Планета Читанка

September 21, 2018

През прозореца“Формата на водата” – Андреа Камилери

Днес ще ви представя първата книга от поредицата за комисар Монталбано на Андреа Камилери. Авторът е роден в Сицилия през 1925 година. Криминален автор, който освен поредицата за комисар Монталбано има и доста самостоятелни книги.

formata_na_wodata

На сметището е намерен мъртъв известен политик и всички доказателства сочат, че смъртта е била естествена. Но комисар Монталбано има повече от основателна причина да се съмнява в тази скалъпена версия. Той ще тръгне по следата, а това ще го отведе на неочакван завършек.

Описанията на комисаря са бегли щрихи, но това е достатъчно, за да разкрият ясно личността му. Книгата е по-различна от типичните криминални истории, но определено си заслужава вниманието. Образът на Салво Монталбано е много плътен и вдъхновяващ – той е умен, но не се придържа стриктно към правилата, води се по собствени такива, които понякога се разминават със закона. Всички описани герои са реалистични и многопластови. Тук няма обичайното разделяне на добри и лоши – хората са просто хора и притежават пълнокръвна палитра от качества и чуства. Това с пълна сила важи и за главния герой. Андреа Камилери не ги осъжда и не ги представя за назидание или възхита, даже напротив с лекота разкрива многообразието на живота и различните лица на хората. Фин познавач на човешката душа и на тъмните кътчета там. Дори добрия човек притиснат от обстоятелствата може да се подлъже и да кривне в страни, но това прави ли го автоматично лош?

В историята се показва типичната сицилианска действителност – полицията, която макар и да бави разследванията, работи за приключване им. Възмездието, макар и закъсняло, винаги застига виновните по един или друг начин. Корените на мафията са дълбоко впити във всяка една прослойка на обществото и дават своя дълбок отпечатък в ежедневния живот на обикновените хора. Иска се кураж и дързост, проницателност и далновидност, за да съумееш да доведеш всяко разследване до край и да издействаш наказание за всички отговорни За щастие нашият комисар притежава всичко това плюс очарователна приятелка и верни колеги.

Ако трябва да съм честна първата ми среща със Салво не беше на страниците на книгата, а на малкия екран. От доста години по различни телевизии спорадично се върти сериалът, адаптиран от телевизия RAI по поредицата. Популярността му е толкова голяма, че дори има поредица за младите години на комисаря. Страстен почитател съм на филма и съм гледала почти всички серии. От него се запалих по идеята да посетя Сицилия, където се развива двйствието. А магнит с лика на комисаря краси хладилника.

Мога да си призная, че в случеят макар и да харесвам книгата, съм пристрасна към филма, но понеже в момента не го хващам по телевизията прочита на книгата е добро връщане към Вигата и първоизточника на историята. Не мога да преценя до колко добре е изградена чисто криминалната част от историята, понеже от самото начало знам развръзката, но определено препоръчвам не само тази книга и цялата поредица на всеки, който си търси интелигентно написано и различно от американските криминални романи. Езикът е изящен, а словореда впечатляващ, което е нетипично за такъв тип книга. И искам отново да подчертая, че дори да не сте почитател на криминалния жанр тук ще откриете много различни човешки съдби, дълбочина на моралните решения и щипка любов.

Клипът по долу представя финалната песен от “Младия Монталбано”.

Anna Hells' Fantasy placeСенки над Бейкър стрийт

Какво би се случило, ако пипалестият свят на космически страх и необясними писъци в тъмнината на Лъвкрафт се срещне с желязната логика и изпреварващото с космическа скорост умствено господство над масите на Холмс? Ами някак елементарно лесно се завихрят тъмни сенки над скромната обител на Бейкър стрийт 221, и от ъглите изпълзяват немъртви и неживи, плюс няколко определено вечни и доволно количество твърде дълго дишали призраци на хора и не съвсем, за които престъпленията, свързани с някоя и друга локва от кръв и черва като последствия, са нещо толкова нормално, колкото изконния чай в пет часа. Кръгът Лъвкрафт среща кръга Дойл, и резултатът е нещо, което би харесало еднакво на любителите на класическия елегантен хорър на усещанията и думите, както и на почитателите на заплетените мистерии, този път леко пристъпили ръба на невъзможното, а разрешаването им зависи само и единствено от острата стомана на ума и адамантното хладнокръвие пред лицето на гарантирано болезнената смърт, собственост на превеликия господин Шерлок.

Менители на лица ще използват Лондон за собствен месарски цех; странен култ ще строи многоизмерни стаи в старите провинциални имения, прогизнали от стара кръв и стари демони, а мъртви ще се възкресят за подобие на живот, отворили вратите към селения на сила и смърт. Некрономикон в ръцете на Мориарти може би е само една идея по-лошо от Некрономикон в ръцете на Холмс; пазителка на вратите към древните ще събуди интереса на най-великия ум за пръв път след Жената насам, а създателите на трупове понякога ще търсят закрилата на пазителите на реда, щом от другата страна ги чакат повече от неземни създания. Съмнителни фигурки ще разпространяват или унищожителна проказа, или нова еволюционна вълна; следите от истинската история лесно могат да бъдат покрити с достатъчно плътен слой от разложение, а мечтите за съвършенство са най-жизнеспособни щом призраци и демони са по петите ти.

Най-мрачните тайни на сътворението чакат, както в забравените пясъци на пустините, населени от саможиви тайнствени племена, така и в телата на невинни девици, загниващи без смърт в лондонските предградия на бедните и обречените. Духовете на древните прескачат из телата на уж избрани, а всъщност измамени в жаждата си за вечност души; портали се отварят с технологии, твърде напреднали за нас, твърде забравени за онези, другите, а под краката ни се възражда цяла една забравена цивилизация от дънуички ужаси, напълно готови да измамят окото достатъчно, че да се впуснат безнаказано в кървав танц насред Лондонското сити. А Холмс и Уотсън се възправят смело във въртопа от космически ужас и вдишан писък, и някак успяват въпреки всички дадености на вселената да извоюват още една незначителна победа над еманацията на злото.

Една от онези комбинации на идеи и умове, пред които можем само с благоговение да сведем чела и да впрегнем силите на всемогъщий чичко Гугъл за още подобни противоестествени, но впечатляващи съединения на сюжети и светове, чиято колизия ражда чудеса, ако и да са малко пипалести и злонравни. Холмс прегръща Лъвкрафт, Мориарти – Ктхулу, а за Уотсън остава някой и друг Йог – Содот, и сред тази любов – омраза се въздигат кошмари за цял живот. Прелест, казвам ви, прелест читателска, мътнородна и тъмнофентъзийна. Обожание е слаба дума.

September 20, 2018

Библиотеката„Всичко тече“ – синтез на диктатурата

Цял рафт от библиотеката ми вкъщи е посветен на лагерната проза и престъпленията на комунизма. Трите тома на „Архипелага“, тежкият маршрут на Евгения Гинзбург, „Колимски разкази“ на Шаламов, истории за лагери, прошнурован в досиета живот („Следеният човек“ на Веселин Бранев), травмите на homo sovieticus („Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич). И въпреки този сериозен „багаж“ „Всичко тече“ на Василий Гросман ме остави безмълвен и вцепенен с неочакваното си величие. И се нареди сред останалите като нешлифован диамант.

А за Гросман вече съм ви разказвал. Романът „Живот и съдба“ е забранен през 1961 г. Заедно с него КГБ иззема и ръкописа на „Всичко тече“. Изолиран и осъден на жалко съществуване, болен от рак, Гросман успява да напише повестта отново. Пише я свободно, без ограничения, защото я пише „за чекмеджето“. Излиза за първи път на Запад чак през 1970 г.

На пръв поглед повестта се завърта около Иван Григориевич, който се завръща в Москва след три десетилетия в сибирските лагери. Какво завръщане е това? Един призрак, преживял твърде малко на свобода, попада сред хора, направили твърде много компромиси. Срещата му с онези роднини, оцелели от чистките, е неловка. Особено ярък е контрастът с неговия сродник Николай Андреевич. Иван прекарва 30 години в лагерите, докато Николай е навън, той е част от събитията, бурята не го пречупва, тя го огъва, но не го пречупва. Николай е гъвкав. Съгласява се. Вярва в непогрешимостта на държавата. Дали изпитва съмнения понякога? Няма значение… И изведнъж умира Сталин, а този призрак Иван Григориевич се завръща. Непречупен. И въпросът какво са правили през това време всички останали, с какво са се съгласявали, под какви писма са се подписвали, на какви митинги са викали, увисва тежко в пространството между тях. И ужасните, многозначителни думи на Николай Андреевич, плод на неспокойна, оправдаваща се съвест:

„Другарче мое ти… другарче… то и на нас не ни беше лесно, не само на вас в лагерите“.

Всъщност завръщането на Иван Григориевич е само беглата, отворена рамка на тази удивително откровена повест. То е само поводът за поток от разсъждения, открехвания на завесата над някои от най-мрачните престъпления на човеконенавистния режим. Чистките от средата на 30-те години, репресиите, изличаването пласт след пласт на цели слоеве от обществото. И това постоянно вглеждане на Гросман във въпроса за вината. Въпрос, който изисква внимание, на който не трябва да се бърза с отговора, както подчертава той.

Историята на завърналия се Григориевич е накъсана от други, чужди истории. Покъртителни. Кротката Машенка, заточена в лагер и разделена завинаги от тригодишната си дъщеря. Гросман може да разбие сърцето ви на хиляди късчета. И го прави с имена, с детайли, с картини, от които усещаш как кръвта ти спира, а цялото ти същество негодува.

Едни от най-шокиращите страници в книгата са посветени на „разкулачването“ и „голодомора“ в Украйна. Сцените със селяните, умиращи по къщите си пред безучастните погледи на войниците,  са измерими по ужаса си с кошмарите в „Доброжелателните“ на Джонатан Лител.

„Ей тогава разбрах: за съветската власт на първо място е планът. Изпълни плана! Предай доставките! На първо място – държавата. А хората – нула“.

Горчивото разочарование на Гросман от провала на комунистическия експеримент може да се долови в разсъжденията му, заели втората част на повестта. Ужасът му от осъзнаването, че поколението на идеалистите и мечтателите, на революционерите, е избито, а на тяхно място се е възцарила държавата.

„Терорът и диктатурата погълнаха своите създатели. И държавата, която изглеждаше да е средство, се оказа цел! … Държавата стана чорбаджия, националното от формата премина в съдържанието и стана същина, изгони социалистическото в опаковката, във фразеологията, в обвивката, във външната форма“.

И сред потискащите заключения или може би сред тях, надвивайки им, си проправя гласа на хуманиста Гросман, който заявява:

„С трагична очевидност се открои основният закон на живота: свободата на човека стои най-високо от всичко; няма в света цел, заради която може да бъде принесена в жертва свободата на човека“. 

Уви, разсъжденията на Гросман стигат до заключението, че Русия винаги е била несвободна. Че принципът от векове си е същият: „… Развитието на Запада се е оплождало от растежа на свободата, а развитието на Русия – от растежа на робстово“.

До този момент винаги съм препоръчвал Шаламов като своеобразен връх в лагерната проза, в описанието на смразяващия ужас на терора над човека. „Всичко тече“ на Гросман обаче застава редом с него, поставяйки на масата и останалите престъпления на режима през личните истории на героите и със задълбочените размисли на своя автор. Шаламов е кроткият „рицар на Колима“, той въздейства без да обвинява и да сочи с пръст. Гросман събаря паметниците на мумифицираните вождове и търси вината, търси виновниците за подмяната, за издевателството над човека. И неговият печален образ е трогателно прям.

Без колебания поставям тази книга редом до най-доброто по темата.

Публикувано от Георги

September 19, 2018

БиблиотекатаГероят от Дойран – спомените на ген. Владимир Вазов

„19 септември. От снощи неприятелската разрушителна артилерийска и минна стрелба и с газови снаряди продължава с все по-голяма ярост непрекъснато… Борбата е жестока. Въпреки понесените загуби храбрите и мъжествени англичани са решени на всяка цена да превземат позицията…“

Думите са на ген. Вазов, командир на 9-а пехотна Плевенска дивизия и са писани точно преди 100 години в един от най-героичните моменти от българската военна история – защитата на Дойранските позиции през Първата световна война. Дневникът на генерала става основа за неговите „Животописни бележки“ – малка книжка, излязла за първи път в началото на 90-те години у нас и потънала в забрава. До съвсем скоро. 100 години след епичните събития край Дойран младежите от „Българска история“ вдъхват нов живот на тези спомени с ново издание – с прекрасно графично оформление, ретуширана снимка на генерала върху корицата и разказ от първо лице на една от най-емблематичните и безспорни фигури в следосвобожденска България.

Въпреки мащабното си име, „Животописни бележки“ обхващат сравнително кратък период – кратък разказ за детството на Владимир Вазов до приемането му във Военното училище, дневник от бойните действия на Южния фронт през Първата световна война и заключителни думи за следвоенните му години, включително като столичен кмет. Ген. Вазов е скромен в изказа си, пестелив на приказки и емоции. Спомените му звучат по военно му, с акцент върху дисциплината, приготовленията на позициите, ежедневните дейности по укрепването на фронта, общуването му с обикновените войници и действащите офицери от Македонския фронт. Няма да откриете тук вълнуващи екшън сцени, само загриженост към съдбата на войниците и на отечеството. Морал и ценности на един възрожденски българин, безвъзвратно загубени днес.

Спомените на ген. Вазов са само щрих от мащабната картина на подвига, който извършват защитниците на Дойран в този кулминационен за цялата война момент. Подвиг, признат и от враговете, наследниците на които и до ден днешен продължават да посещават позициите, където и сега стоят руините на укрепленията, издигнати под вещото ръководство на генерала и запазили живота на войниците под унищожителния огън на противника. Там си е и днес възвишението Кала тепе, наблюдателният пункт на ген. Вазов, наричан от англичаните „Дяволското око“ – останало непревзето през цялата война.

Докато трае подвигът на 9-а Плевенска дивизия край Дойран, при Добро поле пробивът е направен и България капитулира пред силите на Антантата. Момент, описан с много болка в спомените на генерала.

„20 септември… Но със сълзи на очи юнаците от 9-а Плевенска дивизия напуснаха позицията, която тъй геройски защитаваха, гдето оставиха толкова свои паднали другари и с която ги свързваха скъпи спомени… Каква жестока съдба!“

Публиувано от Георги

September 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПринцеса Сиси

Габи Шустер

Какво ви изниква първо в ума при споменаване на Австрия? Вероятно нещо за Хитлер, Шварценегер, а може би и за топките на Моцарт – бонбоните с гадния марципан, не другото. Но не и за Сиси, символът на чистота и красота на Австро – Унгарската империя, за чието национално значение е трудно да бъде намерен аналог, освен може би култа към Виктория, Даяна или Грейс Кели, с които приликите ги има в най-тъжните им моменти. Всяко момиченце си мечтае да стане принцеса, да бъде харесана от някой красавец с кралски произход и топли очи, с когото да бъдат щастливи до края на живота си, тънещи в ситост и богатство. Но той, животът, някак не харесва хубавите сценарии за слънце без буря, и си иска заплащането за всяка една усмивка. И една малка Сиси ще плати цената.

Принцеса Сиси е дъщеря на баварски благородници, не особено високо в местната йерархия, ако и майка ѝ да е сестра на властващата императрица – орлица с желязни ръкавици и нещо особено зло в погледа. Селско имение без разкош, купчина деца раждани на конвейр, защото трябва, нещастни родители, събрани по принуда, за да се обединят фамилии и пари – не особено романтично начало за една принцеса, но все пак тя, романтиката, тъй обича да вирее, където не я очакваш. И избуява в тялото на едно полу-диваче с необикновена красота, което предпочита да язди коне, да гледа животни и да си играе с простолюдието, вместо да се възпитава за благородна дама. Сиси има възможността да бъде дете, докато малко по-голямата ѝ сестра трябва да стане жена поне ментално, за да е готова за разплод в някое богато и важно семейство. Само че нещата се объркват поради класическо дебелоочие, което не вижда как една 15-годишна буйна кобилка може да хване окото повече от 19-годишна обучена снежна кралица, особено ако този който гледа е разглезен двайсетина годишен император – убавец, на когото не пречи да се зажени за първа братовчедка щом нещо в гащите му го нашепва. И така, по силата на напълно естествен нагон плюс малко педофилски наклонности и практически неоспорима власт, Сиси става съпруга и майка преди да достигне дори 17.

Не ви ли е романтична приказката? Те, приказките, винаги имат този грозен навик навреш ли ги в реалността, да се превръщат в леки хорър истории от ежедневен вид. Макар и първата книга от тази поредица, единствено намерима на български, да се счита за детска според една поредица 12 романа за момичета, и въпреки че трилогията с Роми Шнайдер в Австрия е нещо като Сам вкъщи по Коледа – абсолютно задължителна за въртенето на земната ос телевизионна евтаназия за ума, историята на Сиси е трагична и безкрайно натъжаваща всяка мечтателка на красивите рокли и кралското име. Едно дете бива прелъстено от неособено способен хубавец, абсолютно мамино синче, освен когато става въпрос за тънката част; принудено e да ражда деца, които не му се позволява да гледа; да следва излишно тежки протоколи и правила, да потъпква себе си и мечтите си за чуждото добро и спокойствие, и това трябва да е романтична история от приказен вид. Истината с много тънък захарен слой, който твърде лесно загорчава – това е Габи Шустер, и не, не е подходяща за четене преди лягане от романтични сърца. Нататък става още по-пошло достоверно, гарантирам ви, историята задължава.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която току-що започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

Впрочем през задаващите се месеци се гласим да зарадваме децата повече от веднъж. Включително онези деца, които ни смигат от огледалото винаги щом се взрем по-внимателно. 😉 

~

Брат Танас също дотича и припряно затвори вратата. Пъхна си главата през малкото прозорче на нея и заоглежда след каруцата. Приближих зад него и попитах:
– Брат Танасе, какво има?
Братът подскочи и така си удари главата в горния ръб на прозорчето, че зъбите му изтракаха. Завъртя се към мен с облещени очи. Брадата и косата му бяха настръхнали, а главата му приличаше на свраче гнездо повече от всякога.
– Петърчо, ти ли си бил, бе? Пу-пу… – Той си плю в пазвата. – Акъла ми изкара.
– Защо? Какво е станало? – Огледах го да видя откъде му е изскочил акълът, ама отникъде не се виждаше. И на земята нямаше нищо особено. Сигурно беше някакъв много мъничък.

Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.
Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.
Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.
Постояхме известно време така. Накрая ѝ омръзна.
– Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? – попита тя.
– Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…
– Това ли била? Мислех, че е нещо за Господ и небето.
– Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?
– Да. И „небето“. – Тя се оплези точно като по-малката ми сестричка.
– Ама не трябва ли, като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? – Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Толкова пъти съм си открадвал храна вкъщи и никога не ме е посетила самодива. Или да не би и монасите да си имаха някакви техни, и моят само да се беше прибавил отгоре?
Момичето се сепна.
– Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?
– То… с разрешение ли става?
– Ами аз по принцип съм тук без разрешение.
– Много ясно. – Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. – Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? – Добре поне, че не беше караконджул. Че надали щях да се опомня толкоз бързо. Даже ако ми се оплези.
Неканената гостенка ме изгледа учудено, след това прихна да се смее.
– Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да идвам при вас. Но реших да дойда тайно.
– Иначе майка ти ли трябва да те пусне? – Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора. Както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не виждаме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.
– И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Никак не беше сложно. – Тя гордо вирна чипия си нос.
– Аха.
Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Че има баща и че той работи нощем обаче, го разбрах. Ясна работа.
– На колко години си?
– На осем. А ти?
– На девет.
– Лъжеш! Не си на повече от седем.
Пообидих се, ама как да се сбиеш със самодива? Само ще махаш ръце през нея. Ако наистина е безплътна, де. Ама щом беше прозрачна…
– Просто съм по-дребен. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?
– Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.
– И той ли е караконджул като баща ти?
– Ще ти кажа аз караконджул, глупчо такъв! Той е астроном.
– И сигурно и той работи нощем?
– Естествено. Какво ще прави астроном денем?
Опитах се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите – кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги споменавал. Или пък може би ги бях продрямал. Трябваше да попитам за тях. Ама някой друг от монасите.
– Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджул?
Самодивата извъртя очи към тавана.
– Ох… Как да ти обясня?
– Направо. Няма да се уплаша… Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?
– Само мама му вика караконджул. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той даже не се обижда…
– Ето, виждаш ли?

September 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeДокато смъртта ни раздели

Джон Диксън Кар

Още една от брилянтните истории на Кар с доктор Фел – британският бехемот на криминалните разследвания, който е жива, тежкоподвижна версия на Поаро и Холмс в едно – и физически,  и интелектуално, но с малко по-особено чувство за справедливост и милост, влизаща в разрез с обичайните постулати на правосъдието и криминалистиката. Точно така обаче става любимец на читателите и съвременниците си, с непогрешимостта и готовността си даде присъда по-адекватно от всеки съд или жури в света. Или поне да даде възможност да виновните сами да решат изхода на живота си, защото това бесилото, съгласете се, е доста неприятна история. А от един момент нататък, щом се разтворят завесите от дим и огледала над местопрестъплението, остават само човешките съдби – осакатени, окървавени и обичайно несправедливо съсипани. Възмездието си има своите начини да удари, и доктор Фел в най-добрия случай полага елегантни усилия да му помогне по право.

Всичко започва невинно и леко провинциално – на градинско увеселение най-голямата атракция е мистериозен гадател, който обаче привидно се отличава от събратята си врачки по това, че всъщност наистина познава и прави доста смислени предположения за бъдещето и миналото. Толкова смислени, че отнася един куршум в гърдите, уж случайно изстрелян от млада красавица, на която май ѝ е казал нещо нелицеприятно. В помощ на девойката в беда се притичва снажния ѝ годеник, по случайност създател на пиеси с основен сюжет заплетени престъпления, което го е превърнало в половин детектив и сто процентов параноик на тема злото у хората. Почти заминалия си гадател му споделя на ушенце, че хубавата му женичка е всъщност черна вдовица с вкус към специфична отрова, и тъй като всъщност се оказва, че същият е известен криминалист от столицата, нямаме причини да не повярваме. Особено след като гадателят-полицай умира от онази любима отрова на предполагаемата кралица на бавното и болезнено умъртвяване. И ако си мислите, че случаят явно е решен, то знайте че всичко едва започва.

Кар взема едно напълно ясно престъпление с повече от ясна жертва и логично ясен извършител, и го превръща в постоянен фарс на обратите, където всеки е обвиняем, невинен, и после пак виновен, понякога по едно и също време. След пристигането на доктор Фел става малко обидно за читателя, че е бил толкова тъп да повярва на очите си, и предизвиква онова желание да прочете всеки изминал ред още по два пъти, да си начертае диаграма, диорама и всякаква рама, та да може да хване очевидно очеизбождащата ситуация, дето криминалистът – бехемот я надушва буквално от входната врата. Ще си смените мнението за уж явното около десетина пъти, ще се объркате, ще се улисате и ще се плескате по челото на кръгъл час, че онези малки податки така сте ги пренебрегнали. Класическа мистерия за затворена стая, макар че щом в прозореца има дупка от куршум, стаята вече не е съвсем затворена, поне тъй се опитва да ви намекне доктор Фел, но едва ли ще се сетите навреме. Прекрасно забавление за сивите клетчици и почитателите на Кристи и Дойл.

През прозореца“Убийствено студена” – Луиз Пени

Въпреки лято, с помощта на Луиз Пени, аз успях да се пренеса в средата на зимата в чаровното селце Трите бора. (Все се чудя трябва ли да се превеждат имената на населените места или е по-доре да се изписват фонетично, както ще звучат в оригиналния език.)

ubiistweno_studena

След ужасяващите събития от предишната история местните избягват да поглеждат към къщата на хълма, но за учудване на всички там вече има нови обитатели. Що за човек трябва да си, за да се осмелиш да живееш в къща, в която са се случили толкова зловещи събития? Си Си дьо Поатие и семейството и са новодомците в Трите бора, но никак не се вписват в идиличната атмосфера. Си Си  е дизайнер и автор на нова теория за хармоничен живот, но тя самата е доста далеч от хармония и баланс. Решена да се сдобие с богатство и слава, тя няма да се спере пред нищо. А понякога е зла и унищожителна дори без причина, както със случайни познати, така и с близките си. Нищо чудно, че скоро намира подобаваща отплата за поведението си. Мистериозно убита пред очите на всички жители на селото по време на ежегодната игра на кърлинг.

Инспектор Гамаш и екипът му ще трябва да се справят с всички предизвикателства и да разкрият случея. Като Коледен подарък Гамаш се връща към изстинали случаи в опит да открие истината затрупана от пластовете на времето. Тази година минало и бъдеще ще се пресекат в неочаквана точка, за да усложнят или пък разплетат поредното убийство в Трите бора.

Към екипа на инспектора е върната Никол, а самият Арман Гамаш дава шанс на едина млад и предприемчив служител. Но над инспектора тегне заплаха свързана с миналото му. Някой иска разплата и ще използва всички средства, за да го унищожи.

Макар и криминални, историите на Луиз Пени носят много топлина, уют, приятелство и човещина. Разследването е динамично и реалистично, историята увлича, а атмосферата направо те поглъща. Но този път да си призная вниманието ми основно беше привлечено от миналото на Арман Гамаш и съм заинтригувана от бъдещото развитие в отношенията на екипа на Гамаш. Опасявам се, че в редиците му се промъква предател и нямам търпение да видя дали Гамаш ще успее да го спечели на своя страна.

Съвсем скоро планирам да продължа със следващата книга от поредицата.

September 11, 2018

Библиотеката„Време секънд хенд“: Социализмът свърши, ние останахме

Светлана Алексиевич, майсторът на хоръра… Да, точно така, не се шегувам. Ако вярвате, че Стивън Кинг или Клайв Баркър пишат най-страховитите книги, то просто не сте чели нищо от беларуската писателка и носител на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич. Фантазията трудно може да роди нещо по-страшно, по-ужасяващо от онова, което истинските истории поднасят на неподготвения (че и на подготвения!) читател.

Тръгнах почти хронологично с цикъла „Гласове на Утопията“, „петокнижието“, което прави Алексиевич известна по цял свят. „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“, за които ви разказах преди време, бяха първият ми сблъсък с неподправения ужас на войната и човешкото страдание. „Чернобилска молитва“ издигна този ужас на следващо ниво с апокалиптичните разкази за ядрената катастрофа и безсмислената, невидима смърт. След всяка от книгите ми трябваха седмици, за да  се възстановя психически от прочетеното, но някои от историите продължават да ме преследват и до днес.

„Време секънд хенд“ е последната книга от цикъла („Цинковите момчета“ към момента е единствената непреведена на български език книга от поредицата). За да посегна към нея, събирах смелост твърде дълго. А след нея разбирам, че никога не можеш да си напълно подготвен за този хорър…

Историите тук, са историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР. Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците.

„Опитвам се честно да изслушам всички участници в социалистическата драма“, признава авторката. И плаче с тях. Понякога се смее. На други казва: „Това никога няма да го разбера!“. Думите на Алексиевич, нейното присъствие, както винаги е минимално, почти незабележимо. Тя е зад кадър. Слушател. „Задачата ми беше да избера главните направления на житейските енергийни потоци и някак да ги оформя словесно, да ги превърна в изкуство„.

И тя прави именно това, изкуство. Опит да се обясни homo sovieticus? Абсурд! След тази книга мисля, че руският човек и неговата съдба завинаги ще си останат енигма, нещо извън всякаква логика. Но „Време секънд хенд“ е изкуство. Това е чиста проба персонализирана история. Звуков файл, който Алексиевич завещава на поколенията. Те да го осмислят, разчитат, анализират. Ако могат.

Перестройката, Горбачов, Елцин, пучът от 91-а, митингите. Свободата и салама. Ще срещнете тези понятия и имена в почти всички разкази. Това са воденичните камъни, смлели обикновения човек и изхвърлили останките от homo sovieticus в открития свят. Толкова много истории. Теории.

Заключения…

„Вие мислите, че страната се срина, защото се разбра истината за ГУЛАГ? … Страната пропадна заради дефицита на женски ботуши и тоалетна хартия, за това, че нямаше портокали“.

Горчиви прозрения…

„Сега светът е разделен другояче: не на „бели“ и „червени“, не на такива, които лежат в затвора, и други, които ги пращат там, на такива, които са чели Солженицин, и които не са, а на такива, които могат да купят и които не могат“.

Горчива ирония…

„Първи полетяхме в космоса…И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“.

Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за този срив. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.

„Социализмът свърши, ние останахме“, е краткият извод, който продължава да кънти в ушите ми. Няма ги Ленин и Сталин, няма ги лагерите и манифестациите, но деформираният homo sovieticus остава. Изхвърлен на брега. Трудно намира пътя си, понякога не успява. Самоубиват се хиляди. Други се пропиват. Трети просто плачат, съжаляват, спомнят си с носталгия… Четвърти бягат. Идват „новите руснаци“ с малиновочервени сака и тежки ланци. А махалото се завърта. Идва Путин, сред младите Сталин отново става популярен… Ад!

Втората част на книгата стъпва върху руините на империята. Войните, избухнали в довчерашната обща държава. Арменци срещу азери. Таджики срещу руснаци. Съседи срещу съседи. Насилие, появило се сякаш от нищото. И тук картините са още по-гротескни, още по-ужасяващи. Какво се случва след краха на идеалите, след скъсването на веригата? Човекът показва животинската си същност. Тази част ми дойде в повече. Започваш да се питаш как е възможно да има толкова човешко страдание, как човешки същества причиняват подобни неща едни на други? Разбираш, че този див Изток е изтъкан от насилие, независимо дали е под знака на сърпа и чука, на двуглавия орел или на полумесеца. Този свят просто така функционира. На бойна нога. С нож в ръка. Един от разказвачите с удивление констатира как въпреки изобретените атомни бомби хората продължават да се колят. С нож. И спирам дотук… Твърде много има в тази книга. Твърде малко изводи, твърде много въпроси. Прекалено много насилие и страдание. Много малко светлина и надежда.

„Време секънд хенд“ наистина е наследство за поколенията. Наследство, с което трудно ще се справят. В какофонията от „гласове на Утопията“ човек не намира истината, а само различните й измерения.

Публикувано от Георги

 

September 10, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоДомашна бира? Това е лесно! - Авторски колектив

Малко е необичайно, но следващите няколко книги, които ще се появят в този блог, не са художествени. Любопитни и крайно интересни неща има във всички тях, защото засягат някое от моите хобита.

"Домашна бира? Това е лесно!" е второ издание на оригиналната книга от Асоциацията на домашните пивовари в България (АДПБ). Както вероятно знаете, през последните години в България има разцвет, а може би и ренесанс, на домашното пивоварство. Защо ренесанс ли? Защото хората варят и пият бира от хиляди години, а вероятно само през последните сто или двеста тази функция е била иззета от фабриките. Преди това всеки се е справял както може в домашни условия. В развития свят варенето на бира вкъщи си е съвсем обичайно занимание, както приготвянето на зимнина. Дори Барак Обама беше варил в Белия дом.:) Домашната бира съдържа всички полезни вещества, които са отнети от купешката, за да я направят по-трайна, а най-приятното е, че домашната можеш да си я направиш точно каквато ти харесва. Морето от бири от тип лагер в България е в състояние да удави всяка жажда за нещо по-различно. Е, край с това, тук вече ще се пие ейл!

Както и да е, да се върнем на книгата. Тя представлява кратичък, но много подробен и изчерпателен практически наръчник как да си направиш бира вкъщи. Има инструкции, биохимични обяснения, картинки, таблици и дори рецепти на най-популярните видове бири. Асоциацията си има и форум, където любезно обясняват на всеки кое как става, а пък от електронния им магазин може да се набавят всички съставки, които в крайна сметка не са и толкова много - малц, хмел и дрожди, а вода ще си налеете от чешмата.:)

Много полезна книжка, която се надявам да насърчи още хора да се престрашат да се пробват в домашното пивоварство. Лесно е, а е и много приятно! 

Първи впечатления от последно прочетенотоГрадове за хората - Ян Геел

Предполагам, че и вие като мен знаете думата урбанист от Тодор Колев в "Опасен чар": Ястребовски — свободен архитект, урбанист и еколог! След тази книга вече познавам още един и съм доста по-наясно какви са тези хора и какво вършат. Най-общо те мислят и дават отговори на това как да се проектират градовете, за да са добри и удобни за живеене за хората. Защото през последните десетилетия на модернизъм в строителството се оказва, че голяма част от построеното има античовешки облик и отблъсква хората, затруднява живота им в такава среда или най-малкото го прави по-неприятен. А градовете могат да са толкова хубаво място за обитаване и Ян Геел разнищва подробно и в детайли кое прави един град удобен за хората, а не за колите. Авторът е едно от най-големите имена в тази област и от дългия си опит с проектиране из различни градове по Земята той е установил най-различни зависимости, които е изложил в книгата си.

Ако градската среда (улици, площади, сгради, алеи, паркове и т.н.) е съобразена с човешките мащаби и сетива, то тя е много по-приятна за обитаване. Ако по тротоарите има повече място за ходене, колоездене, има къде човек да приседне, да поговори, да си почине, погледите да се спират на интересни фасади, всяка следваща врата, магазин или някакъв офис от приземните етажи да е различна от предишната – това е, което авторът нарича „мека контактна среда“. Там, където е прекият контакт на човека със заобикалящата го среда, там трябва да му е удобно, а 50-тият етаж на небостъргача спокойно може да е скучен. Ако същите тези зони, където се движат хората, бъдат пресечени от високоскоростни булеварди, детелини, подлези, надлези, дълги и монотонни стени, най-различни стълбове и светофари, пейзаж без дървета, без чешмички и пейки, без нищо, което да привлече погледа и да те покани да се спреш и да надникнеш, този градски пейзаж говори единствено за провала на архитектите и проектантите, които са го допуснали. Вървейки из града човек не бива да се чувства като преследван беглец, който гледа само как да се скрие някъде.

Книгата е доста интересна не толкова за четене, колкото като храна за размисъл. Какво би могъл човек да подобри сам, в своето място на живот, своя начин на придвижване и кои квартали, предпочита да посещава. Осъзнаването на една ценност я прави по-лесна за защитаване. Осъзнайте сами защо ходенето пеша и колоезденето са добри за вас и тогава никога повече няма да излезете с несъстоятелни твърдения като „Нямам достатъчно време.“ или „Няма достатъчно велоалеи.“, Ян Геел може да ви помогне в това.

Човек за човека е най-велика радост. – Стих от хилядолетна исландска поема „Хавамал“
***
Да бяхме помолили проектантите да проектират градове, които усложняват ежедневието и отблъскват хората от общите градски пространства, едва ли щяха да се справят така ефективно, както с модернистичната идеология.
***
Пустата улица е като празен театър: явно нещо не е наред с представлението, щом няма публика.
***
Най-студената зима в живота ми бе едно лято в Сан Франциско. Марк Твен
***
Дубай, където само за няколко години изникнаха огромен брой високомерни небостъргачи, е друга една голяма градска зона, в която усилията се концентрират върху големия мащаб и зрелищните конструкции, и почти върху нищо друго. Градският пейзаж чисто и просто няма какво да предложи на тукашните жители.

September 09, 2018

Човешката библиотека„Изгревът на следващото“: резултати

Приятели (:

До 1 юни тази година приемахме разкази за първия конкурс „Изгревът на следващото“, организиран от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека. Получихме близо 60 текста от над 40 автори на възраст между 15 и 70. Чете ги жури в състав: Атанас П. Славов, Валентин Д. Иванов, Дилян Благов, Димитър Стефанов, Калин Ненов, Кристиана Петрова, Невена Стоянова.

И дойде време да обявим резултатите. 🙂

(Всички текстове надолу са изброени в реда на пристигането им.)

Трите награди от 200 лева присъждаме на:

  • „Да ни намеря и да ни спася“ – Елена Павлова
  • „Генезис“ – Владимир Кабрански
  • „Бетелгейзе в световете“ – Калина Александрова

В алманаха „ФантАstika 2018“ освен трите наградени разказа ще помолим за разрешение да публикуваме и:

  • „Ябълковото дърво и лунната мравка“ – Мирослав Ангелов
  • „Отражението на капката“ – Кристиана Бояджиева
  • „Музеят на второто Просвещение“ – Николай Симеонов
  • „Работилницата на неразбраната личност“ – Неда Денчовска (която е най-младият участник в конкурса)

Индивидуалните членове на журито връчват и следните специални отличия:

  • Атанас П. Славов – на романа „Светът е само начало“ от Мартин Петков
  • Дилян Благов – на „Отражението на капката“
  • Калин М. Ненов – на „Работилницата на неразбраната личност“
  • Кристиана Петрова – на „Паякът и войната“ от Елена Павлова

Каним Мартин, Кристиана, Неда и Елена да си изберат по три заглавия от електронните издания на Човешката библиотека.

Честито на отличените – и много вдъхновение на всички! Дали и какво Следващо ще изгрее, зависи от всеки от нас. 🙂

Конкретното Следващо, което уточняваме в момента ние, е мястото и датата на награждаването. Веднага щом ги знаем, ще ви поканим на един общ празник. Да се запознаем, да обменим препоръки и наблюдения, да поговорим за какви бъдещета мечтаем и как виждаме пътя дотам…

В коментарите долу даваме думата на всеки член от журито, който желае да сподели лични впечатления.

БъДейте,
Кал, участник в журито и администратор на конкурса

September 08, 2018

THE DARK CORNERНОЩНО ОСТРИЕ - Допечатка



Понеже последният ми сборник "Нощно Острие" се изчерпа напълно, му пуснах допечатка. Та, ако някой иска бройка, сега е моментът - допечатката е само 50 бройки, намаляват (вече са 40), други допечатки няма да има. Книгата не се продава по книжарници, единственият начин да се сдобиете с нея е като си я поръчате от мен на имейл [email protected] - цена 7 лв без доставката. Ами, това е. Приятно четене ви желая!

September 06, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПолитически коректни приказки за лека нощ

Джеймс Фин Гарнър

В днешни времена се вихри такваз извънмерна политкоректност и се изисква тъй строго уставно антидискриминационно поведение, издържано до степен да не можеш човек да погледнеш в очите, колчем нещо обидиш него, кучето, леля му или производителите на бельото му, че даже и приказките попадат под дебелото острие на цензурата. Да си спомним само, че в чичо томовата колиба вече няма негри, а цветни субекти от потиснат произход, а Пипи е дъщеря на крал – окупатор на туземно население с наситена кожна пигментация. И има към 64 различни пола, дето се увеличават с всеки изминал час, и агресивните тъпчовци в училище вече са поведенчески ощетени от съдбата жертви, нуждаещи се от топло мляко и гушкане, и жените могат да правят абсолютно всичко, включително да си присадят тефлонови топки, ей така, да има какво да почесват в особено горещ летен ден. Но всичко почва и свършва в приказките, където истината трябва да се погледне с любезни и широкоскроени очи, необременени от погрешни очаквания за живота и наличността под полата.

Така ще попаднете на хипи комуната със странен зоофилски привкус на Червената шапчица, феминистичната сбирка на общо взето женското съсловие в Пепеляшка, правдивата борба срещу вълците – капиталисти на трите прасенца, клиниката за аборти на бившата предачка на златна прежда срещу първороден обект на раждаемост, емоционално предизвиканите една купчина козлета и тролове, алтернативния музикален лейбъл на Марулка – или Рапунцел, ако щете, гъвкавото мултикултурно – кулинарно пътешествие на трите мечета и Златокоска, спа центъра на Снежанка и Злата кралица, обслужван от некрофилски настроени принцове с проблеми в потентността, безкрайните съдебни дела между дворни и диви животни, жабокът – принц, по съвместителство и брокер на високо ликвидни имоти, веганската великанска сбирка на върха на стъблото, двойната дискриминация на патенца и лебеди според цвета на перата, и прочие чудеса на съвремието ни, намерили някак път в умовете на събудените към политическа отговорност и съпричастие към екосистемата на вселената деца.

Забавлението ви е гарантирано, ако и доволно удавено в подчертана интелектуалност и див сарказъм, стоварящ кофи със злъч и ирония върху всичко модерно, актуално и пухесто – премерено. Кратки истории за тоалетната, за метрото, за бързо четене на нещо свежо и абсурдно, което ще ви накара да се почувствате или дълбоко обидени, или доволно разпънали шарени опашки от гордост, че видиш ли, ние сме толкова много над нещата. Или не. Да се засегнеш, или да се надсмееш над себе си – това е въпроса. Докато се кикотиш – всичко идва някак по-леко, от мен да го знаете.

September 03, 2018

Библиотеката„Захвърлен в природата“ и лечебното въздействие на… тютюна

Милен Русков… След чудесното преживяване, каквото бяха за мен романите „Възвишение“ и „Чамкория“, реших да се върна по-назад в творчеството на писателя. Романът „Захвърлен в природата“ излиза преди десет години, а в моята библиотека престоя близо година, преди да му дойде редът. Изчаквах доста за подходящо разположение на духа, за да не мине просто така, между другото. Защото това все пак е Милен Русков, не писател-еднодневка, нито автор на плажни четива.

Сещам се за малко книги, които предизвикват толкова смесени чувства и пораждат толкова много въпроси след последната страница. Ей Богу, точно такъв роман е „Захвърлен в природата“! Прочетох го и вече повече от седмица умувам и разсъждавам, питам се какво точно прочетох.

Любопитни са двамата герои, които Русков поставя в центъра на своето повествование – д-р Монардес, публикувал през XVI век своя трактат „Historia medicinal de las cosas que se traen de nuestras Indias Occidentales“, в който описва – забележете – лечебното въздействие на тютюна върху над 30 болести; и неговия ученик португалецът Гимараеш да Силва, малко глуповат и наивен младеж, издигнал в култ способностите и влиянието на своя ментор.

Двамата обикалят по градове и села, като стигат даже до Британия, разпространявайки идеята за благотворното влияние на тютюна на практика върху всичко. Междувременно лекуват всевъзможни оплаквания и болежки – нещо, което д-р Монардес осребрява със завидни темпове. Случките са наистина комични, но под повърхността се показва същината, а тя никак, никак не е смешна. Иронията в текста изостря вниманието ни върху наивността и заблудите на хората по онова време. Същевременно виждаме любопитни прояви на находчивост, на хитрост, на търговски нюх на фона на човешки трагедии. И на всяка крачка е Милен Русков, обвит в тютюнев дим (както ще го видите на снимката върху задната корица). Да, наистина. Уж отсъства от повествованието, уж историята се разказва от Гимараеш, но авторът е навсякъде с особения си стил – да говори иронично за сериозни неща, да вмъква свои разсъждения в устата на героите, да пробутва житейски истини, за които винаги остава въпросът: „Това той ли е наистина?“. Житейски истини като тази:

„Но аз, Гимараеш да Силва, бидейки ученик на д-р Монардес, естествено знам това, което знаят и хитрягите. А именно, че на света има само две неща, две положения: имаш пари, нямаш пари. Нищо друго не съществува, няма никакво значение. Имаш пари, нямаш пари – това е всичко на тоя свят, коренът на всяка мъдрост и изобщо цялата мъдрост от край до край. Всичко друго е дрън-дрън и празна измишльотина. Светът емного прост, той е идиот и е прост като дебил. Или имаш пари, или нямаш пари. Това е всичко. Ако нямаш, трябва да ги придобиеш. По някакъв начин“.

Или крилати изречения, които изведнъж те блъскат по челото и ти спираш да четеш, връщаш се, прочиташ отново и отново и е радваш искрено, просто се радваш на прочетеното. Понякога се смееш. Понякога ти става малко криво. Понякога и двете едновременно. Защото Русков е майстор на трагикомичното. Като това:

„По принцип, ако нещо е лошо, значи е възможно“.

Или това:

„Никой, който има пари и знае как да ги употребява, не е бил намерен, стига да му е известно, че го търсят“.

Почти никога не чета ревюта за някоя книга, на която ми предстои самият аз да напиша такова, но този път направих изключение. Твърде объркани и хаотични бяха собствените ми мисли след прочитането на „Захвърлен в природата“. Открих чудесното ревю на „Изумен“, прочетете го, има страхотни цитати и размисли. След като го прочетох, си изясних доста неща и прецених, че нямам какво друго да добавя. Ревюто съдържа и кратко интервю с Милен Русков, което е… просто прекрасно! И ако книгата има един съществен недостатък, то е липсата на подобно предисловие в нея. Текст, от който да разбереш къде е границата между реалност и фикция, откъде е тръгнал авторът, за да развие своята история.

Дали ми допадна книгата? Във всеки случай, не споделям еуфорията на Мартин от „Изумен“ по отношение на романа. Стилът на Русков е магнетичен, понякога е върховно удоволствие просто да се носиш по потока на мисълта му. Декорът на тази история обаче (Средновековна Испания), липсата на практически каквато й да било завръзка или по-интензивни моменти, са съществена слабост, заради която не се усетих „прикован“ към книгата. И все пак тя затвърди мнението ми за Русков като уникален (колкото и шаблонно да звучи) съвременен писател без аналог у нас. Писател, който със сигурност има още много какво да ни предложи.

Публикувано от Георги

Човешката библиотекаПредставяме: „Фантастивал в Европолис“

Фантастивал в Европолис

антология

корица на „Фантастивал в Европолис“


Представя: Атанас П. Славов

Съдържание

Отново сме пред вас – предговор от Атанас П. Славов // 4

I част: ФАНТАСТИВАЛ

Кирил Добрев, Валентин Д. Иванов – РАЗКАЗВАЧЪТ НА ПРИКАЗКИ СЛУЖИ НА НРАВИТЕ // 10
Ценка Бакърджиева – СТИХОПЛЕТНО ИЗЛИЯНИЕ // 36
Вал Тодоров – ОНОВА НЕЩО, ОТЛЕТЯЛО С ПТИЦИТЕ (АЗ ГО ВИДЯХ, НО НЕ ЗНАЕХ КАКВО Е) // 57
Любомир П. Николов – ИСТОРИИ ЗА ГРАДА С МНОГО ВЯТЪР // 70
Любомир Николов-Нарви – ГОРАТА // 95
Калин М. Ненов – ТРИПТИХ ЗА ЮНАЦИ И ЗЛОДЕИ // 107
Георги Христов – ПРОШКА ЗА ГРЕШНИТЕ // 124
Мартин Петков – ДОМАТИТЕ СИНИ, ТЕЛЕТАТА С КРИЛЕ // 133
Йоан Владимир – АТЕНТАТЪТ // 144
Григор Гачев – ИЗВЪН КАРТИНАТА // 181
Иван Н. Хаджиев – СЛАДЪК ТРИПЪЛ // 213
Светослав Николов – МЬОБИУСОВА ПОВЪРХНОСТ // 233
Красимир Георгиев – КЪРВАВИ КРИЛЕ НА КРЪВОЖАДНИ ПТИЦИ // 255
Антон Фотев – РАЗПЯТИЕ // 302
Емануел Икономов – НЕЩАТА ОТ ЖИВОТА // 306
Велко Милоев – НЯМА ДА БЪДЕМ СЪЩИТЕ // 312
Елена Павлова – ДА СЕ СЪБУДИШ ДНЕС ПРЕДИ ДЕСЕТ ГОДИНИ // 329
Янчо Чолаков – И ПОПИТА ВОЙНИКЪТ: – КОЙ МЕ ПОВИКА? // 352
Божидар Грозданов – СВОБОДЕН ИЗБИРАТЕЛ // 370
Николай Светлев – КРАЛИ МАРКО ИДВА В ИМПЕРИЯТА // 391

II част: ЕВРОПОЛИС

Атанас П. Славов – ПЕНТАГРАМ // 403
Николай Теллалов – БИТАКЪТ // 421
Георги Малинов – ВЪЗПИТАНИЕ НА Е-ЧУВСТВА //451
Александър Карапанчев – В ЕПОХАТА НА УНИМО // 470
Евгени Алексиев – ДВАДЕСЕТ И ПЕТ КИЛОГРАМА
СЪПРИЧАСТНОСТ // 487
Валентин Д. Иванов – ГЕНЕТИЧНА КОРЕКЦИЯ // 502
Иван Попов – ИСТОРИЯ НА ТЕЛЕВИЗИОННИТЕ ВИРУСИ // 509

Отново сме пред вас

През далечната 1991 г., когато пишех предговора на сборника „Нова българска фантастика `91“ „ЕТО НИ, ПРЕД ВАС СМЕ!“, си мислех, че започва епохата на новите възможности в издаването, че за младите (тогава) писатели фантасти се отварят други хоризон-ти, и т.н.

И почти всеки от участниците в този сборник разгърна своите възможности: Христо Пощаков по-късно издаде дузина собствени книги (някои от които на испански и руски); Александър Карапанчев публикува няколко авторски сборника, а като редактор и съставител „причини случването“ на десетки и десетки наши и преводни книги в издателство „Аргус“/„ЕГИ“; Елена Павлова пък заслужено получи званието „Гранд-дамата на българските книги-игри“, създавайки повече от 25 такива, както и десетина тома с романи, повести и разкази в жанровете НФ, хорър и фентъзи. Светослав Николов и Иван Н. Хаджиев написаха нови ярки творби, а Янчо Чолаков със своите пет авторски книги си спечели приза „Майстор на авангардната фантастика“, докато Алек Попов (да, Алек също дебютира книжовно в нашия сборник!)… – е, всички знаят кой е днес А. Попов на литературната сцена.

Неслучайно доайенът Любен Дилов написа специална статия за книгата във вестник „Литературен форум“ и я нарече в личен разговор „рядко концентриран и пълноценен сборник“. На практика той остава в историята и като първата ни българска фантастична антология през т.нар. демократична епоха.

Разбира се, тогава не можех да зная всичко това. Не можех и да си представя лавината на луксозната англо-американска шарения от фантасмагории, която ще се излее на родния пазар и ще превърне българското авторово име в нонсенс, в екзотична нелепица, асоциираща се с понятията „графомания и самиздат“ или „художествена самонадейност“, така че мнозина съотечественици да пожелаят англоезични псевдоними. И наистина, принципът „Имаш пари – издаваш, нямаш пари – изчезваш“ породи един изкривен портрет на БГ фантаста. Само в нашата любителска онлайн енциклопедия bgf.zavinagi.org са описани над 300 души, издали по една, две, че и три „самонадейни“ книги, повечето от тях без качества. А в същото време в творческите обединения около клубовете по фантастика, едно от които навремето сътвори споменатия сборник, продължаваха да се стичат талантливи автори. При видимо пълна липса на „социална поръчка“!

Сякаш отникъде се появи и избухна с текстовете си напълно оформеният разказвач Николай Теллалов с нежната приказка „Да пробудиш драконче“ и продълженията му, които се оказаха между първите романни цикли у нас след 10.ХІ.89 г. Изявената фолклористка Ани Илиева (Йоан Владимир) доказа искрящото си фентъзи дарование с е-книгата „Легенди за стражите на Трите порти“. Международно известният астроном Валентин Д. Иванов започна да редува хумористично фентъзи с оригинална научна фантастика и алтернативна реалност. От литературната общност към нас се присъединиха поети като Анибал Радичев, Николай Светлев, Красимир Георгиев, бургаската писателска група около Янчо Чолаков – Ценка Бакърджиева, Георги Христов, Антон Фотев… Не преставаха да се развиват и старите „клубни“ автори: Миглена Николчина, Велко Милоев, Григор Гачев, Георги Малинов, Александър Карапанчев, Мартин Петков, Атанас П. Славов… Любомир Николов-Нарви преведе най-доброто от Дж. Р. Р. Толкин, като спечели не само наградата на Съюза на преводачите, но и моралното право да издаде своеобразните си продължения на Толкиновия свят в „Забравени сказания“ и „Сивият път“.

Така постепенно се оформи Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“, което юридически бе регистрирано през 2009 г. Обособи се и печатната територия на това творческо обединение – алманахът ФАНТАSTIKA, от който вече са излезли осем ежегодника. През пролетта на 2015 г. той получи на европейския конвент титлата Best Magazine за най-добро периодично издание в Европа!

Предложената на вниманието на българския читател антология „Фантастивал в Европолис“ е своего рода визитна картичка на ДБФ „Тера Фантазия“. 27 писатели фантасти, публикували повече от 100 книги в различни издателства, са представени тук с по едно произведение. Между текстовете можете да видите графики на наши художници, сред които значителни имена като изкуствоведа от „Българския Лувър“ Калин Николов, поантилиста Пламен Семков и др.

Няколко думи за заглавието. Фантастивалът (фестивал на фантастиката във всички изкуства) се провежда от Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ вече два пъти в залите на Националния музей „Земята и хората“. Но тук имам предвид „фантастивал“ на всички видове фантастика, които създават писателите на ДБФ. Ето защо антологията се открива с шегата на Иванов и Добрев „Разказвачът на приказки служи на нравите“: в мека, хумористична форма виждаме ролята на фантастите в съвременния свят – разказвачи на приказки в една неприказна реалност.

Втората част на сборника е назована с името на въображаемия град Европолис, възникнал някъде между границите на множество европейски държави като стихийна столица, която е побрала обобщените черти на страните от Европейския съюз. Този проект нашето дружество смята да сподели с обединенията на писатели фантасти от европейските страни и да състави международна антология, издадена на всички езици, използвани на Стария континент. Тук е включена част от българските произведения в един колективен виртуален свят. Признаваме, че засега преобладава антиутопичният дух, ала това е за момента. Предстоят още доста сюжети, в които различните автори ще видят града Европолис в много светлини – и мрачни, и сияйни. Каквато е и самата фантастика: предупреждение и надежда, критика и проект, ужас от падението и опиянение от пòлета.

Но винаги имаща какво ново да ни каже.

~

Книгата е подходяща за читатели на: 11+ години

Ако ви хареса, опитайте и: „За спасяването на света“

Поръчайте си я от нас. Пишете ни дали я искате с твърди корици (на цена 20 лв.), с меки корици (на цена 16 лв.) или в електронен вариант (FB2 файл без дигитални защити, на цена по ваш избор; ако се колебаете, препоръчваме 6 лв.).

Малко по-нататък може да я намерите и в добрите книжарници. Там цената ѝ ще бъде съответно 25 лв. за твърди и 20 лв. за меки корици.

August 30, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоЛеопардът - Ю Несбьо

Глезотии като сауна и джакузи са запазена марка на парвенютата.

От цялото кълбо сюжетни линии като че ли има две-три, които тормозят Хари повече от всичко - баща му умира от рак в местната болница, отделът му в полицията се конкурира с друго звено, което при успешно разкрит случай ще ги закрие и ще изземе функциите им, и последно - "Кавалерът", автор на няколко садистични убийства, който успешно разиграва всички разследващи.

Чичо Ю стана вече леко предвидим и клиширан с това да осигурява нова млада и красива полицайка за компания нощем на Хари Хуле. Вече не е никакво предизвикателство, а само въпрос на време, както и очакването да й се случи нещо лошо след това. Винаги така става с жените на старши инспектор Хуле. 

Освен из различните квартали на Осло, сега препускахме още до Хонконг, норвежките заснежени планини, Кигали и Гома, съответно в Руанда и Конго, и като цяло географски романът беше доста удовлетворителен и дори познавателен.

Имам чувството, че от "Мълчанието на агнетата" насам авторите се чудят вече какви гадости да измислят, и в резултат убийците в романите имат кой от кой по-недостоверен вид и са като извадени от телевизионен криминален сериал, но пък е доста интересно за проследяване. Гарантирано непреодолимо предизвикателство е човек да се опита сам да разкрие кой е убиецът.

Вкусът на Ю Несбьо за музиката и алкохола не е особено претенциозен и е на принципа на Пернишката печка – гори всичко. Героите му пиеха каквото има, а слушаха следното:
  • Кейти Мелуа, чийто глас наричаха сладникаво-лепкав;
  • Speed King на Дийп Пърпъл;
  • Flamenco Sketches от албума Kind of Blue на Майлс Дейвис в оригиналния вариант, записан без обработка;
  • Трейси Чапман с Fast Car, разбира се, какво друго.
  • Концерт на Лусинда Уилямс от Остин;
  • И за капак Ханк Уилямс, когото нарочно оставих на последно място, за да мога да му обърна повече внимание. Той се оказа изключително интересна фигура и музикант за направо невръстните 29 години, които е успял да изживее. Преди няколко години за него има направен биографичен филм със заглавие „I Saw the Light“ с Том Хидълстън в главната роля, който непременно ще се гледа!

Завъртя крана на чешмата. Коленете му се опряха о вратата на долапа под мивката. "Джим Бийм" шепнеше името му отвътре.
***
Кучетата дърпаха ожесточено веригите. Виеха, ръмжаха, лаеха, късаха вътрешностите му със зъби. Този път пусне ли ги, няма връщане назад. Ала почне ли пак да пие, не би успял да се откаже от алкохола.
***
В малки нации като Белгия човек трябва да се научи да гледа отвъд границите на родината си, а не навътре.
***
Хари гледаше Белман с възхищението, което човек изпитва към хлебарка в тоалетна чиния. Колкото и пъти да пуснеш водата, тя пак изплува. И накрая завладява света.
***
Мъгла забулваше фиорда и града. Автомобилите се промъкваха крадешком с жълтите си котешки очи.
***
Когато мъжете започват да цитират бащите си, значи навлизат в старостта.

August 29, 2018

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Кървавата шапчица" на Анджела Картър


cover project by me

"My intention was not to do 'versions' or, as the American edition of the book said, horribly, 'adult' fairy tales, but to extract the latent content from the traditional stories." — Angela Carter

Ревюто на Дени за тази книга казва всичко, което трябва да бъде казано. И за да не си измивам ръцете толкова мързеливо, пренасочвайки ви към ревюто ѝ, ще добавя една–две думи: в разказите си Анджела Картър оспорва начина, по който жените се представят в приказките и много умело вкарва феминизма със силни женски герои, като преоткрива типичните приказни условности и предлага нов поглед върху архетипите. Тя създава светове, където вълка и бабата са едно и също, където историята на Снежанка ще шокира дори съвременните тийнейджъри, където красавицата и звяра са в очите на наблюдателя с цялата им невинност, ужас и загадъчност– понякога звярът се превръща с принц, а понякога красавицата се превръща в звяр и двата резултата са еднакво красиви и ужасяващи. "Кървавата шапчица" е сборник от разкази, които съставляват по–голям разказ, който изследва проблемите на феминизма като обща тема, но подобно описание е прекалено ограничаващо за интелигентността на Картър. Отдаване на почит към Шарл Перо, братя Грим, Гьоте, Джейн Еър на Шарлот Бронте, идеите на Дьо Сад за сексуалността, готическите истории, легендите за Дракула и Ержебет Батори, Фигаро от "Севилския бръснар" и куп други са вплетени в изключителни визуални сцени, верни на оригиналните източници, разкриват повече за човешката природа, отколкото очакваш. И беше изключително забавно да си представя как Disney превръща тези разкази във филми. Но нека това не ви подвежда– "Кървавата шапчица" е извън рамките на определен жанр, не мога да я окачествя като фентъзи, хорър готика, преразкази, магически реализъм или нещо подобно. Това не са приказките на бабите ни, а нашите и дъщерите ни. Те са за нас и идентичността ни.


Други ревюта:



August 28, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЧерната корона

Александър Драганов

Финалната част на епичната история за тъмни елфи и вампири, преоткрили правия път на светлината и любовта през закаляване на душата с много кръв, битки и магии на Александър Драганов е наистина това, от което едно героично фентъзи има нужда – възхитителна мащабност, класически сюжет и изненадващи обрати, плюс щипка Ктхулу за разкош. Изненада може би е ключовата дума за Черната корона – любовта е изненадваща, лошите са изненадващи, а самият край – повече от изненадващ. Казах ли колко бях изненадана? А колко бях доволна, че един български фентъзиен автор, и то на наистина добро фентъзи, стремящо се да остане в канона на елфите, джуджетата и орките, може да вземе едно предъвквано стотици пъти вдъхновение и да направи от него нещо, което да изкара от мен една торба „Я, стига бе!“, докато трескаво проследявах всеки обрат на микса от Шлемово усое среща Дризт и компания, и това някак не ми доскуча и за миг?

Ако не знаете кой е Алтиарин, Римиел или какво е Градът на странните удоволствия – поправете своята грешка, и потърсете Мечове в леда и Сказания за ледената планина, откъдето тръгва една наистина добра епика в стила на Салваторе и Толкин, но с намигване към Лъвкрафт и Хауърд. За мен бе истинско удоволствие да видя как Сашо Драганов се развива с впечатляващи скокове като автор с всяка следваща история за разнородната си компания от главни герои, с различни болки и грешки в миналото, но все пак намерили някак сили да променят живота си щом срещнат кауза, заслужаваща си измяната на досегашните принципи на поне едно 180 градуса в спектъра от сиво-черното зло до едно що-годе справедливо, ако и не винаги напълно безупречно добро.

Една отчаяна битка между безкрайните орди от унищожаваща есенцията на живота поквара срещу оределите редици на защитниците на приемливото статукво сред ходещите в светлината става фон на издигането на така любимите ни герои до напълно заслужените позиции в новия свят. Един фентъзиен Рагнарок се разгръща срещу заспалите древни от дълбокия космос, които лелеят единствено нищото и антиматерията, и намират за противно всяка съществувание, включително и това, което ги боготвори. Дори нечовешките същества търсят човешката топлота в отношенията си, а фантастичността на есенцията им някак помага да бъдат повече хора от нас. Наистина, рядка комбинация между епика и лична история, и то разказана добре и в обем, който не дотяга, нито пък оставя твърде много недоизказано. Колекция Дракус с поредното вдъхновяващо четиво, което може само да радва всеки заклет фентъзиен читател.

August 24, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМистерията на лудия шапкар

Джон Диксън Кар

За почитателите на криминалните истории с викториански привкус, твърде много обвиняеми и шепа умни хора с остър като бръснач ум, и още по-адекватен и адаптивен морал, какъвто само Холмс би проявил, разпределяйки белите и черните точки на виновните според човешката, а не законовата справедливост. В Лондон вършее странен престъпник – крадец на шапки. От елегантни цилиндри до спортни кепета през адвокатски перуки – никой не е пожален, и макар да няма кръв и реална материална облага, целокупното британско джентълменство трепери по ъглите от ужас да не би да им измъкнат символа на обществено положение точно, когато заемат онази великолепна стойка, тъй приятно изглеждаща за тази млада дама на ъгъла, която по случайност е и изключително добра партия с няколко хиляди лири годишен доход. Но в крайна сметка най-лошото се случва, и ето ти на – имаме труп на джентълмен, захвърлен на стълбите на великолепния Тауър с огромен цилиндър на глава и опропастени планове за вечерта.

Полицаите както винаги са почти напълно излишни и прибързващи в изводите си, търсейки тъмни субекти от не-британски произход или най-много някой  друг ревнив съпруг или съперник за дуел по изгрев. Добре че на сцената излиза доктор Гидиън Фел, един доста благ вариант на Холмс и Уотсън едновременно, който прозира мотиви и съшити с бели конци истории, и успява да отсее виновните между красиви млади жени, странни напети матрони, екзотични смугли богаташи, развейпрахови дендита и възрастни благородници с особена страст по По. Покрай убийството се завъртат и първия ръкопис на Едгар Алън и вероятно първия криминален разказ в литературната история, две подозрителни фигурки, в които може да съхранява какво ли не, както и една френска стрела, долетяла по силата на колекционирането преди да бъдат открити магнитите за хладилник. Само с шепа недостатъчни доказателства и нужното побутване в тази или друга посока, доктор Фел успява само с цената на още един труп да разкрие тъжно престъпление, чиито виновници няма да ви отвратят, а ще събудят доста противоречиви чувства, също както у доктор Фел…

Джон Диксън Кар ви предлага изящни криминални истории за дедукция, противоречия и брилянтна брит етична логика. Не е Артър Конан Дойл, но е доста добра алтернатива за жадните за класическа кримка читатели. Пробвайте 🙂

August 21, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоСнежния човек - Ю Несбьо


Алкохолизираният детектив Хари Хуле има нова стая, нова колежка и нова загадка за решаване - Норвегия изглежда се е сдобила с крайно предпазлив и също толкова ужасен сериен убиец.

Според статистиката в страната всяка година безследно изчезват хора. Никому не прави впечатление обаче, че от един момент изчезват повече омъжени жени, които имат деца. Защо, къде, как, какво е общото между тях? Неизвестните, напрегнатата атмосфера и изненадващите обрати държат човек да не може да остави книгата, както и универсалната рецепта от премерени дози секс и насилие. Хари продължава да не може да се справя с жадните кучета в стомаха му, а жените в живота му са друга съществена опорна точка на действието. Ще потвърдя единствено, че този път самият Хари си изпати доста по-сериозно и след развръзката вече не е цял.

Много ми харесва как в книгите за Хари Хуле разследването прескача в различни посоки. Никога заблудата не е само една, никога не е толкова просто. Не е като да ни е повел веднъж по грешна следа, само за да ни изненада после с нещо неочаквано. Не, тук неочакваното е още в началото, после е друго неочаквано, после трето и четвърто... Съвсем дребни трошички ми подсказваха, че поредната следа и заподозрян не са верните, но най-вече, че имаше още много до края на книгата, подозрително много.:)

Не мога да кажа дали Ю Несбьо е най-голямата звезда на скандинавските криминални трилъри, но които и да са претендентите за титлата, трябва да са адски добри, за да го доближат.

По мотиви от книгата миналата година е направен филм с участието на Майкъл Фасбендър и Ребека Фъргюсън, а трейлърът му е обещава достойна версия на написаните страхотии.

По принцип групите със задължителното ръмжене, хриптене, сатанински знаци и бесни барабани предизвикваха насмешката му.
***
Пусна чешмата и изчака водата да се изстуди, сви длан в шепа и пи. Винаги му се услаждаше повече, когато пие от шепа, от собствената си кожа.
***
Глутница жадни кучета в стомаха, които лаеха като полудели. Всичко го тласкаше към минибара.
***
Хари не вярваше във вдъхновението, в прозренията свише или в телепатията. Осланяваше се обаче на късмета. Наричаше късмет не ориста за сполука в живота, а успеха, който възнаграждава системните усилия и съпровожда онези, изплели с цената на неуморен труд толкова гъста мрежа, че рано или късно обстоятелствата заработват в тяхна полза.

August 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeХипи – некромант, елф – пироман и маг – бюрократ влизат в кръчмата…

Л. Г. Естрела

Ха сега се замислете какво се разбира под герой в един що-годе нормален фентъзи роман? Вероятно почваме от млад момък, най-много девойка, задължително сирак, обезателно със случайно открити свръхестествени способности, и винаги в условия на една дебела и надвиснала сериозно над света опасност, която само нашият фърфалак може да разреши. Към отбора му най-вероятно ще се присъедини стар, но много благ магьосник, някое и друго гневливо, но със златно сърце джудже, нежен и благороден елф, а ако сме много в настроение – някой преминал от правата страна на закона бивш кокошкар с много вдъхновяваща лична история, обясняваща престъпното му поведение.

Но какво, ако почваме от млад некромант, успешно оттървал се от предшественика си и завладял замъка му, заедно с едно полу-измерение от вселеноядни ужаси в мазето и гигантски франкенщайн експерименти с много кисел характер в килера, и добавим неговия нов ученик, което е невръстно девойче с остри като ножове сенки, отвратителен вкус към ярко розовото и неизчерпаем арсенал от опити за убийство върху учителя си? И после присъединим класически бюрократ, с особена дарба да съхранява всичко в невидим джоб – разкъсване на реалността; елфиня, специализирала в огнената магия и ръкопашния бой, мразена от всички растения, с изключение на най-отровните; древен войн със слабост към бонзаите, пътуванията във време-пространството и тайните, и нахвърлим за красота и малък дракон – мелез, наполовина свещен бял, на половина корозионно черен, пясъчен елф – безмилостен масов убиец и крадец, плюс шайка от брилянтно обучени плъхове – нинджи със слабост към силно избухливи вещества? И ето ви на една доста впечатляваща купчина от необичайни герои, които не знаеш дали ще е по-добре за света да заколиш в леглата им, или да им бъдеш скромен летописец.

Инди авторката Л.Г. Естрела е създала един откачен свят на лоши, по-лоши и юбер лоши индивиди, където финансовата инжекция и индулгенциите от местните управляващи помагат да се започне една своего рода биологична война на принципни престъпници срещу безпринципните им такива другари. Така де, ако имаш заплаха от прекалено бързо осъзнали се и практически неунищожими механични големи, решили да създадат своя държава, или демонски господар, планирал да направи чаено парти с братовчедите си Ктхулу и Дагон, и доста приятели, което ще струва една – две вселени, щото хубавият чай си върви с добра хапка живот – кого викаш, от кого би се лишил? Абсурдни ситуации за създаването на екип, по-смехотворен от което и да е Марвел или ДС събрание на специални хора, щото то просто шотландско уиски и миша пикня не вървят винаги някакси. Богатство от битки и хумор, анимационно-геймърска обстановка и огромна усмивка на задоволство от всяко преодоляно препятствие, минало винаги някак на косъм и обикновено чрез намесата на великата некромантска лопата. Да му се чуди човек какво толкова е направил света на Естрела, че е натъпкала по него всичкото възможно зло, и още малко отгоре, за да го накара да писка по нощите от ужас, че анти-вселената се крие под леглото с букет месоядни рози – активистки за джендър равноправие. Писателско отмъщение, ще.

Първи впечатления от последно прочетенотоДва вида истина - Майкъл Конъли

В Лос Анжелис, където изписването на опиати с рецепта е сериозен бизнес от десетилетия, има нова схема. Наричат ги капери. Те наемат пристрастени към болкоуспокояващите старци, зареждат ги с фалшиви рецепти и ги разкарват с бус из аптеките из целия град. После им взимат лекарствата, дават им по едно, колкото да ги поддържат зависими, а останалото продават на черно. На другия ден пак. Оксикодонът е хит. И така чак, докато баща и син аптекари не са разстреляни показно, заради опитът на младежа да напусне схемата. Това се случва в Сан Фернандо, където след пенсионирането си Бош ходи да помага на доброволни начала и да разнищва стари случаи.

Чак сега ми направи впечатление как Конъли винаги е внимателен със старците. Героите му се държат видимо много уважително със старци в старчески домове, изслушват ги, носят им нещо забранено, но пък любимо за ядене, говорят си с тях за миналото, което обикновено им е много по-ясно запечатано от настоящето. Добри хора, така трябва.

Пак имаше джаз и лосанжелиски ресторанти, Хари пак беше рязък с много хора, да не кажа груб. Срещнахме се с бившия му партньор Джери Едгар, който сега дреме на някаква административна службица извън системата, но веднага се хвърли да помага. Жените вече са сравнително далече от дневния му ред, но работните му принципи си остават същите. Правдата е на първо място, опасността на второ и горко на този, който понечи несправедливо да го натопи по първия параграф. Ново беше и за Хари, и за нас да го виждаме да работи под прикритие, но не беше неприятно. Мики Холър също се мяркаше, като подхвърляше шеги за Матю Макконъхи, който го изигра в "Адвоката с линкълна".

Приятна история, като единственото тъжно е, че трябва да чакам година за следващата.

August 14, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПроклятието на Белиал

Димитър Цолов

Така нужното и очаквано продължение на дивата вакханалия с вампири, кукери и върколаци с главен участник един много прецакан от живота лекар в междувидова клиника, придоби своят ударен апогей в Проклятието на Белиал. Ако ви е харесал задъхания екшън, неочакваните обрати и непредвидимите, но някак ставащи бързо симпатични герои – продължението на кървавата ърбън епика ще ви допадне още повече. Ще се завърнем в миналото и ще погледнем в редиците на мистичните кукери, прилични по-скоро на изключително добре организирана престъпна организация с Кръстника и всичко останало. Ще потънем още едно ниво навътре в подземния свят на вампири и върколаци, чиито мотиви за оцеляване в условията на буквално загиващ свят стават все по-разбираеми и някак приемливи до онази степен, която направи лошите момчета от един български сериал – е, единственият що-годе прилично гледаем без позиви за повръщане, да станат ако не любимци, то поне напълно оправдани в действията си, колкото и да бяха ултрасно крайни в помислите и разбиранията си за живота.

Ще разберем и за съществуването на една тайна организация с гарантиран неутралитет, балансьор, макар и финансово зависим, впечатляваща дори просто с факта, че е намерила начин да я има насред безкрайните войни между твърде добре мотивирани същества с твърде много причини да искат нечия смърт, най-вече на главните ни герои. Древни същества ще излязат от сенките, за да помогнат или попречат, но все пак доведат нещата до финал, от който няма как да не сме доволни, с онзи особен тип усмивка на изключително зарадвания от събитията читател, който от няколко часа не може да отлепи поглед от страниците на книгата пред себе си, шептейки до болка познатата мантра- Обърни се, избягай, не му/ѝ вярвай…, дето ги крещим понякога на телевизора, но по-често на книгите, когато нещата очевидно тръгват на лошо.

Та, ако екшънът, но изключително добре описания такъв, майсторски подхванатият сюжет с криминални и ърбън елементи, но без пряка връзка с основната ни действително тук и днес, както и готините герои, несвенящи се да ликвидират завинаги проблемите си с хладно оръжие или юмруци, в опит да запазят някой и друг невинен живот, са вашето нещо – ведната тръгвайте да преравяте нета как да се сдобиете с книжките на Димитър Цолов – Доктора, всяка една от тях е точната, идеална доза от книжното лекарство против скука и униние. Повече лекари трябва да пишат, според мен, това с дозирането някак винаги го разбират идеално 🙂

August 10, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВратата със седемте ключалки

Едгар Уолъс

Добрите криминалета си личат от първите страници, особено ако в тях се представи изключително интелигентен и по възможност симпатичен полицай или минимум детектив, странна история или зловеща мистерия, и труповете почват да валят малко след началото, и поддържат темпото на кръво-валежите с по една душа на петдесетина страници. И в тази идеална рецепта е винаги добре да се включи и някоя шармантна дама с висок дух и просто очарователно личице, която да я заплаши смъртна опасност и да се подложи някак основата за голяма и много почтена любов. Та в този ред на мисли Уолъс е повече от майстор в изграждането на интригуващата кримка, предназначена за бързо четене на крак в някой автобус или на бюрократична опашка. Да, предвид сезона и на плажа става, стига да внимавате пороят да не направи малката книжка на баница-бюрек с мастилен пълнеж.

Какво можете да очаквате освен класическото заплитане на престъпления, ексцентрични богаташи, луди учени, забранени биологични експерименти, стари книги, тайни проходи, добре заключени гробници, смъртоносни обрати и британска любезност? Ами просто едно активно повествование, топли главни герои, оцеляващи напук на опитите на твърде много сенчести личности, сума ти пътешествия, комични сблъсъци и хероизъм от висша класа, защото това е от стария вид литература, където читателите се идентифицираха със силни и хитроумни протагонисти, а не както е напоследък модерно – с отхвърлените от обществото и ощетените от живота такива. Човек е голям, колкото са му големи мечтите, а тук хората се осмеляват и за добро, и за лошо да залагат на внушителните мащаби, и то на всяка цена. Добре е когато намериш в себе си читателско уважение и за злите губещи, и за милозливите победители – явно авторът си е свършил добре работата си да забавлява. Не е шедьовър, но дава всичко, което търсите в добрата, стара кримка, абсолютно всичко.

August 07, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМайстори на феи

Весела Фламбурари

Помня онези специални детски времена, в които фантазията ми не знаеше ограничения и виждаше светове във всяка особена пикселизирана шарка на фототапета (да, да, беше модерно пък), във всяка странна шевица на килима или не особено добре направен шев на дреха, като атропоморфизирах почти всяко скупчване на сенки и цветове в добри феи, зли магьосници и смели принцове и принцеси, търсещи истинския си път и съдба. На ум съм написала вероятно поредица, съперничаща си по обем с Енциклопедия Британика, и чак когато попаднах на Килимените хора на Пратчет, разбрах че в това си приключенстване по гъливерски не съм сама, и сме повече тези, дето виждаме паралелни светове, надничащи зад стръкчето мушкато на терасата. Или в лехите с ягоди на една специална градина…

Насред квартал, изпълнен с фабрики и творчество по калъп, е оцеляла една специална малка работилничка за кукли, в която не просто се произвеждат красиви фигурки, а се създава живо изкуство. От едната страна се възправя недоволния манифактурист, с огорчено сърце и изпълнена със завист душа, от другата го чака мистериозна личност – творител на завоалирани чудеса, до чието ниво на перфекционизъм и магия е почти невъзможно да се стигне. Но с една капчица вълшебство се променят правилата, и по силата на миниатюризацията, нашият уж лошковец се възправя срещу грешката си, и попада в света на една градска градина, населена от странни, страшни, ужасни, но и много, много красиви същества. И започва вихреното приключение в търсене на начин да се победи калъпа, за да се възроди индивидуалната прелест на малките очарователни недостатъци и уникални особености, които правят личност от всяко нещо, одарено по естествен или чародейски начин с душа.

С великолепни илюстрации и топли думи, сюжетът настъпва и престъпва страниците пред очите ви, говорейки на позаспалите деца във всеки от нас, шептейки и кикотейки се докато кара саксията да се превърне в могъщ, ако и доста саможив магьосник; капката, процедила се от чешмата да се прероди в малко пакостлив воден дух, а позавехващите ягоди да подскочат като яростни войни, защитаващи царството си от нашествие. Прекрасна история за дъждовни следобеди, когато дали сами, дали гушнали някой наследник или пухкав домашен любимец, ви се прииска да помечтаете за онова, което не е там, но е видимо за специалното детско супер зрение, наречено диво, естествено въображение. Времето между тези красиви корици ще е най-носталгично топлото, което може да ви донесе една книга. Позволете си това пътешествие във времето и ми кажете после дали усмивката случайно не е цъфтяла по лицето ви поне един ден след това просто ей така. Така обичайно става с добрите магии – действат.

 

Първи впечатления от последно прочетенотоМога да прескачам локви - Алан Маршал

За да живеят достойно, хората трябва да побеждават своите слабости.

Алан Маршал е австралийски хуморист от близкото минало, но вие това вероятно си го знаете. Превеждан е обилно още през комунизма и е бил доста популярен у нас.

Централната фигура в този негов автобиографичен роман разбираемо е самият той и борбата му с живота, след като като малък се разболява от детски паралич и остава сакат. Когато обаче си позитивен човек и отвътре повече ти идва да се смееш, а не да плачеш, дори животът с патерици може да бъде смешен, а когато околните видят как приемаш нещата, те също попиват от теб това ведро поведение, спират да те съжаляват и те приемат за равен. Или поне децата го правят, те са по на "ти" с емпатията.

Страшно приятни истории за детството на Алан във фермата, където баща му обяздва коне, а той ходи за риба с приятели, да ловят зайци с примки, да гледа конете, а чат-пат и да ходи на училище. Премеждията му в болницата, с патериците, по-късно с инвалидния стол, как тайно се учи сам да плува и да язди пони. За всички симпатични хора и животни, за природата, скитниците, песните.

Втората половина от книгата му е вече като току-що дипломиран счетоводител, който се мъчи да си намери работа в големия град, където се сблъсква челно с предразсъдъците на възрастните. Горчив опит и унизително отношение, които обаче вероятно са били нужни, за да се кали волята му и да придобие нужния за писателското поприще широк поглед върху хората и отношенията им.

Когато чета хубави книги за деца никога не мога да се начудя как някои хора и като възрастни още помнят начина, по който разсъждават децата. Това го намирам за изключително интересно и дори обикновени случки започват да ме развеселяват и ми е много интересно да ги чета.

Въобще, Алан Маршал е голяма работа и няма да съжалите, ако посегнете към негова книга. Гаранция!:)

По-късно видях някъде една съвсем хубава на вид котка, изхвърлена от някого. Нейната вкочанена неподвижност ме изплаши. Обясниха ми,  че е мъртва.
***
Веднъж татко след като свали някакви нови ботуши, които разтъпкваше, и нахлузи старите, с ластични кончови марка "Джилспай", възкликна: "Тези ботуши са божествена работа." Затова смятах, че Исус носи ботуши марка "Джилспай".
***
Мислех, че когато станеш мъж, страхът, болката и нерешителността просто престават да съществуват.
***
Под влияние на татко аз често сравнявах хората с коне и сестрите, които припкаха нагоре-надолу из отделението, ми приличаха на понита.
***
Уважавах мъжете. Смятах, че са способни да преодоляват всякакви трудности, че притежават голяма смелост, могат да оправят всичко, знаят всичко, силни са и на тях може да се разчита. С нетърпение чаках да порасна и да стана мъж.
***
Когато Алан слушаше как дърварите си говорят за живота:
Смешно, но човек никога не може да се ожени за жена, толкова добра, колкото майка му. Десетки пъти съм се убеждавал! Днес всички жени са еднакви. Може да се каже, че от ден на ден стават все по-лоши. Влез в килера на моята стара майка, например. Дявол да го вземе! И мишка не можеше да си проправи път сред бурканите с туршии, конфитюри, бутилките със сокове и бира. И всичко е направено от нейните две ръце. Помоли жена си днес да ти свари гърне сладко... - той махна презрително с ръка.

August 04, 2018

През прозореца“Огненото разпятие” – Лора Лазар

“Огненото разпятие” е поредната книга от поредицата за Михаил Донов – Мишената.

ognenoto_razpqtie

В местността Боаза изгаря огнено разпятие, a пламъците му озаряват нощното небе. Това дава началото на поредица от необясними и зловещи пожари, които започват да се появяват на различни места из града. Между пожарите няма връзка освен присъствието на млад и талантлив местен художник. Оги Аладжов обаче не си спомня нищо и не знае как се озовава край пожарите. Той е обсебен от магията на пламъците и единственото му желание е да я пресъздаде в картина.  В града ненадейно се появява странен скитник, който се завърта край младия художник в опит да му помогне да се спаси от оковите на пламъците. А една млада журналистка тръгва по следата на сензацията за сбъднатите наяве огнени сънища на младия творец. Михаил Донов и колегата му трябва да разнищят загадката преди още някой да е пострадал.

Лора Лазар отново ни представя увлекателна и изненадваща криминална загадка. В историята има интереси персонажи, описани в дълбочина и притежаващи плътност. Авторката много подробно е проучила пожарите и механизмите за възникването и контрола им както и тънкостите на изобразителното изкуство. Езика отново е описателен и пълен със сравнения.  Тук до края не можах да открия извършителя, а съмненията ми бяха разделени в няколко посоки. Определено се усеща градация и израстване, което се надявам да продължи в следващите книги от поредицата. Има сюжетни нишки, които се повтарят в повечето да не кажа всички книги за комисар Донов, но не ги приемам за недостатък. Като пример мога да посоча девока, която в началото е много резервирана към комисаря, а в последствие го приема за закрилник и спасител.

След доста ровене в Интернет най-накрая успях да разкрия къде се развива действието в историите на Лора Лазар и смятам, че това е Търговище, родния град на авторката.

Препоръчвам на любителите на криминални романи.

August 01, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЯнко и вълшебната книга

Ангел Вълканов

Ще ви разкажа за една прекрасна детска книжка, начало на голямо приказно пътешествие, но и напълно задоволителна като самостоятелна история от моя най-любим тип, в който намираме щастие и магия там някъде встрани и отвъд. Всичко започва изключително минорно, с едно умиращо сираче, изоставено от живота, вселената и всичко отстанало да отдаде последния си дъх в самотата и тишината на отхвърлените. Но зад стените на болницата, където всички виждат в него само терминалната диагноза, една сестра го поглежда с очите на нещастна съпруга и несбъдната майка. За да облекчи поне малко дните му, добрата самарянка му носи странна книга от един още по-странен старец, отишъл си с усмивка от тъжния ни свят, и за късмет, или не съвсем, тази книжка се оказва портал към различен свят, където смъртта е нещо доста по-контролируемо.

Макар и движеща се по напълно класическите релси на епичното фентъзи за подрастващи, с все сираците, специалните способности и боговете, скрити в кьошетата и чакащи своя час, тази модерна приказка успешно добавя щипката реалност на болезнения ни живот и я комбинира уместно с надеждата за достъпен източник на всичко хубаво, което безнадеждно липсва, и така или иначе няма как да дойде вече в сивото ни ежедневие. Смущаващото утро на повествованието бързо пристъпва към далеч по-пъстрия ден на фантазменото, докато стигне до топлата вечер на личното задоволство, където всеки си е на мястото и бъдещето с усмивка е гарантирано. Е, поне засега, но докато я има надеждата, я има и силата да защитиш това, което обичаш.

Героите са разбира се малко едностранчиви – като за начало все пак трябва да се разпределят ролите на добрите и лошковците, да се раздадат оръжията и да се подготви почвата за епичния сблъсък. В условия на многообразна магия и внушителен пантеон от противоречиви божества, на хората в света зад огледалото им се налага да се справят с върколаци, огрета и вещици – преобразители, къде естествено зли, къде поробени от нетърпящи възражение обсебващи чародейства, и то с всички възможни средства, включително някой и друг номер или еволюционно подобрение. Отношенията са маркирани по възможно най-лесния за възприемане начин за едно не особено пораснало дете, а за възрастните остават доста усмивки в ситуации на натурализъм.

И все пак я има и суровата нотка на естествения ход на нещата, където хората умират, мразят, изоставят и потъпкват всичко важно, само заради променените си възприятия за ценност. Доста труден урок за преподаване, и тази книга може би върши една идея повече работа в това да научи децата ви на живот, отколкото вероятно първоначално ви се е сторило. А защо само децата, уверявам ви, че и порасналите индивиди с изумление ще открият някоя и друга очарователно лесно предадена истина. Та ако ви се пътува из свят на говорещи котараци, потомци на величествени дракони, професионални магьосници, въплътени природни елементи в деца с внушителни сили в зародиш и началото на едно топло и истинско приятелство – то доверете се на Янко и вълшебната му книга, и си позволете едно добро приключение в света на мечтите и магиите.

 

July 27, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМистериите на Уна Крейт

Шон Томас Одиси

От какво имате нужда в една мрачна лятна утрин, дето по една или друга ваканционна причина ви е свободна,  когато е ясно, че небето скоро ще се продъни и Зевса ще си поиграе на улучи неверника в тълпата с някоя и друга гръмотевичка? От книги, огромни чаши чай или капучино и някоя и друга котка, разбира се. И ако точки 2  и 3 от универсалния списък на щастието са по-скоро според хранителните и алергичните ви навици, то номер 1 си е номер 1 – добрите и увличащи вниманието книги са лек за всяка лоша шега на божествените повелители на времевите изменения и глобалното затопляне. Та ето ви една добра поредица за целите за натриването на носовете на някое и друго кисело божество на климата, която макар и да е малко детска, е и очарователна, мрачна и забавна.

Уна Крейт живее на тайната улица – нещо като странична реалност на нашата, отваряща се всяка нощ за по час към град в света, някога Париж, Прага, Лондон, а сега Ню Йорк, и приютяваща самотни пътешественици и магове по душа. От другата страна на този своеобразен пропусквателен пункт на вълшебствата е самата земя на феите, но не малките сладки същества с пеперудени крилца, а селенията на Маб и Глориана, с все елфите, таласъмите и особено пакостливите, изплетени от чародейство гадории, за които разказва Сузана Кларк в нейния магнус опус за Стрейндж и Норел. Уна е една от последните надарени по кръв с магия от феите, и затова е предопределена да стане върховен магьосник на улицата, само че има няколко неособено малки проблемчета, стоящи пред тази задачка. Мистериозната ни тъмноока красавица е още дете на около 12-13, убила е с магия по погрешка майка си и малката си сестричка, и общо взето се изживява като Холмс, а не като Гандалф.

И това носи повече недоразумения и катастрофи на полу-магичното селение, отколкото всички престъпници, които някак все се появяват неканени в картинката, и не се свенят да демонстрират впечатляващи жестокости, нищо че животът отвъд вратите на реалността ни би трябвало да е една идея по-добър от обичайното. Безмилостни предприемачи, живеещи с отвратителни способи по няколко столетия; брутални убийци, скрити зад лицата на иначе интелигентни и мирно живеещи хорица; вампири -измамници, вещици  – крадци, че даже и политици – от всеки познат вид отрепка се намират обилни количества дори и в това прелестно място, застинало насред стиймпънк викториана, с въздух наситен от свежи вълшебства. И само невръстната Уна може да помогне да не се разпадне този малък рай на магията. С късмет, остра мисъл и безценната помощ на  шепа ценни приятели, едно девойче съзрява, бори се с огромна лична вина и се отпитва да приеме себе си, като между другото все спасява света.

История за силата, прошката и отдадеността на мечтите, но и за магия, престъпления и хумористични подмятания към настоящето ни. Мистериите на Уна Крейт е малко мрачна, но брилянтна с умело подбраните социални теми, вплетени в наистина впечатляващо увличащи приключения с хора и магични същества, на място, за което няма как да не бленувате нощем под завивките. За съжаление на български са намерими само първите две части от трилогията, които могат да се четат и самостоятелно, но третата е черешката на тортата и онзи финал на детството на Уна, за който трескаво хапех нокти в първите две. Забавление от най-непретенциозния порядък, и гарантиран някой и друг следобед или сутрин в добра книжна компания – за мен по-голяма препоръка от това просто няма.

 

July 24, 2018

БиблиотекатаТигри в калта

Представете си малкото немско градче Хершвайлер-Петерсхайм (само си го представете, не е нужно да го произнасяте). Влизате в аптека с нетипичното име „Тигър“. Посреща ви добродушен възрастен аптекар, всъщност най-възрастният аптекар в Германия. Поне до 2015 година. Името му е Ото Кариус и освен ако не сте запалени по военната история, вероятно няма и да разберете, че пред вас стои един от най-резултатните немски танкови асове от Втората световна война, записал на сметката си близо 200 унищожени танка на противника!

Уви, такава среща вече не е възможна. Възрастният ветеран умира в началото на 2015 година, но освен аптеката, именувана на легендарния танк, Ото Кариус оставя в наследство и своите мемоари. „Тигри в калта“ е неподправено свидетелство от първо лице за бойния път на 502-и батальон тежки танкове на североизточния фронт – между Нарва и Дюнабург, както и последните сражения на автора в заключителния етап на войната срещу американците на Запад.

Още като видях, че книгата е излязла на български език, хукнах към книжарницата. И макар че, както винаги, имам цяла купчина други книги, които търпеливо чакат своя ред, „Тигри в калта“ някак намери пряк път. Книгата е от поредицата „Хроника“ на издателство „Прозорец“, в която вече фигурират спомените на генерал фон Манщайн, СС гренадира Курт Майер, танковия разузнавач Вили Кубик и др. Чудесна поредица, стартирала преди години в несъществуващото вече изд. „Атика“.

„Тигри в калта“ ни пренася директно в най-северните части на Източния фронт, където Ото Кариус постига успехи като командир на един от най-резултатните танкове на Вермахта – Panzer VI „Tiger“. По времето, когато този модел е въведен на въоръжение обаче, „блицкригът“ на германците безвъзвратно е затънал в калта на необятната руска степ и ходът на войната е започнал да се обръща. Следващите страници са изпълнени с описания на сражения, в които ясно личи накъде отиват нещата. Германците постоянно съкращават фронта и отстъпват под натиска на руснаците, а на Кариус му предстои да се сблъсква с неизброимите танкове на съветите почти до края на 1944 г., когато след тежко раняване и последвало възстановяване е изпратен на Западния фронт.

Не бих казал, че танковият ас е най-сладкодумният автор на мемоари, на който съм попадал. Кариус се ограничава строго до собствените си наблюдения и спомени, без да дава много допълнителен контекст на събитията. А ежедневието на танкистите не е от най-вълнуващите, въпреки огромните опасности, на които са били подложени. И все пак „Тигри в калта“ са спомените на войник, изнесъл на гърба си трудностите на войната, при това с ясното съзнание за дълг. Кариус не е стратег като Хайнц Гудериан, неговият поглед е погледът от купола на „тигъра“ на бойното поле, не на кабинетната карта. Говори много за другарството, което на фронта е от изключително значение; за „ивановците“, както леко презрително нарича руснаците; за началниците, някои от които с твърде съмнителни качества; за верния „тигър“ и всички перипетии, през които е трябвало да премине неговият батальон в битките между Нарва и Дюнабург.

Кариус определено е роден под щастлива звезда и това става ясно на няколко пъти в книгата. Не само че се измъква от няколко тежки ранявания и остава жив, но съдбата го изпраща в края на войната на Западния фронт, където опитният танкист бързо вижда разликата между американците и руснаците. На този етап на практика краят се усеща във въздуха, войници и цивилни масово обръщат поглед към „освободителите“, а американците без особена съпротива навлизат дълбоко в Германия. Въпреки това Ото Кариус продължава да се сражава и от позицията на днешния ден това изглежда удивително странно. Самият той пише:

„Днес често се чудя защо не си позволявахме да се предадем. Явно всичко беше загубено и войниците едва ли можеха да продължат да  оказват съпротива. Да, но не искахме и не можехме да повярваме, че всичките ни жертви са били напразно“.

„Тигри в калта“ е и неговият опит да отговори на критиките и „клеветите“ към германския войник след 1945 г., или както самият Кариус споделя в предговора: „Моите думи в крайна сметка се превърнаха в оправдание на германския войник на предната линия“. Легендарният танкист е сред многото бивши военни, които споделят тезата „Изпълнявахме дълга си„. И звучи честен в думите си.

Макар да отстъпва по драматизъм и екшън на моя фаворит сред военните мемоари – „Пилот на Щука“ на Ханс-Улрих Рудел, или на спомените на Адолф Галанд (редно е да признаем, че едно е да летиш с „месершмит“ из висините, съвсем друго – да гледаш противника през процеп в бронята на танка), „Тигри в калта“ е интересно свидетелство, което си заслужава четенето.

Съществен минус, който разваля общото впечатление, е преводът на книгата. Още в началото установих, че нещо ми се губят смислово някои параграфи, а на отделни изречения дори спирах, изчитах ги и мислено оправях словореда, за да си изясня какво се има предвид. „Прозорец“ можеше да се постараят с по-добър преводач в случая.

Публикувано от Георги

July 23, 2018

Anna Hells' Fantasy placeБлатна треска

Даниел Иванов

Отварят се портите към ада и през тях минават всички страхове човешки и същества недишащи, но твърде много ядящи плът и души. Няма много изходи, водещи на сигурно място, а и спасителите нещо ги няма, или вече са заровени няколко метра под земята. Полицаите винаги закъсняват непростимо много; тези, раздаващи малко нелегално правосъдие намират тъжния си, ако и вероятно етично справедлив край, но престъпниците – вредители също преминават последната граница към отвъдното, не и без да оставят твърде много пробойни в щита на добротата. Последните защитници биват изконсумирани от плодовете на човешката завист и алчност; невинните стават идеалните жертви без дори искрица надежда за спасение, а тези, осмелили се да поискат сметка от силните на деня твърде бързо откриват истинския смисъл на думи като безнадежност, безпомощност, безсмислено упорство.

На такива, и още купчина подобни размисли се е отдал Даниел Иванов в поредния бисер на колекция Дракус. Динамични разкази, с много кръв и гнусотии, както си и трябва за един добър хорър. Еднакво количество човешки и нечовешки чудовища ще попируват с особено щедрото си стадо жертви, и въпреки почти винаги доброто въоражение, като в класически филм на ужасите онези са винаги по-силни от тези, а хепи-ендът просто не се случва. Героите, и злите, и що-годе добрите, ще ви се запечатат в съзнанието, и ще ви провалят съня за не една или две нощи. Та какво друго да искате от подобна компилация, освен равни дози страх и ужас, и то поднесени качествено, стегнато и нарочно твърде разумно. А, и една нужна забележка към читателите – някои от историите на Даниел не са особено подходящи за лгбт хора, и такива, които им симпатизират, или просто обичат да веят байрячето на анти-дискриминацията. Сатирата се смесва с агресията, и ако резултатът е, ами, забавен, все пак не се преглъща лесно щом имаш някои специфични убеждения. Крайно, но добро, много добро лекарство против спокойни сънища. Предупредени сте!

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Коралайн" на Нийл Геймън


cover project by me

"Коралайн" беше издадена преди години от издателство "Бард" и за отрицателно време изданието стана ненамираемо. Моята книга беше открадната и затова преиздаването ѝ за мен беше повод за празнуване. Защото това е чудно странна и възхитително страшна книга, която балансира страховитото и гротескното с детската смелост. За много хора "Коралайн" не е нещо особено, но те бъркат. Много бъркат. Прозата на Геймън и илюстрациите на Дейв Маккийн (които в българското издание са прекалено малко) са измамно прости. Само че полетата на моята книга са запълнени с размисли за отношенията между децата и възрастните, препратки към други текстове и примери за Алиса. Лекото докосване от Луис Карол е без претенциозни двусмислици и откровено епигонство– Геймън е създал нещо, което е изцяло негово. Тъмна история със зловещ сетинг и герои, които са опаковани със смислени теми и метафори, които децата могат да разопаковат сами и да прилагат в живота си. "Коралайн" показва ценността на семейството– въпреки че семейството е нещо, което не сме избрали, ние трябва да се справим с това и да го приемем. Другото послание е да не се доверяваш на нещо, което изглежда прекалено хубаво. Тревата от другата страна не винаги е по–зелена. Историята изследва и хищническите последици от родителската любов– другата майка е чудовището на сбъркания майчински инстинкт. Тук ще кажа, че да, има неща, които могат да изплашат едно дете. Но това не е предупреждение, а препоръка, защото култивирането на страха е едно от най–големите удоволствия в детството. Както казва самият Геймън– "Коралайн" е по–страшна за възрастните отколкото за децата, възрастните я приемат като хорър история, а за децата това е приключение. Огромна къща, дъждовни дни, родители, които са вечно заети и нямат време, съседи, които включват застаряващи актриси и чалнат господин, трениращ мишки, отегчено дете, двадесет и един прозореца и четиринадесет врати, от които едната е заключена– очевидно е какво ще направи скучаещото дете. И така Коралайн открива тайния проход, свързващ нейната къща с изкривена реалност, която отразява реалния свят и където всичко покрива най-големите ѝ мечти. Но само за кратко. Геймън е прекалено интелигентен, за да се опре на свръхестественото– случващото се е много по–мистериозно от това– и мъдро е оставил Коралайн да се изправи срещу страшните неща сама. Единственото същество до нея е една сардонична и много котешка котка. Историята е близо до детската перспектива: Коралайн не се опитва да разбере естеството на другата майка и какъв е другия свят, тя просто се съсредоточава върху това да върне родителите си и да разкара другата майка. Способността да възприеме сюрреалистичното е типичната способност на детето да приема без съмнение ексцентричността на собствената си реалност. Присъщо е на Геймън да взема митовете и легендите от нашата култура и изследва по-тъмната им страна, и в процеса той показва нещо интересно за себе си и обществото ни. Той е отличен разказвач (тук мога ли да кажа колко презирам Goosebumps? Те са като детски Harlequinn, които насърчават лошото писане). И няма да разберете как ви е въздействал, докато не зебележите, че вратата в стаята ви изглежда доста странно. Самият Геймън казва, че от всичките си книги "Коралайн" му е отнела най–много време и това е книгата, с която се гордее най-много. И има защо да е така.
А Тери Пратчет е казал, че "Коралайн" е шедьовър. Кой ще посмее да му противоречи?


Други ревюта:




Първи впечатления от последно прочетенотоПриказки - Александър Пушкин

Друго пътешествие този месец ме изстреля към неподозирани места в руската шир, където освен мачове от световното и безаналогова техника, са оказа че има и друго.

И понеже с предишното пътешественическо книжно предизвикателство с мускетарите видях доста зор с обема, реших да не се нахвърлям примерно на "Война и мир", а леко да си отдъхна с нещо кратко. Така четенето на четири приказки сред жегата на каменния Петербург ми дойде бир таман. По принцип имам силни предубеждения към мерената реч, а в частност към приказката за рибката и неизлечими травми от назубрянето й наизуст в четвърти клас, но чисто по християнски реших да дам още един шанс за поправителен на Пушкин и не сгреших. Приказките се оказаха много приятни.
  • Приказка за цар Салтан, за неговия син, славния и силен княз Гвидон Салтанович и за прекрасната княгиня Лебед. (Тук заглавието ме отменя и ми спестява почти изцяло усилията да казвам кои са героите, какви са отношенията помежду им и какво ще стане накрая.)
  • Приказка за рибаря и златната рибка. (Рибешката история за мен вече няма зловещ привкус и ужасът от изпитването е изличен. Остана само поуката какво се случва на алчните бабички, както и защо не трябва да се уйдисва на всяка женска прищявка.)
  • Приказка за мъртвата царкиня и за седемте юнаци. (Тази беше по-скучна.) 
  • Приказка за златното петле. (Не бъдете неблагодарни, защото това не води до нищо добро, и внимавайте на кого какво обещавате.)

July 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПървите хора на луната

Хърбърт Уелс

Имам огромна слабост към истории от онези времена, когато хората са били тъй дълбоко очаровани от лунната магия и легендите за скрити светове под повърхността на изтерзаната ни планета, а Марс и Венера са ги имали за нещо като малко далечна провинция на Британската империя, леко по-наляво от Индия или Кипър, дето в умовете на средния брит са били накрай света, разбира се. Наивитетът и абсурдността на идеята да се пътува из космоса с нещо като затворена каляска или стъклено кълбо, и да се достига винаги до напълно обитаема планета с богата растителност и човекоподобни крале и принцеси е толкова романтична, че просто няма как да не докосне онази детска надежда за пътешествие отвъд хоризонта и приключения без край. И Хърбърт Уелс подхранва доста тази мечта с брилянтните си небивалици и любезно чувство за хумор, отнасяйки ни на една напълно откачена Луна, на която хората не са никак очаквани.

Всичко започва напълно класически – един самотен учен – особняк среща млад нехранимайко с амбиции и от съдбовното им приятелство се ражда откриването на съвсем нов материал със супер сили, ако и с цената на вдигнат във въздуха дворец и разни други неприятности като потрошените прозорци на едно градче плюс някое и друго рандъм осакатяване на безименни селяци. С помощта на този материал, наприличващ на нещо като укротена черна материя, облицоват голяма стъклена топка и се изстрелват към добрата стара Луна в опит за намиране на ценни метали, които да направят двамата авантюристи изключително добри партии за женитба. Само че вместо безлюдна обветрена скала, каквато всъщност е, нашата спътническа приятелка се оказва див свят с непрекъснат цикъл на буйно раждане и ледена смърт на агресивна растителност, а под кората ѝ се крие цяла цивилизация на странни изроди, които никак не се радват на иноземни посетители.

Нашите герои се впускат в отчаяна надпревара с времето, климата и местните чудовища, докато се опитват да опознаят новия враждебен свят и да отмъкнат колкото се може повече злато, оказало се нахвърлено практически по-често от чакъл на лунната повърхност. Изживяват кошмарни срещи с местната флора и фауна, биват заловени и подложени на странни процедури, успяват даже да направят метеж, и да демонстрират за пореден път, че по-низко същество от човека няма. На финала заплахата от лунните човеци е почти фатално надвиснала, и също като контетата от началото на миналия век ще си изгризем ноктите в опит да не гледаме твърде често навън за надвиснали извънземни кораби, докато кършим пръсти над съдбата на двамата ни изключително неподготвени за човешки емисари клетници. Който е чел нещичко от Уелс – знае какво да очаква и няма да се разочарова – разкошна фантазия, черно чувство за хумор и недостижима елегантност, която не натежава, а някак извисява читателските сетива. Уелс = любов 🙂

July 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВлиза един човек в книжарницата

Очарователната малка книжка пред вас ще ви разсмее и разплаче едновременно – смехът, защото това са покъртително забавни истории за ситуации на епичен сблъсък между книжари и клиенти, а сълзите ще дойдат при осъзнаването, че това в книжарницата влизат и абсурдно тъпи индивиди, чието обслужване с усмивка би трябвало да се награждава с нобелова награда за мир. Да, леко ми се строши брилянтното заблуждение, че в места пълни с книги винаги влизат само интелигентни, чувствителни и високо образовани индивиди с идеална лична хигиена. И ми умря мечтата да си имам своя собствена книжарница, защото аз лично не мога да намеря толкова зен в себе си, че да обслужвам нагли и горди с тъпотата си хора, дето си търсят подпирачка за масата или нещо, което да им отива на пердетата в хола.

Признавам, може би съм твърде крайна, но как да отговоря на клиента, който изпада в гневен пристъп, щото виждаш ли няма да му дадат отстъпка за три книги наведнъж, каквато е получил като си е взел три кила бахур от производител, и е твърдо убеден че не е въобще възможно да има такива хора дето да си купуват по няколко десетки бройки наведнъж. От една страна хем ми е приятно, че съм митично същество, сравнимо само с бледозелен еднорог за ужасно много лица там някъде навън, хем тесногръдието и отказа да видиш друга истина, освен тъповато постигнатата своя собствена някак ме гневи на всите мета и квантови нива. За неадекватните и веещи байрячето на незнанието си клиенти мога да ви говоря много и от собствения си опит, но някак си мислех, че при книгите няма да е като при дрехите. Но не би. Който харесва Оруел и Азимов не си пада по Коелю и Букай, ей, не и в едно и също десетилетие, да си знаете.

Обаче, като оставим настрани моя гняв сравним само с този на Ахила Пелеев, книжката е безумно забавно сборниче с почти анекдоти, забавни дочути разговори, сбъркани ситуации плюс уникални илюстрации, показващи едно към едно какво е в главите на някои клиенти – пишман читатели, и какви точно способности на маг Николета плюс Ванга и Нострадамус за вкус си трябват за професия книжар. Оставам с много надежда, че има и достатъчно прекрасни четящи пазаруващи, които като мен излизат от книжарница с купчинка на ръба на това да ги направи напълно слепи за околния свят, изпълняваща щрих по щрих онзи комикс с малката героиня с кожено палто и летящи пачки из въздуха насред класическа книгопродавница. Поклон пред всички книжни хора, и дано са им повече положителните емоции, а не разочарованията от човешкия вид.

Първи впечатления от последно прочетенотоТримата мускетари - Александър Дюма

Нощем всички котки са сиви.

Едно инцидентно служебно пътуване из парижките потайности ме подсети да си припомня историята за мускетарите и техните лафове и приключения. За по-пълно потапяне в местната атмосфера, така да се каже.

Вярвам, че историята за премеждията на четиримата лекомислени младежи е позната малко или повече на всички, така че няма да досаждам с излишни преразкази, а само ще обърна внимание на това, как книги, които имат характеристиката да са интересни, мъдри и забавни едновременно, трудно остаряват. Вероятно и с хората е така.

Както ще се уверите от приложените цитати (доста са, но си струват), не е никак чудно защо тази книга е била любимо четиво на много поколения мъже още преди "Швейк" и "Кръстникът" да започнат да претендират за същото. Героите са млади, лекомислени, бият се за щяло и нещяло, ядат и пият на поразия, посягат на чуждите жени и харчат на широко. Как да не им завидиш?:)

Освен това господин дьо Тревил печели десет хиляди екю годишно, следователно той е много голям благородник.
***
Капитанът на мускетарите вдъхваше възхищение, страх и обич, което е върхът на човешкото щастие.
***
Виждате ли, драги приятелю, вие нямате никаква работа, но аз съм много зает.
***
Със слугите е като с жените: трябва да ги поставиш веднага на мястото им.
***
Жената е създадена за наша гибел и от нея произлизат всичките ни нещастия.
***
Ние сме вярващи като мохамедани и неми като гробове - заяви Атос.
***
Повтарям ви, пазете се, жената винаги ни е погубвала и ще ни погубва и в бъдеще.
***
Господине, не смесвайте предпазливостта със страха. Предпазливостта е добродетел.
***
В същото време на огъня се печаха нанизани на шиш яребици, а от двете страни на голямото огнище кипяха две тенджери, откъдето се носеше смесената миризма на задушен заек и риба с винен сос, които приятно дразнеха обонянието.
***
Дребна работа е това, дребна работа... Това беше любимият израз на Атос.
***
- Вижте какво, драги Арамис, - рече д'Артанян, който ненавиждаше стиховете почти колкото латинския, - прибавете към трудността и краткостта и бъдете положителен, че вашата поема ще има още две достойнства.
***
Не познавам жена, която да заслужава труда да я търсиш, ако си изгубил следите й.
***
Човек играе с всеки, но се бие само с равни на себе си.
***
Аз не вярвам на жените, платих си за това, и най-вече на русите жени.
***
"Дявол да го вземе!" - помисли си Портос. - Това е много жалко. Уважавам старостта, но никак не я обичам варена или печена."
***
По онова време хората не се стесняваха толкова много както днес.
***
Атос, както винаги, нито го разубеждаваше, нито го насърчаваше. Той беше привърженик на свободната воля. Не даваше никога съвети, без да му ги искат. При това трябваше да му ги искат два пъти.
***
Аз съм много доволен, че убих онзи обесник, момчето ми, защото да убиеш англичанин е свято дело.
***
Всичко може да се случи - животът е броеница от малки неволи, които мъдрецът със смях отронва една по една.
***
Така, позволявам ви да не ми благодарите.
***
Не познавам човек, който заслужава да бъде оплакван цял живот от някой друг човек.
***
В девет часа вечерта, както знаем, улиците в провинцията са почти безлюдни.
***
- Вие сте млад - отвърна Атос - и има време горчивите ви спомени да станат приятни!

July 14, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Лъч

Приятели (:

Рубриката „От сърцето на Човешката“ продължава с още една вариация по темата за обичането, от човек, за когото имаме доста ясно усещане, но все не успяваме да го споделим. 😉 (Макар че Кал скришом споделя – шшш! да не вземете да го издадете! – че обича Лъч особено много, понеже Лъч е сбъднал най-голямата му мечта за ЧоБи: да създаваме човеци, които на свой ред създават още общности.)

Ето…

~

На 15 февруари 2014-а Лъч написа:

Идеалната любов

 

Да я обичам хубаво и да знам, че съм привързан към нея. Да искам – да сме заедно, да съм до нея, да я прегръщам обсебващо, да обсебвам телесната ѝ обвивка с вниманието си. Да привличам вниманието ѝ към моята телесна обвивка.

Ама не съвсем така.

Докато си мия зъбите, да ми хвърчи в пространството мисълта-понятие за това каква точно е идеалната любов за мен. Не я търся, не опитвам да я определя в думи. Сега го правя отчасти. Тогава – само я обхващам като в паяжина и я усещам.

А! Ето го ключа за всичко. Идва с думата „спътница“. Ех, приятелю, колкото пъти ми бягаше и ми е бягала тази дума, когато… хм. Но сега е тук.

Спътница. Вървим двама в с-по-делен път. Рамо до рамо вървим. Вървя до нея. А за да не е егоистично – и тя до мен. Заедно крачим. Тя има стремежи да развива, да дава, да съ-здава и да го раз-дава наоколо – на ценители. Да развива изкуството у себе си, да дава поводи за усмивка и радост, да създава нови възможности и да ги споделя. Аз – без да знам, но мислейки си, че знам, съм тих, спокоен, стремящ се да се събера, за да мога да… бъда?

Чувствам у себе си вкоренения стремеж да събирам. Може да е нужно огромно търпение и много чакане, но накрая – да събера. Да обърна разединяващото в събиращо. Нямам главна роля. Нямам „моя“ роля, защото „моя“ значи главна. Аз съм от поддръжката. И го намирам у себе си. Какво ОЩЕ или друго мога да намеря, не знам сега, споделяйки.

Спътнице, аз съм като попивателна – имам си ядърце с една-единствена задачка и всичко останало е превърнато в поле за попиване на инструменти. Попивам изрази, похвати, мисли (които сякаш никога не успявам да цитирам както са били), стремежи – поведения. Това го мога именно защото не го осъзнавам. Тоест – виждам го впоследствие. Ядърцето ми се учи – има си воля, но тя не е водена от вътрешна амбиция. О, не – могат да ми се лепнат „амбиции“, като това да имам, да притежавам, да, да, да… но коренът, от който израства стремежът ми да събирам, ги бие всичките тия. И му се радвам. И не съм себеотрицателен – о, не. Но всяка „велика“ идея, идваща в къде-къде по-невеликата ми главица, е винаги смекчена и извъртяна в подходяща степен и в посоката на как да съ-бе-ра. Нещо като постоянен реактор за мир. В моменти като този той изплува, прозира през оределите лични амбиции. Вероятно с помощта на теб, приятелю, който ни учи да ни пука за цялото, а не само за нас си, или само за някой САМО точно определен САМО. „Само“ не е лошо. Нито точно определения някой. Ама са̀мо с тях не може. Нито пък цялото може само̀ без тях.

Тя ме усмихва с устрема си и с пламтящия си стремеж да е, да даде, да раздаде. Ти ме усмихваш миротворящо, спътнице. Щях да добавя и „моя“ накрая, ама чистителят на егоцентризми още е включен. Даже „неговата кожица“ не мога да му кажа в момента, за разлика от обикновено. Сега е не по-необикновено от преди това, но е по-насочено – ядърцето у мен – да се изясни и навън.

Ето, Слънчице, дори когато усещам как с тебе дърпаме в уж различни посоки, усмивката ми се разширява и заработва събирателният реактор. Как? Ами, преди всичко, усмихвайки ме. След това идва и понятието за „ето, аз съм до теб, за да съучаствам с каквото мога, и го правя, защото наистина го искам – вътрето у мен го иска; да ни събирам във всеки един момент – дори когато ти ще имаш нужда от повече време за лични занимания и рамо за опора; ето, аз съм идеалната средновековна (или когато там) жена – да подхранва цъфтежа на дома, докато мъжът ѝ подхранва цъфтежа на обществото“. Докато избистрям това понятие, даже ме досмешава в какъв стереотип се набутах. Но е така – поне според стремежите ни.

Дали нямам стремежи, лични, други, освен топлото огнище и жизнената среда? Имам. Да ги споделя с повече, да разпространя понятието за тях сред повече (хора), да ги изградя първо край себе си – край нас – за да видя от първа ръка какво точно се променя у мен, нас. Някак мааалко по-назад стои – и любопитно чака да му дойде реда – все още неизвестното „ах, какви неща можем да постигаме, ако сме в подходяща средааа…“. Всички тези стремежи са събрани в събирателния стремеж „почакайте, не се избивайте, не се разделяйте, не се карайте; не се избивайте, след като сте се разделили, не се разделяйте, защото сте се карали, не се карайте – ето ви един прекрасен и интересен, бабунест и вълнуващ споделен път!“. И…

Прекрасно е, защото ти, спътнице мила – подготвях се дълго за момента, в който ще срещнем пътечки в един път – ти правиш същото. Как по-широко да се усмихна? С пламъка си и със стремежа си да развиваш, ти събираш. Толкова е ново това осъзнаване за мен, че в момента мисълта ми се разфокусира сякаш умишлено, за да не видя и още по-следваща връзка… сякаш ми се разводнява целият сюжет, значи… тюх. Мдам – не се разводнява нищо, ами напротив: събира ми се мисълта в едно. Явно ми е време да се връщам обратно към действителността. Или просто съм уморен.

Да съчетавам и в действия твоя животворен за мен стремеж към откриване, разширяване и създаване със стремежа ми към успокояване, проясняване, събиране. Да ни прегърна, за да вървим заедно.

Ето идеална любов. Вземи/Дай.

Още: Лъч във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Или каналът Traveleyes в Youtube.

July 13, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНощния градинар

Джонатан Оксиър

След странната история за слепия принц на просяците Питър Нимбъл, Оксиър ни подарява още една мрачна приказка, този път много напомняща на Флорънс и Джайлс на Джон Хардинг или Примката на призрака на Хенри Джеймс. Класическа викториана, с призраци, злокобни замъци и обеднели благородници с повече тайни, отколкото могат да понесат. Две ирландски хлапета, бягащи от големия глад се озовават в благодатни земи, но не и за тях. С техния реално несъществуващ късмет след бурно пътешествие по море, завършило с изчезването на родителите им, кандидат сирачетата биват ангажирани за прислуга в отдалечено имение с повече от лоша слава. Нещо изпива силите на обитателите му, хранейки се от душите и телата им и може би има общо с огромното мъртво дърво на двора, до което има подозрително количество хълмчета с немъртви обитатели. А странната разказвачка на приказки, които твърде лично се възприемат от всеки, който ги чуе допълва прекрасно картинката на „има нещо гнило в странната пасторална пустош дето не е Дания“.

Малките герои на Оксиър са истинското му съкровище – независимо от годините или историята си, те са адаптивни, креативни и оригинални, преждевременно пораснали, но опазили най-ценното от детството – безкористната доброта и стремежа към справедливост на всяка цена. Влюбвате се в тях от първите им думи, и оставате техни верни и всеопрощаващи приятели дори и в най-тъмните им грешки. Околните никога не са напълно отвращаващи, напротив. И най-големият антагонист, в случая имащ много общо със странното дърво, има своето напълно човешко основание за всяка своя стъпка, и тя е обичайния стремеж към красота и вечност, мечтата на всеки творец. А жертвите са жертви първо на своите сънища и незавършени приказки, и чак след това на суетата или гордостта. Магията е пропита във всяка глътка въздух, и макар че магьосници практически няма, освен един среднощен градинар на живот, усещането за диво и тъмно вълшебство прозира от всеки ред и се крие зад всяка запетая, стряскайки особено силно на многоточията…

Наполовина готически, наполовина тъмно фентъзиен роман, новото отроче на Оксиър е впечатляващо, грабващо вниманието и събуждащо желанието да не спиш, но да разбереш защо, и как, а понякога – и кога. Добрият край е твърде реалистичен, за да е наистина положителен, а лошите не получават заслуженото си напълно, сякаш остават трошички ненаказуема несправедливост, капката гнилост в градина с дъхави плодове, наречена обрат. Мрачно фентъзи с привидна британска елегантност, трудно ще намерите по-добро четиво за елегантните си книжни въжделения, особено ако сумрачната фантазия на ръба на хоръра ви е по вкуса.

July 09, 2018

БиблиотекатаДа уловиш гренландска акула с гумена лодка

Влюбих се в тази книга от пръв поглед. Влюбих се в корицата, която обещава морски приключения и безметежни ваканционни емоции. И в разкошното издателско решение за оформлението – оцветените в синьо „ръбчета“ на страниците създават усещане за „потапяне“ в морските дълбини и радват окото през цялото време. Взех си я от Панаира пред НДК тази пролет след възторжената препоръка на Манол Пейков от ИК „Жанет-45“ и тя търпеливо изчака цял месец да дойде време за лятната отпуска.

Като изключим очевидния контраст между гръцките плажове от моята ваканция и норвежките фиорди от книгата на Мортен Стрьокснес, „Морска книга“ си е съвсем тематично четиво за морето. Вижте само подзаглавието – „Изкуството да ловиш гигантска акула с гумена лодка насред огромното море през четирите годишни сезона“. Няма как да не пробуди приключенския дух, дремещ у всеки от нас, нали?

Идеята e проста и симпатична със своята детинска наивност – двама приятели решават да тръгнат на лов за гренландска акула из из Вестфюрен, някъде сред фиордите на Северна Норвегия. С гумена лодка. „Много от нещата, които като деца намираме за тайнствени и вълнуващи, губят чара си още в младостта ни. Но за мен обаянието на морето само порасна, задълбочи се и дълбините му започнаха да ми се струват още по-фантастични“, пише Мортен. Ето защо не му е особено трудно да „налапа мухата“, която му пуска неговият приятел Хюго Осгюр, рибар и наследник на стара рибопреработвателна фабрика, чиято детска мечта е да улови тайнствения морски звяр. И Мортен решава: „Добре, излизаме на лов за гигантска акула“.

Бързам да „охладя“ страстите на онези от вас, които ще помислят, че този възглас е началото на драматично приключение сред ледените води на Севера, както и на онези, които ще приемат, че щом на сцената се появява пушка, тя ще гръмне след антракта. Имайте предвид, че всичко е доста… как да кажа… скандинавско. Двамата приятели излизат неведнъж в безуспешно търсене на акула, а в повечето случаи най-голямата драма е подготовката и поставянето на примамката – най-често нещо зловещо мъртво и вмирисано, което с много усилия хвърлят на дъното в очакване на звяра. Но, хей, преследването на гренландската акула е само нишката, само тънката корда, която преминава през цялата книга, изпълнена с далеч повече от това. Стрьокснес прави истински репортажи за живота на Север, за суровите хора, чието ежедневие е свързано с океана и с всичко, което успяват да извадят от него. Прелиства набързо историята на особената връзка между северния човек и океана, но се спира доста подробно на знайни и незнайни, по-скоро позабравени във времето свидетелства на други летописци преди него.

Само истински интелектуалец би придал романтична нотка на преследването на гренландска акула (ако не знаете как изглежда това животно, моля, попитайте Google Images, не се шегувам, няма само аз да губя апетит всеки път, като си го представя, я!). И като истински интелектуалец Стрьокснес обогатява разказа си, вадейки от торбата както любопитни паралели с „Моби Дик“ или библейската притча за Йона, така и редки съчинения отпреди петстотин години, като Carta Marina на шведа Улаус Магнус. Последният заслужава особено внимание и Стрьокснес му го предоставя, защото отразява по извънредно любопитен начин как хората възприемали причудливите създания на морските дълбини преди векове, как ги „доукрасявали“ в свидетелствата си и създавали легенди за невероятни чудовища.

И макар че авторът няма да ни срещне с „космато морско прасе“ например, което, уви, съществува само в небивалиците на Магнус, то удивителната ерудиция, благодарение на която ни запознава с голяма част от морската фауна на Севера, заслужава адмирации. Не просто се срещаме с десетки видове риби и научаваме подробности за улова им, за поведението им, за вековните традиции на хората, свързани с риболова и китоловството, но и се сблъскваме с проблемите на свръхулова, замърсяването на водите и все по-стремителното увеличаване на пластмасата в Световния океан. Стрьокснес образова и запалва сигнална лампичка едновременно, като дава плашещи данни за пораженията от човешката дейност върху природата.

А гренландската акула? Мортен и Хюго продължават да излизат с лодката си в търсене на дълбоководния звяр. И да се връщат. Повечето пъти с празни ръце, друг път с лодка, пълна с треска. И тъй като книгата е с документален характер, авторът не крие емоциите, съпътстващи това безплодно приключение. От време на време се появяват търкания между двамата, друг път самият писател поставя под въпрос доколко добра всъщност е цялата тази идея. Стрьокснес изрича и онова, което вече е станало ясно на читателя към този момент – че върху идеята за лов на гренландска акула е замислена и самата книга, а по думите на приятеля му, това в някаква степен убива спонтанността на детската му идея.

Това е и един от моментите, в който с лек привкус на разочарование си даваш сметка, че в днешни дни истинските приключения може би са се изчерпали, а писателите си „създават“ такива с ясната цел да ги опишат в книга. Като например да уловят гренландска акула с гумена лодка. Звучи като сюжет, който продава, нали?

Истината е, че в случая книгата не страда значително от липсата на „спонтанност“ и автентична сюжетна линия с действително приключение. Просто защото в нея има много повече и то извира от всяка страница. Не знам къде другаде ще срещнете на едно място Фритьоф Нансен, Улаус Магнус, норвежки поети и древногръцки географи, северни легенди и митове, а между тях безчет истории за риби, китове и морски обитатели, излезли като от класическите морски новели.

В тази връзка, изключителни аплодисменти за преводачката Мария Змийчарова, която се е „преборила“ с удивително пъстър текст, който изобилства от термини (много от тях стари, местни или слабо познати извън далечния Север), от наименования на различни морски същества, приспособления за риболов и какво ли още не.

Вероятно не е най-тематичното четиво за гръцките плажове, но определено е книга за морето, която ще ви накара да усетите солта по кожата си и да се озъртате за странни създания следващия път, когато нагазите в по-дълбоки води. А колкото до гренландската акула, прочетете до края… Току виж зърнете сивия й гръб някъде измежду страниците.

Публикувано от Георги

 

Anna Hells' Fantasy placeВой

Предстои ви да отворите сборник с разкази, който потвърждава на пръв поглед смелата заявка от предговора си да ви развълнува, разтрепери и изхвърли от сърцата ви досегашните иноземни господари на страха ви, заменяйки ги с чисто наши си, родни тъмни създания и зловещите им дела, за които ще сънувате отсега до края на живота си. Вой е отрочето на най-добрите ни хоръроведи, обединени под знака на Ктхулу и приятели в клуб Лазарус, посветен на непрежалимия Адриан Лазаровски – най-добрият Лъвкратиански преводач и вдъхновен писъкосъздател в моя не дотам скромен читателски опит. И какво отроче е само –  натежало от безмълвен вик на предсмъртен ужас томче, отбрало някои от най-добрите истории, дето трябва да се четат само в горещ летен ден на напълно осветено място без капка сенчица, за най-сигурно в компанията на кофа светена вода, тринайсет разпятия и една камара котки – пазители от отвъдни сили.

Ще започенете пътешествието си от гробище, изгарящо от желание да увеличи обитателите си, или поне мъртвата маса из него на цената на някоя и друга детска душа. Неумиращи серийни убийци с повече от неестествен произход ще ви подхванат оттам, оглеждайки ви внимателно дали сте в нужния им възрастов диапазон и пол за жертва. Сладичка вариация на червената шапчица тръгнала към баба си и между другото на лов за перверзни вълци ще ви хване срамежливо за едната ръчица, докато другата ви нежно ще бъде погалена от инкуб или сукуб, според предпочитанията, загатвайки изгодността на сделката душа срещу невъобразими удоволствия. Едва измъкнали се от хватката на очарованието им, ще се забиете челно в класически китайски ресторант, където и храната, и клиентите ще са толкова атавистично достоверни, че ще се чудите част от менюто, или от клиентелата сте днес. А дали си заслужава да се измъкнете от казана със сладко-кисело не-съвсем-не-човешко, само за да се здрависате с прераждащия се Джак Изкормвача от съзвездие Омега – вече е малко труден избор с оглед на броя на органите, на които така лично и искрено си държите.

И да предположим, че се измъкнете и от тази среща, и се покриете в някоя сигурна и блестяща от чистота тоалетна – спомнете си всички свои детски страхове за малки очички, гледащи ви от черното кръгче вода, или странния повей, като от недостатъчно дълги ръчици, махащи алчно към каквото излиза от вас, докато не гледате в посока канализацията, и ще изживеете пълноценно още един топъл тоалетен кошмар. С крясък на примирено облекчение ще се оставите в ръцете или на ловец на чудовища, чиято перцепция за чудовищност всъщност малко накриво еволюира, познавайки злото от доста дълбок корен, или на добрите приятели на доктор Менгеле, живеещи си кротко и ученолюбиво в затворите на Северна Корея, където тестови обекти за свръхестествени опити никога не са липсвали. Пред погледа ви ще се зареят цигански духове – отмъстители, параноидни спасители на света от грешниците и алтернативни личности с повече от едно алтер – его, но всяко от тях доста кошмарно и налитащо на прясна кръв, а изборът кой да ви вземе душата насред изгаряща болка в тялото става все по-богат.

На финала в опит да достигнете малкото спасително кръстче светлина ще ви чакат планини от оживели кости,  кукли на конци със собствен дух, зомбифицирани трупчета на особено зъбати дечица, огромни жени-къщи с апетит основно за кръв, както и някоя и друга побъркана монахиня, заслужила си да бъде преследвана от всичко тъмно от отвъд, в компанията на няколко продали душите си престъпници, този път търсещи заслужено възмездие за необосновано насилие, обхванати от справелив и твърде креативен в мъченията си гняв. А сладки сънища ще ви прошепне един цял пантеон от древни, по-древни и доста близки божествени същества, докато ви оковават като тестови обект за най-новите адски мъчения в обновения Тартара…

Поемете въздух и се събудете в уюта на слънчевия си дом, и много внимателно оставете виещия том от ексклузивни мъчения пред себе си, с едно кратичко Уау на уста. След което препоръчайте на всеки който видите, дори и със риск да ви сметнат за вече отдаден на оня свят, настоящата книжка като едно от най-смразяващите и неотклонно страхоизпълващи ви компилации, можещи да ви отведат до планината на воя и обратно като същински зловещи Вергилии. Бррр, уау, да…

July 07, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Христина

Приятели (:

Рубриката „От сърцето на Човешката“ продължава с едно книжно споделение от човека, който през последните години дава мило и драго да не секва нашата поредица от книги – на хартия. И чиито записи в блога ни, макар една шепа, бляскат най-ярко и запомнящо се – шепа перли.

~

През 2014-а и 2018-а Хрстн написа:

Земята на живата вечност: индийски дневник – Александър Шурбанов

 

Обикновено откривам съкровища в библиотеките на хората. И съкровени книги като тази. Озари ме с лъчистата душевност на автора и ме порази с неговата свръхчовечност.

Навярно всеки пътепис-дневник е вълнуващ и затрогващ, но не индийските културни забележителности ме заплениха, а душата на пишещия. Пътепис на душата му. Пленителна деликатност, чувствителност и копнение към красотата в неизброимите ѝ измерения. Симпатичен хумор дори към себе си. Обичам да си спомням не само за часовниците, но и за лавандуловия спирт и другите спасения на пътешественика от тропическата амеба и комарите.

Шурбанов, отдавна омаян от възрожденеца, както го нарича, Рабиндранат Тагор: „Разлиствам с благоговение тетрадките, по които е минала ръката на гения“ (стр. 188).

Светоусещането на автора е с готовност толерантно, но и здравословно критично. Родината и София трептят в съзнанието му, наред с бисерите на световната духовна култура.

За щастие вече имаме „Приписки“ на Шурбанов, за да можем да се вдъхновяваме и от тяхната човечност. Но не спирам да мечтая за преиздаването на „Земята на живата вечност“.

А „Приписки“ са му цял един свят – като библия. В тази книга има всичко.
Четеш и си мислиш – това е точно като за еди-кой си. Ще му го пратя.
Лиризирани, есеистични спомени, които е записвал през годините и някои от които са в сегашната стихосбирка „Дендрариум“.
Плавно преминават от едно парченце в друго, групирани в големи смислови ядра (раздели). И във всичко това – една извънмерна, човешка, човечна, ненатрапваща себе си душа. Съзерцаваща. Любуваща се. Незлоблива. Безкрайно добронамерена.

 

Още: frog във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Или тези размисли.

July 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeИзтръгнати от корен

Наоми Новик

Една добра фентъзи история има обичайно три компонента – богат свят, лесни за обожаване герои и онази щипка оригиналност, която може да ни накара да си спомняме книгата дори след стотици нейни подобия. Изтръгнатите от корен магии на иначе познатата ни майсторка на морските битки с дракони в псевдо – Наполеонови времена Наоми Новик, са почти христоматиен пример на перфектната рецепта за фентъзийно вълшебство на думите. Мястото е някъде между Полша и Русия, или поне техните паралелни вселенски братовчедки – близначки, сдобило се с магичен лес, можещ да отрови цялото световно население доста по-качествено от двеста тона оръжия за масово поразяване, с каквито разни субекти в близкия изток твърдят, че разполагат и най-вече – ще използват без колебание по сигнал от неясно естество. Мда, носете си новите дрехи, момчета. Героите са повече от шантави, но и някак топло обикновени – едно простовато, не особено красиво, но особено непохватно девойче; надарен магьосник със социопатски проблеми и тъжна осанка, и местната красавица, подготвяна грижливо за трибют на нещо като змей – пазител на загубените им селца.

А сега идва време за щипката различност. И тя е, че не всичко е такова, каквото изглежда. Въпреки, че абсолютно всяка дума крещи за малко славянски римейк на Красавицата и звяра, твърде скоро става ясно, че нещата са далеч по-зловещи, и враговете дебнат най-вече сред редиците на хората, а не в тези на неестествените същества. Главната ни протагонистка се учи на магия, и преминава през стадиите на хаотичната земна до подредената кралска, като между другото намира собствения си глас в симфонията на вълшебствата, и той е някак неочаквано силен. Когато нямаш твърде много награди, с изключение на възможността да дишаш още един ден, някак става по-лесно да станеш добър за кратко време. Магьосникът – отшелник намира зрънцето хаос, за което така е копнял в преподредения си живот, обрекъл го на ледена самота и човекоомраза в огромни размери. А красавицата в момента, в който губи почти всичко, за което е била буквално създадена, някак открива героинята в себе си и започва да раздава сила на всеки отчаян от загубата и не виждащ ползата от това да си различен и малко опасен.

Намекът за митология на славянските народи е наистина освежаващо разнообразие насред обичайните мешове от гръцки, римски и викингски пантеони. Дриади и демони срещат генетични мутации и различни форми на живот, твърде далеч от земните или дори разбираемите. Кралски борби, магьоснически междуособици и простичките проблеми на стандартното селячество се вливат в един доста епичен конфликт, намекващ за далеч по-огромен мащаб от разказания. Но не липсва нищичко дори в ограничения сетинг, достатъчно богат, за да задоволи нуждата от пространство, за което силните, ярки образи помагат в голяма степен. Няма да ви стигне, определено, както се случва с наистина добрите истории. Само мога да се надявам да видя някога и книгата за другия край на конфликта между царствата, воюващи сами със себе си и срещу целия свят, защото всяка война има поне две страни, и добри и лоши са само етикети на местния маркетинг отдел по пропагандата и повдигането на духа на спорещите. За търсещите красивото, необичайното и завладяващото.

July 03, 2018

През прозореца“Родопски хоризонти” – Васил Крумов

Попаднах на книгата случайно в Читанка и не съжалявам. Ако искате да последвате моя пример натиснете тук.

rodopski_horizonti

Книгата е очарователен очерк за живота в Родопите в началото на миналия век. Авторът е изявен учител, публицист, юрист и турист, родом от Пловдив. В разказите са събрани истории от негови скиталчества и преходи в полите на Родопите и в пограничните райони. Освен интересни маршрути за преходи, човек научава много за живота в планината тогава. Бита и нравите на християните и мохамеданите са описани от първо лице от човек живял с радостие и неволите им, докато е учителствал по тези места. Макар и между другото се засягат много болни въпроси за българите в тази част на страната – загубата на беломорието като място за зимна паша на добитъка, последиците от войните върху обикновените хора, нападенията на помаците над възстаналите българи,  а после принудителното покръстване на същите след възстановяването на България, изселването на част от хората към Турция. Има кратки препратки към войните и културния живот на Пловдив.

Основната тема в книгата си остава природата и моща и. Има много описания, въздействащи и приканващи да се тръгне по родопските пътеки в търсене на горски ягоди и мандри, скътани нейде в горските дебри. Четейки, човек усеща мириса на гората, чува шумоленето на дъжда и вдъхва кристалночистия въздух след обилен снеговалеж.

За мен планините имат различна енергия и внушават различни усещания, та в този ред на мисли – Родопа е като баба, топла и уютна, може да те приласкае и да те дари с вкусни лакомства, ако си бил послушен. Но ако се разгневи може доста да напакости или строго да те накаже за неразумието и проявеното неуважение.

July 02, 2018

Anna Hells' Fantasy placeГрешен и безсмислен

Стефан Кръстев

Една колекция от истории на ръба между невъзможното и твърде реалното. Разкази за мечти, за търсения, за сънища, за неволно направени избори. Изповед, размисли, себеразкриване и тъмни фантазии. Нещо много лично, много откровено, някак почти неудобно разголващо душата на писател и поет, който просто не може да диша без думите. Кървящи изречения, пълзящи по вените на почти самостоятелно живо същество, водещо свой собствен живот, не човешки, но не и приемливо мека-автоматизиран. Трудно пътешествие сред места непознати и неосъзнати, и за някой като мен, който търси отговорите най-вече в себе си е винаги тежка изненадата да открия въпросите за произхода на щастието вече зададени.

Една страна на еднаквостта претопява различното само за да сподели есенцията на спокойното блаженство с него, което оказва се малко невъзможно. Душата на разрушението се предава пред възможността за единство, и унищожителният дух лесно се успокоява, ако има наистина добра причина. Злото, заключено в клетка не подлежи на превъзпитание и просто чака своя момент, в който ще установи своето право на живот.  И най-красивата мечта подложена на изпълнение бързо губи своя нежен блясък под напора на ежедневието и чакащото навън разнообразие. Съдбата прави странни подаръци на осмелилите се да не подминат, а да помогнат, защото понякога няма друг, а само ти си този, който може да подаде ръка, или да преживее остатъка от дните си с ясната вина, че поне една смърт е по вина на неговото малодушие. Мисълта за изневяра на телата винаги е далеч по-приемлива от необяснимия копнеж по нечия друга душа, който дори неосъществен е предателство по-силно за егото от всякое друго.

Опитът да се постигне съвършенство има твърде висока цена, когато не знаеш, че е добре да се откажеш, когато загубата стане твърде болезнена. Невъзможността да причиниш болка често значи и невъзможност да помогнеш, щом се наложи. Търсейки заместители на топлота откриваме истинските измерения на самотата и студа. Да не пуснеш живота е по-трудно от това да прегърнеш смъртта, а дали е по-смислено – въпрос, практически опиращ до реалното количество пропуснати усмивки. Крилете на красотата често са прикрити в опит за нормалност, и отнемането на всичко различно носи успокоението на ежедневността, но взема със себе си и есенцията уникалност, което зависи от много неща дали е привлекателна сделка. И още много, много подобни разкрития за реалността, прикрита зад богатата фантазия и кошмарната емоция на цяла купчина странни герои, с които като нищо можете да се разминавате всеки ден в градския транспорт, или да сте седяли на един чин в училище, или точно преди малко да сте си разменили по някоя неудобна усмивка в смутена ситуация на миг взаимен интерес. За почитателите на кратката форма, с трудни теми, тъжни погледи и едва угаснали усмивки, фантастични елементи и реална основа за всичко, което може би се случва докато не гледаш. Много, много лично.

 

June 28, 2018

Човешката библиотекаС днём!

Знаете ли с какво е известен 28 юни?
Слави се рожденият ден на Николай Теллалов 🙂
А неговата спътница Лора дори го изпреварва :))

Честити ви рождени дни! Да сте живи, здрави и засмени!

Благодарим, Ники, че си написал змейските книги, Наното и всичко останало, на което могат да се радват читателите 🙂 Продължаваш да вдъхновяваш много хора. За някои от тях змейските книги са не просто литература, не просто приятели, а олицетворение на най-свидното им, на техните въжделения.

Това ЧУДО не бива да среща своя край, затова електронните книги продължават да са достъпни, но е време да осигурим на хартия изчерпаните заглавия: „Да пробудиш драконче“, „Царска заръка“!

Защото обичаме да събираме книгите и хората! И това е вълшебно!

За да задвижим допечатка на Дракончето, са необходими 50 предварителни поръчки. Това означава да сте сигурни какво и колко искате. Моля пишете ни до poslednorog -в- gmail.com.
Целият процес ще трае няколко месеца. Не можем да прогнозираме колко, затова ни пишете от адрес, който ще продължавате да ползвате до излизането на книгите. Около 2-3 седмици преди отпечатването ще се свържем с вас да ви помолим да предплатите своите поръчки, за да има с какво да покрием разходите. Бъдете отговорни! 🙂

„Царска заръка“ се нуждае от цялостно преиздаване. Отново ще мине коректура, ако е необходимо, и ще се предпечата наново, малко по-голяма е, затова и разходите ще са повече. За нея също ще са необходими поне 50 предварителни поръчки.

Събирането на необходимите средства за печата, технически разходи и авторския хонорар ще бъде улеснено, ако закупите от нас останалите змейски романи на Теллалов – „Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“; а и разбира се, други налични книги на Човешката библиотека. (В този списък наличностите са по-рехави, но да видим дали ще нацелите нещо, което го няма 🙂 Миналото подкрепя бъдещето 🙂

Не можем да прогнозирме цени на все още несбъднатите книги, но в ЧоБи винаги важи правилото да са достъпни и щадящи читателските финанси.
Така че с умилено нетърпение очакваме вашите поръчки – не се страхувайте от този ангажимент. Той е в името на книгите и читателите 🙂 Ще дадем всичко от себе си!

Кой не е чел Теллалов?

Как да подхождате при поръчка: разгласяте сред приятели, роднини, близки, познати и ги запалвате по идеята 🙂 Разказвате им колко много обичате тези книги, колко са важни за вас и за световния мир :))) Колко много може да се научи от тях и как завихрят въображението. Прочетете им избран от вас откъс, използвайте чара си, за да ги омаете и привлечете за каузата :)))) Ще се впечатлят колко сте начетени и ще ви поникнат помощни летателни средства или направо ще се изстреляте в някой космос 😉 Ще почувствате целебната и облагородяваща сила на знанието, че сте направили добро дело. Ще зарадвате някого. Ще постигнете нещо в живота :))))

Събираме поръчки до 15 октомври. Лято е, топло е – мързеливо, но змейско време 🙂 Докато хващате гората и планината, споделяйте и препоръчвайте! За доброто трябва да се разказва, за да се умножава.

хрстн

June 26, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСкандинавска митология

Нийл Геймън

Ако сте очаквали нещо като Од и ледените великани – за съжаление ще сгрешите. В същата грешка ще сте, ако поради някакви причини виждате настоящата книга като русокоса вариация на великолепните Американски богове и Момчетата на Ананси. Още по-зле, ако някак си мечтаете за книжна версия на най-новия Крейтос. Защото нищо от тези неща, за мое лично огромно съжаление, не ви очаква зад тази така многообещаваща корица. За първи път не съм влюбена в слово геймъново, и то е малко като да видиш свят човек да ползва тоалетната – нормално е, очаквано, случва се, но нещо в теб крещи и чупи душевната стъклария на прекомерните очаквания. Защото вместо оригинална, чаровна, цветна и забавна трактовка на рогатите митове на северняците, получавате доста стандартна, съвсем слабо разчупена, и накъсано разказана подборка от напълно познати и разнищвани стотици пъти във всяка визуална медия историйки. Някак нещо липсва, нещо лично, нещо специално…

Сега, разбира се това е Геймън, и вероятно Скандинавската митология ще да е най-живата и достоверна във всяко свое кътче колекция от нордически истории, засягащи почти всички известни и непознати божествени създания на севера. Ясно ще усетите всеки характер, всяка легенда, всяка мащабна дивотия за светове, раси и чудовища, търсещи и евентуално намиращи края на света в пламъци и сълзи. Макар че, ако сте от почитателите на героичните филми, вероятно ще имате някои разминавания откъм образи и най-вече добродетели, които комиксовата култура приписва на този или онзи полу-забравен понастоящем бог, но все пак може и да почувствате разликата като опознаване на още една страна от характера на любимите си супер герои. Или да се разочаровате по начин, сравним само с наличието на черен Орфей, черен Роланд и още една купчина оранжевокоси книжни герои, сдобили се с ярко тъмен тен в екранните си адаптации. Чакам Пипи да е новата принцеса Меган, а Томи и Аника минимум мексикански китайци, щото диверсификация и антидискриминация, нали. Ама, спокойно, не дишайте тъй тежко, никой норд не е обвинен в наличие на тена на Николета Лозанова. Просто са, ами, малко скучновати тия норди.

Локи не е веселяк, а е окровено откачен садист, както и Тор, и Один, и който друг хванете дето смуче замразена лосова лой за лятна близалка в особено топъл ден, някъде около нулата, два часа на обяд. Жените са красиви, и жестоки, и горди, и глуповати. Мъжете са красиви, и жестоки, и горди, и глуповати. Секат се, съживяват се, понякога не, отмъщават, надлъгват се, бият се, кръв се лее, малко допълнителни жертви се дават, и така. Което е хитроумно, бързо се превръща в извратено жестоко. Наказанията се полират до съвършенство, но никой не се и опитва да помисли два пъти над действията си. Сбирщина жители на хълмовете, дето имат очи, макар и по-красиви. Както казах – никак не е зле, но нещо липсва. Едната красота, може би, отстъпила на достоверността. Все така вярвам в Геймън, да се знае, обаянието на странното е още там, и той ще го улови, знам си. Въпрос на време, въпрос на вдъхновение.

June 23, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Кал

Приятели (:

Новата ни рубрика продължава с… продължение: един текст, вдъхновен от есето на Наско Славов, което ви представихме миналата седмица. Дружеската фехтовка също е начин, по който растем и се разхубавяваме. 😉

~

На 6 март 2004-та Кал написа:

Себеобичащият

 

Като контрапункт на „Егоистът и егоцентрикът“,
като себесподеляне, за което досега не ми е достигала себеосъзнатост – и, съответно, думи

Калин обича себе си.

Обича се с онази Oбич, която му позволява ежедневно, ежесекундно да развива заложеното си, да обича другите, да обича света и Вселената.

Калин обича себе си дотолкова, че не се страхува да се захване с каквото и да е. Калин никога не си казва, че е слаб, или неспособен, или недостоен. Ако изобщо му се налага да си говори сам, Калин използва разновидности на фразата „Искам-Мога-Ще“. Всъщност, когато се събуди сутрин, Калин няма нужда да си повтаря, че ще се справи, че има сили, че неговият принос в света е от значение – себеобичта на Калин е дълбока и не изисква словесни утвърждения. Тя се изразява в безсловесни въпроси като „Какво Искам да правя днес?“, и палавото „Какви ли приключения ми предстоят?“, и егоостатъчното „Какви изненади си си подготвил, мой човек?“.

(Разправят, че Дали обичал себе си със сходна страст.)

Калин обича себе си, и влага себеобичта във всичко, което прави; и, понеже се обича, знае, че правеното от него ще се получи точно както трябва да се получи. (И понеже е роден като човек, на моменти го забравя, и се ядосва на междинните резултати, които възприема като неадекватни – но му минава бързо. Такава е целебната мощ на себеобичта.)

Калин обича себе си достатъчно, за да не се захваща с неща, в които не вижда смисъл или които му носят болка. В осъзнатата си себеобич, Калин е осъзнал, че ако едно начинание му досажда или го разстройва, то е я неуместно, я ненавременно. Понеже все още е човек, Калин более за по ден-два, когато обстоятелствата го благоприятстват. После обикновено осъзнава необходимостта от и в случилото се, и спира да более, и почва да се Радва – обичта му нараства. Ако обаче болката продължи по-дълго
(три месеца например),
Калин спира, затваря очи (за да не го разсейва Светът) и търси поизгубената си себеобич. Обикновено се оказва, че тя е останала нейде далеч от сегашното му пространство – а междувременно са го водили човекочувствата на дълг, вина, отговорност, здрав разум, прагматизъм… водила го е инерцията; и, слушайки околния свят, е забравял да слуша себе си. Ето защо Калин се учи да отвръща на предложения с „не“ и усмивка на обич. Ето защо Калин не се намесва в ситуации, които се опитват да заглушат гласа на себеобичта му – и тъй да го оставят на произвола на хладния разум и студения Гняв.

Калин е достигнал такива дълбини на себеобичта си, че е съумял да опитоми един от най-ужасяващите си демони: Страхът да обича друг~а, и да бъде обичан.
(В момента например игриво ръчка в стомаха гореупоменатия демон с любимата си бухалка-от-плакат.)
Веднъж осъзнал, че притежава всички качества, необходими за привилегията да обича себе си, Калин не се стеснява да погледне Другия~Другата в очите, и да потърси там семенцето на обичта – чуждата себеобич, която се опитва да си проправи път през спечените пластове на чуждите страхове. Понеже обича себе си наистина силно, Калин не се бои да даде всичкото си за покълването на тази себеобич; той е разбрал, че усещането за празнота е временно и на мястото, освободено от негодаденото, ще се появи три пъти повече, три пъти по-Хубаво. Същевременно, себеобичта на Калин не го оставя да издевателства над себе си, за да угоди на чуждите нужди. Обичайки себе си, Калин обича другите истински и искрено. Нагаждайки себе си към другите, Калин престава да се обича истински; и неминуемо идва раз-връзка, която Калин не обича (ама хич не обича).

В редките мигове, в които човекът Калин не обича себе си, е желателно да не се натрапвате в полезрението му (освен ако не сте ангел, въплътил се в земен облик, за да помага на хората… ала Калин познава само един такъв, и то бегло). Подобно на себеобичта, себеомразата на Калин се плиска волно и стихийно; и трябва наистина да сте убедени в собствената си себеобич, преди да се решите да се гмурнете в неговата себеомраза. Има преголяма вероятност в такива моменти Калин да ви каже неща, които ви засягат лично – и навярно ще ви засегнат; неща, които, макар вероятно верни, е по-добре да се кажат по друг начин, в друг момент.

(Калин искрено се забавлява от мисълта, че другите оценяват себеобичта, когато зърнат себеомразата; и искрено се натъжава, когато другите запомнят омразата и спрат да вярват в обичта.)

Калиновата себеобич е Космическа стихия, която променя Космоса и, по-важно, подхранва го. Калиновата себеобич изцяло се доверява на Космическата себеобич; и когато Калин отвори очи, пълни с галактики и Човеци, себеобичта се усмихва в него и му прошепва: Вселената е твоя – и ти дава Обичта си. Ето защо, в онези вечности, когато Калин е повече от човек, той отдава всичкото си на Вселената – дори съзнанието, че е Калин.

… Къде е Калин, на картата на егоизма и егоцентризма? И може ли една карта, някога, да равностои на действителността, която изобразява?

П.П. Калин говори за Калин, а не за типа „себеобичащ“ не защото обича себе си премного, а защото не обича обобщенията.

Още: Кал във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Цикълът от задружни истории „Приказки за Юнаци и злодеи“: „първи“, „втори“, „Промяна“. Или личният му блог

June 18, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСъкровище, пищови и южни морета

Калоян Захариев

Когато геймър с огромно чувство за хумор и безспорен талант в писането реши да направи история със съвременни престъпници, приключенци и почти митични съкровища от военни времена, получавате идеалната комбинация между Лара Крофт и Нейтън Дрейк на фона на далечен край в търсене на справедлива кауза, пред която който е фен на игрите с авантюристичен привкус не може да остане дори за секунда равнодушен. Така че – внимание, внимание – Калоян Захариев за малко оставя откачените истории за невероятните си тъмни магове и техните помощници (а.к.а Лазар и Григор), в които аз съм отчаяно влюбена и правеща очевидно малко безрезултатни ритуали да бъдат издадени с твърда корица и гланцирана хартия, и се впуска в международно пътешествие с Габи и Мартин, дето могат и са Лара и Нейтън, ама в по-млада версия и с български паспорти, но със същото внушително количество чуждоземни врагове, дето искат да им светят масълцето, щото нашите са им грабнали някое и друго съкровищенце с неизяснен произход и собственост току под носовете.

И ето ви на – идеалната рецепта за забавление под дъжд от куршуми, където трябва доста да се тича, скача, да се изземват разни чужди превозни средства и да се плюска здраво за възстановяване на здравето и кръвта. От време на време някой член на семейството и приятелите ни бива отвлечен, та се гмурваме в най-дълбокото, за да го спасим от вероятно сигурна смърт, носим праха на отдавна забравени тибетски лами (не симпатичното пухаво магаренце се има предвид, а плешивите човеченца в оранжеви чаршафи, да се знае), изравяме златния резерв на отдавна пропаднала латинска държава, връщаме на човечеството легендарна техника от втората световна, плюс още един куп поразии, и то забележете – без нито една реално дадена жертва, очевидно чрез доведеното до съвършенство умение за стелт, заблуда и ръкопашен бой без трайна увреда.

За мен това е изцяло положителния съвременен отговор на всички любими книги и филми на родителите ни, заменяйки вече твърде ретро безобидните детски игри със забавни резултати за малките летовници, ваканционно настроени или училищно заети хлапета, с много, много по-близко стоящите до предпочитанията и разбиранията на съвременните подрастващи, ако и да са леко компютърно симулирани, пътешествия и драматични обрати, за които ограничения в география и физика просто няма. Приключенията се случват, вълнуващи, динамични, държащи те винаги на нокти до малките часове. Сюжетът е наистина хем някак напълно реалистичен, хем с онази щипка невероятност, достъпна само на истинските авантюристи по душа, които са готови да захвърлят всичко близко и постигнато само и единствено в името на новото и непознатото, каквото и да е то. А героите са истински златни мини за нуждите на читателя, съчетание между идеалния приказлив приятел, пълен с безкрайно количество фантастични истории за всичко, и всеотдайния другар, който ще мине през огън и вода, за да те спаси в нужда. Страхотна книга за всяка възраст и характер, гарантирано удоволствие на всяко ниво на отваряемост на чакрите, или там в каквото вярвате, спагетените чудовища и те се броят.

June 15, 2018

БиблиотекатаМозъкът на Химлер се нарича Хайдрих

Операция „Антропоид“… В разгара на Втората световна война двама парашутисти, чех и словак, са натоварени от задграничното чехословашко правителство в Лондон със самоубийствена мисия – да се върнат в Прага и да отстранят един от най-влиятелните нацисти по това време – Райнхард Хайдрих. Тази история може да е точно толкова лаконична. Резултатът от мисията е известен, съдбата на главните замесени също.

Не така мисли обаче Лоран Бине. Университетски преподавател и син на историк, Бине е обсебен от тази история и я превръща в роман, дръзко озаглавен с абревиатурата „HHhH“, „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“.

Не знам твърде много за нацисткия палач Райнхард Хайдрих, нито съм чел подробности за убийството му. Но тази схема – млад френски писател и зловеща книга за Холокост и нацисти, ми е позната отпреди. Разбира се, Джонатан Лител и „Доброжелателните“ няма как да не изникнат като асоциация в случая. Посягам към книгата, за да си отговоря на въпроса – и тук ли имаме нещо страховито и монументално като творбата на Лител?

Корицата на българското издание е на Дамян Дамянов и дава първи визуални жокери за съдържанието. Перфектна е – като машината за терор и убийства, създадена от Хайдрих в окупираните територии на Източна Европа. Студена е – точно като погледа на този брутален ариец, показан в полупрофил със спретнатата си униформа на СС. И е сива – като пелената, спуснала се над окупирана Европа в безрадостните години на войната. Вдигам летвата на очакванията и прелиствам, предвкусвайки нещо голямо.

Истината е, че началото едва не ме препъна в същата тази летва на високи очаквания. Защо ли? О, ще видите… Стилът на Лоран Бине е… как да кажа… твърде особен. Лоран Бине – това е не просто авторът, а цял един герой в този роман. Намесвайки се на всяка крачка с коментари, разсъждения и вметки, французинът сякаш е съединил в едно роман и дневник от написването на същия този роман. Не, чакайте… Ще ви го опиша по друг начин. Сещате ли се за патоанатомите, които сме гледали по филмите как си правят запис с диктофон, докато оглеждат поредната жертва на убийство? Сякаш подобен запис си е направил и Бине, докато подготвя, проучва и конструира своето произведение. А после е обърнал записа в текст и е „залепил“ тези фрагменти към повествованието. Резултатът е движение по острието на бръснача – с подобен стил авторът рискува да откаже по-консервативните читатели, освен ако… освен ако в крайна сметка не се е получил наистина впечатляващ ефект!

И да, точно това се е получило тук. След като преодолях първоначалната си фрустрация и се примирих с неизбежното присъствие на вечно недоволния от себе си и мърморещ Лоран Бине (по дяволите, той дори описва как е купил кутия бонбони на уредничката в музея, защото му дала някаква брошура!), постепенно историята ме увлече така, както е способен да направи само наистина добър роман.

Това не е просто романизирана биография на Хайдрих. Нито опит да се хвърли светлина върху едно от най-дръзките показни убийства през цялата война. Не е и художествена интерпретация в стил „Холивуд“ на една героична и трагично завършила мисия с ужасяващи последствия. Бине ни превежда през някои от най-ключовите моменти от историята на нацисткия терор в Европа – прилапването на Чехословакия, агресията срещу Полша, нападението над СССР и кошмарните вакханалии на айнзац отрядите, избили стотици хиляди евреи още преди да влезе в сила прословутото „Окончателно решение“. Стъпваме с уплаха по изравнената пръст в Бабий Яр, където само за два дни наведнъж са избити и заровени над 33 хил. души! И на всяка крачка виждаме него – ариеца с конско лице, студен поглед и непроницаемо хладнокръвие. Хайдрих. Мозъкът, осъществил този триумф на смъртта. Хайдрих – впечатляваща със своята ефективност машина за убиване, превърнала го в любимец на нацистката върхушка и в страшилище за цяла Европа. Човекът, превърнал се на практика в „монарх“ на Бохемия и Моравия след практическото унищожаване на държавата Чехословакия от германците.

На този образ Бине противопоставя един чех и един словак. Кубиш и Габчик. Не, не Бине, историята прави това. Бине е просто наблюдател – десетилетия след събитията той сглобява картината от късчета, всяко от които придобито с много усърдие. Бине е просто наблюдател, но и участник. Той е там, в Лондон, когато Бенеш възлага задачата на двамата парашутисти. А тя е проста – да бъдат спуснати в Прага с нужната екипировка и да елиминират най-опасния нацист в цяла Европа. Бине е с тях, докато се крият, подпомагани от съмишленици. Той е там и записва имената на тези съмишленици, платили с живота си за смелостта си. Бине си записва, за да не бъде забравена саможертвата им. Бине е с Габчик и Кубиш във фаталния ден, когато причакват автомобила на Хайдрих в центъра на Прага, но той е и там, в открития мерцедес на ариеца, който е твърде самоуверен, че да вземе предпазни мерки, и пътува в кабриолет.

Бине е част от своята история. „Чувствам, че моментът наближава“, пише той, когато мерцедесът се отправя по хълма. И докато разсъждава дали са изпотени ръцете в джоба на Габчик, дали пръстите на Валчик напипват скритото в джоба огледалце, усещам, че моите ръце са изпотени, че съм се напрегнал като струна, че аз съм там заедно с Бине, заедно с Габчик и Кубиш, а времето е спряло и историята си е дала почивка. Великолепен ефект!

Колкото повече се разгръща тази история, толкова по-бързо забравям първоначалната си фрустрация от характерния за французина стил. И толкова повече именно този стил се превръща в магическата съставка на романа.

Настрана от ефекта и стилистиката, Бине е отдал почит и на едни истински, класически герои. Габчик и Кубиш правят немислимото и успяват, за което плащат с живота си. Но техният подвиг, финалните им часове, оживяват отново и ни превръщат свидетели на сцена, сравнима с холивудските военни драми. Не очаквах подобно нещо! Макар развръзката да е ясна от самото начало, бях неподготвен за истинската драма, разиграла се в църквата, където намират края си парашутистите.

Не бях подготвен и за мащабите на отмъщението, което предприемат нацистите като акт на възмездие за смъртта на Хайдрих. Брутална, безсмислена и шокираща смърт покосява буквално хиляди хора. Повечето от тях – съвсем случайно, без да са имали никаква връзка с атентата. Хайдрих ще си остане смъртоносен дори след като не е сред живите. А Бине отново е там, когато камионетките натискат спирачки пред домовете на хората, а наказателните отряди зареждат своите оръжия, готови да стрелят. Свидетел и участник. Летописец и писател. Бард.

Дали намерих отговор на въпроса си за сравнението с „Доброжелателните“ ли? Самият Бине отговаря на това в романа си. „Романът „Доброжелателните“ – това просто е Уелбек на гости при нацистите“, пише той, давайки ясен знак, че подходът на Лител му е чужд и че неговата посока е друга. Което не ми пречи да харесвам страшно много и двата романа!

За финал не мога да пропусна да отбележа задоволството си от поредното бижу в селекцията на изд. „Парадокс“. За кой ли път си дадох сметка, че при тях няма изненади – издава се само наистина стойностна литература, която остава да кънти дълго в ушите след последната страница. Удоволствие е да срещнеш по пътя си такава книга. Чудесно е, че ви има, „Парадокс“!

Публикувано от Георги