Балове и убийства – разследванията на Роза Бодлива

Дарси Уайлд

Поредиците, които цитират в описанията си Джейн Остин винаги ми привличат вниманието. Дали ще е Остин и магия, Остин и убийства, Остин и зомбита  – винаги се вързвам, купувам, чета и в повечето случаи се забавлявам много. И настоящата колекция от страхотни криминални истории, свързани с убийства, изнудвания и много неприлично поведение във времената на Оскар Уайлд, полицията под наем и величествените балове в Алмак, ви гарантирам, че ще ви донесе истинско естетическо читателско удоволствие.

Главната протагонистка е Розалинд Торн – или както обичам да я наричам госпожица Роза Бодлива, явяваща се онова трънче в петата на цялата благородна пасмина, която смята, че няма такова нещо като наказание за роднините до хилядно коляно на някоя кралска издънка. Поради изключително скандални обстоятелства ѝ се налага да се справя сама в живота, започнал като поредната дъщеря на среден аристократ с основна цел в живота – търсене на мъж и раждане на деца. Но в крайна сметка Розалинд се превръща в полезна дама – изключително дискретен детектив, наеман от богатите дами за разни щекотливи задачки, като да прибере пакетче много разгорещени писъмца от вече недискретен любовник, да намери кой краде от семейното сребро или къде се е покрила някоя буйна дъщеря, тръгнала да открива феминизма преди времето си.

Но някак си започват да се случват и доста трупове около нея, чиято смърт изисква също толкова дискретно разследване, защото богаташите дори не могат да бъдат принудени да разговарят с полицай, ако самите те не желаят. В картинката се намесва и един херцог от миналото и един официален Боу стрийт полицай от настоящето ѝ, и макар че това не е любовен роман, а по-скоро криминален, емоционални моменти няма да липсват. Не, това не са поредните любовни романчета, в които винаги има поне един херцог, дук или поне маркиз, по който да припадат непълнолетните бъдещи матрони. Е, някаква форма на неслучила се любов все пак има в картинката, но труповете, злокобните планове, сложната аристократична система на замитане на следите от алтернативните удоволствия на синьокръвните са много, много повече. Интелигентно, забавно и леко, въпреки тежките си сюжетни моменти – мистериите на Роза Бодлива биха били определено одобрени от Джейн Остин, ако същата залиташе към мистериите и разследванията. Нека се доверим на потенциалния избор на Джейн 🙂

 

The Singles Collection 1999-2009 - Богдан Русев

За пръв път чета нещо от Богдан Русев, което си е мой пропуск. Прочетох, че е изгрял на писателския небосклон през ерата на книгите-игри, което пък обяснява първото изречение. Може би тогава съм попадал на неподходящи екземпляри, но пропуснах тази форма, без да се науча да я харесвам.

Книгата представлява сборник от самостоятелни произведения, които вероятно са писани и публикувани на различни места (напр. списание "Егоист") през различни години от споменатото в заглавието десетилетие. Т.е. те са самостоятелни "сингли", които са били издадени в обща колекция. 

Ако човек тръгне на търси прилики или обединяващи неща, като нищо и да намери, макар някои от историите да изглеждат крайно различни. Ще срещнете разкази от по едно изречение, което се простира на няколко страници. Истории с много алкохол, дрога, секс, претенции, замислени младежи, софийски киберпънк, в който има повече пънк и по-малко кибер. Истории за умове от големия град, за любов, за крайности и близости.

За пръв път от много време ми направи грабващо и отнасящо приятно впечатление това, че български автор може да разказва едновременно дръзко и смислено. Да развива уж дребни ниши до размер на градски вселени и да продължава да звучи яко. 

Парчетата от приказки за Белегаст по някаква причина не ми допаднаха, не знам, може би просто не ги схванах, както трябва. Други пък ми се видяха прекалено брутални или натуралистични. Харесах обаче други ("Мемоцид", "Deus ex machina", "Електрочакра", "Сънувах сън", "Cafe Royale", "La sangue oblige", "Ode to my family", "Винаги някой някъде реже нещо с флекс") и то много! Дори харесах е слабо, умореното ми късно вечерно съзнание потъваше с радост в киберпънкарските халюцинации, вихрещи се из познати ми подлези, квартали със съмнителна слава, заведения, места. Една почти апокалиптична София, каквато е толкова лесно да повярваме, че би могла да бъде. С нелегални операции, импланти, бустери, емпати, различни и което е най-важното - свобода на фантазията!

Горе главата, Джийвс - П.Г. Удхаус

С традиционния си маниер Удхаус е заложил различни мини из текста, а ние проследяваме съдбата на Бърти Устър, който с лекота се движи из пейзажа и не оставя нито една невзривена. 

От една страна лично се е пременил с нова тиролска шапка, която е трън в окото на Джийвс, а вие знаете какво се случва в такива ситуации. От друга страна е призован телеграфически да се яви в Тотли-на-платото, и по-точно в Тотли тауърс, за да услужи на приятели и роднини да преодолеят някои лични, любовни, колекционерски, кариерни, спортни и други тревоги. Има намесена една туземска статуетка от черен кехлибар, за чиято кражба е набеден "клептоманът" Бърти, който след серия от финтове се озовава за кратко дори в местния затвор. За да е по-драматично стар приятел избяга с готвачката, като заряза първоначалната си годеница, което пък постави в страшна опасност втория в листата с кандидат женихи. Правилно, онзи от затвора. Има и едно малко, но злобно куче, курат, който иска да става викарий, ама никой не му дава, треньор, който си търси централен нападател и още поне десетина персонажи с различни искания, като уреждането на всички е по силите единствено на Джийвс. На каква цена ли? Върнете се към началото и ще се сетите.:)

10 от 10.

Каним ви на: Писателска работилница, 21-26 август 2021, Крайморие

Пишещи приятели,

След Китен 2011, Велинград 2012Велинград 2013Китен 2013Велинград 2014Слънчев бряг 2014, Велинград 2015, Мелник 2015, Редактилниците в София 2016 (първа и втора) и Слънчев бряг 2016 и Кранево 2020, серията писателски работилници продължава. За първи път ще се съберем в Крайморие, с обещание за писане и плацикане. (По традиция, писането преобладава. 😉 )

Какво ще съдържа работилницата?

В нея ще си помагаме да:

  • си изясним какво искаме да кажем;
  • открием как да го изразим най-въздействащо;
  • развием уменията си с конкретни задачи;
  • обсъждаме плодотворно текстовете си с други хора;
  • редактираме художествени текстове, свои и чужди.

Заниманията ще продължат 4 дни, общо 16 (астрономически) часа, плюс индивидуални обсъждания. Този път на фокус ще бъдат:

  • Практическа работа по редакция на ваши текстове.
  • Избор на лице и време за текста: предимства и недостатъци на различните камери.
  • Брейнсторминг и бета-тестване на сюжети край лагерния огън вечер.

За кого е удачна тя?

За всеки, който:

  • обича да пише и иска да развива уменията си;
  • се вълнува от другите страни на книгоиздаването, например разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина. (Препоръчваме ви да преслушате записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там.)

Кой ще я води?

Водещите Елена Павлова (известна и като Върджил Дриймънд, Лейни Кинг, Илайджа Джауит, …) и Калин M. Ненов имат опит като автори на проза, поезия и есеистика, участници в съавторства, преводачи, редактори и коректори, членове на конкурсни журита, издатели и разпространители.

Къде ще се проведе?

В къмпинг „Крайморие“ в едноименния квартал на Бургас. Вилите са на първа линия, с две спални с по две легла, баня, две тоалетни, кухненски бокс и хол. Гледката е един път ;), а най-близкият плаж – на няколко минути пеша.

Кога?

От 21 август (настаняване във вилите след 14 часа + вечеря) до 26 август (закуска, освобождаване на стаята до 12 часа, обяд, отпътуване). Заниманията започват на 22-ри предиобед и продължават до вечерта на 25-и.

Колко струва?

321 лв. Включва 225 лв. за пет нощувки, пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), туристически такси и застраховки; и 96 лв. такса за самата работилница.

Как да участвам?

До 21 юли ни пишете на poslednorog-маймунка-gmail-точка-com. Ще ви добавим към мейл лист за вести и ще ви държим в течение за следващите стъпки.

Пак дотогава ни пратете и първата вноска „пазете ми мястото, ей!“ (известна и като „капаро“ 😉 ) от 100 лв. – използвайте някой от тези начини.

Внимание! Тази година местата са ограничени – вилите могат да поемат докъм 15 души. Ще обявим тук, ако местата се изчерпат.

Ако желаете, пратете ни и:

а) представяне в свободен текст (кратък разказ за себе си) до 3 стандартни страници (5400 знака);

б) свой художествен текст за редакция по време на работилницата – до 5 стандартни страници (9000 знака). Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях във файла.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне 8 участници. Доведете и другарче. 😉

НБ! Ако имате специални нужди за менюто – вегетарианско, веганско, без определени храни… – опишете ги, когато се записвате.

Нещо друго? 🙂

Следете тази вест за промени! А в коментарите надолу ще откриете често задавани въпроси.

Ваши работилничари:
Еле и Кал

Сръбски хумор. Сборник разкази и афоризми

Обичам да чета смешни неща и през годините са ми попадали сборници с различни видове национален хумор. Някои от тях са толкова характерни, че веднага се разпознават и дори служат за нарицателно - тънките сметки от еврейските вицове, такива за компетентното по всички въпроси радио Ереван, английският хумор с най-различните проявления на автоирония, съчетана с критика на всичко чуждо, фините интелектуални немски смешки на Кестнер, критичните и винаги обществено ангажирани руски хумористи, волният гърлен смях на французите, американците, австралийците... Целият свят обича да се смее и всеки го прави посвоему.

Има обаче и един тип хумор, който не смея да определя точно като за отделна нация, като балкански или може би дори централноевропейски, който е понякога подигравателен, насмешлив, ироничен, някак по-кисел, не особено ведър, понякога смях през зъби. Смеем се, ама ни е криво. Осмивани битовизми и простащина, корупция, шуробаджанащина, пияници, грозни псувни и закани. Вероятно в тази измислена рамка ми се струва да попадат много образи от Швейк, та до Бай Ганьо. Е, и в този сборник със сръбски хумор има такива. 

Допаднаха ми много разкази от най-различни сръбски майстори. Истории като онази за проблема с гащите с разтегнати ластици на сръбския висш чиновник, за изчезналото магаре, което можеше да предизвика международен скандал, за сръбските пияници, които си намират десетки различни поводи. За онзи чичо от село, който беше тръгнал с новия си анцуг на гости на племенника си в столицата, или пък как се краде камък от Калемегдан за затискане на зелето.:)

Приятна книга, която обаче четох извънредно бавно, като не се наемам да реша дали заради съдържанието, пролетна умора или обикновен читателски мързел.

Сборище на трубадури, списание. Година 12, брой 3

Разкази-първенци от юбилейния десети конкурс на "Сборище на трубадури" за кратък фантастичен разказ на името на Агоп Мелконян този път намериха място в хартиено издание. Списанието съдържа шестнайсет истории с най-различни стилове, сюжети, герои и всичко. Вероятно това е просто обикновен пример колко богато и разнолико е всичко това, което скромно обединяваме като фантастика. 

Очаквано, сред цялото многообразие някои разкази на мен ми допаднаха повече от други, което не се наемам да съдя дали е заради обективно майсторство, или субективен вкус.

Без да ги сортирам по какъвто и да е признак много харесах например:
  • "Страшни кръвопийци" от Антон Меляков - смехът е благодат!:)
  • "Миноги" от Георги Янакиев - много стилна и красива североизточна приказка за страховити същества, смело момиче, жертви и спотаен ужас. 
  • "Когато Иван Петров Ставрев намери машината на времето" от Йордан Колев - симпатично и весело, изненадващият финал също е много як.:)
  • "Най-ценното във Вселената" от Цветан Мънгов - весела история, която ми напомни по нещо на Шекли и неговия "Специалист". Чудесен пример за съвременна европейска фантастика - забавна, смислена и понякога иронична.:) 
Разбира се, останалите разкази ("Аве", "Отрязах момент и той падна на пода", "Подсладителят", "Душа", "Последен спомен", "Станция „Омега“, "Аптека", "Каменните цветя", "Буца слънце", "Пътят напред", "Плъховете на Космоса", "Избраният") също са много интересни и се надявам всеки от тях да стигне до читателя, на когото ще въздейства най-пълноценно.

А традицията в този конкурс да се дава сцена на всякакви автори, независимо прохождащи или по-утвърдени, явно продължава да има смисъл и предоставя прекрасната възможност за читателите да се наслаждаваме на оригинална българска фантастика. 

Успех на всички автори и до нови читателски срещи с произведенията ви! Продължавайте да пишете, на публиката е толкова приятно да ви чете!:)

Зад втория линк освен информация за броя ще откриете и кратка читателска анкета, в която можете да нанесете предпочитанията си за това дали да има още хартиени броеве, абонаменти, как, кога, за колко и т.н. Любопитно е.:)

Пролетен Панаир на Книгата пред НДК

Един различен прочит на „Нора Уебстър“

Усмихвам се, още докато мисля как ще започна да пиша тази публикация, защото знам, че ревюто ми за нея ще е различно от повечето отзиви, които сте чели за романа „Нора Уебстър“ на Колъм Тойбин. Много хора бяха сигурни, че ще харесам книгата, а след като я прочетох, попаднах на ревюта, които нямат нищо общо с това как аз възприех историята. Не непременно зле, не непременно добре. Може би най-точната дума е раздразнение.

Ще започна с това, че Колъм Тойбин е великолепен автор и не вярвам да е по силите му да напише слаба и невъздействаща книга. Притежава умението да разказва както чрез сюжета, така чрез неизказаното; както с помощта на светлината, така и с помощта на сянката. Майстор! Сигурна съм, че за повечето хора „Нора Уебстър“ е толкова впечатляващо произведение, защото (може би) повечето не са изпитвали тази ситуация в собствения си живот. Аз обаче съм. Нямаше как да не откривам паралелите в живота, мислите и поведението на Нора с тези на друг, реален човек. От такава гледна точка трябва да ви споделя, че романът е едновременно абсолютно правдоподобен, но и съвършено нереалистичен.

Всеки страда различно. Когато Нора Уебстър губи мъжа си след продължително болнично лечение, депресията се просмуква във всяка клетка на тялото ѝ. Тойбин не назовава нищо с конкретни имена, но цялостното поведение на Нора крещи „дълбок емоционален срив“. Както обаче става винаги в живота, задълженията и отговорностите продължават да въртят света, особено когато имаш четири деца, както Нора. Затворена в себе си, обсебена от спомени по загубения живот, Нора функционира ефективно по отношение на битовизмите, но остава абсолютно апатична към неща, които биха изисквали от нея да вложи емоционална енергия. Разбирам го, но в същото време прочетох половината книга с толкова силно усещане на раздразнение към тази героиня. Колъм Тойбин е извадил на преден план само кървящата рана от загубата, но поднесена като ледено дихание, което те кара да настръхваш. Причината да ненавиждам образа на Нора от първите години след загубата на съпруга ѝ е, че ЗНАМ, че тя може да се справи по-добре – не знам защо авторът не го е признал.

Абсолютната измислица в книгата са десетките хора, които изграждат мрежа от внимание към Нора и нейните деца – от лелята и чичото, които плащат за всичко, през работодателите ѝ та чак до новите ѝ приятели. Всички са обединени в целта си да спасят Нора от нея самата. Знаете ли обаче какво се случва на хората, които страдат от депресия? Нищо от тези неща. Никой не плаща за образованието на децата им, не им носи подаръци, не ги гледа уикенда вкъщи, не им устройва вечери, не им предлага работа, не ги запознава с учителки по пиано. Чак ми е смешно… Това, което се случва, е точно обратното – не остава никой и никой не се вълнува от теб. Особено ако си като Нора, която изглежда толкова претръпнала от мъка, че можеш да я бодеш с игли и няма да усети. В нито един момент не почувствах тя да се събуди от този унес. Представям си я като героиня в стар филм, която стои на подиум, а зад нея се сменят декори и хора, но тя е устремила поглед в една точка и никога не го измества.

В анотацията пише, че другите проявяват „клюкарско любопитство“, а не „автентична човешка загирженост“. „Другите“ в случая са всички, освен Нора, включително собственото ѝ семейство. Повечето хора, които са чели книгата, май са съгласни с това твърдение. Аз, разбира се, не съм. Защото „другите“ се справят сами за себе си, особено децата на Нора, които, честно казано, се оказват лишени и от двамата си родители – единият починал, другият емоционално отсъстващ. Знам, че някои ще се поблазнят да ми обясняват как човек не може да противодейства на мъката; как Нора всъщност е изключително свързана с децата си и живее заради тях. Едното не изключва другото: да, Нора обича децата си, но се справя трагично зле с това да им бъде опора.
Другите „други“ – роднини, приятели и съседи – колкото и да е лицемерно вниманието, което даряват, то все пак се оказва спасителният пояс.

Накрая ще кажа, че има нещо, което много ми допадна като идея от книгата, а именно – музикалните събирания, в които всеки носи плочи и представя свои любими композитори и произведения. Откакто го прочетох, не спирам да мисля за начин как да го приложа и в нашето ежедневие.

Героинята Нора Уебстър е създаден до съвършенство образ на жената в депресия, но само в тази част, която по принцип остава невидима за другите. Това, което този път е убягнало на Колъм Тойбин и няма как да знае е, че една жена може да носи този товар и в същото време да се извиси над самата себе си. Не след време, не след вмешателство, а пaралелно.

Дево̀ра

Кметът на Кастърбридж

Никога не съм се влюбвала в известна личност заради външния вид, но питайте ме дали не съм се влюбвала в непознат човек заради ума и таланта му! Тогава ще ви дам две имена на хора, с които, представям си, бих могла да общувам по съвсем различен от конвенционалния начин – думите просто ще обличат енергията. Един от тези хора е Томас Харди. Ако за някои автори казват, че са „познавачи на човешката душа“, то Харди е познавач на човешката психика, което го прави несравним като автор и най-вероятно – блестящ събеседник не само за времето си, но и към днешна дата, ако имахме щастието да бъде наш съвременник.

Кметът на Кастърбридж“ има разтърсващо начало, което дава толкова силна заявка за това как ще се разгърне историята, че човек не може да допусне един автор да успее да се справи блестящо с толкова непосилна за повечето задача. Но произведенията на Харди са толкова… негови! Да четеш Томас Харди е като да наблюдаваш отработените, до болка познати движения на майстор, който издухва стъкло, откакто се помни. Харди познава своята „материя“ – човека. Затова пише толкова изкусно за него.

Когато прочетете заглавието на романа, най-вероятно ще си представите, че в него ще се разказва за конкретен човек, но всъщност „Кметът на Кастърбридж“ разказва за двама от героите, имали възможността да се радват на тази позиция, като съдбата им е трагично до хумористично преплетена (както принципно се случва с всички герои на Харди). Сюжетът напомня на танц между главните герои, в който всеки се стреми да надвие другия и така преплетени, те създават определен ритъм, който ги увлича и не им позволява да се откъснат един от друг.

Майкъл Хенчард е ядрото на книгата – противоречив образ, който буди възмущение, съчувствие и дори болезнено съжаление. Мисля си колко красиво и драматично описва Томас Харди истинския човек – никога дявол, никога светец, а съвършена сплав между двете крайности.
В пристъп на пиянска възбуда Хенчард продава жена си и дъщеря си на случаен моряк. Години наред не разбира нищо за съдбата им, но в същото време успява да забогатее и дори да заеме поста на кмет на Кастърбридж. Животът му тече сравнително предвидимо до момента, в който 19 години след раздялата с жена си, той не се изправя очи в очи с нея и дъщеря ѝ Елизабет-Джейн. Воден от чувството си за морален дълг и бащина отговорност, той измисля начин, по който да заживее отново със семейството си, без да губи позициите си в Кастърбридж като уважаван търговец.

Именно търговията е слабото звено за Майкъл Хенчард и когато той наема случайно срещнат млад шотландец да му помага в сметките и сделките, кметът на Кастърбридж подписва и подпечатва своето падение. Интересно е, че на пръв поглед Фарфри няма никаква вина за това – Харди изришно подчертава неговата добронамереност към покровителя му. Дали обаче събитията щяха да се случат по същия начин, ако не Фарфри, а някой друг беше заел тази позиция – не, нямаше.

Майкъл и Фарфри прерастват от непознати в най-съкровени приятели, след което взаимоотношенията им се охлаждат, изострят и съперничеството се настанява трайно и категорично между тях. Несигурността и непреклонността са основните съветници на Майкъл Хенчард, докато Доналд Фарфри минава през живота като кон с капаци, привидно сляп за всичко, което го заобикаля и не попада директно в отправения му към крайната цел взор.

Жените, които допринасят за драматизма на историята, също представят две противоположности като характер, светоусещане и темепрамент. Тъжно ми е да го кажа, но Томас Харди има склонност да подценява нашия пол, макар главните му героини да притежават определени добродетели и да са представени в сравнително благоприятна светлина. Нито една от героините му не провокира автора да я разкрие в толкова детайлни пластове, както той прави с героите си от мъжки пол. Те са или добродетелни и търпеливи, или първични и ексцентрични, или някаква друга комбинация, която се допълва, а не поражда конфликт. Елизабет-Джейн е добродетелна и само чака да получи малко топлина и светлина, за да разцъфти като истински красиво цвете през пролетта. Тя е старателна и всеотдайна, правдива и изпълнена с желание да бъде по-добър вариант на себе си – явно качества, които Харди цени в една жена, защото накрая ги възнаграждава. Но къде е описана гордостта на Елизабет-Джейн, която би била естественото продължение на стремежа ѝ за самоусъвършенстване? Къде са тъмните страни на нейния характер? Защо едно младо момиче, което е жадно за знания и пълни стаята си с книги и атласи, не проявява амбициозност и след като се превръща в омъжена жена?

Лусета, от друга страна, е дарена от Харди с природна интелигентност и изящество по рождение. В нея всичко изглежда естетически съобразено, но под повърхността се крие една необуздана натура. Пламенният и дори авантюристичен нрав на Лусета също закърнява в момента, в който минава под венчилото. Нейните непостоянство и каприз авторът наказва най-сурово, но дали не е съобразил, че самият той съгрешава към тази героиня с това, че не признава правото ѝ да остане вярна на себе си, макар и хаотична и пламенна спрямо всички други.

В заключение искам да споделя с вас, че за първи път си давам сметка за разликата, която играе полът на преводача в превода. Предишната книга на Харди, която прочетох, беше в прекрасен превод на Весела Кацарова. „Кметът на Кастърбридж“ е в прекрасен превод на Христо Кънев. Разлика има не в качеството, защото и двамата намирам за чудесни професионалисти, но разлика има в усещането за текста, за героите и дори за автора. Любопитно и приятно е.

Дево̀ра

The secret life of Bees

Помня, че преди години много харесах екранизацията на „Тайният живот на пчелите“ с участието на цял куп талантливи американски актриси. Не бях чела книгата, но ето, че и нейният ред дойде! Красивото издание на „The secret life of bees“ от Sue Monk Kidd зарадва очите ми, а до някаква степен и душата ми, защото историята е красиво написана, макар доста мрачна.

Лили е момиче на 15-16 години, което живее в безрадостно и монотонно домакинство с баща си. Трагичната смърт на майката на Лили бележи целия досегашен живот на дъщерята. Тя вярвя, че е отнела живота на майка си, когато е била съвсем малко дете. Макар авторката да дава бегла представа за другите събития, случили се в живота ѝ след това, истинската история започва от момента, в който Лили отива заедно с Розалийн, чернокожата помощница на семейството, до града. Розалийн е горда и уверена жена, която не се поколебава да заяви своето присъствие, и то арогантно, пред група бели и агресивни мъже. Оттам събитията се завихрят шеметно бързо – затвор, болница, бягство, пътуване на стоп, къпане в река под лунна светлина и една щастлива случайност под формата на етикет върху буркан за мед.

Интресната част на книгата, поне за мен, започва от момента, в който Лили и Розалийн прекрачват прага на три необикновени чернокожи жени и ни въвеждат в техния ярък свят: ярък като цветове, но и ярък като интензитет на емоциите, които бушуват в гърдите им. Мей, Джун и Огъст (кръстени на пролетно-летните месеци от календара: май, юни и август) са образи, които могат да съществуват само в книга, но въпреки това стават мили и близки на читателя. Огъст е най-голямата сестра, която отглежда пчели и продава мед в достатъчни количества, така че да издържа и да се грижи за двете си по-млади и по-емоционални сестри. Джун е постоянният дъждовен облак в семейството, който хвърля сянка и в най-слънчевите дни. Само тя създава проблеми на Лили, която буквално се настанява в дома им без обяснения и с доста измислени факти. Така и не разбрах какъв беше проблемът да се обяснят още в самото начало, но… авторско решение.

Мей обаче… Цялата книга си заслужава най-вече заради образа на Мей! След загубата на своята близначка, която се самоубива, Мей развива психическо разстройство, което изостря чувствителността ѝ към чуждото страдание до болезнени размери. Мей не може да стане свидетел на смъртта на насекомо, започва да си тананика песен, когато е умерено разстроена, но ако нещо надхвърли границите на нейната емпатична натура, героинята излиза в двора, където сама е съградила стена от камъни, изпъстрена с листчета върху които са изписани имената на хората, към които Мей се чувства съпричастна.

Spoiler alert! Не четете, ако не искате да знаете нещо важно от книгата!

Смъртта на тази героиня е описана толкова поетично, в същото време – в кристална конкретика: ръце, протегнати нагоре, пясък в косата, обувки, отнесени от течението. Тази смърт – очаквана, но разтърсваща, дава нов живот на героите. Метафората за непосилното бреме на страданието, което може да ни затисне толкова силно, че да не можем повече да се изправим на крака, е брилянтно представена чрез Мей. Замисляли ли сте се някога, че ако не приемахме всички ужаси на нашия свят като нещо абстрактно (нормална защитна реакция), то ние всички трябваше да свършим като Мей! Нима можем да живеем с непокътната психика в свят, в който съществуват убийства и насилие?

Харесах книгата на Sue Monk Kidd. Това не означава, че тя няма своите слаби моменти като например прекалено наивистичен поглед над дадени събития. Като се замисля – може би над всички. Борбата за равноправие на чернокожото население в САЩ уж е централна тема, но е разводнена от вплетените религиозни приумици (макар и приятно написани), както и то личните драматични истории на почти всички герои. Главната героиня, ако приемем, че това е Лили, е всъщност до някаква степен антипатична заради егоцентризма си.

Забравих за пчелите! Те са използвани по интересен начин от авторката, за да съгради „скелета“ на романа си, като ги използва от една страна като мистични същества, които се появяват като предзнаменование в стаята на Лили, а от друга страна – разкривайки детайли от живота в кошера, така че да направи съпоставки с живота в розовата къща на сестрите с имена на месеци. Медът, разбира се, е използван в различни ритуали – за успокояване, за боготворене, за помирение.

Давам си сметка, че „The secret life of Bees“ има слабости, които при други обстоятелства (да се разбира – автор и редактор) щяха да са пагубни за романа. Въпреки тези слабости обаче, книгата е приятна, дава много теми за размисъл. В това ревю представих съвсем не всичко, което може да се каже и разкаже за книгата. Останалото оставям да прочетете сами!

Дево̀ра