Планета Читанка

October 20, 2017

Anna Hells' Fantasy placeТайната на жълтата стая

Гастон Льору

Признавам, че досега свързвах Льору с по-скоро ноарни кошмарни криминалета, занимаващи се с това да ти откраднат съня и всякакви трохички от него с дни, докато те преследват разни убийци с брадви, хитроумни приспособления за отнемане на живот или просто демонични присъствия, материализирали се в телата на невинни граждани. Жълтата стая не е точно това, но пък е доста приличен роман от тип смърт, или почти, в напълно затворена стая, където не е ясно ни откъде е влязъл, ни откъде е излязъл набедения извършител. В ролята на главния гениален разследващ се включва необяснимо младо момче, току – що цанило се за помощник- журналист в местната полу-жълта преса, но притежаващо качества, напомнящи ми на една поредица за младия Шерлок Холмс, която по мои спомени не ми допадна, защото малкият Шери беше…хм, човек. А това е непростимо.

Представете си готическо имение, почти необитаемо, разрушено и изоставено от живота, в което се заселват почти луд учен и приказно красивата му дъщеря. Не закъсняват и ухажорите, но всички биват внимателно отблъснати, докато хубавицата и баща ѝ се занимават с разни франкенщайнски експерименти. До една зловеща вечер, когато девойката е намерена обляна в кръв, видимо пребита в добре затворената с катинари и резета стая, без спомен за нападателя си, но с достатъчно следи наоколо. Напомня малко на Рю де Морг, но в крайна сметка развръзката е доста по-логична, и някак посредствено обикновена. Ще спомена само, че по някое време се намесва и духовния братовчед на Люпен, или по-скоро неговият зъл близнак, заел своето Та-дъммм място в последните страници, та – френски куп де гра ще има за всички от сърце.

Признавам, че на моменти повествованието е поразтеглено в малко прекалена подробност на размислите на начинаещия ни детектив, пред който с ужасно френска лекота се разтварят всички врати, и най-упорито мълчащите и изключително виновни съучастници бързо разкриват картите си и нареждат един странен, сложен и много по-стар, отколкото можем да предположим пъзел на причини, отношения, кражби, страсти и много, много грешки. Гениално престъпление, с гениални извършители и гениални разкриващи, и до последния момент мъглата ще е в очите ви, докато безмилостната логика изкристилизира в самата истина, дето просто ще ви заслепи с класическата си кървава усмивка. Доброто старо френско криминале си е тук, и ви чака. Още едно старо и златно от колекцията, заслужила си безапелационно името.


Tagged: Ана Хелс, гастон льору, книги, тайната на жълтата стая

October 17, 2017

Библиотеката„Хари Потър и затворникът от Азкабан“ – отново е октомври!

Октомври ли? Октомври е последна глътка слънце преди зимата, мирис на печена тиква, тихо шумолене на падащи листа, разкошни палитри от цветове навсякъде около нас, топлина и уют с чаша чай в ръка… В последните три години обаче октомври е и нещо повече! Моментът, в който очакваме поредното илюстровано бижу от поредицата за Хари Потър. През 2015 г. излезе „Хари Потър и философският камък“ с прекрасните илюстрации на Джим Кей и още тогава стана ясно, че всяка година по това време ще очакваме с трепет всяка следваща книга, издадена на български език, разбира се, от „Егмонт“. Вече ви представихме първите две книги и споделихме с вас еуфорията от досега с подобно книжно бижу. Можете да видите нашите ревюта и снимки на „Хари Потър и философският камък“ и „Хари Потър и стаята на тайните“.

Добрата новина е, че отново е октомври и третата книга вече е по книжарниците! „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ вече приковава вниманието от витрини и лавици с корицата си, обагрена в тъмносиньо и обещание за магически преживявания в чудния свят на Дж. Роулинг. Изданието и този път е съвършено, а илюстрациите на Джим Кей са разкош. Огромно внимание към детайлите, както и интересен визуален поглед към някои от героите са неща, които се набиват на очи още с първото разлистване.

С Клара, най-малкия член на екипа, която наскоро навърши шест месеца, разгледахме страница по страница с ококорени очи. Клара си хареса как е изобразен котаракът Крукшанкс, а аз се опитах да я навия „Крукшанкс“ да бъде първата й дума (не стана, опитах!). Държеше да пипне всичко, а дори мрачните илюстрации (Джим Кей определено има афинитет към подобни) на върколаци, паяци и други зловещи неща от магическия свят не я стреснаха въобще.

И понеже октомври наистина е магически месец, остава ни да си откраднем някой уютен уикенд в компанията на чаша чай, печена тиква и „Затворникът от Азкабан“, времето да спре за миг и отново да се срещнем с така любимите ни герои. А защо не и с всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот? Хммм… ушна кал.

Публикувано от Георги


Filed under: Детски, Приключенски, Фентъзи

October 16, 2017

БиблиотекатаЕдин кон влязъл в бар

Носителят на престижната награда Международен Ман Букър за 2017 г. Давид Гросман отправя предизвикателство на читателите си с романа „Един кон влязъл в бар“. Шеговитото заглавие препраща към на пръв поглед забавен сюжет – една вечер от живота на стендъп-комика Довале Гринщейн. Знаете, приглушено осветление, публика, дошла да се забавлява, и един актьор в центъра на прожекторите, даващ всичко от себе си, за да предизвика смях.

Е, нещата се развиват по малко по-различен начин през тази вечер, защото Довале има друг сценарий. Шегите му стават язвителни, самоиронията му – болезнена, поведението – стряскащо. С вещината на опитен актьор комикът превежда публиката през драматични моменти от собствения си живот, размисли за заобикалящата го действителност, инцидентни срещи със стари, забравени познати. Интересна е реакцията на зрителите, които стават свидетели на това неочаквано саморазкриване, на тези интимни изповеди. Къде свършва шегата и започва откровението? Не е ли целият ни живот един спектакъл, който би отегчил мнозина, а други – развълнувал до сълзи? Гросман задава множество въпроси и предизвиква размисъл с нестандарния си роман.

Давид Гросман е специален гост в тазгодишното издание на „Синелибри“, а филмът по неговата книга „Ще бягаш ли с мен?“ (2000) е един от акцентите на фестивала.

Публикувано от Георги


Filed under: Драма

October 15, 2017

THE DARK CORNERОЩЕ ЛУД ОКТОМВРИ

Програма за втората половина на месец октомври на Клуб LAZARUS, допълнена:


October 14, 2017

През прозореца“Игри на съдбата” – Сара Монк

Случайно избрах тази книга от едно купче с преоценени книги пред една книжарница. Нямах никакви очаквания и въпреки това останах доста разочарована и на няколко пъти се чудех дали да не я изоставя.

games_of_faith

Тео е успешна художничка, която се мести от Лондон в Корнуел, за да бъде до своя любим Майкъл. Но дори и тази голяма саможертва остава неоценена и Майкъл я изоставя скоро след това. Тео вече е влюбена в съседната къща и решава да продължи живота си сама. Джонас е на прага на най-важната стъпка в живота си- сватбата с Натали. Всичко върви добре, докато той не среща Дилън – весело брадато коли и живота му се променя необратимо.

Лека, романтична и неангажираща история с предизвестен край, няколко обрата и доста живописни описания на английското крайбрежие. Доста наивна и еднопластова, описаните герои са или добри, или лоши. По книгата може да се направи филм подходящ  за неделя следобед. Ако се сещате за поредиците немски филми, заснети в Англия или за тези създадени по книгите на Роземунде Пилхер.

Както още в началото споменах на няколко пъти се канех да изоставя четенето на тази книга, но не историята беше причина за това. Не знам как се е случило отпечатването на романа на български и дали е минал корекция, но в превода му има много смислови грешки. Изречения прекъснати по средата и продължаващи на друго място с други герои. Опитвах се да разбера каква е била оригиналната идея и това превърна четенето в мъчение. По относително високия рейтинг на книгата в Goodreads стигам до извода, че английската версия няма подобни проблеми. И ако все пак искате да прочетете историята на Дилън и владеете английски, то съветът ми е да потърсите книгата в оригинал.


Anna Hells' Fantasy placeСкъпи Малазане, такова, обичам те…

 

Ако ви се чете едно откровено любовно послание към чичо ви Стивън Ериксъна и неговата магна опус Малазанска книга на мъртвите, можете да хвърлите едно непредубедено и по-скоро заинтересовано око към следното ми почти неинформативно, но доста емоционално и напълно искрено влюбено материалче при Трубадурите:

http://trubadurs.com/2017/10/13/malazan-steven-erikson-anna-hells-20171013/


Tagged: Ана Хелс, книги, малазанска книга на мъртвите, стивън ериксън, фентъзи

October 13, 2017

Сборище на ТрубадуриМалазан

Корици на книги от Стивън Ериксън

 

 

Ана Хелс

Малазан

колонка

 

Ако има поредица, която бих искала да гледам филмирана с все ефектите, кадифения глас на Морган Фрийман зад камера и безбожно красивите актьори пред нея, то това е Малазана от Стивън Ериксън, но, казвайки го, осъзнавам каква невъзможна задача би било това за всеки режисьор с ранг, по-нисък от вселенски творител, етерен маг или накратко – Бог.

Защото Малазан е свят, време, измерение, сън, непонятност.

Малазан е душа, кошмар, епоха, космос, невъзможност да бъде дадено разумно обяснение.

Божа работа, първи разряд.

Хиляди герои, хиляди години, хиляди светове. Магия, битки, сюжети. Кога се случват, как, на кого – навсякъде и на всички. Читателите примигват объркано, докато отправят взор в различни картини, разговори, моменти на падение на империи, на дракони, повалени от вихри време и магия, на смърт, траеща колкото живота. И това не е само в прословутите първи 200 страници, я пробвайте с първите 10 000.

Но не, не е хаос, не е екзотична самоцелна неразбираемост, не е нещо, което да е четимо само за гении от рода на Хокинг. Просто е написано в мащаба на бог; и читателят просто трябва да свикне с позицията да наблюдава събитията без оглед на скучните правила на времево-пространствения континуум, времето като цяло и физиката като общ закон. И признавам, натоварва, но и носи най-огромното удовлетворение за всеки истински почитател на невъзможностната литература – да се почувства мъдър и силен, и контролиращ повече, отколкото е възможно за Човека, който и да е той.

Объркаността на текста ми не е плод на нежеланието ми да ви споделя нещо конкретно, или невъзможността да намеря думите. Как се разказва за цвета на вятъра? Как се описва вкусът на въздуха? Как се споделя за истинска книжна вселена? Някои неща са само за преживяване – и потъване между страниците до ранна сутрин, опитвайки се да не забравите за своя собствен живот и свят, само и само да научите малко за този в ръцете ви.

Не, не е за всеки, дори и върли почитатели на жанра малко объркано смотолевят нещо като „Да, хубава е“, щом стане дума за Малазана в разговор. Защото подобна разноликост, подобно богатство на думите, еманация на логичната неразбираемост на едновременното битие тук, там, сега, някога, отново, понякога, пак, завинаги и никога, идва малко в повече. Но влюбите ли се веднъж, признаете ли страстта си по този особен свят без и със всички възможни закони, ще четете ревностно и съвсем ревниво всяка малка тухличка с онази отдаденост, която е позната според мен само на пратчетистите и мартинистите (забравям умишлено потърците) и води до прегръщане на книги и ронене на сълзи върху страниците им, докато губиш малкото си любимци под напора на съдбата, която прошка няма.

Ако ми зададат въпроса „С кои книги би искала да те зарежем на самотен остров за някой и друг месец?“, едва ли ще мисля много, преди да посоча с пръстче към черните широки гръбчета на Малазана, едва устояващи на напора на дългото четене. Защото с такъв вид книги четенето е особен процес – нахвърляш се жадно, и преди да си се усетил, двеста страници са отлетели, след което нарочно заобикаляш красивия прозорец към съвсем различно усещане за живота с дни, опиващ се от спомена и опитвайки се да се развличаш с някакви си други книги. Но никоя не е достатъчно добра, за да те накара да не си спомняш сцените от Малазана и неумишлените паралели просто изскачат неканени, водещи погледа ти към нея, само нея.

Прилича ви на любов, от онази, кинематографичната, обсебващата, упоритата, страстната, понякога малко опасната, грешната, неразбраната. Да, това ревю се превърна в истинско любовно писмо към няколко милиона думи, сбрани под флага на книгите за отдавна мъртвите герои на свят, който не е нашият, който е нашият, който е бил нашият, който никога няма да бъде нашият. Въобще – твоя свят; и този на твърде много различни раси, богове и сили, предизвикващи времето, предизвикващи правилата, есенциите, началата. Понякога една лична история отваря вратите към легендата за една вселена.

А Малазан е сбор от вселени, сбор от лични разкази, от паднали империи, загубени животи, родени светци, обсебени от демони, събудени мъртъвци, прегърнати каузи, целунати предателства, придобита власт, изгубени души. В нея има всичко – и хумор, и епика, и лична отдаденост, и емпатия, и онези мои сто страници сълзи, които пролях за Уискиджак и компания, които вероятно няма да оставят и вашите очи сухи. Всяка книга ви води при нови приятели, разказва ви нови сънища за лека нощ, учи ви на загуба и мащаб на болката, смисъла и радостта.

Ако обичате да се хвърляте в дълбокото, да разкривате тайни, да се оправяте сами в чужди съзнания, да бъдете истински богове или пришълци в съвсем нови, неразбираеми условия на съществуванието – то Малазан ви очаква. Хиляди страници пътешествие, огън и буря, огромни крачки, които ще следваме с изражението на дивите изследователи на емоции. Каня ви да споделите най-личното си – любовта към книжното величие на някой друг.


Ана ХелсАна Хелс е дребно, русо, наглед безобидно същество от женски пол, изтъкано от мистичното зло на бясната безпочвена критика към фентъзийните опити, наши и вносни, излагаща нечистите си помисли в собствен умерено силно посещаван блог и много интересна Facebook страница.

БиблиотекатаКогато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора


Filed under: Драма, художествена

October 09, 2017

Anna Hells' Fantasy placeПалецът на инженера

Артър Конан Дойл

Всяка история за Шерлок е христоматиен пример за истинската магия наречена лесно проследима и непоколебима логика, която обаче вбесяващо постоянно убягва на иначе обръгналите ни на ежедневни предизвикателства съзнания, и при разкриването на убиеца и мотивите от вездесъщия Холмс, някак ръката ни сама тръгва да ни плесва по челото и се отронва от устните ни едно Ехаа, това не го видях откъде дойде. Настоящото сборниче не претендира за изчерпателност, или тематичност на подборката, но всъщност е доста интересна селекция, с някои познати, други явно отдавна позабравени истории, които заслужават вниманието на всеки почитател на най-доброто от класическия криминален жанр.

Отвлечени богати чужденци; прелъстени красавици, оказали се истински таралеж в гащите за своите похитители; измъчвани с години ухажори, върнали се при своите отдавна забравени любими; чаровни престъпници, ломящи портфейли и сърца с еднаква лекота; галантни взломаджии и любезни убийци – и след всички тях поне по един топъл-топъл труп, почти никакви следи и един гениален ум, който може да свърже несъществуващи факти в една цяла опасна реалност, и то така, че да ни накара да се почувстваме като полу-умни австралопитеци пред звезден пътешественик.

Всяка загадка е добре премислена, добре претеглени са както възможностите на лошите, така и качествата на уж добрите, заели понякога не точно мястото си в историята. Шерлок си е Шерлок, асоциален, малко грубоват в междуличностно отношение, но винаги изрядно любезен, и вярвате или не – справедлив по човешкия, а не полицейския начин. Понякога престъплението е морално, друг път – само загатнато, а нерядко – отдавна загубило давност, освен за съвестта, но правилното решение има кой да го вземе, и съдбата на героите на Дойл е някак винаги удовлетворяваща, и караща ни да се чувстваме като развълнувани британци от добрата стара викториана, разгръщащи вечерния вестник, пълен с цялата палитра лондонски развлечения на любителите на агресивни забавления, и въздишащи по величието Холмсово. Поредната изключително добра изненада от Милениум.


Tagged: Ана Хелс, артър конан дойл, книги, милениум, палецът на инженера

October 08, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоКардинала от Кремъл - Том Кланси

2620 страници прочетени на един дъх от екрана на смартфон. Ето такива неща може да си причини човек, когато не му се чете нищо, и след жокер от приятел вземе та попадне на четвъртия епизод приключения на Джак Райън.

Знаете как Кланси обича да плете плетката си на няколко шиша, които привидно нямат много общо един с друг, в хода на действието обаче читателят сам започва да се догажда колко по колко е 25. От една страна имаме напрегнати преговори между СССР и американците за разоръжаване в ядрената сфера при първия повей на Перестройката, развойна дейност в сферата на противоракетните щитове, лазери, спътници, дълбоко засекретени агенти и от двете страни, които докладват всяка важна стъпка, но в един момент "леко" се похлъзват, един афганистански майстор на Стингърите и няколко други междинни звена, чиито действия следим с особено внимание.

И даже да махнеш характерите на (кофти) героите, които изгражда да са толкова реални и интересни, Том Кланси е просто брутален в жанра с шпионските екшън-романи. Джак Райън е не само агент на ЦРУ, той прави анализи, участва в дипломатически мисии, съветва президента, а най-якото е, когато противно на всички очаквания се включва и в полевата работа. Рискува лично, действа, печели. Много ми хареса и тънката игра между разузнаванията, при която всяко действие, на която и да е от страните, задължително има откик на някоко нива у врага отсреща. Провокират се разриви, сприятелявания, заговори и предателства, рисковани импровизации и всичко това без пряка намеса, а само чрез побутване на някой и друг невидим лост, чрез слух или намек...

Разкошно беше, адреналин на едро, безценно. След съвсем лека пауза за отрезвяване нападам следващата!

October 05, 2017

БиблиотекатаЦигулка за Господ

Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси – изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред – претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър – цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

– Какво?

– Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото – Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма – същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров


Filed under: български, художествена

October 04, 2017

През прозореца“Знахар” – Тадеуш Доленга-Мостович

“Знахар” е първата книга от серията за професор Вилчур. Книгата е написана през 1937, но част от темите засегнати в нея са много актуални и днес.

znahar

Историята ни запознава с професор Рафал Вилчур – той е блестящ хирург, ръководи болница, в която прави рискови, но успешни операции. Освен това има завидно положение в обществото и щастливо семейство – красива съпруга и прекрасна дъщеря. Всичко изглежда идеално докато един ден и то точно в деня на годишнината им, той се прибира у дома и намира прощално писмо. Отчаян и съсипан професорът излиза от дома си и се запилява по улиците на града. Неприятни стечения на обстоятелствата променят живота му завинги. Събитията започват да текат бързо и скоро се озоваваме на съвсем различно място, проследявайки живота на един загубил себе си човек.

И макар историята да е доста мелодраматична, да е предсазуема и да има лек привкус на сапунен сериал, то тя има неподозирана дълбочина. Повдига се въпросът какво определя човек и дали документите са по-важни от делата му. Какво е да си сам и отхвърлен от света под прицела на хорските клюки и завист? Дали дипломата е достатъчна, за да се помага на хората или трябва да има нещо повече? Човек има ли нужда от много пари или насъщният хляб, топлата дума от близък човек са достатъчни, за да осмислят дните му? И какво би направил същия, в името на някой друг? Има ли ненаказано добро и какво е мерилото за справедливост?

Динамичен сюжет, съчетан с приятен, описателен стил, задълбочени размисли и увлекателна история. Реалистични герои, движени от чисто човешки мотиви. Книгата ме държа будна до 5 сутринта, макар да знаех как ще свърши, а това не ми се е случвало много отдавна и е показателно за качествата и.

Съвсем скоро се надявам да прочета “Морал”, която е втората част от историята.


October 03, 2017

Anna Hells' Fantasy placeГлинената маймуна

Остин Фриман

Ако сте от онзи вид геймъри, които предпочитат мозъчните упражнения под формата на пъзели и разрешаване на сложни ситуации само с наличния силно ограничен инвентар във сложни комбинации, достойни за разкриване само от висш престъпен мастърмайнд, ще трябва да сте обърнали достойно внимание на разните адаптации за интерактивно разследване на убийства по книгите на Кристи и Дойл, от които особено любима ще ми остане, разбира се не само на мен, поредицата за Шерлок Холмс. Да, объркахте се, за игра или книга ще говорим, или може би евентуално за книга-игра? Нищо подобно, просто интересно подредена история, която ще ви направи особено впечатление, ако сте от подходящата природна група играещи хора.

Настоящата книжка е изключително близка по усещане на особен вид хартиена криминална игра, и ако сте с малко повече въображение, ще си нагласите и графиките, и озвучаването, че даже и финалните кредити, с което една всъщност малко плитка крими история, получава двойна доза очарование и чисто забавление. Влизаме с отваряща сцена на весел лекар, каращ колелото си кротко някъде из английската пасторалия, докато ужасен вик ракъсва мрака. Скоро в краката му лежи мъртъв полицай, наблизо е станала позорно лесна кражба на ужасно скъпи диаманти, и няма нито заподозрени, нито свидетели. Ако ви напомня на Убийства в Мидсъмър – вече знаете от къде са се вдъхновявали сценаристите. И започваме процедура по разследване, обследване на доказателства, съд и присъда, но не и обвиняем. Така почва сцена втора, която е и основната.

Ексцентричен богаташ с особено липсващ талант за майстор – грънчар, всъщност създава изключително добре продаваем кич, поне до момента, в който привидно е отровен с арсеник, като заподозрените са толкова театрално подредени, че в крайна сметка са напълно аматьорски невъзможни. Нашият доктор се намесва в събитията като същинский наивен Уотсън, и без да иска се намесва в доста сложен и добре замислен заговор, от който излиза невредим като по чудо, не без помощта на местните Холмсовци, разгледали местопрестъплението, направили важните изводи, и навързали разпръснатите до невъзможност по потайни кътчета възли на тъмна тайна с изгорели трупове, мистериозни колекционери и неизяснени жертви на покушения, криещи доста трудна за преглъщане истина.

Читателят внимателно навлиза в случая, повтаря му се, където трябва, доизяснява му се по крайно логичен и простичък начин, където е неясно, и въобще му се създава усещането за главен следовател на тъмната страна на благородна Британия, способна на сурови и страстни убийства със същата лекота, с която пие чай с краставичени сандвичета точно около петия час. Елегантно, леко интелектуално и свежо забавно по особено нърдски начин за онези почитатели на криминалния жанр, търсещи малко повече забавление в любимото си хоби – разкриване на чуждите грешки в опит за потулване на смущаващо престъпление. Следете поредицата за златните криминалета на Милениум – заслужава си.


Tagged: Ана Хелс, глинената маймуна, книги, миленум, остин фриман

THE DARK CORNERЛУД ОКТОМВРИ

ПРОГРАМА НА КЛУБ LAZARUS ЗА МЕСЕЦ ОКТОМВРИ:


October 01, 2017

Човешката библиотекаУчаствайте в: Копнеж за растящо творчество (до 31.10.2017)

Пишещи приятели (:

Фондация „Човешката библиотека“ (http://choveshkata.net/blog/), клуб „Светлини сред сенките“ (http://lightsamidstshadows.com), Фентъзи ЛАРП център (http://fantasylarpcenter.com/) и електронно списание SciFi.bg (http://scifi.bg/) канят всички автори на възраст до 27 години (включително) да участват в

Копнеж за растящо творчество

Изпращайте на адрес poslednorog-маймунка-gmail-точка-com разкази, стихотворения, есета, пиеси или откъси от по-дълги текстове.

Копнежът е отворен към всеки, който пише на български език, независимо дали в България или по света.

Темата е свободна.

Копнеем за текстове, които:

1) се усеща, че ви вълнуват 🙂 ;

2) отговарят на критерий 1 от критериите на поредица „Човешката библиотека“;

3) ни ги изпращате за първи път. (Това е важно за онези от вас, които са участвали в минали Копнежи за растящо/ученическо творчество. Иначе може да ни пращате текстове, които вече са публикувани другаде или са участвали в други конкурси.)

Молим всеки участник да събере творбите си в един файл – в RTF, ODT, TXT, DOC или DOCX формат. Общата им дължина нека бъде до 9 хиляди знака (включително интервалите).

Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, учебно заведение, град, държава, телефон за връзка – пращайте отделно, в текста на самия имейл. (Ако вече сте завършили – пишете кой/и университет/и.)

Пишете ни и:

  1. Откъде разбрахте за този Копнеж.
  2. Три любими книги, които сте прочели за първи път през 2015 година или по-късно.
  3. Имате ли предпочитания дали четете хартиени или електронни книги; и (по желание) защо.

Краен срок за участие: 31 октомври 2017.

Наградите ще обявим през декември. Те включват книги от Човешката библиотека (електронни и хартиени), публикация онлайн (по желание на авторите) и участие в писателски работилнички на живо.

Следете тук за промени.

Вдъхновение! 🙂

September 30, 2017

През прозореца“Сенки в Оксфорд” – Пол Дохърти

От известно време ми се чете добра криминална история в стил Агата Кристи. С такава идея посегнах към книгата на Пол Дохърти – “Сенки в Оксфорд”. От беглите ревюта и препоръки за творчеството му бях останала с впечатление, че неговите произведения са точно такъв тип. Е, оказа се, че съм зле информирана.

senki_v_oksford.jpg

Историята започва с група поклоници тръгнали към Кентърбъри. За да минава пътуването по-леко, те решават да си разказват страшни истории. Пръв има думата Рицарят, който започва разказа си с описание на жестока битка с неизвестно зло, в която падат в бой много войници. Злото е заловено и заключено за вечни времена в подземията на манастир. Много години след като битката е потънала в забрава и спомените за дремещото зло са избледнели в Оксфорд се случват странни неща – хора изчезват, а други биват намирани зверски убити без следа от каквато и да е борба. За да помогнат за разрешаването на загадката там са изпратени кралските пълномощници – сър Годфри Ийвсдън и писарят Александър Макбейн. В делата им ще се включи и сестра Едит Моън, странна проницателка, виждаща неща отвъд човешкото зрение.

И както може би сами се досещате вече това не е обикновена криминална история, а разказ за свръхестествени зли сили – стригои и техните мранчи ритуали. Мрачната и тягостна атмосфера на средновековна Англия, изпълнена с подробни описания на зверствата извършени от поклонниците на стригоите изпълва основната история. А на фона на всичко това изпъква чистата и невинна лейди Емили, в която се влюбват сър Годфри и мастър Александър. Дали ще успеят двамата да завършат мисията си или от приятели ще се превърнат във врагове? Ще открият ли причнините за убийствата?

Историята върви бързо и леко, но на места е доста наивна и предсказуема. Най-вероятно не мога да я оценя в пълния и блясък, понеже търсех нещо малко по-различно. “Сенки в Оксфорд” е първата книга от поредицата “Кентърбърийски загадки“. На този етап не съм решила дали ще продължа с останалите книги от поредицата и дали ще дам втори шанс на автора с книга от другите му поредици. Но все пак ако сте почитатели на страховити истории и се вълнувате от древни зли сили и техните въплъщения, то тази поредица може да ви допадне.

Сюжета на книгата леко ми напомни на този в “Рицари и вълци”, но аз съм пристрастна и определено предпочитам Калофер Русев. Ако искате да се запознаете с неговот творчество, то може да го направите тук на страницата на самия автор.


September 28, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоТъмната кула. Стрелецът - Стивън Кинг

"Тъмната кула" ме грабна като филм и реших, че стига толкова съм го отлагал и трябва да пробвам и книгата. Нахвърлих се на първия том без много мислене.

Веднага ми направиха впечатление разликите с филма. В него беше дестилирано нещо много по-голямо! Стивън Кинг пише някъде из предговора или послеслова, че това е особена книга за него, която е обмислял и писал много-много години наред. Имал е разни по-големички идеи, които обаче за мое леко разочарование не са успели да намерят особено място в първия том. На мен ми се стори малко неясна, с недомлъвки и без ясна посока за следващите томове. Героите са общо взето само два, защото всичко друго, което се мерне, скоропостижно загива. Учудващо е и колко малко научаваме за двамата главни персонажи. Следим единия, гоним го, пътуваме, живеем и се борим с другия, но в края на книгата те са си почти същото толкова загадъчни, както в началото. 

Да, има някакви универсално интересни неща за борбата на доброто със злото, за променящите се характери, за жертвите и белезите от тях, но като цяло историята един човек да гони друг през пустинята не предполага и кой знае пък какви изненади. Особено ако не ти се казва защо точно го прави...

Доста се почудих дали да продължавам с втори том, просто защото в първи нямаше заложено на практика нищо (случка, герой), което да ме грабне и да искам непременно да знам какво ще се случи с тях. Затова го оставям да изчакване с неопределен срок.

БиблиотекатаМалката билкарница в Монмартър

До мен е книгата, от която все още може да се усети полъх на лавандула, а пред мен, иска ми се да е така, е цялото лято. Уви, от него остана само спомен, но пък винаги можем да се връщаме към красивите и романтични летни спомени с книгите, нашите машини на времето. „Малката билкарница в Монмартър“ е първата издадена книга на Донатела Рицати и разказва за любовта: загубената, съживяващата и за тази, която получаваме във всяка минутка от живота си, но рядко я оценяваме. Типично за дебютен роман на човек, който има още какво да учи като автор, книгата прелива от въображението на авторката – получава се забавна еклектика, която оставя някои сюжетни линии с неразкрит потенциал.

Главната героиня, Виола, е загубила желание за живот след смъртта на съпруга си. От нея е отнето най-голямото й щастие и тя трябва да пребори себе си, да забрави спомените, за да продължи напред. Разбира се, има кой да й помогне в това: приятели и нов любим, който дълго ще трябва да се доказва пред неуверената италианка. Драматизмът около героинята се разкрива във взаимоотношенията й с останалите герои: от майката и бащата, през новите и старите приятели, та до потенциалната нова любов в живота й. Наистина – понякога съдбата си прави шеги с нас, като „изтръсква“ цял чувал със случки и емоции върху главите ни, но при Виола съдбата, или по-скоро авторското перо, което се е развихрило, не остава героинята дори с една константа в живота й. Изобилието от случки, случайности и съдбовни срещи уж би трябвало да обогати сюжета, но му придава една наивност и го прави предсказуем: разбира се, че момичето, което краде чантата на Виола, ще се окаже внучката на любопитната баба; разбира се, че любимият ще се появява в най-подходящия момент да подхване припадащата или изпаднала в беда красива жена; разбира се, че се досетих каква е семейната драма и каква ще е развръзката; разбира се, че всичко останало се нарежда така, че новият живот да започне и продължи гладко и всеопрощаващо. Тук идва и моето недоволство от книгата. Има моменти, които са ужасно нагласени. Другата голяма слабост за мен е отплесването с ирисово лечение – ама нали бяхме в билкарничка, как така изведнъж започнахме да приемаме пациенти в склада и да бъркаме домашни сапуни и мехлеми? Съвсем други бяха очакванията ми какво ще се крие между страниците на книгата, може би ми се искаше да прочета отново нещо като „Крайбрежната чайна“ на Ванеса Грийн. Но тук авторката е с италианска кръв и вероятно е характерно за тях това необуздано раздаване на емоции и влечение към експресивни реакции.

За финал не мога да кажа, че книгата е лоша, защото в нея личи старание (макар за мен да е престараване) читателят да получи едно приятно, любопитно и романтично четиво. Не е от книгите, които бих препрочела отново, дори много да ми се изживява някаква любовна история на хартия, но не е и книга, която не заслужава внимание и няма да спечели своята аудитория. Всъщност за много хора минусите, които са отблъснали мен като читател, ще бъдат плюсове, защото ще могат да получат нова информация, вдъхновение и идеи. Стилът на писане на авторката също не е за пренебрегване, тъй като романът се чете леко и приятно за отрицателно време.

Девора


Filed under: Любовни, художествена

September 26, 2017

Библиотеката„Хавра“ – адът е навсякъде, където законът отсъства

Много шум се вдигна покрай новата книга на Захари Карабашлиев. Разбираемо, след като неговият бестселър „18% сиво“ се превърна в една от най-обичаните книги от съвременен български автор. „Хавра“ дойде след продължително „подгряване“ и с интригуващ анонс от „Сиела“, които я определиха като „криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата“, а също и „с елементи както на напрегнат ноар, така и на историческа хроника“. Как ви се струва това, а? На мен ми се стори твърде пъстро за вкуса ми, но без съмнение интригуващо.

Книгата престоя на бюрото ми известно време, преди да посегна към нея. Притеснявах се, че няма да имам нужното спокойствие и време, за да й обърна подобаващо внимание. Излишни притеснения – още с първите няколко страници четенето тръгна изключително плавно и страниците бързо започнаха да се нижат. Карабашлиев има изумително лек и увлекателен стил. Казвам го с ръка на сърцето. Рядко български автор пише толкова премерено, грабващо и почти хипнотично. Подобен беше случаят с „18% сиво“, тук имаме същият вече познат стил на един умел разказвач, който е изживял много от онова, за което пише (а за останалото се е постарал да потърси достатъчно информация). Всъщност, така и така направих паралел с предишния роман, трябва да отбележа, че той не е единствен. Емигрантът в Америка, разбира се, барман – Захари няма как да го опише така свойски, ако нямаше автобиографичен елемент в цялата работа. И Варна… тази Варна… описания на детайли, картини и импресии, които само един варненец може да предаде по този начин.

Като сюжет „Хавра“ е сложен и до голяма степен озадачаващ експеримент. Самият автор споделя в епилога, че е имал две различни идеи за роман. Едната линия е историческата – животът на военния кореспондент Макгахан, чиято съдба по любопитен начин се преплита с тази на българския народ. Другата, съвременната, не е нищо ново – български емигрант в Америка се завръща в родния град, за да погребе баща си и да уреди наследствените земи, нагазва дълбоко в посткомунистическата родна мътилка, забърква се в сложни и опасни схеми с местната групировка и в спонтанни интимни приключения със случайни момичета. Двете линии на пръв поглед нямат допирни точки и спокойно можеха да бъдат две различни книги (едната от тях – осъдена да попадне сред купчина себеподобни произведения от цял куп съвременни български автори, експлоатиращи емигрантската и постсоциалистическата теми). Всъщност, само на пръв поглед. Докато четях, прескачането от тема в тема не беше дразнещо, беше по-скоро любопитно. Опитвах се да разбера къде ще се свържат двете, къде ще са пресечните точки. Ще има ли такива? Открих връзката в най-очевидното. Хавра. Заглавието. Хавра – пущинак, необработено място, бъркотия. Това е според тълковния речник. Това е и българската действителност в безпътицата след промените. Хавра. Бъркотията в залязващата Османска империя, която изкристализира в пепелищата на Априлското въстание какво е? Хавра. Ужас, от който косите ти се изправят – това е Батак. Но това е и Варна, оплетена в безкрайните пипала на всесилната групировка.

„Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.

Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.

Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно“

Ето я пресечната точка. Подчертах си този цитат. Прочетох го няколко пъти. Хареса ми!

При все впечатляващия стил на Карабашлиев и амбициозната задача да слее в едно цяло две толкова различни линии, романът предизвика у мен смесени чувства. Голямото въодушевление, с което зачетох в началото, някъде към средата започна да губи някои от нишките. Историческата линия вървеше добре, но в съвременната нещата започваха да издишат. В края бях по-скоро объркан, отколкото впечатлен. Нереалистични ситуации, в които главният герой си позволява твърде дръзки неща (и му се разминава!), невероятни приятелства (бившият легионер Тото сякаш е някакъв всесилен фокусник, докато алтруистично се опитва да помогне на своя приятел).  Развръзката за някои от героите дойде твърде претупано, за други въобще не дойде. Случилото се с възрастната докторка изобщо не съответстваше на иначе яркия й образ, който Карабашлиев бе успял да изгради толкова умело. С Лира, приятелката на главния герой, дори не разбрахме какво точно се случи. Цели съдби потънаха в догадки.

Усещането ми за „Хавра“ е като за една добра идея, пришита към друга, не толкова добра, от което, по закона за скачените съдове, нещата се уравновесяват по средата. Безспорно стилът на Карабашлиев вдига летвата и прави романа адски четим, но недовършените сюжетни нишки и преексплоатирането на до болка познати теми оставят привкус на недоизпипан краен продукт. Книгата ще намери своите верни читатели – тя вече е бестселър така или иначе. Аз обаче си мисля, че големият роман на Захари Карабашлиев тепърва предстои. И ще го чакам с нетърпение!

Публикувано от Георги


Filed under: Исторически, Криминални, български, трилър

September 25, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЛъвовете на Ал-Расан

Гай Гавриел Кай

Чете ви се класически роман, но вече нищо не може да ви заинтересува от обичайните заподозрени в историческата секция. Искате приключения, романтика, напрежение и възтържествуване на трудно завоювана справедливост, но фентъзито ви е поомръзнало, и си чакате поредния епизод на инцест с дракони, наречено Игра на тронове. Затова погледнете към междинните жанрове, и ви гарантирам, че ще намерите нещо твърде добро, което понася четенето през пет или десет години с онзи същия детски читателски плам, който маркира наистина добрите книги без възраст. И съм сигурна, че ще съзрете между красивата колекция странности Лъвовете на Ал-Расан на великолепния поетичен Гай Гавриел Кай, който хем ми е на сърце, хем ме е разочаровал достатъчно често, че да поглеждам към него с повече от обективен взор.

Какво животно обаче е Лъвовете? Напомня на Айвънхоу, Лорна Дун, Роб Рой и повечето заглавия от онази така любима шарена поредица Избрани книги за деца и юноши, но не претендира за историческо фентъзи, въпреки че… ами, хм, можете да се закълнете в гроба на богинята майка, че е. А как да направите достоверна история без история – вкарвате няколко луни в повече. И толкова. Но стига, учудващо, смущаващо, усмихващо по време на осъзнававането – стига.  Останалото е великолепна и щедро разкошна история в не-Испания по времето, когато топлите земи на не-Европа са били обект на желание от не-маврите и арабските принцове на изтока, влюбили се в не-иберийското небе. И има любов, ненатрапваща, предизвикваща, нелогична, рядко споделена, но силна по старовременски – любов.

Местните южни крале се опитват да ограничат настъплението на пясъчните номади, различни по религия, по вкус и по разбиране за света. Боговете и пророците са заменени от слънца, луни и звезди, но конфликтът е все така силен, а местните не-евреи – все така противно нежелани, освен за добре притискани данъкоплатци, служещи за бой и издевателства, когато на някой му скимне да се поразвлече с човешки боклук. Но всички грешат, и онези, които са изкупителните жертви на целия свят, всъщност ще го спасят. Което не е неочаквано, но все пак е очарователно.

Една смела лекарка, един придворен убиец, един началник на велика армия, и купчина второстепенни, но по-жизнени и пълнокръвни образи от не един или двама главни герои на иначе епични поредици – тукашните протагонисти ще спечелят сърцата ви, или по-точно сърцата на прохождащите и проглеждащите към истинския свят млади читатели, за които така умилително си спомняме с топлота. И битки, и двубои, и придворни интриги с източен привкус, и непредизвикана жестокост, и секс, и романс – истински учебник по книжно влюбване. Докоснете внимателно, отворете с усмивка и се насладете на носталгичното завръщане към добрия текст. Ал-Расан.

 


Tagged: Ана Хелс, гай гавриел кай, книги, лъвовете на ал расан, фентъзи

September 20, 2017

През прозореца“Нощем с белите коне” – Павел Вежинов

От много време се каня да прочета нещо от Павел Вежинов. Никога не съм се сблъсквала с неговото творчество, но переодично попадах на силни и положителни отзиви за различни негови творби. Нямам логично обяснение защо от всички негови книги посегнах към “Нощем с белите коне”, не съм чела ревюта за книгата и нямах абсолютно никакви очаквания за сюжета и тематиката.

noshtem_s

Историята започва със смъртта на жената на академик Урумов, но това е само отключващият фактор за последващите събития. Разказът след това ни въвежда във вътрешния свят на академика и другите герои. Ставаме свидетели на техните мисли за отминали времена, направени грешки и пропуснати възможности, за цената, която са платили за различните избори и за равносметката, която се прави покрай трагични събития. Попадайки в света на академик Урумов бях погълната от неговите размисли за живота и всичко останало. Една лека меланхолия и голяма доза обреченост ме завладяха. Макар в основата да са случки от миналото и настоящето на главните герои, то чуствата са водещи и определящи основните внушенията в книгата. Академикът е човек от едно различно време, в което достойнство е било над всичко и макар всичко да се е променило той остава твърдо зад своите убеждения.

Ясно се вижда противопоставянето между старото и новото при съпоставянето на академика и неговия млад, талантлив и доста напорист племенник. В образа на Александър виждаме друг морал и отношение към света, запазването на достойнството е заменено от желанието за постигането на целите на всяка цена без оглед на използваните средства. С мерзавците човек не може да се държи на положение, трябва да ги постави на мястото им по всякакъв начин.

Романът е многопластов и съдържа в себе си много послания – сблъсъкът на старото и новото, разликата в живота и хората при различните поколения, предателства и изкупления, мечти и несбъднати копнежи. И все пак за мен това си остава история за любовта – закъсняла в залеза на дните, младежка и необуздана, пълна с кавги и недоразумения или пък несподелена. Любовта в различните и форми и проявления, компромисите, които сме готови да направим в нейно име и колко опустошаваща и жестока може да бъде цената за това понякога.

Много се впечатлих от времето, в което се развиват основните събития – по мои скромни сметки това е малко преди или по времето на моето раждане. Аз нямам ясен спомен за тези години, но в мен е останало едно по детски наивно усещане за други взаимоотношения и ценности, различни от сегашните. Беше ми много интересно да прочета за ежедневието на главните герои, за срещите и разговорите им. За различните порядки и жаргона, който се е използвал.

Горещо препоръчвам на всички, които не се плашат от дълбочината в историята и са готови да се сблъскат с меланхолията. Изказът на автора е толкова лек и същевременно описателен, че книгата се прочита неусетно.

 


September 14, 2017

Anna Hells' Fantasy placeПризрак в хотела

Уилки Колинс

Ако си търсите готическо четиво, изпълнено с призраци, семейни тайни, красиви изкусителки, отрязани глави и английска хладна почтеност, поставена в изключителна противоположност на европейската щуравост, характерна за всички на континента, поне според някое и друго поостаряло британско твърдение – то Уилки Колинс си е вашето ново, или не толкова ново, откритие. За мен си е откровение, въпреки че съм отдавна почитател на Дойл, Льоблан, Льору, Честъртън и прочие магьосници на криминалната проза с лек свръхестествен уклон, то Колинс винаги ми е оставал някак встрани. До един прекрасен ден, когато мрачната история за лъжи, измами, убийства и химически експерименти свързани с вечното търсене на философския камък, не ме намериха почти случайно.

Книжката е от колекцията на Милениум за златни образци на криминалната литература, и това гръмко заявление никак не е необосновано – подборката досега включва някои наистина впечатляващи заглавия, които биха задоволили всеки позаспал Шерлок, дебнещ из позатъналите из усилна работа корпоративни мозъчета като моето. И когато не те вълнуват многомилионни бюджети, развойни проекти и тегави въпроси по човешките ресурси, остава винаги огромното питане – кой е убиеца. А тук голямата питанка е и – кой точно е трупа. Но това сами ще откриете. Засега се потопете в атмосфера на недоизказани тайни, див ужас и престъпления, достойни да се се сравнят със сякаш току наизлезли от ума на великия По.

Горд благородник неочаквано разваля отдавна уговорен годеж, за да свърже живота си с мистериозна красавица с черни очи и неестествено бяла кожа, дължаща своя цвят на отравяне. На сцената имаме и подозрителния брат – нещо като домашен химик-чародей, излъганата бивша годеница – достолепна и всепрощаваща типична английска мома, и цял куп подозрителни роднини, ставащи свидетели на странни явления. Изчезват слуги, други напускат, трупове няма, но за смърт определено се говори. Но когато същата идва – съмнението избуява по-силно от всякога. Отрова, задушаване, магия – причините се посочват според интелекта на роднинската тълпа, обикновено близък до непочтителния минимум на градински рододендрон. Но истината ще ви възмути, учуди, отврати и възхити едновременно.

За сцена на събитията ще послужи приказно красив италиански замък, строен по планове на старите венецианци – добри търговци, но още по-добри войници, умеещи да пазят внимателно тайните си зад стените на дома. И дори и като хотел, прелестното укрепление ще даде своя дан на мистичното, завъждайки си собствен призрак, появяващ се само на виновните по сърце и душа, особено на тези, които са могли да направят повече в живота си, но са се сломили под нечие чуждо и излишно давление. Така де, животът е тук и сега, а не утре или някога, и ако някой и друг герой в тази история го бе разбрал навреме, то труповете щяха да с понамаляваща бройка. За любителите на добрите криминални истории, добрите мистериозни истории, добрите призрачни истории. Въобще добрите истории – Уилки Колинс, името гарантира.


Tagged: Ана Хелс, книги, призрак в хотела, уилки колинс

September 12, 2017

THE DARK CORNERВОЙ



Очаквайте на 1 октомври! Новото литературно бижу на HWRC "LAZARUS". Корица - Петър Станимиров, редактори - Сибин Майналовски, Елена Павлова, Кети Илиева. Предпечат, страниране, издател - Явор Цанев и ГАЯНА. Ще бъде с меки и твърди корици, за поръчки може да пишете във фейсбук на някой от авторите в сборника. А те са:

Явор Цанев, Симеон Трифонов, Сибин Майналовски, Марин Трошанов, Коста Сивов, Иван Величков, Иван Атанасов, Елена Павлова, Донко Найденов, Димитър Цолов, Делиян Маринов, Даниел Иванов, Дамян Д. Рейнов, Валентин Попов-Вотан, Бранимир Събев, Анна Гюрова, Александър Цонков-Lostov, Александър Драганов

September 11, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЦилиндърът на магьосника

Туве Янсон

Аз съм от рожденничките в края на август, което знаете е много особено време от годината през по-голямата част от живота ви – хем е още лято, хем е в края си, хем след някоя и друга седмица се почва училището, или официално свършва сезонът на отпуските, според това на колко години сте, и е едно горчиво-сладко очакването на онзи прекрасен ден, когато обикновено се зариваш под купчина подаръци и гигантска торта, и цялото внимание и обич са само, само за теб. Е, това е идеята, не действителността. С годините този ден става все по- самотен и специален само за рожденника, който ако не се погрижи за това нещо да му се случи във времето на първите пожълтели листа, друг няма да е до него да позаглуши тъжното шептене на настъпващата есенна меланхолия. А за четящите хора най-доброто спасение от осъзнаването на брояча на дните си остава книгата. Ето едно приказно предложение за събратята и сестрите ми, които имат странния шанс да са странали пленници на живота си в края на август.

С муминтролите като малка така и не се разбрах, разказвала съм. Трябваха ми повече от три десетилетия, за да разбера какво ми говорят и на какво във мен говорят. И ето ме в тихата гора, в прекрасното скандинавско лято, когато непрекъснато разширяващото се с всякакви пришълци от практически непроизносими като имена видове, освен за навикналите на северно шушкане, муминско семейство прекарва своя слънчев сезон заедно в приключения, спокойни вечери, прелестни излети, пътешествия и онова специално време, което идва само пред огъня, когато до теб са всички, които обичаш. А ако някой го няма, то мисълта за него е току до теб, превръщайки копнежа, почти непоносим за преглъщане, в очакване, което поне си има почти ясен край.

Топлотата и уюта от всяка хюга дума на Туве превземат всички сетива на читателя, връщат го в детството, в моментите на безкрайното хайманосване из села или градове, преоткривайки отдавна забравени от възрастните местенца, където винаги чакат ако не чудеса и невероятности, то поне някоя достатъчно дълбока локва с попови лъжички или странна пещера, пълна с вълнуващи боклуци, които да активират въображението на всяко себеуважаващо се дете, дето може да прекара целия си живот на сладолед, мекици и палачинки, ако някой го попита, де. Дали ще се появи в пейзажа зъл магьосник, който може да бъде разтопен вътрешно само от мъничко доброта, или ще дойде от нищото злокобна ледена сила, която просто иска да има нещичко само свое, а може би ще се озовете на остров със странни и опасни същества, които просто дирят смисъл в живота си – мумините са тук и ще ви разкажат за своето най-вълнуващо лято, и ще изслушат как е било и вашето, и то с интерес.

Защото приключенията на горещите дни и топлите нощи трябва да се разказват, обсъждат и спомнят, особено когато са в края си, току пред полите на леко чумерещата се есен и вечно навъсената зима, дето не ги разбират съвсем тия неща какво е да ровиш с пръчка в селския вир, докато си потопил крака в разхлаждащата вода, или да си висиш по маймунски от недостроена катерушка, зяпайки цветовете на небето по залез, мълчейки заедно с най-добрите си приятели, или с гуреливи очи и несъбуден ум да крадеш изкусно неизстинали ароматни палачинки с ягодово сладко или мекички със сирене от големите сутрешни купи на лятната закуска. Муминтролите обаче съвсем ги разбират тия неща, спомнете си ги заедно, и се завийте добре, че идват дните за разказване на истории.


Tagged: Ана Хелс, книги, туве янсон, фентъзи, цилиндърът на магьосника

Човешката библиотекаВ подготовка за „Разкажи ми приказка“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборник с приказки от Мел, който междувременно откри своето име: „Разкажи ми приказка“.

 До 30 септември подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме една от включените приказки.

След нея аз поне вече не се озъртам за сянката си, като сляза в метростанция „Опълченска“…

~

Приказка за говорещите сенки

 

Имало едно време едно момиченце, което можело да говори със сянката си. Всеки път, когато оставало само, то обръщало поглед към нея и започвали да си бъбрят за всичко, което им било интересно. Навън обаче, сред хората, сянката мълчала и от това момиченцето се натъжавало.
– Защо не се обаждаш, когато наоколо има някой? – попитало то веднъж.
– Защото другите няма да могат да разберат какво става и ще те помислят за луда – отвърнала сянката. – Ще ти се присмиват и ще те обиждат.
– Не е вярно! – възразило момиченцето. – А и да е, не ме интересува. Ти си ми най-близката в целия свят и с теб мога всичко да си споделям. Искам да можем да си говорим през цялото време!
– Добре, добре – отстъпила сянката. – Хайде, ще опитаме днес и ще видим какво ще стане.
Така и направили. След училище седнали да чакат метрото и заобсъждали как е минал денят им. Една по една съученичките на момиченцето, които също били на спирката, започнали да се обръщат към него с изненадани изражения и да търсят с кого си говори. Когато не успели да видят никого, най-накрая се престрашили да попитат.
– Със сянката си, разбира се! – отвърнало момиченцето, все едно това било най-естественото нещо на света.
– Ама как така със сянката си? – учудили се съученичките. – Може ли сянката ти да говори?
– Ами да. Не е трудно, те и вашите могат, но вие никога не сте се опитвали да ги чуете!
Съученичките ѝ се загледали любопитно ту в своите сенки, ту в нейната.
– Но това е невъзможно! Че откъде ще излиза звукът изобщо, та сенките нямат усти, те нямат лица!
– В нашия свят имаме – внезапно се обадила сянката на момиченцето. – В света на сенките всички ние имаме лица, там вие сте наши сенки. Всъщност не точно сенки. Не изглеждате така, както ние изглеждаме за вас. В нашия свят вие сте точно обратното на сенките във вашия – като светли слънчеви петна с човешка форма.
Размислили се момичетата и скоро едно от тях казало, че иска и неговата сянка да може да говори.
– Нищо по-лесно от това! – отвърнала сянката на първото момиченце, приближила се до тази на второто и я ритнала в пищяла.
– Оу! – извикала тя. – За какво пък ти беше това?
– Исках да те събудя, за да можеш да си говориш със своето момиченце.
– О, здравей! – поздравила новата сянка възторжената си собственичка. – Как си?
Постепенно всички момичета си пожелали говорещи сенки и започнало едно ритане по пищялите, едно щипане и бърборене – направо лудница. Сенките обаче не се ограничили с това: след като приключили с всички свои малки сестри, започнали да събуждат и сенките на другите хора по спирката.
Възрастните се уплашили не на шега. Те никога не си били представяли, че сенките им могат да говорят, и всички вкупом решили, че са полудели. Заблъскали се, закрещели, заскубали си косите. Пристигнало метрото и от него изхвърчал машинистът, чиято сянка му повтаряла, че си е обул два различни чорапа и ще стане за смях.
Изведнъж сред цялата тази глъч по високоговорителите се обадил с ясен, но треперещ глас диспечерът на станцията:
– Уважаеми д-дами и господа, моля без паника. Сянката ми говори! Сенките на в-всички говорят! Обадих се на другите станции и се оказа, че това се случва само тук. Повтарям – сенките говорят само тук! За да предотвратим разпространението на това необяснимо явление, ще затворим станцията и ще изгасим лампите. Повтарям, без паника! Ще изгасим лампите, за да изчезне светлината, а с нея и сенките. Ще спрем тази епидемия още в зародиш!
И в същия момент, преди някой да успее да възрази, всяка светлина в метрото изчезнала. Изгаснали луминесцентните лампи по тавана, изгаснали фаровете на мотрисата и светлините в купетата, спрели дори електронните часовници и светофарите в тунела.
Настанала тишина.
Всички мълчели и не смеели да гъкнат, за да не се върнат говорещите сенки. Минали пет минути, после десет, а на станцията се чувало само дружното дишане на хората и от време на време прошумоляването на плик или шушляково яке. Тогава изведнъж насред тълпата се чуло ясно детско гласче:
– Хей, слушайте всички! Говорих със сянката си наум и тя ми каза, че ако пуснете лампите, ще се разбере с останалите да спрат да приказват. Сенките не обичат да е толкова тъмно и ще се съгласят никога повече да не говорят без покана. Само пуснете лампите, чувате ли?
Хората се разшумели, коментирайки думите на момиченцето. Минали няколко минути, преди да успеят да се разберат, но накрая пратили съобщение до диспечера на станцията. Той предпазливо щракнал ключовете един по един и спирката се озарилa от ярка светлина. Хората се заоглеждали боязливо, въртейки се насам-натам и търсейки най-малкия звук.
Сенките обаче не говорели. Те до една били изчезнали.
Ето така хората в метрото изгубили своите сенки.

September 09, 2017

September 08, 2017

Anna Hells' Fantasy placeВълшебни приказки от средновековна София

Владимир Свинтила

Свинтила не е само преводач на Шекспир и Бърнс, с което най-вероятно общата ви култура го свързва на прима виста, той е и доста опитен разказвач на стари български легенди от времената под османско… хм, момент да се сетя за най-актуалния и анти-дискриминационен термин към момента – май ще да е присъствие, които да съперничат на всеки епос от малко по-свободните и напредничави земи на запад. Настоящото малко сборниче съдържа няколко вероятно достоверни, а не чиста авторска фикция, легенди от златарските ателиета в стара София, намирали се предполагам на окупираните от чуждоземни бегълци или пришълци, или отново търся правилния социално-удобен термин за хилядите разноцветни мъже, които правят центъра на града ми непристъпен за мен след здрач; местенца, криещи една особена градска магия, достъпна само за онези, които знаят къде да гледат с очите на любопитен турист, а не на отегчен от живота жител.

Ето и малко повече за сюжета, в чиято историческа адекватност не съм сигурна, че вярвам напълно – имало едно време средновековно, когато дори под угрозата на османските власти е явно могло да се живее добре, с малки изключения на произвола на местните паши, заменени понастоящем с разни мутри, депутати и прочие гмеж с пари и протекции; но за златарите, като всички хора на занаятите с изкуство в тях, не е било достатъчно да изкарваш пари и да си храниш и пазиш семейството, а да си майстор, по-добър от всички, създаващ красота, за която и ръката да си отрежеш, и очите да си избодеш, пак ще е малка цена. А такива жадни за съвършенство хора винаги привличат Дявола и слугите му, или някой и друг амбициозен инвеститор, търсещ висока възвращаемост, или поне нечия безсмъртна душа, според зависи докъде се простира вярата ви. И историите за свръхестественото не пропускат да се родят на тази така благодатна почва.

Слуги на лукавия, зомбита, плътници, зли или добри магьосници, велики книги със заклинания, омагьосани предмети със сила неземна – всичко уж се случва на чаршията на златарите, и дали ще повярвате на брътвежите на промитите от активна религия и освежени от много малко светски и езотерични знания мозъци на предците ни, или ще си намерите своите доста по-рационални обяснения за реалността, прикрита от хитроумна легенда, родена на няколко чаши огнена вода от градските зевзеци – си е ваше решение. Историйките са забавни, магични и предполагам особено за софиянци носят едно по-особено очарование, когато можеш да навържеш остатъците от истинската история с приказката, и дори и копитото на дявола да не е газило нашите локви, пак се създава един ореол на тайнственост и мистерия около местата, които не удостояваме и с поглед, когато се наложи бързичко да преминем покрай тях. Едно от онези интелектуални гилти плежъри за малкото останали исторически нърдове.


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, владимир свинтила, вълшебни приказки от средновековна софия, книги

September 07, 2017

Сборище на Трубадури„Милост за приятелите“ на Силвия Томова

Фрагмент от корицата на „Милост за приятелите“ от Силвия Томова („Жанет 45“, 2016)

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

д-р Добрина Топалова

„Милост за приятелите“ на Силвия Томова

рецензия

 

 

Третият роман на Силвия Томова „Милост за приятелите“ нашумя бързо и някак се закрепи към формулата „книга за прехода“, към социално-политическата тема. Авторката сподели в интервюта, че такова е било намерението ѝ – да излее собствената си болка и непримиримост по отношение на високата цена на прехода, чията жертва са вече две поколения на нацията. Но в крайна сметка „Милост за приятелите“ е показателен за това как литературата акумулира смисли независимо от интенционалния надзор на автора. Романът борави с атрибутите на социалната проза, визира историческа епоха, но преди всичко разгръща силово екзистенциална проблематика, непрекъснато провокира социално-историческата действителност да се пропуква към по-дълбоки пластове, от които изскачат универсални въпроси – за хармоничното проявление на индивида в земния живот, за социокултурния контекст, който формира светоглед, но е и изпитание за автентичната индивидуалност на човека, за взаимоотношенията между поколенията и редица други.

Като стара и нова ера в романа се именуват времената на тоталитарния период и демократичната промяна, но наред с това търсенето на модел над социално-политическата парадигма актуализира митически образец от Стария завет на Библията, очертава и личност образец на един „нов завет“, към който се стреми човекът в настоящата епоха – какво значи да си цялостен тук и сега на Земята, да осъществиш възможно най-пълноценно и в красотата му това, което си донесъл у себе си в този живот. Наред с това „Милост за приятелите“ поставя и друг въпрос – какво е голямото ни изпитание като хора от една гранична епоха, в която не са останали културни митологии, които да не са под въпрос, в която антрополозите говорят за края на колективните митологии и визират нов митологичен център – човешкия индивид, предизвикан да преживее откровението си, а не да съществува като продукт, отпечатък на готови митологии.

Без нарочно да концептуира в тази посока, романът непрекъснато я провокира. Едновременно разгръща два основни мотива от началото до края си – за свободата и за апокалипсиса, привидно ги редува на места, друг път ги събира, причудливо ги преплита. Те преминават не само през социално-историческата сфера, оказват се особено функционални в психологически аспект. Всеки от героите е изправен пред изпитанието да преживее апокалипсиса в собственото си съзнание – да се отърси от опразнените от смисъл, подвеждащи, осакатяващи живота му колективни модели, да разруши границите им, да се еманципира от тях, за да открие себе си, да се почувства свободен да живее наистина своя живот. Този преход протича особено усложнено и драматично в групата, бившата момчешка банда, която отново се събира. Романът е наистина „роман за прехода“, но в многопластовия смисъл на самото понятие преход.

Първото изречение на романа: „Светът ни се промени, когато бях на тринайсет.“ въвежда „ние“ и поставя разказвача в социален контекст – на групата, на момчешката банда, чрез която се идентифицира като част от цяло. Групата е метафора на поколението и чрез нея в романа се осъществява „другият“ начин да разкажем историческа епоха: като разкажем за живота на поколението, по думите на Хосе Ортега-и-Гасет. За героя разказвач, Стефан, социалната промяна от 1989 остава в сетивата на детството – като усещане за студена есен, която „сякаш никога нямаше да си отиде, чак до края на света“. Още в първите редове на романа се очертава и настоящето – 20 години по-късно се поставя началото на едно общо за бившата момчешка банда пътуване. Анатоли иска да събере отново групата – пише, че е организирал преход а ла изхода от Египет. А писмото му изглежда едновременно конкретно, но и натежало от двусмислие: „Намерих водач… Остава да намеря хора…. Твой Мойсей“.

Началото на романа представя епическата версия на времето още в първите си редове – редуване на времената през погледа на героя разказвач, който преживява настоящето си, връща се в миналото, предизвикан от развитие на действието, следва каприза на спомена, който настоява да бъде осветлен, откликва на асоциации, породени от вече преживени усещания, щастливи мигове, самообвинения, които свързват или разделят вчера и днес.

Така романът си осигурява не само оригинална динамика на времената, а преди всичко оня огледален ефект, който е присъщ за прозата на Силвия Томова (откриваме го с висока функционалност и в „Тит от Никомедия“, и в „Печатарят“). Докато героят разказвач преживява подготовката за пътуването и самото пътуване, минало и настояще като субективни времена се оглеждат едно в друго, осъществява се възраждане на миналото и осъзнаването му от един вече различен субект. Героят няма нарочна амбиция за философска преоценка на живота си, но тя сякаш естествено се случва, тласкана от събитията. Във функцията на огледало влизат и портретът, и автопортретът: през очите на художника в юношеството си Стефан се вижда различен – „сериозен, тих и тъжен“, връщайки се към времето в гимназията – „Бях контра на всичко и приемах дрехите си като доспехи /…/ Неизменно на гръб, китарата беше това, което ме изстрелваше в небето“, по-късно – „офисен планктон“, а на Синай – „Изглеждах изпит, очаквано уморен, но и някак по-жилав“.

Самият разказвач непрекъснато влиза във функцията на огледалото по отношение на другите. Анатоли, пристигнал от един футуристичен свят на проекти а ла Ной, е огледало, отразяващо спецификата на родния свят, социалната му физиономичност. Стенли и Димо непрекъснато и все по-настървено спорят, защото се оглеждат един в друг и изображението не им харесва. Влюбената в българския фолклор шведка е едно мъдро женско огледало на хармонията, което не понася изображения на агресията, едно красиво огледало за българската вечност. Едно срещу друго се изправят огледала, образите, в които понякога са близки, понякога са изненадващо различни, но винаги провокиращи еднолинейното мислене, разколебаващи инерцията на съзнанието, открояващи пластове между желано и реално, между памет на чувствата и неприятна истина, между маската на поколенческата близост и духовната близост на приятелството, между колективния и индивидуален опит.

Едно от най-важните огледала е това, което търси общия образ на групата, поставя отделните герои в нейния контекст и ги оценява спрямо отношението им към идеята да са заедно. То е пълно с носталгия по свободата на детството и близостта, но този път в дъното му не се плиска живото море на крайбрежното родно градче, а пустинята. Този път пукнатините между отделните лица се отварят все по-дълбоко, докато фрагментите в общата картина се разхвърчат в различни посоки, докато гръмнат отвътре понятия: приятелство, предателство, дори живот. Пустинята ще влезе постепенно, но безмилостно във функцията си на пространство на пределното изпитание, на смъртта, ще предизвика героите да се видят в нейното огледало – ще ги принуди да се отърсят от отпечатъците и полипите на инерцията, от форми, структури, модели, които довчера са припознавали като свои, и да се родят отново без никакви опори извън себе си или да загинат.

На Христовата възраст 33 бившата момчешка банда тръгва по пътя на най-популярната в християнската цивилизация колективна инициация – пътя на евреите през пустинята, 40-годишното им скиталчество, което в крайна сметка ги извежда до Обетованата земя. Тази история непрекъснато се обговаря като мит-образец за българския преход от тоталитаризъм към демокрация (отпреди решението на групата да потегли по пътя на Мойсей през пустинята). Тя е онова огледало, което в българския свят непрекъснато се издига, за да се противопостави образът в него на нетърпението и разочарованието, за да се влезе в друга, по-мъдра, по-универсална оптика – да се види преходът като сложен процес, да се осъзнае нуждата от промяна на съзнанието, за да продължи напред едно ново поколение към Обетованата земя.

Няма как героите на романа да не отнесат със себе си в пустинята и този модел на българското общество, така настроеното към светлината на колективното съзнание огледало на Изход. Но се оказва, че то самото е лъжливо: малко преди кулминацията на изпитанието Стефан научава, че библейската история от Изход не издържа на научните изследвания в настоящето – че е твърде възможно златото за идола на Златния телец да е било крадено и затова са преследвали евреите, че не Мойсей е избрал да върти в кръг евреите в пустинята, а просто нито един народ не им е позволил да преминат през земите му, защото били известни като разбойници и крадци.

Стефан така и не е чел Библията и няма особени познания по религия. В началото на романа приема прехода „по-скоро като забавление“. Така го приема и по-голямата част от групата. Но самият преход в пустинята сякаш зарежда героите с магията на мита и твърде често започва да се повтаря един мотив – за прехода като освобождение: „Може би исках да променя нещо /…/ вероятно исках да се освободя. От цялата тази предопределеност. От този живот без изход, от всичко, което ми се беше случило и което другите смятаха за нормално. Може би да получа откровение… Харесваше ми да мисля, че ще открия нов свят …“. И на друго място: „Някак ми се искаше да вярвам, че този преход е преломен /…/ Мислех си, че е възможно да напишем своя завет.“ Стефан си мисли, че това е изпитание, което може да спои групата, да доведе до прошка, „да устоим“, „да се върнем свободни“. А по повод на вечните полемики на Стенли и Димо Анатоли казва: „Ама пак ли спорихте? … Нали уж щяхме да се освобождаваме!“

Самата библейска тема в романа претърпява пълно крушение. Макар и с резерви, тя все пак е приета поне дотолкова, че преходът да се случи, поради необходимост да се вярва в нещо, за да се случи различното – като шанс да се изтръгнеш от клишето на живота си и да „станеш“ друг. Може би историята за Мойсей ги привлича като възможност: ако не могат да преживеят действителна, удовлетворяваща ги социална инициация в обществото, поне да я преживеят като група – най-сетне един път, който може да се извърви с добра организация. В една или друга степен пътуването удовлетворява глада на търсещия, но иронията е в това, че това е чужд път, че отново е повторение на цивилизационно клише. Стефан казва: „Когато нещо е написано, то не може да е страшно… страшно е онова, за което няма изнамерени букви. Не може да се обясни, нарисува, напише. Именно с него се сблъсках челно в Синай и това нещо не беше бог, нито дявол. Бях аз самият…“

Романът настойчиво обработва историята от Изход като основна метафора, но я повтаря до натрапчивост, преекспонира я до такава степен, че да загуби сакралния си статут: прекарва я през различни регистри – от езика на архитекста през социалната фразеология на българското общество до шеговития тон на разговорния регистър в групата. В преброждането на тези стилови полета историята непрекъснато позагубва по нещо от митическия си ореол, пародира се. Истинският водач на групата по сакрализирания от християнската култура път е мюсюлманин с името на пророка – Мохамед, инициатор на „събирането“ на групата и организатор на пътуването е Антоли, който никога не е бил приеман като част от групата, а сега се надява това пътуване най-сетне да го включи в бившата момчешка банда и си плаща за това – поема изцяло разноските на всички. Всички от групата подозират Анатоли, че желае да си отмъсти за горчивината от детството и може да станат жертви на пъкления му план. Пародията върви към връхната си точка – в най-напрегнатия момент от пътуването Стефан си мисли: „Мохамед го няма… Анатоли едва ли знае пътя за връщане /…/ Сега някой трябва да свали заповедите от планината.“ Това е моментът, след който в библейската история започва издигането на телеца. Но героят на романа вече знае, че цялата тази история е фалшива, затова сам си сваля заповедите и именно в този момент започва индивидуалната му инициация. Историята от Изход е пародирана и от един съвременен свят, който отдавна е обърнал духовната ѝ ценност в печалба, намерил е начин да издигне по пътя на Мойсей гостоприемни хотели, да печели от всеки камък. Привидното издигане на мита като образец и непрекъснатото му детрониране, трансформирането му в множество пародийни версии се превръща в генеративен център на универсалното в посланието на романа, във функционално ядро на многопластовата му тъкан.

Наред с библейския Изход в романа съществуват и редица други извори, от които избликват такива енергии. Безспорно такава е функцията на аз-формата, която осигурява предни позиции на индивидуалното, на субективно-психологическото и фокусира вниманието върху една друга история – историята на преходите изпитания в един човешки живот. Изключителна роля имат и силните позиции на детството и юношеството, които сами по себе си много лесно биха могли да се отърсят от националния и времеви контекст и да се приземят в която и да е друга европейска реалност от ХХ век, а и не само. Детството стои на пиедестала си като друга ера в живота на човека и той не желае да се откъсне от магията ѝ, носталгично се завръща във времето на идеалните проявления: свободата на невинния, смелостта на мечтателя, въоръжен с маршалския жезъл на вярата, „че един ден ще управляваме света“, летния бряг на игрите – образ на рая. Също тъй завладяващо и очароващо се появява в романа и юношеството. От детството към зрелостта – този преход очертава бреговете на две ери и в него всеки човек във всички времена се усеща на разпятието.

Новата социална ера ще създаде „нова мечта, с нея нови закони, а с тях нов някакъв свят“. Този свят се случва навън – стачки и пълни площади, драматични репортажи по телевизията, а по същото това време героят е потънал в собствените си изпитания – от телевизора се скандира: „Кой не скача е червен…“ Аз решавах задачи.“ И по-късно: „Аз все така решавах задачи“. Той остава далече от площадната врява в юношеството си: „Годините, в които израснахме, бяха задушевни и уханни /…/ Бях момче, кипях в градините на детството без да подозирам, че няколко години по-късно промените щяха да опитат да взривят не само старата система, а и човека.“ Такъв остава пътя на Стефан и през студентската младост – изцяло под властта на компютрите, музиката и любовта. В разказа за преживяното социално-историческото като битие в колективния свят има позиция на фон. Но то изскача като предизвикателство, като препятствие, като юмручен удар в живота на героя в опита му да заеме място в социалната сфера – и това е колкото конкретизация на духа на времето, толкова и универсален атрибут на изпитанието в пътя към зрелостта.

Героят усвоява духа на времето и му „принадлежи“ чрез някои от най-ярките му символи – компютрите и рок музиката. Преживява първите си кризи, когато става ясно, че студентската фирма за поправка на компютри, която основава с приятели, е буквално изхвърлена от пазара от конкурент с много пари – „може би тогава се пречупих – онези бяха марка, а ние бяхме кучета от крайния квартал“. Още в гимназията запаленият китарист различава отделни „партии“ само в областта на музиката – метъл, рок, пънк. Другото пречупване идва отново от сблъсък със социалната машина на печалбата – една среща на младата група музиканти, която търси изява, с музикален продуцент дава да се разбере, че трябва да се избира – да бъдеш себе си или да постигнеш популярност. В живота на младия човек остава любовта му към високите символи на епохата, но и убеждението, че ниските енергии на времето, пазарната му истерия отхвърлят възможността да печели добре с талантите си.

Стефан се счита за „типичен представител на своето поколение“ и обобщава болката му: „…бяхме безнадеждни. Да, именно безнадеждни.“ За него драмата на поколението е преди всичко духовна. И именно спрямо нея е насочен изборът му: „Имах музиката, която ми открехваше вратата към абсолютната свобода, имах и математиката, чиито абстрактни и хладни селения винаги ме бяха спасявали от злободневието.“ Математиката и музиката са пътища към Бога, езикът на екстаза за Стефан.

Математиката – тя е „стихия“, „изкушение, „мигове на чисто откровение“ – „почти мистично“, път към „абсолютната другост“, към оня „висш разум“, усещане, „че съм вярващ“. Музиката – „чудо“, което спасява: „Вятърът ни блъскаше от всички страни, когато чух красив, кристално чист звук. И още един, после още един, докато мелодията не се подреди, отскубна се извън моя контрол и ме повали. Беше толкова силно и толкова истинско, че за миг спрях да дишам.“ Музиката му създава усещането, че приижда от рая и се оттегля там. Затова китарата за него се превръща в инструмент за възкресението на „онзи звук“, на незабравимото откровение – „път, граница, която исках да прескоча. И да се слея с висшата енергия. Онова, което се струи край нас, но сетивата ни са отдавна закърнели, за да го доловят“. Музиката за Стефан е екстазът на себепознанието, акт на собствената му цялостност: „Поех дълбоко дъх и потънах. Вече не бях човек. Бях стон, приказка, която някой ми разказва и го прави с достойна за бога любов…“ В крайна сметка Стефан прави своите избори така, че да остане верен на себе си – това са изборите на любовта: към математиката и компютрите, към музиката, към Грета.

Чрез музиката Стефан открива и личност образец – Павката: „бе роден с нещо, което се дава само на избрани. И то не беше само талант. Бе сърце /…/ истински озарен.“ Павел е въплъщение на истината на сърцето – на способността да го следваш – изцяло, над всичко, вдъхновяваща фигура, защото умее да е цялостен: „бе сякаш единственото доказателство, че на нашата планета има живот /…/ Той опроверга всичко и всички.“ Стефан употребява думата „приятел“ извън всяка инерция, като абсолютна истина само по отношение на Павел.

Ако има територия, на която няма къде да се скриеш от политиката, това неочаквано се оказва домът. Един от най-ярките примери за разрухата и отчуждението на прехода в романа е трансформирането на класическия образ на това пространство. Особено тежка криза преживява майката, която преминава от вярата през разочарованието и отвращението от политиката. Тази тема разделя родителите на Стефан, буквално обсебва семейните разговори. Стефан я понася като отрова – отровата на покрусата, на самообвинението, която се излива непрекъснато: „Провалихме се, всички се провалихме“. Майката непрекъснато обобщава разочарованието си чрез самообвинения, непрекъснато интерпретира живота му като провал – „и ти, който можеше да работиш за някоя американска компания, сега си на квартира в Бургас и едва изкарваш за море в Гърция. Защо?“ Стефан за пореден път отчаяно повтаря, че това е негов избор: „Защото аз не исках, мамо…“ На друго място: „Сигурно ние сме виновни, задето не те насърчавахме. Трябваше да те възпитаме да си по-инакъв, по-пробивен, да не си такъв като нас. Да си гледаш интереса…“, „Аз съм си добре, работя и харесвам това, което правя.“ Няма да е пресилено да се каже, че това са ключови поколенчески реплики за колективната психология от епохата на прехода – заветът, който непрекъснато натрапва идеята за успеха в социалното „състезание“ – педагогическата поема на българския преход. Това е драмата на осквернената невинност, превърната в жертва на социалния комплекс на предходните поколения: отровата на самосъжалението, горчилката на крушението, самобичуването като модел. Те задължително се завещават, дамгосват, за да се осигури прословутото българско черногледство, непременно да пребъде чрез децата ни. Сякаш това поколение е длъжно да направи онези „чудеса“, за които предходното не е и мечтало. Но тогава, имат ли шанс младите да живеят собствения си живот, ако знаят при какви условия ще получат одобрение?

Политиката намира и друг отровител в романа в лицето на Димо. Той емигрира тайно, за да не ходи в казарма. Оттогава обикаля Европа и работи каквото намери. Димо е пролетарий на новото време, понастоящем живеещ в Испания, превърнал се в запален активист на лявата идея – „мечтаеше за световно ляво“. Той не престава да проповядва, да бъде натрапчив и досаден, заядлив агитатор, дори в най-трудните дни на прехода през пустинята. Избира си за мишена Стенли, който има собствен бизнес – книжарничка в София, връхлита, обезценява целенасочено живота на приятеля си, за да му докаже колко се е провалил. Тази озъбена агресивност на словесните му атаки, маниакалната му обсебеност издават добре прикрит мотив: да докаже на самия себе си собствената си значимост. Непожелал да поеме отговорността да избере свое място в живота и да се усъвършенства в определена област, Димо обезценява усилията на останалите, които са създали свой свят, следвайки вътрешните си потребности в така сложената социална ситуация. Димо е единственият от групата, който е политичен и политически грамотен, но в сравнение с останалите той изглежда като политиканстващ лумпен. Превръща се в отблъскваща пародия на Мойсей, който е готов да счупи черепите на тези, които уж спасява, но да остане в главите им единственият бог – неговият.

Именно Димо ще си позволи да напише на Стефан: „Не си осъзнал, че можеш да служиш на идея и тая идея да е по-важна от собствения ти животец.“ Ето още един пример за отровно клише – ако майката на Стефан повтаря, че щом не си към върха на социалната йерархия, значи животът ти е незначителен (дясното клише), то Димо пък размахва пред лицата на всички друга фраза, обезценяваща живота в най-универсалния му смисъл – лявото клише – животът сам по себе си няма стойност, придобива я, ако станеш „колективен“ тип човек, ако се посветиш на идеологическа кауза. Махалото се люлее между примитива на прагматичния индивидуализъм и примитива на тоталитарния колективизъм в познатия им образ в настоящата цивилизация. Две противоположни точки, но по един и същи хоризонтал, в същността си – посттоталитарни фрустрации. Те поддържат границите на социалния дискурс и в контекста на романа всъщност показват културната изчерпаност на този дискурс, две катастрофирали псевдомитологии, далеч не само в българския им вариант. Показват онтологичната празнота на културни модели, изцяло доминирани от мезосферата – изстрелването на социалното равнище над онтологичното (независимо дали индивидът осъзнава това). Това е диагноза за съвременната културна антропология – световете са болни, ако в тях функционира така преобърната митология. Но тогава – как да се надскочат моделите на един болен свят – да се потърси по-универсален модел? Оказва се, че и тогава човекът може да се окаже отново пленник на илюзията: именно така се случва с историята от Изход, сочеща пътя към Обетованата земя. Самата книга на книгите се приплъзва надолу към света на лъжата. В този роман буквално всички богове падат от пиедесталите си, не остават колективни храмове и пътища на вярата, не остава никакъв завет, който да не е отровен отвътре, който да не е празна черупка.

Романът пресъздава голямото предизвикателство на настоящето, най-дълбоката драма на настоящата култура – в тоталния ѝ разлом единственият център, в който може да се роди жива, фундаментална структура, която ни държи цели и духовно здрави, остава индивидът. Жива, от „правилното“ място – от вътрешния храм на човека. Повече от ясно е, че няма нужда да цитираме мастити мислители и хуманитарни формули, защото можем да използваме израз, който човекът помни от дълбините на времето – да последваш сърцето си. Но всичко това се преживява през културните пластове, които непрекъснато ни придърпват към болестта на света – Стефан и Стенли трябва непрекъснато да се борят с отровата на един свят, който толкова упорито се стреми да ги зарази, да ги убеди, че не са постигнали нищо, че това е „животец“. Обсебен от социалното, светът отчаяно ги натиква в клишето си – границите на индивида са граници на личността – смалява ги до социалния статус. А те са приложили универсалната формула за хармония на човека с живота във всички времена: да направиш избор, който балансира, хармонизира индивид и личност в собствения ти живот, да обичаш и да създаваш в наличната социална ситуация. Но заразата на света има дебели стени в съзнанията на героите и всеки от тях се опитва да се справи по различен начин – някои се изстрелват в небесата от музиката, математиката-поезия, книгите (Стефан, Грета, Павката, Стенли), други си създават илюзия за повече свобода, прекрачвайки стените отвън, но прилепени към стената в съзнанието си (Димо). Затова в романа ще се разпадне всяка илюзия за заедност, защото героите имат различна готовност да се еманципират и от болестта на времето, и от лекарствата, които им предлага светът.

Последните страници на романа са истинско предизвикателство, защото не оставят никакъв шанс на читателя за еднозначни оценки. Героят описва преживяването си като „смаляване“: „Чувствах се смален до инстинктите си. Знаех какво трябва да направя и всичко се заключваше в две думи: да оцелея.“ Но преживяването е толкова властно, толкова цялостно обзема човека, че той интуитивно усеща духа като инстинкт: „Слабост? Не беше… Страх? Не беше… Заповед свише? Може би /…/“ Духът като природен пристъп сякаш го превръща в оръдие на проявлението си, изкрещява чрез човека изначалната истина, че животът е свещен, над всякакви въобразени съображения. Волята на духа, воля без милост, която не може да бъде отхвърлена – и героят се задейства като духовно здрав човек: бори се за живота си. Преживява инициация, „някакъв друг Стефан“ прекрачва извън клопката на „благоприличието“, става „нарушител“.

Поведението на героя може да задейства и друга гледна точка у читателя: да се приеме, че героят деградира, наистина се „смалява“, че би трябвало да остане при приятелите си и в крайна сметка да сподели съдбата им – най-вероятно смъртта. Може би някому ще допаднат крясъците на стрелящия по Стефан Анатоли, с моралното клише на колективната патетична навичност: „Ти си предател!.. Страхливец! Спасяваш жалкия си живот, така ли?“ Други, които вярват, че животът не е случайност, затова няма как да е жалък, че Бог е в природата ни, вероятно биха предпочели по-скоро отговора на Стефан: „Нищо друго си нямам, мамицата ти, идеше ми да изкрещя /…/ Не се чувствам предател и страхливец /…/ Исках да живея! Мамка му, бях си скъп, мамка му!“ Колкото читатели, толкова прочити.

Вероятно финалът може да бъде прочетен като тъжна метафора за несъстоялата се колективна инициация и поединичното оцеляване в българския преход. Но в други огледала историята изглежда различно. Момчешката банда се разпада и в това няма нищо трагично, напротив – 33 е време за истината. Групата е споена поколенчески, а крехките ѝ граници се поддържат от носталгията по детството, от носталгията по онази ера, в която светът все още е цял. В пустинята лъсва истината и уютът на навика, романтичната инфантилност на илюзията не издържат. Още една вечна истина: заедно на всяка цена – това не е „ние“, а патерица за отказа от растежа. Да понесем истината и за себе си, и за ближния, и ако още можем – да продължим да обичаме – живота, себе си и другите. Това е начинът да бъдем наистина „Живи. И цели.“

Тази книга предлага на читателя увлекателна история, в която не е трудно да се огледаме и да открием поне част от себе си, от общия ни живот. В нея има много огледала и няма как да не откриеш отражението си. Въпрос на избор е, дали ще погледнеш само в едно огледало и колко дълго ще се осмелиш да се взираш в него. Романът не те побутва, не натрапва посоки, не разгръща философски концепции, дори финалът остава отворен: на предела на силите си Стефан хуква към спасението и най-после вижда живи човешки очи да се взират в него: „Това е, свърши се – прошепнах. И се свлякох в ръцете му…“ Никакъв коментар. Само още едно огледало.


Корица на „Милост за приятелите“ от Силвия ТомоваИма ли поколение на прехода, или то бе забравено, ако не и предадено? „Милост за приятелите“ е откровен роман, който се вглежда в съдбата на една обикновена момчешка банда от малко градче край морето. Момчета, които търсят, понякога наивно, своето място в един безсърдечен и объркан свят. Това е социално чувствителна книга, която започва като поглед през ключалката, за да разкрие неочакваната панорама на обещаното, но неслучило се по очаквания начин бъдеще. Макар и поставен във времевите рамки на прехода, романът надскача социалните и политически условности, за да разкрие същината на един свят, в който приятелството се размива, идеалите рухват, а спасението е разжалвано до физическо оцеляване… Роман въпрос, роман метафора.

София Несторова


Снимка на Добрина ТопаловаДобрина Топалова

Добрина Топалова е родена през 1958 г. в г. Българово, Бургаска област. Завършила е Българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Живее и работи в Бургас. Автор е на монографиите „Явлението Петя Дубарова. Митът за Поета“ и „Прозата на Керана Ангелова: да си върнем Сътворението“, както и на многобройни публикации – рецензии, изследвания, статии в периодични и научни издания.

September 04, 2017

Anna Hells' Fantasy placeПазителят

Виктор Пелевин

С Пелевин досега имах само някои доста противоречиви срещи, които така и не завършиха дори с едно прочетено след десета страница заглавия. Защо – просто не е моето уиърд изживяване, и такива моменти има. Съдбата на Пазителят вероятно щеше да е същата, ако не беше отчайващо абсурдистичната отдалеченост от абсолютно всичко реално, познато или способно да бъде възприеманo без необходимия един час размисъл над прочетенoто, който ми бе нужен след всяка част на дуалогията за един свят, който може и да е онзи свят. Или мечта на бог, сънуван от друг бог, живеещ в бляновете на трети бог, и така до безкрай.

Сюжетът напомня на Матрицата среща сенките на Амбър, плюс малко Блейд рънър, и много от разни други неща, които са останали само под формата на дразнещи като камъче в обувката спомени без лица или времетраене. Месмер, Франклин и руският цар Павел евентуално в даден момент синхронизират съзнанията си, будейки божествената частица на креативност и създават алтернативен свят, живеещ в сянката на нашия. Илюзията е толкова силна и материална, че въпросните личности избират нея пред ограниченията на първоначалната реалност, и усядат във фантазиите си като в отделно, паралелно измерение, което ние, ходещите и дишащите само каквото ни е дадено, а не каквото искаме, възприемаме горе-долу като оня свят, населен с призраци. Но това, че е фантазия, не значи, че си няма проблеми, правила и ограничения. Просто там са… други.

Технологията съществува, но задвижвана от божествена благодат, като вид енергия, подхранвана от личното щастие. Задоволството е и основната единица за разплащане, което обаче не измества нуждата от разни материални дрехи или уреди за подобряване на ежедневния бит. Е, куртизанките са вариант на био роботи – дистанционно управлявани холографии – игрови режими на изключителни геймъри-фенове на доброто възпитание, забавните разговори и богатите сексуални практики. Кралете на това място са безлики същества с особен произход, който дори и филм на Нолан трудно би визуализирал, колкото и привидно усложнени методи да използва. Времето и пространството се изграждат и контролират, но виж животът си е живот, и може и да се дава, и да се отнема, но не и да се възстановява.

Но като изключим тези нещица – що-годе нормално футуристично-феодално общество с ясни лица на управление, възможности за кариера, щастлив живот и въобще едно положително дишане в задоволителни условия. Или не. Дали светът спира да съществува, когато затворим очи? Дали ние сме богове на собствените си светове, и създаваме всичко около нас като изключително модерни програми в движение, задавайки си интеракции, емоции и сценарии според някое много вътрешно желание? Дали с помощта на собствената си мисъл можем да контролираме какво ни очаква след края, и само лимитите на личното ни въображение ни отделят от най-голямото приключение в подобието ни на живот? Не, тук отговори няма да намерите, но някой и друг допълнителен въпрос, и някое размишление без основание и доказателства, но звучащо толкова дяволски логично – ви очакват в щедри количества. Пелевин определено не е моя вид автор, но в този сюжет има нещо твърде ценно, което вероятно ще ми се разкрие като откровение в някой неочакван момент. Ще си го чакам.


Tagged: Ана Хелс, виктор пелевин, желязната бездна, книги, орденът на жълтия флаг, пазителят, фантастика

September 01, 2017

Anna Hells' Fantasy placeСълзите на дракона

Кръстю Мушкаров

Ново класическо фентъзи, дебют на по-скоро непознат автор, вероятен самиздат или поне през напълно неизвестно издателство, достъпно може би само от едно място в хартиена форма, но и напълно намеримо в електронна  такава – като не знам дали е финалната книжна версия, или предварителна редакция, а също и дали е публикувано със съгласието на автора… Много от вас вече се начумериха, подушващи нещо с потенциала да е странно, недовършено, недостойно за сравнение с англоговорящите фентъзисти, чиито творения поглъщаме за отрицателно време. Но ви призовавам да успокоите малко своя вътрешен хейтър – да, много симпатичен пич е, но понякога си моли да го фраснеш в носа, и да погледнете без предразсъдъци на една създадена с много любов книга, носеща както редица уютно-топли моменти, така и някое и друго разочарование, но всичко е простимо, напълно простимо.

Главните герои в този роман от разкази – моята любима форма на водене на повествование, когато всяка част от разделения в именовани глави текст е годна да се прочете самостоятелно, и свързано, дори и да не е така замислено; можете да срещнете още на корицата – червенокоса красавица и доста симпатичен и миролюбив, поне на пръв поглед, дракон. Историята за необичайното приятелството  между тях е цялостна, но се развива по такъв начин, че приключенията им хем са подредени в логическа последователност, хем притежават и някаква самостоятелност, разкриваща характери, отношения и купища сюжетни нишки, намиращи своя естествен финал с лека отвореност към бъдещето чак на последната страница. Ще е малко пресилено да сравня получения резултат с Вещерът да речем, където навързаните истории в началото на легендата са една от най-добрите интродукции в епос, постигнал национално величие и международно признание. Но реално погледнато Сълзите на дракона си е съвсем не- лоша приказка за пораснали.

Да, всъщност има твърде много приказност в езика, твърде много сегментация на добри и лоши, и твърде щадящи героите обрати, на които след ерата Мартин всички гледаме с малко цинично неодобрение. Но това е фентъзи от старата школа, незлобливо, даващо втори шансове, проявяващо разбиране и милост към падналите и злите, за което естествено после ще се съжалява на някакъв доста важен етап, но пък понякога, само тук и понякога, има и някаква справедлива отплата и ненаказано добро. Имам своите забележки за стила и изказа, колебаещи се между напоследък много дразнещата ме насилена приказност и просто добрия, интелигентен начин да демонстрираш сказание по не-архаичен начин, с който може да се идентифицира читател от всяка възраст и вид, но тези малки неравности по пътя си заслужават най-вече заради много симпатичните герои.

Една девойка с талант, преследвана от местната инквизиция заради този път реално вещерство, се сприятелява напук на природните сили със самотен дракон, избягвайки на косъм това да му стане брънч; в последствие става жертва и цел на местния сатрап, на който съвсем разбираемо му се е приискал дракон за домашен любимец и красавица в леглото, и за разкош в картинката се намесват и местният конвент от опорочени от камъни на силата вещици, вероятно последната жива драконка – явна братовчедка на Смог по характер, и странни ходещи канари с измъкващи се крайници, носещи се наоколо като ракети земя-въздух.  Е, не, не е Конан, нито червената Соня, ако и този паралел си правите, но е история за приятелство, саможертва, тиха обич и взаимно уважение. Невъзможни неща, освен понякога, знаете, само понякога. Ако сте от онези тайни почитатели на тихото приключенстване, без особени кървища, инцести и колене на малки дечица по пълнолуние – Сълзите на дракона е едно приятно допълнение, и разнообразие, доказващо че клиширано и класическо не са лоши думички, щом са направени с обич.


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, книги, кръстю мушкаров, сълзите на дракона, фентъзи

August 31, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоУравненията на живота - Саймън Мордън

Малко е неловко да се чете първа част на нещо много яко, след като вече си прочел неволно втората и общо взето си наясно какво ще се случи. Може да го сторите, за да се насладите на стила на автора и за да видите как точно ще се развият събитията. Аз поне го направих затова.

Новата фантастика, която чета напоследък, сякаш умишлено избягва съвремените теми и сайбърпънкарските нотки. Липсваше ми бързото и брутално действие, мащабността на събитията, смелостта в действията на героите и смелостта на автора да изгради образ на нещо толкова гигантско като изкуствен интелект. Е, всичко това ще го намерите в тази книга.

Главният герой е млад руски физик, който оцелява някак в лондонската Метрозона, и е на прага на революционно научно откритие. Почти неволно се оказва въвлечен в осуетен опит за отвличане на единствената дъщеря на най-могъщия японски (престъпен) бос (там и изобщо, защото Япония вече я няма). Това му създава както нови врагове, така и нови приятели, като всички те са толкова опасни, че ти се иска изобщо да не ги беше познавал. Да, дори и приятелите. Предизвикателствата за и без това болното сърце на Самуил Петрович дори не се изчакват едно друго, а в навалицата от опасности се прибавят Новият джихад на машините и напълно реалната опасност от ядрен удар в сърцето на Лондон. Дребна, но решаваща компенсация Сами получава в лицето на 19-годишната амазонка, която впечатлява неясно с какво, но която застава на негова страна и го брани до дупка от плъзналите ужаси.

Та така, уверих се, че и първата книга е била супер и спокойно мога да се насоча към третата. Някой ден.

пп.
Имайте едно на ум и се пазете от машините. Добре де, това е трудно. Тогава поне от жени с катана.

August 30, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоДунавският лодкар – Жул Верн

Приключенска история от лятото на 1876 в най-добрите традиции на жанра. 

Русенски рибар под унгарско прикритие неочаквано печели престижно риболовно състезание в Зигмаринген, Баден-Вюртемберг. Там той обявява и намерението си да преплува с рибарската си лодка Дунав по цялата му дължина чак до Черно море, като се прехранва само от риболов. Медиен шум и внимание съпътстват пътешествието, но това са по-бледите краски в картината, защото по-същественият акцент е върху: 

а) зверски потушеното въстание на българите от април същата година;
б) тайнствената и неуловима банда разбойници, която извършва дръзки грабежи по целия Дунав, и заради която е мобилизиран най-прочутият европейски детектив;
в) нещастната любов на един рус и синеок българин, който е принуден да бяга от турците и да остави младата си и много красива жена в родния им град, където тя е в ужасна опасност в лицето на местния злодей.

Произведението очаквано страда от класическите детски заболявания на жанра, ако изобщо на това може да се гледа като страдание – добрите герои са много добри, лошите са си лоши и заслужават всички нещастия, които ще им се случат най-накрая. Но докато стигнем до заслуженото тържество на правдата, добрият трябва да премине през множество изпитания за ума, физиката и морала му (побеждава в оспорвано съревнование, спасява враг от удавяне, бяга от затвора след нeзаслужен арест, спасява се от пиратски плен и т.н.), които ще ни убедят, че човек с такива положителни качества непременно заслужава да победи.

Българската нишка и пламенната защита на националната ни кауза трябва да е впечатлила през годините не един и двама млади читатели. Дори се чудя как така модерното днес притопляне на стара манджа като националната не е привлякло наново интереса на разни патреоти към книгата. Което не би било лошо, възпитателно е да се чете качествена литература.:)

Приятно беше да се прочете дори и извън тинейджърска възраст. 

August 29, 2017

Anna Hells' Fantasy placeГрадът на сънуващите книги

Валтер Мьорс

Има една особена порода книги, които те завладяват още преди да си ги отворил, и за които  да ги съдиш по корицата и обичайните задкорични хвалебствия всъщност се оказва напълно правилното решение. Странните приключения на Валтер Мьорс, прочул се в страната си като автор на комиксите Адолф и Малкият Гъз – вече го обичате, признайте си, ви впримчват в топлите си многословни обятия от първото изречение, комбинация от интелигентна и нарочно комична високопарност и изключително ведро, макар и в краските на черното, чувство за хумор. Ако ви се ще да прочетете нещо, което има смисъл от първата до последната дума, без пълнежи, излишества и скучна повторяемост – един град от книги е най-добрият разказвач на истории. Плюс един поетичен динозавър, защото, оказва се, хората не са достатъчно творци, за да живеят в, от, за словото.

Градът на изгубените книги е книга за книгите, разказвани в книгите, от книгите, за книгите. Светът е пряко подчинен на фантазията, добиваща материалност в хартиена форма. Талантът наистина се цени по-високо от всякога, и събира тълпи от почитатели от всеки съществуващ или несъществуващ вид, в същинска колекция от разумни четолюбиви същества, достойна да съперничи по богатство и стряскащ вид на всички видяни във Вавилон 5, Хелбой и Валериан неземни, подземни и извънземни чудесийки, и то взети заедно. Но градът на книгите е и символ на безмилостното книгоиздаване – с издателите, търсещи печалба, а не ценност; с критиците, целящи собственото си издигане, вместо искрена оценка в помощ на читателя; с отхвърлените и позалязли талантливи писатели, готови за жълти стотинки да продават осенената си от божествена искрица душа на платежоспособните, ако и малодушни туристи. Въобще книгописането, книгоиздаването и книгопродаването тук са култ, религия, присъда, болест и проклятие. И ако сте поне малко вътрешно поклоници на писаното слово – ще заформите нова-новеничка мечта къде искате да живеете до последния си дъх, поне в сънищата, поне в бляновете, и ако има задгробен живот – пак точно там.

Ще потънете във вакханалия от нощни четения, силни кафе – специалитети, хранителни десерти и закуски по всяко време на денонощието, диви разпродажби с огромни намаления на милиони непознати заглавия на гигантски купчини, в които да се заровите като същински Скрудж Макдъковци… И не на последно място тук сте и заради страховитите ловци на книги, истински гладиатори-наемни убийци-полу-чудовища, търсещи из катакомбите на града (населени с цели-целенички чудовища, и то винаги книголюбиви, понякога съвсем буквално), най-ценните и редки книги на всички времена. А това са местните Некрономикони, Кодекси, единствени издания, изписани с кръв, пот, сълзи, злато и скъпоценни камъни; разкриващи ужасии, тайни, загадки, огромни любови, и огромни тъги; есенцията на живота и смъртта в книжна форма – съвсем различно ниво на ценност, истински емоции, хербаризирани в мъртви папируси. Безумно е да се опитам да опиша и една десета от чудесата на Градът, но ви гарантирам – тук ще искате да дишате книжен въздух с цената на всичко постигнато в реалността.

В средата на най-активния герой в книгата – Градът, който играе ролята и на мизансцен, но всъщност е най-възхитително богатия образ, който някога ще срещнете; е един дракон, или змей, или по-простичко казано динозавър, обитател на величествени планини, неподминати от магията на словото, създаваща велики таланти, цял народ от творци и усамотени богове на думите, който е тръгнал да търси автора на най-идеалния текст на света. Не, няма да прочетете и дума от него, освен едно изречение, което е основата на величествена одисея, от която  уловима е само малка-мъничка частичка, напълно достатъчна, за да станете фенове на Мьорс завинаги. „Тук започва историята.“

Може да възприемете текста като саркастична картина на настоящия бизнес с книги и думи, може да погледнете на нещата и като на модерна приказка за лека нощ, с която независимо от възрастта ще се „приспивате“ с дни, препрочитайки избрани гениални пасажи, даващи отговори на хиляди незададени въпроси за смисъла на писането като цяло. Но за мен това е едно от новите ми любими фентъзи истории, малко мрачна, много интелигентна, изключително забавна и с най-симпатичните и внимателно изградени герои, с които всеки заклет читател ще се идентифицира за части от секундата, поемайки заедно с тях аромата на книги, мастило и идеи, променящи живота и мечтите. Запомнете името на Мьорс, то ще бъде  вашия винаги разпознаваем символ на най-съкровен книжен сън наяве.


Tagged: Ана Хелс, валтер мьорс, градът на сънуващите книги, книги, фентъзи

August 25, 2017

Anna Hells' Fantasy placeКраят на света

Лаура Гайего

Един лек, почти младежки роман, но от старата школа, пълен с невинно геройство и безразсъдна смелост, а не със спънати кифли и свръхестествени същества с подозрително човешки черти. Дали защото е от изключително екзотичен за средностатистическия читател като произход – испански, автор, дали защото влага женски подход в една история, развиваща се като компютърна игра, с три мисии, няколко битки с босове, решаване на пъзели и срещи с безброй странични мотаещи се лица, обичайно съставляващи зяпаща активно събитията тълпа; тази малка книжка ще ви влезе под кожата, и въпреки че няма да ви остави кой знае какви вълнуващи спомени, все пак ще си заслужава безгрижното четене на плажа.

Ето и малко за историята – веднъж на всеки хиляда години силите, създали света ни, се замислят сериозно дали да ни оставят да продължаваме да го караме през просото, или да ни затрият с едно невнимателно божествено придихание. Освен, когато се яви някоя чиста душа, и реши да извърши най-голямото геройство, на което нашият вид е способен – да се жертва за общото благо с цялото съзнание и желание за това, че ще загуби единственото ценно – дъха в гърдите си. И ако историята знае за един конкретен божи син, загинал ненавременно през нулевата година на съвременната легенда, то през година хилядна неговото място спешно трябва да се заеме от нов кандидат-мъченик, който да не е тих луд, алогичен социопат или с войнстващ синдром на героя по рождение. Мда, и такива се срещат.

Съдбата забърква един много млад монах, почти хлапе – осмокласник по нашите стандарти, един известен менестрел или хуглар по местному, и една красива измъчена девойка, с роднини от магическата част на света ни. Тяхната задача е да намерят три странни артефакта преди да удари часовника на края на първото официално хилядолетие, и то в условия на огромни разстояния, липса на средства, транспорт и късмет, и естествено – една враждебна организация, изгаряща от желание да се запознае със Сатаната и приятели при тяхното пришествие за събиране на вересиите ни като активните биячи на височайшите. И троицата ни неподходящи герои се заема със задачата да спасят света с онзи безгрижен ентусиазъм на скучаещата младеж, вероятно основен мотор на всякакви щуротии от няколко хилядолетия насам.

Не очаквайте шедьовър, а доста приятно и бързо четиво, с много динамика, симпатични герои и мистериозни обрати, преследване, загуба и магии, въобще всичко, което може да ви накара да забравите модерното лесно ежедневие за някой и друг час. Понякога и такива книжки не са никак излишни в домашните библиотеки.

 


Tagged: Ана Хелс, книги, краят на света, лаура гайего, фентъзи

August 21, 2017

Anna Hells' Fantasy placeБелязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…


Tagged: Ана Хелс, белязани лебеди, български автори, българско фентъзи, дракус, елена павлова, фантастика, фентъзи, хорър

August 20, 2017

THE DARK CORNERЛитературен Конкурс "ЗОВЪТ НА ЛЪВКРАФТ"



Условия за участие в конкурса и допълнителна информация:
1. Всеки автор може да участва с един разказ.
2. В мейла, с който изпращате разказа за участие в конкурса, е необходимо да се съдържа кратък текст за това по какъв начин сте вдъхновени (до една стандартна машинописна страница).
3. Авторите, които участват с псевдоним, задължително трябва да посочат и истинските си имена. При евентуална публикация ще спазим желанието им да бъдат представени с псевдонима си.
4. Обем на творбите: от 2000 до 4650 думи.
5. Изисквания към оформлението и файловете: шрифт Times new roman; 12 пункта; разредка 1.5; файлови формати doc / docx / rtf. Разказите задължително да започват със заглавие и име на автора под заглавието.
6. Срок за приемане на творбите: от 20.08.2017 г. до 31.12.2017 г.
7. Очакваме разказите Ви на e-mail: [email protected]
8. Жури: Освен екипа на сп. „Дракус“, в оценяването са включени членове от Клуб на авторите на хорър „Лазарус“. Състав на журито: Елена Павлова, Кети Илиева, Бранимир Събев, Иван Атанасов, Сибин Майналовски, Явор Цанев.
9. Отличените разкази ще бъдат публикувани в самостоятелен сборник, а авторите ще получат авторска бройка от него. Конкурсът е посветен и на преводача на Лъвкрафт – Адриан Лазаровски. Затова, като подарък от издателството, отличените ще получат и книгата му „Сбъдващия мечти“. С изпращането си на разказ за участие в конкурса, авторите предоставят на организатора правото за публикация в сборника.



August 19, 2017

БиблиотекатаЗа храненето на бебето

Ще започна с поздрав към авторката на книгата, която ще ви представя днес, защото се изисква голям кураж да застанеш под прожекторите и да обясниш на дори една майка как да си гледа детето, какво остава за това да напишеш книга, която ще се чете от стотици. „По-здрави бебета. Всичко за храненто от раждането до 2 години“ на Магдалена Пашова очевидно се котира прекрасно сред българската аудитория от млади и амбициозни майки, тъй като малко след като ми беше заета от моя приятелка, получих още няколко препоръки от познати и непознати хора да я прочета. Така и направих! Изчетох я от първата до последната страница – докато приспивах бебето в количката в съседната градина, докато го кърмех и дори крадях от най-ценното време – това, в което мъничето спи, за да разбера и аз какво е мнението на авторката и какви са нейните препоръки.

Откакто съм майка, едно нещо ми стана пределно ясно – по отношение на гледането на деца няма златна среда. Жените, които решават да станат родители, населяват отделни лагери и ожесточено враждуват помежду си, всеки яростно защитавайки своята теория и верую. Откакто пък членувам в една група за майки, забелязах, че да изказваш категорично мнение като на професор е характерно за 90% от женския пол. В случая авторката се изказва авторитено и уверено, изхождайки не само от личния си опит като майка, но и от курсовете и обученията, през които е преминала. В основата на книгата заляга вярата в това, че чистата натурална храна е в основата на доброто здраве – вашето и на вашето дете (с което съм абсолютно съгласна), но, макар да има тактични презастраховки от страна на авторката, често се изпада в крайности. Това е книга, в която има прекалено много удивителни, буквално – този вече толкова рядко срещан препинателен знак, който всява лека паника в читателя. Ако не се подготвиш за бебе шест месеца предварително, ще забременееш трудно; ако ядеш нездравословно, ще има последици за бебето; ако не дай си Боже го захраниш по-рано, край с хармоничната му чревна флора и подобни модерни крайности като забраната да се дава вода на бебе. Разбира се, в това ревю не мога да бъда обективна, защото в някои отношения съвсем не съм съгласна с авторката, но нека подчертая, че обобщено намирам книгата за полезно четиво за млади родители и определено взех много идеи от нея.

Фактите са факти и те са чудесно поднесени на страниците на „По-здрави бебета„. Коя обаче е тази майка, чудя се аз, която ще седне да прави домашно брашно 6 заса във фурна, като сменя хавлиени кърпи и какво ли още не (не претендирам, че съм запомнила механизма за приготвяне правилно, защото не мисля да го практикувам). С това искам да кажа, че макар и с мек език, книгата е крайна в напътствията си. От опит мога да кажа, че забременях от раз в момент, в който изобщо не бях в добра физическа форма и се хранех абсолютно нездравословно. Не разбирам логиката зад това да се забранява вода на кърмаче, защото между „няма нужда“ и „в никакъв случай не давай“ има голяма разлика. Гледам хората на моя възраст, захранвани от четвърти месец, с даване на вода, сокчета и какво ли не – не бих казала, че сме болнаво поколение, а още по-малко, че носим някакви идентични физически белези. По-скоро при всички ни се проявява генът на предишните поколения, отколкото резултатът от захранването в кърмаческа възраст. В същото време обаче харесвам и уважавам препоръките, които Магдалена Пашова дава за самия процес на захранване – каква храна кога е подходящо да бъде въведена, а съм истински очарована от рецептите в книгата, поднесени на читателя със страхотни цветни фотографии, които, признавам, грабват окото и събуждат апетита! (ето и от мен една удивителна)

За мен книгата е четивото на младата майка, която има склонност да се влияе от модерните течения във всяка сфера на живота. Така, както на нас са ни давали биберони с мед или подсладена със захар вода (ужасни практики, но така са учени майките ни), така днес пълното отрицание е мантрата на майката, която инспектира всяко зрънце, което ще доближи устата на нейното отроче. Аз не бих могла да живея с толкова стрес по отношение на дневното меню на детето, най-малкото не мога да си представя как физически ще смогна, да не говорим емоционално. Гласувам „за“ месото от пасищни животни, сезонните плодове и зеленчуци от ферми, забраната на сладкиши и подсладени напитки, но това са основи. Няма обаче да ме видите да правя солети от елда (например) или да държа детето на диета два дни, след като е хапнало зрънчо (не, че одобрявам зврънчото като храна за бебета).

Както виждате, и аз не знам как точно да обобщя емоциите си от тази книга. Може да звучи, сякаш съвсем не ми е допаднала или си позволявам да критикувам човек, който все пак учи другите хора как е най-добре да се хранят, но не това е целта ми. Просто нямам едно-единствено впчатление от книгата. Харесва ми и не ми харесва едновременно. Смятам, че всеки може да извлече доста ползи от нея, стига да пресява и да не се вманиачава. Аз не бих следвала препоръките в нея дословно, но и не бих упрекнала майка, която го прави (е, да, тайно я наричам майка-нацист, но то е с усмивка и намигване). Има и още нещо, което е загатнато в книгата, но ми се струва доста по-важно дори от това с какво храните детето си, и то е движението. Така че, мисля си – по-добре излезте на разходка с детето си, смейте се, играйте, ако и да е изяло цяло парче купена торта, отколкото да изнемогвате над печката в опит да му поднесете поредната порция мега здравословна закуска. И един плод ще свърши тази работа. ;)

Девора


Filed under: Бебета, Детски, Други, български, кулинарно

August 17, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоЛешоядът е търпелива птица – Джеймс Хадли Чейс

Чудесен екземпляр на криминален трилър с приключенски елементи, професионални крадци, фото-моделки и психопат-садист.

Загадъчен африкански милионер има склонност да събира в частната си колекция скъпоценни предмети на изкуството, които краде от световните музеи. Предишният собственик на един конкретен пръстен на Борджиите обаче се оказва прекалено привързан към съкровището си, вика „контра“ и праща свои крадци, които да върнат пръстена от скритото в африканската джунгла имение на милионера. Трупата за обира е от разнообразни специалисти и се води от ослепителна манекенка, която трябва да омае чорбаджията. Да, ама не. Непредвидено изтичане на информация още в началната фаза на операцията довежда до неприятни усложнения на плана, включващи зулуски копия в гърба, заситени крокодили, задействани отровителски пръстени и други нетрадиционни видове транспорт към отвъдното. 

Стилът, в който е режисирано действието, може да изглежда съвсем леко нереалистичен, но ако си припомним, че произведението е романче, създадено за развлечение, нещата стават приемливи. Доволен съм, че и добрите, и лошите получиха каквото заслужаваха. Забавно беше и ще се чете/слуша още от автора. 

Аудиокнигата изразително чете Елена Кирилова.

Английската корица е била по-яка.

Anna Hells' Fantasy placeБогове котки и кучета

Танит Ли

Ретро-стиймпънк с мистика, египетска митология и викторианския живот на нисшата класа, с все насилието, ужасите и болката от ранна детска възраст – така може да се обобщи съвсем кратко една от най-смущаващите и за пореден демонстрираща превъзходството ѝ като автор с богоподобно въображение книги на непрежалимата магьосница на странното и красивото Танит Ли. Подобен текст вероятно никога няма да достигне живот на наш език, но може би е по-добре думите на точно тази история да бъдат усетени в оригинал, така няма да пропуснете нито една нота, или липса на звук, изграждащи картина от огън и дим, кръв и мътна вода, усмивки и вледеняващ ужас, или просто още един Град на изгубените души.

Може би ще си помислите в един момент, че това е любовна история. За съжаление – грешите трагично. Това е може би приказка за не-любовта, за срещата на две сродни души, преродени богове, поддържащи равновесието на цялата вселена, но толкова счупени от живота и използвани от най-гнусните животни на планетата – хората, че парченцата им този път не се съчетават като частици на пъзел. Моментът на разпознаване на любовта на живота ти се събира с мига на вътрешното убийство на всяко съзряващо топло чувство; желанието да променяш и да се променяш за другия издъхва в прегръдките на обсесията за унищожение и забвение; a мечтите за бъдеще, изпълнено със светлина и смисъл се разтрошават на ситно под петите на страха от отхвърляне, от изоставяне, от зависимост и липса на контрол.

Аленото цвете и бялото срещат Портите на Анубис, египетски богове тежко стъпват из отходните ями на западащ Лондон или по-точно безименен град с огромна река, затлачена с подпухнали трупове и вълни от ходещи мъртъвци, отдавна загубили човешкото в себе си. Той е Гневът, момче израснало в безмилостна борба за коричка хляб, насилвано, бито, използвано, пречупено в зародиш, изградило огън от ярост зад фасада от вледеняващо безразличие. Тя е Милостта, нежна и почти безтегловна красота, успяваща да блести като перла в калта, но без да си спести униженията, насилието, грижливото унищожаване на всеки лъч надежда за промяна.

Той е богат справедлив убиец, тя е проститутка със свръхестествени лековити способности. Когато Анубис дойде да затрие света такъв, какъвто го познаваме, само Пащ-Баст може да измоли отсрочка, и точно тези две объркани, уморени и разрушени души ще могат да помогнат, дори без да го съзнават. След което обаче няма хепи енд. Две счупени парчета не могат да създадат едно цяло. Ще имат други животи, ще поемат други пътеки, и от изключителния шанс да усетят истинската, единствената, случващата се на един на милион от човешкия вид любов, ще остане само сив спомен.

За доброволната жертва без сълзи на най-търсеното от хилядолетия съкровище на живота; за унинието пред красотата, когато сме неспособни да я разберем и приемем като реална; за пропуснатите шансове за щастие и приетите с отворени обятия възможности за неусетно самосъжаление – песента на боговете котки и кучета е онази елегия в тъмни зори, която ще чуе само сърцето ви, а умът… той не обича да му бъдат припомняни грешките. Танит Ли е вашата лична тъмна фея – орисница, позволете ѝ да ви омагьоса и отведе зад границите на реалността, където смело живеят мечтите. А смелостта – тя винаги ни трябва, тя винаги ни липсва…


Tagged: Ана Хелс, книги, танит ли, фентъзи, reigning cats and dogs

August 14, 2017

Anna Hells' Fantasy placeКърпена глава

Гай Бас

Ако има такова нещо като веселяшки детски хорър, със супер сладки чудовища с безупречно викторианско възпитание, луди професори, можещи да помнят колкото златни рибки, и диви селяни, които освен за пушечно месо и разгневена тълпа с факли, за друго не стават – то историите за бейби Франкенщайн, наречен уместно Кърпена глава – са вашите нови спасители от сиви дни и безсънни нощи. Да, това са детски книжки, но както всяко добро четиво между редовете си съдържат много неща, достъпни само за претоварените и презадоволени от живота възрастни съзнания. Така де, вместо Чопра, Букай или който там е актуалният гуру за щастие и отговор на битовите неволи, едно раирано дребосъче също може да ви научи да вземате добри решения. И то в картинки.

Като казахме картинки – не, не очаквайте свежи шарени пейзачета, а по-скоро Тим Бъртън вакханалия, където все имате гнетящото чувство, че от някой ъгъл ще ви погледне трупясалата булка. Зловещо, но с онази мярка, идеална за обръгналите на ужасии деца, дето няколко реда зъби, някоя и друга отрязана глава и армии от разкапващи се зомбита няма да ги помръднат и на сантиметър от удобно хлътналия диван. Прелестният сюжет ни отвежда в малко забутано селце с голям замък на хълм, където вместо местният сатрап, живее един откачен учен, обсебен от слепването на разни трупни отпадъци в обща маса ходеща, хапеща и човекоядяща гнусотия. За щастие първото лудогенийско другарче, събудено от електроди, забодени в някои тъмни и неупоменати места, се оказва малко самоуко алхимиче, забъркващо по цял ден отвари за намаляне на кръвожадност, успокояване на нервен глад за човешка кръв, и въобще усмиряващо хищническите инстинкти на току събудените зомбита, превръщайки огромни, обърнати с главата надолу октоподи с осемнайсет реда зъби в кротки събирачи на марки, или вампирофилски кръволоки с пет глави, дванайсет гребловидни лапи и чучур на тайно място, в благовъзпитани ценители на цейлонски чай.

Как точно всяка абоминация, измъкнала се като от див кошмар на Бенисио дел Торо, автоматично се превръща в символ на класическото английско възпитание от еднополов католически колеж – не става много ясно, но това са най-симпатичните, сладкодумни и доброжелателни чудовищенца, които ще искате на всяка цена да поканите на гости и да обсъдите напрежението в кралското семейство, цената на сандвичите с краставичка или актуалната големина на перлите за опера. Та в тази добра компания обаче се намесват злите човеци, които от страх, малодушие или проста киселящина все се стремят да затрият добрите караконджулчета, или да ги направят на циркаджийски експонати, таксидермични упражнения или просто на ситно прецедена каша за прасетата. Не се тревожете, добрите побеждават, и то по ужасно забавен, макар и с малко тъмничко чувство за хумор, начин, което не просто ще разкикоти, ами и ще възпита дребните, и не толкова дребните читатели на хорър приключенийцата в смисъла на разни хубавини като приятелството, саможертвата и зачитането на различността като ефект, а не дефект.

Книжки за различните, по душа и вид, по разбиране и по начин на живот, в мечтите и действителността – и то не глупаво-назидателни, или елементарно-предлагащи смелени на ситно послания за забавени от медийно облъчване съзнания, ами такива, каквито остават в ума задълго, и изникват като решения за толкова много проблемни ситуации и дилеми, причакващи ни в житие-битието. И, да, може би твърде сериозно вземам една колекция от страхотни текстове и илюстрации, но съкровището си е съкровище под всяка форма, и то има място в библиотеката ви, повярвайте – имате нужда от този лъч добрина.


Tagged: Ана Хелс, гай бас, книги, кърпена глава, фентъзи

August 13, 2017

August 11, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоЕх, магесническа му работа – Калоян Захариев

Това е забележителна книга, каквато не сте чели. Макар и да не стои като излят, романът е прекрасен, пък дори и да не достига висотите на Пратчет. (Защо го сравнявам ли? Вие да сте чели друго хумористично фентъзи? Точно така, и аз май не съм. Това ще бъде неизменната орис на всеки, който се пробва в жанра, и дори неволното сравняване няма как да бъде избегнато.) Но този роман има своите си достойнства като много хубава и богата на весели финтифлюшки дърворезба със страшно забавни образи, български народни мотиви, поука и излъчване, пък макар и с леко стърчащи тресчици от обратната страна. Но последното е нормално и дори желателно, защото, както добре знаем от майсторите занаятчии с философски уклон, материалът определя формата.

Защо изобщо да четем тази книга? Заради диалозите, казвам аз. О, диалозите, те компенсират всичко дребно и тленно и издигат българската хумористична традиция  минимум до билото на Гашербрум II! Вечните весели за читателя препирни на селския некромант Лазар и неговия всеотдаен слуга Григор са основната причина да се насладя на книгата до самия й край. Е, разбира се, интересно ми беше и дали ще спасят бебето Радостина, по петите на което, незнайно (в началото) защо, бяха плъзнали купища наемни убийци, че даже и един друг магьосник. Точно защо, как и кой ще ви е приятно да научите и сами, обещавам.

Хуморът на автора не е твърде класически, може би в него има нещо поп-артовско, което не би понесло на предните поколения. Но когато си бил закърмен с холивудска продукция от най-невинна възраст, обръгнал си на драма на 70-тия процент и дебелашки шеги със сексуален подтекст, а еталоните ти за смешност са дадени на съхранение у чернокожи актьори и евреи-сценаристи, то тогава нещата си идват по местата и този роман ще те зарадва истински. А някои сравнения бяха толкова оригинални, че ми се наложи да прочета в Уикипедията какво означава площадът да прилича на Ханой след офанзивата „Тет“!:)

Пак ще намекна, че романът си има своите дребни моментни колебания (кои въпрос на нерешителен стил, кои на побягнала факто-логика), но след толкова смях е нормално човек да махне с ръка и само да се настрои очаквателно за следващото произведение на автора от вселената на Лазар и Григор. Такива книги заслужават да попаднат във фокуса на голямо издателство, което да не жали човешки труд и рекламни средства, за да популяризира толкова забавно произведение на автор с толкова рядък талант. Тъй че, успех на Калоян Захариев и до най-скорошни срещи с героите му!:)

Положено на масата в лабораторията, обвито от лимонов аромат на дезинфектант, бебето плачеше по начин, който караше сирената за ядрена атака да гали ухото като песен на славейче, спечелило „Евровизия“. То не просто плачеше, нито пък ПЛАЧЕШЕ. Всъщност ПЛАЧЕШЕ и ако се съдеше от зачервеното му личице и широко отворена устичка, май нямаше никакво намерение да спира в следващите няколко хилядолетия.
– …
– КАКВО? – провикна се Григор.
– КАЗВАМ: ДОБРЕ, ЧЕ СМЕ ДАЛЕЧ ОТ ГРАДА!
– ДА, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА НИЕ СМЕ БЛИЗО! ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ ДА ВИДИШ КАКВО МУ ИМА?
– КАКВО???
– КАЗАХ…
– ЧУХ КАКВО КАЗА! И КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ „ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ“???
– АМИ ДА ГО ВИДИШ ОТВЪТРЕ. МОЖЕ НЕЩО ТАМ ДА НЕ МУ Е НАРЕД.
– АБЕ ТИ ЩО ЗА МАНИАК СИ?
– ЕЙ, ТИ ГО ПРАВИШ ПОСТОЯННО!
– ДА, НО С НЕЩА, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ НАЛАЗЕНИ ОТ ЛИЧИНКИ! НЕ С БЕБЕТА, УРОД ТАКЪВ!
– ТИ КОГО НАРИЧАШ УРОД, БЕ?
– ТЕБ!
– А ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО СИ, А?
– И КАКВО СЪМ?
– ОВЧИ НЕКРОМАНТ! ТОВА СИ ТИ!
– АМА НИ ПЛАТИХА, НАЛИ? СПОРЕД ТЕБ ОТКЪДЕ ЩЕ СИ ПОЛУЧИШ ЗАПЛАТАТА, А? ОТ СЪЩАТА ТАЯ ОВЦА! Я ЧАКАЙ МАЛКО!
– А ПЪК МИНАЛАТА СЕДМИЦА, ДЕТО ТИ…
– …
– КАКВО???
– КАЗАХ: Я ИЗЧАКАЙ МАЛКО!!!
– ДОБРЕ… А КАКВО ДА ИЗЧАКАМ?
– МОЖЕ ДА Е ГЛАДНО.
Възцари се тишина… ако не броим бебешкия вой, напукващ мазилката по стените.


Книгата можете да получите в електронен вид тук, а още мнения за нея има в блоговете на БлажевMy Fantasy Experience, Талиесин, Неандерталеца и много други.

Anna Hells' Fantasy placeТайната на Ред Хауз

А. А. Милн

Ако именцето Милн изведнъж ви засърбява от вътрешната страна на черепа, с абсолютното убеждение, че някога нещо сте чели от него – не грешите. Ще подскажа – дебело жълто меченце, дребно розово прасенце, тъжно магаренце, невротично зайче, откачено тигърче… Даа, точно така, този Милн, бащата на Кристофър Робин и учебника за психопатични отклонения в детската възраст Мечо Пух. И вярвате или не, татко Милн е изключително добър криминалист от нивото на Честъртън и дори Агата Кристи, оставил на наследниците си само един-единствен, но брилянтен в класическата си фабула роман, разказващ за убийство в затворена стая, без свидетели и почти без извършители, а за трупа – да кажем, че и той е под голямо съмнение.

Разменени самоличности, мистериозни братя, невиждани от десетки години, ексцентрични богаташи, странни тайни тунели, силно подозрителни гости в едно имение, станало почти идеално обмислена сцена на перфектното престъпление. Само че такова няма, и винаги се намесва някой духовен брат на Шерлок Холмс, в случая забележително интелигентен развейпрах с феноменална памет, озовал се на правилното място в правилното време, за да разкрие едно не особено жестоко, нито извратено, още по-малко смущаващо убийство. Но смъртта си е смърт, основанията за причиняването ѝ са от класическата света троица ревност, отмъщение и пари, но умът ви почти то края едва ще побере детайлите, достатъчни за затриването на цяла къща трупове, но все пак причинили само един, и то май не точно правилния.

Стегнато и кратко, повестованието е в онази идеална пропорция, избягваща напълно онзи така обичан от хиляди писатели похват за бога в машината, или височайшото просветление за това кой е натиснал спусъка. Логично, логично и пак логично, до степен да се плеснеш по челото и да си кажеш „Еха, ама аз това го видях, как не му обърнах повече внимание, ама то ще ми избоде очите“. Можем само да съжаляваме, че Милн така и не е развил този си талант и не е направил своя поредица за красивия си начинаещ детектив, който с удоволствие бих наредила до любимците си Поаро, Холмс, отец Браун – и някак – Арсен Люпен. Удоволствие за всеки почитател на загадките и леко кървавите главоблъсканици, заслужава си всяка секунда експлоатация на сивите клетчици.


Tagged: Ана Хелс, а.а.милн, книги, тайната на ред хауз

През прозореца“Задължителни клишета в историческия любовен роман” – Н.К.Перфилова

Един ден разглеждах коментарите за различни произведения в Читанка и пред погледа ми попадна “Задължителни клишета в историческия любовен роман”. Заглавието и коментарите за книгата ме заинтригуваха и се зачетох. Макар и под формата на роман, книгата е сравнително кратка и върви бързо.

Лидия е инженер по професия, но литературен блогър за забавление. Тя обича в свободното си време да прелиства булевардни романи и после да ги усмива в жлъчни ревюта. След едно негативно ревю към авторка на исторически любовни романи, пишеща под псевдонима Кристина, нещата се променят. Лидия е запратена в историята от романа за наказание и за да се върне към сегашния си живот трябва да събере двамата главни герои. Тя се намира в неопределено минало, в неопределена страна и е в ролята на злата братовчедка. На пръв поглед изглежда много лесно да събере невинната и красива братовчедка със своя годеник, но в последствие нещата доста се усложняват. Заформят се различни любовни интриги и дори убийство. Времето тече, а Лидия се оплита във все по-объркани отношения в опита си да се прибере у дома.

Грабна ме идеята за усмиване и иронизиране на клишираните любовни сюжети. В началото книгата вървеше динамично и ме забавляваше. След средата обаче сякаш сюжета забоксува, започна да дотежава и доскучава. Края никак не ме изненада, но пък доста ме разочарова, изглеждаше като кръпка. Авторката е загубила контрол над историята и използва клише, точно като тези, които усмива, за да я приключи. В опита да избяга от едни клишета се е озовала в противоположните, но също толкова изтъркани похвати на натуралистичните секс сцени и използването на циничен език без нужда. Идеята е имала потенциал, но в сегашния вариант той за мен е похабен. Макар да е кратка по обем и да се чете за 2-3 часа не бих се осмелила да я препоръчам. Но пък ако търсите неангажиращо забавление за плажа или край басейна може да и дадете шанс, ще я намерите в Читанка на този линк цък.

Разрових в интернет за повече информация за автора, но единственото, което намерих са постове с откъси от книгата в различни форуми. Правя заключение, че това е лично творчество на млада авторка, която се саморазпространява. Дано след не особено ласкавото ревю и аз не се озова в нечия книга. 🙂


August 08, 2017

Anna Hells' Fantasy placeНеестествени твари

Преди всичко нека разсея една блестяща заблуда, плод на художественото оформление на корицата, наглед малко недодялано, но успяващо без капка съмнение да ни убеди, че в ръцете си държим нов сборник на великия майстор на странното Нийл Геймън. Не, това не е книга на Нийл, а събрана от Нийл, включваща негови любими автори, повечето от които откровени индита и толкова локално специфични, че внасят неразбираема екзотика, трудно оценима в повечето случаи. И с това ми шерлокхолмско откритие, след което, ако вече сте си купили книгата водени основно от Нийл идеята, може би се чувствате мъничко тъпо, бързам да ви убедя, че всъщност колекцията не е никак лоша, доста различна е, разнообразна, и, ами, по-скоро си заслужава.

Сюжетите са от всякакъв тип и род, но винаги леко обикалящи около темата за чудовищата, къде познати, къде – абсурдно появили се отнякъде с неясни цели, но някак винаги гладни и кисели на човешката раса. Дали ще е месоядно петно, изникнало изключително неуместно в гостната на саможив английски благородник, или грифон с безупречни обноски и огромно желание за просвещение на масите, а може и хаитянска хамадриада, помагаща на една жена да се осъзнае като такава в онези тъмни години на срама и неясните желания, разкъсващи подрастващата мини богиня – краят ще е малко неочакван, но не и съвсем непредвидим, вземайки предвид броя на зъбите на квадратен сантиментър у странните създания на въображението и мрака.

Чудовища има от всяка форма и размер, понякога зли френски велосипеди и агресивни закачалки, друг път – съшита фигурка от частици мъртва кожа на отдавна забравени животни, но най-често е нещо, което ни дебне в огледалото – като прелестната лейди Смърт, чиято позиция е отворена само за хора с кухи сърца, или змийските божества, търсещи своя човешки дан насред усойни места, и дори понякога фениксите – символи на цели скрити цивилизации, попаднали под угрозата да бъдат буквално изконсумирани от нашето си надземно отборче човешки малоумници с пари.

Неестествените твари се допълват и от любезни влюбени върколаци; хладнокръвни магьосници, успяващи да предизвикат божествените пантеони в няколко свята едновременно; древни демони, прехранващи се с каквото изпадне из тучните английски поля; паралелни измерения на постоянно променяща се реалност, под звуците на смеха на странния папатукан; сиви мъже търсещи цветни души, за да придобият шарен живот; галактически ловци на изчезнали животни, открили не просто измрели, ами несъществуващи такива; свръхразумни ята от оси, можещи да затрият и нашия свят, ако им се даде малко повечко време; и зверове с размери, твърде трудни за преодоляване от неизрастналите в техните сенки.

В такава компания приключенията и странностите просто извират от всяка страница, понякога забавни, понякога – натъжаващи, но обичайно стряскащи и създаващи нови източници на писъци, или поне някой и друг тягостен кошмар, обливащ в ледена пот и оставащ да гнети и през будната част на деня, скрит в джобче от подсъзнание. Не е Геймън, не е, но е нещо, което той би чел с удоволствие, и тук идва моментът на искрената фенщина – до каква степен ви се влиза в обувките на любимия автор, и можете ли да го видите през очите на събрата читател, споделящ своите предпочитани текстове почти на равна нога.  И точно тук решението за успеваемостта на експеримента в ръцете ви е лично.


Tagged: Ана Хелс, книги, неестествени твари, нийл геймън, фентъзи

August 04, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЗуу сити

Лорън Бюкс

Чудели ли сте кои са хората, които пишат онези сърцераздирателни истории за негърски принцеси, чиито ужасни нови и напълно нелигитимни правителства им блокират милиардите, и те имат нужда от съвсем малко ваша помощ под формата на сметката ви, за да се промъкнат покрай закона, и да живеят отново щастливи и доволни, за което разбира се ще бъдете възнаградени щедро; или за горките сирачета, осакатени от някакви други военни хунти тип развилнели се черни ледени зомбита, за които има осигурени милиони, но нямат достъп до средствата си, освен ако вие не се съгласите да им предоставите някакви сметки или скромни суми, за което ще бъдете възнаградени щедро; или която и да е история с негроидни жители на мрачната Африка, за която повечето от нас знаем, че там все се бият за нещо, поголовно измират от СПИН и са вечно недохранени, но посмъртно не можем да направим разлика между нигериец и чадец, а ако добавиш и зимбабвиец, конгоист или местен юарец (не от европейския бял вид), то работата опира до бой на негри в тъмна нощ, и горките ни бели мозъци блокират разпознавателния софтуер до краткото „едни черни там“. Та ето ви фентъзи за едни черни там.

Независимо колко расистко звучи, всъщност е доста интересно и новаторско да се работи от гледната точка на истинските жители на Африка, поставени в откровено фантастични условия. Зуу сити си е доста суров ноарен ърбън, нещо като Филип Марлоу на особено странни хапченца, и то ако същият беше супер готина и нахакана мацка, бивша журналистка, бивша наркоманка и по стечение на обстоятелствената – убийца на брат си, за което не се говори много. В света на Зуу, когато убиеш някого, към теб бавно, но сигурно се запътва животно, което може да е пингвин, газела, пеперуда или хлебарка – ще дойде, ако ще от другия край на света за едно денонощие, и ще ти напомня до края на дните, че отнемайки живот дамгосваш собствената си душа завинаги, много по-трайно от което и да е наказание, което някоя съдебна система по света може да наложи. А сещате се, че в недрата на Африка – е, признавам, тук действието се развива във футуристично упадъчен ЮАР, който се пада някъде в петите на същата; такива неща като съд, присъда, затвор, са доста леко намекнати и бързо отичащи се в канализацията на полагащото се време.

Та нашето тъмно момиче живее в копторите на своя град, работи, спи, прави любов и се опитва да води някакво достойно подобие на живот, но не ѝ се получава особено, тъй като нейният грях има формата на всъщност доста симпатичен ленивец, с който са в плътна телепатична връзка и когато може животинката помага, но в повечето време я кори, като призрак на претенциозна леля, дето докато си жив ще ти опява да си срешеш косата, да си смениш тениската и да ядеш нещо здравословно, и то завинаги току иззад рамото ти. Зинзи има една специална магия – която също идва с проклятието на анималистичната съвест, и в нейния случай е, че може да намира изгубени предмети, а идея си нямате колко добър профил можете да направите на един човек само по информацията какво си е позволил да загуби в живота си – книга, химикалка, оръжие, дете, себеуважение…

Затова и особеният ни частен детектив се занимава с издирването на изгубени пръстени, замотали се дечурлига или забравени ключове за колата, докато наистина бива въвлечена в огромна в мащабите и злокобността си криминална схема, в която участие имат не просто разни баналности като наркотици, трафик на хора, побой, фалшиви пари или някое и друго убийство на свидетел, ами се намесват и много тежка черна магия, жертвоприношения на хора и животни, заиграване с един от основните силови потоци на смъртта, идваща да прибере анимализираните и покрай тях всичко наоколо, и въобще океан сурова невъзможност, която дори и бъдещата нереалност трудно може да преглътне без да се задави.

Зуу сити е криминален и мъничко любовен, но по много обран и отчаян начин, имайки се предвид къде се развива действието, роман, който ужасява, огорчава, отвращава, но занимава ума, карайки да се замислиш – да, това е доста объркана история, с толкова шантави елементи, но като махнеш нереалното, това което остава е меко казано смущаващо за всички обичайно бели и прилежно научили се на антидискриминация, толерастия или простичка емпатия към ближния, поради модата, не за друго, и е… ами, възможно, и вероятно достоверно. Не, че ще хукнете да дарявате за гладните сомалийчета, изпосталелите угандийчета или нещо друго болно, накацано от мухи и с изпъкнало коремче, но ще се усетите за малко неудобно от това колко много имаме заради едната локация и цвят. И се молете, ако дойде моментът за анимализация някой ден, да не ви се падне нищо по-малко от ротвайлер, че в затвора законът на джунглата придобива доста еротични нюанси като в пошъл виц за слон и мравка. Мда, точно този.


Tagged: Ана Хелс, зуу сити, книги, лорън бюкс, фантастика, фентъзи

August 01, 2017

През прозореца“Смърт в сенките” – Вал Макдърмид

От доста време ми се чете хубав трилър, който да ме накара да прелиствам страниците с нетърпение и да не мигвам до късно през ноща в опит да предугадя развръзката. Пред погледа ми попадна “Смърт в сенките”. Коментарите за книгата не бяха много ласкави, но аз все пак реших да дам шанс понеже сюжета ме заинтригува.

death_in_the_shadows

Доктор Фиона Камерън е специалист по психологическо профилиране. Работата и се състои в изготвянето на статистически модели, базирани на поведението на серйни убийци. С помощтта на моделите изработени от нея полицията може по-бързо да свърже отделните случеи и да залови убиеца. И докато Фиона работи по различни реални разследвания, то нейният любим Кит се занимава със създаването на изцяло измислени такива. Той е известен автор на криминални романи и трилъри. Всичко върви почти идеално в объркания и белязан от призраци живот на Фиона, докато не се появява нов убиец, който може да разруши крехката хармония. Някой избива автори на криминални романи използвайки похвати описани от тях самите в книгите им. Времето безмилостно тече, а никой не търси убиеца. Кит може да е следващия в списъка му.

Резюмето на книгата предвещава динамичен сюжет, пълен с реалистични образи. За съжаление тук очаквания и реалност поне за мен доста се разминаха. Книгата наистина има динамични част и интересна идея за сюжет, но много по-голямо внимание се отделя на драмите и любовните терзания на главните герои, всичко това измества фокуса от криминалното разследване. Главната героиня е представена едностранчиво и идеализирано за сметка на всички останали.  Тя е представена като разумна и безгрешна, при все, че на моменти се държи нелогично, непрофесионално и напомня разглезено хлапе. Цялото действие върви някак мудно и прекалено описателно, а развръзката е описана набързо. Създаде ми усещане, че не това е важното и чаканото в историята. На моменти се чудех дали чета трилър или чиклит с елементи на кримнално разследване, което за мен беше огромен минус.

Изказът на авторката е приятен и описателен, но самото изграждане на историят беше малко неясно и объркано. Има три различни похвата за представяне на събитията – откъси от трилърите на авторите, избрани за жертви; основната история и откъси от дневника на убиеца. Идеята за такова разнопосочно представяне е страхотна, но за съжаление не се е получила добре. Всичките откъси звучат почти, да не кажа изцяло еднакво и трудно може да се направи разлика между отделните части, ако шрифта не се променя.

За съжаление това не е моя тип трилър и аз ще трябва да продължа да търся такъв. Бих се поколебала да посегна към друга книга на авторката, въпреки че отзивите за другите и творби са доста по-добри.


July 31, 2017

Anna Hells' Fantasy placeОбаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, книги, мариян петров, обаждане от ада, фантастика, хорър

July 30, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоМегре и сянката върху пердето - Жорж Сименон

Още една криминална загадка за Мегре из парижките потайности. След като я довърших, на по-преден план в съзнанието ми останаха да се носят няколко картини. 

Едната съдържа палта, ръкавици и лули. Мокри паважи, строги порядки и танцьорки от вариететата, които понякога се оказват по-принципни и консервативни в действията си дори и от законните съпруги, които пък понякога незаслужено и без да се усещат прекаляват с претенциите си към половинката.

Другата е на стара сграда на пощад Де Вож с множество наематели, високи тавани, портиерка и лабораторията на убития във вътрешния двор. Много прозорци гледат натам и със сигурност някой е видял и друго, освен сянката на трупа върху пердето. Кой, защо и как? Кой е убил богатия собственик на лаборатория за серуми и е опразнил касата му? Къде са изчезналите оттам триста хиляди франка? Какво се крие зад недомлъвките на всеки от разпитаните? Какво ценно знаят Лудата, Клюкарката и Портиерката?

Северната гара, площад Пигал, цинични служители на закона и едрият силует на Мегре, който е твърде жалостив за професията, която упражнява. Обаче елементарни препятствия като истерични кризи и странни завещания, които изскачат от нищото в последния момент, са последното нещо, което ще го отклони от вярната нишка.

Аудиокнигата чете Мира Михайлова.

July 29, 2017

Човешката библиотекаКой ден е днес…

Приятели (:

Атанас П. Славов, двигател на алманаха „ФантАstika“ и Дружество на българските фантасти „Тера фантазия“, дългогодишен творчески ръководител на клуб „Иван Ефремов“, автор на сборниците „Мигновечност“ и „Пентаграм“ и на стотици фрактални картини, един от създателите на Човешката библиотека – нашият Наско 🙂 – днес навършва 70 години.

А знайно е, човек и добре да живее, навърши ли 70, приятелите му спретват възмездие.

Ето Насковото:

Гранд-майсторско свидетелство за живот, посветен на фантастиката и нейното бъдеще

Наско, тате, батко, Приятеле – да хилядиш!

(Че поне една десета от визиите си за Следващото да сбъднеш… да сбъдваме заедно.)

От името на цялата завера,
Кал)))

П.П. Горното възмездие съвсем не изчерпва з(а)верската ни изобретателност. Мъченията, пардон, празненствата тепърва започват…