A Night in the Lonesome October - Roger Zelazny
Стоян Христов, 01/11/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Стоян Христов, 01/11/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Стефанѝ, 25/10/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Автор: Макис Цитас
Издателство: „Изида“
Година: 2024
Характеристики: 32 стр.
Анотация:
„Защо не броиш овце?“ е изключително забавна приспивна история за деца и техните родители, написана от големия гръцки писател Макис Цитас и номинирана за най-престижните награди за детска литература в Гърция. Пъстрата книжка излезе на български в превод на Дарина Фелонова и издание на „Изида“. А авторът е познат у нас с романа си „Бог ми е свидетел“ и детските книги „Бездомният Костас“, „Подарък за Дядо Коледа“ и „Ах, тези родители“ – последната вече е поставена като пиеса на сцената на театър „Възраждане“.
Открай време броенето на овце се смята за изпитан метод за лесно и бързо заспиване. Това датира отпреди векове и се счита, че се корени в навиците на овчарските общности още в древността. Преди да се приберат в къщата си, овчарите често броели овцете в стадата си, за да се уверят, че всички са в кошарата. Тази рутинна, еднообразна задача вероятно е поставила началото на вярването, че броенето на овце може да помогне за заспиването.
В книжката на Макис Цитас главната героиня – малката Мария-Христина, не се чувства изморена и не иска да спи. Но майка й й казва да затвори очи и да брои овце. Мария-Христина си представя бели, меки, пухкави овчици и започва да ги брои: „едно, две, три, четири…“. Но петата овчица никъде я няма! Затова тя започва да брои отново и отново, и отново. Кога овцете най-после ще се съберат, за да ги преброи и да заспи?
Стефанѝ, 25/10/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
„Седмият брат“ показва как от популярна приказка може да се направи модерен графичен роман
Автор: Йойвин Туршетер
Издателство: „Изида“
Година: 2024
Характеристики: 112 стр.
Анотация:
„Седмият брат“ на норвежкия писател и художник Йойвин Туршетер вече говори български благодарение на преводачката Росица Цветанова и издателство „Изида“. Книгата е отрупана с най-големите награди за детска и младежка литература в Германия и скандинавските страни. Спечели и читателите от различни възрасти в Европа.
Историята е по мотиви от норвежката народна приказка „Великанът, който не носел сърце в гърдите си“. В книгата има много хумор и забавни диалози, а принцесата е едновременно нахална и изпълнена с проницателност.
Кралят е изпратил шестима от седемте си синове по света, за да намерят подходящи принцеси. Те не се връщат и седмият брат, когото всички наричат Муцунчо, тръгва да разбере какво се е случило с тях. Когато разбира, че трол е превърнал братята му и жените им в камък, той тръгва да открие трола и да освободи принцесата, която той е пленил.
Ето някои от отзивите за книгата: „Туршетер е забавен разказвач на истории, както с думи, така и с картини.“ „Любопитството, авантюризмът и смелостта характеризират младия принц (…). Любопитство е дума, която може да се използва и когато говорим за самия Туршетер – резултатът е фантастична книга с картинки, която и децата, и възрастните ще харесат.“
Йойвин Туршетер е автор на много илюстровани книги, носител е на наградата на Панаира на детската книга в Болоня (2008) и литературната награда на Северния съвет за деца и младежи (2014).
Стефанѝ, 25/10/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Наташа Сарджоска е космополитна македонска писателка
Автор: Наташа Сарджоска
Издателство: „КВЦ“
Година: 2024
Характеристики: 344 стр.
Анотация:
„Трамонтана“ е най-забележителният роман на Наташа Сарджоска и излезе у нас със знака на издателство „КВЦ“. Авторката е родена в Скопие през 1979 г. и е поетеса, писателка, антроположка и преводачка. Живяла е в различни европейски страни. Учи литература, културология и комуникации в университетите в Лисабон, Бергамо и Перпинян. Получава докторска степен по антропология в Тюбинген, Новата Сорбона в Париж и университета в Бергамо. Преподава в университета „Шилер“ в Хайделберг, Германия.
В Алма, главната героиня на „Трамонтана“, се таи мрак, скрит зад име, което означава светлина. Високоплатената ѝ дипломатическа работа за ООН я измъчва заради лицемерието, прикрито зад големите хуманитарни проекти. Тя е свободна и невидима, като принадлежи единствено на себе си, в Париж. За нея любовта е опасна, работата е досадна, а вечерите са запълнени с мъже и алкохолно опиянение.
За разлика от нея, Алба принадлежи на всички, но не и на себе си. Предадена от корупцията в собствената си държава, младата македонка живее с разбито сърце. Носеща име, означаващо бяла зора, тя няма търпение да се приюти в тъмнината на нощта. Алба живее, за да бъде полезна, да помага на жените в беда, но така и няма кой да помогне на нея.
Срещата на двете жени в Охрид, града, който умее да приема всеотдайно и топло, ще промени съдбите им и ще открие пред тях нови пътища, които да ги освободят от мрака.
Изисква се смелост, за да се изправиш пред всеобхватната и ужасяваща празнота, която понякога чувстваме. Ако я приемем, тя разкрива отговорите на важните въпроси в живота. И тогава през нея нахлува свирепият вятър трамонтана, който ни пречиства и дава нов смисъл на живота.
Стефанѝ, 24/10/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Михайло Свидерски, номиниран за Европейската награда за литература и най-престижната македонска литературна награда – „Роман на годината“, ще представи в София и Ловеч романа си „Последните дни на Ханс“ (изд. Персей, превод Таня Попова).
Събитието в София е в Културно-информационния център на РСМакедония на 25 октомври (петък) от 18:30 ч. Ще го представят издателят и литературен критик Пламен Тотев и преводачката Таня Попова.
В Ловеч събитието е на 26 октомври (събота), от 16 ч. в Клуба на дейците на културата.
Според критическите оценки „Последните дни на Ханс“ е роман, който надскача Балканския регион и е произведение от европейска класа.
В романа има загадка, която веднага сграбчва любопитството, изключителен психологизъм, в капана на който влиза читателят, и пророческа дълбочина с прозрения за невидимите кукловоди, които управляват обществото.
В забутано село някъде в Южна Америка са се заселили немски емигранти. Те живеят изолирано, като се изключат посещенията на малкия Сантяго, който слугува на възрастния и болнав господин Ханс. Двамата се сприятеляват и момчето попива от знанията на безпомощния и никому ненужен старец. И докато селото е разтърсвано от насилствените вземания на властта в страната (хунта, тоталитаризъм), в болното съзнание на стареца, криещ истинската си самоличност, вилнеят спомени от миналото му – като унизено, тормозено и потискано дете, нереализирал се художник, диктатор психопат, подчинил на влиянието си половината свят… Дали той няма връзка и с убийствата на хора от селото?
Роман, в който загадката не се разкрива до последната страница. Препратките към конкретната историческа личност са очевидни, но все пак дали героят наистина е той, Адолф Хитлер? Читателят се оказва детектив в лабиринтите на една психологическа драма.
Освен с майсторски изваяно повествование романът впечатлява с болезнено актуалните си разсъждения за свободата, самотата, страховете и насилието, което поражда насилие:
Свободата е жажда за покоряване…, тирания, толкова отровна, че когато те обземе, те кара да покориш света, да се изкачиш по всичките стъпала на желанията си, да ги осъществиш и тогава да се почувстваш свободен.
Когато заробиш някого икономически, това е достатъчно, за да го притежаваш, още по-лесно е, когато сам си печаташ парите, тогава можеш да платиш всички сметки. От тях няма спасение, те са дяволи. Вече никой не покорява с война, този метод е остарял, да кажем, просто излезе от употреба, сега поробват душите, не телата, навлизат по-дълбоко. Поробената душа е покорна и живее в страх, постоянно я плашат, че ако им откаже вярност, ще попадне в лоши ръце, без да знае, горката, че е в ръцете на дявола. Така всяка криза е създадена първо в техните умове, а после в реалността.
Аз сънувам и умирам от страх, като виждам как в тайните лаборатории на кроячите на съдбите се произвеждат опасни вируси, които се изпращат в епруветки из света, после слушам за епидемии, неизлечими болести и човек би трябвало да е прекалено наивен, за да повярва на лъжите им. Стотина души играят шах на картата на света, ето ги пред нас, виждам ги, седят и ни гледат кръвожадно.
Стоян Христов, 07/10/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Стефанѝ, 05/10/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Автор: Александър Грибоедов
Година: 2024
Характеристики: 274 стр, формат 115 х 180 мм
Преводач: Димитър Подвързачов
Художник: Ваня Йозмен
Редактор и съставител: Стефани Стефанова
Анотация:
Плод на седемгодишен труд, комедията на Грибоедов е преживяла автора и времето си, като всяка класическа творба. Не само художествените ѝ достойнства, но и жизнеността на съдържанието ѝ, дълбокият социален смисъл ѝ отреждат вечно битие между бисерите на руската и световната литература.
Книгата съдържа множество статии, посветени както на отделни актьори, участвали в представленията, така и анализи и коментари от гледна точка на актуалността на пиесата и нейните художествени достойнства. Статиите са търсени и подбирани от стотици издания на периодичния печат в България от последните около 100 години.
Книгата представлява цялостна панорамата, която освен текста на пиесата, съдържа статии, които хвърлят светлина върху темите и театралните търсения на публиката и творческите колективи в страната.
Изданието съдържа подробна информация за творческите състави, поставяли пиесата на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ през годините.
Стефанѝ, 29/09/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Любомир Фърков е роден на 30 септември 1954г. в София.
През 1980г. завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ в първия актьорски клас на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев и по разпределение постъпва в трупата на Видинския драматичен театър. В продължение на три сезона там играе в повече от 10 спектакъла. Следват седем сезона в Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе, където работи с именитите режисьори Слави Шкаров, Стоян Камбарев и Елена Цикова.
За ролята си на Бубиков в „Кучешко сърце“ по М. Булгаков, реж. Слави Шкаров, получава наградата на САБ за най – добра поддържаща роля през 1987г.
През 1992г. постъпва на работа в Сатиричния театър в София, където работи 20 години.
Номинация в категория „Най – добра мъжка роля“ за Държавния чиновник в „Животът, макар и кратък“ по Станислав Стратиев, реж. Денислав Янев, в наградите за хумор и сатира „Златен Кукерикон“ 2021.
От 2022г. е част от трупата на Държавен драматичен театър – Търговище.
Освен безбройните роли в театъра участва и в много филми и сериали, между които „Баш майсторът“, „Тесни обувки“ и „Дамасцена“.
Женен за актрисата Даниела Горанова.
Кога и как решихте, че искате да сте актьор?
Баща ми, който нямаше нищо общо с актьорската професия, изпитваше голям пиетет към българските артисти, които познаваше главно от телевизията. Имаше дори снимка с автограф от голямата Леда Тасева и тази снимка поставена в рамка дълги години бе окачена в хола като картина. Явно повлиян от този интерес на баща ми, като дете започнах да изрязвам снимки от списания и вестници на артисти, главно филмови, без да имам никаква представа каква им е кариерата.
Вече като ученик в гимназията започнах да гледам различни театрални представления и да колекционирам програмки. Те бяха като малки списания – със снимки и информация. Фаворит ми беше Сатиричния театър – знаех имената на всички артисти, които бяха там по онова време.
А когато дойде времето за кандидатстване нямаше никакво съмнение, че мястото е едно: Театралната академия. Никога не се е налагало да коментираме с роднини и близки къде искам да уча. На всички им беше ясно още от раждането ми, че ще стана актьор.
Писатели и драматурзи, които са Ви вдъхновявали през годините?
Десетки са писателите, които са ме вдъхновявали. Като по – малък четях много Майн Рид, Джани Родари, Жул Верн, Марк Твен. От българските писатели съм се възхищавал на Йовков. Вазов, Димитър Талев, Алеко Константинов, но най – силно влияние са ми оказали разказите на Гогол и Чехов и винаги съм се обръщал към тях, когато съм работил върху някоя роля.
Колкото до любимите драматурзи … океан от предпочитания!
Шекспир, Молиер, Чехов, Гогол, Радичков и Стратиев. Споменавам само тези, които според мен са емблеми в театъра и най – много са ми помогнали в творческия път. Това са титаните формирали моя вкус към трагикомедията и реалистичната фантастика като жанрове.
Кои са най – важните уроци, които научихте от преподавателите Ви в театралната академия?
Моите учители в театралната академия са проф.Крикор Азарян, Тодор Колев, Елена Цикова и последната година на обучението Иван Добчев. Много мога да говоря за тях и благодарение на тях аз съм в голямото актьорско семейство на Театъра.
Те ме научиха на труд и дисциплина. Коко Азарян винаги е казвал: ,,Може да си много талантлив, но ако си мързелив и не спазваш ред, нямаш нужното уважение към колегите и към целия процес, си загубен, театърът те отхвърля.“ И още нещо: „Паузите в театъра са много важни, използвайте ги! В тях можеш да кажеш всичко без думи“.
От великия Тодор Колев съм запомнил, че театърът е за бегачи на много дълги разстояния, маратон и трябва воля, упоритост и силен характер!
Невероятни преподаватели! Някои вече ги няма между нас, но те са с мен и винаги ще бъдат.
Какво беше усещането, когато разбрахте, че печелите наградата на Съюза на артистите за ролята си на Бубиков в спектакъла „Кучешко сърце“ с режисьор Слави Шкаров? На колко бяхте тогава?
Бубиков е една от любимите ми роли. С нея нещата се получиха като с магическа пръчка, без напрежение, без творчески терзания, всичко беше леко и просто.
Имаше един период по време на репетициите, когато обикалях из улиците на Русе и наблюдавах бездомните кучета. Хората ме гледаха със смесени чувства и откровено си мислеха, че леко съм луднал. Само че без тази лудост, творческата, трудно биха се получили добри резултати. След репетициите се събирахме всяка вечер и до късно говорихме, спорихме за пиесата. Тогава бях на 33 години.
Не съм очаквал да получа наградата, но когато разбрах бях безумно щастлив. Не само аз, а и целият театър. Церемонията се състоя пак на 27 март, пак в Народния театър, но в салона присъствшеа почти цялата трупа на Русенския театър. Наградата ми връчи лично актрисата Ванча Дойчева, която по това време беше председател на Съюза на артистите. Приех го като признание за труда на всички от спектакъла.
Къде се чувствате по – добре: в театъра или на снимачната площадка? Защо?
Театърът е мястото, където се чувствам прекрасно, това е моят дом, моят храм. Тук мога да плача, да се смея, да крещя и да мълча. Всяка вечер завесата се вдига, после идва времето, когато тя отново се спуска и идва тишината …. но само до следващата вечер. Като слънцето и луната.
Има нещо магично в театъра. Това е живият контакт с публиката и онези искрящи очи в салона. Тази химия не може да бъде заменена с нищо друго!
Иначе зад камерата се чувствам комфортно, но там емоциите и законите са други. Там може и 200 дубъла да направиш докато нещо се получи. Много съм снимал, но нито киното, нито телевизията могат да те накарат да полетиш така, както сцената може!
Познат сте на публиката с десетките си сатирични роли, но ще отпразнувате юбилея си с един от най – драматичните образи в американската драма – Ефрем Кебът в „Страст под брястовете“ на Юджийн О’Нийл. Това ваше предложение ли беше и как се подготвяхте за ролята?
Както в лекарската професия има различни специалности, така е и при нас, актьорите. Едни са драматични, други – поетични, трети – комедийни, а има и силно трагични. Много често колеги правят опити да сменят амплоато си. На някои им се получава, други просто могат само едно.
При мен да изляза от комфортната си зона дойде като предложение от режисьора Денислав Янев, с когото имаме вече сериозна творческа биография. Поверявайки ми ролята на Ефрем Кебът в спектакъла ,,Страст под Брястовете“, той пое много голям риск, защото аз съм ярко комедиен артист. Кебът е герой диаметрално различен от мен като характер, като вяра, като глас и дори на външен вид. Разбира се, приех това предизвикателство много сериозно, защото такива роли се играят веднъж на 30 години. Доверих се изцяло на Денислав, както незрящия се доверява на този, който го води. Задълбочено и професионално се отнесох към целия процес. Дали сме успели, ще каже зрителят.
Кой е най – големият комплимент, който сте получавал от почитатели?
Бях в Русенския театър и комплиментът дойде от Слави Шкаров.
Първа репетиция на маса на пиесата ,,Дванайсета нощ“, аз играя Малволио. Идва моментът за големия монолог: как Малволио ще се представи на графинята с жълтите чорапи. Аз ставам и разигравам този монолог, като за представление, с научен текст и импровизиран от мен мизансцен. Всички колеги онемяха, настъпи пълна тишина. Слави Шкаров към помощник –режисьорката: „Милке, този епизод се прескача до края на репетициите. Отива на премиера!“ и последваха аплодисменти!
Откъде идва запомнящата се фамилия?
По бащина линия рода ни идва от китното селце Доспей, то е на 5 километра от Самоков.
Къщата на прадядо ми е била на един голям баир и този прадядо с такава скорост е изкачвал баира от площада до къщата си, че са започнали да му викат, че не ходи, а хвърчи. И така са зпочнали да му казват Иван Фръковия.
Днес вече сме Фъркови, „бързо ходещи“.
Следващите дати за спектакъла „Страст под брястовете“ по Юджийн О’Нийл са 30 – ти септември в ДТ – Търговище, 3 – ти октомври в Театър „Българска Армия“, София и 12 – ти ноември в ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора.
Ивз Андонова, 24/09/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Ивз Андонова, 23/09/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Корица: личен проект
Нямам представа как ще е точния превод, но след като порових набързо, открих, че според правописа по системата на Маккюн-Райшауер, името би трябвало да е Джийон, така че ще импровизирам, че заглавието на български е „Ким Джийон, родена 1982 г.“. Докато търсех това (по някаква причина бях почти убедена, че е Чеюн, Чеон или нещо подобно 😁), открих любопитният факт, че Джийон е било най-популярното име за момичета в Южна Корея през 1970 г., на трето място през 1980 г., и все още е сред най-популярните имена. Нещо като нашето Мария. Мисля, че това е много умел похват, за да се превърне книгата във вид огледало за южнокорейското общество и тази безликост на главната героиня да послужи за илюстриране на универсалността на опита ѝ.Ивз Андонова, 21/09/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Корица: личен проект
“– Сънувах нещо.”
Тази книга ме разби на парчета. Четох я със затаен дъх, усещайки как дланите ми се изпотяват все повече с всяка следваща страница. Започнах я миналият петък, вечерта, и я довърших на следващия ден. После си дадох една седмица време за осмисляне, за да не пиша за нея, повлияна от първосигналните си емоции.
„Вегетарианката“ е повече от история, показваща бруталното отношение към жените: това е съзерцание върху страданието и доколко познаваме другите. По същият начин вегетарианството във „Вегетарианката“ не е просто хранителна прищявка – това е негова версия, която няма нищо общо с кулинарните асоциации с термина, защото изборът на диетата е саботажен акт на самовъзстановяване. Но най-основното, за което става дума е въздържанието. Първоначално Йонгхе отказва месото, но в крайна сметка ще се откаже и от редица други обичайни човешки дейности. И най-накрая ще се откаже и от самото човечество.
„Вегетарианката“ се чете с усещане за заплаха, която е едва доловима като като дъх във врата, сянка в периферното зрение, настръхване на кожата. Точно това усещане прави четенето толкова обезпокоително и тревожно, и носещо в себе си един особен магически реализъм, който може да се срещне в някаква степен при Харуки Мураками. Като доста кратко произведение (200 и няколко страници), допълнителната необичайност е, че разказът е от три различни гледни точки, които образуват симетричен триптих и представят събитията от различни ъгли, без почти никаква перспектива от главния герой на романа. Първо виждаш как вегетарианството на Йонгхе засяга нейния безчувствен съпруг – властен тъпак, съществуващ изцяло в мир със собствената си посредственост – и тази част изглежда като кошмар, достоен за манга на Джунджи Ито; втората част е написана от гледна точка на зетя на Йонгхе, художник, който е сексуално вманиачен от родилния ѝ белег и затова я включва в патологичното си изкуство, възползвайки се от нейната уязвимост; и накрая е нейната сестра, която е единствената останала покрай нея, когато психиката на Йонгхе започва да се срива. Хан Канг описва житейския процес на Йонгхе в прецизна, ясна проза. Конкретността засилва зловещия ефект от внезапното самоотричане на Йонгхе и бруталността на поведението на семейството ѝ. Това, което започва като промяна в нейният хранителен режим, скоро се оказва знак за промяна, която тя иска да направи в статута си на човешко същество. И мълчаливият ѝ протест срещу насилието в храната ѝ и борбата за избора ѝ с всички, които се опитват да я накарат да яде, довеждат до психологическа разнебитеност, която в стресови ситуации расте със скоростта на тиквички върху тор. Всъщност това може да се разглежда като анорексия или като психично заболяване, но това, което аз видях е, че нейният екстремен вегетарианизъм е отхвърляне на насилието и травмите,които е преживяла. Тя се превръща в върховен пацифист, като заема тази позиция, дори ако това напълно я унищожава. Болните от анорексия често искат пълен контрол върху храненето си и собственото си тяло, защото това е единственото нещо в живота им, което чувстват, че могат да контролират. Да имаш контрол над собственото си тяло, особено като жена, винаги е било една от най-важните битки на феминизма. А тази книга разказва именно историята на липсата на свобода на индивида и свързва това с тялото му. Това е тялото, от което Йонгхе иска да се освободи. Не става въпрос само за храна, а за идентичност, свобода и достойнство. Това е темата за автономията над тялото и живота на човек, и последиците от липсата на такава.
Всичко това романът предава с впечатление за колосална тишина, дори когато героите се гърчат от ярост, мъка или похот. Една от причините е, че се използват рядко имена. Роднините се обозначават най-вече като съпруг, баща, сестра, като по този начин се демонстрира една строго йерархична социална система, в която индивидът няма особено значение и доминира груповата идентичност. Йонгхе е главната фигура в историята на всеки, но въпреки това всеки разказвач проектира върху нея своите лични очаквания, желания и несигурност (в първата част, тя е само „моята съпруга“, например). Какво друго е Йонгхе? Аморфно петно като родилния ѝ белег или ренегат, решил да предприеме безразсъдно решение, или е просто изгубено малтретирано дете?
Стефанѝ, 21/09/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Че писателите могат да вършат по-добра работа от политиците и сближават, а не разединяват, ще покаже гостуването на най-четения от младите македонски читатели писател. Горян Петревски пристига в София, за да участва в Европейската нощ на литературата следващата седмица.
На 25 септември (сряда) в On The Rocks | Craft Bar (на ул. „6-ти септември“ 8) на всеки половин час актьорите Гьорги Георгиев-Антика и Игор Дамянов ще четат откъс от романа на Горян Петревски „Същите очи“ (изд. „Изида“). Авторът ще присъства на четенията и ще дава автографи на книгата. Тя ще бъде четена и в Добрич.
След „Марта“, „Сама“ и „Другата Марта“ това е четвъртата книга в България на писателя.
Сюжетът: Когато един майски ден младият Ангел, живеещ уединено с осиновителите си в самотна, но красива клисура, минава през спрелия на гарата влак, за да продава люляк, е обхванат от чувство, каквото никога до този момент не е изпитвал. Нещо необяснимо пламва между него и момиче със сини очи – същите като неговите. Обзет от внезапен порив, той й подарява всичките букетчета, които са му останали, а тя му хвърля през прозореца на потеглящия влак лист с адреса си. Неочакван порив на вятъра обаче отнема шанса на момчето да се свърже с тайнствената непозната, която превзема мислите му. Есента Ангел отива в големия град, за да учи. Там ще срещне нови приятели и предизвикателства, а защо не и красивото момиче със същите очи като неговите. Но дали зад това не е скрита една тайна, която може да разтърси всички.
Горян Петревски (роден на 14 юли 1951) е най-четеният македонски автор за млади читатели. Написал е 18 книги, най-вече романи. Спечелил е престижни награди, сред които „Ванчо Николески“ (за най-добра книга за деца или млади читатели) на Дружеството на македонските писатели. Произведенията му имат изключителен успех сред няколко поколения читатели в Република Северна Македония и от десетилетия се изучават в гимназиалния курс. Обявявани са от Народната библиотека в Скопие за най-четените книги на годината.
ОТКЪС
– Люляк, кой иска люляк!? – викаше момчето, минавайки покрай влака. – Най-хубавият люляк от клисурата!
Мнозина от пътниците протягаха ръце към свежите букети, които предлагаше. Защото люляците вече прецъфтяваха в града, а тук, в дивата клисура, току-що бяха разцъфтели. В „цветето“ най-вече се вглеждаха и го купуваха „дамите“, а мъжете оставаха по-равнодушни. Така и във вагоните замириса на свеж люляк. Някои от пътниците познаваха момчето, особено онези, които пътуваха по-често с влака.
– Хей, Ангеле! – подвикваха му те. – Как си?
– Здрасти! Добре съм! – отвръщаше им то. – Трябва да побързам, че другият влак ей-сега ще пристигне.
Влаковете се срещаха на гарата в клисурата. И да се почакаше повече тук, бе добре дошло за пътниците. Те стояха на прозорците на вагоните и вдишваха свеж въздух. Клисурата беше прочута със своето изобилие, а през нея течеше прозрачен, като кристален, поток. От двете му страни бе ароматно от люляците. Това правеше клисурата забележителна, необикновена и вълнуваща.
– Люляк, купете си люляк! – продължаваше да предлага момчето. – Такъв люляк няма в града!
В другия вагон гласът му стигна до едно момиче, което пътуваше заедно с майка си.
– Колко необикновен глас, мамо! – каза то. – Чуваш ли?
– Както и всеки друг, дъще – отвърна ѝ тя, продължавайки да чете вестника.
– Утре имам рожден ден! – подсети я момичето. – Ако дойде към нас, ще купим люляк за вкъщи.
– Ще дойде и тук… – каза му някой от пътниците. – А ти ни изсвири още нещо.
– Може, но след като влакът тръгне. Има време, докато пристигнем.
В разговора се намесиха и други пътници. И те искаха да им посвири. Момичето взе флейтата, а звуците ѝ се разляха и в съседния вагон. Мелодията привлече и Ангел, продавача на люляк. Той се спря, слушаше флейтата… Изведнъж сякаш нещо потрепери в него, скрит глас, който идваше от дълбините на клисурата, но нечуван и неусещан до този момент.
В ръцете си имаше още три букетчета от люляк, а когато влезе във вагона, откъдето се разнасяха звуците на флейтата, видя младата флейтистка, може би негова връстничка, толкова нежна… Той сякаш занемя от изненада, стъписа се на мястото си… Имаше сини очи като неговите, толкова подобни. А косата – дълга и руса, буйна…
„Какво необикновено момиче“ – помисли си и остана, загледан в него.
И то обаче престана изведнъж да свири и въртеше смутено инструмента в ръцете си. Видя пред себе си появилото се стройно и хубаво момче, добре облечено. А гледайки филми, беше свикнало на бедно облечени продавачки или продавачи на цветя. Повечето от тях предизвикваха съжаление. Този път тази представа обаче сякаш изчезна.
Гледаха се безмълвно.
Всъщност на момичето му бе харесал гласът, но не бе очаквало толкова хубаво момче. И то тук, в тази клисура, при едно случайно пътуване с влак. Момчето имаше черна коса, сини очи (като на момичето!) и беше чисто и спретнато. (Когато береше люляк, се преобличаше в стари дрехи, а след това пак обличаше нови и заприличваше вече на сериозно и спретнато момче.)
– Утре имам рожден ден… – отново прошепна момичето. – Да купим люляк…
– Хей, какво става, скъпа!? – Усмихна се майка му. – Сякаш се притесни…
– Не, не… – Защитаваше се момичето. – Колко хубаво ухае…
– Ето, купи си люляк… – каза майка му и посегна към джоба си. – Щом като искаш толкова.
– Не е нужно, тук ги има толкова много… – Не прие подадените пари момчето. – Не, не, подарявам ти ги…
Подаде букетчетата на момичето и забърза към вратата на вагона, защото междувременно пристигна влакът, който очакваха от противоположната посока.
– Утре е седми май, моят рожден ден! – подвикна му момичето. – Колко си добър!
– Бъди щастлива! – отвърна ѝ момчето. – Моят рожден ден е на първи март.
Всичко се случи сякаш за миг. Тя дори не намери време да му благодари, както подобава. То вече беше долу, а влакът трябваше да тръгва. Другите пътници стояха на прозорците и отморяваха очите си в зеленината на клисурата.
Момичето откъсна набързо лист от тетрадката, която носеше в чантата си, и още по-бързо написа адреса си. Изсвирвайки, кондукторът даде знак, че влакът може да тръгва. Локомотивът изсвири и напусна гарата в клисурата, а малката флейтистка изтича до прозореца, хвърли листа и продължи да маха за поздрав на момчето, чак докато влакът не се изгуби в клисурата.
– Хей! – Зарадва се Ангел, очаквайки да хване листа хартия. – Тя ми даде адреса си!
Този път обаче вятърът беше безмилостен. Издигна листа високо във въздуха, а след това го понесе към клисурата. Сякаш имаше криле. Той летеше, летеше, сякаш бе птица, сякаш на инат…
Влакът вече беше далече, а с него замина и момичето с флейтата и с трите букетчета люляк. Толкова му бяха останали, а ако имаше повече, без да знае защо, щеше да му даде всичките. Понесе като сияние лицето му в себе си. Защо ли? През живота си бе срещало и други момичета. Това сякаш се вряза в него, забеляза всяка подробност на лицето му, обезпокои го. Нима можеше да се влюбиш отведнъж? Един поглед – и толкова.
Точно когато си помисли, че има адреса му на една ръка разстояние, листът отлетя далече към стръмнината и се изгуби в зеленината на клисурата. Може би щеше да го намери? Момчето знаеше всичките пътеки, проходими и непроходими, а и бе забелязало накъде се бе изгубил. Във всеки случай вятърът му бе изиграл лоша шега. Само листът да не бе паднал във водите на потока! Тогава нямаше спасение. Така си мислеше Ангел, докато претърсваше без страх клисурата. А беше вещ в катеренето, беше израснал тук, така че дори и планинари алпинисти биха могли да му завидят.
Обаче парчето хартия сякаш бе потънало вдън земя. Когато схвана, че го търси напразно, нещо се разтревожи в него, почувства се тъжен и самотен, най-самотен на света. Защо изведнъж такова чувство? За първи път в неговия живот му се случваше подобно нещо. Никога нямаше да може да ѝ изпрати писмо, а тя може би щеше да очаква да ѝ се обади? Или щеше да го забрави? Ако не го бе направила вече още в същия момент, докато пътуваше с влака. А и защо би си спомняла за него, обикновеното момче от дивата клисура? Защо тогава му бе дала адреса си? Може би от благодарност за подарения люляк. Всичко се преплиташе в него и не можеше нищо от това да си обясни със сигурност.
През този ден не намери листа с адреса. А денят беше хубав, майски и слънчево прозрачен. Нямаше обаче да се откаже от претърсването на клисурата. И вярваше, че ще го намери, ако водата не го бе отнесла със себе си.
Стоян Христов, 19/09/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
пп. Ако случайно още не ви е попадал сериалът "Only murders in the building", може да го пробвате на моя отговорност. Нивото на разследващите е като в тази книга, но загадките са по-трудни, а разкриването им - по-смешно.
Стоян Христов, 12/09/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Език, стил, интересни герои със смешни имена, фин хумор на много нива. Историите са с разнообразни сюжети, които не доскучават. Някои са изградени върху историята, други - около смешния момент, трети - около стила, а към финала на сборника имаше и два откровено фантастични. Главен герой често е лентяйстващият ерген Кловис (с или без участието на леля му), който не цепи басма никому и си прави кодош с всички просто заради спорта.
Корицата е безумна и без каквато и е да е връзка със сюжета на историите. Да, една-две от тях се развиват във Франция (като тази за развихрилата се из казината богата бабка, за ужас на наследниците ѝ), но това като че ли изчерпва всичко.
Категорично ще търся да чета още от Саки. Като го знам вече колко забавно пише, няма да се туткам с години, както стана с първата книга. Колко такива първокачествени и безвредни удоволствия може да си позволи човек?
Да отидеш на гости за чай веднага след обиколка по магазините, бе известно в предградието като "шеметен живот".
***
За косите важи същото, което и за съпрузите: докато ви виждат заедно в обществото, дребните различия нямат значение.
Стефанѝ, 08/09/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Биографът на Леонардо да Винчи сега разказва за забранената любов на Ибсен и младата Емилие Бардах
Норвежецът Атле Нес, един от най-добрите европейски писатели в биографичния жанр, ще бъде специален гост на предстоящата Алея на книгата в София (9-15.09.), която ще се проведе в пешеходната част на бул. „Витоша“.
Почитателите му ще имат две възможности за лична среща с него. На 14.09., събота (от 18 до 19 ч.) и на 15.09., неделя (от 12 до 13 ч.) той ще дава автографи на книгите си в шатрата на издателите си от „Изида“ (шатра № 22, на пресечката с ул. „Гладстон“).
Атле Нес е популярен най-вече с биографиите си на Леонардо да Винчи, Галилео Галилей и Едвард Мунк. Освен тях, на български вече са издадени и романите му „Тома Неверни“ (за Караваджо) и „Майсторът на палатки“ (за свети Павел).
По повод гостуването му излиза романът „Късно лято“, който разказва за връзката на 61-годишния норвежки драматург Хенрик Ибсен с 18-годишната Емилие Бардах.
Ибсен прекарва заедно с жена си и сина си няколко лета в австрийското алпийско селище Госензас. Тук през 1889 г. той се запознава с 18-годишната Емилие Бардах, дъщеря на заможен еврейски бизнесмен от Виена. Тя става новата му муза, от която той толкова много се нуждае.
Романът на Атле Нес е разказ за силни и противоречиви чувства на фона на възрастови различия, конвенции и задължения. Накратко: проблемите, повдигнати от реалната история, са сякаш изтръгнати от собствените пиеси на Ибсен – също толкова драматични, също толкова етически сложни. 11 години по-късно Ибсен пише следното за времето им заедно: „Лятото в Госензас беше най-щастливото, най-красивото в целия ми живот. Едва се осмелявам да мисля за това – и все пак винаги си го спомням. Винаги!“.
Атле Нес идва за втори път в България, след като миналия декември събитието с него събра голяма публика на Софийския международен литературен фестивал.
Ето информация и за другите му книги, които си спечелиха популярност и сред българските читатели:
„Леонардо да Винчи“ – биография
Незаконен син, роден в малко тосканско село, левичар, хомосексуалист… – тези неща едва ли са осигурявали на Леонардо най-добрите шансове да изгради кариера в Европа от 15. век. Но въпреки това историята на живота му е историята на човек, толкова безумно талантлив, че преодолява всички тези недостатъци и се превръща в най-забележителната личност на Ренесанса.
„Едвард Мунк“ – биография
Художникът е представен пред читателя в целия блясък на творческата си мощ и с всичките си човешки слабости. Най-известната от картините му („Викът“) е символ на горчиво предчувствие за бъдещи катастрофи, трагично пророчество на границата между XIX и XX век, предвестник на Първата световна война и катаклизмите на ХХ век.
„Галилео Галилей„ – биография
Предаден от папата, покровителстван от Медичите, неразбран от съвременниците си, признат за гений от потомците. Това е бащата на съвременната наука Галилео Галилей. Книгата е отличена с най-голямата норвежка награда – „Браги“.
„Тома Неверни. Роман за Караваджо“
Романът се фокусира точно върху най-бурните моменти от живота на Караваджо. Той скандализира с натуралистичните си картини, на които рисува римски куртизанки като светици. Буйният му нрав го забърква в неприятности, от които знатните му покровители трябва да го измъкват. До момента, в който той е предизвикан на дуел и убива опонента си.
„Майсторът на палатки“ – роман за апостол Павел и роба Онисим. Отвлечен като дете, продаден като роб, избягал и освободен, той става богат търговец, но изпълнява поръченията на Павел, за да изплати дълга си. Но достатъчна ли е вярата, за да преодолееш страха от смъртта? Можеш ли да надскочиш тленното в очакване на нещо по-голямо и по-добро?
Стефанѝ, 08/09/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Тао
Окръг 242, Широнг, Съчуан, 2098
Като големи птици ние се опитвахме да пазим равновесие на всеки клон с пластмасова кофичка в едната ръка и четка от пера в другата.
Бавно, възможно най-внимателно се покатерих нагоре. Не бях подходяща за тази работа, не бях като многото други жени в работния екип. Често бях твърде рязка, липсваха ми нужните фини движения и старание. Не бях създадена за това, но все пак трябваше да бъда тук всеки ден по дванадесет часа.
Дърветата бяха стари. Клоните им бяха крехки като тънко стъкло и пукаха под тежестта ни. Трябваше да се движа внимателно, за да не повредя дървото. Стъпих с десния си крак на по-горния клон и след това вдигнах бавно и левия. Най-накрая намерих безопасно място за работа, неудобно, но стабилно. Оттук стигах до най-високите цветчета.
Малката пластмасова кофичка в ръката ми беше пълна с лек, почти безтегловен златист прашец, премерен точно и раздаден ни в началото на работния ден. Едно и също количество за всеки. Внимателно се опитвах да пренасям невидими частици от прашеца върху съцветията. Всеки цвят трябваше да бъде опрашен с малката четчица от пера, оскубани от кокошки, отглеждани специално за тази цел. Нито една четка от изкуствени влакна не се беше оказала толкова ефективна. А бяха проведени много експерименти и опити, защото имахме достатъчно време. В нашия район традицията беше над стогодишна. Пчелите бяха изчезнали тук още през 80-те години на миналия век, много преди Синдрома. Бяха ги унищожили пестицидите. Няколко години по-късно, когато престанали да се използват пестициди, пчелите се завърнали, но дотогава ръчното опрашване било вече в ход. Резултатът беше по-добър, въпреки че изискваше невероятен брой хора, много ръце. И когато настъпил Синдромът, нашият район имал конкурентно преимущество. Ние най-малко сме се грижели за екологията, но това се оказало, че ни е от полза. Били сме първи в замърсяването и съответно сме станали първи в ръчното опрашване. Този парадокс ни беше спасил.
Протегнах се, колкото можех, но все още не стигах най-горния цвят. Щях да се откажа, но знаех, че мога да бъда наказана, така че се опитах още веднъж. Удˆржаха ни от заплатите, ако изразходваме твърде бързо прашеца. Удˆржаха и ако изразходваме твърде малко. Резултатът от работата ни беше невидим. Когато слизахме от дърветата в края на деня, нямаше нищо друго, което да показваше положените от нас усилия, освен кръстчетата, надраскани с червен тебешир по стволовете на дърветата, които за предпочитане трябваше да са повече от четиридесет за деня. Едва когато настъпваше есента и клоните на дърветата натежаваха от плодовете, ставаше ясно къде е свършена най-добрата работа. Дотогава обаче отдавна бяхме забравили кой кои дървета е опрашвал.
Днес бях изпратена на участък 748. От общо колко? Не знаех. Моята група беше една от стотиците. В бежовите си работни костюми ние бяхме отделен биологичен вид, както и дърветата, които опрашвахме. И подобно на цветовете в съцветията, винаги бяхме един до друг. Никога сами, винаги заедно тук, сред клоните, или долу, когато се премествахме от един участък към друг. Само между стените на малките си апартаменти успявахме да останем сами за няколко кратки часа в денонощието. Иначе целият ни живот преминаваше тук, сред дърветата.
Беше тихо. Не ни позволяваха да говорим, докато работим. Единственото, което се чуваше, бяха предпазливите ни движения по дърветата, слаби покашляния, леки прозевки и отъркването на работното облекло в дънера. А понякога и звукът, който всички се бяхме научили да не харесваме – пукащ клон, който в най-лошия случай се счупваше. А счупен клон означаваше по-малко плодове и още една причина да ни удържат от заплатите. Най-често обаче се чуваше само вятърът, който шумеше в листата, докосваше цветовете на дърветата и гладеше тревата на земята.
Духаше от юг, откъм гората. Тя беше мрачна и дива на фона на цъфтящите в бяло овошки, защото все още нямаше листа, но след няколко седмици щеше да се превърне в буйна зелена стена. Никога не ни пращаха там, защото нямаше работа. Обаче плъзнаха слухове, че гората ще бъде изсечена и на нейно място ще бъдат засадени овощни дървета.
Оттам забръмча една муха, което беше рядка гледка. Бяха минали няколко дни, откакто не бях виждала птица. Те също бяха останали малко. Ловуваха немногото насекоми, които можеха да се намерят, и гладуваха, както и целият останал свят.
Изведнъж пронизителен звук наруши тишината. Свиреше флейтата от канцеларията на управата. Това бе сигналът за днешната втора и последна почивка. Веднага усетих колко е пресъхнала устата ми.
Аз и колежките ми се спуснахме като един от дърветата на земята. Другите жени вече бърбореха. Какофоничното бъбрене се беше включило в момента, в който знаеха, че е разрешено.
Аз не казах нищо. Съсредоточих се върху бавното слизане от дървото, без да счупя някой клон. Направих го. Чист късмет. Бях тромава и непохватна. И бях работила достатъчно дълго тук, за да знам, че никога няма да съм наистина добра в работата си.
На земята, под дървото, стоеше издраскана манерка. Грабнах я и загълтах бързо. Водата беше хладка, имаше вкус на алуминий и това ме караше да пия по-малко от необходимото.
Две облечени в бяло момичета от хранителния блок раздадоха рециклираните кутии с второто хранене за деня. Седнах сама с гръб към ствола на дървото и отворих моята. Днес оризът беше смесен с царевични зрънца. Опитах. Както обикновено, беше малко пресолено, подправено с ароматизатори с вкус на чили и соя. Отдавна не бях яла месо. Фуражът за животните изискваше твърде много обработваема земя. И голяма част от традиционната им храна изискваше опрашване. Животните не заслужаваха трудния ни занаят.
Кутията се изпразни, преди да се наситя. Станах и я върнах в кошницата. След това се затичах на място. Краката ми бяха уморени и схванати от неподвижното стоене в неудобна поза там горе на дърветата. Кръвта се беше застояла и се опитах да я раздвижа.
Това обаче не помогна. Бързо се огледах. Никой от ръководството не ми обръщаше внимание. Легнах бързо на земята, за да изправя болящия ме гръб.
Затворих за момент очи. Опитах се да изтласкам от главата си гласовете на другите жени от групата. По-скоро се вслушвах във възходящата и низходящата интонация. Откъде идваше тази нужда да се говори толкова много заедно и наведнъж? Жените придобиват тази склонност още като момиченца. Водят групови дискусии час след час, като темата винаги е незначителна и никога не се задълбочават в нещо. Може би освен когато човекът, когото обсъждаха, отсъстваше.
Лично аз предпочитах разговорите насаме. Или просто се задоволявах с моята собствена компания. На работа най-често беше второто. А вкъщи си имах Куан, моя съпруг. И естествено, не дългите разговори ни свързваха. Куан се интересуваше от тук и сега, беше конкретен, не копнееше за знания, за нещо повече. Обаче в сгъвката на ръката му намирах спокойствие. Пък и имахме Вей-Вен, нашето тригодишно дете. За него обичахме да говорим.
Точно когато бърборенето почти ме беше приспало, изведнъж секна. Всички притихнаха.
Седнах рязко. Останалите от групата гледаха към пътя.
Децата вървяха към нас.
Бяха не повече от осемгодишни, познах няколко от училището на Вей-Вен. Всички носеха еднакви работни дрехи, същите синтетични бежови костюми, каквито носехме ние, и се приближаваха към нас с такава скорост, каквато късите им крачета позволяваха. Двама възрастни ги съпровождаха. Единият – отпред, а другият – отзад. И двамата имаха строги гласове, които безмилостно насочваха децата. Но те не викаха, а говореха с топлота и съжаление. Защото, въпреки че децата не бяха разбрали напълно какво щяха да правят, възрастните знаеха.
Децата вървяха по-двойки, ръка за ръка, най-високите с най-ниските, по-големите с по-малките. Крачките им бяха неравномерни, неорганизирани, но се държаха за ръце като залепени. Може би им е било казано строго да не се пускат.
Погледите им бяха насочени към нас, към дърветата. Любопитството ги разкъсваше. Сякаш бяха тук за първи път, въпреки че всички те бяха израснали в областта и не познаваха друга природа освен безкрайните редици овошки на фона на обраслата сянка на гората на юг. Едно ниско момиче ме гледаше с големи, разположени близко едно до друго, очи. Премигна няколко пъти, след което кихна силно. Държеше кльощаво момченце за ръка. То се прозяваше силно и постоянно, без да поднася свободната си ръка към устата си и без да осъзнава напълно, че лицето му се превръща в една огромна дупка. Не се прозяваше като израз на скука, защото бе още твърде малко, а от умора, предизвикана от недояждане. Друго стройно и високо момиче водеше малко беззъбо момче. То дишаше тежко през запушения си нос и леко отворената уста. Високото момиче го влачеше, обърнало лице към слънцето, присвило очи и сбърчило нос, сякаш за да придобие тен или да получи енергия.
Новите деца. Те идваха всяка пролет. Наистина ли обаче и преди бяха толкова малки? Или тези деца са просто по-малки?
Не. Те бяха на осем години. Както и преди. Бяха завършили училище. Макар че да наречеш това „училище“… Да, бяха научили няколко числа и някои от буквите, но извън това училището беше само форма на регулирано опазване. Опазване и подготовка за живота тук. Учеха ги да седят неподвижно дълго време. „Седни неподвижно. Съвсем тихо. Точно така.“ И упражняваха фините движения. От тригодишна възраст тъчаха килими. Малките им пръсти бяха идеални за създаването на красивите шарки. Както и за да работят тук.
Децата минаха покрай нас с лица, насочени напред, към други дървета. И продължиха по посоката на друг участък. Беззъбото момче се спъна, но високото момиче го държеше здраво, така че не падна.
Децата изчезнаха надолу сред дърветата.
– Къде отиват? – попита една жена от моята група.
– Сигурно на участък 49 или 50 – отвърна друга. – Там още никой не е започнал.
Всичко вътре в мен се сви. Нямаше значение къде, на кой участък отиваха. Важното беше, че щяха да правят същото…
Откъм канцеларията прозвуча флейтата. Отново се качихме горе. Движех се бавно, но сърцето ми все още туптеше учестено, защото децата не бяха по-малки… Вей-Вен… След пет години щеше да стане на осем. Само след пет години щеше да дойде и неговият ред. Трудолюбивите ръце тук струваха повече, отколкото където и да е другаде. Малките пръсти бяха фино настроени за този вид работа.
Малките телца на осемгодишните деца се сковаваха тук, по дърветата, ден след ден. Те дори нямаха детство, каквото имахме аз и моите връстници, които ходехме на училище до 15-годишна възраст.
Това не беше живот.
Опитвах се да спра треперенето на ръцете си, докато повдигах пластмасовата кофичка с ценния прашец. Обясняваха ни, че всички трябва да работим, за да получим храна, да отглеждаме храната, която самите ние ядем. Всеки трябваше да допринесе за това, дори и децата. Кой има нужда от образование, когато зърнените запаси намаляват? Когато дажбите стават все по-малки с всеки изминал месец? Когато си лягате гладни нощем?
Обърнах се, за да стигна до цветовете над мен, но този път движенията ми бяха твърде резки. Натъкнах се на клон, който не бях забелязала. Изведнъж загубих равновесие и се подпрях тежко върху него.
И тогава се случи. Страшният звук, който мразим. Звук от пукане на клон.
Бригадирката притича бързо към мен. Вдигна поглед към дървото, преценявайки щетите, без да каже нищо. Бързо записа нещо в бележника си и отново се отдалечи.
Клонът не беше нито дълъг, нито здрав, но все пак знаех, че всичките ми спестявания за месеца се изпариха. Парите, които отиваха в тенекиената кутия в кухненския шкаф, където прибирахме всеки останал ни в повече юан.
Поех си дъх. Нямаше какво да го мисля. Трябваше да се работи. Да вдигна ръка, да потопя четката в прашеца, да я преместя внимателно към цветовете, да ги погаля така, сякаш съм пчела.
Не можех да погледна часовника си. Знаех, че това не помага. Просто знаех, че с всеки цвят, по който съм плъзнала четката си, вечерта наближава с още малко. Както и часът, който всеки ден прекарвах с детето си. Този час беше всичко, което имах, и може би щях да успея да променя нещо през времетраенето му. Да посея семе, което впоследствие да му даде възможностите, от които самата аз бях лишена.
Източник на текста: изд.“Персей“
Стефанѝ, 08/09/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Книгата на Мая Люнде алармира за предстояща глобална катастрофа, застрашаваща всички нас
Автор: Мая Люнде
Издателство: „Персей“
Година: 2024
Характеристики: 384 стр.
Анотация:
Романът феномен, издаден в 38 страни и станал най-големият световен литературен успех на Норвегия през ХХI век. Това е „История на пчелите“ от Мая Люнде, който излиза на български в издание на „Персей“ и е подготвян в продължение на четири години.
Книгата е мигновен хит в родината си, където печели наградата на норвежките книжари, както и множество международни награди. Успехът й е световен. В Германия например става най-продаваната книга на годината от всички жанрове (2017) и в продължение на пет (!) години е в официалния списък на германските бестселъри на Der Spiegel.
Това е епичен роман за смъртта на пчелите в световен мащаб, но вълнува и с историята на героите. Събира минало, настояще и застрашително бъдеще в сюжет, заплетен като пчелна пита и разказващ за силната връзка между деца и родители, както и за нашата връзка с природата.
Романът алармира за предстояща глобална катастрофа, която застрашава всички нас.
Англия, 1852 г. Уилям е депресиран биолог, който се заема със задачата да построи изцяло нов тип кошер, благодарение на който той и децата му ще се сдобият с чест и слава. Преживял е лична криза и сега се опитва да възстанови връзката с близките си.
САЩ, 2007 г. Джордж е пчелар, който води трудна битка за опазването на кошерите си, но се надява синът му, който прави забележителна университетска кариера, да продължи делото му и да спаси фермата, застрашена от глобалната криза с изчезването на пчелите.
Китай, 2098 г. Тао е бедна и се занимава с ръчно опрашване на овощни дървета, вършейки работата на пчелите, които вече отдавна са изчезнали. Животът й е труден и тя не желае това да е бъдещето на нейния малък син. Когато един ден той е намерен в безпомощно състояние и е откаран от властите, Тао предприема опасно пътуване до Пекин, за да разбере какво се е случило със сина й. Там стига до нещо много по-голямо…
Трима главни герои, готови на всичко за децата си, както пчелите, които събират прашец, за да хранят потомството си.
Но дали ние, хората, можем да виждаме толкова напред в бъдещето, или се стремим единствено да дадем най-доброто на децата си, като в същото време усилията ни се оказват пагубни за климата и околната среда…
Докато пчелите са в опасност, и ние сме в опасност.
Историята на пчелите е нашата история.
annahells, 20/08/2024 | Source: Anna Hells' Fantasy place
Линда Уилкокс
Понякога приказките се сбъдват и богатите британски лордове се женят за прекрасните руски балерини, без да има някаква тайна шпионска умисъл или велик план за отравяне на кралската фамилия. И тези съюзи по любов дават на света красиви богати дами, които могат да се справят чудесно с аматьорско детективстване из скъпарските къщи на висшето общество. Запознайте се с лейди Елеонор Бейкуел, която е руса красавица с интелект и без парични проблеми, което автоматично я прави обект на дива омраза, но всъщност успява някак да завоюва своята идентичност на полето с десетките лейдита детективи.
Нейните приключения винаги включват опортюнистични престъпления, практически невъзможни за разрешаване без технология, днк или някакви базови умения на екипа на От местопрестъплението, но пак ѝ се отдава да се справи с обикновено синьокръвните убийци. Факт, те всички са повече емоционални, отколкото хладнокръвни престъпници, никой не е гений от нивото на Мориарти, и няма никакъв световен конспиративен план за унищожение на света, но пък резултатът са приятни, леки и лесни за четене криминалета. В крайна сметка читателите се чувстват що-годе на нивото на главните персонажи, защото загадките почти се разкриват пред четящите по същото време като разгадаващите ги, което е свежо разнообразие поне за мен.
Линда Уилкокс създава приятна поредица с приятни образи, забъркващи се в неприятни каши, но пък разрешаването им е винаги приятно изживяване. Въобще приятно е ключовата дума и идеалната препоръка за почитателите на леките умствени упражнения в компанията на интересни и симпатични персонажи, в истории без стрес и с малка усмивка за разкош. Лятна отмора за почитателите на дамските кримки. Хей, не съдете преди да сте опитали.
Стоян Христов, 19/08/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Умишлено пропусках известно време възможностите да си наваксам с този роман. От една страна вкусът ми е скептичен към критериите за отличаване на съвременна литература, а от друга, стилът на Георги Господинов не е сред най-грабващите ме, макар да признавам всичките му достойнства.
И така, дойде и времето на "Времеубежище". Замаскирана зад писателски похвати и инструменти, там се е разположила една история за България с повече минало и малко настояще. За западния свят нашите български лутания и политически криволици сигурно ще са интересни или поне любопитни. Предполагам и затова са харесали абсурдите в текста. За мен са основно тъжни, защото са 1:1 истински. По принцип в писането на Георги Господинов откривам много тъга, много обръщане към миналото. Прекалено много за моя вкус. В тази книга тъгата беше смесена с повече дози меланхолия, но миналото си беше все там - европейско, българско, с цялата непоклатимост и фаталност на нещо, което никой вече не може да измени.
Не знам дали има смисъл да се преразказва и дали ще стигне до умовете на тези, които на моменти осмива. Струва ми се, че ще си я четем само петте процента на "умните и зелените", от което нито ще поумнеем още, нито ще позеленеем повече. Ще останем доволни в балона си, поласкани от това, че някой е писал за нас и е погъделичкал егото ни. А как да се излезе от крадливата ни комунистическо-популистка въртележка тя няма да ни каже, за бъдещето няма дори да намекне. Защото когато нещата загрубяха, героят просто хвана предпоследния самолет и избяга към хубавото. Към францисканските си манастири и нюйоркски библиотеки.
Не знам дали скоро бих чел пак нещо от Георги Господинов.
Ивз Андонова, 15/08/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Корица: личен проект
Ивз Андонова, 13/08/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Корица: личен проект
Всички сте чували за теста на Бекдел-Уолъс. Надявам се. Моля, кажете ми, че сте чували за теста на Бекдел-Уолъс – споменах го в отзива си за „Мамник“. Това е оня мисловен експеримент, при който книгата/филмът/медията става само ако има две жени, които говорят за нещо различно от мъж. Е, освен тестът на Бекдел-Уолъс съществува и тестът Мако Мори, който е вдъхновен от едноименната героиня във филма Pacific Rim, и който представлява набор от критерии: произведението да има поне един женски герой и този герой да има независима сюжетна линия, и героинята или нейната линия не съществуват просто, за да поддържат линията на мъжки герой. Съществува и тестът Секси Лампа, който гласи, че ако можете да премахнете женски герой от сюжета си и да го замените със секси лампа, и историята Ви все още бачка, вие сте еба си нещастника.
Тестовете на Бекдел-Уолъс, Мако
Мори и Секси Лампата показват неравенството между половете и измерват
различни елементи на женското представяне – първият измерва присъствието
на жените и възможността за взаимоотношения между тях, които не са
съсредоточени върху мъжете; вторият засяга женското представяне в
дълбочина, а третият измерва въздействието на отделна жена върху
произведение. Освен тези тестове съществува и „Анализ на Джохансън“,
който предоставя метод за оценка на изобразяването на жените и
момичетата в различните произведения, който е може би най-прецизен и
по-сложен за прилагане, но няма да Ви занимавам сега с него.
Защо
изпадам в тези детайли? Защото, мили хора, книгата „Не пускай ножа“ на
Патрик Нес се проваля и на трите теста. И НА ТРИТЕ. Чакайте да го кажа
пак, но по-бавно. Книгата. Се. Проваля. И. На. Трите. Теста. Изобщо не
мислех, че това е възможно, но тъкмо като започна да си въобразявам, че
съм преживяла и препатила достатъчно, с други думи – че вече съм
одъртяла и не случайно някои деца ми викат „лелче“ – и живота ме
шамаросва с поредната изненада.
След всичко това, ако някой е
очаквал, че в този отзив ще попадне на екстатичните ми писъци и хвърляне
на сутиени, малко се е объркал. Всъщност бързо ще приключа с
положителните неща за „Не пускай ножа“. Има интересна предпоставка –
микроб, който засяга човешкия мозък по такъв начин, че той започва да
излъчва всяка една мисъл от главата си. Цялото действие се развива на
друга планета. Това е всичко.
Негативите са всичко останало. Освен,
че романът като цяло е откровено сексистки, самият главен герой ми беше
ужасно неприятен и е един от най-малко правдоподобните герои, с които
съм се сблъсквала – просто не можех да го понасям. Той беше такъв
хленчещ лигльо, че едва издържах да чета мислите му. Следващата ми мъка с
него: СПРИ ДА МАЛТРЕТИРАШ ГОРКОТО СИ КУЧЕ, СКАПАН ШИБAHЯК ТАКЪВ!
Четвъртата мъка – тотална липса на всякаква логика. Защо, под ягодите,
Прентистаун искаше този малоумник? Мога да разбера чучелото Аарон да си
прави глупостите, но всички останали? Цял град хора, но се напъват за
един арогантен пубер? Така или иначе, докато стигнат до него,
изравняваха всичко до земята. Защо го искат? Защото са тъпанари, ето
защо. Пета мъка – диалози от типа на:
„ – Аз съм Тод – казвам.
– Знам – отвръща тя.
– Притеснява ли те?
– Да.
– Знам – отвръща тя.
– Виола – прошепвам, а гласът ми трепери.
– Знам – отвръща тя тихо и долепя ръце до тялото си.
– Лошо ми е – казва.
– Знам – казвам.
– Аз трябваше да го сторя – отвръщам.
– Знам – казва тя.“
Да, това е толкова дразнещо, колкото звучи в тия откъси. Толкова ли е
трудно да кажеш „мaйнатa ти“? Отделно, всички екшън сцени с тире – „и аз
направих това – и тя направи това“ направо ме побъркаха.
Нямаше
почти никакъв сюжет – просто Тод и Секси Лампата тичаха и се криеха, а
Аарон, оня тип, който сякаш е изпълзял от масовката на The Walking Dead,
изскачаше на всяка следваща страница, за да сътвори някакви адски
тъпотии и да не умре, и веднага след това авторът връщаше стари герои,
само за да ги убие. Отново и отново.
И за заключение, книгата беше
прекалено дълга. Просто в един момент не ме интересуваше изобщо в какви
невъобразими, извънредни, смайващи, неестествени, изтощителни,
депресиращи трудности щяха да попаднат героите. Продължавах с четенето
само, защото исках да се провалят, за да мога да се посмея и поне да
получа някакво удоволствие от всичките тия мъки.
Мога ли да кажа, че
това е най-лошата книга, която съм чела? Не, в никакъв случай – чела
съм много по-лоши (да, гледам те, Техере Мафи!). Давам една звезда в
Goodreads само заради говорещото куче.
Любопитка, 05/08/2024 | Source: През прозореца
Изслушана в Сторител
От много отдавна не ми остава време да чета и да пиша. Насъбраха се няколко изслушани истории, за които ще се опитам да нахвърля няколко думи.
“Теменужки през март” е деликатна любовна история, която се развива в две времеви линии. Емили Уотсън е постигнала зашеметяващ успех с издаването на първата си книга, била е щастливо омъжена и е имала всичко в живота си. След раздялата със съпруга си и продължителен творчески застой, решава да замине при леля си Бии на остров Бейнбридж. Там случайно попада на дневника на непозната, млада жена на име Естер. Започва едно вълнуващо пътуване назад към миналото, което ще определи бъдещето. Емили започва да разплита загадката около Естер и неочаквано ще научи страшно много неща не само за себе си, но за семейството си. А може дори отново да намери любовта.
Книгата е леко мудна, но стилът е приятен и непретенциозен. Върви бързо и леко като прочита в Сторител е много приятен. Историята е увлекателна, без да е нещо особено. Много прилича на филмите от неделя следобед по Холмарк. Добрият край се подразбира още от първите редове. Подходяща е за момент, в който искате да си починете и да се разтоварите. Има няколко свежи обрата и неочкавани момента. През цялото време симпатизирах на Емили, но така и не разбрах напълно Естер, която взимаше сприхави и прибързани решения. Любовните истории не бяха достатъчно убедителни поне за мен, стояха ми твърде идеално.
Не знам дали бих посегнала към друга книга от авторката и не бих я препоръчала, ако предпочитате по-сериозни четива.
Стоян Христов, 28/07/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Скоро един познат питаше приятелите си в социална мрежа да споделят любим български роман, който не се изучава в училище. Надникнах сред отговорите от любопитство, защото моята теория е, че България няма такива велики романи. И бях прав. Десетки отговори. Да, добри има, няколко силни ще се съберат, и повечето вече се учат. Велики няма. Които да препрочиташ много пъти, да ги цитираш в ежедневието си, да те променят. Виж, висококачествени разкази обаче има море.
Чудомир е хубаво да се препрочита често и винаги, когато ни се стори, че от нещо вече много разбираме. Когато егото ни ръга да си отваряме устите по всякакви въпроси, да взимаме думата и хорското внимание, за да се излагаме. Чудомировите истории ще ви помогнат да заспивате леко, да се отпуснете, да нормализирате някоя изпъкнала крайност, те са лек за душата.
Цитати няма да има, всеки разказ е цитат.
Стоян Христов, 25/07/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Ивз Андонова, 12/07/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
TL;DR: Катцу явно много иска да е Ан Райс, но ѝ
се получава доста слабо и долнопробно менте. Ако можех щях да ѝ дам
минус пет звезди.
Това е най-тъпата книга, която
прочетох за тая година. Добре, де- има още една, която може да я събори,
но ще прочета още няколко страници от нея преди да я ги класирам
окончателно. Но "Обладателят" е супер посредствено четиво и
изключително, извънредно, обилно, неизмеримо, обилно скучно.
Да,
видях че пише, че е любовен роман, но се подведох по препоръката на
Стивън Кинг и набутването на книгата в хорър жанра- не правете като мен.
Много държа да отбележа, че "Обладателят" може и да се окачествява като
любовна история, но няма никаква любов. Героите са от глупави,
по-глупави и безкрайно неприятни. Главната героиня Ланор е тъпа.
НЕДОПУСТИМО ТЪПА. Сюжетът е една дълга логорея за манията ѝ по Джонатан и
мрачните дела на Главния Психар Ненормалник. Самият Джонатан е
безгръбначен индивид. Все още се чудя дали Катцу наистина мисли, че
читателите ѝ са толкова празноглави лековерници, че ще повярват
безрезервно, че Люк (образован и интелигентен човек) ще се зареже
всичко, просто, ей така, и ще направи това, което прави, без да задава
никакви въпроси, дори на себе си? Чувствам се много обидена, когато
мислят по дифолт, че съм някакъв будала- барем като ме баламосват някак,
поне да го правят на ниво.
Любовта я няма. НЯМА ЛЮБОВ. Нито
една. Никаква. Нула. Всъщност е обратното на любовното, защото ако
представените мъже са единствените ми възможности, ще си наложа обет за
целомъдрие и ще заживея в пещера. Освен това е пълно с повърхностни,
нееротични сексуални сцени, ако четири реда могат да се нарекат сцена.
Да не говоря, че това е първата книга, в която разни неща, които би
трябвало да са отвратителни и гнусни, така че да получа стягане на
стомаха и леки позиви за повръщане, ми бяха толкова апатични, блудкави и
замрели, че ако стана сериен убиец и ме хванат, веднага ще ангажирам
Алма Катцу за адвокат, за да убеди съдебните заседатели само с преразказ
на делата ми, че каквото и да съм направила е най-незначителното,
постно нещо, което могат да си представят.
Разбира се, нещата в
книгата не спират до тук: посредствено писане, несподелена отегчителна
любов, малтретиране предимно на жени, безсмъртие и заплахата от
трилогия. Това беше пълна загуба на време и няма начин да прочета
каквото и да е продължение.
Така че не мога да кажа нищо повече,
освен че съм адски щастлива, че приключих с тази книга. Всъщност дори
се мразя малко, че я завърших. Много рядко ненавиждам книги, но тази е
една от тях. Няма да докосна друга книга на Алма Катцу.
Стоян Христов, 05/07/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Като всяко първо нещо, тя се е впечатала здраво в съзнанието ми и подозирам, че е отговорна и за някои от бръчките ми. Тези от смях. Липсваше ми с години, затова си я набавих от букинистите и започнах да опреснявам най-насъщното.
Припомних си и други премеждия на Фреди Уиджън, освен когато беше в Кан и съдийства на конкурса за най-красиво бебе с всичките последици от това необмислено действие, а именно историята за препълненото с котки и кучета имение, откъдето едвам се измъкна с влака за млякото, пък макар и с помръкнала слава. Изключително освежаващо беше и разрешението на проблема със съученичката на г-жа Бинго, чиито категорични препоръки за здравословно и диетично хранене заплашваха семейния мир у Бингови. Разбира се, имаше още много премеждия, разрешени по традиционния изобретателен начин от Джийвс, които разведряват главата на човека и укрепват съня. Както и истории за безбройните племенници на г-н Мълинър, коя от коя по-невероятни, на една от които е кръстен сборникът - тази за феновете на криминалетата и какво са готови да жертват, за да си набавят най-новото книжле от любим автор.
Дори и нищо друго да не беше превела в живота си, мисля, че Жечка Георгиева се е обезсмъртила с преводите си на историите от Удхаус.
"Колибри", за тази безумна корица заслужавате един кръг на ада бонус.
Стоян Христов, 21/06/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
В известна степен маниерът на писане изглежда старовремски и напомня за приключенията на Шерлок Холмс, дори и без последният да беше включен буквално и лично в последния разказ. Арсен Люпен обаче излъчва чар, обноски, коригира действията си според това дали го наблюдават пленителни госпожици и накратко не е такъв дървеняк, какъвто е обрисуван Шерлок.
Приключенията и най-вече загадките са забавни, защото винаги има логика и начин да бъде извършено и разкрито едно престъпление. У читателя остава топката да се опита сам да разреши всичко, преди авторът да е свалил картите. (А в последния случай буквално седмица купа беше ключа към разкриване на истината.)
Приятно е и ще се чете още. Бива да се изгледа и едноименния сериал по Нетфликс с неотразимия Омар Си - изключително забавен!
Корицата е потресаваща.
ps. Книгата изчетох при кратък престой в Париж като част от опитите ми да чета тематични произведения от страните, в които понякога попадам.
ps2. Крадци не срещнах, само джентълмени.
Стефанѝ, 16/06/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
От балкона младата жена наблюдава пътя и чака. Снощи са й казали, че Чезаре е на кораба, който ще го върне тук след три години отсъствие и несигурен живот, прекаран в очакване на този ден.
Тайна, естествено. Но какво е Рим в тези последни часове на папата, ако не една чаша, чиито тайни много бързо стигат до ръба?
Рано или късно ще прелеят и ще наводнят улиците, плодовете им са прилив, гъст и тъмен като кръвта.
Но няма значение. Този момент е дошъл и Лукреция чака. Наблюдава всеки сантиметър от улицата, за да види кога ще се появи нейният рицар, който, както си представя, ще бъде все същият и в едновременно с това – безкрайно по-висок, бляскав, смел като никой друг в лъскавите си доспехи.
Тя пък е по-различна от онова момиченце, скрито на върха на едно дърво, въпреки че във всичко, което има значение, си е останала същата. В своята лоялност, спазвана чак до края на този криволичещ път, от деня, когато нейната предателска кръв заяви на света, че тя вече не е същата.
Ами ако на Чезаре не му хареса тази Лукреция – нова и все пак същата в нейната тюркоазена рокля, с дръзко деколте, както налага модата, показвайки гърдите си, ставащи с всеки изминал ден все по-налети? Ами ако Чезаре я предпочиташе каквато беше, завинаги малка, с невинността и невежеството си, носено на върха на пръстите, с още една перла в русите й коси, които сега докосват бедрата й като ласка?
Но Лукреция не си позволява лукса на такова съмнение.
И когато той завива иззад ъгъла, с хората от народа, които едва се отместват при минаването на коня му – тъй като в Рим да видиш някой влиятелен човек, е ежедневна гледка, – душата й се загнездва между стомаха и сърцето, размахвайки слабо криле.
Тя няма нужда от известяването от портиера. Вече знае.
Слиза по стълбите с онази рокля, която шумоли около дългите й крака като някаква тайна. Очаквайки. Той да вдигне глава – косата му е по-дълга сега, чертите му са изсечени като острие, тялото му е хармонично, израснало, за да запълни височината му – и да я види.
Когато го прави, черните му очи заличават всяка друга светлина и всяка друга сянка. Не се усмихва. Но този поглед, от който тя не успява да се откъсне, й казва, че за него чувството е същото.
Тя слиза бавно по стълбите, докато не застава пред него.
Не се прегръщат. Не викат. За миг замръзват извън времето, в една само тяхна тишина, гледат се.
– Още ми дължиш онази целувка, Чезаре.
Превод Ваньо Попов
Стефанѝ, 16/06/2024 | Source: К А М Е Р Т О Н
Автор: Франческа Петрицо
Издателство: „Персей“
Година: 2024
Характеристики: 224 стр.
Анотация:
Родени от връзката на папа Александър VI с красивата, но и скоро забравена Ваноца и с кръвта на едно могъщо семейство, която ги повежда по пътя на насилието и жаждата за завоевания, Лукреция и Чезаре Борджия са на първо място брат и сестра, чиято близост е непомрачима, макар и забранена, но със сигурност е уникална и безсмъртна.
Италианската писателка Франческа Петрицо разказва по впечатляващ начин тяхната история в романа „В кръвта ми е“, който излезе вече и у нас в издание на „Персей“. Тя е завършила класическата гимназия Virgilio в родния си град Емполи, Италия, а сега преподава медиевистика в университета в Глазгоу, Шотландия. С литературните си творби е спечелила титлата най-добър писател на Тоскана.
Вплетени в черната легенда, разказваща за кръв, отрова и предателство, Лукреция и Чезаре Борджия още от люлката са белязани от съдбата и мракът на техният живот отеква и до днес, петстотин години по-късно. Сега двамата оживяват в романа „В кръвта ми е“, за да разкажат своята история.
Чезаре е първородният син на папа Александър VI, при който развратът, престъпленията, корупцията и продажбата на духовни санове във Ватикана достига своята кулминация. Благодарение на несметното си богатство Родриго Борджия (рожденото име на Александър VI) подкупва кардиналите, които го избират за папа, след което той си разчиства сметките с всичките си врагове. Синът му Чезаре е най-елегантният и красив мъж на своето време, но през вековете неговото име се превръща в символ – много повече от това на баща му – на всичко мрачно, очарователно и безсмъртно, което съществува в Ренесанса. Баща му го отглежда като своя дясна ръка в интригите, убийствата, опозоряването на неудобни мъже, завладяването с меч на почти цяла Италия.
Първоначално папата планира за първородния си син духовна кариера – прави то епископ на петнайсет години, после – кардинал на двайсет, нещо нечувано и преди, и след тяхното време. Но Чезаре предпочита меча пред израстването във Ватикана – отказва се от духовния сан и става херцог на Валентиноа на двайсет и пет. Той застава начело на наемническа армия, платена от папските каси, и се заема да очертае с меч едно кралство в Централна и Северна Италия. Когато баща му умира, той е пратен в затвора, но се освобождава от старите си другари по оръжие по време на една отровна вечеря. С намесата на жена му Шарлот д’Албер е освободен от убийците на краля на Навара от испанския затвор, където се намира и служи като главнокомандващ на войските в кралството, докато не умира от „треска“, която може да се е дължала на малария, на сифилиса, от който се е заразил в началото на петнайсети век, или на отровата – това е логичният завършек на подобен живот.
Чезаре Борджия принадлежи – повече отколкото на историята – на черната легенда, която го обгражда през целия му живот. Макиавели го превръща в главен герой на книгата си „Владетелят“ – съвършения, безмилостен, интелигентен и жесток завоевател.
Ако фактите от живота на Чезаре говорят сами, то Лукреция е страдала повече от свързването със семейство си – тя автоматично е обвинена, че е била част от всички техни интриги, че е отровителка и неморална жена. Но няма доказателства, че е била такава. Със сигурност се знае, че със снаха си Санча напразно се е опитвала да брани втория си съпруг Алфонсо д’Арагона от опитите за покушение. Според всички източници нейният брак с херцога на Ферара е бил изпълнен ако не със страст, то най-малкото с обич. И двамата са имали своите любовни връзки, конкретно Лукреция със зет си Гонзага, с когото поддържала страстна еротична връзка и чрез писма. Като херцогиня на Ферара Лукреция била известна като изискана дама, поощрителка на изкуствата, вдъхновителка в работата на поета Пиетро Бембо над италианския език и покровителка на Лудовико Ариосто. Умира при раждане, след като е дала дванайсет деца на съпруга си.
Това са фактите. Легендата за Борджиите обаче е като мастило – има способността да опетни всичко, до което се докосне. А върху Лукреция се излива яростно. За нея се знае, че е дала живот на едно незаконно дете – Джовани, „infans Romanus“, инфант на Рим. Чезаре, вероятно за да защити репутацията на сестра си, го обявява за свой син заради клюката от епохата, която твърди, че е дете на кръвосмесителна връзка, т.е. между брата и сестрата или между бащата и дъщерята.
Колкото до убийството на Хуан Борджия (второто дете на Александър VI – посредствен командир), съмненията падат върху прекрасния му по-голям брат, естествено. Що се отнася до Джофре (най-малкото от децата на най-безчестния папа), върху него поне се стеле едно милостиво мълчание. Не е ясно дали Борджиите са отгледали поне една бяла овца в тяхното семейство.
Романът „В кръвта ми е“ е една от най-въздействащите и красиво написани книги за Борджиите, стъпваща върху реалните факти. Чезаре е не само кръвожаден и безмилостен, а Лукреция – неморална отровителка с хиляди любовници. Той е и един смел и непокорен, закрилящ и страстен брат, готов да се притече на помощ на сестра си, а тя – нежна и беззащитна, романтична и мечтателна, пионка в игрите на баща си.
Братът и сестрата неведнъж са принудени да се разделят – болезнено, поради държавни причини, но това никога не успява да им попречи да бъдат един друг духом, до смъртта. Защото всяка тяхна мисъл, всяка мечта, всеки жест до края са пропити с идеалния спомен за един кратък период от тяхното детство, който са изживели заедно – периода на възможната невинност. Изпълнени с тъга и съжаление, разбиране и нежност, двамата са обвързани завинаги от чувството, което ги поглъща и погубва.
„В кръвта ми е“ е впечатляващ с прозата и откровеността си роман, който завладява още с първите думи от мрачната изповед на Чезаре и Лукреция Борджия, незаконните деца на папа Александър VI.
Стоян Христов, 01/06/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Какво се случи в третия том? Имаше доста обрати. Ло Дзи смело извъртя чудесен покерджийски номер на трителяните във втората част, но после те пък му го върнаха. Низвергнатите бегълци върнаха топката във владение на човечеството и трителяните запрашиха в неустановена посока завинаги. Новата главна героиня (за близо 800 страници така и не ѝ запомних името), която наследи Ло Дзи, беше основната фигура и покрай нея заподозрях, че действието във всяка от трите книги прилича на главния герой там. В първия роман това беше бабата предателка, която забърка цялата каша от омраза и наранено его, във втората Ло Дзи мъжки окачи съдбата на света на кантар, зареден с тротил, а в третата мацката, която завинаги остана на трийсет, демонстрира ин-началото, женственото, грижовното и майчинското, което затри всичко.
Като цяло останах много доволен. Не в превъзходна степен, но наистина много. Хареса ми как смело борави Лиу Цъсин с всичко, как опровергава и най-бруталните си допускания с още по-жестоки. Какво има да жалим за човечеството, защо да се самозалъгваме, че в една вселенска тъмна гора ние изобщо имаме някакви шансове в ситуации 1:1?
Много съм щастлив, когато успея да завърша някаква поредица или поне трилогия, както сега. Казвам си, че вече мога да съм спокоен, и това съм го отметнал и най-важното - няма повече. Повече са може би само двата филма - китайски и американски, на които мисля да дам шанс в някоя дъждовна есенна вечер. Мисля си, че ще им подхожда.
Стоян Христов, 23/05/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
За мен беше голямо удоволствие да прелистя, прочета и разгледам книжката. Изглежда, че за авторката то е било не по-малко да я напише и изрисува.
Два примера, които усетих много лични заради навика ми всяка сутрин да следя за присъствието на лястовички в небето докато отивам на работа от паркинга към сградата на завода. Последните години винаги засичам първия ден, когато са си тръгнали, и първия ден, когато пристигат от Африка. Небето или е пълно, живо и нормално, или е празно като Космос.
Липса с формата на птица
В небето
През октомври
***
Чисто нови птици
Отлитат на юг.
Ще се върнат стари.
Стоян Христов, 20/05/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Действието вървеше приемливо добре, но развръзката силно разочарова. Беше неубедителна, тривиална и безкрайно субективна. Кой би убил вицепрезидент за нещо такова? Продължава да не ми е ясно защо някой предпазлив атентатор би имал нужда да пише бележки със загадки, да оставя целенасочени отпечатъци и да подхвърля бележките по най-трудния за изпълнение и разгадаване начин.
Продължава да ми харесва как Ричър обича да прави уж неясни заключения от ясни факти, но това се обяснява с маниера му да не споменава междинните стъпки. Когато разкаже подробно, тогава всичко се изяснява.
Както и да е, като ми мине разочарованието, пак ще чета. Но не скоро.
Стоян Христов, 13/05/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Мълчанието е най-висшата форма на презрение.
Както знаем от първият том на трилогията, трителната флотилия пътува към Земята, за да ни превземе, а при нас целият научно-технически прогрес е блокиран. Разполагаме само с време - 400-те години, в които врагът пътува насам. Въпросът "Какво може да направи човек с толкова време?" извиква у мен автоматичния отговор в стила на поручик Ржевски - "Да го пропилее!". Земляните наистина опитаха всичко по силите си, но в никой случай не мога да кажа, че очаквах това, което се получи в резултат. Нито решението за слепогледците, нито методите на всеки от тях. За развръзката пък изобщо да не говорим.
Искам да разказвам тази книга. Не цялата, само ключовите моменти, в които се обясняват двете аксиоми на ксеносоциологията, веригата на съмнението и обяснението на парадокса на Ферми. С две цели - за да ги запомня, и за да знаят още хора за това обяснение. То би могло да бъде основа за цяла житейска философия. Защо са нужни Падина и Ренесанс, изгонване от новия Рай, защо имаме нужда от това някой да поеме греха, обяснението на заглавието в последните двайсет страници.
Всичките ми бележки в книгата бяха от последната 1/6 от текста. Там е заровен целият основен заряд. Да, от самото начало има разхвърляни множество детонатори, лъжливи примамки, множество неща, които биха потрябвали по-късно, за да задействат лавината от първоначално неприемливи откровения. Но същинската експлозия от шокиращи интелекта истини е накрая. Като гилотина, като изстрел, който те оставя да мислиш, но не и да се чудиш, тя е категорично ясна.
В резултат от прочита добих допълнително желание и изслушах и най-новия подкаст на Стефан Русинов с Майа Разбойникова - Фратева за превода на книгата на Дагмар Лойполд - "За разлика от слоновете!". Балсам!
Точно така. От тревоги полза няма.
***
Истинската Вселена е тъкмо толкова мрачна - отвърна Ло Дзи и протегна ръка, за да усети тъмнината около себе си, сякаш галеше кадифе. - Вселената е тъмна гора, а цивилизациите са ловци, които се промъкват като призраци сред дърветата, отмахват лекичко клоните по пътя си, стараят се да стъпват безшумно, даже дишат съвсем тихо, внимават във всяко свое действие, защото гората е пълна с много други ловци като тях. Ако се натъкнат на друг живот, бил той друг ловец или не, бил той ангел или демон, бил той крехко детенце или куцукащ старец, бил той жена като фея или мъж като бог, те могат да направят само едно - да стрелят по него. В тази гора другите са адът, вечната заплаха. Всеки живот, издал собственото си съществуване, е обречен на унищожение. Това е картината на вселенските цивилизации. Това е обяснението на парадокса на Ферми.
Стоян Христов, 10/05/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Малка част от художниците помнех от друга книга на Драган Тенев по същата тема, основно обаче се запознавах на място и на живо с величието на европейското възраждане. Защо точно тогава, защо точно там, как, кои хора, с кои свои произведения. Забележителни и незабравими, тържество на хуманизма – куполът на Санта Мария дел Фиоре на Брунелески, проторенесансът на Джото, „Благовещението“ на Донатело от „Санта Кроче“, „Раждането на Венера“ на Ботичели, портата на Баптистерия на Гиберти, перспективата и линиите на Липи, фреските на Мазачо, Давид на Микеланджело, „Юдит и Олоферн“ на Донатело, „Мадоната с щиглеца“ на Рафаело, лоджията на Вазари, Кръщението на Христос от Верокио и Леонардо, Медузата на Караваджо и толкова много други...
Ивз Андонова, 04/05/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Стоян Христов, 26/04/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
За скромната си цена от 5 лв и обем на текстовата част от около 60 страници тя наистина е събрала доста ценни факти от историята на Евангелската църква в Панагюрище. Покрай търсенията ми за живота на Събо вече си бях изяснил какво ще рече съборна, кои са американските мисионери Кларк и Марш, какво е влиянието на мис Елън Стоун тук преди да стане известна от "Аферата мис Стоун".
Освен интересуващите ме теми и герои, в книгата хронологически са изложени и много други истории на личности, кои от Панагюрище, кои - не, които са изиграли своята роля в създаването, развитието и възстановяването на църквата в града ни. Дори съвсем страничен читател като мен може да открие любопитни неща, като това как Петко Р. Славейков е един от преводачите на първата Библия на новобългарски език заедно с д-р А. Лонг, както и за живота на "протестантина" Стоил Финджеков - майсторът на черешовите топове от април 1876 г.
Любопитка, 18/02/2024 | Source: През прозореца
Изслушана в Сторител
Втората книга, която аз чета от Галин Никифоров. В действителност “Фотографът” е написана и издадена преди “Лисицата”.
Апостолов е известен, даровит фотограф с вкус към нетрадиционни обекти за заснемане. Като наследство от свои стар приятел получава ръкопис с описание как да заснеме Ненаситната. Ръкописът е създаден от Нино Галиарди през 17ти век. Апостолов не жали време, средства и усилия, за да получи невъзможната снимка и това го отвежда на различни места и го сблъсква с ексцентрични хора. Но дали усилията му ще се увенчаят с успех?
Озоваваме се в шеметно приключение, което има две времеви линии. Една съвременна и една от времето на създаване на ръкописа. В това отношение книгата много ми напомни на “Лисицата”. Има интересни обрати, сюжета търпи развитие и засяга непопулярни теми, характерни за творчеството на автора. Езикът е описателен, но стои леко суховат, твърде препълнен с излишни описания и понякога досадяващи подробности за фотоапарати например, Личи си, че авторът е направил задълбочено проучване по темата, но това не помага на историята, а само я натоварва излишно. Това разбира се е личното ми усещане и не ангажирам никого с него. Още малко трябва и Никифоров ще може с лекота да съперничи на световно известните имена в жанра.
Историята повдига много и интересни въпроси, морални дилеми и личностни предизвикателства. До къде е готов да стигне човек, за да получи желаното и цената, която ще плати заслужава ли си. Не бих препоръчала книгата поради естеството на темите, засегнати в нея, но ако сте смели и широкоскроени, то непременно и дайте шанс.
Ивз Андонова, 16/02/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Знам, че е някак морално осъдително да не
харесам “Чернобилска молитва”, но по дяволите, каква е тази скука,
изнемощялост и монотонност? Едва я завърших.
И не разбирам защо тази
книга се счита за литература. Това е книга, която не допринася нищо за
прозата, това е едно преповтаряне на мненията на анонимни герои,
пресявани от гледната точка на писателя. При това е трудно за смилане.
Алексиевич е събрала няколкостотин интервюта, преписала ги е и е
напъхала някои от тях в книга. Доста мързеливо. Тук няма никакъв
авторски глас. И този глас много липсва, когато интервюираните започват
да разказват градски легенди за хората от Припят, омешани с клюки,
суеверия, народна мъдрост или повтаряща се дезинформация. Дори не се
опитах да я разбера. Докато четох книгата, буквално възприемах всички
гласове като един и често изпитвах същия дискомфорт, който изпитваш,
когато попаднеш в капан в градския транспорт до супер бъбривия човек,
който те задушава: нямаш абсолютно никаква представа за какво бръщолеви,
но знаеш, че искаш да избягаш далеч от него възможно най-скоро.
Ивз Андонова, 16/02/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
В една рецензия, която четох преди време,
авторът сравняваше главната героиня Кейко Фурукура с нещо като монахиня,
а конбини с нейният манастир. Този манастир е тип попарт, все едно е
проектиран от Джеф Кунс и осветен 24 часа в денонощието от светлините на
стробоскоп.
Виждала съм ревюта, в които се спекулира, че Кейко е
аутист, но аз отказвам да играя психиатър на литературен герой, тъй като
не бих го направила и с някой в реалния живот. Но не мога да отрека, че
четенето на "Жената конбини" може да бъде успокояващо и познато
преживяване за много хора с подобни специфики. Когато общуването е
изтощаващо и безполезно; когато липсата на подходящо проявление на
емоция се тълкува като безчувственост; когато някой каже нещо
неподходящо или никога не казва правилното нещо. За разлика от околните,
Кейко е спокойна и събрана в своя свят. Всички останали продължават да
бръмчат около нея, заедно с тяхната какофония от клюки и обществени
очаквания, докато тя се движи по собствения си самотен път.
Според
едно интервю с Мурата, целта на романа е да се изкормят три от
най-свещените крави на японското общество: брак, работно място и
обтегнатата концепция за "нормалния" живот. Бих казала, че тази мисия е
изпълнена, защото "Жената конбини" отявлено се чуди на значението на
конформизма в един свят, който изисква от нас да следваме "правилните
начини и очаквания", и в същото време ни презира за това.
Имайте предвид, че в зависимост от вашите собствени
нагласи, "Жената конбини" може да послужи за допълнително разпалване на
пламъците на вашия собствен екзистенциален кошмар или може да задоволи
малко страховете ви. Книгата със сигурност може да накара читателя да се
почувства, че всичко това- този наш живот- е безполезен и така кризата
ще е по-болезнена; или може да го освободи от онзи дебнещ, надвиснал
страх от провал и стагнация.
Предпоставката на "Жената конбини" може
да ви подведе да мислите, че ще завърши с любовна история между мъж и
жена, като се има предвид колко бързо и лесно Шираха е представен като
потенциално решение на всички проблеми на Кейко. Но доста бързо ясно
показва, че това не е така. Истинската любовна история е между Кейко и
нейния любим магазин, както е и самото заглавие.
И всеки може да намери своя конбини, дори и само в ума си или в страниците на книга.
Стоян Христов, 07/02/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Стоян Христов, 21/01/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Ето и няколко опорни точки за него:
В заключение, авторката има рядко срещан талант да пише, а умът ѝ генерира такива приятни смешки и фантасмарогии, че задължително трябва да се следи какво друго ще напише. Книгата можете да получите официално и безплатно в електронен формат ето тук.
Леля Станка толкова се стресна, че изпусна чашата си върху списанията за бродиране. Кафето попи в схемата на гоблена с берящите маргаритки момичета и я повреди необратимо - направи невъзможно различаването на кръгчето с точка и кръгчето без точка, а това бяха два коренно различни нюанса на екрюто.
пп. Доколкото знам, Геновева Детелинова е истинското име на авторката, не е псевдоним, което е доста яко и запомнящо се. В момента тя живее Шотландия и пише нов роман с етно привкус за голямо американско издателство, който трябва да излезе през 2024. Повече за нея - в интервюто тук.
Любопитка, 17/01/2024 | Source: През прозореца
Прочетено за Сторител от Ангелина Славова
Първата ми среща с творчеството на Здравка Евтимова е на страниците на “Резерват за хора и вълци”. Въздействаща история, ситуирана в северозапада. Автентична, самобитна и убедителна, тя ни повежда из улиците на Старо село – квартал на Радомир, където се срещаме с различните и герои. Най-натрапчиво и навсякъде присъстваща се усеща немотията и оскотяването на част от хората, до което тя води. Персонажите са от колоритни до плашещи като ясно се усеща доминацията на жените. Мъжете сякаш имат поддържаща роля в този разказ за толкова различни, но все умни и силни жени. Има от всичко характерно за нашите географски ширини – местен бабаит, веща баба, невинни деца и любов, не винаги искрена и трайна, но все пак любов.
Много се вълнувах докато слушах книгата, Основно се ядосвах на Елена и това, че все спасява Рижия. И на майката на Дамянка заради пълната и безпринципност. Но виж Васко ме разтопи с отношението си към Дамянка. Любовта на бащата на последната към съпругата му пък ту ме затрогваше, ту ме влудяваше с наивността си. На моменти жестокостите ми дойдоха в повече, както и част от безкрайните повторения на еднотипни случки. Но пък такъв е животът.
Езикът е много богат и въздействащ. Определено Здравка Евтимова има дарбата да борави с думите и да ги превръща в емоции. Темите са на пръв поглед злободневни, но имат една неподозирана дълбочина, която те всмуква и после със седмици не можеш да се оттърсиш от въпросите, които изскачат. Бих прочела и други нейни произведения.
P.S. Това е една от книгите, за които смятам, че прочитът щеше да ми донесе повече наслада от слушането и. Звученето в Сторител беше малко странно с тембъра на Ангелина Славова, която говори като малко момиченце и за мислите на Дамянка е много подходяща, но не и за останалата част от книгата.
Ивз Андонова, 14/01/2024 | Source: ЛаИвзСтайл
Корица: личен проект
Правила преди четене на детективски романи:
1. Не четете рецензии
2. Не четете рецензии
3. Не четете рецензиите или ужасно ще съжалявате
(И Агата Кристи е гений!)
Стоян Христов, 06/01/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Винаги може да се разчита на добрите стари мотиватори пари&любов, както и на липсата им. Те са били, са и ще продължат да бъдат основна и понятна движеща сила за какви ли не сътресения. В случая норвежките автори, които са брат и сестра, са разгледали хипотетичната версия, в която норвежкият фонд, който съхранява всичките им приходи от нефт и газ инвестира 500 милиарда крони в солидна американска компания за медицински устройства от типа на пейсмейкърите - малки апаратчета, които помагат на хора с проблемен пулс да го запазят такъв, какъвто трябва да бъде. Други версии на тези апаратчета могат да доставят и електрошок, за да сепнат сърцето, когато то по някакви причини е излязло от релси. И всичко това се имплантира под кожата на пациента и се управлява със специализиран софтуер. Всички ние вече отдавна сме обръгнали на тази дума и веднага щом я чуем и започваме да мислим за хакери. А какво мотивира хакерите?
В самото начало на романа действието пое мудно и сякаш разпиляно из градове, държави, болници и персонажи. Впоследствие обаче нещата си дойдоха по местата, машината за адреналин вдигна оборотите и така до самия край. Интересна тематика и маниер на разказване, които напомнят на младите Майкъл Крайтън и Артър Хейли.
Стоян Христов, 03/01/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Чичо Ю продължава да ни плаши с гадости, все по-умело и по-професионално, а запазената му марка да ти сервира един заподозрян, а после друг, и друг и т.н. до безкрай никога не се изтърква. Дори аз, който вече уж съм му свикнал, до последно не схващах накъде ме води. А то беше за ярко зелен хайвер. Лутах се като пате измежду двете паралелни линии и не можех да реша коя е истинската и коя – за заблуда.
В началото заварихме Хари да дави мъката в тежка чужбина – по джапанки в пропаднали барове из Лос Анжелис. Там набързо надроби неща, за които му трябваше откуп от един милион, и единственото място, където можеше да спечели толкова само за десет дни, беше Осло. Норвежки богаташ искаше да го наеме като частен детектив, за да разкрие развилнял се сериен убиец и по този начин да оневини богаташа. Речено-сторено. За десет дни. Междувременно обаче Хари притопли някои стари приятелства и легла, взе се в ръце и пи по-малко по рецептата за контролиране на алкохолизма на неговия приятел с таксито, който междувременно се беше развил кариерно и вече продаваше кока на площада. Музикалните му вкусове все така ме дразнеха (Дейвид Боуи, Боб Дилън и разни други такива), но изобретателността в методите на убиеца и майсторската плетеница на сюжета компенсираха и надграждаха всичко. Не съм сигурен дали е задължително необходимо чичо Ю да вкарва в романите си все повече гнусотии, но предполагам това е по рецептата на Джордж Мартин, който показа на света кое продава най-много.
С това отново изчерпах всичко непрочетено за детективи с малко име Хари и май ще трябва да се ориентирам в друга посока.
Стоян Христов, 02/01/2024 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
След сензационното освобождаване на доказано невинния Хорхе Очоа, в кантората на Мики завалява порой от писма от затворници. Разбира се, всички твърдят, че са невинни. Задачата на Хари е да пресява потока и да се обърне внимание само на най-обещаващите случаи. Така попадат на млада майка, обвинена, че е застреляла мъжа си. Има скандал, два изстрела, има барут по ръцете, има признание и излежана половин присъда. След като се заравят по-дълбоко в случая, се оказва, че нито барутът е от нейните ръце, нито признанието е истинско, камо ли да има оръжие и възможност. Адвокатът ѝ е бил пълна дупка, а за татуираните полицаи пък изобщо не искам да говоря.
Научихме какво е то хабеас корпус и как се атакува държавата в такъв случай. Хари се подложи на експериментална терапия и засега изгледите са добри. Храната и музиката бяха традиционните - джаз и Мусо&Франк.
Това беше 38-ата книга на Конъли и само седма за Адвоката с линкълна. Едноименният сериал на Нетфликс засега е само до втори сезон, т.е. филмирани са само два романа, което е все пак някаква утеха, докато чакаме следващия роман през следващата зима, който дори още не е обявен.
Честита Нова година и дано да е по-плодотворна от предишната!
Стоян Христов, 18/12/2023 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Имената на множество идейни предшественици на Верхофстад срещах преди в "Пионерите на ЕС" и започнах да се интересувам кои са европейските федералисти днес. Хората, които сега се борят за тази толкова интуитивна и естествено понятна цел, и се сблъскват с отпора на разцъфтелия популизъм, спекулиращ с безвъзвратно овехтялата национална карта, често финансирана от зложелатели от Изток.
Авторът пише в годината, когато проектът за Европейска конституция се сблъсква на два пъти с отпор от национални парламенти. Тази критична точка го провокира да обедини размишленията си в своеобразен манифест, съдържащ няколко основни точки, които да дадат направление за бъдещи действия. Да покаже и докаже защо е важно Европа да има собствена армия, единна валута, една външна политика, координирана данъчна и социална политика...
Непременно ще чета още по темата, защото това е бъдеще, с единия си крак стъпило в настоящето.
Европа - една държава!
Стоян Христов, 11/12/2023 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
За родените през 70-те описаният съветски бит и пакостите на двете приятелки Манюня (Мария) и Нарине може да ви се сторят направо документални, толкова много истина и припознаване ще откриете. Разбира се, всичко е предадено през детските очи, почти без политическа окраска, а малките градчета на тогавашна Армения доста приличат на малките градчета на тогавашна България, потвърждавам. Предполагам и затова толкова много читателки у нас харесаха наситения хумор на Нарине. За какво пише ли? В многото кратки глави за пакостите на двете момичета пише основно за тираничната баба на едното, за това как хванали въшки, как бащите им се напили, как ходили на кино, на планина, на море, за снабдяването с дефицитни стоки, за съдбата на погълнати копчета, за ваденето на фасул от носа, скачането от високо с чадър (затворен), за безкрайните лета, за по-малките сестри, как стреляли с пушка (неточно) по учителя по физическо, как се влюбвали и разлюбвали.
Страхотна книга, пълна с още по-страхотен хумор, с която няма да сгрешите, ако си я купите и прочетете. Спокойно може да се подарява като не скъп, но пък ценен подарък.
От българската корица човек го навяват мисли за някакво народно творчество, плетки и бродерии, което няма нищо общо с темата на книгата, и не мога да се сетя защо е избрана такава картинка. Една от руските корици (Нарине живее в Москва и пише книгите си на руски) би насочила нищо неподозиращия читател по-добре - това е детска книга за магариите на две малки момичета и ако по нещо ви заприлича на Емил от Льонеберя, Макс и Мориц или малкия Никола, няма да сте твърде далече от истината.
Стоян Христов, 29/11/2023 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.
Маниерът на разказване в книжката създава усещането като за нещо, което вече се е случило, като за истинска история, която ние научаваме чрез преданията на очевидци. В такива приказни повествования читателят очаква да научи само избрани моменти от биографията на героя, случки на победи и величие или пък ако е за някакви загуби и грешки, то те са най-малкото такива, които са донесли някаква важна житейска поука. Не знам дали Урсула ле Гуин е била от първите в художествената литература (и в частност фантастиката), които са използвали измислиците на художественото слово, за да насочат мислите на читателя в посоката на себепознанието. Да те накарат да си задаваш въпроси, на които ти е трудно и неудобно да си отговаряш, но успееш ли по примера на героя Гед да се справиш и да намериш решение вътре в себе си на опасна външна ситуация, то тогава те залива вълната на трите у-та - успокоение, увереност и удовлетворение.
Урсула ле Гуин е спечелила безброй награди за книгите си, като една от най-впечатляващите е „Гранд Мастър“ на Асоциацията на американските автори на научна фантастика. Любопитна подробност за фамилията ѝ, защото вече се разбрахме, че имената са важни, е, че на български би трябвало да звучи по-скоро като ле Ген. Което вероятно не е прозвучало достатъчно сериозно на първите преводачи.
Любопитка, 26/11/2023 | Source: През прозореца
Прочетено от Георги Георгиев-Гого
Завладяващ психотрилър с много интересно развитие и доста неочаквани обрати. Останах доста приятно изненадана.
Алисия е обвинена в жестокото убийство на съпруга си и от тогава тя не е проронила нито дума в своя защита. Криминалният психотерапевт Тео Фейбър е решен на всичко, за да достигне до Алисия и да разкрие подробности за ужасяващото престъпление. В дъното на това смразяващо деяние са замесени повече хора от очакваното и не само животът на убития е унищожен.
Много увличащ и напрегнат трилър, който ме изненада с историята си. Убедително представяне на главните герои. Въздействащи описания, реалистично развитие. Размислите и гледните точки са използвани за постепенно разплитане на всички нишки в историята. Авторовият стил и прочитът не Георги Георгиев-Гого се допълват взаимно и спомагат за пълноценното потапяне в сюжета и цялостното изживяване, От отдавна не съм попадала на толкова добро като развитие разследване. Изпитах необяснима симпатия към Алисия. Искаше ми се да разбера причините за странното и поведение и пълната липса на опит за защита. Финалът ме изненада, а това рядко ми се случва. Препоръчвам на всички любители на жанра.
Стоян Христов, 22/11/2023 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Любопитка, 03/11/2023 | Source: През прозореца
Преди повече от 10 години прочетох първата част от поредицата за Флавия де Лус и много ми беше допаднала. С удоволствие започнах втората част от поредицата.
Флавия е ексцентичена, 13 годишна любителка на химията, която живее в Бишъп Лейси. Има вкус към мистериите и талант да се забърква в различни разследвания. Находчива и наблюдателна, тя успява да разплете и най-сложната загадка. А благодарение на многото и познания по химия дори спасява животи. В града пристига пътуващ куклен театър и вечерта по време на представлението става инцидент и кукловода умира. Нещо в този инцидент е съмнително, но дали е убийство или просто нелепо съвпадение.
Стилът на автора е много характерен. Харесва ми начина, по който се разви историята, атмосферата. Размислите на Флавия са увличащи. Книгата се чете много леко, но сякаш не оставя трайна следа. След две седмици нямах много спомени от прочетенето. Ако търсите приятна компания за няколко часа и лежерна криминална загадка, това е правилинят избор. Поредицата е подходяща и може да се хареса на младежи. В книгата няма твърде кървави или шокиращи сцени, което за мен е плюс. Бих прочела и следващата история за Флавия де Лус.
Стоян Христов, 31/10/2023 | Source: Първи впечатления от последно прочетеното
Следващото четене съм го замислил да е в оригинал, да видя пък тогава какви нови неща ще открия.
Допълнителен забавен момент беше, че октомврийското пълнолуние тази година се получи почти като по поръчка, а отделно емоциите се допълваха с течащата предизборна кампания.
Лоши неща се случват на загубилите.
Любопитка, 21/09/2023 | Source: През прозореца
Прочетено от Даниел Цочев за Сторител
Научих за Джордан Питърсън покрай познати посетили събитието му в София преди известно време. Реших да се запозная по-подробно с идеите му, заради противоречивите коментари, които прочетох за него и твърденията му.
Най-бързият и лесен начин бе да изслушам книгата му в Сторител, макар че слушането не е много подходящо за подобен тип книги поне за мен. Прочита на Даниел Цочев е много приятен. За себе си открих, че има значение кой и как чете за степента, в която възприемам прочетенето.
Книгата е сборник от 12 правила за живеене на щастлив живот и по-точно за вписване в обществото. Използват се доста цитати и препратки към Библията. Авторът дава и доста примери от собствения си живот и професионалната си практика като клиничен психолог.
Мнението ми за книгата е нееднозначно – някои от нещата много ми допаднаха, отговориха ми на отдавна задавани въпроси и затвърдиха част от вярванията ми. Като например, че изправената стойка и собствената самооценка може да промени начина, по който ни възприемат околните. За други обаче не съм съгласна. На моменти при слушането ми беше леко досадна и натрапчива като постоянно каканижене на едно и също. Имаше препратки към твърде много различни източници и на моменти основната идея ми се размиваше. Често освен цитати от Библията се правят и препратки към социалистическите режими. Предполагам, че може да имам друго мнение, ако я прочета и мога да разгръщам страниците, да се връщам назад и да препрочитам определени откъси. Твърде много различни вярвания и примери са дадени и това ме отклоняваше от основната теза. Ако трябва да обобщя 12те правила само след слушането няма да успея, но пък си взех книгата от библиотеката и ги прилагам систематизирани от съдържанието:
А вие какво мислите за Джордан Б. Питърсън и неговите книги?
Любопитка, 15/09/2023 | Source: През прозореца
Обичам горчиво-сладките истории, които те карат да се усмихваш през сълзи, миришат на прясно приготвена храна, щипка любов и истинско приятелство. А Нарине Абгарян е царицата им.
В “Симон” ни повежда на пътуване из кривите улички на Бред, където понякога се долавя мирис на море от клисурата. Ставаме свидетели на помена на Симон, където в последния му път освен жена му и децата му, ще го изпратят и едновремешните му любови.
И се занизват истории за верижка, парфюм, гердан и едни рисунки. Една от друга по-въздействащи и затрогващи. Изпълнени с много болка, загуби, страдание, точно както в повечето човешки животи. Но има и надежда, светлина, много човещина в различни лица и форма. Всички са оплетени като кълчища и се навръзват едни за други, губи се началото и края. И когато кълбото най-накрая се разплита ти става едно леко на душата, че има и хубави неща, не само мрак и безизходица.
Понякога е нужна близост, разбиране и много търпение, за да накараш някой да те допусне до себе си и да се разкрие в целия си блясък. А Симон определено знае какво да каже, кога да замълчи и как да приласкае наранените. Той е спасител без да го съзнава и самият той бива многократно спасяван.
А Силвия, Елиза, София, Сусана и Малания са различни като пръстите на ръката и това, което ги обединява е Симон, който връща смисъла в дните им, поправя не само къщите им, но и разбитите им души и им дава сили да продължат този нелек живот. Вардануш е олицетворение на добрината и човчността, макар лишена от интелигентност, тя е надарена с огромно сърцеи основното и щастие е да помага.
Много се привързах към героините в книгата. Всяка е силна по свое му, орисана с нелека съдба, но всичките са пъстри и различни. Някои са плахи и свити, други са кокетки, а трети са отявлени красавици. Съпреживях историите им, вълнувах се с тях, усетих болките и страховете им, докоснаха ме. Ако трябва да посоча само една за фаворит ще ми бъде страшно трудно, но ще посоча Шушан (макар, че и Сусан ми е много на сърце), заради свободолюбивия и дух. Тя за мен е носителка на новото време.
А коя е вашата любима героиня и защо?
Тази книга ме накара да се замисля в дълбочина за изневярата. Представя паралелните отношения в друга светлина, различна от животинската похот и предателството към официалния партньор. Даде ми повече дълбочина и перспектива за човешките взаимоотношения.
Езикът на Нарине е като зряла смокиня, която се разтваря в устата и те изпълва с аромати и вкусове. Често се връщах да препрочитам определени изречения и абзаци. Толкова много смисъл успява да вложи в няколко прости думи. На моменти ми дойде твърде мелодраматична, но това в този случей не е недостатък. Пренесох се в Армения, усетих традициите и обичаите, опознах хората и копнежите им и то без дори да напускам Пловдив. Този свят е жив, многоизмерен, наситен с характери, случки, миризми, вкусове. Тук нещата не са плоски и полярни, не е черно и бяло, или добро и лошо. Това е светът на нашите баби и дядовци, изпълнен с достойнство, свян и много лишения. Този свят е отдавна изчезнал и безвъзвратно загубен, а хората живели в него намаляват ден след ден. Там любовта не се е развявала на показ, моралът и честта са били над всичко и както всяко правило и там е имало изключения.
Много хора биха определили книгата като женска заради тематиката и, но аз я препоръчвам на всеки. Вярвам, че има какво да си вземе всеки от нас.
Любопитка, 12/08/2023 | Source: През прозореца
Типично леко, лятно четиво, подходяща компания за плажа за преживявания без високи очаквания.
Фриц е овдовял баща на три пораснали вече деца. Той е богат скъперник и тиранин, но предлага неочаквано щедра сделка на двамата си синове. Те трябва да разменят съпругите си за шест месеца и в замяна на това ще получат доста солидно финансово възнаграждение. Кой би отказал подобно предложение? И така мечтателната градинарка Оливия се мести в шикозния апартамент на Оливер. А амбициозната и перфектна Евелин се оказва в неугледната къща на красивия Щефан. Ще успеят ли четиримата да спазят условията на Фриц и какво ще им струва това?
Много неангажираща, на моменти дори леко досадна история. Проследяваме събитията през погледа на Оливия, която е доста несигурна, леко параноична и мнителна. В началото историята беше по-реалистична и убедителна. Към края авторката сякаш претупа нещата и малко прибързано ги затвори. Нищо не ме изненада и едва ли ще я помня след няколко месеца.
Любопитка, 30/07/2023 | Source: През прозореца
Много противоречиво ми е отношението към Георги Господинов и творчеството му. От години попадам на откъси от негови произведения, които или силно ме впечатляваха, или точно обратното. Заради това отлагах прочита на цяло негово произведение до сега. Признавам си, че наградата “Букър” беше допълнителна мотивация да рискувам.
От една страна книгата засяга много значимата тема за загубата на памет и тежките последствия от това за самите хора и близките им. Идеята за остров на миналото, което все още съществува в спомените е толкова облекчаваща. От друга страна политическите препратки ми дойдоха малко в повече в тази и без това тежка тема. Митингите на социалистите и юнаците разкриха тъжната действителност на днешната българска реалност в гротескно грозната и светлина. Бях на път да се откажа и зачеркна цялата книга, но последните няколко глави направиха обрат за мен. И да, напълно съм съгласна, че който забравя миналото е обречен да го повтори. А ние сме на път да преповторим едни от най-мрачните събития в цялата човешка история.
Стилът на Господинов е накъсан, фрагментиран, разпилян. На моменти се губех между него и Гаустин. Имаше нещо объркано и неясно между тях двамата. Има доста препратки в истрията с някои от тях съм запозната, но за други – откровено си признавам, че нищо не ми говорят. Но нямам търпение да правя проучване по темата. Дано Господинов се окаже лош пророк и ние все пак имаме шанс за смислено и градивно бъдеще. Не съжалявам, че прочетох книгата, но не знам дали бих се осмелила да прочета нещо друго от него. Препоръчвам ви да му дадете шанс и сами да си изградите мнение дали той е подходящ за вас автор и ще ви докосне и обогати.
P.S. В много домове за лечение на хора със загубена памет изграждат автобусни спирки, с което драстично са намалели бягствата на хората, живеещи там. В момент на проблясък те просто сядат на спирката в очаквне на следващия рейс, който никога няма да дойде. А после персонала на дома ги кани вътре на чаша чай до следващия проблясък. Тъжно, но работещо.
Любопитка, 25/07/2023 | Source: През прозореца
Попаднах случайно на книгата след статия за авторката и високата оценка, която е получила за нея. Прочетох я изключително бързо по време на лятната почивка.
Целият сюжет от самото начало ми беше много познат. Не знам дали има филм по книгата, но съм убедена, че съм гледала нещо изключително близко до нея. Докато четях дори ми изкачаха картини пред очите на самотна вила на морския бряг, знойното лято и фатално виещия се крайбрежен път.
Много емоционална, увличаща история. През цялото време докато я четях се чудех защо баща и не и е позволил да ползва фамилията си за подписа на романа. Дали той се е разпознал в главния герой? Има ли биографичен характер описанието.
Неочаквана дълбочина за крехката възраст на авторката. Описанията са много премерени, но въздействащи. Трезва на моменти, дори цинична, оценка на всичко случващо се. Усетих Сесил леко разглезена, твърде своенравна и ревнуваща баща си и свободата си. Ан ми хареса и дори ми стана мъчно за нея, почиствах я близка. Малко действия, но много емоции – повечето стаени, бошуващи, разрушителни. Но имаше доста колебание, разкаяние, а накрая остана само безмерна тъга.
Много ми хареса как Сесил се описва “Пристрастието към насладата, към щастието, е единствената постоянна черта в моя характер.”
Ивз Андонова, 02/03/2023 | Source: ЛаИвзСтайл
BRANIMER, 22/11/2022 | Source: THE DARK CORNER
trubadurs, 26/10/2022 | Source: Сборище на трубадури
Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова
Мая Горчева
През 1951 година ще си помисля, че съм написал един фантастичен разказ,
а всъщност съм изобразил една действителна случка […]
Х. Л. Борхес, „Другата смърт“[1]
Фантастичните сюжети са постоянен елемент на художествената словесност, който привлича широк читателски интерес. В днешната литературна продукция се обособяват няколко жанра на фантастиката (speculative fiction) в широкия диапазон между техно-футуристична научна фантастика, героически и хорър екшъни, алтернативна история, социално ангажирани утопии и дистопии до чисто фантазни сюжети с магически и митологични елементи. Всички те присъстват в днешното четене осезателно. Читателският интерес е във връзка с ритмичната издателска продукция в отделни поредици, като жанровите предпочитания предопределят дори самия профил на отделни издателства. Тази социология на читателските и издателските предпочитания води до разглеждането на жанра в различни срезове от жанровата специфика до анализ на публиките и рецепцията. Тук предложеното изследване разглежда ефектите от съжителството на жанровите форми и проникването на фантастични елементи в новия български роман извън строгия му жанров периметър. Толкова много станаха българските романи с фантастични сюжети или ненадейни фантастични отскоци от реалистичния ход, че те правят видима една нова тенденция. Цел на изследването е да се очертаят отделни творби и автори, които разкриват характерни елементи от тази нова симбиоза на жанровите схеми в конципирането на днешната българска литература.
Тази статия бе написана за конференция през май, 2019 г. Допълвана и доуточнявана оттогава, тя остава да кръжи около читателския ми опит от първите две десетилетия на ХХI век.
Завършените фикционални светове и стилистичната изпипаност на текстовете обърнаха внимание и на литературната критика и разбирането за нова тенденция намери място и в анализите или оперативните реакции. Изходната точка, която ще бъде въведение, ще е социално регистрираният актуален обрат в отношението на българската литературна критика към жанра. След като бе отпращана към жанровата литература, фантастиката завзе централни територии в конципирането на романовото повествование, а от друга страна, при романите, бележещи инвазията на фантастиката, доста от предполаганите клишета и форми на жанра липсват, за сметка на въдворяването на христоматийните образци на високата литература.
Жанрът научна фантастика отдавна е легитимиран като социокултурно явление, обект на интерес от авторитет като Пиер Бурдийо, който говори за нея в интервю от 1985 г., а след скорошния превод на този текст на български (Бурдийо 2012) би трябвало да е влязъл в порезрението и на българските критици. Най-малкото доколкото върви редом със социологията на книгата с измерими показатели в читателските интереси или книгоиздаването като тиражи, поредици, бестселъри, читателски групи… Ясно разпознаваем жанр, той неколкократно се появява в представителната за оценката на литературната продукция книга „Романология ли?“ от Младен Влашки (2014), но често пъти той се оказва в един ред със замръзнали в жанровото клише романи (приключенски, любовни, порнографски, криминални, трилъри и т.н.), смятани за масово и тривиално четиво. Тези романи, според наблюдателя, не влизат „в полезрението на литературната публичност“ (все пак – с вметка в скоби: „с едно изключение“), под което трябва да се разбира навярно, че като цяло те са в подразделението на неинтересната за литературната критика книжна продукция, откровено противопоставени на „високите“, разбирани като „иновативни, с високи хуманни послания“ (срв. Влашки 2014: 12, 23-24).
След излизането на книгата на Младен Влашки, събираща оперативни рецензии за нови заглавия, жанрът на научната фантастика бе изваден пред скоба, и то с авторитета на получените награди: „Роман на годината“ на фонд 13 века България за 2017 г. е „Последната територия“ на Момчил Николов, увенчан през същата година и с награда „Перото“ в категорията проза. През същата 2017 г. награда Хеликон получава романът „Другият сън“ на Владимир Полеганов. От друга страна, този пробив на фантастика влиза във фокуса на критическия интерес на водещ изследовател както в теорията на културата, така и в литературния анализ като Александър Кьосев.[2] Към спекулативната фикция води и прочитът на световната литература, който предложи Амелия Личева в книгата си с провокативното заглавие „Световен ли е „Нобел“?“ от 2019 г., в която като една от разпознаваемите ѝ черти посочва антиутопичното (Личева 2019: 162-163).
Мощна подкрепа на този интерес към смятаните за „декласирани продукции“ романи в жанровото писане даде завръщането към диаболизма в българската литературна история, смятан за предтеча на националната ни традиция в научната фантастика. В сборника „Гласовете на българския модернизъм“ (Гласовете… 2018) преобладават изследванията на млади и начеващи автори. Темата за диаболизма става своеобразна легитимация на едно ново поколение в литературната критика, привлечено от диаболизма като уникално национално в общоевропейския контекст направление (срв. наблюденията при Ковачев 2018: 29).
Съвременното възприемане на фантастиката и разделението между жанра и съществуващата представа за литература разглежда Владимир Полеганов (Полеганов 2019) – писателят, получил признание със скорошна литературна награда именно за роман от научно-фантастичния жанр[3], и същевременно докторант, т.е. университетски легитимиран изследовател – в интервю с Владислав Христов в свързания с фендъма литературен сайт „Сборище на трубадури“.[4] Писателят обръща внимание на това, че елементи от „странното“ използват всички „т.нар. литературни писатели“ и „реалистите“. Нещо повече, той смята, че вече не може да се говори за разделение, а има примери в книгоиздателската практика, които показват легитимирането на жанрове като фантастика или хорър. При все това той е убеден, че колкото разделението в социалната рецепция на жанровете изчезва, различията в подхода при конципирането на фикционалните светове остават.
От страната на писателите фантасти тази тенденция за проникване на елементи от фантастичното повествование в конструирането на днешната фикция проследява с имена на автори и текстове писателят Янчо Чолаков. Неговият „Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие“ е поместен в специализираното ежегодно издание на Дружеството на българските фантасти „ФантаSтика“ (Чолаков 2018). В максимално стегнатото изложение са щрихирани преображенията на жанра след 1989 г., посочени са автори и са характеризирани конспективно техни творби; очертана е и социалната среда с картата на издателствата и читателските клубове. Тенденцията за влизане на фантастиката в стандартната литературна норма авторът посочва от началото на новото столетие:
Постепенно все повече фантасмагорични конструкции навлязоха и в основния литературен поток, където авторите често лавираха на границата на абсурда. Когато през 2004 година англичанинът Едуард Вик учреди награда за най-добър български роман, се видя, че много от фаворитите за нея допускат използването на фантазни елементи. Такива случаи бяха политико-сатиричният трилър „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, „Стъклената река“ на Емил Андреев заиграваше с готическата естетика, както и „Аутопия: пътуване към ада“ на ветерана Христо Карастоянов.
Към постмодернизма се ориентираха талантливите представители на така наречената „бърза литература“ Момчил Николов („Кръглата риба“) и Радослав Парушев, който написа родеещия се с прозата на Пелевин „Project Достоевски“. Други пък, като Иво Беров („Бетонната фея“) се насочиха към ърбън фентъзи с политически привкус. (Чолаков 2018: 296-297)
Дадена е и картина на промените в социалната среда за популяризиране на жанра и появата на „иновативни форми“. Сред тях на първо място е посочена водената от Калин Ненов фондация „Човешката библиотека“, под чието име излиза и алманахът „ФантаSтика“, а в публикуваните от нея антологии се афишира кръг от нови имена – Петър Тушков, Владимир Полеганов, Хараламби Марков, гравитиращи около сайтовете „Сборище за трубадури“ и „Шадоуданс“. Ето как е характеризиран този нов почерк: „Тяхната проза се отличава с повишени изисквания към литературния език, нестандартни конструкции на равнището на сюжета и фин поетичен изказ“ (Чолаков 2018: 299).
И тъй, несъмнено днес в литературните представи научната фантастика се еманципира от положението на оставен встрани жанр и ѝ се признава достъп до „истинската“ или „голямата“ литература. Недомислицата с подобни епитети, която често се изплъзва, макар предварително да са оградени с кавички, опира до някаква спонтанна убеденост, че има саморазбиращи се различни критерии за онова, което е „литература“, и „другото“, което се явява научна фантастика, автоматично държана извън литературата.
Тъкмо от заличаването на това разделение тръгва анализът на Огнян Сапарев в доста по-ранната му монография „Фантастиката като литература“ от 1990 г., в която прецизността на литературния теоретик има за опора и читателския му опит с многобройни заглавия: „Понеже НФ литературата е литература, тя също, както и останалата, се стреми да стигне до значими и обхватни образи – символи, т.е. архетипи“ (Сапарев 1990: 9). С тази разлика, че смятаната за ясно обособен жанр научна фантастика застава като слаб член в опозицията с родовото ѝ понятие „литература“ и носи всички негативи на жанровата литература, придържаща се към рецепти и конвенции. Спецификата на жанра Сапарев вижда: „в създаването на относително Друг, съществуващ като че ли реално свят, но като нещо относително самостоятелно“ (Сапарев 1990: 16). Както при приказките, никой не вярва в този свят, който се възприема като разиграване на (добре измислена) въображаема ситуация, като своего рода мисловен експеримент. Възможното пристигане на мислещо същество от Юпитер може да стане начало и на философска притча – така е в „Микромегас“ на Волтер. Имплицитно в жанровата си природа научната фантастика носи потенциал да задава философски въпроси.
Върху критерия на рецептивната реакция стъпва и определението на фантастичното при Цветан Тодоров и неговото „Въведение във фантастичната литература“, а решаващо за отнасянето на една творба към жанра е „колебанието“ (на читателя или на героя) дали показва естествен или свръхестествен свят и как да го разбира: дали може да се откаже от алегорическото, както от поетическото тълкуване (Тодоров 2009). Фантастичното, изглежда, се определя най-добре чрез това, което не е.
И ако въображаемата ситуация е концептуалната основа на жанра, то той е засвидетелстван и на „повърхността“. Огнян Сапарев посочва – въпреки съществуването на всевъзможни междинни светове между „митология и наука“ или „приказка и техника“ – следните „атрибути“ на жанра: фантастични обстоятелства, предмети, събития, персонаж, идеи, плюс универсално човешко съдържание (Сапарев 1990: 15). В термините на литературния анализ заличаването на жанровата специфика се обяснява като „реакция срещу автоматизирането на жанровите структури в историческия процес“ (Сапарев 1990: 14). Съвсем конкретно проникването означава динамизиране на разказа с въвеждането на приключенски, активен вместо интроспективен герой и на развлекателна, остро събитийна интрига. Критикът посочва и български примери за такова заличаване на разделението, един от които е „сюрреалистичната новела“ „Греховно и неприкосновено“ от Агоп Мелконян. Сред текстовете му, издържани в този жанров регистър, се откроява романът „Смърт в раковината“ (1994).
Научната фантастика инжектира в т.нар. от Огнян Сапарев „амбициозна литература“ събитийност; възвръща правата на сюжетиката. В наше време на нова сметка Александър Кьосев обяснява интереса към дистопиите с това, че задоволяват „наративния глад“ след отказа от всевалидните „големи“ разкази.
На изваждането на фантастиката от представата за литература противодейства особено силно съществуващата практика. Съвсем отчетливо в отвъдбългарски мащаби при водещи имена от световните литератури може да се види тъкмо обратната тенденция на вмъкване на научно-фантастичната специфика в конципирането на литературното повествование. Сред съвременните автори с такъв подход се нареждат приетите както от читателите, така и от литературната критика световноизвестни имена като Кърт Вонегът, Томас Пинчън[5], Виктор Пелевин и Владимир Сорокин, Мишел Уелбек. Това обаче съвсем не е новопородена тенденция. С по-задна дата пример може да са фантастично-абсурдните сюжети на Ф. М. Достоевски (например в „Двойник“, „Крокодил“) и дори указанието „фантастичен разказ“, което поставя в подзаглавието на „Кротката“ – енигматичният разказ, издаден през ноември 1876 г. в Дневника на писателя. А въздигнатият в култ образец на постмодерното писане Х. Л. Борхес съвсем директно поставя пред своето писане епитета „фантастичен“. Такова писане е описано и косвено предписано и през характеристиката на литературата на утопичния Укбар по съхраненото в митичната Anglo–American Cyclopedia: „Разделът „Език и литература“ беше кратък. Една-единствена любопитна черта – отбелязваше се, че литературата на Укбар има фантастичен характер и в епопеите и легендите не се говори никога за действителността, а се описват две въображаеми земи – Млехнас и Тльон […]“ („Тльон, Укбар, Orbis Tertius“).[6]
Жанрът на фантастиката винаги е имал и поръчители за вписването му във високите етажи на културата. Във времето на шеметната следвоенна модернизация, когато набира сили и надпреварата между двата лагера от двете страни на Желязната завеса за извеждане на управляеми апарати в околоземна орбита, Хана Арент обръща внимание за значението на популярния жанр отново като показател, но на социометрията на идеите: „като проводник на масовите чувства и масовите желания“ (Арент 1997: 25). Такова вглеждане в жанра предполага определен модел на четене, който разпознава в научно-фантастичните сюжети социално съдържание и по-конкретно обективация на колективни чувства и желания. Но именно при прочита става ясно, че ако социалната фантастика лансира утопични визии, наративното им разгръщане и „осъществяване“ през конкретни човешки истории по-скоро разкрива неприложимостта им. Социалната философия гради утопии, докато литературните разкази неустоимо водят към развенчаването им и дистопиите. Социалната значимост на фантастиката и потенциалът ѝ на превърнато в изкуство писане с политическа цел (за каквото говори журналистът Джордж Оруел в есето „Защо пиша“) личи и в два достатъчно популярни примера за социално-политически експерименти от иначе твърде бедната българска традиция в жанра, каквито са разказът „Това се случи в Лампадефория“ от Светослав Минков (1934) и романът „Чайки далеч от брега“ от Евгени Кузманов (1983) и това е директното изобличение към управляващите във времето на появата им режими.
В началото на ХХI век като че ли българските автори бързат да наваксат този пропуск и отсъстващите социално действени фантастични сюжети. Утопичната визия е заявена в заглавието „Project Достоевски“ на Радослав Парушев (2009) и това е литературата. Наред със свръхтехнологизираното битие на успешното юпи, романът разгъва пълния набор от похватите на готическите мистерии с тайни стаички и проходи, а от SciFi взима тунела във времето. Умело използване на техники на научната фантастика, наред със социално визионерство демонстрират работите и на други автори, излезли от групата за „бърза литература“. Васил Георгиев, след като конструира виртуозно оплетените в съглашателство комерсиални и екоорганизации в романа „Апарат“, в следващия си роман „Екс орбита“, титулуван според подзаглавието „пънк роман“, развива иронично една антиутопия. Тези романи показват категоричен ангажимент към социалното писане, както и пълна непоносимост към доктринерството. От друга страна, те са увлекателни и детайлите на интригата – изпипани.
Към тази социално ангажирана литература се присъединява и безкомпромисният социален критицизъм на „Пумпал“ от Владислав Тодоров. Социалният абсурд е нелепо-неистов – с директен прицел към недалечното българско партийно-униформено минало. Могат да се изброят още имена на достатъчно авторитетни автори като Владимир Левчев, „2084“ (Жанет 45, 2009) и Петър Денчев, „Тихото слънце“ (Жанет 45, 2012), àко и опитите им да не са много впечатляващи. Тези романи имат скелета на социалната антиутопия, но те не се възприемат от читателите, а и от подредбата по книжарските щандове или библиотечните рафтове, като принадлежащи към „научната фантастика“. Рецепцията им следва литературно-теоретически немотивираното, но практически наложено разделение, макар че повествованието им изземва конвенции и похвати, приписвани на жанра на SciFi. Натрупващите се примери, пък и добрите попадения за новата междинна специфика бе регистрирана от българската литературна критика, и то на провокацията на текстовете се отзова критиката в най-авторитетните университетски кръгове, както стана дума по-горе.
Можем да изберем още един ъгъл за приближение към социалното битие на жанра. Ако потърсим социалната онтология на жанровата промяна в контекста на „Човешката ситуация“, имаме за опора противопоставянето, което извежда Хана Арент, между „поведението“ – доминиращ голямото население принцип на колективния живот, и редките, нарушаващи статуквото „действия“ (Арент 1997: 55). Повествованието в каноните на SciFi въвежда действието без филтъра на психологическите мотивировки. Същевременно, в обратен ред научната фантастика „прихваща“ от литературната традиция различни фигури на разказвача, включително аз-повествованието, техники за предаване на самосъзнанието на аза. В противовес на „бързото писане“ времето на аз-разказвача от романа „Другият сън“ на Владимир Полеганов тече бавно, през мислите и състоянията му.
Онова, с което научната фантастика запазва своята специфика, е, че в основата ѝ лежи една въображаема ситуация и по законите на играта повествованието конструира свят именно в параметрите, зададени от тази ситуация. Така да се каже, жанрът радикализира фикционалното начало, на което стъпва и литературата. Сюжетът се разгръща като мисловен експеримент, който изпробва научна хипотеза, техническо средство, социално-политическа ситуация и пр.
Ще разгледаме посоките в преображенията на тази експерименталност на жанра при няколко авторски подхода.
Писането на Янчо Чолаков е своеобразна лаборатория, в която се дестилират формите, с които търси самоопределяне новата специфика на тази литература извън жанровите разделения. Първата книга на автора „Историята на Самотния редник“ (Бургас: Офир, 1995) излиза с предговор от Агоп Мелконян, който определя писането му като „истинска фантастика“ – не „научна фантастика“ и не „фентъзи“, а като „територия на свободното въображение“. Според мнението на писателя ментор за поместените в сборника разкази „някои може би ще ги определят като сюрреалистични, но ще опонирам: защо не сюрфантастични? В тях има фантазия, понякога дори в опасни дози“ (Мелконян 1995: 3). Тази прекрояваща термините формулировка тръгва от схващането за концептуалната основа на жанра като територия на въображението, с което се отказва както от условието да е мисловен експеримент, така и от поставянето на колективно значими въпроси.
И все пак, без да има валидизирани в колективното живеене теми, фантастиката в първия сборник на Янчо Чолаков също стъпва на сюжети, които конструират въображаем свят и го разказват, т.е. вкарват го в жанрови конвенции. Експериментът е в самото превръщане на въображаемото в повествование, и то реалистично плътно и мотивирано. Много са посоките на това преображение, видими в разнообразието от изпробваните форми: митологичен разказ, псевдоисторически възстановки и ухрония, криминална интрига, импресия, апокалиптична визия, киносценарий: всички те прекроени и преработени в идиосинкратичната форма на единичния разказ.
По жанровото нарояване – обратно на вменената на фантастиката жанрова яснота и скука – писателят стои далеч от представата за замръзнала в жанрово клише литература. В случая отново виждаме потвърждение, че отнасянето на един автор към жанра до голяма степен стъпва на публичното му вписване към определени кръгове и на извънтекстови съображения. В „чекмеджето“ на родния фендъм отдавна е класифицирано и творчеството на Янчо Чолаков, макар сюжетите на повечето му творби да са твърде далеч от каталога на научно-фантастичните теми. Постоянният му интерес към различни исторически епохи може да се отнесе привидно към квазиисторическите възстановки на т.нар. „ухрония“, но историческото обкръжение само ситуира разработването на универсално-антропологическа тема, например краят на Птолемей XIII с разтварянето на династическото безсмъртие във всекидневието на чуждите племена в повестта „Целият свят в ръцете“, или „раждането на легендата“ – в испанска Южна Кастилия, в началото на ХIV век – в „Цялата слава в историята“. И двете повести имат епиграфи от други времена: първият – от Шекспир. Възстановката на митологични персонажи в „Земята на кръстовете“ или „Бесният Гилвирдас“ мимикрира в жреческо слово и повествованието приема формата на лирически ритуален монолог.
Друг открояващ се похват е стилизацията по образеца на апокрифа (терминът е посочен в заглавието на разказа „Апокриф ХХ“) и философската притча. Авторът е дал заявка и за сътворения от него жанр „апокрифен роман“ с публикувания през 2012 г. откъс от „Дванайсет разбойници“ с това жанрово подзаглавие. Други разкази са кратки, имитиращи анекдота, накъсаните реплики на киносценария. Представени са дори минималистични форми от фрагменти („Фрагментарна книга. Фабули и мисли“)[7] и списъци на заглавия, помествани от автора „с продължение“ в профила му в социалната мрежа ФБ. Многотията от жанрове е част от литературната игра.
Разноформатните текстове и сменящите се композиционни принципи имитират различни жанрови модели, като с това демонстрират владеенето им. Затова може да се обобщи, че първият експеримент е в използването на различни жанрови форми, всички те допустими в рамките на експерименталната ситуация, зададена с отнасянето на текста към фантастиката. Едновременно с това по самата си експериментална природа жанровият модел провокира и стилистичния експеримент и го прави приемлив. Янчо Чолаков се възползва максимално от тази възможна посока, сякаш за да демонстрира, че школовката в жанра на научната фантастика добавя професионализация на писането, извън и независимо от академично предписаното му овладяване. Именно от опита с научно-фантастичната проза и параромановите ѝ удължения като книгите игри идва стегнатото повествование с наситени неочаквани сюжетни обрати на Богдан Русев. Освен мисловен експеримент научната фантастика е школа по писане и налага суровата дисциплина на жанровата изрядност.
Още с една от ранните си творби Янчо Чолаков започва двустранно да работи върху жанра, подлагайки на изпитание и отмествайки границите му, събуждайки нови лексикални потенции на езика: от една страна, като спазва свръхстарателно конвенциите на избраната жанрова форма, а от друга, като ги изпълва със съвсем различни теми. Такъв е повествователният експеримент в новелата „Историята на Самотния редник“ от едноименния сборник, публикувана и в „Упражнения по безсмъртно писане“ (Бургас: Офир, 2009), с пренаписването на Троянския цикъл като сражение на „хтонически хоплити“ – мястото на епическите герои са заели мутирали членестоноги. Сериозната литературна игра е истинско изпитание за класификацията на интертекстуалните отношения, тъй като стои извън двузначните решения на бурлеската или снизяващата пародия, защото се разгръща битка между човешкия свят, затворен в класическото изкуство на Къщата на статуите, и неудържимата военна стихия на новите господари на земята. Митовете се съживяват и преразказват, но с герои триметров скорпион и сколопендра. Съвсем достоверно според членестоногата им физиология се описват действията на героите, които проскърцват и стържат при допир един о друг. От друга страна, разказът съживява и изиграва наново Омировия епос, сътворявайки в епически стил композити като „мравколъв“ или „мракомъдри дракоскорпиони“. С лекота стилът възприема и възпроизвежда Омирови формули като: „раздели се с душата“, „Лаоген нямаше никога да остарее“, „Лъвската глава обнажи изплезения железен език на гладното си оръжие“ (33).
Епизодите от Троянския цикъл обаче са преразказани и с промени в действията, макар като вариации по митологичната схема те я възпроизвеждат, добавяйки и порцията изненада към узнаването на познатото към читателската реакция. Същевременно отклонението от първообразеца подсказва за влизането на още един фактор в конципирането на повествованието и това е интертекстът на древнокитайската повествователна традиция, изкушен читател на която е самият писател. Експериментът като условие на фантастичното повествование позволява една история да бъде разказана едновременно в няколко кода.
В словесното пиршество, с което се описват битките, се наслагват различните кодове и с това – различни собствено литературни гледни точки към „славната утринна касапница“. Виртуозната игра със стиловете, едновременно с опората на ненакърнената смисловата цялост и плътно слеващата конкретиката на действието фраза, прави възможно съчетаването на различни нива от реалността. Паралелно с тях вкарването на съвременни разговорни фразеологизми размива в иронична игра епическото достолепие, като в този детайл от боя: „последван от начумерените скорпионови солдати, които се понесоха подире му с прибежки и припълзявания“ (с. 33). И на трето място, авторът изважда от тезауруса на родния език такива лексеми, които по екзотичното си звучене се възприемат като неологизми и се разбират по звуково подобие (като глагола „измръвка“ за котарак преди смъртта му, или „положението е мармародно“). Както в други негови творби фразеологизмите се разглобяват и разместват.
Условността на фантастичния жанр позволява и провокира свободното сърфиране по речевите регистри. И ето че както е банализирана, битката е превърната в неуловимо видение: „Заизнизваха се мършави часове от монотонното всекидневие на пурпурната кланица. Редника излизаше на бойното поле, както се влиза в шизофренично видение […]“ (с. 40). Езиковите несъвместимости, получили право на достъп с условността на фантастичния жанр, създават картина, която минава покрай познатите шаблони за описание на боя – емблематичен епизод за популярното сюжетно разказване, който авторът с истинско наслаждение описва подробно, в различно темпо и различни стилистики, сякаш с търпеливото изброяване на детайлите ще направи по-внушителна безсмислицата на убийството и ще се надсмее над конвенциите на популярните жанрове да го представят като зрелище и кинообраз. Педантично, с хипнотично упоение, са изредени оръжията, повечето от които доизмислени или извадени от бездънната историческа памет на различни епохи и народи, като че бойното снаряжение и схватките са фабули в психоразказа на авторовото съзнание. Новелата за Самотния редник съдържа и едно метанаблюдение за експеримента, режисиран от писателя, за превръщането на разказа и зрелището в писмо. Събитието се разтваря в буквените знаци, то има своята реалност чрез записаните разкази. И обратно: събитията имат изначалната геометрия, превъзхождаща и предхождаща всичко случващо се. А до това знание достига един епизодичен персонаж: „Скорпионожената наблюдаваше съсредоточено маневрите на войсковите подразделения, както се гледа игра; като че ли армейските единици бяха линеарни буквени знаци, които се събираха и разделяха, и непрекъснато се подреждаха по неподражаем начин върху пергаментовите страници на Максимална книга“ (с. 39).
Античната митология присъства и в други сюжети на писателя. Горгоната се превъплътява във василиск, който е митологичният виновник за убийствата, разследвани като в съвременна криминална история от Ред Барет и двамата му помощници в „Рикошет“ (от „Митове за овъгления мрак“, 2006) и редактирания следващ вариант „Престрелка“ (от „Упражнения по безсмъртно писане“, 2009). И двете заглавия са своеобразни метафори на отражението на митологичния образ в криминалната интрига, на митология и съвременност, на съсъществуването и съвместяването им.
Своите стилистични експерименти Янчо Чолаков продължава в последната си новела „Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм“ (Либра Скорп, 2019), в която изчистеният до аскетичност реален сюжет намира разрешение в пробив на фантастичните ритуали на Южните морета. Тези необичайни контаминации на светове и символика обаче са средствата, чрез които авторът говори за страданието, болестта и болницата – една станала свръхактуална тема за обществото ни през последните месеци.
Колкото „леко“ се четат разножанровите творби според интригата, толкова интертекстуалността е многопосочна и стои в основата на замисъла. Друга тематична област, чиито сюжети преразказва и пренаписва Чолаков, са евангелските притчи.[8] Цяла върволица от древни митологии е съживена в лирическо-ритуалните монолози „Земята на кръстовете“ и „Бесният Гилвирдас“ (от „Историята на Самотния редник“, 1995, възпроизведени в „История по безсмъртно писане“, 2009).
Различни митологии и различни хронологии, както невъобразимото многостилие на съвременния български се наслагват и съжителстват в романа антиутопия „Запалѝ свещ на дявола“ (София: Аргус, 2009), определен в подзаглавието като „роман в жанра фолкпънк“. В „Опит за предговор“ Александър Карапанчев изброява различни поджанрове, които открива в романа: „фентъзи и научна фантастика, готика ведно с уестърн, тръпкопобиваща антиутопия & криминале“ (Карапанчев 2009: 7). Колкото и различни да са избраните типове ситуации и видове повествование, техните рамки са спазени строго. Отграничаването им обаче прави възможно норма на текста да е именно смесването им – редувайки или съвместявайки ги в един епизод.
Едновременно със спазването на строга жанрова дисциплина се разгръща виртуозното разиграване на езиковия потенциал.[9] Романът е откровен стилистичен експеримент, тъй като рухването на света е разказано в аз-повествование, но в несвидетелското наклонение на минало неопределено време.[10] Антиутопийното е изиграно с пълното разфокусиране между разказ и семантика и функционалност на глаголното време, сякаш това е разказ на двойника на разказващия, братът, наречен „Онзи, който не ставал за нищо“– спящ и безсловесен през цялото време.
Романът е скроен по всеизвестната схема на пътуването бягство. Като в други съвременни дистопии заден план на събитията е екокатастрофата: героят пътува с непробудно спящия свой брат, към Нефтения разлив, покрил Бургаския залив, среща се с всевъзможни вредители и по-малко помагачи. Двойникът, заспал непробуден сън, е копие на типа на юнака от вълшебната приказка, който измамва всички с привидната си непригодност. Съвсем нелогично по предписанията на реалистичния разказ брат му успява да пренесе носилката през какви ли не драматични схватки и вредителства. Ако има въобразена логика, която да нормализира фикционалния свят, тя е постулирана от някаква неведома митологична праустроеност и подреденост на света. Тази цялост светът си възвръща във финала, когато героят разказвач се разправя с вредителите – проводници на унищожението и безогледния егоизъм – в поредица поединични схватки, конструирани по законите на съспенса, мелодрамата и светкавичните ненадейни развръзки на хепиенда. Обаче брат му, „Онзи, който не ставал за нищо“, най-сетне се пробужда и воден от пироманията си, палва клечката на Нефтения разлив.
Това повествование не разчита на доверчиви читатели, не претендира, че създава възможен свят. Дори преднамерено разгражда възможната референциална сигурност, пък и буквално унищожава всякаква възможност за свят в огъня. Между разказвач и читател обаче плете връзки друга игрова техника – непресекващата ирония, родена от стилистичното снижаване и „омаскаряване“ на митологичните страхотии. Разговорните интонации и одомашняването на всяка невероятна ситуация са характерен белег за фантастичния разказ, който отрежда и на читателя позицията на свръхзнаещия, осведомен за преднамерената илюзия на въображаемия свят. Бих нарекла тази фамилиарност родилно петно на жанра научна фантастика, намерил своята читателска група сред тийнейджърите, предано подхранващ тяхната увереност за свръхзнание. Тя може да послужи и като белег, отделящ жанра от „другата литература“ в спонтанните класификации, коментирани по-горе. Писателите фантасти разиграват какви ли не стратегии за снизяване. Янчо Чолаков демонстрира особени умения, като вкарва в действия готови стилистични форми, но извън условността на разказваната въображаема история, примерно инопланетянин ще коментира в неутрално литературен стил появата на десет наемници, които му пречат да си изпълни мисията: „Вдигналата врява ме сепва“ („Горе ръцете! Слава на лисицата!“, с. 144).
Действието, върху което се гради фантастичния разказ, е обраснало със слово, трепти от рикошетите на митологеми и фактологичен разказ, променя смисъла си в различни превъплъщения на стиловете. Ако изграждането на въображаемия свят е повествователен експеримент, той получава съвсем измеримо въплъщение и в сътворяването на нов език, нов стил и обособяването на типови образи и ситуации. Тази му линия е подчертана с изобилието и излишествата, до които стига, отричайки с това чистата им функционалност и полезност за разказване и изчерпване на интригата. И това съвсем не е своеобразие в отделен авторов подход. Удоволстието от разказването и изграждането на нови светове и сюжети може да се почувства в детайлните описания на всеки един от изброените романи. С истинска наслада, но и предварителна изследователска работа върху обширни теоретични масиви, са възсъздадени сънищата, населили света в „Последната територия“ на Момчил Николов. Раблезианското разточителство на изброяването обаче изисква „бавно четене“ и потапяне във въображаемите светове. А това е обратно на императивите на жанра откъсване от интригата на случващото се и вживяване във въображаемия свят, измислен, невъзможен, но по-истински и достоверен от реалния.
Сънят е мотив в по-ранни творби на фантастиката, както в цитираните по-горе работи на Агоп Мелконян, които показват заличаването на границите между специфичния жанр и критерия за литературно качество на текста, например в новелата „Греховно и неприкосновено“ или романа „Смърт в раковината“.
Ерудитското овладяване на темата и изграждането на сюжета върху интелектуалното са специфика, която би предизвикала несъгласията на така популярното разбиране за спонтанното творене на литературата. В тези романи между жанровете интелектуалното начало се превръща в „машина за разказване“. Оттук тръгва отличителната за обособената група на „междинните“ романи интертекстуалност в конципирането на разказите, която изисква двойно четене, т.е. интригата се проецира върху концептуален хоризонт, а ценностният коректив или алтернатива са означени чрез скрити или явни цитати. Всъщност такава литературна компетентност демонстрират редица класически текстове на научната фантастика. Що се отнася до българските традиции в пародията, с истинско самонаслаждение и забава Емил Манов разказва съшитите с бели конци новели за галактическите похождения на Октеп и Рътимид („Галактическа буфонада“, 1978), сякаш нарочно усилвайки нелепиците. Или за въображаемия остров Уибробия („Пътуване в Уибробия“, 1975, 1978, 1981, 1986, 1989). Акостирането до това изобретено в българската литература пространство е и прочит и пренаписване на романа на Джонатан Суифт за приключенията на Гъливер, и то на непрогледната мизантропия на четвърто пътешествие до разумната утопия на човекоконете, хоинъмите.
Ерудитски, с цитати, в повествованията се въвежда престижната ценност, алтернативна на реалността. В „Последната територия“ това е Belle époque, която магически изниква в надпис на енциклопедия или в рекламна табела на кафене, за да припомни загубения свят на хармония. Грижливо прикрити, а и многобройни са цитатите при Янчо Чолаков, навярно оставащи неуловими и при най-внимателен прочит. Бароковата многотия от образи и натрупването им неудържимо напомня нулевата информативност на раблезианските списъци или загадъчното фигурално изобилие в картина на Йеронимус Бош. Като от „Градината на вечното наслаждение“ е дошла алитерацията в образа на неговия конник, „препуснал в янтарното ядро на ягода“. С безспорен авторитет като смислов център са библейските интертексти – Еклесиаст или Апокалипсиса, наред с апокрифното Откровение Варухово. Обратни са естетическите образци за повествованието на „Другият сън“ на Владимир Полеганов. Строгият им канон на минимализма и усет за архитектурната масивност на формите обаче е туширан от съпътстващата ежедневието на героите музика на Ерик Сати.
В повърхността на повествованието интертекстуалността е ясно разпознаваем знак за ерудитско писане, разколебаващ както реалността на изобразеното, така илюзията на самодостатъчния въображаем свят, но пък, от друга страна, е на една стъпка до снобската претенция. Отказът от признаването на реалността има друг залог и той е да се изтъкне, че случващото се разгръща другаде. Истинските събития се случват в съня. В романа „Запалѝ свещ на дявола“ братът на пътуващия разказвач спи през всички битки и обрати, но тъкмо той решава съдбата на света, той възмездява с унищожение безсмисленото разрушение на човешката общност.
Сънят е образ, който размива границите между онова, което читателят може да приеме за реално, и свръхреалното, изпитано средство за мотивиране на невъзможното и фантастичното. Тази ситуация, едновременно с колебанието накъде да се търси реалността на битието, стои в заглавието на романа на Владимир Полеганов „Другият сън“. Тъкмо чрез съня героят се пренася в другия свят, достигайки до изкуството на „синестетичен сън“. Романът се открива с епиграф от „Истинската история“ на Лукиан, от първото произведение, отнасяно към фантастичната литература, считано за предшественика на фантастичните пътешествия из небивали светове. От същото съчинение на елинистичния автор е и епиграфът, предшестващ изследването на Огнян Сапарев. Сънят е често използван мотив и в разказите от сборника „Деконструкцията на Томас С.“.
Сънувачите населяват новелата „Племена“, втората част от романа „Думите“ (2012) на Богдан Русев, и изплитат мрежа на паралелна реалност. А в „Последната територия“ на Момчил Николов сънят е утопичното завръщане към същинското битие и желаното бъдеще – в „сънните матрици“ раснат лаврите на бъдещото човечество.[11] Същевременно унасянето в сънните светове преобръща картината на въображаемия свят, който се е оказал зловеща дистопия на изгубилия въображението си човек. Янчо Чолаков припомня с епиграф от Густав Майринк към разказа „Обезлюденият“ генеалогията на образа на съня в диаболичното повествование („… хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени“. Густав Майринк, „Голем“).
Сънят не е образ, запазен за периметъра на фантастиката. След като в концепцията на романтиците той сигнализира за възвърнатото пълноправие на въображението, мястото му в конструирането на модерния литературен разказ има поръчителството отново на авторитета на Х. Л. Борхес, който вместо да препраща към обяснението на съня, го превръща в принцип за конструиране на светове: с огледалото между сънуващия и сънувания („Кръглите развалини“), в прехода от сън в сън („Писмената на Бога“), с нерешеността дали е реално или сън ставащото („Очакването“), „най-загадъчното от всички наши състояния“ („Старата дама“). Борхесовото повествование съдържа в чернова световете на съня, въобразени в „Последната територия“ на Момчил Николов, възсъздадени в романа с вещо и скрупульозно възпроизвеждане на хипнопедията. Както при Борхесовия разказ „Кръглите развалини“, сънуваният се пробужда в съня на сънуващия, за да констатира, „че и той е видение, че някой друг го сънува“.
Заглавието „Другият сън“ на романа на Владимир Полеганов стои във връзка и със заглавието „Другата смърт“ на първия сборник с разкази и новели на Алек Попов от 1993 г., в чието повествование впрочем също нееднократно се явяват съновиденията. Тази паралелност в заглавията, именно защото изглежда непреднамерена, по-властно прокарва силови линии на приемствеността в рамките на българската литература. При творбите на Алек Попов ще открием подчертано засвидетелствана преданост към диаболичните похвати, но и към социалната критика на Светослав Минков, както и дословни цитати. Също така директно прокарва връзка назад към диаболизма и в детайлите повествованието на Владимир Полеганов. С пълно право на основата на заявеното от тях родословие Светослав Минков може да се нарече най-ярко представеният и актуален автор от българския литературен канон в почерците на днешните автори, заставайки редом с извънбългарските им ментори. На особен пиетет се радва авторът и от страна на българския фендъм. Издателското битие на текстовете им ги е отнесло към жанра на фантастиката: не само защото негови творби, както и диаболичните разкази на Владимир Полянов са излизали под знака на варненската библиотека „Галактика“.[12]
Отново с потекло от диаболизма е образът на двойника, събиращ ведно ужаса от неведомата свирепа двойна природа с признанието за разкъсаната цялост на аза. В романовото повествование на Полеганов препратките към диаболизма са многобройни (срв. с. 94), наред с отиграването на темите на диаболизма, каквито са огледалото, името, лудостта. Същевременно и този роман е ясно заявен стилистичен експеримент, изграден като монолог на един дъх, без нито един отстъп и сегментиране на разказа. Удвояването на аза в романа „Запалѝ свещ на дявола“ на Янчо Чолаков пък се мотивира с митологичната близначна двойка.
Друга характерна черта е експлицитното позоваване на литературни авторитети и предходници. Свръхценността на литературата е заявена в заглавието на романа „Project Достоевски“ на Радослав Парушев, докато темата за литературното е подложена на иронично дружелюбно надсмиване в „Екс орбита“ – не само защото един от маниаците водачи на новото учение Покровски е съобразителен филолог по образование, а защото именно поетът със звънкото име Демир Демичев става пророк и разпространител на новото учение. Книгата и библиотеката са откроени като ценност, и макар тази ценност да остава немотивирана, нито се обсъжда спецификата ѝ, те са превърнати в самостоятелен персонаж. Така Библиотеката – още една от емблематичните теми на Х. Л. Борхес, на своя сметка се оформя като наративна единица и в това повествование: унищожението на библиотеката е крайната точка в разорението на Къщата на статуите след победата на хтоническите твари в „История на Самотния редник“ на Янчо Чолаков; героят разказвач в „Другият сън“ на Вл. Полеганов има за задача да пренесе книгите и, обратно, да отвори нова библиотека и докато я нареждат, се събират с бъдещата му жена. Улиците в ултрамодерния град в утопията „Project Достоевски“ имат имена на писатели, а вълшебното Унимо от едноименния разказ на Александър Карапанчев, което може да дари с нова идентичност, е превърнало всички обитатели на въображаемия свят в двойници на известни писатели, защото това са пожелали да бъдат. А в секретната централа на Пумпала в романа на Владислав Тодоров развиват криптография, която трябва да опази „инфекциозната истина“. Овалната му библиотека е най-голямото книгохранилище на полуострова: „Изобщо, тук бе представена цялата апокрифна, официална и официозна вербална маса, създадена през вековете благодарение на словотворческото буйство на полуостровния човек и съхранена при специални условия, близки до тези на открития Космос“ (с. 17-18).
Ето библиотеката от Къщата на статуите, изгризана от хтоничните твари в „Историята на Самотния редник“, романа на Янчо Чолаков:
Термиталите гладници бяха открили междувременно Библиотеката на Къщата и сега се отдаваха на задълбочено четене. Нагризаха дървенията с мандибули и максили, и се заеха с книгите, жадуващи да опитат от апетитната целулоза. Всичко, което бе достъпно за гладниците, се превръщаше за броени минути в кафеникав книжен прах. Те гризкаха палимпсести, счетоводни регистри, граматики с термини, митографски сборници, епиграфски документи, отделни колофони, кедрови търговски таблички, върху които с калем от тръстиково перо и горена вълна бяха изписани парадигматични кривулици, пооръфани канцеларски книжа с маргинални драскулки и заврънкулки, тълковници, изборници, панепистемии, манускрипти, йератически писмена, латински версии на троянската притча, един бая дебеличък панегирик, подвързани с кожена обложка фолианти, от които оцеля медният обков, разточителни платиатски съчинения с будещо възхищение калиграфско оформяване, анонимен коптски роман за Камбиз, редактирани поетики на упадъчни стилове, навити на руло нечетливи, непрочетени и нечитаеми съкровени текстове, свитъци с ръкописни бележки от стило на писари в полето и извиняващи правописните си грешки писачи; все шедьоври на профанизирано високо и неистово възвеличавано низово изкуство за ползване по собствено желание или за всеобща потреба. Термиталите буквоеди гълтаха с най-голямо настървение поезията, която бе значително по-вкусна от скучните увъртания на втората софистика; След Анакреон и Сафо се прехвърлиха на веселяка Аристофан. Особено добър поет им се стори Омир, две поеми от когото бяха преписани върху сладка хартия, поръсена с есенция. Навсякъде из Библиотеката висши жизнени форми смилаха низши безжизнени. (с. 67)
Борхесовата тема е предадена с раблезианското разточителство на ерудицията и с неподозираните находки на познаващия езика.
И така, жанрът фантастика и неговите удължения в днешната българска литература имат ясно разпознаваеми тематични ядра (сънят, двойникът, библиотеката); лесно може да се свържат с литературни предходници и да се тълкуват като преформулиране и удържане на тези традиции, отстоявайки с това своята различност и равноправност спрямо предходниците. Създавайки, едновременно с това, своята версия за свят. Различни визии, но щедри в детайлите, с изумителната многотия, с която говориш за любимите неща.
Всъщност тази нова фантастика, или нова междинна литература, почерпала от жанра на фантастиката похвати, образи и концептуалния принцип на експеримента: мисловен и стилистичен, както Борхесовата, е утопия на затвореното в книгата слово.
В заключение ще извадим пред скоби какви са „ползите“ от проникването на фантастичното в родната ни литература, което с един замах пренася дълговечната традиция на световната фантастика; ознаменувано е както с бестселърен професионализъм, така и с ерудитство и естетическа езотерика; дава скъпоценни качества и утешава комплексите ни за изостаналост. Оказва се българската литература на равна нога с онова, което се прокрадва като тенденция в престижните американска, руска или френска литератури. Конструирането на фантастично-утопичен разказ е въвело световни образци в паметта на българската литература, а сюжетиката стъпва върху ясно разпознаваеми и универсални тематични ядра: сънят, двойникът, библиотеката.
Първо, литературният жест е неотделим обаче от политически ангажираната позиция. Такава – отново едновременно социално критична и стилово експериментална – е Светослав-Минковата фантастика от 1920-те и 1930-те години, която се побира в малко коли, не е обширна, но се е оказала заразителен образец за днешното поколение успешни писатели. Или примерът с паралела между жителите на Уибробия и актуалните социални типове в родното организирано и мущровано по партийни директиви общество в едноименния роман на Емил Манов. Фантастиката в романите е спасила политическото им качество, гарантирала им е длъжността да са алтернатива на социално-историческата реалност, каквато литературата е призована да бъде, а именно да изиграе ролята на нереалното и социално ненужното, като предлага утопични и въображаеми светове – единственото противодействие – и противоотрова – към благочинното поведение на засипващото ни множество, вместо самонадеяното присмиване. Тази литература „действа“, потапяйки се в стилистичното преобразяване на езика, макар че навярно с това се обрича да остане далеч и от множеството, колкото и да се надява на тиражи.
Второ, жанрът на романа възпитава в така нужната професионализация на писането, но освен той дава втори утопичен или въображаем, смислов план както на динамичната сюжетика, така и на статичната интроспекция или на стилистичното експериментиране.
И трето, тази литература не се бои да говори за Бога, не се и перчи. Романите на световните имена в жанра на SciFi са го превърнали в територията, на която човек може да сподели и обмисли тревогите си и жаждата за Бог, да бъде откровен в съмненията си. В „Умората Сюзерен“ последният въпрос, който героят на Янчо Чолаков задава, е: „Какво сънуваш, Господи?“.
Агоп Мелконян
Греховно и неприкосновено. – Греховно и неприкосновено. Фантастични новели. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.
Смърт в раковината. Фантастичен роман. София: ИК Христо Ботев, 1994.
Алек Попов
Другата смърт. Новели. София: Младеж, 1992.
Александър Карапанчев
Унимо. – В епохата на Унимо. София: Аргус. Нова българска фантастика, 2002.
Богдан Русев
Племена. – Думите. София: Обсидиан, 2012, с. 43-84.
Васил Георгиев
Апарат. София: Сиела, 2013.
Екс орбита. Хермес, 2016.
Владимир Полеганов
Деконструкцията на Томас С. София: УИ Св. Климент Охридски [Нова проза], 2013.
Другият сън. София: Колибри, 2017.
Емил Манов
Пътуване в Уибробия. Варна: Георги Бакалов, 1975.
Момчил Николов
Последната територия. София: Сиела, 2016.
Радослав Парушев
Project Достоевски. София: Сиела, 2009.
Янчо Чолаков
Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995.
Митове за овъгления мрак. Фантастични разкази и повести. София: Аргус, 2006.
Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009.
Упражнения по безсмъртно писане. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2009.
Дванайсет разбойници. Откъс от роман. – Море, кн. 1, 2012, 137-156.
Целият свят в ръцете. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2014.
Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм. Бургас: Либра Скорп, 2019.
Арент 1997: Хана Арент. Човешката ситуация. Прев. К. Янакиев. София: Критика и хуманизъм, 1997.
Борхес 1989: Х. Л. Борхес, Вавилонската библиотека. Миниатюри, разкази, есета. София: Народна култура, 1989.
Бурдийо 2012: „Литература“ и „паралитература“. Легитимиране и преноси на легитимиране в литературното поле: примерът на научната фантастика. Разговор с Ян Ерно (в: Science fiction, n°5, oct. 1985). – Полета. Том I. Полета на духа. Състав. и прев. Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012, с. 419-432.
Влашки 2014: Младен Влашки. Романология ли? Пловдив: Хермес, 2014.
Гласовете… 2018: Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018.
Карапанчев 2009: Александър Карапанчев. Опит за предговор, или защо се пали тази свещ? – Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009, 5-9.
Ковачев 2018: Огнян Ковачев. Изграждане на неяснота, неопределеност и несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и Георги Райчев. – Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018, с. 26-38.
Личева 2019: Амелия Личева. Световен ли е „Нобел“? София: Колибри, 2019.
Мелконян 1995: Агоп Мелконян. В търсене на алтернативи. – Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995, с. 3-4.
Оруел 1946 http://orwell.ru/library/essays/wiw/english/e_wiw
Полеганов 2019. Интервю. Хост / Гост. Сборище на трубадури
<https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>
Сапарев 1990: Огнян Сапарев. Фантастиката като литература. София: Просвета, 1990.
Тодоров 2009: Цветан Тодоров. Въведение във фантастичната литература. Прев. К. Кавалджиев. София: СемаРШ, 2009.
Чолаков 2018: Янчо Чолаков. Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие. – ФантаSтика, 2018, с. 292-299.
[1] Борхес 1989: 221.
[2] Бързата реакция на А. Кьосев към очерталата се тенденция има корени в дълготрайния му интерес към утопията (срв. „Мечтата на тялото“, предговор към А. Платонов, Чевенгур (София: Профиздат, 1990) <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/2979-2016-05-06-21-08-19 >; „Скандалът на утопията. Начални бележки“ (Пирон, бр. 7, 1 януари 2014 <http://piron.culturecenter-su.org/съдбата-на-либералната-утопия-за-безс/>). Съвсем наскоро се състоя конференцията „Новите утопии“, 6 – 9 декември 2018 <http://culturecenter-su.org/?p=8827>, в рамките на която се проведе Кръгла маса „Дистопиите в България“ с участието на Васил Георгиев, Александър Белтов, Чавдар Парушев и Александър Кьосев. Паралелно Кьосев изследва утопията в отношение към фантастичната фикция, срв. скорошния доклад „Хорхе Луис Борхес и Андрей Платонов за утопията“, Международен онлайн колоквиум „Тльон, Укбар, Orbis Universitarius, 19–20 октомври, 2020 г.
[3] Що се отнася до жанровите определения, в блърб на задната корица на предходната му книга, сборника с разкази „Деконструцията на Томас С.“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013) е отпечатан откъс от рецензия от Ани Илков, в който книгата е определена като „постфантастика“.
[4] Сборище на трубадури <https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>
[5] Към фантастичните елементи в повествованието му обръща внимание Владимир Полеганов в цитираното по-горе интервю.
[6] Х. Л. Борхес. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989, 69. По-долу темата продължава с допълнението, че според метафизиците в Тльон метафизиката е дял от фантастичната литература (с. 75). Преплитане на идеята за литературата с фантастичното продължава с уподобяването на фантастичното със спомена или съня („Другата смърт“). В „Заир“ разказвачът директно посочва фантастичния жанр на това, което пише: „До края на юни бях погълнат от работата над един фантастичен разказ“ (с. 234).
[7] Техен образец можем да видим в притчите и ескизите на Франц Кафка.
[8] Срв. Дванайсет разбойници. Апокрифен роман (откъс). – Море, кн. 1, 2012, с. 137-156; 5+2=ЧУДО. – Целият свят в ръцете, 2014, 260-263.
[9] Ето как представя тази страна от творбата Александър Карапанчев в своя „Опит за предговор“: „Бидейки твърде ерудиран автор (понякога тая му ерудиция даже натежава), Янчо умело забърква коктейл от различни езикови „напитки“. Така в романа „Запалѝ свещ на дявола“ живеят и жаргон, и сленг, и чисти сякаш кристал литературни форми; тук-таме се мяркат закачливите опашки на игрословици плюс неологизми; провиждат се шарените жилки на многопосочен хумор… Като сменя ритъма на фразите си, писателят успява – да, успява! – да генерира допълнително енергия за четене“ (Карапанчев 2009: 6-7).
[10] Коментар на романа, който отлично представя отделни елементи, но съвсем не ги приема безрезервно, е даден при Влашки 2014: 64.
[11] Двете последни произведения са композиционно и концептуално различни. За разлика от стегнатата интрига при „Племена“ на Богдан Русев, Момчил Николов в своя роман развива сюжета в няколко паралелни линии, проследяващи различни персонажи, с различни нива на моделиране на темата (макар че можем да ги прочетем и като удвоения на една сюжетна линия). Кукловода в повествованието на Богдан Русев влиза в съня и тласка към самоубийство. Може да се открие и директно съвпадение в образ като „Сънищата са територия“ (цит. с. 59-60 от романа на Б. Русев).
[12] Това са изданията: Св. Минков. Дамата с рентгеновите очи, 1982; Св. Минков, К. Константинов, Сърцето в картонената кутия, 1986; Вл. Полянов, Диаболични повести и разкази, 1990.
Електронна поща: mayagorcheva ( ет ) abv ( точка ) bg
Мая Горчева е литературна историчка. Доцент e в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), където води курсове по европейска култура и социология на литературата. Научните ѝ интереси са свързани с модерната литература и култура, компаративистика и превод, текстова критика. Изследванията ѝ са посветени на слабо познати творби на автори от новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Автор е на девет монографии и над сто статии и студии. Последната ѝ работа е в полето на естетиката и изследва категорията на възможните светове като подстъп към конструирането на литературната фикция. Занимава се също с превод на художествени и литературни текстове и с редакция. Членува в АКСЛИТ (Академичен кръг по сравнително литературознание).
Материалът Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
BRANIMER, 04/08/2022 | Source: THE DARK CORNER
BRANIMER, 14/06/2022 | Source: THE DARK CORNER
BRANIMER, 27/05/2022 | Source: THE DARK CORNER
BRANIMER, 22/04/2021 | Source: THE DARK CORNER
Ивз Андонова, 11/01/2021 | Source: ЛаИвзСтайл
"Хауи не се боеше от тъмното. От малък беше разбрал, че опасностите, които грозят човека посред бял ден, са много по-страшни от каквото и да го чака в мрака, че караконджулите могат да имат мило лице и подкупваща усмивка. "
"Мрак под слънцето" е Дийн Кунц в най-добрата си форма. Това е оскъдно къса новела, която някак ми напомни на Едгар Алън По и Роал Дал, а зловещите усещания са в стил Хичкок, поднесена като история от "Зоната на здрача" или "Приказки от криптата". Наистина е много кратка (прочетох я за една вечер) и достатъчно добра, като се има предвид, че обикновено не съм фен на кратките истории. Затова и този отзив ще е кратък.
Кунц е надеждно предсказуем- той винаги следва стандартната си формула и това важи в тази новела. Присъстват познатите тропи, които са му присъщи: нараненото, самотно дете, гробище, изоставен склад и злодей, който е толкова зъл, че очите му са буквално изцяло черни. Но Кунц за пореден път доказва как думите могат да бъдат оформени в изкуство.
Историята е едновременно ужасяваща и тъжна, и във всяка ситуация има двойни значения; показва наивността срещу опитността на интелигентния хищник, флиртува с идеите за доброто и злото, вината и невиността и си свършва работата перфектно за толкова ограничено пространство. Както се досещате, при Кунц нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И докато чакате гилотината да падне, той успява да създаде страхотна хорър приказка с интересен край. Аз бях на ръба на очакването през цялото време. Героите са толкова добре създадени, че бях в главите им постоянно. Накрая бях изпълнена както с надежда, така и с отчаяние, както би трябвало да бъде при истинския хорър. Кунц успява да изгради напрежението и очакването. Това е основната цел на "Мрак под слънцето", тъй като тя е предистория на книгата "Какво знае нощта", която нямам търпение да започна.
Определено препоръчвам тази новела на всички фенове на Кунц. А ако никога не сте чели Дийн Кунц и искате за започнете с добра извадка от работата му, преди да се впуснете в някое от по-големите му неща- започнете с "Мрак под слънцето".
Ивз Андонова, 27/12/2020 | Source: ЛаИвзСтайл
cover project by me
Наскоро четох интервю със Сирил Телинж, един от новото поколение етични козметични разработчици, който се занимава с разработка на козметика повече от 25 години и е създател на NovExpert- компания, която още от създаването си през 2008 г. хвърли голям камък в козметичното езерце. Сирил Телинж говори за ендокринните разрушители, ефекта от коктейлните смеси, проникването на козметиката в организма и не крие нищо, макар че някои изобщо не оцениха тази прозрачност. Повече от десетилетие по-късно, след всички сътресения в сектора, вече е очевидно, че някои аномалии трябва да се посочат с пръст и да се прави по-отговорна козметика. Отговорна както за здравето на хората, така и за околната среда, тема, която винаги е вълнувала Сирил Телинж, защото е запален сърфист в свободното си време. В интервюто той споменава главните проблеми в момента, които тревожат изследователите и разработчиците на козметика и те са: загубата на коса при жените, акнето в зряла възраст (40% от съвременните жени страдат от акне в долната част на лицето) и проблемът с увеличаването на чувствителността на кожата. Самият той вярва, че твърде многото грижи за кожата имат много общо с тези три проблема.
Да, най-доброто нещо, което може да направите с кожата си, е да я оставите на мира. Така казват учените и дерматолозите, които изучават микробиома- микроорганизмите, които обитават кожата. Санди Скотницки е една от тях. Тя е практикуващ дерматолог, експерт по кожните алергии и преподавател, и в Beyond Soap обяснява, че най-доброто състояние за кожата е естественото такова. Чувствителната кожа е една от най-актуалните теми в дерматологията днес- тази кожа може да бъде болезнена, изтощителна и подтискаща. Учудващото е, че много от жените и мъжете, които страдат от проблемна кожа, несъзнателно си я причиняват, като се мият твърде често и използват прекалено много козметични продукти.
Сама по себе си кожата е перфектно оборудвана за борба с бръчките, пъпките и т.н., и действа като броня, която предпазва тялото от инфекция. Но всеки път, когато насилваме, ексфолираме, хидратираме или омекотяваме кожата, избутваме кожата далече от нейното най-здравословно естествено състояние.
Като използва логика и медицински изследвания, както и примери от личната си професионална практика, за да аргументира гледната си точка, Санди Скотницки казва, че хората сме прекалено обсебени от чистотата и тази ни мания ни води до по-голямо разпространение на чувствителността на кожата. Тя поддържа тезата, че козметиката, която ползваме, количеството вода, на което излагаме кожата си, и начинът, по който я третираме, могат да са главните виновници за безброй нарастващи проблеми като екзема, псориазис, астма и т.н.
Първите няколко глави дават малко история, предистория и малко за този дерматолог и нейния опит, и предоставят много доказателства за ограничаване на употребата на козметични продукти, и намаляването на натрапчивите и прекомерни навици за измиване на тялото. Като привърженик на минимализма, нямаше как да не оценя подхода на "по-малкото е повече". По-нататък, тя обсъжда естествената бариера на кожата и нейната функция, микробиомът и как козметиката го променя, проблемите с маркетинга и непочтеността, как козметичните компании ни превъщат в будали, споменава най-често срещаните дразнители и алергени, излага нейното специфично ръководство за подпомагане на чувствителната кожа "Елиминационната диета", както и най-добрите варианти за грижи за кожата, включително за бебетата и обсъжда бъдещето на козметичните продукти. Д-р Скотницки е достатъчно задълбочена в обясненията си и пише достъпно, дори за непрофесионалисти в областта. Като цяло тя застъпва тезата, че ние не правим разлика между "чистота" и "хигиена", и нашите почистващи навици увреждат микробиома и бариерата на кожата ни, и решението на това е просто да поставяме по-малко продукти върху кожата си. Д-р Скотницки препоръчва да мием косата си колкото се може по-рядко и да не мием ежедневно тялото си, освен ако наистина не сме мръсни, с изключение на подмишниците, слабините и краката. Също препоръчва да използваме най-опростените продукти без аромати, като предупреждава, че козметиката, предлагана на пазара като "естествена" е силно рискова, че етеричните масла и растителните екстракти, всъщност са алергени и спусъци за увеличена чувствителност- "органичното" и "естественото" са полезни за храната, но не и във грижите за кожата. Тя също така говори за хората, които напълно са се отказали от сапун и за движението No Poo (хора, които не си мият косата и не използват шампоан като вярват, че в крайна сметка косата и телата ни ще се саморегулират и ще станат нормални, подобно на козината на котка или куче) но самата Санди Скотницки заема средна позиция и в книгата си изброява добри примери за продукти, които могат да се използват- според нея крайностите не са добро решение. Оценявам високо, че д-р Скотницки не продава нищо друго освен книгата. Тя няма линия козметични продукти и не е свързана с никоя от компаниите, чиито продукти препоръчва. Очевидно тя просто иска да помогне. И се справя много добре с това.
Единствената ми критика към Beyond Soap е честото повтаряне на информация: може би това има за цел да накара читателите да запомнят нещо по-лесно или е типичен похват в този тип литература. Не знам, но мен това ме дразни винаги. Другият неприятен факт е, че книгата не е преведена на български и може да я намерите само на английски и руски език.
Но според мен си заслужава да я прочетете, защото по-голямата част от skin care ресурсите в интернет са по-фокусирани върху обективните изживявания и философии, вместо да се основават на науката. Нещо толкова просто като миенето на лице се извращава до цял ритуал, изискващ пет продукта и обстановка с поне три ароматни свещи. Ефектите на ретинола са научно документирани, но как да го добавите към рутината си се превръща във философски въпрос. За мен лично е трудно да доверя кожата си на някой, който няма основателни аргументи, защото честно казано, кожата ми може да се ядоса много (с пигментация, стегнататост и люспене) и не си струва риска, но повечето хора са доверчиви и вярват безпрекословно на какво ли не, включително на необходимостта от трите ароматни свещи. Д-р Скотницки в това отношение е желязна, защото както вече казах, очертава съвременните дерматологични изследвания по начин, който обикновения неспециалист може да разбере.
Сигурно няма да ви е окей ако осъзнаете, че всички продукти, които ползвате и за които сте хвърлили пари, трябва да заминат в боклука или че е хубаво да престанете да нанасяте десет продукта на кожата си вечер. Както и надали ще е вдъхновяващо осъзнаването, че разкарвате естествените си масла, само за да похарчите цяло състояние, опитвайки се да ги замените, и как си докарвате дерматит, екзема или акне, като дразните кожата с куп съставки, включително прекомерно измиване. Но ще разширите информираността си и няма да мигате на пресекулки докато се чудите какво да купите в дрогерията. А децата ви ще са във възторг, че няма да ги карате да се къпят по два пъти всеки ден. Също ако имате нужда от книга, която да четете преди заспиване- това е вашата книга. Тя напълно отговаря на всички критерии: скучна е (аз обичам такива скучни книги), повтаря се и може да ви приспи с фактите си. Това са достатъчно добри причини, за да я прочетете. А ако имате чувствителна кожа и/или проблеми с нея, е силно препоръчително да я прочетете. Но ако по някакви причини не може да прочетете Beyond Soap, ще синтезирам на кратко:
- избягвайте измиващи продукти със сулфати. За тялото си използвайте нежни душ гелове, измиващи масла или синдети тип крем-сапун Dove.- почистващите продукти за лице трябва да имат pH баланс от 5 до 6.
- по време на сухия зимен сезон използвайте бариерни кремове с оклузиви в тях (като минерално масло или вазелин ако сте със суха кожа, или диметикон ако сте с мазна или смесена)
- не е необходимо да насапунисвате цялото си тяло всеки път като се къпете (освен ако не сте се нацапали действително). Фокусирайте се върху подмишниците и слабините си.
- ретинолът има научно обосновани проучвания, подкрепящи твърденията за намаляване на признаците на стареене.
- здравословната диета, упражненията и сънят влияят върху здравето на кожата.
- винаги носете слънцезащитен крем: UV лъчението е отговорно за 80% от външното стареене на кожата.
- използвайте слънцезащитни кремове с наличието на минерални филтри, защото те причиняват по-малко дразнене и имат допълнителната полза от създаването на бариера, предотвратяваща абсорбирането на замърсители във въздуха в кожата ви.
trubadurs, 07/12/2020 | Source: Сборище на трубадури
Ревюто се препечатва от книжния блог „Първи впечатления от последно прочетеното“.
Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание „Сборище на трубадури“. Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията „Съвременник“, „Диаскоп“, „Нова социална поезия“ и „Литературен вестник“.
Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.
Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна… водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:)
Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство „Ерго“ ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)
Стоян Христов
Материалът Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
Ивз Андонова, 18/11/2020 | Source: ЛаИвзСтайл
Ивз Андонова, 13/11/2020 | Source: ЛаИвзСтайл
Накратко с повече думи: Мисля, че вече е очевидно, че това е съвременен YA роман на базата на реализма (тоест без вампири), засягащ темите за тормоза, хранителните разстройства, приятелството, ефекта на социалните мрежи, любовта, готвенето, загубата и редките заболявания, които са вмъкнати заради факта, че изследвания за тях не се правят, именно защото са редки. Хареса ми начина, по който се вплита всяка една от тези теми, по много деликатен начин, без да изпъкват насилствено, но свързани помежду си, без излишна претенциозност. Стилът на автора ми допадна, не е нещо умопомрачително и иновативно, но е увлекателен- Валвей има приятен, лек, много естествен начин да разказва. Самата история е проста, но зад нея има много интересни смисли, които си заслужава да бъдат открити. Като например това, че пристрастеността на Фиона към нездравословната храна се дължи най-вече на постоянната ѝ тревожност, че тайната ѝ ще излезе наяве. Също и това, че тя не променя начина си на живот заради Алберто, в който е влюбена, а за да направи баща си щастлив и да стигне до него като показва любовта си чрез готвенето. Както и показването на социалния натиск и маргинализацията на хората с проблеми в теглото, особено сред тийновете. И минавайки през страниците, в които виждаш несигурното, тъжно и уплашено момиче, което се грижи само за себе си и баща си, неусетно откриваш как то постепенно става смел човек, който обича, учи се да бъде ценен и вярва в по-доброто бъдеще. "Торта с бадеми и любов" е история за надеждата и самоусъвършенстването, която показва, че най-важното нещо е да се чувстваш комфортно със себе си и да не се страхуваш от промени. Въпреки трудната ситуация на Фиона, книгата се фокусира върху светлата страна, но кой не обича да яде сладко от време на време?
Като заключение: "Торта с бадеми и любов" е роман с добро фоново послание, без големи претенции, идеален за подслаждане на неделния следобед.
BRANIMER, 21/06/2020 | Source: THE DARK CORNER
BRANIMER, 06/06/2020 | Source: THE DARK CORNER
Ивз Андонова, 03/06/2020 | Source: ЛаИвзСтайл
BRANIMER, 26/05/2020 | Source: THE DARK CORNER
Диана Петрова, 12/03/2020 | Source: Сборище на трубадури
Диана Петрова
ревю
Да кажа, че „Вундеркинд“ ми хареса, би било недостатъчно. Тази книга ме опияни. Погълна. Изпълни. Очарова. Размаза.
Това е не просто многопластов роман, това е един мултисетивен роман. Можете ли да си представите как с букви и думи, вместо чрез ноти и слух, се изливат мелодии? Как от един писмен текст плътно звучи музика? Как музиката се превръща в разказвач? Защото Николай Грозни е успял да постигне точно това, и то по изключително въздействащ със своята филигранна изработка начин.
Романът е разделен на глави, носещи имената на музикални произведения. Приликата със структурата на обичайна книга обаче е само привидна. Романът е композиран като музикален шедьовър. И като всяка музикална творба притежава своя динамика и ритмика. Това е едно от най-удивителните неща в тази книга. Проза, сякаш отсечена с метроном. Всяка дума, всяка фраза, всяка глава хармонират с останалите. Всяко парченце е поставано точно на мястото си – всеки времеви момент, включително ретроспективните, излиза на фокус точно когато трябва. Освен майсторската употреба на езика това е причината книгата да бъде звънка като чуруликащ капчук и въпреки сложната си пластичност да бъде толкова леко четивна.
А разказът е от първо лице, което донякъде придава на повествованието характер на дневник, но по-важното е, че в книгата виждаме реалиите през очите на главния герой. В този роман сюжетът е с крехък гръбнак и отстъпва пред внушенията и емоциите. Чрез симбиозата писане-музика по ослепителен начин е обрисуван светът на Константин: Константин-ученикът в Музикалното училище в последните години на соца, Константин-музикантът, Константин непримиримият, романтикът, обичащият, мразещият, любопитният, вдъхновеният, гневният. Свят, а не просто история.
Личността на Константин се явява полето на сблъсък между тоталитарната система с всичките ѝ производни оглушителни ефекти и свръхизострената чувствителност на талантливия, изкуството, поривите на духа.
Но не бива да оставате с впечатлението, че това се случва по сантиментално-съчувствен начин. Едно от най-големите достойнства на книгата е, че епохата, системата и гнусните им недъзи, са представени без литературно елементарна емоционална манипулация над читателя.
Тук няма сълзи, а смразяващ вой на ранено животно. Има ропот срещу посредствеността, но без капка еснафска надменност. Самоубийствен ропот над онази посредственост, масово възприета за мяра.
Но дали системата, въпреки всички ограничения и безумни норми, които налага, би могла да е единственият виновник за този бунт? Системата безспорно е катализатор, но посредственост съществува и извън нея, винаги и навсякъде. И Констнтин и другите като него, с безкомпромисните си черно-бели сетива, биха реагирали когато и където и да е. Талантът никога не признава ерзаца.
Или казано по друг начин, говорим за честност.
Затова и присъстващото в известна степен преекспониране на някои черти, обстоятелства и усещания си е на място, дозата циничност, грубостите в отношенията и саморазрушителните импулси също са си на място. И аз съм убедена, че всеки, живял в онези години, чиято сетивност е дори съвсем мъничко по-фина от коруба на костенурка, ще припознае в героите голяма или пък дребна частица от себе си, от приятелите си, от познатите, и от непознатите, които е срещал на улицата.
Ирина. Пламенната цигуларка, бунтарката, любовта. Почти огледалното отражение на Константин. Същото любопитство, същото желание да узнаеш съществуват ли граници, същият съзнателен опит да не бъде призната любовта, същите себепогубващи стремления.
Вадим. Блестящ пианист, в чийто образ е концентрирана идеята за откровеността. Да свириш, както чувстваш, да говориш, както чувстваш. Не назидателно, а просто така, заради себе си.
Илия. Бившият преводач, преживял дълги години в трудов лагер, който разказва периодично на Константин за садистичните унизителни изпълнения на кухите властимащи насилници.
Пепи Крадеца. Човекът, у когото липсва „инстинктивното усещане за добро и зло“. Въвеждането на образа на Пепи, макар и не толкова съществено сюжетно, се явява една от най-важните точки за хармонията на романа. Нали помните, в мелодията нищо не е случайно или излишно. Тя има своите акценти, усилвания, заглъхвания.
Макар и представени превъзходно, те не изчерпват пластовете на творбата. В книгата съществува и трансцедентално ниво, надчовешки свят, движещи сили, намиращи се в някакво отвъд. Съществува едно познание, отстоящо извън времето. Съществува и едно пространство, в което душите и умовете са свързани. Където можеш да „разговаряш“ с Шопен, Бах, Рахманинов, Бетовен. И музиката не се явява бягство от реалността, нито пък е затворена самостоятелна сфера, а е част от това пространство, път за общуване и врата. Свиренето е медитация, чрез която музикантът се разтваря и го прави заради своята собствена жажда, не в отговор на потребностите и комплиментите на публиката.
И накрая малко за началото. За заглавието. „Вундеркинд“. Изглежда закономерно, предвид музикалната надареност на главния герой. Но аз мисля, че е вложено повече.
Бележка: Прочетох в бележките към книгата, че Николай Грозни, подобно на своя герой, е учил музика. Не знам дали е добър изпълнител, а и не е важно. Нямам никакви съмнения обаче, че Грозни е проникновен музикант. Такова органично и истинско разбиране за музиката като показаното във „Вундеркинд“ няма как да се имитира. Проникновен писател, сътворил великолепен роман.
„Вундеркинд“
Николай Грозни
стр. 338
Изд. „Сиела“
София, 2014
Художник на корицата: Ива Сашева
Материалът „Вундеркинд“ на Николай Грозни е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
Ивз Андонова, 23/02/2020 | Source: ЛаИвзСтайл
Ивз Андонова, 06/01/2020 | Source: ЛаИвзСтайл
Александър Карапанчев, 10/12/2019 | Source: Сборище на трубадури
В своя брой 6 от 1988 г. списание „ФЕП – фантастика, евристика, прогностика“ пуска блок по случай 10-годишнината на Библиотека „Галактика“. Основният текст е написан от тогавашния най-млад член на нейната редколегия и допълнен от блиц-интервю с представител на варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. С днешната си публикация ние отново почитаме двете юбилейни годишнини – 70 от рождението на известния писател Агоп Мелконян и 40 от създаването на тъй популярната поредица „Галактика“.
Отговорен редактор за публикацията: Александър Карапанчев
Агоп Мелконян
статия
Тегли ме да започна с едно
Тогава всички бяхме с десет години по-млади (аз още нямах тридесет). И бяхме съвсем различни: най-известният наш писател фантаст Дилов; две титуловани академични светила – Константинова и Сапарев, тогава единствено признаващи научната фантастика като литературно явление; „докторскнят триумвират“ – Пеев, Златаров, Славчев, единствените издатели на фантастика у нас тогава чрез ръководените от тях периодични издания; плюс моята скромна персона. И, разбира се, човекът, без когото „Галактика“ нямаше да стане факт – Милан Асадуров, вдъхновителят на делото, двигателят, отговорният редактор в началния период. Нека си призная, тогава само Милан вярваше, виждаше далеч пред нас, очертаваше грандиозни перспективи; ние бяхме скептици – научна фантастика? В масов тираж? В джобен формат? При това десет книги годишно? Абе, другари, кой ще ни разреши…
Сега си го обяснявам така: ние в една или друга степен бяхме староверци, само Милан беше новопокръстен, затова вярваше фанатично.
Не водя дневник, не обичам да пилея дефицитна стока за словоизлияния, предназначени за един-единствен читател. Но имам една тетрадка с твърди черни корици и в нея си водя записки за Библиотека „Галактика“. Знае ли човек, може някому да потрябва.
На първата ѝ страница е записано: „14.9.1978 г.,14.00 часът, Синият салон на СБП. Първо събиране на редакционния съвет на поредица „Галактика“…
Така се започна. Днес книгите са почти сто – два метра от библиотечния рафт. Днес, както и преди десет години, томчетата на „Галактика“ буквално се разграбват от книжарниците. Днес, както и преди десет години, те не се залежават в обществените библиотеки. Днес, както и преди десет години, те са най-търсените в антикварните книжарници. Както и преди десет години.
Трябваше да се работи бързо. От втората сбирка, която се проведе на 19 ноември с.г., съм си записал: „1. Да напиша предговор към „Среща с Рама“ на Кларк – срок 10 дни. 2. Да преведа „Второто нашествие на марсианците“ на братя Стругацки – срок 1 месец“.
Пак на това второ събиране за пръв път видяхме корици на Текла Алексиева. По-точно – корицата на „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем. Един от редколегията (ще запазя името му в тайна) рече: „Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици! Та те толкова приличат на евтините булевардни книжлета, дето висят закачени на щипки пред западните книжарници!“. А днес е категорично ясно, че второто голямо откритие на варненци – след самата идея за поредицата – беше Текла Алексиева.
През пролетта на 1979 г. видях първата дълга опашка пред книжарницата до кино „Д. Благоев“. Беше почти битка за малките симпатични книги с елегантна спирала в горния ляв ъгъл. Беше се започнало.
Десет години не са много. Но не са и малко. В началото на всяка от тях пред нас е стоял мъчителният въпрос: а ще продължава ли да излиза „Галактика“? А няма ли да намалят бройките? А няма ли да паднат тиражите?
Тук трябва да кажем благодарствени думи за ръководството на варненското издателство – то удържа. Не съм работник в издателство, не разбирам от издателска политика, но съм убеден, че никак не им е било лесно. Особено в началото, когато „Галактика“ някак много бързо и енергично се вклини в книгоиздаването ни. Мнозина бяха смутени – факт е. Не бяха малцина и онези, които виждаха в научната фантастика „бягство от действителността“, „размътване на младежкото съзнание с измислени проблеми“, „вредна в мирогледно отношение литература“, и т.н. Написах „бяха“, но ги има и сега. Това беше първата, най-важната, най-отговорната задача на Библиотека „Галактика“ – да издигне престижа на фантастичната литература. Да индуктира уважение към нея не само у хилядите ѝ поклонници, но и сред най-широката читателска аудитория. Да накара всички да говорят за нея ако не с любов, то поне с респект. „Галактика“ се справи прекрасно с тази задача. Днес научната фантастика и нейните проблеми са обект на внимание не само на научнопопулярните издания; за нея се разисква на страниците на „Народна култура“, „Пулс“, „АБВ“, „Народна младеж“, „Средношколско знаме“, в емисиите на радиото и телевизията. Пък и „ФЕП“, в края на краищата, се роди от вниманието към научната фантастика.
Това внимание, тази любов, тази грижа до голяма степен дължим на Библиотека „Галактика“ – фактът е неоспорим.
И преди десет години, и днес, и нататък големият проблем е един:
Това е проблем за всяка поредица. Той лежи в самата думичка „подбор“ – да избираш от многото. В това отношение Библиотека „Галактика“ има своя концепция, която настойчиво и стриктно спазва вече десет години. Съвсем накратко: книги от всички „епохи“ на фантастиката, книги от всички географски региони, книги за всякакъв читателски вкус.
Ето я ключовата дума – вкус. Щом има подбор, има проява на предпочитание, на вкус. Един обича строго научно-техническа фантастика, друг – социална, трети – философска, четвърти – приказно-митологична, пети – хумористична, шести – прогностична, и тъй нататък, и тъй нататък. Чий вкус да бъде задоволен? Отговорът е: на всички. Логично следва, че недоволни винаги ще има, нали?
Няма и не може да има поредица от шедьоври. Просто защото „книгата шедьовър“ е различна за всеки. Аз например от стоте книги на „Галактика“ най-високо поставям „Дървото на вси светии“ на Рей Бредбъри, но колцина ще се съгласят с този мой избор? Точно затова има издателства и редколегия – хора с рзлични вкусове предлагат книги за хора с различни вкусове. Това е справедливо.
Справедливо е и друго – не може да се отрече, че „Галактика“ предложи на читателите си много от книгите, стоящи начело на световните класации: „Среща с Рама“ на А. Кларк, „Лявата ръка на мрака“ на У. Льогуин, „Краят на вечността“ на А. Азимов, „Денят на трифидите“ на Дж. Уиндъм, „Градът“ на Кл. Саймък, „Повече от човешки“ на Т. Стърджън, „Дюн“ на Фр. Хърбърт, сборници с произведения на Лем, По, Уелс, Бредбъри, братя Стругацки, Ефремов, Хойл, Шекли, Хайнлайн и още много други.
Разбира се, има и пропадания, колебания, грешки. Вярно е, че „не греши онзи, който не работи“, но можеше ли да се мине поне без най-очевидните от тях? Мисля, че можеше. Трябваше през всичките тези години редколегията да работи по-активно, а издателството да не се предоверява на всеки чевръст преводач, готов да предложи първата попаднала му книга.
Разгръщам всезнаещата черна тетрадка. В плана за първата година е записано името Хари Харисън – томче на Харисън все още няма. През това време свои книги на български видяха толкова треторазредни автори, а къде са Брайън Олдис, Алфред Бестър, Пол Андерсън, Норман Спинрад, Филип Дик, Деймън Найт, Ван Вогт и т. н.?
Но най-печално е състоянието с българската фантастика. Едва ли има друга поредица в света, която така унизително да подценява авторите от собствената си страна – една десета част от общата продукция, при това само преиздания! Нима нямаме по-добри автори от Адриан Рогоз, Мишел Гримо или Дан Дастие? Защо издателството се върти в измислен от самото него кръг от имена и настойчиво не иска да излезе извън него? Ако издателството се ръководи от литературни съображения, остава неясно как така наши автори са активно превеждани в чужбина, а все още не са заслужили да влязат в най-престижната поредица в собствената си страна.
Но нека не капваме петънца върху тържествения юбилеен костюм.
Така или иначе Библиотека „Галактика“ е
в нашето книгоиздаване, в целия наш културен живот. Казвам го по адрес на онези фенове, готови по повод и без повод да отричат направеното и усилията на онези, които са го направили. Защо този автор, а не онзи? Защо тази книга, а не онази? Чувал съм ги тези въпроси многократно на срещи с читатели. Старая се да дам точен и изчерпателен отговор, а си мисля: най-много акъл как да играеш дава онзи, дето не се е хванал на хорото. Питат ме също:
– А не е ли Библиотека „Галактика“ в криза?
Отговарям в маниера на братя Стругацки:
– Пишат ли писателите? Пишат. Четат ли читателите? Четат. Тогава за каква криза говорим?
Трябва да се работи! Да се работи по издирването на добри автори и добри книги, да се работи върху качеството на превода, да се работи по отношение на съставителството, предговорите, оформлението. Хубаво е, когато има какво още да се желае – това значи, че делото е живо, диша, развива се, търси.
Може би тази статия трябваше да бъде съвсем друга – аналитична, академична; да се влезе в същностите, да се очертаят тенденциите, да се дадат мъдри и оптимистични напътствия. Нека това направи някой друг, аз не мога. Към книгите се отнасям като към живи съшества – те ме радват или натъжават, говоря с тях, галя ги. Така се отнасям и към тези два метра от библиотечния рафт със симпатични пъстроцветни книги и номерирани гръбчета. Знам, че те даваха и дават много на хилядите приятели на фантастиката у нас; че ги има в почти всеки дом; че към тях посягахме ние, бащите, а вече посягат и синовете ни. Нима не е достатъчно?
Сега отварям черната тетрадка и записвам: „Подготвих статия за „ФЕП“ по повод 10-годишнината на „Галактика“. 7.10.1988 г. Наздраве!“.
С чувството, че пиша поредната страница на една история.
Малко преди да предадем броя за печат, се свързахме по телефона с Ася КЪДРЕВА от редакция „Преводна литература“ към книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна.*
– Верни ли са слуховете, че догодина Библиотека „Галактика“ ще пусне не обичайните десет, а примерно седем заглавия?
– За съжаление, тези слухове са верни. Нали знаете, не достига хартия…
– Уточнен ли е окончателно списъкът на книгите за 1989 година?
– Да, в печатницата сме заложили пет ръкописа. Това са романите „Денят на възраждането“ от Сакьо Комацу, „Жива душа“ от Пер Кристиян Йершилд, „Дюн II“ от Франк Хърбърт и сборниците с разкази „Кутията на Пандора“ от Ярослав Вайс и „Сърцето и Галактиката“ от Пиер Бул.
Предвиждаме да издадем още една книга, която засега е под въпрос. Тя се нарича „Тризвездна „Галактика“ и включва най-хубавото от първата годишнина на библиотеката: „Чоки“ от Джон Уиндъм, „Среща с Рама“ от Артър Кларк и „Гробищен свят“ от Клифърд Саймък.
– Благодарим ви за информацията. Да се надяваме, че „Галактика“ преживява временни затруднения.
* Разговорът е проведен от представител на списание „ФЕП“. – Б. ред.
„Сборище на трубадури“ благодари на Людмила Мелконян за любезно предоставената статия. Вижте сканирани оригиналните страници на статията:
Материалът Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
Петър Тушков, 05/12/2019 | Source: Сборище на трубадури
Мартин Петков
В българската „Библиотека „Галактика“ Аркадий и Борис Стругацки (АБС) присъстват общо с три книги – „Хищните вещи на века“, „Второто нашествие на марсианците“ и току-що издадената „Приказка за тройката“.
Следващите няколко думи са за тези книги на АБС – но гледани днес, с очите на двайсет и първия век. В същото време те са и опит да се надникне малко по-дълбоко в съдържанието на „Библиотека „Галактика“. Най-често досега погледът към тази „фантастична“ поредица сякаш е бил по-скоро статистически, обзорен, носталгичен или дори митологичен, но за съжаление най-вече повърхностен. Ето защо ми се иска да добавя малко размишления за три от съкровищата в поредицата. Веднага отварям скобата и предупреждавам, че става дума само и единствено за моите лични усещания и впечатления – както от книгите, така и от самата „Галактика“. Нищо повече от това.
Посочените по-горе книги на АБС не са нито най-силните, нито най-запомнящите се техни творби. Те спадат към по-ранните им произведения, при това и в трите случая говорим за повести, любима форма на тези двама автори, която е почти изчезнала и май съзнателно пренебрегвана днес, във времето на многотомните, хилядостранични епоси. Така че би било разбираемо или вече да сте забравили за Лавър Федотович, за СЛЕГ-а, за Петачето или още по-вероятно е даже никога да не сте се сблъсквали с тях.
Но ако решите да им отделите един филм време (като например колкото за последните „Отмъстители“) – ще видите, че и трите книжки са много особени, по своему запомнящи се и най-важното – непоносимо актуални и напълно завършени, въпреки малкия си обем. Самите АБС още преди време са казвали, че не вярват произведенията им да ги надживеят с много. Може би поради скромност, а може би поради наличието на неподозирани способности за надзъртане в утрешния ден, те са се оказали прави. И наистина – ето ви парадокс – АБС са все така актуални (или поне това е основното твърдение, заложено в този текст), но далеч не и широко популярни сред поколението на двайсет и първи век.
На какво може да се дължи подобно противоречие? Уверен съм, че всеки брадат интелектуалец ще съчини достатъчно аргументиран отговор на въпроса. Ето ви за разнообразие и едно далеч по-спорно обяснение. Фантастиката на АБС винаги се е занимавала с проблеми. Съвременната фантастика се занимава най-вече с приключения. Общочовешкото постепенно е излязло от мода и вече не е прието да се задават въпроси за това какъв трябва да бъде човекът; той е такъв, какъвто си е, и точка; за сметка на това се рисуват пъстри и дори понякога пълнокръвни фантастични светове, които обаче са кухи откъм проблематика, а доколкото такава има, тя е съвсем банална и конюнктурна. Във време, в което нямаш цели, надхвърлящи собственото ти благополучие, шарените светове, като продукт, наистина вършат чудесна работа. А смазаните пазарни механизми са готови да ти предлагат още и още от същото.
Така че това, което правим в момента (ако още не сте спрели да четете), е символично пращане по дяволите на гореспоменатите пазарни механизми и предприемането на разходка из случилото се бъдеще в книгите на АБС, което продължаваме да не искаме да забележим.
Престрашите ли се да отворите „Хищните вещи на века“, вероятно ще се шокирате да видите пунктуално и точно описание на днешния самовлюбен и егоцентричен човек. Липсват единствено смартфоните и социалните мрежи. Но безкрайното търсене на екстремни удоволствия, потъването във всевъзможни форми на самозадоволяване, бягството от реалността и изпадането в наркотична безтегловност – всичко това е там. Ад, маскиран като рай. Хищните вещи очертават днешния свят – ужасно красив отвън и гротескно празен отвътре. Свят, в който паметник се издига не на този, който е покорил космоса, а на онзи, който е счупил рекорда в казиното. Свят без книги, без изкуство. Свят на реалити герои, които нямат спомени от вчера, нямат мечти за утре и живеят единствено в някакво безкрайно и напълно безсмислено днес. Свят в транс.
„Второто нашествие на марсианците“ показва каква би била тъжната участ на подобен „красив“ свят. От една страна това е книга, която на практика е директно разработена и развита върху няколко конкретни параграфа от оригиналната „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Ето част от тях: „Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави, просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из нивите с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време, и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да е имало марсианци, които да се грижат за тях…“.
От друга страна, това е може би една от най-неруските, най-универсалните, като обстановка, книги на АБС. Ако не знаете, кой е автор на книгата, спокойно бихте могли да приемете, че тя е написана от англичанин, французин, чех или унгарец. Струва ми се, че „Второто нашествие“ може да бъде разбрано от всеки човек и навсякъде. Универсални са, както глупаците с тяхната улична мъдрост и философия, така и тарикатите, които умеят винаги да намират най-хубавото място под слънцето. По мое мнение – универсален е и поробителят, за който се предполага, че е дошъл от Марс. И както казваше Станислав Стратиев – да ти е кеф да пъшкаш под такъв поробител.
Накрая и то не случайно остава „Приказка за тройката“. Това поначало е книга с тъжна съдба. След като двайсет години е била забранявана, след като се е сдобила със свой модифициран двойник (Приказка за тройката-2), който също не е имал кой знае колко щастлив живот, тя до голяма степен е обречена на игнориране и забрава и през следващите трийсет години от вече свободното си съществуване. Възможно е някой да е решил, че „онова“ време е отминало. Че темата не е актуална. Ако е така – сбъркал е.
В „Приказка за тройката“ е целият блясък на овластената бюрокрация – нагла, невежа, безнаказана и всесилна. Същата, която ни обгръща и днес. Трябва само да влезете в някоя произволно избрана от вас комисия за защита или агенция за опазване на нещо си и е силно вероятно да се озовете в приказка за тройката. И още по-вероятно е тройката да има четири члена. Че и повече. А професор Избегало, един от главните герои в повестта, е диагноза за съвременното ни общество, в което най-малко можете да разчитате на експертна помощ. И, естествено, вместо да получите такава помощ, ще се сдобиете с няколко тона празни приказки, които обаче идват от „висококвалифициран“ кадър на заплата.
„Приказка за тройката“ е лична история, на първо място за авторите, но също и за читателите. Тя може да се възприема само лично и по никакъв друг начин. В нея няма маймуни, които се замерят с бананови кори, дори на пръв поглед да ви се стори така. И ако написаното там ви изглежда смешно или скучно, значи просто не сте го разбрали. Тогава трябва да направите нещо чудовищно и еретично за 2019-а година – да препрочетете книгата.
Възможно е много от почитателите на „Библиотека „Галактика“ да са били изненадани от този избор на Милан Асадуров, но на мен той ми се струва логичен и закономерен. Приказката на АБС показва колко малко са се променили хората за половин век, независимо от това, че системата уж вече е друга. Този своеобразен финал на „Галактика“ (заедно с последния брой – „Антиутопия“) е и до голяма степен завръщане към корените. Защото „Галактика“ е събитие от национален мащаб за периода между 1979-а и 1989-а година (когато излизат повечето книжки от поредицата) и това събитие се нуждаеше от достоен завършек. Дали последното е факт – всеки може да си прецени сам и за себе си.
Вижте как да ни изпратите ревю за книжка от Поредицата.
Мартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“ и повестта „Светът е само начало“.
Материалът Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
Ивз Андонова, 21/11/2019 | Source: ЛаИвзСтайл
BRANIMER, 03/11/2019 | Source: THE DARK CORNER
Поли Муканова, 23/10/2019 | Source: Сборище на трубадури
Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова
Ива Анастасова
рецензия[1]
„Годишни времена“ е дебютната за България книга на македонската писателка Юлиана Величковска. Тя е известна още с поетичните си книги, сред които „Комари“ (2010) и “Open book” (2017), монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ и др. Участва активно в литературния живот в Македония, член е на Македонското сдружение на писателите, както и основател на македонското издателство „ПНВ Публикации“. Директор е на фестивала „Поетична вечер във Велестово“, има изяви у нас и по света, а стихотворенията ѝ са превеждани на много езици, сред които английски, немски, албански, чешки и китайски.
„Годишни времена“ е (пре)наситен роман, водещ нанякъде и едновременно никъде – към една спирка и едно незнайно бъдеще, но бъдеще с дефинируемо минало, с константно придвиждващо се настояще (оксиморонно, но факт).
Главната героиня на романа не определя себе си като „балканка“. За нея и за нейния свят е характерна фрагментарността – идентичността ѝ е разпокъсана между спомените от миналото и преживяванията в настоящето, с мисъл към несигурното бъдеще. Чрез верига от питания и отговори и способността ѝ да изразява мислите си чрез всички сетива, тя се опитва да събере останките и парчетата от живота си, за да си отговори на въпроса „Коя съм Аз?“. Всъщност тъкмо в това търсене на себе си отвъд националните и географските измерения, отвъд народопсихологическите обвързаности можем да разпознаем модерната космополитна жена.
Използвам понятието „балканско“ условно заради множеството противоречиви мнения около съществуването на „балканска идентичност“, а и поради същата условна употреба на понятието от Величковска. Например тя описва типичната „балканска жена“ като „изпотено, скучно, примирено същество“ (Velichkovska 2017: 64), но в никой момент не става ясно какво има предвид под определението „балканска“. Според Мария Тодорова „никога не е имало обща балканска идентичност. В най-добрия случай понякога е имало романтично, понякога относително разпознаване на културни прилики“ (Todorova 2004: 9)[2]. Широко разпространено е, че балканската идентичност се възприема като следване на патриархални порядки, потопеност в ежедневието, ограниченост, но самата героиня не се идентифицира с тези модели.
Идентичността е проблематизирана. Героинята търси себе си в модерния смисъл – като дълбоко проникване до тайните кътчета на съзнанието, запечатали спомени и случки с огромна житейска тежест върху съдбата на отделния индивид. Идентичността не се разглежда в политически, религиозен или национален смисъл. Личността е отворена към света, търсаческа и творческа, пътуваща и опознаваща. Въпреки че ние по непряк път можем да разберем македонската националност на героинята, самата тя не се заявява пряко като такава. В този смисъл можем да я мислим като обречена да бъде космополитна, освободена от всякакви „балкански“ или народноидентичностни граници, както корабът, който не е хвърлил котва в морето, е свободен да отплава.
Според Богдан Богданов идентичността е „нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане” (Bogdanov 2004: 153). През призмата на миналото героинята сякаш описва собствената си инициация, с други думи своето „ставане“, което противоречи на патриархалния модел в балканското семейство и се заявява като разцъфване на една модерна жена, отхвърлила традиционните порядки. Разбира се, не всичко в патриархалния ред е отхвърлено от съвременното съзнание на героинята. Някои от тези порядки влизат в самодефинираната ѝ идентичност, срещу други тя не се поколебава да обяви бунт. Важно е да отбележим, че макар идентичността да е външно заявена тъждественост, (само)опознаването започва отвътре. За разбирането на житейската метаморфоза героинята дава ключа към мислите си, които обговаря върху хартията на своя розов дневник, започнат в началото на романа и завършен малко преди края му.
Различните идентичностни планове са тясно свързани с израстването като физиологичен и психологичен процес, чийто генезис проследяваме накъсано в хода на повествованието. Заглавието е опорна точка в мисленето за и разгръщането на съдържанието. Смяната на сезоните бележи инициационния кръг на героинята. Те са ориентир към определени спомени – пролетта е велосипед, лятото е врабче, есента е зелена кола, зимата е шейна. Преминаването през различни жанрови пластове също може да се гледа като своеобразна смяна на „годишни времена“.
Особено важно е да откроим повествователните особености на текста, отличаващ се с изразена нехомогенност. Разказът се случва от първо лице, единствено число – похват, чрез който дистанцията между героя и читателя се скъсява, мислите и чувствата на наратора започват да звучат по-близки. Стремежът към по-лично и дълбинно чувствително преживяване е постигнат. Когато героинята обрисува израстването си, читателят, чрез нейните лутания в различни идентичностни планове, е увлечен в разбирането на собствения ѝ генезис. А той е сложен, объркан, фрагментарен, за него понякога не стигат думи, затова авторката го облича и в звукова, и във визуална форма, за да добие пълнокръвен облик.
Величковска има изразен стил. Героинята ѝ е отроче на Балканите, но и дете на бързоразвиващата се технологична действителност. Чрез разказа за своите спомени тя засяга съвременни проблеми, фиксира и анализира наложителни въпроси, понякога малко наивно, но винаги през призмата на своя женски светоглед, омекотен и деликатен. Светът се случва като игра на спомени – амалгама от случки и представи, прекъснати мисли, запълнени с други, навързани в редиците на един човешки живот.
Тук всеки сезон си има спомен и всеки спомен си има песен. Неконвенционалната нарация увлича в лентата на живота – ти си на кино, на концерт, вкъщи, в училище, пишеш поезия, рисуваш, дишаш и (едва) не умираш, запътен към една спирка, в крайна сметка изпусната. И защо ли е толкова важна спирката, след като си станал свидетел на една сгъстена интермедия с темпорални подскоци и смесване на проза и поезия, носещи чувствеността на нечии чужди спомени, в които всеки мирис, вкус и цвят оставят следа? Много от тези спомени са ни показани само в щрихи – салатата с домати и лук, в която топиш с хлебче, шейната през зимата, зеленото фикьо, розовата рокля за снимки, велосипедът с одеалце, за да бъде по-удобно. Често те са оставили дълбоки празнини, които все още болят, но все пак носят тишина, уют, бягство от реалността, в чието настояще я връщат неприятни мириси и погледи, подсвирквания, шум на човешки гласове, повреждането на автобуса. Миналото е оценностено, настоящето е обитаемо, но скучно време, а бъдещето е неопределено.
„Годишни времена“ е роман, в който времето е особено – разпокъсано, хвърчащо, губещо се, изплъзващо се, обрамчено от ореола на настоящето чрез пътуването в скопския автобус. Той също сякаш не се движи, а стои и изчаква човешката съдба, маркирайки пътя от точка А до точка Б, включвайки се в безкрайната апория на Зенон за неподвижната движеща се стрела (неподвижния движещ се автобус в случая). Автобусът е спрял в спомените на момичето с розовите чорапи и розовия бележник с ластик, служещ като платно на живота, пазител на съкровеното.
Героинята на романа дори не е назована по име, въпреки че притежава ясно различими черти. Подобен номинативен кастрацион позволява по-дълбинно присъединяване към мислите и чувствата ѝ, превръщайки ги от персонално в универсално явление. Нейният собствен роман, нейната същност, нейните мисли говорят за събирателна личност, тоест част от колективното световно, не само колективното народно. Тя съм Аз, но и Вие, нейните проблеми, са наши проблеми – човешки, от наднационално ниво, глобални. Липсата на името, заедно с липсата на пряка национална идентификация, е само още един белег на нейната първична свобода, на освободеността от социални задръжки и етикети. Тя е дете на света.
Мисленето в парадигмата на традиционното е нетипично за героинята, която е широкоскроена, потопена в съвремието, на което са чужди много от миналите вярвания. Например табу въпросът за секса, който вече не е мръсна дума, и за девствеността: „Ако не се омъжиш девствена, тогава семейството на момчето ще те качи на грозно магаре, ще седнеш наобратно и ще ти напъхат опашката на магарето в устата. В ръцете ти ще сложат изкоренен праз и ще те разхождат из селото с врява, а не с музика, та всички да видят, че си била лошо момиче.“ (Velichkovska 2017: 36). На което с комичност е противопоставена сцена с първото отиване при гинеколог: „Майка ми: Ама докторке хубаво да я прегледате, закъснява ѝ. Докторката схваща. – Да не си спала с момче? – пита ме. Аз поглеждам към майка ми, тя със стреснат поглед ми казва, че няма място за лъжа. – Ами…викам аз, – будна бях!“ (Величковска 2017: 37). Подобни ситуации отстраняват героинята от миналото ѝ, тя се осъзнава като съвременна жена, чието тяло и мисли не се подчиняват на народни закони.
Героинята, небезразлична към проблемите на времето си, е фрагментарна личност, вписана във фрагментарен разказ-живот, съставен от епизоди, впечатления, афекти. Защото именно така се изразява животът – през всички сетива, чрез различни форми на изкуството – словесно, музикално, изобразително. Тя извървява мислено дълбоко емоционален път, явяващ се отдушник за тягостните спомени. Нейните идентичности времево се проявяват паралелно, ситуирани са в различни времеви отрязъци – минало, настояще и бъдеще, като постоянно се конфронтират, но изграждат (почти) в еднаква степен героинята.
„Годишни времена“ е книга за спомнянето като прераждане и мислено преминаване през всички етапи на живота в тясното пространство на един автобус. Човекът наистина се оказва една малка Вселена с индивидуални катаклизми и решения. Точка, около която се натрупват безброй пластове, но и в която всичко е подредено по космически модел.
„В този момент аз съм в едно превозно средство на градския транспорт. Тук сега има още двадесетина души. Возим се по улицата, по която ходят пеша или се возят още хора. Над която летят птици. Над която летят самолети. Над които кръжат сателити. Над които обикаля Луната.“ (Velichkovska 2017: 134)
[1] Yuliyana Velichkovska. Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017, 136 s. [Юлияна Величковска. Годишни времена. София: Ерго, 2017, 136 с.].
[2] Превод мой – бел.а.
Рецензията се препечатва, с любезно разрешение, по първоначалната ѝ публикация във
Филологически форум, Година 4 (2018), Брой 2 (8)
Материалът Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
Петър Тушков, 15/09/2019 | Source: Сборище на трубадури
Нова книга от Янчо Чолаков, в която отново се срещаме с несъмнените писателски умения на автора. Издава „Либра Скорп“ на Денчо Михов, а корицата е от Петя Станева. 96 страници е, което прави историята в нея повест.
Янчо Чолаков не беше с впечатлението, че го интервюирам, нито идеята ми беше такава, когато му писах с молба за повече информация около книгата, но винаги е интересно да се чуе как самият писател формулира свое произведение:
„Не става дума за обикновено заиграване с жанровете, а за поставяне на фантастичния метод на равна нога с този на класическия реализъм. Защото лечението на Мариян (главния герой в повестта – бел. ПТ) върви едновременно в два пласта – реалистичен и фантастичен (халюцинаторен), с два различни способа – този на традиционната и този на алтернативната медицина.“
Вече бях прочел книгата (която седмица преди това Янчо бе така любезен да ми изпрати в електронен формат, отново по моя молба) и думите му бяха потвърждение за една нейна особеност, която ме забавляваше през цялото време до последната страница. В „Прояснение“ читателят е ангажиран от подострения инструментариум и на два вида лексика – тази на профанното и тази на високата медицинска терминологичност. Повестта не е лекарски трилър, нито е разказ за живота на улицата, а описва преживяването на човешкото състояние между зъбните колела на болестта и медицинското познание.
Болестното хвърля мост от реалната научност до фантастично-халюцинаторното. Всекидневният език си остава дълбоката идентичност на пациент с противоречиви изгледи за оздравяване. Но пациентът възприема, заучава и конструира свое ново аз от терминологията, с която докторите опитват да обяснят заболяването му; както често се случва – до степен на увереност, че е на една стъпка, едно протягане с ръка сам да постави правилната диагноза. Второто, третото, четвъртото лекарско мнение са толкова убедителни, колкото широки са познанията на специалиста, а пациентът е просто човек и човечността му възлага доверието си и открива истината на първо място в съпричастността на отсрещната страна.
Читателят ще получи личната си развръзка. Но хубавото на такива книги е, че са прицелени в преживяването на векторната комбинация от автентични моменти с критичен характер, а не в коленния рефлекс на предварително калкулиран финал. Препоръчителен начин за прочит: оставете всичките си очаквания преди началната страница и ги сравнете с разказаното от писателя едва след като сте отгърнали финалната.
Петър Тушков
Материалът Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.
BRANIMER, 01/09/2019 | Source: THE DARK CORNER
BRANIMER, 22/05/2019 | Source: THE DARK CORNER
Ивз Андонова, 10/01/2019 | Source: ЛаИвзСтайл
BRANIMER, 08/12/2018 | Source: THE DARK CORNER
BRANIMER, 05/12/2018 | Source: THE DARK CORNER
Ивз Андонова, 08/11/2018 | Source: ЛаИвзСтайл
Ивз Андонова, 27/10/2018 | Source: ЛаИвзСтайл
Ивз Андонова, 26/09/2018 | Source: ЛаИвзСтайл
Ивз Андонова, 25/09/2018 | Source: ЛаИвзСтайл
BRANIMER, 08/09/2018 | Source: THE DARK CORNER
Ивз Андонова, 29/08/2018 | Source: ЛаИвзСтайл
BRANIMER, 19/05/2018 | Source: THE DARK CORNER
Валентин Д. Иванов, 10/05/2018 | Source: Сборище на трубадури
Валентин Д. Иванов
за романа на Иън Банкс
Любимият ми епизод (а също и на Патрик Стюарт) от телевизионния серия „Звездният път: Следващото поколение“ (Stat Trek: The Next Generation) се казва „Вътрешната светлина“ (The Inner Light). Почти цялото действие в него се развива извън командната зала на „Ентърпрайз“ и Пикард изживява друг живот, на друга планета, в напълно различен контекст. Това е чудесен похват, когато сценаристите или писателите искат да предложат на зрителите или читателите си нов поглед към някой добре познат герой или добре познат свят – трансформация, нова и необичайна гледна точка, нестандартен ъгъл.
За единадесетте години преди да се появи „Инверсии“ (1998 г.), Банкс написва пет романа и пуска един сборник с разкази и новели за света на Културата. За съжаление вече не можем да го попитаме, но може да предположим, че и той – като сценаристите на Старт Трек – са изпитали нужда от свеж поглед към своята любима пангалактическата свръх-цивилизация. В едно свое интервю Банкс казва, че се е опитал да напише „роман за Културата, който не е роман за Културата“. И според мен е успял.
Строго погледнато, пред нас е криминална история, разказана в антуража на чужда планета, сравнима по социално и технологично развитие с нашето Средновековие. Сравненията с „Игра на тронове“ са очевидни – има безмилостна борба за власт, шпионаж и тайнствени убийци. Но има и нещо повече – пред очите на местните жители, които не са чували за Културата и от чието име се води повествованието (Банкс не без успех използва този подход и в други свои книги), се случват чудеса. За средновековните хора те са норма, но за читателя, запознат с мнението на Артър С. Кларк (Arthur C. Clarke), че чудесата са неотличими от достатъчно развита технология, тези сцени за лесно разбираемo подсказване, че ставаме свидетели на операция на отдела Специални обстоятелства (Special Circumstances), евфемизъм, който най-лесно можем да обясним с друг евфемизъм – този за „биещото сърце на Културата“.
* * *
Трудно е да се каже повече за романа, без да се разкрият сюжетните изненади, затова ще го направя непряко. Не съм първият читател, който намира паралели между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Най-очевидната прилика, разбира с,е е в тематиката на двете произведения – става дума за взаимодействието между две цивилизации на различни етапи от тяхното развитие. Това е популярна тема във фантастиката – достатъчно е да си спомним основната директива (Prime directive) от „Звездния път“ и безбройните епизоди, в които тя сякаш съществува само за да бъде нарушена. В света на Пладнето братя Стругацки дефинират обратното правило, създавайки Комкон и институцията на прогресорите. В дилогията „Звездите – студени играчки“ Сергей Лукяненко пък се опитва да обори концепцията на Стругацки за помощта и сътрудничеството между цивилизациите. А Дейвид Брин (David Brin) описва в цяла поредица романи за света на Ъплифта (Uplift) своите идеи как сътрудничеството между цивилизациите може да обхване дори биологичната еволюция. Едва ли писателите фантасти са разработили всички аспекти на взаимодействието между напредналите и изостаналите цивилизации (с цялата условност на това деление) и аз не целя тук да бъда изчерпателен. Вмешателство или не (и оправдано ли е то) – това е въпросът.
Вторият паралел между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“ е конфликтът, който подобно взаимодействие поражда. То не оставя без последствия „напредналите“ цивилизации. Стругацки нахвърлят из текста на романа си много споменавания за прогресори, които са се опитали да сеят добро с огън и меч, а и главният герой Дон Румата е изправен пред дилемата дали да не направи същото, когато животът на любимата му е застрашен. И напредналите, и изостаналите вървят по едно и също анизотропно шосе на историята. То криволичи по дълбоки дефилета и изненади дебнат зад всеки завой. Интересно е, че между двете книги има почти пряко съответствие в сцените на конфронтацията и насилието. Наистина – единият от героите на Банкс е жена и заплахата е сексуална, но за една жена това може да бъде „по-страшно от смърт“ и ефектът дори е по-силен. Все пак държа да отбележа, че за читател, запознат с мощта на Културата, заплахата никога не е истинска докрай. Ако сте чели другите книги от поредицата на шотландеца, сигурно имате ясна представа с колко много степени технологията на неговата свръхцивилизация надминава земното Средновековие. По друг начин стоят нещата с втория главен герой в „Инверсии“, което си е самоналожил ограничение технологично да съответства на местното ниво. Но и той е тренирал тялото си до състояние, недостъпно за хората от планетата.
Трета обща тема е механизмът на взаимодействие на Културата или на комунистическото човечество с „младите“ цивилизации. Според откровението на Борис Стругацки за ненаписания роман „Бялата дама“ ядрото на Островната империя (цивилизация на планетата Саракш, описана за пръв път в „Обитаемият остров“) се състои от три кръга. Вътрешният е безопасно и светло място на творчество и свобода, почти пълен аналог на света, от който произхожда Максим Камерер. Вторият кръг се обитава от обикновените хора, не много по-различни от нас. А третият е населен с шлаката на обществото – убийци, насилници, зверове и уроди. Именно те пазят Империята от външни заплахи. В постепенната деконструкция на своята утопия Стругацки провеждат известни паралели между Човечеството и Островната империя, разкривайки в по-късните си книги „тъмната страна“ на прогресорството.
Аналог в Културата е отделът за специални операции, назован с многозначителното име Специални обстоятелства. По думите на героиня от друг роман на Банкс – работата в този отдел е единствената, която има значение; всичко останало в Културата е сведено до игра без последствия – няма борба за ресурси или пари, човек е свободен за избере да се забавлява или да се труди без ограничения.
* * *
Далече съм от мисълта, че Банкс пише fan-fiction на Стругацки. Сигурен съм, че той по независим начин е стигнал до същите теми и проблеми. Ако светът на Пладнето е опит за описание на социалистическа утопия, то Културата и заедно с нея Стар Трек и дори неговата неотдавнашна полусериозна пародия „Орвил“ (Orville; невероятно е, че тази серия върви по ултраконсервативния телевизионен канал Fox) са опит да се изгради утопия, израснала от капиталиситческата системаq след като ограничението в ресурсите и средствата е отпаднало поради напредъка в технологическия прогрес. Доколко изобщо е уместно да се прилагат съвременните политически разграничения към едно такова общество на надживяната нужда (post-scarcity), е друг въпрос.
Накрая, но не на последно място, искам да подчертая, че двамата герои на Банкс, също като Антон от „Трудно е да бъдеш бог“, излизат променени от срещата с реалното средновековие. Прогресорската мисия на Културата успява само наполовина, но неосъзнатата „прогресорска“ мисия на средновековната цивилизация да научи на нещо представителите на Културата успява напълно. Държа да подчертая, че е изпълнен един от водещите ми критерии за добра литература – има еволюция на героите.
От художествена гледна точка книгата ми се стори безупречна. Четох я в оригинал и честно си признавам, че ме затрудни – авторът произхожда от островите и езикът му е богат, но в същото време е стегнат и повествованието е фокусирано.
Горещо препоръчвам „Инверсии“. Книгата е увлекателна космическа опера във фентъзиен антураж, която при това има послание и предлага богат материал за размисъл. В по-широк контекст – в жанра тя заема ключово място, на което се пресичат много идейни спорове и по един или друг начин едва ли ще остави читателите си равнодушни.
4-7.03.2018, Паранал, Чили
Валентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.
Материалът Извън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.