Планета Читанка

May 25, 2018

Anna Hells' Fantasy placeРазкази от родината

Дмитрий Глуховски

Руската душа е нещо специално, едно такова – необятно, необяснимо, изключително нетрезвено и способно на чудеса от храброст, или от водка, според зависи от ситуацията и наличността, предполагам. Затова и руските автори са едни такива и те – специални хора, с особено чувство за хумор, много концентрирани в действителността си и пишещи изцяло в границите на разбиране на сънародниците си. Или поне така изглежда на един много повърхностен пръв поглед. Не мога да кажа, че съм русофил, но в никакъв случай не съм русофоб. За мен цялата тая работа с изборите на Путин е излишна, просто да го признават за цар и да да се свършва, и без това вероятно е извънземен и само се присмива над ограниченото човешко общество под негово командване, докато чака да го приберат от кораба-майка. Но междувременно Русия се е превърнала с особено гадно местенце за живеене, и то във всяко свое кътче дори и своя огромен мащаб, и напомня на една малко по-различна, но не особено по-приятна вариация на тръмповите щати, които не искам и с крайчеца на окото си да видя. Въобще да управляваш огромна страна е непосилна задача за когото  да е, с изключение може би на канадците, но там така или иначе има повече гори, мечки и сняг, отколкото хора, и предполагам е една идея по-лесно.

Та идеята ми за управлявана от извънземни Русия, като може би едно от най-лесните обяснения за тази откачена многолика нация с адамантиеви черни дробове и пословично прелошо чувство за елегантност (Слънчака, руснаци, рускини, бррр), се споделя и от другаря Глуховски, който намира ключа от бараката на извънземните, крадящи и смазващи под трипръста петичка като за последно братята руси. Така де, доста по-приемливо и някак примамливо звучи невъобразимата корупция да е план за събиране на средства за поправяне на счупени летящи чинии, Газпром да са ексклузивни партньори на Ада ЕООД, а Путин да опложда сестрите колхознички в сънищата им за повишаване на раждаемостта и преодоляване на биологичните ефекти на етиловия алкохол върху мъжките полови органи и сиви клетки. Къде-къде по-успокоително идва всяка църква да е совалка на предрешени като хора хитинести и пипалести промивачи на мозъци, водката да съдържа наноботи за свръх издръжливост на нищета и бедност, а силиконът да е вече в главите на партньорките – кукли, с които да може и да се води някакъв лек разговор за находищата на медна руда или предимствата на чернозема за развитие на хвойнови култури, докато задоволяват базисни нужди.

Не знам кое е по-зловещо: детайлно и обективно – безчувствено описаната действителност на най-близкия ни изток, скрита зад извънземни антенки и дяволски рогца, или суровото чувство за хумор, намиращо твърде добри обяснения и за най-голямата нередност, обезмисляща живота на милиони. Пред вас се е ширнала цяла обездушена нация, и то гигантска такава, пред която сме като жалки миньони, работещи в просто смешни мащаби и в краденето, и в методичното оскотяване и анихилиране на тези с по-малко късмет и повече съвест. Глуховски вкарва в картинката и бързичка война, и технологичен бунт с екселска таблица, и телевизионно не-предаване на първия конктакт с чужда цивилизация, и заразяването на цяла планета от един използван презерватив и бутилка водка, и още купчина абсурди, на които ще реагирате с едно смутено-усмихнато Руснаци! и многозначително поклащане на глава. Защото пред някои неща винаги ще се чувстваме малки, и ако САЩ са достатъчно далече, за да се присмиваме с пълен глас на нечие русо кече и ярко оранжева кожа, то на другаря с вледеняващ поглед, обещаващ на целия свят един изпълнен със звънливо пищене Гулаг, някак не върви да му размахваме юмрук в лицето. Зад гърба може, ама тихичко, бързо и в ъгъла. Руснаците си имат извънземен цар, все пак, кой като тях. Питайте товариш Глуховски, той знае как ще свърши тази история, някъде там в метрото…

May 24, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоФабиан. Историята на един моралист - Ерих Кестнер

Днес една случайно срещната приятелка ми каза, че ще й бъде интересно какво ще ми е впечатлението щом дочета "Фабиан". И това е любопитно не заради мен, а защото книгата е такава, особена.

Това не е Ерих Кестнер от детските му романи. Не е и забавният титан на хумора от "Трима мъже в снега". Този роман е написан съвсем малко по-късно, но вече и времената, и писателят са други. През 1931-ва в Германия кризата набира скорост, икономика, нрави, семейства се рушат, а гвардията от безработни никога не е вещаела нещо добро. На този фон проследяваме съдбата на един любим за автора персонаж - млад доктор по крайно непрактична за онзи момент специалност като рекламата, който още в зората на трийсетте успява да съчетае аскетичното си оцеляване с донякъде романтичен морал. Но докъде ще го доведе всичко това?

Фабиан е странен характер с още заплетени от финиша на младостта решения и преценки. Романтизмът не прощава не само на него, макар повечето пъти той да успява да се справя с несгодите с характерния остър и безкомпромисен хумор. Но с правдата, жените, политиката, държавното управление и въобще всички други неща, за които се палят мъжете след третата чаша, виж, там се взима на сериозно и си носи всичките последици от това.

Вкусът е като от "Тримата другари" на Ремарк. На завърнали се от фронта интелектуалци, които се мъчат да оцеляват в цивилния живот, докато заглушават с пиене алармите на собствения си морал. Да, има необикновена млада жена, която героят да спечели и изгуби, близък другар, безработица, вишновка. Трябва да проверя дали и на други хора им прави впечатление колко си приличат всъщност Ремарк и Кестнер. И съвсем между другото - "Фабиан" е една от книгите, които са горени пред Берлинския университет от нацистите само няколко години след издаването й.

Положително най-подходящата възраст за четене на книгата е след края на двайсетте и преди началото на четирисетте. Тогава ще има най-много неща, които да откриете за себе си в характера и преживелиците на Фабиан. Особено днес, пък макар и засега да няма икономическа криза. Отлагането на брака, разменянето на младостта и морала срещу други ценности. Издигането в кариерата или жертването й за нещо друго. Изтичащото през пръстите време.

Може и да е само в моето око, но в този малко по-късен Ерих Кестнер като че ли се забелязва пръв полъх от нещастните му старини. А може би всичко е могло да бъде и другояче...

Тази корица не е нещо особено, но българската е направо потресаваща.

- Разумните няма да дойдат на власт - каза Фабиан, - а още по-малко справедливите.
***
- Истински позор е - подхвана той след известно време. - Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли още не. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.
- Но нали ти си имаш Леда!
- И което ме възмущава особено - продължи Лабуде, - такъв един тип си има собствено, лично свое дете.
***
Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И всъщност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.
***
За нацистите:
- Окъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?
- В световната история винаги е било така - каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.
- Да, точно тъй изглежда световната история от началото, та до края си! - извика Фабиан. - Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.
- Ти не си патриот - заяви Венцкат.
- А ти пък си тъп като говедо - извика Фабиан. - Това е още по-жалко.

May 19, 2018

THE DARK CORNERПоследната Бройка от Нощно Острие



Това, скъпи мои, е най-най последната бройка от петия ми сборник Нощно Острие. Мина една година, и тиража е вече нулиран :) Единственият начин да се сдобиете с нея е като участвате в томболата, за която бях ви споменал по-рано - един от първите 100 души, рейтнал предишния ми сборник "Априлска Жътва" в Гудрийдс на този линк, ще спечели това Нощно Острие. Туйто от мене :P

May 18, 2018

Anna Hells' Fantasy placeДжонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.

May 14, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНевестата на змея

Влада Урошевич

За тези от вас, които си спомнят Измислици-премислици с бате Влади само с добро, въпреки наивистичните декори и вероятно малко съмнителните актьорски умения, за които естествено не ни е пукало на онези крехки години, ето ви едно малко пътуване във времето, комбинация между Приказка за Стоедин и Трубадур, с онова малко по-различаващо се, но балканско чувство за хумор и приказен сарказъм, плюс много екшън и забележки за реалността ни, онази грозната, естествено случващата се. Книжката е различна, особена и интелигентна, което не ѝ пречи да е страшно забавна, динамична и откачена на моменти, сдъвкваща приказката и изплюваща я в съвременнността в изключително добро съчетание между ърбън и легендарно фентъзи.

В едно село, някъде на Балканите, един напет змей отвлича местна девойка, и всички са покрусени, защото това балканджийките не се дават лесно на поробители, или ще се бият, или ще умрат, но ще си запазят цветето непокътнато и душата чиста за небесните чертози. Затова и когато братът на девойката тръгва да спасява сестрицата си, повечето му съселяни са на мнение, че в най-добрия случай ще го играе млад гробар, а не юнак – змейоубиец. Само че туй добрата балканска мая си казва думата, и с помощта на няколко спасени по пътя животинки, които стават верни приятели на героя ни, местата бързо се обръщат и късметът изглежда по-възможен. Ако си мислите, че приключение не може да се води само с въръжение от един бинокъл, много мъдър плъх с обсесия към алхимията и тежките стародревни четива, и една оса с активен зъзкащ характер и апетит за медени изходни продукти – то грешите.

И разбойници може да се победят, и харамии да се избегнат, и странни кръчмари и позабравени герои с неистово желание да открият философския камък могат да се погодят, включително и да се поомаят цяла купчина свръхестествени жени с особено съблазнителни форми, щото тука не е историята за невинното овчарче и царската девича дъщеря. И най-вече може да се мине през митницата на Ктхулу и вечните готини и неособено облечени митничарки, и да се стигне до нашата, Долната земя, където стрийптийз клубове, цигани и мутри са го окупирали както… ами, както си е. Боевете в горните земи омайни и долните реалмии на ежедневността са еднакво впечатляващи, а включващите се свръхестествени същества могат да накарат не едно чене да увисне в обожание пред безумието, развиващо се току пред очите ви. Героите са откачени в най-добрия смисъл на думата, с огромно чувство за самоирония и торби със страхотни истории за минало неслучило се, но толкова някак познато.

На ръба между приказката и добрия исторически роман, Невестата на змея е едно предизвикателство към любителите на неизменно хубавите книги, които имат една основна цел – да забавляват и усмихват, носейки спомени и мисли, от които ти става топло и искаш още. За съжаление Влада Урошевич не е написал допълнително нищо подобно, поне все още, и гладът за добре прекарано книжно време ще ви обхване почти неутешимо и незабавно след последната страница. Ама си заслужава, пък, кога ще попаднете друг път на страхотен македонски фентъзист, я.

 

May 10, 2018

Сборище на ТрубадуриИзвън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс

„Инверсии“ от Иън М. Банкс

 

 

Валентин Д. Иванов

Извън Културата: Инверсии

за романа на Иън Банкс

 

 

Любимият ми епизод (а също и на Патрик Стюарт) от телевизионния серия „Звездният път: Следващото поколение“ (Stat Trek: The Next Generation) се казва „Вътрешната светлина“ (The Inner Light). Почти цялото действие в него се развива извън командната зала на „Ентърпрайз“ и Пикард изживява друг живот, на друга планета, в напълно различен контекст. Това е чудесен похват, когато сценаристите или писателите искат да предложат на зрителите или читателите си нов поглед към някой добре познат герой или добре познат свят – трансформация, нова и необичайна гледна точка, нестандартен ъгъл.

За единадесетте години преди да се появи „Инверсии“ (1998 г.), Банкс написва пет романа и пуска един сборник с разкази и новели за света на Културата. За съжаление вече не можем да го попитаме, но може да предположим, че и той – като сценаристите на Старт Трек – са изпитали нужда от свеж поглед към своята любима пангалактическата свръх-цивилизация. В едно свое интервю Банкс казва, че се е опитал да напише „роман за Културата, който не е роман за Културата“. И според мен е успял.

Строго погледнато, пред нас е криминална история, разказана в антуража на чужда планета, сравнима по социално и технологично развитие с нашето Средновековие. Сравненията с „Игра на тронове“ са очевидни – има безмилостна борба за власт, шпионаж и тайнствени убийци. Но има и нещо повече – пред очите на местните жители, които не са чували за Културата и от чието име се води повествованието (Банкс не без успех използва този подход и в други свои книги), се случват чудеса. За средновековните хора те са норма, но за читателя, запознат с мнението на Артър С. Кларк (Arthur C. Clarke), че чудесата са неотличими от достатъчно развита технология, тези сцени за лесно разбираемподсказване, че ставаме свидетели на операция на отдела Специални обстоятелства (Special Circumstances), евфемизъм, който най-лесно можем да обясним с друг евфемизъм – този за „биещото сърце на Културата“.

 

*  *  *

Трудно е да се каже повече за романа, без да се разкрият сюжетните изненади, затова ще го направя непряко. Не съм първият читател, който намира паралели между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Най-очевидната прилика, разбира с,е е в тематиката на двете произведения – става дума за взаимодействието между две цивилизации на различни етапи от тяхното развитие. Това е популярна тема във фантастиката – достатъчно е да си спомним основната директива (Prime directive) от „Звездния път“ и безбройните епизоди, в които тя сякаш съществува само за да бъде нарушена. В света на Пладнето братя Стругацки дефинират обратното правило, създавайки Комкон и институцията на прогресорите. В дилогията „Звездите – студени играчки“ Сергей Лукяненко пък се опитва да обори концепцията на Стругацки за помощта и сътрудничеството между цивилизациите. А Дейвид Брин (David Brin) описва в цяла поредица романи за света на Ъплифта (Uplift) своите идеи как сътрудничеството между цивилизациите може да обхване дори биологичната еволюция. Едва ли писателите фантасти са разработили всички аспекти на взаимодействието между напредналите и изостаналите цивилизации (с цялата условност на това деление) и аз не целя тук да бъда изчерпателен. Вмешателство или не (и оправдано ли е то) – това е въпросът.

Вторият паралел между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“ е конфликтът, който подобно взаимодействие поражда. То не оставя без последствия „напредналите“ цивилизации. Стругацки нахвърлят из текста на романа си много споменавания за прогресори, които са се опитали да сеят добро с огън и меч, а и главният герой Дон Румата е изправен пред дилемата дали да не направи същото, когато животът на любимата му е застрашен. И напредналите, и изостаналите вървят по едно и също анизотропно шосе на историята. То криволичи по дълбоки дефилета и изненади дебнат зад всеки завой. Интересно е, че между двете книги има почти пряко съответствие в сцените на конфронтацията и насилието. Наистина – единият от героите на Банкс е жена и заплахата е сексуална, но за една жена това може да бъде „по-страшно от смърт“ и ефектът дори е по-силен. Все пак държа да отбележа, че за читател, запознат с мощта на Културата, заплахата никога не е истинска докрай. Ако сте чели другите книги от поредицата на шотландеца, сигурно имате ясна представа с колко много степени технологията на неговата свръхцивилизация надминава земното Средновековие. По друг начин стоят нещата с втория главен герой в „Инверсии“, което си е самоналожил ограничение технологично да съответства на местното ниво. Но и той е тренирал тялото си до състояние, недостъпно за хората от планетата.

Трета обща тема е механизмът на взаимодействие на Културата или на комунистическото човечество с „младите“ цивилизации. Според откровението на Борис Стругацки за ненаписания роман „Бялата дама“ ядрото на Островната империя (цивилизация на планетата Саракш, описана за пръв път в „Обитаемият остров“) се състои от три кръга. Вътрешният е безопасно и светло място на творчество и свобода, почти пълен аналог на света, от който произхожда Максим Камерер. Вторият кръг се обитава от обикновените хора, не много по-различни от нас. А третият е населен с шлаката на обществото – убийци, насилници, зверове и уроди. Именно те пазят Империята от външни заплахи. В постепенната деконструкция на своята утопия Стругацки провеждат известни паралели между Човечеството и Островната империя, разкривайки в по-късните си книги „тъмната страна“ на прогресорството.

Аналог в Културата е отделът за специални операции, назован с многозначителното име Специални обстоятелства. По думите на героиня от друг роман на Банкс – работата в този отдел е единствената, която има значение; всичко останало в Културата е сведено до игра без последствия – няма борба за ресурси или пари, човек е свободен за избере да се забавлява или да се труди без ограничения.

 

*  *  *

Далече съм от мисълта, че Банкс пише fan-fiction на Стругацки. Сигурен съм, че той по независим начин е стигнал до същите теми и проблеми. Ако светът на Пладнето е опит за описание на социалистическа утопия, то Културата и заедно с нея Стар Трек и дори неговата неотдавнашна полусериозна пародия „Орвил“ (Orville; невероятно е, че тази серия върви по ултраконсервативния телевизионен канал Fox) са опит да се изгради утопия, израснала от капиталиситческата системаq след като ограничението в ресурсите и средствата е отпаднало поради напредъка в технологическия прогрес. Доколко изобщо е уместно да се прилагат съвременните политически разграничения към едно такова общество на надживяната нужда (post-scarcity), е друг въпрос.

Накрая, но не на последно място, искам да подчертая, че двамата герои на Банкс, също като Антон от „Трудно е да бъдеш бог“, излизат променени от срещата с реалното средновековие. Прогресорската мисия на Културата успява само наполовина, но неосъзнатата „прогресорска“ мисия на средновековната цивилизация да научи на нещо представителите на Културата успява напълно. Държа да подчертая, че е изпълнен един от водещите ми критерии за добра литература – има еволюция на героите.

От художествена гледна точка книгата ми се стори безупречна. Четох я в оригинал и честно си признавам, че ме затрудни – авторът произхожда от островите и езикът му е богат, но в същото време е стегнат и повествованието е фокусирано.

Горещо препоръчвам „Инверсии“. Книгата е увлекателна космическа опера във фентъзиен антураж, която при това има послание и предлага богат материал за размисъл. В по-широк контекст – в жанра тя заема ключово място, на което се пресичат много идейни спорове и по един или друг начин едва ли ще остави читателите си равнодушни.

 

4-7.03.2018, Паранал, Чили

 


Валентин ИвановВалентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.

May 09, 2018

Anna Hells' Fantasy placeАнгелите нямат криле

Валентин Попов – Вотан

След сборниците посветени на хелоуински нощи, парчета изстинал мрак и пътеки между измеренията на не-реалността, в ръцете ви е последната компилация ужас, излязъл изпод перото – или клавиатурата на Валентин Попов – Вотан. И възторжената възходяща линия на качество, изразяващо се в  пълноценност на героите, оригиналност на сюжетите и непредвидимост на туистовете, тук е повече от осезаема. Когато хорърът ти носи онова специфично задоволство от добре разказания и облечен в тежките лепкави дрехи на писъците страх човешки, ех…

Двадесет и четири ръце се протягат към сърцето ви, и го смачкват в хватката на безмълвния вик, онзи, който бива погълнат от векове атавистични инстинкти да не се навлече злото върху цялото племе. Ноктите на вашето унищожение могат да имат практически всякакъв източник – обсебените ви от нечисти сили собствени наследници, клошарите – пътешественици между измеренията, тотемните животни на един погубен древен народ, прокълнатата душа – предателка на своите или призрака на възмездието, ако и същият да е на заклет насилник, щото понякога справедливостта намира странни начини да достигне жертвите си.

Трупоядни таласъми, кръвожадни самодиви, острозъби русалки, човекоядни бебе-зомбита, немъртви вещици със задължителни зеленооки котки – изборът от средство за унищожение, или спасение, според гледната точка, е повече от богат. Спасителите в интерес на истината рядко идват навреме, ако въобще дойдат. Ако нещата започнат да стават неприятни до степен на гнусни с много крещене – вероятността да се подобрят вече не съществува. Независимо дали сте в дълбините на ада, в дивите джунгли на пропаднала държавица или някъде в бъдещето на подобие на планетата ни, изходът все така се мержелее толкова близък, а всъщност недостижим.

Богове, кралици, твърде жизнена природа или хора с прикрита зад маски безчовечност, а може и обратното – такива, които гордо я веят пред уж по-нисшите в ролята на жертви – можете да избирате своя палач, но не и да бягате от ролята на жертвен агнец. Толкова начини да умреш, да убиеш, да прегрешиш, да измамиш съдбата и нейната равновесна природа. Брилянтно описани пътешествия отвъд и встрани от живота, от смъртта, от реалността. Почти легенди, почти градски слухове, но някак звънящи вярно на вътрешното аз, знаещо най-добре къде страхът живее. Позволете си едно пътуване към себе си и всичко, от което някога в частица от душата си сте били поне за секунди в някой сън от ранни зори.

May 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeИгуаната

Алберто Васкес – Фигероа

Някои книги е трудно да се обясни защо са написани, имайки предвид колко болка, злоба и разочарование излитат от редовете им, уцелвайки неподготвените си читатели дълбоко в сърцата. Игуаната е такава книга – ода за ненавистта, различността, жестокостта. Липсата на емпатия, липсата на човещина, липсата на всичко, заради което човешкият ни вид може би е пощаден от висшите цивилизации, ако вярвате в тия работи. Поглед в ума на един интелегентен сериен убиец и насилник, който просто е създаден такъв от обществото…или се е родил такъв, зависи от гледната точка, но не че има значение – ръката на смъртта идва така или иначе винаги ненавременно в живота на жертвите.

Очаква ви хорър роман, с много насилие, обичайно непредизвикано, детайлно описани убийства на животни, хора, същности. Насилие във всяка една форма, сексуално, ментално, осакатяващо. В центъра е неговия извършител – Игуаната. Обезобразен по рождение, с неясни малформации, отгледан на кораби като най-нисша форма на почти безплатен труд. Без идея за родителите, без приятели, без близки под каквато и да е форма, дори и платената такава. Във времена на необразована религиозност и повсеместна тъпота различният бива ползван докато диша, тъй като явно е превъплъщение на злото. Мнозина се опитват да затрият странното създание, но черният гологан трудно се губи, както сами ще проследите в изключително нерадващата се на добър финал история. И ето, че чудовището е създадено, и след беззащитните животни, идва ред на хората, които според тъжната хладина на иначе блястящия му ум, за който на никой не му пука, е време да си платят.

Игуаната се установява на самотен остров, където причаква или примамва странстващи кораби, които потопява с доста креативни и лишени от капчица емпатия начини, прочиствайки екипажите им почти до крак, освен някой и друг уж късметлия, успял да се докопа до сушата, само за да попадне в най-злокобното робство на изпълнен с чиста жестокост и креативност ум. И мъже, и жени ги чака една съдба – да служат за удобство, даже не за развлечение, а просто за по-лесна организация на дните на зловещия им господар. А спасението никога не идва, тъй като пред блестящия, ако и болен мозък на властелина на игуаните рядко може някой да се опълчи безнаказано.

Дали ще намерите логика в мисленето и действията на човек, отхвърлян цял живот от обществото и открил възможност да си върне поне малко на човешкия вид, или дали ще осъдите жертвите, заради техните слабости и прегрешения, някак удобно пасващи на намерилото ги неочаквано чудовищно наказание – това предполагам е въпрос на личното ви удовлетворение от човешкия вид като цяло. Можете да останете само с визията за усетилия се в сила и мощ Квазимодо, който изнасилва, осакатява, убива и оцелява върху планини от трупове. Правилен отговор няма, само оценка за това докъде се простира търпимостта ви към различното, грозното и безразсъдното. Не се притеснявайте, отговорите няма да ви харесат при всички условия.

May 03, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоАнтарктида - студеният юг - Христо Пимпирев

Христо Пимпирев е лицето на българските експедиции до Антарктида. В тази книга той е разказал за континента и първите му откриватели, както и за първите 25 български експедиции до нашата база на остров Ливингстън. Книгата е наистина луксозно издание в голям формат, твърди корици и плътни гланцирани страници с великолепни фотографии от българските следи из студения юг. За трудното начало на ентусиастите, за безкористната помощ от страна на съседите, за какви ли не открития и перипетии в борбата с природата, даже и за един пингвин на име Гошо.

Много българи са имали шанса да видят лично суровата красота на Антарктика, сред тях учени, политици, фотографи. Благодарение на последните и текста на Пимпирев и ние простосмъртните можем да придобием поне бегла представа за това колко различна може да бъде природата на същата тази планета. От първа ръка ще научите за животните, планините, върховете, снеговете и ледовете, за базите и постиженията на другите държави, за ожесточената надпревара до полюса и съдбите на първите изследователи, за трудностите и жертвите. 

Знаете ли, че средно Антарктида е най-високият континент от всички? Или че някога през палеозоя част от нея се е намирала на екватора? А че е по-голяма по площ от Европа? А че температурите там приличат на тези на Марс?:)

Много приятна книга, която основно се разглежда и по-малко се чете. Вероятно това също помага възприемането й да бъде толкова емоционално и на всички да ни се приисква още повече някой ден лично да видим всичко това.


May 02, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоДомашна бира? Това е лесно! - Авторски колектив

Малко е необичайно, но следващите няколко книги, които ще се появят в този блог, не са художествени. Любопитни и крайно интересни неща има във всички тях, защото засягат някое от моите хобита.

"Домашна бира? Това е лесно!" е второ издание на оригиналната книга от Асоциацията на Домашните Пивовари в Българиа (АДПБ). Както вероятно знаете, през последните години в България има разцвет, а може би и ренесанс, на домашното пивоварство. Защо ренесанс ли? Защото хората варят и пият бира от хиляди години, а вероятно само през последните сто или двеста тази функция е била иззета от фабриките. Преди това всеки се е справял както може в домашни условия. В развития свят варенето на бира вкъщи си е съвсем обичайно занимание, както приготвянето на зимнина. Дори Барак Обама беше варил в Белия дом.:) Домашната бира съдържа всички полезни вещества, които са отнети от купешката, за да я направят по-трайна, а най-приятното е, че домашната можеш да си я направиш точно каквато ти харесва. Морето от бири от тип лагер в България е в състояние да удави всяка жажда за нещо по-различно. Е, край с това, тук вече ще се пие ейл!

Както и да е, да се върнем на книгата. Тя представлява кратичък, но много подробен и изчерпателен практически наръчник как да си направиш бира вкъщи. Има инструкции, биохимични обяснения, картинки, таблици и дори рецепти на най-популярните видове бири. Асоциацията си има и форум, където любезно обясняват на всеки кое как става, а пък от електронния им магазин може да се набавят всички съставки, които в крайна сметка не са и толкова много - малц, хмел и дрожди, а вода ще си налеете от чешмата.:)

Много полезна книжка, която се надявам да насърчи още хора да се престрашат да се пробват в домашното пивоварство. Лесно е, а е и много приятно! 

May 01, 2018

Сборище на ТрубадуриСъдба от Шиничи Хоши (ревю)

Шиничи Хоши

 

 

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

Диана Петрова

Съдба от Шиничи Хоши

ревю

 

„Съдба“ е един малък сборник с разкази, включен в легендарната пордица „Библиотека галактика“. Това, според собственото ми проучване, е за съжаление и едниствената книга на Шиничи Хоши, издадена у нас. (Хей, издателите!!) Авторът е представител на следвоенното поколение японски писатели-фантасти и често е определян като един от най-ярките сред тях.  Няколко любопитни факта:[1]

  • Хоши означава „звезда“ на японски. Името на автора не е псевдоним, макар често да е смятано за такъв, предвид тематиката на творбите му.
  • В своята 26-годишна кариера Хоши е написал 1001 кратки разказа, както твърди в знак на уважение към Приказки от хиляда и една нощ.
  • Хоши е автор и на няколко романа.
  • През 1979 г. стартира конкурсът за кратки разкази Shinichi Hoshi. Всяка година хиляди амбициозни писатели изпращат творбите си; Хоши избира победителите до 1996 г., една година преди да почине.
  • Дружеството на японските писателите на научна фантастика, на което той е един от 11-те основатели и първи председател, го удостоява посмъртно с награда за цялостен принос през 1998 г.

 

Корица на СъдбаСъдба – Шиничи Хоши

 

В сборника „Съдба“ сюжетно разказите са подчинени на познати на пръв поглед теми: хора летят към звезди и непознати планети, извънземни кацат на Земята, нови научни открития, препратки към миналото, постапокалиптични картини. Но онова, което ги отличава от подобни класически разкази, е най-вече сарказмът, индиректното осмиване, подигравката над глупостта, алчността, себелюбието, както и тихата тъга по изгубени или по възможността да бъдат изгубени чисто човешки черти, преживявания и съпреживявания. Не очаквайте обаче някакъв бурен смях. Повествованията са изтъкани по онзи фин, някак  типично „японски“ начин и след прочит остава смесеното чувство на иронизиране, лека скръб и порив към осмисляне. Всеки един от разказите в сборника носи своя оригинална идея и със сигурност би могъл да бъде доразработен, разширен, сюжетните линии да бъдат продължени, да бъдат вкарани нови, да бъде дописан до новела или роман, но… не е. Авторът е избрал друго решение. Неслучайно творбите на Хоши се определят като „хайку“-то на японската научна фантастика. И това не се дължи само и единствено на кратката им форма. Защото хайку е не просто тристишие, хайку всъщност е една концентрирана интелектуална заигравка. Никак, ама никак не е лесно в три реда и определен брой срички да бъде предадено същественото. Едно от най-кратките, но и най-точни определения за хайку е „моментна снимка“. И както всеки зрител би видял сам детайлите в една снимка, така следва те да бъдат видяни и в хайку поезията. Ето защо една много голяма част от внушенията са косвени, неописани със слова, подразбиращи се от основните използвани думи и абсолютно освободени от авторов егоцентризъм. Точно такъв „концентрат“ са и разказите на Хоши. Без излишна словесност, без директни авторови оценки, без формулирани изводи. В голяма част от разказите дори не стигаме до там да научим имената на героите. Те са просто действащи лица, служещи за представяне на основната идея. И от друга страна – огромна доза окарикатуряване. И както в хайку – читателят е оставен сам да „дописва“. Може да спре до там, където свършва разказът, и просто да се наслади на сюжета. Но може и да продължи и да потърси по-дълбокия смисъл, маскиран зад смешното и гротеската.

Съвсем умишлено не бих искала да правя „анализ“, на всеки разказ поотделно, защото смятам, че ще лиша бъдещите читатели от част от удоволствието, което биха им донесли. Ще спомена само, че в сборника са включени двадесет и седем кратки разказа. Редът им в книгата е подчинен на сюжетен принцип. По няколко разказа, в които са разработени варианти, всеки носещ различен замисъл, свързани тематично с посещение на нов свят, среща на земляните с друга цивилизация, роботи, „умни“ машини, космически капани, един разказ, описващ нов свят, след разрушението на стария, разкази, касаещи емоциите като еманация на човешката същностq и за финал – моя любим разказ, третиращ идеята за надеждата.

Разказите на Хоши са и един чудесен „курс по творческо писане“. Защото всички се учим от големите, от най-добрите. Ако искате примери за това как се пише кратка и „ударна“ (пък при това и забавна) фантастика, прочетете сборника „Съдба“.

Ако не Ви се пише, а само Ви се чете, ако сте фенове на класическата фантастика, ако сега се запознавате с този жанр, или пък просто Ви се иска нещо хем сладко, хем дълбоко- прочете тази малка книжка. И си спомнете старата максима: малкото е повече.

 

миниатюри
сияят в съдбовен шарж
с шиничи хоши

 

Диана Петрова

 


[1] Източник: The Hoshi Library
http://shinichihoshi.com/

Anna Hells' Fantasy placeМагии, дракони и националната лотария – само я миришем…

Едно от личните ми открития покрай сборниците с инди скъпоценности Бляскавите светове бе странния Дейв Хигинс – средно начинаещ фокусник с огромно чувство за хумор, получило своят правилен изблик в настоящата трилогия, иронизираща безсрамно и отчайващо блястящо фентъзито, игрите и лотарийните търкалки на късмета. Да, едновременно. Брилянтно, нали?

Представете си свят, в който при раждането родителите ви избират статусите, все едно създават своя любим рпг герой – със все сила, издръжливост, интелект, късмет и разни необясними неща в сянка. Което би било чудесна идея за всеки амбициозен човек, който иска децата му да постигнат повече в дадена кариера, и ги предназначи за учени, магьосници или войници. Но ако въпросните детеродни субекти са със завидната професия селски или градски – според работното място – идиот,  вероятно десето поколение, и в съответното селение вече някак са открили търкалките на късмета – къде мислите, че отиват всички точки за разпределение за изтърсачето? Да, на късмет, останалото автоматично се наглася на минимум, за да не се получи все пак тъпоумен безмускулен плужек. Ама – забележете говорим за семейство от селски идиоти, на които не им хрумва детето да купува талоните, че да ползват късмета му, и цялата им брилянтна идея отива на вятъра. Така се получава трио глупаци, единият с огромна сила, вторият с огромна харизма, третият с нечовешки късмет, което едва оцелява и се измъква от космически количества бой и класически изтезания.

Всичко върви все така безумно до момента, в който хлапето с късмета научава за разни неща като книги и училище, и му се приисква и то така да им се зарадва, но фактът, че коефицентът му на интелигентност е около нулата, прави това му желание леко невъзможно. Докато къде случайно, къде не, пипва една от търкалките, и печели царство. Мда, цяло – целеничко царство с все замъци, население и..кхъ, кхъ – гадни дракони. Някъде в паническото бягство от същите семейството се набива в невинно селце, където тъкмо се е отворило местенце за семейство тъпаци, и докарва драконът на паша от крехко селско месце и му осгурява дом под формата на зловеща пещера с тролове, вещици и разнообразие от зли гадини с различна степен на мъртвост. Ще кажете – егати късмета, но поне нашето момче ще е живичко до края, докато прекрасните му оскотени родители ги хапват на среднощно драконовско барбекю без сос – мда, профани. Но пък му се налага да тръгне на куест по отмъщаването им, влизайки в пещера с поне десетина нива, в които всеки геймър ще припознае най-скъпите си спомени, свързани с твърде силни гадове още от началото, лоша екипировка, недостатъчно плячка, безумни капани, дизайнерски скрити нива, отчайващи, менящи се пъзели и задължителен кооп. Да, да, и аз цвилех щастливо на всяко ниво, няма да сте сами в странните звуци на задоволство.

Очаква ви едно от най-добрите съчетания между героично фентъзи с резки комедийни елементи, класическа рпг игра от старата школа и сатира на предполагам цялата ни забавна индустрия, въплътена в безумието на алтернативната, подредена и варварско безмилостна вселена на живота, за който така обичаме да четем и гледаме, търсейки изход от собственото си сиво и модернизирано днес. Инди авторите са си истинско първокласно приключение, тъй че отправяйте се по-често на лов за непознати текстове – преживяването е уникално.

April 27, 2018

Anna Hells' Fantasy placeТракийски приказки

Мирослав Петров, Мариела Ангелова

Ако сте се поразочаровали от последното, но според мен страхотно издание, на българските народни приказки, или обратното – в сърцето ви се е зародило едно желание за потъване в още истории от нашенските земи, ама някак с по-героична нотка – то трите красиви албума пред вас могат за малко поне да ви разтушат в нуждата от родна красота. Самите книги не са точно лесно достижими, поръчват се от сайта на фондация Въздигане, които са се амбицирали сериозно да създадат издателство за – забележете – добра българска историческа литература. Похвално, ужасно похвално, имайки предвид, че най-актуалните образци в популярната история от родни писачи са онези невъобразими тухлички за хановете, дето аз лично, признавам, просто не мога да понеса чисто стилистично, а не е като да не съм опитвала. Простото писане е за хора с малко по-ниски очаквания и малко повече мотивация да четат „нещо българско за България“, и общо взето могат да преглътнат патриотичната логорея като бъчве с дядова усуканица. А аз така и ракия, и посредствена литература не успях да се науча да обичам с вътрешностите си. Да, да, знам, може и да не съм опитвала достатъчно и за двете, вероятно, я налейте една и да се свършва.

НО затова пък ги има тези три, засега, красоти, които да ме накарат щастливо да призовавам на бис вероятно двете молекули тракийска кръв, останала след хилядите смесици на сума ти народи, минали през земите ни. Горди богове, смели герои, хитри животни, познати образи, непознати ситуации, и едно потръпване на задоволство от добре предадена и за мен полу-непозната митология. Според мен е крайно време да се съберат тези древни истории от тракийския, старославянския и прабългарския пантеони, ако въобще са останали такива, без да се утежняват с възрожденските подрипвания изпод ятагана, а само да се спре до легендарната точка на едноцифрените векове, и първата прегръдка с византийските усойници. Любимата ми част от историята ни, ако ме питате, и най-достойната за гордеене.

Та тук ви чакат едно приключение с нашенската Бендида – микс между Артемида и Хера, и една симпатична лисица; сватба в Троя и първото проявление вероятно на все повече опротивяващия ми Одисей и приятелчето му Агамемнон, опитващи се да ограбят като последни кокошкари цар Рез – вероятно нашия си Леонидас без 300-те, и история за упорит слуга на слънцето, успял да се противопостави на няколко пантеона едновременно от средно важни богчета, пречещи му на гледката и идеята за шефство на божествена основа – ако се сещате за Херкулес, ама с лък – не сте далеч от истината. В каталога на Въздигане можете да намерите и исторически комикси, енциклопедии, романи, че даже монети и тениски – за всеки вкус по нещо, но най-вече за уталожване на онзи глад за изпитване най-накрая на гордост от произхода ни. Разгледайте и едва ли ще се въздържите да не напълните кошницата с хубавини, аз поне не успявам 🙂

https://vazdigane.bg

April 24, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКървави книги 5

Клайв Баркър

Пета книга от класическите ужаси на Баркър – според мен по-добрия крал на хоръра, най-малкото защото каквото и да си мислите, че Кинг е постигнал, няма образ по-неутешимо злокобен от Хелрейзъра. Четири истории, някои филмирани дословно, други така, че почти да не ги познаеш – класиката на страха е вдъхновила много повече отколкото предполагате визуални преживяване за духа, уж подготвящи те за вероятните наказания на ада, или просто експериментиращи с измеренията на личната, вечно събудена съвест. Гнусната гротеска винаги ще е на мода, независимо от актуалнте източници на треперене на мартинките – идеята за бавно  болезнено разфасоване винаги е леко неприятна и за най-коравия читател.

В настоящия сборник ще се срещнете с Кендимен, демонът с рояк пчели в тялото си, бивш човек пратен в отвъдното по много креативен, но и напълно подсказващ вечно проклятие начин. Трябва само да вярвате в него и да държите есенцията му на повърхността, и от време на време да му давате някое и друго средно топло детско телце и чувалче с бонбони, за да се забавлява, че то демоничният живот се оказва често пълна скука, а диабетът и некрофилията са бледи подобия на свеж лъч светлина в задушна стая. Компания в нарастващата въртележка писъци ще му прави великата морска мадона, вероятно майката-сестрата-дъщерята на Дагон и компания, зачеваща от непознати мъже, привлечени в странно изоставено здание, уж обществена баня, но малко опасна за носителите на определен вид гениталии, особено ако последните си ги харесват. Доста секс и телесни течности, плюс самонанесено финализиране на съществуването в настояща форма.

Един гръцки остров подслонява мръсна тайна за света и уредбата му, която ще ви смути и изплаши повече от всеки мустакат гигант с кука в ръцете или човек – игленик, обещаващ океани от болка в измерения тъй близки до нашето, и само една случайна авантюристка без задръжки и без смисъл в живота намира истината за съвремието ни и почти съсипва или спасява всичко, не и без една кола трупове, естествено. Но всичко е толкова в ръцете на майката Съдба и бащата Случайност, че ще се лишите от някоя и друга нощ сън в размисли за живота, вселената и всичко останало. А за финал ви чака Шоушенк среща Зеления път, и резултатът е пътуване до свят на убийци и техните жертви, където се потвърждава приказката за специалното място на онези, които биват разкъсвани от вина и намерена в смъртта човещина. Един затвор отваря вратите си към оня свят и по-добре да внимаваме кой ще влезе, защото местата се пазят по кръв, а не по душа, и понякога верността към миналото може да ни лиши от бъдеще.

Кървавите книги, одрани ужаси от плът и писъци, имат само още издание, което се надявам да видим все някога, защото нещата не опират само до кървава гнусота, а до изследване на първичното и тишината на безмълвието последващо изтерзаното от безмислени крясъци гърло. Баркър е кралят на неосъзнатото зло, мисълта за което се опитваме ежедневно да изтикаме зад реалността, но то все си намира дупчица през която да промуши кървав нокът, насочен към гърлата ни. Колекционери на кошмари – сберете се за баркъров сабат в душите си, и зачетете книгите на аленото слово на лунна светлина от черната сестра на бога-слънце.

 

April 22, 2018

През прозореца“Къпиново вино” – Джоан Харис

След “Махалото на Фуко” имах нужда от леко, оптимистично и увлекателно четиво, което да ме успокои и ми върне обратно желанието за откриване на нови истории. Реших за целта да се доверя на Джоан Харис. Това не е първата ми среща с тази авторка, но беше като първа такава, понеже предишната нейна книга, която имах удоволствието да прочета беше сборнк с разкази – повече за него може да прочетете тук.

kypinowo_wino.jpg

Джей Макинтош е писател, направил пробив с първия си роман, добил популярност и загубил вдъхновение след това. Заключен в живот, който не харесва, той копнее да се върне в миналото и да осъществи една отдавна изоставена мечта. Няколко бутилки вино, но не какви да е, а специлани, отключват одавна забравени копнежи и му вдъхват смелост да направи решителната крачка. В един обикновен ден Джей спонтанно купува шато във Франция и заминава там да търси себе си и отговори на въпроси от миналото.  Пътуването към Франция е пътуване към спомени от тинейджърските му години и същевременно запознаване с обитателите на Ланскене су Тан. Любопитството му е привлечено от мълчаливата и тайнстввена съседка, която живее в усамотение с дъщеря си. В селото се носят странни слухове за нея, но Джей не е готов да повярва на всяка чута дума. За него в Мари има повече от това, което тя разкрива на околните и тя става негово вдъхновение. Джей трябва да реши загадки от миналото си и да направи смели избори, които ще определят бъдещето му. Дали ще избере любовта или ще предпочете славата и парите?

История топла и наситена с аромати, вкусове и стари шлагери. Потънах в света на Джей и Джо, подправките, плодовете и приготвените от тях вина. Мирис на лято, топла пръст и сочни плодове. Ритуали за запазване, малки спечелени битки, червените парцалчета и торбичките за защита. Гняв, болка и много тъга. Път към прошка и доверие, ново начало и преоткриване на ценностти. Романтична, но в никакъв случай наивна и лековата. Книга с дълбочина, която връща оптимизма.  Джоан Харис е много въздействаща и описателна, познавач на човешката природа и знае как да докосне най-фините струни на душата, докато свири нежна и сгряваща мелодия.

 

April 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВсички тези бляскави светове – 2

Второто издание на една от най-добрите и някак минали покрай всякакви издателски радари компилации от инди фентъзи на безмилостния Джеферсън Смит и неговата жестока система за оценяване, равняваща се на една разходка време да потъне или бъде отхвърлен от една история, е вече факт, и събира поредната мини колекция от изключителни текстове на практически непознати автори, способни да размислят и развълнуват не едно читателско сърце. Сюжетите са по-важни от плоската известност, и ето няколко доказателства за същото:

Мерил Стенхаус представя клаустрофобично морско пътешествие, повлияно от Жул Верн и натегнато с много лична и скандално – тъжна история, в която един воден затвор, събрал престъпници от много разнообразен, но най-вече огромен калибър, може да е единственото, което да спаси света в една война на висши технологии с безлик противник, който жадува само унищожение.

Ръс Линтън отваря вратите към дома на една супергероиня, поставящ ни въпроса когато дойде свръхчовешкото и великото, къде и колко назад остава напълно човешкото, всекидневното, семейното. Защото от великите герои на деня се очаква отдаденост на целия свят, но почти никога не идва реч за съпрузите, децата, роднините, забравените домашни огнища. Хората, докоснали се до суперчовешкото не винаги са съвършени.

Миша Бърнет изповядва един уж луд, уж откачен, манияк, може би даже безмилостен убиец, но в реалността може би, естествено – само може би, случайно срещнал древни богове нещастник, чиято съпруга става дан, жертвен агнец и последовател на старите сили на природата и сътворението, от онези със средлетните горски ритуали и рогатите изображения, за които така удобно забравяме и им оставяме време да ни огледат внимателно от мрака на вечността си.

Дейв Хигинс ни запраща в горите на древно-азиатски поселения, населени с духове и мними призраци, чудовища и демони от миналото. Пазещите живота имат твърде малко преимущества в сравнение със слугите на смъртта, но в мистиката на болката и нечовешкото понякога се раждат истински герои, или просто легендите за тях умело ги надживяват в подходящите уши.

Брайс Андерсън поднася може би най-добрата история в целия сборник, забъркващ във взривоопасна кикотеща смес момиче, неслучайно наречено Малък хаос, чирак – магьосник с повече наивност, отколкото умения, и двама древни магьосници от различни школи, които между другото имат и доста страстно минало, обичайно свързано с някой и друг пожар, наводнение и обилни земетресения, следващи всеки романтичен скандал.

Саймън Кантан ни отвежда в далечното бъдеще на холограмите, пътуванията във времето, отдаването на личния разум за благото на общото съзнание, роботите, машините и последните хора на света ни, отдавна преминал в ръцете на доста по-нетленни същества, някога създадени от нас, но много бързо преминали през самостоятелната еволюция на смирени бавачки на вида ни, твърде непригоден за бъднини. Понякога да се откажеш е логичният избор.

Ричард Лавеск прави своето съчинение на тема Изкуствен интелект по Стивън Спилбърг, за свят със събудени съзнания на тостери, пеещи мечета и секс кукли, асансьори, умни сгради и братовчедите на r2d2, всички с мислене и тъга на загубеняци на средна възраст. И когато батериите с изтъкъл срок на годност са равнозначни на смъртта на приятел, понякога се вземат решения между души, а не терабитни одеяния от не-плът. Кои и къде са хората в тази картина.

Дейвид Кристоф безскрупулно отвлича читателите си в странен фентъзиен свят, блъскайки го в средата на площад за бавни екзекуции, където с острие – слънчев лазер методично и в ритъм с писъци на болка биват оголвани пластовете плът, мускули и кости на прегрешилите една непозната доктрина, непонасяща неподчинение. Докато не идва време за лично решение, когато и цялата вселена не е голяма жертва, щом на кантар е последното дихание на единствената ти любов, дори и ти да си палача ѝ.

Джеферсън Смит пък съчинява нещо, достойно за филмиране от Тарантино и Гай Ричи, включващо добрата стара бюрокрация и най-новия ѝ отдел по почистване на трупни разхищения в резултат на магическа атака, извънземно нашествие или междувидова престрелка, оставяща следи от типа половин на две – от два трупа има остатък колкото за половин, но внимавайте за бройката на пръстите, че ченгетата – мъгъли миналия път откриха пет в канавката. Брилянтен черен хумор.

И А Уотсън отново ни пренася някъде в неособено далечното бъдеще, когато можеш да наемеш нечие тяло било за скучна конференция, или вълнуваща афера, или понякога за сложен асасински план, целящ сваляне на статуквото и империята на актуалните забавления, деградираща хората до симпатични черупки за носене. Поне докато един ден нещо не се обърква, и в едно тяло заживяват повече от едно съзнание. Винаги едното ще иска да победи, а наемателите на тела са обикновено не особено добри хора с твърде много пари.

Греъм Сторс пак ни въвлича в етичен конфликт между нас, уж миролюбивите земляни, искащи само да изследват звездите, и местното население, интелигентно и емпатично до степен, караща ни не само да се засрамим, но и да агресираме. По-опасно от недоверието няма да се роди под никое небе, и саможертвата на друг биологичен вид може би ще успее да ни разтърси, поне за малко, поне частично. Поне.

Дж С Морин поставя онзи въпрос за изкуствения интелект, докъде достига неговата неестествена зависимост от създателите, и откъде почва личната интелектуалност и осъзнаване за единица с чувства, мечти и нужди извън основните. Кога бащите на една технология ще зачитат електронните си деца с грижата на родител, а не просто създатели на бездушен код, обвързан с малко интерфейс, малко периферия и малко кабел в стената. Твърде бързо Аз-ът ескалира, за да се подчини на програма, създадена от човек. Не е лошо да го запомним.

На финала ни очаква Кристофър Рус, който отваря вратите към едно пътешествие между време-пространството, когато нишките събития се оплитат на кълбо, и най-тежките събития в живота ни получават толкова логично, но и толкова нереалистично обяснение, че няма как да е иначе. Някой някъде прави грешка, друг, а всъщност същият я повтаря след години, а може и да я върши за първи път. Но всичко има смисъл, щом твоето аз е някъде до онова то, което има от нужда от помощ. Не вярвайте, че няма топли фантастични истории, реалността може да се стопли и от фантазията.

Втори брилянтен сборник от непознати имена, заслужаващ демонстративно откриване пред света с ей такива фанфари или драконовско криене на купчината книжки открития – съкровища за лично ползване. Вселените чакат.

April 19, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоНощна стража - Алистър Маклейн

Леко ретро криминале, което разглежда открадването и намирането на една от най-известните картини в света  - "Нощна стража" на Рембранд. Отначало не знаем нито кой, нито как е изчезнала картината. А тя е огромна - 3,60х4,40m, не е карфица, та да падне някъде... С отговарянето на тези въпроси започват да се занимават агентите на една специална международна организация със забавната абревиатура ЮНАКО. В нея са събрани бивши кадри от ЦРУ, КГБ, Делта Форс и какви ли не други разузнавателни или направо ударни звена от различни държави. Още в самото начало на действието специалистите от ЮНАКО установяват кое и как е станало, като им остава нелеката задача да открият къде е сега картината и как да я върнат обратно. Тук вече действието се развихря и екшънът загрубява, защото ни запраща от Ню Йорк, през Амстердам, та директно в жегата на карнавала в Рио. Тук клишето за злия милиардер, който има непревземаема база някъде в дивотията на Южна Америка, вече ми дойде в повече, но пък методите на героите и самите им действия бяха много приятно разказани. Дали има хепиенд? Можете да не се съмнявате! А, да, действието имаше и още една малко по-шпионска нишка, ама за нея няма да ви казвам, та да остане поне малко загадка.;)

Защо на корицата има бяла котка с кървава дупка в челото подозирам, че не би могъл да обясни никой, включително художникът.

Малко любопитни факти за картината: 
Нарисувана е през 1642. (Нали се сещате каква дивотия е била по нашите земи тогава?) Днес е изложена в Райксмузеум в Амстердам, а истинското име на картината е „Ротата на капитан Банинг Кок“. Тъй като престояла дълги години в мазе, тя била почерняла, и когато я открили, решили, че ще се нарича "Нощна стража" заради тъмния фон, с което име е по-известна и днес. Макар и една от най-известните картини в момента, в миналото не е била одобрена от поръчалите я, защото очаквали хората да бъдат нарисувани в редица, като портрет, какъвто бил обичаят по онова време, и не била изложена на показ. С тази картина започнало финансовото падение на Рембранд.

April 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЛегенда за Илай Монпрес

Рейчъл Арън

За една успешна фентъзи поредица огромно значение има главния герой – или героиня, или нещо от неопределена идентичност в полово отношение, ако много държим да сме джендър коректни в условията на лудостта, наречена крайна анти-дискриминация. Та, протагонистичният елемент трябва да е умен, добър, хубав, или поне ужасно забавен тип, който да компенсира липсата на разни хуманистични екстри, ако е израснал на разни лошави места и просто си е изгубил човещината някъде по терена. Илай Монпрес е точно такъв някакъв образ – шантав, безсрамен, нагъл престъпник, крадец и мошеник, но някак по робинхудски приемлив и най-вече – много забавен, със свежо чувство за хумор и божествени елементи в кръвта. Неустоим, очарователен, вечно нахилен и безумен в плановете си за обезбогатяване на местната чорбаджийска паплач, Илай е вашия нов приятел, идол и мечтан любим, ако ви е от правилния пол на предпочитанията. И е звезда, в повече от един смисъл на думата. Заинтригувахте ли се?

Светът на Илай е свят на магия, в който всеки предмет има душа, характер и може да бъде придумван или заплашван да върши някоя и друга услуга на хората със специални способности. Така една врата може да бъде убедена да се измъкне за малко от пантите си, за да си полегне след години висене, камъняци могат да бъдат насъскани да изскочат от удобните си легла по паважи и стени, само за да строшат някой и друг череп, а нишки плат могат да се съюзят в изтъкаването на много искаща да си остане цяла на всяка цена тъкан. Много полезни екстри, особено ако сте красив крадец, натоварен с една торба скъпоценности и следван по петите от недоброжелателните собственици на последните. А разбира се Монпрес е надарен с особено силно умение да говори с разни привидно неодушевени предмети, които автоматично го виждат като Джъстин Бийбър на столовете, масите и ракиените чашки, и ако имаха гащички по принцип щяха да са вече продънили подовете само от усмивката му. Нека ви преследва образа за маса с гащи, нека.

С толкова огромна харизма и стените помагат, и то съвсем в буквалния смисъл на думата, но на другия полюс са черни демони, богоподобни властелини на материята, свръх амбициозни магове и главорези, и какво ли още не с пулс или без, което нещо не се кефи в нужната степен на местния Арсен Люпен. Верни подръжници не липсват, някои случайно попаднали под унищожителния чар, други борещи се до последно с необяснимата сила на Илай, но можем да кажем общо взето, че доброто е на негова страна. Е, почти доброто, евентуално доброто, тъй да се каже доброто? Когато съдбата на света зависи от малко нарцистичен и себелюбив хубавец с шарещи пръсти, то е ясно, че работите не са отишли в свястна посока, но тук по небосвода тропкат гигантски черни лапи с неизяснен произход, душеядни кълнове на злото обсебват нищо неподозиращи магове, които от това да станат черни некроманти ги дели една тъмна мисъл, а тези, които трябва да пазят всичко и всички са твърде обсебени от властта си, за да проявяват винаги нужната отговорност към селението си.

Саможертвата и себеотрицанието както винаги са отговора на въпроса как да се спаси неспасяемото, но не винаги и не съвсем, и не почти. С Илай ако няма келепир, няма и геройство. Сделката е винаги уникална, трудно постижима, но много възнаграждаваща. Приключенията се сипят едно след друго в рамката на една епична картина. Един богоподобен крадец, пред който светът подвива крак; един велик мечоносец с героично оръжие със собствена душа и една обсебена магьосница с почти безкрайни сили, ограничаваща се само заради семенцето душевна доброта в нея, плюс една амбициозна духовна вълшебница с гигантска сенкохрътка за най-добър приятел и духове – елементали за поддръжници – от тези великолепни образи се образуват местните спасители на вселената и вашите нови фентъзи любимци. Потопете се в красивия сюжет, реките от чувство за хумор, епичния страх и кошмарни битки на ръба на възможностите на уж добрите в историята, а финалът надявайте се всички да е положителен, въпреки всички причини да не е такъв. Още веднъж ще се порадваме на деус екс макината, но при условие, че деусът ви е главен герой или поне подобие на такъв, щото героичността си е малко изискваща разни добродетели, липсващи у Илай. Но пък то вече не е модерно да си съвсем добър, хич даже, обаче само, ако това не пречи да си справедлив. Прелестно фентъзи пътешествие за добре прекарано време и усмивки на килограм – гарантирани.

April 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКартър и Лъвкрафт

Джонатан Л. Хауърд

Всички знаят, че светът е малко по-сложно място, отколкото ни се дава да разберем, и че доста институции, вероятно само от желание да не разстройват стадото откачени овце, които представляват по настоящем огромна част от човечеството, покриват разни малко паникьосващи факти за реалността ни. Което аз лично съм „за“ да си остане покрито, някои купчинки с подозрително миришещи елементи е най-добре да не се ръчкат с пръчка, нали. Но какво ако… Ако всички трескави безумия на Лъвкрафт бяха истина, но истина в някой специален времеви джоб; ако същият е причината да не тропкат големи ноктести лапи по небосвода, да не вдигаме автоматично ръка в поздрав към слънцето и да не сме фарси с немската лаеща граматика, и ако между гибелта на човечеството и империята на Макдоналдс има само една красива мулатка, по ирония на съдбата последната Лъвкратианска издънка, която вероятно го кара да се върти като пиле на грил в гроба? Създателят на изключителния некромант – джентълмен Йоханес Кабал ви поднася своята огромна порция от „Ами, ако…“, в главните роли – последната внучка на Лъвкрафт и последния внук на Рандолф Картър. С пушки, познания и много здрави стомаси. О, ще им трябват.

Комбинацията от класически криминален трилър с бивше ченге като частен детектив, суров, мълчалив и безмилостен, с откачена алтернативна история, намесваща тлъсто парче от Ктхулу митологията с все спящите богове извън времето, дънуичките изроди, аркамските магьоснически родове и цялата нацистка помийна яма на окултното, която този път за разнообразие ще се забавлява с Холокост не на евреи, ами на руснаци – като имам чувството, че и нашите балкански земи са го отнесли покрай славянската кръв, е неустоима и безкомпромисна убийца на сън. Започва се със серия убийства на деца, на които им е извършена нескопосана трепанация на живо, продължава се със странни, изникващи клиенти като от нищото, които бих могла да се закълна, че леко понамирисват на сяра, добавят се  подозрителни късметлии – магове, можещи да удавят някого във въздух или да го взривят чрез кулинарна имплозия, изскачат хората – амфибии, вечните развратни вещици, Некрономикон, и доста бързо се хвърляме в алтернативна Земя с господстващи нацисти, нова бомба, в милион пъти по-силна от атомната, никаква Русия и нали ви споменах за ноктите, драскащи по купула небесен – е, този път може и да ги видите, ако се загледате.

Да останеш с всичкия си насред тази лудница от алтернативни възможности си е цяло предизвикателство, и Картър и Лъвкрафт, нарамили едно добро количество голямодупкоправещо снаряжение, ще трябва щат  – не щат, да се изправят срещу нацисти, древни богове, извънземни чудовища и каквото друго изпълзи от водите вселенски. Новата най-любима двойка от малко неволево въвлечени в апокалиптични дейности герои ще ви влезе гарантирано под кожата – хладно разумният и емоционално интелигентната, уникална комбинаторика на познания и умения нужни да се закърпи не една и две дупки в сътворението. И, разбира се, великият Некрономикон и онзи със серния парфюм и атавистичния произход ще се намесват активно в деус екс макина момента, но без това не може. Щом се забъркат над-човешки сили, винаги очаквайте някой пръст с повечко или по-малко стави да постави точката. Драматично, активно, атмосферично и умообъркващо – Картър и Лъвкрафт ви канят на приключения между време-пространството, и забавно ще е най-слабата дума за преживяването ви.

Първи впечатления от последно прочетенотоНад дъгата – Авторски колектив

Най-накрая доброто надделя, първият брой на "Над дъгата" беше преиздаден и аз се сдобих с него! Нали помните "Над дъгата 2"? Е, сега говорим за предшественика му, който се беше свършил още в деня на премиерата, и който любезни люде след това разпространяваха апокрифно чрез имейли (мерси!) и обезпаразитени флаш-памети.

След много кандърми и ниски метани, ритуални танци и димни сигнали щастието изгря и на нашата улица в лицето на куриер, който достави насъщното за задоволяване на комиксовия глад. Само онзи, който никога не се е опивал от комикси с истории за приключения, опасности, смелчаци и злодеи, принцеси и открития, само той не знае що е комиксова абстиненция! Да чакаш до следващия брой, докато си преговаряш предния до качество на наизустяването, каквото не могат да постигнат и пълчища учителки по български с техните безумни искания да принуждават децата да учат наизуст глупави стихотворения. Но както и да е, слава, слава пеем днес...

В този брой ще намерите следните истории:
  • “Дичo Πъдapя тpябвa дa yмpe” – тeĸcт Coтиp Гeлeв, pиcyнĸи Πeнĸo Гeлeв (!!!)
  • “Ян Бибиян” – пo Eлин Πeлин, pиcyнĸи Poceн Maнчeв (!)
  • “Mитaшĸи и нeбecнaтa джaджa” – тeĸcт и pиcyнĸи Pyмeн Чayшeв (!!!)
  • “Hиĸи Bнyчeтo и Poли Kyчeтo” – тeĸcт и pиcyнĸи Hиĸoлaй Дoдoв (?)
  • “EЛO – Лeгeндa зa Чepнитe Apxaнгeли” – тeĸcт Любoмиp Чoлaĸoв, pиcyнĸи Димитъp Cтoянoв (!!!)
  • “Kpaят нa Бeнĸoвcĸи” – пo Зaxapи Cтoянoв, pиcyнĸи Bлaдимиp Koнoвaлoв (!)
  • “Дaмгa” – тeĸcт Mapин Tpoшaнoв и Eвгeни Πpoйĸoв, pиcyнĸи Πeтъp Cтaнимиpoв (!!!)
  • “Tpимaтa Mycĸeтapи” – пo Aлeĸcaндъp Дюмa, xyдoжниĸ Eвгeний Йopдaнoв (!!!)
  • “Πpизpaĸ” – тeĸcт и pиcyнĸи Coтиp Гeлeв (!)
Като цяло, както се вижда от удивителните, които щедро наръсих, историите са супер яки, с някои малки анахронични изключения като Ян Бибиян и други внучета. Чашата на щастието обаче не само не е наполовина пълна, ами е направо до ръба и аха да прелее. Разбира се, с тази доза авторите само ни приканиха да чакаме следващ брой, какво друго? И-искаме о-още, бис!  Авторите на "Дъга" - президенти!:)




April 10, 2018

Библиотеката„Тази нощ я видях“ – пет нюанса на необикновеното

Драго Янчар, най-превежданият словенски писател. И едно заглавие, съдържащо кратко твърдение и  много въпроси – „Тази нощ я видях“. Няколко силни ревюта и препоръки от хора с добър литературен вкус. Безкрайната ми любов към Словения и всичко словенско. Дотук нахвърлях достатъчно причини да се впусна в търсене на книгата, изчерпана почти навсякъде из българските книжарници. И я открих. Открих и отговорите на въпросите, някои от които ми се искаше да са други, да не са онези, очакваните…

В едва 240 страници Драго Янчар е разплел пет нишки от една любов. Показал е пет погледа към една забележителна жена. И е поставил тази любов, тази жена в обстановка и контекст, които разгръщат неподозиран обем и дълбочина. Петима души разказват за Вероника. Техните истории, погледите им са твърде различни, от много различен ъгъл. Заедно създават образ, който ще ви преследва дълго след последната страница. И който израства, еволюира след всяка прочетена история.

Самата Вероника така и не се появява в книгата. Но тя е сърцето на романа. За нея разбираме много. Достатъчно, че да си я представим – дръзка, шармантна млада жена, с интелект и разбиране за красивото, своенравна и упорита, но ранима за проявите на злоба и агресия, за неприкритата жестокост. Жена, говореща чужди езици и отказваща да приеме, че светът се разпада пред очите й. А той, светът, наистина се разпада. Особено в Словения, особено в средата на 40-те години на ХХ век, когато Втората световна война опустошава Стария континент и чертае с кръв разделителни линии. Там, в прекрасната зелена Словения тези разделителни линии се пресичат твърде често, твърде нагъсто. Германски войски, титови партизани, кралски четници, местни домобранци се дебнат едни други по пътищата и горите. Вероника и мъжът й Лео, толкова различни, толкова извисени в своето закътано из Подгорско имение, с всичките си разнообразни контакти, с наивния им опит да живеят нормално във време, което не толерира подобна дързост – двамата се извисяват пред очите и всяка следваща история „залепя“ нов пласт върху техните образи. А с това се променя и отношението на читателя към тях. Докато в първия разказ – на сръбския четник и любовник на Вероника – виждаме една енергична, смела, може би малко лекомислена жена и нейния богат, дистанциран и дори високомерен съпруг, тези двуизмерни образи придобиват обем и нюанси след всяка следваща изповед. И да, още там, в този първи разказ, развръзката недвусмислено надвисва като сянка на напрегнато очакване, макар авторът да се опитва в традиционен стил да ни „запази“ детайлите на драмата за самия финал.

„Докторе, в този случай нищо ли не може да се направи?

Не, в този случай нищо не може да се направи.“

Образът на Вероника стъпва върху многопластов фон, който за краткия обем на книгата открехва завесата над някои особено чувствителни, болезнени страници от словенската история. Мрачни страници, за които не се е говорило публично и са били съзнателно избутвани в подземията на народната памет през всичките десетилетия социалистическа власт, а дори и по-късно не са получили лечебно преосмисляне. „Геройствата“ на титовите партизани, кървавите месеци в края на войната и отмъщението на победителите оставят тежки рани – в Словения, в Хърватска, също и в Сърбия. За първи път срещнах свидетелства за тези кошмари в книгите на хърватската журналистка Диана Гласнова „Войници на милосърдието“, където печалната роля на свидетел играе по неволя и българската армия. За Драго Янчар, самият той роден в семейството на партизанин, вероятно е било особено емоционално да бръкне в тази незараснала рана. И го е направил като истински голям писател. „Тази нощ я видях“ не е роман за човешките страсти, ескалиращи в опустошаваща любов или опустошаващо насилие; нито мрачно свидетелство за тъмната страна на „победителите“ във войната; нито е любовна история, в центъра на която стои фатална жена. Това е роман от разплетени нишки, всяка от които е свързана с другите, за да пресъздаде неповторима цялостна картина. Или да, може би всичко изброено…

Публикувано от Георги 

Първи впечатления от последно прочетенотоАрмагедони - Антология

Сборник с разкази с различни варианти на това как би могъл да свърши светът. Книжката е излязла около двехилядната година, когато беше особено на мода да се плаши населението с разни видове апокалипсис. Е, явно не се получи, но пък това изобщо не значи, че заплахите са били фалшиви. Някои от тях са си от съвсем космически характер и в момента човеците не можем да направим особено много против тях, но някои си бяха чисто човешки глупости, които с малко повече мисъл спокойно може да бъдат избегнати. 

Разкошна книжка, в която някак са се наместили прекрасни истории на някои от най-големите:

Фредерик Пол - Ферми и ледовете (защо Исландия е добро място за оцеляване след ядрен апокалипсис)
Грегъри Бенфорд - Уравнение на отчаянието
Нанси Крес - Еволюция
Ричард Коупър - Послание до краля на Бробдингнаг (да, още ги подобрявайте растенията, за да издържат на какво ли не!)
Хауърд Уолдроп - Светът, какъвто го знаем
Гарднър Дозоа - Миротворецът (този беше гаден, не обичам такава фантастика)
Фриц Лейбър - Кофа въздух (може ли с подръчни средства да борим космоса)
Алън Данциг - Голямото море Небраска (какво остава, след като придойде Голямата вода)
Лари Нивън - Непостоянна луна (много як!)
Джофри А. Ландис - Последният залез
Уилям Бартън - Долу в мрака (за главен герой с малко име Ходжа, който става свидетел на новия живот)

Малко беше смешно съставителя да го пишат като Гарднър Дозойс, като той е Дозоа и на всичкото е доста известен тип - прословут издател на антологии, 20 години е бил редактор на Азимовс, няколко награди Хюго, Небюла и Локус и на всичкото отгоре е включен в Залата на славата на научната фантастика. Но както и да е.

Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната - то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.
***
Въображението не изгражда нищо. Нито дори знания за това как да се гради. Не, докато не успееш някак си да го проектираш в реалния свят.

Човешката библиотека„Момичето от квартала“: електронно и хартиено издание

Приятели (:

Двадесет и деветата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде:

„Момичето от квартала“ – Светлини сред сенките

Автори:  Сюзън Гератлиева, Сабел Гератлиева, Мая Стойчева, Кирил Димов, Йоан Иванов, Фая Гератлиева, Симона Йовчева, Борис Йовчев, Лъчезар Йорданов, Джазмина Амр, Адам Амр, Валентина Димова, 2018
Редактори:  Невена Стоянова, Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Калин М. Ненов, 2018
Изображения на корицата и вътрешни илюстрации: Кирил Димов, 2018
Предпечат: Диян Илиев, 2018
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2018
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Най-нова версия: 2018-04-09

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 10 лв., но ако си го поръчате от нас, става 7 лв.

 

И дали остана нещо важно за казване? Може би това, че в „Момичето от квартала“ ще чуете гласа на новото поколение и ще разберете какво го вълнува, плаши, вдъхновява директно от извора.

Ако искате да подкрепите творците, електронните ни издания са особено удачен вариант: всички събрани средства стигат направо при хората, които създават книгите.

Има и друг, също толкова живителен начин да ни подкрепяте: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Заедно,
Светлинките, Кал и цялата ЧоБи

April 09, 2018

През прозореца“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

Anna Hells' Fantasy placeБългарите – забравените постижения

Делян Момчилов, Стен Дамянов

Хората, които ме познават знаят, че трудно бих могла да бъда наречена националистка, патриотка или особено активна родолюбка. Покрай тоновете фентъзи и фантастика мисленето ми се е глобализирало до степен да се виждам като жител на планета и измерение, а не на сухо парче земя с неясни граници, чиято пръст е пропита с кръв, пот и сълзи, в повечето случаи проляти напълно напразно човешки течности. Но така е то с историята, от настояща гледна точка почти всичко е излишно, преиграно и насилено, но когато живееш в интересното време нещата са различни, разбирам. Та тази книга вероятно е логично да се прецени, че хич, ама хич не е за мен, и вероятно щях да се съглася с вас. Но така или иначе ми попадна в ръцете, и я зачетох леко насилено и с един тон предразсъдъци, a скоро се усетих как това ще е от заглавията, накарали ме да пролея най-много сълзи. Сълзи от гордост, че съм българка и има поне 50 невероятни личности, с които сме на едно ниво роднини, както се случва на всички от една националност и обитание, дето не са си губили дните в кокошкарстване на дребно и едро, приказване на глупости в парламента или пропиляване на часове в оформяне на бързогниеща черупка с плочки като единствен символ на просперитет, ами са създавали чудеса – малки, човешки, но истински чудеса.

Гордост ли казах? Нека допълня – и от ярост, и мъка, и срам, и ужас. Че всички тези прекрасни хора са пречупени от същите онези роднини по национална линия, било то комунисти, междувоенни или предвоенни правителства, учени, колеги, рода – всякакви хлебарковидни индивиди от за съжаление най-познат тип. Просто калъпът е прекалено явен – ражда се дете в бедно семейство, но на интелигенти или поне работливи хорица. Дават всичко да го изучат, в повечето случаи в чужбина. Там детето намира таланта си, било то в наука, търговия или изкуство, прочува се, бива обожавано от местните, предлагат му се постове, пари и уважение, но пустата носталгия се включва, и талантът се връща в земите родни. Където умира бързо и с разбито сърце, отхвърлен, поруган, непризнат от същите онези сънародници, заради които и зарад туй пусто късче земя един велик дух се връща у дома. Най-чудовищните истории са за Васко Абаджиев, Христина Хранова, Юл Браун и още твърде много. Прочетете ги сами, и ми кажете дали не се чувствате омерзени. Не, не че на запад от небето мед капе и улиците са от злато, но калта и тръните у нашенско е твърде трудно да бъдат наречени родни и свидни, когато в тях биват навирани такива невероятни личности като описаните тук. Такова ми е отвътре, болно.

Но самата книга, като махнем настрана моите лични катарзиси около купа заслужаващи си на сто процента именоването герои, е нещо уникално, разбираемо и лесно четимо. Ако такива бяха учебниците нямаше да има дете, което да не ги изяде с кориците. Уж би трябвало да са сухи факти за нечий живот, но предадени точно, ясно и някак топло, ако щете. И с невероятни илюстрации, които хем показват, хем допълват историята, и дават на изживяването онзи момент на любопитен детски интерес пред шарените картинки, които просто остават в съзнанието като преживяни през погледа на истински видните ни личности, за които я сме чували, я не повече от веднъж в живота си. И да сте родолюбци, и да не сте – това е един чудесен албум, който ако щете четете в тоалетната, ако пък искате – му направете олтар, но историите са истински добри и настояват да бъдат чути и разбрани. А изводите? Те са трудно нещо, лично. Но дано ги откриете.

April 07, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоКъсното шоу - Майкъл Конъли

Конъли изненада феновете с нов главен герой - Рене Балард, детектив от ЛАПУ, която работи само нощни смени. Всъщност, да създава успешни изненади на него това му е работата и тук пак се е справил добре. В познатата ни от преди вселена сега има нов герой с чепат характер, трудно минало, супер странно настояще и любопитно бъдеще. Единаците му ги познаваме, винаги следват инерцията на разкритията, дори понякога в конфликт със своите хора и интереси. Важното е единствено, че там някъде има зло, което трябва да бъде спряно.

В този първи епизод от приключенията на Балард имаше и усложнена с една степен постройка. Нали знаете как Конъли (пък и не само той) обича да преплита две нишки - личен проблем и професионална загадка. Смесва ги така, че действието добива заряд по всички линии. В началото приличат на две фазово разминати синусоиди, интересните моменти се редуват ту от едната, ту от другата, докато накрая фазите не съвпаднат и резонансът им доведе до пика на историята. Е, тук нишките бяха три - открадната и източена кредитна карта, полумъртва от бой транссексуална проститутка и пет жертви, застреляни насред популярна дискотека. И Балард можеше да си го отнесе заради всичките, колкото и да изглеждат различни и може би дори безобидни. Къде загази най-много и защо? Ще си го прочетете сами.:)

"Късното шоу" е нарицателно за нощните дежурства и носи нотка от черния полицейски хумор. И в този роман срещаме някои от реторичните въпроси, характерни за гилдията според Конъли: Можеш ли да гледаш бездната, без тя да погледне в теб? Може ли да не си циничен, ако си в това шоу всяка нощ толкова години подред?

От мерак си бях поръчал книгата предварително. Дойде в деня на премиерата и беше прочетена за един ден. Предполагам, че това е достатъчен атестат за това, че Конъли има още какво интересно да ни сподели. Е, тук може вече да няма джаз и популярни ресторанти, но Лос Анжелис не е само това, нали?

April 03, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСказанията на Стрикса

Всеки нов проект на фентъзийната сцена, особено такъв с заявено желание да бъде постоянно и периодично явление, просто изпитвам вътрешна нужда да подкрепя с крайници, началници, умници, емпатници и всякакви израстъци на тялото и съзнанието ми, дето се вълнуват като морски многопипални чудовища пред круизен кораб с тлъстички американци за закуска. На Сказанията на Стрикса не му липсва амбиция – кратък сборник, с 5 разказа на български известни, макар и само на малката ни фентъзийно-фантастична сцена, имена, с красиво оформление, добра подборка и желание да виждаме ново томче на всеки три месец. Звучи прекрасно, нали? И поне началото е толкова примамливо, че почти се изпълвам с надежди за нова поредица, която да следя упорито и вярно като фенчето, което всъщност съм си, независимо от години и положение.

Настоящето, първо издание на Стрикса, съдържа следната компания от страхотни български автори – Кръстю Мушкаров, Васил Мирчев, Били Стефанов, Силвия Петрова и Александър Драганов. А сюжетите? Още една история от света на Алгира и Риналу на Мушкаров, попаднали от своето магическо поселение в настоящето ни, когато огромен дракон и могъща вещица са съвсем не на място насред технологичната ни параноична обител, ама пък не сме се лишили съвсем и от нашенски си магични елементи, които повече да пречат, отколкото помагат. Една жестока природна алегория за неравновесието и безмисленото насилие върху животни идва от Мирчев, от която малко ми загорча, признавам, но пък справедливостта тук не остана бледо кълнене от безпомощни уста, а реална отплата за непредизвикания ужас. Фантастиката е представена достойно от Били Стефанов, съчетана със смирен трибют към Ктхулу и приятели, които могат лесно да бъдат преметнати по силата на абсолютната логика, която признавам малко ми убягна, но отговорът на всичко е Гррр.

Силвия Петрова се включва със страхотно приключенско дарк фентъзи с безмилостни пирати, ужасяващи артефакти, грозни дворцови интриги и абсолютна липса на любов и приятелство в уродливия заобикалящ свят. Впечатляващо. И за финал Сашо Драганов ни представя една различна Одисея, може би истинската такава, с реалните лица на безсмъртното проклятие, което само учетворява гнева и алчността, вместо да променя в божественост човешката ни слабост. Към приключението се включват и амазонка, рицар, еничар и самурай, което може би ви звучи като изключително добро начало на рпг игра, и няма да сте далече от истината – задъханото действие с много бой не стихва до края.

Препоръчвам силно на всички почитатели не само на включените автори, ами и на инди проектите като цяло в България – сборниците за Мечовете, поредица Дракус и за мен изключителната Машина за истории. Българските автори имат много какво да ви разкажат, заслушайте се и ви уверявам – няма да съжалявате, и най-вероятно ще се присъединте към фенското ми пищене отстрани, радващо се на всеки, осмелил се да издаде фантазмени автори с родни имена.

April 02, 2018

Човешката библиотекаПитър Бийгъл има нужда от подкрепата ни

Приятели:

Питър Бийгъл се нуждае от финансова помощ за съдебното дело, което води срещу бившия си агент; един от залозите в това дело са правата върху книгите му. Затова през следващите месеци ще препращаме всички приходи от българските електронни издания на „Последният еднорог“ и „Песента на ханджията“ към дарителската му сметка.

Събрани до момента (6 май): 145 лв.
Пратени към Питър: 0 лв.

Подробна информация открийте във форума ни. (Ще ви е нужна регистрация. Отговорът на тайния въпрос е „Непоискано добро“ – без кавичките.)

Препоръчваме ви да започнете да четете от края (последните постове) към началото. По-лесно ще се ориентирате докъде е стигнала ситуацията.

(Освен това ще сте подготвени, че първите постове съдържат абсолютни лъжи и измами. Тях всъщност даже няма смисъл да ги четете.)

Няколко лични думи от Кал:

Следя разрива между Питър и агента му от над две години и от палитрата емоции, през които преминавам, най-честа и най-трайна е „не мога да повярвам, че това се случва“. Дори сега, в този момент, не мога. Все се надявам, че отнякъде ще допрепуска еднорогата, ще ни докосне и отново ще сме чисти, честни, истински…

Навярно мога да разказвам много за какво се крие зад „не мога да повярвам“… но нямам сили. По-точно, искам да впрегна силите си, за да помогна на Питър. Не само като негов представител (point-of-contact) за България. Не само като негов почитател (). Искам да му помогна както приятел помага на приятел. Понякога ми се струва, че в нашите среди, на писането и издаването, забравяме за приятелствата. Което би направило всичките ни писаници и издания безполезни.

Ако имате и други предложения как да го подкрепим, слушам ви.

С теб сме, Питър. И ето, даже в най-дълбоката тъма започва да струи седефено сияние

March 30, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПриключенията на госпожица Шарлот

Доминик Демерс

Има я една особена порода топли книги, които не те прекарват през тежки събития, мъка, болка и горест, докато стигнеш до нещо, което може би, ама само може би, ще резултатира в подобие на добър финал, когато някой може би, ама само може би няма да умре. И не, това не са само детските книги, които напоследък бъкат от смърт на роднини, животни, приятели или на самия дребен протагонист. Такова е времето, предполагам. Но Доминик Демерс почва една поредица с почти дидактичен характер, разказвайки странната история за ученици, които всъщност ходят с желание на училище, където научават разни интересни неща и се забавляват, или посещават местната библиотека, където живеят книги, отнасящи всяко необременено от ежедневни окови съзнание поне за малко в по-добри светове, пълни с усмивки. Да, това си е истинско фентъзи, особено погледнато през очите на възпитаници на местната образователна система, която унищожава всеки, прегърнал идеята, че промяната не е страшно нещо.

Но да ви разкажа за госпожица Шарлот. Според някой е извънземна, случайно разбила се планетата ни и не помнеща своята мисия, според други е добра вещица, разбудила се от твърде активната индустриализация, но най-вероятно е самотна стара дама с камък за най-добър приятел, неясен източник на постоянни финанси и вечната си старомодна рокля с флинтифлюшки. Но и онова търпеливо и великодушно Йода отношение към агресивните и презадоволените деца, за които все още не е късно да станат качествени възрастни. И лошият материал с добра обработка може да даде чудесни резултати. Чрез илюзията за свобода и ученето чрез игра всъщност новите подопечни на странната Шарлот постигат впечатляващи резултати, обикват четенето, изпитват нужда да се събират и да говорят за фантазии, мечти и истории, и да бъдат себе си в един балон от човещина и разбирателство. И като бавачката Макфий, когато вече нямат нужда от нея, но искат да бъде до тях, тя продължава към следващото малко градче, изпълнено с деца за спасяване.

Ако подобни истории за семейството ви се четат дали с наследниците, дали самостоятелно с чаша какао и топло одеало, размисляйки се за този алтернативен френски свят, в който щастието не е непонятна фикция, а нещо, с което можеш не просто да отраснеш, ами и да възпиташ в себе си  и другите – то посрещнете своята нова приятелка Шарлот. Утопия на базово ниво, но някак те кара да мечтаеш с отворени очи. Не е толкова лошо да не си реалист за няколко минути.

 

March 29, 2018

БиблиотекатаДжанюариъс Макгахан – освободителят на България

В историята на народите има имена и събития, натоварени с много чувствителност, споменаването на които е достатъчно, за да предизвика болка и вълнение, гняв или ярост. Косово поле за сърбите, Лидице за чехите, Катин за поляците, Бабий яр за украинците, Дрезден за германците – символи на трагично поражение или на безсмислено масово изтребление, които са се врязали дълбоко в паметта на поколенията. За българите няма по-ярки и еднозначни символи на трагедията от Батак, Перущица и Клисура. Ужасяващите събития там от пролетта на 1876 г. стават обект на няколко художествени произведения, на една широко известна картина, но така също на репортажи в европейската преса и дипломатически доклади, довели до много значими последици. Човекът с най-голям принос, който предизвиква възмущението на цяла Европа с дописките си за английския вестник „Дейли Нюз“, е американският журналист Джанюариъс Макгахан.

Да четеш за тези места на скръбта е преживяване, за което не можеш да си напълно подготвен, колкото и здрава психика да имаш. Сцената от „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич, в която османските власти нареждат набиването на кол на сърбина Радисав, продължава да изправя косите ми всеки път, когато се сетя за тези кошмарни няколко страници. Тръпките, побиващи ме от филма „Катин“ на Анджей Вайда или от „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, където масови разстрели са описани с неописуема детайлност, до някаква степен са втвърдили сърцето ми, затова си наложих да изчета „Турските зверства в България“ без много емоции, доколкото е възможно това.

Освободителят на България

Повечето от вас са срещали откъси от книгата в интернет. Макгахан днес е известно име. Може би по-известно днес, отколкото в десетилетията след Освобождението. Чели сте какво пише той за Батак… Американският журналист посещава селищата в Пловдивска област през лятото на 1876 г. Т.е. два месеца след потушаването на въстанието. Картините, на които става свидетел, са отвъд въображението за тогавашния наблюдател. В Батак например хилядите тела, съсечени от турците, продължават да  стоят на купчини из дворовете, повечето обезглавени, а кучетата да разнасят костите из улиците. Целта на Макгахан е много конкретна – той идва в България с идеята да провери и при нужда да опровергае твърденията на английски политици, подкрепени от турски официални лица за „силно преувеличени твърдения“ от страна на българите. Намерението му е да бъде обективен, като почерпи информация и от двете страни, но и лично посети най-силно пострадалите селища. Видяното в Батак, Клисура, Перущица и Панагюрище обаче завинаги го спечелва на страната на българите. Оценката му за пораженията е шокираща и в такъв вид излиза из страниците на европейската преса – 58 разрушени села и над 15 хил. души изклани. И апокалиптичните сцени не са единственият шок за американеца. Също толкова шокиращо е поведението на османските власти, с чиито представители той се среща постоянно. Те симулират състрадание, не се притесняват да лъжат безогледно и да обещават помощ за пострадалите, а в действителност да игнорират напълно жалбите на разорените българи.

„Човек не може да има никакво доверие в обещанието на турските власти и аз съм убеден, че те нямат никакво намерение да изпълнят тези обещания.Просто те са създадени да хвърлят прах в очите на Европа, тъй като нямат достатъчно патриотизъм, за да разберат или почувствуват дали самите те са разорили страната, или не.“

Какво друго казва Макгахан?

Кошмарните сцени на кланетата обаче не са единствените ценни свидетелства, които дава Макгахан. За мен беше особено любопитна оценката му за обществения живот на българите, техните културни и битови достижения. В момент, в който за Запада вероятно сме напълно непознати аборигени от затънтена османска провинция, Макгахан говори за училище във всяко село, за спретнато облечени жени, за хубави и поддържани къщи. Самият той е изненадан да разбере мащабите на образователната система на българите, поддържана изцяло на доброволен принцип. Честите му сравнения с действителността на Острова определено не ни поставят в ролята на догонващи по много критерии. Обръщам внимание на това заради реакциите, които тази книга обикновено предизвиква в социалните мрежи и които неминуемо се израждат в дискусия „робство ли е било, владичество или присъствие“. По време на пътуването си Макгахан не среща роби, а дребни собственици на къщи и ниви, земеделци и животновъди, търговци, производители на розово масло и шаяк. Обикновени хора, станали жертва на безпрецедентно издевателство, случило се къде с благословията, къде с неофициалната подкрепа на османските власти. И неговите призиви в защита на тези хора в крайна сметка водят до реални действия от страна на Великите сили.

И войната се отвори

В чудесното томче, освен репортажите за турските зверства, са поместени и писмата на Макгахан като кореспондент по време на Руско-турската война. Те са доста по-лишени от емоция и не толкова интересни за читателя, особено ако ги сравним със свидетелствата на Евгений Утин („Писма от България“) или Стефан Кисов („Българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877 – 1878“). Но и в тях читателят може да открие свидетелства от първо лице за сраженията, донесли свобода на българския народ. Впрочем, това е поредната книга, в която срещам магнетичния образ на ген. Скобелев. От прочетеното до момента оставам с впечатление, че „белият генерал“ е бил един от най-знаковите герои в тази война, почти митичен образ в очите на съвременниците си.

Безценни свидетелства

Няма да повярвате, но едни от най-големите достойнства на тази книга са приложенията в края. Докато четях „Турските зверства в България“ си мислех колко полезно (и задължително всъщност!) за разбиране на написаното от Макгахан би било да имаме подръка повече информация за контекста, за останалите имена, които той споменава в репортажите си постоянно. Е, тук са именно дипломатическите доклади на Юджийн Скайлер и Хорас Мейнард, които макар да не казват нещо по-различно от дописките на Макгахан, представят доста по-подредена и хронологична версия на събитията, включително се връщат и към по-ранните борби на българите. Тук е и много любопитната статия на д-р Асен Кермекчиев, първият дипломатически представител на САЩ в България – именно той изтъква забравените от историята имена на онези американци, задействали и раздвижили европейската дипломация за застъпничество спрямо българите – д-р Джордж Уошбърн и д-р Алберт Лонг от цариградския Роберт колеж, както и Едуин Пиърс, първият кореспондент, съобщил на света за турските зверства още през юни 1876 г. Тук са и безкрайно интересните писма на дипломата Симеон Радев до министър-председателя Андрей Ляпчев и до цар Борис Трети, в които апелира държавните мъже да засвидетелстват признателност към делото на Макгахан петдесет години след смъртта му и които показват, уви, колко непознати са за българина заслугите на този доблестен журналист по онова време.

Силно съм впечатлен от чудесната селекция на текстове в книгата, които не само връщат към нов живот исторически значимите репортажи на освободителя на България – Джанюариъс Макгахан, но така също и проследяват в детайли поредицата от действия на чужденци, които предизвикват в крайна сметка дипломатическото и военно решение на Източния въпрос.

За финал на това ревю искам да обърна внимание на корицата. На нея е изобразена картината на руския художник Василий Верешчагин „Панихида“, рисувана през 1878 – 1879 година. Участник в Освободителната война, Верешчагин рисува скици, от които по-късно създава серия картини, посветени на войната.

„Имахме няколко различни варианта за корица, но избрахме картината на Верешчагин, защото идеята ни беше да потърсим по-широк поглед към книгата на Маггахан, който да показва отношението на цивилизования свят към описаните събития, а не само към излагането на фактите“, отговориха от издателство Skyprint на въпроса ми откъде идва идеята за корицата. „Картината на Верешчагин илюстрира състрадание и възмущание към зверствата, съпътстващи всяко подтисничество, а очевидно такава е била и целта на книгата на Макгахан“.

Нямам какво да добавя, освен гореща препоръка да подходите към книгата разумно, да преглътнете емоциите и да научите от нея някои факти, които може би не сте подозирали до този момент.

Публикувано от Георги

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Помните ли, че следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“?

А искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали не търсят опасни приключения и приятелства, които могат да им навредят, или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи, под формата на колективен роман?

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Тази сутрин
в новините,
тази сутрин
няма скрито,
обявиха,
че се търси
някакво момче
невръстно.
Да, момче
на нашите години!
В този град!
Ще се размине ли
всичко,
ако го открият?!
Оня труп,
за който крием,
негов ли е?
Как да знаем?
Бива ли
да си играем
на криеница
с тази тайна?
Бива ли
да сме потайни,
ако търси се
дете?!
Влади, Гого,
ако те
прави са,
какво да правя?
Мога ли
да се изправя
пред страха
от наказание?
Хей, родители,
ВНИМАНИЕ!
(Искам да извикам аз.)
Какво направихте със нас?
Страх ме е
да си призная,
че отдавна не играя.
И че ходих на канала,
но ако не сте разбрали,
ходих,
за да съм с момчетата.
С Макс!
Единствен на планетата,
който нещо в мен разбира.
Да, единствен той избира
мен
пред своите желания.
Той ми даде обещание,
че ще си мълчим,
но ето,
виждам снимка
на детето,
търсено в града
от вчера.
И ако не го намерят,
с маратонките червени,
там, сред храсти ужасени,
трупът му,
аз знам,
видях.
Знам,
че туй е моят грях.
Аз ще си мълча
и крия.
Чакам някаква магия
в този ад
да ме спаси.
Магия,
Чрез която ти,
родителю,
ще разбереш
и най-невинния копнеж
на дъщеря си
непозната.
Пораснахме,
не сме децата,
които тичаха пред блока,
и гледам аз
далеч,
високо,
и чувствам…
Цялата вселена
е във сърцето ми родена.
Забравил си!
И ти си скитал.
Забравил си!
Не си родител
роден,
дете си бил.
Баща си имал
и си крил
от него трепетите свои.
И нарушавал си покоя
на своя клас
или в квартала…
Да, аз отдавна съм разбрала,
че всички лоши ученици
превръщат лесно
в мъченици
децата си,
уж за добро.
Това добро,
какво е то?
Ако наказва,
не разбира,
все забранява,
все те спира…
Това добро
е отчаяние –
неслучило се покаяние.

 

March 27, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоWarCraft: Дуротан - Кристи Голдън

Това е една доста ранна история от света на Уоркрафта. Започва с още младия Дуротан, син на вожда на клана Фростулф, и пристигането на оркския шаман Гул'дан и робината му Гарона с първата му оферта целият им клан да се присъедини към него и Ордата му. Обещава им да преминат в щедър и богат нов свят, където да се спасят от загиващия Дренор. Разбира се, предложението е отказано, защото злото около Гул'дан макар и засега неясно е достатъчно сигурно. Ледените вълци решават да се борят сами за оцеляването си, въпреки все по-големите трудности, с които се сблъскват. Цялата природа и дори себеподобните им са станали неузнаваеми - суша, глад, вулкани и канибализъм ги превръщат отново в номадски народ, който в бягството си стига чак до края на света, за да вземе там най-тежкото решение.

Книгата на Кристи Голдън ми беше много приятна, но имаше два момента, които бяха още по-важни лично за мен. Едното е, че и тук, както във филма, който излезе миналата година, беше обърнато много внимание на Дуротан и човечната страна на орките. Те още нямат оня кръвожаден и зверски облик, а са просто същества в беда, които се борят с всички сили за спасението си и за най-общите и универсални ценности, които споделяме всички. Доброта, чест, справедливост, живот в хармония с природата. Другият важен момент беше, че тук за пръв път срещнахме Оргрим Дуумхамър, пръв приятел от детинство на Дуротан, и описание на едноименния му боен чук, към който чук имам специални сантименти. 

Неочаквано за мен се оказа, че книжките за Уоркрафта са се превърнали в страхотна библиографска ценност, след като тиражът на издателството се е изчерпал, и не мога да си обясня защо не пуснат една допечатка, след като търсенето е толкова интензивно.

Още за книгата при Екатерина.

Друга чудесна книга от същата авторка беше коментирана тук.

За раса, при която честта означава всичко, обаче, оръжията бяха далеч по-важни от броните. А оръжията на орките бяха огромни.

March 26, 2018

Anna Hells' Fantasy placeОд и ледените великани

Нийл Геймън

Очарователната книжка в ръцете ви е изключително топла история за далечни студени земи, където студът е в небесата и сърцата, но само там хората израстват достатъчно корави, за да се справят с гнева на боговете, сипещи лютост и злини от Валхала. Илюстрациите са на Крис Ридъл, който аз лично познавам от две книжки, издадени преди много години от едно от най-активните на сцената на фентъзито издателства, за съжаление вече в почти минало време, Инфодар, и техните Хроники на ръба, които бяха просто великолепно съчетание от изображения и история за всяка възраст и фантазмен вкус. А Геймън отговаря за торбата странни герои, съчетали се за малък етюд на тема нордическа митология, но с огромно чувство за ирония и смисъл, скрит добре между редовете и шантавите ситуации в почти Тарантино стил, но минус откъснатите крайници. Е, малкият ни Од е с едно потрешено краче, но общо взето това е най-кървавата ситуация, която ще срещнете.

А каква е всъщност историята тук? Далечно норвежко селце на викинги, мъжете са силни, жените са раждащи, само здравите оцеляват, и по милостта на боговете с всяка пролет тръгват на походи по далечни земи, откъдето ще се завърнат със съкровища, белези и още добри утроби за обогатяване на генома. Само че Од е малко по-встрани от ситуацията, с наранения си крак, изгубен баща и майка-чужденка, отишла в дома на чужд човек, за да се грижи за неговото овдовяло семейство. Живее в колиба в гората, опитва се да оцелява някак и да запази все още детския си разсъдък във форма. Докато един ден не бива посетен от животинско трио в беда – мечка, лисица и орел, които оказват се преобразените Тор, Локи и Один, леко победени от едни ледени великани, срещу които са се поотказали да се борят. И разбира се кой да им помогне да се възцарят отново на трона на Валхала, от едно клето, сакато, невръстно полу-сираче, овладяно обаче от великата сила на усмивката и нищото за губене. А така се правят чудеса.

Прекрасна история, геймънистка, леко мрачна, но и някак топла, с онзи финал, който си заслужава четенето и оставя усещането за непреодолимо задоволство, и поредно потвърждение, че всички сме подвластни на силата на онзи рошав човечец Нийл, особено когато е подплатен с илюстрациите на Ридъл. Не пропускайте и другото им сътрудничество в картинки на български Спящата и вретеното, чиято история макар че ми е е позната от други сборници, си заслужава също така и притежаването, и галенето на страници, и взирането с очи, опиянени от красотата. Геймън си е Геймън, подчинете се на превъзходството му.

Първи впечатления от последно прочетенотоЩе ми платиш за това - Джеймс Хадли Чейс

Нюйоркски комарджия се оттегля на спокойствие в южно крайбрежно градче с двайсет хиляди долара в кутия от пури и пистолет. За съжаление, вестта за това навява глупави идеи на някои неприятни, но пък за сметка на това влиятелни, хора в градчето, които решават да  си разчистят собствените проблеми и да лепнат на прочутия тип още едно убийство. Да, ама не. Нашето момче не е от тези, дето си оставят магарето в калта, още повече, когато ролята на магарето тук се изпълнява от ослепителна блондинка, която решава да избере неговата страна в конфликта. Така е то в Америка, свестни блондинки с добри сърца валят под път и над път, стига да си бърз с пистолета и да имаш кутия от пури.

Има една категория стари криминалета с много характерен главен герой - все е наперен, винаги го обръща на шеги, дори когато лошите го ритат в главата. Интелигентен, смел, действа бързо, радва се на всяка довяна от вятъра на съдбата случайна хубавица, харчи щедро, бие се за принципи и без да мисли за последиците, убива, когато се налага. Такъв герой лесно печели симпатиите на читателите, но винаги ми е изглеждал леко фалшив и недостоверен. Кой би живял толкова рисковано? Тази книга ми намекна за едно възможно обяснение, което като се замислих, го намерих да се потвърждава и на други места - Втората световна война. Всички такива герои на Чейс, Чандлър, че даже и Дани Оушън от оригиналния филм, са ветерани от войната с всичките последици върху физиката и психиката им. Действието в тези книги винаги е съвсем скоро след завършека на войната, когато тези хора са се върнали към нормалния цивилен живот, но са се сблъскали челно с него. Принципите, новите умения, оцеляването в опасна за живота среда могат отново да бъдат полезни и в тъмните улички на Америка, само че вече за други цели. 

Това е втора книга от серията за Кейн след прочутата "Няма орхидеи за мис Бландиш". Тази също е била посрещната доста добре, става бестселър и съвсем скоро по нея също е направен филм. Джордж Рафт играе ролята на комарджията с бързия пистолет. На снимката по-долу е с Марлене Дитрих.
Картинката най-горе изобразява корицата на първото издание. Също така промених заглавието, защото аудиокнигата твърдеше, че това е "Дванайсет куршума в кожата", докато съдържанието разказваше за "Ще ми платиш за това". Дано не съм сгрешил.

Червената ѝ коса беше изкуствена като усмивката на адвокат.
***
Къщата беше чиста като нова монета.

Човешката библиотекаУчаствайте в: „Изгревът на следващото“ (до 01.06.2018)

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека организират конкурс за фантастични и други* разкази

В момента се провежда не един конкурс за български художествени текстове, но този е единственият, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

Живеем в свят, където буквалните, механични екстраполации на съвременните тенденции пораждат усещане за предстоящи катастрофи.

Взети заедно, те се опитват да оправдаят очакването за непреодолим перманентен разпад (почти като перманентната революция на председателя Мао 😀 ). Повечето писани днес антиутопии са резултат на трудолюбие, а не на творческо въображение. Те са призвани да обяснят отпуснатите ръце и безразличието с единствения аргумент, че утре нещата ще бъдат по-зле.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинотворци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдеще, с които едва ли не го „узакониха“. Но това всъщност не e нищо повече от ответна реакция на Изкуството, каквато то е правило досега през цялата човешка история! Убедени сме, че фантастиката трябва да продължи по-нататък, да не забравя пионерското си проникване в територията на истински новото.

~

Някога фантастиката започна като израз на търсещата младa енергия, на интелектуалната храброст, като експлозия на въображението и откривателството.

Днес истинската интелектуална смелост и сила на творческия талант е в търсенето на формите за Изхода.

Смелостта да допуснеш, че Човешкият дух е в състояние да намери пътя си към по-високото ниво,
интелектът да си го представиш
и талантът да го защитиш художествено.
Без готови идеологии, митологеми и религиозни догми!

Какво е решението на задачата, наречена „Кризисно съвремие“?

Какво е решението, което води до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството, към бъдеще, в което ЧоВечният Разум е надрасъл безчовечното невежество?

Какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици?

Какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

~

Конкурсът „Изгревът на следващото“ ще бъде мястото, където ще се публикуват истории, посветени на това търсене. Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:

По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на учени, мислители и обикновени хора, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.

Визии на следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които всяка личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Очакваме вашите текстове с дължина до 6000 думи на адрес: poslednorog -в- gmail -точка- com. Изпращайте ги в някой от форматите DOC, DOCX, ODT или RTF. Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, град, държава, телефон за връзка – напишете отделно, в самия имейл.

Допускат се и вече публикувани текстове, стига да имате разрешение за евентуалното им включване в алманаха „ФантАstika“ през 2018 г.

Приемат се до два текста от автор. Съавторствата се броят като половин, третина, четвъртина и пр. текст, според броя на участващите автори.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха.

Краен срок за изпращане: 1 юни 2018 г.

~

Произведения ориентири

Български:
„Трогателна екзекуция“ – Емил Манов
„Невероятната Марта“, „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ – Величка Настрадинова
„Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“, „Десет на минус девета“ – Николай Теллалов
„Дивна“ – Светлини сред сенките

Преводни:
„Уменията на Ксанаду“ – Теодор Стърджън
„Падналите богове“ – Дейвид Зиндел
„Мъглявината Андромеда“ и „Часът на Бика“ – Иван Ефремов
„Еон“ и „Вечност“ (главите за Аксисград); „Радиото на Дарвин“ – Грег Беър
Трилогията „Марс“ – Ким Стенли Робинсън
„Далечната планета“ – А. и Б. Стругацки
„Битие“ – Дейвид Брин

Непреведени:
„Полдень, XXII век“ – А. и Б. Стругацки
„Тигр проводит вас до гаража“ – Сергей Другаль
A Requiem for Homo Sapiens – David Zindell
Earth – David Brin
2312; Three Californias Triptych – Kim Stanley Robinson
Seveneves; Anathem – Neal Stephenson
Darwin’s Children – Greg Bear

____________________
* Темата е достатъчно глобално-човешка и може да се реализира в целия жанров спектър на литературата.

March 24, 2018

Библиотеката„Земя за прицел“ – Наследникът излиза на сцената

Монументален труд е сътворила Свобода Бъчварова със своята „Земя за прицел“. Изненадан, запленен и развълнуван от първата книга, бързо продължих с втора част, „Наследникът“. В доста драматичен момент бях оставил героите в края на първия том – старият банкер Борис Скарлатов не успява да намери пътя към сина си, отчужден и отказващ да има нещо общо с именития си баща. Младият Борис пък преживява разтърсваща любовна раздяла, насилствено причинена от близките на неговата любима.

„Наследникът“ започва без следа от тези сътресения. Зимата на 1907 година е и Борис се завръща в София, оставил в миналото болезнената раздяла. В България му предстои да се сблъска с живописната действителност на чиновничеството, на бюрократичните машинации и на словесните престрелки в пресата. Докато на хоризонта предпазливо започва да се мъжделее предстоящата война с Турция, Борис попада във водовъртежа от задкулисни политически и икономически игри, тънки сметки между могъщи финансови играчи и корпоративни интереси. Изключително майсторски и с невероятна историческа достоверност Свобода Бъчварова рисува портрета на епохата с детайли, които смайват въображението на читателя. Тайните политически интриги около новите държавни заеми, с които България предстои да задлъжнее, ролята на Фердинанд и на големите френски и немски финансови кръгове са представени като от истински свидетел на събитията.

А самите свидетели тук са и активни участници в най-значимите моменти. Синът на стария Борис Скарлатов прави първите си опити в писането за опозиционен вестник, което бързо разпалва страстите в родната журналистика. Умело служейки си с факти, известни му благодарение на влиятелния банкер, той влиза в  сложни маневри, обвинявайки правителството за злоупотреби с държавни заеми и е на път да провали плановете на самия монарх. Друг шокиращ сблъсък с реалността за младия възпитаник на европейските университети е работата му в държавната администрация в малък отдел, отговарящ за бандеролите. Борис бързо научава как се върти омагьосаният кръг на зависимости в тази работа и вижда как принципът на морковът и тоягата функционира и тук.

С надвисването на облаците на войната баща и син започват да се сближават все повече, макар и да са на твърде различни позиции. Синът е повлиян от общия ентусиазъм и гори от патриотичен плам. Той вярва, че войната ще е успешна и Турция ще бъде победена. Доста по-скептичен е старият банкер, а неговите прогнози ще се окажат и по-достоверни, както винаги е било и по финансовите въпроси.

В този том съдбините на България заемат дори повече място, отколкото в първия. Надвисналите над родината облаци са пресъздадени от Свобода Бъчварова с много ангажираност и съпричастност към тегобите, преживени от нашия народ. Минорните тонове, съпътстващи разочарованието от балканските войни в края на романа преминават и към фамилията Скарлатови. Тя също е на кръстопът, а една от най-ярките страници в нейната история ще бъде затворена. Дали младият Борис ще успее да отвори нова и да я напише също толкова забележително като своя баща?

Предстои да видим…

Публикувано от Георги

 

– Имаш ли понятие от българската преса? Твоята статия ще излезе в едно вестниче, което четат хиляда души. Ако направи впечатление и възбуди общественото мнение, тогава управляващата партия ще задейства своята мощна преса с хиляди читатели. Но не се ласкай от мисълта, че ще ти отговорят по същество. Напротив! Ще те изкарат картоиграч, пройдоха, развратник, конекрадец, кръвосмесител, отцеубиец, въобще човек, достоен за въжето.
– Но това няма да бъде истина.
– Няма да бъде, но за читателя ще бъде интересно как покриват с храчки някого. Винаги в миналото край ешафодите се е трупала огромна тълпа. Сега ешафодът – това е пресата

March 22, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСамо свирни и ще дойда и Съкровището на абат Томас

М. Р. Джеймс

Монтегю Роудс Джеймс е от онези майстори на елегантния готически ужас, който с няколко реда описание на притихнало езеро, странно поклащащи се ели или свистене на влажен вятър в пораздрънканите прозорци на пасторална вила, може да ви накара да почувствате онази класическа атмосфера на безпомощност и атавистичен ужас пред непознатото, така характерна за твърде набожните и малко разбиращи света на нематериалното, любезни английски благородници, обичайни така да се каже „жертви“ на автора. Страхът във въздуха е толкова труден за постигане от който и да след Лъвкрафт, а да си го кажем честно – вече никой дори и не опитва, щом разполага с обичайния набор от зомбита, вампири и върколаци, които могат да свършат мръсната работа по плашенето наместо добрите стари духове. Но какво се е приемало за зловещо отпреди около век?

Представете си странен предмет, издаващ звуци, водещи от онзи свят най-напиращите и склонни към отмъщението и жестокост души, или погребана корона на отдавна забравен крал, пазител на англиканските брегове дори след като името му е изтляло, чието преместване коства не един човешки живот поради правила по-големи от защита на единицата, щом заложена е страната. Гравюра разказва за отдавна случило се убийство, разигравайки един и същи сюжет поетапно пред втрещения неволен зрител; едно съкровище иска да бъде намерено, само за да унищожи смелите приключенци, като дан за тъмните богове, а едно дърво приютява немирния дух на този път доста справедливо обвинена вещица, забавляваща се с унищожение на като никога праведните. Кладенец събира мъртвите на танци и увеличаване на групата им от недишащи; една съседска межда кани призраци да търсят правда дори от неясните си гробове, приютили странно загиналите им тела, а обитавани от демони статуетки наказват попадналите в най-гротескни престъпления миряни, осмелили да потърсят утеха за низостта си в лоното църковно.

Вечно трептящите, оплетени в черни магии магове чакат само да бъдат повикани от преизподнята си, за да увеличат стадата си от безволеви слуги; книги таят познание свързано на кръвно ниво с нетленността на неясни образи, но имащи за съжаление много ясни и зли намерения относно живите, а онези, чието така чакано спокойствие бива нарушено, търсят и настояват за даденото им със смъртта от всеки, който се осмели да им донесе промяна в гарантираното статукво. Сърцата на невинните дават енергия на прегрешилите, но все някога идват със сметката и колесницата за загниващите тела; алхимици погаждат смъртоносни номера на критиците си, освобождавайки нечисти обитатели от някой свят, който никак не е нашия, а и най-добре скритите грехове все някога излизат на повърхността, вземащи жертви наравно сред виновни и невинни, че истината не признава различности.

Великолепната дуалогия на Пергамент прес се нарежда сред прекрасната селекция на издателството от класици, но не от онези леко скучноватите, морализаторските и логорейно неразбираемите, а красиво-зловещите, изящно-злокобните и просто задължителните за моментите, когато възпитаният вкус надделее над масовите любимци на деня. И колкото и да ви е непонятно, да, ще дойде и този момент все някога, с възрастта и интелекта.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Както вече знаете, следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“.

Динамичен, напрегнат и изключително откровен разказ за приключенията на група тийнейджъри през едно жарко лято. Ако искате да разберете какво мислят децата ви – директно от първа ръка, потърсете нашата книга, дори да сте вече родители!

 До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Мъжете малки
кой е забелязал?
Мъжете малки
някой е наказал
със дързост,
безразсъдност
и желание
да не показват жалост и страдание.
А този черен път
така ме плаши.
Да, пътят черен,
той е доста страшен.
Летя натам,
летя към страховете си.
Летя надолу!
Ах, момчета, спрете се!
Не знаете,
че за едно момиче,
не знаете
доколко непривично
е да ви гони
и да ви настига.
На мен отдавна вече
не ми стига
да ме харесвате,
дори да ме обичате,
но не е лесно
и да си приличаме.

На косъм
измъкнахме се, като със магия.
На косъм
бяхме и съвсем не крия,
страха,
погнусата,
и суетата
едва не ми откъснаха душата.
Прекършена
във мен ще си остане,
прекършена
от много тежки рани
е вярата,
че имам капка власт.
И вярата,
че някой като Макс
ще ме спаси от скука, отегчение…
ще ми даде любов и приключения.
Момчетата,
те първи са във всичко.
Момчетата
не могат да обичат.

Кварталът

Не се филмирай още, малка Ниа!
Не се отчайвай още, но не крия,
че плановете ми се оправдаха,
момчетата дори не осъзнаха
как впрегнах ги във старите си мрежи.
Едва ли може някой да пререже
тез нишки от невидима интрига.
Мъглата на порока не се вдига,
щом легне върху нечие сърце.
Максим ще поведе, като овце,
тъй цялото си стадо от глупаци,
а ти ще си кобилка със капаци,
защото, колкото и да те плаши
дързостта и поривът му страшен
да се покаже и да се докаже,
ти ще направиш той каквото каже.
Така е, Ниа, моя Ниа малка,
подхвърлям шоколадова близалка
в ръцете ти, като ти давам време,
в което любовта да те превземе.
Ваканцията чука на вратата,
очаква те едно тъй жарко лято.

– Три пъти „пентакил“ за ден,
аз зная, майстор като мен
не ще намериш в този град,
известен мога и богат
да стана, но защо ме спират
да отида на турнира?
Там ще играя с Израел,
защото съм ужасно смел.
Слабаците играят с Тимо,
но и със Шако, мисля, имам
шансове да победя.
– Ох, не мога да следя
мисълта ти, мой човек!
Чувствам сериозен спек
да те слушам постоянно.
– И на мене ми е странно,
че колелото си обичаш,
все едно си със момиче.

– Хей, момчета! Как сте днес?
– Оле, Ниа, някой стрес
ще ни причиниш, човече!
Що не свиркаш отдалече?! –
Гого в пазвата си плю.
– Да, бе, Ниа, пу, пу, пу… –
Влади го изимитира. –
Той е „феймъс“ и обира
двеста лайка в ден, защото
снима се със колелото.

– „Феймъсите“ са трагични,
малоумни и безлични.
Сори, Гого, но така е,
хубаво е да го знаеш –
каза Ниа, но остана
отнесена и замечтана.
– Популярни са, не знаят –
бързо ще им дойде краят,
щом училището свърши.
И ако не са извършили
друго, само с тази слава
за какво ли те ще стават?! –
Вдигна Влади пръст в небето.
– Аз съм геймърче, но ето –
и рисувам, и спортувам.
– И се перчиш, ми се струва? –
докачливо вметна Гого.
– Фукам се, защото мога!
– Моля, спора глупав спрете!
„Феймъсите“ забравете,
че наистина не струват
даже да ги критикуват. –
Ниа се усмихна леко. –
Да се харесваме на всеки,
нужда нямаме, нали?
– От популярност не боли –
каза Гого, но се спря.
Разговорът позамря.
– Продавам се за двеста лайка!
– О, подслушваш ли ни? Майко!
Макс стоеше на балкона.
– Не изпускам ли купона? –
закачливо той попита.

March 20, 2018

БиблиотекатаКак да избираме козметика

Живеем в интересни времена, в които информацията, било то достоверна или не, е на един клик разстояние. Казват, че е наша вината, ако не сме информирани по дадена тема, при положение, че има толкова много източници на знание, но дали всички те са коректни и можем да им имаме доверие? Спокойно е да отговорим с „не“. Ето защо смятам, че книгата на Надя Йорданова е не просто информативно, но и задължително четиво за всички, които не знаят как да подберат козметиката си и разчитат на рекламни послания или препоръки от приятели. Още с първите страници „Как да избираме козметика“ ме грабна и ме впечатли, а четенето се случваше с маркер в ръка, все едно се подготвям за изпит в университета и подчертавам най-важното, което трябва да запомня. Това е първата книга, която не е художествена литература и която ще прочета отново със сигурност!

Трябва да призная, че подробното описание на съставките ме накара да се почувствам като загубена в превода, но знам, че винаги мога да потърся нужната информация, без да се налага да я запаметявам. За сметка на това първата глава е написана на толкова разбираем, но категоричен език, че ми се иска да няма човек, който да не я е прочел. В нея ще разберете как козметичната индустрия влияе върху решенията ви за покупка, а във втора и трета глава ще научите повече, отново на много разбираем език, за кожата, видовете кожа, особености, грижа и ще получите ценни съвети и препоръки. Всъщност в цялата книга няма страница, която да не е важна, любопитна и информативна, така че мога да поздравя авторката за прекрасно свършената работа, а именно: книгата да е полезна.

Надя Йорданова. Снимка: Facebook група Инфармацки

Препоръчвам я на всеки: на жени, които искат да инвестират бюджета си за козметика в продукти, които наистина ще допринесат за това кожата им да се чувства по-добре, както и на мъжете, които с повърхностното си отношение към козметичните продукти често правят грешки при поддържането на кожата си. В книгата няма конкретни препратки към марки и продукти, което е страхотно от една страна, но от друга – сигурна съм, че точно препоръки от Надя Йорданова е нещото, което ще искате да прочетете, докато напредвате с всяка страница на „Как да избираме козметика„. Това може да се случи на нейния блог Инфармация, както и във Facebook групата Инфармацки, където с много разбиране и приятелски тон участниците споделят своите впечатления и търсят съвети за конкретни марки и техните доказани качества.

Девора

March 19, 2018

Библиотеката„Фини прахови частици“ и стъпка назад за Ангел Игов

След последното ми разочарование от нов роман на съвременен български автор бях решил да си дам малко пауза, преди да подхвана следващ. Прочетох една-две чудесни книги, оправих си вкуса, понабрах смелост и посегнах към „Фини прахови частици“ на Ангел Игов. Впечатленията ми от предишната му новела „Кротките“ бяха повече от добри. Изборът на тема, изборът на подход към нея, нетрадиционният език, всичко беше много изпипано, много нестандартно и впечатляващо. Реших, че няма да е твърде рисковано да посегна към новия му роман, озаглавен по такъв интригуващ, задушаващ начин.

Е, стъпих на плюеща плочка, както би се изразил самият автор…

„Фини прахови частици“ е необяснимо слаб роман. Изненадах се, смутих се. Прииска ми се да познавах лично Ангел Игов, да бях сред приятелите му, да бях прочел черновата, за да му кажа: „Хей, какво си мислиш, че правиш? Това е много под нивото ти!„. Почувствах се подведен от вярата ми, че човекът, написал „Кротките“ е допуснал името му да стои над подобен колаж от разсъждения, спомени, саркастични подмятания и шаблонна фабула.

Разсъжденията за Чернобил, за деветдесетарския живот, за съучениците звучат сякаш като извадени в съвсем нерафиниран вид от мисловната кутия на автора и наредени в произволен ред. Бих дал допълнителна звезда заради смелостта чрез героя си да разголиш толкова съкровени спомени и мисли. Въпросът какво правиш с тях, след като ги разкриеш, води до по-разочароващ отговор. Уви, резултатът не е впечатляващ. На фона на тези разсъждения героят – интелектуален тип с чудесен вкус към музика и поезия, но работещ в силно компромисна среда – някак много наивно попада в предизборната кампания на нов политически проект и о, чудо, по стечение на обстоятелствата дори е избран за депутат. Ако исках да прочета такава книга, бих си взел нещо на Иво Сиромахов (бля!) или бих си пуснал „Столичани в повече“. Там поне няма място за изненади. Тук, във „Фини прахови частици“, през цялото време името на автора бръмчеше над ухото ми в дисонанс с прочетеното.

Разбирам нуждата на един млад автор, прехвърлил 30-те, да изрази бурята от емоции и спомени, които вероятно го съпътстват в този етап от живота. Аз самият често се улавям, че потъвам в спомени, разхождайки се из уличките на родния си град. Спомени, които не бих нарекъл точно носталгия, даже не бих им дал оценка или цвят. Може би просто се появяват, може би просто около 30-те си години човек за пръв път поглежда по-задълбочено назад и осъзнава, че е извървял сериозен път. Но опитът на Ангел Игов да превърне тези свои спомени в гръбнака на художествено произведение не е сполучил. Стъпил е на плюеща плочка. Позволил ни е да видим слабостите му. Даже нотки на високомерие, особено в иронията му към днешните „хипстъри“, на които видиш ли, трябвало да обяснява какво е то „кореком“. Един човек на 30+ обяснява на едни хора на 20+ колко са зле. Подиграва се на брадите им. Кога станахме такива скепто-носталгици? И дъвките „Турбо“ от 90-те ли трябва да тикаме в лицата на днешните младежи?

Мисля, че можем да очакваме доста по-силни неща от Ангел Игов. Забравям за „Фини прахови частици“ и ще чакам изпод перото на този  автор да излезе нещо, надскочило дори „Кротките“. Нещо наистина, наистина добро. Но затваряйки последната страница, попадам на няколко хвалебствия от други съвременни автори. „Прецизна, интелектуална проза, с усет към детайла“, казва за книгата Алек Попов. Е, по дяволите! Как точно заставаш с името си зад подобно твърдение? Алек Попов дали е чел книгата наистина? Обграждайки се в пашкул от подобни „взаимни аплодисменти„, не оставаш ли глух за мнението на собствената си публика?

Дано не… Дано не.

Публикувано от Георги 

Anna Hells' Fantasy placeСофийски магьосници

Мартин Колев

Книгите за София имат едно особено въздействие за мен, карайки ме да вдигна поглед от калните канавки и да се вгледам една идея по-внимателно в барелефите, сградите и малките странни улички, криещи в себе си историята на една стара столица, за неопитното око приютила селяндурите от няколко Българии наведнъж, но всъщност не е толкова лошо, уверявам ви. А ако добавите към чистата история и малко магия, или добре де – много магия, нещата добиват още един цвят на смисъл и принадлежност към едно тайно общество от няколко милиона софиянци. Не целя да разпалвам междуградски особици, вероятно бих предпочела да съм жител на добрата част на Париж или Брюксел, но и София като приютила ме във втората двайсетлетка от живота ми не е най-лошия избор за място за живеене в истинския смисъл на думата. Но да обърна малко внимание и на софийските магьосници.

Те бродят в сенките… ами, не, работят си хората някоя и друга скапана или не толкова службичка, някои са си просто бездомни алкохолици, други са си тв звезди, но в крайна сметка магическият талант сбира зорници, здрачници и мъглици сред смога на столицата, в която веднъж творят добро, друг път – щуротии, понякога даже и откровени злини, съвсем балансирано и неангажиращо горките мъгъли от наш вид. Докато една неприятна нощ няколко странни сенки започват злокобен рейд, отвличащ с неясни цели и изход същите тези одарени хорица, на които може би завиждате, макар и да няма точно за какво поради разни морализаторски причини, пречещи им да си вземат световното господство, както бихме сторили всички ние, озовали се в притежание на нещо свръхестественко под ръка. Добрите и лошите магове живеят до момента в едно негласно презрение, съчетано със спорадичен въргал, но с появата на неясен елемент, агресивно – негативно настроен и към двете фракции, нещата се променят, и доскорошните врагове и хищници трябва някак да намерят златната среда, и някак да оцелеят, евентуално заедно.

Сега, аз не мога да кажа, че съм от почитателите на ърбъна – обичайно го свързвам с твърде много копиране без оригиналност, а прекалено яркото принизяване на божественото, и изкарването на доброволното нормалничене за висше благо винаги са ми бъркали в читателското здраве и стомахче. Софийските магьосници са приятно разнообразие на сцената на градското фентъзи – едно, че се чете лесно и увлекателно, но е написано изключително премерено, без да се изпада в просташка кинематографичност тип „те ти сценария, дай ми хонорара“, или в преекспонирането на разни патриотично – булгаристански идеи, съчетани с откровено копиране на до болка познати сюжети. Мартин Колев някак успява да впечатли дори киселяк като мен, включвайки образи, с които мога, ако не да се идентифцирам, то поне да симпатизирам до степен да ми пука и да им треперя над животеца, като наличието на някоя и друга котка, признавам, много помага. Лошият лош е напълно неочакван, любовната история е ненатрапчива и даваща надежда да се развие смислено, а неволният супер герой се е получил добре балансиращ умения и некомпетентност в нещо, което ми се вижда адекватно за ситуацията като поведение. И да, ще следя и за втората част на тази едновременно непретенциозна, но и твърдо запомняща се с качество книжка, която дори аз, най-неърбънестия читател от Околовръстното шосе на север, признавам за много добра с ръчичка на сърцето. Честна чавдарска – от пионерската ме деляха само няколко месеца, тюх, и демокрация.

Човешката библиотекаАлманах „ФантАstika 2017“: хартиено издание

Хартиеното издание на „ФантАstika 2017“ е вече факт! Сега томът има сравнително по-малък обем, но съдържанието му е на неизменно високото ниво, характерно за тази проява на ДБФ „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека.

корица на „ФантАstika 2017“. Художник Юрий Зельони

Редактори на алманаха са Александър Карапанчев, Вихра Манова и Калин М. Ненов, а съставител, предпечатник и оформител – Атанас П. СЛАВОВ. Предлагаме на вниманието ви неговите начални думи:

Съвсем нови признания на съставителя

Това заглавие на увода се наложи, защото нашето издание се променя. Погледнато от една страна, то си остава все така трибуна на Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ и рубриките в него ще бъдат същите или близки до познатите ви, но, от друга, то непрестанно ще се развива и усъвършенства.

Ще има принципни новости и в неговото съдържание. Например в раздела „Фантастология“ ще намалеят библиографско-обзорните и ще се засилят „забранените“ материали – или избягваните от фантастите теми:
* ескейпизмът, тоест бягството от действителността – доколко то е присъщо на научната фантастика, на фентъзито и хоръра;
* художествените способности на разказвача – достатъчно условие ли са те за фантастичното произведение, или има и форми на „проституиране“ с таланта;
* умишленото стимулиране на читателския инфантилизъм – чрез превръщането на приключението в задължителен канон и поучителната дидактика, заместваща истинската възпитателна функция на литературата.

Ще се усили и критичността към фантастичните филми в раздела „Съзвездие Кинотавър“. На безмилостен анализ и липса на всякаква политкоректност ще се подлагат новите екранни и телевизионни творби. С особено внимание ще се проследява българското участие в чуждестранните филми на въображението, и като актьори, и като заснимане в наши студии. Пък дано да стане дума и за родни кинозаглавия…

Следващ нов момент – нестандартните конкурси. От този брой започва надпревара за фантастични и други разкази, а по-нататък навярно ще има и за по-големи форми. Нека на световната сцена на периодиката да се размахва знамето NO FUTURE, но ние by default няма да угодничим на тая догма.

Разделът „Футурум“ досега правеше „артилерийска подготовка“ – стараеше се да повиши нивото на грамотност спрямо мисленето за бъдещето. Сега ще се опитваме да поставяме все по-остро въпросите на прехода от „настоящо“ в „следващо“, дано подготовката ни да е била успешна и читателите да поемат щафетата…

В конкретния брой ФАНТАSTIKA ще се срещнете както с авангарден писател като аржентинката Тереса Мира де Ечеверия, така и със „съживен“ автор като американеца Томас Л. Шеред. Ще прочетете отличени произведения от конкурса, посветен на Агоп Мелконян, между които е и македонският фантаст Никола Суботич. Този път „Пopтрет в 3,14 D“ представя с НФ, фентъзи и хумор старейшината на нашия цех Христо Пощаков. Имаме блок, посветен на 115-годишнината от рождението на Светослав Минков, и коментираме Елин Пелин като фантаст.

И още по страниците на новия алманах: цветни картини от художника Андриан Бекяров… пристрастен репортаж от Еврокон 2017 в Дортмунд… и много други събития из живота на фантастичната реалност.

Може да си поръчате алманаха „ФантАstika 2017“ от нас или от съставителя Атанас Славов (на имейл at_slavov маймунка abv точка bg). Приятелската му цена е 12 лв. за черно-белия вариант или 13 лв. за варианта с осем цветни страници – пишете кой от двата искате.

* * *

А сега ето съдържанието на „ФантАstika 2017“ по рубрики, заглавия и автори:

Съвсем нови признания на съставителя // стр. 7

Преводна фантастика
„Терпсихора“ – Тереса Мира де Ечеверия / 8
„Опитахме се“ – Томас Л. Шеред / 31
„Хотел „Трансцендентал“ – Никола Суботич / 53

Български фантасти
Конкурс „Изгревът на следващото“ / 58
Портрет в 3,14 D: Христо Пощаков / 62
„Контакт Х“ / 63
„Работа с добро заплащане“ / 65
„Най-страшният звяр“ / 67
„Така е справедливо, Боткин“ / 72
Конкурс „Агоп Мелконян 2017“
„Да направиш „Машина за истории“ – alexandrit / 83
„Стопанката на езерото“ – Ценка Бакърджиева / 85
„Отклонение“ – Ценка Бакърджиева / 89
„Спам“ – Мартин Петков / 93
„Моля те, покажи ми страховете си!“ – Валентин Д. Иванов / 102
„Вместо интервю“ – проф. Николай Слатински / 111
Млади гласове: „Хайде да измислим приказка!“ – Мел / 113
Фантастичното нефантастично: „Той“ – Янчо Чолаков / 124

И реалистите фантазират
„Разговор с Едисън“ – Антон Чехов / 128

Фантастихия – К. Балмонт, Ив. Давидков, Л. Желязкова, Х. Кортасар и Р. Стоянов / 131

Фантастология
„Елин Пелин като фантаст“ – Александър Карапанчев / 138
„Какво е това Фантастивал в Европолис?“ / 144
„Испанските жени чудо“ – Claymore / 147
„Руска империя 2.0“ / 150
Съдържание на новата „Тера фантастика“ / 153
„Фентъзи и революция“ – интервю с Чайна Миевил / 156
„Подкаст за българска фантастика“ – Валентин Д. Иванов / 169
115 години от рождението на Светослав Минков
„Деформации на личността в трансформираната реалност“ (продължение) – Янчо Чолаков / 173
„Народните приказки изпреварват с герои чудовища писателите“ / 182
„Желязната тарантула“ – Александър Карапанчев / 185
„1902“ – Боряна Владимирова / 191

Съзвездие Кинотавър
„Кубрик искаше съвременна научнофантастична приказка, Спилбърг я завърши“ – интервю с Йън Уотсън / 196
„Фантастични екранизации“ – Виктор Джамбов / 205
„Бегълци по острието на безумието“ – комикс / 210

Визионария
Представяме ви художника Андриан Бекяров / 211

Футурум
„Пет избрани края на света до 2017 г.“ / 220
„Експанзия чрез имплозия“ – Атанас П. Славов / 222
„ФаКтастика“ – Асен Асенов / 230
„Религиозен нанотех“ – отец Елпидий / 258
„Технохуманизмът и дейтъизмът – новите религии на бъдещето“ – Васил Сивов / 261

Откъде идваме
„Националните фантастични награди: издания 2015 и 2016“ – Кристиана Тошева и Калин М. Ненов / 268
„Еврокон 2017, Дортмунд“ (1) – Валентин Д. Иванов / 277

Присмехулник за убиване
„65 заглавия“ – Янчо Чолаков / 298
„Защо не кацат извънземни?“ – Стефан Кръстев / 301
„Въпрос на нерви“ – 90 г. от рождението на Антон Донев / 303
„Новият Микромегас“ – Ацо Делибашев / 305
„Размишлизми“ – Атанас П. Славов // стр. 306

March 16, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМемоарите на една лека жена

Джон Клиланд

Когато се заговори за скандални книги, първата мисъл на всеки редови читател, или поне попаднал случайно на лют литературен спор наблюдател насред фейсбук фийда, е за едни скучни сиви нюанси, които могат да разпенят вътрешните морета само на доста стегнато отгледани и възпитани в кулинарен майсторлък и въртолък на къща домакини. Но истинските потресания носят други имена, и са писани във времена на разгул и издигане в култ на удоволствията, за каквито днешното мултиджендър общество може само да мечтае, но само на скрито и безсловно, щото някой ще се обиди. Клиланд и неговата Фани Хил са едни от образците на зачервяващи бузките текстове, но ако го сравним с Маркиза, Аполинер или Батай, ами – доста приличен и поетичен си е човека, ако и да е винаги малко странно открит хомосексуалист да пише за подчертана хетеросексуалност във всички морално приемливи измерения, където дори девиациите са някак любезни. Та, ако си мислите, че в ръцете си държите аналога на нажежена до бяло стомана в литературно отношение, по-скоро е приятно затоплено четиво със сладко-романтичен привкус и вдъхновение за Хубава жена.

Фани е едно добро, глуповато и наивно същество от село, което губи родителите си и попада в големия град, изоставена от единствената близка приятелка, на която хич не ѝ се занимава с поредното бедно селянче. На крехките 15 години, напълно достатъчни за разврат и нископлатена работа, девойчето ни хваща окото на местната мадам, която я прибира под крилото си и се възползва максимално от нейната девича тъпота, и почти спазарява крехкото ѝ цвете за една добра сума, от която малката златна гъсчица няма да види и петаче. Междувременно я запознава, макар и бегло, защото все пак авторът от това си няма ама съвсем никаква представа, с женските ласки и ѝ демонстрира какво е това общение между мъж и жена, и че от него не се умира съвсем, нито падат парчета плът по пода, или поне не винаги. Но се появява любовта в лицето на млад красавец, и нашето юрдече се измъква като по чудо непокътната от злите ръце на ужасната господарка на порока, и се мята в леглото на новия Брад Пит. Не потръгват обаче точно нещата, и Фани се завръща в бащината къща, или по-точно в нечии други къщи за разтушаване на напрегнати джентълмени, където задоволява стандартни и не особено странни или болезнени прищевки, с много малки и еднократни изключения, до щастливия финал.

Секс има в изобилие, но е поетичен, страстен в полза на дамската половинка, както и на мъжката, и  с много нежност, добро възпитание и британска любезност, плюс висока хигиена и добър външен вид и на обслужващия персонал, и на клиентите. Нищо извратено, нищо изумяващо, нищо отвратително и смущаващо. Просто добрият стар секс срещу пари. За времето си обаче вероятно е бил достатъчно възмутително четиво, повод за философски негодувания и морализаторски старчески стонове срещу реалността. Ама сега, и то за обръгнали читатели – малко пикантерийка с интелектуален привкус е цялата работа, което прави текста на Клиланд доста забавно четиво, особено на глас и пред половинката, насаме, когато повече ще се хилите, отколкото другото. Доста добър бонус е и разказа за доста амбициозна лесбийка, предрешила се на мъж и оборудвала се с дядото на знаменития Заек от Сексът и града, докато запленява богати вдовици и краде тихичко парите им с финеса на Дон Жуан. Пак смехът е повече от възмущението, но за малко по-широко скроените хора. С две думи – гледайте на Клиланд като забавно – чувствен, а не като мръснишко – гнусен, това е ролята на Сад, който никой не ще да издава от срам.

Първи впечатления от последно прочетенотоСпасителя - Ю Несбьо

Хари Хуле продължава да разкрива най-заплетените криминални загадки на нашето време, а чичо Ю не го жали и го изправя пред все по-големи предизвикателства. И леснодостъпните жени и алкохол бяха нищо в сравнение с новите изкушения.

Прочут хърватски наемен убиец има една последна поръчка преди да се оттегли на заслужен отдих. За негово съжаление и наша радост тази поръчка е в Осло, теренът на Хари. Убиецът е с напълно обикновена външност и това е най-голямата му сила - всички го виждат, но никой не може да го запомни. Задачата е да елиминира един набожен младеж от Армията на спасението, като никой не може да обясни защо и кому е навредил. Лесна работа, ще кажете, като да настъпиш божа кравичка. Предварително изпипаният му план обаче се разваля по напълно норвежка причина:

— Значи такъв е бил първоначалният план. Кое се е развалило?
— Онова, което винаги се разваля — отвърна Хари. — Времето.

По-лошото е, че и поръчителят е имал план, а жертвите валят, без да има напредък по който и да е от плановете. Хари пак загуби скъп човек, борбата му с пиенето е все така неравна, но все като че ли е на прав път. Ръфаха го не само кучетата вътре в него, а и съвсем обикновени дворни кучета. Уреди се с мацки, коя от коя по-засукани, което е направо невероятно като се има предвид какъв алкохолизиран грозник е той. Пътува до Загреб, сключва споразумения на честта с бандити, като дори развръзката беше нестандартна като за детектив от полицията. Неочаквано, но пък напълно удовлетворително, имаше и тънка нишка, която да ни препрати към събитията от предишните романи и престъпленията на Принца. 

Накратко, сложна плетка, но пък много топли душата.

Който никога не е изпитал любов, е имал празен живот, но още по-празен е животът на онзи, който никога не е изпитал болка.
***
Праволинейната почтеност е присъща на мързеливите хора без визия за бъдещето.

пп
Погледнете пак корицата и отместете поглед. Какво запомнихте от човека на нея? Само едно червено шалче, нали? Ето така се чувстваха всички, които някога са срещали Спасителя.:)

March 15, 2018

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази може би наистина ще разберем, че навън…

Даниел Тунев, 26 г., СУ „Св. Климент Охридски“, Сливен

***

Разпуква пролетта и аз потеглям:
следите ми в снега са вече локви,
студът – мой враг – сега оттегля
към миналото своите пехоти.

Разтварят ми чадъри господата
в единственото висше общество
и с най-висока титла всепризната –
не княз, не прокуратор, а дърво.

И всичко – за да бъда публика
на техните крилати продължения.
(А нежното и тъжното се влюбиха,
без някой да им дава разрешение.)

Милиони анонимни екзекуции
безшумно изпълняват се в сърцата.
Короните са кошери на звуците –
безименният вик на свободата.

Безвкусният нектар на дъждовете.
Безсмисленият дар на изобилието.
Тук днеска всяко оживяло цвете
е стъпканият спомен на безсилието.

March 13, 2018

БиблиотекатаОтбой в полунощ: Врагът е другаде

Уилям Уортън и отношенията ми с неговото творчество (или поне с онази част от него, до която съм се добрал) могат да се категоризират с фейсбук статус от типа „Сложно е„. Хипнотизира ме неговият роман „Пилето“ – хареса ми с цялата си налудничавост, може би именно заради нея. В същото време, дори не успях да прочета докрай широко акламираната „Татко“. Дали ме улови в неподходящ момент или просто не можах да понеса спиралата от страдания, свързани с остарелите и умиращи родители на главния герой – не знам. Просто в цялата „репортажност“ на този роман не намерих в него нищо художествено, за което да се хвана.

„Сиела“ обаче продължиха с преиздаването на неговите творби и не след дълго се появи пленителната корица на „Отбой в полунощ“. Тук страстта ми към военната тема надделя над скептицизма и се зачетох. Няколко страници по-късно вече изпитвах желание да засуча мустак (ако имах), защото книгата приковава вниманието мигновено.

Забелязали ли сте огромната разлика в емоцията, посланието и изобщо вибрациите на един военен роман, писан от европейски, и от американски автор? Да вземем например Ремарк („На Западния фронт нищо ново“, „Искрица живот“ или „Време да се живее и време да се мре“) и Себастиан Бари („Далече и отвъд“) и да поставим срещу им Норман Мейлър („Голите и мъртвите“), Джоузеф Хелър („Параграф 22“) и Уилям Уортън („Пилето“, „Отбой в полунощ“). Макар и антивоенни по своята същност, в нюансите се намират любопитни разлики. Американските войници сякаш приемат войната като досадна необходимост, която временно ги е разделила от безгрижния живот и запълват времето си, като злословят по началството си, шегуват се един с друг, играят карти и чакат, надяват се всичко да свърши и да оцелеят, за да се върнат отново към подредения си живот, да станат лекари и адвокати и да забравят за тази мръсна война. При европейските автори усещането за трагизъм, съдбовност и обреченост е много по-силно. Цялата цивилизация на Стария континент сякаш тегне върху гърбовете на войниците и през репликите и отчаянието им можеш да видиш сгромолясването на империи.

Тези разсъждения неминуемо изникнаха, докато четях „Отбой в полунощ“. Зимата на 1944 г. Краят на войната се усеща във въздуха. Отделение от разузнавателен взвод е изпратено дълбоко напред из горите на Ардените, където открива изоставен замък и се окопава в очакване. Млади войници, повечето нямат и двайсет години. Същевременно необикновени по свой си начин. Опортюнисти със собствен кодекс на поведение, скептици към военните порядки, истински аристократи в армията, които с дни наред могат да играят партия шах или да раздават карти с невероятна изобретателност.

„Не знам защо се мислим за толкоз умни. Само понеже сме добри с тестовете и можем да решаваме ребуси, да играем бридж, шах и разни други игри; само понеже четем прекалено много, се смятаме за нещо особено. Обективно погледнато, истинските умници са говеда като Лав и Уеър. Те остават живи. Това се казва ум!“

Описанията на детайли от войнишкия живот в затънтените гори на Ардените често са накъсвани от мимолетни спомени за живота преди. За неща, вълнували младежките умове, преди войната да ги напъха в униформи и да ги изпрати отвъд океана. Много хуманизъм има в тази книга. Обърнете внимание на начина, по който са изградени героите – със симпатия, с внимание и великодушност, с дълбоко познание към вътрешния свят на всеки от тях. Дори най-странният от тях, с прякор Майката, е нещо като шаман на групата, към когото всички се отнасят с някаква обич. За това колко обърната наопаки е военната действителност в този роман говори и фактът, че самият разказвач, макар и сержант, е далеч от общото разбиране за лидер по устав. Та той дори не носи нашивките си!

Темпото на романа е нещо, което леко ме препъна по едно време. Почти до средата на книгата всичко се случва бавно, без особено напрежение, без кой знае каква завръзка. До момента, в който патрулът не осъзнава, че врагът е близо, врагът ги наблюдава. И нещата стават наистина причудливи. Защото германците не са това, което се очаква от тях – бойна машина, дошла да стреля и убива. Германците правят снежен човек. Пожелават им лека нощ. Издигат елха сред гората. Германците, също като момчетата в замъка, са уморени от войната. Те също искат всичко да свърши и да си отидат вкъщи.

„Знаеш ли, ние сами бихме могли да приключим войната помежду си тук, в гората. Ще се нанесем всички заедно в замъка и ще се браним срещу онези, които обичат войната. Може би ще се обявим за неутрални“.

На фона на затишието преди последната голяма немска офанзива, насред Ардените се разиграва сцена, приличаща доста на легендарното „Коледно примирие“ от Първата световна война, когато войници от двете враждуващи страни играят футбол заедно в ничията земя. Но богът на войната също има своите закони и те обикновено са безжалостни към проявите на хуманизъм. Развръзката в тази удивителна история внася горчив привкус от неизбежното. Съдбата намира своя реванш за дързостта на онези, позволили си да търсят човешкото сред цялата касапница.

Хубав роман е „Отбой в полунощ“. Хубав с живия си, момчешки език, с гневната непоносимост към устава, с бунта срещу войната и опита му да спре хода на събитията, да продължи неестествения момент на затишие и задружие и да покаже, че врагът е другаде, не в униформата на човека срещу теб.

Публикувано от Георги

Anna Hells' Fantasy placeШедьоври на разказа с неочакван край

Една елегантна колекция от разкази от Пергамент прес, комбинираща както истории с подчертано свръхестествен елемент, така и чисто човешки драми с тъжен или забавен туист, очакващ ни на финала. Тук има всичко от обичайната хорър палитра на класическите автори на ужаса – и призраци, подтикващи към самоубийство, и черни котки, отмъщаващи за най-гнусното от човешките престъпления; и трупове, водещи последна битка с осквернителите си, и съживените души, идващи по силата на древни заклинания; и посещения от дявола, за да изкуши слабите, и вечни хора, и вечни губещи в средата на бъдещето с технологични емоции; и забързана еволюция, целяща да изведе на преден план новия господстващ вид, и прехвърляне между световете, но не и между позициите живот, както и живият символ на конникът Чума, шестващ из моретата световни. Все идеи, надълго и нашироко разисквани от стотици автори в цялата литературна история, но е толкова енциклопедично задоволително да ги видиш всички на едно място, и да си отбелязваш на ум, как си ги опознал всичките от филми и романи с все големи имена и претенции.

Кратката форма е една от най-трудните за постигане, защото имаш твърде малко време да накараш читателя хем да се влюби в героите ти, хем да оцени завръзката, и най-вече да остане с отворена уста на финала, и да разисква творението ти с който свари. Тук имате всички причини да започнете дълга и напоителна лекция пред приятелите си, държейки като същи скрижали в ръцете си двете томчета на Шедьоврите, и разпространявайки разпалено магията на краткостта и ударния сюжет. Ако хорър тематиката не е вашето нещо, не се притеснявайте – има си и съвсем дълбоко – човешки истории, разчитащи къде на слабостта, къде на глупостта човешка – за една погубена горда красота в плен на еснафщината, за един спасен детски живот в замяна на възрастен такъв, за едно приятелство, паднало в жертва на годините и справедливостта, за едно особено виждане към закона и начините на неговото прилагане, когато престъпниците са повече хора, отколкото маргинали.

Обичате пикантериите? Очакват ви сложно женско другарство изпълнено с повече омраза и завист, отколкото можете да си представите; великолепно намислено и изтънчено жестоко отмъщение на измамен съпруг, една връзка с писма, които могат да очернят и най-светият образ секунди след смъртта. Не е достатъчно, може би? Тогава бъдете сигурни, че има поне една гореща история за пътуване във времето, садистични мъчения и понякога погрешно избрани трупове, която ще ви възмути издъно, както и разни морализаторски дилеми, завършващи с мръсни чаршафи, засрамени любовници, и някой и друг труп в дъното на пейзажа.

А може би вашето прозвище е дълбоката драма? Какво ще кажете за руска виелица, разменяща съдби и осакатяваща животи с почти божествена сила, или играещ си със съдбата дуелист без пари, паднал в жертва на своята любима муза, или за беден клошар, намерил се  за малко в рая, и съвсем скоро след това сред огньовете на ада заради едната пуста прилика. Ами за една безумна лотария с библейски привкус и езическо изпълнение, или една война, поставила две половинки от едно цяло в ролите на убиец и жертва , или може би ще е вашето нещо е една отбранителна тактика, обърнала се към своите последователи по най-дяволски объркания начин, който ще ви накара да крещите Не, недей го докосва!!?

Ами време за усмивка кога? По време на малко безвкусна шега с призраци над класическата жертва нервозен интелектуалец, или едно представление на великия венециански карнавал, способно да обърне съдби на 180 градуса, или просто да натрие носа на поредния претендиращ за превъзходство янки в древна Европа, както и една майсторска мошенническа мистификация със щрауси и диаманти. И за любовта ще питате? Учете чужди езици или поне не претендирайте, че ги знаете, свенливостта винаги е до време, и не ровете из чуждите дневници, защото и най-красивата любовна история твърде бързо се изражда в посредственост и загуба. Още съвети? Не подценявайте парите, когато стане дума за любовта, не разчитайте на чувствата, щом намесена е ревността и бурния нрав, и не правете услуги на приятелите си, когато става дума за неясен обект на желание.

И това не са дори половината сюжети, които ще ви грабнат сърцата и ще запълнят мислите ви за седмици наред. Затова напред към книжарниците и красивите книжки, в които да потънете, завити с меки одеалца и отпиващи от гигантски чаши какао, чай или кафе, каквото там ви стопля най-добре, и няма да съжалявате дори за секунда в компанията на По, Зелазни, О’Хенри, Уайлд, Саки, Моъм, Дойл, Мопасан и още много, много, много… Добра компания за добри моменти. Гаранция.

March 12, 2018

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Сетихте ли се днес за детето у себе си? Усмихнахте ли го? Нови игри измислихте ли? А мечти?

Нашата следваща награда, игра и мечта ще бъде повест в стихове, написана и илюстрирана от деца. Тя се казва „Момичето от квартала“, но освен момиче в нея има и доста момчета, опасности, трудна за разбиране любов и още по-трудни за разбиране възрастни.

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че „Момичето от квартала“ заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от повестта.

~

Ниа

Днес ми се иска
да се случи
нещо истинско
и да получа
поне мъничко вдъхновение.
Да се случи
едно различно приключение,
за да научат
нещо ново и хлапетата.
Защото
писнало ми е момчетата
да провокират,
да се бият,
да си играят,
да се крият,
за да впечатлят момиче.
Това на нищо не прилича!

 

Кварталът

Какво си пожелаваш, малка Ниа?
Какво мечтаеш аз да ти открия?
Готова ли си да ме видиш в блясък,
по-мръсен от бургаски плажен пясък?
Защото моят блясък тъмнина е
и не очаквай тук да се разкая
за плановете си и за делата.
Аз мозъкът съм чер на махалата.
Ще ви покваря и ще ви разкрия,
наложи ли се, даже ще убия
този глупав ваш ентусиазъм.
Мечтател ли си, аз ще те наказвам,
докато станеш проста сива клетка
от моята вековна тъмна плетка.

Кварталът е основна единица
на общество, в което всяка птица
кокошка е с криле без приложение.
За тебе, Ниа, имам предложение:
Излез навън! Иди, открий Максим!
А неговият ум неустоим
и чарът му, от който си пленена,
те чистата ти мисъл ще превземат.
Максим обича тайни и загадки.
Но щастието ви ще бъде кратко,
а още щом следа от тях открие,
над вас като торнадо ще се вие
духът на ревността. Защото, мила,
момичето без обич няма сила
да стане сутрин даже от леглото.
Това разбрал съм, скъпа, за живота.

 

Ниа

И днес успях
за час да си науча.
И днес успях,
дори в деня си скучен,
да помечтая
и да порисувам.
И днес успях,
но всъщност се преструвам,
че в нещичко изобщо съм успяла.
Такава скука ме е завладяла,
че ми се иска
с парашут да скоча
или със бънджи…
Трябва да отсроча
аз щурите мечти,
но ми се иска
да се науча да поемам риска
на живия живот.
И оптимистка
да бъда за света
и за съдбата си.
Ах, колко ми се иска
да „строша главата си“
(метафора използвам),
ала все си мисля,
че целият ни свят
е тъй измислен
и точно на метафора прилича.
Такъв живот
е трудно да обичаш.

 

Макс

Излизам и се срещам с Влади.
Ще кажете, късмет извадих,
защото, ако беше Гошо…
(Буквално вече ми е лошо
от приказки за колелото му –
голямата любов в живота му.)

– Със „нубове“ играх, брато!
Жив „пентакил“, това е то,
изпуснах, „килстил“ ми направи
един нещастник изоглавен.
– Човек, аз не играя „Лига“
и в този миг ти казвам, стига
ме занимава с простотии,
за мен игрите са, не крия,
най-чиста загуба на време.
– Брато, изобщо не ми дреме!

– Момчета! – Я! Това е Ниа! –
Очаквах тук да ви открия.
– Да, истината е жестока,
че неизменно сме пред блока.
– О, стига, Макс, говорих с Гого,
а той помоли ме, не много,
да караме днес до канала.
– Ще кара с нас?! Не си разбрала –
веднага я прекъсва Влади.
– Пет колелета ще извади,
ако реши да не се фука…
– Не тръгвам с него! Не ми пука
за скъпите му колелета.
– Ех, че надувка си проклета! –
извиква Ниа. – Не си струва
по цял ден тук да мързелуваш,
да вземеш да умреш от скука.
Виж, приключението чука
на нашата врата сега.
– Добре, от твоята уста
звучи донейде поносимо,
но колело у нас си имам –
отсичам аз. – Ще взема
моето си, имам време
дори да се преоблека.
– Хей, най обичам ви така! –
възторжено подвиква Ниа. –
Побързайте! Ще ви убия,
ако ви няма тук след час!
– О, пет минути са до нас.
– Хей, Влади, Ниа, ще ви взема
от тук, след… Вие дайте време?
– Добре, не час, а половинка –
предлага Ниа на двамина ни.
Тъй се разделяме пред блока
и всеки – в своята посока.

March 10, 2018

През прозореца“Стари хипари” – Михаил Вешим

В унисон със слънчевото време навън вече започнах да мечтая за идващото лято, синьото на морето и солта по кожата. Водена от това настроение реших да прочета разказите в “Стари хипари” на Михаил Вешим.

stari_hipari.jpg

Краткото резюме на задната корица обещава двайсет разказа, които връщат назад във времето и разказват спомени от отдавна заличени, магични места по нашето черноморие и не само там.  Късчета от миналото, морски, алкохолно опиянени и далечни като мираж в пустиня, спомен за отминалото, щастливо време на младостта и безгрижието.

Но освен сантименталните спомени за младостта в тези кратки разкази има и нещо друго – спомени за едно отминало време изпълнено със забрани, доброволни отряди, другарски съд, вносни стоки, доноси и двуличие. За мен този поглед към времето преди падането на режима е много интересен. Докоснах се до личната гледна точка и мисли на човек, който е преживял младостта си тогава с много ограничения  и забрани. Разбирам жаждата за свобода и липса на контрол, усещането за недосегаемост сред дивотията на морския бряг и къмпингите. Като контрапункт се замислих, че ние живеем във време, в което сме свободни – имаме неограничен достъп до информация, музика, възможност за задгранично пътуване и дори не разбираме какво имаме, не се възползваме разумно от възможностите си. Започвам да си мисля, че дори най-ценното нещо получено даром, без борба бързо губи стойността и блясъка си.

На пръв поглед леки, морски истории изпълнени с пачанга, доматена салата и лук, нарязан на кръгчета, но между поредното пийване се засягат доста болезнени теми от близкото минало – смяната на имената, затворените граници, нелегалната емиграция, безогледното застрояване на прекрасната ни страна. В подредбата на разказите има градация, израстване, замяна на младежкото вселие с по-сериозния и мрачен свят на възрастните. Носталгичен поглед към миналото, а то винаги е топло и уютно, защото тогава сме били млади, вярващи  и оптимисти.

Михаил Вешим разказва с хумор и лекота. Голяма част от разказите са еднотипни като структура и развитие на сюжета, но възприемам това като естествен ефект от времето, за което се разказва.

Книгата най-вероятно няма да допадне на всички и за това аз я препоръчвам на хората, които обичат морето и свободата, тези които ценят морския залез и ситния пясък повече от лукса на пет звездната хотелска стая и лъскавия ресторант.

March 09, 2018

Сборище на ТрубадуриОгнен цикъл от Хал Клемънт

колажРазноезични издания на „Огнен цикъл“ от Хал Клемънт

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

 

Джовани Чемишанов

Огнен цикъл от Хал Клемънт

ревю

 

Абиормен се върти около Тиър, своето червено слънце, а синьото, Арин, наближава през няколко десетилетия и носи със себе си огнена буря, която унищожава обичайния живот на планетата. В последните кратки години на пролетта Дар Ланг Ан и Нилс Крюгер се срещат в средата на пустошта, където и двамата са се озовали по нещастно стечение на обстоятелствата. Неволята ги събира, а общата им цел ги сближава през хилядите мили път до ледените укрепления, където единият се надява да се спаси от лятото, а другият – да предаде за съхранение познанията, натрупани от неговия народ, така че те да достигнат до следващото поколение, което ще възроди расата му през есента.

Хал Клемент (или Клемънт – бел.а.) създава очарователен роман, съчетал в себе си приключението от срещата с един нов свят и интелектуалното изживяване от старата фантастика, която позволява на читателя да последва героите си в изследване механизмите на вселената. Между тези две страни на книгата екшънът присъства, но осъзнато е поставен на заден план, сякаш авторът не желае да разводнява вълнението ни от разкриването на научните чудеса с евтиното и леснодостъпно удоволствие, предоставяно от адреналина. От самото начало са ни спестени както катастрофата на Дар Ланг Ан, така и злополуката с Нилс Крюгер, която става причина спътниците му да го помислят за мъртъв и да го изоставят на чуждата планета. По-нататък този подход се развива и задълбочава, като вместо да разказва за изживяванията на крачка от смъртта на своите герои, Клемент насочва вниманието ни към ехото на праисторически катастрофи и надвисващото предчувствие за огнената геена, която настъпва с наближаването на Арин.

Космическите измерения на предстоящата катастрофа служат като идеален фон на втората част от книгата, където се поставят и трудните въпроси в нея. Можем ли да съдим култура, която се е формирала при невъобразими за нас условия? Какви биха били последиците, ако се опитаме да се намесим, и няма ли по-скоро да навредим с това, което си представяме, че е помощ? Трябва ли изобщо да помагаме, а не просто да оставим чуждия на съдбата му? Няма ли да застрашим самите себе си, когато допуснем твърде близо чужденци, които могат да усвоят обитаваното от нас пространство и чиято жизненост далеч надвишава нашата?

Доказателство за непреходните качества на романа „Огнен цикъл“ (№ 38 от поредицата „Библиотека Галактика“) е фактът, че шестдесет години след написването му въпросите по-горе биват задавани отново, макар и в непредвиден за автора контекст. Не знам какви отговори ще дадем днес, но Клемент предлага универсално мъдър съвет. Желанието, без значение колко кадифено е то, може да бъде водещо само когато зад него стоят железни факти, както командир Бърк обяснява на младия Крюгер. Традициите и очевидното нямат никакво значение. Дар Ланг Ан ще заяви, че много по-важен е методът, въображение плюс експерименти, които да предоставят отговорите, до които неговите хора ще трябва да стигнат сами.