специални операции, назован с многозначителното име Специални обстоятелства. По думите на героиня от друг роман на Банкс – работата в този отдел е единствената, която има значение; всичко останало в Културата е сведено до игра без последствия – няма борба за ресурси или пари, човек е свободен за избере да се забавлява или да се труди без ограничения.

 

*  *  *

Далече съм от мисълта, че Банкс пише fan-fiction на Стругацки. Сигурен съм, че той по независим начин е стигнал до същите теми и проблеми. Ако светът на Пладнето е опит за описание на социалистическа утопия, то Културата и заедно с нея Стар Трек и дори неговата неотдавнашна полусериозна пародия „Орвил“ (Orville; невероятно е, че тази серия върви по ултраконсервативния телевизионен канал Fox) са опит да се изгради утопия, израснала от капиталиситческата системаq след като ограничението в ресурсите и средствата е отпаднало поради напредъка в технологическия прогрес. Доколко изобщо е уместно да се прилагат съвременните политически разграничения към едно такова общество на надживяната нужда (post-scarcity), е друг въпрос.

Накрая, но не на последно място, искам да подчертая, че двамата герои на Банкс, също като Антон от „Трудно е да бъдеш бог“, излизат променени от срещата с реалното средновековие. Прогресорската мисия на Културата успява само наполовина, но неосъзнатата „прогресорска“ мисия на средновековната цивилизация да научи на нещо представителите на Културата успява напълно. Държа да подчертая, че е изпълнен един от водещите ми критерии за добра литература – има еволюция на героите.

От художествена гледна точка книгата ми се стори безупречна. Четох я в оригинал и честно си признавам, че ме затрудни – авторът произхожда от островите и езикът му е богат, но в същото време е стегнат и повествованието е фокусирано.

Горещо препоръчвам „Инверсии“. Книгата е увлекателна космическа опера във фентъзиен антураж, която при това има послание и предлага богат материал за размисъл. В по-широк контекст – в жанра тя заема ключово място, на което се пресичат много идейни спорове и по един или друг начин едва ли ще остави читателите си равнодушни.

 

4-7.03.2018, Паранал, Чили

 


Валентин ИвановВалентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.

May 09, 2018

Anna Hells' Fantasy placeАнгелите нямат криле

Валентин Попов – Вотан

След сборниците посветени на хелоуински нощи, парчета изстинал мрак и пътеки между измеренията на не-реалността, в ръцете ви е последната компилация ужас, излязъл изпод перото – или клавиатурата на Валентин Попов – Вотан. И възторжената възходяща линия на качество, изразяващо се в  пълноценност на героите, оригиналност на сюжетите и непредвидимост на туистовете, тук е повече от осезаема. Когато хорърът ти носи онова специфично задоволство от добре разказания и облечен в тежките лепкави дрехи на писъците страх човешки, ех…

Двадесет и четири ръце се протягат към сърцето ви, и го смачкват в хватката на безмълвния вик, онзи, който бива погълнат от векове атавистични инстинкти да не се навлече злото върху цялото племе. Ноктите на вашето унищожение могат да имат практически всякакъв източник – обсебените ви от нечисти сили собствени наследници, клошарите – пътешественици между измеренията, тотемните животни на един погубен древен народ, прокълнатата душа – предателка на своите или призрака на възмездието, ако и същият да е на заклет насилник, щото понякога справедливостта намира странни начини да достигне жертвите си.

Трупоядни таласъми, кръвожадни самодиви, острозъби русалки, човекоядни бебе-зомбита, немъртви вещици със задължителни зеленооки котки – изборът от средство за унищожение, или спасение, според гледната точка, е повече от богат. Спасителите в интерес на истината рядко идват навреме, ако въобще дойдат. Ако нещата започнат да стават неприятни до степен на гнусни с много крещене – вероятността да се подобрят вече не съществува. Независимо дали сте в дълбините на ада, в дивите джунгли на пропаднала държавица или някъде в бъдещето на подобие на планетата ни, изходът все така се мержелее толкова близък, а всъщност недостижим.

Богове, кралици, твърде жизнена природа или хора с прикрита зад маски безчовечност, а може и обратното – такива, които гордо я веят пред уж по-нисшите в ролята на жертви – можете да избирате своя палач, но не и да бягате от ролята на жертвен агнец. Толкова начини да умреш, да убиеш, да прегрешиш, да измамиш съдбата и нейната равновесна природа. Брилянтно описани пътешествия отвъд и встрани от живота, от смъртта, от реалността. Почти легенди, почти градски слухове, но някак звънящи вярно на вътрешното аз, знаещо най-добре къде страхът живее. Позволете си едно пътуване към себе си и всичко, от което някога в частица от душата си сте били поне за секунди в някой сън от ранни зори.

May 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeИгуаната

Алберто Васкес – Фигероа

Някои книги е трудно да се обясни защо са написани, имайки предвид колко болка, злоба и разочарование излитат от редовете им, уцелвайки неподготвените си читатели дълбоко в сърцата. Игуаната е такава книга – ода за ненавистта, различността, жестокостта. Липсата на емпатия, липсата на човещина, липсата на всичко, заради което човешкият ни вид може би е пощаден от висшите цивилизации, ако вярвате в тия работи. Поглед в ума на един интелегентен сериен убиец и насилник, който просто е създаден такъв от обществото…или се е родил такъв, зависи от гледната точка, но не че има значение – ръката на смъртта идва така или иначе винаги ненавременно в живота на жертвите.

Очаква ви хорър роман, с много насилие, обичайно непредизвикано, детайлно описани убийства на животни, хора, същности. Насилие във всяка една форма, сексуално, ментално, осакатяващо. В центъра е неговия извършител – Игуаната. Обезобразен по рождение, с неясни малформации, отгледан на кораби като най-нисша форма на почти безплатен труд. Без идея за родителите, без приятели, без близки под каквато и да е форма, дори и платената такава. Във времена на необразована религиозност и повсеместна тъпота различният бива ползван докато диша, тъй като явно е превъплъщение на злото. Мнозина се опитват да затрият странното създание, но черният гологан трудно се губи, както сами ще проследите в изключително нерадващата се на добър финал история. И ето, че чудовището е създадено, и след беззащитните животни, идва ред на хората, които според тъжната хладина на иначе блястящия му ум, за който на никой не му пука, е време да си платят.

Игуаната се установява на самотен остров, където причаква или примамва странстващи кораби, които потопява с доста креативни и лишени от капчица емпатия начини, прочиствайки екипажите им почти до крак, освен някой и друг уж късметлия, успял да се докопа до сушата, само за да попадне в най-злокобното робство на изпълнен с чиста жестокост и креативност ум. И мъже, и жени ги чака една съдба – да служат за удобство, даже не за развлечение, а просто за по-лесна организация на дните на зловещия им господар. А спасението никога не идва, тъй като пред блестящия, ако и болен мозък на властелина на игуаните рядко може някой да се опълчи безнаказано.

Дали ще намерите логика в мисленето и действията на човек, отхвърлян цял живот от обществото и открил възможност да си върне поне малко на човешкия вид, или дали ще осъдите жертвите, заради техните слабости и прегрешения, някак удобно пасващи на намерилото ги неочаквано чудовищно наказание – това предполагам е въпрос на личното ви удовлетворение от човешкия вид като цяло. Можете да останете само с визията за усетилия се в сила и мощ Квазимодо, който изнасилва, осакатява, убива и оцелява върху планини от трупове. Правилен отговор няма, само оценка за това докъде се простира търпимостта ви към различното, грозното и безразсъдното. Не се притеснявайте, отговорите няма да ви харесат при всички условия.

May 03, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоАнтарктида - студеният юг - Христо Пимпирев

Христо Пимпирев е лицето на българските експедиции до Антарктида. В тази книга той е разказал за континента и първите му откриватели, както и за първите 25 български експедиции до нашата база на остров Ливингстън. Книгата е наистина луксозно издание в голям формат, твърди корици и плътни гланцирани страници с великолепни фотографии от българските следи из студения юг. За трудното начало на ентусиастите, за безкористната помощ от страна на съседите, за какви ли не открития и перипетии в борбата с природата, даже и за един пингвин на име Гошо.

Много българи са имали шанса да видят лично суровата красота на Антарктика, сред тях учени, политици, фотографи. Благодарение на последните и текста на Пимпирев и ние простосмъртните можем да придобием поне бегла представа за това колко различна може да бъде природата на същата тази планета. От първа ръка ще научите за животните, планините, върховете, снеговете и ледовете, за базите и постиженията на другите държави, за ожесточената надпревара до полюса и съдбите на първите изследователи, за трудностите и жертвите. 

Знаете ли, че средно Антарктида е най-високият континент от всички? Или че някога през палеозоя част от нея се е намирала на екватора? А че е по-голяма по площ от Европа? А че температурите там приличат на тези на Марс?:)

Много приятна книга, която основно се разглежда и по-малко се чете. Вероятно това също помага възприемането й да бъде толкова емоционално и на всички да ни се приисква още повече някой ден лично да видим всичко това.


May 02, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоДомашна бира? Това е лесно! - Авторски колектив

Малко е необичайно, но следващите няколко книги, които ще се появят в този блог, не са художествени. Любопитни и крайно интересни неща има във всички тях, защото засягат някое от моите хобита.

"Домашна бира? Това е лесно!" е второ издание на оригиналната книга от Асоциацията на Домашните Пивовари в Българиа (АДПБ). Както вероятно знаете, през последните години в България има разцвет, а може би и ренесанс, на домашното пивоварство. Защо ренесанс ли? Защото хората варят и пият бира от хиляди години, а вероятно само през последните сто или двеста тази функция е била иззета от фабриките. Преди това всеки се е справял както може в домашни условия. В развития свят варенето на бира вкъщи си е съвсем обичайно занимание, както приготвянето на зимнина. Дори Барак Обама беше варил в Белия дом.:) Домашната бира съдържа всички полезни вещества, които са отнети от купешката, за да я направят по-трайна, а най-приятното е, че домашната можеш да си я направиш точно каквато ти харесва. Морето от бири от тип лагер в България е в състояние да удави всяка жажда за нещо по-различно. Е, край с това, тук вече ще се пие ейл!

Както и да е, да се върнем на книгата. Тя представлява кратичък, но много подробен и изчерпателен практически наръчник как да си направиш бира вкъщи. Има инструкции, биохимични обяснения, картинки, таблици и дори рецепти на най-популярните видове бири. Асоциацията си има и форум, където любезно обясняват на всеки кое как става, а пък от електронния им магазин може да се набавят всички съставки, които в крайна сметка не са и толкова много - малц, хмел и дрожди, а вода ще си налеете от чешмата.:)

Много полезна книжка, която се надявам да насърчи още хора да се престрашат да се пробват в домашното пивоварство. Лесно е, а е и много приятно! 

May 01, 2018

Сборище на ТрубадуриСъдба от Шиничи Хоши (ревю)

Шиничи Хоши

 

 

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

Диана Петрова

Съдба от Шиничи Хоши

ревю

 

„Съдба“ е един малък сборник с разкази, включен в легендарната пордица „Библиотека галактика“. Това, според собственото ми проучване, е за съжаление и едниствената книга на Шиничи Хоши, издадена у нас. (Хей, издателите!!) Авторът е представител на следвоенното поколение японски писатели-фантасти и често е определян като един от най-ярките сред тях.  Няколко любопитни факта:[1]

  • Хоши означава „звезда“ на японски. Името на автора не е псевдоним, макар често да е смятано за такъв, предвид тематиката на творбите му.
  • В своята 26-годишна кариера Хоши е написал 1001 кратки разказа, както твърди в знак на уважение към Приказки от хиляда и една нощ.
  • Хоши е автор и на няколко романа.
  • През 1979 г. стартира конкурсът за кратки разкази Shinichi Hoshi. Всяка година хиляди амбициозни писатели изпращат творбите си; Хоши избира победителите до 1996 г., една година преди да почине.
  • Дружеството на японските писателите на научна фантастика, на което той е един от 11-те основатели и първи председател, го удостоява посмъртно с награда за цялостен принос през 1998 г.

 

Корица на СъдбаСъдба – Шиничи Хоши

 

В сборника „Съдба“ сюжетно разказите са подчинени на познати на пръв поглед теми: хора летят към звезди и непознати планети, извънземни кацат на Земята, нови научни открития, препратки към миналото, постапокалиптични картини. Но онова, което ги отличава от подобни класически разкази, е най-вече сарказмът, индиректното осмиване, подигравката над глупостта, алчността, себелюбието, както и тихата тъга по изгубени или по възможността да бъдат изгубени чисто човешки черти, преживявания и съпреживявания. Не очаквайте обаче някакъв бурен смях. Повествованията са изтъкани по онзи фин, някак  типично „японски“ начин и след прочит остава смесеното чувство на иронизиране, лека скръб и порив към осмисляне. Всеки един от разказите в сборника носи своя оригинална идея и със сигурност би могъл да бъде доразработен, разширен, сюжетните линии да бъдат продължени, да бъдат вкарани нови, да бъде дописан до новела или роман, но… не е. Авторът е избрал друго решение. Неслучайно творбите на Хоши се определят като „хайку“-то на японската научна фантастика. И това не се дължи само и единствено на кратката им форма. Защото хайку е не просто тристишие, хайку всъщност е една концентрирана интелектуална заигравка. Никак, ама никак не е лесно в три реда и определен брой срички да бъде предадено същественото. Едно от най-кратките, но и най-точни определения за хайку е „моментна снимка“. И както всеки зрител би видял сам детайлите в една снимка, така следва те да бъдат видяни и в хайку поезията. Ето защо една много голяма част от внушенията са косвени, неописани със слова, подразбиращи се от основните използвани думи и абсолютно освободени от авторов егоцентризъм. Точно такъв „концентрат“ са и разказите на Хоши. Без излишна словесност, без директни авторови оценки, без формулирани изводи. В голяма част от разказите дори не стигаме до там да научим имената на героите. Те са просто действащи лица, служещи за представяне на основната идея. И от друга страна – огромна доза окарикатуряване. И както в хайку – читателят е оставен сам да „дописва“. Може да спре до там, където свършва разказът, и просто да се наслади на сюжета. Но може и да продължи и да потърси по-дълбокия смисъл, маскиран зад смешното и гротеската.

Съвсем умишлено не бих искала да правя „анализ“, на всеки разказ поотделно, защото смятам, че ще лиша бъдещите читатели от част от удоволствието, което биха им донесли. Ще спомена само, че в сборника са включени двадесет и седем кратки разказа. Редът им в книгата е подчинен на сюжетен принцип. По няколко разказа, в които са разработени варианти, всеки носещ различен замисъл, свързани тематично с посещение на нов свят, среща на земляните с друга цивилизация, роботи, „умни“ машини, космически капани, един разказ, описващ нов свят, след разрушението на стария, разкази, касаещи емоциите като еманация на човешката същностq и за финал – моя любим разказ, третиращ идеята за надеждата.

Разказите на Хоши са и един чудесен „курс по творческо писане“. Защото всички се учим от големите, от най-добрите. Ако искате примери за това как се пише кратка и „ударна“ (пък при това и забавна) фантастика, прочетете сборника „Съдба“.

Ако не Ви се пише, а само Ви се чете, ако сте фенове на класическата фантастика, ако сега се запознавате с този жанр, или пък просто Ви се иска нещо хем сладко, хем дълбоко- прочете тази малка книжка. И си спомнете старата максима: малкото е повече.

 

миниатюри
сияят в съдбовен шарж
с шиничи хоши

 

Диана Петрова

 


[1] Източник: The Hoshi Library
http://shinichihoshi.com/