Хумористична история на българите - Райко Алексиев

- Кес къ се сет гюрултия, мон ами?

Смартфоните ни са препълнени с икони, зад които се крият крадци на време и вредители, размътващи бистрите потоци на сутрешните ни съзнания. Фейсбук е фалш, туитър е его, пощите - бреме. Моментът, в който по технически причини не можах да си изгубя малкото часове свободно време там, ми се стори дълъг като епоха. Имах време да говоря с приятели и да бъда отдаден на разговора, да дочета на спокойствие незавършена от месеци книга, да прегледам два забавни кратки текста, за които от седмици исках да дам мнение. Да обърна внимание на хора, които са били добри с мен.

Райко Алексиев е бил такъв човек - бил е добър с хората, забавлявал е ги е, създавал е и е работил с текстове, давал е мнение по всички въпроси. Хумористичната му трактовка на историята на България може да ви заприлича на краткосмешната история на Веранов, с разликата, че тази на Райко Алексиев има и смешни картинки и всичко му се разбира. Тя също като другата не би понесла на някои чугунени глави, за които такива понятия имат друг единствен формат и мярка. За щастие ние не сме от тях.

Книгата има и ново издание, и ако решите, че Българската история може да ви забавлява, спокойно може да си я набавите и да се насладите. Историята като цяло мен вече много трудно ми удържа вниманието, но пък Райко е от типа титани, на които не мога да спра да се възхищавам.






Грибоедовата класика „От ума си тегли“ очаква читателите си

Автор: Александър Грибоедов

Година: 2024

Характеристики: 274 стр, формат 115 х 180 мм

Преводач: Димитър Подвързачов 

Художник: Ваня Йозмен 

Редактор и съставител: Стефани Стефанова 

Анотация:

Плод на седемгодишен труд, коме­дията на Грибоедов е преживяла автора и времето си, като всяка класическа творба. Не само художествените ѝ достойнства, но и жизнеността на съдържанието ѝ, дълбокият социален смисъл ѝ отреждат вечно битие между бисерите на руската и световната литература.

Книгата съдържа множество статии, посветени както на отделни актьори, участвали в представленията, така и анализи и коментари от гледна точка на актуалността на пиесата и нейните художествени достойнства. Статиите са търсени и подбирани от стотици издания на периодичния печат в България от последните около 100 години.

Книгата представлява цялостна панорамата, която освен текста на пиесата, съдържа статии, които хвърлят светлина върху темите и театралните търсения на публиката и творческите колективи в страната.

Изданието съдържа подробна информация за творческите състави, поставяли пиесата на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ през годините.

 

Артистът Любомир Фърков на 70: „За ролята на Бубиков от „Кучешко сърце“ обикалях улиците в Русе и наблюдавах бездомните кучета. Хората мислеха, че съм луднал.“

Източник снимка: Драматичен театър Търговище

Любомир Фърков е роден на 30 септември 1954г. в София.

През 1980г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в първия актьорски клас на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев и по разпределение постъпва в трупата на Видинския драматичен театър. В продължение на три сезона там играе в повече от 10 спектакъла. Следват седем сезона в Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе, където работи с именитите режисьори Слави Шкаров, Стоян Камбарев и Елена Цикова.

За ролята си на Бубиков в „Кучешко сърце“ по М. Булгаков, реж. Слави Шкаров, получава наградата на САБ за най – добра поддържаща роля през 1987г.

През 1992г. постъпва на работа в Сатиричния театър в София, където работи 20 години.

Номинация в категория „Най – добра мъжка роля“ за Държавния чиновник в „Животът, макар и кратък“ по Станислав Стратиев, реж. Денислав Янев, в наградите за хумор и сатира „Златен Кукерикон“ 2021.

От 2022г. е част от трупата на Държавен драматичен театър – Търговище.

Освен безбройните роли в театъра участва и в много филми и сериали, между които „Баш майсторът“, „Тесни обувки“ и „Дамасцена“.

Женен за актрисата Даниела Горанова.

 

Източник снимка: Драматичен театър Търговище

Кога и как решихте, че искате да сте актьор?

Баща ми, който нямаше нищо общо с актьорската професия, изпитваше голям пиетет към българските артисти, които познаваше главно от телевизията. Имаше дори снимка с автограф от голямата Леда Тасева и тази снимка поставена в рамка  дълги години бе окачена в хола като картина. Явно повлиян от този интерес на баща ми, като дете започнах да изрязвам снимки от списания и вестници на артисти, главно филмови, без да имам никаква представа каква им е кариерата.

Вече като ученик в гимназията започнах да гледам различни театрални представления и да колекционирам програмки. Те бяха като малки списания – със снимки и информация. Фаворит ми беше Сатиричния театър – знаех имената на всички артисти, които бяха там по онова време.

А когато дойде времето за кандидатстване нямаше никакво съмнение, че мястото е едно: Театралната академия. Никога не се е налагало да коментираме с роднини и близки къде искам да уча. На всички им беше ясно още от раждането ми, че ще стана актьор.

Писатели и драматурзи, които са Ви вдъхновявали през годините?

Десетки са писателите, които са ме вдъхновявали. Като по – малък четях много Майн Рид, Джани Родари, Жул Верн, Марк Твен. От българските писатели съм се възхищавал на Йовков. Вазов, Димитър Талев, Алеко Константинов, но най – силно влияние са ми оказали разказите на Гогол и Чехов и винаги съм се обръщал към тях, когато съм работил върху някоя роля.

Колкото до любимите драматурзи … океан от предпочитания!

Шекспир, Молиер, Чехов, Гогол, Радичков и Стратиев. Споменавам само тези, които според мен са емблеми в театъра и най – много са ми помогнали в творческия път. Това са титаните формирали моя вкус към трагикомедията и реалистичната фантастика като жанрове.

Кои са най – важните уроци, които научихте от преподавателите Ви в театралната академия?

Моите учители в театралната академия са проф.Крикор Азарян, Тодор Колев, Елена Цикова и последната година на обучението Иван Добчев. Много мога да говоря за тях и благодарение на тях аз съм в голямото актьорско семейство на Театъра.

Те ме научиха на труд и дисциплина. Коко Азарян винаги е казвал: ,,Може да си много талантлив, но ако си мързелив и не спазваш ред, нямаш нужното  уважение към колегите и към целия процес, си загубен, театърът те отхвърля.“ И още нещо: „Паузите в театъра са много важни, използвайте ги! В тях можеш да кажеш всичко без думи“.

От великия Тодор Колев съм запомнил, че театърът е за бегачи на много дълги разстояния, маратон и трябва воля, упоритост и силен характер!

Невероятни преподаватели! Някои вече ги няма между нас, но те са с мен и винаги ще бъдат.

Източник снимка: Драматичен театър Търговище

Какво беше усещането, когато разбрахте, че печелите наградата на Съюза на артистите за ролята си на Бубиков в спектакъла „Кучешко сърце“ с режисьор Слави Шкаров? На колко бяхте тогава?

Бубиков е една от любимите ми роли. С нея нещата се получиха като с магическа пръчка, без напрежение, без творчески терзания, всичко беше леко и просто.

Имаше един период по време на репетициите, когато обикалях из улиците на Русе и наблюдавах бездомните кучета. Хората ме гледаха със смесени чувства и откровено си мислеха, че леко съм луднал. Само че без тази лудост, творческата, трудно биха се получили добри резултати. След репетициите се събирахме всяка вечер и до късно говорихме, спорихме за пиесата. Тогава бях на 33 години.

Не съм очаквал да получа  наградата, но когато разбрах бях безумно щастлив. Не само аз, а и целият театър. Церемонията се състоя пак на 27 март, пак в Народния театър, но в салона присъствшеа почти цялата трупа на Русенския театър. Наградата ми връчи лично актрисата Ванча Дойчева, която по това време беше председател на Съюза на артистите. Приех го като признание за труда на всички от спектакъла.

Къде се чувствате по – добре: в театъра или на снимачната площадка? Защо?

Театърът е мястото, където се чувствам прекрасно, това е моят дом, моят храм. Тук мога да плача, да се смея, да крещя и да мълча. Всяка вечер завесата се вдига, после идва времето, когато тя отново се спуска и идва тишината …. но само до следващата вечер. Като слънцето и луната.

Има нещо магично в театъра. Това е живият контакт с публиката и онези искрящи очи  в салона. Тази химия не може да бъде заменена с нищо друго!

Иначе зад камерата се чувствам комфортно, но там емоциите и законите са други. Там може и 200 дубъла да направиш докато нещо се получи. Много съм снимал, но нито киното, нито телевизията могат да те накарат да полетиш така, както сцената може!

Източник снимка: Драматичен театър Търговище

Познат сте на публиката с десетките си сатирични роли, но ще отпразнувате юбилея си с един от най – драматичните образи в американската драма – Ефрем Кебът в „Страст под брястовете“ на Юджийн О’Нийл. Това ваше предложение ли беше и как се подготвяхте за ролята?

Както в лекарската професия има различни специалности, така е и при нас, актьорите. Едни са драматични, други – поетични, трети – комедийни, а има и силно трагични. Много често колеги правят опити да сменят амплоато си. На някои им се получава, други просто могат само едно.

При мен да изляза от комфортната си зона дойде като предложение от режисьора Денислав Янев, с когото имаме вече сериозна творческа биография. Поверявайки ми ролята на Ефрем Кебът в спектакъла ,,Страст под Брястовете“, той пое много голям риск, защото аз съм ярко комедиен артист. Кебът е герой диаметрално различен от мен като характер, като вяра, като  глас и дори на външен вид. Разбира се, приех това предизвикателство много сериозно, защото такива роли се играят веднъж на 30 години. Доверих се изцяло на Денислав, както незрящия се доверява на  този, който го води. Задълбочено и професионално се отнесох към целия процес. Дали сме успели, ще каже зрителят.

Кой е най – големият комплимент, който сте получавал от почитатели?

Бях в Русенския театър и комплиментът дойде от Слави Шкаров.

Първа репетиция на маса на пиесата ,,Дванайсета нощ“, аз играя Малволио. Идва моментът за големия монолог: как Малволио ще се представи на графинята с жълтите чорапи. Аз ставам и разигравам този монолог, като за представление, с научен текст и импровизиран от мен мизансцен. Всички колеги онемяха, настъпи пълна тишина. Слави Шкаров към помощник –режисьорката: „Милке, този епизод се прескача до края на репетициите. Отива на премиера!“ и последваха аплодисменти!

Откъде идва запомнящата се фамилия?

По бащина линия рода ни идва от китното селце Доспей, то е на 5 километра от Самоков.

Къщата на прадядо ми е била на един голям баир и този прадядо с такава скорост е изкачвал баира от площада до къщата си, че са започнали да му викат, че не ходи, а хвърчи. И така са зпочнали да му казват Иван Фръковия.

Днес вече сме Фъркови, „бързо ходещи“.

Следващите дати за спектакъла „Страст под брястовете“ по Юджийн О’Нийл са 30 – ти септември в ДТ – Търговище, 3 – ти октомври в Театър „Българска Армия“, София и 12 – ти ноември в ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора.

 

 

 

 

„Паметта на Истанбул" от Ахмед Юмит

 


  В книжните среди има няколко големи спора, един от които са бележките под линия. Аз съм от читателите, които обичат бележките под линия и никога не съм се дразнила на такава. Е, дойде денят, в който ми се повръщаше от дебилни бележки под линия – в този роман. Само заради тях ми идеше да запокитя книгата в стената. Бележките под линия изобилстват и се вмъкват на тотално неадекватни места, и са напоителни с информация, която няма отношение към самата книга. За едно четиристишие, например, служещо за епиграф, не е достатъчно да разбереш, че е написано от Яхия Кемал Беятлъ (1884–1958), разбираш и, че е ИЗВЕСТЕН турски поет. Освен това, ти се пояснява, че е роден в Скопие, че е учил политически науки във Франция, работил е като университетски преподавател в Истанбул (от 1915 до 1923 г., да не се объркате и да решите, че е от 1916 г., сакън) , а през 1923 г. е избран за депутат във Великото народно събрание на Турция. Бил е и дипломат във Варшава, Лисабон и Мадрид между 1926 и 1935 г., също и в Пакистан от 1946 до 1949 г. Всичко това е за един ШИБAH ЕПИГРАФ!
 
  Или друг пример – в текста се споменават мимоходом тестове с луминол, които пак нямат отношение към действието, но в бележка под линия ни се обяснява, че луминолът е химикал, който при взаимодействие с хемоглобина в кръвта блести зеленикавосиньо, също че се използва от криминалистите за откриване на следи от кръв, които са невидими с просто око и този химикал се напръсква върху обширно място в пълна тъмнина, за да се вижда реакцията. Това, че всичко това може да се сведе до „Луминолът е химикал, който се използва от криминалистите за откриване на следи от кръв, точка“ няма никакво значение, защото може да изгубим времето на читателите, които така и така се хванали да четат тая книга. Самата книга е претъпкана с удивителни знаци като ученически лексикон и супер тъпи диалози. Да не споменавам идиотските обръщения от типа „Мила ми Зейнеб“ или „Скъпи ми Али“, които са перманентни. Кой изобщо говори така в ежедневието си, ега ти?! И дори и да съществува такъв човек, никой не може да ме убеди, че е присъщо за всеки втори. Това вече не знам дали е решение на преводача или самият автор мильосва по дифолт, но аз не можах да издържа и захлопнах окончателно „Паметта на Истанбул“. Дори мисля, че заслужавам някаква награда, че прочетох половината книга. 
 
DNF

„Ким Джийон, родена 1982 г.“ на Чо Намджу

 

 Корица: личен проект

 Нямам представа как ще е точния превод, но след като порових набързо, открих, че според правописа по системата на Маккюн-Райшауер, името би трябвало да е Джийон, така че ще импровизирам, че заглавието на български е „Ким Джийон, родена 1982 г.“. Докато търсех това (по някаква причина бях почти убедена, че е Чеюн, Чеон или нещо подобно 😁), открих любопитният факт, че Джийон е било най-популярното име за момичета в Южна Корея през 1970 г., на трето място през 1980 г., и все още е сред най-популярните имена. Нещо като нашето Мария. Мисля, че това е много умел похват, за да се превърне книгата във вид огледало за южнокорейското общество и тази безликост на главната героиня да послужи за илюстриране на универсалността на опита ѝ.

  Самата книга е интересен, осветляващ поглед върху това как женомразката култура съсипва жените. Животът на Ким Джийон е хроникиран от раждането ѝ до майчинството, и показва как за това време тя постоянно се сблъсква с вкоренения сексизъм и неговите последствия. Те отекват през целия ѝ живот, независимо дали е търпяла съученик, който я тормози, защото я „харесва“ или трябва да избере между кариерата си, за която е работила усилено, и това да има дете. Чо Намджу предоставя много примери за институционализиран сексизъм и мизогиния, които кумулативно са повлияли толкова силно на Джийон и нейната психика – мъжете се смятат за по-висши от жените в почти всеки аспект на корейското общество, и Джийон е обект на долнопробно поведение от колеги, учители и съученици, умишлено е пропусната за повишение и става домакиня, въпреки че харесва работата си и няма особено желание да напусне, за да гледа детето си. Въпреки, че всичко е обусловено от корейската култура, за мен не беше чуждо или отдалечено, напротив – почти всичко ми беше близко (дори прекалено), защото съответстваше на личните ми преживявания и съм убедена, че всяка жена ще усети същото, защото и нашето общество не е надживяло патриархалните си порядки.

  Не оценявам тази книга по-високо, защото не отговаря на читателската ми диспозиция (или натюрел). Безстрастната и оскъдна проза, смесена с полова статика, ми беше като повърхностна документалка. Езикът е прост до степен на клиничност и въпреки, че виждам как това работи за историята, то не кореспондира с мен. От друга страна, фактът, че книгата е предизвикала такъв обществен резонанс в Южна Корея, предполага, че този стил и представяне са си свършили работата, така че моите усещания са нито меродавни, нито обективни.

 Ако не друго, тази книга излага способите, по които структурите на потисничество – в случая патриархат – се вкореняват в хората, последиците и ефектите им, и изводът, че трябва да премахнем социалните несправедливости. Отчитам като минус това, че Чо Намджу не казва как, но явно не това е била целта ѝ. Без оглед на субективните ми негативи обаче, бих препоръчала „Ким Джийон, родена 1982 г.“ на всеки.

 


 

„Вегетарианката“ на Хан Канг

 

 Корица: личен проект

“– Сънувах нещо.”

Тази книга ме разби на парчета. Четох я със затаен дъх, усещайки как дланите ми се изпотяват все повече с всяка следваща страница. Започнах я миналият петък, вечерта, и я довърших на следващия ден. После си дадох една седмица време за осмисляне, за да не пиша за нея, повлияна от първосигналните си емоции.

„Вегетарианката“ е повече от история, показваща бруталното отношение към жените: това е съзерцание върху страданието и доколко познаваме другите. По същият начин вегетарианството във „Вегетарианката“ не е просто хранителна прищявка – това е негова версия, която няма нищо общо с кулинарните асоциации с термина, защото изборът на диетата е саботажен акт на самовъзстановяване. Но най-основното, за което става дума е въздържанието. Първоначално Йонгхе отказва месото, но в крайна сметка ще се откаже и от редица други обичайни човешки дейности. И най-накрая ще се откаже и от самото човечество.

„Вегетарианката“ се чете с усещане за заплаха, която е едва доловима като като дъх във врата, сянка в периферното зрение, настръхване на кожата. Точно това усещане прави четенето толкова обезпокоително и тревожно, и носещо в себе си един особен магически реализъм, който може да се срещне в някаква степен при Харуки Мураками. Като доста кратко произведение (200 и няколко страници), допълнителната необичайност е, че разказът е от три различни гледни точки, които образуват симетричен триптих и представят събитията от различни ъгли, без почти никаква перспектива от главния герой на романа. Първо виждаш как вегетарианството на Йонгхе засяга нейния безчувствен съпруг – властен тъпак, съществуващ изцяло в мир със собствената си посредственост – и тази част изглежда като кошмар, достоен за манга на Джунджи Ито; втората част е написана от гледна точка на зетя на Йонгхе, художник, който е сексуално вманиачен от родилния ѝ белег и затова я включва в патологичното си изкуство, възползвайки се от нейната уязвимост; и накрая е нейната сестра, която е единствената останала покрай нея, когато психиката на Йонгхе започва да се срива. Хан Канг описва житейския процес на Йонгхе в прецизна, ясна проза. Конкретността засилва зловещия ефект от внезапното самоотричане на Йонгхе и бруталността на поведението на семейството ѝ. Това, което започва като промяна в нейният хранителен режим, скоро се оказва знак за промяна, която тя иска да направи в статута си на човешко същество. И мълчаливият ѝ протест срещу насилието в храната ѝ и борбата за избора ѝ с всички, които се опитват да я накарат да яде, довеждат до психологическа разнебитеност, която в стресови ситуации расте със скоростта на тиквички върху тор. Всъщност това може да се разглежда като анорексия или като психично заболяване, но това, което аз видях е, че нейният екстремен вегетарианизъм е отхвърляне на насилието и травмите,които е преживяла. Тя се превръща в върховен пацифист, като заема тази позиция, дори ако това напълно я унищожава. Болните от анорексия често искат пълен контрол върху храненето си и собственото си тяло, защото това е единственото нещо в живота им, което чувстват, че могат да контролират. Да имаш контрол над собственото си тяло, особено като жена, винаги е било една от най-важните битки на феминизма. А тази книга разказва именно историята на липсата на свобода на индивида и свързва това с тялото му. Това е тялото, от което Йонгхе иска да се освободи. Не става въпрос само за храна, а за идентичност, свобода и достойнство. Това е темата за автономията над тялото и живота на човек, и последиците от липсата на такава.

Всичко това романът предава с впечатление за колосална тишина, дори когато героите се гърчат от ярост, мъка или похот. Една от причините е, че се използват рядко имена. Роднините се обозначават най-вече като съпруг, баща, сестра, като по този начин се демонстрира една строго йерархична социална система, в която индивидът няма особено значение и доминира груповата идентичност. Йонгхе е главната фигура в историята на всеки, но въпреки това всеки разказвач проектира върху нея своите лични очаквания, желания и несигурност (в първата част, тя е само „моята съпруга“, например). Какво друго е Йонгхе? Аморфно петно като родилния ѝ белег или ренегат, решил да предприеме безразсъдно решение, или е просто изгубено малтретирано дете?


  Йонгхе мълчи – рядко гласът ѝ се чува в страниците на книгата. Не само, защото тя изчезва, отслабвайки заради растителната си диета, а защото просто никой не иска да я слуша.

Това ни води до един от ключовите въпроси в основата на „Вегетарианката“: можете ли да познавате друг човек, дори и близък? Всички, включително сестра ѝ, майка ѝ и съпругът ѝ, говорят за мълчаливата и неразбираема природа на Йонгхе, а това са най-близките ѝ хора или би трябвало да са. Чрез това са засегнати и стандартите, наложени от обществото. Обществото много обича да си пъха носа в неща, които не са негова работа и да вкарва хората в рамки. То възприема всяко отклонение като лично предизвикателство. Тези, които са по-слаби, могат да бъдат доведени до смърт от обществото, като кучето в книгата, което първо започна да му се пени устата, после изкашля кръв и накрая се превърна в супа. Хан Канг пише за отказване от месо, но в действителност става въпрос за всичко. Не ядеш месо? Реши да не се омъжиш? Не искаш да имаш деца? Не смяташ, че майчинството е само и единствено почивка, благословия и щастие? Да, ти си луда. Уморена си? Трудно ти е? Въобразяваш си. Едно време жените са раждали по нивите и нищо им е нямало!

Да, „Вегетарианката“ е феминистка книга. Тук подчертавам дебело, че феминизмът не е да мразиш мъжете, правото да не си бръснеш подмишниците и някакъв женски шовинизъм. Феминизмът е, когато ти кажат „Окей, това си е твоя работа, твой живот, твои правила, твой избор, прави каквото искаш, живей както си прецениш“. И ако съм до теб, това означава, че те уважавам и не те използвам. Йонгхе е използвана от всички и никога не е била уважавана от никого. Всъщност сутринта, когато нещо се пречупва в нея, тя просто започва да уважава себе си. Тя се превръща в човек, който предпочита да умре, отколкото да позволи нещо да ѝ бъде наложено.

В допълнение към тези сериозни теми, които засяга „Вегетарианката“ – това също е разказ за семейна дисфункция. За болезнено прекъснати семейни връзки, за насилствени конфронтации, за физически и емоционален глад, и притча за жената, вегетарианката, в центъра на всичко това. Книгата наистина засяга толкова много критични теми, включително най-фундаменталните въпроси за идентичността, за отговорността към другите и за това, какво прави живота да си струва да се живее.

Разбира се, както често правят добрите литературни произведения, „Вегетарианката“ предоставя няколко различни възможни интерпретации, без да даде нито един ясен отговор и всичко казано до тук са моите лични разсъждения.

Бих допълнила, че усетих влиянието на принципът Ахимса от будизма, както и на азиатският анимизъм със свещените му дървета, което от своя страна ме подсети за вярата на оджибве, според които, личността не изисква човекоподобие, а значение и сила чрез взаимодействието си с другите, дори и да си мечка, скала или дърво. Но ако продължа с това, този текст ще стане прекомерно и излишно дълъг, а вече е прекалено обширен за масовия вкус откъм онлайн съдържание. Ако сте стигнали дотук, поздравявам Ви – Вие сте повече от прекрасни и бих пила кафе с Вас с най-голямо удоволствие.

Така че, приключвам накратко: „Вегетарианката“ е книга-медитация. Чрез образи и чувства тя успява да каже повече, отколкото думите могат да изразят. Прочетете я.

Допълнение: искам да похваля превода на
Цветомира Векова. Долкото разбрах това е първият ѝ корейско-български превод и според мен се е справила чудесно! Твърдя го с такава сигурност, защото прочетох и руския превод. Надявам се да продължи с преводите на художествена литература. Ако някой я познава, да ѝ предаде, благодаря предварително!

Горян Петревски идва в София за Нощта на литературата

Източник снимка: изд.“Изида“

Че писателите могат да вършат по-добра работа от политиците и сближават, а не разединяват, ще покаже гостуването на най-четения от младите македонски читатели писател. Горян Петревски пристига в София, за да  участва в Европейската нощ на литературата следващата седмица.

На 25 септември (сряда) в On The Rocks | Craft Bar (на ул. „6-ти септември“ 8) на всеки половин час актьорите Гьорги Георгиев-Антика и Игор Дамянов ще четат откъс от романа на Горян Петревски „Същите очи“ (изд.  „Изида“). Авторът ще присъства на четенията и ще дава автографи на книгата. Тя ще бъде четена и в Добрич.

След „Марта“, „Сама“ и „Другата Марта“ това е четвъртата книга в България на писателя.

Сюжетът: Когато един майски ден младият Ангел, живеещ уединено с осиновителите си в самотна, но красива клисура, минава през спрелия на гарата влак, за да продава люляк, е обхванат от чувство, каквото никога до този момент не е изпитвал. Нещо необяснимо пламва между него и момиче със сини очи – същите като неговите. Обзет от внезапен порив, той й подарява всичките букетчета, които са му останали, а тя му хвърля през прозореца на потеглящия влак лист с адреса си. Неочакван порив на вятъра обаче отнема шанса на момчето да се свърже с тайнствената непозната, която превзема мислите му. Есента Ангел отива в големия град, за да учи. Там ще срещне нови приятели и предизвикателства, а защо не и красивото момиче със същите очи като неговите. Но дали зад това не е скрита една тайна, която може да разтърси всички.

Източник снимка: изд.“Изида“

Горян Петревски (роден на 14 юли 1951) е най-четеният македонски автор за млади читатели. Написал е 18 книги, най-вече романи. Спечелил е престижни награди, сред които „Ванчо Николески“ (за най-добра книга за деца или млади читатели) на Дружеството на македонските писатели. Произведенията му имат изключителен успех сред няколко поколения читатели в Република Северна Македония и от десетилетия се изучават в гимназиалния курс. Обявявани са от Народната библиотека в Скопие за най-четените книги на годината.

ОТКЪС

 

– Люляк, кой иска люляк!? – викаше момчето, минавайки покрай влака. – Най-хубавият люляк от клисурата!

Мнозина от пътниците протягаха ръце към свежите букети, които предлагаше. Защото люляците вече прецъфтяваха в града, а тук, в дивата клисура, току-що бяха разцъфтели. В „цветето“ най-вече се вглеждаха и го купуваха „дамите“, а мъжете оставаха по-равнодушни. Така и във вагоните замириса на свеж люляк. Някои от пътниците познаваха момчето, особено онези, които пътуваха по-често с влака.

– Хей, Ангеле! – подвикваха му те. – Как си?

– Здрасти! Добре съм! – отвръщаше им то. – Трябва да побързам, че другият влак ей-сега ще пристигне.

Влаковете се срещаха на гарата в клисурата. И да се почакаше повече тук, бе добре дошло за пътниците. Те стояха на прозорците на вагоните и вдишваха свеж въздух. Клисурата беше прочута със своето изобилие, а през нея течеше прозрачен, като кристален, поток. От двете му страни бе ароматно от люляците. Това правеше клисурата забележителна, необикновена и вълнуваща.

– Люляк, купете си люляк! – продължаваше да предлага момчето. – Такъв люляк няма в града!

В другия вагон гласът му стигна до едно момиче, което пътуваше заедно с майка си.

– Колко необикновен глас, мамо! – каза то. – Чуваш ли?

– Както и всеки друг, дъще – отвърна ѝ тя, продължавайки да чете вестника.

– Утре имам рожден ден! – подсети я момичето. – Ако дойде към нас, ще купим люляк за вкъщи.

– Ще дойде и тук… – каза му някой от пътниците. – А ти ни изсвири още нещо.

– Може, но след като влакът тръгне. Има време, докато пристигнем.

В разговора се намесиха и други пътници. И те искаха да им посвири. Момичето взе флейтата, а звуците ѝ се разляха и в съседния вагон. Мелодията привлече и Ангел, продавача на люляк. Той се спря, слушаше флейтата… Изведнъж сякаш нещо потрепери в него, скрит глас, който идваше от дълбините на клисурата, но нечуван и неусещан до този момент.

В ръцете си имаше още три букетчета от люляк, а когато влезе във вагона, откъдето се разнасяха звуците на флейтата, видя младата флейтистка, може би негова връстничка, толкова нежна… Той сякаш занемя от изненада, стъписа се на мястото си… Имаше сини очи като неговите, толкова подобни. А косата – дълга и руса, буйна…

„Какво необикновено момиче“ – помисли си и остана, загледан в него.

И то обаче престана изведнъж да свири и въртеше смутено инструмента в ръцете си. Видя пред себе си появилото се стройно и хубаво момче, добре облечено. А гледайки филми, беше свикнало на бедно облечени продавачки или продавачи на цветя. Повечето от тях предизвикваха съжаление. Този път тази представа обаче сякаш изчезна.

Гледаха се безмълвно.

Всъщност на момичето му бе харесал гласът, но не бе очаквало толкова хубаво момче. И то тук, в тази клисура, при едно случайно пътуване с влак. Момчето имаше черна коса, сини очи (като на момичето!) и беше чисто и спретнато. (Когато береше люляк, се преобличаше в стари дрехи, а след това пак обличаше нови и заприличваше вече на сериозно и спретнато момче.)

– Утре имам рожден ден… – отново прошепна момичето. – Да купим люляк…

– Хей, какво става, скъпа!? – Усмихна се майка му. – Сякаш се притесни…

– Не, не… – Защитаваше се момичето. – Колко хубаво ухае…

– Ето, купи си люляк… – каза майка му и посегна към джоба си. – Щом като искаш толкова.

– Не е нужно, тук ги има толкова много… – Не прие подадените пари момчето. – Не, не, подарявам ти ги…

Подаде букетчетата на момичето и забърза към вратата на вагона, защото междувременно пристигна влакът, който очакваха от противоположната посока.

– Утре е седми май, моят рожден ден! – подвикна му момичето. – Колко си добър!

– Бъди щастлива! – отвърна ѝ момчето. – Моят рожден ден е на първи март.

Всичко се случи сякаш за миг. Тя дори не намери време да му благодари, както подобава. То вече беше долу, а влакът трябваше да тръгва. Другите пътници стояха на прозорците и отморяваха очите си в зеленината на клисурата.

Момичето откъсна набързо лист от тетрадката, която носеше в чантата си, и още по-бързо написа адреса си. Изсвирвайки, кондукторът даде знак, че влакът може да тръгва. Локомотивът изсвири и напусна гарата в клисурата, а малката флейтистка изтича до прозореца, хвърли листа и продължи да маха за поздрав на момчето, чак докато влакът не се изгуби в клисурата.

– Хей! – Зарадва се Ангел, очаквайки да хване листа хартия. – Тя ми даде адреса си!

Този път обаче вятърът беше безмилостен. Издигна листа високо във въздуха, а след това го понесе към клисурата. Сякаш имаше криле. Той летеше, летеше, сякаш бе птица, сякаш на инат…

Влакът вече беше далече, а с него замина и момичето с флейтата и с трите букетчета люляк. Толкова му бяха останали, а ако имаше повече, без да знае защо, щеше да му даде всичките. Понесе като сияние лицето му в себе си. Защо ли? През живота си бе срещало и други момичета. Това сякаш се вряза в него, забеляза всяка подробност на лицето му, обезпокои го. Нима можеше да се влюбиш отведнъж? Един поглед – и толкова.

Точно когато си помисли, че има адреса му на една ръка разстояние, листът отлетя далече към стръмнината и се изгуби в зеленината на клисурата. Може би щеше да го намери? Момчето знаеше всичките пътеки, проходими и непроходими, а и бе забелязало накъде се бе изгубил. Във всеки случай вятърът му бе изиграл лоша шега. Само листът да не бе паднал във водите на потока! Тогава нямаше спасение. Така си мислеше Ангел, докато претърсваше без страх клисурата. А беше вещ в катеренето, беше израснал тук, така че дори и планинари алпинисти биха могли да му завидят.

Обаче парчето хартия сякаш бе потънало вдън земя. Когато схвана, че го търси напразно, нещо се разтревожи в него, почувства се тъжен и самотен, най-самотен на света. Защо изведнъж такова чувство? За първи път в неговия живот му се случваше подобно нещо. Никога нямаше да може да ѝ изпрати писмо, а тя може би щеше да очаква да ѝ се обади? Или щеше да го забрави? Ако не го бе направила вече още в същия момент, докато пътуваше с влака. А и защо би си спомняла за него, обикновеното момче от дивата клисура? Защо тогава му бе дала адреса си? Може би от благодарност за подарения люляк. Всичко се преплиташе в него и не можеше нищо от това да си обясни със сигурност.

През този ден не намери листа с адреса. А денят беше хубав, майски и слънчево прозрачен. Нямаше обаче да се откаже от претърсването на клисурата. И вярваше, че ще го намери, ако водата не го бе отнесла със себе си.

Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци - Джеси К. Сутанто

Вира Уонг е грижовна бабка, която живее в китайския квартал на Сан Франциско, вдовица, синът ѝ живее другаде и работи много. Тя държи занемарено магазинче за китайски чай, в което в днешни дни не влиза никой. Докато една сутрин на открива в магазинчето труп. След това изведнъж няколко души започват да влизат често-често, а тя се заема да разкрие кой от тях е убиецът, защото нещата не бива да се оставят просто така.

Освен чисто криминалната загдка, която не ни е безразлично да проследим, има и друго. Познатият образ на хипер грижовна майка, домакиня, жена, която по силата на десетилетния навик засипва всички невинни с купища домашно приготвена и непоискана вкусна храна. Храната, обаче, е сила и магия. Грижа, която те предразполага по-силно от всичко, защото пред нея всички сме равни. Тя обезоръжава и с нея е невъзможно де се спори. И по целия свят има готвещи майки, които добре знаят това.

Напоследък има един тип корици, които изглеждат като рисувани от инфантилен ИИ наивист. Тази е от тях. Да, фактологично е вярна, но първо всичко е нарисувано първосигнално (надничаща жена, чай и череп), и второ - всички лица са младежки, само дето са нарисувани със сив цвят на косата. Такъв образ няма нищо общо с обрисувания от авторката в текста на книгата.
Вира би трябвало да изглежда по-скоро като дребно бабе, опаковано с огромни слънчеви очила, козирки, допълнителни ръкави и маратонки с платформи, изтощена къса къдрава коса и странно червило. Като някой, който би играл маджонг с комшийките, докато одумват квартала и обменят информация къде са намаленията, ако не беше толкова болезнено самоуверен и амбициозен.

Вира Уанг (49-и набор) се оказа някаква известна модна дизайнерка в Америка, което на мен ми убягваше, за да разбера по-добре ирониите на авторката.

Надали ще чета още от г-жа Сутанто, не пише чак толкова зарибяващо, леко разводнява нещата и драмите на героите ѝ седяха изкуствени, но пък беше извънредно приятно и удовлетворяващо да се открие кой е убиецът. Навярно майка ѝ е била забележителна жена.

Всяка сутрин точно в 4:30 часа тя се събужда като по часовник (защото късните сутрини са само за децата и европейците) и поема на обиколката си из квартала (точно 3112 крачки).
***
Хората винаги казват, че сватбеният ден е най-щастливият в живота, но честно казано, хората трябва по-често да се опитват да разкриват убийства.
***
Младежите нямат нужда от кафе, то само ги стресира още повече и ги прави нещастни, как не разбират?

пп. Ако случайно още не ви е попадал сериалът "Only murders in the building", може да го пробвате на моя отговорност. Нивото на разследващите е като в тази книга, но загадките са по-трудни, а разкриването им - по-смешно.

Хрътките на съдбата - Саки

Тази книга я търсих доста време, навсякъде казваха - изчерпан тираж. За автора знаех покрай търсенията ми да знам повече за Удхаус, който се явява творчески наследник и едва ли не ученик на Саки. Хектор Хю Мънроу (с прякор Саки) напълно потвърди очакванията ми за високо качество и безупречен английски хумор, а книгата му излекува синдрома ми за все по-рядко четене и трудно завършване на започнатите четива.

Език, стил, интересни герои със смешни имена, фин хумор на много нива. Историите са с разнообразни сюжети, които не доскучават. Някои са изградени върху историята, други - около смешния момент, трети - около стила, а към финала на сборника имаше и два откровено фантастични. Главен герой често е лентяйстващият ерген Кловис (с или без участието на леля му), който не цепи басма никому и си прави кодош с всички просто заради спорта.

Корицата е безумна и без каквато и е да е връзка със сюжета на историите. Да, една-две от тях се развиват във Франция (като тази за развихрилата се из казината богата бабка, за ужас на наследниците ѝ), но това като че ли изчерпва всичко.

Категорично ще търся да чета още от Саки. Като го знам вече колко забавно пише, няма да се туткам с години, както стана с първата книга. Колко такива първокачествени и безвредни удоволствия може да си позволи човек?

Да отидеш на гости за чай веднага след обиколка по магазините, бе известно в предградието като "шеметен живот".

***

За косите важи същото, което и за съпрузите: докато ви виждат заедно в обществото, дребните различия нямат значение.

Известният норвежки писател Атле Нес ще дава автографи на Алея на книгата в София

Биографът на Леонардо да Винчи сега разказва за забранената любов на Ибсен и младата Емилие Бардах

Източник снимка: изд.“Изида“

Норвежецът Атле Нес, един от най-добрите европейски писатели в биографичния жанр, ще бъде специален гост на предстоящата Алея на книгата в София (9-15.09.), която ще се проведе в пешеходната част на бул. „Витоша“.

Почитателите му ще имат две възможности за лична среща с него. На 14.09., събота (от 18 до 19 ч.) и на 15.09., неделя (от 12 до 13 ч.) той ще дава автографи на книгите си в шатрата на издателите си от „Изида“ (шатра № 22, на пресечката с ул. „Гладстон“).

Атле Нес е популярен най-вече с биографиите си на Леонардо да Винчи, Галилео Галилей и Едвард Мунк. Освен тях, на български вече са издадени и романите му „Тома Неверни“ (за Караваджо) и „Майсторът на палатки“ (за свети Павел).

Източник снимка: изд.“Изида“

По повод гостуването му излиза романът „Късно лято“, който разказва за връзката на 61-годишния норвежки драматург Хенрик Ибсен с 18-годишната Емилие Бардах.

Ибсен прекарва заедно с жена си и сина си няколко лета в австрийското алпийско селище Госензас. Тук през 1889 г. той се запознава с 18-годишната Емилие Бардах, дъщеря на заможен еврейски бизнесмен от Виена. Тя става новата му муза, от която той толкова много се нуждае.

Романът на Атле Нес е разказ за силни и противоречиви чувства на фона на възрастови различия, конвенции и задължения. Накратко: проблемите, повдигнати от реалната история, са сякаш изтръгнати от собствените пиеси на Ибсен – също толкова драматични, също толкова етически сложни. 11 години по-късно Ибсен пише следното за времето им заедно: „Лятото в Госензас беше най-щастливото, най-красивото в целия ми живот. Едва се осмелявам да мисля за това – и все пак винаги си го спомням. Винаги!“.

Атле Нес идва за втори път в България, след като миналия декември събитието с него събра голяма публика на Софийския международен литературен фестивал.

Ето информация и за другите му книги, които си спечелиха популярност и сред българските читатели:

Леонардо да Винчи“ – биография

Незаконен син, роден в малко тосканско село, левичар, хомосексуалист… – тези неща едва ли са осигурявали на Леонардо най-добрите шансове да изгради кариера в Европа от 15. век. Но въпреки това историята на живота му е историята на човек, толкова безумно талантлив, че преодолява всички тези недостатъци и се превръща в най-забележителната личност на Ренесанса.

„Едвард Мунк“ – биография

Художникът е представен пред читателя в целия блясък на творческата си мощ и с всичките си човешки слабости. Най-известната от картините му („Викът“) е символ на горчиво предчувствие за бъдещи катастрофи, трагично пророчество на границата между XIX и XX век, предвестник на Първата световна война и катаклизмите на ХХ век.

Галилео Галилей – биография

Предаден от папата, покровителстван от Медичите, неразбран от съвременниците си, признат за гений от потомците. Това е бащата на съвременната наука Галилео Галилей. Книгата е отличена с най-голямата норвежка награда „Браги“.

„Тома Неверни. Роман за Караваджо“

Романът се фокусира точно върху най-бурните моменти от живота на Караваджо. Той скандализира с натуралистичните си картини, на които рисува римски куртизанки като светици. Буйният му нрав го забърква в неприятности, от които знатните му покровители трябва да го измъкват. До момента, в който той е предизвикан на дуел и убива опонента си. 

„Майсторът на палатки“ – роман за апостол Павел и роба Онисим. Отвлечен като дете, продаден като роб, избягал и освободен, той става богат търговец, но изпълнява поръченията на Павел, за да изплати дълга си. Но достатъчна ли е вярата, за да преодолееш страха от смъртта? Можеш ли да надскочиш тленното в очакване на нещо по-голямо и по-добро?

Откъс от романа „История на пчелите“ на Мая Люнде

Тао

Окръг 242, Широнг, Съчуан, 2098

 

 

Като големи птици ние се опитвахме да пазим равновесие на всеки клон с пластмасова кофичка в едната ръка и четка от пера в другата.

Бавно, възможно най-внимателно се покатерих нагоре. Не бях подходяща за тази работа, не бях като многото други жени в работния екип. Често бях твърде рязка, липсваха ми нужните фини движения и старание. Не бях създадена за това, но все пак трябваше да бъда тук всеки ден по дванадесет часа.

Дърветата бяха стари. Клоните им бяха крехки като тънко стъкло и пукаха под тежестта ни. Трябваше да се движа внимателно, за да не повредя дървото. Стъпих с десния си крак на по-горния клон и след това вдигнах бавно и левия. Най-накрая намерих безопасно място за работа, неудобно, но стабилно. Оттук стигах до най-високите цветчета.

Малката пластмасова кофичка в ръката ми беше пълна с лек, почти безтегловен златист прашец, премерен точно и раздаден ни в началото на работния ден. Едно и също количество за всеки. Внимателно се опитвах да пренасям невидими частици от прашеца върху съцветията. Всеки цвят трябваше да бъде опрашен с малката четчица от пера, оскубани от кокошки, отглеждани специално за тази цел. Нито една четка от изкуствени влакна не се беше оказала толкова ефективна. А бяха проведени много експерименти и опити, защото имахме достатъчно време. В нашия район традицията беше над стогодишна. Пчелите бяха изчезнали тук още през 80-те години на миналия век, много преди Синдрома. Бяха ги унищожили пестицидите. Няколко години по-късно, когато престанали да се използват пестициди, пчелите се завърнали, но дотогава ръчното опрашване било вече в ход. Резултатът беше по-добър, въпреки че изискваше невероятен брой хора, много ръце. И когато настъпил Синдромът, нашият район имал конкурентно преимущество. Ние най-малко сме се грижели за екологията, но това се оказало, че ни е от полза. Били сме първи в замърсяването и съответно сме станали първи в ръчното опрашване. Този парадокс ни беше спасил.

Протегнах се, колкото можех, но все още не стигах най-горния цвят. Щях да се откажа, но знаех, че мога да бъда наказана, така че се опитах още веднъж. Удˆржаха ни от заплатите, ако изразходваме твърде бързо прашеца. Удˆржаха и ако изразходваме твърде малко. Резултатът от работата ни беше невидим. Когато слизахме от дърветата в края на деня, нямаше нищо друго, което да показваше положените от нас усилия, освен кръстчетата, надраскани с червен тебешир по стволовете на дърветата, които за предпочитане трябваше да са повече от четиридесет за деня. Едва когато настъпваше есента и клоните на дърветата натежаваха от плодовете, ставаше ясно къде е свършена най-добрата работа. Дотогава обаче отдавна бяхме забравили кой кои дървета е опрашвал.

Днес бях изпратена на участък 748. От общо колко? Не знаех. Моята група беше една от стотиците. В бежовите си работни костюми ние бяхме отделен биологичен вид, както и дърветата, които опрашвахме. И подобно на цветовете в съцветията, винаги бяхме един до друг. Никога сами, винаги заедно тук, сред клоните, или долу, когато се премествахме от един участък към друг. Само между стените на малките си апартаменти успявахме да останем сами за няколко кратки часа в денонощието. Иначе целият ни живот преминаваше тук, сред ­дърветата.

Беше тихо. Не ни позволяваха да говорим, докато работим. Единственото, което се чуваше, бяха предпазливите ни движения по дърветата, слаби покашляния, леки прозевки и отъркването на работното облекло в дънера. А понякога и звукът, който всички се бяхме научили да не харесваме – пукащ клон, който в най-лошия случай се счупваше. А счупен клон означаваше по-малко плодове и още една причина да ни удържат от заплатите. Най-често обаче се чуваше само вятърът, който шумеше в листата, докосваше цветовете на дърветата и гладеше тревата на земята.

Духаше от юг, откъм гората. Тя беше мрачна и дива на фона на цъфтящите в бяло овошки, защото все още нямаше листа, но след няколко седмици щеше да се превърне в буйна зелена стена. Никога не ни пращаха там, защото нямаше работа. Обаче плъзнаха слухове, че гората ще бъде изсечена и на нейно място ще бъдат засадени овощни дървета.

Оттам забръмча една муха, което беше рядка гледка. Бяха минали няколко дни, откакто не бях виждала птица. Те също бяха останали малко. Ловуваха немногото насекоми, които можеха да се намерят, и гладуваха, както и целият останал свят.

Изведнъж пронизителен звук наруши тишината. Свиреше флейтата от канцеларията на управата. Това бе сигналът за днешната втора и последна почивка. Веднага усетих колко е пресъхнала устата ми.

Аз и колежките ми се спуснахме като един от дърветата на земята. Другите жени вече бърбореха. Какофоничното бъбрене се беше включило в момента, в който знаеха, че е разрешено.

Аз не казах нищо. Съсредоточих се върху бавното слизане от дървото, без да счупя някой клон. Направих го. Чист късмет. Бях тромава и непохватна. И бях работила достатъчно дълго тук, за да знам, че никога няма да съм наистина добра в работата си.

На земята, под дървото, стоеше издраскана манерка. Грабнах я и загълтах бързо. Водата беше хладка, имаше вкус на алуминий и това ме караше да пия по-малко от необходимото.

Две облечени в бяло момичета от хранителния блок раздадоха рециклираните кутии с второто хранене за деня. Седнах сама с гръб към ствола на дървото и отворих моята. Днес оризът беше смесен с царевични зрънца. Опитах. Както обикновено, беше малко пресолено, подправено с ароматизатори с вкус на чили и соя. Отдавна не бях яла месо. Фуражът за животните изискваше твърде много обработваема земя. И голяма част от традиционната им храна изискваше опрашване. Животните не заслужаваха трудния ни занаят.

Кутията се изпразни, преди да се наситя. Станах и я върнах в кошницата. След това се затичах на място. Краката ми бяха уморени и схванати от неподвижното стоене в неудобна поза там горе на дърветата. Кръвта се беше застояла и се опитах да я раздвижа.

Това обаче не помогна. Бързо се огледах. Никой от ръководството не ми обръщаше внимание. Легнах бързо на земята, за да изправя болящия ме гръб.

Затворих за момент очи. Опитах се да изтласкам от главата си гласовете на другите жени от групата. По-скоро се вслушвах във възходящата и низходящата интонация. Откъде идваше тази нужда да се говори толкова много заедно и наведнъж? Жените придобиват тази склонност още като момиченца. Водят групови дискусии час след час, като темата винаги е незначителна и никога не се задълбочават в нещо. Може би освен когато човекът, когото обсъждаха, отсъстваше.

Лично аз предпочитах разговорите насаме. Или просто се задоволявах с моята собствена компания. На работа най-често беше второто. А вкъщи си имах Куан, моя съпруг. И естествено, не дългите разговори ни свързваха. Куан се интересуваше от тук и сега, беше конкретен, не копнееше за знания, за нещо повече. Обаче в сгъвката на ръката му намирах спокойствие. Пък и имахме Вей-Вен, нашето тригодишно дете. За него обичахме да говорим.

Точно когато бърборенето почти ме беше приспало, изведнъж секна. Всички притихнаха.

Седнах рязко. Останалите от групата гледаха към пътя.

Децата вървяха към нас.

Бяха не повече от осемгодишни, познах няколко от училището на Вей-Вен. Всички носеха еднакви работни дрехи, същите синтетични бежови костюми, каквито носехме ние, и се приближаваха към нас с такава скорост, каквато късите им крачета позволяваха. Двама възрастни ги съпровождаха. Единият – отпред, а другият – отзад. И двамата имаха строги гласове, които безмилостно насочваха децата. Но те не викаха, а говореха с топлота и съжаление. Защото, въпреки че децата не бяха разбрали напълно какво щяха да правят, възрастните знаеха.

Децата вървяха по-двойки, ръка за ръка, най-високите с най-ниските, по-големите с по-малките. Крачките им бяха неравномерни, неорганизирани, но се държаха за ръце като залепени. Може би им е било казано строго да не се пускат.

Погледите им бяха насочени към нас, към дърветата. Любопитството ги разкъсваше. Сякаш бяха тук за първи път, въпреки че всички те бяха израснали в областта и не познаваха друга природа освен безкрайните редици овошки на фона на обраслата сянка на гората на юг. Едно ниско момиче ме гледаше с големи, разположени близко едно до друго, очи. Премигна няколко пъти, след което кихна силно. Държеше кльощаво момченце за ръка. То се прозяваше силно и постоянно, без да поднася свободната си ръка към устата си и без да осъзнава напълно, че лицето му се превръща в една огромна дупка. Не се прозяваше като израз на скука, защото бе още твърде малко, а от умора, предизвикана от недояждане. Друго стройно и високо момиче водеше малко беззъбо момче. То дишаше тежко през запушения си нос и леко отворената уста. Високото момиче го влачеше, обърнало лице към слънцето, присвило очи и сбърчило нос, сякаш за да придобие тен или да получи енергия.

Новите деца. Те идваха всяка пролет. Наистина ли обаче и преди бяха толкова малки? Или тези деца са просто по-малки?

Не. Те бяха на осем години. Както и преди. Бяха завършили училище. Макар че да наречеш това „училище“… Да, бяха научили няколко числа и някои от буквите, но извън това училището беше само форма на регулирано опазване. Опазване и подготовка за живота тук. Учеха ги да седят неподвижно дълго време. „Седни неподвижно. Съвсем тихо. Точно така.“ И упражняваха фините движения. От тригодишна възраст тъчаха килими. Малките им пръсти бяха идеални за създаването на красивите шарки. Както и за да работят тук.

Децата минаха покрай нас с лица, насочени напред, към други дървета. И продължиха по посоката на друг участък. Беззъбото момче се спъна, но високото момиче го държеше здраво, така че не падна.

Децата изчезнаха надолу сред дърветата.

– Къде отиват? – попита една жена от моята група.

– Сигурно на участък 49 или 50 – отвърна друга. – Там още никой не е започнал.

Всичко вътре в мен се сви. Нямаше значение къде, на кой участък отиваха. Важното беше, че щяха да правят същото…

Откъм канцеларията прозвуча флейтата. Отново се качихме горе. Движех се бавно, но сърцето ми все още туптеше учестено, защото децата не бяха по-малки… Вей-Вен… След пет години щеше да стане на осем. Само след пет години щеше да дойде и неговият ред. Трудолюбивите ръце тук струваха повече, отколкото където и да е другаде. Малките пръсти бяха фино нас­троени за този вид работа.

Малките телца на осемгодишните деца се сковаваха тук, по дърветата, ден след ден. Те дори нямаха детство, каквото имахме аз и моите връстници, които ходехме на училище до 15-годишна възраст.

Това не беше живот.

Опитвах се да спра треперенето на ръцете си, докато повдигах пластмасовата кофичка с ценния прашец. Обясняваха ни, че всички трябва да работим, за да получим храна, да отглеждаме храната, която самите ние ядем. Всеки трябваше да допринесе за това, дори и децата. Кой има нужда от образование, когато зърнените запаси намаляват? Когато дажбите стават все по-малки с всеки изминал месец? Когато си лягате гладни нощем?

Обърнах се, за да стигна до цветовете над мен, но този път движенията ми бяха твърде резки. Натъкнах се на клон, който не бях забелязала. Изведнъж загубих равновесие и се подпрях тежко върху него.

И тогава се случи. Страшният звук, който мразим. Звук от пукане на клон.

Бригадирката притича бързо към мен. Вдигна поглед към дървото, преценявайки щетите, без да каже нищо. Бързо записа нещо в бележника си и отново се отдалечи.

Клонът не беше нито дълъг, нито здрав, но все пак знаех, че всичките ми спестявания за месеца се изпариха. Парите, които отиваха в тенекиената кутия в кухненския шкаф, където прибирахме всеки останал ни в повече юан.

Поех си дъх. Нямаше какво да го мисля. Трябваше да се работи. Да вдигна ръка, да потопя четката в прашеца, да я преместя внимателно към цветовете, да ги погаля така, сякаш съм пчела.

Не можех да погледна часовника си. Знаех, че това не помага. Просто знаех, че с всеки цвят, по който съм плъзнала четката си, вечерта наближава с още малко. Както и часът, който всеки ден прекарвах с детето си. Този час беше всичко, което имах, и може би щях да успея да променя нещо през времетраенето му. Да посея семе, което впоследствие да му даде възможностите, от които самата аз бях лишена.

Източник на текста: изд.“Персей“ 

„История на пчелите“ – романът предупреждение, който стана световен хит

Книгата на Мая Люнде алармира за предстояща глобална катастрофа, застрашаваща всички нас

Източник: изд.“Персей“

Автор:  Мая Люнде 

Издателство: „Персей“

Година: 2024

Характеристики: 384 стр. 

Анотация:

Романът феномен, издаден в 38 страни и станал най-големият световен литературен успех на Норвегия през ХХI век. Това е „История на пчелите“ от Мая Люнде, който излиза на български в издание на „Персей“ и е подготвян в продължение на четири години.

Книгата е мигновен хит в родината си, където печели наградата на норвежките книжари, както и множество международни награди. Успехът й е световен. В Германия например става най-продаваната книга на годината от всички жанрове (2017) и в продължение на пет (!) години е в официалния списък на германските бестселъри на Der Spiegel.

Това е епичен роман за смъртта на пчелите в световен мащаб, но вълнува и с историята на героите. Събира минало, настояще и застрашително бъдеще в сюжет, заплетен като пчелна пита и разказващ за силната връзка между деца и родители, както и за нашата връзка с природата.

Романът алармира за предстояща глобална катастрофа, която застрашава всички нас.

Англия, 1852 г. Уилям е депресиран биолог, който се заема със задачата да построи изцяло нов тип кошер, благодарение на който той и децата му ще се сдобият с чест и слава. Преживял е лична криза и сега се опитва да възстанови връзката с близките си.

САЩ, 2007 г. Джордж е пчелар, който води трудна битка за опазването на кошерите си, но се надява синът му, който прави забележителна университетска кариера, да продължи делото му и да спаси фермата, застрашена от глобалната криза с изчезването на пчелите.

Китай, 2098 г. Тао е бедна и се занимава с ръчно опрашване на овощни дървета, вършейки работата на пчелите, които вече отдавна са изчезнали. Животът й е труден и тя не желае това да е бъдещето на нейния малък син. Когато един ден той е намерен в безпомощно състояние и е откаран от властите, Тао предприема опасно пътуване до Пекин, за да разбере какво се е случило със сина й. Там стига до нещо много по-голямо…

Трима главни герои, готови на всичко за децата си, както пчелите, които събират прашец, за да хранят потомството си.

Но дали ние, хората, можем да виждаме толкова напред в бъдещето, или се стремим единствено да дадем най-доброто на децата си, като в същото време усилията ни се оказват пагубни за климата и околната среда…

Докато пчелите са в опасност, и ние сме в опасност.

Историята на пчелите е нашата история.

Руска лейди шпионин – детектив

Линда Уилкокс

 

Понякога приказките се сбъдват и богатите британски лордове се женят за прекрасните руски балерини, без да има някаква тайна шпионска умисъл или велик план за отравяне на кралската фамилия. И тези съюзи по любов дават на света красиви богати дами, които могат да се справят чудесно с аматьорско детективстване из скъпарските къщи на висшето общество. Запознайте се с лейди Елеонор Бейкуел, която е руса красавица с интелект и без парични проблеми, което автоматично я прави обект на дива омраза, но всъщност успява някак да завоюва своята идентичност на полето с десетките лейдита детективи.

Нейните приключения винаги включват опортюнистични престъпления, практически невъзможни за разрешаване без технология, днк или някакви базови умения на екипа на От местопрестъплението, но пак ѝ се отдава да се справи с обикновено синьокръвните убийци. Факт, те всички са повече емоционални, отколкото хладнокръвни престъпници, никой не е гений от нивото на Мориарти, и няма никакъв световен конспиративен план за унищожение на света, но пък резултатът са приятни, леки и лесни за четене криминалета. В крайна сметка читателите се чувстват що-годе на нивото на главните персонажи, защото загадките почти се разкриват пред четящите по същото време като разгадаващите ги, което е свежо разнообразие поне за мен.

Линда Уилкокс създава приятна поредица с приятни образи, забъркващи се в неприятни каши, но пък разрешаването им е винаги приятно изживяване. Въобще приятно е ключовата дума и идеалната препоръка за почитателите на леките умствени упражнения в компанията на интересни и симпатични персонажи, в истории без стрес и с малка усмивка за разкош. Лятна отмора за почитателите на дамските кримки. Хей, не съдете преди да сте опитали.

Времеубежище - Георги Господинов

Щастието е в сегашно време.

Умишлено пропусках известно време възможностите да си наваксам с този роман. От една страна вкусът ми е скептичен към критериите за отличаване на съвременна литература, а от друга, стилът на Георги Господинов не е сред най-грабващите ме, макар да признавам всичките му достойнства.

И така, дойде и времето на "Времеубежище". Замаскирана зад писателски похвати и инструменти, там се е разположила една история за България с повече минало и малко настояще. За западния свят нашите български лутания и политически криволици сигурно ще са интересни или поне любопитни. Предполагам и затова са харесали абсурдите в текста. За мен са основно тъжни, защото са 1:1 истински. По принцип в писането на Георги Господинов откривам много тъга, много обръщане към миналото. Прекалено много за моя вкус. В тази книга тъгата беше смесена с повече дози меланхолия, но миналото си беше все там - европейско, българско, с цялата непоклатимост и фаталност на нещо, което никой вече не може да измени.

Не знам дали има смисъл да се преразказва и дали ще стигне до умовете на тези, които на моменти осмива. Струва ми се, че ще си я четем само петте процента на "умните и зелените", от което нито ще поумнеем още, нито ще позеленеем  повече. Ще останем доволни в балона си, поласкани от това, че някой е писал за нас и е погъделичкал егото ни. А как да се излезе от крадливата ни комунистическо-популистка въртележка тя няма да ни каже, за бъдещето няма дори да намекне. Защото когато нещата загрубяха, героят просто хвана предпоследния самолет и избяга към хубавото. Към францисканските си манастири и нюйоркски библиотеки.

Не знам дали скоро бих чел пак нещо от Георги Господинов.

"Гърло" на Питър Строб

 

Корица: личен проект

 Питър Строб е като джаз музикант. Има мелодия, която знае наизуст и още в самото начало той игнорира нотите и започва да импровизира с вариации на гами, арпеджо фрагменти, фрази и акорди. Неговият резонансен, кадифен тон в нисък регистър и бълбукащи каданси, безупречни дикция, фразиране, синхронизиране и интонация, влияят върху височината, артикулацията и резонанса на изпълнението. Строб не се отдалечава от основната мелодия, но добавя сложни акордови прогресии с бързи и многобройни промени на тоналността, инструменталната виртуозност и импровизацията, базирана на комбинация от хармонична структура, използване на гами и случайни препратки към мелодията. Той изследва сложни синкопи, асиметрично фразиране и полиритмия, като по този начин създава негова хармонична концепция, която води до развита и линейна ритмична сложност и мелодична ъгловатост.
 
  Строб винаги знае какво прави. Така капсулира неговият си подход към мелодията като продукт на взаимодействие и сътрудничество.
 
  Казано накратко, писането му е сред най-добрите, които жанрът може да предложи. То е сложно, интелигентно, мрачно и абсолютно непоколебимо. Писането му може да покаже на какво са способни думите на една страница. Затова не е учудващо, че Стивън Кинг толкова го е харесвал и уважавал. 
 
  В „Гърло“ Строб показва насилието със задънени улици и лабиринт от възможности. Онова шокиращо насилие, което се спотайва във всеки град. И чрез сънища и спомени, той поставя въпроса за ефекта на миналото върху настоящето. Онези малки тайни, които никога не изчезват и показват грозната си физиономия отново и отново. Книгата е част от трилогия, но можете спокойно да я прочетете самостоятелно. 
 
  Истината е, че Питър Строб е престъпно подценен и не се говори достатъчно за него. На български са преведени само три негови книги и двете му творби в съавторство с Кинг. Само толкова.
 
  Ясно е, че го препоръчвам чистосърдечно.


"Не пускай ножа" на Патрик Нес

 

Корица: личен проект

 Всички сте чували за теста на Бекдел-Уолъс. Надявам се. Моля, кажете ми, че сте чували за теста на Бекдел-Уолъс – споменах го в отзива си за „Мамник“. Това е оня мисловен експеримент, при който книгата/филмът/медията става само ако има две жени, които говорят за нещо различно от мъж. Е, освен тестът на Бекдел-Уолъс съществува и тестът Мако Мори, който е вдъхновен от едноименната героиня във филма Pacific Rim, и който представлява набор от критерии: произведението да има поне един женски герой и този герой да има независима сюжетна линия, и героинята или нейната линия не съществуват просто, за да поддържат линията на мъжки герой. Съществува и тестът Секси Лампа, който гласи, че ако можете да премахнете женски герой от сюжета си и да го замените със секси лампа, и историята Ви все още бачка, вие сте еба си нещастника.


  Тестовете на Бекдел-Уолъс, Мако Мори и Секси Лампата показват неравенството между половете и измерват различни елементи на женското представяне – първият измерва присъствието на жените и възможността за взаимоотношения между тях, които не са съсредоточени върху мъжете; вторият засяга женското представяне в дълбочина, а третият измерва въздействието на отделна жена върху произведение. Освен тези тестове съществува и „Анализ на Джохансън“, който предоставя метод за оценка на изобразяването на жените и момичетата в различните произведения, който е може би най-прецизен и по-сложен за прилагане, но няма да Ви занимавам сега с него.


  Защо изпадам в тези детайли? Защото, мили хора, книгата „Не пускай ножа“ на Патрик Нес се проваля и на трите теста. И НА ТРИТЕ. Чакайте да го кажа пак, но по-бавно. Книгата. Се. Проваля. И. На. Трите. Теста. Изобщо не мислех, че това е възможно, но тъкмо като започна да си въобразявам, че съм преживяла и препатила достатъчно, с други думи – че вече съм одъртяла и не случайно някои деца ми викат „лелче“ – и живота ме шамаросва с поредната изненада.
След всичко това, ако някой е очаквал, че в този отзив ще попадне на екстатичните ми писъци и хвърляне на сутиени, малко се е объркал. Всъщност бързо ще приключа с положителните неща за „Не пускай ножа“. Има интересна предпоставка – микроб, който засяга човешкия мозък по такъв начин, че той започва да излъчва всяка една мисъл от главата си. Цялото действие се развива на друга планета. Това е всичко.


  Негативите са всичко останало. Освен, че романът като цяло е откровено сексистки, самият главен герой ми беше ужасно неприятен и е един от най-малко правдоподобните герои, с които съм се сблъсквала – просто не можех да го понасям. Той беше такъв хленчещ лигльо, че едва издържах да чета мислите му. Следващата ми мъка с него: СПРИ ДА МАЛТРЕТИРАШ ГОРКОТО СИ КУЧЕ, СКАПАН ШИБAHЯК ТАКЪВ! Четвъртата мъка – тотална липса на всякаква логика. Защо, под ягодите, Прентистаун искаше този малоумник? Мога да разбера чучелото Аарон да си прави глупостите, но всички останали? Цял град хора, но се напъват за един арогантен пубер? Така или иначе, докато стигнат до него, изравняваха всичко до земята. Защо го искат? Защото са тъпанари, ето защо. Пета мъка – диалози от типа на:

„ – Аз съм Тод – казвам.
– Знам – отвръща тя.

– Притеснява ли те?
– Да.
– Знам – отвръща тя.

– Виола – прошепвам, а гласът ми трепери.
– Знам – отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си.

– Лошо ми е – казва.
– Знам – казвам.

– Аз трябваше да го сторя – отвръщам.
– Знам – казва тя.“


  Да, това е толкова дразнещо, колкото звучи в тия откъси. Толкова ли е трудно да кажеш „мaйнатa ти“? Отделно, всички екшън сцени с тире – „и аз направих това – и тя направи това“ направо ме побъркаха.
Нямаше почти никакъв сюжет – просто Тод и Секси Лампата тичаха и се криеха, а Аарон, оня тип, който сякаш е изпълзял от масовката на The Walking Dead, изскачаше на всяка следваща страница, за да сътвори някакви адски тъпотии и да не умре, и веднага след това авторът връщаше стари герои, само за да ги убие. Отново и отново. 


  И за заключение, книгата беше прекалено дълга. Просто в един момент не ме интересуваше изобщо в какви невъобразими, извънредни, смайващи, неестествени, изтощителни, депресиращи трудности щяха да попаднат героите. Продължавах с четенето само, защото исках да се провалят, за да мога да се посмея и поне да получа някакво удоволствие от всичките тия мъки.
Мога ли да кажа, че това е най-лошата книга, която съм чела? Не, в никакъв случай – чела съм много по-лоши (да, гледам те, Техере Мафи!). Давам една звезда в Goodreads само заради говорещото куче.


 

“Теменужки през март” – Сара Джио

Изслушана в Сторител

От много отдавна не ми остава време да чета и да пиша. Насъбраха се няколко изслушани истории, за които ще се опитам да нахвърля няколко думи.

“Теменужки през март” е деликатна любовна история, която се развива в две времеви линии. Емили Уотсън е постигнала зашеметяващ успех с издаването на първата си книга, била е щастливо омъжена и е имала всичко в живота си. След раздялата със съпруга си и продължителен творчески застой, решава да замине при леля си Бии на остров Бейнбридж. Там случайно попада на дневника на непозната, млада жена на име Естер. Започва едно вълнуващо пътуване назад към миналото, което ще определи бъдещето. Емили започва да разплита загадката около Естер и неочаквано ще научи страшно много неща не само за себе си, но за семейството си. А може дори отново да намери любовта.

Книгата е леко мудна, но стилът е приятен и непретенциозен. Върви бързо и леко като прочита в Сторител е много приятен. Историята е увлекателна, без да е нещо особено. Много прилича на филмите от неделя следобед по Холмарк. Добрият край се подразбира още от първите редове. Подходяща е за момент, в който искате да си починете и да се разтоварите. Има няколко свежи обрата и неочкавани момента. През цялото време симпатизирах на Емили, но така и не разбрах напълно Естер, която взимаше сприхави и прибързани решения. Любовните истории не бяха достатъчно убедителни поне за мен, стояха ми твърде идеално.

Не знам дали бих посегнала към друга книга от авторката и не бих я препоръчала, ако предпочитате по-сериозни четива.

Съчинения в три тома • Том първи (Разкази и фейлетони) - Чудомир

Чудомир е отделна вселена. Не може да кажеш, че е като Елин Пелин, щом пише селски разкази, или че е като Алеко, щом пише смешни истории. Сега не знам, едно време Чудомир не се изучаваше в задължителната литература и това ми се струваше висша неправда. Защо? Аз не разбирам защо тогава се изучава каквото и да било друго българско произведение, а неговите гениални разкази да се пренебрегват. Изпипани, премерени, майсторски. Богати с най-висшата форма на хумора - самоиронията. Световни!

Скоро един познат питаше приятелите си в социална мрежа да споделят любим български роман, който не се изучава в училище. Надникнах сред отговорите от любопитство, защото моята теория е, че България няма такива велики романи. И бях прав. Десетки отговори. Да, добри има, няколко силни ще се съберат, и повечето вече се учат. Велики няма. Които да препрочиташ много пъти, да ги цитираш в ежедневието си, да те променят. Виж, висококачествени разкази обаче има море.

Чудомир е хубаво да се препрочита често и винаги, когато ни се стори, че от нещо вече много разбираме. Когато егото ни ръга да си отваряме устите по всякакви въпроси, да взимаме думата и хорското внимание, за да се излагаме. Чудомировите истории ще ви помогнат да заспивате леко, да се отпуснете, да нормализирате някоя изпъкнала крайност, те са лек за душата.

Цитати няма да има, всеки разказ е цитат.

Вестители на Истината - Колектив

Тази книга е издадена през 1994 година и разказва историята на евангелски църкви в България. Аз попаднах по следите ѝ случайно, търсех информация за семейството на панагюреца-емигрант Събо Николов във връзка с издаването на книга за живота му. В друга книга попаднах на следа за майка му, Гана Шондева - Николова, която е била една от първите библейски работнички в България, обучавана лично от мис Елън Стоун. За съжаление откритото в тази връзка беше съвсем оскъдно и то вече ми беше известно, та останалата информация я прелистих по диагонал.
Припомних си колко важен е бил Робърт колеж за развитието и цивилизоването на българите, както и как пак евангелисти са били първите погрижили се за разгласата на Запад на зверствата при потушаването на Априлското въстание. За първите преводи на Библията, за изгарянето им от туземното население, за гоненията на пасторите през комунизма.
Интересни неща могат да се открият навсякъде. Конкретно тази книга обаче най-вероятно ще подаря на един друг ценител.

"Обладателят" на Алма Катцу

 

TL;DR: Катцу явно много иска да е Ан Райс, но ѝ се получава доста слабо и долнопробно менте. Ако можех щях да ѝ дам минус пет звезди.

 

 Това е най-тъпата книга, която прочетох за тая година. Добре, де- има още една, която може да я събори, но ще прочета още няколко страници от нея преди да я ги класирам окончателно. Но "Обладателят" е супер посредствено четиво и изключително, извънредно, обилно, неизмеримо, обилно скучно.

 Да, видях че пише, че е любовен роман, но се подведох по препоръката на Стивън Кинг и набутването на книгата в хорър жанра- не правете като мен. Много държа да отбележа, че "Обладателят" може и да се окачествява като любовна история, но няма никаква любов. Героите са от глупави, по-глупави и безкрайно неприятни. Главната героиня Ланор е тъпа. НЕДОПУСТИМО ТЪПА. Сюжетът е една дълга логорея за манията ѝ по Джонатан и мрачните дела на Главния Психар Ненормалник. Самият Джонатан е безгръбначен индивид. Все още се чудя дали Катцу наистина мисли, че читателите ѝ са толкова празноглави лековерници, че ще повярват безрезервно, че Люк (образован и интелигентен човек) ще се зареже всичко, просто, ей така, и ще направи това, което прави, без да задава никакви въпроси, дори на себе си? Чувствам се много обидена, когато мислят по дифолт, че съм някакъв будала- барем като ме баламосват някак, поне да го правят на ниво. 

 Любовта я няма. НЯМА ЛЮБОВ. Нито една. Никаква. Нула. Всъщност е обратното на любовното, защото ако представените мъже са единствените ми възможности, ще си наложа обет за целомъдрие и ще заживея в пещера. Освен това е пълно с повърхностни, нееротични сексуални сцени, ако четири реда могат да се нарекат сцена. Да не говоря, че това е първата книга, в която разни неща, които би трябвало да са отвратителни и гнусни, така че да получа стягане на стомаха и леки позиви за повръщане, ми бяха толкова апатични, блудкави и замрели, че ако стана сериен убиец и ме хванат, веднага ще ангажирам Алма Катцу за адвокат, за да убеди съдебните заседатели само с преразказ на делата ми, че каквото и да съм направила е най-незначителното, постно нещо, което могат да си представят.

 Разбира се, нещата в книгата не спират до тук: посредствено писане, несподелена отегчителна любов, малтретиране предимно на жени, безсмъртие и заплахата от трилогия. Това беше пълна загуба на време и няма начин да прочета каквото и да е продължение.

 Така че не мога да кажа нищо повече, освен че съм адски щастлива, че приключих с тази книга. Всъщност дори се мразя малко, че я завърших. Много рядко ненавиждам книги, но тази е една от тях. Няма да докосна друга книга на Алма Катцу.

Стрихнин в супата - П. Г. Удхаус

"Стрихнин в супата" е първата книга на П. Г. Удхаус, която се появи в началото на деведесетте години у нас и май е втората негова, която прочетох тогава с минимална разлика с "Маймунска работа". Говорим си за времена, в които книжарници вече/още нямаше, интернет беше някакъв слух и един площад "Славейков" разпръскваше тъмата на безпросветността. В тия смутни за книжовността времена проблесна и кометата на каталожната търговия с книги и хората в провинцията жадно купуваха световни бисери по пощата.

Като всяко първо нещо, тя се е впечатала здраво в съзнанието ми и подозирам, че е отговорна и за някои от бръчките ми. Тези от смях. Липсваше ми с години, затова си я набавих от букинистите и започнах да опреснявам най-насъщното.

Припомних си и други премеждия на Фреди Уиджън, освен когато беше в Кан и съдийства на конкурса за най-красиво бебе с всичките последици от това необмислено действие, а именно историята за препълненото с котки и кучета имение, откъдето едвам се измъкна с влака за млякото, пък макар и с помръкнала слава. Изключително освежаващо беше и разрешението на проблема със съученичката на г-жа Бинго, чиито категорични препоръки за здравословно и диетично хранене заплашваха семейния мир у Бингови. Разбира се, имаше още много премеждия, разрешени по традиционния изобретателен начин от Джийвс, които разведряват главата на човека и укрепват съня. Както и истории за безбройните племенници на г-н Мълинър, коя от коя по-невероятни, на една от които е кръстен сборникът - тази за феновете на криминалетата и какво са готови да жертват, за да си набавят най-новото книжле от любим автор.

Дори и нищо друго да не беше превела в живота си, мисля, че Жечка Георгиева се е обезсмъртила с преводите си на историите от Удхаус.

"Колибри", за тази безумна корица заслужавате един кръг на ада бонус.

Арсен Люпен - крадецът джентълмен - Морис Льоблан

Първа книга за приключенията на емблематичния крадец с джентълменски обноски и отношение. Запознаваме се с началото на кариерата му, почерка и мотивите му да оперира по този странен начин. В книгата са включени няколко кратки истории, които нямат връзка една с друга и касаят отделни обири.

В известна степен маниерът на писане изглежда старовремски и напомня за приключенията на Шерлок Холмс, дори и без последният да беше включен буквално и лично в последния разказ. Арсен Люпен обаче излъчва чар, обноски, коригира действията си според това дали го наблюдават пленителни госпожици и накратко не е такъв дървеняк, какъвто е обрисуван Шерлок.

Приключенията и най-вече загадките са забавни, защото винаги има логика и начин да бъде извършено и разкрито едно престъпление. У читателя остава топката да се опита сам да разреши всичко, преди авторът да е свалил картите. (А в последния случай буквално седмица купа беше ключа към разкриване на истината.)

Приятно е и ще се чете още. Бива да се изгледа и едноименния сериал по Нетфликс с неотразимия Омар Си - изключително забавен!

Корицата е потресаваща.

ps. Книгата изчетох при кратък престой в Париж като част от опитите ми да чета тематични произведения от страните, в които понякога попадам.

ps2. Крадци не срещнах, само джентълмени.

Откъс от романа „В кръвта ми е“

От балкона младата жена наблюдава пътя и чака. Снощи са й казали, че Чезаре е на кораба, който ще го върне тук след три години отсъствие и несигурен живот, прекаран в очакване на този ден.

Тайна, естествено. Но какво е Рим в тези последни часове на папата, ако не една чаша, чиито тайни много бързо стигат до ръба?

Рано или късно ще прелеят и ще наводнят улиците, плодовете им са прилив, гъст и тъмен като кръвта.

Но няма значение. Този момент е дошъл и Лукреция чака. Наблюдава всеки сантиметър от улицата, за да види кога ще се появи нейният рицар, който, както си представя, ще бъде все същият и в едновременно с това – безкрайно по-висок, бляскав, смел като никой друг в лъскавите си доспехи.

Тя пък е по-различна от онова момиченце, скрито на върха на едно дърво, въпреки че във всичко, което има значение, си е останала същата. В своята лоялност, спазвана чак до края на този криволичещ път, от деня, когато нейната предателска кръв заяви на света, че тя вече не е същата.

Ами ако на Чезаре не му хареса тази Лукреция – нова и все пак същата в нейната тюркоазена рокля, с дръзко деколте, както налага модата, показвайки гърдите си, ставащи с всеки изминал ден все по-налети? Ами ако Чезаре я предпочиташе каквато беше, завинаги малка, с невинността и невежеството си, носено на върха на пръстите, с още една перла в русите й коси, които сега докосват бедрата й като ласка?

Но Лукреция не си позволява лукса на такова съмнение.

И когато той завива иззад ъгъла, с хората от народа, които едва се отместват при минаването на коня му – тъй като в Рим да видиш някой влиятелен човек, е ежедневна гледка, – душата й се загнездва между стомаха и сърцето, размахвайки слабо криле.

Тя няма нужда от известяването от портиера. Вече знае.

Слиза по стълбите с онази рокля, която шумоли около дългите й крака като някаква тайна. Очаквайки. Той да вдигне глава – косата му е по-дълга сега, чертите му са изсечени като острие, тялото му е хармонично, израснало, за да запълни височината му – и да я види.

Когато го прави, черните му очи заличават всяка друга светлина и всяка друга сянка. Не се усмихва. Но този поглед, от който тя не успява да се откъсне, й казва, че за него чувството е същото.

Тя слиза бавно по стълбите, докато не застава пред него.

Не се прегръщат. Не викат. За миг замръзват извън времето, в една само тяхна тишина, гледат се.

– Още ми дължиш онази целувка, Чезаре.

 

Превод Ваньо Попов

Лукреция и Чезаре Борджия – черна легенда или истинска скандална история?

Източник снимка: изд.“Персей“

Автор: Франческа Петрицо

Издателство: „Персей“

Година: 2024

Характеристики: 224 стр. 

Анотация:

Родени от връзката на папа Александър VI с красивата, но и скоро забравена Ваноца и с кръвта на едно могъщо семейство, която ги повежда по пътя на насилието и жаждата за завоевания, Лукреция и Чезаре Борджия са на първо място брат и сестра, чиято близост е непомрачима, макар и забранена, но със сигурност е уникална и безсмъртна.

Италианската писателка Франческа Петрицо разказва по впечатляващ начин тяхната история в романа „В кръвта ми е“, който излезе вече и у нас в издание на „Персей“. Тя е завършила класическата гимназия Virgilio в родния си град Емполи, Италия, а сега преподава медиевистика в университета в Глазгоу, Шотландия. С литературните си творби е спечелила титлата най-добър писател на Тоскана.

Вплетени в черната легенда, разказваща за кръв, отрова и предателство, Лукреция и Чезаре Борджия още от люлката са белязани от съдбата и мракът на техният живот отеква и до днес, петстотин години по-късно. Сега двамата оживяват в романа „В кръвта ми е“, за да разкажат своята история.

Чезаре Борджия                      Източник снимка: изд.“Персей“

Чезаре е първородният син на папа Александър VI, при който развратът, престъпленията, корупцията и продажбата на духовни санове във Ватикана достига своята кулминация. Благодарение на несметното си богатство Родриго Борджия (рожденото име на Александър VI) подкупва кардиналите, които го избират за папа, след което той си разчиства  сметките с всичките си врагове. Синът му Чезаре е най-елегантният и красив мъж на своето време, но през вековете неговото име се превръща в символ – много повече от това на баща му – на всичко мрачно, очарователно и безсмъртно, което съществува в Ренесанса. Баща му го отглежда като своя дясна ръка в интригите, убийствата, опозоряването на неудобни мъже, завладяването с меч на почти цяла Италия.

Първоначално папата планира за първородния си син духовна кариера – прави то епископ на петнайсет години, после – кардинал на двайсет, нещо нечувано и преди, и след тяхното време. Но Чезаре предпочита меча пред израстването във Ватикана – отказва се от духовния сан и става  херцог на Валентиноа на двайсет и пет. Той застава начело на наемническа армия, платена от папските каси, и се заема да очертае с меч едно кралство в Централна и Северна Италия. Когато баща му умира, той е пратен в затвора, но се освобождава от старите си другари по оръжие по време на една отровна вечеря. С намесата на жена му Шарлот д’Албер е освободен от убийците на краля на Навара от испанския затвор, където се намира и служи като главнокомандващ на войските в кралството, докато не умира от „треска“, която може да се е дължала на малария, на сифилиса, от който се е заразил в началото на петнайсети век, или на отровата – това е логичният завършек на подобен живот.

Чезаре Борджия принадлежи – повече отколкото на историята – на черната легенда, която го обгражда през целия му живот. Макиавели го превръща в главен герой на книгата си „Владетелят“ – съвършения, безмилостен, интелигентен и жесток завоевател.

Ако фактите от живота на Чезаре говорят сами, то Лукреция е страдала повече от свързването със семейство си – тя автоматично е обвинена, че е била част от всички техни интриги, че е отровителка и неморална жена. Но няма доказателства, че е била такава. Със сигурност се знае, че със снаха си Санча напразно се е опитвала да брани втория си съпруг Алфонсо д’Арагона от опитите за покушение. Според всички източници нейният брак с херцога на Ферара е бил изпълнен ако не със страст, то най-малкото с обич. И двамата са имали своите любовни връзки, конкретно Лукреция със зет си Гонзага, с когото поддържала страстна еротична връзка и чрез писма. Като херцогиня на Ферара Лукреция била известна като изискана дама, поощрителка на изкуствата, вдъхновителка в работата на поета Пиетро Бембо над италианския език и покровителка на Лудовико Ариосто. Умира при раждане, след като е дала дванайсет деца на съпруга си.

Това са фактите. Легендата за Борджиите обаче е като мастило – има способността да опетни всичко, до което се докосне. А върху Лукреция се излива яростно. За нея се знае, че е дала живот на едно незаконно дете – Джовани, „infans Romanus“, инфант на Рим. Чезаре, вероятно за да защити репутацията на сестра си, го обявява за свой син заради клюката от епохата, която твърди, че е дете на кръвосмесителна връзка, т.е. между брата и сестрата или между бащата и дъщерята.

Колкото до убийството на Хуан Борджия (второто дете на Александър VI – посредствен командир), съмненията падат върху прекрасния му по-голям брат, естествено. Що се отнася до Джофре (най-малкото от децата на най-безчестния папа), върху него поне се стеле едно милостиво мълчание. Не е ясно дали Борджиите са отгледали поне една бяла овца в тяхното семейство.

Романът „В кръвта ми е“ е една от най-въздействащите и красиво написани книги за Борджиите, стъпваща върху реалните факти. Чезаре е не само кръвожаден и безмилостен, а Лукреция – неморална отровителка с хиляди любовници. Той е и един смел и непокорен, закрилящ и страстен брат, готов да се притече на помощ на сестра си, а тя – нежна и беззащитна, романтична и мечтателна, пионка в игрите на баща си.

Братът и сестрата неведнъж са принудени да се разделят – болезнено, поради държавни причини, но това никога не успява да им попречи да бъдат един друг духом, до смъртта. Защото всяка тяхна мисъл, всяка мечта, всеки жест до края са пропити с идеалния спомен за един кратък период от тяхното детство, който са изживели заедно – периода на възможната невинност. Изпълнени с тъга и съжаление, разбиране и нежност, двамата са обвързани завинаги от чувството, което ги поглъща и погубва.

„В кръвта ми е“ е впечатляващ с прозата и откровеността си роман, който завладява още с първите думи от мрачната изповед на Чезаре и Лукреция Борджия, незаконните деца на папа Александър VI.

„Очите на демона“ – заявка за нов хит от Том Егеланд

Източник снимка: изд. „Персей“

Автор: Том Егеланд

Издателство: „Персей“

Година: 2024

Характеристики: 512 стр.

Анотация:

Романът „Очите на демона“ (издание на „Персей“, превод Надежда Игнатова) прави заявка за нов хит на обичания норвежки писател Том Егеланд след още актуалния „Проектът „Матусал“, който изследва библейската загадка за дълголетието. Новият роман беше един от най-търсените на Пролетния панаир на книгата.

„Очите на демона“ е напрегнат и наситен с психология и мистерия роман, който разкрива както най-тъмните кътчета на човешката природа, така и надеждата в доброто, която може да бъде несломима сила.

В продължение на двайсет и пет години неразкрито двойно убийство разбунва духовете: съпрузи са намерени убити в дома си, а малката им дъщеричка е тежко ранена и обречена да прекара остатъка от живота си в кома.

Въоръжени със смелост и непреодолим стремеж да разкриват истината във всяка една ситуация, талантливата телевизионна журналистка Кристин Бюе и ветеранът в журналистиката и неин ментор Гюнар Борг пристигат в градчето, където е извършено убийството, за да снимат документално предаване за случая и може би да го разрешат, преди да е изтекла давността. На помощ им се притича и жена с паранормални способности, макар че Гюнар изпитва скептицизъм по отношение на нейните способности и методи.

Едно ново убийство – това на брата на убитата преди години жена – разтърсва малката общност и води до разкриването на дълбоко пазени тайни, засягащи мнозина от града, както и поставя още много въпроси пред разследващите журналисти. По странен начин всички следи водят до два сеанса и спиритическа дъска, която като че ли е изписала предупреждение за надвисналата опасност и е предрекла убийството на жената.

Дали всъщност нещата не са започнали много преди убийствата преди двайсет и пет години? Дали едно грешно решение и кривване от правия път не биха могли да доведат до катастрофални последици? Каква е природата на злото и дали то е вродено във всеки един човек? Това са важните за човешката природа въпроси, които Том Егеланд задава с романа си „Очите на демона“, който се чете бързо, но след това отговорите на тези въпроси отекват дълго в читателя.

Безсмъртната смърт (Земното минало 3) - Лиу Цъсин

"Земното минало" е доста мащабно произведение, като теми, герои, фантастични допускания, философски проблеми и предложени решения и най-вече като време. Вероятно с пълно право може да бъде наречено епос. Действието прескача през различни епохи, героите се хибернират и пак се съживяват, като някои от най-главните действащи лица доживяват до дълбока старост. А други - не. Ако си мислите, че "Фондацията" на Азимов е подобен епос, само подръжте бирата на Лиу Цъсин и гледайте какво може.

Какво се случи в третия том? Имаше доста обрати. Ло Дзи смело извъртя чудесен покерджийски номер на трителяните във втората част, но после те пък му го върнаха. Низвергнатите бегълци върнаха топката във владение на човечеството и трителяните запрашиха в неустановена посока завинаги. Новата главна героиня (за близо 800 страници така и не ѝ запомних името), която наследи Ло Дзи, беше основната фигура и покрай нея заподозрях, че действието във всяка от трите книги прилича на главния герой там. В първия роман това беше бабата предателка, която забърка цялата каша от омраза и наранено его, във втората Ло Дзи мъжки окачи съдбата на света на кантар, зареден с тротил, а в третата мацката, която завинаги остана на трийсет, демонстрира ин-началото, женственото, грижовното и майчинското, което затри всичко. 

Като цяло останах много доволен. Не в превъзходна степен, но наистина много. Хареса ми как смело борави Лиу Цъсин с всичко, как опровергава и най-бруталните си допускания с още по-жестоки. Какво има да жалим за човечеството, защо да се самозалъгваме, че в една вселенска тъмна гора ние изобщо имаме някакви шансове в ситуации 1:1? 

Много съм щастлив, когато успея да завърша някаква поредица или поне трилогия, както сега. Казвам си, че вече мога да съм спокоен, и това съм го отметнал и най-важното - няма повече. Повече са може би само двата филма - китайски и американски, на които мисля да дам шанс в някоя дъждовна есенна вечер. Мисля си, че ще им подхожда.

Драматичният театър в Търговище гостува с танцовия спектакъл „Връзки“ в Румъния

Държавния драматичен Търговище

Трупата на Държавния драматичен театър в Търговище ще представи за първи път пред румънска публика авторския танцов спектакъл на хореографа Неделя Ганчева „Връзки“. В рамките на две поредни вечери, 27 – ми и 28 – ми юни, на голямата сцена на Драматичен театър „Йон Д. Сърбу“ в град Петрошани ще се вихрят младите български актьори Давид Крумов, Лора Недялкова, Радослав Радев и Благица Стоименова, които чрез езика на танцовия театър ще представят архетипни ситуации от семейната среда.

Държавния драматичен Търговище

„Разглеждам семейството като свързаност и приемственост. Ядрото, към което неизбежно се връщаме и се опитваме да разберем, дори и да не приемаме. Като пъпна връв, която нямаме търпение да обтегнем, да скъсаме дори, но винаги имаме нуждата да знаем къде е била хвърлена и да сме сигурни, че в другия ѝ край някой винаги ще ни чака.”, споделя Неделя Ганчева относно фокуса на спектакъла.

Поканата за гастрол идва от драматурга на театъра Клаудиу Гроза и директора на културната институция в северната ни съседка Ирина Бодеа – Раду. Като част от партньорството между двата театъра предстои и уъркшоп за румънските артисти, имащ за цел развитие на двигателната култура на сцената.

„Арката на лястовицата“ – роман предупреждение за опасните ваксини и мръсните тайни на фармацевтичната индустрия

Международен бестселър № 1, едновременно напрегнат трилър, психологически роман и семейна сага със силно въздействие

Източник снимка: изд.“Персей“

Автор: Сисел-Йо Гейсен

Издателство: „Персей“

Година: 2024

Характеристики: 544 стр.

Анотация:

Добрата литература поставя въпроси. Едни могат да засягат общочовешки неща, други – актуални съвременни проблеми. Още помним пандемията и не/приемането на ваксините. Сега можем да прочетем романа „Арката на лястовицата“ на датската писателка Сисел-Йо Гейсен (изд. „Персей“), който „Уолстрийт Джърнъл“ нарежда сред „10-те най-добри мистерии на годината“.

„Гейсен съчетава широкия мащаб на Ю Несбьо със способността да се фокусира толкова внимателно и безмилостно, колкото Карин Фосум“ – пише KIRKUS REVIEWS, САЩ. „Два добре развити и отлично вплетени криминални сюжета и плеяда от реалистични герои правят от този роман трилър от най-висока класа за читателите на Ю Несбьо и Джон льо Каре“ – заявяват от BOOKLIST, САЩ. „Арката на лястовицата е една от тези книги, които искате да погълнете наведнъж, възможно най-бързо“ – признава Helsingør Dagblad, Дания. „Свеж и оригинален криминален роман, действието на който се развива в научна среда, от автор, който наистина познава тази среда като дланта си“ – четем в ревюто на Litteratursiden, Дания. „Въвлича читателя в жестокия конкурентен свят на медицинските изследвания с високи залози“ – представя го Publishers Weekly, САЩ.

Романът звучи изключително актуално и провокира критично отношение към някои от ваксините, препоръчвани от СЗО в световен мащаб. Особено като се има предвид, че авторката, Сисел-Йо Гейсен, е биолог по образование и има научен поглед върху проблема. Освен това е и превъзходен писател, който създава роман със силно въздействие – едновременно напрегнат трилър, психологически роман и семейна сага. Вероятно тъкмо това му помага да стигне до най-широк кръг читатели и да се харесва не само от тези, които четат трилъри и криминални романи.

В центъра на книгата е конспирация, мотивирана от огромни печалби, чиито корени се простират от висшите етажи на могъщата фармацевтична индустрия до Световната здравна организация.

Противоречивият професор по имунология Кристиан Сторм е намерен обесен в кабинета си и всички улики сочат за самоубийство. Асистентката му Марие Сков обаче отказва да повярва в тази теория. Покойният учен е разкрил шокираща истина, свързана с ваксинационните програми в развиващия се свят, по време на няколкогодишно изследване в Гвинея-Бисау. Марие доказва хипотезата на професора в магистърската си теза, но някой анонимно докладва нея и Сторм в научна непочтеност. Тя е сигурна, че между това и смъртта на научния ѝ ръководител има връзка, която да го накара да замлъкне завинаги и да не успее да сподели откритията си за опасните странични ефекти на ваксините.

С помощта на необичаен източник – ученик на Сторм, станал негов съперник и член на Нобеловия комитет, полицейският инспектор Сьорен Мархог се заема с разплитането на случая, решен да докаже какво наистина се е случило с професора и да залови виновните.

Романът преплита криминалната нишка с житейските драми на героите. Майката на Марие се самоубива по същото време като Сторм. Сякаш за проблемното семейство Сков няма почивка от неприятностите. Разкриват се лъжи и тайни, пазени с години, а напрежението идва в повече за някои от членовете на семейството. Отношенията и на полицая с приятелката му Ана също не вървят гладко. Тя е затрупана с работа в университета, където прекарва по цели дни и вечери с академичния си партньор. Сьорен се опитва да се бори със собствените си демони на ревност, раздразнение и умора, докато преследва заговорници, решени да защитят тайните си на всяка цена.

„Арката на лястовицата“ е роман, който поставя под въпрос цялата основа на програмите за ваксинация на СЗО. Убитият учен е открил, че ваксини, препоръчвани от СЗО в световен мащаб, не само предпазват от тези болести, но имат и редица негативни странични ефекти. Повечето от ваксините стимулират имунната система на ваксинираните, така че те развиват като цяло повишена резистентност към други заболявания. Но има и ваксини, които, изглежда, отслабват имунната система. Първото е добро, второто е пагубно. Сред децата в Гвинея-Бисау ваксината срещу туберкулоза и морбили ги предпазва и от други болести, като усилва имунитета им и намалява смъртността от малария и респираторни инфекции наполовина. Обаче при ваксинираните срещу дифтерия, тетанус и коклюш смъртността от всякакви други болести била два пъти по-висока от тази при неваксинираните. Ваксините са невероятно откритие и спасяват милиони животи всеки ден, но това не променя факта, че има проблеми с някои от тях.

Източник снимка: изд.“Персей“

Сисел-Йо Гейсен (1973) е родена в Орхус, Дания. Докато израства, семейството й постоянно се мести в различни части на Дания и така у нея се заражда чувството за липса на корени, което оказва влияние върху книгите ѝ, тъй като те са написани по целия свят. Дебютира на 21 години с романа „Когато целуваш през август“. Успоредно с писането, Сисел-Йо Гейсен започва да учи биология и завършва през 2004 г. Прави своя световен пробив през 2008 г. с криминалния роман „Перото на динозавъра“, който печели наградата за роман на годината и е обявен за датския криминален роман на десетилетието (DR).

 

Пламен Тотев получи персоналната награда за култура „Ловешки меч“

Издателят, литературен изследовател и журналист Пламен Тотев е тазгодишният носител на персоналната награда на Община Ловеч „Ловешки меч“. Тя се присъжда за стойностни постижения в областта на културата. Наградата връчи днес зам.-кметът д-р Алдин Начков, който поздрави Пламен Тотев и подчерта, че отличието – олицетворение на силата на познанието, на културата, на повика на мисълта да се развива, особено приляга на човек, чието оръжие е словото.

Пламен Тотев е роден в Ловеч. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Специализирал e историческа поетика на българската литература. Автор е на книгите с литературни изследвания „За място на върха“, „Българският блян по епопея“ и „Животът на класиката“, както и на повече от 20 учебни помагала по български език и литература. Съставител е на едни от най-популярните антологии на българската и световната любовна лирика („Да те жадувам“, „Обичам те“ и др.), на издания на Дебелянов, Яворов, Пенчо Славейков и Мара Белчева, Евтим Евтимов и Маргарита Петкова. Автор е на текстове на популярни песни, музиката на повечето от които е на Красимир Гюлмезов.

Носител е на наградата за литературна критика „Боян Пенев“, както и на македонските „Книжовен Дедал“ (2019, за ценен принос към македонско-българските литературни връзки) и „Рациново признание“ (2023, най-голямата македонска литературна награда). Член е на Съюза на българските писатели. Издал е близо 800 заглавия на европейски и български автори. Издателството му „Персей“ е носител на наградата „Златен лъв“ за издателски проект с най-голяма обществена значимост (поредицата „Световна класика“).

„Обичам Ловеч не само защото е моят роден град, а и защото оттук тръгна всичко. Тук се роди любовта ми към книгите. Още от първи-втори клас всеки ден обикалях многото книжарници тогава в града. Прочетох всичко, което ме интересуваше, цялата светован класика, преведена на български тогава, и имам тук, в Ловеч, библиотека от хиляди книги. Признателен съм на съдбата, че тръгнах по пътя, който исках, и правя това, което обичам“, каза Тотев. Той благодари на Община Ловеч и увери, че съдбата му остава свързана с Ловеч.

Гости на церемонията бяха областният управител Дора Стоянова, началникът на Регионалното управление на образованието д-р Иваничка Буровска, общински съветници и много представители на културните среди в Ловеч.

Виж - Елена Стоева

Заглавието и корицата подсказват, че в тази стихосбирка, ако може с такава проста дума да наречем тази благородна сплав от красиви образи и поетични слова, първо има неща за гледане, или поне гледането е нещо основно за авторката. Това е така от една страна, защото тя е професионален художник. От друга, като много други хора на изкуството, тя забелязва неща, които провокират емоции у нея, но за да бъдат изразени, има нужда от други средства, други инструменти. И това са кратките стихове в стил хайку. Аз това видях, това търсех и това харесах изключително много. Ако бяха само стихове, нямаше да е същото усещане, ако бяха само картините ѝ на тези страници, пак нямаше да има тази пълнота и удовлетворение за сетивата.

За мен беше голямо удоволствие да прелистя, прочета и разгледам книжката. Изглежда, че за авторката то е било не по-малко да я напише и изрисува.

Два примера, които усетих много лични заради навика ми всяка сутрин да следя за присъствието на лястовички в небето докато отивам на работа от паркинга към сградата на завода. Последните години винаги засичам първия ден, когато са си тръгнали, и първия ден, когато пристигат от Африка. Небето или е пълно, живо и нормално, или е празно като Космос.


Липса с формата на птица

В небето

През октомври

***

Чисто нови птици

Отлитат на юг.

Ще се върнат стари.

Покушението - Лий Чайлд

Пореден епизод от приключенията на вездесъщия Ричър. Минали са няколко години от смъртта на брат му Джо (т.е. от първия роман) и неговата бивша приятелка се свързва с Джак. Тя ръководи охраната на вицепрезидента и иска да го наеме да провери срещу хонорар наистина ли охраната е непробиваема. Разбира се, тази хипотетична версия е само в началото, защото много скоро научаваме, че всъщност има много истинска заплаха за новоизбрания на поста Брук Армстронг. Ричър се свързва с Нийли и се заемат заради принципа, после обаче опасността се изостря, хора умират в ръцете му и вече нещата освен принципни, стават и лични. Както може да се очаква, Ричър се справи с всичко, а ние научихме малко тънкости от охраната на най-големите.

Действието вървеше приемливо добре, но развръзката силно разочарова. Беше неубедителна, тривиална и безкрайно субективна. Кой би убил вицепрезидент за нещо такова? Продължава да не ми е ясно защо някой предпазлив атентатор би имал нужда да пише бележки със загадки, да оставя целенасочени отпечатъци и да подхвърля бележките по най-трудния за изпълнение и разгадаване начин. 

Продължава да ми харесва как Ричър обича да прави уж неясни заключения от ясни факти, но това се обяснява с маниера му да не споменава междинните стъпки. Когато разкаже подробно, тогава всичко се изяснява.

Както и да е, като ми мине разочарованието, пак ще чета. Но не скоро.

Тъмна гора (Земното минало II) - Лиу Цъсин

Мълчанието е най-висшата форма на презрение.

Както знаем от първият том на трилогията, трителната флотилия пътува към Земята, за да ни превземе, а при нас целият научно-технически прогрес е блокиран. Разполагаме само с време - 400-те години, в които врагът пътува насам. Въпросът "Какво може да направи човек с толкова време?" извиква у мен автоматичния отговор в стила на поручик Ржевски - "Да го пропилее!". Земляните наистина опитаха всичко по силите си, но в никой случай не мога да кажа, че очаквах това, което се получи в резултат. Нито решението за слепогледците, нито методите на всеки от тях. За развръзката пък изобщо да не говорим.

Искам да разказвам тази книга. Не цялата, само ключовите моменти, в които се обясняват двете аксиоми на ксеносоциологията, веригата на съмнението и обяснението на парадокса на Ферми. С две цели - за да ги запомня, и за да знаят още хора за това обяснение. То би могло да бъде основа за цяла житейска философия. Защо са нужни Падина и Ренесанс, изгонване от новия Рай, защо имаме нужда от това някой да поеме греха, обяснението на заглавието в последните двайсет страници.

Всичките ми бележки в книгата бяха от последната 1/6 от текста. Там е заровен целият основен заряд. Да, от самото начало има разхвърляни множество детонатори, лъжливи примамки, множество неща, които биха потрябвали по-късно, за да задействат лавината от първоначално неприемливи откровения. Но същинската експлозия от шокиращи интелекта истини е накрая. Като гилотина, като изстрел, който те оставя да мислиш, но не и да се чудиш, тя е категорично ясна.

В резултат от прочита добих допълнително желание и изслушах и най-новия подкаст на Стефан Русинов с Майа Разбойникова - Фратева за превода на книгата на Дагмар Лойполд - "За разлика от слоновете!". Балсам!

Точно така. От тревоги полза няма.

***

Истинската Вселена е тъкмо толкова мрачна - отвърна Ло Дзи и протегна ръка, за да усети тъмнината около себе си, сякаш галеше кадифе. - Вселената е тъмна гора, а цивилизациите са ловци, които се промъкват като призраци сред дърветата, отмахват лекичко  клоните по пътя си, стараят се да стъпват безшумно, даже дишат съвсем тихо, внимават във всяко свое действие, защото гората е пълна с много други ловци като тях. Ако се натъкнат на друг живот, бил той друг ловец или не, бил той ангел или демон, бил той крехко детенце или куцукащ старец, бил той жена като фея или мъж като бог, те могат да направят само едно - да стрелят по него. В тази гора другите са адът, вечната заплаха. Всеки живот, издал собственото си съществуване, е обречен на унищожение. Това е картината на вселенските цивилизации. Това е обяснението на парадокса на Ферми.

Чудната история на изкуството - Драган Тенев

През лятото на 2023 година се случи така, че бях на екскурзия във Флоренция, организирана от туроператор и съсредоточена основно върху ренесансовото наследство на този забележителен град. На всички, които ме питаха как е минала, отговарям едно и също – това е най-интересното място, на което съм бил някога. И за да спазя измислената от мен традиция да чета четива за местата, които посещавам, по време на престоя ми там, се нахвърлих на „Чудната история на изкуството“ от Драган Тенев. Ако сте внимавали, може да кажете, ама чакай, нали това е било през лятото, а сега кое време е, защо чак сега си я дочел, толкова ли не става. Напротив, много даже си става, но тогава поглъщах само частта за Ренесанса, за да съм в час с флорентинските творци, а с останалите наваксах по-късно.

Малка част от художниците помнех от друга книга на Драган Тенев по същата тема, основно обаче се запознавах на място и на живо с величието на европейското възраждане. Защо точно тогава, защо точно там, как, кои хора, с кои свои произведения. Забележителни и незабравими, тържество на хуманизма – куполът на Санта Мария дел Фиоре на Брунелески, проторенесансът на Джото, „Благовещението“ на Донатело от „Санта Кроче“, „Раждането на Венера“ на Ботичели, портата на Баптистерия на Гиберти, перспективата и линиите на Липи, фреските на Мазачо, Давид на Микеланджело, „Юдит и Олоферн“ на Донатело, „Мадоната с щиглеца“ на Рафаело, лоджията на Вазари, Кръщението на Христос от Верокио и Леонардо, Медузата на Караваджо и толкова много други...

Останалата част от книгата за по-късните периоди от историята на изкуството дочетох по-бавно и с повече усилия, но все пак се запази любопитството ми по темата. Обезателно ще чета още по темата.

"Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея" на Барбара Демик

 Корица: личен проект
 
 "Севернокорейците имат няколко думи за затвор по същия начин, по който инуитите имат за сняг" (неизвестен автор)

  "Комунистическите режими превърнаха масовата престъпност в пълноценна система на управление" - The Black Book of Communism


 След като се изказах негативно за "Чернобилска молитва", ще посоча пример за еквивалент, който няма нито един минус от книгата на Алексиевич. "Химн на смъртта" е перфектна журналистическа книга или запис на устни истории, или както ви харесва- сбити разкази, добре проучени, ясно, но ефектно написани, лишени от емоционално порно, манипулативно дрънкане по чувствата и излишни хиперболи. Четох я преди две или три години, сега я препрочетох пак, за да съм сигурна, че не говоря наизуст, осланяйки се на моментни подхлъзвания от субективно естество, напудрени със сантимент.

  Какво би било ако кошмарът "1984" на Оруел беше реален? Какво щеше да е ако живеехте в държава, където всички медии и публикации са контролирани от държавата, а неразрешеният достъп до чужди радио- или телевизионни предавания се наказва? Където трябва да държите в стаята си голям портрет на Великия главнокомандващ и да му се кланяте, както и на публичните статуи, които са над 40 000? Където сте сред огромна мрежа от информатори, които ви наблюдават и докладват на властите ако ви заподозрат в престъпно или подривно поведение? Където наказанието за престъпления е произволно, в зависимост от лоялността на дадено лице, личните връзки и способността му да плаща подкупи? Където правителството практикува колективно наказание, изпращайки в брутални лагери за принудителен труд, известни като kwalliso, не само нарушителите, но и техните родители, съпрузи, деца и дори внуци? Където всичко наистина е черно-бяло, освен червените пропагандни табели. Един кошмар, в който трябва да почитате Върховния ръководител и да пожертвате всичко в негово име.

  Това е Корейската народно-демократична република, по-позната като Северна Корея. Комунистическият режим, който контролира северната половина на Корейския полуостров от 1945 г., може би е най-тоталитарният в съвременната история и е без аналог, защото Северна Корея е най-изолираната и репресивна държава в света. Корейската война никога не е приключила официално. Към днешна дата Северна Корея се занимава с безумно позиране и показни изцепки, напомняйки на света, че има ядрени оръжия, като през цялото време отправя апокалиптични заплахи, насочени към Южна Корея, Япония и Съединените щати, с нагла безнаказаност за всичко.
Севернокорейското правителство изисква принудителен, некомпенсиран труд от по-голямата част от населението си, за да контролира хората и да поддържа икономиката, гарнирано с политиката на страх. Заедно с това се поддържа songbun, класова система, която класифицира севернокорейците според историята на тяхното семейство и предполагаемата вярност на индивида към правителството, наред с други фактори- крещяща дискриминация, която облагодетелства само военните и правителствените елити. Именно тези елити са отговорни за унищожаването на хора, убийства, поробвания, изтезания, лишаване от свобода, изнасилвания, принудителни аборти, сексуални насилия, отвличания, и съзнателно причиняване на продължителен глад.

  "Химн на смъртта" не разказва цялата история на Северна Корея, а се концентрира най-вече върху периода на икономически срив и глад през 1990-те години, наричан "Изтощителния поход". Книгата е частична новелизация на интервюта с над 100 бежанци от град Чхонгджин, третият по големина в страната. Барбара Демик отразява глада, маршрута, по който главните герои са минали до Сеул, и ефектите от валутната реформа от 2009 г. Тя показва какво означава да живееш при най-репресивния режим днес- реален оруелски свят, който по избор не е свързан с интернет, където проявите на привързаност се наказват, доносниците се възнаграждават и една небрежна забележка може да изпрати човек в затворнически лагер за цял живот. Демик описва Северна Корея през призмата на обикновените хора, които са я живели и разкрива, че "обикновеният" живот в Северна Корея през 90-те години се е превърнал в парад на ужасите, където гладът убива милиони, производството и търговията на практика спират, заплатите остават неизплатени, медицинските грижи пропадат и хората свикват да прескачат трупове по улиците. Страховитото изображение на Северна Корея от нощното небе, където цялата област е черна поради липса на електричество, с което започва книгата, контрастира ярко с пропагандата на земята долу, призоваваща работниците-граждани да вярват, че са обект на завист от целия останал свят. 

 
  Демик изобразява достатъчно сурова и обективна картина на реалността в индустриалния град Чхонгджин, който е без електричество и почти без никаква индустрия, където работниците вече не получават заплащане, мъжете се викат на военна служба за десет години, тревата, кората и царевичните кочани се смятат за храна, оризът за рядък деликатес, а смъртта от глад е обикновено явление. В една потресаваща сцена д-р Ким, прекосявайки река в Китай, вижда, че китайските кучета се хранят по-добре от хората в Северна Корея.

  Най-ужасната и въздействаща част за мен беше описанието на глада , който убива милиони хора. Никой не знае колко, но според някои оценки са над 10% от населението. Но още по-смайващо ми е нивото на индоктриниране. Култът към личността на Ким Ир Сен е нещо извратено и неописуемо. Това е промиване на мозъка, което започва още от невръстна детска възраст и през което са минали вече няколко поколения. Почитанието на севернокорейците към Ким Ир Сен е съвсем искрено- тази любов към Ким може да се види най-страховито при бегълците. Въпреки че са напълно наясно с ексцесиите на култа, те все още изразяват известно благоговение към Ким Ир Сен като личност и като лидер. И тяхното възхищение изглежда дълбоко вкоренено, истинско и непоклатимо. Благодарение на тази почит и насадения страх, династията Ким все още управлява държавата. Благодарение на глада и системното недохранване, севернокорейците вече са с физически отклонения- по-ниски са, например. Всичко това увеличава драстично разликата им с южнокорейците и дори утре режима да падне, никой не е подготвен за последиците.

  Книгата няма оптимистичен край и няма прогнози за това какво ще се случи по-нататък. Повечето от хората, които Барбара Демик интервюира за книгата, се справят с живота си, но Северна Корея продължава да се олюлява като агресивно пиянде, което може просто да се срути всеки момент или което може внезапно да започне да атакува всички наоколо.

  Други книги по темата:

  Освен че препоръчвам статиите и докладите за Северна Корея на Human Rights Watch, много добър вариант е книгата "Сълзите на моята душа" на Ким Хюн Хий, която е бивш севернокорейски агент, известна с бомбения атентат на полет 858 на Korean Air през 1987 г. Това е първата книга за Северна Корея, която прочетох още като ученичка. В момента чета графичният роман Pyongyang: A Journey in North Korea на Guy Delisle- въпреки че не съм го приключила, го препоръчвам изцяло.

История на Евангелската Съборна църква в Панагюрище - п-р Данаил Игнатов

След няколко месеца привидна почивка от четива, ми трябваше нещо кратко и живо интересуващо ме, за да успея да го завърша и сервирам тук. Чакай, ще кажете, that escalated quickly. Работата е там, че в последните повече от два месеца бях зает да изчитам хиляди страници от всевъзможни американски архиви в търсене на повече информация за моя съгражданин Събо Николов (1870-1957), за когото в съюз с инж. Цвятко Кадийски се съставяше биографична книга. Една от пролуките в житейския път на Събо се оказаха най-първите години на него и на майка му Гана в протестантството, което изиграва много важна роля в целия живот и на двамата. Един от достоверните източници за такава информация се оказа тази малка книжка.

За скромната си цена от 5 лв  и обем на текстовата част от около 60 страници тя наистина е събрала доста ценни факти от историята на Евангелската църква в Панагюрище. Покрай търсенията ми за живота на Събо вече си бях изяснил какво ще рече съборна, кои са американските мисионери Кларк и Марш, какво е влиянието на мис Елън Стоун тук преди да стане известна от "Аферата мис Стоун". 

Освен интересуващите ме теми и герои, в книгата хронологически са изложени и много други истории на личности, кои от Панагюрище, кои - не, които са изиграли своята роля в създаването, развитието и възстановяването на църквата в града ни. Дори съвсем страничен читател като мен може да открие любопитни неща, като това как Петко Р. Славейков е един от преводачите на първата Библия на новобългарски език заедно с д-р А. Лонг, както и за живота на "протестантина" Стоил Финджеков - майсторът на черешовите топове от април 1876 г.

“Фотографът” – Галин Никифоров

Изслушана в Сторител

Втората книга, която аз чета от Галин Никифоров. В действителност “Фотографът” е написана и издадена преди “Лисицата”.

Апостолов е известен, даровит фотограф с вкус към нетрадиционни обекти за заснемане. Като наследство от свои стар приятел получава ръкопис с описание как да заснеме Ненаситната. Ръкописът е създаден от Нино Галиарди през 17ти век. Апостолов не жали време, средства и усилия, за да получи невъзможната снимка и това го отвежда на различни места и го сблъсква с ексцентрични хора. Но дали усилията му ще се увенчаят с успех?

Озоваваме се в шеметно приключение, което има две времеви линии. Една съвременна и една от времето на създаване на ръкописа. В това отношение книгата много ми напомни на “Лисицата”. Има интересни обрати, сюжета търпи развитие и засяга непопулярни теми, характерни за творчеството на автора. Езикът е описателен, но стои леко суховат, твърде препълнен с излишни описания и понякога досадяващи подробности за фотоапарати например, Личи си, че авторът е направил задълбочено проучване по темата, но това не помага на историята, а само я натоварва излишно. Това разбира се е личното ми усещане и не ангажирам никого с него. Още малко трябва и Никифоров ще може с лекота да съперничи на световно известните имена в жанра.

Историята повдига много и интересни въпроси, морални дилеми и личностни предизвикателства. До къде е готов да стигне човек, за да получи желаното и цената, която ще плати заслужава ли си. Не бих препоръчала книгата поради естеството на темите, засегнати в нея, но ако сте смели и широкоскроени, то непременно и дайте шанс.

"Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич

 

project cover by me

 Знам, че е някак морално осъдително да не харесам “Чернобилска молитва”, но по дяволите, каква е тази скука, изнемощялост и монотонност? Едва я завърших.
И не разбирам защо тази книга се счита за литература. Това е книга, която не допринася нищо за прозата, това е едно преповтаряне на мненията на анонимни герои, пресявани от гледната точка на писателя. При това е трудно за смилане. Алексиевич е събрала няколкостотин интервюта, преписала ги е и е напъхала някои от тях в книга. Доста мързеливо. Тук няма никакъв авторски глас. И този глас много липсва, когато интервюираните започват да разказват градски легенди за хората от Припят, омешани с клюки, суеверия, народна мъдрост или повтаряща се дезинформация. Дори не се опитах да я разбера. Докато четох книгата, буквално възприемах всички гласове като един и често изпитвах същия дискомфорт, който изпитваш, когато попаднеш в капан в градския транспорт до супер бъбривия човек, който те задушава: нямаш абсолютно никаква представа за какво бръщолеви, но знаеш, че искаш да избягаш далеч от него възможно най-скоро. 


  Книгата е поредица от произволни монолози без съгласуваност, коментар или тема. Освен това всички интервюирани говорят с един и същ глас, независимо дали е стара баба или млад мъж. Най-вероятно говорят с гласа на Алексиевич. И като цяло книгата зависи от драмата. И мелодрамата. И трагедията. И пак отново. Имах чувството, че натикват в гърлото ми емоционално изнудване от най-големия формат. И, както казах, всичко е твърде отегчително и повтарящо се.

  Честно, някоя публикация за Чернобил или статията в Уикипедия ще са по-интересни и информативни.

  Най-големият плюс на "Чернобилска молитва" е това, че показва колко е важно хората да са образовани.

"Жената конбини" на Саяка Мурата

 

 В една рецензия, която четох преди време, авторът сравняваше главната героиня Кейко Фурукура с нещо като монахиня, а конбини с нейният манастир. Този манастир е тип попарт, все едно е проектиран от Джеф Кунс и осветен 24 часа в денонощието от светлините на стробоскоп.
Виждала съм ревюта, в които се спекулира, че Кейко е аутист, но аз отказвам да играя психиатър на литературен герой, тъй като не бих го направила и с някой в реалния живот. Но не мога да отрека, че четенето на "Жената конбини" може да бъде успокояващо и познато преживяване за много хора с подобни специфики. Когато общуването е изтощаващо и безполезно; когато липсата на подходящо проявление на емоция се тълкува като безчувственост; когато някой каже нещо неподходящо или никога не казва правилното нещо. За разлика от околните, Кейко е спокойна и събрана в своя свят. Всички останали продължават да бръмчат около нея, заедно с тяхната какофония от клюки и обществени очаквания, докато тя се движи по собствения си самотен път.
Според едно интервю с Мурата, целта на романа е да се изкормят три от най-свещените крави на японското общество: брак, работно място и обтегнатата концепция за "нормалния" живот. Бих казала, че тази мисия е изпълнена, защото "Жената конбини" отявлено се чуди на значението на конформизма в един свят, който изисква от нас да следваме "правилните начини и очаквания", и в същото време ни презира за това.



 На мен най-голямо впечатление ми направиха две теми: феминизмът, вкаран в историята и именно това, че романа илюстрира отлично колко странни са хората, които вярват, че са обикновени или нормални. 


Имайте предвид, че в зависимост от вашите собствени нагласи, "Жената конбини" може да послужи за допълнително разпалване на пламъците на вашия собствен екзистенциален кошмар или може да задоволи малко страховете ви. Книгата със сигурност може да накара читателя да се почувства, че всичко това- този наш живот- е безполезен и така кризата ще е по-болезнена; или може да го освободи от онзи дебнещ, надвиснал страх от провал и стагнация.
Предпоставката на "Жената конбини" може да ви подведе да мислите, че ще завърши с любовна история между мъж и жена, като се има предвид колко бързо и лесно Шираха е представен като потенциално решение на всички проблеми на Кейко. Но доста бързо ясно показва, че това не е така. Истинската любовна история е между Кейко и нейния любим магазин, както е и самото заглавие.


И всеки може да намери своя конбини, дори и само в ума си или в страниците на книга.

Сметки за разчистване - Лий Чайлд

Винаги може да стане и по-зле.

Един интернетски повей ми донесе, че предстоящият трети сезон на готиния сериал за Ричър по Нетфликс ще разиграе действието от седмия роман от поредицата за бившия военен полицай - "Сметки за разчистване". Не ми трябваше повече. Намерих я и я започнах.

Знаете, че Ричър е от онези протагонисти, за които предварително си знаем, че той е от добрите и всичко ще му се размине, а на лошите - не. Както и, че авторът задължително ще го уреди с нова мацка. В случая лошите бяха трафиканти, а мацката - млада и стройна агентка от DEA. Ричър беше внедрен в базата на лошите, за да освободи някого, а нещата традиционно се развиха против всички планове. Биха го доста, но той би малко повече, плува в ледените води на Атлантика, наложи му се да пълзи, да се катери, да обръща коли и после пак да ги изправя на ръце, да причинява болка и по-лоши неща чрез камъни и дърве, да открие, че работата всъщност не е за компетенциите на DEA.

Имаше и малко по-мелодраматични моменти, които според мен бяха грешка. Имаше и доста дълга ретроспекция, която да ни обясни защо е набрал толкова на баш злодея и какъв е бил сблъсъкът им в миналото.

Приятен роман, от който има всички шансове да стане и добър сериал. Не знам дали някога преди ми е правило впечатление, но в романите на Лий Чайлд сякаш има някакъв полъх от Чейс.

Гласът ѝ беше нисък и дрезгав като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал.
***
За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория обаче започва да омръзва.
***
Отвсякъде паркингът беше обграден с ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури - един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.
***
Най-добрият начин да си циментираш предстоящото повишение е да създадеш у шефа илюзията, че си малко по-тъп от него.
***
Кървави войни и смъртоносни болести. (Как може да се расте бързо в армейската йерархия.)

Приказка за магьосници, физици и дракон - Геновева Детелинова

Преди доста години, т.е. повече от десет, списание "Сборище на трубадури"&приятели удариха целия фендъм в земята като организираха и успешно проведоха първия конкурс за фентъзи роман на България. Като читатели с фантазия трябва да знаете, че ви е бедна фантазията порой от колко и какви произвения се изваля тогава. Както обаче обичат да казват в любимото ми предаване "Изковани в огъня", победителят може да бъде само един и така тогава първа пресече финиша Геновева Детелинова с нейната "Приказка за магьосници, физици и дракон", която аз дочетох чак сега. Точно така. В благодарностите на заглавната страница на книгата наистина фигурира и моето име като скромна част от онова величаво жури, но истината е, че в рамките на конкурса се четяха само извадки от романите-кандидати от рода на 50 страници, а времето на целия роман за мен дойде чак сега.

Ето и няколко опорни точки за него:

  • Заглавието на романа е едно от най-точните, на които може да попадне човек.
  • Корицата обаче няма да коментирам.
  • Хумористичното фентъзи неизменно създава паралели в главата на читателя с Пратчет. В което няма нищо лошо. И не, Геновева Детелинова не имитира него.
  • Романът е приятно кратък, забавен и въпреки голямото количество герои за такъв обем, човек не се губи из тях. Често.
  • Има известно разпиляване из множеството фантастични допускания, което вероятно може да се обясни с това, че произведението е дебют, както и с буйния ход на мисълта на авторката. Хора, повярвайте, това е нещо, което не се среща всеки ден!:)
  • Провължавам дълбоко да вярвам, че млади хора не могат и не бива да бъдат редактори. Моето схващане е, че редакторът трябва да има десетилетен литературен опит, да е майстор в писането и ремонтиране на текстове и да има дързостта да работи върху ръкописа с маниера на багерист, а не да се занимава с пълен член и запетайки, което е моето наблюдение от дейността на някои прочути съвременници. 
  • Историята, като нещо, което обикновено ми е интересно и важно да проследя, тук леко отстъпва на инструментите за разказване - има разни паралелни светове, портали, магьосници, един сфинкс, дракон и змей, които малко ми се сливат, дворец, вещици, проклятия и иронии на гърба на всичко, за което се сетите, че може да се получи забавно - от смешки за адвокати, гей-бракове, латино сериали, смотани физици, царство с матриархат, приказни клишета за принцеси, вретена и ябълки и много, ама много други.

В заключение, авторката има рядко срещан талант да пише, а умът ѝ генерира такива приятни смешки и фантасмарогии, че задължително трябва да се следи какво друго ще напише. Книгата можете да получите официално и безплатно в електронен формат ето тук.

Леля Станка толкова се стресна, че изпусна чашата си върху списанията за бродиране. Кафето попи в схемата на гоблена с берящите маргаритки момичета и я повреди необратимо - направи невъзможно различаването на кръгчето с точка и кръгчето без точка, а това бяха два коренно различни нюанса на екрюто.

пп. Доколкото знам, Геновева Детелинова е истинското име на авторката, не е псевдоним, което е доста яко и запомнящо се. В момента тя живее Шотландия и пише нов роман с етно привкус за голямо американско издателство, който трябва да излезе през 2024. Повече за нея - в интервюто тук.

“Резерват за хора и вълци” – Здравка Евтимова

Прочетено за Сторител от Ангелина Славова

Първата ми среща с творчеството на Здравка Евтимова е на страниците на “Резерват за хора и вълци”. Въздействаща история, ситуирана в северозапада. Автентична, самобитна и убедителна, тя ни повежда из улиците на Старо село – квартал на Радомир, където се срещаме с различните и герои. Най-натрапчиво и навсякъде присъстваща се усеща немотията и оскотяването на част от хората, до което тя води. Персонажите са от колоритни до плашещи като ясно се усеща доминацията на жените. Мъжете сякаш имат поддържаща роля в този разказ за толкова различни, но все умни и силни жени. Има от всичко характерно за нашите географски ширини – местен бабаит, веща баба, невинни деца и любов, не винаги искрена и трайна, но все пак любов.

Много се вълнувах докато слушах книгата, Основно се ядосвах на Елена и това, че все спасява Рижия. И на майката на Дамянка заради пълната и безпринципност. Но виж Васко ме разтопи с отношението си към Дамянка. Любовта на бащата на последната към съпругата му пък ту ме затрогваше, ту ме влудяваше с наивността си. На моменти жестокостите ми дойдоха в повече, както и част от безкрайните повторения на еднотипни случки. Но пък такъв е животът.

Езикът е много богат и въздействащ. Определено Здравка Евтимова има дарбата да борави с думите и да ги превръща в емоции. Темите са на пръв поглед злободневни, но имат една неподозирана дълбочина, която те всмуква и после със седмици не можеш да се оттърсиш от въпросите, които изскачат. Бих прочела и други нейни произведения.

P.S. Това е една от книгите, за които смятам, че прочитът щеше да ми донесе повече наслада от слушането и. Звученето в Сторител беше малко странно с тембъра на Ангелина Славова, която говори като малко момиченце и за мислите на Дамянка е много подходяща, но не и за останалата част от книгата.

"Убийство в Ориент експрес" на Агата Кристи

 

 Корица: личен проект

 

 Правила преди четене на детективски романи:
 

 1. Не четете рецензии

 2. Не четете рецензии

 3. Не четете рецензиите или ужасно ще съжалявате

 (И Агата Кристи е гений!)

Мъждене - Ане Холт и Евен Холт

Медицински трилър, не може да няма такава категория. Самата медицина е достатъчно вълнуваща, а пък когато започнеш да разказваш за хора, които спекулират с чуждото здраве и живот за някакви свои тъмни цели, и филтрираш полученото през цедка от най-новите изобретения, импланти,  софтуер и борси, няма как прецеденото да не се кръсти медицински трилър.

Винаги може да се разчита на добрите стари мотиватори пари&любов, както и на липсата им. Те са били, са и ще продължат да бъдат основна и понятна движеща сила за какви ли не сътресения. В случая норвежките автори, които са брат и сестра, са разгледали хипотетичната версия, в която норвежкият фонд, който съхранява всичките им приходи от нефт и газ инвестира 500 милиарда крони в солидна американска компания за медицински устройства от типа на пейсмейкърите - малки апаратчета, които помагат на хора с проблемен пулс да го запазят такъв, какъвто трябва да бъде. Други версии на тези апаратчета могат да доставят и електрошок, за да сепнат сърцето, когато то по някакви причини е излязло от релси. И всичко това се имплантира под кожата на пациента и се управлява със специализиран софтуер. Всички ние вече отдавна сме обръгнали на тази дума и веднага щом я чуем и започваме да мислим за хакери. А какво мотивира хакерите?

В самото начало на романа действието пое мудно и сякаш разпиляно из градове, държави, болници и персонажи. Впоследствие обаче нещата си дойдоха по местата, машината за адреналин вдигна оборотите и така до самия край. Интересна тематика и маниер на разказване, които напомнят на младите Майкъл Крайтън и Артър Хейли.

Кървава луна – Ю Несбьо

В този проклет случай за трети път играя ва-банк и греша. Готов съм за бунището.

Чичо Ю продължава да ни плаши с гадости, все по-умело и по-професионално, а запазената му марка да ти сервира един заподозрян, а после друг, и друг и т.н. до безкрай никога не се изтърква. Дори аз, който вече уж съм му свикнал, до последно не схващах накъде ме води. А то беше за ярко зелен хайвер. Лутах се като пате измежду двете паралелни линии и не можех да реша коя е истинската и коя – за заблуда.

В началото заварихме Хари да дави мъката в тежка чужбина – по джапанки в пропаднали барове из Лос Анжелис. Там набързо надроби неща, за които му трябваше откуп от един милион, и единственото място, където можеше да спечели толкова само за десет дни, беше Осло. Норвежки богаташ искаше да го наеме като частен детектив, за да разкрие развилнял се сериен убиец и по този начин да оневини богаташа. Речено-сторено. За десет дни. Междувременно обаче Хари притопли някои стари приятелства и легла, взе се в ръце и пи по-малко по рецептата за контролиране на алкохолизма на неговия приятел с таксито, който междувременно се беше развил кариерно и вече продаваше кока на площада. Музикалните му вкусове все така ме дразнеха (Дейвид Боуи, Боб Дилън и разни други такива), но изобретателността в методите на убиеца и майсторската плетеница на сюжета компенсираха и надграждаха всичко. Не съм сигурен дали е задължително необходимо чичо Ю да вкарва в романите си все повече гнусотии, но предполагам това е по рецептата на Джордж Мартин, който показа на света кое продава най-много.

С това отново изчерпах всичко непрочетено за детективи с малко име Хари и май ще трябва да се ориентирам в друга посока.

Понякога Александра се питаше къде ли в класациите за жизнен стандарт щеше да се озове тази страна, в която всички се бояха от работа, ако американците не бяха открили петролни залежи в континенталния ѝ шелф.
***
В края на краищата по-важно е да се чувстваш обичан, отколкото да те обичат.
***
Потребността от порядък и яснота често е по-силна, когато всичко друго в живота ти е хаос и изглежда безсмислено.

Пътят към възкресението - Майкъл Конъли

Мики Холър и Хари Бош са се наели с благородна мисия - да освобождават невинно осъдени и излежаващи присъди. Да, и това го има и не е чак толкова рядко.

След сензационното освобождаване на доказано невинния Хорхе Очоа, в кантората на Мики завалява порой от писма от затворници. Разбира се, всички твърдят, че са невинни. Задачата на Хари е да пресява потока и да се обърне внимание само на най-обещаващите случаи. Така попадат на млада майка, обвинена, че е застреляла мъжа си. Има скандал, два изстрела, има барут по ръцете, има признание и излежана половин присъда. След като се заравят по-дълбоко в случая, се оказва, че нито барутът е от нейните ръце, нито признанието е истинско, камо ли да има оръжие и възможност. Адвокатът ѝ е бил пълна дупка, а за татуираните полицаи пък изобщо не искам да говоря.

Научихме какво е то хабеас корпус и как се атакува държавата в такъв случай. Хари се подложи на експериментална терапия и засега изгледите са добри. Храната и музиката бяха традиционните - джаз и Мусо&Франк.

Това беше 38-ата книга на Конъли и само седма за Адвоката с линкълна. Едноименният сериал на Нетфликс засега е само до втори сезон, т.е. филмирани са само два романа, което е все пак някаква утеха, докато чакаме следващия роман през следващата зима, който дори още не е обявен.

Честита Нова година и дано да е по-плодотворна от предишната!

Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа - Ги Верхофстад

Ги Верхофстад е бивш белгийски премиер и настоящ депутат в Европейския парламент. Той е един от най-активните и ясни гласове по всички теми, които имат връзка с просперитета на Европа и бъдещето на ЕС като истинска федерация, сплотена и силна. 

Имената на множество идейни предшественици на Верхофстад срещах преди в "Пионерите на ЕС" и започнах да се интересувам кои са европейските федералисти днес. Хората, които сега се борят за тази толкова интуитивна и естествено понятна цел, и се сблъскват с отпора на разцъфтелия популизъм, спекулиращ с безвъзвратно овехтялата национална карта, често финансирана от зложелатели от Изток.

Авторът пише в годината, когато проектът за Европейска конституция се сблъсква на два пъти с отпор от национални парламенти. Тази критична точка го провокира да обедини размишленията си в своеобразен манифест, съдържащ няколко основни точки, които да дадат направление за бъдещи действия. Да покаже и докаже защо е важно Европа да има собствена армия, единна валута, една външна политика, координирана данъчна и социална политика...

Непременно ще чета още по темата, защото това е бъдеще, с единия си крак стъпило в настоящето.

Европа - една държава!

Манюня - Нарине Абгарян

Докато се наканя да прочета тази толкова нашумяла книга, и тя вече се превърна бестселър, а авторката ѝ доби такава слава, че чак беше поканена и се яви на Панаира на книгата, за радост на безбрежното фенство.

За родените през 70-те описаният съветски бит и пакостите на двете приятелки Манюня (Мария) и Нарине може да ви се сторят направо документални, толкова много истина и припознаване ще откриете. Разбира се, всичко е предадено през детските очи, почти без политическа окраска, а малките градчета на тогавашна Армения доста приличат на малките градчета на тогавашна България, потвърждавам. Предполагам и затова толкова много читателки у нас харесаха наситения хумор на Нарине. За какво пише ли? В многото кратки глави за пакостите на двете момичета пише основно за тираничната баба на едното, за това как хванали въшки, как бащите им се напили, как ходили на кино, на планина, на море, за снабдяването с дефицитни стоки, за съдбата на погълнати копчета, за ваденето на фасул от носа, скачането от високо с  чадър (затворен), за безкрайните лета, за по-малките сестри, как стреляли с пушка (неточно) по учителя по физическо, как се влюбвали и разлюбвали. 

Страхотна книга, пълна с още по-страхотен хумор, с която няма да сгрешите, ако  си я купите и прочетете. Спокойно може да се подарява като не скъп, но пък ценен подарък.

От българската корица човек го навяват мисли за някакво народно творчество, плетки и бродерии, което няма нищо общо с темата на книгата, и не мога да се сетя защо е избрана такава картинка. Една от руските корици (Нарине живее в Москва и пише книгите си на руски) би насочила нищо неподозиращия читател по-добре - това е детска книга за магариите на две малки момичета и ако по нещо ви заприлича на Емил от Льонеберя, Макс и Мориц или малкия Никола, няма да сте твърде далече от истината.



Магьосникът от Землемория - Урсула ле Гуин

Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.

"Магьосникът от Землемория" е едно от онези основополагащи литературни произведения, които са оформили път за много други след тях. И ако може да са обобщи максимално значението и приносът ѝ, за мен това е силата на имената. Познавайки истинските имена на нещата и хората, ти придобиваш сила над тях. Замислете се, не може да не ви е направило впечатление колко красиво е самото име на този свят - Землемория (по-хубаво е дори от оригиналното Earthsea). Земя и море. Много ясно, как иначе да се казва?

Маниерът на разказване в книжката създава усещането като за нещо, което вече се е случило, като за истинска история, която ние научаваме чрез преданията на очевидци. В такива приказни повествования читателят очаква да научи само избрани моменти от биографията на героя, случки на победи и величие или пък ако е за някакви загуби и грешки, то те са най-малкото такива, които са донесли някаква важна житейска поука. Не знам дали Урсула ле Гуин е била от първите в художествената литература (и в частност фантастиката), които са използвали измислиците на художественото слово, за да насочат мислите на читателя в посоката на себепознанието. Да те накарат да си задаваш въпроси, на които ти е трудно и неудобно да си отговаряш, но успееш ли по примера на героя Гед да се справиш и да намериш решение вътре в себе си на опасна външна ситуация, то тогава те залива вълната на трите у-та - успокоение, увереност и удовлетворение.

Урсула ле Гуин е спечелила безброй награди за книгите си, като една от най-впечатляващите е „Гранд Мастър“ на Асоциацията на американските автори на научна фантастика. Любопитна подробност за фамилията ѝ, защото вече се разбрахме, че имената са важни, е, че на български би трябвало да звучи по-скоро като ле Ген. Което вероятно не е прозвучало достатъчно сериозно на първите преводачи.

“Останалото е мълчание” – Алекс Майкълидис

Прочетено от Георги Георгиев-Гого

Завладяващ психотрилър с много интересно развитие и доста неочаквани обрати. Останах доста приятно изненадана.

Алисия е обвинена в жестокото убийство на съпруга си и от тогава тя не е проронила нито дума в своя защита. Криминалният психотерапевт Тео Фейбър е решен на всичко, за да достигне до Алисия и да разкрие подробности за ужасяващото престъпление. В дъното на това смразяващо деяние са замесени повече хора от очакваното и не само животът на убития е унищожен.

Много увличащ и напрегнат трилър, който ме изненада с историята си. Убедително представяне на главните герои. Въздействащи описания, реалистично развитие. Размислите и гледните точки са използвани за постепенно разплитане на всички нишки в историята. Авторовият стил и прочитът не Георги Георгиев-Гого се допълват взаимно и спомагат за пълноценното потапяне в сюжета и цялостното изживяване, От отдавна не съм попадала на толкова добро като развитие разследване. Изпитах необяснима симпатия към Алисия. Искаше ми се да разбера причините за странното и поведение и пълната липса на опит за защита. Финалът ме изненада, а това рядко ми се случва. Препоръчвам на всички любители на жанра.

Глина - Виктория Бешлийска

Дебютният роман на Виктория Бешлийска "Глина" през последните години доби огромна за българските мащаби слава. Това заглавие и характерната му слънчева корица ще ги видите не само в книжарниците, а и по супермаркети, бензиностанции, навред. За мен това е безспорно доказателство за успех - максимално много хора са се поинтересували и са пожелали да прочетат книгата.

В романа личи характерната за дебюти страст, желанието да споделиш всичко вълшебно, което си открил, което те е вдъхновило и е накарало душата ти да прелива. Това, което те окрилява да напишеш 368 страници, които си препълнил с любов към думите. Българските думи, старите думи, турцизмите, диалектните, ярките думи, които са богатство сами по себе си и извикват други образи, не делнични или обикновени. Тази страст към думите, или както Георги Господинов го нарече - чудото на езика, за мен беше най-впечатляващото и най-силното нещо в романа. Не можах да не отдам дължимото уважение към авторката, която е хвърлила толкова труд в желанието си да ни покаже защо толкова обича думите. Книгата буквално прелива от разни позабравени понятия, които често да дадени под линия или в речника накрая. Термини за занаяти, инструменти, домакински пособия, обичаи, митични образи или най-общо неща от бита на миналите векове, които отдавна са изпаднали от езика на днешното съвремие. И Виктория Бешлийска ги е съживила, настроила е апарата за езиково реанимиране на максимална стойност и ни е шибнала с цялата мощ на думите.

По силата на навика, макар и отслабнал от последните месеци на нечетене, не можах да не направя сравнение с книгите, които досега са ме грабвали и са ме оставяли без дъх. Защото тази не беше от тях. Четох я на почивки, продължително и с усилия. Самата история, маниерът на разказване и случката вътре беше такава, че не предполагаше да ми допадне особено - грънчари, овчари, знахари, любови. Тя не е за моя вкус. Изглеждаше ми леко суха в началото и мелодраматична след това, когато действието се забърза и драматичните събития зачестиха. Някой ми каза, че това е женска книга, и колкото и да може да се коментира или критикува политкоректността на такова изказване, вероятно най-малкото подсказва, че повечето от харесалите я до степен, че да я препоръчат някому или да си купят следващия роман на авторката, са жени. И това също е ок, не може всички да четем само кръвопролитни криминалета.

“Номерът с въжето” – Алън Брадли

Преди повече от 10 години прочетох първата част от поредицата за Флавия де Лус и много ми беше допаднала. С удоволствие започнах втората част от поредицата.

Флавия е ексцентичена, 13 годишна любителка на химията, която живее в Бишъп Лейси. Има вкус към мистериите и талант да се забърква в различни разследвания. Находчива и наблюдателна, тя успява да разплете и най-сложната загадка. А благодарение на многото и познания по химия дори спасява животи. В града пристига пътуващ куклен театър и вечерта по време на представлението става инцидент и кукловода умира. Нещо в този инцидент е съмнително, но дали е убийство или просто нелепо съвпадение.

Стилът на автора е много характерен. Харесва ми начина, по който се разви историята, атмосферата. Размислите на Флавия са увличащи. Книгата се чете много леко, но сякаш не оставя трайна следа. След две седмици нямах много спомени от прочетенето. Ако търсите приятна компания за няколко часа и лежерна криминална загадка, това е правилинят избор. Поредицата е подходяща и може да се хареса на младежи. В книгата няма твърде кървави или шокиращи сцени, което за мен е плюс. Бих прочела и следващата история за Флавия де Лус.

Една нощ през самотния октомври - Роджър Зелазни

Аз съм куче пазач. Името ми е Смрък.

Тази година отново се потопих в насладата на ритуалното четене на тази толкова специална книга - по една глава на ден, всеки ден през октомври. Фен съм, но не го правя чак всяка година, давам си паузи от по няколко години, след които забелязвам нови неща, припомням си стари и винаги е приятно.

Следващото четене съм го замислил да е в оригинал, да видя пък тогава какви нови неща ще открия.

Допълнителен забавен момент беше, че октомврийското пълнолуние тази година се получи почти като по поръчка, а отделно емоциите се допълваха с течащата предизборна кампания.

Лоши неща се случват на загубилите.


Съвременна българска митология - Самуил Петканов

Най-вероятно сте чували за автора, за сайта НЕ!Новините (медия №37 в България, 32 в света) със специфичния му хумор, както и за способността му да отправя подозрително достоверни прогнози за абсурдните събития в обществено-политическия ни живот. Едноименното предаване по Дарик с Дюзев и Райчев пък добавя към образа му и умението бързо да импровизира сполучливи смешки, което го издига доста над категорията на обикновения режисиран ситком.

И ето този неслучаен човек започва да пише книги. Какви книги, ще кажете, аман от книги, всеки псевдо интелектуалец започна да пише, то вече и Криско и Кобилкина прописаха. Това е ключов момент, защото главното действащо лице в по-предишното изречение беше определено като "неслучаен".

За какво пише? За познати на всички ни персонажи от приказките, които са заживели в съвремието ни. На пръв поглед изглежда като клише, оригиналничене на чужд гръб, но това е само преди да започнете да четете. Веднага ви става любопитно как биха изглеждали Баба Яга, Торбалан и Крали Марко, ако ги пременим в дънки с ниска талия, плетено поло или костюми slim fit, още по-любопитното е с какво биха се занимавали, защото днес то е също така митично, както е било някога.

За кого пише? Краткият отговор е за всеки любопитен. А ако чета само менюто в механата, хороскопа и последната страница на вестника с голата мацка? Да, и за теб, ти също би го разбрал. Донякъде.

Поне в моите капризни очи книгата изглеждаше наистина като първа рожба с всичките си плюсове и минуси - на места оригиналното и забавно действие ми се губеше сред пасажи със забавено темпо, отслабена интрига или скучноват персонаж. И преди съм бил склонен тези камъни да ги хвърлям в градината на редактора, чиято намеса си представям като на човек с моторна резачка, а не на такъв с четчица за нанасяне на грим. Особено когато работи с млади автори.

Както и да е, в заключение, Сами е много интересен и забавен човек, който продължава да пише, а аз не съм убеден, че ще продължавам да чета под формата на романи. Кратки смешки - определено да, дълга проза, в която ми се губи основната сюжетна линия - хм...

Макар и минималистична откъм дизайн, корицата също крие своите малки загадки.

“12 правила за живота. Противоотрова срещу хаоса” – Джордан Б. Питърсън

Прочетено от Даниел Цочев за Сторител

Научих за Джордан Питърсън покрай познати посетили събитието му в София преди известно време. Реших да се запозная по-подробно с идеите му, заради противоречивите коментари, които прочетох за него и твърденията му.

Най-бързият и лесен начин бе да изслушам книгата му в Сторител, макар че слушането не е много подходящо за подобен тип книги поне за мен. Прочита на Даниел Цочев е много приятен. За себе си открих, че има значение кой и как чете за степента, в която възприемам прочетенето.

Книгата е сборник от 12 правила за живеене на щастлив живот и по-точно за вписване в обществото. Използват се доста цитати и препратки към Библията. Авторът дава и доста примери от собствения си живот и професионалната си практика като клиничен психолог.

Мнението ми за книгата е нееднозначно – някои от нещата много ми допаднаха, отговориха ми на отдавна задавани въпроси и затвърдиха част от вярванията ми. Като например, че изправената стойка и собствената самооценка може да промени начина, по който ни възприемат околните. За други обаче не съм съгласна. На моменти при слушането ми беше леко досадна и натрапчива като постоянно каканижене на едно и също. Имаше препратки към твърде много различни източници и на моменти основната идея ми се размиваше. Често освен цитати от Библията се правят и препратки към социалистическите режими. Предполагам, че може да имам друго мнение, ако я прочета и мога да разгръщам страниците, да се връщам назад и да препрочитам определени откъси. Твърде много различни вярвания и примери са дадени и това ме отклоняваше от основната теза. Ако трябва да обобщя 12те правила само след слушането няма да успея, но пък си взех книгата от библиотеката и ги прилагам систематизирани от съдържанието:

А вие какво мислите за Джордан Б. Питърсън и неговите книги?

“Симон” – Нарине Абгарян

Обичам горчиво-сладките истории, които те карат да се усмихваш през сълзи, миришат на прясно приготвена храна, щипка любов и истинско приятелство. А Нарине Абгарян е царицата им.

В “Симон” ни повежда на пътуване из кривите улички на Бред, където понякога се долавя мирис на море от клисурата. Ставаме свидетели на помена на Симон, където в последния му път освен жена му и децата му, ще го изпратят и едновремешните му любови.

И се занизват истории за верижка, парфюм, гердан и едни рисунки. Една от друга по-въздействащи и затрогващи. Изпълнени с много болка, загуби, страдание, точно както в повечето човешки животи. Но има и надежда, светлина, много човещина в различни лица и форма. Всички са оплетени като кълчища и се навръзват едни за други, губи се началото и края. И когато кълбото най-накрая се разплита ти става едно леко на душата, че има и хубави неща, не само мрак и безизходица.

Понякога е нужна близост, разбиране и много търпение, за да накараш някой да те допусне до себе си и да се разкрие в целия си блясък. А Симон определено знае какво да каже, кога да замълчи и как да приласкае наранените. Той е спасител без да го съзнава и самият той бива многократно спасяван.

А Силвия, Елиза, София, Сусана и Малания са различни като пръстите на ръката и това, което ги обединява е Симон, който връща смисъла в дните им, поправя не само къщите им, но и разбитите им души и им дава сили да продължат този нелек живот. Вардануш е олицетворение на добрината и човчността, макар лишена от интелигентност, тя е надарена с огромно сърцеи основното и щастие е да помага.

Много се привързах към героините в книгата. Всяка е силна по свое му, орисана с нелека съдба, но всичките са пъстри и различни. Някои са плахи и свити, други са кокетки, а трети са отявлени красавици. Съпреживях историите им, вълнувах се с тях, усетих болките и страховете им, докоснаха ме. Ако трябва да посоча само една за фаворит ще ми бъде страшно трудно, но ще посоча Шушан (макар, че и Сусан ми е много на сърце), заради свободолюбивия и дух. Тя за мен е носителка на новото време.

А коя е вашата любима героиня и защо?

Тази книга ме накара да се замисля в дълбочина за изневярата. Представя паралелните отношения в друга светлина, различна от животинската похот и предателството към официалния партньор. Даде ми повече дълбочина и перспектива за човешките взаимоотношения.

Езикът на Нарине е като зряла смокиня, която се разтваря в устата и те изпълва с аромати и вкусове. Често се връщах да препрочитам определени изречения и абзаци. Толкова много смисъл успява да вложи в няколко прости думи. На моменти ми дойде твърде мелодраматична, но това в този случей не е недостатък. Пренесох се в Армения, усетих традициите и обичаите, опознах хората и копнежите им и то без дори да напускам Пловдив. Този свят е жив, многоизмерен, наситен с характери, случки, миризми, вкусове. Тук нещата не са плоски и полярни, не е черно и бяло, или добро и лошо. Това е светът на нашите баби и дядовци, изпълнен с достойнство, свян и много лишения. Този свят е отдавна изчезнал и безвъзвратно загубен, а хората живели в него намаляват ден след ден. Там любовта не се е развявала на показ, моралът и честта са били над всичко и както всяко правило и там е имало изключения.

Много хора биха определили книгата като женска заради тематиката и, но аз я препоръчвам на всеки. Вярвам, че има какво да си вземе всеки от нас.

“Неморално предложение” – Керстин Гир

Типично леко, лятно четиво, подходяща компания за плажа за преживявания без високи очаквания.

Фриц е овдовял баща на три пораснали вече деца. Той е богат скъперник и тиранин, но предлага неочаквано щедра сделка на двамата си синове. Те трябва да разменят съпругите си за шест месеца и в замяна на това ще получат доста солидно финансово възнаграждение. Кой би отказал подобно предложение? И така мечтателната градинарка Оливия се мести в шикозния апартамент на Оливер. А амбициозната и перфектна Евелин се оказва в неугледната къща на красивия Щефан. Ще успеят ли четиримата да спазят условията на Фриц и какво ще им струва това?

Много неангажираща, на моменти дори леко досадна история. Проследяваме събитията през погледа на Оливия, която е доста несигурна, леко параноична и мнителна. В началото историята беше по-реалистична и убедителна. Към края авторката сякаш претупа нещата и малко прибързано ги затвори. Нищо не ме изненада и едва ли ще я помня след няколко месеца.

“Времеубежище” – Георги Господинов

Много противоречиво ми е отношението към Георги Господинов и творчеството му. От години попадам на откъси от негови произведения, които или силно ме впечатляваха, или точно обратното. Заради това отлагах прочита на цяло негово произведение до сега. Признавам си, че наградата “Букър” беше допълнителна мотивация да рискувам.

От една страна книгата засяга много значимата тема за загубата на памет и тежките последствия от това за самите хора и близките им. Идеята за остров на миналото, което все още съществува в спомените е толкова облекчаваща. От друга страна политическите препратки ми дойдоха малко в повече в тази и без това тежка тема. Митингите на социалистите и юнаците разкриха тъжната действителност на днешната българска реалност в гротескно грозната и светлина. Бях на път да се откажа и зачеркна цялата книга, но последните няколко глави направиха обрат за мен. И да, напълно съм съгласна, че който забравя миналото е обречен да го повтори. А ние сме на път да преповторим едни от най-мрачните събития в цялата човешка история.

Квинтесенцията на книгата за мен

Стилът на Господинов е накъсан, фрагментиран, разпилян. На моменти се губех между него и Гаустин. Имаше нещо объркано и неясно между тях двамата. Има доста препратки в истрията с някои от тях съм запозната, но за други – откровено си признавам, че нищо не ми говорят. Но нямам търпение да правя проучване по темата. Дано Господинов се окаже лош пророк и ние все пак имаме шанс за смислено и градивно бъдеще. Не съжалявам, че прочетох книгата, но не знам дали бих се осмелила да прочета нещо друго от него. Препоръчвам ви да му дадете шанс и сами да си изградите мнение дали той е подходящ за вас автор и ще ви докосне и обогати.

P.S. В много домове за лечение на хора със загубена памет изграждат автобусни спирки, с което драстично са намалели бягствата на хората, живеещи там. В момент на проблясък те просто сядат на спирката в очаквне на следващия рейс, който никога няма да дойде. А после персонала на дома ги кани вътре на чаша чай до следващия проблясък. Тъжно, но работещо.

“Добър ден, тъга” – Франсоаз Саган

Попаднах случайно на книгата след статия за авторката и високата оценка, която е получила за нея. Прочетох я изключително бързо по време на лятната почивка.

Целият сюжет от самото начало ми беше много познат. Не знам дали има филм по книгата, но съм убедена, че съм гледала нещо изключително близко до нея. Докато четях дори ми изкачаха картини пред очите на самотна вила на морския бряг, знойното лято и фатално виещия се крайбрежен път.

Много емоционална, увличаща история. През цялото време докато я четях се чудех защо баща и не и е позволил да ползва фамилията си за подписа на романа. Дали той се е разпознал в главния герой? Има ли биографичен характер описанието.

Неочаквана дълбочина за крехката възраст на авторката. Описанията са много премерени, но въздействащи. Трезва на моменти, дори цинична, оценка на всичко случващо се. Усетих Сесил леко разглезена, твърде своенравна и ревнуваща баща си и свободата си. Ан ми хареса и дори ми стана мъчно за нея, почиствах я близка. Малко действия, но много емоции – повечето стаени, бошуващи, разрушителни. Но имаше доста колебание, разкаяние, а накрая остана само безмерна тъга.

Много ми хареса как Сесил се описва “Пристрастието към насладата, към щастието, е единствената постоянна черта в моя характер.”

Как се чете Харуки Мураками

 

 Има една известна теория във физиката. Това е принципът на несигурността на Хайзенберг, според който мястото и импулсът на дадена частица не могат да бъдат точно определени едновременно, дори и на теория. 
 
  Мураками нарушава този принцип.
 
  Той се занимава с несъзнаваното.
 
 Неговите книги са изградени около почти обсесивен подтик за изследване и разбиране на вътрешното ядро на човешката идентичност. Неговите герои винаги пътуват в една метафизична сфера- несъзнателното, сънищата, земята на мъртвите- за да изследват директно спомените си. Неговите книги показват колко е могъщ ума и изследват как несъзнаваното влияе на съзнателната мисъл. При него не е важна статиката, а динамиката. Той може да превърне простия акт на приготвяне на паста, докато котката го гледа, в сцена от макбетска величина. 
 
 "Хроника на птицата с пружина" е най-сложния и най-добър роман на Мураками и не бих го препоръчала за първи прочит, по-добре е да се започне с "Норвежка гора" или "Спутник, моя любов". Ако търсите сюжет, значи "1Q84" или "Спутник, моя любов". Ако искате нехудожествени произведения тогава прочетете книгата му за тичането.
 
  Не търсете скрити значения. Мураками освобождава образите си и оставя да ги дешифрираме сами. Но още по-добре изобщо да не ги дешифрирате. 
 
  Запознайте се дори повърхностно с японската култура, защото е част от контекста на всичките му книги.
 
  Мураками няма конвенционални книги и тяхната ексцентричност изискват препрочитане, за да ги оцениш напълно. Навлизането в света на Мураками е като падане в заешка дупка. Той не е нещо, което можеш просто да прочетеш и да приключиш с него. Няма нито един истински край и краят ще ви остави с повече въпроси, отколкото с отговори.
 
  Никой не може да ви каже как да четете Мураками. Трябва сами да тръгнете по тъмната уличка с много котки. Единственият съвет, който мога да дам е: носете си чадър, може да завали риба. Не говорете с жената с червена шапка. Гледайте как вали снега през прозореца.
 
  Но ако мислите, че не сте дозряли за философщини, не можете да разберете говорещите котараци и ви е огромна мъка да го четете, щото го окачествявате като логорея, просто не го четете и не се мъчете да го разбирате или да се хвалите с това във ФБ групи. Самият Мурками засяга тази тема в контекста на спортуването. Много хора, които спортуват ежедневно, се смятат за притежаващи огромна воля. Може би е вярно за някаква част от тях, но повечето хора, които спортуват от години не го правят от чиста воля. Те го правят, защото за тях е по-лесно, по-забавно и по-мотивиращо от другите варианти. Те предпочитат един час упражнения пред един час срещи, бъркане в носа или клюкарене със съседката. Предпочитат го пред други дейности. Същото е и с четенето.

Утробата на Светлината.








































Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2022
Стр: 296
Цена: 19 лв
Съдържание:
1. Тя е вкъщи
2. Завръщане в Кауен
3. Нечестивата Троица
4. Разходка по морския бряг
5. Няма такъв дивеч
6. Бланко
7. Къде си...
8. Цар Гарван
9. Пръстен с изумруд
10. Този, който обича
11. Нероден
12. Аш
13. Пробуждане
14. Утробата на светлината

Дата на излизане: 30 ноември 2022

Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман

Мая Горчева, Фантастиката в днешния български роман: мотиви, футуристични визии, наратив

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Мая Горчева

Фантастиката в днешния български роман:
мотиви, футуристични визии, наратив

 

 

През 1951 година ще си помисля, че съм написал един фантастичен разказ,
а всъщност съм изобразил една действителна случка
[…]

Х. Л. Борхес, „Другата смърт“[1]

 

Фантастичните сюжети са постоянен елемент на художествената словесност, който привлича широк читателски интерес. В днешната литературна продукция се обособяват няколко жанра на фантастиката (speculative fiction) в широкия диапазон между техно-футуристична научна фантастика, героически и хорър екшъни, алтернативна история, социално ангажирани утопии и дистопии до чисто фантазни сюжети с магически и митологични елементи. Всички те присъстват в днешното четене осезателно. Читателският интерес е във връзка с ритмичната издателска продукция в отделни поредици, като жанровите предпочитания предопределят дори самия профил на отделни издателства. Тази социология на читателските и издателските предпочитания води до разглеждането на жанра в различни срезове от жанровата специфика до анализ на публиките и рецепцията. Тук предложеното изследване разглежда ефектите от съжителството на жанровите форми и проникването на фантастични елементи в новия български роман извън строгия му жанров периметър. Толкова много станаха българските романи с фантастични сюжети или ненадейни фантастични отскоци от реалистичния ход, че те правят видима една нова тенденция. Цел на изследването е да се очертаят отделни творби и автори, които разкриват характерни елементи от тази нова симбиоза на жанровите схеми в конципирането на днешната българска литература.

Тази статия бе написана за конференция през май, 2019 г. Допълвана и доуточнявана оттогава, тя остава да кръжи около читателския ми опит от първите две десетилетия на ХХI век.

 

I. Новите български романи
провокират литературните критици
да говорят за фантастика

Завършените фикционални светове и стилистичната изпипаност на текстовете обърнаха внимание и на литературната критика и разбирането за нова тенденция намери място и в анализите или оперативните реакции. Изходната точка, която ще бъде въведение, ще е социално регистрираният актуален обрат в отношението на българската литературна критика към жанра. След като бе отпращана към жанровата литература, фантастиката завзе централни територии в конципирането на романовото повествование, а от друга страна, при романите, бележещи инвазията на фантастиката, доста от предполаганите клишета и форми на жанра липсват, за сметка на въдворяването на христоматийните образци на високата литература.

Жанрът научна фантастика отдавна е легитимиран като социокултурно явление, обект на интерес от авторитет като Пиер Бурдийо, който говори за нея в интервю от 1985 г., а след скорошния превод на този текст на български (Бурдийо 2012) би трябвало да е влязъл в порезрението и на българските критици. Най-малкото доколкото върви редом със социологията на книгата с измерими показатели в читателските интереси или книгоиздаването като тиражи, поредици, бестселъри, читателски групи… Ясно разпознаваем жанр, той неколкократно се появява в представителната за оценката на литературната продукция книга „Романология ли?“ от Младен Влашки (2014), но често пъти той се оказва в един ред със замръзнали в жанровото клише романи (приключенски, любовни, порнографски, криминални, трилъри и т.н.), смятани за масово и тривиално четиво. Тези романи, според наблюдателя, не влизат „в полезрението на литературната публичност“ (все пак – с вметка в скоби: „с едно изключение“), под което трябва да се разбира навярно, че като цяло те са в подразделението на неинтересната за литературната критика книжна продукция, откровено противопоставени на „високите“, разбирани като „иновативни, с високи хуманни послания“ (срв. Влашки 2014: 12, 23-24).

След излизането на книгата на Младен Влашки, събираща оперативни рецензии за нови заглавия, жанрът на научната фантастика бе изваден пред скоба, и то с авторитета на получените награди: „Роман на годината“ на фонд 13 века България за 2017 г. е „Последната територия“ на Момчил Николов, увенчан през същата година и с награда „Перото“ в категорията проза. През същата 2017 г. награда Хеликон получава романът „Другият сън“ на Владимир Полеганов. От друга страна, този пробив на фантастика влиза във фокуса на критическия интерес на водещ изследовател както в теорията на културата, така и в литературния анализ като Александър Кьосев.[2] Към спекулативната фикция води и прочитът на световната литература, който предложи Амелия Личева в книгата си с провокативното заглавие „Световен ли е „Нобел“?“ от 2019 г., в която като една от разпознаваемите ѝ черти посочва антиутопичното (Личева 2019: 162-163).

Мощна подкрепа на този интерес към смятаните за „декласирани продукции“ романи в жанровото писане даде завръщането към диаболизма в българската литературна история, смятан за предтеча на националната ни традиция в научната фантастика. В сборника „Гласовете на българския модернизъм“ (Гласовете… 2018) преобладават изследванията на млади и начеващи автори. Темата за диаболизма става своеобразна легитимация на едно ново поколение в литературната критика, привлечено от диаболизма като уникално национално в общоевропейския контекст направление (срв. наблюденията при Ковачев 2018: 29).

Съвременното възприемане на фантастиката и разделението между жанра и съществуващата представа за литература разглежда Владимир Полеганов (Полеганов 2019) – писателят, получил признание със скорошна литературна награда именно за роман от научно-фантастичния жанр[3], и същевременно докторант, т.е. университетски легитимиран изследовател – в интервю с Владислав Христов в свързания с фендъма литературен сайт „Сборище на трубадури“.[4] Писателят обръща внимание на това, че елементи от „странното“ използват всички „т.нар. литературни писатели“ и „реалистите“. Нещо повече, той смята, че вече не може да се говори за разделение, а има примери в книгоиздателската практика, които показват легитимирането на жанрове като фантастика или хорър. При все това той е убеден, че колкото разделението в социалната рецепция на жанровете изчезва, различията в подхода при конципирането на фикционалните светове остават.

От страната на писателите фантасти тази тенденция за проникване на елементи от фантастичното повествование в конструирането на днешната фикция проследява с имена на автори и текстове писателят Янчо Чолаков. Неговият „Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие“ е поместен в специализираното ежегодно издание на Дружеството на българските фантасти „ФантаSтика“ (Чолаков 2018). В максимално стегнатото изложение са щрихирани преображенията на жанра след 1989 г., посочени са автори и са характеризирани конспективно техни творби; очертана е и социалната среда с картата на издателствата и читателските клубове. Тенденцията за влизане на фантастиката в стандартната литературна норма авторът посочва от началото на новото столетие:

Постепенно все повече фантасмагорични конструкции навлязоха и в основния литературен поток, където авторите често лавираха на границата на абсурда. Когато през 2004 година англичанинът Едуард Вик учреди награда за най-добър български роман, се видя, че много от фаворитите за нея допускат използването на фантазни елементи. Такива случаи бяха политико-сатиричният трилър „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, „Стъклената река“ на Емил Андреев заиграваше с готическата естетика, както и „Аутопия: пътуване към ада“ на ветерана Христо Карастоянов.

Към постмодернизма се ориентираха талантливите представители на така наречената „бърза литература“ Момчил Николов („Кръглата риба“) и Радослав Парушев, който написа родеещия се с прозата на Пелевин „Project Достоевски“. Други пък, като Иво Беров („Бетонната фея“) се насочиха към ърбън фентъзи с политически привкус. (Чолаков 2018: 296-297)

Дадена е и картина на промените в социалната среда за популяризиране на жанра и появата на „иновативни форми“. Сред тях на първо място е посочена водената от Калин Ненов фондация „Човешката библиотека“, под чието име излиза и алманахът „ФантаSтика“, а в публикуваните от нея антологии се афишира кръг от нови имена – Петър Тушков, Владимир Полеганов, Хараламби Марков, гравитиращи около сайтовете „Сборище за трубадури“ и „Шадоуданс“. Ето как е характеризиран този нов почерк: „Тяхната проза се отличава с повишени изисквания към литературния език, нестандартни конструкции на равнището на сюжета и фин поетичен изказ“ (Чолаков 2018: 299).

И тъй, несъмнено днес в литературните представи научната фантастика се еманципира от положението на оставен встрани жанр и ѝ се признава достъп до „истинската“ или „голямата“ литература. Недомислицата с подобни епитети, която често се изплъзва, макар предварително да са оградени с кавички, опира до някаква спонтанна убеденост, че има саморазбиращи се различни критерии за онова, което е „литература“, и „другото“, което се явява научна фантастика, автоматично държана извън литературата.

Тъкмо от заличаването на това разделение тръгва анализът на Огнян Сапарев в доста по-ранната му монография „Фантастиката като литература“ от 1990 г., в която прецизността на литературния теоретик има за опора и читателския му опит с многобройни заглавия: „Понеже НФ литературата е литература, тя също, както и останалата, се стреми да стигне до значими и обхватни образи – символи, т.е. архетипи“ (Сапарев 1990: 9). С тази разлика, че смятаната за ясно обособен жанр  научна фантастика застава като слаб член в опозицията с родовото ѝ понятие „литература“ и носи всички негативи на жанровата литература, придържаща се към рецепти и конвенции. Спецификата на жанра Сапарев вижда: „в създаването на относително Друг, съществуващ като че ли реално свят, но като нещо относително самостоятелно“ (Сапарев 1990: 16). Както при приказките, никой не вярва в този свят, който се възприема като разиграване на (добре измислена) въображаема ситуация, като своего рода мисловен експеримент. Възможното пристигане на мислещо същество от Юпитер може да стане начало и на философска притча – така е в „Микромегас“ на Волтер. Имплицитно в жанровата си природа научната фантастика носи потенциал да задава философски въпроси.

Върху критерия на рецептивната реакция стъпва и определението на фантастичното при Цветан Тодоров и неговото „Въведение във фантастичната литература“, а решаващо за отнасянето на една творба към жанра е „колебанието“ (на читателя или на героя) дали показва естествен или свръхестествен свят и как да го разбира: дали може да се откаже от алегорическото, както от поетическото тълкуване (Тодоров 2009). Фантастичното, изглежда, се определя най-добре чрез това, което не е.

И ако въображаемата ситуация е концептуалната основа на жанра, то той е засвидетелстван и на „повърхността“. Огнян Сапарев посочва – въпреки съществуването на всевъзможни междинни светове между „митология и наука“ или „приказка и техника“ – следните „атрибути“ на жанра: фантастични обстоятелства, предмети, събития, персонаж, идеи, плюс универсално човешко съдържание (Сапарев 1990: 15). В термините на литературния анализ заличаването на жанровата специфика се обяснява като „реакция срещу автоматизирането на жанровите структури в историческия процес“ (Сапарев 1990: 14). Съвсем конкретно проникването означава динамизиране на разказа с въвеждането на приключенски, активен вместо интроспективен герой и на развлекателна, остро събитийна интрига. Критикът посочва и български примери за такова заличаване на разделението, един от които е „сюрреалистичната новела“ „Греховно и неприкосновено“ от Агоп Мелконян. Сред текстовете му, издържани в този жанров регистър, се откроява романът „Смърт в раковината“ (1994).

Научната фантастика инжектира в т.нар. от Огнян Сапарев „амбициозна литература“ събитийност; възвръща правата на сюжетиката. В наше време на нова сметка Александър Кьосев обяснява интереса към дистопиите с това, че задоволяват „наративния глад“ след отказа от всевалидните „големи“ разкази.

На изваждането на фантастиката от представата за литература противодейства особено силно съществуващата практика. Съвсем отчетливо в отвъдбългарски мащаби при водещи имена от световните литератури може да се види тъкмо обратната тенденция на вмъкване на научно-фантастичната специфика в конципирането на литературното повествование. Сред съвременните автори с такъв подход се нареждат приетите както от читателите, така и от литературната критика световноизвестни имена като Кърт Вонегът, Томас Пинчън[5], Виктор Пелевин и Владимир Сорокин, Мишел Уелбек. Това обаче съвсем не е новопородена тенденция. С по-задна дата пример може да са фантастично-абсурдните сюжети на Ф. М. Достоевски (например в „Двойник“, „Крокодил“) и дори указанието „фантастичен разказ“, което поставя в подзаглавието  на „Кротката“ – енигматичният разказ, издаден през ноември 1876 г. в Дневника на писателя. А въздигнатият в култ образец на постмодерното писане Х. Л. Борхес съвсем директно поставя пред своето писане епитета „фантастичен“. Такова писане е описано и косвено предписано и през характеристиката на литературата на утопичния Укбар по съхраненото в митичната AngloAmerican Cyclopedia: „Разделът „Език и литература“ беше кратък. Една-единствена любопитна черта – отбелязваше се, че литературата на Укбар има фантастичен характер и в епопеите и легендите не се говори никога за действителността, а се описват две въображаеми земи – Млехнас и Тльон […]“ („Тльон, Укбар, Orbis Tertius“).[6]

 

II. Фантастичното в литературата
като социално действие

Жанрът на фантастиката винаги е имал и поръчители за вписването му във високите етажи на културата. Във времето на шеметната следвоенна модернизация, когато набира сили и надпреварата между двата лагера от двете страни на Желязната завеса за извеждане на управляеми апарати в околоземна орбита, Хана Арент обръща внимание за значението на популярния жанр отново като показател, но на социометрията на идеите: „като проводник на масовите чувства и масовите желания“ (Арент 1997: 25). Такова вглеждане в жанра предполага определен модел на четене, който разпознава в научно-фантастичните сюжети социално съдържание и по-конкретно обективация на колективни чувства и желания. Но именно при прочита става ясно, че ако социалната фантастика лансира утопични визии, наративното им разгръщане и „осъществяване“ през конкретни човешки истории по-скоро разкрива неприложимостта им. Социалната философия гради утопии, докато литературните разкази неустоимо водят към развенчаването им и дистопиите. Социалната значимост на фантастиката и потенциалът ѝ на превърнато в изкуство писане с политическа цел (за каквото говори журналистът Джордж Оруел в есето „Защо пиша“) личи и в два достатъчно популярни примера за социално-политически експерименти от иначе твърде бедната българска традиция в жанра, каквито са разказът „Това се случи в Лампадефория“ от Светослав Минков (1934) и романът „Чайки далеч от брега“ от Евгени Кузманов (1983) и това е директното изобличение към управляващите във времето на появата им режими.

В началото на ХХI век като че ли българските автори бързат да наваксат този пропуск и отсъстващите социално действени фантастични сюжети. Утопичната визия е заявена в заглавието „Project Достоевски“ на Радослав Парушев (2009) и това е литературата. Наред със свръхтехнологизираното битие на успешното юпи, романът разгъва пълния набор от похватите на готическите мистерии с тайни стаички и проходи, а от SciFi взима тунела във времето. Умело използване на техники на научната фантастика, наред със социално визионерство демонстрират работите и на други автори, излезли от групата за „бърза литература“. Васил Георгиев, след като конструира виртуозно оплетените в съглашателство комерсиални и екоорганизации в романа „Апарат“, в следващия си роман „Екс орбита“, титулуван според подзаглавието „пънк роман“, развива иронично една антиутопия. Тези романи показват категоричен ангажимент към социалното писане, както и пълна непоносимост към доктринерството. От друга страна, те са увлекателни и детайлите на интригата – изпипани.

Към тази социално ангажирана литература се присъединява и безкомпромисният социален критицизъм на „Пумпал“ от Владислав Тодоров. Социалният абсурд е нелепо-неистов – с директен прицел към недалечното българско партийно-униформено минало. Могат да се изброят още имена на достатъчно авторитетни автори като Владимир Левчев, „2084“ (Жанет 45, 2009) и Петър Денчев, „Тихото слънце“ (Жанет 45, 2012), àко и опитите им да не са много впечатляващи. Тези романи имат скелета на социалната антиутопия, но те не се възприемат от читателите, а и от подредбата по книжарските щандове или библиотечните рафтове, като принадлежащи към „научната фантастика“. Рецепцията им следва литературно-теоретически немотивираното, но практически наложено разделение, макар че повествованието им изземва конвенции и похвати, приписвани на жанра на SciFi. Натрупващите се примери, пък и добрите попадения за новата междинна специфика бе регистрирана от българската литературна критика, и то на провокацията на текстовете се отзова критиката в най-авторитетните университетски кръгове, както стана дума по-горе.

Можем да изберем още един ъгъл за приближение към социалното битие на жанра. Ако потърсим социалната онтология на жанровата промяна в контекста на „Човешката ситуация“, имаме за опора противопоставянето, което извежда Хана Арент, между „поведението“ – доминиращ голямото население принцип на колективния живот, и редките, нарушаващи статуквото „действия“ (Арент 1997: 55). Повествованието в каноните на SciFi въвежда действието без филтъра на психологическите мотивировки. Същевременно, в обратен ред научната фантастика „прихваща“ от литературната традиция различни фигури на разказвача, включително аз-повествованието, техники за предаване на самосъзнанието на аза. В противовес на „бързото писане“ времето на аз-разказвача от романа „Другият сън“ на Владимир Полеганов тече бавно, през мислите и състоянията му.

Онова, с което научната фантастика запазва своята специфика, е, че в основата ѝ лежи една въображаема ситуация и по законите на играта повествованието конструира свят именно в параметрите, зададени от тази ситуация. Така да се каже, жанрът радикализира фикционалното начало, на което стъпва и литературата. Сюжетът се разгръща като мисловен експеримент, който изпробва научна хипотеза, техническо средство, социално-политическа ситуация и пр.

Ще разгледаме посоките в преображенията на тази експерименталност на жанра при няколко авторски подхода.

 

III. От социалното действие към експеримента
на сюжета и словото: Янчо Чолаков

Писането на Янчо Чолаков е своеобразна лаборатория, в която се дестилират формите, с които търси самоопределяне новата специфика на тази литература извън жанровите разделения. Първата книга на автора „Историята на Самотния редник“ (Бургас: Офир, 1995) излиза с предговор от Агоп Мелконян, който определя писането му като „истинска фантастика“ – не „научна фантастика“ и не „фентъзи“, а като „територия на свободното въображение“. Според мнението на писателя ментор за поместените в сборника разкази „някои може би ще ги определят като сюрреалистични, но ще опонирам: защо не сюрфантастични? В тях има фантазия, понякога дори в опасни дози“ (Мелконян 1995: 3). Тази прекрояваща термините формулировка тръгва от схващането за концептуалната основа на жанра като територия на въображението, с което се отказва както от условието да е мисловен експеримент, така и от поставянето на колективно значими въпроси.

И все пак, без да има валидизирани в колективното живеене теми, фантастиката в първия сборник на Янчо Чолаков също стъпва на сюжети, които конструират въображаем свят и го разказват, т.е. вкарват го в жанрови конвенции. Експериментът е в самото превръщане на въображаемото в повествование, и то реалистично плътно и мотивирано. Много са посоките на това преображение, видими в разнообразието от изпробваните форми: митологичен разказ, псевдоисторически възстановки и ухрония, криминална интрига, импресия, апокалиптична визия, киносценарий: всички те прекроени и преработени в идиосинкратичната форма на единичния разказ.

По жанровото нарояване – обратно на вменената на фантастиката жанрова яснота и скука – писателят стои далеч от представата за замръзнала в жанрово клише литература. В случая отново виждаме потвърждение, че отнасянето на един автор към жанра до голяма степен стъпва на публичното му вписване към определени кръгове и на извънтекстови съображения. В „чекмеджето“ на родния фендъм отдавна е класифицирано и творчеството на Янчо Чолаков, макар сюжетите на повечето му творби да са твърде далеч от каталога на научно-фантастичните теми. Постоянният му интерес към различни исторически епохи може да се отнесе привидно към квазиисторическите възстановки на т.нар. „ухрония“, но историческото обкръжение само ситуира разработването на универсално-антропологическа тема, например краят на Птолемей XIII с разтварянето на династическото безсмъртие във всекидневието на чуждите племена в повестта „Целият свят в ръцете“, или „раждането на легендата“ – в испанска Южна Кастилия, в началото на ХIV век – в „Цялата слава в историята“. И двете повести имат епиграфи от други времена: първият – от Шекспир. Възстановката на митологични персонажи в „Земята на кръстовете“ или „Бесният Гилвирдас“ мимикрира в жреческо слово и повествованието приема формата на лирически ритуален монолог.

Друг открояващ се похват е стилизацията по образеца на апокрифа (терминът е посочен в заглавието на разказа „Апокриф ХХ“) и философската притча. Авторът е дал заявка и за сътворения от него жанр „апокрифен роман“ с публикувания през 2012 г. откъс от „Дванайсет разбойници“ с това жанрово подзаглавие. Други разкази са кратки, имитиращи анекдота, накъсаните реплики на киносценария. Представени са дори минималистични форми от фрагменти („Фрагментарна книга. Фабули и мисли“)[7] и списъци на заглавия, помествани от автора „с продължение“ в профила му в социалната мрежа ФБ. Многотията от жанрове е част от литературната игра.

Разноформатните текстове и сменящите се композиционни принципи имитират различни жанрови модели, като с това демонстрират владеенето им. Затова може да се обобщи, че първият експеримент е в използването на различни жанрови форми, всички те допустими в рамките на експерименталната ситуация, зададена с отнасянето на текста към фантастиката. Едновременно с това по самата си експериментална природа жанровият модел провокира и стилистичния експеримент и го прави приемлив. Янчо Чолаков се възползва максимално от тази възможна посока, сякаш за да демонстрира, че школовката в жанра на научната фантастика добавя професионализация на писането, извън и независимо от академично предписаното му овладяване. Именно от опита с научно-фантастичната проза и параромановите ѝ удължения като книгите игри идва  стегнатото повествование с наситени неочаквани сюжетни обрати на Богдан Русев. Освен мисловен експеримент научната фантастика е школа по писане и налага суровата дисциплина на жанровата изрядност.

Още с една от ранните си творби Янчо Чолаков започва двустранно да работи върху жанра, подлагайки на изпитание и отмествайки границите му, събуждайки нови лексикални потенции на езика: от една страна, като спазва свръхстарателно конвенциите на избраната жанрова форма, а от друга, като ги изпълва със съвсем различни теми. Такъв е повествователният експеримент в новелата „Историята на Самотния редник“ от едноименния сборник, публикувана и в „Упражнения по безсмъртно писане“ (Бургас: Офир, 2009), с пренаписването на Троянския цикъл като сражение на „хтонически хоплити“ – мястото на епическите герои са заели мутирали членестоноги. Сериозната литературна игра е истинско изпитание за класификацията на интертекстуалните отношения, тъй като стои извън двузначните решения на бурлеската или снизяващата пародия, защото се разгръща битка между човешкия свят, затворен в класическото изкуство на Къщата на статуите, и неудържимата военна стихия на новите господари на земята. Митовете се съживяват и преразказват, но с герои триметров скорпион и сколопендра. Съвсем достоверно според членестоногата им физиология се описват действията на героите, които проскърцват и стържат при допир един о друг. От друга страна, разказът съживява и изиграва наново Омировия епос, сътворявайки в епически стил композити като „мравколъв“ или „мракомъдри дракоскорпиони“. С лекота стилът възприема и възпроизвежда Омирови формули като: „раздели се с душата“, „Лаоген нямаше никога да остарее“, „Лъвската глава обнажи изплезения железен език на гладното си оръжие“ (33).

Епизодите от Троянския цикъл обаче са преразказани и с промени в действията, макар като вариации по митологичната схема те я възпроизвеждат, добавяйки и порцията изненада към узнаването на познатото към читателската реакция. Същевременно отклонението от първообразеца подсказва за влизането на още един фактор в конципирането на повествованието и това е интертекстът на древнокитайската повествователна традиция, изкушен читател на която е самият писател. Експериментът като условие на фантастичното повествование позволява една история да бъде разказана едновременно в няколко кода.

В словесното пиршество, с което се описват битките, се наслагват различните кодове и с това – различни собствено литературни гледни точки към „славната утринна касапница“. Виртуозната игра със стиловете, едновременно с опората на ненакърнената смисловата цялост и плътно слеващата конкретиката на действието фраза, прави възможно съчетаването на различни нива от реалността. Паралелно с тях вкарването на съвременни разговорни фразеологизми размива в иронична игра епическото достолепие, като в този детайл от боя: „последван от начумерените скорпионови солдати, които се понесоха подире му с прибежки и припълзявания“ (с. 33). И на трето място, авторът изважда от тезауруса на родния език такива лексеми, които по екзотичното си звучене се възприемат като неологизми и се разбират по звуково подобие (като глагола „измръвка“ за котарак преди смъртта му, или „положението е мармародно“). Както в други негови творби фразеологизмите се разглобяват и разместват.

Условността на фантастичния жанр позволява и провокира свободното сърфиране по речевите регистри. И ето че както е банализирана, битката е превърната в неуловимо видение: „Заизнизваха се мършави часове от монотонното всекидневие на пурпурната кланица. Редника излизаше на бойното поле, както се влиза в шизофренично видение […]“ (с. 40). Езиковите несъвместимости, получили право на достъп с условността на фантастичния жанр, създават картина, която минава покрай познатите шаблони за описание на боя – емблематичен епизод за популярното сюжетно разказване, който авторът с истинско наслаждение описва подробно, в различно темпо и различни стилистики, сякаш с търпеливото изброяване на детайлите ще направи по-внушителна безсмислицата на убийството и ще се надсмее над конвенциите на популярните жанрове да го представят като зрелище и кинообраз. Педантично, с хипнотично упоение, са изредени оръжията, повечето от които доизмислени или извадени от бездънната историческа памет на различни епохи и народи, като че бойното снаряжение и схватките са фабули в психоразказа на авторовото съзнание. Новелата за Самотния редник съдържа и едно метанаблюдение за експеримента, режисиран от писателя, за превръщането на разказа и зрелището в писмо. Събитието се разтваря в буквените знаци, то има своята реалност чрез записаните разкази. И обратно: събитията имат изначалната геометрия, превъзхождаща и предхождаща всичко случващо се. А до това знание достига един епизодичен персонаж: „Скорпионожената наблюдаваше съсредоточено маневрите на войсковите подразделения, както се гледа игра; като че ли армейските единици бяха линеарни буквени знаци, които се събираха и разделяха, и непрекъснато се подреждаха по неподражаем начин върху пергаментовите страници на Максимална книга“ (с. 39).

Античната митология присъства и в други сюжети на писателя. Горгоната се превъплътява във василиск, който е митологичният виновник за убийствата, разследвани като в съвременна криминална история от Ред Барет и двамата му помощници в „Рикошет“ (от „Митове за овъгления мрак“, 2006) и редактирания следващ вариант „Престрелка“ (от „Упражнения по безсмъртно писане“, 2009). И двете заглавия са своеобразни метафори на отражението на митологичния образ в криминалната интрига, на митология и съвременност, на съсъществуването и съвместяването им.

Своите стилистични експерименти Янчо Чолаков продължава в последната си новела „Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм“ (Либра Скорп, 2019), в която изчистеният до аскетичност реален сюжет намира разрешение в пробив на фантастичните ритуали на Южните морета. Тези необичайни контаминации на светове и символика обаче са средствата, чрез които авторът говори за страданието, болестта и болницата – една станала свръхактуална тема за обществото ни през последните месеци.

Колкото „леко“ се четат разножанровите творби според интригата, толкова интертекстуалността е многопосочна и стои в основата на замисъла. Друга тематична област, чиито сюжети преразказва и пренаписва Чолаков, са евангелските притчи.[8] Цяла върволица от древни митологии е съживена в лирическо-ритуалните монолози „Земята на кръстовете“ и „Бесният Гилвирдас“ (от „Историята на Самотния редник“, 1995, възпроизведени в „История по безсмъртно писане“, 2009).

Различни митологии и различни хронологии, както невъобразимото многостилие на съвременния български се наслагват и съжителстват в романа антиутопия „Запалѝ свещ на дявола“ (София: Аргус, 2009), определен в подзаглавието като „роман в жанра фолкпънк“. В „Опит за предговор“ Александър Карапанчев изброява различни поджанрове, които открива в романа: „фентъзи и научна фантастика, готика ведно с уестърн, тръпкопобиваща антиутопия & криминале“ (Карапанчев 2009: 7). Колкото и различни да са избраните типове ситуации и видове повествование, техните рамки са спазени строго. Отграничаването им обаче прави възможно норма на текста да е именно смесването им – редувайки или съвместявайки ги в един епизод.

Едновременно със спазването на строга жанрова дисциплина се разгръща виртуозното разиграване на езиковия потенциал.[9] Романът е откровен стилистичен експеримент, тъй като рухването на света е разказано в аз-повествование, но в несвидетелското наклонение на минало неопределено време.[10] Антиутопийното е изиграно с пълното разфокусиране между разказ и семантика и функционалност на глаголното време, сякаш това е разказ на двойника на разказващия, братът, наречен „Онзи, който не ставал за нищо“– спящ и безсловесен през цялото време.

Романът е скроен по всеизвестната схема на пътуването бягство. Като в други съвременни дистопии заден план на събитията е екокатастрофата: героят пътува с непробудно спящия свой брат, към Нефтения разлив, покрил Бургаския залив, среща се с всевъзможни вредители и по-малко помагачи. Двойникът, заспал непробуден сън, е копие на типа на юнака от вълшебната приказка, който измамва всички с привидната си непригодност. Съвсем нелогично по предписанията на реалистичния разказ брат му успява да пренесе носилката през какви ли не драматични схватки и вредителства. Ако има въобразена логика, която да нормализира фикционалния свят, тя е постулирана от някаква неведома митологична праустроеност и подреденост на света. Тази цялост светът си възвръща във финала, когато героят разказвач се разправя с вредителите – проводници на унищожението и безогледния егоизъм – в поредица поединични схватки,  конструирани по законите на съспенса, мелодрамата и светкавичните ненадейни развръзки на хепиенда. Обаче брат му, „Онзи, който не ставал за нищо“, най-сетне се пробужда и воден от пироманията си, палва клечката на Нефтения разлив.

Това повествование не разчита на доверчиви читатели, не претендира, че създава възможен свят. Дори преднамерено разгражда възможната референциална сигурност, пък и буквално унищожава всякаква възможност за свят в огъня. Между разказвач и читател обаче плете връзки друга игрова техника – непресекващата ирония, родена от стилистичното снижаване и „омаскаряване“ на митологичните страхотии. Разговорните интонации и одомашняването на всяка невероятна ситуация са характерен белег за фантастичния разказ, който отрежда и на читателя позицията на свръхзнаещия, осведомен за преднамерената илюзия на въображаемия свят. Бих нарекла тази фамилиарност родилно петно на жанра научна фантастика, намерил своята читателска група сред тийнейджърите, предано подхранващ тяхната увереност за свръхзнание. Тя може да послужи и като белег, отделящ жанра от „другата литература“ в спонтанните класификации, коментирани по-горе. Писателите фантасти разиграват какви ли не стратегии за снизяване. Янчо Чолаков демонстрира особени умения, като вкарва в действия готови стилистични форми, но извън условността на разказваната въображаема история, примерно инопланетянин ще коментира в неутрално литературен стил появата на десет наемници, които му пречат да си изпълни мисията: „Вдигналата врява ме сепва“ („Горе ръцете! Слава на лисицата!“, с. 144).

 

IV. „Презареждане“ на жанровете

Действието, върху което се гради фантастичния разказ, е обраснало със слово, трепти от рикошетите на митологеми и фактологичен разказ, променя смисъла си в различни превъплъщения на стиловете. Ако изграждането на въображаемия свят е повествователен експеримент, той получава  съвсем измеримо въплъщение и в сътворяването на нов език, нов стил и обособяването на типови образи и ситуации. Тази му линия е подчертана с изобилието и излишествата, до които стига, отричайки с това чистата им функционалност и полезност за разказване и изчерпване на интригата. И това съвсем не е своеобразие в отделен авторов подход. Удоволстието от разказването и изграждането на нови светове и сюжети може да се почувства в детайлните описания на всеки един от изброените романи. С истинска наслада, но и предварителна изследователска работа върху обширни теоретични масиви, са възсъздадени сънищата, населили света в „Последната територия“ на Момчил Николов. Раблезианското разточителство на изброяването обаче изисква „бавно четене“ и потапяне във въображаемите светове. А това е обратно на императивите на жанра откъсване от интригата на случващото се и вживяване във въображаемия свят, измислен, невъзможен, но по-истински и достоверен от реалния.

Сънят е мотив в по-ранни творби на фантастиката, както в цитираните по-горе работи на Агоп Мелконян, които показват заличаването на границите между  специфичния жанр и критерия за литературно качество на текста, например в новелата „Греховно и неприкосновено“ или романа „Смърт в раковината“.

Ерудитското овладяване на темата и изграждането на сюжета върху интелектуалното са специфика, която би предизвикала несъгласията на така популярното разбиране за спонтанното творене на литературата. В тези романи между жанровете интелектуалното начало се превръща в „машина за разказване“. Оттук тръгва отличителната за обособената група на „междинните“ романи интертекстуалност в конципирането на разказите, която изисква двойно четене, т.е. интригата се проецира върху концептуален хоризонт, а ценностният коректив или алтернатива са означени чрез скрити или явни цитати. Всъщност такава литературна компетентност демонстрират редица класически текстове на научната фантастика. Що се отнася до българските традиции в пародията, с истинско самонаслаждение и забава Емил Манов разказва съшитите с бели конци новели за галактическите похождения на Октеп и Рътимид („Галактическа буфонада“, 1978), сякаш нарочно усилвайки нелепиците. Или за въображаемия остров Уибробия („Пътуване в Уибробия“, 1975, 1978, 1981, 1986, 1989). Акостирането до това изобретено в българската литература пространство е и прочит и пренаписване на романа на Джонатан Суифт за приключенията на Гъливер, и то на непрогледната мизантропия на четвърто пътешествие до разумната утопия на човекоконете, хоинъмите.

Ерудитски, с цитати, в повествованията се въвежда престижната ценност, алтернативна на реалността. В „Последната територия“ това е Belle époque, която магически изниква в надпис на енциклопедия или в рекламна табела на кафене, за да припомни загубения свят на хармония. Грижливо прикрити, а и многобройни са цитатите при Янчо Чолаков, навярно оставащи неуловими и при най-внимателен прочит. Бароковата многотия от образи и натрупването им неудържимо напомня нулевата информативност на раблезианските списъци или загадъчното фигурално изобилие в картина на  Йеронимус Бош. Като от „Градината на вечното наслаждение“ е дошла алитерацията в образа на неговия конник, „препуснал в янтарното ядро на ягода“. С безспорен авторитет като смислов център са библейските интертексти – Еклесиаст или Апокалипсиса, наред с апокрифното Откровение Варухово. Обратни са естетическите образци за повествованието на „Другият сън“ на Владимир Полеганов. Строгият им канон на минимализма и усет за архитектурната масивност на формите обаче е туширан от съпътстващата ежедневието на героите музика на Ерик Сати.

В повърхността на повествованието интертекстуалността е ясно разпознаваем знак за ерудитско писане, разколебаващ както реалността на изобразеното, така илюзията на самодостатъчния въображаем свят, но пък, от друга страна, е на една стъпка до снобската претенция. Отказът от признаването на реалността има друг залог и той е да се изтъкне, че случващото се разгръща другаде. Истинските събития се случват в съня. В романа „Запалѝ свещ на дявола“ братът на пътуващия разказвач спи през всички битки и обрати, но тъкмо той решава съдбата на света, той възмездява с унищожение безсмисленото разрушение на човешката общност.

Сънят е образ, който размива границите между онова, което читателят може да приеме за реално, и свръхреалното, изпитано средство за мотивиране на невъзможното и фантастичното. Тази ситуация, едновременно с колебанието накъде да се търси реалността на битието, стои в заглавието на романа на Владимир Полеганов „Другият сън“. Тъкмо чрез съня героят се пренася в другия свят, достигайки до изкуството на „синестетичен сън“. Романът се открива с епиграф от „Истинската история“ на Лукиан, от първото произведение, отнасяно към фантастичната литература, считано за предшественика на фантастичните пътешествия из небивали светове. От същото съчинение на елинистичния автор е и епиграфът, предшестващ изследването на Огнян Сапарев. Сънят е често използван мотив и в разказите от сборника „Деконструкцията на Томас С.“.

Сънувачите населяват новелата „Племена“, втората част от романа „Думите“ (2012) на Богдан Русев, и изплитат мрежа на паралелна реалност. А в „Последната територия“ на Момчил Николов сънят е утопичното завръщане към същинското битие и желаното бъдеще – в „сънните матрици“ раснат лаврите на бъдещото човечество.[11] Същевременно унасянето в сънните светове преобръща картината на въображаемия свят, който се е оказал зловеща дистопия на изгубилия въображението си човек. Янчо Чолаков припомня с епиграф от Густав Майринк към разказа „Обезлюденият“ генеалогията на образа на съня в диаболичното повествование („… хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени“. Густав Майринк, „Голем“).

Сънят не е образ, запазен за периметъра на фантастиката. След като в концепцията на романтиците той сигнализира за възвърнатото пълноправие на въображението, мястото му в конструирането на модерния литературен разказ има поръчителството отново на авторитета на Х. Л. Борхес, който вместо да препраща към обяснението на съня, го превръща в принцип за конструиране на светове: с огледалото между сънуващия и сънувания („Кръглите развалини“), в прехода от сън в сън („Писмената на Бога“), с нерешеността дали е реално или сън ставащото („Очакването“), „най-загадъчното от всички наши състояния“ („Старата дама“). Борхесовото повествование съдържа в чернова световете на съня, въобразени в „Последната територия“ на Момчил Николов, възсъздадени в романа с вещо и скрупульозно възпроизвеждане на хипнопедията. Както при Борхесовия разказ „Кръглите развалини“, сънуваният се пробужда в съня на сънуващия, за да констатира, „че и той е видение, че някой друг го сънува“.

Заглавието „Другият сън“ на романа на Владимир Полеганов стои във връзка и със заглавието „Другата смърт“ на първия сборник с разкази и новели на Алек Попов от 1993 г., в чието повествование впрочем също нееднократно се явяват съновиденията.  Тази паралелност в заглавията, именно защото изглежда непреднамерена, по-властно прокарва силови линии на приемствеността в рамките на българската литература. При творбите на Алек Попов ще открием подчертано засвидетелствана преданост към диаболичните похвати, но и към социалната критика на Светослав Минков, както и дословни цитати. Също така директно прокарва връзка назад към диаболизма и в детайлите повествованието на Владимир Полеганов. С пълно право на основата на заявеното от тях родословие Светослав Минков може да се нарече най-ярко представеният и актуален автор от българския литературен канон в почерците на днешните автори, заставайки редом с извънбългарските им ментори. На особен пиетет се радва авторът и от страна на българския фендъм. Издателското битие на текстовете им ги е отнесло към жанра на фантастиката: не само защото негови творби, както и диаболичните разкази на Владимир Полянов са излизали под знака на варненската библиотека „Галактика“.[12]

Отново с потекло от диаболизма е образът на двойника, събиращ ведно ужаса от неведомата свирепа двойна природа с признанието за разкъсаната цялост на аза. В романовото повествование на Полеганов препратките към диаболизма са многобройни (срв. с. 94), наред с отиграването на темите на диаболизма, каквито са огледалото, името, лудостта. Същевременно и този роман е ясно заявен стилистичен експеримент, изграден като монолог на един дъх, без нито един отстъп и сегментиране на разказа. Удвояването на аза в романа „Запалѝ свещ на дявола“ на Янчо Чолаков пък се мотивира с митологичната близначна двойка.

Друга характерна черта е експлицитното позоваване на литературни авторитети и предходници. Свръхценността на литературата е заявена в заглавието на романа „Project Достоевски“ на Радослав Парушев, докато темата за литературното е подложена на иронично дружелюбно надсмиване в „Екс орбита“ – не само защото един от маниаците водачи на новото учение Покровски е съобразителен филолог по образование, а защото именно поетът със звънкото име Демир Демичев става пророк и разпространител на новото учение. Книгата и библиотеката са откроени като ценност, и макар тази ценност да остава немотивирана, нито се обсъжда спецификата ѝ, те са превърнати в самостоятелен персонаж. Така Библиотеката – още една от емблематичните теми на Х. Л. Борхес, на своя сметка се оформя като наративна единица и в това повествование: унищожението на библиотеката е крайната точка в разорението на Къщата на статуите след победата на хтоническите твари в „История на Самотния редник“ на Янчо Чолаков; героят разказвач в „Другият сън“ на Вл. Полеганов има за задача да пренесе книгите и, обратно, да отвори нова библиотека и докато я нареждат, се събират с бъдещата му жена. Улиците в ултрамодерния град в утопията „Project Достоевски“ имат имена на писатели, а вълшебното Унимо от едноименния разказ на Александър Карапанчев, което може да дари с нова идентичност, е превърнало всички обитатели на въображаемия свят в двойници на известни писатели, защото това са пожелали да бъдат. А в секретната централа на Пумпала в романа на Владислав Тодоров развиват криптография, която трябва да опази „инфекциозната истина“. Овалната му библиотека е най-голямото книгохранилище на полуострова: „Изобщо, тук бе представена цялата апокрифна, официална и официозна вербална маса, създадена през вековете благодарение на словотворческото буйство на полуостровния човек и съхранена при специални условия, близки до тези на открития Космос“ (с. 17-18).

Ето библиотеката от Къщата на статуите, изгризана от хтоничните твари в „Историята на Самотния редник“, романа на Янчо Чолаков:

Термиталите гладници бяха открили междувременно Библиотеката на Къщата и сега се отдаваха на задълбочено четене. Нагризаха дървенията с мандибули и максили, и се заеха с книгите, жадуващи да опитат от апетитната целулоза. Всичко, което бе достъпно за гладниците, се превръщаше за броени минути  в кафеникав книжен прах. Те гризкаха палимпсести, счетоводни регистри, граматики с термини, митографски сборници, епиграфски документи, отделни колофони, кедрови търговски таблички, върху които с калем от тръстиково перо и горена вълна бяха изписани парадигматични кривулици, пооръфани канцеларски книжа с маргинални драскулки и заврънкулки, тълковници, изборници, панепистемии, манускрипти, йератически писмена, латински версии на троянската притча, един бая дебеличък панегирик, подвързани с кожена обложка фолианти, от които оцеля медният обков, разточителни платиатски съчинения с будещо възхищение калиграфско оформяване, анонимен коптски роман за Камбиз, редактирани поетики на упадъчни стилове, навити на руло нечетливи, непрочетени и нечитаеми съкровени текстове, свитъци с ръкописни бележки от стило на писари в полето и извиняващи правописните си грешки писачи; все шедьоври на профанизирано високо и неистово възвеличавано низово изкуство за ползване по собствено желание или за всеобща потреба. Термиталите буквоеди гълтаха с най-голямо настървение поезията, която бе значително по-вкусна от скучните увъртания на втората софистика; След Анакреон и Сафо се прехвърлиха на веселяка Аристофан. Особено добър поет им се стори Омир, две поеми от когото бяха преписани върху сладка хартия, поръсена с есенция. Навсякъде из Библиотеката висши жизнени форми смилаха низши безжизнени. (с. 67)

Борхесовата тема е предадена с раблезианското разточителство на ерудицията и с неподозираните находки на познаващия езика.

И така, жанрът фантастика и неговите удължения в днешната българска литература имат ясно разпознаваеми тематични ядра (сънят, двойникът, библиотеката); лесно може да се свържат с литературни предходници и да се тълкуват като преформулиране и удържане на тези традиции, отстоявайки с това своята различност и равноправност спрямо предходниците. Създавайки, едновременно с това, своята версия за свят. Различни визии, но щедри в детайлите, с изумителната многотия, с която говориш за любимите неща.

Всъщност тази нова фантастика, или нова междинна литература, почерпала от жанра на фантастиката похвати, образи и концептуалния принцип на експеримента: мисловен и стилистичен, както Борхесовата, е утопия на затвореното в книгата слово.

*  *  *

В заключение ще извадим пред скоби какви са „ползите“ от проникването на фантастичното в родната ни литература, което с един замах пренася дълговечната традиция на световната фантастика; ознаменувано е както с бестселърен професионализъм, така и с ерудитство и естетическа езотерика; дава скъпоценни качества и утешава комплексите ни за изостаналост. Оказва се българската литература на равна нога с онова, което се прокрадва като тенденция в престижните американска, руска или френска литератури. Конструирането на фантастично-утопичен разказ е въвело световни образци в паметта на българската литература, а сюжетиката стъпва върху ясно разпознаваеми и универсални тематични ядра: сънят, двойникът, библиотеката.

Първо, литературният жест е неотделим обаче от политически ангажираната позиция. Такава – отново едновременно социално критична и стилово експериментална – е Светослав-Минковата фантастика от 1920-те и 1930-те години, която се побира в малко коли, не е обширна, но се е оказала заразителен образец за днешното поколение успешни писатели. Или примерът с паралела между жителите на Уибробия и актуалните социални типове в родното организирано и мущровано по партийни директиви общество в едноименния роман на Емил Манов. Фантастиката в романите е спасила политическото им качество, гарантирала им е длъжността да са алтернатива на социално-историческата реалност, каквато литературата е призована да бъде, а именно да изиграе ролята на нереалното и социално ненужното, като предлага утопични и въображаеми светове – единственото противодействие – и противоотрова – към благочинното поведение на засипващото ни множество, вместо самонадеяното присмиване. Тази литература „действа“, потапяйки се в стилистичното преобразяване на езика, макар че навярно с това се обрича да остане далеч и от множеството, колкото и да се надява на тиражи.

Второ, жанрът на романа възпитава в така нужната професионализация на писането, но освен той дава втори утопичен или въображаем, смислов план както на динамичната сюжетика, така и на статичната интроспекция или на стилистичното експериментиране.

И трето, тази литература не се бои да говори за Бога, не се и перчи. Романите на световните имена в жанра на SciFi са го превърнали в територията, на която човек може да сподели и обмисли тревогите си и жаждата за Бог, да бъде откровен в съмненията си. В „Умората Сюзерен“ последният въпрос, който героят на Янчо Чолаков задава, е: „Какво сънуваш, Господи?“.

 

Автори и произведения

Агоп Мелконян

Греховно и неприкосновено. – Греховно и неприкосновено. Фантастични новели. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.

Смърт в раковината. Фантастичен роман. София: ИК Христо Ботев,  1994.

Алек Попов

Другата смърт. Новели. София: Младеж, 1992.

Александър Карапанчев

Унимо. – В епохата на Унимо. София: Аргус. Нова българска фантастика, 2002.

Богдан Русев

Племена. – Думите. София: Обсидиан, 2012, с. 43-84.

Васил Георгиев

Апарат. София: Сиела, 2013.

Екс орбита. Хермес, 2016.

Владимир Полеганов

Деконструкцията на Томас С. София: УИ Св. Климент Охридски [Нова проза], 2013.

Другият сън. София: Колибри, 2017.

Емил Манов

Пътуване в Уибробия. Варна: Георги Бакалов, 1975.

Момчил Николов

Последната територия. София: Сиела, 2016.

Радослав Парушев

Project Достоевски. София: Сиела, 2009.

Янчо Чолаков

Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995.

Митове за овъгления мрак. Фантастични разкази и повести. София: Аргус, 2006.

Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009.

Упражнения по безсмъртно писане. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2009.

Дванайсет разбойници. Откъс от роман. – Море, кн. 1, 2012, 137-156.

Целият свят в ръцете. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2014.

Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм. Бургас: Либра Скорп, 2019.

 

Цитирани източници

Арент 1997: Хана Арент. Човешката ситуация. Прев. К. Янакиев. София: Критика и хуманизъм, 1997.

Борхес 1989: Х. Л. Борхес, Вавилонската библиотека. Миниатюри, разкази, есета. София: Народна култура, 1989.

Бурдийо 2012: „Литература“ и „паралитература“. Легитимиране и преноси на легитимиране в литературното поле: примерът на научната фантастика. Разговор с Ян Ерно (в: Science fiction, n°5, oct. 1985). – Полета. Том I. Полета на духа. Състав. и прев. Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012, с. 419-432.

Влашки 2014: Младен Влашки. Романология ли? Пловдив: Хермес, 2014.

Гласовете… 2018: Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018.

Карапанчев 2009: Александър Карапанчев. Опит за предговор, или защо се пали тази свещ? – Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009, 5-9.

Ковачев 2018: Огнян Ковачев. Изграждане на неяснота, неопределеност и несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и Георги Райчев. – Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018, с. 26-38.

Личева 2019: Амелия Личева. Световен ли е „Нобел“? София: Колибри, 2019.

Мелконян 1995: Агоп Мелконян. В търсене на алтернативи. – Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995, с. 3-4.

Оруел 1946 http://orwell.ru/library/essays/wiw/english/e_wiw

Полеганов 2019. Интервю. Хост / Гост. Сборище на трубадури

<https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

Сапарев 1990: Огнян Сапарев. Фантастиката като литература. София: Просвета, 1990.

Тодоров 2009: Цветан Тодоров. Въведение във фантастичната литература. Прев. К. Кавалджиев. София: СемаРШ, 2009.

Чолаков 2018: Янчо Чолаков. Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие. – ФантаSтика, 2018, с. 292-299.

 

Бележки под линия

[1] Борхес 1989: 221.

[2] Бързата реакция на А. Кьосев към очерталата се тенденция има корени в дълготрайния му интерес към утопията (срв. „Мечтата на тялото“, предговор към А. Платонов, Чевенгур (София: Профиздат, 1990) <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/2979-2016-05-06-21-08-19 >; „Скандалът на утопията. Начални бележки“ (Пирон, бр. 7, 1 януари 2014 <http://piron.culturecenter-su.org/съдбата-на-либералната-утопия-за-безс/>). Съвсем наскоро се състоя конференцията „Новите утопии“, 6 – 9 декември 2018 <http://culturecenter-su.org/?p=8827>, в рамките на която се проведе Кръгла маса „Дистопиите в България“ с участието на Васил Георгиев, Александър Белтов, Чавдар Парушев и Александър Кьосев. Паралелно Кьосев изследва утопията в отношение към фантастичната фикция, срв. скорошния доклад „Хорхе Луис Борхес и Андрей Платонов за утопията“, Международен онлайн колоквиум „Тльон, Укбар, Orbis Universitarius, 19–20 октомври, 2020 г.

[3] Що се отнася до жанровите определения, в блърб на задната корица на предходната му книга, сборника с разкази „Деконструцията на Томас С.“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013) е отпечатан откъс от рецензия от Ани Илков, в който книгата е определена като „постфантастика“.

[4] Сборище на трубадури <https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

[5] Към фантастичните елементи в повествованието му обръща внимание Владимир Полеганов в цитираното по-горе интервю.

[6] Х. Л. Борхес. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989, 69. По-долу темата продължава с допълнението, че според метафизиците в Тльон метафизиката е дял от фантастичната литература (с. 75). Преплитане на идеята за литературата с фантастичното продължава с уподобяването на фантастичното със спомена или съня („Другата смърт“). В „Заир“ разказвачът директно посочва фантастичния жанр на това, което пише: „До края на юни бях погълнат от работата над един фантастичен разказ“ (с. 234).

[7] Техен образец можем да видим в притчите и ескизите на Франц Кафка.

[8] Срв. Дванайсет разбойници. Апокрифен роман (откъс). – Море, кн. 1, 2012, с. 137-156; 5+2=ЧУДО. – Целият свят в ръцете, 2014, 260-263.

[9] Ето как представя тази страна от творбата Александър Карапанчев в своя „Опит за предговор“: „Бидейки твърде ерудиран автор (понякога тая му ерудиция даже натежава), Янчо умело забърква коктейл от различни езикови „напитки“. Така в романа „Запалѝ свещ на дявола“ живеят и жаргон, и сленг, и чисти сякаш кристал литературни форми; тук-таме се мяркат закачливите опашки на игрословици плюс неологизми; провиждат се шарените жилки на многопосочен хумор… Като сменя ритъма на фразите си, писателят успява – да, успява! – да генерира допълнително енергия за четене“ (Карапанчев 2009: 6-7).

[10] Коментар на романа, който отлично представя отделни елементи, но съвсем не ги приема безрезервно, е даден при Влашки 2014: 64.

[11] Двете последни произведения са композиционно и концептуално различни. За разлика от стегнатата интрига при „Племена“ на Богдан Русев, Момчил Николов в своя роман развива сюжета в няколко паралелни линии, проследяващи различни персонажи, с различни нива на моделиране на темата (макар че можем да ги прочетем и като удвоения на една сюжетна линия). Кукловода в повествованието на Богдан Русев влиза в съня и тласка към самоубийство. Може да се открие и директно съвпадение в образ като „Сънищата са територия“ (цит. с. 59-60 от романа на Б. Русев).

[12] Това са изданията: Св. Минков. Дамата с рентгеновите очи, 1982; Св. Минков, К. Константинов, Сърцето в картонената кутия, 1986; Вл. Полянов, Диаболични повести и разкази, 1990.

 

За Мая Горчева

Електронна поща: mayagorcheva ( ет ) abv ( точка ) bg

Мая Горчева е литературна историчка. Доцент e в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), където води курсове по европейска култура и социология на литературата. Научните ѝ интереси са свързани с модерната литература и култура, компаративистика и превод, текстова критика. Изследванията ѝ са посветени на слабо познати творби на автори от новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Автор е на девет монографии и над сто статии и студии. Последната ѝ работа е в полето на естетиката и изследва категорията на възможните светове като подстъп към конструирането на литературната фикция. Занимава се също с превод на художествени и литературни текстове и с редакция. Членува в АКСЛИТ (Академичен кръг по сравнително литературознание).

Материалът Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

МЪРТВИЯТ, КОЙТО ЖИВЕЕ.

Развихрен в просторите, вятърът мощен
умря умъртвен изведнъж.
Сред мъртвия въздух, непаднали още,
вковаха се капките дъжд.
Трептящите глобуси — пламък до пламък,
застинаха в блясък студен.
Навред из града като камък до камък —
човек до човек вцепенен.
А мълния бяла насред небесата,
тъй както бе стрелнала лъч,
увисна студено сама в пустотата,
скована в стремителен гърч...

Добри Жотев

ХОР НА МЪРТВИТЕ.

От живите ние сме по-многобройни!
С дела разорахме полетата знойни,
а вие, размахали сърп във ръката,
прибирате нашата жътва богата;
от нашата работа тъй търпелива
във вашите кладенци влага се влива
и нашия гняв, и любов, и раздори
остават в сърцата на смъртните горе;
животът върви по закони, които
в отдавнашно време от нас са открити
а нашите стихове звучни и смели
до днес са прочути; човешките цели
стремим се дори и сега да открием,
затуй ни почитайте! Много сме ние.

Конрад Майер

ПРОМОЦИЯ НА ПРОЛЕТНИЯ ПАНАИР - от 30.05 до 05.06

Мястото е пред НДК, Шатра № 3, щанд на издателство ЕРГО.

Коледен Панаир на Книгата - 7-12 Декември, НДК

Алея на Книгата

Пролетен Панаир на Книгата пред НДК

УЖАС































Автор: Horror Writers Club LAZARUS
Корица: Петър Станимиров
Издател: Ерго
Бр. стр: 300
Година: 2021
Цена: 19 лв

Здравейте приятели!

Клуб LAZARUS се завръща и си търси секундант. На теб, читателю, се пада честта да участваш в уникален литературен дуел. Осем двойки умели фехтовачи в писането на страшни истории ще кръстосат пера на полето на хоръра. Ще се осмелиш ли да застанеш редом с нас?

Да всееш хаос по бреговете на Дунав в един невъзможен „Косплей“?
Да се впуснеш във вендета за невинно пролята кръв със „Спомен за дъжд“?
Да станеш „Колекционер на души“ по улиците на Детройт?
Да опиташ „Праскови и малиново сладко“ от устните на две невинни създания?
Да влезеш в „Кошмарна синхроничност“ с един млад адвокат?
Да възкресиш мита за падналия ангел в „Името на изкуството“?
Да потърсиш възмездие с човек „Белязан от съдбата“?
Да разделиш кърваво наследство в „Утробата на светлината“ с рок и мирис на изгорели газове?

Отърси праха от доспехите. Напълни револверите. Провери остротата на рапирата.

En garde!

Съдържание:

Александър Драганов & Иван Димитров – Косплей
Димитър Цолов & Милен Димитров – Спомен за дъжд
Донко Найденов & Денис Метев – Колекционер на души
Сибин Майналовски & Иван Величков – Праскови и малиново сладко
Денис Метев & Делиян Маринов – Кошмарна синхроничност
Марин Трошанов & Анна Гюрова – В името на изкуството
Даниел Иванов & Милен Колев – Белязан от съдбата
Бранимир Събев & Симеон Трифонов – Утробата на светлината

До нови срещи!

За поръчки - вземете книгата с безплатна доставка от Озон ето тук.

"Мрак под слънцето" на Дийн Кунц

 

 
cover project by me
   

  "Хауи не се боеше от тъмното. От малък беше разбрал, че опасностите, които грозят човека посред бял ден, са много по-страшни от каквото и да го чака в мрака, че караконджулите могат да имат мило лице и подкупваща усмивка. "


 "Мрак под слънцето" е Дийн Кунц в най-добрата си форма. Това е оскъдно къса новела, която някак ми напомни на Едгар Алън По и Роал Дал, а зловещите усещания са в стил Хичкок, поднесена като история от "Зоната на здрача" или "Приказки от криптата". Наистина е много кратка (прочетох я за една вечер) и достатъчно добра, като се има предвид, че обикновено не съм фен на кратките истории. Затова и този отзив ще е кратък.

 Кунц е надеждно предсказуем- той винаги следва стандартната си формула и това важи в тази новела. Присъстват познатите тропи, които са му присъщи: нараненото, самотно дете, гробище, изоставен склад и злодей, който е толкова зъл, че очите му са буквално изцяло черни. Но Кунц за пореден път доказва как думите могат да бъдат оформени в изкуство.

 Историята е едновременно ужасяваща и тъжна, и във всяка ситуация има двойни значения; показва наивността срещу опитността на интелигентния хищник, флиртува с идеите за доброто и злото, вината и невиността и си свършва работата перфектно за толкова ограничено пространство. Както се досещате, при Кунц нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И докато чакате гилотината да падне, той успява да създаде страхотна хорър приказка с интересен край. Аз бях на ръба на очакването през цялото време. Героите са толкова добре създадени, че бях в главите им постоянно. Накрая бях изпълнена както с надежда, така и с отчаяние, както би трябвало да бъде при истинския хорър. Кунц успява да изгради напрежението и очакването. Това е основната цел на "Мрак под слънцето", тъй като тя е предистория на книгата "Какво знае нощта", която нямам търпение да започна.

 Определено препоръчвам тази новела на всички фенове на Кунц. А ако никога не сте чели Дийн Кунц и искате за започнете с добра извадка от работата му, преди да се впуснете в някое от по-големите му неща- започнете с "Мрак под слънцето". 

 


 

Beyond Soap на Санди Скотницки

 

 

cover project by me

 Наскоро четох интервю със Сирил Телинж, един от новото поколение етични козметични разработчици, който се занимава с разработка на козметика повече от 25 години и е създател на NovExpert- компания, която още от създаването си през 2008 г. хвърли голям камък в козметичното езерце. Сирил Телинж говори за ендокринните разрушители, ефекта от коктейлните смеси, проникването на козметиката в организма и не крие нищо, макар че някои изобщо не оцениха тази прозрачност. Повече от десетилетие по-късно, след всички сътресения в сектора, вече е очевидно, че някои аномалии трябва да се посочат с пръст и да се прави по-отговорна козметика. Отговорна както за здравето на хората, така и за околната среда, тема, която винаги е вълнувала Сирил Телинж, защото е запален сърфист в свободното си време. В интервюто той споменава главните проблеми в момента, които тревожат изследователите и разработчиците на козметика и те са: загубата на коса при жените, акнето в зряла възраст (40% от съвременните жени страдат от акне в долната част на лицето) и проблемът с увеличаването на чувствителността на кожата. Самият той вярва, че твърде многото грижи за кожата имат много общо с тези три проблема.

 Да, най-доброто нещо, което може да направите с кожата си, е да я оставите на мира. Така казват учените и дерматолозите, които изучават микробиома- микроорганизмите, които обитават кожата. Санди Скотницки е една от тях. Тя е практикуващ дерматолог, експерт по кожните алергии и преподавател, и в Beyond Soap обяснява, че най-доброто състояние за кожата е естественото такова. Чувствителната кожа е една от най-актуалните теми в дерматологията днес- тази кожа може да бъде болезнена, изтощителна и подтискаща. Учудващото е, че много от жените и мъжете, които страдат от проблемна кожа, несъзнателно си я причиняват, като се мият твърде често и използват прекалено много козметични продукти.

 Сама по себе си кожата е перфектно оборудвана за борба с бръчките, пъпките и т.н., и действа като броня, която предпазва тялото от инфекция. Но всеки път, когато насилваме, ексфолираме, хидратираме или омекотяваме кожата, избутваме кожата далече от нейното най-здравословно естествено състояние.

 Като използва логика и медицински изследвания, както и примери от личната си професионална практика, за да аргументира гледната си точка, Санди Скотницки казва, че хората сме прекалено обсебени от чистотата и тази ни мания ни води до по-голямо разпространение на чувствителността на кожата. Тя поддържа тезата, че козметиката, която ползваме, количеството вода, на което излагаме кожата си, и начинът, по който я третираме, могат да са главните виновници за безброй нарастващи проблеми като екзема, псориазис, астма и т.н.

 Първите няколко глави дават малко история, предистория и малко за този дерматолог и нейния опит, и предоставят много доказателства за ограничаване на употребата на козметични продукти, и намаляването на натрапчивите и прекомерни навици за измиване на тялото. Като привърженик на минимализма, нямаше как да не оценя подхода на "по-малкото е повече". По-нататък, тя обсъжда естествената бариера на кожата и нейната функция, микробиомът и как козметиката го променя, проблемите с маркетинга и непочтеността, как козметичните компании ни превъщат в будали, споменава най-често срещаните дразнители и алергени, излага нейното специфично ръководство за подпомагане на чувствителната кожа "Елиминационната диета", както и най-добрите варианти за грижи за кожата, включително за бебетата и обсъжда бъдещето на козметичните продукти. Д-р Скотницки е достатъчно задълбочена в обясненията си и пише достъпно, дори за непрофесионалисти в областта. Като цяло тя застъпва тезата, че ние не правим разлика между "чистота" и "хигиена", и нашите почистващи навици увреждат микробиома и бариерата на кожата ни, и решението на това е просто да поставяме по-малко продукти върху кожата си. Д-р Скотницки препоръчва да мием косата си колкото се може по-рядко и да не мием ежедневно тялото си, освен ако наистина не сме мръсни, с изключение на подмишниците, слабините и краката. Също препоръчва да използваме най-опростените продукти без аромати, като предупреждава, че козметиката, предлагана на пазара като "естествена" е силно рискова, че етеричните масла и растителните екстракти, всъщност са алергени и спусъци за увеличена чувствителност- "органичното" и "естественото" са полезни за храната, но не и във грижите за кожата. Тя също така говори за хората, които напълно са се отказали от сапун и за движението No Poo (хора, които не си мият косата и не използват шампоан като вярват, че в крайна сметка косата и телата ни ще се саморегулират и ще станат нормални, подобно на козината на котка или куче) но самата Санди Скотницки заема средна позиция и в книгата си изброява добри примери за продукти, които могат да се използват- според нея крайностите не са добро решение. Оценявам високо, че д-р Скотницки не продава нищо друго освен книгата. Тя няма линия козметични продукти и не е свързана с никоя от компаниите, чиито продукти препоръчва. Очевидно тя просто иска да помогне. И се справя много добре с това.

 Единствената ми критика към Beyond Soap е честото повтаряне на информация: може би това има за цел да накара читателите да запомнят нещо по-лесно или е типичен похват в този тип литература. Не знам, но мен това ме дразни винаги. Другият неприятен факт е, че книгата не е преведена на български и може да я намерите само на английски и руски език.

 Но според мен си заслужава да я прочетете, защото по-голямата част от skin care ресурсите в интернет са по-фокусирани върху обективните изживявания и философии, вместо да се основават на науката. Нещо толкова просто като миенето на лице се извращава до цял ритуал, изискващ пет продукта и обстановка с поне три ароматни свещи. Ефектите на ретинола са научно документирани, но как да го добавите към рутината си се превръща във философски въпрос. За мен лично е трудно да доверя кожата си на някой, който няма основателни аргументи, защото честно казано, кожата ми може да се ядоса много (с пигментация, стегнататост и люспене) и не си струва риска, но повечето хора са доверчиви и вярват безпрекословно на какво ли не, включително на необходимостта от трите ароматни свещи. Д-р Скотницки в това отношение е желязна, защото както вече казах, очертава съвременните дерматологични изследвания по начин, който обикновения неспециалист може да разбере.

 Сигурно няма да ви е окей ако осъзнаете, че всички продукти, които ползвате и за които сте хвърлили пари, трябва да заминат в боклука или че е хубаво да престанете да нанасяте десет продукта на кожата си вечер. Както и надали ще е вдъхновяващо осъзнаването, че разкарвате естествените си масла, само за да похарчите цяло състояние, опитвайки се да ги замените, и как си докарвате дерматит, екзема или акне, като дразните кожата с куп съставки, включително прекомерно измиване. Но ще разширите информираността си и няма да мигате на пресекулки докато се чудите какво да купите в дрогерията. А децата ви ще са във възторг, че няма да ги карате да се къпят по два пъти всеки ден. Също ако имате нужда от книга, която да четете преди заспиване- това е вашата книга. Тя напълно отговаря на всички критерии: скучна е (аз обичам такива скучни книги), повтаря се и може да ви приспи с фактите си. Това са достатъчно добри причини, за да я прочетете. А ако имате чувствителна кожа и/или проблеми с нея, е силно препоръчително да я прочетете. Но ако по някакви причини не може да прочетете Beyond Soap, ще синтезирам на кратко:

  - избягвайте измиващи продукти със сулфати. За тялото си използвайте нежни душ гелове, измиващи масла или синдети тип крем-сапун Dove.

 - почистващите продукти за лице трябва да имат pH баланс от 5 до 6.

 - по време на сухия зимен сезон използвайте бариерни кремове с оклузиви в тях (като минерално масло или вазелин ако сте със суха кожа, или диметикон ако сте с мазна или смесена)

 - не е необходимо да насапунисвате цялото си тяло всеки път като се къпете (освен ако не сте се нацапали действително). Фокусирайте се върху подмишниците и слабините си.

 - ретинолът има научно обосновани проучвания, подкрепящи твърденията за намаляване на признаците на стареене.

 - здравословната диета, упражненията и сънят влияят върху здравето на кожата.

 - винаги носете слънцезащитен крем: UV лъчението е отговорно за 80% от външното стареене на кожата.

 - използвайте слънцезащитни кремове с наличието на минерални филтри, защото те причиняват по-малко дразнене и имат допълнителната полза от създаването на бариера, предотвратяваща абсорбирането на замърсители във въздуха в кожата ви.

Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна

Тотем и батарея черешови топове – дърворезба
Тотем и батарея черешови топове – дърворезба от книжен блогър

 

 

Ревюто се препечатва от книжния блог „Първи впечатления от последно прочетеното“.

 

Ти си абсолютна

 

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание „Сборище на трубадури“. Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията „Съвременник“, „Диаскоп“, „Нова социална поезия“ и „Литературен вестник“.

 

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.

  • „За жените и колите“ от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
  • „B–2“ от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
  • „Спам“ от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
  • „Актрисата“ от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
  • „Камилски камък“ от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
  • „Мостът на река Дунав“ от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от „Ръцете на паяка“, който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
  • „Тя и той“ от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
  • „Гошо“ от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
  • „Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико ’86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
  • „Перото“ от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!

Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна… водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:)


Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство „Ерго“ ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

Стоян Христов

 

Материалът Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Школа по машинопис за мъже "Калахари" на Алегзандър Маккол Смит

 

 
cover project by me
 
 Думела*, братя и сестри!

 Време е да се похваля- стигнах до петата част за Дамската детективска агенция №1 на Алегзандър Маккол Смит и искам да кажа, че освен, че вече съм ужасно нетърпелива кога най-накрая господин Дж. Л. Б. Матекони ще се ожени за маа Прешъс Рамотсве (която се гордее с традиционното си телосложение, живееща в най-великата страна в Африка, ако не и в целия свят), държа да благодаря на мацката, която ми препоръча автора (е, тръгнах от други книги, но ще стигна и до португалските неправилни глаголи и особеностите на саламовидните кучета в компанията на Фон Игелфелд, неминуемо е).
 
 За съжаление в третата част сватбата се отложи, защото господин Дж. Л. Б. Матекони изпадна в депресия, а маа Рамотсве хвана важен клиент от правителството, но пък маа Макутси получи личния си триумф като пое ръководството над "Тлоквенг роуд спийди моторс" и разреши случай за много пари. Разбира се, аз не чета тази поредица заради действието или загадките. Чета ги заради нежния ритъм на разказа и заради мъдрата съзерцателност на героите- радостта от тези книги е интимната гледна точка над това как живеят, техните ценности, как си поставят цели и ги следват. Маа Макутси намери начин да да се развива и да си изкара живота отвъд границите на настоящата си ситуация: неомъжена, с болен брат, за който да се грижи, живееща в една стая без слънце и с много ниски доходи, като откри школата по машинопис за мъже "Калахари", например. Лежерното темпо на разказа, опростения (почти детски) език и мъдрите съвети на добросърдечната маа Рамотсве успяват да дадат усещане на спокойствие и оптимизъм. А Алегзандър Маккол Смит е майстор във взаимодействието на развитието на историята с вътрешния диалог, в изграждането на истории, изпълнени с хумор, с красотата на Африка и с чувство за качеството на простия и семпъл живот. Ако преминавате през тежък период, едно посещение на верандата на Прешъс Рамотсве за малко философстване над живота, пиейки ройбос, докато гледате необятното небе над Ботсуана, определено ще ви ободри. Тези книги трябва да се прочетат, за да се преживеят. Коментарите за тях няма да са достатъчни, за да се предаде цялостното удоволствие от тях и за това спирам до тук.

 Любим цитат (от "Морал за красиви момичета"):

"Така или иначе, тя беше дама с традиционно телосложение и нямаше нужда да се тревожи за размера дрехи, който носи, като онези нещастни, невротизирани хора, които вечно се гледат в огледалото и мислят, че са твърде дебели. А и какво значи „твърде дебел“? Кой има право да казва на другия какъв размер дрехи да носи? Това беше форма на тирания от страна на слабите, но тя нямаше намерение да я приема. Ако тези слаби хора станеха още по-настоятелни, щеше да се наложи по-щедро надарените хора направо да им натрият носа. Да, щяха да ги научат те! Ама-ха!"
 
___________________

*Добър ден (сетсуана) 


"Торта с бадеми и любов" на Анхела Валвей

 

 
cover project by me
 
 Синопсис: Фиона е тийнейджърка с проблеми с теглото, която се грижи за болния си баща, криейки това от всички, за да не бъдат разделени от социалните служби. В училище си има непримирима врагиня, която я тормози, обзавежда се с куче, което пикае навсякъде и на всичко отгоре успява да се влюби в някакъв, преминавайки през любимия си отдел за полуфабрикати в супермаркета. Дизастърът е тотален и навсякъде, както си трябва.

Накратко с повече думи: Мисля, че вече е очевидно, че това е съвременен YA роман на базата на реализма (тоест без вампири), засягащ темите за тормоза, хранителните разстройства, приятелството, ефекта на социалните мрежи, любовта, готвенето, загубата и редките заболявания, които са вмъкнати заради факта, че изследвания за тях не се правят, именно защото са редки. Хареса ми начина, по който се вплита всяка една от тези теми, по много деликатен начин, без да изпъкват насилствено, но свързани помежду си, без излишна претенциозност. Стилът на автора ми допадна, не е нещо умопомрачително и иновативно, но е увлекателен- Валвей има приятен, лек, много естествен начин да разказва. Самата история е проста, но зад нея има много интересни смисли, които си заслужава да бъдат открити. Като например това, че пристрастеността на Фиона към нездравословната храна се дължи най-вече на постоянната ѝ тревожност, че тайната ѝ ще излезе наяве. Също и това, че тя не променя начина си на живот заради Алберто, в който е влюбена, а за да направи баща си щастлив и да стигне до него като показва любовта си чрез готвенето. Както и показването на социалния натиск и маргинализацията на хората с проблеми в теглото, особено сред тийновете. И минавайки през страниците, в които виждаш несигурното, тъжно и уплашено момиче, което се грижи само за себе си и баща си, неусетно откриваш как то постепенно става смел човек, който обича, учи се да бъде ценен и вярва в по-доброто бъдеще. "Торта с бадеми и любов" е история за надеждата и самоусъвършенстването, която показва, че най-важното нещо е да се чувстваш комфортно със себе си и да не се страхуваш от промени. Въпреки трудната ситуация на Фиона, книгата се фокусира върху светлата страна, но кой не обича да яде сладко от време на време? 


Като заключение: "Торта с бадеми и любов" е роман с добро фоново послание, без големи претенции, идеален за подслаждане на неделния следобед. 


 


Препоръки за Пролетния Книжен Базар.

Подобно на някои други блогъри, и аз реших да дам своите лични препоръки за книги, които да търсите на Пролетния панаир на открито пред НДК, който ще се проведе между 23 и 28 юни. Естествено, понеже съм нагъл и предубеден, книгите са свързани с членовете на клуб LAZARUS.

1. Фют - шатра 11



На първо място, трилогията ЛАМЯ ООД на нашето Трошанчи - Марин Ламята! Чудесно ърбън-фентъзи, развиващо се в столицата, издържано в най-добрите традиции на жанра. Не пропускайте тази трилогия, с корици от Пепи Станимиров и илюстрации от Веселин Чакъров.

2. Софтпрес - шатра 16



За любителите на смешното и страшното, за почитателите на хумора, фантастиката и тънките политически шеги, както и всеобщия майтап с родните ни специфики като народ - заглавието е Завладей Българките от Софтпрес, с автор непрежалимият патрон на клуб LAZARUS.

3. Кибеа - шатра А, щанд 206



Детска литература. Нещо забавно и сладко за най-малките, с автор Марин Трошанов и илюстратор Пепи Станимиров - това е трилогията за смелия, добър робот Чапек от Земята, който обикаля всемира и планетите му, изживявайки страхотни приключения. Можете да чуете тук и песничката за него по текст на Марин и музика на легендата на родната сцена Константин Марков от "Тангра".

4. Изток-Запад - шатра А, щанд 200



Ииииии идва ред на цели пет наши заглавия през Изток-Запад! Две от тях са на Козия - сборникът му с разкази "Парчета" е едното заглавие, а другото е солидната по обем книга-игра "Петият принц: Разрушител". Само за феновете на близкоизточното фентъзи. Тук е мястото да споменем и сборникът със седем хорър-разказа от клубни членове по илюстрации на Пепи Станимиров, озаглавен "Сърдити небеса". "Симфония на мъртвите" от Сибин ще предложи за най-изтънчените читатели хорър-разкази и хумористично фентъзи, а "Кървави песни" на Димитър Цолов представлява концептуален сборник епично-героично фентъзи за двама приятели, единият боец, другият магьосник. Само добра литература.

5. ИвиПет - шатра А, щанд 120



Няма как да пропусна едно малко, ала за сметка на това много храбро и мъжко издателство като ИвиПет. На неговия щанд можете да намерите доста заглавия, представляващи интерес за вас, от които ще откроя три - социално ангажираният роман на Делиян Маринов "Истории от варела", чудесното фентъзи "Звездата на гибелта" на Драганов, както и прекрасната поредица от жанрови разкази "Сказанията на Стрикса", чийто най-нов, шести брой впечатлява с качествената подборка на авторите и творбите си. Не пропускайте!

6. Ибис - шатра В, щанд 303



По стара традиция напомням, че третият ми сборник, съдържащ фантастика и фентъзи (Пустинния Скорпион) и четвъртият, приютил основно полиран хорър (Априлска Жътва) могат да се намерят на щанда на "Ибис". Пак там е възможно да изскочат бройки и от втория ми сборник, най-продаваната ми книга досега - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

7. Ерго - шатра А, щанд 116



И накрая - последната ми, шеста книга поред, романът в жанр военна екшън-фантастика "Сърца от Стомана" ще е наличен на щанда на ИК Ерго - шатра А, щанд 116. Моя милост също ще бъде там да раздава автографи, на 27 и 28 юни (събота и неделя) през цялото време, от сутрин до вечер.

Сърца от Стомана - откъс



Това ли бе гордата столица, доскоро перла на българската държава? Градът, в който имаше най-много работа и се даваха най-големите заплати? Мястото, където живееше една четвърт от населението на страната? Потреперих, докато минавахме с камионите по „Ботевградско“ през „Враждебна“. Зарязани автомобили с изпочупени стъкла, където и както падне. Обърнати контейнери, следи от пожари и разруха. На места пътищата и тротоарите се бяха напукали и от тях се подаваха стръкчета трева. Ръжда и корозия, мизерия и боклуци. И пустош, навсякъде пустош, нарушавана тук-там единствено от някое бездомно куче, което отчаяно ровеше да намери отнякъде залък, за да влее малко живец в мършавото си тяло. Щом ни чуеха и видеха, веднага бягаха надалеч.
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова по-зле ставаше и толкова по-бавно се провираха камионите между препятствията и разрушенията. Хапченцата, които бяхме глътнали, вече започваха да действат и страхът, с който очаквахме да зърнем някой извънземен, се замени с нетърпение. Накрая паркирахме пред Халите и джамията и наскачахме от камионите. Всичко бе разбито, пълно с натрошени камъни и стърчащи арматури, покрито с прах. Чувствах в себе си енергия и хъс от капсулата. Усещах се силен и бърз, в кондиция и готовност, а формите на света около мен, цветовете, границите на предметите, всичко изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано. Чувствах се… сигурен. Зазяпах се в гигантските парчета скала, метеоритите, които бяха кацнали от космоса върху Министерския съвет и Партийния дом. Чудовищни заоблени монолити, издържани в различни тоналности на черното, неподвижни и безмълвни. Това като тръгнат да го махат някой път, дано един кран е достатъчен, че да го помести…
Тогава го видях на живо, за пръв път. Мъжки хапльо, чудесен едър екземпляр – промъкваше се внимателно измежду развалините на бившия ЦУМ, на може би около 30-40 метра от нас. Посегнах да сваля автомата от рамото си и най-абсурдно се сборичках с ремъка му. Хапльото нададе гърлен звук, издишвайки рязко въздух с шиптене и се стрелна към мен. С два-три скока стопи разстоянието помежду ни на няма и десетина крачки. Щях да си отида, но, странно – не се боях, усещах само приятния прилив на адреналин…
Спаси ме откос зад лявото ми ухо, който засече извънземното във въздуха и то се сгромоляса току пред мен. Рамбо бе скочил преди всички от камиона, запалил цигара и видял хапльото. Откъде пък се беше сдобил с цигари? Продължи да го стреля, докато чудовището не замря, приритвайки леко с крайници. Мислено отбелязах, че за смъртта му отидоха едно към двайсетина куршума, демек половин пълнител.
Възхитен, тупнах никополския по гърба.
– Благодарско, бат Рамбо! Ето, видя ли – точно ти проля първа кръв!
– Ба, че как ме мислиш ти бе, свищовски – подсмихна се той, примижа и смукна дълбоко от цигарата. – Като се върнем, има да черпиш.
– Тъй вярно – кимнах.
– Внимание! – викна Гърлото, правейки се, че не е забелязал случката. – Както сме го тренирали, давайте.
Поехме в колона по двама след капитаните, а ефрейторите подтичваха отстрани и се оглеждаха, докато се спускахме в развалините на ЦУМ, надолу, и все по-надолу. Хората пред мен започнаха да стрелят по откъслечни хапльовци, после стрелбата зачести, израждайки се едва ли не в непрекъснат рев.
Вече бяхме долу и включихме фенерчетата на каските си. Продължавахме да стреляме, вървейки по тунелите, а хапльовците изскачаха отпред, отзад, отстрани, отгоре, ако в пода имаше шахти, и оттам щяха да изпълзяват. Мъжки, женски, малки. Черни, кафяви, оранжеви. Големи като вълци, като телета, като магарета. Бяха бързи, ала реагирахме навреме и засега не можеха да пробият, нарушавайки фалангата ни. Всичко наоколо ставаше в слуз, кръв и вътрешности, а смрадта от труповете ни заблъска в носа. Вкарах в автомата предпоследния пълнител и започнах да крещя, упоен от магията на битката и яростта на хапчето.

Опомних се, когато автоматът изцъка на празно. Патроните бяха свършили, а ние се намирахме в голяма зала, нейде в тунелите под бившия мавзолей. Наоколо бе пълно с яйца – очаквах да са грамадни, кожести и слузести, подредени в спретнати редици, но за мое учудване нямаше нищо такова. Яйцата бяха жълтеникави на сиви петна, големи горе-долу колкото щраусови и с нормална черупка, все едно снесени от птица. Бяха хаотично разпръснати из цялата зала и от време на време някое се разпукваше, за да се излюпи от него мъничък хапльо. Новородените бебета бяха сладки, напомняха бледожълти крокодилчета с глави като мандаринки. В ъглите се издигаха камари от яйчени черупки и се носеше миризма на… Гнили тикви? Нещо такова.
Едва сега обърнах внимание на Нейно Величество, Кралицата на Хапльовците. Бе светлокафява на цвят, с приблизителния размер на три възрастни слона един зад друг и не много по-слаба от тях. Вместо опашка разполагаше с яйцеполагало, от което се изтъркулваше по едно яйчице, ама не на 15 минути, както ни казаха, а на около 30 секунди! Или може би като бе уплашена и застрашена, се напъваше и раждаше по-бързо? Сигурно бе това – изглеждаше изтощена, дишаше тежко и учестено, легнала на една страна, едвам помръдваше.
Хапльовците продължаваха да извират от някакви шахти високо горе до тавана. Сипеха се сякаш някой ги изтърсваше от кош. Сетих се, че имам и релсотрон и започнах щедро да се възползвам от него. Ммм, така е по-добре! Един изстрел – един хапльо долу. Че и повече. Другите видяха от мен и някои превключиха също на алтернативна стрелба. Въздухът се изпълни с бледосинкавите, къдрави дири на засилените с магнитно поле проектили.
– Изтегляй се бавно назад, покрай стените! – ревяха Гърлото и Там-Там. – Редници Сунай, Тахиров и Ченгиз, тук!
Яките турци си пробиха път и клекнаха, прикривани от ефрейторите. Досега само стреляха насам-натам с пистолетите си по извънземните, колкото да отбият номера. Но вече бе настъпил техният час и подготвяха гранатометите си.
– Всички назад, бързо! – крещяха капралите.
Залата се изпразваше от войници, а се пълнеше с хапльовци… Тогава видях как Гърлото свали рязко ръка и тримата натиснаха спусъците, пращайки зарядите по ниска парабола. Една граната се насочи към главата на Кралицата, друга – към средата на тялото й, трета – към яйцеполагалото.
После дойде гърмът, щом и трите се взривиха едновременно.
Избумтя чудовищно, едва ли не повдигайки ни от земята. Оглушахме, но продължихме да се изнасяме, подтичвайки къде на два, къде на четири крака. Посипа се прах и за миг помислих, че капитанът, аверите с гранатомети и половината ефрейтори ще си заминат, погребани от падаща земя, камъни и бетон. Сетне изтрополиха глухо покрай мен, някой ме сграбчи за яката и ме повдигна, друг ми тегли благословен шут в задника, принуждавайки ме да хукна напред, изпреварвайки лавината от срутващи се тунели зад нас.
Изскочихме на светлото полуглухи, покрити с прах и кръв, къде собствена, къде на хапльовци, и се запрепъвахме към камионите. Десетимата от пункта се мотаеха и току пращаха по някой откос или изстрел от релсотрон по заблудени, единични хапльовци. Бях увесил челюст, изплезил език и се чувствах като настъпено лайно. Крайниците ми омекваха, очертанията на предметите в далечината се размазваха. Сякаш някой изсмукваше енергията от тялото ми.
– Давай, Мечка – окуражи ме Гърлото. – Това е от хапчето, действието му привършва и сега си взима обратно своето. Още малко!
Сега се сетих, че той и Там-Там май не гълтаха от стимуланта. Изтрополихме към джамията, а шофьорите наскачаха в камионите и започнаха да дават газ. Ефрейторите ни дърпаха вътре в каросериите, а старшините помагаха, бутайки ни отдолу. Успях да се навра в камиона и потеглихме. Зад нас извираха хапльовци откъде ли не и се събираха там, където бяха спрели камионите ни досега. Бяха стотици! Катереха се едни върху други на купчина, дигаха глави към небето и надаваха отчаяни писъци, оплаквайки смъртта на повелителката си. Сетне започнаха да се бият едни други с такава ярост и ожесточение, че и оттук виждах как се разхвърчаха кръв, крайници и карантии.
Отпуснах се на пода и се разхилих като побъркан, докато Хърсов стреляше по купчината с тежката картечница, псувайки на майка.
Ебатиму, първата мисия завърши с успех. Невероятно.

"Скелиг" на Дейвид Алмънд


 cover project by me

 "Кой си ти?"
 "Никой."


 Анотация: Майкъл пристъпва в рушащия се гараж. Какво е това нещо под паяжините и мъртвите мухи? Човешко същество или странен и невиждан звяр? Единственият човек, на когото Майкъл може да се довери, е Мина. Заедно те извеждат създанието на светло и животът на Майкъл се променя завинаги...

 Може би описанието звучи някак страховито. И е малко страховито, защото реалността е малко страховита. Но "Скелиг" е прекрасно написана книга, за мистериозните пресечни точки на живота и смъртта. Магически реализъм за деца, наистина ми хареса много.

 И така- има дете, което се обучава вкъщи и което непрекъснато цитира Уилям Блейк- разбира се, че ще оценя тази книга високо. Естествено, историята е много повече от това, но няма да спойлвам. Започнах тази книга, като я избрах на случаен принцип, когато бях хваната в капана на началото на извънредното положение. И се влюбих. Стоях до след полунощ, защото просто трябваше да я довърша. Това е кратък, фентъзи роман за едно некласифицирано митично същество. Което на всичкото отгоре е мърморещо и цинично, и страда физически. Няма романтика, което ме направи много щастлив читател- тя със сигурност би намалила значението на символиката в тази история. Дейвид Алмънд е създал една трогателна история, изпълнена с невинност, митове, магия и крехкостта на живота. И това е направено тъмно, странно, пленително, тъжно и толкова красиво. Лично мен "Скелиг" ме преследва почти една седмица, което ми се случва рядко. Най-големият позитив на книгата е, че подчертава колко малко знаем за света и това е страхотно.

 С по две думи за заключение: Арт Рит и Уилям Блейк. Малки сови и мънички животи. Бирени бутилки и рисунки на птици. Рибено масло и аспирин. 27 и 53.


 

ХОРЪР КОНКУРС ЗА МЛАДЕЖИ



Ние от клуб LAZARUS търсим бъдещите родни таланти в литературата на ужаса. Защото не е достатъчно един автор да се развива, да градира и да нараства постоянно като творец - той носи в себе си дълг и отговорност. Отговорност към писаното слово и дълг към бъдещите поколения, които ще го наследят и ще тръгнат по същия творчески път.

Затова - провеждаме конкурс за разказ до 2000 думи, чиито участници да са с възрастова граница между 13 и 19 навършени години към датата на обявяване на конкурса. Време за провеждане на конкурса - между 24 май и 1 октомври 2020 г. Разказът не бива да е публикуван никъде досега, под никаква форма и да не е печелил награди в други конкурси. Формат на файловете на изпратените разкази — .doc, .docx, .rtf, шрифт: Times New Roman, Arial, Calibri, размер на шрифта —12. Допускат се до 2 разказа от участник, като евентуално ще се спрем на един от тях.

Награди:
- книги от членове на клуб LAZARUS;
- четене на отличените произведения от конкурса на Хелоуинско литературно четене в София;
- публикуване на сборник с отличените произведения, като всеки участник ще получи безплатни бройки от въпросното издание.

Изпращайте разказите си като прикачени файлове на имейл [email protected] заедно с ваша кратка творческа биография към момента в свободен стил.

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

 

 

 

Диана Петрова

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

ревю

 

Да кажа, че „Вундеркинд“ ми хареса, би било недостатъчно. Тази книга ме опияни. Погълна. Изпълни. Очарова. Размаза.

Това е не просто многопластов роман, това е един мултисетивен роман. Можете ли да си представите как с букви и думи, вместо чрез ноти и слух, се изливат мелодии? Как от един писмен текст плътно звучи музика? Как музиката се превръща в разказвач? Защото Николай Грозни е успял да постигне точно това, и то по изключително въздействащ със своята филигранна изработка начин.

Романът е разделен на глави, носещи имената на музикални произведения. Приликата със структурата на обичайна книга обаче е само привидна. Романът е композиран като музикален шедьовър. И като всяка музикална творба притежава своя динамика и ритмика. Това е едно от най-удивителните неща в тази книга. Проза, сякаш отсечена с метроном. Всяка дума, всяка фраза, всяка глава хармонират с останалите. Всяко парченце е поставано точно на мястото си – всеки времеви момент, включително ретроспективните, излиза на фокус точно когато трябва. Освен майсторската употреба на езика това е причината книгата да бъде звънка като чуруликащ капчук и въпреки сложната си пластичност да бъде толкова леко четивна.

Главите имат дати

А разказът е от първо лице, което донякъде придава на повествованието характер на дневник, но по-важното е, че в книгата виждаме реалиите през очите на главния герой. В този роман сюжетът е с крехък гръбнак и отстъпва пред внушенията и емоциите. Чрез симбиозата писане-музика по ослепителен начин е обрисуван светът на Константин: Константин-ученикът в Музикалното училище в последните години на соца, Константин-музикантът, Константин непримиримият, романтикът, обичащият, мразещият, любопитният, вдъхновеният, гневният. Свят, а не просто история.

Личността на Константин се явява полето на сблъсък между тоталитарната система с всичките ѝ производни оглушителни ефекти и свръхизострената чувствителност на талантливия, изкуството, поривите на духа.

Но не бива да оставате с впечатлението, че това се случва по сантиментално-съчувствен начин.  Едно от най-големите достойнства на книгата е, че епохата, системата и гнусните им недъзи, са представени без литературно елементарна емоционална манипулация над читателя.

Тук няма сълзи, а смразяващ вой на ранено животно. Има ропот срещу посредствеността, но без капка еснафска надменност. Самоубийствен ропот над онази посредственост, масово възприета за мяра.

Но дали системата, въпреки всички ограничения и безумни норми, които налага, би могла да е единственият виновник  за този бунт? Системата безспорно е катализатор, но посредственост съществува и извън нея, винаги и навсякъде. И Констнтин и другите като него, с безкомпромисните си черно-бели сетива, биха реагирали когато и където и да е. Талантът никога не признава ерзаца.

Или казано по друг начин, говорим за честност.

Затова и присъстващото в известна степен преекспониране на някои черти, обстоятелства и усещания си е на място, дозата циничност, грубостите в отношенията и саморазрушителните импулси също са си на място. И аз съм убедена, че всеки, живял в онези години, чиято сетивност е дори съвсем мъничко по-фина от коруба на костенурка, ще припознае в героите голяма или пък дребна частица от себе си, от приятелите си, от познатите, и от непознатите, които е срещал на улицата.

Образите!

Ирина. Пламенната цигуларка, бунтарката, любовта. Почти огледалното отражение на Константин. Същото любопитство, същото желание да узнаеш съществуват ли граници, същият съзнателен опит да не бъде призната любовта, същите себепогубващи стремления.

Вадим. Блестящ пианист, в чийто образ е концентрирана идеята за откровеността. Да свириш, както чувстваш, да говориш, както чувстваш. Не назидателно, а просто така, заради себе си.

Илия. Бившият преводач, преживял дълги години в трудов лагер, който разказва периодично на Константин за садистичните унизителни изпълнения на кухите властимащи насилници.

Пепи Крадеца. Човекът, у когото липсва „инстинктивното усещане за добро и зло“. Въвеждането на образа на Пепи, макар и не толкова съществено сюжетно, се явява една от най-важните точки за хармонията на романа. Нали помните, в мелодията нищо не е случайно или излишно. Тя има своите акценти, усилвания, заглъхвания.

Конфронтациите дарба срещу система, свободен дух срещу външни окови

Макар и представени превъзходно, те не изчерпват пластовете на творбата. В книгата съществува и трансцедентално ниво, надчовешки свят, движещи сили, намиращи се в някакво отвъд. Съществува едно познание, отстоящо извън времето. Съществува и едно пространство, в което душите и умовете са свързани. Където можеш да „разговаряш“ с Шопен, Бах, Рахманинов, Бетовен. И музиката не се явява бягство от реалността, нито пък е затворена самостоятелна сфера, а е част от това пространство, път за общуване и врата. Свиренето е медитация, чрез която музикантът се разтваря и го прави заради своята собствена жажда, не в отговор на потребностите и комплиментите на публиката.

И накрая малко за началото. За заглавието. „Вундеркинд“. Изглежда закономерно, предвид музикалната надареност на главния герой. Но аз мисля, че е вложено повече.

Бележка: Прочетох в бележките към книгата, че Николай Грозни, подобно на своя герой, е учил музика. Не знам дали е добър изпълнител, а и не е важно. Нямам никакви съмнения обаче, че Грозни е проникновен музикант. Такова органично и истинско  разбиране за музиката като показаното във „Вундеркинд“ няма как да се имитира. Проникновен писател, сътворил великолепен роман.


„Вундеркинд“
Николай Грозни
стр.
338
Изд. „Сиела“
София, 2014

Художник на корицата: Ива Сашева

Материалът „Вундеркинд“ на Николай Грозни е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Крес" на Мариса Мейер


cover project by me

 Не знам дали някой е чакал отзиви за следващите части на "Лунните хроники" (най-вероятно не), но ако сте от тези хора, то ви се извинявам за непосилната лигавня на битието си и аплодирам търпението ви. Все пак, когато за първи път скочих с двата крака в "Лунните хроники", бях закъсняла подобаващо за купона, повлякох крак като изостаналата Пепеляшка и така си остана. И за да не се побъркате от радост и да ви стане гадно, сега ще говоря за третата част, прескачайки втората (спокойно, ще има за "Скарлет", но по-нататък. Защо ли? Защото така). Тук е момента, в който може би е добре да спомена, че ако не сте чели отзивът ми за "Синдер", както и книгите от "Лунните хроники", това означава, че първо, е време да преразгледате своя житейски избор и, второ, да продължите да четете нататък.

 Така. Отзивът за "Крес" всъщност трябва да бъде дълъг две изречения. Ето ги:
 1. В "Крес" става дума за Крес.
 2. Има и Торн.

 В тези на пръв поглед неадекватни изречения има смисъл, който няма да обяснявам, защото ще ви спойлна. Но ще ви призная абсолютно честно, че не съм сигурна дали бих предпочела да се оженя за Крес или за Торн и затова докато четях книгата силно се надявах до края двамата да се оженят, за да сложа край на непосилната си дилема. Относно книгата в цялостност, след Пепеляшка и Червената шапчица, беше време и Рапунцел да допринесе за междупланетарните усилия за премахването на Злата кралица Левана и кръвожадните ѝ слуги, чийто единствен смисъл на живота е световното господство и тоталното унищожение на човечеството. Между другото, в "Крес" се вижда отчетливо цялостно подобрение спрямо "Синдер" и "Скарлет". Например, докато "Синдер" донякъде има проблем с предсказуемостта си, сюжетът на "Крес" е забележимо на много по-високо ниво. Докато "Скарлет" има моменти, в които действието е малко накъсано поради двойната гледна точка, "Крес" стига до няколко степени по-високо с идеално съобразени върхове и спадове. В нито един момент не се отегчих, не се наложи да си удрям главата в стената от безсилие, да захвърля/подпаля книгата или просто да потъна в дебрите на страданието, причинено от огромно разочарование. Накратко, "Крес" е добре очертан и вълнуващ екшън. 
 Така или иначе обичам цялата поредица, харесват ми всички истории и как се преплитат, и разбира се, обичам героите. Харесва ми как тези герои биват изтласкани до границите си и след това са изтласкани още малко. Точно когато мислиш, че те са стигнали дъното и ще се закопаят там, те подскачат и продължават въпреки всичко. Тези герои не са хленчещи тъпаци, както са повечето в YA жанра, а са силни, прекрасни и симпатични хора, каквито харесвам, и Мариса Мейер знае как да ги опише добре. Плюс това има огромни разкрития, има смърт, има много смях, има действие, има романтика и има три чудесни истории, вплетени в едно чудесно произведение. Най-хубавото в тази поредица е как нараства в обхвата си. С всяко добавяне на нов сюжет и героиня, Мейер просто хвърля нова топка за жонглиране във въздуха и, по дяволите, тя се справя с жонглирането удивително добре. 




PROMO



За поръчки - можете да ми пишете на лично съобщение във фейсбук, или на имейл - [email protected]

"Островитяни" на Кристофър Прийст


cover project by me

Каквото и да мислите за "Островитяни", забравете го. Освен ако не мислите, че това е книга на Кристофър Прийст, което е точно така, но не е нито едно от другите неща, които можете или все още не можете да си представите. Всъщност "Островитяни" дори не е роман в конвенционалния смисъл; не е разказ със сюжет и герои или с някой от обичайните сюжети. "Островитяни" е справочник, написан за туристите, които ще посетят Архипелага на сънищата, който представлява неуточнен брой острови, разпръснати в огромен океан и приклещен между два континента, увлечени във вечна война помежду си. Това е "книга за острови и островитяни, пълна с информация и факти, за голяма част от които дори не бях чувал, а за още по-голяма имах неоснователни мнения. С хората е същото" както казва Частър Каместън в увода. Прийст използва това много умело, за да отклони очакванията и подчертава, че пътуването е с пренебрежимо по-малко значение в сравнение с дестинацията. Има много по-силна връзка между Дрид Батхърст, Каурер, Йо и всички герои, които всъщност са артисти: оформящи скали, вятър и вода, мисъл, живот и език. Ако за "Островитяни" трябва да се каже само едно нещо, то е че става дума за изкуството, за това какво е изкуството и какво е да си човек на изкуството. "Островитяни" много абстрактно стигат до безумно съзерцание на това, занимавайки се с пропускливостта на границата между реалността и въображението. В тази книга тя е странна, поради естеството на формата и ти си наполовина в действителността и наполовина в светът на Архипелага, което само по себе си е форма на връзка, показвайки, че нашето познание и опит от реалността не са независими от начина, по който си представяме. Самият архипелаг е най-странният герой от всички, противопоставяйки се на всички опити за картографиране и дефиниране. Изобилстват неразгадаеми геоложки, метеорологични и природни явления и самите острови се различават много един от друг както физически, така и социологически. Съществува субкултура на тунели, която неумолимо преследва целите си, понякога до степен на унищожение. Има безброй много ветрове, безсмъртни същества, лорд нудист, животозастращаващи насекоми, убит мим, дронове и темпорални вихри. Всичко това и много повече се случва в тази необичайна книга, която е като роман на Рубик, напомнящ на места Rashōmon на Куросава, по-ранната Урсула Ле Гуин и Итало Калвино- в свят, който всъщност е изкривено огледало на нашата собствена психика. Една от най-добрите книги, които прочетох за вече отминалата година.



Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен - изрезка от ФЕП

 

В своя брой 6 от 1988 г. списание „ФЕП – фантастика, евристика, прогностика“ пуска блок по случай 10-годишнината на Библиотека „Галактика“. Основният текст е написан от тогавашния най-млад член на нейната редколегия и допълнен от блиц-интервю с представител на варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. С днешната си публикация ние отново почитаме двете юбилейни годишнини – 70 от рождението на известния писател Агоп Мелконян и 40 от създаването на тъй популярната поредица „Галактика“.

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Александър Карапанчев

 

 

Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен

статия

 

 

Тегли ме да започна с едно

Сантиментално встъпление

Тогава всички бяхме с десет години по-млади (аз още нямах тридесет). И бяхме съвсем различни: най-известният наш писател фантаст Дилов; две титуловани академични светила – Константинова и Сапарев, тогава единствено признаващи научната фантастика като литературно явление; „докторскнят триумвират“ – Пеев, Златаров, Славчев, единствените издатели на фантастика у нас тогава чрез ръководените от тях периодични издания; плюс моята скромна персона. И, разбира се, човекът, без когото „Галактика“ нямаше да стане факт – Милан Асадуров, вдъхновителят на делото, двигателят, отговорният редактор в началния период. Нека си призная, тогава само Милан вярваше, виждаше далеч пред нас, очертаваше грандиозни перспективи; ние бяхме скептици – научна фантастика? В масов тираж? В джобен формат? При това десет книги годишно? Абе, другари, кой ще ни разреши…

Сега си го обяснявам така: ние в една или друга степен бяхме староверци, само Милан беше новопокръстен, затова вярваше фанатично.

Не водя дневник,  не обичам да пилея дефицитна стока за словоизлияния, предназначени за един-единствен читател. Но имам една тетрадка с твърди черни корици и в нея си водя записки за Библиотека „Галактика“. Знае ли човек, може някому да потрябва.

На първата ѝ страница е записано: „14.9.1978 г.,14.00 часът, Синият салон на СБП. Първо събиране на редакционния съвет на поредица „Галактика“…

Така се започна. Днес книгите са почти сто – два метра от библиотечния рафт. Днес, както и преди десет години, томчетата на „Галактика“ буквално се разграбват от книжарниците. Днес, както и преди десет години, те не се залежават в обществените библиотеки. Днес, както и преди десет години, те са най-търсените в антикварните книжарници. Както и преди десет години.

Трябваше да се работи бързо. От втората сбирка, която се проведе на 19 ноември с.г., съм си записал: „1. Да напиша предговор към „Среща с Рама“ на Кларк – срок 10 дни. 2. Да преведа „Второто нашествие на марсианците“ на братя Стругацки – срок 1 месец“.

Пак на това второ събиране за пръв път видяхме корици на Текла Алексиева. По-точно – корицата на „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем. Един от редколегията (ще запазя името му в тайна) рече: „Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици! Та те толкова приличат на евтините булевардни книжлета, дето висят закачени на щипки пред западните книжарници!“. А днес е категорично ясно, че второто голямо откритие на варненци – след самата идея за поредицата – беше Текла Алексиева.

През пролетта на 1979 г. видях първата дълга опашка пред книжарницата до кино „Д. Благоев“. Беше почти битка за малките симпатични книги с елегантна спирала в горния ляв ъгъл. Беше се започнало.

От двете страни

Десет години не са много. Но не са и малко. В началото на всяка от тях пред нас е стоял мъчителният въпрос: а ще продължава ли да излиза „Галактика“? А няма ли да намалят бройките? А няма ли да паднат тиражите?

Тук трябва да кажем благодарствени думи за ръководството на варненското издателство – то удържа. Не съм работник в издателство, не разбирам от издателска политика, но съм убеден, че никак не им е било лесно. Особено в началото, когато „Галактика“ някак много бързо и енергично се вклини в книгоиздаването ни. Мнозина бяха смутени – факт е. Не бяха малцина и онези, които виждаха в научната фантастика „бягство от действителността“, „размътване на младежкото съзнание с измислени проблеми“, „вредна в мирогледно отношение литература“, и т.н. Написах „бяха“, но ги има и сега. Това беше първата, най-важната, най-отговорната задача на Библиотека „Галактика“ – да издигне престижа на фантастичната литература. Да индуктира уважение към нея не само у хилядите ѝ поклонници, но и сред най-широката читателска аудитория. Да накара всички да говорят за нея ако не с любов, то поне с респект. „Галактика“ се справи прекрасно с тази задача. Днес научната фантастика и нейните проблеми са обект на внимание не само на научнопопулярните издания; за нея се разисква на страниците на „Народна култура“, „Пулс“, „АБВ“, „Народна младеж“, „Средношколско знаме“, в емисиите на радиото и телевизията. Пък и „ФЕП“, в края на краищата, се роди от вниманието към научната фантастика.

Това внимание, тази любов, тази грижа до голяма степен дължим на Библиотека „Галактика“ – фактът е неоспорим.

И преди десет години, и днес, и нататък големият проблем е един:

Подборът на заглавията

Това е проблем за всяка поредица. Той лежи в самата думичка „подбор“ – да избираш от многото. В това отношение Библиотека „Галактика“ има своя концепция, която настойчиво и стриктно спазва вече десет години. Съвсем накратко: книги от всички „епохи“ на фантастиката, книги от всички географски региони, книги за всякакъв читателски вкус.

Ето я ключовата дума – вкус. Щом има подбор, има проява на предпочитание, на вкус. Един обича строго научно-техническа фантастика, друг – социална, трети – философска, четвърти – приказно-митологична, пети – хумористична,  шести – прогностична, и тъй нататък, и тъй нататък. Чий вкус да бъде задоволен? Отговорът е: на всички. Логично следва, че недоволни винаги ще има, нали?

Няма и не може да има поредица от шедьоври. Просто защото „книгата шедьовър“ е различна за всеки. Аз например от стоте книги на „Галактика“ най-високо поставям „Дървото на вси светии“ на Рей Бредбъри, но колцина ще се съгласят с този мой избор? Точно затова има издателства и редколегия – хора с рзлични вкусове предлагат книги за хора с различни вкусове. Това е справедливо.

Справедливо е и друго – не може да се отрече, че „Галактика“ предложи на читателите си много  от книгите, стоящи начело на световните класации: „Среща с Рама“ на А. Кларк, „Лявата ръка на мрака“ на У. Льогуин, „Краят на вечността“ на А. Азимов, „Денят на трифидите“ на Дж. Уиндъм, „Градът“ на Кл. Саймък, „Повече от човешки“ на Т. Стърджън, „Дюн“ на Фр. Хърбърт, сборници с произведения на Лем, По, Уелс, Бредбъри, братя Стругацки, Ефремов, Хойл, Шекли, Хайнлайн и още много други.

Разбира се, има и пропадания, колебания, грешки. Вярно е, че „не греши онзи, който не работи“, но можеше ли да се мине поне без най-очевидните от тях? Мисля, че можеше. Трябваше през всичките тези години редколегията да работи по-активно, а издателството да не се предоверява на всеки чевръст преводач, готов да предложи първата попаднала му книга.

Разгръщам всезнаещата черна тетрадка. В плана за първата година е записано името Хари Харисън – томче на Харисън все още няма. През това време свои книги на български видяха толкова треторазредни автори, а къде са Брайън Олдис, Алфред Бестър, Пол Андерсън, Норман Спинрад, Филип Дик, Деймън Найт, Ван Вогт и т. н.?

Но най-печално е състоянието с българската фантастика. Едва ли има друга поредица в света, която така унизително да подценява авторите от собствената си страна – една десета част от общата продукция, при това само преиздания! Нима нямаме по-добри автори от Адриан Рогоз, Мишел Гримо или Дан Дастие? Защо издателството се върти в измислен от самото него кръг от имена и настойчиво не иска да излезе извън него? Ако издателството се ръководи от литературни съображения, остава неясно как така наши автори са активно превеждани в чужбина, а все още не са заслужили да влязат в най-престижната поредица в собствената си страна.

Но нека не капваме петънца върху тържествения юбилеен костюм.

Така или иначе Библиотека „Галактика“ е

Ярко явление

в нашето книгоиздаване, в целия наш културен живот. Казвам го по адрес на онези фенове, готови по повод и без повод да отричат направеното и усилията на онези, които са го направили. Защо този автор, а не онзи? Защо тази книга, а не онази? Чувал съм ги тези въпроси многократно на срещи с читатели. Старая се да дам точен и изчерпателен отговор, а си мисля: най-много акъл как да играеш дава онзи, дето не се е хванал на хорото. Питат ме също:

– А не е ли Библиотека „Галактика“ в криза?

Отговарям в маниера на братя Стругацки:

– Пишат ли писателите? Пишат. Четат ли читателите? Четат. Тогава за каква криза говорим?

Трябва да се работи! Да се работи по издирването на добри автори и добри книги, да се работи върху качеството на превода, да се работи по отношение на съставителството, предговорите, оформлението. Хубаво е, когато има какво още да се желае – това значи, че делото е живо, диша, развива се, търси.

Може би тази статия трябваше да бъде съвсем друга – аналитична, академична; да се влезе в същностите, да се очертаят тенденциите, да се дадат мъдри и оптимистични напътствия. Нека това направи някой друг, аз не мога. Към книгите се отнасям като към живи съшества – те ме радват или натъжават, говоря с тях, галя ги. Така се отнасям и към тези два метра от библиотечния рафт със симпатични пъстроцветни книги и номерирани гръбчета. Знам, че те даваха и дават много на хилядите приятели на фантастиката у нас; че ги има в почти всеки дом; че към тях посягахме ние, бащите, а вече посягат и синовете ни. Нима не е достатъчно?

Сега отварям черната тетрадка и записвам: „Подготвих статия за „ФЕП“ по повод 10-годишнината на „Галактика“. 7.10.1988 г. Наздраве!“.

С чувството, че пиша поредната страница на една история.

 

Миниинтервю

Малко преди да предадем броя за печат, се свързахме по телефона с Ася КЪДРЕВА от редакция „Преводна литература“ към книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна.*

– Верни ли са слуховете, че догодина Библиотека „Галактика ще пусне не обичайните десет, а примерно седем заглавия?

– За съжаление, тези слухове са верни. Нали знаете, не достига хартия…

– Уточнен ли е окончателно списъкът на книгите за 1989 година?

– Да, в печатницата сме заложили пет ръкописа. Това са романите „Денят на възраждането“ от Сакьо Комацу, „Жива душа“ от Пер Кристиян Йершилд, „Дюн II“ от Франк Хърбърт и сборниците с разкази „Кутията на Пандора“ от Ярослав Вайс и „Сърцето и Галактиката“ от Пиер Бул.

Предвиждаме да издадем още една книга, която засега е под въпрос. Тя се нарича „Тризвездна „Галактика“ и включва най-хубавото от първата годишнина на библиотеката: „Чоки“ от Джон Уиндъм, „Среща с Рама“ от Артър Кларк и „Гробищен свят“ от Клифърд Саймък.

– Благодарим ви за информацията. Да се надяваме, че „Галактика преживява временни затруднения.

* Разговорът е проведен от представител на списание „ФЕП“. – Б. ред.

 


„Сборище на трубадури“ благодари на Людмила Мелконян за любезно предоставената статия. Вижте сканирани оригиналните страници на статията:

 

Когато си вдъхновен, стр. 1Когато си вдъхновен, стр. 2

Материалът Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще

снимка
Аркадий и Борис Стругацки на балкона в московската квартира на Аркадий Стругацки, 1980 год.

 

 

 

Мартин Петков

Братя Стругацки и галактиките
на случилото се бъдеще

 

 

В българската „Библиотека „Галактика“ Аркадий и Борис Стругацки (АБС) присъстват общо с три книги – „Хищните вещи на века“, „Второто нашествие на марсианците“ и току-що издадената „Приказка за тройката“.

Следващите няколко думи са за тези книги на АБС – но гледани днес, с очите на двайсет и първия век. В същото време те са и опит да се надникне малко по-дълбоко в съдържанието на „Библиотека „Галактика“. Най-често досега погледът към тази „фантастична“ поредица сякаш е бил по-скоро статистически, обзорен, носталгичен или дори митологичен, но за съжаление най-вече повърхностен. Ето защо ми се иска да добавя малко размишления за три от съкровищата в поредицата. Веднага отварям скобата и предупреждавам, че става дума само и единствено за моите лични усещания и впечатления – както от книгите, така и от самата „Галактика“. Нищо повече от това.

Посочените по-горе книги на АБС не са нито най-силните, нито най-запомнящите се техни творби. Те спадат към по-ранните им произведения, при това и в трите случая говорим за повести, любима форма на тези двама автори, която е почти изчезнала и май съзнателно пренебрегвана днес, във времето на многотомните, хилядостранични епоси. Така че би било разбираемо или вече да сте забравили за Лавър Федотович, за СЛЕГ-а, за Петачето или още по-вероятно е даже никога да не сте се сблъсквали с тях.

Но ако решите да им отделите един филм време (като например колкото за последните „Отмъстители“) – ще видите, че и трите книжки са много особени, по своему запомнящи се и най-важното – непоносимо актуални и напълно завършени, въпреки малкия си обем. Самите АБС още преди време са казвали, че не вярват произведенията им да ги надживеят с много. Може би поради скромност, а може би поради наличието на неподозирани способности за надзъртане в утрешния ден, те са се оказали прави. И наистина – ето ви парадокс – АБС са все така актуални (или поне това е основното твърдение, заложено в този текст), но далеч не и широко популярни сред поколението на двайсет и първи век.

На какво може да се дължи подобно противоречие? Уверен съм, че всеки брадат интелектуалец ще съчини достатъчно аргументиран отговор на въпроса. Ето ви за разнообразие и едно далеч по-спорно обяснение. Фантастиката на АБС винаги се е занимавала с проблеми. Съвременната фантастика се занимава най-вече с приключения. Общочовешкото постепенно е излязло от мода и вече не е прието да се задават въпроси за това какъв трябва да бъде човекът; той е такъв, какъвто си е, и точка; за сметка на това се рисуват пъстри и дори понякога пълнокръвни фантастични светове, които обаче са кухи откъм проблематика, а доколкото такава има, тя е съвсем банална и конюнктурна. Във време, в което нямаш цели, надхвърлящи собственото ти благополучие, шарените светове, като продукт, наистина вършат чудесна работа. А смазаните пазарни механизми са готови да ти предлагат още и още от същото.

Така че това, което правим в момента (ако още не сте спрели да четете), е символично пращане по дяволите на гореспоменатите пазарни механизми и предприемането на разходка из случилото се бъдеще в книгите на АБС, което продължаваме да не искаме да забележим.

Престрашите ли се да отворите „Хищните вещи на века“, вероятно ще се шокирате да видите пунктуално и точно описание на днешния самовлюбен и егоцентричен човек. Липсват единствено смартфоните и социалните мрежи. Но безкрайното търсене на екстремни удоволствия, потъването във всевъзможни форми на самозадоволяване, бягството от реалността и изпадането в наркотична безтегловност – всичко това е там. Ад, маскиран като рай. Хищните вещи очертават днешния свят – ужасно красив отвън и гротескно празен отвътре. Свят, в който паметник се издига не на този, който е покорил космоса, а на онзи, който е счупил рекорда в казиното. Свят без книги, без изкуство. Свят на реалити герои, които нямат спомени от вчера, нямат мечти за утре и живеят единствено в някакво безкрайно и напълно безсмислено днес. Свят в транс.

„Второто нашествие на марсианците“ показва каква би била тъжната участ на подобен „красив“ свят. От една страна това е книга, която на практика е директно разработена и развита върху няколко конкретни параграфа от оригиналната „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Ето част от тях: „Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави, просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из нивите с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време, и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да е имало марсианци, които да се грижат за тях…“.

От друга страна, това е може би една от най-неруските, най-универсалните, като обстановка, книги на АБС. Ако не знаете, кой е автор на книгата, спокойно бихте могли да приемете, че тя е написана от англичанин, французин, чех или унгарец. Струва ми се, че „Второто нашествие“ може да бъде разбрано от всеки човек и навсякъде. Универсални са, както глупаците с тяхната улична мъдрост и философия, така и тарикатите, които умеят винаги да намират най-хубавото място под слънцето. По мое мнение – универсален е и поробителят, за който се предполага, че е дошъл от Марс. И както казваше Станислав Стратиев – да ти е кеф да пъшкаш под такъв поробител.

Накрая и то не случайно остава „Приказка за тройката“. Това поначало е книга с тъжна съдба. След като двайсет години е била забранявана, след като се е сдобила със свой модифициран двойник (Приказка за тройката-2), който също не е имал кой знае колко щастлив живот, тя до голяма степен е обречена на игнориране и забрава и през следващите трийсет години от вече свободното си съществуване. Възможно е някой да е решил, че „онова“ време е отминало. Че темата не е актуална. Ако е така – сбъркал е.

В „Приказка за тройката“ е целият блясък на овластената бюрокрация – нагла, невежа, безнаказана и всесилна. Същата, която ни обгръща и днес. Трябва само да влезете в някоя произволно избрана от вас комисия за защита или агенция за опазване на нещо си и е силно вероятно да се озовете в приказка за тройката. И още по-вероятно е тройката да има четири члена. Че и повече. А професор Избегало, един от главните герои в повестта, е диагноза за съвременното ни общество, в което най-малко можете да разчитате на експертна помощ. И, естествено, вместо да получите такава помощ, ще се сдобиете с няколко тона празни приказки, които обаче идват от „висококвалифициран“ кадър на заплата.

„Приказка за тройката“ е лична история, на първо място за авторите, но също и за читателите. Тя може да се възприема само лично и по никакъв друг начин. В нея няма маймуни, които се замерят с бананови кори, дори на пръв поглед да ви се стори така. И ако написаното там ви изглежда смешно или скучно, значи просто не сте го разбрали. Тогава трябва да направите нещо чудовищно и еретично за 2019-а година – да препрочетете книгата.

Възможно е много от почитателите на „Библиотека „Галактика“ да са били изненадани от този избор на Милан Асадуров, но на мен той ми се струва логичен и закономерен. Приказката на АБС показва колко малко са се променили хората за половин век, независимо от това, че системата уж вече е друга. Този своеобразен финал на „Галактика“ (заедно с последния брой – „Антиутопия“) е и до голяма степен завръщане към корените. Защото „Галактика“ е събитие от национален мащаб за периода между 1979-а и 1989-а година (когато излизат повечето книжки от поредицата) и това събитие се нуждаеше от достоен завършек. Дали последното е факт – всеки може да си прецени сам и за себе си.


 

Вижте как да ни изпратите ревю за книжка от Поредицата.


 

снимка
Мартин Петков

Мартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“ и повестта „Светът е само начало“.

Материалът Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Убийството на Командора" от Харуки Мураками


cover project by me

 Четенето на Мураками никога не е линеен процес и аз като фен, се търкалях от кеф при възможността да се впримча отново в неговите реалности. Същевременно, на основно ниво неговите книги се отнасят най-вече за човешките слабости и опитите да ги проумееш, и така биваш поставян на място, където светлината разкрива точно толкова, колкото остава и скрито. И тези отворени краища съдават страхотен разговор с отражението ти в огледалото. "Убийството на Командора" изобщо не ме разочарова в това отношение. И ако приликата с определен роман на Ф. Скот Фицджералд посади някакви определени очаквания в мен в началото, те бързо отстъпиха водещите си позиции.
 Главният герой в книгата- художник, е типичен Мураками мъж: той е апатичен, мизантроп, чиито интереси са склонни да се фокусират върху музиката (този път опера), книги и готвене; всичко, което липсва този път, са котките. Той няма привързаност към ежедневния свят. И, както често се случва, това кара художника да предприеме пътешествие надолу по заешката дупка в алтернативното измерение. В този свят е и Юзу, бившата съпруга на художника, възрастният художник Томохико Амада, който има много тайнствено минало, и неговия син Масахико, Меншики, мистериозен, подобен на Гетсби персонаж, който не е чак толкова интересен като Гетсби, Командора, за когото не мога да ви кажа нищо, Марие Акикава (лош заместител на Кафка и може би най-зле написаната от всяка от жените на Мураками), която на 13 години е обсебена от плоските си гърди и дали изобщо някога ще има гърди, и Шоко Акикава, нейната леля, която има огромни гърди.
 В книгата има много философски тревоги, психологически растеж, свръхестествени събития, включително астрален проекционен секс, както и някои прекрасни описания на художествения процес. Трябва сам да намериш частите или може би всички тези елементи като аспектите, с които може да се идентифицираш. "Убийството на Командора" ми напомни донякъде на шедьовъра на Мураками "Кафка на плажа", както и видях смесване на реализма на "Норвежка гора" със сюрреалистичния подход на "Хроника на птицата с пружина". Обикновено оценявам книги срещу други книги в техния жанр, но Мураками, както казват за Чарлз Дикенс, мога да го оценя само спрямо собствената му работа. "Убийството на Командора" е съзерцателна книга, която се опитва да забави света и да ни напомни, че бързината не винаги е по-добра и новото не винаги е подобрение. Изкуството играе основна роля в книгата: абстракция срещу живопис, западни спрямо японски стилове, въпросът дали картината може да улови същността на човек, ролята на художника в обществото и прочие. Особено през втората половина става ясно, че Мураками е замислил книгата му да бъде медитация върху изкуството- ние оформяме нашата реалност чрез това как свързваме точките и можем да създадем реалност, вярвайки в нашите идеи. Мураками прави това със запазената си марка от сюрреализъм и винаги оставя място за интерпретация относно това, което наистина се случва- можеш да следваш собствените си идеи вътре в текста. Точно както картината "Убийството на Командора" има различно значение в зависимост от това кой я гледа, така и идеята придобива различни форми. "Убийството на Командора" е една от онези книги, които заслужават няколко препрочитания, защото има толкова много отворено пространство, че можеш да обмисляш нови и нови неща- това е едно от качествата, които обичам у Мураками, той просто не обяснява себе си в своите текстове и кани неговите читатели да го направят заедно с него. Трябва да намериш собствения си смисъл и да се довериш на собствените си идеи, защото Командора наистина съществува. Другото, което ми хареса изключително много е, че Мураками, за щастие, не прави голяма разлика между авангардизма в изкуството и поп културата. Той знае, че и двете си заслужават да се проучат и че всяко от тях има своите удоволствия. Наистина се впечатлих и от самоиронията на Мураками спрямо Мураками бингото. И това как се подиграва на онези, които биха приели метафорите му твърде буквално: в толкова много от книгите му има мистериозна яма или кладенец, както и в тази, и когато главният герой се опита да я нарисува, той осъзнава, че изглежда като влагалище- и след това се смее на идеята, че някой може да види фройдистки скрит смисъл в неговата картина.
 Но както и да е, да се върна към главното- само в спокойната лудост на своя свят Мураками може наистина да улови една от своите мании- неефективния копнеж, който кара човек да се занимава с изкуство. Неясните самотни образи, които минават през романите му- дъжда, бягането през гората, пастата, джаза, особения вид топъл, безличен секс, героите със странни имена, луните- само вплитат този копнеж в ежедневието. От едно известно време насам, Мураками пише точно за това усещане и как то се засилва в средата на живота, когато осъзнаваш, че знаеш по-малко. Героите му искат да се обърнат отвътре-навън и да избягат от механичната инерция на живота си. Единственият път, който той им предлага от това отчаяние, е изкуството. Главният герой в "Убийството на Командора" се научава на "смелостта да не се боиш от промяната в начина си на живот, значението на това времето да бъде на твоя страна". Това са скромни уроци, предвид нелепите събития, които са го сполетели. Но това е смисълът. Нищо, което измисляме, не може да бъде толкова странно, колкото животът. Ние почитаме този факт, като така или иначе го измисляме. Единствената сигурност, която ни остава, е, че съществува друго, по-мощно място- вътре в нас и навсякъде около нас- невидимо и само почти достъпно за повечето хора през повечето време. От там произлизат артистичните импулси, променящите живота разриви и обединения, раждания и смърт. В края на краищата има само един доказан мост между  мистериозните други светове на смисъла и метафората на всекидневието, в която живеем, работим, готвим вечеря, слушаме музика и четем книги. Изкуството, очевидно.
 За заключение ще кажа, че тази е вероятно деветата или десета книга на Мураками, която прочетох и най-накрая разбрах, че Мураками не пише, за да угоди на никого, подозирам, че и дори не пише, за да угоди на себе си. Пише, защото трябва. Той трябва да освободи ума си от тези мисли, които са направили къщурка в главата му. С това не се оплаквам, напротив- добре, че е така. Единственото, което не ми хареса в "Убийството на Командора", че няма говорещи котки. Но в края на книгата Мураками напомня, че нашият свят е вълшебно място, а вълшебният свят е фантастично място за живеене, така котките си зависят изцяло от мен.






Сърца от Стомана



Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2019
Стр: 232
Цена: 15 лв

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото й е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведено до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен - толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

– Казармата... армията... войната... Всичко това е изградено от грохот. Той е същината, основата на всичко. Грохотът на танковите вериги, дъвчещи земята. Грохотът на маршируващите войници, набиващи крак в бетона на плаца. Грохотът на снарядите, взривяващи къщи, грохотът на ракетите, събарящи сгради. Грохотът на тракащите картечници и автомати, грохотът на избухващите гранати. Грохотът на самолетните двигатели, грохотът на хеликоптерните перки. Грохот – прашен, смърдящ на барутен дим, каращ костите ти да вибрират, заплашващ да спука тъпанчетата ти. Най-лошото на грохота е, че свикваш с него, започва да ти харесва. Приемаш го за част от теб, дори започваш да си въобразяваш, че си роден с грохота, че сте едно неразривно цяло. Вярваш, че единственият начин да се разделиш с него, да познаеш тишината и покоя, е смъртта. А не е така. Нужно е просто да се освободиш от грохота, да го оставиш да си иде. Да се оттече от теб като кална вода от чешмата след ремонт на водопровода, да го изкашляш от дробовете си, да го измиеш от ръцете си.

Очаквана дата на издаване - 20 ноември.

Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска

разгърната корица
„Годишни времена“, от Юлияна Величковска. Скопие: ПНВ Публикации, 2019. Художник: Воскресия Андреевска.

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Ива Анастасова

„Балканско“ и космополитно в романа
„Годишни времена“ на Юлияна Величковска

рецензия[1]

 

„Годишни времена“ е дебютната за България книга на македонската писателка Юлиана Величковска. Тя е известна още с поетичните си книги, сред които „Комари“ (2010) и “Open book” (2017), монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ и др. Участва активно в литературния живот в Македония, член е на Македонското сдружение на писателите, както и основател на македонското издателство „ПНВ Публикации“. Директор е на фестивала „Поетична вечер във Велестово“, има изяви у нас и по света, а стихотворенията ѝ са превеждани на много езици, сред които английски, немски, албански, чешки и китайски.

„Годишни времена“ е (пре)наситен роман, водещ нанякъде и едновременно никъде – към една спирка и едно незнайно бъдеще, но бъдеще с дефинируемо минало, с константно придвиждващо се настояще (оксиморонно, но факт).

Главната героиня на романа не определя себе си като „балканка“.  За нея и за нейния свят е характерна фрагментарността – идентичността ѝ е разпокъсана между спомените от миналото и преживяванията в настоящето, с мисъл към несигурното бъдеще. Чрез верига от питания и отговори и способността ѝ да изразява мислите си чрез всички сетива, тя се опитва да събере останките и парчетата от живота си, за да си отговори на въпроса „Коя съм Аз?“. Всъщност тъкмо в това търсене на себе си отвъд националните и географските измерения, отвъд народопсихологическите обвързаности можем да разпознаем модерната космополитна жена.

Използвам понятието „балканско“ условно заради множеството противоречиви мнения около съществуването на „балканска идентичност“, а и поради същата условна употреба на понятието от Величковска. Например тя описва типичната „балканска жена“ като „изпотено, скучно, примирено същество“ (Velichkovska 2017: 64), но в никой момент не става ясно какво има предвид под определението „балканска“. Според Мария Тодорова „никога не е имало обща балканска идентичност. В най-добрия случай понякога е имало романтично, понякога относително разпознаване на културни прилики“ (Todorova 2004: 9)[2]. Широко разпространено е, че балканската идентичност се възприема като следване на патриархални порядки, потопеност в ежедневието, ограниченост, но самата героиня не се идентифицира с тези модели.

Идентичността е проблематизирана. Героинята търси себе си в модерния смисъл – като дълбоко проникване до тайните кътчета на съзнанието, запечатали спомени и случки с огромна житейска тежест върху съдбата на отделния индивид. Идентичността не се разглежда в политически, религиозен или национален смисъл. Личността е отворена към света, търсаческа и творческа, пътуваща и опознаваща. Въпреки че ние по непряк път можем да разберем македонската националност на героинята, самата тя не се заявява пряко като такава. В този смисъл можем да я мислим като обречена да бъде космополитна, освободена от всякакви „балкански“ или народноидентичностни граници, както корабът, който не е хвърлил котва в морето, е свободен да отплава.

Според Богдан Богданов идентичността е „нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане” (Bogdanov 2004: 153). През призмата на миналото героинята сякаш описва собствената си инициация, с други думи своето „ставане“, което противоречи на патриархалния модел в балканското семейство и се заявява като разцъфване на една модерна жена, отхвърлила традиционните порядки. Разбира се, не всичко в патриархалния ред е отхвърлено от съвременното съзнание на героинята. Някои от тези порядки влизат в самодефинираната ѝ идентичност, срещу други тя не се поколебава да обяви бунт. Важно е да отбележим, че макар идентичността да е външно заявена тъждественост, (само)опознаването започва отвътре. За разбирането на житейската метаморфоза героинята дава ключа към мислите си, които обговаря върху хартията на своя розов дневник, започнат в началото на романа и завършен малко преди края му.

Различните идентичностни планове са тясно свързани с израстването като физиологичен и психологичен процес, чийто генезис проследяваме накъсано в хода на повествованието. Заглавието е опорна точка в мисленето за и разгръщането на съдържанието. Смяната на сезоните бележи инициационния кръг на героинята. Те са ориентир към определени спомени – пролетта е велосипед, лятото е врабче, есента е зелена кола, зимата е шейна. Преминаването през различни жанрови пластове също може да се гледа като своеобразна смяна на „годишни времена“.

Особено важно е да откроим повествователните особености на текста, отличаващ се с изразена нехомогенност. Разказът се случва от първо лице, единствено число – похват, чрез който дистанцията между героя и читателя се скъсява, мислите и чувствата на наратора започват да звучат по-близки. Стремежът към по-лично и дълбинно чувствително преживяване е постигнат. Когато героинята обрисува израстването си, читателят, чрез нейните лутания в различни идентичностни планове, е увлечен в разбирането на собствения ѝ генезис. А той е сложен, объркан, фрагментарен, за него понякога не стигат думи, затова авторката го облича и в звукова, и във визуална форма, за да добие пълнокръвен облик.

Величковска има изразен стил. Героинята ѝ е отроче на Балканите, но и дете на бързоразвиващата се технологична действителност. Чрез разказа за своите спомени тя засяга съвременни проблеми, фиксира и анализира наложителни въпроси, понякога малко наивно, но винаги през призмата на своя женски светоглед, омекотен и деликатен. Светът се случва като игра на спомени – амалгама от случки и представи, прекъснати мисли, запълнени с други, навързани в редиците на един човешки живот.

Тук всеки сезон си има спомен и всеки спомен си има песен. Неконвенционалната нарация увлича в лентата на живота – ти си на кино, на концерт, вкъщи, в училище, пишеш поезия, рисуваш, дишаш и (едва) не умираш, запътен към една спирка, в крайна сметка изпусната. И защо ли е толкова важна спирката, след като си станал свидетел на една сгъстена интермедия с темпорални подскоци и смесване на проза и поезия, носещи чувствеността на нечии чужди спомени, в които всеки мирис, вкус и цвят оставят следа? Много от тези спомени са ни показани само в щрихи – салатата с домати и лук, в която топиш с хлебче, шейната през зимата, зеленото фикьо, розовата рокля за снимки, велосипедът с одеалце, за да бъде по-удобно. Често те са оставили дълбоки празнини, които все още болят, но все пак носят тишина, уют, бягство от реалността, в чието настояще я връщат неприятни мириси и погледи, подсвирквания, шум на човешки гласове, повреждането на автобуса. Миналото е оценностено, настоящето е обитаемо, но скучно време, а бъдещето е неопределено.

„Годишни времена“ е роман, в който времето е особено – разпокъсано, хвърчащо, губещо се, изплъзващо се, обрамчено от ореола на настоящето чрез пътуването в скопския автобус. Той също сякаш не се движи, а стои и изчаква човешката съдба, маркирайки пътя от точка А до точка Б, включвайки се в безкрайната апория на Зенон за неподвижната движеща се стрела (неподвижния движещ се автобус в случая). Автобусът е спрял в спомените на момичето с розовите чорапи и розовия бележник с ластик, служещ като платно на живота, пазител на съкровеното.

Героинята на романа дори не е назована по име, въпреки че притежава ясно различими черти. Подобен номинативен кастрацион позволява по-дълбинно присъединяване към мислите и чувствата ѝ, превръщайки ги от персонално в универсално явление. Нейният собствен роман, нейната същност, нейните мисли говорят за събирателна личност, тоест част от колективното световно, не само колективното народно. Тя съм Аз, но и Вие, нейните проблеми, са наши проблеми – човешки, от наднационално ниво, глобални. Липсата на името, заедно с липсата на пряка национална идентификация, е само още един белег на нейната първична свобода, на освободеността от социални задръжки и етикети. Тя е дете на света.

Мисленето в парадигмата на традиционното е нетипично за героинята, която е широкоскроена, потопена в съвремието, на което са чужди много от миналите вярвания. Например табу въпросът за секса, който вече не е мръсна дума, и за девствеността: „Ако не се омъжиш девствена, тогава семейството на момчето ще те качи на грозно магаре, ще седнеш наобратно и ще ти напъхат опашката на магарето в устата. В ръцете ти ще сложат изкоренен праз и ще те разхождат из селото с врява, а не с музика, та всички да видят, че си била лошо момиче.“ (Velichkovska 2017: 36). На което с комичност е противопоставена сцена с първото отиване при гинеколог: „Майка ми: Ама докторке хубаво да я прегледате, закъснява ѝ. Докторката схваща. – Да не си спала с момче? – пита ме. Аз поглеждам към майка ми, тя със стреснат поглед ми казва, че няма място за лъжа. – Ами…викам аз, – будна бях!“ (Величковска 2017: 37). Подобни ситуации отстраняват героинята от миналото ѝ, тя се осъзнава като съвременна жена, чието тяло и мисли не се подчиняват на народни закони.

Героинята, небезразлична към проблемите на времето си, е фрагментарна личност, вписана във фрагментарен разказ-живот, съставен от епизоди, впечатления, афекти. Защото именно така се изразява животът – през всички сетива, чрез различни форми на изкуството – словесно, музикално, изобразително. Тя извървява мислено дълбоко емоционален път, явяващ се отдушник за тягостните спомени. Нейните идентичности времево се проявяват паралелно, ситуирани са в различни времеви отрязъци – минало, настояще и бъдеще, като постоянно се конфронтират, но изграждат (почти) в еднаква степен героинята.

„Годишни времена“ е книга за спомнянето като прераждане и мислено преминаване през всички етапи на живота в тясното пространство на един автобус. Човекът наистина се оказва една малка Вселена с индивидуални катаклизми и решения. Точка, около която се натрупват безброй пластове, но и в която всичко е подредено по космически модел.

 

„В този момент аз съм в едно превозно средство на градския транспорт. Тук сега има още двадесетина души. Возим се по улицата, по която ходят пеша или се возят още хора. Над която летят птици. Над която летят самолети. Над които кръжат сателити. Над които обикаля Луната.“ (Velichkovska 2017: 134)

 

 

Библиография

  • Bogdanov 2004: Bogdanov, Bogdan. Identichnost i identifitsirane. – V: Bankov, Kristian. Semotichni tetradki. Chast II. Sofiya: Nov balgarski universitet, 2004, 152-159. [Богданов 2004: Богданов, Богдан. Идентичност и идентифициране. – В: Банков, Кристиан. Семотични тетрадки. Част II. София: Нов български университет, 2004, 152-159.]
  • Todorova 2004: Todorova, Maria. Balkan Identities. Nation and Memory. New York City: New York University Press, 2004.
  • Velichkovska 2017: Velichkovska, Yuliyana.  Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017. [Величковска 2017: Величковска, Юлияна.  Годишни времена. София: Ерго, 2017.]

 

Бележки

[1] Yuliyana Velichkovska. Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017, 136 s. [Юлияна Величковска. Годишни времена. София: Ерго, 2017, 136 с.]. 
[2] Превод мой – бел.а.


Рецензията се препечатва, с любезно разрешение, по първоначалната ѝ публикация във
Филологически форум, Година 4 (2018), Брой 2 (8)

Материалът Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков

разгърната корица
„Прояснение“ от Янчо Чолаков (Либра Скорп, 2019)

 

Нова книга от Янчо Чолаков, в която отново се срещаме с несъмнените писателски умения на автора. Издава „Либра Скорп“ на Денчо Михов, а корицата е от Петя Станева. 96 страници е, което прави историята в нея повест.

Янчо Чолаков не беше с впечатлението, че го интервюирам, нито идеята ми беше такава, когато му писах с молба за повече информация около книгата, но винаги е интересно да се чуе как самият писател формулира свое произведение:

„Не става дума за обикновено заиграване с жанровете, а за поставяне на фантастичния метод на равна нога с този на класическия реализъм. Защото лечението на Мариян (главния герой в повестта – бел. ПТ) върви едновременно в два пласта – реалистичен и фантастичен (халюцинаторен), с два различни способа – този на традиционната и този на алтернативната медицина.“

Вече бях прочел книгата (която седмица преди това Янчо бе така любезен да ми изпрати в електронен формат, отново по моя молба) и думите му бяха потвърждение за една нейна особеност, която ме забавляваше през цялото време до последната страница. В „Прояснение“ читателят е ангажиран от подострения инструментариум и на два вида лексика – тази на профанното и тази на високата медицинска терминологичност. Повестта не е лекарски трилър, нито е разказ за живота на улицата, а описва преживяването на човешкото състояние между зъбните колела на болестта и медицинското познание.

Болестното хвърля мост от реалната научност до фантастично-халюцинаторното. Всекидневният език си остава дълбоката идентичност на пациент с противоречиви изгледи за оздравяване. Но пациентът възприема, заучава и конструира свое ново аз от терминологията, с която докторите опитват да обяснят заболяването му; както често се случва – до степен на увереност, че е на една стъпка, едно протягане с ръка сам да постави правилната диагноза. Второто, третото, четвъртото лекарско мнение са толкова убедителни, колкото широки са познанията на специалиста, а пациентът е просто човек и човечността му възлага доверието си и открива истината на първо място в съпричастността на отсрещната страна.

Читателят ще получи личната си развръзка. Но хубавото на такива книги е, че са прицелени в преживяването на векторната комбинация от автентични моменти с критичен характер, а не в коленния рефлекс на предварително калкулиран финал. Препоръчителен начин за прочит: оставете всичките си очаквания преди началната страница и ги сравнете с разказаното от писателя едва след като сте отгърнали финалната.

Петър Тушков

Материалът Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Личен Топ 10 Книги-Игри



Реших да пуса блог пост, подобен на колегата Драганов в Цитаделата, където да опиша любимия си топ 10 от книги-игри. Доста се чудих на класацията си и вметвам, че след първите 2 места останалите са с леко условна подредба. Няма какво да си кривим душата, книгите-игри през 90-те години в България си бяха култ за едно цяло поколение и в продължение на близо десетилетие бяха един от най-важните фактори в родния фендъм, преди да бъдат изместени от компютърните игри и други. Все пак, продаваха хилядни тиражи всяка, а и тогава нямаше много опции за забавление: четеш книга-игра, играеш на ръчките, ходиш да риташ топка и туйто. Нямаше смартфони, таблети и интернет, джиесемите бяха допотопни слушалки с размер на YTONG-блокче, струваха 2000 марки и с тях разполагаха само мутрите, компютрите бяха една идея повече от елки с размер на телевизор, шепа щастливци имаха конзоли, представляващи прадядото на Плейстейшън 1, други на които бащите бяха тираджии имаха видеокасетофони и ходехме на гости да гледаме при тях Командо, презаписван трета цедка и т.н. В личната си класация, която въпреки усилията ми пак не можа да обхване всички заглавия, които исках, присъстват само деветдесетарски книжки. Не се чудете защо съм посочил толкова на брой книги - прочел съм над 200 заглавия към момента от този специфичен жанр, който за мен бе основно четиво в периода между пети и десети клас. Просто искам освен да си ги припомня и да се опитам да закрастя някои от вас, ако не сте ги чели. Та - започвам!

10. Майкъл Майндкрайм


Както може би знаете, почти всички от българските автори от старата вълна пишеха под англоезични псевдоними с цел повече продажби - през 90-те роден автор, подписващ се на книгите си по паспорт се купуваше много трудно, към нашите творци имаше изключителни резерви (не че сега е особено по-различно, но пак е малко по-добре в това отношение). Един от тези автори бе Димитър Славейков Дафовски с псевдоними Майкъл Майндкрайм и Стюърт Дарк. Майндкрайм бе доста известно и разпознаваемо име като автор, едно от шестте най-големи и плодовити имена, с доста оригинален подход и ярко открояващи се заглавия. За съжаление в някои отношения бе черната овца на стадото поради високомерие, надменност и конфликти с други свои колеги и издатели. Макар от 30-те книги-игри, които написа за мен лично една трета да са пълни шитни, не мога да си изкривя душата и да не посоча петте си любими негови заглавия, които бяха едни от най-първите му неща. "Изпитанието" бе неговият дебют и представляваше чудесна на пръв поглед невъзможна комбинация между фантастика и фентъзи, "Златният Оракул" бе замечтателна книга за пирати в открито море, а и да не забравяме запазената му марка, спортните книги-игри. "Демоните в NBA" бе чудесна книга за баскетбола, който играех ежедневно като хлапе, а "Боговете на футбола" излезе през 94-а точно преди Световното в Щатите и е вероятно най-продаваната книга-игра в България изобщо (по слухове с петцифрен тираж). Мой личен фаворит в случая, естествено, бе "Тъмната страна на Земята", която бе изненадващо добър хорър с лек Кингов привкус, където главният герой трепе вампири, демони и всякаква друга зла гад в стремеж да спаси приятелката си, отвлечена от силите на Злото.

9. Робърт Блонд - Пустинник



Лицето Богдан Русев, пишещ книги-игри под псевдоним Робърт Блонд си остана най-най-любимият ми автор на книги-игри, изпреварващ в мои очи с мъничко дори вездесъщия Любо Николов, кръстника на жанра книга-игра в България и е неслучайно, че присъства по различни пунктове в половината от тази класация. Следващото място е за него и съм обърнал внимание на две негови специфични книги-игри, които първо са тактически по карта (отчасти, за щастие, иначе ще стане монополи), второ действието им се развива в пустинята, както може би сте се досетили от заглавията им. В "Синът на пустинята" сте строен арабски принц, чиято дясна ръка е огромен червенокос варварин с не по-малко огромен меч и трябва да си върнете престола, защото по право сте султан. Жега, пустиня, битки с разбойници, чудовища и зверове, магии и една красива принцеса - какво повече му трябва на човек в това чудно ориенталско фентъзи? Вече в "Пустинен огън" сте тарикат, който се разхожда насам-натам из пустинята с танка си и пие бира, а сетингът е нещо подобно на Лудия Макс. Ще се стреляте с други танкисти, ще срещате всякакви хаховци и, за финал, накрая ще има малка киберпънкария с виртуална реалност. Бонбон.

8. Кървав Меч



Поредицата "Кървав Меч" бе от преводните книги-игри на родния пазар и една от малкото, които можеха да се играят в комбина - броят играчи варираше до 4 максимум. Действието се развива в света на Легенда: там, където можеш да срещнеш всички възможни създания и богове от всички митологии. Наистина си бе легендарна поредица! Историята беше за петима полубожествени магове, които искат да се върнат от мъртвите и да поробят или унищожат света, а ти трябва да ги спреш, като за целта трябва да намериш два артефакта: Кървавия Меч, или Меча на Живота, и изкривения му близнак Демонския Нокът, или Меча на Смъртта. Изключително добра, на мен любими ми бяха трета и четвърта книга, понеже бяха яко тъпкани с митология, сравнително линейни и за такава трудна като цяло поредица се минаваха нормално, а не със зор, като втората например, която освен че бе гадна имаше и доволно количество сгрешени препратки. Да, обърканите цифри на епизодите си бяха чумата на жанра. Играчът може да избира от 4 класа герои: Воин, як брониран млатач, Магьосник - ясен ви е и още двама, които можеха и да стрелят с лък: Тарикат, добър боец и хитряга и Мъдрец, недотам добър воин, ала можеше да лекува, левитира и още някакви работи. Едно от любимите ми неща бе началото на пета книга, когато вече си намерил и двата меча и ако играеш с Воин, можеш да вземеш по един във всяка ръка: така поражението, което нанасяш се изразяваше в една паница зарове, а противниците, колкото и смущаващо яки да бяха, падаха под ударите ти като гардже от бряст.

7. Други преводни книги-игри


Сред останалите книги-игри от небългарски автори искам да спомена и две от четирите, издадени от ИК Сова. Докато "Кървав Меч" е с автори Дейв Смит и Оливър Джонсън, а друга силна поредица "Пътят на Тигъра" е с автори Марк Смит и Джейми Томсън, то споменатите тук са с един автор от едната и друг от другата, тъй че няма как да не се получи нещо силно! Силно митологични, "В бездната сред мъртъвците", първата е нещо като Джак Спароу бифор ит уос куул, ама на анаболи! Пиратски митове и вярвания, магии, търсене на кораб, страхотни битки и персонажи, които в някои отношения са вдъхновени от исторически реални такива: сблъскваш се с пирата-вампир Ел Дрейк, който е всъщност Сър Френсис Дрейк и трябва да спасиш кралица Глориана, която си е на практика Елизабет I. Другата е "Огърлица от черепи" и вече на ход са вярванията на южноамериканските индианци, маи/инки/ацтеки, кървава и страховита. Ти си благородник, чийто брат-близнак е загинал, погубен от злия магьосник Огърлица от Черепи, който е недотам хуманоид. Тръгваш по стъпките му, като минаваш дори през царството на мъртвите, биейки се с какво ли не. За финал ще спомена "Мечът на самурая", написана от авторите на "Тигъра" и представена от други силни имена, макар да е част от друга поредица. Тук вече на ход е японската митология, извратена и чудовищна, също трудна книга-игра. Препоръчано.

6. Робърт Блонд - Орм

Киберпънкарската трилогия на Боби заслужава специално внимание отделно. Най-различни раси, андроиди, извънземни, дилъри на какво ли не, пълно с киберприсадки, приключения и битки във виртуална реалност, ъпгрейди и какви ли не чудесии, всичкото това и още толкова ситуирано в мегаполиса Орм. Като се замисля, на мен лично в немалко отношения ми напомня това новото, готино филмче Алита: Боен ангел. В "Роди се сянка" имате избор от няколко различни герои, като ще трябва да им намерите мястото в големия град, т.е. да се хванете да бачкате за една от няколкото големи корпорации, владеещи положението като Сянка: наемен килър и момче за особени поръчения! В "Бойците на Орм" ще си изберете един от легендарни бойци на града: Брус О' Конър(грамадно яко копеле със стоманен скелет и тежки юмруци), Ом Бустър (побъркан дребосък с имплантирани остриета), Ванеса Ченг (крадлива полукитайка с афинитет към далаверите и източната философия), г-ца Елейа Казума, дъщеря на един от най-богатите, луда поетеса с електрошоков бич и накрая ронинът Муджина, чиято катана е отнела безброй животи. Заслужава внимание и третата, "Войната на Сенките", когато вече си избирате една от осемте големи корпорации и тръгвате на война срещу останалите седем, за да завладеете Орм напълно. Любим момент от нея - когато си избрал строителната корпорация "Вулкан", управлявана от 7 дракона и сте решили да нападнете корпорацията на извънземните:
"- Оберон, избрахме да нападнем "Тайера". Нещо да имаш да казваш?
Надигаш се. Винаги си се възприемал като защитник на Земята и към Външните изпитваш само чиста и неподправена омраза.
- Братя - оголваш зъби към останалите дракони, - когато приключа с корпорация "Тайера", на Земята никога повече няма да има близки срещи от трети вид."


05. Робърт Блонд - Валенс

Петте книги за безстрашния монах Валенс, всъщност са четири: Вампирите на Флавия е в два тома. Поредица, обхващаща целият житейски път на Валенс, замислена като седемтомник, от която така и не видяхме последните три запланувани заглавия: "Последният кръстоносен поход", "Кръв и пот", "Блажени са чистите по сърце". То, и от предната поредица, Орм не видяхме нито "Сянка на съмнение", нито поне още една. Героичният монах се изправя срещу купища изверги, въоръжен било с меч или голи ръце, било с нещо друго, но задължително със силна, огнена вяра. В първа книга ще се озове в малко, сгушено градче, където ще намери истинското Зло в случая: страховит демон от Ада, описан, ама един път. В "Небето ви чака" младият и надъхан монах вече е в голям град, където ще се изправи срещу орден на еретици и пътищата му ще се пресекат с тези на вещерите. Ахъм, доста преди да сте чували за Гералт, и тука има подобни, ама не баш, и са обърнати към злото немалка част от тях. Във "Вампирите" Валенс вече събира отряд от вампироубийци и отиват на отдалечен остров, където се сбиват с камари кръвопийци: ниските класове са като зомбита, ала най-високите ще ви изпълнят на макс. Втора част от "Вампирите" е леко отклонение, защото не е за Валенс, а за Вирош: архвампирът от предната част и живота му. Първата книга-игра, която се обърна към Злото за главен герой. Вече последната, "Убийство в Белскейд" ми е най-слаба от всичките, понеже цялата работа е разследването на едно убийство, опит за крими във фентъзи свят, по-скоро неуспешен. Иначе, като цяло - поредица и половина.

4. Любчо Николов - Фентъзи


Любомир Николов (да, точно този, преводачът на Толкин и др.) е първопроходецът, бащата на жанра в България. Случайно ровейки се в антикварна книжарничка в София, когато демокрацията тепърва прохождаше, Любо Николов намира френска книга-игра. Да, освен от английски и руски, човекът може да превежда и от френски. Зачита се, сторва му се интересна, решава да напише нещо такова... И легендата започва. За коя книга да говоря по-напред, не знам. Дали за "Огнена Пустиня", която е доказано най-най първата книга-игра на български и в нея си рицар, натоварен с тежката задача да убие злия магьосник Агамор, понеже е откраднал сънищата на хората? Дали с първата книга-игра, която прочетох лично аз, "Замъкът на таласъмите" и е ориентирана към малко по-малки читатели, пълна с персонажи като Баба Яга, Педя човек-лакът брада, таласъми и разни други, хем легендарни и известни от приказките, хем измислени от Любчо? Или със завладяващата фантастика "В лабиринтът на времето", където си пътешественик във времето и най-най първата написана? В "Тайната на светещия мъх" влизате в обувките на Дик Ченси, изследовател и археолог, нещо като Индиана Джоунс. В "Светилището на Хиперборея" се пренасяте в алтернативен свят, където всичко е сковано в сняг и лед, а в страхотната "Господарят на зверовете" вече сте магьосник-превръщенец, който има на разположение в началото списък с 9 животни и трябва да избере в кои 3 от тях може да се превърне. А, да, и следващите две - Конникът и Сянката, които са свързани. Вече исторически книги-игри (е, с добавени тук-там авторски хрумки малко, естествено), които засягат Реконкистата в Испания и ще поемете ролята на принц Диего де Алтасар, който трябва да отбранява замъка си от пълчищата фанатизирани маври. Просто, просто чудесни неща.

3. Блонд и Уейн


Ейдриън Уейн и Робърт Блонд, или Александър Александров Султанов и Богдан Бориславов Русев бяха голям дует в книгите-игри. Боби отговаряше за литературната част на повествованието, Уейн - за игровата. Бяха близки на публиката не само с чудесните си съвместни произведения, а и с факта, че бяха много млади, едва няколко години по-големшки от средновъзрастовия читател на книги-игри. За сравнение - когато излиза първата им книга-игра, "Варварският бог" (777 епизода и 338 стр, нещо нечувано като обем за жанра досега, привикнал на тънки книжлета, а и впоследствие книгите-игри, които я задминаха по тия показатели бяха много малко), двамата са на по 18 години ненавършени. Аз лично повече харесах продължението й, "Принцът на Алкирия", където главният герой е принц и трябва да очисти кофти маг с помощта на брат си, съвместните им умения в ръкопашния бой и боят с меч, както и купчината вълшебни предмети, с които разполагат. Гадняви чудовища и доволни хорър-моменти в това иначе чудно фентъзи. Друга много любима ми е Сонора - откачена сладка лудница, вече космическа фантастика, в която вие сте Тед Бън - уж-детектив, бивше ченге, нацепена батка. Тук отивате на мисия до планетата Сонора, където супертерорист е похитил щерката на най-богатия човек в Галактиката - мултиквинтилионера Фратус Нефъл. Натоварвате се с бластери, лазери, мазери, гипсофазери, плазмени пушки, чудесии и всякаква друга тресня и се стоварвате, а срещу вас са куп урунгели, похитители, чудовища, луди същества, извънземни, че и динозаври чак. Ех... В "Шоу на Смъртта" сте младо адвокатче, натопено и в пандиза. Вадят те с истински криминалци, килъри, изнасилвачи и всякаква друга измет и ви мятат в реалити шоу да се трепете един друг, докато един от вас стигне финала. А пък в "Последния убиец на дракони" сте пич от бъдещето, дето има каръка да изпадне в дупка в пространството в алтернативен свят, който е средновековно фентъзи и сте принуден да се сражавате с копие. Вече в култовата екшън-фантастика "Патрул за Ада" (където има и немалко бъзици с Майндкрайм, хахаха, след войната Майндкрайм срещу всички в книгите-игри се разрази чак после войната в хип-хопа ни Варна срещу София, мдааа) сте три ченгета-идиоти, където изпадате в такива идиотски ситуации, че никога няма да бъдете същите след това. Бау даун, мистър.

2. Робърт Блонд - Белегаст


Точно оттук започна известният цикъл за Белегаст на Боби, за който излязоха и други книги, макар и неинтерактивни. Добре дошли в приказния Белегаст - градът на 1001 кули, град на фантастични истории, мрачни тайни и мистериозни, очарователни герои. Градът най-далеч на север, краят на света. Всяка от трите книги съдържа в себе си по три истории. В първата ще сте превъплътите в червенокос пич с тъмно минало, отиващ към средна възраст, който е успял да поспести някой лев и се връща в родния Белегаст, за да си отвори кръчма и да води спокоен, улегнал живот. Не е ли яко? В първата част на книгата ще купувате кръчмата, припаси, ще плащате рекет, наемате охрана, взимате помощници, сервитьорки, бардове да веселят народа и всякакви такива. Във втората част от книгата ще проведете биткаджийски турнир, Снежна Арена и в кръчмата ви ще отседнат 16 бойци, от които само един ще стане шампион. А в третата, последната, в кръчмата ще започне редовно да идва при вас един много, много странен странник и ще ви се наложи да спасявате света. Вече в продължението ще играете с племенника на кръчмаря, който иска да си отвори в Белегаст цирк, хохохо! Наемате шатри, тенти, огнегълтачи, ножохвърлячи, дресьори, клоуни, акробати, ездачи и всякакви такива, а във втората третина в Белегаст акостира най-известния цирк в света и вашият ще трябва да се изправи в дуел срещу него! Вече в третата част пак ще трябва да спасявате света, пак от оня същия в предната книга. Невероятни книги.

1. Любчо Николов - Хорър


Топ ъф дъ топ. Когато Любо прави хорър, го прави като никой друг. В едната книжка се пренасяте в мрачен средновековен свят, където стават кървави убийства. Някой се превръща в огромен звяр и избива хора, а вие трябва да премахнете въпросния... звяр. Невероятна атмосфера, тъмни гори и зловещи блата, която ще ви изправи космите като бодлите на таралеж. Прочетох тази книга навръх 14-ия си рожден ден, напихме се с приятели у дома, тръгнаха си и реших на замотана глава да изиграя Нощта на Върколака. Всичките бири и джинове се изпариха за нула време, мисля, че това е показателно. Колкото до втората книга, само ще кажа, че е вдъхновена от Лъвкрафт и в нея сте хлапе, бачкащо в книжарница за през лятото в родното си градче, а един богат старец в града има Некрономикон и идеята му е да завладее света, пускайки тук Ктхулу и компания, а вас да обсеби, понеже тялото ви е младо, а неговото вече не. Заклинания, чудесии, страхотии, чудовища, демони, призраци, зомбита, аплодисменти, дами и господа.

Бонус: Книгите Джордж М. Джордж


Не мога да не спомена още едно име, друг от голямата шесторка автори на книги-игри, макар да не успях да го набутам нейде тук в класацията, затова ще го спомена като бонус. Лицето Георги Миндизов от Плевен, известен повече като Джордж М. Джордж (както и под 2-3 други псевдонима) бе най-плодовития автор от всички с цели 37 заглавия зад гърба си, това включва и стратовете. За мен бе нещо като родна версия на Майкъл Крайтън: подобно на него пишеше в куп жанрове, и навсякъде го правеше добре. В "Сенките на мрака" сте никому неизвестен китаец в средновековен Китай, който трябва да научи кунг-фу, ама както трябва! Сменяте учители, добавяте стилове, ъпгрейдвате се и ставата мегаяко животно. Друга любима ми е Пари и Гангстери, втора част от трилогията - там хем сте намесен в съвременен екшън и гангстерска война между мафиоти, хем ще се занимавате с разни финансови чалъми от типа на банки, валути, акции, търговии, дивиденти, спекула, заеми и всякакви такива! Следващите две са свързани фентъзита, от класическия тип викат пича, грухат го с вълшебни предмети, аре отивай да биеш един кой си и т.н. Въпреки куцото ми описание са мегадобри! В Проклятието на Меча се озовавате в средновековна Япония и влизате в кожата на самурай, после следват три космически фантастики, които малко напомнят Междузвездни Войни тук-там, особено Легионът. Ще обърна внимание само върху корицата на последната - да, знам, това първо е прерисуван Капитан Пауър от Войниците на бъдещето, второ виждате главния злодей в книгата, едно шимпанзе-киборг.

Благодаря, че изтърпяхте този дълъг пост, надявам се да съм пробудил приятни спомени във вас, свързани с книгите-игри, пък белким съм ви и зарибил да прочетете някоя :-)

Да си писател на хорър



Писателите на хорър бързо разбират какво е да си подложен на биготизъм. Ние сме втората класа граждани на литературния свят.
Мамка му, ние даже не сме граждани в този свят. Ние сме пришълци, нелегални имигранти, натрапници. Умници, изроди.
Говновози.
Децата ни обожават. Както и шепата истински почитатели на жанра.
Но повечето уважавани хора – „литературни” писатели, редактори, учители, библиотекари, професори, политици, пастори, родители – като цяло смятат авторите на хорър за петна по пода.
Имал съм достатъчно възможности да наблюдавам дискриминацията.
Хората ме питат с какво си изкарвам хляба.
Казвам, ”О, пиша романи.”
Очите им светват. Изведнъж съм на пиедестал. Аз съм писател! Творец! Интелигент!
Толкова са впечатлени, „Наистина?”, бърборят. ”Какви неща пишеш?”
„Ми плашещи неща. Хорър.”
В повечето случаи очите им замръзват.
Вече не съм проводник на култура и изкуство – вече съм боклукчия.
Насилват учтива усмивка и казват, „О, колко хубаво. Просто обожавам Стивън Кинг.”
Но не обичат мен. Никога не са чували за мен.
И не искат да чуят.
Защото съм се самоопределил като автор на „хорър.” Повечето хора автоматично предполагат, че съм безполезен хамалин, на който му е невъзможно да напише нещо, което биха искали да прочетат. С изключение на продавани автори като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс, ние сме „парии.”
Ние пишем хорър.
Ние сме кучешкото лайно на обувката на литературата.
Семействата и приятелите ни ги е срам от нас. „Защо не напишеш нещо хубаво?”, питат. Мнозинството читатели удължават пътя си, за да избегнат закупуването на книга, която е определена като хорър. Повечето хора в издателския бизнес едва ни понасят. Съмнявам се, че съществува писател на хорър, който не е бил натискан от агенти и редактори да зареже хоръра и да се пробва с друг жанр.
Те знаят, че хорърът „не се продава.”
Хората не искат да четат хорър.
Само дето искат, нали?
Фактите са, че милиони хора четат хорър.
Ама не четат нас.
Искат да избягат от нас.
Което е доста странно при положение, че обожават Стивън Кинг, Дийн Кунц и Ан Райс. Безкрайно странно, при положение, че книгите на тези три мегазвезди не са особено различни като фабула или качество от това, което много от нас предлагат. Дори, бих отишъл по-далече, някои от безполезните умници и хамали в многоругания хорър клан са писали книги, които са по-добри от някои от бестселърите на мегазвездите.
Не че има значение.
Защото, според мнението на всеки голям американски издател, хорърът не продава.
Въпреки че всички знаем друго.
Та. Какво става?
Едно е ясно: хорърът има огромен проблем с имиджа си.
За книжната индустрия и масата читатели в тази страна думата „хорър” няма нищо общо с „Древният враг,” или „Шепоти”, или „Лошо място,” или „Полунощ.” Хорърът няма нищо общо със „Сейлъмс Лот” или „Сиянието”, или „Град Отчаяние.” Хорърът няма нищо общо с „Интервю с вампир.”
Хорърът има общо само със зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии, написани от утайката на опитващите се да бъдат писатели, за глупости като призраци, вампири, върколаци, вещици, демони, проклятия, чудовища и психопати.
Това звучи ли като груба преценка на ситуацията?
На бас, че не. Не и ако си писател на хорър.
За повечето писатели на хорър, ловя бас, че звучи като тежката истина. Но защо ни обругават? Ние не сме лоши хора. Или поне някои от нас...
Обратно на въпроса. Защо сме обругани?
Хората в индустрията ни гледат отвисоко, защото, с малко емблематични изключения, книгите ни не се продават особено добре.
Редакторите твърдят: „Читателите просто не искат да купуват хорър.”
Съветват: „Намали свръхестествения елемент. Можем да го наречем трилър и ще продаде мнго повече бройки.”
Като цяло, изглежда никой не иска да купува хорър, ако не е написан от знаете кой.
А издателите отдавна са се отказали да търсят нови звезди. О, опитаха няколко пъти. Но впечатлението беше, че никой не захапа и престанаха. Сега, с голямо нежелание, пускат по някой хорър роман. Отделяйки му малко или никаква публичност. Пускайки миниатюрни тиражи.
Обикновено, един хорър роман ще бъде издаден без никаква реклама. В резултат, нищо особено не се случва. С меки корици, ще си доволен, ако 5-6 броя стигнат до определена книжарница. С твърди – 2-3 могат да се появят на някоя лавица с гръбчето напред. Сламки в купа сено. Никой няма да забележи тези книги, камо ли да ги купи. Ако бъдат купени, повечето книжарници няма да поръчат отново (въпреки, че твърдят обратното).
Когато романът ми „Funland” излезе на хартия, местна книжарница получи дузина бройки. Те изчезнаха от полицата. „Изпариха се” за два дни. Въпреки че изразих желание да ги заредя с още бройки ми казаха, че няма да поръчват повече.
Дори книги, които се продават, всъщност „не се продават.”
Което идва да покаже, че издателите са прави. Хорърът не се продава.
Когато книгите не вървят като топъл хляб, издателят обвинява писателя.
Дотук е ясно защо издателите ни презират.
Ами масовата публика? Ето го „проникновеният” ми отговор.
Масовата публика обругава хорър писателите (освен...), защото често засягаме табута, което ги изнервя. Книгите се занимават с неща като мъчения, деформации, лудост, разчленяване, канибализъм, изнасилване, инцест, зверства и гадни начини да умреш. Ние сме специалистите във „възможно най-лошия сценарий.” Ние сме екскурзоводи, водещи читателя в опасни, плашещи територии. Като цяло, пишем гадни работи. Това отблъсква доста читатели. Но също и ги привлича.
Много читатели вероятно се чувстват особено некомфортно, ако са привлечени от подобни теми. Добрите хора не би трябвало да се забавляват с четенето на подобни неща. Ако го правят, много от тях вероятно изпитват вина.
Четенето на хорър е като гледането на порно.
Много хора искат да го правят, но знаят, че е нередно. Мръсно.
Трябва да се срамуват от себе си, че им харесва.
И ако ги хванат, какво ще си помислят другите за мръсната им малка тайна?
В резултат, тези добри хора презират хорър романите.
Презират хорър писателите, защото сме цинични амбуланти... търгуваме цинизъм който биха искали да докопат в ръчичките си, само ако можеше да не рискуват с неудобство, остракация или присмех.
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! ИМАМ ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Току-що се натъкнах на причината защо, докато повечето автори са презирани, мегазвездите са почитани.
Те доставят културно приемствен костюм на тези, които жадуват да се валят в хоръра.
„Ще отида при тях!”, казва си читателят (подсъзнателно – не мисля, че го осъзнават). „Така пак ще получа дяла си от настръхвания и тръпки, пак ще мога да удовлетворя радостта си от разчленяване, изнасилвания, инцест, канибализъм, вампири – цялата воайорска баница – но не рискувам самоуважението си, защото тези книги са бестселъри! Всички ги четат. Ако всички го правят, няма причина да чувствам вина, няма причина да се чувствам мърляв илитерат, валящ се в помия.”
„Помия е това, което пишат останалите. Голямата тройка пише литература.”
Това беше „проникновеният” ми отговор на въпроса „Защо масовият читател ни мрази, но обича големите трима?” Ето ви друг отговор, не толкова гениален, но най-вероятно не по-малко верен. Прекалено много „хорър писатели” пишат зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии за глупости. И ако това не е достатъчно, повечето са скучни.
Години (като изключите претоварените с книги на Кунц, Кинг и Райс лавици) хорър секцията на книжарниците са заредени с книги, толкова зле измислени и написани, че не би трябвало изобщо да бъдат публикувани.
Определено, брилянтни хорър романи също е имало.
Но са били заобиколени от зле списан, досаден, скучен боклук.
Ако като читател се пробваш с книга от хорър писател, който не ти е познат, имаш шанс 20 към 1, да поискаш да не си се пробвал.
Аз пиша хорър. Фен съм на литературата на ужаса. Обичам да попадна на книга, която ще ме засмуче и ще ми изкара ангелите.
Почти никога не купувам романи от хорър секцията в книжарниците.
В главата ми има малък, подбран списък от хорър автори на които се доверявам. Доволно ми е писнало от тях, ала прекалено много пъти съм изгарял. Адът ще замръзне преди да грабна случайна „хорър книга” от някой, който не съм чувал.
Защото е много вероятно да е боклук.
Проблемът е, че всички ние сме се осмърдяли от боклука.
Писатели като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс успяват да се издигнат над боклука, защотто пишат неща, които са толкова зашеметяващо добри, че издателите застават зад тях, въпреки предмета на книгата. Те се издигат над жанра, право в модерното.
Единственият начин за останалите от нас да се очистим е да достигнем статукво на автор на бестселъри, което е доста трудно ако си на лавица, претоварена със скапани хорър романчета. Това е Параграф 22.
Точно за това много от нас се отвръщат от хоръра.
Някои от най-добрите хорър писатели в тази страна в момента пишат модерна проза, шпионски романи, криминални, медицински трилъри, любовни романи, исторически романи, юношески, сценарии за филми, комикаси, компютърни игри и т. н. Някои престанаха да пишат изобщо.
Мога да назова имена.
Предполагам са се уморили да живеят в гетото.
Писнало им е да са презирани, игнорирани и ниско платени.
Това ни оставя с по-малко от шепа мегазвезди, които правят милиони долари всяка година и малка тълпа хорър писатели, борещи се на дъното на варела, обикновено изкарвайки по-малко от 10 хиляди на книга – по-често около 2-5 хиляди.
Повечето добри писатели от дъното на варела си тръгват. Поставят си по-доходоносни цели.
Това е чудесно за издателите, защото винаги има нови писатели, които скачат вътре. Издателите на хорър обожават новите писатели.
Начинаещите са толкова нетърпеливи за първата си книга, че ще приемат всичко. Не им пука дали са на дъното на варела – просто искат да са във варела. Издателят може да им набута договор, който би отвратил нормален писател. Новакът би подписал правата на книгата си за вечни времена за 1500 долара.
Новото хлапе, което продава романа си за фъстъци може да не е толкова добър, колкото професионалиста, но това няма значение. Според мисленето на издателя, читателите никога няма да усетят разликата.
Безсмъртните думи на определен мощен нюйоркски издател: „Защо да плащам на Ричард Леймън десет хиляди долара за книга, след като мога да получа от всеки Джон Смит на улицата за две хиляди?”
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ МОЛЯ! ИМАМ ВТОРО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Познайте? Най-голямата нюйоркска институция за книги смята, че предпочитанията ви са боклук.
Презира ви.
Вие сте точно толкова долни и безполезни, колкото и пишещите хорър писатели, които ви се иска да четете.
Ако издателят смята (а повярвайте ми те го правят), че всички не-нови хорър писатели за взаимозаменяеми и заменими, това е защото смята, че тези които ни четат не могат да направят разликата.
Смята, че имате толкова смотан усет за предпочитани четива, че не можете да направите разликата между бонфиле, шепа пръст и кучешко лайно.
Така че решават да ви подхвърлят, каквото там е най-евтино.
И познайте какво следва?
При подобен развой на събитията, тези които предлагат месо се махат от пазара.
Което, според мен, идва да покаже защо обичащите хоръра имат толкова проблеми да открият добрите неща.
Как намираме добрите неща?
Като за начало следете авторите. Познавайте любимите си автори и дръжте на тях, дори когато пишат не-хорър книги. Качествата, които са ви привлекли към този автор, още са там, дори да са се обърнали към приключенска литература, медицински трилър или каквото и да е.
Второ, наглеждайте малките издателства. Те не са застраховани от издаване на лайна, но някои от тях извеждат качествени хоръри, които са пренабрегнати от литературните гурута на Ню Йорк. Трето, намерете си книжарница или доставчик по пощата, които могат да ви доставят книги публикувани в Англия. Оказа се, за мен и голяма част от другите хорър писатели колеги, че в Британия издателите все още ги е грижа за качеството на хорър литературата – и уважават писателите. Компании като Ходер/Хедлайн не само публикуват недооценени американски автори, но пускат и книги от невероятни английски автори.
Четвърто, останете с необременен ум. В книжарниците не прекарвайте цялото си време заврени в хорър секцията. Доста добри хорър книги са публикувани в големи издателства, но са маскирани. Не се промотират като хорър. Вместо това са етикетирани като трилър, напрегнат трилър или просто проза. Може да бъдат открити в която и да е секция на книжарницата. Примерно, намирал съм мои книги в секцията с фантастика. Няколко пъти дори съм откривал хорър романи (примерно „Ужасът в Амитивил“) набутани в нехудожествената секция на големи вериги книжарници.
Трябва да оглеждате кориците.
Трябва да прочетете няколко страници.
Ситуацията ѐ толкова иронична.
Същите американски издатели, които толкова презират хоръра и читателите му ще отидат до края, за да напишат възможно най-шокиращата, зловеща анотация за своите масови трилъри. Те знаят, че читателите са гладни за плашещи, графични описания. Също са наясно с вкуса към грозното до толкова, че умишлено заблуждават читателя, правейки някакво средно трилърче да звучи по-отвратително от „Мълчанието на агнетата.“
И все пак презират хоръра, читателите и писателите му.
Как така?
Какъв е проблемът с хоръра в американското книгоиздаване?
Колкото повече се вглеждам в ситуацията, толкова по-сложна ми изглежда. Някакъв възел от противоречия, ирония и парадокси.
Повечето издатели и читатели се мръщят на хоръра, независимо от факта, че тримата най-високо оценявани автори в страната очевидно пишат хорър романи.
На всичкото отгоре, какво да кажем за „литературните“ автори?
Как може същите хора, които поругават писателите на хорър някак да успяват да благоговеят пред хора като Омир, Вергилий, Софокъл, Данте, Чосър, Шекспир, Стивънсън, Дикенс, Достоевски, По, Конрад, Мелвил, Хоторн, Твен, Дойл, Бронте, Шели, Колдридж, Фокнър, Бредбъри... ?
Списъкът може да продължи до безкрай. Всеки от тях е писал неща, които бих назовал „хорър“.
Обаче тези от нас, които го правим тук в Америка, в края на двадесети век сме безполезни писатели, бълващи боклук, който никой не иска да чете.
Ами, ами, ами...
Могат да ни презират. Могат да отхвърлят книгите ни. Могат да ни плащат жълти стотинки за книгите, които решат да купят. Могат да откажат много от нас.
Но някои от нас...
Ами, няма да ходим никъде.
Бяхме тук първи и ще останем до края.
Първите истории разказвани покрай лагерния огън в средата на нощта – векове преди някой дори да сънува издателската индустрия – са били хорър истории. И ако има някаква последна история, разказана някъде на малка, сгушена група оцелели, чакащи края, съм наясно точно какъв вид история би била.
Не би била модерен романс.
Не би била съдебна драма.
Не би била техно-трилър.
Не би била за холивудски съпруги, или покрити мостове, или борбени кариеристки, или професорска криза с идентичността.
Надявам се.
Би била за онова, което е в мрака... и идва за тях.
Би била хорър история.

Ричард Леймън, 1997 г.

Превод: Иван Величков

"Уравненията на живота" на Саймън Мордън


cover project by me

 Не понасям зимата. Натрупвам депресия, което ме фрустрира до краен предел. Единственото, което мога да направя е да се закопая в книги, филми и самосъжаление. Това е основната причина да взема да публикувам нещо в този блог, който почти успешно съм зарязала от доста време насам. Изслушахте мрънканията ми, благодаря, време е да се прехвърля върху книгата, за която става въпрос в този пост. Това е вторият път, за който препрочитам тази книга връщам се към нея като към стар приятел. Защото "Метрозоната" е чудесно отклонение от това, което съм свикнала да виждам в сай-фай литературата. Класически твърдо сварена постапокалиптика, търсеща себе-изкуплението и израстването, и изследваща разделението между физическия и виртуалния свят. Романът е толкова добър, че не му е нужно да се превръща във военно порно или евтина мелодрама. Интелигентна книга, която не се опитва дава указания или да чете лекции на читателя. Под повърхността има изобилие от социални коментари и философско съдържание, грижливо опаковани за тези, които се интересуват от тези неща. Мордън определено е проницателен наблюдател и е стъпил на раменете на Уилям Гибсън, но това в никакъв случай не е нещо лошо, напротив. Действието се развива в постапокалиптичен Лондон, в Метрозоната, пълна с емигранти, които живеят в блокове, построени от транспортни контейнери, във време, когато по-голямата част от света е унищожена от бомби и страни като Япония са напълно изчезнали. Самата история започва като криминална драма, а сай-фая се промъква зад гърба ѝ и ѝ причинява остра изненада. Разказът е бърз и включва математик, който би могъл да разбие кода за пътуване във времето, монахиня от боен орден, носеща пистолет, одобрен от Ватикана, нова виртуална Япония, изобилие от гангстери, корумпирано ченге, нео-якудза принцеса, зомбита и Джихад на машините. А най-хубавото? Главният герой е маниак. МАНИАК. И абсолютен тъпак. Но къде на друго място можеш да видиш оцелял от апокалипсис компютърен изрод, гениален математик и егоистичен задник с бойни умения с вградени пейсмейкър и дефебрилатор, който умира повече пъти, отколкото можеш да си представиш? И абсолютно страхотен.
 Ако искате киберпънк, математика, трилър, антиутопия, разбъркани в луд микс, поръсени с ноар нотки, тази книга е за вас.


Сказанията на Стрикса - том 4


Автор: Колектив
Издател: ИвиПет
Година: 2018
Стр: 194
Цена: 12 лв

Сказанията на Стрикса е една чудесна инициатива, стартирана в началото на годината от издателство ИвиПет. По същността си това са поредица от фентъзи сборници, съдържащи по няколко разказа от родни творци, които излизат на всеки три месеца. В досегашните три броя са взимали участие автори като Александър Драганов, Васил Мирчев, Коста Сивов, Димитър Цолов, Делиян Маринов, Донко Найденов, Николай Теллалов, Петър Атанасов и др.

Следващата седмица, за Панаира на книгата в НДК излиза най-новият, четвърти брой, с корица от Пепи Станимиров, който обещава да е размазващ чук! Заповядайте на представянето на сборника, което ще е в неделя, 16-и, от 16 часа в НДК, сцената на панаира, етаж 4, западно крило. Ще присъстват всичките автори, а те и техните разкази в новия сборник са:

» „Ръждивата къща“ от Благой Д. Иванов
» „Кладенецът на надеждата“ от Сибин Майналовски
» „Безплатното бренди“ от Мартин Колев
» „Меч за Дагон“ от Александър Драганов
» „Цар Гарван“ от Бранимир Събев
» „Ритуалът“ от Марин Трошанов
» „Епос за Kръволоците: Пробуждането на Mрака“ от Елена Павлова

Линк към събитието във фейсбук.

Вход свободен, всички сте добре дошли - хем можете да си вземете хубава книжка на добра цена, хем да съберете автографи от авторите! Приятно четене!

Два промоционални комплекта - 25 и 20 лв




Малка предпанаирна декемврийска промоцийка, така :) Това на горната снимка са последните ми три книги: Пустинния Скорпион, Априлска Жътва и Нощно Острие. Тези общо 40 разказа в жанровете фантастика, фентъзи и ужаси могат да бъдат ваши само срещу 34 лв 25 лв.

На другата снимка виждате екземпляр от "Вой", събрал 18 разказа от авторите на клуб LAZARUS, един от които е и мой, неиздаван никъде другаде. Сборникът е с твърди корици! До него е последната ми книга, "Нощно Острие". Можете да се сдобиете с това комплектче само срещу 30 лв 20 лв.

Всички книги са в перфектно състояние. Всеки комплект е един брой, и са ПОСЛЕДНИ, няма други, и няма и да има. За провинцията пращам с Еконт за ваша сметка, за София може да се видим някъде и да ви ги дам на ръка. При проявен интерес - пишете ми на лично във фейсбук-профила ми, или пък ако ви е по-удобно, на имейл [email protected]

Весели празници!

П.С. И двата комплекта са вече продадени.

"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

"Синдер" на Мариса Мейeр


cover project by me

 Имало едно време една читателка, да я наречем И., която мислела, че е голяма разбирачка- била чувала, че има футуристична версия на Пепеляшка, в която Пепеляшка е киборг механик, дори няколко човека ѝ я били препоръчали, но И. на инат отказвала да я прочете, защото била скептична, предубедена и по дифолт, не понасяла историята на Пепеляшка още от дете– какво всъщност прави тая малоумна гъска? Просто отива на танци, носи готина рокля и е красива. На всичко това отгоре е слугиня в собствения си дом. Един перфектен пример за красива, скромна, покорна, подчинена идиотка, която се омъжва за един дебил, който танцува с нея няколко часа, но е достатъчно тъп да не я пита как се казва и да се наложи да я издирва мерейки пантофката ѝ, защото не може да я познае иначе. В реалния живот ако някое момиче реши да се омъжи за някой, който познава от няколко часа, ще бъде сметнато за откачено. Но не, Пепеляшка е мила и добра глупачка, която е възнаградена за емоционалното и физическо малтретиране с някакъв непознат принц, който е една жалка плоска мъжествена карикатура, излъскана само от самоизтъкването на героичното търсене на "истинската любов". Това е толкова обидно за мъжете, колкото и за жените. Все пак И. не вярвала, че бракът трябва да се разглежда като решение на житейските проблеми– той е един многото избори, които правиш през живота си, а не върховно постижение, както и не вярвала, че мъченичеството и добротата ще те направят богат и веднагически ще покачат социалният ти статус. И затова, в съчетание на отношението ѝ към Пепеляшка, целия хайп по книгата и прочие, тя умишлено я избягвала. Защото била не по–малка идиотка от Пепеляшка. Да, тя наистина била пълна идиотка. Защото книга, която интерпретира класическата приказка, вкарваща я в дистопично бъдеще, след Четвъртата световна война, в Ню Пекин, когато андроидите са част от ежедневието, непозната болест изтребва населението, а Земята е застрашена от злобната кралица кучка на Луната, не може да е толкова зле и със сигурност е повече от очакваното. И така И. докато четяла, пиейки кафе, подпряна на любимата си възглавница– тигър, забравила за всичките си задължения, влязла в лаборатотории, посетила болни, смяла се, искала да има робот като Ико, усещала страха от лунитяните, умеещи да контролират ума на околните, хлътнала по принц Кай (дайте ѝ секунда, за да изпищи френетично "КАААААААААЙ!"), който не е готов да управлява, но готов да се жертва, и била постоянно със Синдер, която работи и мечтае, че някой ден ще бъде смятана за човек, а не за машина. Излишно е да се споменава,че в "Синдер" има толкова sci-fi, че мразителите на YA, биха го харесали. И има такова влияние от Sailor Moon, че И. била спечелена окончателно. Мариса Мейер бе успяла да вземе основите от тъпата приказка и да я превърне в едно научно, добре обосновано и интересно разказано приключение. Накрая И. не понасяла себе си заради това, че е отлагала четенето на тази книга толкова дълго, защото било толкова забавно, damn it! Така че ако имате подобни доводи, за да не посегнете към "Синдер", ги захвърлете и започвайте да четете. А И. отива да чете втората книга– очаквайте включване.

"Обсебването на Елейзабел Крей" на Крис Удинг


cover project by me

Не бях чела нищо от Крис Удинг до сега, всъщност дори не бях чувала за него, а аз обикновено обичам да се преструвам, че съм чувала за всичко. Но ще ви кажа едно- Крис Удинг е направил това, което Касандра Клеър се опита да направи с "Реликвите на смъртните" и не ѝ се получи особено добре. Историята се случва в една алтернативна версия на викториански Лондон, мрачно и мистично място, където нощта е коварна и непредсказуема, с атмосфера, която може да откриете във филмите на Тим Бъртън. Въображението на Удинг е страхотно, когато става въпрос за създанията, които вкарва там и има нещо много готик и хорър в света, който създава. И ако смесицата от алтернативен реалност, мистерия и ужас не са ви достатъчни, "Обсебването на Елейзабел Крей" съдържа и стиймпънк намек. Не бих причислила тази книга изцяло в стиймпънка, тъй като тези елементи са наистина минимални, но все пак има механични изобретения, а заедно с тях има и тайни култове, заговори, убийства и чудовища- създания на мрака, които идват от кошмарите на хората, пропълзявайки в нощта. Мъглата се промъква по уличките, газовите лампи предоставят смътна светлина на хората, които бързат да избегнат опасността в тъмнината, а тайнствени прокрадващи се стъпки следват непредпазливите. Главните герои Таниел и Елейзабел ще трябва да се изправят пред опасния мрак, чудовищата, серийния убиец, наречен Кърпеното лице, и в крайна сметка нещо много по-ужасяващо, ако искат да спасят живота си, Лондон и целия свят. Много приятна книга, препоръчвам.


"Пожарникаря" на Джо Хил


cover project by me

Това на картинката долу, е мозъчният червей Кроасан, разработен лично от мен и успешно затрил цялото човечество (за по-любопитните и незнаещи ще уточня, че става въпрос за играта Plague Inc., стратегическа игра, пандемичен симулатор, която е особено впечатляваща, когато смятате, че разработчикът на цялото това нещо Ndemic Creations, е само един човек, и чиято крийпи задоволителна крайна цел е да убиете всеки човек на Земята единствените пречки за това са медицината, измиването на ръцете и понякога въздушните филтри).


 Основният проблем на Земята са хората и именно заради пристрастията ми към подобни апокалипсиси, посегнах към "Пожарникаря" на Джо Хил. Един от главните герои е Draco Incendia Trychophyton, наречен също "драконова люспа", и който кара заразените с него да се самоподпалват, и покрай това се развива цялото действие. Няма лечение, никой не знае как се разпространява заразата, следва насилие, масова истерия, паниката е навсякъде, а дизастърът тотален. Насред всичко това една жена се опитва да оцелее. Медицинската сестра Харпър (въпросната жена) на моменти беше прекалено смотана и откровена светица с досадна позитивност, т.е. бях в перманентна чуденка дали тя е ангел или пълен идиот. Загубих броя на пътите, когато тя беше шокирана от лошите намерения на някой и възкликваше нещо от типа "Не можеш да направиш това!". Това е апокалипсис, мацко. Мога и ще го направя. Искам да кажа, че Мери Попинз е страхотен герой сама по себе си, неудържимия оптимизъм може да постигне много (особено ако бъде изпят), но този образ просто не работи в свят, който гори и навсякъде хвърчи пепел. Самият Пожарникар не се появяваше достатъчно често; въпреки заглавието на книгата, той е второстепенен герой, дори третостепенен все едно да избереш Бенедикт Къмбърбач в една от главните роли и да забравиш да му дадеш сценария. Същевременно с това има чудесни поп-културни препратки към Дж.К. Роулинг, Мери Попинз, Марта Куин, Toy Story, Джон Гришам, Dire Straits, Джордж Р. Мартин и, разбира се, Стивън Кинг. Романът има слабите си страни и е малко непоследователен, но като цяло е интересен и свеж, а Джо Хил е талантлив сам по себе си. Типичните дистопични тропи са налице, а повечето герои вече ги бях срещала, но Джо Хил се справя с тях доста добре, дори нямах нищо против 704-те страници, макар че не разбрах защо не са 350. Това е в общи линии. А, да! Забравих да кажа, че "Пожарникаря" е избран за роман на годината на 2016 година в категория "Хорър" в Goodreads Choice Awards, но за мен той е дистопичен трилър, така че имайте това предвид ако се ентусиазирате по определението "хорър". 

НОЩНО ОСТРИЕ - Допечатка



Понеже последният ми сборник "Нощно Острие" се изчерпа напълно, му пуснах допечатка. Та, ако някой иска бройка, сега е моментът - допечатката е само 50 бройки, намаляват (вече са 40), други допечатки няма да има. Книгата не се продава по книжарници, единственият начин да се сдобиете с нея е като си я поръчате от мен на имейл [email protected] - цена 7 лв без доставката. Ами, това е. Приятно четене ви желая!

"Кървавата шапчица" на Анджела Картър


cover project by me

"My intention was not to do 'versions' or, as the American edition of the book said, horribly, 'adult' fairy tales, but to extract the latent content from the traditional stories." — Angela Carter

Ревюто на Дени за тази книга казва всичко, което трябва да бъде казано. И за да не си измивам ръцете толкова мързеливо, пренасочвайки ви към ревюто ѝ, ще добавя една–две думи: в разказите си Анджела Картър оспорва начина, по който жените се представят в приказките и много умело вкарва феминизма със силни женски герои, като преоткрива типичните приказни условности и предлага нов поглед върху архетипите. Тя създава светове, където вълка и бабата са едно и също, където историята на Снежанка ще шокира дори съвременните тийнейджъри, където красавицата и звяра са в очите на наблюдателя с цялата им невинност, ужас и загадъчност– понякога звярът се превръща с принц, а понякога красавицата се превръща в звяр и двата резултата са еднакво красиви и ужасяващи. "Кървавата шапчица" е сборник от разкази, които съставляват по–голям разказ, който изследва проблемите на феминизма като обща тема, но подобно описание е прекалено ограничаващо за интелигентността на Картър. Отдаване на почит към Шарл Перо, братя Грим, Гьоте, Джейн Еър на Шарлот Бронте, идеите на Дьо Сад за сексуалността, готическите истории, легендите за Дракула и Ержебет Батори, Фигаро от "Севилския бръснар" и куп други са вплетени в изключителни визуални сцени, верни на оригиналните източници, разкриват повече за човешката природа, отколкото очакваш. И беше изключително забавно да си представя как Disney превръща тези разкази във филми. Но нека това не ви подвежда– "Кървавата шапчица" е извън рамките на определен жанр, не мога да я окачествя като фентъзи, хорър готика, преразкази, магически реализъм или нещо подобно. Това не са приказките на бабите ни, а нашите и дъщерите ни. Те са за нас и идентичността ни.


Други ревюта:



Последната Бройка от Нощно Острие



Това, скъпи мои, е най-най последната бройка от петия ми сборник Нощно Острие. Мина една година, и тиража е вече нулиран :) Единственият начин да се сдобиете с нея е като участвате в томболата, за която бях ви споменал по-рано - един от първите 100 души, рейтнал предишния ми сборник "Априлска Жътва" в Гудрийдс на този линк, ще спечели това Нощно Острие. Туйто от мене :P

Извън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс

„Инверсии“ от Иън М. Банкс

 

 

Валентин Д. Иванов

Извън Културата: Инверсии

за романа на Иън Банкс

 

 

Любимият ми епизод (а също и на Патрик Стюарт) от телевизионния серия „Звездният път: Следващото поколение“ (Stat Trek: The Next Generation) се казва „Вътрешната светлина“ (The Inner Light). Почти цялото действие в него се развива извън командната зала на „Ентърпрайз“ и Пикард изживява друг живот, на друга планета, в напълно различен контекст. Това е чудесен похват, когато сценаристите или писателите искат да предложат на зрителите или читателите си нов поглед към някой добре познат герой или добре познат свят – трансформация, нова и необичайна гледна точка, нестандартен ъгъл.

За единадесетте години преди да се появи „Инверсии“ (1998 г.), Банкс написва пет романа и пуска един сборник с разкази и новели за света на Културата. За съжаление вече не можем да го попитаме, но може да предположим, че и той – като сценаристите на Старт Трек – са изпитали нужда от свеж поглед към своята любима пангалактическата свръх-цивилизация. В едно свое интервю Банкс казва, че се е опитал да напише „роман за Културата, който не е роман за Културата“. И според мен е успял.

Строго погледнато, пред нас е криминална история, разказана в антуража на чужда планета, сравнима по социално и технологично развитие с нашето Средновековие. Сравненията с „Игра на тронове“ са очевидни – има безмилостна борба за власт, шпионаж и тайнствени убийци. Но има и нещо повече – пред очите на местните жители, които не са чували за Културата и от чието име се води повествованието (Банкс не без успех използва този подход и в други свои книги), се случват чудеса. За средновековните хора те са норма, но за читателя, запознат с мнението на Артър С. Кларк (Arthur C. Clarke), че чудесата са неотличими от достатъчно развита технология, тези сцени за лесно разбираемподсказване, че ставаме свидетели на операция на отдела Специални обстоятелства (Special Circumstances), евфемизъм, който най-лесно можем да обясним с друг евфемизъм – този за „биещото сърце на Културата“.

 

*  *  *

Трудно е да се каже повече за романа, без да се разкрият сюжетните изненади, затова ще го направя непряко. Не съм първият читател, който намира паралели между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Най-очевидната прилика, разбира с,е е в тематиката на двете произведения – става дума за взаимодействието между две цивилизации на различни етапи от тяхното развитие. Това е популярна тема във фантастиката – достатъчно е да си спомним основната директива (Prime directive) от „Звездния път“ и безбройните епизоди, в които тя сякаш съществува само за да бъде нарушена. В света на Пладнето братя Стругацки дефинират обратното правило, създавайки Комкон и институцията на прогресорите. В дилогията „Звездите – студени играчки“ Сергей Лукяненко пък се опитва да обори концепцията на Стругацки за помощта и сътрудничеството между цивилизациите. А Дейвид Брин (David Brin) описва в цяла поредица романи за света на Ъплифта (Uplift) своите идеи как сътрудничеството между цивилизациите може да обхване дори биологичната еволюция. Едва ли писателите фантасти са разработили всички аспекти на взаимодействието между напредналите и изостаналите цивилизации (с цялата условност на това деление) и аз не целя тук да бъда изчерпателен. Вмешателство или не (и оправдано ли е то) – това е въпросът.

Вторият паралел между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“ е конфликтът, който подобно взаимодействие поражда. То не оставя без последствия „напредналите“ цивилизации. Стругацки нахвърлят из текста на романа си много споменавания за прогресори, които са се опитали да сеят добро с огън и меч, а и главният герой Дон Румата е изправен пред дилемата дали да не направи същото, когато животът на любимата му е застрашен. И напредналите, и изостаналите вървят по едно и също анизотропно шосе на историята. То криволичи по дълбоки дефилета и изненади дебнат зад всеки завой. Интересно е, че между двете книги има почти пряко съответствие в сцените на конфронтацията и насилието. Наистина – единият от героите на Банкс е жена и заплахата е сексуална, но за една жена това може да бъде „по-страшно от смърт“ и ефектът дори е по-силен. Все пак държа да отбележа, че за читател, запознат с мощта на Културата, заплахата никога не е истинска докрай. Ако сте чели другите книги от поредицата на шотландеца, сигурно имате ясна представа с колко много степени технологията на неговата свръхцивилизация надминава земното Средновековие. По друг начин стоят нещата с втория главен герой в „Инверсии“, което си е самоналожил ограничение технологично да съответства на местното ниво. Но и той е тренирал тялото си до състояние, недостъпно за хората от планетата.

Трета обща тема е механизмът на взаимодействие на Културата или на комунистическото човечество с „младите“ цивилизации. Според откровението на Борис Стругацки за ненаписания роман „Бялата дама“ ядрото на Островната империя (цивилизация на планетата Саракш, описана за пръв път в „Обитаемият остров“) се състои от три кръга. Вътрешният е безопасно и светло място на творчество и свобода, почти пълен аналог на света, от който произхожда Максим Камерер. Вторият кръг се обитава от обикновените хора, не много по-различни от нас. А третият е населен с шлаката на обществото – убийци, насилници, зверове и уроди. Именно те пазят Империята от външни заплахи. В постепенната деконструкция на своята утопия Стругацки провеждат известни паралели между Човечеството и Островната империя, разкривайки в по-късните си книги „тъмната страна“ на прогресорството.

Аналог в Културата е отделът за специални операции, назован с многозначителното име Специални обстоятелства. По думите на героиня от друг роман на Банкс – работата в този отдел е единствената, която има значение; всичко останало в Културата е сведено до игра без последствия – няма борба за ресурси или пари, човек е свободен за избере да се забавлява или да се труди без ограничения.

 

*  *  *

Далече съм от мисълта, че Банкс пише fan-fiction на Стругацки. Сигурен съм, че той по независим начин е стигнал до същите теми и проблеми. Ако светът на Пладнето е опит за описание на социалистическа утопия, то Културата и заедно с нея Стар Трек и дори неговата неотдавнашна полусериозна пародия „Орвил“ (Orville; невероятно е, че тази серия върви по ултраконсервативния телевизионен канал Fox) са опит да се изгради утопия, израснала от капиталиситческата системаq след като ограничението в ресурсите и средствата е отпаднало поради напредъка в технологическия прогрес. Доколко изобщо е уместно да се прилагат съвременните политически разграничения към едно такова общество на надживяната нужда (post-scarcity), е друг въпрос.

Накрая, но не на последно място, искам да подчертая, че двамата герои на Банкс, също като Антон от „Трудно е да бъдеш бог“, излизат променени от срещата с реалното средновековие. Прогресорската мисия на Културата успява само наполовина, но неосъзнатата „прогресорска“ мисия на средновековната цивилизация да научи на нещо представителите на Културата успява напълно. Държа да подчертая, че е изпълнен един от водещите ми критерии за добра литература – има еволюция на героите.

От художествена гледна точка книгата ми се стори безупречна. Четох я в оригинал и честно си признавам, че ме затрудни – авторът произхожда от островите и езикът му е богат, но в същото време е стегнат и повествованието е фокусирано.

Горещо препоръчвам „Инверсии“. Книгата е увлекателна космическа опера във фентъзиен антураж, която при това има послание и предлага богат материал за размисъл. В по-широк контекст – в жанра тя заема ключово място, на което се пресичат много идейни спорове и по един или друг начин едва ли ще остави читателите си равнодушни.

 

4-7.03.2018, Паранал, Чили

 


Валентин ИвановВалентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.

Материалът Извън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.