Планета Читанка

June 18, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСъкровище, пищови и южни морета

Калоян Захариев

Когато геймър с огромно чувство за хумор и безспорен талант в писането реши да направи история със съвременни престъпници, приключенци и почти митични съкровища от военни времена, получавате идеалната комбинация между Лара Крофт и Нейтън Дрейк на фона на далечен край в търсене на справедлива кауза, пред която който е фен на игрите с авантюристичен привкус не може да остане дори за секунда равнодушен. Така че – внимание, внимание – Калоян Захариев за малко оставя откачените истории за невероятните си тъмни магове и техните помощници (а.к.а Лазар и Григор), в които аз съм отчаяно влюбена и правеща очевидно малко безрезултатни ритуали да бъдат издадени с твърда корица и гланцирана хартия, и се впуска в международно пътешествие с Габи и Мартин, дето могат и са Лара и Нейтън, ама в по-млада версия и с български паспорти, но със същото внушително количество чуждоземни врагове, дето искат да им светят масълцето, щото нашите са им грабнали някое и друго съкровищенце с неизяснен произход и собственост току под носовете.

И ето ви на – идеалната рецепта за забавление под дъжд от куршуми, където трябва доста да се тича, скача, да се изземват разни чужди превозни средства и да се плюска здраво за възстановяване на здравето и кръвта. От време на време някой член на семейството и приятелите ни бива отвлечен, та се гмурваме в най-дълбокото, за да го спасим от вероятно сигурна смърт, носим праха на отдавна забравени тибетски лами (не симпатичното пухаво магаренце се има предвид, а плешивите човеченца в оранжеви чаршафи, да се знае), изравяме златния резерв на отдавна пропаднала латинска държава, връщаме на човечеството легендарна техника от втората световна, плюс още един куп поразии, и то забележете – без нито една реално дадена жертва, очевидно чрез доведеното до съвършенство умение за стелт, заблуда и ръкопашен бой без трайна увреда.

За мен това е изцяло положителния съвременен отговор на всички любими книги и филми на родителите ни, заменяйки вече твърде ретро безобидните детски игри със забавни резултати за малките летовници, ваканционно настроени или училищно заети хлапета, с много, много по-близко стоящите до предпочитанията и разбиранията на съвременните подрастващи, ако и да са леко компютърно симулирани, пътешествия и драматични обрати, за които ограничения в география и физика просто няма. Приключенията се случват, вълнуващи, динамични, държащи те винаги на нокти до малките часове. Сюжетът е наистина хем някак напълно реалистичен, хем с онази щипка невероятност, достъпна само на истинските авантюристи по душа, които са готови да захвърлят всичко близко и постигнато само и единствено в името на новото и непознатото, каквото и да е то. А героите са истински златни мини за нуждите на читателя, съчетание между идеалния приказлив приятел, пълен с безкрайно количество фантастични истории за всичко, и всеотдайния другар, който ще мине през огън и вода, за да те спаси в нужда. Страхотна книга за всяка възраст и характер, гарантирано удоволствие на всяко ниво на отваряемост на чакрите, или там в каквото вярвате, спагетените чудовища и те се броят.

June 15, 2018

БиблиотекатаМозъкът на Химлер се нарича Хайдрих

Операция „Антропоид“… В разгара на Втората световна война двама парашутисти, чех и словак, са натоварени от задграничното чехословашко правителство в Лондон със самоубийствена мисия – да се върнат в Прага и да отстранят един от най-влиятелните нацисти по това време – Райнхард Хайдрих. Тази история може да е точно толкова лаконична. Резултатът от мисията е известен, съдбата на главните замесени също.

Не така мисли обаче Лоран Бине. Университетски преподавател и син на историк, Бине е обсебен от тази история и я превръща в роман, дръзко озаглавен с абревиатурата „HHhH“, „Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих“.

Не знам твърде много за нацисткия палач Райнхард Хайдрих, нито съм чел подробности за убийството му. Но тази схема – млад френски писател и зловеща книга за Холокост и нацисти, ми е позната отпреди. Разбира се, Джонатан Лител и „Доброжелателните“ няма как да не изникнат като асоциация в случая. Посягам към книгата, за да си отговоря на въпроса – и тук ли имаме нещо страховито и монументално като творбата на Лител?

Корицата на българското издание е на Дамян Дамянов и дава първи визуални жокери за съдържанието. Перфектна е – като машината за терор и убийства, създадена от Хайдрих в окупираните територии на Източна Европа. Студена е – точно като погледа на този брутален ариец, показан в полупрофил със спретнатата си униформа на СС. И е сива – като пелената, спуснала се над окупирана Европа в безрадостните години на войната. Вдигам летвата на очакванията и прелиствам, предвкусвайки нещо голямо.

Истината е, че началото едва не ме препъна в същата тази летва на високи очаквания. Защо ли? О, ще видите… Стилът на Лоран Бине е… как да кажа… твърде особен. Лоран Бине – това е не просто авторът, а цял един герой в този роман. Намесвайки се на всяка крачка с коментари, разсъждения и вметки, французинът сякаш е съединил в едно роман и дневник от написването на същия този роман. Не, чакайте… Ще ви го опиша по друг начин. Сещате ли се за патоанатомите, които сме гледали по филмите как си правят запис с диктофон, докато оглеждат поредната жертва на убийство? Сякаш подобен запис си е направил и Бине, докато подготвя, проучва и конструира своето произведение. А после е обърнал записа в текст и е „залепил“ тези фрагменти към повествованието. Резултатът е движение по острието на бръснача – с подобен стил авторът рискува да откаже по-консервативните читатели, освен ако… освен ако в крайна сметка не се е получил наистина впечатляващ ефект!

И да, точно това се е получило тук. След като преодолях първоначалната си фрустрация и се примирих с неизбежното присъствие на вечно недоволния от себе си и мърморещ Лоран Бине (по дяволите, той дори описва как е купил кутия бонбони на уредничката в музея, защото му дала някаква брошура!), постепенно историята ме увлече така, както е способен да направи само наистина добър роман.

Това не е просто романизирана биография на Хайдрих. Нито опит да се хвърли светлина върху едно от най-дръзките показни убийства през цялата война. Не е и художествена интерпретация в стил „Холивуд“ на една героична и трагично завършила мисия с ужасяващи последствия. Бине ни превежда през някои от най-ключовите моменти от историята на нацисткия терор в Европа – прилапването на Чехословакия, агресията срещу Полша, нападението над СССР и кошмарните вакханалии на айнзац отрядите, избили стотици хиляди евреи още преди да влезе в сила прословутото „Окончателно решение“. Стъпваме с уплаха по изравнената пръст в Бабий Яр, където само за два дни наведнъж са избити и заровени над 33 хил. души! И на всяка крачка виждаме него – ариеца с конско лице, студен поглед и непроницаемо хладнокръвие. Хайдрих. Мозъкът, осъществил този триумф на смъртта. Хайдрих – впечатляваща със своята ефективност машина за убиване, превърнала го в любимец на нацистката върхушка и в страшилище за цяла Европа. Човекът, превърнал се на практика в „монарх“ на Бохемия и Моравия след практическото унищожаване на държавата Чехословакия от германците.

На този образ Бине противопоставя един чех и един словак. Кубиш и Габчик. Не, не Бине, историята прави това. Бине е просто наблюдател – десетилетия след събитията той сглобява картината от късчета, всяко от които придобито с много усърдие. Бине е просто наблюдател, но и участник. Той е там, в Лондон, когато Бенеш възлага задачата на двамата парашутисти. А тя е проста – да бъдат спуснати в Прага с нужната екипировка и да елиминират най-опасния нацист в цяла Европа. Бине е с тях, докато се крият, подпомагани от съмишленици. Той е там и записва имената на тези съмишленици, платили с живота си за смелостта си. Бине си записва, за да не бъде забравена саможертвата им. Бине е с Габчик и Кубиш във фаталния ден, когато причакват автомобила на Хайдрих в центъра на Прага, но той е и там, в открития мерцедес на ариеца, който е твърде самоуверен, че да вземе предпазни мерки, и пътува в кабриолет.

Бине е част от своята история. „Чувствам, че моментът наближава“, пише той, когато мерцедесът се отправя по хълма. И докато разсъждава дали са изпотени ръцете в джоба на Габчик, дали пръстите на Валчик напипват скритото в джоба огледалце, усещам, че моите ръце са изпотени, че съм се напрегнал като струна, че аз съм там заедно с Бине, заедно с Габчик и Кубиш, а времето е спряло и историята си е дала почивка. Великолепен ефект!

Колкото повече се разгръща тази история, толкова по-бързо забравям първоначалната си фрустрация от характерния за французина стил. И толкова повече именно този стил се превръща в магическата съставка на романа.

Настрана от ефекта и стилистиката, Бине е отдал почит и на едни истински, класически герои. Габчик и Кубиш правят немислимото и успяват, за което плащат с живота си. Но техният подвиг, финалните им часове, оживяват отново и ни превръщат свидетели на сцена, сравнима с холивудските военни драми. Не очаквах подобно нещо! Макар развръзката да е ясна от самото начало, бях неподготвен за истинската драма, разиграла се в църквата, където намират края си парашутистите.

Не бях подготвен и за мащабите на отмъщението, което предприемат нацистите като акт на възмездие за смъртта на Хайдрих. Брутална, безсмислена и шокираща смърт покосява буквално хиляди хора. Повечето от тях – съвсем случайно, без да са имали никаква връзка с атентата. Хайдрих ще си остане смъртоносен дори след като не е сред живите. А Бине отново е там, когато камионетките натискат спирачки пред домовете на хората, а наказателните отряди зареждат своите оръжия, готови да стрелят. Свидетел и участник. Летописец и писател. Бард.

Дали намерих отговор на въпроса си за сравнението с „Доброжелателните“ ли? Самият Бине отговаря на това в романа си. „Романът „Доброжелателните“ – това просто е Уелбек на гости при нацистите“, пише той, давайки ясен знак, че подходът на Лител му е чужд и че неговата посока е друга. Което не ми пречи да харесвам страшно много и двата романа!

За финал не мога да пропусна да отбележа задоволството си от поредното бижу в селекцията на изд. „Парадокс“. За кой ли път си дадох сметка, че при тях няма изненади – издава се само наистина стойностна литература, която остава да кънти дълго в ушите след последната страница. Удоволствие е да срещнеш по пътя си такава книга. Чудесно е, че ви има, „Парадокс“!

Публикувано от Георги

June 14, 2018

През прозореца“Забравените от небето” – Екатерина Томова

Заглавието ми попадна пред очите във фейсбук групата “Какво четеш”. Срещнах известни трудности да я намеря, но много от отзивчивите потребители на групата ми помогнаха и то по-няколко различни начина. Май за първи път попадам на книга от жанра документални разкази и ще съм щастлива, ако ми препоръчате и други такива.

zabravenite

Екатерина Томова в ролята си на сътрудник на списание “Родопи” е събрала колекция от разкази на столетници, живеещи из едноименната планина. В тази книга тя ни представя тези истории, използвайки автентичния диалект на местните хора. Въвежда ни в бита и вярванията на тези самобитни обитатели на планината. От тях вече е останал само далечен спомен, който все повече се размива от дистанцията на времето. Душевност и вярвяния, които са на път да изчезнат и да бъдат безвъзвратно загубени. Ценности, морал и отношение към живота, непознати за съвременните хора. Смъртта има централна роля във всяка от разказаните историите. Защо за едни живота свършва бързо и без време, а други са преживели много лета и сякаш са забравени на този земя. Награда или наказание е живота тук на Земята? Превръщаме ли се в звезди след смъртта и гледаме ли от небето нашите близки? А ще се прероди ли отново нашата душа за следващ живот и ново начало?

Създаването и издаването на книгата е съпътствано с много драматични обстоятелства, пряко повлияли на много хора. Николай Хайтов прави опит да си присвои правата върху книгата и да я издаде под свое име. Авторката се среща дори с Тодор Живков в борбата за труда си. В началото на книгата има обстоен предговор, разглеждащ цялата предистория и основните събития. Това само по себе си е ценно документално свидетелство за вече отминал период и порядки в обществото. В разказа има много достойни и смели хора, застанали зад правдата. За мое огромно съжаление има и доста подлост, коварство и безочие, облечено във власт.

Книгата ми хареса, докосна ме и ме накара да се змисля за много различни неща. Основно обаче мислите ми бяха насочени към смъртта. Езикът е впечатляващ, нашепващ за Родопите и тежкия живот на хората, живеещи там. Книгата е важно свидетелство за две отминали епохи и носи много дълбочина. Препоръчвам на всеки, който се вълнува от миналото под една или друга форма.

“Мъртвите са си мъртви, но духовете им не са се загубили и стига да може да си спомниш за тях, те ще дойдат.”

По книгата има направени няколко пиеси, които са пожънали огромен успех не само у нас но и извън границите на страната. В YouTube попаднах на видео със запис в изпълнение на Златина Тодева и макар да бях чела книгата скоро, го изслушах с удоволствие:

June 11, 2018

Човешката библиотека„Невидена река“ – хартиено и електронно издание

Приятели (:

Тридесетата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде. (Юпиии-лееей! 😀 )

„Невидена река“ – Мирослав Моравски

корица на „Невидена река“

Автор:  Мирослав Моравски, 2018
Редактор:  Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Христина Димитрова, 2018
Художници на корицата: Иво Константинов, Милена Стойкова, 2018
Предпечат: Атанас П. Славов, 2018
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2018
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Най-нова версия: 2018-06-11

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с флуктуираща корична цена 😉 , но ако си го поръчате от нас, струва 7 лв. Сега внимание! То върви заедно с музикален диск, на който авторът изпълнява надпяванията в историята. (Закъде история със самодива, а без надпявания? 😉 ) Дискът, пак от нас, струва 11 лвСилно ви препоръчваме да ги вземете в комплект.

Друго важно? Може би това, че „Невидена река“ е първото хибридно наше творение, комбиниращо текст и музика. Тъй полиартистичният Миро Моравски ни предлага полифоничен отглас от душевността на завръщащия се от чужбина странник и от борбата на тъмните и светлите сили около него. Обаче не с толкова сложни думи. 😀

Накрая ви напомняме как да помогнете в собствената ни борба: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Заедно,
Велко, Кал и цялата ЧоБи

June 09, 2018

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Наско

Приятели (:

Втори в новата ни рубрика пристъпва Атанас П. Славов: мечтател и мислител, един от създателите и двигателите на Човешката библиотека, най-младият ни дух и… вижте колко много още. 🙂

~

През 2004-та Наско написа:

Из цикъла „ПсихологиКа на чоВечното“

Егоистът и егоцентрикът

На А. Бурмов

Изписани са тонове научни, есеистични и литературни въздишки по повод на човешкия егоизъм. Из текстовете блуждаят и две названия – „егоист“ и „егоцентрик“, които по общо разбирателство се считат за дефинирани. Единственото що-годе прилично единодушие се забелязва при определянето на конкретното действие, наречено „егоистично“: когато някой индивид прави всичко възможно най-доброто да бъде за него без оглед нуждите на „околната среда“. А в същност егоистичната постъпка може да бъде извършена от съвсем различни люде.

При Егоиста тази постъпка е резултат на съзнателен избор. Той е социално грамотен човек и знае, че не е възможно най-доброто да е винаги за него. Той си изработва стратегии и тактики, за да направи това възможно, но на изхода винаги го дебне съвестта (според афориста „онова нещо, което никога не попречва на извършваните прегрешения, но разваля удоволствието от тях“). А Егоцентрикът вдъхновено и всеотдайно обича себе си, за него единственото естествено състояние на нещата е когато всичко наоколо съществува за неговото Удовлетворяване. Веднъж А. Стругацки в разговор сподели, че „егоцентрикът не се съмнява, че светът се върти около него, той искрено страда от това, че светът недостатъчно плътно обтича своята ос“ – неговото Его.

За Егоиста околните хора и предмети са реалност с право на собствено битие, той непрекъснато решава задачата на тяхното притежание, обладаване, преодолява съпротивата им, подтиска остатъците от съвестта си, бори се с нея, развива оправдателни концепции за правото на силния и т.н. Егоцентрикът пък навлиза в живота с широко отворени очи. Той радостно протяга ръце за притежание към околната човешка или предметна среда и изпитва чувство на незаслужена обида, когато не получава желаното.

Чисти носители на човешки качества няма, почти винаги егоистичните личности притежават смесени черти и на двата вида, но за чистота на анализа трябва да ги разгледаме в крайното им състояние.

Оформеният Егоист почти винаги е рационалист, отчужден и противопоставен на другите (макар и предимно прикрито), възприеман като зъл човек, който мисли единствено за изгодата си. Той никога не разочарова приближените си, защото не предизвиква в тях илюзии. Не получава ничия любов, а купува нейната имитация. В повечето случаи той преуспява финансово и стига до крупни притежания. Защитният му цинизъм издига стена около него („стената все за някого се бие, но никога за никой не е къща“). В крайна сметка Егоистът в доста случаи стига до усещането за нещастност и самота.

Крайният Егоцентрик е склонен към емоционално, артистично поведение, той често печели околните с обаянието на искреността си – и наистина е искрен във всеотдайното желание да ги хипнотизира до състояние на употребимост от хищното му Его. Обикновено той се заобикаля с „любимо същество“ от другия пол, като не пести суперлативите си за него, но само ако отговаря на непоколебимите му потребности. Бясно реагира на всяко разногласие и ако другото същество е податливо, го моделира до пълна подчиненост и примирено служене (в което влиза и ентусиазираното „поддаване“ на неговите принципи). Само умен, талантлив и богат човек може да бъде Егоцентрик с възможности за социално оцеляване. Глупците Егоцентрици или измират в началото на пътя си, или в единични случаи остават в парника на рентиерските социални групи. Той никога няма да се окаже в задоблачните висоти на финансовия елит – липсва му прагматичната рационалност на Егоиста. Така че масовият човек има работа предимно с артистичния талантлив егоцентрик.

В момент, когато трябва да направи една крачка, за да стане финансово силен, Егоцентрикът е способен да зареже всичко в името на мигновеното задоволяване на Егото. Той изживява това като „вярност на себе си“ и тази му принципност го абсолютизира още повече в собствените му очи. Идеята за съзнателно лишаване от наслада в името на някаква бъдеща цел му е чужда и противоестествена. Ненавижда планирането на живота и абсолютизира късмета, който прераства в мистичната представа за висша справедливост.

Източникът и на двете състояния на личността е един и същ – всеизвестният животински инстинкт за самосъхранение. Но ако за новороденото е нормално да възприема себе си като център на света, а родителите си – като околна среда и обслужващ персонал, за възрастния субект това е вече патология. Всички знаят колко трудно е да се научи подрастващото дете да дава нещо свое на другите. В това се състои и социалното формиране на личността, така че в изворите на Егоцентричната патология стои винаги родителят-възпитател. Нека разгледаме типовете Родител, характерни за двамата – Егоиста и Егоцентрика.

В началото на Егоиста стои или родителят-хищник, който демонстративно и брутално преподнася уроците си как да бъдат преодолявани и използвани ближните, или родителят-скъперник, който до такава степен ограничава и лишава детето си, че то развива параноична неудовлетвореност и жажда за обсебване на най-доброто, което все не му стига. (Физиологичен аналог е описаният в науката случай на преживелите дълъг глад, които развиват клептомания към продукти.) Младежите, минали такава „школа“, започват да приличат на вълка, който издушава цялото стадо овце, макар да може да отнесе само една.

В началото на Егоцентрика обаче стои почти винаги любящ родител. Понякога от майчиното „моето дете е най-хубавото“, понякога от подтиснати и нереализирани творчески амбиции се ражда едно родителско поведение, което заобикаля младото човешко животинче с неестествена питателна среда на обожествяване и свръхценностна илюзия. Когато детето е без особени интелектуални заложби, такъв родител просто го обрича на неадаптивност и то се превръща в разпространения вид хленчещ неудачник, на когото винаги другите са му виновни. Когато обаче детето е умно и талантливо, нещата стават сложни. То научава, че трябва да има предвид и другите, но не защото те имат същите права като него, а защото не биха могли да разберат абсолютното му право на Его-център. Интелектът на формиращият= се индивид започва да съчинява поразителни по своята сложност и изтънченост митове за уникалната му природа, които на свой ред обясняват и оправдават уникалните му права.

Но съществува и друг – социален – аспект. По принцип творческата личност е рядко явление, заобиколено от средностатистически индивиди, които поддържат социалната си регулация чрез конформизъм. Нормата „бъди като всички“ е гаранцията им за сигурност и еволюционна естественост. Така че творческият индивид, чиято същност е да генерира изменения, априори „не е на като всички“, той отстоява правото си на различност в тежка битка с околната норма. Когато творците в детството си са минали нормална адаптация към социално поведение, в споменатата тежка битка за правото на висша уникалност имат мъдро и гъвкаво поведение. Тогава от тях произлизат мащабни интелигенти – водачи на духовността, като Юго, Чехов, Айнщайн, Твен, Шоу, Сахаров, а у нас Ботев, Вазов, Йовков, Смирненски.

Когато обаче бъдещият творец се изправи пред социализацията с товара на Его-центрираната си свръхценностна система, и най-могъщият талант не е защита. Всяко негово произведение (ако успеем да го откроим на фона на гръмогласните вопли, надавани от вечно недоволното Его) съдържа един коефициент на деформация, един постоянен наклон на ухото към този пронизителен шепот:

„… искам… не мога без… как може да не получавам…“

По този начин най-често се получава ярко индивидуалистично творчество с маниакален уклон, където гениалните прозрения на големия талант неотделимо се преплитат с нарцистични самовъзвеличавания и абсолютизаторски теории, които снижават социалната значимост на произведенията. И умните критици не се занимават с такъв недостатък, защото знаят, че нищо вече не може да бъде сторено, всеки опит да обърнат внимание на нещо такова означава да бъдат възприети като насилници над творческия Аз.

Но всички тези аспекти са валидни само в редките случаи на ярката талантлива личност. Тогава масовият език казва: „Главата му голяма, ама вратът му тънък“. Такива хора са живо потвърждение на черния биологизаторски афоризъм, че Разумът е болест по Живото. Наистина, здравото животно никога не би изобретило самоубийството, ако умът не виждаше причини за насилствено бягство от живота. Така и талантливият Егоцентрик с годините изгражда все по-усложняваща се митологема, обясняваща неговото свещено право да получава „специално житейско обслужване“, докато тя прерасне в своеобразна авторелигия, където бог, поп и свещена крава Са в едно лице: Автора. И естествено е тънкият врат да не издържи голямата глава: психози и мании преследват тези личности, често пъти именно маниите са оръдието, с което непримиримото хищно Его е готово да вкара в гроба стопанина си, погазвайки дори здравия инстинкт за самосъхранение на Егоиста. В това е една от основните разлики между прагматичния Егоист и мистичния Егоцентрик: последният има неизгодно поведение, което в неговите очи е доказателство, че той е искрен и принципен човек, готов на всичко за отстояване на принципите! Но принципността му свършва, когато се окаже, че приложението им се обръща срещу него. В този случай можете да чуете най-изтънчените версии за това как черното трябва да бъде разбирано като бяло.

Най-важното, което трябва да знаете за Егоцентрика, че той не хитрува, преиначавайки истината в своя изгода (както постъпва Егоистът); той винаги искрено се бори за Справедливост и е дълбоко засегнат, когато не оценяват това му благородство. Често пъти немалък талант и интелект се похабяват в създаване на виртуозни модели, обясняващи защо Той не трябва да се съобразява със социалните условия, защо има Право, защо „не е роден за този живот“ и т.н.

Егоцентрикът отказва да приеме, че Създаваното и Отдаваното от твореца не е „благодарение на“, а „въпреки“ всички пречки и равнодушие на консервативния конформизъм.

Както вече подчертах, всички тези творчески аспекти са валидни само за редките ярко талантливи Егоцентрици. При тях могъщият вроден талант успява да надвика воплите на хищното Его, често пъти да го локализира в почти шизоидно второ Аз и да създаде значим творчески акт, който има свой собствен социален живот – ако Егото не попречи на изхода, създавайки непреодолими психопатични забрани (ирационални конфликти с издателите, хистероидни припадъци, завършващи с унищожаване на платна, ноти, ръкописи).

В обикновения обществен живот масовият човек обикновено конфликтува и контактува с опростения вариант на Егоцентрика. Той или Тя са употребили таланта си за привличане и обработка на „любими същества“ от противоположния пол, така че те да станат смазка между техните остри ъгли и безмилостното общество. Той или Тя са употребили интелекта си за създаване на самооправдателни философии, които им дават възможност да разглеждат обществото около себе си единствено като питателен бульон, без дори да помислят за околните като за равноценни индивидуалности. Те развиват манипулативни психотехники за да извлекат от околните хора необходимите за Егото (зареждащи със самочувствие) реакции.

За обикновения човек е смъртно опасно да заявява приятелство към Егоцентрика. Неговото имущество, лично време, личен живот стават територия за реализация на Егоцентрика. Той предявява претенциите си по най-неочаквани начини, а когато се натъкне на елементарен инстинкт за самосъхранение, започват обвинения в предателство. Обвинения срещу самата свещена добродетел на приятелството и други морализаторски обобщения, от които бедният човечец, изправен пред искрения плам в очите на Егоцентрика, се стъписва и започва да отстъпва, защото е в неизгодната позиция да отказва на приятел и вземайки това съзнателно решение, се оказва в ролята на прагматичния Егоист. Оттук нататък сценарият зависи от твърдостта и постоянството на двамата участници. Или ще последва конфликт и разрив, или „приятелят егоист“ ще стане част от употребимата околна среда на Егоцентрика. Затова около Егоцентрика в крайна сметка остават само безволеви посредствености, мазохистично приемащи диктата на чуждото Его.

Както по-рано споменах, описаните тук модели на Егоиста и Егоцентрика в живота се срещат много рядко в чист вид. Хибридни черти от тях се срещат навсякъде около нас… и в нас.

Наш избор е да ги познаваме или да бъдем техни жертви.

Още от Наско: Сборникът „Пентаграм“. Или интервюто „Най-голямото вдъхновение е търсенето на изхода“. Или Nasko във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 )

June 08, 2018

Anna Hells' Fantasy placeГрадът на скелетите

Анна Гюрова

Митпоетичният хорър за съжаление не е особено масово популярен поджанр, когато трябва да се сравни да речем с класическата рецепта за клоун в канализацията или откачен тип с маска, търчащ след група промискуитетни тийнейджъри в гората. Но е красивият начин за страхуване, онзи, който влиза в душата и спомените ти, и те кара да се чувстваш хем нищожен, хем някак възвишен пред стената от болезнена красота и убийственото изящество на смъртта, която неминуемо идва след сблъсъка със същества от съвсем друг порядък и мащаб на мислене. Ако трябва да сравня с някого Анна Гюрова ще трябва да е с Танит Ли, заради непредвидимите сюжети, странните хрумвания, безумните светове, оставящи читателите с отворени усти, и лекотата на изграждане на характери, които грабват мигновено, дори да не са съвсем положителни или напълно обяснени като мотивация. А ето и малко повече, но не и много повече, защото магията трудно се обяснява, щом веднъж е облечена в думи и образ.

В земите омайни, някъде далеч, или може би никъде, където бихме могли да достигнем, живеят странни народи – с неестествени цветове, антиестествени умения, с повече от свръхестествени богове. Дали ще бъдат почти унищожени от личните си божества, превръщащи в лилии любимите жени, или от не по-малко зловещи нашественици, бързо изгорени от кръвта на местните семчици абсурден живот – небивалите племена някак преминават през воалите на историята, за да оставят своят завет на лишените от цветове и красота техни не-събратя по реалност. А именно – че онези май от небесата, които определят битието ни, дори изгонени, зазидани или променени, пак ще управляват бъднините ни, и много малко може да се направи срещу разполагаемата им вечност за отмъщение.

Необикновените сред нас са, но лесно можете да ги различите, макар и не с правилното тълкувание. Търсачи на загубени мечти, пазители на самостоятелното решение, откриватели на неограничената любов, разкриващи прозрачната истина, спасители на неумиращата творческа искра, създатели на електронна емпатия. Но и поробители на дивото въображение, унищожители на човешката есенция, принизители на креативността и използвачи на чудовищата във всеки от нас. Мистичните образи изгряват ярки в сенките, отправили виждащ поглед в тъмнината, разкъсващи дантеленото перденце между живи и мъртви. Понякога прекаляват в опитите си да събудят хората от блаженния сън на непоносимото щастие, друг път поднасят дара на живота и смъртта на следовниците си при твърде тежките условия за превъзходство, но най-вече търсят справедливост и обич там, където животът е запечатал всички стени към добротата от рождение.

Красотата на едно пътуване е спорно дали е в пътя или в достигнатата цел, но със скелетния град приключението е гарантирано красиво, объркващо и омайващо сетивата, до степен да бленувате завръщане в авторовата фантазия и да лелеете едно по-длъжко пътешествие към невъзможността на красотата, една за идеите, и друга в думите. Тръгнете по зелената пътека в леса, обградена от добродушно наклонили корони дръвета и в края ѝ ще ви очаква съкровището на истинското съновидение наяве. Чиста проба книжна магия.

June 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПенелопеида

Севда Костова

Тази книжка ме намери преди много години в градската библиотека в родния ми град, която бе единствения ми източник на книжни приключения поради едни или други причини. И ме впечатли силно, тъй като бях от онези странни хлапета, дето доброволно четяха не само Илиадата, ами и Енеидата, и Одисеята, и ги обожаваха до степен да стихоплетстват тихичко за розовопръстата зора. Тихичко, защото навсякъде и всякога книжното червейче не е най-доброто описание за искащ да се впише в средата подрастващ тийнейджър. Та, представете си ме мен, една тайна фенка на Одисей и компания, за което спомогна и мини сериала с Арманд Асанте, разбира се, попадам на един откровено женски роман – размисъл за истинската история на вярната Пенелопа и нейните десетилетия богоподобна вярност. И израствах със всяка страница, опознавайки женската природа и собствената си бъдеща съдба по-ясно, отколкото в днешно време прото – жените се образоват от посредствени сериали и плоткоумни списания и сайтове.

Защото Пенелопа не е монахиня – жертва на обстоятелствата, а дълбок характер, израснало грозно патенце с блестящ ум в един доминиращ мъжки свят, станала съпруга на „лошото“ момче с ум и мускули, и платила цената за това да бъде почти трофейна съпруга. Е, не е Елена, дето плаща триста пъти по-висок душевен дан за желанието си да бъде щастлива, но все пак и при Пенелопа има ценоразпис за задоволството на това да бъде самодържец – итакийска царица и късно разцъфнала и уверена в себе си жена, което нямаше как да се случи, ако Одисей не бе станал жертва на морските богове. Или на собственото си желание за разнообразие и пътешествия. Представете си вместо една епика с много божествени мъчения, просто историята на един любопитен мъж, преживял години война и търсещ лични забавления в непознати места и неопознати жени. Да, зарязва родина, дом, дете и съпруга, но какво от това, пред очарованието на новото винаги се губи тихата красота на старото. Остава една съпруга, принудена от младежкото си сърце и неосъзнати пориви да вярва във верността, за което помага и доста лимитирания ѝ и подреден живот, натежал от отговорности към всичко и всеки, освен към собственото ѝ аз. И започва личната история на Пенелопа – вярната, но и на Пенелопа – отхвърлената, Пенелопа – измамената, Пенелопа – съучастничката в убийство.

Помните великия момент със завърналият се остарял Одисей, успял най-накрая да пребори морета и зли вещици, копнеещи да бъдат в компанията му, и видял как тумба непознати хлапета пият и ядат всичко, което му е било отнето от десетилетия с намесата на злите олимпийски богове, което неминуемо довежда до справедлива сеч на натрапниците и възцаряване на добрия край. Ами ако Одисей се завръща, защото натежалата му и погрозняла снага, и пречупен дух вече са омръзнали на вечно красивите туземски богини, и те просто са го хвърлили в морето, от което са го спасили преди години, и му остава само дома, в който егоистично очаква да бъде приет винаги с отворени обятия. Ако натрапниците имат имена, и съдби, и лични отношения с Пенелопа, която е обикнала по малко всеки един от тях, дарил я със щастието да я забележи и да се преклони пред красотата и ума ѝ, и самата нея, която Одисей така бездушно и с лека ръка отхвърля щом веднъж я е покорил напълно. Ако справедливостта е озверяло убийство на невинни и невъоръжени само заради наранена мъжка гордост и его на застаряващ мъжкар. Тогава историята става толкова по-човешка, по-нисша, по-обикновена, и толкова много по-тъжна. И митът стана истина.

За мъжкото и женското със всичките им жалки недостатъци. За съюза на душите и телата, случил се в едни уж свободни времена, но всъщност по-затворени от всякога заради самия бит и обществено мнение, които ако си мислите, че са архаични и варварски – грешите, същите са все така валидни и обричащи хиляди съдби ежеденевно, защото знаете – така очакват хората, какво ще си кажат хората, да не разочароваме хората… Одисей накрая отново си тръгва, да знаете, и нищо не си е заслужавало да се жертва за хората. Никога не си заслужава. Питайте самотната почернена Пенелопа.

June 04, 2018

Библиотеката„Гонитбата“ в най-мрачния час

Новата страница, която отваря младият Борис Скарлатов в предходната част на поредицата, „Жребият“, се оказва мрачна и лепкава от кръв и страдания в четвъртата книга, „Гонитбата“. Сгъстилите се облаци както над Банката, така и над Отечеството, се превръщат в буря с грохота на Европейската война, но заглъхването на тая буря не предвещава мир. Дори напротив – „Гонитбата“ ни увлича в едни от най-мрачните години от българския ХХ век, а именно 20-те години, непосредствено след Ньой, когато разорената държава се впуска в спиралата на вътрешните междуособици, насилие и терор.

Свобода Бъчварова продължава да съживява миналото по удивителен начин в тази четвърта книга от монументалното си петокнижие. Потушаването на Септемврийското въстание, ужасяващият атентат в църквата „Св. Неделя“, последвалият терор и масовите убийства на хора без съд и присъда, надвисналата икономическа криза – едно десетилетие, наситено със събития, изправя рамене пред читателя с всичките си нюанси.

Къде е Борис Скарлатов, ще се запитате… Неговият образ е изминал целия път от противопоставянето с именития си баща до пълното припокриване с него. Онзи Борис Скарлатов, който познавахме от първия роман, в средата на 20-те години отново е на сцената в лицето на своя син – овладял финансовите инструменти на своята банка до съвършенство, с хладен ум, могъща решителност, но заплатил за всичко това с цената на личния си живот. Загубил жена си, загубил връзка с почти всичките си приятели, Скарлатов не успява да изгради връзка дори със собствената си дъщеря. Може би времето е такова – време, в което ще трябва да се изправи сам срещу огромните предизвикателства, надвиснали над главата му. Може би в тази „гонитба“ ще трябва да се докаже гения на Борис Скарлатов. Финалът на книгата говори именно за този подход на Свобода Бъчварова – да изправи своя герой на ръба на пропастта, да тества лимитите му, да го остави въоръжен само със своя ум срещу много по-силен и организиран противник… Но нека не открехваме отсега завесата на този финал…

„Гонитбата“ е наистина мрачна книга. Събитията, уви, го предполагат. Твърде често авторката влиза в ролята на летописец, а епизодът с екзекуцията на осъдените по процеса за атентата в „Св. Неделя“ е истински репортаж, написан с потресаваща детайлност. Неминуемо се сещам за „Чамкория“ на Милен Русков, а паралелите, впрочем, лесно се откриват на няколко места. И двамата автори са се нагърбили със задачата да „съживят“ това безрадостно десетилетие пред очите на своите читатели. Всеки по своему, разбира се, но и в двата случая доста въздействащо… С падането на мрака над изстрадалата родина, мрак завладява и голяма част от познатите ни герои. Някои от тях показват най-вълчите си черти в абсолютен синхрон с времето, а книгата кънти от сблъсъка на оръжие както на вътрешнополитическата, така и на икономическата и финансова сцена.

Много ми е любопитно каква ще бъде развръзката, какво предстои да видим от образите на Неделев и Карасулиев, ще има ли изненади от страна на Туше Динев… За момента Свобода Бъчварова следва по-скоро предвидим подход и залага на праволинейни образи. Но след „Гонитбата“ твърде много карти са вече на масата. А предстоят още сътресения и още катаклизми… Докъде ще доведе всичко това? Предстои да видим в петата и последна книга.

Ревю на „Наследникът“ можете да прочетете тук. Как започва всичко вижте в първи том на „Земя за прицел“.

Публикувано от Георги

June 01, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНевероятните приключения на…

Въпреки, че ще прозвучи ужасно тесногръдо клиширано – едно време какво време беше, не като сега, и детството му детство, и щуротиите му щуротии, и приключенията – приключения. Не знам кой е по-добрия вариант, но достатъчно малка съм била, за да не помня нищо лошо от онези години, и достатъчно възрастна съм сега, за да знам, че историята се пише от победителите, и че във всяко време има и губещи и изпаднали от колелото на живота, и печеливши и начело на стадото, защото има и овце, има и овчарски кучета, че и вълци, винаги е имало и ще има. Но ако нещо не се е променило от височината на един преход време, това са детските книги, където поучителността пак ми се губи, и остават само щуротиите в стил Джани Родари, които са забавни на всяка възраст. Та ето ви два примера за детска невероятност, която може би ще си припомните усмихнато, а може би сега ще се запознаете с тях, поради достъпността им в едно място, което всичко познаваме, но не признаваме в учтива компания.

Невероятните приключения на Пешо от нашия квартал и неговата братовчедка Тинчето ще ви отведе в онези забавни ученически години, когато детската агресия се изчерпваше с малко въргаляне по земята, безсилни юмруци нахалост и много дърпане на плитки. Вероятно е имало и изключения, знам за малко такива, но общо взето най-добрите приятели ставаха такива след малко въргал, но не и от онзи зъл тип, който завършва в болница на легло, а най-много с някое и друго насинено око или охлузване. Мъжки работи. Момичетата не участвахме, освен като странични клакьорки  и Елена от Троя уонабита. И в тази книжка надникваме за малко в онова време на софийската средна класа, където горкият Пешо – средностатистическа момчетия, малко мързелив, малко глупав и малко неуслужлив, бива наказан свише с една много справедлива, но и доста отмъстителна и одарена със странно чувство за хумор братовчедка, която си пада и малко вещица. Всъщност много вещица, способна да преобръща целия свят с главата надолу, за да вдъхнови положителна промяна у братовчед си, и всички останали деца наоколо. Популистко и насилено? Може би, но и забавно, и кикотещо, и напомнящо на най-добрите таралежи без бодли, само че с много магия.

Още една магическа книжка е Невероятните приключения на Живко Ленивко и Билянка Разпилянка, където се пренасяме в морската столица Варна, и едно стандартно семейство с малко мързеливо момченце и малко разхвърляно момиченце, поотбили се от пътя на здравословната комунистическа младеж, както на някои им се иска да наричат всъщност доста по европейскиму възпитаните деца, минус глобализацията и международния достъп до познания. И при тези две морски хлапета долетява един вълшебник с мисия – да ги отведе далеч от страната, в която не са на своето място, и която иска да ги промени, за да намерят истинската идилия в светове, прегръщащи топло идеята за излежаване и безредие. Само че и най-красивите утопии по правило се оказват червиви ябълки, и прекалено многото щастие никога не е добра идея, та по силата на хиперболизацията и посочването с пръст на маргинални образи, някак децата намират по пътя на личната си логика, че това да почетеш вместо да поспиш, или да си прибереш чорапите в шкафа, вместо да ги завреш в някоя тенджера, може би е всъщност добра идея.

Сега, не казвам, че тези книжки са актуални, или вечни, или универсални за днешното общество, преяло с киноа, фалшива благотворителност и тъповат морал по гол задник, в който разни хора не виждат нищо лошо. Не твърдя и че едно време всичко е било цветя и рози, нито пък, че днес може да стане вчера – то и не трябва, даже съвсем е препоръчително да не става. Но за някои моменти на детска носталгия върши чудесна работа да заровиш нос в любимите детски забавни книжки с магии. По-добрият Потър? Просто по-различният и разбираем за едно поколение, родено в края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Коя е вашата летяща чиния към безоблачното и напудрено детство? За мен ще си остане завинаги едно летящо легло и две правещи магия момичешки плитки.

Човешката библиотекаОт сърцето на Човешката: Вяра

Приятели (:

На днешния тъй важен празник – най-важният от всичките? 🙂 – начеваме една рубрика, която си мечтаем от години.

Макар мъдри хора да са казали „По делата им ще ги познаете“, ако останем само на дела, започва да ни липсва нещо. Някаква важна част от човешкото ни. Ако се плъзнете по блога ни, надолу и назад (юпиииии! 😀 ), ще видите какво сме правили. Ала дали ще видите какви сме?

„От сърцето на Човешката“ ще ви разказва – с думи, не с дела – какви сме. Какви човеци дишат, мислят, чувстват и туптят зад тези имена. А ако вземете че ни харесате… но нека се съобразя с един от принципите на доброто писане. Чак толкоз думи няма да ни трябват. Някои послания и изводи докосват най-дълбоко, когато ги оставим на читателите. 😉

Първият глас в „От сърцето на Човешката“ е на човека, който първи ни подбутна да си създадем нещо такова. Тя умее да подбутва…

~

През февруари 2010-а Вяра сподели:

Вили…

Сега много леко ще се опитам да се престраша и да опитам да ти дам нещо.

Имам огромно желание да ти помогна:
Чета те – и усещам заливащ ме мрак.
Моля се ти да четеш мен – и да усещаш, поне, заливащо те мое желание и моя вяра в… нещата.

Вили, светлина наша, рецепти няма. Има само множество начини, пътища, практики.
Хубавото е, че ги има, нали?
Това, че няма точни рецепти, също е хубаво, Вили: така, когато нещо не ти е по мярка, просто го подминаваш, идва следващото и… в крайна сметка стигаш до онова, което е точно за теб. То може да не действа за никой друг на този свят. Може да е предизвиква смях, повдигане на вежди или възмущение у много хора. Но това няма значение, ти го знаеш. Може и въодушевление да предизвиква – пак няма значение. 🙂

Мога да започна да ти предлагам начини, разбира се. Мога и да се опитвам да ти подавам думи и подходи, които да трансформират усещанията ти към конкретни ситуации.
Но мисля, че ти самата го можеш това много добре. И за да си спомниш, че го можеш, и за да повярваш, че е възможно, трябва само да се почувстваш малко по-добре.
А това може да стане по неизброими, и изненадващи начини.
(Аз, когато загубих наистина близко същество, останах на крака благодарение на думите „Тя явно е свършила каквото е имала да свърши и си е отишла. А аз съм помогнала това да стане. Сега е продължила напред и е по-добре. А аз само това искам да знам – че е по-добре“.
А когато останах сама, мъжът ми ме напусна, изведнъж всичко рухна и аз за първи път разбрах какво наистина означава да си сам и какво е страхът да не останеш и остарееш сам, си казах „Е, какво толкова: един ден племенниците ми ще ме дадат в старчески дом“. И това ме успокои, колкото и глупаво да изглежда.)

Търси всяка сламчица, за която можеш да се захванеш. Ти имаш толкова много познания и разбиране. Те могат да ти помогнат.
Не знам откъде да започнеш. Може би от това да приемеш.
Да си спомняш какво е било, да не забравиш нищо и да му се радваш.
Да мечтаеш какво би било – това също не е лошо. То те кара да се чувстваш по-добре, не му се съпротивлявай и не се ядосвай на себе си (кой знае, може в някое паралелно прераждане да изживееш именно това, което сега вече няма как да се случи? 🙂 )
Спирай се на всичко, което си получила междувременно – това са нещата, които са „осмислили“ взаимното ви преживяване. А и така ще видиш „защо“ сте били заедно, какво е трябвало да си дадете взаимно. И така ще стигнеш до кощунственото какво е онова, което сте си разменили с тазживотната физическа раздяла.
Може би, ако не се бориш със спомените и мечтите, и използваш всичко, което знаеш, за да приемеш раздялата като обходимата, но избрана стъпка, като благословия – каквато е било и времето дотогава…

Не знам.

Само не се съпротивлявай на каквото и да е, което те кара да се почувстваш по-добре.
Гняв? Добре! Отдай му се! По-добре е от безчувственост! Поне усещаш сила!
Разбираш, нали? Всяко нещо, което ти донесе малко по-добро усещане, ще те издигне малко по в лекота, ще избутва малко от плитчината кораба.
И опитвай да оглеждаш всяко случващо се като нещо, което ти дава. Когато осъзнаеш отприщеният гняв какво ти дава, и че си го отприщила, за да се почувстваш по-добре, ще се задейства механизмът, който ще те кара да желаеш да се чувстваш все по-добре. Въпреки загубата! (Позволи си да си добре въпреки нея.)
И така наблюдавай как малко по малко се появяват все повече поводи за добро-чувстване, и то все „по-светли“.

Няма „лоши“ неща, няма „хубави“.
Не се обвинявай, че тънеш, или че се отдаваш на „лошо“. Това са само определения. А ако те влекат определенията, наречи ги просто „уроци“.

Вили, хаос ти забърках, нали? : ))))
Ако мислиш така – усмихни му се. А на мен се усмихни снизходително. : ))))

Мила, вярвам (не, не – знам), че ще минеш нататък, взела хубавото със себе си. А това, че не виждаме как ще стане, не означава, че няма да стане. 🙂

За още Вяра: Roheryn във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 😉 ) Или „С Вяра, за живеенето“. Или този разговор в „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

May 28, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКрадецът на магия

Сара Приниъс

Ако си търсите поредица, която може да докосне както старите върли фенове на Хари Потър (от които не съм), така и почитателите на общо взето магическите истории (на които определено съм), а също и подрастващите, за които магията като такава тепърва ще вълнува умовете им, прекрачвайки границата между приказките за лека нощ и първите доброволно разгърнати и изядени с кориците книжки, то Крадецът на магия можеше да бъде вашето истинско топло откритие. Можеше, защото от една прелестна четирилогия на български макар и трудно можете да намерите само първите две, на третата е достъпна само корицата, а вероятно някъде там при преводача е и българския текст, а четвъртата е напълно непогледната от предполагаемо отказалите се от туй тъй доблестно, но и ужасно трудно и истински свято дело книгоиздаването, и то това на хубави и смислени книги. Следвайки което можем не просто да размахваме юмручета в безсилен гняв, а да вземем да го научим този английския, който уверявам ви покрай авантюрите ми с още четири негови иноземни събратя мога да заявя, че е просто елементарен. Така де, щом Доналд Тръмп го говори, можем и ние, нали?

Историята започва в странен град, почти идеално копие на викториански Лондон, от страната на копторите и чешмите с евтин джин. Едно хлапе, родено и оцеляващо някак на улицата, напук на всички биологични и свръхестествени опасности, се опитва да заработва по джипси начина, пребърквайки смело джобовете на възрастен господин с вид на доста кисел Дъмбълдор. Но вместо пет пенса намира огромен вълшебен камък, който почти го убива, но някак се отказва в последния момент, което позволява на белобрадият първи братовчед на Гандалф да разпознае някакви трошици магичен талант у малкото улично плъхче в човешка форма. И отваря за човешкия гризач вратите на обучението за магьосници, както и вратата на дома си, а в един момент и на сърцето си, за което в последствие се оказва, че има и повече от една причина, и нещата си отиват на местата поне до известна степен, ама това на финалната права.

Първата задача на всеки начинаещ в магията е да намери своя локус магикалис или призмата на магията си, а нашият крадец изважда „късмета“ това да е един от камъните на местната благородничка, живееща в хубавата част на алтер-Лондона, там където има течаща вода, вътрешна канализация и осветление, а хората не умират от настинка, зъбобол и кърлежи. Така наред със залягането над уроците на малкият ни разбойник му се налага да планира и доста сложна кражба, която естествено се усложнява допълнително от почти живия камък, настояващ да извършва магия и да бъде ползван като инструмент, а не като герданче. Приключенията едва започват, ще се включи и подземният свят, и източни магьосници, дракони, душеядни сенки, войнстващи духове, и много експлозии, както и невероятна теория за произхода на магията, която ще се хареса на всеки пленен от идеята за вълшебствата.

Алтернативна Англия с магия е винаги очарователен сетинг за невероятни приключения, и макар че по-скоро ми се случва да го свързвам с така любимия ми стиймпънк, тук класическата фантазия властва без конкуренция, и отнася читателите на пътешествие със симпатични, ако и малко на пръв поглед едноизмерни герои, оказали се с много тъмни тайни за криене някъде по пътя на оцеляването си. Привидно зъл магьосник, оказал се единствения разумен в тежки моменти, маг-чирак – бивш крадец, заемащ ролята на крайното спасение на града си, бияч със златно сърце и впечатляващи кулинарни способности, принцеса без глезотии и с много смелост в обученото си за владетел сърце – това са вашите нови книжни приятели, на които ще помогнете да преодолеят себе си и очакванията на другите към тях, ще изкарате от ролите им и ще им дадете свободата да бъдат това, за което сърцата им копнеят, а не имената определят. Прекрасен урок за всеки търсещ себе си насред ограниченията на света ни, независимо от възрастта.

Първи впечатления от последно прочетенотоИлюстрираните правила на голфа - Наръчник

Тази книга попадна у мен привидно най-случайно, но то е само за да потвърди, че книгите най-добре намират читателите си, а не обратно.

Като се замисли човек, на кого би му била интересна такава странна книга? Да четеш правила? И то за голф? Че то тая игра освен английски старци практикува ли я някой? Пфу, глупави предразсъдъци! Изненадващо или не, но книгата попадна у мен, когато ми беше най-необходима. Запалих се по голфа от телевизията, докато прещраквах каналите ми стана любопитно, после започнах да гледам с все по-голямо увлечение. Попитах в един сравнително близък голф-клуб за курсове за начинаещи, но близо година не получих никакъв хабер от там. И в момента, когато най-после ми звъннаха и се записах, получих тази книга като подарък от близък приятел, който обаче изобщо не подозираше за най-новото попълнение в списъка ми от хобита. И така книгата уцели и момента, и човека от раз. Hole-in-one, както се казва в някои други среди.:)

Изданието е направено с много илюстрации, снимки и примери от действителни състезания. Чудесни хартия и оформление, но както казва един познат книжен плъх - текста няма да го коментираме. Защото на моменти точките, параграфите и алинеите стават на мишмаш, а печатните грешки са сервирани на килограм. Да не говорим за превода, зад който прозира вездесъщата ръка на Гугъл преводача.

При всички случаи е полезно четиво, но ако случайно има второ коригирано издание, то със сигурност ще има какво да се подобри в него.

May 25, 2018

Anna Hells' Fantasy placeРазкази от родината

Дмитрий Глуховски

Руската душа е нещо специално, едно такова – необятно, необяснимо, изключително нетрезвено и способно на чудеса от храброст, или от водка, според зависи от ситуацията и наличността, предполагам. Затова и руските автори са едни такива и те – специални хора, с особено чувство за хумор, много концентрирани в действителността си и пишещи изцяло в границите на разбиране на сънародниците си. Или поне така изглежда на един много повърхностен пръв поглед. Не мога да кажа, че съм русофил, но в никакъв случай не съм русофоб. За мен цялата тая работа с изборите на Путин е излишна, просто да го признават за цар и да да се свършва, и без това вероятно е извънземен и само се присмива над ограниченото човешко общество под негово командване, докато чака да го приберат от кораба-майка. Но междувременно Русия се е превърнала с особено гадно местенце за живеене, и то във всяко свое кътче дори и своя огромен мащаб, и напомня на една малко по-различна, но не особено по-приятна вариация на тръмповите щати, които не искам и с крайчеца на окото си да видя. Въобще да управляваш огромна страна е непосилна задача за когото  да е, с изключение може би на канадците, но там така или иначе има повече гори, мечки и сняг, отколкото хора, и предполагам е една идея по-лесно.

Та идеята ми за управлявана от извънземни Русия, като може би едно от най-лесните обяснения за тази откачена многолика нация с адамантиеви черни дробове и пословично прелошо чувство за елегантност (Слънчака, руснаци, рускини, бррр), се споделя и от другаря Глуховски, който намира ключа от бараката на извънземните, крадящи и смазващи под трипръста петичка като за последно братята руси. Така де, доста по-приемливо и някак примамливо звучи невъобразимата корупция да е план за събиране на средства за поправяне на счупени летящи чинии, Газпром да са ексклузивни партньори на Ада ЕООД, а Путин да опложда сестрите колхознички в сънищата им за повишаване на раждаемостта и преодоляване на биологичните ефекти на етиловия алкохол върху мъжките полови органи и сиви клетки. Къде-къде по-успокоително идва всяка църква да е совалка на предрешени като хора хитинести и пипалести промивачи на мозъци, водката да съдържа наноботи за свръх издръжливост на нищета и бедност, а силиконът да е вече в главите на партньорките – кукли, с които да може и да се води някакъв лек разговор за находищата на медна руда или предимствата на чернозема за развитие на хвойнови култури, докато задоволяват базисни нужди.

Не знам кое е по-зловещо: детайлно и обективно – безчувствено описаната действителност на най-близкия ни изток, скрита зад извънземни антенки и дяволски рогца, или суровото чувство за хумор, намиращо твърде добри обяснения и за най-голямата нередност, обезмисляща живота на милиони. Пред вас се е ширнала цяла обездушена нация, и то гигантска такава, пред която сме като жалки миньони, работещи в просто смешни мащаби и в краденето, и в методичното оскотяване и анихилиране на тези с по-малко късмет и повече съвест. Глуховски вкарва в картинката и бързичка война, и технологичен бунт с екселска таблица, и телевизионно не-предаване на първия конктакт с чужда цивилизация, и заразяването на цяла планета от един използван презерватив и бутилка водка, и още купчина абсурди, на които ще реагирате с едно смутено-усмихнато Руснаци! и многозначително поклащане на глава. Защото пред някои неща винаги ще се чувстваме малки, и ако САЩ са достатъчно далече, за да се присмиваме с пълен глас на нечие русо кече и ярко оранжева кожа, то на другаря с вледеняващ поглед, обещаващ на целия свят един изпълнен със звънливо пищене Гулаг, някак не върви да му размахваме юмрук в лицето. Зад гърба може, ама тихичко, бързо и в ъгъла. Руснаците си имат извънземен цар, все пак, кой като тях. Питайте товариш Глуховски, той знае как ще свърши тази история, някъде там в метрото…

May 24, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоФабиан. Историята на един моралист - Ерих Кестнер

Днес една случайно срещната приятелка ми каза, че ще й бъде интересно какво ще ми е впечатлението щом дочета "Фабиан". И това е любопитно не заради мен, а защото книгата е такава, особена.

Това не е Ерих Кестнер от детските му романи. Не е и забавният титан на хумора от "Трима мъже в снега". Този роман е написан съвсем малко по-късно, но вече и времената, и писателят са други. През 1931-ва в Германия кризата набира скорост, икономика, нрави, семейства се рушат, а гвардията от безработни никога не е вещаела нещо добро. На този фон проследяваме съдбата на един любим за автора персонаж - млад доктор по крайно непрактична за онзи момент специалност като рекламата, който още в зората на трийсетте успява да съчетае аскетичното си оцеляване с донякъде романтичен морал. Но докъде ще го доведе всичко това?

Фабиан е странен характер с още заплетени от финиша на младостта решения и преценки. Романтизмът не прощава не само на него, макар повечето пъти той да успява да се справя с несгодите с характерния остър и безкомпромисен хумор. Но с правдата, жените, политиката, държавното управление и въобще всички други неща, за които се палят мъжете след третата чаша, виж, там се взима на сериозно и си носи всичките последици от това.

Вкусът е като от "Тримата другари" на Ремарк. На завърнали се от фронта интелектуалци, които се мъчат да оцеляват в цивилния живот, докато заглушават с пиене алармите на собствения си морал. Да, има необикновена млада жена, която героят да спечели и изгуби, близък другар, безработица, вишновка. Трябва да проверя дали и на други хора им прави впечатление колко си приличат всъщност Ремарк и Кестнер. И съвсем между другото - "Фабиан" е една от книгите, които са горени пред Берлинския университет от нацистите само няколко години след издаването й.

Положително най-подходящата възраст за четене на книгата е след края на двайсетте и преди началото на четирисетте. Тогава ще има най-много неща, които да откриете за себе си в характера и преживелиците на Фабиан. Особено днес, пък макар и засега да няма икономическа криза. Отлагането на брака, разменянето на младостта и морала срещу други ценности. Издигането в кариерата или жертването й за нещо друго. Изтичащото през пръстите време.

Може и да е само в моето око, но в този малко по-късен Ерих Кестнер като че ли се забелязва пръв полъх от нещастните му старини. А може би всичко е могло да бъде и другояче...

Тази корица не е нещо особено, но българската е направо потресаваща.

- Разумните няма да дойдат на власт - каза Фабиан, - а още по-малко справедливите.
***
- Истински позор е - подхвана той след известно време. - Тоя бивш стажант си има жилище, градина, професия, жена с лунички и какво ли още не. А пък ние вегетираме като някакви скитници, все още нямаме установена професия, нито установен доход, нито установена цел, нито дори установена приятелка.
- Но нали ти си имаш Леда!
- И което ме възмущава особено - продължи Лабуде, - такъв един тип си има собствено, лично свое дете.
***
Родителите на Лабуде обитаваха в Груневалд голям старогръцки храм. Собствено това не беше храм, а вила. И всъщност те съвсем не обитаваха вилата. Майка му постоянно пътуваше и се застояваше най-вече на юг, в една курортна къщица край Лугано. Първо, край Лаго ди Лугано й харесваше повече, отколкото край Груневалдското езеро. И второ, бащата на Лабуде намираше, че крехкото здраве на неговата съпруга се нуждае от южен климат. Той много обичаше жена си, особено когато я нямаше. Чувствата му към нея се увеличаваха пропорционално на квадрата на разстоянието помежду им.
***
За нацистите:
- Окъде намирате тая наглост да обричате на гибел шестдесет милиона души, само защото страдате от честолюбието на обидени пуяци и обичате побоищата?
- В световната история винаги е било така - каза твърдо Венцкат и изпразни до дъно чашата си.
- Да, точно тъй изглежда световната история от началото, та до края си! - извика Фабиан. - Човек просто го е срам да я чете. И хората би трябвало да се срамуват да набиват в главите на децата тия неща. Защо трябва винаги да се прави същото, което е било правено някога? Ако тоя принцип беше провеждан с последователност, ние и до днес щяхме да си живеем по дърветата.
- Ти не си патриот - заяви Венцкат.
- А ти пък си тъп като говедо - извика Фабиан. - Това е още по-жалко.

May 19, 2018

THE DARK CORNERПоследната Бройка от Нощно Острие



Това, скъпи мои, е най-най последната бройка от петия ми сборник Нощно Острие. Мина една година, и тиража е вече нулиран :) Единственият начин да се сдобиете с нея е като участвате в томболата, за която бях ви споменал по-рано - един от първите 100 души, рейтнал предишния ми сборник "Априлска Жътва" в Гудрийдс на този линк, ще спечели това Нощно Острие. Туйто от мене :P

May 18, 2018

Anna Hells' Fantasy placeДжонатан Стрейндж и мистър Норел

Сузана Кларк

Елегантността на магията е нещо, което трудно се възприема от актуалните създатели на фентъзийни светове, защото какво по-хубаво от торба с огнени топки, замразяващи светкавици или отровни облаци, които да унищожат противника в океан от болка и писъци. Но какво ще кажете за групичка дикенсови джентълмени, посветили живота си на дебелите и древни книги по философската дисциплина магия, нямаща почти нищо общо с дракони, жезли и нема-минаване-през-тоя-мост-жувотно-такова стандарта, на който някак психологично сме навикнали. Е, поне мистър Норел е от типа на вечния ерген с неясни доходи и завидно състояние, криещ не особено активно почти парализиращия си страх от жени, и отдал се на учене на екзотична дисциплина като магията, в която за разлика от доста други свои колеги – магове има реален талант и успява да измъкне някой и друг заек от ръкава си, колкото и да го счита за недостойно това с практикуването на реални познания. Така де, да не е шивач или готвач, че да прави нещата, за които е учил, хич не е джентълменско, да се знае.

Но се появява един господин Стрейндж, нямащ нищо общо с доктор Стрейндж, макар че не бих имала нищо против и него някак да го изиграе Бенедикт Къмбърбач, който е млад, прогресивен, че дори и активно практикуващ магьосник, и най-лошото – женен, и то дори щастливо с разбираща и подкрепяща жена с характер и индивидуалност. Как с мистър Норел стават екип, когато са родени за архипротивници – не е ясно, но ще се влюбите както в тяхното приятелство, така и в недоизказаната им вражда, макар че пред лицето на всевластната магия такива дребнавости като човешките отношения са от практически никакво значение. Защото злите в тази история не са хора, от човеците стават само временни противници, но от жителите на фейските селения излизат наистина внушителни господари на мрака и сенките, забравили същността си през вековете, и оставили само егото и любопитството да царуват в личния емоционален спектър на свръхестествените същества.

Ще се вдигат трупове на красавици, ще се местят градове на други континенти, ще се издигат пътища, променят природи, огласят замлъкнали статуи, криещи тайните на десетки хиляди престъпления. От илюзии до практическо изкривяване на реалността, заличаване на живот или обричането му на вечни мъки – природата на магията е нещо твърде неподлежащо на описание, но красиво в хаотичността си и възможностите за промяна и оцветяване дори на леденосивото британско ежедневие и закоравелите от безброй поколения колосани нрави.

Сузана Кларк е от онези прелестни разказвачи, които могат дълго и напоително да ви занимават с една привидно класическа по дикенсков начин история, но със щипка съвременно бунтарство на търсещия всички отговори във вселената човешки ум, и това да не ви омръзне дори за секунда. Бележките под линия разказват своята паралелна история, за всичко станало след или по време на основното, чист шехерезадски номер за отвоюване на още една нощ будно внимание от читателите с обещание, че животът не героите не приключва при последната страница, а непрекъснато наднича зад рамото и поправя разказвача си на по-щекотливите места с британска конкретика и възпитано негодувание срещу прекаленото своеволие на фантазията.

Не се страхувайте от обема на книжката, нужен е както трябва на истинския художник, от онази майсторската школа на съимениците на костенурките нинджа, цялата палитра от всички сенки на живота. Обзалагам се, че накрая ще ви се иска да имаше още толкова, защото Норел и Стрейндж, с тяхната изискана магичност и тънко чувство за хумор, внасящи свежа елегантност и някак по-висше ниво на осъзнаване, ще ви липсват в момента, в който погледнете към някои от по-актуалните книги в книжарницата, и пошлостта на блудния объркан дух ви блъсне в прясно нововъзпитаните възприятия. Позволете си една ваканция в света на красивите истории за неслучили се времена в алтернативна магична Британия, за която ще мечтаете с години, отсега да си знаете. И ще се видим в сънищата на феите, знам.

May 14, 2018

Anna Hells' Fantasy placeНевестата на змея

Влада Урошевич

За тези от вас, които си спомнят Измислици-премислици с бате Влади само с добро, въпреки наивистичните декори и вероятно малко съмнителните актьорски умения, за които естествено не ни е пукало на онези крехки години, ето ви едно малко пътуване във времето, комбинация между Приказка за Стоедин и Трубадур, с онова малко по-различаващо се, но балканско чувство за хумор и приказен сарказъм, плюс много екшън и забележки за реалността ни, онази грозната, естествено случващата се. Книжката е различна, особена и интелигентна, което не ѝ пречи да е страшно забавна, динамична и откачена на моменти, сдъвкваща приказката и изплюваща я в съвременнността в изключително добро съчетание между ърбън и легендарно фентъзи.

В едно село, някъде на Балканите, един напет змей отвлича местна девойка, и всички са покрусени, защото това балканджийките не се дават лесно на поробители, или ще се бият, или ще умрат, но ще си запазят цветето непокътнато и душата чиста за небесните чертози. Затова и когато братът на девойката тръгва да спасява сестрицата си, повечето му съселяни са на мнение, че в най-добрия случай ще го играе млад гробар, а не юнак – змейоубиец. Само че туй добрата балканска мая си казва думата, и с помощта на няколко спасени по пътя животинки, които стават верни приятели на героя ни, местата бързо се обръщат и късметът изглежда по-възможен. Ако си мислите, че приключение не може да се води само с въръжение от един бинокъл, много мъдър плъх с обсесия към алхимията и тежките стародревни четива, и една оса с активен зъзкащ характер и апетит за медени изходни продукти – то грешите.

И разбойници може да се победят, и харамии да се избегнат, и странни кръчмари и позабравени герои с неистово желание да открият философския камък могат да се погодят, включително и да се поомаят цяла купчина свръхестествени жени с особено съблазнителни форми, щото тука не е историята за невинното овчарче и царската девича дъщеря. И най-вече може да се мине през митницата на Ктхулу и вечните готини и неособено облечени митничарки, и да се стигне до нашата, Долната земя, където стрийптийз клубове, цигани и мутри са го окупирали както… ами, както си е. Боевете в горните земи омайни и долните реалмии на ежедневността са еднакво впечатляващи, а включващите се свръхестествени същества могат да накарат не едно чене да увисне в обожание пред безумието, развиващо се току пред очите ви. Героите са откачени в най-добрия смисъл на думата, с огромно чувство за самоирония и торби със страхотни истории за минало неслучило се, но толкова някак познато.

На ръба между приказката и добрия исторически роман, Невестата на змея е едно предизвикателство към любителите на неизменно хубавите книги, които имат една основна цел – да забавляват и усмихват, носейки спомени и мисли, от които ти става топло и искаш още. За съжаление Влада Урошевич не е написал допълнително нищо подобно, поне все още, и гладът за добре прекарано книжно време ще ви обхване почти неутешимо и незабавно след последната страница. Ама си заслужава, пък, кога ще попаднете друг път на страхотен македонски фентъзист, я.

 

May 10, 2018

Сборище на ТрубадуриИзвън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс

„Инверсии“ от Иън М. Банкс

 

 

Валентин Д. Иванов

Извън Културата: Инверсии

за романа на Иън Банкс

 

 

Любимият ми епизод (а също и на Патрик Стюарт) от телевизионния серия „Звездният път: Следващото поколение“ (Stat Trek: The Next Generation) се казва „Вътрешната светлина“ (The Inner Light). Почти цялото действие в него се развива извън командната зала на „Ентърпрайз“ и Пикард изживява друг живот, на друга планета, в напълно различен контекст. Това е чудесен похват, когато сценаристите или писателите искат да предложат на зрителите или читателите си нов поглед към някой добре познат герой или добре познат свят – трансформация, нова и необичайна гледна точка, нестандартен ъгъл.

За единадесетте години преди да се появи „Инверсии“ (1998 г.), Банкс написва пет романа и пуска един сборник с разкази и новели за света на Културата. За съжаление вече не можем да го попитаме, но може да предположим, че и той – като сценаристите на Старт Трек – са изпитали нужда от свеж поглед към своята любима пангалактическата свръх-цивилизация. В едно свое интервю Банкс казва, че се е опитал да напише „роман за Културата, който не е роман за Културата“. И според мен е успял.

Строго погледнато, пред нас е криминална история, разказана в антуража на чужда планета, сравнима по социално и технологично развитие с нашето Средновековие. Сравненията с „Игра на тронове“ са очевидни – има безмилостна борба за власт, шпионаж и тайнствени убийци. Но има и нещо повече – пред очите на местните жители, които не са чували за Културата и от чието име се води повествованието (Банкс не без успех използва този подход и в други свои книги), се случват чудеса. За средновековните хора те са норма, но за читателя, запознат с мнението на Артър С. Кларк (Arthur C. Clarke), че чудесата са неотличими от достатъчно развита технология, тези сцени за лесно разбираемподсказване, че ставаме свидетели на операция на отдела Специални обстоятелства (Special Circumstances), евфемизъм, който най-лесно можем да обясним с друг евфемизъм – този за „биещото сърце на Културата“.

 

*  *  *

Трудно е да се каже повече за романа, без да се разкрият сюжетните изненади, затова ще го направя непряко. Не съм първият читател, който намира паралели между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Най-очевидната прилика, разбира с,е е в тематиката на двете произведения – става дума за взаимодействието между две цивилизации на различни етапи от тяхното развитие. Това е популярна тема във фантастиката – достатъчно е да си спомним основната директива (Prime directive) от „Звездния път“ и безбройните епизоди, в които тя сякаш съществува само за да бъде нарушена. В света на Пладнето братя Стругацки дефинират обратното правило, създавайки Комкон и институцията на прогресорите. В дилогията „Звездите – студени играчки“ Сергей Лукяненко пък се опитва да обори концепцията на Стругацки за помощта и сътрудничеството между цивилизациите. А Дейвид Брин (David Brin) описва в цяла поредица романи за света на Ъплифта (Uplift) своите идеи как сътрудничеството между цивилизациите може да обхване дори биологичната еволюция. Едва ли писателите фантасти са разработили всички аспекти на взаимодействието между напредналите и изостаналите цивилизации (с цялата условност на това деление) и аз не целя тук да бъда изчерпателен. Вмешателство или не (и оправдано ли е то) – това е въпросът.

Вторият паралел между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“ е конфликтът, който подобно взаимодействие поражда. То не оставя без последствия „напредналите“ цивилизации. Стругацки нахвърлят из текста на романа си много споменавания за прогресори, които са се опитали да сеят добро с огън и меч, а и главният герой Дон Румата е изправен пред дилемата дали да не направи същото, когато животът на любимата му е застрашен. И напредналите, и изостаналите вървят по едно и също анизотропно шосе на историята. То криволичи по дълбоки дефилета и изненади дебнат зад всеки завой. Интересно е, че между двете книги има почти пряко съответствие в сцените на конфронтацията и насилието. Наистина – единият от героите на Банкс е жена и заплахата е сексуална, но за една жена това може да бъде „по-страшно от смърт“ и ефектът дори е по-силен. Все пак държа да отбележа, че за читател, запознат с мощта на Културата, заплахата никога не е истинска докрай. Ако сте чели другите книги от поредицата на шотландеца, сигурно имате ясна представа с колко много степени технологията на неговата свръхцивилизация надминава земното Средновековие. По друг начин стоят нещата с втория главен герой в „Инверсии“, което си е самоналожил ограничение технологично да съответства на местното ниво. Но и той е тренирал тялото си до състояние, недостъпно за хората от планетата.

Трета обща тема е механизмът на взаимодействие на Културата или на комунистическото човечество с „младите“ цивилизации. Според откровението на Борис Стругацки за ненаписания роман „Бялата дама“ ядрото на Островната империя (цивилизация на планетата Саракш, описана за пръв път в „Обитаемият остров“) се състои от три кръга. Вътрешният е безопасно и светло място на творчество и свобода, почти пълен аналог на света, от който произхожда Максим Камерер. Вторият кръг се обитава от обикновените хора, не много по-различни от нас. А третият е населен с шлаката на обществото – убийци, насилници, зверове и уроди. Именно те пазят Империята от външни заплахи. В постепенната деконструкция на своята утопия Стругацки провеждат известни паралели между Човечеството и Островната империя, разкривайки в по-късните си книги „тъмната страна“ на прогресорството.

Аналог в Културата е отделът за специални операции, назован с многозначителното име Специални обстоятелства. По думите на героиня от друг роман на Банкс – работата в този отдел е единствената, която има значение; всичко останало в Културата е сведено до игра без последствия – няма борба за ресурси или пари, човек е свободен за избере да се забавлява или да се труди без ограничения.

 

*  *  *

Далече съм от мисълта, че Банкс пише fan-fiction на Стругацки. Сигурен съм, че той по независим начин е стигнал до същите теми и проблеми. Ако светът на Пладнето е опит за описание на социалистическа утопия, то Културата и заедно с нея Стар Трек и дори неговата неотдавнашна полусериозна пародия „Орвил“ (Orville; невероятно е, че тази серия върви по ултраконсервативния телевизионен канал Fox) са опит да се изгради утопия, израснала от капиталиситческата системаq след като ограничението в ресурсите и средствата е отпаднало поради напредъка в технологическия прогрес. Доколко изобщо е уместно да се прилагат съвременните политически разграничения към едно такова общество на надживяната нужда (post-scarcity), е друг въпрос.

Накрая, но не на последно място, искам да подчертая, че двамата герои на Банкс, също като Антон от „Трудно е да бъдеш бог“, излизат променени от срещата с реалното средновековие. Прогресорската мисия на Културата успява само наполовина, но неосъзнатата „прогресорска“ мисия на средновековната цивилизация да научи на нещо представителите на Културата успява напълно. Държа да подчертая, че е изпълнен един от водещите ми критерии за добра литература – има еволюция на героите.

От художествена гледна точка книгата ми се стори безупречна. Четох я в оригинал и честно си признавам, че ме затрудни – авторът произхожда от островите и езикът му е богат, но в същото време е стегнат и повествованието е фокусирано.

Горещо препоръчвам „Инверсии“. Книгата е увлекателна космическа опера във фентъзиен антураж, която при това има послание и предлага богат материал за размисъл. В по-широк контекст – в жанра тя заема ключово място, на което се пресичат много идейни спорове и по един или друг начин едва ли ще остави читателите си равнодушни.

 

4-7.03.2018, Паранал, Чили

 


Валентин ИвановВалентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.

May 09, 2018

Anna Hells' Fantasy placeАнгелите нямат криле

Валентин Попов – Вотан

След сборниците посветени на хелоуински нощи, парчета изстинал мрак и пътеки между измеренията на не-реалността, в ръцете ви е последната компилация ужас, излязъл изпод перото – или клавиатурата на Валентин Попов – Вотан. И възторжената възходяща линия на качество, изразяващо се в  пълноценност на героите, оригиналност на сюжетите и непредвидимост на туистовете, тук е повече от осезаема. Когато хорърът ти носи онова специфично задоволство от добре разказания и облечен в тежките лепкави дрехи на писъците страх човешки, ех…

Двадесет и четири ръце се протягат към сърцето ви, и го смачкват в хватката на безмълвния вик, онзи, който бива погълнат от векове атавистични инстинкти да не се навлече злото върху цялото племе. Ноктите на вашето унищожение могат да имат практически всякакъв източник – обсебените ви от нечисти сили собствени наследници, клошарите – пътешественици между измеренията, тотемните животни на един погубен древен народ, прокълнатата душа – предателка на своите или призрака на възмездието, ако и същият да е на заклет насилник, щото понякога справедливостта намира странни начини да достигне жертвите си.

Трупоядни таласъми, кръвожадни самодиви, острозъби русалки, човекоядни бебе-зомбита, немъртви вещици със задължителни зеленооки котки – изборът от средство за унищожение, или спасение, според гледната точка, е повече от богат. Спасителите в интерес на истината рядко идват навреме, ако въобще дойдат. Ако нещата започнат да стават неприятни до степен на гнусни с много крещене – вероятността да се подобрят вече не съществува. Независимо дали сте в дълбините на ада, в дивите джунгли на пропаднала държавица или някъде в бъдещето на подобие на планетата ни, изходът все така се мержелее толкова близък, а всъщност недостижим.

Богове, кралици, твърде жизнена природа или хора с прикрита зад маски безчовечност, а може и обратното – такива, които гордо я веят пред уж по-нисшите в ролята на жертви – можете да избирате своя палач, но не и да бягате от ролята на жертвен агнец. Толкова начини да умреш, да убиеш, да прегрешиш, да измамиш съдбата и нейната равновесна природа. Брилянтно описани пътешествия отвъд и встрани от живота, от смъртта, от реалността. Почти легенди, почти градски слухове, но някак звънящи вярно на вътрешното аз, знаещо най-добре къде страхът живее. Позволете си едно пътуване към себе си и всичко, от което някога в частица от душата си сте били поне за секунди в някой сън от ранни зори.

May 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeИгуаната

Алберто Васкес – Фигероа

Някои книги е трудно да се обясни защо са написани, имайки предвид колко болка, злоба и разочарование излитат от редовете им, уцелвайки неподготвените си читатели дълбоко в сърцата. Игуаната е такава книга – ода за ненавистта, различността, жестокостта. Липсата на емпатия, липсата на човещина, липсата на всичко, заради което човешкият ни вид може би е пощаден от висшите цивилизации, ако вярвате в тия работи. Поглед в ума на един интелегентен сериен убиец и насилник, който просто е създаден такъв от обществото…или се е родил такъв, зависи от гледната точка, но не че има значение – ръката на смъртта идва така или иначе винаги ненавременно в живота на жертвите.

Очаква ви хорър роман, с много насилие, обичайно непредизвикано, детайлно описани убийства на животни, хора, същности. Насилие във всяка една форма, сексуално, ментално, осакатяващо. В центъра е неговия извършител – Игуаната. Обезобразен по рождение, с неясни малформации, отгледан на кораби като най-нисша форма на почти безплатен труд. Без идея за родителите, без приятели, без близки под каквато и да е форма, дори и платената такава. Във времена на необразована религиозност и повсеместна тъпота различният бива ползван докато диша, тъй като явно е превъплъщение на злото. Мнозина се опитват да затрият странното създание, но черният гологан трудно се губи, както сами ще проследите в изключително нерадващата се на добър финал история. И ето, че чудовището е създадено, и след беззащитните животни, идва ред на хората, които според тъжната хладина на иначе блястящия му ум, за който на никой не му пука, е време да си платят.

Игуаната се установява на самотен остров, където причаква или примамва странстващи кораби, които потопява с доста креативни и лишени от капчица емпатия начини, прочиствайки екипажите им почти до крак, освен някой и друг уж късметлия, успял да се докопа до сушата, само за да попадне в най-злокобното робство на изпълнен с чиста жестокост и креативност ум. И мъже, и жени ги чака една съдба – да служат за удобство, даже не за развлечение, а просто за по-лесна организация на дните на зловещия им господар. А спасението никога не идва, тъй като пред блестящия, ако и болен мозък на властелина на игуаните рядко може някой да се опълчи безнаказано.

Дали ще намерите логика в мисленето и действията на човек, отхвърлян цял живот от обществото и открил възможност да си върне поне малко на човешкия вид, или дали ще осъдите жертвите, заради техните слабости и прегрешения, някак удобно пасващи на намерилото ги неочаквано чудовищно наказание – това предполагам е въпрос на личното ви удовлетворение от човешкия вид като цяло. Можете да останете само с визията за усетилия се в сила и мощ Квазимодо, който изнасилва, осакатява, убива и оцелява върху планини от трупове. Правилен отговор няма, само оценка за това докъде се простира търпимостта ви към различното, грозното и безразсъдното. Не се притеснявайте, отговорите няма да ви харесат при всички условия.

May 03, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоАнтарктида - студеният юг - Христо Пимпирев

Христо Пимпирев е лицето на българските експедиции до Антарктида. В тази книга той е разказал за континента и първите му откриватели, както и за първите 25 български експедиции до нашата база на остров Ливингстън. Книгата е наистина луксозно издание в голям формат, твърди корици и плътни гланцирани страници с великолепни фотографии от българските следи из студения юг. За трудното начало на ентусиастите, за безкористната помощ от страна на съседите, за какви ли не открития и перипетии в борбата с природата, даже и за един пингвин на име Гошо.

Много българи са имали шанса да видят лично суровата красота на Антарктика, сред тях учени, политици, фотографи. Благодарение на последните и текста на Пимпирев и ние простосмъртните можем да придобием поне бегла представа за това колко различна може да бъде природата на същата тази планета. От първа ръка ще научите за животните, планините, върховете, снеговете и ледовете, за базите и постиженията на другите държави, за ожесточената надпревара до полюса и съдбите на първите изследователи, за трудностите и жертвите. 

Знаете ли, че средно Антарктида е най-високият континент от всички? Или че някога през палеозоя част от нея се е намирала на екватора? А че е по-голяма по площ от Европа? А че температурите там приличат на тези на Марс?:)

Много приятна книга, която основно се разглежда и по-малко се чете. Вероятно това също помага възприемането й да бъде толкова емоционално и на всички да ни се приисква още повече някой ден лично да видим всичко това.


May 02, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоДомашна бира? Това е лесно! - Авторски колектив

Малко е необичайно, но следващите няколко книги, които ще се появят в този блог, не са художествени. Любопитни и крайно интересни неща има във всички тях, защото засягат някое от моите хобита.

"Домашна бира? Това е лесно!" е второ издание на оригиналната книга от Асоциацията на Домашните Пивовари в Българиа (АДПБ). Както вероятно знаете, през последните години в България има разцвет, а може би и ренесанс, на домашното пивоварство. Защо ренесанс ли? Защото хората варят и пият бира от хиляди години, а вероятно само през последните сто или двеста тази функция е била иззета от фабриките. Преди това всеки се е справял както може в домашни условия. В развития свят варенето на бира вкъщи си е съвсем обичайно занимание, както приготвянето на зимнина. Дори Барак Обама беше варил в Белия дом.:) Домашната бира съдържа всички полезни вещества, които са отнети от купешката, за да я направят по-трайна, а най-приятното е, че домашната можеш да си я направиш точно каквато ти харесва. Морето от бири от тип лагер в България е в състояние да удави всяка жажда за нещо по-различно. Е, край с това, тук вече ще се пие ейл!

Както и да е, да се върнем на книгата. Тя представлява кратичък, но много подробен и изчерпателен практически наръчник как да си направиш бира вкъщи. Има инструкции, биохимични обяснения, картинки, таблици и дори рецепти на най-популярните видове бири. Асоциацията си има и форум, където любезно обясняват на всеки кое как става, а пък от електронния им магазин може да се набавят всички съставки, които в крайна сметка не са и толкова много - малц, хмел и дрожди, а вода ще си налеете от чешмата.:)

Много полезна книжка, която се надявам да насърчи още хора да се престрашат да се пробват в домашното пивоварство. Лесно е, а е и много приятно! 

May 01, 2018

Сборище на ТрубадуриСъдба от Шиничи Хоши (ревю)

Шиничи Хоши

 

 

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

Диана Петрова

Съдба от Шиничи Хоши

ревю

 

„Съдба“ е един малък сборник с разкази, включен в легендарната пордица „Библиотека галактика“. Това, според собственото ми проучване, е за съжаление и едниствената книга на Шиничи Хоши, издадена у нас. (Хей, издателите!!) Авторът е представител на следвоенното поколение японски писатели-фантасти и често е определян като един от най-ярките сред тях.  Няколко любопитни факта:[1]

  • Хоши означава „звезда“ на японски. Името на автора не е псевдоним, макар често да е смятано за такъв, предвид тематиката на творбите му.
  • В своята 26-годишна кариера Хоши е написал 1001 кратки разказа, както твърди в знак на уважение към Приказки от хиляда и една нощ.
  • Хоши е автор и на няколко романа.
  • През 1979 г. стартира конкурсът за кратки разкази Shinichi Hoshi. Всяка година хиляди амбициозни писатели изпращат творбите си; Хоши избира победителите до 1996 г., една година преди да почине.
  • Дружеството на японските писателите на научна фантастика, на което той е един от 11-те основатели и първи председател, го удостоява посмъртно с награда за цялостен принос през 1998 г.

 

Корица на СъдбаСъдба – Шиничи Хоши

 

В сборника „Съдба“ сюжетно разказите са подчинени на познати на пръв поглед теми: хора летят към звезди и непознати планети, извънземни кацат на Земята, нови научни открития, препратки към миналото, постапокалиптични картини. Но онова, което ги отличава от подобни класически разкази, е най-вече сарказмът, индиректното осмиване, подигравката над глупостта, алчността, себелюбието, както и тихата тъга по изгубени или по възможността да бъдат изгубени чисто човешки черти, преживявания и съпреживявания. Не очаквайте обаче някакъв бурен смях. Повествованията са изтъкани по онзи фин, някак  типично „японски“ начин и след прочит остава смесеното чувство на иронизиране, лека скръб и порив към осмисляне. Всеки един от разказите в сборника носи своя оригинална идея и със сигурност би могъл да бъде доразработен, разширен, сюжетните линии да бъдат продължени, да бъдат вкарани нови, да бъде дописан до новела или роман, но… не е. Авторът е избрал друго решение. Неслучайно творбите на Хоши се определят като „хайку“-то на японската научна фантастика. И това не се дължи само и единствено на кратката им форма. Защото хайку е не просто тристишие, хайку всъщност е една концентрирана интелектуална заигравка. Никак, ама никак не е лесно в три реда и определен брой срички да бъде предадено същественото. Едно от най-кратките, но и най-точни определения за хайку е „моментна снимка“. И както всеки зрител би видял сам детайлите в една снимка, така следва те да бъдат видяни и в хайку поезията. Ето защо една много голяма част от внушенията са косвени, неописани със слова, подразбиращи се от основните използвани думи и абсолютно освободени от авторов егоцентризъм. Точно такъв „концентрат“ са и разказите на Хоши. Без излишна словесност, без директни авторови оценки, без формулирани изводи. В голяма част от разказите дори не стигаме до там да научим имената на героите. Те са просто действащи лица, служещи за представяне на основната идея. И от друга страна – огромна доза окарикатуряване. И както в хайку – читателят е оставен сам да „дописва“. Може да спре до там, където свършва разказът, и просто да се наслади на сюжета. Но може и да продължи и да потърси по-дълбокия смисъл, маскиран зад смешното и гротеската.

Съвсем умишлено не бих искала да правя „анализ“, на всеки разказ поотделно, защото смятам, че ще лиша бъдещите читатели от част от удоволствието, което биха им донесли. Ще спомена само, че в сборника са включени двадесет и седем кратки разказа. Редът им в книгата е подчинен на сюжетен принцип. По няколко разказа, в които са разработени варианти, всеки носещ различен замисъл, свързани тематично с посещение на нов свят, среща на земляните с друга цивилизация, роботи, „умни“ машини, космически капани, един разказ, описващ нов свят, след разрушението на стария, разкази, касаещи емоциите като еманация на човешката същностq и за финал – моя любим разказ, третиращ идеята за надеждата.

Разказите на Хоши са и един чудесен „курс по творческо писане“. Защото всички се учим от големите, от най-добрите. Ако искате примери за това как се пише кратка и „ударна“ (пък при това и забавна) фантастика, прочетете сборника „Съдба“.

Ако не Ви се пише, а само Ви се чете, ако сте фенове на класическата фантастика, ако сега се запознавате с този жанр, или пък просто Ви се иска нещо хем сладко, хем дълбоко- прочете тази малка книжка. И си спомнете старата максима: малкото е повече.

 

миниатюри
сияят в съдбовен шарж
с шиничи хоши

 

Диана Петрова

 


[1] Източник: The Hoshi Library
http://shinichihoshi.com/

Anna Hells' Fantasy placeМагии, дракони и националната лотария – само я миришем…

Едно от личните ми открития покрай сборниците с инди скъпоценности Бляскавите светове бе странния Дейв Хигинс – средно начинаещ фокусник с огромно чувство за хумор, получило своят правилен изблик в настоящата трилогия, иронизираща безсрамно и отчайващо блястящо фентъзито, игрите и лотарийните търкалки на късмета. Да, едновременно. Брилянтно, нали?

Представете си свят, в който при раждането родителите ви избират статусите, все едно създават своя любим рпг герой – със все сила, издръжливост, интелект, късмет и разни необясними неща в сянка. Което би било чудесна идея за всеки амбициозен човек, който иска децата му да постигнат повече в дадена кариера, и ги предназначи за учени, магьосници или войници. Но ако въпросните детеродни субекти са със завидната професия селски или градски – според работното място – идиот,  вероятно десето поколение, и в съответното селение вече някак са открили търкалките на късмета – къде мислите, че отиват всички точки за разпределение за изтърсачето? Да, на късмет, останалото автоматично се наглася на минимум, за да не се получи все пак тъпоумен безмускулен плужек. Ама – забележете говорим за семейство от селски идиоти, на които не им хрумва детето да купува талоните, че да ползват късмета му, и цялата им брилянтна идея отива на вятъра. Така се получава трио глупаци, единият с огромна сила, вторият с огромна харизма, третият с нечовешки късмет, което едва оцелява и се измъква от космически количества бой и класически изтезания.

Всичко върви все така безумно до момента, в който хлапето с късмета научава за разни неща като книги и училище, и му се приисква и то така да им се зарадва, но фактът, че коефицентът му на интелигентност е около нулата, прави това му желание леко невъзможно. Докато къде случайно, къде не, пипва една от търкалките, и печели царство. Мда, цяло – целеничко царство с все замъци, население и..кхъ, кхъ – гадни дракони. Някъде в паническото бягство от същите семейството се набива в невинно селце, където тъкмо се е отворило местенце за семейство тъпаци, и докарва драконът на паша от крехко селско месце и му осгурява дом под формата на зловеща пещера с тролове, вещици и разнообразие от зли гадини с различна степен на мъртвост. Ще кажете – егати късмета, но поне нашето момче ще е живичко до края, докато прекрасните му оскотени родители ги хапват на среднощно драконовско барбекю без сос – мда, профани. Но пък му се налага да тръгне на куест по отмъщаването им, влизайки в пещера с поне десетина нива, в които всеки геймър ще припознае най-скъпите си спомени, свързани с твърде силни гадове още от началото, лоша екипировка, недостатъчно плячка, безумни капани, дизайнерски скрити нива, отчайващи, менящи се пъзели и задължителен кооп. Да, да, и аз цвилех щастливо на всяко ниво, няма да сте сами в странните звуци на задоволство.

Очаква ви едно от най-добрите съчетания между героично фентъзи с резки комедийни елементи, класическа рпг игра от старата школа и сатира на предполагам цялата ни забавна индустрия, въплътена в безумието на алтернативната, подредена и варварско безмилостна вселена на живота, за който така обичаме да четем и гледаме, търсейки изход от собственото си сиво и модернизирано днес. Инди авторите са си истинско първокласно приключение, тъй че отправяйте се по-често на лов за непознати текстове – преживяването е уникално.

April 27, 2018

Anna Hells' Fantasy placeТракийски приказки

Мирослав Петров, Мариела Ангелова

Ако сте се поразочаровали от последното, но според мен страхотно издание, на българските народни приказки, или обратното – в сърцето ви се е зародило едно желание за потъване в още истории от нашенските земи, ама някак с по-героична нотка – то трите красиви албума пред вас могат за малко поне да ви разтушат в нуждата от родна красота. Самите книги не са точно лесно достижими, поръчват се от сайта на фондация Въздигане, които са се амбицирали сериозно да създадат издателство за – забележете – добра българска историческа литература. Похвално, ужасно похвално, имайки предвид, че най-актуалните образци в популярната история от родни писачи са онези невъобразими тухлички за хановете, дето аз лично, признавам, просто не мога да понеса чисто стилистично, а не е като да не съм опитвала. Простото писане е за хора с малко по-ниски очаквания и малко повече мотивация да четат „нещо българско за България“, и общо взето могат да преглътнат патриотичната логорея като бъчве с дядова усуканица. А аз така и ракия, и посредствена литература не успях да се науча да обичам с вътрешностите си. Да, да, знам, може и да не съм опитвала достатъчно и за двете, вероятно, я налейте една и да се свършва.

НО затова пък ги има тези три, засега, красоти, които да ме накарат щастливо да призовавам на бис вероятно двете молекули тракийска кръв, останала след хилядите смесици на сума ти народи, минали през земите ни. Горди богове, смели герои, хитри животни, познати образи, непознати ситуации, и едно потръпване на задоволство от добре предадена и за мен полу-непозната митология. Според мен е крайно време да се съберат тези древни истории от тракийския, старославянския и прабългарския пантеони, ако въобще са останали такива, без да се утежняват с възрожденските подрипвания изпод ятагана, а само да се спре до легендарната точка на едноцифрените векове, и първата прегръдка с византийските усойници. Любимата ми част от историята ни, ако ме питате, и най-достойната за гордеене.

Та тук ви чакат едно приключение с нашенската Бендида – микс между Артемида и Хера, и една симпатична лисица; сватба в Троя и първото проявление вероятно на все повече опротивяващия ми Одисей и приятелчето му Агамемнон, опитващи се да ограбят като последни кокошкари цар Рез – вероятно нашия си Леонидас без 300-те, и история за упорит слуга на слънцето, успял да се противопостави на няколко пантеона едновременно от средно важни богчета, пречещи му на гледката и идеята за шефство на божествена основа – ако се сещате за Херкулес, ама с лък – не сте далеч от истината. В каталога на Въздигане можете да намерите и исторически комикси, енциклопедии, романи, че даже монети и тениски – за всеки вкус по нещо, но най-вече за уталожване на онзи глад за изпитване най-накрая на гордост от произхода ни. Разгледайте и едва ли ще се въздържите да не напълните кошницата с хубавини, аз поне не успявам 🙂

https://vazdigane.bg

April 24, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКървави книги 5

Клайв Баркър

Пета книга от класическите ужаси на Баркър – според мен по-добрия крал на хоръра, най-малкото защото каквото и да си мислите, че Кинг е постигнал, няма образ по-неутешимо злокобен от Хелрейзъра. Четири истории, някои филмирани дословно, други така, че почти да не ги познаеш – класиката на страха е вдъхновила много повече отколкото предполагате визуални преживяване за духа, уж подготвящи те за вероятните наказания на ада, или просто експериментиращи с измеренията на личната, вечно събудена съвест. Гнусната гротеска винаги ще е на мода, независимо от актуалнте източници на треперене на мартинките – идеята за бавно  болезнено разфасоване винаги е леко неприятна и за най-коравия читател.

В настоящия сборник ще се срещнете с Кендимен, демонът с рояк пчели в тялото си, бивш човек пратен в отвъдното по много креативен, но и напълно подсказващ вечно проклятие начин. Трябва само да вярвате в него и да държите есенцията му на повърхността, и от време на време да му давате някое и друго средно топло детско телце и чувалче с бонбони, за да се забавлява, че то демоничният живот се оказва често пълна скука, а диабетът и некрофилията са бледи подобия на свеж лъч светлина в задушна стая. Компания в нарастващата въртележка писъци ще му прави великата морска мадона, вероятно майката-сестрата-дъщерята на Дагон и компания, зачеваща от непознати мъже, привлечени в странно изоставено здание, уж обществена баня, но малко опасна за носителите на определен вид гениталии, особено ако последните си ги харесват. Доста секс и телесни течности, плюс самонанесено финализиране на съществуването в настояща форма.

Един гръцки остров подслонява мръсна тайна за света и уредбата му, която ще ви смути и изплаши повече от всеки мустакат гигант с кука в ръцете или човек – игленик, обещаващ океани от болка в измерения тъй близки до нашето, и само една случайна авантюристка без задръжки и без смисъл в живота намира истината за съвремието ни и почти съсипва или спасява всичко, не и без една кола трупове, естествено. Но всичко е толкова в ръцете на майката Съдба и бащата Случайност, че ще се лишите от някоя и друга нощ сън в размисли за живота, вселената и всичко останало. А за финал ви чака Шоушенк среща Зеления път, и резултатът е пътуване до свят на убийци и техните жертви, където се потвърждава приказката за специалното място на онези, които биват разкъсвани от вина и намерена в смъртта човещина. Един затвор отваря вратите си към оня свят и по-добре да внимаваме кой ще влезе, защото местата се пазят по кръв, а не по душа, и понякога верността към миналото може да ни лиши от бъдеще.

Кървавите книги, одрани ужаси от плът и писъци, имат само още издание, което се надявам да видим все някога, защото нещата не опират само до кървава гнусота, а до изследване на първичното и тишината на безмълвието последващо изтерзаното от безмислени крясъци гърло. Баркър е кралят на неосъзнатото зло, мисълта за което се опитваме ежедневно да изтикаме зад реалността, но то все си намира дупчица през която да промуши кървав нокът, насочен към гърлата ни. Колекционери на кошмари – сберете се за баркъров сабат в душите си, и зачетете книгите на аленото слово на лунна светлина от черната сестра на бога-слънце.

 

April 22, 2018

През прозореца“Къпиново вино” – Джоан Харис

След “Махалото на Фуко” имах нужда от леко, оптимистично и увлекателно четиво, което да ме успокои и ми върне обратно желанието за откриване на нови истории. Реших за целта да се доверя на Джоан Харис. Това не е първата ми среща с тази авторка, но беше като първа такава, понеже предишната нейна книга, която имах удоволствието да прочета беше сборнк с разкази – повече за него може да прочетете тук.

kypinowo_wino.jpg

Джей Макинтош е писател, направил пробив с първия си роман, добил популярност и загубил вдъхновение след това. Заключен в живот, който не харесва, той копнее да се върне в миналото и да осъществи една отдавна изоставена мечта. Няколко бутилки вино, но не какви да е, а специлани, отключват одавна забравени копнежи и му вдъхват смелост да направи решителната крачка. В един обикновен ден Джей спонтанно купува шато във Франция и заминава там да търси себе си и отговори на въпроси от миналото.  Пътуването към Франция е пътуване към спомени от тинейджърските му години и същевременно запознаване с обитателите на Ланскене су Тан. Любопитството му е привлечено от мълчаливата и тайнстввена съседка, която живее в усамотение с дъщеря си. В селото се носят странни слухове за нея, но Джей не е готов да повярва на всяка чута дума. За него в Мари има повече от това, което тя разкрива на околните и тя става негово вдъхновение. Джей трябва да реши загадки от миналото си и да направи смели избори, които ще определят бъдещето му. Дали ще избере любовта или ще предпочете славата и парите?

История топла и наситена с аромати, вкусове и стари шлагери. Потънах в света на Джей и Джо, подправките, плодовете и приготвените от тях вина. Мирис на лято, топла пръст и сочни плодове. Ритуали за запазване, малки спечелени битки, червените парцалчета и торбичките за защита. Гняв, болка и много тъга. Път към прошка и доверие, ново начало и преоткриване на ценностти. Романтична, но в никакъв случай наивна и лековата. Книга с дълбочина, която връща оптимизма.  Джоан Харис е много въздействаща и описателна, познавач на човешката природа и знае как да докосне най-фините струни на душата, докато свири нежна и сгряваща мелодия.

 

April 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeВсички тези бляскави светове – 2

Второто издание на една от най-добрите и някак минали покрай всякакви издателски радари компилации от инди фентъзи на безмилостния Джеферсън Смит и неговата жестока система за оценяване, равняваща се на една разходка време да потъне или бъде отхвърлен от една история, е вече факт, и събира поредната мини колекция от изключителни текстове на практически непознати автори, способни да размислят и развълнуват не едно читателско сърце. Сюжетите са по-важни от плоската известност, и ето няколко доказателства за същото:

Мерил Стенхаус представя клаустрофобично морско пътешествие, повлияно от Жул Верн и натегнато с много лична и скандално – тъжна история, в която един воден затвор, събрал престъпници от много разнообразен, но най-вече огромен калибър, може да е единственото, което да спаси света в една война на висши технологии с безлик противник, който жадува само унищожение.

Ръс Линтън отваря вратите към дома на една супергероиня, поставящ ни въпроса когато дойде свръхчовешкото и великото, къде и колко назад остава напълно човешкото, всекидневното, семейното. Защото от великите герои на деня се очаква отдаденост на целия свят, но почти никога не идва реч за съпрузите, децата, роднините, забравените домашни огнища. Хората, докоснали се до суперчовешкото не винаги са съвършени.

Миша Бърнет изповядва един уж луд, уж откачен, манияк, може би даже безмилостен убиец, но в реалността може би, естествено – само може би, случайно срещнал древни богове нещастник, чиято съпруга става дан, жертвен агнец и последовател на старите сили на природата и сътворението, от онези със средлетните горски ритуали и рогатите изображения, за които така удобно забравяме и им оставяме време да ни огледат внимателно от мрака на вечността си.

Дейв Хигинс ни запраща в горите на древно-азиатски поселения, населени с духове и мними призраци, чудовища и демони от миналото. Пазещите живота имат твърде малко преимущества в сравнение със слугите на смъртта, но в мистиката на болката и нечовешкото понякога се раждат истински герои, или просто легендите за тях умело ги надживяват в подходящите уши.

Брайс Андерсън поднася може би най-добрата история в целия сборник, забъркващ във взривоопасна кикотеща смес момиче, неслучайно наречено Малък хаос, чирак – магьосник с повече наивност, отколкото умения, и двама древни магьосници от различни школи, които между другото имат и доста страстно минало, обичайно свързано с някой и друг пожар, наводнение и обилни земетресения, следващи всеки романтичен скандал.

Саймън Кантан ни отвежда в далечното бъдеще на холограмите, пътуванията във времето, отдаването на личния разум за благото на общото съзнание, роботите, машините и последните хора на света ни, отдавна преминал в ръцете на доста по-нетленни същества, някога създадени от нас, но много бързо преминали през самостоятелната еволюция на смирени бавачки на вида ни, твърде непригоден за бъднини. Понякога да се откажеш е логичният избор.

Ричард Лавеск прави своето съчинение на тема Изкуствен интелект по Стивън Спилбърг, за свят със събудени съзнания на тостери, пеещи мечета и секс кукли, асансьори, умни сгради и братовчедите на r2d2, всички с мислене и тъга на загубеняци на средна възраст. И когато батериите с изтъкъл срок на годност са равнозначни на смъртта на приятел, понякога се вземат решения между души, а не терабитни одеяния от не-плът. Кои и къде са хората в тази картина.

Дейвид Кристоф безскрупулно отвлича читателите си в странен фентъзиен свят, блъскайки го в средата на площад за бавни екзекуции, където с острие – слънчев лазер методично и в ритъм с писъци на болка биват оголвани пластовете плът, мускули и кости на прегрешилите една непозната доктрина, непонасяща неподчинение. Докато не идва време за лично решение, когато и цялата вселена не е голяма жертва, щом на кантар е последното дихание на единствената ти любов, дори и ти да си палача ѝ.

Джеферсън Смит пък съчинява нещо, достойно за филмиране от Тарантино и Гай Ричи, включващо добрата стара бюрокрация и най-новия ѝ отдел по почистване на трупни разхищения в резултат на магическа атака, извънземно нашествие или междувидова престрелка, оставяща следи от типа половин на две – от два трупа има остатък колкото за половин, но внимавайте за бройката на пръстите, че ченгетата – мъгъли миналия път откриха пет в канавката. Брилянтен черен хумор.

И А Уотсън отново ни пренася някъде в неособено далечното бъдеще, когато можеш да наемеш нечие тяло било за скучна конференция, или вълнуваща афера, или понякога за сложен асасински план, целящ сваляне на статуквото и империята на актуалните забавления, деградираща хората до симпатични черупки за носене. Поне докато един ден нещо не се обърква, и в едно тяло заживяват повече от едно съзнание. Винаги едното ще иска да победи, а наемателите на тела са обикновено не особено добри хора с твърде много пари.

Греъм Сторс пак ни въвлича в етичен конфликт между нас, уж миролюбивите земляни, искащи само да изследват звездите, и местното население, интелигентно и емпатично до степен, караща ни не само да се засрамим, но и да агресираме. По-опасно от недоверието няма да се роди под никое небе, и саможертвата на друг биологичен вид може би ще успее да ни разтърси, поне за малко, поне частично. Поне.

Дж С Морин поставя онзи въпрос за изкуствения интелект, докъде достига неговата неестествена зависимост от създателите, и откъде почва личната интелектуалност и осъзнаване за единица с чувства, мечти и нужди извън основните. Кога бащите на една технология ще зачитат електронните си деца с грижата на родител, а не просто създатели на бездушен код, обвързан с малко интерфейс, малко периферия и малко кабел в стената. Твърде бързо Аз-ът ескалира, за да се подчини на програма, създадена от човек. Не е лошо да го запомним.

На финала ни очаква Кристофър Рус, който отваря вратите към едно пътешествие между време-пространството, когато нишките събития се оплитат на кълбо, и най-тежките събития в живота ни получават толкова логично, но и толкова нереалистично обяснение, че няма как да е иначе. Някой някъде прави грешка, друг, а всъщност същият я повтаря след години, а може и да я върши за първи път. Но всичко има смисъл, щом твоето аз е някъде до онова то, което има от нужда от помощ. Не вярвайте, че няма топли фантастични истории, реалността може да се стопли и от фантазията.

Втори брилянтен сборник от непознати имена, заслужаващ демонстративно откриване пред света с ей такива фанфари или драконовско криене на купчината книжки открития – съкровища за лично ползване. Вселените чакат.

April 19, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоНощна стража - Алистър Маклейн

Леко ретро криминале, което разглежда открадването и намирането на една от най-известните картини в света  - "Нощна стража" на Рембранд. Отначало не знаем нито кой, нито как е изчезнала картината. А тя е огромна - 3,60х4,40m, не е карфица, та да падне някъде... С отговарянето на тези въпроси започват да се занимават агентите на една специална международна организация със забавната абревиатура ЮНАКО. В нея са събрани бивши кадри от ЦРУ, КГБ, Делта Форс и какви ли не други разузнавателни или направо ударни звена от различни държави. Още в самото начало на действието специалистите от ЮНАКО установяват кое и как е станало, като им остава нелеката задача да открият къде е сега картината и как да я върнат обратно. Тук вече действието се развихря и екшънът загрубява, защото ни запраща от Ню Йорк, през Амстердам, та директно в жегата на карнавала в Рио. Тук клишето за злия милиардер, който има непревземаема база някъде в дивотията на Южна Америка, вече ми дойде в повече, но пък методите на героите и самите им действия бяха много приятно разказани. Дали има хепиенд? Можете да не се съмнявате! А, да, действието имаше и още една малко по-шпионска нишка, ама за нея няма да ви казвам, та да остане поне малко загадка.;)

Защо на корицата има бяла котка с кървава дупка в челото подозирам, че не би могъл да обясни никой, включително художникът.

Малко любопитни факти за картината: 
Нарисувана е през 1642. (Нали се сещате каква дивотия е била по нашите земи тогава?) Днес е изложена в Райксмузеум в Амстердам, а истинското име на картината е „Ротата на капитан Банинг Кок“. Тъй като престояла дълги години в мазе, тя била почерняла, и когато я открили, решили, че ще се нарича "Нощна стража" заради тъмния фон, с което име е по-известна и днес. Макар и една от най-известните картини в момента, в миналото не е била одобрена от поръчалите я, защото очаквали хората да бъдат нарисувани в редица, като портрет, какъвто бил обичаят по онова време, и не била изложена на показ. С тази картина започнало финансовото падение на Рембранд.

April 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЛегенда за Илай Монпрес

Рейчъл Арън

За една успешна фентъзи поредица огромно значение има главния герой – или героиня, или нещо от неопределена идентичност в полово отношение, ако много държим да сме джендър коректни в условията на лудостта, наречена крайна анти-дискриминация. Та, протагонистичният елемент трябва да е умен, добър, хубав, или поне ужасно забавен тип, който да компенсира липсата на разни хуманистични екстри, ако е израснал на разни лошави места и просто си е изгубил човещината някъде по терена. Илай Монпрес е точно такъв някакъв образ – шантав, безсрамен, нагъл престъпник, крадец и мошеник, но някак по робинхудски приемлив и най-вече – много забавен, със свежо чувство за хумор и божествени елементи в кръвта. Неустоим, очарователен, вечно нахилен и безумен в плановете си за обезбогатяване на местната чорбаджийска паплач, Илай е вашия нов приятел, идол и мечтан любим, ако ви е от правилния пол на предпочитанията. И е звезда, в повече от един смисъл на думата. Заинтригувахте ли се?

Светът на Илай е свят на магия, в който всеки предмет има душа, характер и може да бъде придумван или заплашван да върши някоя и друга услуга на хората със специални способности. Така една врата може да бъде убедена да се измъкне за малко от пантите си, за да си полегне след години висене, камъняци могат да бъдат насъскани да изскочат от удобните си легла по паважи и стени, само за да строшат някой и друг череп, а нишки плат могат да се съюзят в изтъкаването на много искаща да си остане цяла на всяка цена тъкан. Много полезни екстри, особено ако сте красив крадец, натоварен с една торба скъпоценности и следван по петите от недоброжелателните собственици на последните. А разбира се Монпрес е надарен с особено силно умение да говори с разни привидно неодушевени предмети, които автоматично го виждат като Джъстин Бийбър на столовете, масите и ракиените чашки, и ако имаха гащички по принцип щяха да са вече продънили подовете само от усмивката му. Нека ви преследва образа за маса с гащи, нека.

С толкова огромна харизма и стените помагат, и то съвсем в буквалния смисъл на думата, но на другия полюс са черни демони, богоподобни властелини на материята, свръх амбициозни магове и главорези, и какво ли още не с пулс или без, което нещо не се кефи в нужната степен на местния Арсен Люпен. Верни подръжници не липсват, някои случайно попаднали под унищожителния чар, други борещи се до последно с необяснимата сила на Илай, но можем да кажем общо взето, че доброто е на негова страна. Е, почти доброто, евентуално доброто, тъй да се каже доброто? Когато съдбата на света зависи от малко нарцистичен и себелюбив хубавец с шарещи пръсти, то е ясно, че работите не са отишли в свястна посока, но тук по небосвода тропкат гигантски черни лапи с неизяснен произход, душеядни кълнове на злото обсебват нищо неподозиращи магове, които от това да станат черни некроманти ги дели една тъмна мисъл, а тези, които трябва да пазят всичко и всички са твърде обсебени от властта си, за да проявяват винаги нужната отговорност към селението си.

Саможертвата и себеотрицанието както винаги са отговора на въпроса как да се спаси неспасяемото, но не винаги и не съвсем, и не почти. С Илай ако няма келепир, няма и геройство. Сделката е винаги уникална, трудно постижима, но много възнаграждаваща. Приключенията се сипят едно след друго в рамката на една епична картина. Един богоподобен крадец, пред който светът подвива крак; един велик мечоносец с героично оръжие със собствена душа и една обсебена магьосница с почти безкрайни сили, ограничаваща се само заради семенцето душевна доброта в нея, плюс една амбициозна духовна вълшебница с гигантска сенкохрътка за най-добър приятел и духове – елементали за поддръжници – от тези великолепни образи се образуват местните спасители на вселената и вашите нови фентъзи любимци. Потопете се в красивия сюжет, реките от чувство за хумор, епичния страх и кошмарни битки на ръба на възможностите на уж добрите в историята, а финалът надявайте се всички да е положителен, въпреки всички причини да не е такъв. Още веднъж ще се порадваме на деус екс макината, но при условие, че деусът ви е главен герой или поне подобие на такъв, щото героичността си е малко изискваща разни добродетели, липсващи у Илай. Но пък то вече не е модерно да си съвсем добър, хич даже, обаче само, ако това не пречи да си справедлив. Прелестно фентъзи пътешествие за добре прекарано време и усмивки на килограм – гарантирани.

April 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКартър и Лъвкрафт

Джонатан Л. Хауърд

Всички знаят, че светът е малко по-сложно място, отколкото ни се дава да разберем, и че доста институции, вероятно само от желание да не разстройват стадото откачени овце, които представляват по настоящем огромна част от човечеството, покриват разни малко паникьосващи факти за реалността ни. Което аз лично съм „за“ да си остане покрито, някои купчинки с подозрително миришещи елементи е най-добре да не се ръчкат с пръчка, нали. Но какво ако… Ако всички трескави безумия на Лъвкрафт бяха истина, но истина в някой специален времеви джоб; ако същият е причината да не тропкат големи ноктести лапи по небосвода, да не вдигаме автоматично ръка в поздрав към слънцето и да не сме фарси с немската лаеща граматика, и ако между гибелта на човечеството и империята на Макдоналдс има само една красива мулатка, по ирония на съдбата последната Лъвкратианска издънка, която вероятно го кара да се върти като пиле на грил в гроба? Създателят на изключителния некромант – джентълмен Йоханес Кабал ви поднася своята огромна порция от „Ами, ако…“, в главните роли – последната внучка на Лъвкрафт и последния внук на Рандолф Картър. С пушки, познания и много здрави стомаси. О, ще им трябват.

Комбинацията от класически криминален трилър с бивше ченге като частен детектив, суров, мълчалив и безмилостен, с откачена алтернативна история, намесваща тлъсто парче от Ктхулу митологията с все спящите богове извън времето, дънуичките изроди, аркамските магьоснически родове и цялата нацистка помийна яма на окултното, която този път за разнообразие ще се забавлява с Холокост не на евреи, ами на руснаци – като имам чувството, че и нашите балкански земи са го отнесли покрай славянската кръв, е неустоима и безкомпромисна убийца на сън. Започва се със серия убийства на деца, на които им е извършена нескопосана трепанация на живо, продължава се със странни, изникващи клиенти като от нищото, които бих могла да се закълна, че леко понамирисват на сяра, добавят се  подозрителни късметлии – магове, можещи да удавят някого във въздух или да го взривят чрез кулинарна имплозия, изскачат хората – амфибии, вечните развратни вещици, Некрономикон, и доста бързо се хвърляме в алтернативна Земя с господстващи нацисти, нова бомба, в милион пъти по-силна от атомната, никаква Русия и нали ви споменах за ноктите, драскащи по купула небесен – е, този път може и да ги видите, ако се загледате.

Да останеш с всичкия си насред тази лудница от алтернативни възможности си е цяло предизвикателство, и Картър и Лъвкрафт, нарамили едно добро количество голямодупкоправещо снаряжение, ще трябва щат  – не щат, да се изправят срещу нацисти, древни богове, извънземни чудовища и каквото друго изпълзи от водите вселенски. Новата най-любима двойка от малко неволево въвлечени в апокалиптични дейности герои ще ви влезе гарантирано под кожата – хладно разумният и емоционално интелигентната, уникална комбинаторика на познания и умения нужни да се закърпи не една и две дупки в сътворението. И, разбира се, великият Некрономикон и онзи със серния парфюм и атавистичния произход ще се намесват активно в деус екс макина момента, но без това не може. Щом се забъркат над-човешки сили, винаги очаквайте някой пръст с повечко или по-малко стави да постави точката. Драматично, активно, атмосферично и умообъркващо – Картър и Лъвкрафт ви канят на приключения между време-пространството, и забавно ще е най-слабата дума за преживяването ви.

Първи впечатления от последно прочетенотоНад дъгата – Авторски колектив

Най-накрая доброто надделя, първият брой на "Над дъгата" беше преиздаден и аз се сдобих с него! Нали помните "Над дъгата 2"? Е, сега говорим за предшественика му, който се беше свършил още в деня на премиерата, и който любезни люде след това разпространяваха апокрифно чрез имейли (мерси!) и обезпаразитени флаш-памети.

След много кандърми и ниски метани, ритуални танци и димни сигнали щастието изгря и на нашата улица в лицето на куриер, който достави насъщното за задоволяване на комиксовия глад. Само онзи, който никога не се е опивал от комикси с истории за приключения, опасности, смелчаци и злодеи, принцеси и открития, само той не знае що е комиксова абстиненция! Да чакаш до следващия брой, докато си преговаряш предния до качество на наизустяването, каквото не могат да постигнат и пълчища учителки по български с техните безумни искания да принуждават децата да учат наизуст глупави стихотворения. Но както и да е, слава, слава пеем днес...

В този брой ще намерите следните истории:
  • “Дичo Πъдapя тpябвa дa yмpe” – тeĸcт Coтиp Гeлeв, pиcyнĸи Πeнĸo Гeлeв (!!!)
  • “Ян Бибиян” – пo Eлин Πeлин, pиcyнĸи Poceн Maнчeв (!)
  • “Mитaшĸи и нeбecнaтa джaджa” – тeĸcт и pиcyнĸи Pyмeн Чayшeв (!!!)
  • “Hиĸи Bнyчeтo и Poли Kyчeтo” – тeĸcт и pиcyнĸи Hиĸoлaй Дoдoв (?)
  • “EЛO – Лeгeндa зa Чepнитe Apxaнгeли” – тeĸcт Любoмиp Чoлaĸoв, pиcyнĸи Димитъp Cтoянoв (!!!)
  • “Kpaят нa Бeнĸoвcĸи” – пo Зaxapи Cтoянoв, pиcyнĸи Bлaдимиp Koнoвaлoв (!)
  • “Дaмгa” – тeĸcт Mapин Tpoшaнoв и Eвгeни Πpoйĸoв, pиcyнĸи Πeтъp Cтaнимиpoв (!!!)
  • “Tpимaтa Mycĸeтapи” – пo Aлeĸcaндъp Дюмa, xyдoжниĸ Eвгeний Йopдaнoв (!!!)
  • “Πpизpaĸ” – тeĸcт и pиcyнĸи Coтиp Гeлeв (!)
Като цяло, както се вижда от удивителните, които щедро наръсих, историите са супер яки, с някои малки анахронични изключения като Ян Бибиян и други внучета. Чашата на щастието обаче не само не е наполовина пълна, ами е направо до ръба и аха да прелее. Разбира се, с тази доза авторите само ни приканиха да чакаме следващ брой, какво друго? И-искаме о-още, бис!  Авторите на "Дъга" - президенти!:)




April 10, 2018

Библиотеката„Тази нощ я видях“ – пет нюанса на необикновеното

Драго Янчар, най-превежданият словенски писател. И едно заглавие, съдържащо кратко твърдение и  много въпроси – „Тази нощ я видях“. Няколко силни ревюта и препоръки от хора с добър литературен вкус. Безкрайната ми любов към Словения и всичко словенско. Дотук нахвърлях достатъчно причини да се впусна в търсене на книгата, изчерпана почти навсякъде из българските книжарници. И я открих. Открих и отговорите на въпросите, някои от които ми се искаше да са други, да не са онези, очакваните…

В едва 240 страници Драго Янчар е разплел пет нишки от една любов. Показал е пет погледа към една забележителна жена. И е поставил тази любов, тази жена в обстановка и контекст, които разгръщат неподозиран обем и дълбочина. Петима души разказват за Вероника. Техните истории, погледите им са твърде различни, от много различен ъгъл. Заедно създават образ, който ще ви преследва дълго след последната страница. И който израства, еволюира след всяка прочетена история.

Самата Вероника така и не се появява в книгата. Но тя е сърцето на романа. За нея разбираме много. Достатъчно, че да си я представим – дръзка, шармантна млада жена, с интелект и разбиране за красивото, своенравна и упорита, но ранима за проявите на злоба и агресия, за неприкритата жестокост. Жена, говореща чужди езици и отказваща да приеме, че светът се разпада пред очите й. А той, светът, наистина се разпада. Особено в Словения, особено в средата на 40-те години на ХХ век, когато Втората световна война опустошава Стария континент и чертае с кръв разделителни линии. Там, в прекрасната зелена Словения тези разделителни линии се пресичат твърде често, твърде нагъсто. Германски войски, титови партизани, кралски четници, местни домобранци се дебнат едни други по пътищата и горите. Вероника и мъжът й Лео, толкова различни, толкова извисени в своето закътано из Подгорско имение, с всичките си разнообразни контакти, с наивния им опит да живеят нормално във време, което не толерира подобна дързост – двамата се извисяват пред очите и всяка следваща история „залепя“ нов пласт върху техните образи. А с това се променя и отношението на читателя към тях. Докато в първия разказ – на сръбския четник и любовник на Вероника – виждаме една енергична, смела, може би малко лекомислена жена и нейния богат, дистанциран и дори високомерен съпруг, тези двуизмерни образи придобиват обем и нюанси след всяка следваща изповед. И да, още там, в този първи разказ, развръзката недвусмислено надвисва като сянка на напрегнато очакване, макар авторът да се опитва в традиционен стил да ни „запази“ детайлите на драмата за самия финал.

„Докторе, в този случай нищо ли не може да се направи?

Не, в този случай нищо не може да се направи.“

Образът на Вероника стъпва върху многопластов фон, който за краткия обем на книгата открехва завесата над някои особено чувствителни, болезнени страници от словенската история. Мрачни страници, за които не се е говорило публично и са били съзнателно избутвани в подземията на народната памет през всичките десетилетия социалистическа власт, а дори и по-късно не са получили лечебно преосмисляне. „Геройствата“ на титовите партизани, кървавите месеци в края на войната и отмъщението на победителите оставят тежки рани – в Словения, в Хърватска, също и в Сърбия. За първи път срещнах свидетелства за тези кошмари в книгите на хърватската журналистка Диана Гласнова „Войници на милосърдието“, където печалната роля на свидетел играе по неволя и българската армия. За Драго Янчар, самият той роден в семейството на партизанин, вероятно е било особено емоционално да бръкне в тази незараснала рана. И го е направил като истински голям писател. „Тази нощ я видях“ не е роман за човешките страсти, ескалиращи в опустошаваща любов или опустошаващо насилие; нито мрачно свидетелство за тъмната страна на „победителите“ във войната; нито е любовна история, в центъра на която стои фатална жена. Това е роман от разплетени нишки, всяка от които е свързана с другите, за да пресъздаде неповторима цялостна картина. Или да, може би всичко изброено…

Публикувано от Георги 

Първи впечатления от последно прочетенотоАрмагедони - Антология

Сборник с разкази с различни варианти на това как би могъл да свърши светът. Книжката е излязла около двехилядната година, когато беше особено на мода да се плаши населението с разни видове апокалипсис. Е, явно не се получи, но пък това изобщо не значи, че заплахите са били фалшиви. Някои от тях са си от съвсем космически характер и в момента човеците не можем да направим особено много против тях, но някои си бяха чисто човешки глупости, които с малко повече мисъл спокойно може да бъдат избегнати. 

Разкошна книжка, в която някак са се наместили прекрасни истории на някои от най-големите:

Фредерик Пол - Ферми и ледовете (защо Исландия е добро място за оцеляване след ядрен апокалипсис)
Грегъри Бенфорд - Уравнение на отчаянието
Нанси Крес - Еволюция
Ричард Коупър - Послание до краля на Бробдингнаг (да, още ги подобрявайте растенията, за да издържат на какво ли не!)
Хауърд Уолдроп - Светът, какъвто го знаем
Гарднър Дозоа - Миротворецът (този беше гаден, не обичам такава фантастика)
Фриц Лейбър - Кофа въздух (може ли с подръчни средства да борим космоса)
Алън Данциг - Голямото море Небраска (какво остава, след като придойде Голямата вода)
Лари Нивън - Непостоянна луна (много як!)
Джофри А. Ландис - Последният залез
Уилям Бартън - Долу в мрака (за главен герой с малко име Ходжа, който става свидетел на новия живот)

Малко беше смешно съставителя да го пишат като Гарднър Дозойс, като той е Дозоа и на всичкото е доста известен тип - прословут издател на антологии, 20 години е бил редактор на Азимовс, няколко награди Хюго, Небюла и Локус и на всичкото отгоре е включен в Залата на славата на научната фантастика. Но както и да е.

Обадете се на момиче посред нощ, накарайте го да излезе навън и да погледне към луната - то може да си помисли, че е романтично, или пък може да побеснее, ала няма да предположи, че сте се обадили вече на шест други.
***
Въображението не изгражда нищо. Нито дори знания за това как да се гради. Не, докато не успееш някак си да го проектираш в реалния свят.

Човешката библиотека„Момичето от квартала“: електронно и хартиено издание

Приятели (:

Двадесет и деветата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде:

„Момичето от квартала“ – Светлини сред сенките

Автори:  Сюзън Гератлиева, Сабел Гератлиева, Мая Стойчева, Кирил Димов, Йоан Иванов, Фая Гератлиева, Симона Йовчева, Борис Йовчев, Лъчезар Йорданов, Джазмина Амр, Адам Амр, Валентина Димова, 2018
Редактори:  Невена Стоянова, Калин М. Ненов, 2018
Коректор: Калин М. Ненов, 2018
Изображения на корицата и вътрешни илюстрации: Кирил Димов, 2018
Предпечат: Диян Илиев, 2018
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2018
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2018
Най-нова версия: 2018-04-09

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 10 лв., но ако си го поръчате от нас, става 7 лв.

 

И дали остана нещо важно за казване? Може би това, че в „Момичето от квартала“ ще чуете гласа на новото поколение и ще разберете какво го вълнува, плаши, вдъхновява директно от извора.

Ако искате да подкрепите творците, електронните ни издания са особено удачен вариант: всички събрани средства стигат направо при хората, които създават книгите.

Има и друг, също толкова живителен начин да ни подкрепяте: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Заедно,
Светлинките, Кал и цялата ЧоБи

April 09, 2018

През прозореца“Махалото на Фуко” – Умберто Еко

Преди много години имаше инициатива на весник “Труд” да издават по една книга към весника всяка седмица. Първата книга от поредицата беше “Името на розата”. Оказа се изключително трудно да се намери брой на “Труд” в съответния ден, защото първата книга беше подарък. След доста обикаляне и с доза късмет все пак успях и аз да се сдобия с книгата (към весника нямах интерес 🙂 ). Не знам дали другите хора са погледнали своите книги изобщо, но аз буквално я прочетох на един дъх и останах изумена от Умберто Еко, неговата ерудиция и начин на изразяване. В по-късни години, покрай подготовката на дипломната работа за университета, пак се срещнах с Еко на страниците на “Как се пише дипломна работа”. И макар, че между описания вътре труд и моя инженерен проект нямаше нищо общо, то пак бях запленена от начина на представяне на информацията, на изграждане на описанията и последователността, с която Еко се отнася към всяка задача. Някъде в този момент в мен се зароди желанието да прочета цялото му творчество и да се запозная с личността му. И така периодично си купувам различни негови книги,  а когато им дойде момента ги прочитам. Неговите книги определено не мога да чета една след друга като криминална поредица. Трябва да съм в подходящото настроение и момент, за да мога изцяло да се потопя в историята.

mahaloto_na_Fuko

“Махалото на Фуко” ме очарова и погнуси, подреди мислите ми, но разбърка душата ми, показа ми светлина, а накрая ме захвърли в непрогледна тъма. За сюжета ще ми е много трудно да пиша, но все пак с няколко думи ще се опитам да нахвърлям рамката на историята. Трима приятели и колеги в едно издателство, сблъсквайки се с различни теории за конспирации, съвсем невинно и на шега решават да допринесат в изобилието от интириги със свой прочит на събитията около възникването и унищожаването на ордена на Тамплиерите. И докато те иронично усмиват вярващите диаболисти, техните планове заживяват собствен живот. Структурата на книгата е разделена на части, които носят имената на сефирите в Кабала. Всяка глава започва с цитат от различно произведение. Личи си огромният труд положен за изграждането на всяка отделна нишка и връзка в книгата. И понеже аз съм доста припряна и чета бързо съм убедена, че съм пропуснала страшно много неща, но истината е, че не знам дали ще ми стигне смелостта да я прочета отново.

Не очаквах, че спокойният и подреден разказ, изпълнен с цитати ще ме запрати в неконтрулеруем хаос и различни вярвания. От Кабала през ордените на Тамплиерите и йезуитите, павликяните и розенкройцерите до граф Сен Жермен. В началото книгата ми беше малко суха и енциклопедична, но от един момент нататък историята ме засмука и не можех да се откъсна от нея. Усещането е като бълнуване с отворени очи. Дори сега, близо две седмици след прочита и още не мога да подредя всички бушуващи мисли и еднозначно да определя дали ми харесва или ме плаши.

Основното, което аз за себе си открих като послание е, че човек трябва да внимава на кого подражава и кого иронизира, понеже границата е много тънка и лесно може да бъде пресечена, а озоваването от другата страна може да носи рискове. Здравомислието е много ценно качество и в този препълнен с информация свят всеки ден трябва да се стремим към него, да изградим умение да филтрираме информацията и да разпознаваме истината сред безброй лъжи.

Ако трябва да дам оценка за тази книга не мога да го сторя, не се чуствам достойна за това. Не бих я препоръчала също – за мен човек сам трябва да я открие и да пожелае да я прочете. Не мога еднозначно да кажа, че ми хареса, но определено много ми повлия. Имам още непрочетени книги от Умберто Еко, но ще ми трябва доста време преди да се осмеля да посегна към следващата.

Anna Hells' Fantasy placeБългарите – забравените постижения

Делян Момчилов, Стен Дамянов

Хората, които ме познават знаят, че трудно бих могла да бъда наречена националистка, патриотка или особено активна родолюбка. Покрай тоновете фентъзи и фантастика мисленето ми се е глобализирало до степен да се виждам като жител на планета и измерение, а не на сухо парче земя с неясни граници, чиято пръст е пропита с кръв, пот и сълзи, в повечето случаи проляти напълно напразно човешки течности. Но така е то с историята, от настояща гледна точка почти всичко е излишно, преиграно и насилено, но когато живееш в интересното време нещата са различни, разбирам. Та тази книга вероятно е логично да се прецени, че хич, ама хич не е за мен, и вероятно щях да се съглася с вас. Но така или иначе ми попадна в ръцете, и я зачетох леко насилено и с един тон предразсъдъци, a скоро се усетих как това ще е от заглавията, накарали ме да пролея най-много сълзи. Сълзи от гордост, че съм българка и има поне 50 невероятни личности, с които сме на едно ниво роднини, както се случва на всички от една националност и обитание, дето не са си губили дните в кокошкарстване на дребно и едро, приказване на глупости в парламента или пропиляване на часове в оформяне на бързогниеща черупка с плочки като единствен символ на просперитет, ами са създавали чудеса – малки, човешки, но истински чудеса.

Гордост ли казах? Нека допълня – и от ярост, и мъка, и срам, и ужас. Че всички тези прекрасни хора са пречупени от същите онези роднини по национална линия, било то комунисти, междувоенни или предвоенни правителства, учени, колеги, рода – всякакви хлебарковидни индивиди от за съжаление най-познат тип. Просто калъпът е прекалено явен – ражда се дете в бедно семейство, но на интелигенти или поне работливи хорица. Дават всичко да го изучат, в повечето случаи в чужбина. Там детето намира таланта си, било то в наука, търговия или изкуство, прочува се, бива обожавано от местните, предлагат му се постове, пари и уважение, но пустата носталгия се включва, и талантът се връща в земите родни. Където умира бързо и с разбито сърце, отхвърлен, поруган, непризнат от същите онези сънародници, заради които и зарад туй пусто късче земя един велик дух се връща у дома. Най-чудовищните истории са за Васко Абаджиев, Христина Хранова, Юл Браун и още твърде много. Прочетете ги сами, и ми кажете дали не се чувствате омерзени. Не, не че на запад от небето мед капе и улиците са от злато, но калта и тръните у нашенско е твърде трудно да бъдат наречени родни и свидни, когато в тях биват навирани такива невероятни личности като описаните тук. Такова ми е отвътре, болно.

Но самата книга, като махнем настрана моите лични катарзиси около купа заслужаващи си на сто процента именоването герои, е нещо уникално, разбираемо и лесно четимо. Ако такива бяха учебниците нямаше да има дете, което да не ги изяде с кориците. Уж би трябвало да са сухи факти за нечий живот, но предадени точно, ясно и някак топло, ако щете. И с невероятни илюстрации, които хем показват, хем допълват историята, и дават на изживяването онзи момент на любопитен детски интерес пред шарените картинки, които просто остават в съзнанието като преживяни през погледа на истински видните ни личности, за които я сме чували, я не повече от веднъж в живота си. И да сте родолюбци, и да не сте – това е един чудесен албум, който ако щете четете в тоалетната, ако пък искате – му направете олтар, но историите са истински добри и настояват да бъдат чути и разбрани. А изводите? Те са трудно нещо, лично. Но дано ги откриете.

April 07, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоКъсното шоу - Майкъл Конъли

Конъли изненада феновете с нов главен герой - Рене Балард, детектив от ЛАПУ, която работи само нощни смени. Всъщност, да създава успешни изненади на него това му е работата и тук пак се е справил добре. В познатата ни от преди вселена сега има нов герой с чепат характер, трудно минало, супер странно настояще и любопитно бъдеще. Единаците му ги познаваме, винаги следват инерцията на разкритията, дори понякога в конфликт със своите хора и интереси. Важното е единствено, че там някъде има зло, което трябва да бъде спряно.

В този първи епизод от приключенията на Балард имаше и усложнена с една степен постройка. Нали знаете как Конъли (пък и не само той) обича да преплита две нишки - личен проблем и професионална загадка. Смесва ги така, че действието добива заряд по всички линии. В началото приличат на две фазово разминати синусоиди, интересните моменти се редуват ту от едната, ту от другата, докато накрая фазите не съвпаднат и резонансът им доведе до пика на историята. Е, тук нишките бяха три - открадната и източена кредитна карта, полумъртва от бой транссексуална проститутка и пет жертви, застреляни насред популярна дискотека. И Балард можеше да си го отнесе заради всичките, колкото и да изглеждат различни и може би дори безобидни. Къде загази най-много и защо? Ще си го прочетете сами.:)

"Късното шоу" е нарицателно за нощните дежурства и носи нотка от черния полицейски хумор. И в този роман срещаме някои от реторичните въпроси, характерни за гилдията според Конъли: Можеш ли да гледаш бездната, без тя да погледне в теб? Може ли да не си циничен, ако си в това шоу всяка нощ толкова години подред?

От мерак си бях поръчал книгата предварително. Дойде в деня на премиерата и беше прочетена за един ден. Предполагам, че това е достатъчен атестат за това, че Конъли има още какво интересно да ни сподели. Е, тук може вече да няма джаз и популярни ресторанти, но Лос Анжелис не е само това, нали?

April 03, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСказанията на Стрикса

Всеки нов проект на фентъзийната сцена, особено такъв с заявено желание да бъде постоянно и периодично явление, просто изпитвам вътрешна нужда да подкрепя с крайници, началници, умници, емпатници и всякакви израстъци на тялото и съзнанието ми, дето се вълнуват като морски многопипални чудовища пред круизен кораб с тлъстички американци за закуска. На Сказанията на Стрикса не му липсва амбиция – кратък сборник, с 5 разказа на български известни, макар и само на малката ни фентъзийно-фантастична сцена, имена, с красиво оформление, добра подборка и желание да виждаме ново томче на всеки три месец. Звучи прекрасно, нали? И поне началото е толкова примамливо, че почти се изпълвам с надежди за нова поредица, която да следя упорито и вярно като фенчето, което всъщност съм си, независимо от години и положение.

Настоящето, първо издание на Стрикса, съдържа следната компания от страхотни български автори – Кръстю Мушкаров, Васил Мирчев, Били Стефанов, Силвия Петрова и Александър Драганов. А сюжетите? Още една история от света на Алгира и Риналу на Мушкаров, попаднали от своето магическо поселение в настоящето ни, когато огромен дракон и могъща вещица са съвсем не на място насред технологичната ни параноична обител, ама пък не сме се лишили съвсем и от нашенски си магични елементи, които повече да пречат, отколкото помагат. Една жестока природна алегория за неравновесието и безмисленото насилие върху животни идва от Мирчев, от която малко ми загорча, признавам, но пък справедливостта тук не остана бледо кълнене от безпомощни уста, а реална отплата за непредизвикания ужас. Фантастиката е представена достойно от Били Стефанов, съчетана със смирен трибют към Ктхулу и приятели, които могат лесно да бъдат преметнати по силата на абсолютната логика, която признавам малко ми убягна, но отговорът на всичко е Гррр.

Силвия Петрова се включва със страхотно приключенско дарк фентъзи с безмилостни пирати, ужасяващи артефакти, грозни дворцови интриги и абсолютна липса на любов и приятелство в уродливия заобикалящ свят. Впечатляващо. И за финал Сашо Драганов ни представя една различна Одисея, може би истинската такава, с реалните лица на безсмъртното проклятие, което само учетворява гнева и алчността, вместо да променя в божественост човешката ни слабост. Към приключението се включват и амазонка, рицар, еничар и самурай, което може би ви звучи като изключително добро начало на рпг игра, и няма да сте далече от истината – задъханото действие с много бой не стихва до края.

Препоръчвам силно на всички почитатели не само на включените автори, ами и на инди проектите като цяло в България – сборниците за Мечовете, поредица Дракус и за мен изключителната Машина за истории. Българските автори имат много какво да ви разкажат, заслушайте се и ви уверявам – няма да съжалявате, и най-вероятно ще се присъединте към фенското ми пищене отстрани, радващо се на всеки, осмелил се да издаде фантазмени автори с родни имена.

April 02, 2018

Човешката библиотекаПитър Бийгъл има нужда от подкрепата ни

Приятели:

Питър Бийгъл се нуждае от финансова помощ за съдебното дело, което води срещу бившия си агент; един от залозите в това дело са правата върху книгите му. Затова през следващите месеци ще препращаме всички приходи от българските електронни издания на „Последният еднорог“ и „Песента на ханджията“ към дарителската му сметка.

Събрани до момента (5 юни): 166 лв.
Пратени към Питър: 175 лв.

Подробна информация открийте във форума ни. (Ще ви е нужна регистрация. Отговорът на тайния въпрос е „Непоискано добро“ – без кавичките.)

Препоръчваме ви да започнете да четете от края (последните постове) към началото. По-лесно ще се ориентирате докъде е стигнала ситуацията.

(Освен това ще сте подготвени, че първите постове съдържат абсолютни лъжи и измами. Тях всъщност даже няма смисъл да ги четете.)

Няколко лични думи от Кал:

Следя разрива между Питър и агента му от над две години и от палитрата емоции, през които преминавам, най-честа и най-трайна е „не мога да повярвам, че това се случва“. Дори сега, в този момент, не мога. Все се надявам, че отнякъде ще допрепуска еднорогата, ще ни докосне и отново ще сме чисти, честни, истински…

Навярно мога да разказвам много за какво се крие зад „не мога да повярвам“… но нямам сили. По-точно, искам да впрегна силите си, за да помогна на Питър. Не само като негов представител (point-of-contact) за България. Не само като негов почитател (). Искам да му помогна както приятел помага на приятел. Понякога ми се струва, че в нашите среди, на писането и издаването, забравяме за приятелствата. Което би направило всичките ни писаници и издания безполезни.

Ако имате и други предложения как да го подкрепим, слушам ви.

С теб сме, Питър. И ето, даже в най-дълбоката тъма започва да струи седефено сияние

March 30, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПриключенията на госпожица Шарлот

Доминик Демерс

Има я една особена порода топли книги, които не те прекарват през тежки събития, мъка, болка и горест, докато стигнеш до нещо, което може би, ама само може би, ще резултатира в подобие на добър финал, когато някой може би, ама само може би няма да умре. И не, това не са само детските книги, които напоследък бъкат от смърт на роднини, животни, приятели или на самия дребен протагонист. Такова е времето, предполагам. Но Доминик Демерс почва една поредица с почти дидактичен характер, разказвайки странната история за ученици, които всъщност ходят с желание на училище, където научават разни интересни неща и се забавляват, или посещават местната библиотека, където живеят книги, отнасящи всяко необременено от ежедневни окови съзнание поне за малко в по-добри светове, пълни с усмивки. Да, това си е истинско фентъзи, особено погледнато през очите на възпитаници на местната образователна система, която унищожава всеки, прегърнал идеята, че промяната не е страшно нещо.

Но да ви разкажа за госпожица Шарлот. Според някой е извънземна, случайно разбила се планетата ни и не помнеща своята мисия, според други е добра вещица, разбудила се от твърде активната индустриализация, но най-вероятно е самотна стара дама с камък за най-добър приятел, неясен източник на постоянни финанси и вечната си старомодна рокля с флинтифлюшки. Но и онова търпеливо и великодушно Йода отношение към агресивните и презадоволените деца, за които все още не е късно да станат качествени възрастни. И лошият материал с добра обработка може да даде чудесни резултати. Чрез илюзията за свобода и ученето чрез игра всъщност новите подопечни на странната Шарлот постигат впечатляващи резултати, обикват четенето, изпитват нужда да се събират и да говорят за фантазии, мечти и истории, и да бъдат себе си в един балон от човещина и разбирателство. И като бавачката Макфий, когато вече нямат нужда от нея, но искат да бъде до тях, тя продължава към следващото малко градче, изпълнено с деца за спасяване.

Ако подобни истории за семейството ви се четат дали с наследниците, дали самостоятелно с чаша какао и топло одеало, размисляйки се за този алтернативен френски свят, в който щастието не е непонятна фикция, а нещо, с което можеш не просто да отраснеш, ами и да възпиташ в себе си  и другите – то посрещнете своята нова приятелка Шарлот. Утопия на базово ниво, но някак те кара да мечтаеш с отворени очи. Не е толкова лошо да не си реалист за няколко минути.

 

March 29, 2018

БиблиотекатаДжанюариъс Макгахан – освободителят на България

В историята на народите има имена и събития, натоварени с много чувствителност, споменаването на които е достатъчно, за да предизвика болка и вълнение, гняв или ярост. Косово поле за сърбите, Лидице за чехите, Катин за поляците, Бабий яр за украинците, Дрезден за германците – символи на трагично поражение или на безсмислено масово изтребление, които са се врязали дълбоко в паметта на поколенията. За българите няма по-ярки и еднозначни символи на трагедията от Батак, Перущица и Клисура. Ужасяващите събития там от пролетта на 1876 г. стават обект на няколко художествени произведения, на една широко известна картина, но така също на репортажи в европейската преса и дипломатически доклади, довели до много значими последици. Човекът с най-голям принос, който предизвиква възмущението на цяла Европа с дописките си за английския вестник „Дейли Нюз“, е американският журналист Джанюариъс Макгахан.

Да четеш за тези места на скръбта е преживяване, за което не можеш да си напълно подготвен, колкото и здрава психика да имаш. Сцената от „Мостът на Дрина“ на Иво Андрич, в която османските власти нареждат набиването на кол на сърбина Радисав, продължава да изправя косите ми всеки път, когато се сетя за тези кошмарни няколко страници. Тръпките, побиващи ме от филма „Катин“ на Анджей Вайда или от „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, където масови разстрели са описани с неописуема детайлност, до някаква степен са втвърдили сърцето ми, затова си наложих да изчета „Турските зверства в България“ без много емоции, доколкото е възможно това.

Освободителят на България

Повечето от вас са срещали откъси от книгата в интернет. Макгахан днес е известно име. Може би по-известно днес, отколкото в десетилетията след Освобождението. Чели сте какво пише той за Батак… Американският журналист посещава селищата в Пловдивска област през лятото на 1876 г. Т.е. два месеца след потушаването на въстанието. Картините, на които става свидетел, са отвъд въображението за тогавашния наблюдател. В Батак например хилядите тела, съсечени от турците, продължават да  стоят на купчини из дворовете, повечето обезглавени, а кучетата да разнасят костите из улиците. Целта на Макгахан е много конкретна – той идва в България с идеята да провери и при нужда да опровергае твърденията на английски политици, подкрепени от турски официални лица за „силно преувеличени твърдения“ от страна на българите. Намерението му е да бъде обективен, като почерпи информация и от двете страни, но и лично посети най-силно пострадалите селища. Видяното в Батак, Клисура, Перущица и Панагюрище обаче завинаги го спечелва на страната на българите. Оценката му за пораженията е шокираща и в такъв вид излиза из страниците на европейската преса – 58 разрушени села и над 15 хил. души изклани. И апокалиптичните сцени не са единственият шок за американеца. Също толкова шокиращо е поведението на османските власти, с чиито представители той се среща постоянно. Те симулират състрадание, не се притесняват да лъжат безогледно и да обещават помощ за пострадалите, а в действителност да игнорират напълно жалбите на разорените българи.

„Човек не може да има никакво доверие в обещанието на турските власти и аз съм убеден, че те нямат никакво намерение да изпълнят тези обещания.Просто те са създадени да хвърлят прах в очите на Европа, тъй като нямат достатъчно патриотизъм, за да разберат или почувствуват дали самите те са разорили страната, или не.“

Какво друго казва Макгахан?

Кошмарните сцени на кланетата обаче не са единствените ценни свидетелства, които дава Макгахан. За мен беше особено любопитна оценката му за обществения живот на българите, техните културни и битови достижения. В момент, в който за Запада вероятно сме напълно непознати аборигени от затънтена османска провинция, Макгахан говори за училище във всяко село, за спретнато облечени жени, за хубави и поддържани къщи. Самият той е изненадан да разбере мащабите на образователната система на българите, поддържана изцяло на доброволен принцип. Честите му сравнения с действителността на Острова определено не ни поставят в ролята на догонващи по много критерии. Обръщам внимание на това заради реакциите, които тази книга обикновено предизвиква в социалните мрежи и които неминуемо се израждат в дискусия „робство ли е било, владичество или присъствие“. По време на пътуването си Макгахан не среща роби, а дребни собственици на къщи и ниви, земеделци и животновъди, търговци, производители на розово масло и шаяк. Обикновени хора, станали жертва на безпрецедентно издевателство, случило се къде с благословията, къде с неофициалната подкрепа на османските власти. И неговите призиви в защита на тези хора в крайна сметка водят до реални действия от страна на Великите сили.

И войната се отвори

В чудесното томче, освен репортажите за турските зверства, са поместени и писмата на Макгахан като кореспондент по време на Руско-турската война. Те са доста по-лишени от емоция и не толкова интересни за читателя, особено ако ги сравним със свидетелствата на Евгений Утин („Писма от България“) или Стефан Кисов („Българското опълчение в Освободителната руско-турска война 1877 – 1878“). Но и в тях читателят може да открие свидетелства от първо лице за сраженията, донесли свобода на българския народ. Впрочем, това е поредната книга, в която срещам магнетичния образ на ген. Скобелев. От прочетеното до момента оставам с впечатление, че „белият генерал“ е бил един от най-знаковите герои в тази война, почти митичен образ в очите на съвременниците си.

Безценни свидетелства

Няма да повярвате, но едни от най-големите достойнства на тази книга са приложенията в края. Докато четях „Турските зверства в България“ си мислех колко полезно (и задължително всъщност!) за разбиране на написаното от Макгахан би било да имаме подръка повече информация за контекста, за останалите имена, които той споменава в репортажите си постоянно. Е, тук са именно дипломатическите доклади на Юджийн Скайлер и Хорас Мейнард, които макар да не казват нещо по-различно от дописките на Макгахан, представят доста по-подредена и хронологична версия на събитията, включително се връщат и към по-ранните борби на българите. Тук е и много любопитната статия на д-р Асен Кермекчиев, първият дипломатически представител на САЩ в България – именно той изтъква забравените от историята имена на онези американци, задействали и раздвижили европейската дипломация за застъпничество спрямо българите – д-р Джордж Уошбърн и д-р Алберт Лонг от цариградския Роберт колеж, както и Едуин Пиърс, първият кореспондент, съобщил на света за турските зверства още през юни 1876 г. Тук са и безкрайно интересните писма на дипломата Симеон Радев до министър-председателя Андрей Ляпчев и до цар Борис Трети, в които апелира държавните мъже да засвидетелстват признателност към делото на Макгахан петдесет години след смъртта му и които показват, уви, колко непознати са за българина заслугите на този доблестен журналист по онова време.

Силно съм впечатлен от чудесната селекция на текстове в книгата, които не само връщат към нов живот исторически значимите репортажи на освободителя на България – Джанюариъс Макгахан, но така също и проследяват в детайли поредицата от действия на чужденци, които предизвикват в крайна сметка дипломатическото и военно решение на Източния въпрос.

За финал на това ревю искам да обърна внимание на корицата. На нея е изобразена картината на руския художник Василий Верешчагин „Панихида“, рисувана през 1878 – 1879 година. Участник в Освободителната война, Верешчагин рисува скици, от които по-късно създава серия картини, посветени на войната.

„Имахме няколко различни варианта за корица, но избрахме картината на Верешчагин, защото идеята ни беше да потърсим по-широк поглед към книгата на Маггахан, който да показва отношението на цивилизования свят към описаните събития, а не само към излагането на фактите“, отговориха от издателство Skyprint на въпроса ми откъде идва идеята за корицата. „Картината на Верешчагин илюстрира състрадание и възмущание към зверствата, съпътстващи всяко подтисничество, а очевидно такава е била и целта на книгата на Макгахан“.

Нямам какво да добавя, освен гореща препоръка да подходите към книгата разумно, да преглътнете емоциите и да научите от нея някои факти, които може би не сте подозирали до този момент.

Публикувано от Георги

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Помните ли, че следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“?

А искате ли да надникнете в главите на тийнейджърите? Да проверите от първа ръка какво си мислят те за своите родители, учители, приятели? Дали са самотни и неразбрани, дали не търсят опасни приключения и приятелства, които могат да им навредят, или пък просто са се събрали, за да споделят с вас своите притеснения и копнежи, под формата на колективен роман?

До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Тази сутрин
в новините,
тази сутрин
няма скрито,
обявиха,
че се търси
някакво момче
невръстно.
Да, момче
на нашите години!
В този град!
Ще се размине ли
всичко,
ако го открият?!
Оня труп,
за който крием,
негов ли е?
Как да знаем?
Бива ли
да си играем
на криеница
с тази тайна?
Бива ли
да сме потайни,
ако търси се
дете?!
Влади, Гого,
ако те
прави са,
какво да правя?
Мога ли
да се изправя
пред страха
от наказание?
Хей, родители,
ВНИМАНИЕ!
(Искам да извикам аз.)
Какво направихте със нас?
Страх ме е
да си призная,
че отдавна не играя.
И че ходих на канала,
но ако не сте разбрали,
ходих,
за да съм с момчетата.
С Макс!
Единствен на планетата,
който нещо в мен разбира.
Да, единствен той избира
мен
пред своите желания.
Той ми даде обещание,
че ще си мълчим,
но ето,
виждам снимка
на детето,
търсено в града
от вчера.
И ако не го намерят,
с маратонките червени,
там, сред храсти ужасени,
трупът му,
аз знам,
видях.
Знам,
че туй е моят грях.
Аз ще си мълча
и крия.
Чакам някаква магия
в този ад
да ме спаси.
Магия,
Чрез която ти,
родителю,
ще разбереш
и най-невинния копнеж
на дъщеря си
непозната.
Пораснахме,
не сме децата,
които тичаха пред блока,
и гледам аз
далеч,
високо,
и чувствам…
Цялата вселена
е във сърцето ми родена.
Забравил си!
И ти си скитал.
Забравил си!
Не си родител
роден,
дете си бил.
Баща си имал
и си крил
от него трепетите свои.
И нарушавал си покоя
на своя клас
или в квартала…
Да, аз отдавна съм разбрала,
че всички лоши ученици
превръщат лесно
в мъченици
децата си,
уж за добро.
Това добро,
какво е то?
Ако наказва,
не разбира,
все забранява,
все те спира…
Това добро
е отчаяние –
неслучило се покаяние.

 

March 27, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоWarCraft: Дуротан - Кристи Голдън

Това е една доста ранна история от света на Уоркрафта. Започва с още младия Дуротан, син на вожда на клана Фростулф, и пристигането на оркския шаман Гул'дан и робината му Гарона с първата му оферта целият им клан да се присъедини към него и Ордата му. Обещава им да преминат в щедър и богат нов свят, където да се спасят от загиващия Дренор. Разбира се, предложението е отказано, защото злото около Гул'дан макар и засега неясно е достатъчно сигурно. Ледените вълци решават да се борят сами за оцеляването си, въпреки все по-големите трудности, с които се сблъскват. Цялата природа и дори себеподобните им са станали неузнаваеми - суша, глад, вулкани и канибализъм ги превръщат отново в номадски народ, който в бягството си стига чак до края на света, за да вземе там най-тежкото решение.

Книгата на Кристи Голдън ми беше много приятна, но имаше два момента, които бяха още по-важни лично за мен. Едното е, че и тук, както във филма, който излезе миналата година, беше обърнато много внимание на Дуротан и човечната страна на орките. Те още нямат оня кръвожаден и зверски облик, а са просто същества в беда, които се борят с всички сили за спасението си и за най-общите и универсални ценности, които споделяме всички. Доброта, чест, справедливост, живот в хармония с природата. Другият важен момент беше, че тук за пръв път срещнахме Оргрим Дуумхамър, пръв приятел от детинство на Дуротан, и описание на едноименния му боен чук, към който чук имам специални сантименти. 

Неочаквано за мен се оказа, че книжките за Уоркрафта са се превърнали в страхотна библиографска ценност, след като тиражът на издателството се е изчерпал, и не мога да си обясня защо не пуснат една допечатка, след като търсенето е толкова интензивно.

Още за книгата при Екатерина.

Друга чудесна книга от същата авторка беше коментирана тук.

За раса, при която честта означава всичко, обаче, оръжията бяха далеч по-важни от броните. А оръжията на орките бяха огромни.

March 26, 2018

Anna Hells' Fantasy placeОд и ледените великани

Нийл Геймън

Очарователната книжка в ръцете ви е изключително топла история за далечни студени земи, където студът е в небесата и сърцата, но само там хората израстват достатъчно корави, за да се справят с гнева на боговете, сипещи лютост и злини от Валхала. Илюстрациите са на Крис Ридъл, който аз лично познавам от две книжки, издадени преди много години от едно от най-активните на сцената на фентъзито издателства, за съжаление вече в почти минало време, Инфодар, и техните Хроники на ръба, които бяха просто великолепно съчетание от изображения и история за всяка възраст и фантазмен вкус. А Геймън отговаря за торбата странни герои, съчетали се за малък етюд на тема нордическа митология, но с огромно чувство за ирония и смисъл, скрит добре между редовете и шантавите ситуации в почти Тарантино стил, но минус откъснатите крайници. Е, малкият ни Од е с едно потрешено краче, но общо взето това е най-кървавата ситуация, която ще срещнете.

А каква е всъщност историята тук? Далечно норвежко селце на викинги, мъжете са силни, жените са раждащи, само здравите оцеляват, и по милостта на боговете с всяка пролет тръгват на походи по далечни земи, откъдето ще се завърнат със съкровища, белези и още добри утроби за обогатяване на генома. Само че Од е малко по-встрани от ситуацията, с наранения си крак, изгубен баща и майка-чужденка, отишла в дома на чужд човек, за да се грижи за неговото овдовяло семейство. Живее в колиба в гората, опитва се да оцелява някак и да запази все още детския си разсъдък във форма. Докато един ден не бива посетен от животинско трио в беда – мечка, лисица и орел, които оказват се преобразените Тор, Локи и Один, леко победени от едни ледени великани, срещу които са се поотказали да се борят. И разбира се кой да им помогне да се възцарят отново на трона на Валхала, от едно клето, сакато, невръстно полу-сираче, овладяно обаче от великата сила на усмивката и нищото за губене. А така се правят чудеса.

Прекрасна история, геймънистка, леко мрачна, но и някак топла, с онзи финал, който си заслужава четенето и оставя усещането за непреодолимо задоволство, и поредно потвърждение, че всички сме подвластни на силата на онзи рошав човечец Нийл, особено когато е подплатен с илюстрациите на Ридъл. Не пропускайте и другото им сътрудничество в картинки на български Спящата и вретеното, чиято история макар че ми е е позната от други сборници, си заслужава също така и притежаването, и галенето на страници, и взирането с очи, опиянени от красотата. Геймън си е Геймън, подчинете се на превъзходството му.

Първи впечатления от последно прочетенотоЩе ми платиш за това - Джеймс Хадли Чейс

Нюйоркски комарджия се оттегля на спокойствие в южно крайбрежно градче с двайсет хиляди долара в кутия от пури и пистолет. За съжаление, вестта за това навява глупави идеи на някои неприятни, но пък за сметка на това влиятелни, хора в градчето, които решават да  си разчистят собствените проблеми и да лепнат на прочутия тип още едно убийство. Да, ама не. Нашето момче не е от тези, дето си оставят магарето в калта, още повече, когато ролята на магарето тук се изпълнява от ослепителна блондинка, която решава да избере неговата страна в конфликта. Така е то в Америка, свестни блондинки с добри сърца валят под път и над път, стига да си бърз с пистолета и да имаш кутия от пури.

Има една категория стари криминалета с много характерен главен герой - все е наперен, винаги го обръща на шеги, дори когато лошите го ритат в главата. Интелигентен, смел, действа бързо, радва се на всяка довяна от вятъра на съдбата случайна хубавица, харчи щедро, бие се за принципи и без да мисли за последиците, убива, когато се налага. Такъв герой лесно печели симпатиите на читателите, но винаги ми е изглеждал леко фалшив и недостоверен. Кой би живял толкова рисковано? Тази книга ми намекна за едно възможно обяснение, което като се замислих, го намерих да се потвърждава и на други места - Втората световна война. Всички такива герои на Чейс, Чандлър, че даже и Дани Оушън от оригиналния филм, са ветерани от войната с всичките последици върху физиката и психиката им. Действието в тези книги винаги е съвсем скоро след завършека на войната, когато тези хора са се върнали към нормалния цивилен живот, но са се сблъскали челно с него. Принципите, новите умения, оцеляването в опасна за живота среда могат отново да бъдат полезни и в тъмните улички на Америка, само че вече за други цели. 

Това е втора книга от серията за Кейн след прочутата "Няма орхидеи за мис Бландиш". Тази също е била посрещната доста добре, става бестселър и съвсем скоро по нея също е направен филм. Джордж Рафт играе ролята на комарджията с бързия пистолет. На снимката по-долу е с Марлене Дитрих.
Картинката най-горе изобразява корицата на първото издание. Също така промених заглавието, защото аудиокнигата твърдеше, че това е "Дванайсет куршума в кожата", докато съдържанието разказваше за "Ще ми платиш за това". Дано не съм сгрешил.

Червената ѝ коса беше изкуствена като усмивката на адвокат.
***
Къщата беше чиста като нова монета.

Човешката библиотекаУчаствайте в: „Изгревът на следващото“ (до 01.06.2018)

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Човешката библиотека организират конкурс за фантастични и други* разкази

В момента се провежда не един конкурс за български художествени текстове, но този е единственият, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще.

Живеем в свят, където буквалните, механични екстраполации на съвременните тенденции пораждат усещане за предстоящи катастрофи.

Взети заедно, те се опитват да оправдаят очакването за непреодолим перманентен разпад (почти като перманентната революция на председателя Мао 😀 ). Повечето писани днес антиутопии са резултат на трудолюбие, а не на творческо въображение. Те са призвани да обяснят отпуснатите ръце и безразличието с единствения аргумент, че утре нещата ще бъдат по-зле.

Неслучайно хиляди талантливи писатели, художници и кинотворци изградиха внушителни визии на такова мрачно бъдеще, с които едва ли не го „узакониха“. Но това всъщност не e нищо повече от ответна реакция на Изкуството, каквато то е правило досега през цялата човешка история! Убедени сме, че фантастиката трябва да продължи по-нататък, да не забравя пионерското си проникване в територията на истински новото.

~

Някога фантастиката започна като израз на търсещата младa енергия, на интелектуалната храброст, като експлозия на въображението и откривателството.

Днес истинската интелектуална смелост и сила на творческия талант е в търсенето на формите за Изхода.

Смелостта да допуснеш, че Човешкият дух е в състояние да намери пътя си към по-високото ниво,
интелектът да си го представиш
и талантът да го защитиш художествено.
Без готови идеологии, митологеми и религиозни догми!

Какво е решението на задачата, наречена „Кризисно съвремие“?

Какво е решението, което води до по-висше състояние на ЧоВечността и Човечеството, към бъдеще, в което ЧоВечният Разум е надрасъл безчовечното невежество?

Какво е решението, което ще създаде свят, в който науките и технологиите ще се развиват, за да расте качеството на Човека, а не богатствата на единици?

Какво е решението, което ще избегне застиналите утопиянства, където позьори с бели хитони рецитират един на друг надути речи?

~

Конкурсът „Изгревът на следващото“ ще бъде мястото, където ще се публикуват истории, посветени на това търсене. Произведения, които с художествен талант и моделираща сила ще защитават нови светове от този вид по един от следните два начина:

По спиралата към следващото: Съдби на индивиди и общества, търсещи изхода от съвременното кризисно състояние на света ни; образи на учени, мислители и обикновени хора, напипващи в мрака на неизвестното пътищата към тази цел; приключения на личности, въвлечени в такъв спирален процес и постепенно осъзнаващи смисъла му.

Визии на следващото: Изграждане на образи, възникнали в нашето съвремие, но носещи белезите на новото, притежаващи вътрешната свобода, въпреки че са затворени в клетката на настоящата социална несвобода; образи на групи и общества, постигнали белези на следващото, без ескейпизъм, фанатизъм и аскетизъм. Хуманитарни технологии, водещи до освобождаване от опредметяването, разкриващи етическите и интелектуалните ресурси на ЧоВечното. Непротиворечиви и реалистично обрисувани общества на бъдещето, в които всяка личност е пълноценно разгърната и осъществена, без да зависи или да бъде притежавана от друга.

Приемливи са всички жанрове – достатъчно е разказите да засягат поне една от горните две теми.

Очакваме вашите текстове с дължина до 6000 думи на адрес: poslednorog -в- gmail -точка- com. Изпращайте ги в някой от форматите DOC, DOCX, ODT или RTF. Файловете трябва да са анонимни. Личната си информация – име, възраст, град, държава, телефон за връзка – напишете отделно, в самия имейл.

Допускат се и вече публикувани текстове, стига да имате разрешение за евентуалното им включване в алманаха „ФантАstika“ през 2018 г.

Приемат се до два текста от автор. Съавторствата се броят като половин, третина, четвъртина и пр. текст, според броя на участващите автори.

Трите най-високо класирани разказа ще получат награди по 200 лв. и заедно с други подбрани заглавия от конкурса ще бъдат публикувани в следващите издания на алманаха.

Краен срок за изпращане: 1 юни 2018 г.

~

Произведения ориентири

Български:
„Трогателна екзекуция“ – Емил Манов
„Невероятната Марта“, „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ – Величка Настрадинова
„Пълноземие“, „Слънце недосегаемо“, „Десет на минус девета“ – Николай Теллалов
„Дивна“ – Светлини сред сенките

Преводни:
„Уменията на Ксанаду“ – Теодор Стърджън
„Падналите богове“ – Дейвид Зиндел
„Мъглявината Андромеда“ и „Часът на Бика“ – Иван Ефремов
„Еон“ и „Вечност“ (главите за Аксисград); „Радиото на Дарвин“ – Грег Беър
Трилогията „Марс“ – Ким Стенли Робинсън
„Далечната планета“ – А. и Б. Стругацки
„Битие“ – Дейвид Брин

Непреведени:
„Полдень, XXII век“ – А. и Б. Стругацки
„Тигр проводит вас до гаража“ – Сергей Другаль
A Requiem for Homo Sapiens – David Zindell
Earth – David Brin
2312; Three Californias Triptych – Kim Stanley Robinson
Seveneves; Anathem – Neal Stephenson
Darwin’s Children – Greg Bear

____________________
* Темата е достатъчно глобално-човешка и може да се реализира в целия жанров спектър на литературата.

March 24, 2018

Библиотеката„Земя за прицел“ – Наследникът излиза на сцената

Монументален труд е сътворила Свобода Бъчварова със своята „Земя за прицел“. Изненадан, запленен и развълнуван от първата книга, бързо продължих с втора част, „Наследникът“. В доста драматичен момент бях оставил героите в края на първия том – старият банкер Борис Скарлатов не успява да намери пътя към сина си, отчужден и отказващ да има нещо общо с именития си баща. Младият Борис пък преживява разтърсваща любовна раздяла, насилствено причинена от близките на неговата любима.

„Наследникът“ започва без следа от тези сътресения. Зимата на 1907 година е и Борис се завръща в София, оставил в миналото болезнената раздяла. В България му предстои да се сблъска с живописната действителност на чиновничеството, на бюрократичните машинации и на словесните престрелки в пресата. Докато на хоризонта предпазливо започва да се мъжделее предстоящата война с Турция, Борис попада във водовъртежа от задкулисни политически и икономически игри, тънки сметки между могъщи финансови играчи и корпоративни интереси. Изключително майсторски и с невероятна историческа достоверност Свобода Бъчварова рисува портрета на епохата с детайли, които смайват въображението на читателя. Тайните политически интриги около новите държавни заеми, с които България предстои да задлъжнее, ролята на Фердинанд и на големите френски и немски финансови кръгове са представени като от истински свидетел на събитията.

А самите свидетели тук са и активни участници в най-значимите моменти. Синът на стария Борис Скарлатов прави първите си опити в писането за опозиционен вестник, което бързо разпалва страстите в родната журналистика. Умело служейки си с факти, известни му благодарение на влиятелния банкер, той влиза в  сложни маневри, обвинявайки правителството за злоупотреби с държавни заеми и е на път да провали плановете на самия монарх.

– Имаш ли понятие от българската преса? Твоята статия ще излезе в едно вестниче, което четат хиляда души. Ако направи впечатление и възбуди общественото мнение, тогава управляващата партия ще задейства своята мощна преса с хиляди читатели. Но не се ласкай от мисълта, че ще ти отговорят по същество. Напротив! Ще те изкарат картоиграч, пройдоха, развратник, конекрадец, кръвосмесител, отцеубиец, въобще човек, достоен за въжето.
– Но това няма да бъде истина.
– Няма да бъде, но за читателя ще бъде интересно как покриват с храчки някого. Винаги в миналото край ешафодите се е трупала огромна тълпа. Сега ешафодът – това е пресата.

Друг шокиращ сблъсък с реалността за младия възпитаник на европейските университети е работата му в държавната администрация в малък отдел, отговарящ за бандеролите. Борис бързо научава как се върти омагьосаният кръг на зависимости в тази работа и вижда как принципът на морковът и тоягата функционира и тук.

С надвисването на облаците на войната баща и син започват да се сближават все повече, макар и да са на твърде различни позиции. Синът е повлиян от общия ентусиазъм и гори от патриотичен плам. Той вярва, че войната ще е успешна и Турция ще бъде победена. Доста по-скептичен е старият банкер, а неговите прогнози ще се окажат и по-достоверни, както винаги е било и по финансовите въпроси.

В този том съдбините на България заемат дори повече място, отколкото в първия. Надвисналите над родината облаци са пресъздадени от Свобода Бъчварова с много ангажираност и съпричастност към тегобите, преживени от нашия народ. Минорните тонове, съпътстващи разочарованието от балканските войни в края на романа преминават и към фамилията Скарлатови. Тя също е на кръстопът, а една от най-ярките страници в нейната история ще бъде затворена. Дали младият Борис ще успее да отвори нова и да я напише също толкова забележително като своя баща?

Предстои да видим…

Публикувано от Георги

 

 

March 22, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСамо свирни и ще дойда и Съкровището на абат Томас

М. Р. Джеймс

Монтегю Роудс Джеймс е от онези майстори на елегантния готически ужас, който с няколко реда описание на притихнало езеро, странно поклащащи се ели или свистене на влажен вятър в пораздрънканите прозорци на пасторална вила, може да ви накара да почувствате онази класическа атмосфера на безпомощност и атавистичен ужас пред непознатото, така характерна за твърде набожните и малко разбиращи света на нематериалното, любезни английски благородници, обичайни така да се каже „жертви“ на автора. Страхът във въздуха е толкова труден за постигане от който и да след Лъвкрафт, а да си го кажем честно – вече никой дори и не опитва, щом разполага с обичайния набор от зомбита, вампири и върколаци, които могат да свършат мръсната работа по плашенето наместо добрите стари духове. Но какво се е приемало за зловещо отпреди около век?

Представете си странен предмет, издаващ звуци, водещи от онзи свят най-напиращите и склонни към отмъщението и жестокост души, или погребана корона на отдавна забравен крал, пазител на англиканските брегове дори след като името му е изтляло, чието преместване коства не един човешки живот поради правила по-големи от защита на единицата, щом заложена е страната. Гравюра разказва за отдавна случило се убийство, разигравайки един и същи сюжет поетапно пред втрещения неволен зрител; едно съкровище иска да бъде намерено, само за да унищожи смелите приключенци, като дан за тъмните богове, а едно дърво приютява немирния дух на този път доста справедливо обвинена вещица, забавляваща се с унищожение на като никога праведните. Кладенец събира мъртвите на танци и увеличаване на групата им от недишащи; една съседска межда кани призраци да търсят правда дори от неясните си гробове, приютили странно загиналите им тела, а обитавани от демони статуетки наказват попадналите в най-гротескни престъпления миряни, осмелили да потърсят утеха за низостта си в лоното църковно.

Вечно трептящите, оплетени в черни магии магове чакат само да бъдат повикани от преизподнята си, за да увеличат стадата си от безволеви слуги; книги таят познание свързано на кръвно ниво с нетленността на неясни образи, но имащи за съжаление много ясни и зли намерения относно живите, а онези, чието така чакано спокойствие бива нарушено, търсят и настояват за даденото им със смъртта от всеки, който се осмели да им донесе промяна в гарантираното статукво. Сърцата на невинните дават енергия на прегрешилите, но все някога идват със сметката и колесницата за загниващите тела; алхимици погаждат смъртоносни номера на критиците си, освобождавайки нечисти обитатели от някой свят, който никак не е нашия, а и най-добре скритите грехове все някога излизат на повърхността, вземащи жертви наравно сред виновни и невинни, че истината не признава различности.

Великолепната дуалогия на Пергамент прес се нарежда сред прекрасната селекция на издателството от класици, но не от онези леко скучноватите, морализаторските и логорейно неразбираемите, а красиво-зловещите, изящно-злокобните и просто задължителните за моментите, когато възпитаният вкус надделее над масовите любимци на деня. И колкото и да ви е непонятно, да, ще дойде и този момент все някога, с възрастта и интелекта.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Момичето от квартала“: Малкото четене

Приятели (:

Както вече знаете, следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде колективната повест в стихове „Момичето от квартала“ на клуб „Светлини сред сенките“.

Динамичен, напрегнат и изключително откровен разказ за приключенията на група тийнейджъри през едно жарко лято. Ако искате да разберете какво мислят децата ви – директно от първа ръка, потърсете нашата книга, дори да сте вече родители!

 До 31 март подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от повестта и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от повестта.

~

Ниа

Мъжете малки
кой е забелязал?
Мъжете малки
някой е наказал
със дързост,
безразсъдност
и желание
да не показват жалост и страдание.
А този черен път
така ме плаши.
Да, пътят черен,
той е доста страшен.
Летя натам,
летя към страховете си.
Летя надолу!
Ах, момчета, спрете се!
Не знаете,
че за едно момиче,
не знаете
доколко непривично
е да ви гони
и да ви настига.
На мен отдавна вече
не ми стига
да ме харесвате,
дори да ме обичате,
но не е лесно
и да си приличаме.

На косъм
измъкнахме се, като със магия.
На косъм
бяхме и съвсем не крия,
страха,
погнусата,
и суетата
едва не ми откъснаха душата.
Прекършена
във мен ще си остане,
прекършена
от много тежки рани
е вярата,
че имам капка власт.
И вярата,
че някой като Макс
ще ме спаси от скука, отегчение…
ще ми даде любов и приключения.
Момчетата,
те първи са във всичко.
Момчетата
не могат да обичат.

Кварталът

Не се филмирай още, малка Ниа!
Не се отчайвай още, но не крия,
че плановете ми се оправдаха,
момчетата дори не осъзнаха
как впрегнах ги във старите си мрежи.
Едва ли може някой да пререже
тез нишки от невидима интрига.
Мъглата на порока не се вдига,
щом легне върху нечие сърце.
Максим ще поведе, като овце,
тъй цялото си стадо от глупаци,
а ти ще си кобилка със капаци,
защото, колкото и да те плаши
дързостта и поривът му страшен
да се покаже и да се докаже,
ти ще направиш той каквото каже.
Така е, Ниа, моя Ниа малка,
подхвърлям шоколадова близалка
в ръцете ти, като ти давам време,
в което любовта да те превземе.
Ваканцията чука на вратата,
очаква те едно тъй жарко лято.

– Три пъти „пентакил“ за ден,
аз зная, майстор като мен
не ще намериш в този град,
известен мога и богат
да стана, но защо ме спират
да отида на турнира?
Там ще играя с Израел,
защото съм ужасно смел.
Слабаците играят с Тимо,
но и със Шако, мисля, имам
шансове да победя.
– Ох, не мога да следя
мисълта ти, мой човек!
Чувствам сериозен спек
да те слушам постоянно.
– И на мене ми е странно,
че колелото си обичаш,
все едно си със момиче.

– Хей, момчета! Как сте днес?
– Оле, Ниа, някой стрес
ще ни причиниш, човече!
Що не свиркаш отдалече?! –
Гого в пазвата си плю.
– Да, бе, Ниа, пу, пу, пу… –
Влади го изимитира. –
Той е „феймъс“ и обира
двеста лайка в ден, защото
снима се със колелото.

– „Феймъсите“ са трагични,
малоумни и безлични.
Сори, Гого, но така е,
хубаво е да го знаеш –
каза Ниа, но остана
отнесена и замечтана.
– Популярни са, не знаят –
бързо ще им дойде краят,
щом училището свърши.
И ако не са извършили
друго, само с тази слава
за какво ли те ще стават?! –
Вдигна Влади пръст в небето.
– Аз съм геймърче, но ето –
и рисувам, и спортувам.
– И се перчиш, ми се струва? –
докачливо вметна Гого.
– Фукам се, защото мога!
– Моля, спора глупав спрете!
„Феймъсите“ забравете,
че наистина не струват
даже да ги критикуват. –
Ниа се усмихна леко. –
Да се харесваме на всеки,
нужда нямаме, нали?
– От популярност не боли –
каза Гого, но се спря.
Разговорът позамря.
– Продавам се за двеста лайка!
– О, подслушваш ли ни? Майко!
Макс стоеше на балкона.
– Не изпускам ли купона? –
закачливо той попита.