Банда пенсионери и две деца разказват играта на бандитите

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Заглавия: „Фалшивата Бернис“ и„Феноменалния Алфредо“ 

Автор: Малин Клингенбери

Издателство: „Книги за всички“ 

Година: 2022

Превод: Евгения Кръстева 

Характеристики: „Фалшивата Бернис“- 96 стр., „Феноменалния Алфредо“- 128 стр.  

Анотация:

Баби и дядовци държат престъпниците под контрол с майтап и финес в изключително популярната поредица от романи на финландскошведската писателка Малин Клингенбери. Дори и да не си чел за предишните подвизи на Пенсионерския отряд, който кара подземния свят да трепери от страх, винаги можеш да се включиш.

След успеха на първите две книги („Патрик и Пенсионерския отряд“ и „Ирене и прахосмукачката за банкноти“) за българските деца идва нова порция приключения. Освен че забавляват, книгите възпитават подрастващите, а високото им литературно качество бе оценено с престижната награда за детска литература „Рунеберг“. Романите, издание на „Книги за всички“ са със забавни илюстрации.

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Във „Фалшивата Бернис“ Бандита е бесен и има защо. Той и бандата му мошеници са в затвора от месеци – и вината е на Пенсионерския отряд! Затова Бандита търси начин да му отмъсти. Престъпничката Холи Момс, специалистка по химия, хипноза и правене на шпагати, е освободена от затвора. Когато се оказва, че тя също има сметки за разчистване с Пенсионерския отряд, Бандита обединява силите си с нея. Пенсионерския отряд сега е в опасност! Това новото приключение на Патрик и Ирене е също толкова забавно и интересно, колкото и предишните истории.

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

„Феноменалния Алфредо“ е спечелил голямата награда за детска литература „Рунеберг“. Патрик, приятелката му Ирене и Пенсионерския отряд отиват на Канарските острови. Те са сигурни, че могат да прекарат ваканцията си спокойно – не се вижда престъпник на хоризонта. Но съвсем скоро Патрик и Ирене се натъкват на съмнителни хора във фоайето на хотела… Има нещо странно в едрите недодялани лелки, които удивително приличат на бащата на Ирене – Бандита, и неговите мошеници. Те обаче трябва да са в затвора… И кой всъщност е мускулестият Алфредо, който винаги е заобиколен от фенове?

Това са забавни, брилянтни и с достатъчно напрежение романи, които се четат на един дъх и карат децата да обикнат книгите.

На хоризонта е нов завладяващ роман за викингите

„Наемникът на императора“ е хит в историческата романистика

Източник снимка: изд. „Персей“

Автор: Ян-Уве Екеберг

Издателство: „Персей“

Година: 2022

Превод: Евгения Кръстева

Характеристики: 352 стр. 

Анотация:

Най-епичната романа поредица за викингите – „Последният викингски крал“ от Ян-Уве Екеберг, вече излиза в България. Всяка от книгите е със самостоятелен сюжет. Свързва ги най-великият норвежки крал – Харалд Хардради, чиято слава се разнася в цяла Европа през XI век. Наследник на престола, след като брат му е убит, той е принуден да отиде в изгнание, прочува се с войнските си качества в Русия, става част от личната гвардия на византийския император и като такъв, побеждава българския цар Петър Делян, след което се връща в Норвегия, където става крал, а по-късно предявява претенции и към трона на Англия.

„Наемникът на императора“ е третият роман от поредицата за безстрашния воин.

Наемник на византийския император, Харалд води битки в района на Средиземно море, за да отвоюва важни сицилиански градове от сарацините и да ги върне под византийска власт. С него е Михаил – осиновеният син на императрица Зоя, който е убеден, че един ден византийският престол ще му принадлежи. Само благодарение на смелостта и бързата мисъл на Харалд, който стои начело на варяжката гвардия, военният поход в Сицилия пожънва успех.

След кървавите битки Харалд трябва да съпроводи надменния Михаил до вражеската територия на свещения град Йерусалим, за да се помолят на Божи гроб за опрощаване на греховете.

Междувременно в Константинопол се води поредната ожесточена борба за власт. Императрица Зоя е предадена от чичото на Михаил – Константин, и е изпратена в манастир, където е охранявана от отмъстителна игуменка. Самият Харалд, въпреки вярната си служба и факта, че на няколко пъти спасява живота на безразсъдния Михаил, също е лишен от пълномощията си, превръща се в пленник на доскорошните си съюзници и го очаква сигурна смърт.

Дали безстрашният воин ще се остави да бъде победен, или ще отмъсти жестоко на предателите, за да се пребори за осъществяването на най-съкровената си мечта?

Екеберг стъпва здраво върху основата на реални събития и герои. Книгите му потвърждават огромните му познания по история и голямата способност да разказва. Те са невероятен, вълнуващ, завладяващ и драматичен разказ за викингите и техния последен крал. Преведени са на много езици, печелят положителни отзиви и симпатиите на голяма читателска аудитория.

От Норвегия дойде роман с магическия кръгозор на „Хари Потър“

„Алма Френг и слънчевите пътешественици“ учи да си смел, дори когато се страхуваш

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Автор: Ида Тюфте Микелсен

Издателство: „Книги за всички“

Година: 2022

Превод: Евгения Кръстева

Характеристики: 256 стр. 

Анотация:

Романът „Алма Френг и слънчевите пътешественици“ напомня големите шедьоври във фентъзи жанра за млади читатели – поредицата „Хари Потър“ и пътешествията на Пърси Джаксън в старогръцките митове. За кратко дебютната книга на норвежката журналистка и продуцентка Ида Тюфте Микелсен си спечели много почитатели и сега излезе на български в издание на „Книги за всички“ и превод на Евгения Кръстева. Оформлението и илюстрациите в книгата са на Николай Пашалийски.

Романът следва познатата рецепта, но е и нещо ново и оригинално. Млад човек е хвърлен в непозната вселена, където той е избраният или ключ към разрешаване на конфликта, разразил се в този паралелен свят. Но „Алма Френг и слънчевите пътешественици“ далеч не е детска книга, базирана на рецепти.

Алма Френг е 12-годишно момиче, което живее с баща си Симон. Почти всяка друга година на Алма й се налага да се озове в нова къща и с нови съученици. Тя вече е спряла да пита защо е това постоянно преместване, докато един ден звънецът на вратата не позвънява и нейната баба, за чието съществуване тя нищо не е чувала, се оказва навън. Момичето е изненадано и от реакцията на баща си, който прогонва майка си, а на Алма забранява да се среща с нея. Двете обаче започват тайно да се виждат.

Момичето научава, че баба й е слънчев пътешественик – човек, притежаващ способността да лети със скоростта на светлината и да променя хода на времето, да го забавя или забързва. Оказва се, че тази дарба се предава от поколение на поколение и самата Алма не само я е наследила, но и умее нещо още по-уникално, което ще я изправи срещу самия Главен министър Габриела Грюбел, която е наложила строг контрол и ред в обществото. Полицаите й са навсякъде по улиците, а специалните й служители дебнат, за да заловят слънчевите пътешественици.

Но Алма първо трябва да се научи да не се страхува да лети на слънчевите лъчи.

Историята грабва читателя още от първите страници и очакванията за история, напомняща тази на Хари Потър, се оправдават. Но само дотам. Алма Френг не само е момиче, но има и собствена индивидуалност. Затова изобщо не е скучно за читателя да се присъедини към нея и да я обикне. А ексцентричната баба Елионора помага да се създаде атмосфера на хумор и забавление. Именно от бабата идва посланието на романа: че човек трябва да се осмели да се хвърли в нещо, да е смел, дори когато се страхува.

Подобно на Алма, читателите също летят и падат. Същият скоклив тон има и стилът на книгата, който е игрив, но понякога задълбава в сериозни неща.

Атмосферата, която създава писателката, е едновременно достоверна и гениална. Действието е стремително, има моменти на върхово напрежение, които усещаш направо в стомаха.

„Алма Френг и слънчевите пътешественици“ е една от трите номинации за най-добра книга за млади читатели в Норвегия.

Книгата е прекрасно четиво за всички, запалени по романите от поредицата за Хари Потър.

Скандалните приключения на Оливия Федърстоун

Тери Ан  Тейлър

Това не е обичайната романтична история, а истински приключенски роман със шпиони, заговори, злодеи и непредвидени обрати, случващи се на главата на госпожица Оливия Федърстоун, която е всичко друго, но не и мила и нежна млада дама от висшето общество, а истинска дивачка, умееща да язди, да плува, да стреля и да се дуелира не по-зле от който и да е мъж. А желаещи да я очистят от лицето на света има прекалено много, защото нашата протагонистка има ужасния късмет да попада в кошери с разярени оси на всеки метър. Споменах ли, че може и да отключва всяка ключалка, разбира от фалшификати и има идеален нюх към изнудване на правилните лошковци? Да, Оливия хич не е добро момиче, но пък те са най-интересните.

Романтична линия съществува, къде без нея, но тя е фон, а не основа и не пречи на приключението, на опасността или динамиката. Може би това е най-добрият пример за обърната история тип пени дредфулс или евтини трилъри с безупречни герои, спасяващи невинни девици. Тук героинята ни е напълно способна да се спаси сама, е, с изключение на някоя и друга ситуация, в която авторката не се свени да поступа главния си персонаж и да я принуди буквално да се облегне на нечие рамо, за да може да не издъхне преждевременно. Да, има книги, в които е просто видимо как създателите мразят дълбоко своите лични протагонисти, докато ги влачат из кал и екскременти тип всякакви злополучия идват към теб през всеизвестния вентилатор на живота, но Тери Ан Тейлър просто причинява на своята Оливия всичко, което един средностатистически Индиана Джоунс може да преодолее с една ръка, щото другата му е вързана. И Оливия оцелява, яху.

Чудесна приключенска поредица с една- единствена цел – да развлича и забавлява, комбинираща авантюристичен дух със задоволяваща и най-нежните души романтична нишка, поразнообразена с малко по-пиперливи моменти, но най-вече намеци за събития, които ще изкарат някое изчервено изкикотване от всеки. И не се страхувайте за нашата специална Лара Крофт с фусти и боне – тя ще се справи с всичко и всеки, ако и да е понасинена и поначупена – като истинска британка няма и да гъкне, ами ще си изпие чая в пет часа и внимателно ще застреля всеки зъл невъзпитаник, който ѝ се вясне пред погледа в този тъй важен час. Забавление без съмнение.

“Новата прическа на Вики” – Цветелина Цекова

Тънка книжка, няма и стотина страници, но натежава много с всеки прочетен ред. Думите бяха като неспирни удари в тялото ми, от които едвам си поемах дъх. Четях без да спирам докато се питам защо? Как е възможно това да се случва? Да има толкова жестокост и липса на човещина. Как момиче, израстнало сред домашно насилие би допуснало подобни грешки?

Сериозна тема е засегнала авторката. За тези неща не е прието да се говори, хората смутено обръщат поглед в страни. А Цветелина Цекова е разкрила душата си и дори само един единствен шамар от тази история да е истински, то пак е твърде много.

“Новата прическа на Вики” е отчаян вик на всички жертви, живеещи в непрестанния кошмар на страха, отчаянието и болката. Но от всичко най-страшни са срамът и безизходицата. Това да признаеш пред себе си, че си допуснал ужасна грешка, че имаш нужда от помощ, утеха, закрила. Не знам как работи мозакът на насилник и предпочитам да не разбирам от първо лице в живота си, но съм впечатлена от реалестичното и достоверно изградените образи.

На всяка страница ми светеха червани лампи от поведението на Драго. Всичко в него макар и толкова перфектно ме отблъскваше на подсъзнателно ниво. Има нещо нездраво в желанието да обсебиш живота и вниманието на любимия човек. Свободата трябва и винаги е била преди всичко останало за мен.

За образа на майката не намирам думи и сили да пиша. За мен нейната пасивност се равнява по вина на агресивността на насилниците.

А финалът не ми донесе утеха. Не почуствах нужното възмездие, но може би живота не е справедлив и няма истинско възмездие за лошите дела. А толкова ми се искаше нещата да бъдат различни.

И макар да имам разни, дербни забележки за използваните сравнения и прилагателни, горещо ви я препоръчвам. Можете да я намерите в хартиен или електронен вариант. Вземете я за себе си, прочетете я, подарете я на дъщерите и синовете си, на приятелите си. И говорете за нея и случващото се там – има защо. Темата е много трудна, но не бива да се подминава.

Според статистиката всяка четвърта жена е жертва и ако вие не сте част от тази черна хроника, значи сте огромна късметлийка.

Братя Миладинови

Васил Друмев              Източник снимка: wikipedia.org

Благочестиви братя! Днешното наше тържество показва едно хубаво нещо за нашия народ, а именно, че той не забравя никога оногова, който е направил някаква добрина зарад народа. Може да се минат 20 и повече години, без да спомене народът нещо за онези, които му са принесли някакво добро, но пак не забравя при някой сгоден случай, като си спомни, за принесеното му добро, тържествено да изпълни своята длъжност.

Ние днес нищо не правим, освен да коленичим пред паметта на две народни светила, които преди 25 години лъчезарно светеха в нашето отечество. Оттогава до сега българският народ е прекарал и много хубави, и много лоши времена, но той в течението на тия времена малко е знаел за тия двама братя, отровени в цариградската тъмница.

Единият беше затворен до живот. Другият, който не беше видял брата си няколко години, едвам получи разрешение да го види. И сполучи наистина. Двамата братя се видяха и прегърнаха в тъмницата. И при тези минути какви ли хубави надежди са бляскали пред очите им, какви ли не хубави дела са си били предначертали да извършат след завръщането в родината си. Ненадейно с чашка кафе бяха отровени в тъмницата.

Че защо ли, братя християни, тези двама труженици и доброжелатели бяха осъдени на нечакана предателска смърт? Дали те разваляха нещо? Дали съсипваха или неоправдаваха някого? Не! Те бяха най-добри хора.

Единът ходеше в странство да се учи и в същото време изваждаше на видело българския народ, а другият с големи мъки и страдания ходеше от село в село, от град в град в Македония, ходеше непрестанно между своите братя македонци да ги учи да четат и пишат на матерния си език и събираше от устата на народа народните песни и приказки. Ето, братя, какво са правили двамата приснопаметни братя.

Прочее, трябвало заради това те да претеглят такава смърт – да бъдат хвърлено в тъмница и да бъдат отровени. Не трябваше тъй да стане, защото тяхната работа беше скромна и светла. Когато невежеството вижда зло там, дето има само добро, то се опълчва против всичко хубаво и свето, против всичко, което отваря очите на хората.

Но когато е тъй, както казах, когато работата на тези двама братя е била скромна, когато само единът е бил даскал и е ходил да събира народни песни и приказки, защо тогава става такова тържествено и всенародно възпоминание за тях? Дали тяхната скромна работа заслужава, щото целият български народ да коленичи пред тяхната памет и да спомина техните дела? Да, братя българи, заслужава!

Те са разпространявали светлина там, дето е имало най-голяма мъгла. И хубави плодове произведоха техните трудове! В тези мъчни времена те можаха да разпространят народното възраждане и да го подкрепят с просвещение, което движи царствата и народите.

Един от тях беше се заловил да учи съотечествениците си на матерния им език; но заедно с това той е приготвил едно голямо добро за народа си, защото само едно дете да е тръгнало по неговите стъпки, сетне ще станат хиялди, просвещението между българския народ ще се разпространи, както и се разпространи.

Другият брат е събирал и напечатал песни и приказки. Може някой да каже: какво е това песни и приказки, но те имат голямо значение за съзнанието и изучванието на българския народ. Какво са песните? В тях народът си изображава своите теглила, своето минало, своите надежди и стремления. Чрез тях народът учи децата си какви са били нашите минали дела и ги снабдява със сила да поддържат хубавите стремления и да бъдат крепки всякога.

Ето, братя българи, какво са вършили тези двама братя, които тъй мъченически свършиха своя живот. И твърде е вероятно , че тези, които ги подложиха на мъченическа смърт, предвиждали са сетнината от тяхната работа и затова са прибързали насилствено да прекратят тяхната деятелност. Но казах, че невежеството всякога тъй прави: преследва, хули и укорява всякога това, което е свето, честно и благоприятно не само за един, а за много народи.

Прочее, братя българи, като знаем защо се напомнюва между нашия народ за тая скромна деятелност на двамата братя Димитър и Константин Миладинови, като си припомним за тяхната смърт, която са претърпели заради служенето си народу, като си напомнюваме всичко това, нека и ние да се трудим да ги подражаваме. Нека да не гледаме на блестящо име, ами всеки нека работи това, за което е приготвен, и колкото и да го не зачитат хората и да го преследват, както бе и с братя Миладинови, ще дойде ден, когато целият народ ще признае заслугите.

И целият народ ще каже: „Бог да го прости, защото е направил такова и такова.”

Най-сетне нека всички в този ден, когато сме се събрали, да почетем паметта на братя Миладинови, нека кажем: „Вечна им памет!” (чуват се гласове: „Вечна им памет!”)

Текстът е публикуван във вестник „Литературен глас“, година 14, бр. 530 от 19.11.1941 г. Автор е Васил Друмев. 

Каним ви на: Етно-рок мюзикъла „Да опазиш Сребра невяста“, 8.10, Античен театър

Приятели 🙂

Ако сте чели (и/или гледали, и/или слушали) „Невидена река“, вече сте запознати с цикъла „Коренуване“ и невероятните крос-арт проекти на Мирослав Моравски.

Ако не сте, обясняваме: „Коренуване“ е поредица, основана върху българското ни фолклорно наследство – музика, митология и предания. Тя ни пренася в свят, населен с бардове и емигранти, русалии и научни работници, психолози, самовили и всякакви пътешественици.

Съвсем скоро една от историите от тази поредица – „Да опазиш Сребра невяста“ ще направи своя двоен дебют: на голяма сцена като мащабен спектакъл със сценография, живи музикални изпълнения и автентични костюми, и на книжния пазар като част от едноименния сборник, който се явява най-новото попълнение в поредица „Човешката библиотека“.

Постановката ни запознава с Благун, свирач и разказвач, който е поканен да свири на обичая „пазене на булката“, предшестващ една сватба в Родопите. По време на надсвирването обаче се появява и друг кандидат-жених със своя оркестър – и историята се заплита.

Отвънка се чуват подсвирквания, почват викове, думкане, пищене: „Айде, отвори, отвори, стопане! Моме, не мой се втелясва, вече си невяста!“. Свирачите – явно изкусни майстори, въртят и извиват ловко мелодиите, най-вече този, дето пее отвън с един гладък и плътен, меден глас… Шепнещ глас. Глас, дето се разнася над двора, просмуква се през вратата, оградата, дъските:

– Хайде, либе, отвори ми! Откога те чакам, посрещни ме! От кол’ време хвърли дума, хайде отвори, при теб пусни ме!

С всяка дума Сребра побелява все повече и повече и стиска портата сякаш се бори с гласа. Отначало му отговаря наперено, после думите ѝ стават по-несвързани, по-неясни, докато накрая млъква съвсем и не продумва ни на майка си, ни на друг…

Участници в спектакъла са оркестрална трупа Невидено: Мирослав Моравски (китара, глас), Анна Анова (гъдулка), Беатрис Благоева (глас), Минчо Недев (бас китара), Мирослав Зографски (ударни), както и музикантите Иван Чапанов (кавал, гайда) и Йордан Донов (китара). Те изпълняват авторски композиции, съчетани със съвременни интерпретации на народни песни, които се преплитат и допълват в завладяваща история.

На представлението ще можете да си закупите и сборника, в който намират място едноименната история и още две творби от цикъла „Коренуване“ – пиесата „Грехът на русалията“ и разказът „Кръговете на дядо Манол“. Историите и текстовете на песните се допълват от страхотните илюстрации на Любомира Стоянова – Мел, превръщайки сборника в истинско бижу.

Заповядайте на 8 октомври от 19:30 ч. в Античен театър – Пловдив, за да се потопим заедно в тази магия от фолклор, рок и пещерняшки песни, подплатени с нвероятния хумор, енергия и хъс на Миро Моравски и верните му другари от група Невидено!

Повече за историята, участниците и трънливия път към Античния театър може да прочетете в блога на Миро.

И най-важното: билети може да си купите от Bilet.bg, Grabo.bg, мрежата на Eventim и на място от Античния театър.

Очакваме ви със затаен дъх и настроени китари,

Дес, Миро Моравки – Моро и екипът на ЧоБи

Поглед назад към „Самотен мъж“ на Том Форд

Да си припомним как един талантлив дизайнер стана велик режисьор

   Повечето рецензии на „Самотен мъж“ започват с думите „неочаквано успешен“. Неочаквано успешен филм, сценарий, режисьорски дебют на моден дизайнер, който никога преди не е правил дори късометражен филм. През 2009 г., когато лентата беше пусната, Том Форд беше на върха. Той напусна Gucci без да скърби, стартира собствената си марка, а след това засне и филм. И то не какъв да е, а с Колин Фърт и Джулиан Мур в главните роли, с номинация за наградата „Оскар“ и похвали от критиците.

Режисьорът Том Форд работи върху адаптацията на романа на Кристофър Ишъруд „Самотен мъж“ в продължение на няколко десетилетия. Историята, написана от Ишъруд вълнува Том Форд до такава степен, че той решава през 2008 година сам да спонсорира лентата и в рамките на само 21 дни успява да заснеме един от най-качествените в кинематографично отношение филми на 21 век.

История разказва живота на университетския преподавател Джордж Фалконър (в ролята Колин Фърт) във времето на Карибската криза през 1962 година. Действието се развива в Лос Анджелис, където Джордж живее със своя партньор от 16 години. След автомобилен инцидент умира партньорът му Джим (в ролята Матю Гуд) и откровено хомофобското семейство не допуска Джордж до погребението на Джим. Но при написването на сценария Том Форд споделя, че не е искал да набляга върху борбата срещу системата тогава и в крайна сметка прави заключението, че филмът му е посветен на любовта.

Не бива да се пропуска и изключителният усет на Том Форд по отношение на естетиката и най-вече при костюмите. Редица критици твърдят, че Колин Фърт никога не е изглеждал толкова добре преди тази лента. Като цяло витае усещането за краен перфекционизъм. Обувките на актьорите никога не са били толкова лъскави, прилепналите сака и стегнатите вратовръзки никога не са изглеждали толкова безобразно добре в други филми. А какво може да се каже за Джулиан Мур… ослепителна в кожата на бойната приятелка на главния герой и не по-малко приличаща на младите Бриджит Бардо или София Лорен. А Николас Холт в ролята на студента Кени излъчва зрялост и едновременно с това лекота в актьорското изпълнение.

Във фокуса на камерата не попада нито един излишен детайл: роклите са без гънки, тетрадките и химикалките са успоредни едни на други, всички плотове в къщата на Джордж са полирани до съвършенство. Момичетата са с колосани поли, ризите на мъжете са прецизни до степен на ненужна стерилност. В къщата на Джордж царува маниакален ред като контрапункт на хаоса в живота му, вследствие смъртта на любимия човек. В лентата присъстват тоалети изцяло дело на Форд като роклята, с което е облечена Чарли (в ролята Джулиан Мур), когато танцува туист с Джордж.

Автор: Стефани Стефанова

 

 

 

Щрихи около историята на операта „Замъкът на херцога Синята брада“

ЗАМЪКЪТ НА ХЕРЦОГА СИНЯТА БРАДА

Опера в едно действие и пролог

     Либрето: Бела Балаж

 

Източник снимка: lira.hu

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА: 

Херцог Синята брада — бас

Юдит — мецосопран

Три предишни жени на херцога — неми роли

Бард — говорна роля

Действието се развива някъде, някога.

 

  ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

В основата на сюжета на тази опера е залегнала легенда от френски произход. Тя е пресъздадена и от големия френски разказвач и любим писател на децата от целия свят Шарл Перо в сборника „Приказките на майка ми гъската“. В преразказаната от Перо легенда рицарят Раул убива своите шест жени, защото са си позволили да надникнат в една заключена стая и с това са нарушили забраната на рицаря. Този сюжет е преминал и в други народи. В Унгария има народна балада, близка на френската, в която се разказва за барона съблазнител, който убил своите три жени и след това подлъгал най-известната красавица. Легендата за Синята брада е използувана от много творци в областта на различни видове изкуство. Още през седемдесетте години на миналия век Жак Офенбах написва оперетата „Синята брада“, получила широка популярност, която се играе и сега. Големият белгийски поет-символист и драматург Морис Метерлинг през 1904 г. завършва драмата си „Ариана и Синята брада“. Само три години след това върху това заглавие написва едноименната си опера френският композитор Пол Дюка (1865–1935). По-късно композиторът Емил Резничек ще напише опера „Рицарят Синята брада“, която се изнася през 1920 г. и се задържа твърде дълго в репертоара на театрите.

Младият унгарски поет, драматург и режисьор Бела Балаж (1884–1949) написва поемата си „Замъкът на херцога Синята брада“ през 1910 г. и я посвещава на двамата си приятели Бела Барток и Золтан Кодай. Поемата на Балаж всъщност представлява нов вариант на трагедията на Морис Метерлинг, като авторът е вмъкнал и нови елементи от унгарската народна балада. Сюжетът на поемата харесва на Бела Барток преди всичко с поетичността си и силната драматичност. Композиторът написва музиката си само за няколко месеца. Обаче ръководството на Будапещенската опера отказва да включи в репертоара творбата на Барток. Няколко години по-късно, след големия успех на първия балет на Бела Барток „Дървеният принц“ през 1917 г., оперното ръководство решава да постави и „Замъкът на херцога Синята брада“. Така седем години след завършването й операта се изнася за първи път в Будапеща на 24 май 1918 г. под диригентството на италианеца Еджисто Танго. След премиерата Бела Барток отбелязва: „След успеха на операта ми, отношението на унгарската публика към моята музика се промени рязко“.

 

СЪДЪРЖАНИЕ

В замъка на херцога Синята брада цари мрак и мълчание. Появяват се две сенки. Това са херцогът и младата му жена Юдит. Тя се е влюбила в него и го е последвала в замъка му, напускайки родителите си, брат си и своя годеник. За Юдит страшният херцог е истинско олицетворение на мъжествеността. Нека хората да говорят за него каквото си искат. Юдит иска да разпръсне зловещия полумрак на замъка и дръпва завесите. В дъното се виждат седем врати с големи ключалки. Тя пита своя мъж какво се крие зад тези врати. Синята брада й отвръща, че не бива да пита: те трябва завинаги да останат заключени. Все пак пред изпълнената с любов молба на младата жена херцогът е принуден да отстъпи. През първата отворена от Юдит врата нахлува кърваво-червена светлина. По стените се виждат ръждиви вериги и инструменти за измъчване. Това е стаята за разпити. Юдит изпада в ужас, но не се поколебава да отключи и втората врата. Тук се виждат различни страшни оръжия, които също са зацапани с кръв. Това е оръжейната на херцога. От третата стая блясват отраженията на злато и скъпоценности, но и върху тях личат петна от кръв. Зад четвъртата врата се открива прекрасна градина. Зад петата — просторни поляни, гори и планини и навсякъде личат капчици кръв. Синята брада моли Юдит да не отваря последните две врати, като й обещава да й подари всичките си богатства. Юдит обаче е непреклонна. Зад шестата врата се вижда застинало езеро — то е образувано от сълзи. Разгневената млада съпруга сега запитва Синята брада верни ли са слуховете, че е убивал своите предишни жени. Херцогът трябва да разкрие тайната, а тя е скрита зад седмата врата. При отварянето й в полумрака се виждат като сенки трите предишни жени на херцога, облечени в скъпоценни дрехи, със сияещи корони на главите. Синята брада заявява, че всичките си богатства е получил от тях и те са тези, които пазят съкровищата. „Едната, казва той, аз намерих една сутрин и на нея принадлежат всички утрини; втората намерих по пладне и на нея принадлежат всички ясни и безоблачни дни, а третата — намерих вечерта и нейни са всички вечери.“ „Синята брада“ се приближава към Юдит, наметва на раменете й мантия и слага на главата й корона. Уплашена, младата съпруга го моли да й махне черната мантия и звездната корона. Херцогът е категоричен: „Тебе намерих през нощта и на теб ще принадлежат всички нощи“. Покрусена, Юдит тръгва бавно след другите три жени. Седемте врати се затварят и отново замъкът се изпълва със студен полумрак…

Този текст е част от книгата “Книга за операта”, автор: Любомир Сагаев. Година на издаване- 1983г. Издателство: Държавно издателство “Музика”, София. 

„Горчиво вино“ 2022: любовната поезия е във възход

 Стихотворение за раздяла спечели Националния конкурс за любовна лирика

Източник снимка: Стефан Тотев

Най-силното издание на Националния конкурс за любовна лирика „Горчиво вино“ – такова заключение направиха организаторите и журито на конкурса. От близо 200 творби журито с председател литературния критик и издател Пламен Тотев и членове поетесите Катя Кирянова и Петя Хантова номинираха 24 зрели и въздействащи стихотворения, всяко от които заслужаваше награда, което изключително много затрудни избора. Затова журито реши:

През 2023 г., по повод 10-годишнината на конкурса, в навечерието на 14.02., Деня на виното и любовта, да бъде издаден антологичен сборник, който, освен наградените творби във всички издания на конкурса досега, да включи и всички номинирани, но неполучили награда в тазгодишното издание: Петя Лалбонова, Гюлшен Алиева, Красимира Макавеева, Анна Петрова-Дюлгерова, Ангел Дюлгеров, Георги Ревов, Димитър Петров, Светлана Николова, Йорданка Николова, Миглена Папаринова, Йорданка Маринова, Румяна Попова-Бакърджиева, Зоя Кацарова, Иван Кръстев, Мария Панайотова, Ваня Велева, Маргарита Мартинова, Виктория Катранова, Радостина Койчева (имената са в реда на получаване на творбите за конкурса).

Първа награда бе присъдена на Евгения Чаушева за стихотворението „Нощем пия кафе“ – изпълнена с емоции и поетични образи творба, посветена на раздялата с любимия човек. Наградата й бе връчена от Гичка Тренева – секретар на НЧ „Братя Миладинови – 1914″ (длъжност, която самият Евтим Евтимов е заемал в Петрич). Читалището е организатор на конкурса.

Втора награда получи стихотворението „Щафета“ от Ивайло Терзийски, впечатляващо с виртуозните си метафори и силата на въздействието си. Трета награда споделиха стихотворенията „Някога някой казвал ли ти е…“ от Кирил Аспарухов и „Бръмбари в бутилка“ от Милчо Петров.

Източник снимка: Стефан Тотев

Катя Кирянова да връчи специална награда за най-добър млад автор в конкурса – на Михаела Пейчевска за стихотворението „Сутрин“.

В подготвяната за Св. Валентин 2023 г. книга ще влязат 36-те наградени стихотворения във всички издания на конкурса досега (сред авторите са победителите в конкурса Ивелина Радионова, Димитър Христов, София Милева, Николай Дялков, Петя Стефанова и др.). Сборникът ще включи и най-представителните стихотворения на Евтим Евтимов и Романьола Мирославова, както и на носителката на почетната награда „Евтим Евтимов“ заради изключителния й принос към българската поезия – Маргарита Петкова.

Събитието по повод връчването на наградите преля в поетическо четене в памет на Евтим Евтимов, в което взеха участие Маргарита Петкова, Добромир Банев, Катя Кирянова, Петя Хантова, миналогодишната победителка София Милева, Катя Кремзер, Елисавета Шапкарева и номинираната Красимира Макавеева.

Ето стихотворението, спечелило първа награда:

Евгения Чаушева

Нощем пия кафе

Източник снимка: Стефан Тотев

Нощем пия кафе, през деня съм пияна,

за да бъда нормална, да не съм грубо пряма.

Вечер пускам конете да препускат на воля,

да отъпчат пътеките и припомнят наново

от деня насъбраните гордост, чест и победи,

дето често не топлят и най-силното его…

 

Нощем палят се факлите, тъй усърдно гасени,

и се виждат неясните очертания в мене. 

Настаняваш се тромаво в душата отново,

тъй старателно гонен и отричан сурово.

Нощем стават нелепости, ти студен и далечен,

режисираш ми сънищата, носиш мирис на есен.

Източник снимка: Стефан Тотев

 

Нощем всичко наопаки е и тогава изгряваш,

аз залязвам в спомени и от лудост забравям,

че реших да те няма, нито в сън, нито в думи,

никъде, никога, да не съществуваш…

Нощем пия кафе, през деня съм пияна,

да минава това нетърпимо наявe.

Победителите в „Горчиво вино 2022″ ще бъдат обявени на Алея на книгата

Маргарита Петкова и Добромир Банев ще участват в четенето в памет на Евтим Евтимов, преди това ще дават автографи

 

На 9. 09. 2022 г. от 18 ч. в Литературния кът на Алея на книгата, която се провежда тази седмица в София, ще бъде церемонията по награждаването в Деветия национален конкурс за любовна лирика „Горчиво вино“. Сред досегашните победители в конкурса са Ивелина Радионова, Петя Стефанова, Димитър Христов, Николай Дялков и др. През 2020 г. Голямата награда „Евтим Евтимов“ за цялостен принос към българската поезия бе присъдена на Маргарита Петкова.

В традиционното четене в памет на големия български поет Евтим Евтимов ще вземат участие Маргарита Петкова и Добромир Банев, които преди това в продължение на два часа (от 16 до 18 ч.) ще раздават автографи в шатра 22 на издателите си от ИК „Персей“ (на пресечката на бул. Витоша с ул. Гладстон).

На сцената на Литературния кът от 17 ч. Таня Глухчева ще представи романа си „Професора“. Една любов, непознаваща пределите на времето. Обречена да се повтаря отново и отново, докато героите загърбят това, което им пречи да бъдат заедно. Средновековна испанска куртизанка и свещеник се срещат отново след векове – тя е независима жена, той – знаменит професор. Дали ще се познаят и как ще свърши историята им този път? Или освен тях са се преродили и онези, които в миналото са им попречили да бъдат щастливи? Наука, религия, езотерика се преплитат в едно, за да дадат отговор на много въпроси, както и да породят нови…

След обявяването на победителите в конкурса „Горчиво вино 2022″, от 19 ч., ще бъде премиерата на още една нова българска книга – „10 чужди мечти“ от Ралица Димитрова. Освен да ни развълнува, може ли една чужда мечта да осмисли живота ни? Може ли копнежът на някой друг да разруши нас? Къде е балансът между благородството да сбъднеш нечие желание и отказа от своето собствено? Може ли мечтата на другия да се окаже твоя, а ти да не си знаел? Ралица Димитрова разказва емоционално и вълнуващо, по начин, по който малко автори успяват. 10-те разказа в книгата са посветени на една и съща тема – предизвикателството да осъществиш чужда мечта. Всички истории са вдъхновени от любовта, която осмисля живота ни – обичта към бленуваната жена, към специалния приятел, към близкия, към непознатия. Любовта винаги е свързана с мечта: ако е сбъдната любов – да остане, ако е несподелена – да се случи.

Тазгодишната Алея на книгата в София предизвиква изключителен интерес. Сред търсените заглавия са:

– „Дронът“ – новият трилър на скандинавската кримикралица Уни Линдел, най-продаваната писателка в Норвегия и двукратен носител на наградата за най-добър криминален роман „Ривертон“. На миналогодишната Алея на книгата едно от най-успешните издания беше нейният първи роман на български – „Знам къде живееш“.

– „Royalteen: Наследникът“ – хитов роман, вдъхновил актуалния филм на Netflix (който е в Топ 5 на най-гледаните филми в момента в 63 страни). Съвременна приказка за най-обикновено момиче, което спечелва принца. „Пепеляшка“ среща „Клюкарката“.

– „Петият сезон“ от Торкил Дамхауг – трилърът, отличен с награда „Ривертон“, с атмосферата на Stranger Things, пътуване из лабиринтите на човешкия ум.

– „Маската на дявола“ – Том Егеланд. Популярният писател, създал оригинални сюжети, възпроизведени след това от Дан Браун, се завръща в българските книжарници с това ново издание, след като романът му „Сребърниците“ стана едно от най-продаваните заглавия на 2022 г.

„Север и Юг“ – Елизабет Гаскел (викториански роман от поредицата „Световна класика“).

И разбира се, в навечерието на новата учебна година, търсени са учебните помагала по български език и литература – „Цялостна подготовка за матура по БЕЛ“, „НВО по БЕЛ за 7. клас“ и др.

“Десет женски изневери” – Катя Антонова

Взех я за плажно четиво. Мислех си всеки ден да чета по една история по между къпанията на плажа. Неусетно прочетох първите три разказа още с първото отваряне. Тогава реших да я разделя на две части с по пет разказа за два дни. Но до края на деня я бях прочела и бих я препрочела пак. И от сега ви я препоръчвам. И сега продължавам да мисля за нея и бързам да събера разностранните си мисли в няколко думи.

Срещата с Кло предизвика гняв и неприязън в началото, толкова нелогична ми беше. А в края ме остави без думи, прибързано я бях осъдила. Радина и стремежът и към перфектност, разбирам повече от добре, желанието и да бъде винаги в центъра на всички. Дора ми е любимка, толкова близка я почувствах и толкова смела. Фантазиите на Роси ми се сториха малко нелепи, но какво ли не прави любовта. Мила ме удивлява, възхищавам се на увереността и умението и да се справя, ясно знаеща какво иска и как да го постигне, без самозаблуди и илюзии. Понякога детската любов трябва да си остане в миналото, за да не донесе разочарования както при Таня. София намери най-нетрадиционния начин да излекува душата си и да се справи с предрасъдаците си. Люба събра смелост да освободи от котвите и да повярва, че заслужава да бъде повече от най-удобния вариант. Селин откри начин да запълни мястото на липсващата любов и внимание, вси пак работата е най-важна. Мария най-накрая откри истинската, споделена любов в лицето на най-неочаквания човек.

Пъстра палитра от жени, като пролетен букет с цветя, всяка ухаеща със собствен аромат и привличаща с различен цвят, а някои дори имат и бодли. Твърде премерени и несигурни ми бяха повечето от тях в началото, но израстването им беше повече от естествено и убедително. Различни в характерите и вида си, но толкова близки в търсенето на любов и мъничко признание. И не любовта няма нужда да е перфектна, просто трябва да е истинска. И макар изневяра да звучи зле, да е предателство, то тук повечето героини чрез изневярата спасяват себе си и си дават шанс за щастие.

Бегло щрихирани истории, но пълни със смисли и емоции, различни и неподправени. Катя Антонова е майстор в изграждането на съдби. Рисува картини на цели животи с няколко думи. Реалистични и пълнокръвни. Ще се надявам да има продължение.

И пак да ви кажа – препоръчвам книгата на всички жени и на тези от мъжете, които искат да разберат жените и поне за момент да погледнат света през техните очи. Моята любимка е Дора, заради трансформацията която преживя и заради факта, че не се отказа. А коя е вашата фаворитка и защо?

Отчаян баща се надпреварва с времето в „Петият сезон“

Психиатърът Торкил Дамхауг превърна скандинавския трилър в литература от висока класа

Източник снимка: изд. „Изида“

Автор: Торкил Дамхауг

Издателство: „Изида“

Година: 2022

Превод: Евгения Кръстева

Характеристики: 576 стр. 

Анотация:

Бивш психиатър и настояща литературна звезда, Торкил Дамхауг е сред водещите автори в скандинавския трилър, наред с Том Егеланд, Ю Несбьо, Йорген Бреке и Уни Линдел. Той е двукратен носител на най-голямата награда за криминален роман в Норвегия – „Ривертон“ („Златният револвер“), спечелена от него за „Подпалвачът“ и „Петият сезон“.

Новият му трилър „Петият сезон“ (издание на „Изида“, превод Евгения Кръстева) създава атмосферата на Stranger Things, но е изцяло реалистичен и повежда читателя из лабиринтите на човешкия ум.

Ан, Виктор, Хелене и Николай са четирима млади приятели, които обичат да изпробват нови неща и да живеят на ръба. Подвизите им обаче невинаги завършват добре. Едно от нещата, които не е трябвало да правят, е да заключат свой съученик в мазето на изоставена фабрика в Хамердал, където преди години се е случил ужасен инцидент. Малко след това Виктор е открит мъртъв, Николай умира от свръхдоза, а Ан изчезва безследно. Сега бащата на Ан, следователят Бьорн Линдбек, трябва да направи всичко по силите си, за да намери дъщеря си, преди да е станало твърде късно.

„Петият сезон“ е психологически трилър, изпълнен с неочаквани обрати и разтърсващи разкрития. Дамхауг позволява на читателя да надникне в мислите на четиримата тийнейджъри, на отчаяния баща следовател, надпреварващ се с времето, за да открие дъщеря си, и на психопат с ужасяващо минало.

Какво се е случило всъщност? Кой е виновникът? И ще излезе ли наяве цялата истина?

„Петият сезон“ е криминален роман с изключителни литературни качества, който може да бъде определен и като роман за опасностите от порастването, за промените в отношенията, за лъжите и измамите, за най-високите нива на лудост, за борбата за власт, неправомерните действия и злоупотребите на много нива, но и за отмъщението, подготвяно и осъществявано в продължителен период от време.

 Торкил Дамхауг умело изгражда атмосфера на несигурност, заплаха, страх, вълнение, престъпление и лудост. Можем също така да видим работата на полицията и йерархичните интриги в нея. И като добавим към това, огромно дело за корупция във финансовите сфери и сцени от съдебната зала, където един луд човек е оневинен и планира да повтори зверствата, които някога е извършил.

 „Торкил Дамхауг се завърна и е сред най-добрите.“ „Дамхауг успешно поддържа напрежението в близо 600 страници.“ „Петият сезон“ е невероятен екзистенциален трилър; напрегната драма, която може да бъде считана за една от най-добрите в Норвегия и по света.“ Такива са отзивите за романа в скандинавската преса.

Торкил Дамхауг има успешна кариера на водещ норвежки психиатър, преди да се отдаде на литературната си кариера. Роден е на 1 януари 1958 г. в Лилехамер. Учи литература и антропология в Берген, а след това медицина в Осло, като специализира в психиатрията. След дълги години работа като психиатър сега той е професионален автор, един от най-добрите в литературата на престъплението, създавана така майсторски на Север. Със семейството си живее край Осло. Действието на повечето му книги се развива там, сред реалиите на норвежката столица, а зад някои от героите и събитията в книгите му стоят истински хора и случки. Дебютира в литературата през 1996 година, но световният му успех идва с появата на двата му романа „Погледът на Медуза“ и „Смърт във вода“. Критиката не се скъпи на похвали и го нарича единодушно „водещ писател в криминалния жанр“. Написал е седем романа, четири от които са абсолютни хитове, преведени на различни езици по света.

Том Егеланд се завръща с „Маската на дявола“

Източник снимка: изд. „Персей“

Автор: Том Егеланд

Издателство: „Персей“

Година: 2022

Превод: Ралица Тачева

Характеристики: 448 стр. 

Анотация:

Обичаният норвежки писател Том Егеланд, създал оригинални сюжети, възпроизведени след това от Дан Браун, се завръща в българските книжарници с ново издание на романа си „Маската на дявола“ (изд. „Персей“). Преди 3 месеца друг роман на писателя – „Сребърниците“, беше в челото на най-продаваните книги у нас.

„Маската на дявола“ е посветен на загадка, свързана с Древен Вавилон. Любимият на милиони читатели герой – професорът по археология Бьорн Белтьо, е исторически консултант в разследването на три престъпления, извършени по един и същ начин начин в период от три века. Първожреците на Древен Вавилон са притежавали дванайсет магически маски, за които се говори, че са служели като средство за контакт с отвъдния свят. Само две от тях са достигнали до наши дни. Едната се намира в Британския музей, другата е открадната от Археологическия музей в Багдад през април 2003 г. и е унищожена от ислямисти. Но се оказва, че съществува и трета. И явно с нея са свързани три сходни неразкрити убийства, извършени в Ювдал, Норвегия, в течение на три века.

През 1708 г. немският проповедник Конрад Кремер е открит мъртъв под църковната камбанария в Ювдал. Около тялото му има следи от копитата на дявола и пет свещи, разположени така, че да се образува пентаграм. Понася се мълвата, че е убит от самия дявол. През 1963 г. капелан Понтиус Фелберг е изхвърлен от неизвестна сила или човек от същата тази камбанария и умира пред очите на паството си след литургия.

През 2015 г. младият журналист Даниел Люке е намерен убит на същото това място, с дяволска маска на лицето. Дали някой е готов да извърши убийство, само и само да се добере до магичната вавилонска маска на смъртта, струваща днес цяло състояние? А да общуваш с мъртвите си близки, както и да контролираш сили от отвъдното – към това са се стремили хората от хилядолетия.

Както и в други свои книги Том Егеланд гради сюжета си върху конкретни историческите факти. Ето реалната основа на „Маската на дявола“:

Смята се, че маската на дявола (намираща се днес в Британския музей) изобразява Нергал, вавилонския бог на залезите и повелител на подземното царство, който вдъхвал повече страх, отколкото почитание. Според мнозина учени той е предшественик на еврейско-християнския образ на Сатаната. Маската заема централно място в почитането на отвъдното в много езически култове към дявола. Тя играе ролята на канал между нашия свят и отвъдното. Живите са можели да общуват с мъртвите чрез маската, но са рискували да влязат в контакт и с демони. Това общуване невинаги завършвало добре за хората, защото скоро се превръщали в този, с когото са комуникирали. През Късното средновековие бурно се развива демонологията – наука, която се занимава с изучаването на демоните, каталогизирането им според йерархията им и описване на поведението им, както и с практически препоръки по призоваването на демони, борба с тях и контролирането им. Демонологията е популярна и днес в множество съвременни секти, а също и в среди, интересуващи се от психически и парапсихически сили.

Според апокрифите демоните са били някога ангели, които са служели на Господ. Принцът на ангелите Сатаната се опълчил срещу Бог и привлякъл на своя страна една трета от ангелите. Господ обаче се оказал по-силен и прогонил Сатаната и привържениците му от небето, като и ограничил властта му единствено върху Земята. Оттогава хората са посещавани от невидими демони, които ги мамят или застрашават. Господ позволява тези изпитания пред хората, които могат да изгубят безсмъртната си душа или да постигнат спасението й.

Освен дяволската маска, важна за демонологията е магическата диаграма Sigillum Dei (Печатът на Господ), изобразяваща портал между земното царство и това на мъртвите. Тя е открита в най-значимите средновековни черни книги Liber Juratus и Clavicula Salomonis Regis (Ключът на Соломон).

Всичките тези исторически и митологични факти намират място в романа „Маската на дявола“.

На театър в „Българска армия“ през септември

Насладете се на театралните предложения на един от най-посещаваните столични театри.

„Дървета за прегръщане“ и билет за свръхестественото

Непосилната лекота на битието (по Кундера) може да варира в широки граници, в зависимост от битието. Понякога, за да го направим по-малко непосилно, измисляме истории, украсяваме го с метафизични характеристики, да е по-привлекателно, заглаждаме малко неговата ежедневна обикновеност. Замислих се над това, докато четях сборника с разкази „Дървета за прегръщане“ на Цветелина Александрова. Ежедневното тамПродължете с четенето на "„Дървета за прегръщане“ и билет за свръхестественото"

„Royalteen: Наследникът“ е № 4 на Netflix глобално

Романът, вдъхновил филма, печели младите хора за четенето

Седмица след световната си премиера продукцията на Netflix Royalteen: Наследникът“ е на четвърто място сред най-гледаните филми на Netflix в световен мащаб. Филмът е № 1 в Норвегия и това не е случайно, защото е създаден по роман на две норвежки писателки. Вдъхновени от реални съвременни кралски семейства писателките Анне Гюн Халворшен и Ранди Фюлехаугсъздадоха напълно ново кралско семейство. Романът излезе на български преди броени дни в издание на „Книги за всички/ Персей“ (превод на Владимира Старирадева). Това е и един от очакваните хитове на предстоящата следваща седмица Алея на книгата в София. 

Източник снимка: Издателство „Книги за всички“

Филмът е № 3 в Чили, Парагвай, Уругвай и Венецуела. № 4 е в Германия, Франция, Италия, Бразилия, Полша, Португалия, Израел и др. Успехът му се дължи на това, че не е елементарна холивудска любовна история, а поставя и наболели проблеми за днешните млади хора, за които често не се говори. Аудиторията на филма и книгата е и възрастната публика.

И все пак романът „Royalteen: Наследникът“ въплъщава мократа мечта на милиони млади хора днес. Напълно разбираемо е защо тази книга предизвика издателски войни за купуване на правата за страни като Дания, Германия, Норвегия, Италия и Испания. Двете норвежки писателкиса написали роман с тийнейджърски уклон, но същевременно успешен и сред всички възрастови групи. 

През последните години изследванията на нагласите на читателската аудитория показаха значително намаляване на четенето във възрастовата група 15-25 години. Младите читатели заявяват, че виждат предимствата на четенето, но в същото време литературата не е достатъчно привлекателна, за да си направят труда да започнат.

Разбира се, няма нищо лошо в тези признания. Интернет епохата със сигурност не е създала идеалната основа за насърчаване на задълбочено четене. Струва си обаче да се запитаме до каква степен литературата някога е била в унисон с младите хора. Но точно това е задачата, която си поставят с тази книга писателките Анне Гюн Халворшен и Ранди Фюлехауг, и двете с опит в популярно списание, както и в литературата.

Royalteen: Наследникът“ разказва историята на 16-годишната Лена и нейната връзка с принца престолонаследник Кале (съкратено от Карл Юхан). Лена се е преместила от Хортен в столицата Осло по причини, които се разкриват постепенно в хода на историята.

В новото си училище, разположено в най-хубавата част на града, тя се озовава до принца, а след това следват драма, емоции, лъжи и предателство. Това е „Gossip Girl“ среща „Пепеляшка“ и реалната история на днешни престолонаследници.

Книгата е написана в наистина увлекателен стил и освен ако не си ледено студен циник, е невъзможно да не се оставиш да бъдеш запленен от сюжета, за което трябва да бъдат поздравени всички замесени.

Източник снимка: Издателство „Книги за всички“

Royalteen: Наследникът“ върши чудеса за насърчаването на любовта към четенето сред младите хора, защото се отнася сериозно към интересите на тийнейджърите и не осъжда прилива на екстравагантни емоции, които са неразделна част от пубертета. Освен това не отхвърля терзанията на тийнейджърите като тривиални и неудобни.

Royalteen: Наследникът“ е точно този вид печеливш разказ – пълен с препратки към популярната култура и анекдоти, които могат или не могат да се коренят в реалността. И такъв разказ, който отказва да издаде морална присъда над развлекателния елемент в клюките, блясъка и хайлайфа. А книгата е много по-яка от всичко онова, което са прочели днешните млади хора.

Освен това сред всички забавления е скрито ясното послание, че животът никога не е съсипан, дори ако изпаднеш в тъпа ситуация. И че е важно да бъдеш себе си, да държиш на себе си според собствените си разбирания, а не на тези около теб.

В рамките на своя жанр „Royalteen: Наследникът“ е наистина добра книга. Защото младите хора не винаги се нуждаят от сериозна литература (каквото и да означава това), а от разказване на истории, които са вълнуващи и забавни. И точно това е, което двете авторки им дават с този роман, превърнал се в хит.

Информация за книгата може да намерите тук: https://kamerton.eu/royalteen-%d0%bd%d0%b0%d1%81%d0%bb%d0%b5%d0%b4%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b5-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%85%d0%b8%d1%82-%d0%bd%d0%b0-netflix-%d0%b8-%d0%b2/

 

Джеръми Рибаря - Биатрикс Потър

Стара детска приказка, която познавате поне по картинките. И като казвам стара, имам предвид повече от век, защо за пръв път е издадена през 1906. Текстът е съвсем скромен и може да се изчете за пет минути, докато чакате на пейка приятел с малко дете да дойде и да пиете заедно бира.

Приятна, обикновена, разбираема. Най-симпатичното нещо са картинките, които на мен ми напомняха на домашния дух от приключенията на Билбо с всичките му жилетки и носни кърпи, или в случая животоспасяващи шлифер и галоши.

Каним ви на: Булгакон 2022 „Перперикон“ в Кърджали, 3-6.09.

Скъпи приятели и фенове на фантастичното,

Заповядайте на юбилейното, международно издание на Булгакон 2022 „Перперикон“. Събитието ще събере автори, издатели, илюстратори и фенове на фантастичния жанр от България и чужбина в емблематичния Кърджали от 3 до 6 септември. Срещите ще се проведат в комбиниран формат, като ще се редуват онлайн и присъствени лекции, панели и дискусии с участието на родни автори като Николай Теллалов, Елена Павлова, Явор Цанев, редом до световни имена като Питър Уотс (Канада), Пол Маколи (Великобритания), Лави Тидхар (Израел), Кристина Чодоровска и Агниешка Халас (Полша), Джули Новакова (Чехия) и други.

Всички панели с чуждестранно участие ще се провеждат на английски език. Преводачи ще са налични, но за всеки случай опреснете знанията си. 😉

Ще се включат и двамата победители от конкурса ни за роман „Изгревът на следващото 2020“, за да разкажат за трънливия път на своите творби, чието издаване предстои.

Ще си говорим още за създаването на различните фантастични общности по света, за науката във фантастиката и фантастиката в ежедневието, за предизвикателствата при превода на жанрови творби и историята на илюстрирането им. Ще бъдат представени и нови книги, и още, и още… Пълната двуезична програма на събитието може да видите тук. Очаквайте изненади и извънредни включвания!

Настаняването се предоставя безплатно от Комплекс ученически общежития „Родопи“ в гр. Кърджали. Желаещите да резервират моля да се свъжат с Кирил Добрев на имейл kido61551-в- gmail.com.

За ентусиастите се предлагат и безплатни посещения до историческата крепост Перперикон и Регионалния исторически музей, както и демонстративни наблюдения в Народната астрономическа обсерватория „Сергей Златев“. Заявете присъствие още сега, защото местата за тези мероприятия са ограничени.

Още информация и двуезична брошура на събитието може да видите в блога на Валентин Д. Иванов, организатор и участник в срещата. А лично баш организатора и домакин на Булгакона Кирил Добрев разказва повече за него в интервю по БНР.

Станете част от това четиридневно фантастично приключение срещу символична входна такса от 10 лева. Очакваме ви!

Организационният комитет на Булгакон 2022, със скромното участие на ЧоБи

Володимир Зеленски – от слуга до президент на народа

От ранните часове на 24 февруари тази година едно име обиколи земното кълбо и се настани в умовете и сърцата на милиони, наред с шока от пълномащабното нахлуване на Русия на украинска територия. В следващите дни и седмици Володимир Зеленски, бивш актьор и бизнесмен и настоящ президент на Украйна, ще се превърне в истинска суперзвезда,Продължете с четенето на "Володимир Зеленски – от слуга до президент на народа"

Перуански записки - Николай Хайтов

Тупак Амару

На младини имах много високо мнение за Хайтов. Тази книга не помогна това да се запази. Тя е нещо като пътепис за една кратка визита на българска делегация от артистичните среди в Перу, като предава освен субективните впечатления на автора, а и доста за историята на страната от предколумбово време (много интересно!), за географията (също става) и за съжаление за комунистическите залитания на разни военни диктатори-превратаджии (защо беше нужно?), които, както вече знаем, водят до неминуем крах и мизерия.

Последното доста нагарча и влошава цялостното впечатление от иначе не лошата аудио книга. Дали бих я чел пак? Не. Дали я препоръчвам? Още по-малко.

“Сребърна приказка” – Наоми Новик

В горещото лято прочетох една доста смразяваща, зимна история за три млади жени, готови да жертват личното си щастие в името на по-висша цел.

This image has an empty alt attribute; its file name is silver_fairytale.jpg

Мирием е невзрачна, еврейска девойка, дъщеря на твърде отстъпчив и добронамерен лихвар. Един ден, принудена от суровата зима и обстоятелствата, започва да върши работата на баща си и да събира дължимото. Бързо открива, че има талант и с лекота превръща среброто в злато. А Старик обичат, не направо обожават златото. То е основната ценност за белите елфи живеещи в близката планина. И когато техният предводител взима Мерием за жена, тя ще се изправи пред неочаквани предизвикателства и ще трябва отчаяно да се бори за оцеляването си.

Ирина е недостатъчно красивата дъщеря на дребен благородник, която е повече досадно бреме за баща си, отколкото полза. До деня, в който царят не я взима за жена. Но щастието и ще бъде кратко понеже Мирнатиус крие мрачна тайна от миналото. А единственият съюзник, който е на нейна страна е старата и бавачка Магрета.

Ванда – груба, селска девойка със здрави ръце и добро сърце е продадена на служба при Мерием, за да изкупи бащиния дълг. В къщата на панов и панова Менделщам тя намира освен храна, човешко отношение и семейната топлина, която и липсва след смъртта на собствената и майка. Тримата с братята и Сергей и Степон биват преследвани от цялото село след смъртта на баща им и трябва да бягат, за да спасят живота си.

Много ум и комбинативност трябва да приложат трите момичета, за да се измъкнат живи от сполетелите ги беди и тежката участ, на която са обречени. Познанството им се случва на границата на реалното, в един неестествено замръзнал, магичен свят, а само от тяхната решителност зависи да спасят не само собствения си живот, а и този на близките им. И макар да има много обрати и тежки решения, в крайна сметка всичко опира до любов.

Не очаквано за мен историята много ми допадна, въздвйстващи са описанията на скованата от студ земя, глада и недоимъка. В по-голямата си част историята се разказва от името на някоя от главните героини, което беше разбираемо за мен. Имаше части, разказани от второстепенни персонажи и това вече не ми допадна особено. Твърде много различни гледни точки, мисли и изказ. На моменти не можех да се ориентирам кой точно е текущият разказвач и приемам този похват като авторово безсилие да ни предаде случващото се по-друг начин. Изграден е впечатляващ свят, много напомнящ ми на руските села, с тежката полска работа и дългата зима.

Наоми Новик е убедителна в детайлите и успя да ме спечели на страната на героините си. Допаднаха ми разсъжденията и вътрешните борби на всяка от тях. Трите са много различни, съвсем обикновени и същевременно притежават невидими за окото качества. Тук не външната красота е определяща, а вътрешната – умът и хладнокръвието в критични ситуации, комбинативността и куражът да се изправиш пред идващите трудности и неизбежната опасност с вдигната глава и да намериш решение дори в безизходните моменит воден от принципи и добродетели.

Ако трябва да си избера една за фаворит ще ми бъде много, много трудно да реша, но все пак ще посоча Ирина. А коя е вашата любимка от тази “Сребърна приказка”?

Сергей Лебедев и „Дебютант“ – онтология на смъртта

Още помня онази първа среща с прозата на Сергей Лебедев, с дебютния му роман „Предел на забравата“. Темата дотолкова ме вълнуваше, отговаряйки на отдавнашни мои търсения, че в рамките на един уикенд жадно изчетох романа, увлечен в стила на Лебедев и въпреки твърде пространните му философски разсъждения, на моменти затлачващи повествованието. „Предел на забравата“ попаднаПродължете с четенето на "Сергей Лебедев и „Дебютант“ – онтология на смъртта"

МЪРТВИЯТ, КОЙТО ЖИВЕЕ.

Развихрен в просторите, вятърът мощен
умря умъртвен изведнъж.
Сред мъртвия въздух, непаднали още,
вковаха се капките дъжд.
Трептящите глобуси — пламък до пламък,
застинаха в блясък студен.
Навред из града като камък до камък —
човек до човек вцепенен.
А мълния бяла насред небесата,
тъй както бе стрелнала лъч,
увисна студено сама в пустотата,
скована в стремителен гърч...

Добри Жотев

Великата четворка - Агата Кристи

Не си спомням някога да съм чел толкова нескопосана книга от Агата Кристи. Тя обикновено ми е еталон за достоверна атмосфера, където домашното и наглед дребното може да се превърне в опасно и животозастрашаващо.

В този роман, моля ви се, Поаро се бори с четирима архизлодеи, които се канят да хвърлят целия свят в анархия и да го контролират като такъв.(!!) Един китаец е умът, французойката е по науките, американецът финансира всичко, а англичанинът е оръдието за мръсната работа. Тези хора и слугите им са навсякъде, а следите сочат, че редица атентати и революции по целия свят са задействани от тях. Винаги са на крачка пред Поаро и винаги валят трупове.

Сега нали се разбира разочарованието ми от това, че нямаше никакъв английски селски уют, а беше препълнено с някакво бясно преследване и международни клишета. Като изключим двата цитата по-долу, искрено съжалявам, че я четох.

След няколко думи към инспектора тримата отидохме до Уайн Харт, където концентрирахме вниманието си върху яйца с шунка и девънширско ябълково вино.

***

Само в Англия кафето е така отвратително.

Поети и убийци - Роберт ван Хюлик

Връщаме се откъдето идем.
Където отива пламъкът на угаснала свещ.

Съдията Ди гостува на свой колега, който е поканил четен брой отбрано общество - поети, висши администратори, един монах-гробар, обвинена в убийство поетеса. На втори план разследваме необяснимото убийство на един млад учен, завладян от лисиците мистичен манастир и неговата обитателка, виновна ли е наистина поетесата, както и как да бъде измъкнат домакинът от цялата каша, която се забърка около него.

Съдията Ди отново блесна с разследващите си способности, макар и във финалната фаза да разчиташе повече на психически натиск върху заподозрените и все на някого нервите да не издържат, което очевидно също проработи.

Роберт ван Хюлик е класа, древният китайски съдебен роман - също.

... трябва да ви кажа, че промяната, която настъпва с характера на жената, щом я вземеш за съпруга, е отчайваща.
***
Всички истински мъже, Ди, имат приятели и врагове.
***
Скромната личност, която седи пред вас, от дълго време жадуваше за щастлив случай да изкаже почитанията си на негова светлост.
***
Напредвам, опрян на патериците на древните цитати.

В служба на злото - Робърт Галбрейт

Робин все така се кани да се жени и все така има епизодични избухвания между тях с мъжа ѝ, когато стане дума за работата ѝ или за Корморан въобще. При едно такова нещата се изострят дотам, че излиза наяве стара изневяра и тя си тръгва, като оставя годежния пръстен. Това си е трагедия, но шокът се засили и от това, че в кантората пристигна адресиран до нея пакет, който съдържаше прясно отрязан женски крак.

Впоследствие убиецът с мачетето се развихри още повече и се разлетяха и други телесни части, като стана ясно, че има зъб конкретно на Корморан и всичко извършено е, за да уязви него. След бърз исторически преглед на враговете с подобни вкусове, детективът се спря на три имена и започна да ги издирва из цяла Великобритания. Един по един и тримата се сдобиха с мотиви и възможност, но накрая с цената на доста усилия и жертви стигнахме до истинския, а терзанията на Робин си намериха удовлетворително решение.

Доста добър роман, който въпреки неудачното си (според мен) заглавие, предлага доста приятно за проследяване действие. Емоционалната страна също изглеждаше приятно достоверна. Продължаваме напреде!

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #11

Почти привършихме със споделянето на текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество. Историите, които ни разказахте, бяха многобройни, чудесни и несъмнено променящи. Ето за кои книги е избрала да ни разкаже тази участничка:

Книгите, които ме промениха

Яна Стоянова, 21 г., Варна, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

История, истина, изкупление, измислица, копнеж… далечна комуникация, пътуваща през времето и пространството по свой собствен начин. Комуникация, предаваща не само информация, но и емоции, чувства. Четенето – бих го описала като прераждане в чуждо тяло, метаморфоза, която те белязва за цял живот. Освен че читателят се променя като личност в реалния свят, той се променя и чрез героя, в неговия си сценарий. Нов човек, вече изградена личност (персонаж), без да се налага да преминаваш през всички етапи на формирането ѝ (поне не винаги). Заемаш мястото на един образ, изграден от думи, който ти дава възможност да живееш по нов начин, иначе невъзможен за един капиталистически обременен съвременен човек, влязъл в кръговрата на неизбежното ежедневие. Въображението и човешкото присъствие по време на процеса на четене на книга, разказ или история са като електрически импулс, протичащ по телата на механичните кукли (роботи). Читателят вдъхва живот на редовете, страниците, томовете от напечатани символи, които, подредени по определен начин, създават нов живот, нов свят, но само и единствено когато е изпълнено едно условие – да има приемник, да има читател. Без него, без човека, без мен и без вас всички герои от милиардите истории спят вечен сън… в очакване.

А когато чакането приключи – настъпва промяната.

Всеки един момент от нашия живот ни променя. Всяко едно решение, което вземем, променя посоката на нашия земен път, а може би и не само. Самият живот е промяна. Самият живот – поддържан, стимулиран от вечна незадоволеност, за да просъществува – изисква промяна. Всяка една капка дъжд, паднала върху лицето ни, има значение и ни променя – събужда у нас може би радост, защото сме живи и се опитваме да се насладим на момента, а не просто да преминаваме покрай него, носейки се по течението. Може би събужда у нас носталгия, защото е бил дъждовен денят, когато една чиста душа е напуснала познатия за нас живот и вече не споделя същото време и пространство с нас. Може би раздразнение, защото не обичаме да се мокрим, заради детска травма с плюнка.

Няма нужда да ви разказвам за ефекта на пеперудата или за причинно-следствените връзки, за да разберете гледната ми точка, но следвайки тази логика – всяка една книга ни променя. Всеки един изгледан филм ни променя, всяка една песен, всяка една картина, всеки един разказ. И именно в това се състои силата на изкуството, но не само. Неговата основна сила е пробуждането и предизвикването на емоции в нас. Това е човешкият аспект на целия процес. Затова и може би най-добре запомняме именно книгите, които са ни разчувствали най-силно; книгите, чиито страници сме мокрили с безспирен поток от сълзи; книгите, чиито редове сме препрочитали стотици пъти; книгите, чиито страници прегъваме, за да се върнем отново точно там и да почувстваме същото, което сме почувствали в онзи момент, в който сме открили себе си в написаното, макар и да знаем, че след време няма да е същото именно заради промяната. Затова най-добре запомняме книгите, чиито редове подчертаваме упорито страница след страница. Книгите, които са подарък с написано послание, което се предава с годините на всеки нов читател (чарът на истинските книги, особено тези, предавани в семействата с години, или тези от градската библиотека). Послание, което разказва за притежателя на книгата и за този, който я е подарил, освен за историята на героите в нея. По книгата и нейните намачкани корици, прегънати страници, отбелязани цитати, петна от сълзи или липсата на всичко това, можем да разберем много за читателя. Книгите са история сами по себе си, дори и без да имаме предвид историите, които са предвидени да „разкажат“…

Но книгите са всичко това, защото ние сме хора. Защото ние сме способни на първо място да ги възприемем и разберем, защото сме способни да изпитваме емоции, заради което съпреживяваме с героите, защото изпитваме емпатия към тях и техните радости и страдания. Защото ние като хора имаме въображение, което създава у нас непознати светове и ни позволява да преживеем невероятни и иначе невъзможни приключения, но чрез нашите собствени асоциации, по начин, по който филмите не могат; по начин, който е изцяло личен и уникален за всеки един от нас. Всеки ще си представи едно зелено дърво, описано в книга, спрямо дърветата, които е срещал/виждал в живота си, по които се е катерил или които е прегръщал. Всеки, съзнателно или не, ще обрисува лицата на героите с черти, които е запомнил от минувачите в метрото, от своите познати или близки.

Основното е, че ние се променяме постоянно – затова и препрочитането на една книга всеки път ще е различно и ново преживяване. Всеки път ние ще се променяме и книгата ще променя нас.

Книгите според мен твърде късно навлязоха в моя живот. Те винаги са били в него, но твърде късно открих тяхната сила и намерих моя собствен начин да ги обичам. Но по-добре късно, отколкото никога.

Първите ми срещи с книгите бяха вечер, отдавна, под светлината на нощната лампа, под топлината на завивката и в компанията на най-любимия ми човек. С нейна помощ, посредством загърбен актьорски талант, тъмните вечери придобиваха свой собствен чар и сантиментална стойност. Бяха няколко срещи с една-единствена книга, която за първи път събуди така ярко въображението ми: за малкото човече, което разсипва сладкиши по земята и бяга отново в гората – „Тяпкин и горското човече“ на Майя Ганина. Тази книга не я прочетох аз, но тя оживя в съзнанието ми тогава и продължи да живее с мен в душата ми. И е причината за един от най-носталгичните ми спомени, оставили в мен образа за едно идеално детство и далечно съвършенство, непокварено от трудно поносимата реалност.

Дядо ми е човек с изключително активно влияние върху връзката ми с книгите. Когато все още мразех да чета и все още не бях разбрала, че ще се превърна в дезертьор на собствените си убеждения как книгите са скучни и са едно досадно лятно задължение, той сключваше сделка с мен – аз сядах на един стол в градината, близо до него и докато той работеше, аз му четях на глас. Междувременно той ме прекъсваше, задаваше ми въпроси, свързани с героите, размишлявахме върху дадени ситуации от сюжета, а когато се измореше от работата, той сядаше на стола и ми четеше на мен, въоръжен с цялата си театралност на бивш военен, която можеше да намери в себе си, за да ми покаже „как се прави“. Не е кой знае какво, но това е едно от основните събития, формирали моята връзка със света на книгите.

Последният, най-важен преходен момент, в който аз за първи път разбрах, че книгите са интересни сами по себе си и могат да се четат за удоволствие, беше, когато прочетох „Мери Попинз“ на Памела Травърз. Това е момент, съществуващ заради моята леля, която ми подари книгите за всеизвестната детегледачка на семейство Банкс, без тя или аз да знаем, че това ще е първата поредица, която ще запали читателския пламък в мен. От този момент нататък моят читателски път бе самостоятелен и нямаше нужда от побутване или съучастник. Аз сама тръгвах по пътя на всяко ново приключение в очакване за промяна, силни чувства и незабравими истории. Но със споделеното несъзнателно демонстрирах на вас и на мен самата каква значителна роля е имало моето семейство в изграждането на една изключително важна връзка в моя живот, а именно – тази с книгите. Като пропуснах да спомена, че моята баба е човекът, който се нагърби с нелеката задача да ме научи да чета, и така постави основите на едно все още съществуващо приятелство.

По-рано споделих моето предположение, че може би най-добре запомняме именно книгите, които ни разчувстват най-силно, и книгите, в които откриваме най-много от себе си. За мен това важи за всяка една книга, която съм прочела, но най-вече за „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак и „Колосът от Маруси“ на Хенри Милър.

Крадецът на книги“ промени не само перспективата ми над живота, книгите, несъзнателната решителност, с която всеки от нас може да се въоръжи, когато е необходимо; бедността и преходността на всеки; страданието и смъртта, и колко естествена е тя всъщност. Но това е и книгата, над която сълзите ми се проливаха неспирно. Книгата, която остави толкова трайни чувства в мен. Книгата, която направи един спомен за нея самата и за момента на нейното прочитане незабравим. Книга, която ме остави да съществувам в две реалности едновременно и се превърна в книгите, които не бих прочела отново, за да не променя спомена за нея, за да съхраня спомена за преживяното такъв, какъвто е.

Осъзнавам, че превишавам ограничението от три книги, но не мога да пропусна някоя от вече споменатите или от тези, които ще спомена тепърва, защото всяка една от тях е част от цялото, изграждащо моята личност.

„Тайната градина“ на Франсис Бърнет е от книгите, които бях забравила, но които наистина ме промениха. В началото, когато започнах да пиша това словоизлияние, се притеснявах, че все нещо ще ми убегне и няма да мога да споделя спомените такива, каквито са, най-близки до реалността. Но ето че нещо ме подсети и не забравих. „Тайната градина“ я прочетох в едно горещо лято, затворена в отделението по УНГ на МБАЛ „Света Анна“ – Варна. Тази книга ми показа самотата в мен, показа ми гнева, породен от безсилие и често насочван към невинни жертви на моята импулсивност и несдържаност. Показа ми разликата между доброто и злото в нас самите и как можем да изберем да сме по-добри – как всъщност това винаги е въпрос на избор. Показа ми силата на природата, научи ме да не се „рея само в облаците“, но и да стъпвам здраво на земята, да оценявам битката за оцеляване, която се води всеки ден навън сред другите видове, така както са я водили и преди хиляди години, така както ние сме забравили. Научи ме да се вглеждам повече в цветовете на природата, в нейните плодове, и да уважавам дългия и труден процес на тяхното създаване. И най-вече ме научи да се включвам активно в него, да съм част от него – от процеса на създаване.

Колосът от Маруси“ на Хенри Милър от своя страна не ме промени – поне не драстично. Това всъщност е книгата, която затвърди същността ми в момент, в който далеч не бях себе си. Книгата – единствената книга – която има толкова мастило по страниците си от печатницата, колкото има и от моя химикал. Почти няма страница, която да няма подчертана фраза, а всяка подчертана фраза е мисъл, моя мисъл, отекнала във времето и пространството и достигнала до Милър в момента на създаване на книгата. Поне ми се иска да е така… колкото и себично да звучи – това е книгата, за която тогава и сега все още, и винаги, ще казвам, че е книгата, която аз бих написала, ако бях писател. Тази книга доказа за мен съществуването на сродните души, на света на идеите, на колективното несъзнавано и цикличността на живота. Това е най-личното преживяване, което съм имала някога с книга, с история, с думи, оживяващи в истински разговор между мен и автора. Сливане между моето време и съществуване и неговото. Тази книга за мен е пример за това, което трябва да е изкуството и как то носи послание отвъд ограниченията на времето и пространството.

Няма нужда да пиша повече, да давам повече примери, независимо че има такива, заслужаващи специално и подробно описание; които са изградили мен като човека, който съм сега. Но всичко има своя край. Ние сме продукт на една постоянна промяна, за която с неизмерима благодарност мога да кажа, че имат огромна заслуга именно книгите.

Благодарна съм, че светът е просъществувал точно по този начин, че съществувам точно в този момент, благодарение на всички предишни.

„Смисълът на изкуството е в това да стигаш докрай. Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол.“

(из „Тропик на рака“ – Хенри Милър)

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #10

Случвало ли ви се е някой много настоятелно да ви убеждава да прочетете книгата, променила живота му? А помните ли, че точно това целенасочено ви питахме в Копнежа за растящо творчество?

Книгите, които ме промениха

Кирил Балдев, 20 г., University of Wales Trinity Saint David

Преди няколко месеца бях на парти, където някой се опита да ме убеди да прочета книга, като каза, че е „променила живота му“. По-рано бих възприел тази препоръка с вяра и щях да прочета книгата от кора до кора, но спрях тази практика, след като многократно бях недоволен.

Въпреки че много от тези препоръки бяха от добронамерени хора с добри намерения, скоро осъзнах, че това е контрапродуктивно упражнение за мен. Това в крайна сметка ме накара да се чудя какво означава, когато говорим за това как една книга е променила живота ни. Докато си мислех за всичките си разговори по тази тема, вътрешни и външни, осъзнах, че за мен една книга променя живота по много фини начини. Промяната не беше обявена с тръбни тръби, а беше по-постепенна, подобно на гледане в огледало след значителен период от време.

През годините много книги промениха живота ми заради това, на което ме научиха, как ме накараха да видя нещата по различен начин и как са ми говорили. Но изброените тук книги са тези, които съм чел и препрочитал, тъй като те укрепиха ресурсите на вътрешния ми живот, като добавиха нови слоеве от нюанси, красота и истина и постоянно променяха живота ми към по-добро.

Книга, която преобразува принципите на живота ми

Както много други, аз винаги съм осъзнавал важността на работата в живота ми. Гледането на родителите ми ме научи да подхождам към работата с чувство за сериозност и отдаденост и ролята ѝ за повишаване на качеството на живот, която ѝ придава цел и смисъл.

За съжаление, външните изисквания на сроковете, които оформят работните ни графици, формираха и моето отношение към него. Страхувах се от последствията от изпращането на домашното ми късно в училище, което беше толкова добро, колкото и да не го представя напълно. За да избегна наказание, бих давал домашна работа, която е частично изпълнена, но винаги навреме, получавайки положителна оценка и избягвайки наказанието в резултат. Следователно ученето стана по-малко важно, докато успявам да запазя безпокойството си да не получа забележка и да се проваля.

Това отношение се увеличава с годините, което ме кара да вярвам, че посредствеността е моята граница на върхови постижения. Не че се отклонявах от работа – просто си мислех, че неоригиналните есета, лошо изготвените и проектирани архитектурни планове и основните презентации са това, на което съм способен.

Четенето на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг промени всичко това. Като разказваше своите концепции за западната и източната философия по време на седемнайсетдневно пътуване с мотоциклет из Америка, Пърсиг ми помогна да идентифицирам дехуманизиращия ефект, който моето отношение към работата имаше върху психиката ми. Дискурсите в „Дзен“ ми помогнаха да осъзная, че съм объркал работата си с „продуктивност“, тъй като видях, че последното се оценява повече от висококачествената работа.

След като направих това разграничение, започнах да виждам дейностите си като продължение на себе си и поех собственост върху тях. През седмиците си запазвах ума преди всяка гладена риза, всеки сандвич, който направех, и всяко парче, което написвах, и му обръщах цялото си внимание. Резултатът беше, че спрях да произвеждам работа, която беше посредствена, и всичко, което правех, имаше известна оригиналност и качество, на което никога не бях подозирал, че съм способен.

Дзен също така разплете много ненужно разочарование, като ми напомни, че не можеш да се отдръпнеш, нито трябва да се срамуваш от болката, объркването и безбройните провали, когато решиш да се стремиш към истинско качество. По този начин майсторството се превърна в процес през целия живот, който ме караше да гледам на всеки ден като на възможност да стана по-добър, отколкото бях предишния ден – процес, който носи благодарност и цел във всеки буден момент.

Книги, които ми помогнаха да оценя спектъра на човечеството

Бях изложен на голямо разнообразие от филми и телевизионни предавания, които се движеха по шаблонни сюжетни линии – „добър човек срещу лош човек“ – докато растях. Моят впечатлителен ум ме накара да повярвам, че ако винаги съм на страната на добрите момчета в тези филми, винаги трябва да съм прав от морална гледна точка.

Тази праведност, съчетана с моя невзрачен нрав, означаваше, че има опасност да закрепя един доста твърд мироглед, който би предизвикал враждебност при най-малкото отклонение от моето мнение.

Но нещата се промениха, когато започнах да чета художествена литература от велики писатели, които използваха силата на прозата, за да насочат своето въображение, своето любопитство и съпричастност, за да ми помогнат да разбера живота и световете на предполагаемо злите, неподходящите, изоставените и тези, които идват от различна раса, пол, класа или общност.

Вземете например книгите на Фьодор Достоевски. Братята Карамазови ми дадоха възможността да изследвам дъното на Русия от XIX век и ме запознаха с покварата на Фьодор и Иван Карамазови, а „Престъпление и наказание“ извади на бял свят ужасните престъпления, извършени от Родион Расколников. Достоевски не оставя никакво съмнение в съзнанието на читателите, че тези герои са извършили ужасни престъпления. Но той също така показва как те са били водени от по-сложните емоции, като гняв, вина и праведност, а понякога и от основните нужди от успех, статус и приемане.

Достоевски не оправдава тези действия. Вместо това той ни позволява да влезем в обувките на тези герои, като ни показва техните емоции, нужди и вътрешна психика. Тогава разбрах, че това са мотиви, които движат и повечето от нас. Това прозрение ми помогна да разбера как светът не може да бъде точно разделен на черно и бяло отделение и че повечето човешки същества (и техните действия) съществуват в спектър от сиво.

Състраданието, с което тези писатели разказват живота и избора на другите, размиваше границите на подредените отделения, в които поставях онези, които бяха различни от мен. Тези книги ми напомниха, че съм част от споделено и крехко човечество, и ми помогнаха да видя страданията на другите от по-широка гледна точка. Именно това разбиране за сложността на човешката природа ми помогна да осъзная, че безработните измамници, пияниците и проститутките в Cannery Row на Джон Стайнбек или шивачите мигранти в A Fine Balance на Рохинтън Мистри не са били низши хора, които заслужават да страдат от съдбата си, нито трябва да бъдат съжалени, а по-скоро са били човешки същества, които се опитват да оцелеят в един сложен свят.

Това излагане бавно ми позволи да задържам преценката си за живота и избора на другите. Това направи начина, по който формирам мнението си, по-преднамерен, като по този начин ме направи по-отворен да оценявам разнообразните и интересни истории, които хората трябва да споделят. Това от своя страна ме направи по-приспособен към хората около мен, като по този начин гарантира, че водя по-пълноценен живот.

Изворът на нашето любопитство

Подобно на много други читатели, си спомням, че получавах много часове удоволствие, когато за първи път се гмурнах в J.K. – магьосническия свят на Роулинг с Хари Потър и неговите приятели. В края на всеки том се чудя дали някога ще намеря други книги, които да са толкова добри като тях. В опитите си да отговоря на този въпрос, бях изложен на книги от някои велики писатели – много от които ми помогнаха да видя света в нова светлина.

Научих също, че рядко можем да принудим събитията да променят живота ни по предварително планиран начин, и същото може да се каже за четенето на книги. Въпреки това съм сигурен, че актът на четене може да ни помогне да останем на този път по мощен начин. Това е така, защото рискуваме да изследваме нови хоризонти и гледни точки с всяка нова книга и ако имаме късмет, се излагаме на истини, които резонират толкова дълбоко с нас, че могат да ни помогнат да ни водим през нашето време на земята.

Змейски фермерски фестивал в София, 26 юни

Здравейте!

Наближава змейската част на юни ^_^. Отправяме две покани:

На 26 юни (неделя) от 11 до 19 ч. ще сме на фермерския фестивал на „Хранкооп“ пред НДК, успоредно на „Патриарх Евтимий“. Заповядайте за компания и налични подбрани книги :). Колкото по-скоро бъдат спасени от жаркото фестивално слънце, толкова по-добре за тях, за нас, за вас ;)… за цялата Вселена. The Celestial Way също ви очаква.

 

Ники Теллалов и Лора Бранева ни споделиха няколко бройки от новото издание на „Да пробудиш драконче“. Беличко е :). Коричната цена е 15 лв., но заради куриерските разходи до нас го предлагаме за 17 лв. Напомняме, че разполагаме с „Пълноземие“ и „Слънце недосегаемо“ – с радост приветстваме вашите поръчки!

При нас е и сборникът на Теллалов „Мисли свободно – лети високо“ с 9 досегашни разказа и солидно количество статии за жадно копнеещи читатели. Може да премине във ваше владение срещу 18 лв.

 

Поздрави от Наско Славов, Сашо Карапанчев и тяхната свидна приятелка Emily Dickinson.

 

Пожелаваме ви здраве, музикална феерия и уханни липови дни,

ЧоБи, хрстн

Труден за убиване - Лий Чайлд

Джак Ричър в ролята на случаен минувач се оказва пред вратата на дюкян за химическо чистене в Чикаго точно в момента, когато излизащата от него куцукаща агентка от ФБР Холи Джонсън се спъва, полита в кавалерските му обятия и в същия момент двамата са отвлечени от някакви бели радикали с терористични наклонности, които са се окопали в планините на запад и искат да правят собствена държава.

Като прочетете това, има шанс да изгубите желание да го четете цялото нещо. Не е от най-изпипаните произведения на Лий Чайлд, но тъй като хронологически се явява втора по ред след разкошната "Място за убиване" в историите за Ричър, дадох всичко от себе си да я довърша. Днес ни се струва, че сме се нагледали на какви ли не шантави терористи кой от кой с по-налудничави идеи, и може би затова претенциите на тези ми се сториха не особено истински. Книгата е от 1998 и съм склонен да допусна, че тогава в Щатите е имало малко повече на брой такива групички, а евентуално и да са имали повече гласност. След това колелото на интернет и глобализацията така се засвятка, че се съмнявам да е останало нещо от взривоопасните им помисли.

Можете да не се съмнявате, че Джак Ричър наби и уби всички злодеи, макар не и без малко помощ от добродетелни стари и по-нови приятели.

Ако човек обръща прекалено голямо внимание на заглавия като това, би могъл да се заблуди. Защото с това име има стар филм със Стивън Сегал в главната роля, който като действие няма нищо общо с романа. Романът пък има оригинално заглавие Die Trying, което не е баш същото като това на българската корица. 

Чудите се дали да я четете? Не бих препоръчал.

Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му.

Карибска мистерия - Агата Кристи

След премеждията на мис Марпъл във "Възмездието" и намеците за запознанството ѝ с г-н Рафиъл в Карибско море, нямаше как да не потърся каква е било работата тогава и с каква опасност са се справили двамата. А то ето какво било:

Благодарение на щедростта на прелюбезния си племенник мис Марпъл се наслаждава на екзотична почивка на карибския остров Сен Оноре. Там млада двойка е вложила всичките си спестявания в стопанисването на хотел за по-заможни англичани, сред които има инвалидизиран милионер, различни ексцентрици, ботаници, двойки с проблеми, обслужващ персонал, секретарки и масажисти, и един твърде приказлив пенсиониран полковник с едно изкуствено око, който много държи да разказва на всички истории от бурното си минало, които обаче са със съмнителна достоверност. Още в следващия момент полковникът е убит заради нещо, което е казал, но мис Марпъл не е сигурна за коя негова реплика, още по-малко пък кой от гостите на хотела се е почувствал толкова застрашен. Там има убиец, който смело борави с отровите, и което е по-важно - не му е за пръв път.

Въпросът е как една бабичка с плетка в ръцете и един дядка в инвалиден стол ще разкрият всичко и ще предотвратят ужасната гибел да основната жертва?

Нали съм споменавал вече възхитата си от работата на художника на кориците на "Абагар"? Е, считайте, че отново съм го направил, човекът е страшен професионалист.

Когато човек остарява, така разсъждаваше тя, все повече свиква да слуша.

***

Но ние едва дойдохме! Не сме били на островите повече от три седмици.

***

Колкото почтен и честен да е един човек, не бива да се доверяваш на никого...

***

Вече никой не препоръчва на младите жени, които не могат да спят, да броят овце или да станат и да изядат една бисквита, да напишат едно-две писма и след това да си легнат отново. Сега всички искат да се излекуват на минутата.

ХОР НА МЪРТВИТЕ.

От живите ние сме по-многобройни!
С дела разорахме полетата знойни,
а вие, размахали сърп във ръката,
прибирате нашата жътва богата;
от нашата работа тъй търпелива
във вашите кладенци влага се влива
и нашия гняв, и любов, и раздори
остават в сърцата на смъртните горе;
животът върви по закони, които
в отдавнашно време от нас са открити
а нашите стихове звучни и смели
до днес са прочути; човешките цели
стремим се дори и сега да открием,
затуй ни почитайте! Много сме ние.

Конрад Майер

Каним ви на: Писателска работилница, 14-20 август 2022, хижа „Здравец“

Пишещи приятели (:

След Китен 2011, Велинград 2012Велинград 2013Китен 2013Велинград 2014Слънчев бряг 2014, Велинград 2015, Мелник 2015, Редактилниците в София 2016 (първа и втора), Слънчев бряг 2016, Кранево 2020 и Крайморие 2021, серията писателски работилници продължава. За първи път ще се съберем на хижа.

Какво ще съдържа работилницата?

В нея ще си помагаме да:

  • си изясним какво искаме да кажем;
  • открием как да го изразим най-въздействащо;
  • развием уменията си с конкретни задачи;
  • обсъждаме плодотворно текстовете си с други хора;
  • редактираме художествени текстове, свои и чужди.

Заниманията ще продължат 4 дни (с ден почивка по средата) – общо 16 (астрономически) часа, плюс индивидуални обсъждания. Този път на фокус ще бъдат:

  • Практическа работа по редакция на ваши текстове.
  • Брейнсторминг и бета-тестване на сюжети край лагерния огън вечер.

За кого е удачна тя?

За всеки, който:

  • обича да пише и иска да развива уменията си;
  • се вълнува от другите страни на книгоиздаването, например разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина. (Препоръчваме ви да преслушате записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там.)

Кой ще я води?

Водещият Калин M. Ненов има опит като автор на проза, поезия и есеистика, участник в съавторства, преводач, редактор и коректор, член на конкурсни журита, издател и разпространител.

Къде ще се проведе?

В хижа „Здравец“ в Родопите.

Кога?

От 14 август (настаняване след 14 часа + вечеря) до 20 август (закуска, освобождаване на стаята до 12 часа, обяд, отпътуване). Заниманията започват на 15-и предиобед и продължават до вечерта на 19-и – с еднодневна пауза на 17-и.

Колко струва?

390 лв. Включва 278 лв. за шест нощувки, пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), туристически такси и застраховки; и 112 лв. такса за самата работилница.

Как да участвам?

До 14 юли ни пишете на poslednorog-маймунка-gmail-точка-com. Ще ви добавим към мейл листа за вести и ще ви държим в течение за следващите стъпки.

Пак дотогава ни пратете и първата вноска „пазете ми мястото, ей!“ (известна и като „капаро“ 😉 ) от 110 лв. – използвайте някой от тези начини.

Внимание! Тази година местата са ограничени до 12 участници. Ще обявим тук, ако се изчерпат.

Ако желаете, пратете ни (в същия срок) и:

а) представяне в свободен текст (кратък разказ за себе си) до 3 стандартни страници (5400 знака);

б) свой художествен текст за редакция по време на работилницата – до 5 стандартни страници (9000 знака). Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях във файла.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне 6-има участници. Доведете и другарче. 😉

НБ! Ако имате специални нужди за менюто – вегетарианско, веганско, без определени храни… – опишете ги, когато се записвате.

Нещо друго? 🙂

Следете тази вест за промени! А в коментарите надолу ще откриете често задавани въпроси.

Ваш работилничар:
Кал
(с неоценимата организационна помощ на Таня, Снежа и Мирела)

Контактът невъзможен - Сборник

Понякога човек попада на най-висококачествена литература по странни начини. Например срещу 1 лев на перваза на градинка, където младежи от БЧК продават срещу символична сума подарени им книги. За ирония имах у мен само един лев, който отиде за тези четири разказа, т.е. по 25 стотинки единият:

  • "Черният хищник" – Алфред Ван Вогт. Не помня дали друг път съм чел нещо от Ван Вогт, но и малкото, което научих от този негов текст, си струваше. Имаше си космос, човешка експедиция, която попада на опустошена планета, и заварва там освирепял от глад неуязвим звяр. Или почти неуязвим.
  • "Този невъзможен свят" – Клифърд Саймък. Това се оказа любимото ми парче от албума. С нотки на чаровен и изглеждащ демодиран хуманизъм, като от времената на младата Урсула Легуин. За онзи заселник, който тръгна да преследва животното, което беше опасло два реда от нивата му. И как в преследването и лова може да се избистрят концепции като любов към живота, състрадание и живот в хармония с околната среда.
  • "Тайните инструкции" – Кейт Лаумър. Също много симпатичен, човеколюбив и справедлив. Историята на онзи дипломат, който тактично трябваше да потуши въоръжен планетарен конфликт само с остър ум и собствените си юмруци.
  • "Лабиринт" – Крис Никълс. Не ми хареса.
Книжката намеква за времена, издателства, поредици, формати и други странности, които изглеждат чак фантастично невероятни. Минали са само 30 години, а се усеща като друг живот.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #9

Всички сме съгласни, че никога не е късно да заобичаш четенето. А за книгите, които са ни научили да обичаме, винаги пазим най-съкровени спомени. Вижте кои са те за участника ни от Копнежа за растящо творчество тази седмица.

Книгите, които промениха пътя ми

Борислав Вълов, 24 г., гр. София, Нов български университет

Казват, че книгите са слънце, прозорец към света, източник на информация, старомодно четиво дори. Смартфоните са очевидно хитът на сезона.

Но аз си имам своя версия. За книгите. Технологиите са ясни.

Замислих се, че ги възприемам доста по-сантиментално, отколкото съм предполагал. Имам и по-особена история с тях. Отчасти може би съжалявам, но такова е било времето. В такъв физиологичен период съм бил. И явно мога да се оправдая с това. Да се извиня пред себе си, дори и да е излишно.

От малък ме учат, че е важно да чета, да пиша, да се старая. Не умирах от радост, честно да си кажа. Бях на едноцифрена възраст. Тате ми даваше упражнения в една тетрадка и аз се изкушавах да я изгубя съвсем случайно или да забравя къде съм я прибрал. По неволя баба дебнеше като шпионин и работеше под прикритие за баща ми. Но сега бих им целунал ръцете за тази екипност тогава. Знаели са, че ще има ефект. А аз не съм знаел… Вече обаче знам.

Научих се да чета и в началното училище всяко лято спазвах заръките на госпожата. А именно, да прочета до една книжките от списъка. Една след друга, така – три месеца. Всеки ден по 10, по 20, по 30 страници. Колкото успея. Но важното бе да не се изпуска. Отново баба следеше за това. Проверяваше кротко и само от време на време ме подканяше, в случай че съм се загледал в телевизора. Сутрин играех с приятели, следобед четях и после пак навън за игри. И щом човек е последователен и постоянен, целта се постига. Преминавах през целия списък и отивах през есента на училище с готовност и увереност.

И това продължаваше, календарът се обръщаше, всичко беше нормално. Докато не влязох в пубертета. Естествено! Тая несгодна възраст, когато спираш да се приемаш какъвто си, поне докато не излезеш, нервираш се, кисел си, капризничиш, не знаеш какво не ти е наред, живее ли ти се, какво ти се прави, какво не ти се… С изненада и без да очакваш, посрещаш промените с тялото и психиката си, мислиш за смърт, за гаджета, за алкохол, за цигари, въобще цирк!

Нещо спря да ми се чете. Стана ми досадно, омръзна ми, реших да правя революция. Не стига, че бях засипан с домашни, уроци, учебници, учебни тетрадки, сборници, помагала, христоматии… пък и художествена литература ще чета? Я довиждане!

И като се започна едно нечетене на книги за удоволствие… Един игнор… Не го откривах удоволствието просто. Беше се изпарило. И по мое мнение си живеех добре. Нямах проблем. Поне аз.

Е, уважаеми читатели, ако за нещо ще съжалявам в цялата история, то е точно тук. Това е моментът! За добро или зло, тогава съм бил достатъчно некадърен и заинтригуван в други посоки, за да не си дам сметка. Във всеки случай не мисля, че е пагубно късно. Осъзнал съм го, не е ли това идеята?

Пропуснати мигове от света на книгите. Но така или иначе, не ми оставаше време. На дневен ред не е по-различно, обаче мисленето по този въпрос е друго. И това стои в основата. Това крепи сградата.

Какво се преобърна? И кога?

В девети клас. Средата на януари. Беше студено, мрачно, зима. Нищо толкова необикновено. За разлика от това, което ме очакваше. Една близка приятелка имаше рожден ден. Като гръм от ясно небе ми падна решението да ѝ взема четиво. Книга!

Влязох с намерението да купя и да изчезна, но не щеш ли, рафтовете приковаха погледа ми. Всякакви корици, които не те оставят на мира, разнообразни жанрове, любопитни заглавия, интригуващи резюмета, които четеш, и… докато се усетя, бяха минали близо три часа. А аз, като изпаднал в транс, не си тръгвах. Не исках… А закъснявах даже.

Хрумна ми идеята да си купя книга. Но само една. Избрах с мъка, защото се колебаех между поне осем. В крайна сметка се спрях на „Къде си сега?“ от Мери Хигинс Кларк. Любима писателка до ден днешен. Като застрелян напуснах помещението. Нещо се преобърна. През целия рожден ден мислех за книгата, а щом се прибрах, четох до разсънване. Не се сещах за сън, за компютър, за телефон. Само за криминалния роман.

След ден и половина прелистих последната страница. Прочетено! С такова удоволствие си го помислих, че нямах грам търпение да си взема нова. Всичко, което имах, беше четено преди години.

И така, ден след ден, месец след месец, книга след книга… Влюбих се отново. И този път знам, че е завинаги. Осъзнах какво съм пропуснал и какво не искам да пропускам занапред. Докоснах се до магията и връщане няма. Вече години наред. И без това липсват други намерения.

На рождените дни вече исках книги. Дори аз си ги избирах. И се вълнувах. При всяка среща с корицата, с историята, със сюжета, с думите, с емоциите, с всеки първи и последен ред. И си струва.

Промених се. Дали излязох от пубертета? Към днешна дата не пътувам без трилър, криминале или автобиография в раницата, всяка открадната секунда използвам за четене, нямам търпение да преживея едната и да премина към следващата. И не съжалявам.

От учител, през враг, та до най-добър приятел. Това беше тя за мен. Книгата.

А точно чрез нея достигнах по-близо до една от най-любимите си спортистки. Следя ѝ кариерата, но сега надникнах зад корта. За да се убедя, че е „Неудържима“ – както се казва и биографията ѝ за нейния живот досега. Нямах съмнение, че ще се мотивирам истински. Че ще се заредя. Че ще повярвам. Че ще добия увереност. Че ще се огледам. В себе си, отвъд, в другите. И ще си припомня кое има значение, кое ме държи жив, кое ме насърчава, кое може да ме срине, но и да ме вдигне обратно на крака, какви са грешките ми, какво е най-голямото ми оръжие. За нея е тенисът. И още по-конкретно – мечтата ѝ. Да, мечтата. Както е при почти всеки. Формулите са прости. Уравненията стават сложни, защото съдбите и световете ни се различават коренно. А всички трудности, падения, загуби, всички пречки, проблеми и неприятности губят сили, щом вървим към целта. А амбицията не умира лесно. Понякога въобще не умира. За да извървим пътя си.

Тя го доказа. И продължава. Представете си какво е да отнемат пианото на пианист, китарата на китарист, скалпела на хирург или фотоапарата на фотограф. Добиват ли смисъл тези ситуации? Вероятно само един борбен дух би запазил търпение. Желязно и необикновено, което да му посочи изхода. Така се случи и при нея. След дългата пауза и забраната за игра е по-готова от всякога за битка. И не си дава шанс за крачки назад. Това е пример за подражание. Повод за размисъл. Огледало за ориентир. Поне за мен. Това е книгата ѝ „Неудържима“. И такава е самата тя – Мария Шарапова.

Второ вдъхновение. Нарича се „Бъдете силни 365 дни в годината“. Съвети, споделен опит, колекция от преживяно, един по-нестандартен календар и една година, която прочетох в две вечери. Сториха ми се едновременно кратки като летен дъжд и безкрайни като пустиня. А също тихи и безпределни като нирвана. Не отделях поглед от страниците до такава степен, че забравях да си светна лампата и очите ми привикваха към сумрака. Но в подобни моменти изпадам в безвремие. И е нереално, нечовешко, неописуемо. Един миг се превръща във векове и обратно. Измеренията се пресичат, но си твърде зает и потънал в букви и въображение. Заслужава си, препоръчвам!

Тя е певица. Популярна фигура в американския поп. Дете на гиганта „Дисни“. Преминала през какво ли не, което обаче не е успяло да я спре. И все така неуморно създава музика. Наскоро, сякаш по традиция на известните, се сблъска лице в лице с ледената същност на хероина. И се пребори. Справи се. Пак. Отново. За пореден път. И макар не всеки да успява да се спаси от капана, късметът не е единственото средство, което вади главата ти от водата. Изискват се зверска вътрешна борба, непрестанен баланс и стремеж към хармония, опити да се изправиш всеки път, себеосъзнаване, признаване на грешките, безмилостни състезания с изкушенията, фалша, навиците и най-вече със самия себе си.

Носи ми вдъхновение. С всяка песен, с всеки тон, текст, усмивка, сълза. Знае как да погледне реалността в очите. А за тези срещи разказва в 365-дневния наръчник, който ме накара да правя асоциации, да се чувствам благодарен, презареден и по-готов за всичко, което ме очаква. При нея е било същото. Все пак книгата е за нея и от нея за нас. А това е тя – Деми Ловато.

Пушенето убива. Четенето – не. Поне нямам такива сведения. А и със сигурност едното е по-евтино. И обогатява, не унищожава мозъчни клетки. Но е въпрос на личен избор. Както беше при мен, както беше при теб, както беше при тях.

Прозорец. Път. Светлина. Посока. Спасение. Или пък загуба на време. Ти решаваш!

А сега е време за гатанка.

Кой Не Иска Готини Изживявания? Що е то?

КНИГИ.

Признайте си, открихте ли думата във въпроса?

“Жена на вятъра” – Александър Секулов

Една история за завръщането към живота, превъзмогването на отдавнашни страхове. Едно неочаквано и непланирано пътуване на борда на полуразрушената лодка на име ЛаЛеЛу към остров Хиос. Четерима мъже и една жена, тръгнали да търсят спасение, същевременно бягайки от себе си и демоните си.

Неочаквана беше за мен цялата история. Броенето на главите в Катерини в началото ме озадачи, а после стана толкова естествено. Има толкова много емоции и чуства, които породи в мен книгата на Секулов, а от седмици срещам трудности да напиша дори ред за тях. Отварям тефтера с химикал в ръка и до там. Не мога да реша с кое да започна и как да ви опиша Катерина. И аз като спътниците и, мъже пътували и видели много неща в живота, всеки път я помня по различен начин. А тя е просто жена и все пак в нея има спасение и опрощение, кураж и безплътност. Мъжете край нея се променят – превъзмогват страховете си, подмладяват се и ревниво гледат към всички останали. А Катерина просто не е жена за един мъж. Сякаш е събрала в себе си и превъплащява всички жени.

Приятно съм изненадана от Александър Секулов и не очаквах, че точно това ще прочета именно от него. Много ми хареса изграждането на историята и как без предисловие се озоваваш в центъра на събитията, които те засмукват по вълните на Средиземно море сред ветровете бродещи там. ЛаЛеЛу постоянно ме препраща като звучене към Лолита. Намирам символи и предзнаменования дори където не съществуват. Тънка книжка, а толкова много смисли.

„Clair de Lune“ на Жюстин Томс осветява забравени сенки от миналото

Израснал съм в малък град сред една чудно красива котловина, заобиколена от всички страни от склоновете на Балкана, зелени от край до край. Зелени, с изключение на една голяма язва, отхапана от самото тяло на планината. Виждах я от балкона си през всичките тези години, в които живеех там, вижда се и сега – каменнаПродължете с четенето на "„Clair de Lune“ на Жюстин Томс осветява забравени сенки от миналото"

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #8

Този понеделник книгата, за която споделя участничката от Копнежа за растящо творчество, е наистина специална и само един човек може да ни разкаже за нея – затова направо даваме думата на Мария:

Папката на хартиените чудеса

Мария Сомлева, 18 г., София, 19 СУ „Елин Пелин“

 

Книгата, която има най-голямо въздействие върху мен, има две части, десет страници и е писана преди близо петдесет години.

А, и още нещо – все още не е видяла бял свят. Предполагам, може да се каже, че е леко тайна, леко мистериозна, запазена само за съвсем малка част от човечеството. За хората с най-изтънчен литературен вкус, дарба за писаното творчество и… май ще трябва да престана с преувеличаването, нали?

ВЪВЕДЕНИЕ

Печеля първия си литературен конкурс. Обаждам се на всички – родители, баби, дядовци, приятели… Баба ми – майката на мама – е най-впечатлена от всички. Не че другите не са и не се радват за мен, напротив. Само дето за баба тази моя победа е нещо наистина, наистина страхотно.

От този първи конкурс – през 2019 г., всеки път, когато се обаждах на баба, тя ме питаше дали пиша в момента нещо и имам ли нещо завършено, което може да прочете.

– Ако имаш, задължително го пращай на дядо ти по пощата. – (Баба така и не бе усвоила „това чудо – интернета“, та трябваше да пращам всичките си писания на имейла на дядо, който след това ги принтираше.) – И идвай по-бързо, за да ги редактираме!

Стараех се да ходя на гости поне два пъти в месеца (Боже, колко ми се иска да бях ходила по-често!) и винаги, освен обичайните разговори за училище, ако бях изпратила нещо на своята малка домашна бабина „редакция“, баба ми го връчваше, принтирано и драскано, драскано, драскано с нейните мисли, редакции и препоръки. След това провеждахме огромна, дълга дискусия за всичките ѝ редакции.

– И да знаеш, че не си длъжна да се съгласяваш с всичките ми редакции! – казваше.

И аз не бях. И когато се случеше да имаме разногласие, литературната ни дискусия ставаше дори още по-дълга.

***

Знаех, че навремето баба е писала стихотворения и статии във вестници. Така и обаче не бях чела нищо нейно. А само колко много ми се искаше!

– Някъде из къщата са, ама не знам къде – казваше всеки път тя, когато я питах за писанията ѝ. – Правихме ремонт, аз исках да ги изхвърлям, ама дядо ти ми се скара и му ги дадох да ги пази някъде. Ама нали го знаеш какъв е мърляч, сега и той не знае къде са.

Вместо да я критикувам, че е искала да ги изхвърля – така де, на мен ми се струваше изключително глупаво човек да изхвърля собственото си творчество, защото го смята за недотам хубаво – аз питах дядо. И наистина, както бе казала баба, той не помнеше къде ги е сложил. Нищо… надеждата умира последна, нали така? Все някога трябваше да изскочат от някъде…

ПЪРВА ЧАСТ

– Кога ще ми дойдеш на гости?

– Имам много неща за училище. Нали знаеш, краят на годината е…

– Знам, само дето дядо ти ми намери стихотворенията и не искам да ги гледам без теб.

– … утре идвам, че днес вече е късно.

Случи се май месец. Нямах търпение. Нямах, нямах, нямах!

Както бях обещала, на следващия ден отидох при баба, обядвахме и след това тя ме заведе в стаята си, извади една стара папка от шкафа, духна оттук-оттам прахта, натрупала се с годините, и заедно заразлиствахме тази, за мен, машина на времето.

В папката имаше около 10–15 листа. За пръв път през живота си виждах букви, написани с пишеща машина. Наистина! Изглеждаха толкова… красиво. Наистина ми харесваха! Представях си баба, седнала пред пишещата машина след уморителен ден на работа или в университета и заобиколена само от звука на клавишите. Другата част от стихотворенията обаче бяха писани на ръка. Това бяха черновите на баба и за повечето от тях тя си спомняше кога и как ги е писала.

– Това ми хрумна в автобуса и го писах, подпряна на прозореца. Това – на връщане от село.

През цялото време четох аз, защото баба не може да си намери очилата. Аз чета, а тя ме слуша и говори на себе си.

– Добра съм била… наистина съм била добра. Не перфектна, не гениална… но добра.

Друг път малко повече се критикуваше:

– Много са ми еднотипни стихчетата, но пък… донякъде са добри.

Разбира се, не забравяше, че моето поколение „не е въобще толкова интелигентно, колкото бяхме ние“ (кое поколение не бе казвало същото за наследниците си?).

– Тая дума знаеш ли я? Че е малко стара, а вие младите такива думи не използвате много-много.

(Ще видиш ти, бабо! Само две думи не знаех!)

А аз ги чета и ги препрочитам, защото все още не мога да повярвам, че са писани от моята баба! Все още не мога да повярвам, че моята баба е можела да стане поетеса, да издава книги, да сбъдне мечтата си да стане журналист… прочитам и препрочитам, чудейки се колко по-различно щеше да се стече животът ѝ тогава – ако вместо инженерство бе завършила журналистика, ако бе работила в някой вестник, ако бе издавала стиховете си в книги… Поглеждам я. Тя може би си мисли същото нещо. Затова ли погледът ѝ изглеждаше толкова тъжен?

ВТОРА ЧАСТ

Идва и си отива моят 18-и рожден ден. Вече съм част от света на възрастните… каква странна мисъл. Със сигурност въобще не се чувствам по-различно. Така де, сама ще трябва да ходя да си оправям документи, ще трябва да си науча ЕГН-то и още куп други работи… (Впрочем, в момента, докато пиша това, си знам ЕГН-то наизуст може би от няколко месеца. Но допреди сама да започна да си го казвам, шансът да го запомня бе нулев.)Обажда ми се дядо, след него – баба. Така правят: единият – в едната стая, другият – в другата и не си подават телефона, ами поотделно се обаждат.

И двамата ми пожелават стандартните неща – здраве, щастие, много шестици през следващата (и последна) година… и двамата ми пожелават да продължавам да пиша. Баба дори завършва разговора ни с:

– Пиши, пиши, пиши, защото можеш!

И аз пиша ли пиша…

***

16 септември, 2021 г. Баба я няма. Баба почина. Паднала, отишла в болница, там много ѝ спаднала сатурацията (последните години имаше огромен проблем с белите дробове) и сега, малко повече от месец след рождения ми ден, баба я няма. Баба я няма. Моята баба вече не е сред живите. Вече никога няма да я видя, да чуя гласа ѝ, да почетем, да редактира някое мое писание… никога. Никога, никога, никога…

Знаех, че ще почине. И дядо знаеше. И тя знаеше. Бе въпрос само на време. И все пак… и все пак, колкото и да се подготвяхме, не можеше да бъдем напълно готови. А и да си въобразявахме, че сме, то щяхме да разберем, че това не е нищо повече от една безкрайно погрешна мисъл. Човек, според мен, никога не може да е напълно готов за смъртта на свой близък. Дори да е казал всичко, което има да му казва, с времето, било то малко или много след тази смърт, ще се появят толкова много въпроси, толкова много идеи, за които човек би искал да попита, да сподели или да поспори със своя близък. Така де, аз направих всичко възможно да си кажа всичко с баба, преди тя да си отиде. Да направя така, че щом ѝ вдигна телефона, да нямам нищо друго за казване освен отговора на обичайния въпрос „как си“. Направих го с мисълта, че няма да ми липсва толкова много, когато денят дойде. Направих всичко възможно… и се провалих. Защото да нямаш какво да си кажеш с човек, когото вече го няма, е като да изгубиш цялата си връзка с този човек. Да пуснеш ръката му, макар и тя вече да се намира на място, което ти все още няма да познаваш и, искрено се надявам, дълго време няма да познаваш. И толкова, толкова много се радвам, че се провалих. Защото обожавам поезия. Баба също. Обожавам изкуство. Баба също. Стари филми, природата, звездите в небето… баба също. И я чувствам близка, въпреки цялата тъга, която ми носят всички тези споделени интереси, за които никога няма да мога да говоря с нея.

Не знам къде е баба. Нито дали някога ще я видя. Така де, баба вярваше, че всичко е енергия и енергията не може просто ей така да изчезне. И все пак нито тя, нито аз, нито който и да било знаем или някога ще знаем какво се случва след смъртта. Баба – и душата, и умът, и тялото ѝ – може просто вече да са мъртви, погребани на два метра под земята и повече никога, никъде тя няма да види красотата на света, независимо в каква форма. Но може би в момента се наслаждава на райско (буквално и преносно) кафе, в компанията на всички онези починали баби и дядовци, и си клюкарят за всяка възможна тема под слънцето. Аз, разбира се, силно се надявам да е второто. Впрочем, ако може към кафето да се добави и шкембе чорба с много люто, аз съм сигурна, че баба (а и доста други баби и дядовци) би била най-щастливият човек на света… или в рая, или където и да било.

ЕПИЛОГ

Работя върху първата си стихосбирка. Не смятам, че съм литературен гений, даже напротив. Прочитайки и препрочитайки нещата си, все се чудя дали си заслужават. Дали са значими. Дали имат силата да променят някого така, както някои стихотворения са променили мен. Колкото и да си задавам тези въпроси, все не мога да си отговоря…

Въпреки всичките ми съмнения, първите осем страници не са „облечени“ в моите писания, а в тези на баба. Надявам се да ѝ харесат. Надявам се поне малко да приличат на нейната идея за стихосбирка. Стихосбирката, за която баба е мечтаела, копнеела преди половин век.

Дали в райското кафене/шкембеджийница ще се организира литературна дискусия за бабините писания? И дали това би дало старта на ред инициативи в рая за четене на всички онези творби, които никога не бяха видели бял свят?

ПРОМОЦИЯ НА ПРОЛЕТНИЯ ПАНАИР - от 30.05 до 05.06

Мястото е пред НДК, Шатра № 3, щанд на издателство ЕРГО.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #7

В този мрачен и дъждовен (поне на някои места) ден е ред на есе за една морска и буреносна книга. Вижте какво споделя за книгите, филмите, пътуванията и търсенията една от най-младите участнички в Копнежa за растящо творчество:

Да намериш своето място

(Книгата, която ме промени)

Хелин Хасанова, 13 г., Провадия, I ОУ „Христо Смирненски“

Чувала съм, че четенето може да променя човека, но не знаех, че и аз ще се променя. Както пише Роалд Дал за една от своите героини: „Книгите я транспортираха до нови светове и я представиха на невероятни хора, които живеят вълнуващо. Тя пътува с кораб с Джоузеф Конрад, отиде до Африка с Ърнест Хемингуей и до Индия с Ръдиард Киплинг. Пропътува целия свят, докато седеше в малката си стая в английско селце“. Книгите наистина пренасят човека на друго място. Място, пълно с вълшебства, с положителни и отрицателни герои. Същото се случва с мен всеки път, като прочета книга, в какъвто и жанр или стил да е: от фантастика до криминални, приключенски и психологически романи.

Някои хора мислят, че чрез филмите се усвоява по-бързо информацията. Вярно е, в тях има повече динамика, яркост, по-лесно е да се гледа, отколкото да се чете. Но според мен е по-хубаво да прочетем книгата, отколкото да гледаме най-напред нейната екранизация. Защото чувството е много по-вълнуващо, завладяващо, интересно и увлекателно. Когато четеш, ти се превръщаш в съавтор на писателя: представяш си местата, времето, лицата, жестовете, движенията на героите…

Чрез четенето можем да си обогатим речника и да се научим правилно да се изразяваме и да говорим. Както пише Стивън Кинг: „Книгите и филмите са както ябълките и портокалите. И двете са плод, но имат напълно различен вкус“. Ето защо аз избирам да разкажа за моя любим Пърси не какъвто са го видели създателите на филма „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“. Ще напиша за създанието на моето въображение, за което ми помогна американският писател Рик Риърдън.

И така: книгата, която силно ме впечатли и развълнува, е „Похитителят на мълнии“ на Рик Риърдън. Разказва се за едно на пръв поглед обикновено момче с дислексия и дефицит на вниманието на име Пърси Джаксън. Но той е далеч от обикновеното. Скоро детето ще разбере, че е син на Посейдон, който е един от 12-те oлимпийски богове. Зевс обвинява Пърси, че е взел мълнията му, и праща всякакви чудовища. Но Пърси не е откраднал мълнията и заедно с най-добрите си приятели Анабет Чейс и Гроувър ще докажат, че е невинен.

Най-вълнуващото в книгата е това, че те кара да се тревожиш за любимия си герой и да се страхуваш дали ще намерят кой е откраднал мълнията на Зевс.

Аз не предполагах, че синът на Хермес – Люк Кастел, е крадецът, защото той помогна много на Пърси. Още от началото го приобщи към другите полубогове и сякаш че разбираше какво чувства приятелят му, след като майката на Пърси беше отвлечена от Минотавъра. Беше близък за него, колкото Гроувър и Анабет. Но Люк беше станал враг на братовчед си само за да се съюзи с Кронос и да стане най-силният и най-могъщият сред полубоговете и боговете. Според мен той не трябваше да се поддава на Кронос. Трябваше да постъпи като Пърси, да го игнорира и да предупреди боговете и полубоговете за пристигането на титана.

Както и да е, важното е, че Пърси победи своя зъл братовчед и бе признат от боговете.

Поуката от книгата е, че всеки може да намери мястото си. Пърси от самото начало знае, че е по-различен от другите деца на неговата възраст, но е на път да си изгради комплекси. Едва когато отива в летния лагер за полубогове, се чувства на мястото си. Същото е и в истинския живот: всеки човек има точно своето място някъде. Обичам този роман, защото той е сред книгите, които ме научиха да не се поддавам на отчаяние, да не се подтискам, когато мисля или постъпвам различно от другите, а да търся своето място.

Аз живея в малко градче, на петдесет километра от голямото море. Обичам да пътувам със семейството си на изток. Струва ми се, че там е моето място, защото обичам срещата с развълнуваната безкрайност, която се открива пред очите ми, щом застана на брега. Но още повече обичам пътуването с помощта на книгите: те разкриват пред мен наистина безкрайни и вълнуващи светове дори когато не излизам от малката си стая в малкия краен квартал на нашия малък град. Всъщност, когато чета, се чувствам точно на своето място.

Устоите на Земята - Кен Фолет

Един адаш, с когото скоро и неочаквано открих сходни литературни вкусове, безапелационно ме закле да зарязвам всичко и да почвам "Устоите на Земята" и да не се излагам повече с непознаването на творчеството на Кен Фолет. Както вероятно знае шепата читатели на този скромен блог, аз не си падам особено много по историята. Пред ровенето в минали работи от сърце предпочитам спекулирането с бъдещи. Обаче бях дал дума и започнах предпазливо първия том от Устоите.

В него проследяваме няколко различни герои от един и същ район в средновековна Англия. Действието върви бавно, но в смисъла на спокойно и равномерно, както вероятно е текъл животът тогава, но не и мудно, защото постоянно с някой от героите се случва нещо съдбоносно. Основните са Том Строителя, който обикаля селата без работа, но пък с гладни деца, ту с жена, ту без, а мечтата му е да построи катедрала, и монахът Филип, който е малко по-буден и макар да не го търси сам, кариерното му развитие е неочаквано бурно. Постепенно в картината се включват и други персонажи, нишките на животите им се пресичат и все повече заплитат. Интриги за власт, църковна и светска, плътски страсти, младежки трепети, семейни войни, манастирски живот. 

За мен основният интерес беше в съдбата на катедралата и тази на изоставеното в самото начало на книгата бебе. Ще има ли катедрала в крайна сметка, как, кога, с какви трудности? Що за човек ще произлезе от това бебе?

Книгата се чете бързо и с голямо желание се преминава към следващия том, проверено е. Има и съвсем прясно ново издание.

Хлапетата дойдоха рано за бесенето.
***
В единия край на къщата, оттатък салона, щеше да има малка спалня. На това държаха графските дъщери в днешно време - бяха твърде нежни, за да спят в общо помещение с мъжете, слугините и ловните псета.
***
Кухнята щеше да е отделна пристройка. Всяка кухня рано или късно се запалваше и нищо не можеше да се направи, освен да се построи настрана от всичко друго, а стопаните да се примирят с поизстиналата храна.
***
Трябваше хора да се убеждават, имот да се управлява, пари да се намерят. Беше работа за някоя мъдра глава.
***
Старият монах като че ли обичаше Филип, но и беше притеснен от него, като баща, чийто син е бил на война и се е върнал у дома с препасан меч и леко опасен поглед в очите.
***
Когато усетиш, че предстои да ти откажат, заложи на отлагането.
***
Всеизвестно беше, че кралете ставаха благочестиви на старини. Стивън беше млад.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #6

Ден преди празника на българската култура и книжнина ви срещаме с поредния автор от Копнежа за растящо творчество.

Тази участничка още в самото начало поставя тезата си – с която ме спечели от раз – че „Всяка книга – независимо дали ни е допаднала или не, оставя нещо в нас“.  Кое обаче е заглавието, за което тя е избрала да разкаже, прочетете в нейното есе:

 

Книгите, които ме промениха

Гамзе Хаджихюсеин, 14 г., СУ „Антим I“ – Златоград

„Книгата е прозорец към света“ – това не е само поглед и път към света, а и към самия човек. Магичен свят, друга Вселена с повече приключения, която поражда различни емоции.

Напоследък темповете, с които се развива литературния свят, дават надежда за светло бъдеще на словото. Все повече стават младите и нечувани досега автори, които пишат книги. Всяка книга – независимо дали ни е допаднала или не, оставя нещо в нас, което променя искрица в мисленето ни. Книгите са склонни да променят и въздействат. Такава книга е „Розов изгрев след дъждовна нощ“ – художествен роман на двадесет и една годишната Изабел Овчарова, която едва на осемнадесет издаде първата си книга, успя да я класира на първо място в най-известните книжарници сред най-четени книги и спечели литературната награда „Иван Вазов“. Благодарение на нейната творба много тийнейджъри опознаха книгите и се докоснаха до магичния свят на литературата.

Романът променя всеки един, който се докосне до него. Историята на едно младо момиче с тежка съдба, което преследва сърцето и мечтите си, и емоционална среща с просто продавачка в сладкарски магазин карат човек да се замисли дълбоко за себе си, целите и хората. Написана е на достъпен език и е подходяща както за тийнейджъри, така и за възрастни, които имат нужда от увлекателна книга и може да се припознаят в книгата и да се поправят като родители. Всичко се развива в една кола, а накрая, когато свършиш да четеш, имаш чувството, че си обиколил света. Книгата те потапя в различни Вселени и всеки път, когато я затвориш, мислиш за нея, очите я търсят, а ръцете все към нея постягат, за да разберем какъв е следващият урок от тези странички.

Тази книга е нещо като учител, научава те как да се грижиш за чувствата, да цениш времето, хората, природата и цялата даденост. Най-интересното е, че докато четеш отделните страници, има музика, която да се слуша. Всъщност това са песните, които Изи е слушала, докато пише страниците от тази магия, която оставя следа у хората.

На мен лично ми въздейства и ме промени до такава степен, че ме накара да гледам на бедите по красив начин, защото във всяко нещо има красота, дори и малко. Научи ме да се боря, дори и целият свят да е срещу мен, когато чувствам – да говоря, защото емоционалността не е слабост. Да отделям време за важните хора и да не забравям да ги попитам как се чувстват, вглъбена в собствените си мисли. Доказа ми, че да се свържеш с природата е нещо много красиво, което успокоява и внася още повече красота у мен. Оцених срещите с непознати хора: всеки човек може да те промени, ако му дадеш възможност – тогава точно ти можеш да бъдеш спасител за него и да го избавиш от тъмните спомени. Някои хора са склонни да те обичат и малко по малко да изтръгват тъгата, а други вечно ще ни ненавиждат, но и те ще ни научат на много неща – дори и без да разберат, ни помагат. Учи ни как да се усмихваме и щастието ни да не зависи от друг.

Това е роман, който заслужава времето ни. Книга, която трябва да бъде запазена във времето и да може да се прочете от повече хора, защото тя е спасител. Много хора имат нужда да прочетат всичко онова вътре. Нека даваме шанс и на онези книги, които не са ни толкова впечатляващи. Магията е на края на книгата. Това е творба, която промени цяла Вселена и мен!

Полунощ в Ел Ей - Майкъл Конъли

След като последните романи на Конъли не можаха да ме грабнат особено, този път авторът си навакса, че и отгоре. В "Полунощ в Ел Ей" Рене Балард разследва две свързани с общи гилзи убийства (старо и ново) и престъпленията на двойка серийни изнасилвачи. Разбира се, отново е сама, Америка страда от Ковид, от съкращения, от бунтове след убийството на Джордж Флойд, нападението срещу Капитолия, а единственият, който е на нейна страна е дядо ви Хари Бош. Търси, слухти като старо куче, проверява скучни бази данни, прави връзки. Отново харесах, че по стар обичай героинята не се довери на стандартното правосъдие, а сама взе нещата в ръце. Подава оставки, стреля, укрива улики и всички престъпници си получиха каквото им се полага. Допадна ми и завършекът, в който тя получи визита от високо равнище, която се предполага да я върне обратно на работа.

Тъмните часове за Америка от оригиналното многопластово заглавие (The Dark Hours) са изпаднали някъде и е останала безличната българска версия. Има анонс, че до края на годината трябва да излезе и следващият роман, в който Рене и Хари продължават да раздават справедливост - Desert Star.

По едно време Бош слушаше John Legend, The Roots - Compared To What и на Рене ѝ направи впечатление, че е твърде съвременно за неговите навици. 

Как да пътуваме зад граница - Джеръм К. Джеръм

Двама лондонски лентяи се вдигат да гледат опера в немско селце. Останалото са щедро разкрасените им перипетии по пътуването и присмехулното им отношение към чужбинските нрави и порядки.

Най-накрая поспах. Не в леглото, с което тъй държах да се сдобия, не бих спал в онзи душен салон, даже да ми предложеха сто паунда като награда. Не че някой ги даваше; не че някой ме искаше там. На това заключение ме наведе фактът, че на влизане (след като пропълзях до вратата) ме посрещна ботуш. Всъщност въздухът бе изпълнен с обувки. Вътре спяха шейсетина мъже - тоест мъчеха се да спят. Някои по леглата, други по масите, трети свити под тях. Е, поне един спеше - и хъркаше като хипопотам с много лоша настинка и пресипнало гърло, - а останалите петдесет и девет мъже се надигаха да го замерят с обувки. Само че не се знаеше откъде идва звукът. Никой не беше сигурен от коя точно койка в това зле осветено, миризливо местенце се разнасяше той. Ту извиваше жално откъм лардборда, ту ту бухтеше откъм старборда. Затова който можеше да си стигне обувките, ги запращаше наслуки с надеждата провидението да ги насочи и стовари по точната цел. 

Наблюдавах една-две минути тази смайваща сцена, след което додрапах до палубата, подвих крак и заспах върху купчина намотано въже. Сутринта ме събуди морякът, който искаше да запрати въжето по един човек, стоящ си невинно и кротко на пристанището в Остенде.

***

Само че в три часа, в мразовита утрин като тази, чувството за морал още не е развито. Съвестта на средностатистическия човек не успява да заработи преди осем или даже девет - преди времето за закуска. Затова и към три през нощта вършиш глупости, пред които в три часа следобед би изтръпнал от ужас.

***

Тишината помага. Всяко нейно докосване ни възвръща живота.

***

Немският обичай да не пуснеш човека да види нищичко без пари е широко разпространен из Германия.

***

Когато немският кондуктор се почувства самотен и не знае какво друго да прави, той минава из влака, кара пътниците да си показват билетите и се връща в купето си весел и освежен. Някои хора обичат залези, планини и платната на старите майстори, но за немския железничар няма по-вдъхновяваща и прекрасна картина от вида на продупчен билет. 

Затова ако видехме немски жп служител тъжен и уморен, хуквахме да му покажем билетите си. Той веднага засияваше и забравяше всички грижи. Ако нямахме в себе си билети, отивахме да си купим. Обичайно и прост третокласен билет до съседната гара го изпълваше с щастие, но ако ни се стореше извънредно посърнал, взимахме двупосочен втора класа.

***

За щастие намерихме нашият хазяин, достоен фермер, да ни чака с една разнебитена бричка (между циркова колесница и стол за баня) и два видимо яки жребеца. Отпътувахме с нея след отчаяна схватка между нашия кочияш и тълпа от поне двайсетина туристи, които уж я бяха объркали с омнибус и се мъчеха да я превземат.

Докато галопирахме, с Б. успяхме да се насладим в кондензирана форма на всички радости, обичайно изпитвани при преплаване на Ламанша в бурен ден, при возене с влакче в лунапарк или при подхвърляне с одеяло - твърдо, с гадни ъгълчета и режещи ръбове одеяло.

Копринената буба - Робърт Галбрейт

_Защото не го е извършила тя_ — дойде простият отговор. — _Защото е невинна._

След запознанството ми с толкова интригуващи герои като еднокракия Корморан и червенокосата Робин, нямаше как да ги оставя в калта/кишата на Лондон и скоро-скоро се нахвърлих на втората книга за общите им приключения - "Копринената буба". 

Корморан Страйк е нает от съпругата на скандален писател да го открие, защото от дни не се е прибирал. Е, откри го, почти целия, но като част от най-ужасяващата сцена от последния му роман, в който са описани всички - роднини, приятели, колеги, конкуренти, които са подобаващо изтръпващо шокирани. Ако трябва да бъдем честни - не всички. Защото някой от тях е убиецът, но е изпълнил всичко толкова хладнокръвно и педантично, че няма никакви следи.

Корморан се намеси отново безкрайно компетентно, Робин взе още по-сериозно участие като помощник-детектив, помири се с годеника си, а развръзката на криминалните събития отново беше подсилена с лек екшън из лондонските улици и леки телесни травми за добрите. Да, постройката по разкриването на загадката отново беше умишлено така скроена, че читателите да не могат да се сетят сами, просто защото ключовите факти им бяха съобщени постфактум. В началото на запознанството ми с маниера на Джоан Роулинг да пише криминални романи ме подразни, но после го оцених и приех.

пп. Робин има познания по приложна психология, хубаво лице и златисто-червеникава коса. И винаги е имала желанието да се занимава с детективство. За какво го живеем тоя живот, ако не можем да си позволим да сбъднем някоя и друга детска мечта?:)

От нея се носеше аурата на величественото достойнство, което замества сексуалната притегателност у успелите по-възрастни жени.

***

- Два дни поред? Не може постоянно да се возим таксита и да обядваме навън - възрази Робин.

***

Най-сигурният начин да се предотврати изтичането на секретна информация беше да не се споделя тя с никого.

***

Докато брат му с викове се опитваше да обясни защо лежи върху шейсетгодишна жена, облеченият и изтощен детектив се отпусна в таксито до партньорката си и против волята си и правилата на добрия вкус избухна в смях.

***

Страйк си мислеше колко малък става Лондон, когато достигнеш известна височина и оставиш зад себе си онези, които не биха могли лесно да си осигурят маса в най-добрите ресторанти и клубове.

“Соленият вкус на вятъра” – Изабел Брум

Книгата прочетох от безплатното, месечно предложение от Озон в тяхното приложение.

Пренесох се на слънчевият и горещ Закинтос, проследявайки Холи в пътуването и към миналото. Докато тя с тъга си спомня за тежкото си и безрадостно детство. Холи е наследила от непознатата си леля къща, пълна със спомени, които я повеждат на тежко, но същевременно освобождаващо пътуване към миналото на майка и и нейната близначка. Какво е застанало между двете сестри и ги е очуждило. Защо са загубили всяка връзка по между си и защо Холи дори не подозира за съществуването на толкова близка роднина. Защо леля и не я е потърсила приживе, а сега и оставя къща в наследство. С помощта на очарователния съсед Ейдън, обърканата млада жена ще открие отдавна забравени семейна тайна. Дали всички перипетии ще и помогнат да открие себе си и ще и помогнат да си даде шанс за любов.

Много морска, синя, палещо гореща история за добри хора и забравени връзки, любов и типичната гръцка гостоприемност. Прищя ми се да съм на някой зноен плаж или да похапвам гръцка салата в прохладата на крайбрежните капанчета. Развълнувах се от неуверената и вечно самоконтролираща се Холи. Прииска ми се да науча повече за майка и, потънала в забвението на наркотиците и загубила твърде рано живота си. Не точно лека, но много увлекателна история. Предвидима до голяма степен, но пък за сметка на това се чете леко и вълнува. Автентична и убедителна, с персонажи, имащи дълбочина и страст. Ще ви пренесе по бреговете на Закинтос и ще ви вдъхне аромат на бугенвилии. Бих потърсила и други книги от авторката.

Срещи с Буров - Михаил Топалов-Памукчиев

Когато след преврата на девети септември Буров е арестуван, при него изпращат един младеж да му записва спомените и мнението по всевъзможни политически и не само въпроси. Комунистите вероятно са очаквали да получат признания, тайни сведения за политици, неща от кухнята, които да уличават в греховност и престъпност всички, управлявали преди тях. Има и такива неща, но ако може да се обобщят излиянията на Буров в едно изречение, това са по-скоро клюки за тогавашния хайлайф, приказките на едно жадно за внимание его, изтъкването на собствената значимост. Как Буров говори, пие, яде, с кого, как ходи по жени, как бие, как издига и унижава. "Аз, Буров!"

Добре се получи, че се запознах с книгата в аудио вариант, защото в текстов вид не знам дали бих я завършил. Да, интересна е, има любопитни истории за известни политици и творци, псувните на Буров придават известен колорит, философските му обобщения също често са интересни, макар понякога сам да си противоречи, а пък аз невинаги да ги споделям. Има изобилие от истории за министри, за Вазов, Яворов, Славейков, за Стамболийски, Муравиев, Ляпчев, не мога да ги изредя всичките. Ако човек се интересува от периода между двете войни, има сериозен шанс тази книга да му допадне.

Как е възможно авторът (българин) да има две фамилни имена? Това разминаване с досегашното ми познание и здрав разум ме подтикна да потърся малко повече за него, за когото от самата книга научаваме единствено, че е млад човек, който се занимава с писане и журналистика. Неговата роля е само да задава въпросите, да предразполага Буров, да му угажда, за да е доволен, и да разказва интересни неща от бурния си живот. Както обикновено, загадката се оказа нещо тривиално - човек на име Михо Памукчиев си измислил артистичен псевдоним Михаил Топалов. Оказа се, че е имал и предаване по СКАТ.

“Крайбрежната чайна” – Ванеса Грийн

Чарли има шанс да бъде новият главен редактор на списанието, в което работи, но за целта трябва да приготви ексклузивен материал за подбрани чайни из Великобритания. За нещастие в този момент сестра и има отчайваща нужда от помощ и Чарли е готова да се отзове. А докато помага на сестра си, се натъква на забележително бижу – “Крайбрежната”.

“Крайбрежната” е малка, семейна чайна, разположена на брега на морето, както и самото и име подсказва. В нея има огромно разнообразие от чайове и разкошен аромат на прясно изпечени сладкиши. Там има обаче и още нещо, далче по-специално от чаша ароматен чай – общност и приятелство, създадено с помощта на собственичката. Чарли ще се запознае с Катрин и Серафина, които ще и помогнат в търсенето и оценяването на най-добрите и вдъхновяващи места в тази част на страната. И докато пътуват и опитват чай и сладкиши, те ще открият приятелство, разбиране, безрезервна подкрепа, а защо не и любовта. Много ценна връзка между три млади жени, преживяващи различни трудности, но и намиращи съвет и опора една в друга.

Това е поредната “вкусна” книга, на която случайно или не попадам в последно време и макар да е доста обемна се чете за часове. Най-добре си пригответе чаша чай и чинийка с хапки за преглъщане. Топлото усещане се дължи не само на ароматните чайни, посещавани от приятелките, а и на техните деликатни, но толкова топли отношения. Грижата и близостта, възникнали между почти непознати и прераснали в приятелство. Три много различни момичета, всяка с тревогите и призраците от миналото, намират утеха една в друга. Чарли, разделила се с годеника си заради изневяра от негова страна и отдала се на кариерата си, за да забрави. Катрин, самотната майка, бореща се за малко нормалност в ежедневието си. И младата французойка Серафин, избягала от невъзможната си любов и перфектното си семейство. И макар историята на “Крайбрежната” да е разказана, то мястото и си остава тяхната малка тайна.

Тук няма огромен драматизъм или твърде много обрати, изненади и случвания. В книгата оснвоното е атмосферата на споделеност, близост и разкриване, без осъждане. Не ме разбирайте погрешно, много неща се случват, но всичко е естествено и в реда на нещата. Сюжета върви бързо, без да създава напрежение. Нашите героини допускат грешки, но има и прошка, изкупление и щастлив край. Лека, стопляща душата, в тези все още студени дни, история. Подходяща за плажа или вечер пред камината.

Зовът на кукувицата - Робърт Галбрейт

"Зовът на кукувицата" е първи роман на Джоан Роулинг за случаите на частния детектив Корморан Страйк. Заглавието ми беше леко странно, незапомнящо се и като цяло не в тона на действието, но пък името на главния герой компенсираше всичко - Корморан Страйк!:)

Действието се развива в Лондон и бях доста изкушен да следя в гугъл мапс къде обикаля детективът и на коя улица какви камери има, но изпуснах момента и не го направих, а вероятно би било хубаво. Обаче при четенето на следващите книги няма да пропусна.

Корморан Страйк е ветеран от Афганистан без един крак, без достатъчно случаи, които да му позволят да си плаща наема и дълговете, без секретарка, без приятелка и без дом, защото последните две са били свързани. И ако се чудите къде спи - на походно легло в офиса. В началото на романа получава от бюрото по труда една временно изпълняваща длъжността секретарка, случайно нахълтва и клиент с безумен случай, но всичко това е добре дошло, защото просто не може да откаже по финансови причини. Секретарката се оказва самородно злато, но за сметка на това случаят изглежда безнадежден - млада и супер известна фотомоделка с психически проблеми е загинала преди месеци, като е скочила от балкона на жилището си, разследването не е установило нищо съмнително, но брат ѝ търси услугите на Корморан, за да провери дали все пак това не е било убийство.

Приятно за проследяване действие, макар в отделни моменти да се губех из имената на многото второстепенни персонажи, кой заподозрян с мотив, кой без алиби. Не един и двама очевидно лъжеха детектива и полицията, но до последно не можеше да се схване кой по каква причина го прави. Историята умишлено е поднесена така, че читателят да няма никакъв шанс сам да се досети какво и как се е случило, камо ли пък защо, и нещата се изясняват чак във финалната сцена. 

Някои моменти може да звучаха много леко клиширани, но героите определено са интересни и провокират читателя да иска на чете за още техни случаи. Безличната корица не може да промени това, че Лондон е безспорно интересна сцена, а пък за писателските умения на авторката е излишно да се коментира. Накратко - чудесен екземпляр, да се готви вторият том.:)

пп. Сега научавам, че по ВСС са направили минисериал по тези романи, което сгрява душата на ценителя. Гответе се, останки от неделята!

“Снежни хора” – Ахмедхан Абу-Бакар

Поредното много приятно попадение от Читанка. Ето няколко думи, за да усетите атмосферата му:

“Веднъж обърках пътя в планините и по древния съвет на нашите старци пуснах юздата с надеждата, че конят сам ще намери верния път; но като чаткаше кротко с подковите по кремъци и гранити, той ме отведе в някакви глухи места; впрочем на дорестия сигурно бяха отдавна познати обраслите вече с пълзяща трева или затрупани с обрушени от скалите валчести камъни и засипани от свлек тесни изоставени пътеки, които водят към величествените върхове на Дюлти-Даг, увенчани от вечен сняг. Внезапно конят спря; той удряше с копито земята и разтревожен, недоволно клатеше глава, сякаш се укоряваше за някаква грешка.

Огледах се. Остра болка сви сърцето ми.

Със стотици зинали прозорци, с черни продънени врати ме гледаше изоставеният от хората аул Шубурум. Шу-бу-рум! Сякаш предизвикателно свистене на студен вятър, провлечен вой в комина, тъжен стон на планинския вълк… Не много отдавна тук живееха хора, насмешливо наричани „небежители“. А сега е изоставен аулът на подивялата пътека като износен, стар, много пъти кърпен, съдран, неведнаж мокрен от поройни дъждове и изсъхвал на слънце овчи кожух.

Сакли полуразрушени, сакли с плъзнали по стените пукнатини, сакли с рухнали покриви… И сред тях джамия, извисила в небето минаре, сякаш умиращ е протегнал с последни усилия ръка и зове аллаха.”

И там гледайки старите скали си спомняме за живота кипял по тези места, за коравите хора, живеещи в подножието на Дюлти-Даг, в най-високият аул. За техните дни и ежедневните борби, за отминалите дни, когато от комините се е издигал пушек, а в кухните се е готвел вкусен хинкал. За времето, когато неразумният гробар Хаджи-Бекир прибързано се разведе, а после омъжи кротката си жена за куция Адам по стара мюсюлманска традиция. Когато снежният човек, иначе наречен каптар, слиза от планините в аула и започва да обикаля по улиците, всявайки страх и ужас във всички мирни и добри хора. Докато Айшат, младата докторка, се грижи за болните в малката болница. Там където хората се срещат вечер на гудекана, за да разменят някоя друга дума за това и онова, където се раждат клюките и легендите.

Увлекателна и леко носталгична, разкриваща обичаи и нрави на непознат нам народ- дагестанците. На моменти хем смешна, хем тъжна, затрогваща и истинска история за сакатия Адам и неговото неочаквано щастие да получи добра жена и стопанка на скалята си, за борбата за сърцето на докторката Айшат, за затрупания проход и зловещия каптар, който броди по улиците на осиротяващия аул, за старата вражда, прераснала в неразрушимо приятелство между Али-Худжа и Худжа-Али, за магаричката на последния, за подвига на ловеца, кореспондента от града и ветеринаря, за Хева и неочакваното и щастие. Как хората напускат родните си домове в полите на вечено снежните планини и се местят долу в големите съветски градове.

Много ми харесва повестта, сладкодумният език, използван от Абу-Бакир и усещането за общност и нещо безвъзвратно загубено. Животът продължава, но на ново място, а старите традиции си остават дори там, пренесени през времето. На места сред гладко вървящата история се споменава за новия съветски строй, за голямите градове, лесният живот в тях и индустриалния прогрес. Малко като пропаганда ми прозвуча всичко това. Четох книгата много преди случващото се в момента и въпреки тези откъси бих я препоръчала на всички почитатели на добре разказаните истории.

Не се наказва вината, а куражът - Илия Бешков

Хуморът е абсолютна свобода. Той обезвредява престъпника.

Наскоро ми станаха любопитни творчеството и личността на Илия Бешков. Открай време имам слабост към карикатурите като сплав между сатира и художествено изкуство, а излезе, че Бешков е бил от най-първите властелини на тази магия у нас. Този албум с над 400 негови карикатури е доказателството.

За сравнително краткия си живот (1901 – 1958) Бешков е нарисувал и написал толкова много, положил е такива основи, че е направо невероятно за сам човек без примери пред него. Пътува из Европа, учи се от най-добрите, общува на равна нога с тях. Рисува карикатури на всички, включително на царя, Хитлер, Сталин, Чърчил, местни политици, без да се плаши от политическа саморазправа. За него важното е да знае, че е прав, че истината е на негова страна. След 1944 обаче комунистите убиват брат му, а засипват самия него с почести, пари, привилегии, правят го професор в Академията. Така постепенно страстта, с която е осмивал кусурите на царския режим, и надеждите му за по-добро развитие на страната след комунистическия преврат, търпят жестоко крушение. Вече не може да критикува. Сами може да се досетите колко голямо е било разочарованието му по това, че след девети септември той на практика спира спонтанно да рисува, не коментира, не осмива. Малкото бележки, показващи позицията му и какво е било в душата му, са в личните му бележници. Не успява да намери решение на този вътрешен конфликт да вижда, но да не може да осмива, той доброволно се оттегля от живота.

“Щипка пакости” – Ана Мериано

Участвах в игра на страницата на Руми Илиева – тя е фитнес инструктор, който вдъхновява хората да променят живота си към по-добро. Занимава се с тренировки, здравословни рецепти, козметика, организира интересни дискусии с различни специалисти и представя нови книги. Та много се зарадвах като разбрах, че аз ще получа книга за подарък. Обичам да ми подаряват книги, елемента на изненадата в сюжета винаги ме вълнува.

“Щипка пакости” на Ана Мериано е първата книга от поредицата “Любов, захар и магия” като е в категорията четиво за тинейджъри. Но аз бидейки млада по душа 🙂 искрено и се насладих. На страниците се запознах с единайсет годишната Лио и необикновеното и семейство. Потопих се в мислите и терзанията и, желанието да е вече достатъчно голяма, че да помага в семейната пекарана в Роуз Хил за фестивала на мъртвите. Има нещо магично в аромата на прясно изпечени сладкиши, начина на приготвянето им и радостта, която носят на всички опитали ги. Лио иска да се включи в приготвянето им и дори не подозира, че ще стане свидетел на нещо много по-магично от това, разкривайки ревниво пазената семейна тайна, че жените в семейството и са вещици.

И тук възниква въпросът дали и тя има магични сили и ще може ли да ги използва, за да помогне на приятелката си? Всичко зависи от точното изпълнение на няколко рецепти и това да не бъде разкрита от любопитните си сестри. Дори обикновеното готвене е вид магия с определени съставки и непредвидим краен резултат, а тук се очаква много повече от една невръстна девойка с нулев опит. При все, че тя е толкова убедителна, че успява да направи нещо наистина добро като обединява съучениците си в клуб Закуска.

Много сладка история в пряк и преносен смисъл, с апетитни аромати, няколко забъркани бели и много топлина, любов и грижа. Давам си сметка, че переодично в сюжетите на книгите, които чета има месене и готвене, всичко се върти в кухнята, около печката, но това ми харесва. Има нещо уютно в описанието на забързаните утрини, работния ден в пекарната или приготвянето на семейната вечеря. Върнах се назад във времето, когато исках и аз да съм голяма, да ми поверяват отговорни задачи и нямах търпение да докажа, че и аз мога да се справя не по-зле от всички останали, точно като малката Лио. Нямам братя и сестри, но и завидях за нейните. Подкрепата и разбирането, което получава от тях дори, когато не се вслушва и не заслужава съвсем. Много сантиментална, окуражаваща и пълна с надежди е тази книга, но в никакъв случей не е прекомерно захаросана. Засягат се доста болезнени теми като загубата на родител и тежките последствия от това на тази крехка възраст. Колко е трудно да си най-малкият и да се чустваш неразбран, неприет, изоставащ от всички край теб.

Това е първата книга от поредицата и без колебание бих прочела за следващите приключения на Лио, а сега размишлявам коя малка магьосница да зарадвам с тази книга, за да продължи магията да завладява сърцата и на други читатели.

“Повредената рамка” – Клаудио Руджери

От безплатните книги в Books попаднах на тази кратка криминална история.

Собственик на картинна галерия е намерен мъртъв. Първата хипотеза е самоубийство, но при по-внимателен оглед и една счупена рамка, променя всичко. Комисарят се впуска в разследване на възможните хипотези.

Приятна и доста увлекателна новела. Има някои недовършени и леко скалъпени моменти. Обратът не ме изненада особено. Авторът има потенциал, но трябва да работи, за да го шлифова и осъвършенства.

Разкази - Йордан Радичков

Някои от разказите помнех от преди, когато съм ги чел като ученик, тогава много се радвах, че съм открил Радичков. Други пък не ги помнех и сега им се зарадвах като за пръв път. Голяма част се оказаха от леко партизанския "Барутен буквар", други бяха от сибирските обиколки на автора, събрани в "Неосветените дворове", трети пък бяха от рода на "Суматоха", "Януари".

Интересно беше и това, че разказите в тази аудиокнига се оказаха прочетени от някои от най-големите български актьори от миналото. И на Парцалев много му е работа, ама пък на Константин Коцев как му отива да ги чете! 

Харесах малко повече:

  • "Бойци" - за селските петли, които винаги налитали на бой, и все без да се съобразяват. Което ми напомни за един съседски петел, който беше много ербап, и все скачаше по децата, а комшийчетата се отбраняваха с големия черпак за изгребване на водата от казана за варене на буркани.
  • "Каруцата" - за яташките приключения с изрисуваната каруца на бай Флоро, на която майсторът бил нарисувал Ботевата чета. Тя ме подсети за някои джипове, върху капаците или багажниците на които може да се види я Левски, я Ботев, я някой патриотично-кръвожаден възрожденски цитат.
  • "Ямурлукът" - "Германката е само комбинизон и ластик!"
  • "Нежна спирала" - за ловците, за кръвта на гълъба, за снега и магията на живота.
  • "Късни спомени" - за 'Араламби, когото бяха пратили на село с карабина за елементи, а после го бяха разпръснали, защото направил голяма араламба в града. Много смешен!:)
  • "Циганско петле" - за папуняка, който беше кацнал върху свинята на Татарина. И по-скоро за свинята, която пропадна. И най-вече как Татаринът избира прасе. "Тоя човек разбира от стока!" Един от най-смешните!:)
  •  "Скитащи театри" - за циганските номера на преминаващия катун. "Айде вие живейте, а па ние да мреме!":)
  • "Трикракото столче" - симпатичната история за един от онези неугледни домашни предмети, които са сякаш неуязвими, и с разни перипетии биват ползвани с десетилетия от разни поколения хора.
  • "Спомени за коне" - стилът ми се стори твърде мелодраматичен, но добре познах идеята му. Онова опиянение, което конете дават на човека, жажда за свобода и сила.
  • "Ние, духовата музика" - ами, духова музика, как да я закриеш.:)

В заключение, Радичков си е майстор от най-големите. С това надали ще изненадам някого, но ми се искаше да го кажа. Прочетете разказите му и се посмейте с него, защото просто си личи, че страшно се е забавлявал, когато ги е писал.

Вещерът, книга 1: Последното желание - Анджей Сапковски

Люляк и касис.

"Последното желание" е първи том от поредицата на полския писател Анджей Сапковски за вещера Гералт от Ривия, която още преди години пожъна такъв успех, че и Нетфликс направиха сериал по нея с Хенри Кавил в главната роля.

"Вещерът" е малко по-различна от повечето стандартни фентъзита, съсредоточени предимно в средновековни версии на англоезичния свят, защото тя е някак по-централноевропейска. Работата на Гералт е да издирва и ликвидира такива зли същества, каквито могат да се открият в други приказки и митове. Да, джуджетата и елфите са си тук, но освен тях той има да се разправя с кикимори, випери, стриги, котолаци, силвани и какви ли още не. Предполагам това е една от причините авторът да е по-популярен у нас, отколкото в Америка, да кажем.

Различните приключения на Гералт са малко разхвърляни из книгата. Отделните глави са ту за нови подвизи, ту за храма на Мелителе, пак убит звяр, после за виолетовите очи на магьосницата Йенефер, с която всъщност се запознаваме чак в последната глава. В рамките на първата книга така и не научаваме много за самия него, какви са тия вещери, кой ги е направил и защо. Само знаем, че те обикалят да ликвидират чудовища за пари.

Макар да заспивах един месец над половин страница, после седнах да я чета с бодър мозък и я изчетох за отрицателно време. Увлекателно четиво, не си губете времето да се измъчвате с него на уморен ум. Така ще пропуснете и интересните приключения, и забавните подмятания на трубадура Лютичето.

Злото си е зло, Стрегобор. По-малко, по-голямо, средно - всичко е едно и също, пропорциите са условни, а границите - размити. Аз не съм свят отшелник, не съм вършил само добро през живота си. Но ако трябва да избирам между едно зло и друго, предпочитам да не избирам изобщо.

***

Може да се направи всичко, въпрос е само на цена.

“Празнолуние” – Ивайло Гогов

Попаднах на книгите на Ивайло Гогов съвсем случайно. Взех си нов телефон и като част от книгите за безплатно четене е и част от творчеството на Ивайло Гогов. В книгата ме привлече заглавието без да знам абсолютно нищо за нея. Обичам да откривам такива съкровища.

Три момичета се събират с три момчета в селска къща, принадлежаща на семейството на една от девойките. Целата е да се позабавляват и да прекарат приятно. Но всичко, което се случва е отвъд най-смелите им представи – въвлечени са в низ от взаимосвързани, абсурдни до смях през сълзи ситуации, които са колкото комични, толкова и трагични. Дали ще има щастлива развръзка и ще намерят ли нашите герои любовта и имането?

В началото на книгата стилът ми беше странен, дори на моменти неприятен. Твърде фрагментирано описание, нестандартно и на моменти доста объркващо. Част от думите са ползвани извън контекста или не на място. Бях на път да захвърля книгата и повече да не я погледна. Докато в един момент, неусетно дори за мен, бях всмукана в историята. Стоях на дивана, четях и се смеех с глас без да ме интересува нищо друго, ставащо наоколо.

Много добре разказана история с множество обрати, повечето немислими. Реалистични главни герои и толкова гафове, че се учудваш как е възможно. Има тънка ирония, стара любовна история, скрито имане, няколко нови любови, полицаи и пожарникари. Падане, ставане, стреляне и дори леене на куршум. Не очаквах, но останах очарована от нетипичния стил и ерудицията на автора.

Смело препоръчвам книгата. За притежателите на iPhone е безплатна и достъпна в приложението Books. А за всички останали може да се намери в интернет, но дори и да си я закупите няма да съжалявате. Ивайло Гогов е ланшафтен аркитект и е автор на 8 стихосбирки, 11 романа и 2 сборника с разкази. И ако до сега не съм ви убедила, погледнете цитатие:

“Себераздаването е да дариш някому живота си обичайки дори и да не си обичан!”

“Любовта е единственият смислен и задоволителен отговор на въпроса за човешкото съществуване.”

Вълчата царица - Петър Бобев

Приказка за млада хайдутка, която има да отмъщава на кръвожадния турчин, който тормози селото им, а единствен съюзник има в лицето/муцуната на една вълчица. 

Досега не бях чел нищо от Петър Бобев и имах нагласата, че това са четива с някак изкуствен тон, писани насила и неувлекателни. Е, тази книга ме опроверга, че и отгоре. Да, пълна беше с традиционните за жанра клишета, за изедници, конаци, душмани, чорбаджии и клети сиромаси, обаче нишката за вълците, поведението и нравите им беше чудесна. Толкова детайлно и натурално описана, че за мен беше главният плюс от цялата история.

Аудио книгата може да бъде чута тук.

Блуграс - Петър Тушков

Арло Прехт имаше малко пороци и един от тях бе, че се нуждаеше от три неща дневно: чаша скоч с вода преди обяд, чаша скоч с вода на обяд и чаша скоч с вода след обяд.

Нова книга на Петър Тушков от края на 2021, която разказът "Блуграс" жертвоготовно е почерпил с името си. Някои от произведенията сме чели от електронното им издаване в проекта "99 истории", други не сме или не ги помним добре, а трети пък са... "Вазев". 

Отново се насладих на киберпънка, на космоса, на премеждията на Руслан Кригер от министерство на туризма, Отдел З, за когото няма да спра да се надявам скоро да чета нови разкази.  Обаче колкото и да са прекрасни всички тези произведения, колкото и да имам слабост към марсианския хуманизъм на "Фу Ми", далекоизточната естетика на "Красивата гайша" или "Блуграс", който ме препраща почти към "Х-Мен: Дни на отминалото бъдеще", за мен истинският център на тежестта на книгата е "Вазев". Разбира се, нямам предвид само обема на повестта, а защото "Вазев" е магия, богата с много повече - с развити интересни герои, за които ти пука и искаш да видиш какво ще им се случи, с щипката алтернативна история, с езика от края на деветнайстото столетие, с намека за стиймпънк, със стила на написаното. Това си е една готова вселена, в която можеш да разкажеш всичко - готварска рецепта, политическа интрига, военен сблъсък или любовна история и те ще ѝ паснат като ръкавица, защото умовете на читателите вече са повярвали в заклинанието. А кой е Вазев ли? Ами списувател, будно око, справедлив ум, който се вре из софийските потайности с тефтер и бастонче и най-важното от всичко - той ще се завърне.:)

Стилната корица от Василена Георгиева прави книгата да изглежда като произведение от рафтовете на европейските книжарници, знаете как се дразня на сума български издателства, които публикуват книги с такъв възмутителен външен вид, че на практика по-добре за всички би било да са просто без корици.

Още искрена възхита от книгата може да прочетете при Мартин и в Пещерата на неандерталеца.

Книгата може да бъде открита и закупена на много места, като например на сайта на издателство "Ерго" тук.

Скелет под камбаната - Роберт ван Хюлик

Нови приключения на съдията Ди, от периода когато постъпва на служба в Пуян. Там заварва подреден и благоденстващ град с единици дребни проблеми, които предшественикът му дори вече беше разрешил:

  • Истерична бабичка, която има мания за преследване от страна на богат и влиятелен бизнесмен от Кантон, която води безбройни дела срещу него от години. Обвиненията са гигантски, а доказателства няма. Никой не е осъден.
  • Изнасилване и убийство на младо момиче, което имало тайна връзка със студент, живеещ отсреща през улицата. Студентът е арестуван.
  • В близкия и преуспяващ будистки манастир има намеци за злоупотреби с доверието и честта на поклонничките, но са само слухове, а хора от най-близкото обкръжение на Императора са застъпници за каузата на будизма. Няма смисъл от разследване.
Е, съдията Ди се намеси компетентно и решително и обори всичко и всички. Най-интересните детективи са силни точно там, където всичко води към единствен очевиден заподозрян, но те категорично доказват, че не е той, а някой друг, и то с доказателства, които през цялото време са били под носа ни. Страшно приятно впечатление ми направи колко умело си изплете кошницата, та хем справедливостта да възтържествува, хем да няма злощастно развитие за него от горе, хем всички парчета от пъзела да се подредят по местата си. Почти всичко вършеше на своя глава, без да споделя дори с близките си помощници, защото залогът за трите уж предрешени случая беше толкова голям, че рискуваше не само своя живот, а и съдбата на целия град. Разбира се, ние си знаехме, че накрая всичко ще е наред, но изпратената от столицата награда беше допълнително и интересно признание за добрата работа: дъска, украсена с орнаменти, на която е гравирано копие от надпис, изпълнен от самата цинобърна четка на императора. Каква чест, а?:)

Продължавам да се възхищавам както от писателското умение на автора, така и от образите от древен Китай с всичките му обичаи, нрави, система на управление. Все повече се засилват и симпатиите ми към конфуцианството, за сметка на "будистката ерес".:) Предполагам, че това е временно и субективно, още повече, че току-що научих за издаването през пандемията на чудесен алманах на име "Лотос", чийто първи том можете да видите на сайта на издателството тук. Изгледайте и видеото, знам, че с външния си вид напоследък Дони не изглежда като най-добрата реклама на темата, но наистина си струва.

Битката между двама души с еднаква сила, тежест и умение се решава от духа.
***
Ако повишението дойде твърде късно, огорчава, ако дойде твърде рано - поражда прекалени надежди.
***
Справедливостта е по-ценна от човешкия живот.

Панагюрище - време на промени (1991-1995). Хроника на едно кметуване - Ясен Христов

В тази книга от позицията си на първи демократично избран кмет на Панагюрище след промените баща ми разказва за събитията в града и страната ни през кметския му мандат от 1991 до 1995 година. Тя е своеобразно продължение на "Панагюрище - начало на промени (1989-1991)", която припомни самото начало на смяната на системата тук.

Изключително тежки времена, каквито се случват най-много веднъж в живота на човек, в които ставаме свидетели на смяна на обществено-политическата система. Хора, които са родени и целият им живот е минал в комунистическа България, изведнъж вече трябва да строят демократично общество. Проблемът е, че никой от тях не знае, повечето ги е страх, а мнозина дори се съпротивляват и искат невъзможното - да върнат старото. В рамките на този кметски мандат в страната се сменят четири правителства, приватизацията не е започнала, реституцията не е завършила, а законите, по които ще се живее занапред, тепърва се пишат. Години на инфлация, безработица, рекетьори, стачки, грозни и жестоки междучовешки отношения.

Дори и читателят да пренебрегне човешката страна на написаното, макар тя да е най-важната, пак остава невероятното количество и качество на извършеното за тези кратки от сегашна и безкрайни от тогавашна гледна точка четири години:

- Построява се язовир "Луда Яна" до степен готовност за частично завиряване и ползване за питейни нужди, проектира се и се осигурява финансиране за Пречиствателна станция за битови отпадни води;

- Създаване на Природонаучен музей и спасяване на възрожденските къщи, които и досега са част от комплекса на Историческия музей и са туристическата емблема на Панагюрище;

- Осигуряване на нова сграда за съда, построяване на новото крило на поликлиниката, нови кабинети и техника за болницата и създаване на здравни служби в селата;

- Научни конференции, фондация "Оборище", установяване на контакти и обмен между редица европейски градове още във времето, когато Европейският съюз е бил мираж за съгражданите ни;

- Нова структура на общинската администрация, на общинските предприятия и начало на приватизацията им;

- Завършване на училището в Баня, нови профилирани паралелки в панагюрските училища;

- Община Панагюрище се изкачва на шесто място в страната по икономическо развитие;

- И други, и толкова много други...

С какви усилия и на каква цена? Защото нали не вярвате, че всичко това се е случвало просто ей така? Въпреки многото безспорно положителни резултати от този мандат, които никой обективен свидетел не може да отрече, инициаторът им е "възнаграден" с огромен психически товар, с доноси, обиди, заплахи, тормоз, разочарования, горчивина. 

Текстът е подкрепен със стотици цитати от документи (обръщения по радио, публикации във вестници, цитати от книги, протоколи от заседания, становища на експерти), които ни припомнят за някои позабравени събития, лица и отношения. 

Жълтият демон - Едгар Уолъс

Неочаквано увлекателна история за англичани и китайци, за имперските амбиции на един от последните, заговори, екшъни с ръкопашен бой, отвличания, подслушване, оръжия, контрабанда и една "златна" акция. От друга страна може да бъде представена и като приключенията на един решителен и смел мъж (принцът), бъдещата му жена (Пепеляшка) и един китайски злодей (мащехата и сестрите).

В Далечния изток се е споминал английски богаташ, който завещава солидна сума пари на свой близък приятел, ако той се ожени за жена от фамилията на богаташа в Англия. В родината, разбира се, никой не подозира тези условия, и когато кандидат-женихът се представя дегизиран пред родата, тълпата прави крачка назад и избутва напред една далечна роднина, която да бъде пожертвана. Впоследствие на всички става ясно, че човекът е много точен и богат, а момата - носителка на множество прелестни достойнства, но вече е късно за всички други кандидати и кандидатки, с изключение на един особено калпав китаец, който иска да грабне всичко - и парите, и момата, като за известно време дори частично успява. 

Книгата е издадена през размирните времена в началото на 90-те и има забавни моменти в превода на имената на местата и героите. Като цяло беше много приятно да се проследи действието и книгата не е лоша за разтуха.

Илюзия с огледала - Агата Кристи

Мис Марпъл е изпратена на мисия при стара приятелка от младините ѝ, която по думите на трета бабка, е застрашена от нещо. И още пристигнала-непристигнала в имението Стонигейтс старата познавачка на злото става непряка свидетелка на убийство. Кръгът от заподозрените е доста тесен, защото почти всички са били в големия салон, привлечени от брутална кавга в съседния кабинет. В същото време в другия край на коридора някой е застрелян, а привидно никой не е имал шанс да стигне до там, за да го извърши. Мотив също липсва. Когато се запознаваме с особеностите на това богато и странно семейство, виждаме, че интереси към наследството на обичаната от всички госпожа Кари Луиз има доста, а възможностите на роднините да натиснат спусъка също не са били ограничени съвсем до нулата.

Заглавието на романа "Илюзия с огледала" всъщност е... илюзия, защото не очаквайте да срещнете каквито и да е огледала в историята. Виж, с илюзиите работата е друга. За да се насоча по правилната следа много ми помогна схемата на имението, в което се развива действието, която прилагам най-долу.

Щастлив да се похваля, че не се затрудних да позная кой е убиецът и как е станало. Драго ми е, защото не се случва особено често.:)

Отново прилагам корица от изданието на "Абагар", които по принцип толкова харесвам. На пръв поглед е точна и даже буквална, на втори е подвеждаща и направо погрешна, а на трети - откровено издайническа, само да знае човек какво да гледа.

Но си давам сметка, че ако си… добър… трябва също така да се задоволяваш с това, което имаш.

Тъща къща обръща - Аркадий Аверченко

Наскоро научих за съществуването на този писател, който е успял да натрупа завидно творчество за краткия си живот (1881-1925). Духовит, с онази подигравателна искра, която го кара да не си премълчава, когато забележи нещо за осмиване, включително себе си, жена си, началство и всевъзможни властимащи. 

Някъде прочетох, че Аркадий Аверченко е създател на най-популярните хумористични списания в Петербург от началото на миналия век. Издава много книги с разкази и печели славата си на епикуреец, на редовен посетител на ресторантите и увеселителните заведения, и не на последно място, на неустоим сърцеразбивач. Обаче след Гражданската война в Русия, наричана до скоро Октомврийска революция, комунистите заклеймяват творчеството му като антисъветско и го забраняват. На 15 ноември 1920 родният му Севастопол е превзет от тях, ала не го заварват там, защото броени дни преди това Аверченко се е качил на един от последните параходи за Истанбул. Можете ли да си представите човека от снимката по-долу в затвор, лагер или най-малкото в комунална квартира, завод или колхоз? Той също не си го е представял.

Харесах "На широка нога" за притесненията на онзи домакин, който зорлем се беше подготвил вкъщи с хайвер, коняк и други скъпотии за гостуването на началството, а онзи гребеше с голямата лъжица и не се спираше. Както и за вярната му съпруга, която особено се беше загрижила за здравето му след като човекът си беше сключил застраховка "Живот". Забавен беше и онзи музикант, който беше измолил един вълчи кожух за пътуването си, и навсякъде му натякваха какво добро му е сторено.

Заглавието, както и прозвището "Кралят на смеха", ми се сториха малко пресилени, защото не е като да не познаваме армия от други властелини на хумористичното слово, ала фразите ги разглеждам като издателска волност, а не кусур на автора. Вероятно след като са минали повече от 70 години от смъртта на автора и авторските му права не важат, в издателство "Паритет" са решили да изкарат някой лев, но за целта е била нужна и доза маркетинг, най-малкото за разнасяне на тишината около аверченковото име от времената на сърпа и чука.

Фантастична нощ - Стефан Цвайг

В Уикипедията прочетох, е Стефан Цвайг бил от първите майстори на психологическата новела. Това вероятно обяснява донякъде произведението, в което самата случка не е особено забележителна, а акцентът е върху това какво се случва в главата на главния герой и разказвач. С дребна измама преситеният от всичко австрийски благородник се сдобива с билет от залагания на коне, който се оказва печеливш. След разразилите се у него неочаквани душевни бури той подарява парите на случайни хора и започва нов живот. Това са събитията в историята, която явно е предназначена за други читатели, защото на мен ми се видя препълнена с излишни празни размисли, въздишки, съмнения и твърде описателно предадени чувства. Ако не беше под формата на аудиокнига, се съмнявам дали изобщо щях да я дочета.

Самата книга е чудесно прочетена, записана и поднесена от Любомир Розенщайн и може да се чуе ето тук.

Който е намерил веднъж сам себе си, не може да загуби нищо повече на този свят. Който веднъж е разбрал човека в себе си, той ще разбере всички хора.

Коледен Панаир на Книгата - 7-12 Декември, НДК

Алея на Книгата

Пролетен Панаир на Книгата пред НДК

УЖАС































Автор: Horror Writers Club LAZARUS
Корица: Петър Станимиров
Издател: Ерго
Бр. стр: 300
Година: 2021
Цена: 19 лв

Здравейте приятели!

Клуб LAZARUS се завръща и си търси секундант. На теб, читателю, се пада честта да участваш в уникален литературен дуел. Осем двойки умели фехтовачи в писането на страшни истории ще кръстосат пера на полето на хоръра. Ще се осмелиш ли да застанеш редом с нас?

Да всееш хаос по бреговете на Дунав в един невъзможен „Косплей“?
Да се впуснеш във вендета за невинно пролята кръв със „Спомен за дъжд“?
Да станеш „Колекционер на души“ по улиците на Детройт?
Да опиташ „Праскови и малиново сладко“ от устните на две невинни създания?
Да влезеш в „Кошмарна синхроничност“ с един млад адвокат?
Да възкресиш мита за падналия ангел в „Името на изкуството“?
Да потърсиш възмездие с човек „Белязан от съдбата“?
Да разделиш кърваво наследство в „Утробата на светлината“ с рок и мирис на изгорели газове?

Отърси праха от доспехите. Напълни револверите. Провери остротата на рапирата.

En garde!

Съдържание:

Александър Драганов & Иван Димитров – Косплей
Димитър Цолов & Милен Димитров – Спомен за дъжд
Донко Найденов & Денис Метев – Колекционер на души
Сибин Майналовски & Иван Величков – Праскови и малиново сладко
Денис Метев & Делиян Маринов – Кошмарна синхроничност
Марин Трошанов & Анна Гюрова – В името на изкуството
Даниел Иванов & Милен Колев – Белязан от съдбата
Бранимир Събев & Симеон Трифонов – Утробата на светлината

До нови срещи!

За поръчки - вземете книгата с безплатна доставка от Озон ето тук.

"Мрак под слънцето" на Дийн Кунц

 

 
cover project by me
   

  "Хауи не се боеше от тъмното. От малък беше разбрал, че опасностите, които грозят човека посред бял ден, са много по-страшни от каквото и да го чака в мрака, че караконджулите могат да имат мило лице и подкупваща усмивка. "


 "Мрак под слънцето" е Дийн Кунц в най-добрата си форма. Това е оскъдно къса новела, която някак ми напомни на Едгар Алън По и Роал Дал, а зловещите усещания са в стил Хичкок, поднесена като история от "Зоната на здрача" или "Приказки от криптата". Наистина е много кратка (прочетох я за една вечер) и достатъчно добра, като се има предвид, че обикновено не съм фен на кратките истории. Затова и този отзив ще е кратък.

 Кунц е надеждно предсказуем- той винаги следва стандартната си формула и това важи в тази новела. Присъстват познатите тропи, които са му присъщи: нараненото, самотно дете, гробище, изоставен склад и злодей, който е толкова зъл, че очите му са буквално изцяло черни. Но Кунц за пореден път доказва как думите могат да бъдат оформени в изкуство.

 Историята е едновременно ужасяваща и тъжна, и във всяка ситуация има двойни значения; показва наивността срещу опитността на интелигентния хищник, флиртува с идеите за доброто и злото, вината и невиността и си свършва работата перфектно за толкова ограничено пространство. Както се досещате, при Кунц нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И докато чакате гилотината да падне, той успява да създаде страхотна хорър приказка с интересен край. Аз бях на ръба на очакването през цялото време. Героите са толкова добре създадени, че бях в главите им постоянно. Накрая бях изпълнена както с надежда, така и с отчаяние, както би трябвало да бъде при истинския хорър. Кунц успява да изгради напрежението и очакването. Това е основната цел на "Мрак под слънцето", тъй като тя е предистория на книгата "Какво знае нощта", която нямам търпение да започна.

 Определено препоръчвам тази новела на всички фенове на Кунц. А ако никога не сте чели Дийн Кунц и искате за започнете с добра извадка от работата му, преди да се впуснете в някое от по-големите му неща- започнете с "Мрак под слънцето". 

 


 

Beyond Soap на Санди Скотницки

 

 

cover project by me

 Наскоро четох интервю със Сирил Телинж, един от новото поколение етични козметични разработчици, който се занимава с разработка на козметика повече от 25 години и е създател на NovExpert- компания, която още от създаването си през 2008 г. хвърли голям камък в козметичното езерце. Сирил Телинж говори за ендокринните разрушители, ефекта от коктейлните смеси, проникването на козметиката в организма и не крие нищо, макар че някои изобщо не оцениха тази прозрачност. Повече от десетилетие по-късно, след всички сътресения в сектора, вече е очевидно, че някои аномалии трябва да се посочат с пръст и да се прави по-отговорна козметика. Отговорна както за здравето на хората, така и за околната среда, тема, която винаги е вълнувала Сирил Телинж, защото е запален сърфист в свободното си време. В интервюто той споменава главните проблеми в момента, които тревожат изследователите и разработчиците на козметика и те са: загубата на коса при жените, акнето в зряла възраст (40% от съвременните жени страдат от акне в долната част на лицето) и проблемът с увеличаването на чувствителността на кожата. Самият той вярва, че твърде многото грижи за кожата имат много общо с тези три проблема.

 Да, най-доброто нещо, което може да направите с кожата си, е да я оставите на мира. Така казват учените и дерматолозите, които изучават микробиома- микроорганизмите, които обитават кожата. Санди Скотницки е една от тях. Тя е практикуващ дерматолог, експерт по кожните алергии и преподавател, и в Beyond Soap обяснява, че най-доброто състояние за кожата е естественото такова. Чувствителната кожа е една от най-актуалните теми в дерматологията днес- тази кожа може да бъде болезнена, изтощителна и подтискаща. Учудващото е, че много от жените и мъжете, които страдат от проблемна кожа, несъзнателно си я причиняват, като се мият твърде често и използват прекалено много козметични продукти.

 Сама по себе си кожата е перфектно оборудвана за борба с бръчките, пъпките и т.н., и действа като броня, която предпазва тялото от инфекция. Но всеки път, когато насилваме, ексфолираме, хидратираме или омекотяваме кожата, избутваме кожата далече от нейното най-здравословно естествено състояние.

 Като използва логика и медицински изследвания, както и примери от личната си професионална практика, за да аргументира гледната си точка, Санди Скотницки казва, че хората сме прекалено обсебени от чистотата и тази ни мания ни води до по-голямо разпространение на чувствителността на кожата. Тя поддържа тезата, че козметиката, която ползваме, количеството вода, на което излагаме кожата си, и начинът, по който я третираме, могат да са главните виновници за безброй нарастващи проблеми като екзема, псориазис, астма и т.н.

 Първите няколко глави дават малко история, предистория и малко за този дерматолог и нейния опит, и предоставят много доказателства за ограничаване на употребата на козметични продукти, и намаляването на натрапчивите и прекомерни навици за измиване на тялото. Като привърженик на минимализма, нямаше как да не оценя подхода на "по-малкото е повече". По-нататък, тя обсъжда естествената бариера на кожата и нейната функция, микробиомът и как козметиката го променя, проблемите с маркетинга и непочтеността, как козметичните компании ни превъщат в будали, споменава най-често срещаните дразнители и алергени, излага нейното специфично ръководство за подпомагане на чувствителната кожа "Елиминационната диета", както и най-добрите варианти за грижи за кожата, включително за бебетата и обсъжда бъдещето на козметичните продукти. Д-р Скотницки е достатъчно задълбочена в обясненията си и пише достъпно, дори за непрофесионалисти в областта. Като цяло тя застъпва тезата, че ние не правим разлика между "чистота" и "хигиена", и нашите почистващи навици увреждат микробиома и бариерата на кожата ни, и решението на това е просто да поставяме по-малко продукти върху кожата си. Д-р Скотницки препоръчва да мием косата си колкото се може по-рядко и да не мием ежедневно тялото си, освен ако наистина не сме мръсни, с изключение на подмишниците, слабините и краката. Също препоръчва да използваме най-опростените продукти без аромати, като предупреждава, че козметиката, предлагана на пазара като "естествена" е силно рискова, че етеричните масла и растителните екстракти, всъщност са алергени и спусъци за увеличена чувствителност- "органичното" и "естественото" са полезни за храната, но не и във грижите за кожата. Тя също така говори за хората, които напълно са се отказали от сапун и за движението No Poo (хора, които не си мият косата и не използват шампоан като вярват, че в крайна сметка косата и телата ни ще се саморегулират и ще станат нормални, подобно на козината на котка или куче) но самата Санди Скотницки заема средна позиция и в книгата си изброява добри примери за продукти, които могат да се използват- според нея крайностите не са добро решение. Оценявам високо, че д-р Скотницки не продава нищо друго освен книгата. Тя няма линия козметични продукти и не е свързана с никоя от компаниите, чиито продукти препоръчва. Очевидно тя просто иска да помогне. И се справя много добре с това.

 Единствената ми критика към Beyond Soap е честото повтаряне на информация: може би това има за цел да накара читателите да запомнят нещо по-лесно или е типичен похват в този тип литература. Не знам, но мен това ме дразни винаги. Другият неприятен факт е, че книгата не е преведена на български и може да я намерите само на английски и руски език.

 Но според мен си заслужава да я прочетете, защото по-голямата част от skin care ресурсите в интернет са по-фокусирани върху обективните изживявания и философии, вместо да се основават на науката. Нещо толкова просто като миенето на лице се извращава до цял ритуал, изискващ пет продукта и обстановка с поне три ароматни свещи. Ефектите на ретинола са научно документирани, но как да го добавите към рутината си се превръща във философски въпрос. За мен лично е трудно да доверя кожата си на някой, който няма основателни аргументи, защото честно казано, кожата ми може да се ядоса много (с пигментация, стегнататост и люспене) и не си струва риска, но повечето хора са доверчиви и вярват безпрекословно на какво ли не, включително на необходимостта от трите ароматни свещи. Д-р Скотницки в това отношение е желязна, защото както вече казах, очертава съвременните дерматологични изследвания по начин, който обикновения неспециалист може да разбере.

 Сигурно няма да ви е окей ако осъзнаете, че всички продукти, които ползвате и за които сте хвърлили пари, трябва да заминат в боклука или че е хубаво да престанете да нанасяте десет продукта на кожата си вечер. Както и надали ще е вдъхновяващо осъзнаването, че разкарвате естествените си масла, само за да похарчите цяло състояние, опитвайки се да ги замените, и как си докарвате дерматит, екзема или акне, като дразните кожата с куп съставки, включително прекомерно измиване. Но ще разширите информираността си и няма да мигате на пресекулки докато се чудите какво да купите в дрогерията. А децата ви ще са във възторг, че няма да ги карате да се къпят по два пъти всеки ден. Също ако имате нужда от книга, която да четете преди заспиване- това е вашата книга. Тя напълно отговаря на всички критерии: скучна е (аз обичам такива скучни книги), повтаря се и може да ви приспи с фактите си. Това са достатъчно добри причини, за да я прочетете. А ако имате чувствителна кожа и/или проблеми с нея, е силно препоръчително да я прочетете. Но ако по някакви причини не може да прочетете Beyond Soap, ще синтезирам на кратко:

  - избягвайте измиващи продукти със сулфати. За тялото си използвайте нежни душ гелове, измиващи масла или синдети тип крем-сапун Dove.

 - почистващите продукти за лице трябва да имат pH баланс от 5 до 6.

 - по време на сухия зимен сезон използвайте бариерни кремове с оклузиви в тях (като минерално масло или вазелин ако сте със суха кожа, или диметикон ако сте с мазна или смесена)

 - не е необходимо да насапунисвате цялото си тяло всеки път като се къпете (освен ако не сте се нацапали действително). Фокусирайте се върху подмишниците и слабините си.

 - ретинолът има научно обосновани проучвания, подкрепящи твърденията за намаляване на признаците на стареене.

 - здравословната диета, упражненията и сънят влияят върху здравето на кожата.

 - винаги носете слънцезащитен крем: UV лъчението е отговорно за 80% от външното стареене на кожата.

 - използвайте слънцезащитни кремове с наличието на минерални филтри, защото те причиняват по-малко дразнене и имат допълнителната полза от създаването на бариера, предотвратяваща абсорбирането на замърсители във въздуха в кожата ви.

Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна

Тотем и батарея черешови топове – дърворезба
Тотем и батарея черешови топове – дърворезба от книжен блогър

 

 

Ревюто се препечатва от книжния блог „Първи впечатления от последно прочетеното“.

 

Ти си абсолютна

 

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание „Сборище на трубадури“. Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията „Съвременник“, „Диаскоп“, „Нова социална поезия“ и „Литературен вестник“.

 

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.

  • „За жените и колите“ от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
  • „B–2“ от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
  • „Спам“ от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
  • „Актрисата“ от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
  • „Камилски камък“ от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
  • „Мостът на река Дунав“ от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от „Ръцете на паяка“, който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
  • „Тя и той“ от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
  • „Гошо“ от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
  • „Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико ’86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
  • „Перото“ от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!

Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна… водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:)


Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство „Ерго“ ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

Стоян Христов

 

Материалът Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Школа по машинопис за мъже "Калахари" на Алегзандър Маккол Смит

 

 
cover project by me
 
 Думела*, братя и сестри!

 Време е да се похваля- стигнах до петата част за Дамската детективска агенция №1 на Алегзандър Маккол Смит и искам да кажа, че освен, че вече съм ужасно нетърпелива кога най-накрая господин Дж. Л. Б. Матекони ще се ожени за маа Прешъс Рамотсве (която се гордее с традиционното си телосложение, живееща в най-великата страна в Африка, ако не и в целия свят), държа да благодаря на мацката, която ми препоръча автора (е, тръгнах от други книги, но ще стигна и до португалските неправилни глаголи и особеностите на саламовидните кучета в компанията на Фон Игелфелд, неминуемо е).
 
 За съжаление в третата част сватбата се отложи, защото господин Дж. Л. Б. Матекони изпадна в депресия, а маа Рамотсве хвана важен клиент от правителството, но пък маа Макутси получи личния си триумф като пое ръководството над "Тлоквенг роуд спийди моторс" и разреши случай за много пари. Разбира се, аз не чета тази поредица заради действието или загадките. Чета ги заради нежния ритъм на разказа и заради мъдрата съзерцателност на героите- радостта от тези книги е интимната гледна точка над това как живеят, техните ценности, как си поставят цели и ги следват. Маа Макутси намери начин да да се развива и да си изкара живота отвъд границите на настоящата си ситуация: неомъжена, с болен брат, за който да се грижи, живееща в една стая без слънце и с много ниски доходи, като откри школата по машинопис за мъже "Калахари", например. Лежерното темпо на разказа, опростения (почти детски) език и мъдрите съвети на добросърдечната маа Рамотсве успяват да дадат усещане на спокойствие и оптимизъм. А Алегзандър Маккол Смит е майстор във взаимодействието на развитието на историята с вътрешния диалог, в изграждането на истории, изпълнени с хумор, с красотата на Африка и с чувство за качеството на простия и семпъл живот. Ако преминавате през тежък период, едно посещение на верандата на Прешъс Рамотсве за малко философстване над живота, пиейки ройбос, докато гледате необятното небе над Ботсуана, определено ще ви ободри. Тези книги трябва да се прочетат, за да се преживеят. Коментарите за тях няма да са достатъчни, за да се предаде цялостното удоволствие от тях и за това спирам до тук.

 Любим цитат (от "Морал за красиви момичета"):

"Така или иначе, тя беше дама с традиционно телосложение и нямаше нужда да се тревожи за размера дрехи, който носи, като онези нещастни, невротизирани хора, които вечно се гледат в огледалото и мислят, че са твърде дебели. А и какво значи „твърде дебел“? Кой има право да казва на другия какъв размер дрехи да носи? Това беше форма на тирания от страна на слабите, но тя нямаше намерение да я приема. Ако тези слаби хора станеха още по-настоятелни, щеше да се наложи по-щедро надарените хора направо да им натрият носа. Да, щяха да ги научат те! Ама-ха!"
 
___________________

*Добър ден (сетсуана) 


"Торта с бадеми и любов" на Анхела Валвей

 

 
cover project by me
 
 Синопсис: Фиона е тийнейджърка с проблеми с теглото, която се грижи за болния си баща, криейки това от всички, за да не бъдат разделени от социалните служби. В училище си има непримирима врагиня, която я тормози, обзавежда се с куче, което пикае навсякъде и на всичко отгоре успява да се влюби в някакъв, преминавайки през любимия си отдел за полуфабрикати в супермаркета. Дизастърът е тотален и навсякъде, както си трябва.

Накратко с повече думи: Мисля, че вече е очевидно, че това е съвременен YA роман на базата на реализма (тоест без вампири), засягащ темите за тормоза, хранителните разстройства, приятелството, ефекта на социалните мрежи, любовта, готвенето, загубата и редките заболявания, които са вмъкнати заради факта, че изследвания за тях не се правят, именно защото са редки. Хареса ми начина, по който се вплита всяка една от тези теми, по много деликатен начин, без да изпъкват насилствено, но свързани помежду си, без излишна претенциозност. Стилът на автора ми допадна, не е нещо умопомрачително и иновативно, но е увлекателен- Валвей има приятен, лек, много естествен начин да разказва. Самата история е проста, но зад нея има много интересни смисли, които си заслужава да бъдат открити. Като например това, че пристрастеността на Фиона към нездравословната храна се дължи най-вече на постоянната ѝ тревожност, че тайната ѝ ще излезе наяве. Също и това, че тя не променя начина си на живот заради Алберто, в който е влюбена, а за да направи баща си щастлив и да стигне до него като показва любовта си чрез готвенето. Както и показването на социалния натиск и маргинализацията на хората с проблеми в теглото, особено сред тийновете. И минавайки през страниците, в които виждаш несигурното, тъжно и уплашено момиче, което се грижи само за себе си и баща си, неусетно откриваш как то постепенно става смел човек, който обича, учи се да бъде ценен и вярва в по-доброто бъдеще. "Торта с бадеми и любов" е история за надеждата и самоусъвършенстването, която показва, че най-важното нещо е да се чувстваш комфортно със себе си и да не се страхуваш от промени. Въпреки трудната ситуация на Фиона, книгата се фокусира върху светлата страна, но кой не обича да яде сладко от време на време? 


Като заключение: "Торта с бадеми и любов" е роман с добро фоново послание, без големи претенции, идеален за подслаждане на неделния следобед. 


 


Препоръки за Пролетния Книжен Базар.

Подобно на някои други блогъри, и аз реших да дам своите лични препоръки за книги, които да търсите на Пролетния панаир на открито пред НДК, който ще се проведе между 23 и 28 юни. Естествено, понеже съм нагъл и предубеден, книгите са свързани с членовете на клуб LAZARUS.

1. Фют - шатра 11



На първо място, трилогията ЛАМЯ ООД на нашето Трошанчи - Марин Ламята! Чудесно ърбън-фентъзи, развиващо се в столицата, издържано в най-добрите традиции на жанра. Не пропускайте тази трилогия, с корици от Пепи Станимиров и илюстрации от Веселин Чакъров.

2. Софтпрес - шатра 16



За любителите на смешното и страшното, за почитателите на хумора, фантастиката и тънките политически шеги, както и всеобщия майтап с родните ни специфики като народ - заглавието е Завладей Българките от Софтпрес, с автор непрежалимият патрон на клуб LAZARUS.

3. Кибеа - шатра А, щанд 206



Детска литература. Нещо забавно и сладко за най-малките, с автор Марин Трошанов и илюстратор Пепи Станимиров - това е трилогията за смелия, добър робот Чапек от Земята, който обикаля всемира и планетите му, изживявайки страхотни приключения. Можете да чуете тук и песничката за него по текст на Марин и музика на легендата на родната сцена Константин Марков от "Тангра".

4. Изток-Запад - шатра А, щанд 200



Ииииии идва ред на цели пет наши заглавия през Изток-Запад! Две от тях са на Козия - сборникът му с разкази "Парчета" е едното заглавие, а другото е солидната по обем книга-игра "Петият принц: Разрушител". Само за феновете на близкоизточното фентъзи. Тук е мястото да споменем и сборникът със седем хорър-разказа от клубни членове по илюстрации на Пепи Станимиров, озаглавен "Сърдити небеса". "Симфония на мъртвите" от Сибин ще предложи за най-изтънчените читатели хорър-разкази и хумористично фентъзи, а "Кървави песни" на Димитър Цолов представлява концептуален сборник епично-героично фентъзи за двама приятели, единият боец, другият магьосник. Само добра литература.

5. ИвиПет - шатра А, щанд 120



Няма как да пропусна едно малко, ала за сметка на това много храбро и мъжко издателство като ИвиПет. На неговия щанд можете да намерите доста заглавия, представляващи интерес за вас, от които ще откроя три - социално ангажираният роман на Делиян Маринов "Истории от варела", чудесното фентъзи "Звездата на гибелта" на Драганов, както и прекрасната поредица от жанрови разкази "Сказанията на Стрикса", чийто най-нов, шести брой впечатлява с качествената подборка на авторите и творбите си. Не пропускайте!

6. Ибис - шатра В, щанд 303



По стара традиция напомням, че третият ми сборник, съдържащ фантастика и фентъзи (Пустинния Скорпион) и четвъртият, приютил основно полиран хорър (Априлска Жътва) могат да се намерят на щанда на "Ибис". Пак там е възможно да изскочат бройки и от втория ми сборник, най-продаваната ми книга досега - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

7. Ерго - шатра А, щанд 116



И накрая - последната ми, шеста книга поред, романът в жанр военна екшън-фантастика "Сърца от Стомана" ще е наличен на щанда на ИК Ерго - шатра А, щанд 116. Моя милост също ще бъде там да раздава автографи, на 27 и 28 юни (събота и неделя) през цялото време, от сутрин до вечер.

Сърца от Стомана - откъс



Това ли бе гордата столица, доскоро перла на българската държава? Градът, в който имаше най-много работа и се даваха най-големите заплати? Мястото, където живееше една четвърт от населението на страната? Потреперих, докато минавахме с камионите по „Ботевградско“ през „Враждебна“. Зарязани автомобили с изпочупени стъкла, където и както падне. Обърнати контейнери, следи от пожари и разруха. На места пътищата и тротоарите се бяха напукали и от тях се подаваха стръкчета трева. Ръжда и корозия, мизерия и боклуци. И пустош, навсякъде пустош, нарушавана тук-там единствено от някое бездомно куче, което отчаяно ровеше да намери отнякъде залък, за да влее малко живец в мършавото си тяло. Щом ни чуеха и видеха, веднага бягаха надалеч.
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова по-зле ставаше и толкова по-бавно се провираха камионите между препятствията и разрушенията. Хапченцата, които бяхме глътнали, вече започваха да действат и страхът, с който очаквахме да зърнем някой извънземен, се замени с нетърпение. Накрая паркирахме пред Халите и джамията и наскачахме от камионите. Всичко бе разбито, пълно с натрошени камъни и стърчащи арматури, покрито с прах. Чувствах в себе си енергия и хъс от капсулата. Усещах се силен и бърз, в кондиция и готовност, а формите на света около мен, цветовете, границите на предметите, всичко изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано. Чувствах се… сигурен. Зазяпах се в гигантските парчета скала, метеоритите, които бяха кацнали от космоса върху Министерския съвет и Партийния дом. Чудовищни заоблени монолити, издържани в различни тоналности на черното, неподвижни и безмълвни. Това като тръгнат да го махат някой път, дано един кран е достатъчен, че да го помести…
Тогава го видях на живо, за пръв път. Мъжки хапльо, чудесен едър екземпляр – промъкваше се внимателно измежду развалините на бившия ЦУМ, на може би около 30-40 метра от нас. Посегнах да сваля автомата от рамото си и най-абсурдно се сборичках с ремъка му. Хапльото нададе гърлен звук, издишвайки рязко въздух с шиптене и се стрелна към мен. С два-три скока стопи разстоянието помежду ни на няма и десетина крачки. Щях да си отида, но, странно – не се боях, усещах само приятния прилив на адреналин…
Спаси ме откос зад лявото ми ухо, който засече извънземното във въздуха и то се сгромоляса току пред мен. Рамбо бе скочил преди всички от камиона, запалил цигара и видял хапльото. Откъде пък се беше сдобил с цигари? Продължи да го стреля, докато чудовището не замря, приритвайки леко с крайници. Мислено отбелязах, че за смъртта му отидоха едно към двайсетина куршума, демек половин пълнител.
Възхитен, тупнах никополския по гърба.
– Благодарско, бат Рамбо! Ето, видя ли – точно ти проля първа кръв!
– Ба, че как ме мислиш ти бе, свищовски – подсмихна се той, примижа и смукна дълбоко от цигарата. – Като се върнем, има да черпиш.
– Тъй вярно – кимнах.
– Внимание! – викна Гърлото, правейки се, че не е забелязал случката. – Както сме го тренирали, давайте.
Поехме в колона по двама след капитаните, а ефрейторите подтичваха отстрани и се оглеждаха, докато се спускахме в развалините на ЦУМ, надолу, и все по-надолу. Хората пред мен започнаха да стрелят по откъслечни хапльовци, после стрелбата зачести, израждайки се едва ли не в непрекъснат рев.
Вече бяхме долу и включихме фенерчетата на каските си. Продължавахме да стреляме, вървейки по тунелите, а хапльовците изскачаха отпред, отзад, отстрани, отгоре, ако в пода имаше шахти, и оттам щяха да изпълзяват. Мъжки, женски, малки. Черни, кафяви, оранжеви. Големи като вълци, като телета, като магарета. Бяха бързи, ала реагирахме навреме и засега не можеха да пробият, нарушавайки фалангата ни. Всичко наоколо ставаше в слуз, кръв и вътрешности, а смрадта от труповете ни заблъска в носа. Вкарах в автомата предпоследния пълнител и започнах да крещя, упоен от магията на битката и яростта на хапчето.

Опомних се, когато автоматът изцъка на празно. Патроните бяха свършили, а ние се намирахме в голяма зала, нейде в тунелите под бившия мавзолей. Наоколо бе пълно с яйца – очаквах да са грамадни, кожести и слузести, подредени в спретнати редици, но за мое учудване нямаше нищо такова. Яйцата бяха жълтеникави на сиви петна, големи горе-долу колкото щраусови и с нормална черупка, все едно снесени от птица. Бяха хаотично разпръснати из цялата зала и от време на време някое се разпукваше, за да се излюпи от него мъничък хапльо. Новородените бебета бяха сладки, напомняха бледожълти крокодилчета с глави като мандаринки. В ъглите се издигаха камари от яйчени черупки и се носеше миризма на… Гнили тикви? Нещо такова.
Едва сега обърнах внимание на Нейно Величество, Кралицата на Хапльовците. Бе светлокафява на цвят, с приблизителния размер на три възрастни слона един зад друг и не много по-слаба от тях. Вместо опашка разполагаше с яйцеполагало, от което се изтъркулваше по едно яйчице, ама не на 15 минути, както ни казаха, а на около 30 секунди! Или може би като бе уплашена и застрашена, се напъваше и раждаше по-бързо? Сигурно бе това – изглеждаше изтощена, дишаше тежко и учестено, легнала на една страна, едвам помръдваше.
Хапльовците продължаваха да извират от някакви шахти високо горе до тавана. Сипеха се сякаш някой ги изтърсваше от кош. Сетих се, че имам и релсотрон и започнах щедро да се възползвам от него. Ммм, така е по-добре! Един изстрел – един хапльо долу. Че и повече. Другите видяха от мен и някои превключиха също на алтернативна стрелба. Въздухът се изпълни с бледосинкавите, къдрави дири на засилените с магнитно поле проектили.
– Изтегляй се бавно назад, покрай стените! – ревяха Гърлото и Там-Там. – Редници Сунай, Тахиров и Ченгиз, тук!
Яките турци си пробиха път и клекнаха, прикривани от ефрейторите. Досега само стреляха насам-натам с пистолетите си по извънземните, колкото да отбият номера. Но вече бе настъпил техният час и подготвяха гранатометите си.
– Всички назад, бързо! – крещяха капралите.
Залата се изпразваше от войници, а се пълнеше с хапльовци… Тогава видях как Гърлото свали рязко ръка и тримата натиснаха спусъците, пращайки зарядите по ниска парабола. Една граната се насочи към главата на Кралицата, друга – към средата на тялото й, трета – към яйцеполагалото.
После дойде гърмът, щом и трите се взривиха едновременно.
Избумтя чудовищно, едва ли не повдигайки ни от земята. Оглушахме, но продължихме да се изнасяме, подтичвайки къде на два, къде на четири крака. Посипа се прах и за миг помислих, че капитанът, аверите с гранатомети и половината ефрейтори ще си заминат, погребани от падаща земя, камъни и бетон. Сетне изтрополиха глухо покрай мен, някой ме сграбчи за яката и ме повдигна, друг ми тегли благословен шут в задника, принуждавайки ме да хукна напред, изпреварвайки лавината от срутващи се тунели зад нас.
Изскочихме на светлото полуглухи, покрити с прах и кръв, къде собствена, къде на хапльовци, и се запрепъвахме към камионите. Десетимата от пункта се мотаеха и току пращаха по някой откос или изстрел от релсотрон по заблудени, единични хапльовци. Бях увесил челюст, изплезил език и се чувствах като настъпено лайно. Крайниците ми омекваха, очертанията на предметите в далечината се размазваха. Сякаш някой изсмукваше енергията от тялото ми.
– Давай, Мечка – окуражи ме Гърлото. – Това е от хапчето, действието му привършва и сега си взима обратно своето. Още малко!
Сега се сетих, че той и Там-Там май не гълтаха от стимуланта. Изтрополихме към джамията, а шофьорите наскачаха в камионите и започнаха да дават газ. Ефрейторите ни дърпаха вътре в каросериите, а старшините помагаха, бутайки ни отдолу. Успях да се навра в камиона и потеглихме. Зад нас извираха хапльовци откъде ли не и се събираха там, където бяха спрели камионите ни досега. Бяха стотици! Катереха се едни върху други на купчина, дигаха глави към небето и надаваха отчаяни писъци, оплаквайки смъртта на повелителката си. Сетне започнаха да се бият едни други с такава ярост и ожесточение, че и оттук виждах как се разхвърчаха кръв, крайници и карантии.
Отпуснах се на пода и се разхилих като побъркан, докато Хърсов стреляше по купчината с тежката картечница, псувайки на майка.
Ебатиму, първата мисия завърши с успех. Невероятно.

"Скелиг" на Дейвид Алмънд


 cover project by me

 "Кой си ти?"
 "Никой."


 Анотация: Майкъл пристъпва в рушащия се гараж. Какво е това нещо под паяжините и мъртвите мухи? Човешко същество или странен и невиждан звяр? Единственият човек, на когото Майкъл може да се довери, е Мина. Заедно те извеждат създанието на светло и животът на Майкъл се променя завинаги...

 Може би описанието звучи някак страховито. И е малко страховито, защото реалността е малко страховита. Но "Скелиг" е прекрасно написана книга, за мистериозните пресечни точки на живота и смъртта. Магически реализъм за деца, наистина ми хареса много.

 И така- има дете, което се обучава вкъщи и което непрекъснато цитира Уилям Блейк- разбира се, че ще оценя тази книга високо. Естествено, историята е много повече от това, но няма да спойлвам. Започнах тази книга, като я избрах на случаен принцип, когато бях хваната в капана на началото на извънредното положение. И се влюбих. Стоях до след полунощ, защото просто трябваше да я довърша. Това е кратък, фентъзи роман за едно некласифицирано митично същество. Което на всичкото отгоре е мърморещо и цинично, и страда физически. Няма романтика, което ме направи много щастлив читател- тя със сигурност би намалила значението на символиката в тази история. Дейвид Алмънд е създал една трогателна история, изпълнена с невинност, митове, магия и крехкостта на живота. И това е направено тъмно, странно, пленително, тъжно и толкова красиво. Лично мен "Скелиг" ме преследва почти една седмица, което ми се случва рядко. Най-големият позитив на книгата е, че подчертава колко малко знаем за света и това е страхотно.

 С по две думи за заключение: Арт Рит и Уилям Блейк. Малки сови и мънички животи. Бирени бутилки и рисунки на птици. Рибено масло и аспирин. 27 и 53.


 

ХОРЪР КОНКУРС ЗА МЛАДЕЖИ



Ние от клуб LAZARUS търсим бъдещите родни таланти в литературата на ужаса. Защото не е достатъчно един автор да се развива, да градира и да нараства постоянно като творец - той носи в себе си дълг и отговорност. Отговорност към писаното слово и дълг към бъдещите поколения, които ще го наследят и ще тръгнат по същия творчески път.

Затова - провеждаме конкурс за разказ до 2000 думи, чиито участници да са с възрастова граница между 13 и 19 навършени години към датата на обявяване на конкурса. Време за провеждане на конкурса - между 24 май и 1 октомври 2020 г. Разказът не бива да е публикуван никъде досега, под никаква форма и да не е печелил награди в други конкурси. Формат на файловете на изпратените разкази — .doc, .docx, .rtf, шрифт: Times New Roman, Arial, Calibri, размер на шрифта —12. Допускат се до 2 разказа от участник, като евентуално ще се спрем на един от тях.

Награди:
- книги от членове на клуб LAZARUS;
- четене на отличените произведения от конкурса на Хелоуинско литературно четене в София;
- публикуване на сборник с отличените произведения, като всеки участник ще получи безплатни бройки от въпросното издание.

Изпращайте разказите си като прикачени файлове на имейл [email protected] заедно с ваша кратка творческа биография към момента в свободен стил.

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

 

 

 

Диана Петрова

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

ревю

 

Да кажа, че „Вундеркинд“ ми хареса, би било недостатъчно. Тази книга ме опияни. Погълна. Изпълни. Очарова. Размаза.

Това е не просто многопластов роман, това е един мултисетивен роман. Можете ли да си представите как с букви и думи, вместо чрез ноти и слух, се изливат мелодии? Как от един писмен текст плътно звучи музика? Как музиката се превръща в разказвач? Защото Николай Грозни е успял да постигне точно това, и то по изключително въздействащ със своята филигранна изработка начин.

Романът е разделен на глави, носещи имената на музикални произведения. Приликата със структурата на обичайна книга обаче е само привидна. Романът е композиран като музикален шедьовър. И като всяка музикална творба притежава своя динамика и ритмика. Това е едно от най-удивителните неща в тази книга. Проза, сякаш отсечена с метроном. Всяка дума, всяка фраза, всяка глава хармонират с останалите. Всяко парченце е поставано точно на мястото си – всеки времеви момент, включително ретроспективните, излиза на фокус точно когато трябва. Освен майсторската употреба на езика това е причината книгата да бъде звънка като чуруликащ капчук и въпреки сложната си пластичност да бъде толкова леко четивна.

Главите имат дати

А разказът е от първо лице, което донякъде придава на повествованието характер на дневник, но по-важното е, че в книгата виждаме реалиите през очите на главния герой. В този роман сюжетът е с крехък гръбнак и отстъпва пред внушенията и емоциите. Чрез симбиозата писане-музика по ослепителен начин е обрисуван светът на Константин: Константин-ученикът в Музикалното училище в последните години на соца, Константин-музикантът, Константин непримиримият, романтикът, обичащият, мразещият, любопитният, вдъхновеният, гневният. Свят, а не просто история.

Личността на Константин се явява полето на сблъсък между тоталитарната система с всичките ѝ производни оглушителни ефекти и свръхизострената чувствителност на талантливия, изкуството, поривите на духа.

Но не бива да оставате с впечатлението, че това се случва по сантиментално-съчувствен начин.  Едно от най-големите достойнства на книгата е, че епохата, системата и гнусните им недъзи, са представени без литературно елементарна емоционална манипулация над читателя.

Тук няма сълзи, а смразяващ вой на ранено животно. Има ропот срещу посредствеността, но без капка еснафска надменност. Самоубийствен ропот над онази посредственост, масово възприета за мяра.

Но дали системата, въпреки всички ограничения и безумни норми, които налага, би могла да е единственият виновник  за този бунт? Системата безспорно е катализатор, но посредственост съществува и извън нея, винаги и навсякъде. И Констнтин и другите като него, с безкомпромисните си черно-бели сетива, биха реагирали когато и където и да е. Талантът никога не признава ерзаца.

Или казано по друг начин, говорим за честност.

Затова и присъстващото в известна степен преекспониране на някои черти, обстоятелства и усещания си е на място, дозата циничност, грубостите в отношенията и саморазрушителните импулси също са си на място. И аз съм убедена, че всеки, живял в онези години, чиято сетивност е дори съвсем мъничко по-фина от коруба на костенурка, ще припознае в героите голяма или пък дребна частица от себе си, от приятелите си, от познатите, и от непознатите, които е срещал на улицата.

Образите!

Ирина. Пламенната цигуларка, бунтарката, любовта. Почти огледалното отражение на Константин. Същото любопитство, същото желание да узнаеш съществуват ли граници, същият съзнателен опит да не бъде призната любовта, същите себепогубващи стремления.

Вадим. Блестящ пианист, в чийто образ е концентрирана идеята за откровеността. Да свириш, както чувстваш, да говориш, както чувстваш. Не назидателно, а просто така, заради себе си.

Илия. Бившият преводач, преживял дълги години в трудов лагер, който разказва периодично на Константин за садистичните унизителни изпълнения на кухите властимащи насилници.

Пепи Крадеца. Човекът, у когото липсва „инстинктивното усещане за добро и зло“. Въвеждането на образа на Пепи, макар и не толкова съществено сюжетно, се явява една от най-важните точки за хармонията на романа. Нали помните, в мелодията нищо не е случайно или излишно. Тя има своите акценти, усилвания, заглъхвания.

Конфронтациите дарба срещу система, свободен дух срещу външни окови

Макар и представени превъзходно, те не изчерпват пластовете на творбата. В книгата съществува и трансцедентално ниво, надчовешки свят, движещи сили, намиращи се в някакво отвъд. Съществува едно познание, отстоящо извън времето. Съществува и едно пространство, в което душите и умовете са свързани. Където можеш да „разговаряш“ с Шопен, Бах, Рахманинов, Бетовен. И музиката не се явява бягство от реалността, нито пък е затворена самостоятелна сфера, а е част от това пространство, път за общуване и врата. Свиренето е медитация, чрез която музикантът се разтваря и го прави заради своята собствена жажда, не в отговор на потребностите и комплиментите на публиката.

И накрая малко за началото. За заглавието. „Вундеркинд“. Изглежда закономерно, предвид музикалната надареност на главния герой. Но аз мисля, че е вложено повече.

Бележка: Прочетох в бележките към книгата, че Николай Грозни, подобно на своя герой, е учил музика. Не знам дали е добър изпълнител, а и не е важно. Нямам никакви съмнения обаче, че Грозни е проникновен музикант. Такова органично и истинско  разбиране за музиката като показаното във „Вундеркинд“ няма как да се имитира. Проникновен писател, сътворил великолепен роман.


„Вундеркинд“
Николай Грозни
стр.
338
Изд. „Сиела“
София, 2014

Художник на корицата: Ива Сашева

Материалът „Вундеркинд“ на Николай Грозни е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Крес" на Мариса Мейер


cover project by me

 Не знам дали някой е чакал отзиви за следващите части на "Лунните хроники" (най-вероятно не), но ако сте от тези хора, то ви се извинявам за непосилната лигавня на битието си и аплодирам търпението ви. Все пак, когато за първи път скочих с двата крака в "Лунните хроники", бях закъсняла подобаващо за купона, повлякох крак като изостаналата Пепеляшка и така си остана. И за да не се побъркате от радост и да ви стане гадно, сега ще говоря за третата част, прескачайки втората (спокойно, ще има за "Скарлет", но по-нататък. Защо ли? Защото така). Тук е момента, в който може би е добре да спомена, че ако не сте чели отзивът ми за "Синдер", както и книгите от "Лунните хроники", това означава, че първо, е време да преразгледате своя житейски избор и, второ, да продължите да четете нататък.

 Така. Отзивът за "Крес" всъщност трябва да бъде дълъг две изречения. Ето ги:
 1. В "Крес" става дума за Крес.
 2. Има и Торн.

 В тези на пръв поглед неадекватни изречения има смисъл, който няма да обяснявам, защото ще ви спойлна. Но ще ви призная абсолютно честно, че не съм сигурна дали бих предпочела да се оженя за Крес или за Торн и затова докато четях книгата силно се надявах до края двамата да се оженят, за да сложа край на непосилната си дилема. Относно книгата в цялостност, след Пепеляшка и Червената шапчица, беше време и Рапунцел да допринесе за междупланетарните усилия за премахването на Злата кралица Левана и кръвожадните ѝ слуги, чийто единствен смисъл на живота е световното господство и тоталното унищожение на човечеството. Между другото, в "Крес" се вижда отчетливо цялостно подобрение спрямо "Синдер" и "Скарлет". Например, докато "Синдер" донякъде има проблем с предсказуемостта си, сюжетът на "Крес" е забележимо на много по-високо ниво. Докато "Скарлет" има моменти, в които действието е малко накъсано поради двойната гледна точка, "Крес" стига до няколко степени по-високо с идеално съобразени върхове и спадове. В нито един момент не се отегчих, не се наложи да си удрям главата в стената от безсилие, да захвърля/подпаля книгата или просто да потъна в дебрите на страданието, причинено от огромно разочарование. Накратко, "Крес" е добре очертан и вълнуващ екшън. 
 Така или иначе обичам цялата поредица, харесват ми всички истории и как се преплитат, и разбира се, обичам героите. Харесва ми как тези герои биват изтласкани до границите си и след това са изтласкани още малко. Точно когато мислиш, че те са стигнали дъното и ще се закопаят там, те подскачат и продължават въпреки всичко. Тези герои не са хленчещи тъпаци, както са повечето в YA жанра, а са силни, прекрасни и симпатични хора, каквито харесвам, и Мариса Мейер знае как да ги опише добре. Плюс това има огромни разкрития, има смърт, има много смях, има действие, има романтика и има три чудесни истории, вплетени в едно чудесно произведение. Най-хубавото в тази поредица е как нараства в обхвата си. С всяко добавяне на нов сюжет и героиня, Мейер просто хвърля нова топка за жонглиране във въздуха и, по дяволите, тя се справя с жонглирането удивително добре. 




PROMO



За поръчки - можете да ми пишете на лично съобщение във фейсбук, или на имейл - [email protected]

"Островитяни" на Кристофър Прийст


cover project by me

Каквото и да мислите за "Островитяни", забравете го. Освен ако не мислите, че това е книга на Кристофър Прийст, което е точно така, но не е нито едно от другите неща, които можете или все още не можете да си представите. Всъщност "Островитяни" дори не е роман в конвенционалния смисъл; не е разказ със сюжет и герои или с някой от обичайните сюжети. "Островитяни" е справочник, написан за туристите, които ще посетят Архипелага на сънищата, който представлява неуточнен брой острови, разпръснати в огромен океан и приклещен между два континента, увлечени във вечна война помежду си. Това е "книга за острови и островитяни, пълна с информация и факти, за голяма част от които дори не бях чувал, а за още по-голяма имах неоснователни мнения. С хората е същото" както казва Частър Каместън в увода. Прийст използва това много умело, за да отклони очакванията и подчертава, че пътуването е с пренебрежимо по-малко значение в сравнение с дестинацията. Има много по-силна връзка между Дрид Батхърст, Каурер, Йо и всички герои, които всъщност са артисти: оформящи скали, вятър и вода, мисъл, живот и език. Ако за "Островитяни" трябва да се каже само едно нещо, то е че става дума за изкуството, за това какво е изкуството и какво е да си човек на изкуството. "Островитяни" много абстрактно стигат до безумно съзерцание на това, занимавайки се с пропускливостта на границата между реалността и въображението. В тази книга тя е странна, поради естеството на формата и ти си наполовина в действителността и наполовина в светът на Архипелага, което само по себе си е форма на връзка, показвайки, че нашето познание и опит от реалността не са независими от начина, по който си представяме. Самият архипелаг е най-странният герой от всички, противопоставяйки се на всички опити за картографиране и дефиниране. Изобилстват неразгадаеми геоложки, метеорологични и природни явления и самите острови се различават много един от друг както физически, така и социологически. Съществува субкултура на тунели, която неумолимо преследва целите си, понякога до степен на унищожение. Има безброй много ветрове, безсмъртни същества, лорд нудист, животозастращаващи насекоми, убит мим, дронове и темпорални вихри. Всичко това и много повече се случва в тази необичайна книга, която е като роман на Рубик, напомнящ на места Rashōmon на Куросава, по-ранната Урсула Ле Гуин и Итало Калвино- в свят, който всъщност е изкривено огледало на нашата собствена психика. Една от най-добрите книги, които прочетох за вече отминалата година.



Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен - изрезка от ФЕП

 

В своя брой 6 от 1988 г. списание „ФЕП – фантастика, евристика, прогностика“ пуска блок по случай 10-годишнината на Библиотека „Галактика“. Основният текст е написан от тогавашния най-млад член на нейната редколегия и допълнен от блиц-интервю с представител на варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. С днешната си публикация ние отново почитаме двете юбилейни годишнини – 70 от рождението на известния писател Агоп Мелконян и 40 от създаването на тъй популярната поредица „Галактика“.

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Александър Карапанчев

 

 

Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен

статия

 

 

Тегли ме да започна с едно

Сантиментално встъпление

Тогава всички бяхме с десет години по-млади (аз още нямах тридесет). И бяхме съвсем различни: най-известният наш писател фантаст Дилов; две титуловани академични светила – Константинова и Сапарев, тогава единствено признаващи научната фантастика като литературно явление; „докторскнят триумвират“ – Пеев, Златаров, Славчев, единствените издатели на фантастика у нас тогава чрез ръководените от тях периодични издания; плюс моята скромна персона. И, разбира се, човекът, без когото „Галактика“ нямаше да стане факт – Милан Асадуров, вдъхновителят на делото, двигателят, отговорният редактор в началния период. Нека си призная, тогава само Милан вярваше, виждаше далеч пред нас, очертаваше грандиозни перспективи; ние бяхме скептици – научна фантастика? В масов тираж? В джобен формат? При това десет книги годишно? Абе, другари, кой ще ни разреши…

Сега си го обяснявам така: ние в една или друга степен бяхме староверци, само Милан беше новопокръстен, затова вярваше фанатично.

Не водя дневник,  не обичам да пилея дефицитна стока за словоизлияния, предназначени за един-единствен читател. Но имам една тетрадка с твърди черни корици и в нея си водя записки за Библиотека „Галактика“. Знае ли човек, може някому да потрябва.

На първата ѝ страница е записано: „14.9.1978 г.,14.00 часът, Синият салон на СБП. Първо събиране на редакционния съвет на поредица „Галактика“…

Така се започна. Днес книгите са почти сто – два метра от библиотечния рафт. Днес, както и преди десет години, томчетата на „Галактика“ буквално се разграбват от книжарниците. Днес, както и преди десет години, те не се залежават в обществените библиотеки. Днес, както и преди десет години, те са най-търсените в антикварните книжарници. Както и преди десет години.

Трябваше да се работи бързо. От втората сбирка, която се проведе на 19 ноември с.г., съм си записал: „1. Да напиша предговор към „Среща с Рама“ на Кларк – срок 10 дни. 2. Да преведа „Второто нашествие на марсианците“ на братя Стругацки – срок 1 месец“.

Пак на това второ събиране за пръв път видяхме корици на Текла Алексиева. По-точно – корицата на „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем. Един от редколегията (ще запазя името му в тайна) рече: „Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици! Та те толкова приличат на евтините булевардни книжлета, дето висят закачени на щипки пред западните книжарници!“. А днес е категорично ясно, че второто голямо откритие на варненци – след самата идея за поредицата – беше Текла Алексиева.

През пролетта на 1979 г. видях първата дълга опашка пред книжарницата до кино „Д. Благоев“. Беше почти битка за малките симпатични книги с елегантна спирала в горния ляв ъгъл. Беше се започнало.

От двете страни

Десет години не са много. Но не са и малко. В началото на всяка от тях пред нас е стоял мъчителният въпрос: а ще продължава ли да излиза „Галактика“? А няма ли да намалят бройките? А няма ли да паднат тиражите?

Тук трябва да кажем благодарствени думи за ръководството на варненското издателство – то удържа. Не съм работник в издателство, не разбирам от издателска политика, но съм убеден, че никак не им е било лесно. Особено в началото, когато „Галактика“ някак много бързо и енергично се вклини в книгоиздаването ни. Мнозина бяха смутени – факт е. Не бяха малцина и онези, които виждаха в научната фантастика „бягство от действителността“, „размътване на младежкото съзнание с измислени проблеми“, „вредна в мирогледно отношение литература“, и т.н. Написах „бяха“, но ги има и сега. Това беше първата, най-важната, най-отговорната задача на Библиотека „Галактика“ – да издигне престижа на фантастичната литература. Да индуктира уважение към нея не само у хилядите ѝ поклонници, но и сред най-широката читателска аудитория. Да накара всички да говорят за нея ако не с любов, то поне с респект. „Галактика“ се справи прекрасно с тази задача. Днес научната фантастика и нейните проблеми са обект на внимание не само на научнопопулярните издания; за нея се разисква на страниците на „Народна култура“, „Пулс“, „АБВ“, „Народна младеж“, „Средношколско знаме“, в емисиите на радиото и телевизията. Пък и „ФЕП“, в края на краищата, се роди от вниманието към научната фантастика.

Това внимание, тази любов, тази грижа до голяма степен дължим на Библиотека „Галактика“ – фактът е неоспорим.

И преди десет години, и днес, и нататък големият проблем е един:

Подборът на заглавията

Това е проблем за всяка поредица. Той лежи в самата думичка „подбор“ – да избираш от многото. В това отношение Библиотека „Галактика“ има своя концепция, която настойчиво и стриктно спазва вече десет години. Съвсем накратко: книги от всички „епохи“ на фантастиката, книги от всички географски региони, книги за всякакъв читателски вкус.

Ето я ключовата дума – вкус. Щом има подбор, има проява на предпочитание, на вкус. Един обича строго научно-техническа фантастика, друг – социална, трети – философска, четвърти – приказно-митологична, пети – хумористична,  шести – прогностична, и тъй нататък, и тъй нататък. Чий вкус да бъде задоволен? Отговорът е: на всички. Логично следва, че недоволни винаги ще има, нали?

Няма и не може да има поредица от шедьоври. Просто защото „книгата шедьовър“ е различна за всеки. Аз например от стоте книги на „Галактика“ най-високо поставям „Дървото на вси светии“ на Рей Бредбъри, но колцина ще се съгласят с този мой избор? Точно затова има издателства и редколегия – хора с рзлични вкусове предлагат книги за хора с различни вкусове. Това е справедливо.

Справедливо е и друго – не може да се отрече, че „Галактика“ предложи на читателите си много  от книгите, стоящи начело на световните класации: „Среща с Рама“ на А. Кларк, „Лявата ръка на мрака“ на У. Льогуин, „Краят на вечността“ на А. Азимов, „Денят на трифидите“ на Дж. Уиндъм, „Градът“ на Кл. Саймък, „Повече от човешки“ на Т. Стърджън, „Дюн“ на Фр. Хърбърт, сборници с произведения на Лем, По, Уелс, Бредбъри, братя Стругацки, Ефремов, Хойл, Шекли, Хайнлайн и още много други.

Разбира се, има и пропадания, колебания, грешки. Вярно е, че „не греши онзи, който не работи“, но можеше ли да се мине поне без най-очевидните от тях? Мисля, че можеше. Трябваше през всичките тези години редколегията да работи по-активно, а издателството да не се предоверява на всеки чевръст преводач, готов да предложи първата попаднала му книга.

Разгръщам всезнаещата черна тетрадка. В плана за първата година е записано името Хари Харисън – томче на Харисън все още няма. През това време свои книги на български видяха толкова треторазредни автори, а къде са Брайън Олдис, Алфред Бестър, Пол Андерсън, Норман Спинрад, Филип Дик, Деймън Найт, Ван Вогт и т. н.?

Но най-печално е състоянието с българската фантастика. Едва ли има друга поредица в света, която така унизително да подценява авторите от собствената си страна – една десета част от общата продукция, при това само преиздания! Нима нямаме по-добри автори от Адриан Рогоз, Мишел Гримо или Дан Дастие? Защо издателството се върти в измислен от самото него кръг от имена и настойчиво не иска да излезе извън него? Ако издателството се ръководи от литературни съображения, остава неясно как така наши автори са активно превеждани в чужбина, а все още не са заслужили да влязат в най-престижната поредица в собствената си страна.

Но нека не капваме петънца върху тържествения юбилеен костюм.

Така или иначе Библиотека „Галактика“ е

Ярко явление

в нашето книгоиздаване, в целия наш културен живот. Казвам го по адрес на онези фенове, готови по повод и без повод да отричат направеното и усилията на онези, които са го направили. Защо този автор, а не онзи? Защо тази книга, а не онази? Чувал съм ги тези въпроси многократно на срещи с читатели. Старая се да дам точен и изчерпателен отговор, а си мисля: най-много акъл как да играеш дава онзи, дето не се е хванал на хорото. Питат ме също:

– А не е ли Библиотека „Галактика“ в криза?

Отговарям в маниера на братя Стругацки:

– Пишат ли писателите? Пишат. Четат ли читателите? Четат. Тогава за каква криза говорим?

Трябва да се работи! Да се работи по издирването на добри автори и добри книги, да се работи върху качеството на превода, да се работи по отношение на съставителството, предговорите, оформлението. Хубаво е, когато има какво още да се желае – това значи, че делото е живо, диша, развива се, търси.

Може би тази статия трябваше да бъде съвсем друга – аналитична, академична; да се влезе в същностите, да се очертаят тенденциите, да се дадат мъдри и оптимистични напътствия. Нека това направи някой друг, аз не мога. Към книгите се отнасям като към живи съшества – те ме радват или натъжават, говоря с тях, галя ги. Така се отнасям и към тези два метра от библиотечния рафт със симпатични пъстроцветни книги и номерирани гръбчета. Знам, че те даваха и дават много на хилядите приятели на фантастиката у нас; че ги има в почти всеки дом; че към тях посягахме ние, бащите, а вече посягат и синовете ни. Нима не е достатъчно?

Сега отварям черната тетрадка и записвам: „Подготвих статия за „ФЕП“ по повод 10-годишнината на „Галактика“. 7.10.1988 г. Наздраве!“.

С чувството, че пиша поредната страница на една история.

 

Миниинтервю

Малко преди да предадем броя за печат, се свързахме по телефона с Ася КЪДРЕВА от редакция „Преводна литература“ към книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна.*

– Верни ли са слуховете, че догодина Библиотека „Галактика ще пусне не обичайните десет, а примерно седем заглавия?

– За съжаление, тези слухове са верни. Нали знаете, не достига хартия…

– Уточнен ли е окончателно списъкът на книгите за 1989 година?

– Да, в печатницата сме заложили пет ръкописа. Това са романите „Денят на възраждането“ от Сакьо Комацу, „Жива душа“ от Пер Кристиян Йершилд, „Дюн II“ от Франк Хърбърт и сборниците с разкази „Кутията на Пандора“ от Ярослав Вайс и „Сърцето и Галактиката“ от Пиер Бул.

Предвиждаме да издадем още една книга, която засега е под въпрос. Тя се нарича „Тризвездна „Галактика“ и включва най-хубавото от първата годишнина на библиотеката: „Чоки“ от Джон Уиндъм, „Среща с Рама“ от Артър Кларк и „Гробищен свят“ от Клифърд Саймък.

– Благодарим ви за информацията. Да се надяваме, че „Галактика преживява временни затруднения.

* Разговорът е проведен от представител на списание „ФЕП“. – Б. ред.

 


„Сборище на трубадури“ благодари на Людмила Мелконян за любезно предоставената статия. Вижте сканирани оригиналните страници на статията:

 

Когато си вдъхновен, стр. 1Когато си вдъхновен, стр. 2

Материалът Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще

снимка
Аркадий и Борис Стругацки на балкона в московската квартира на Аркадий Стругацки, 1980 год.

 

 

 

Мартин Петков

Братя Стругацки и галактиките
на случилото се бъдеще

 

 

В българската „Библиотека „Галактика“ Аркадий и Борис Стругацки (АБС) присъстват общо с три книги – „Хищните вещи на века“, „Второто нашествие на марсианците“ и току-що издадената „Приказка за тройката“.

Следващите няколко думи са за тези книги на АБС – но гледани днес, с очите на двайсет и първия век. В същото време те са и опит да се надникне малко по-дълбоко в съдържанието на „Библиотека „Галактика“. Най-често досега погледът към тази „фантастична“ поредица сякаш е бил по-скоро статистически, обзорен, носталгичен или дори митологичен, но за съжаление най-вече повърхностен. Ето защо ми се иска да добавя малко размишления за три от съкровищата в поредицата. Веднага отварям скобата и предупреждавам, че става дума само и единствено за моите лични усещания и впечатления – както от книгите, така и от самата „Галактика“. Нищо повече от това.

Посочените по-горе книги на АБС не са нито най-силните, нито най-запомнящите се техни творби. Те спадат към по-ранните им произведения, при това и в трите случая говорим за повести, любима форма на тези двама автори, която е почти изчезнала и май съзнателно пренебрегвана днес, във времето на многотомните, хилядостранични епоси. Така че би било разбираемо или вече да сте забравили за Лавър Федотович, за СЛЕГ-а, за Петачето или още по-вероятно е даже никога да не сте се сблъсквали с тях.

Но ако решите да им отделите един филм време (като например колкото за последните „Отмъстители“) – ще видите, че и трите книжки са много особени, по своему запомнящи се и най-важното – непоносимо актуални и напълно завършени, въпреки малкия си обем. Самите АБС още преди време са казвали, че не вярват произведенията им да ги надживеят с много. Може би поради скромност, а може би поради наличието на неподозирани способности за надзъртане в утрешния ден, те са се оказали прави. И наистина – ето ви парадокс – АБС са все така актуални (или поне това е основното твърдение, заложено в този текст), но далеч не и широко популярни сред поколението на двайсет и първи век.

На какво може да се дължи подобно противоречие? Уверен съм, че всеки брадат интелектуалец ще съчини достатъчно аргументиран отговор на въпроса. Ето ви за разнообразие и едно далеч по-спорно обяснение. Фантастиката на АБС винаги се е занимавала с проблеми. Съвременната фантастика се занимава най-вече с приключения. Общочовешкото постепенно е излязло от мода и вече не е прието да се задават въпроси за това какъв трябва да бъде човекът; той е такъв, какъвто си е, и точка; за сметка на това се рисуват пъстри и дори понякога пълнокръвни фантастични светове, които обаче са кухи откъм проблематика, а доколкото такава има, тя е съвсем банална и конюнктурна. Във време, в което нямаш цели, надхвърлящи собственото ти благополучие, шарените светове, като продукт, наистина вършат чудесна работа. А смазаните пазарни механизми са готови да ти предлагат още и още от същото.

Така че това, което правим в момента (ако още не сте спрели да четете), е символично пращане по дяволите на гореспоменатите пазарни механизми и предприемането на разходка из случилото се бъдеще в книгите на АБС, което продължаваме да не искаме да забележим.

Престрашите ли се да отворите „Хищните вещи на века“, вероятно ще се шокирате да видите пунктуално и точно описание на днешния самовлюбен и егоцентричен човек. Липсват единствено смартфоните и социалните мрежи. Но безкрайното търсене на екстремни удоволствия, потъването във всевъзможни форми на самозадоволяване, бягството от реалността и изпадането в наркотична безтегловност – всичко това е там. Ад, маскиран като рай. Хищните вещи очертават днешния свят – ужасно красив отвън и гротескно празен отвътре. Свят, в който паметник се издига не на този, който е покорил космоса, а на онзи, който е счупил рекорда в казиното. Свят без книги, без изкуство. Свят на реалити герои, които нямат спомени от вчера, нямат мечти за утре и живеят единствено в някакво безкрайно и напълно безсмислено днес. Свят в транс.

„Второто нашествие на марсианците“ показва каква би била тъжната участ на подобен „красив“ свят. От една страна това е книга, която на практика е директно разработена и развита върху няколко конкретни параграфа от оригиналната „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Ето част от тях: „Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави, просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из нивите с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време, и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да е имало марсианци, които да се грижат за тях…“.

От друга страна, това е може би една от най-неруските, най-универсалните, като обстановка, книги на АБС. Ако не знаете, кой е автор на книгата, спокойно бихте могли да приемете, че тя е написана от англичанин, французин, чех или унгарец. Струва ми се, че „Второто нашествие“ може да бъде разбрано от всеки човек и навсякъде. Универсални са, както глупаците с тяхната улична мъдрост и философия, така и тарикатите, които умеят винаги да намират най-хубавото място под слънцето. По мое мнение – универсален е и поробителят, за който се предполага, че е дошъл от Марс. И както казваше Станислав Стратиев – да ти е кеф да пъшкаш под такъв поробител.

Накрая и то не случайно остава „Приказка за тройката“. Това поначало е книга с тъжна съдба. След като двайсет години е била забранявана, след като се е сдобила със свой модифициран двойник (Приказка за тройката-2), който също не е имал кой знае колко щастлив живот, тя до голяма степен е обречена на игнориране и забрава и през следващите трийсет години от вече свободното си съществуване. Възможно е някой да е решил, че „онова“ време е отминало. Че темата не е актуална. Ако е така – сбъркал е.

В „Приказка за тройката“ е целият блясък на овластената бюрокрация – нагла, невежа, безнаказана и всесилна. Същата, която ни обгръща и днес. Трябва само да влезете в някоя произволно избрана от вас комисия за защита или агенция за опазване на нещо си и е силно вероятно да се озовете в приказка за тройката. И още по-вероятно е тройката да има четири члена. Че и повече. А професор Избегало, един от главните герои в повестта, е диагноза за съвременното ни общество, в което най-малко можете да разчитате на експертна помощ. И, естествено, вместо да получите такава помощ, ще се сдобиете с няколко тона празни приказки, които обаче идват от „висококвалифициран“ кадър на заплата.

„Приказка за тройката“ е лична история, на първо място за авторите, но също и за читателите. Тя може да се възприема само лично и по никакъв друг начин. В нея няма маймуни, които се замерят с бананови кори, дори на пръв поглед да ви се стори така. И ако написаното там ви изглежда смешно или скучно, значи просто не сте го разбрали. Тогава трябва да направите нещо чудовищно и еретично за 2019-а година – да препрочетете книгата.

Възможно е много от почитателите на „Библиотека „Галактика“ да са били изненадани от този избор на Милан Асадуров, но на мен той ми се струва логичен и закономерен. Приказката на АБС показва колко малко са се променили хората за половин век, независимо от това, че системата уж вече е друга. Този своеобразен финал на „Галактика“ (заедно с последния брой – „Антиутопия“) е и до голяма степен завръщане към корените. Защото „Галактика“ е събитие от национален мащаб за периода между 1979-а и 1989-а година (когато излизат повечето книжки от поредицата) и това събитие се нуждаеше от достоен завършек. Дали последното е факт – всеки може да си прецени сам и за себе си.


 

Вижте как да ни изпратите ревю за книжка от Поредицата.


 

снимка
Мартин Петков

Мартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“ и повестта „Светът е само начало“.

Материалът Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Убийството на Командора" от Харуки Мураками


cover project by me

 Четенето на Мураками никога не е линеен процес и аз като фен, се търкалях от кеф при възможността да се впримча отново в неговите реалности. Същевременно, на основно ниво неговите книги се отнасят най-вече за човешките слабости и опитите да ги проумееш, и така биваш поставян на място, където светлината разкрива точно толкова, колкото остава и скрито. И тези отворени краища съдават страхотен разговор с отражението ти в огледалото. "Убийството на Командора" изобщо не ме разочарова в това отношение. И ако приликата с определен роман на Ф. Скот Фицджералд посади някакви определени очаквания в мен в началото, те бързо отстъпиха водещите си позиции.
 Главният герой в книгата- художник, е типичен Мураками мъж: той е апатичен, мизантроп, чиито интереси са склонни да се фокусират върху музиката (този път опера), книги и готвене; всичко, което липсва този път, са котките. Той няма привързаност към ежедневния свят. И, както често се случва, това кара художника да предприеме пътешествие надолу по заешката дупка в алтернативното измерение. В този свят е и Юзу, бившата съпруга на художника, възрастният художник Томохико Амада, който има много тайнствено минало, и неговия син Масахико, Меншики, мистериозен, подобен на Гетсби персонаж, който не е чак толкова интересен като Гетсби, Командора, за когото не мога да ви кажа нищо, Марие Акикава (лош заместител на Кафка и може би най-зле написаната от всяка от жените на Мураками), която на 13 години е обсебена от плоските си гърди и дали изобщо някога ще има гърди, и Шоко Акикава, нейната леля, която има огромни гърди.
 В книгата има много философски тревоги, психологически растеж, свръхестествени събития, включително астрален проекционен секс, както и някои прекрасни описания на художествения процес. Трябва сам да намериш частите или може би всички тези елементи като аспектите, с които може да се идентифицираш. "Убийството на Командора" ми напомни донякъде на шедьовъра на Мураками "Кафка на плажа", както и видях смесване на реализма на "Норвежка гора" със сюрреалистичния подход на "Хроника на птицата с пружина". Обикновено оценявам книги срещу други книги в техния жанр, но Мураками, както казват за Чарлз Дикенс, мога да го оценя само спрямо собствената му работа. "Убийството на Командора" е съзерцателна книга, която се опитва да забави света и да ни напомни, че бързината не винаги е по-добра и новото не винаги е подобрение. Изкуството играе основна роля в книгата: абстракция срещу живопис, западни спрямо японски стилове, въпросът дали картината може да улови същността на човек, ролята на художника в обществото и прочие. Особено през втората половина става ясно, че Мураками е замислил книгата му да бъде медитация върху изкуството- ние оформяме нашата реалност чрез това как свързваме точките и можем да създадем реалност, вярвайки в нашите идеи. Мураками прави това със запазената си марка от сюрреализъм и винаги оставя място за интерпретация относно това, което наистина се случва- можеш да следваш собствените си идеи вътре в текста. Точно както картината "Убийството на Командора" има различно значение в зависимост от това кой я гледа, така и идеята придобива различни форми. "Убийството на Командора" е една от онези книги, които заслужават няколко препрочитания, защото има толкова много отворено пространство, че можеш да обмисляш нови и нови неща- това е едно от качествата, които обичам у Мураками, той просто не обяснява себе си в своите текстове и кани неговите читатели да го направят заедно с него. Трябва да намериш собствения си смисъл и да се довериш на собствените си идеи, защото Командора наистина съществува. Другото, което ми хареса изключително много е, че Мураками, за щастие, не прави голяма разлика между авангардизма в изкуството и поп културата. Той знае, че и двете си заслужават да се проучат и че всяко от тях има своите удоволствия. Наистина се впечатлих и от самоиронията на Мураками спрямо Мураками бингото. И това как се подиграва на онези, които биха приели метафорите му твърде буквално: в толкова много от книгите му има мистериозна яма или кладенец, както и в тази, и когато главният герой се опита да я нарисува, той осъзнава, че изглежда като влагалище- и след това се смее на идеята, че някой може да види фройдистки скрит смисъл в неговата картина.
 Но както и да е, да се върна към главното- само в спокойната лудост на своя свят Мураками може наистина да улови една от своите мании- неефективния копнеж, който кара човек да се занимава с изкуство. Неясните самотни образи, които минават през романите му- дъжда, бягането през гората, пастата, джаза, особения вид топъл, безличен секс, героите със странни имена, луните- само вплитат този копнеж в ежедневието. От едно известно време насам, Мураками пише точно за това усещане и как то се засилва в средата на живота, когато осъзнаваш, че знаеш по-малко. Героите му искат да се обърнат отвътре-навън и да избягат от механичната инерция на живота си. Единственият път, който той им предлага от това отчаяние, е изкуството. Главният герой в "Убийството на Командора" се научава на "смелостта да не се боиш от промяната в начина си на живот, значението на това времето да бъде на твоя страна". Това са скромни уроци, предвид нелепите събития, които са го сполетели. Но това е смисълът. Нищо, което измисляме, не може да бъде толкова странно, колкото животът. Ние почитаме този факт, като така или иначе го измисляме. Единствената сигурност, която ни остава, е, че съществува друго, по-мощно място- вътре в нас и навсякъде около нас- невидимо и само почти достъпно за повечето хора през повечето време. От там произлизат артистичните импулси, променящите живота разриви и обединения, раждания и смърт. В края на краищата има само един доказан мост между  мистериозните други светове на смисъла и метафората на всекидневието, в която живеем, работим, готвим вечеря, слушаме музика и четем книги. Изкуството, очевидно.
 За заключение ще кажа, че тази е вероятно деветата или десета книга на Мураками, която прочетох и най-накрая разбрах, че Мураками не пише, за да угоди на никого, подозирам, че и дори не пише, за да угоди на себе си. Пише, защото трябва. Той трябва да освободи ума си от тези мисли, които са направили къщурка в главата му. С това не се оплаквам, напротив- добре, че е така. Единственото, което не ми хареса в "Убийството на Командора", че няма говорещи котки. Но в края на книгата Мураками напомня, че нашият свят е вълшебно място, а вълшебният свят е фантастично място за живеене, така котките си зависят изцяло от мен.






Сърца от Стомана



Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2019
Стр: 232
Цена: 15 лв

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото й е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведено до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен - толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

– Казармата... армията... войната... Всичко това е изградено от грохот. Той е същината, основата на всичко. Грохотът на танковите вериги, дъвчещи земята. Грохотът на маршируващите войници, набиващи крак в бетона на плаца. Грохотът на снарядите, взривяващи къщи, грохотът на ракетите, събарящи сгради. Грохотът на тракащите картечници и автомати, грохотът на избухващите гранати. Грохотът на самолетните двигатели, грохотът на хеликоптерните перки. Грохот – прашен, смърдящ на барутен дим, каращ костите ти да вибрират, заплашващ да спука тъпанчетата ти. Най-лошото на грохота е, че свикваш с него, започва да ти харесва. Приемаш го за част от теб, дори започваш да си въобразяваш, че си роден с грохота, че сте едно неразривно цяло. Вярваш, че единственият начин да се разделиш с него, да познаеш тишината и покоя, е смъртта. А не е така. Нужно е просто да се освободиш от грохота, да го оставиш да си иде. Да се оттече от теб като кална вода от чешмата след ремонт на водопровода, да го изкашляш от дробовете си, да го измиеш от ръцете си.

Очаквана дата на издаване - 20 ноември.

Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска

разгърната корица
„Годишни времена“, от Юлияна Величковска. Скопие: ПНВ Публикации, 2019. Художник: Воскресия Андреевска.

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Ива Анастасова

„Балканско“ и космополитно в романа
„Годишни времена“ на Юлияна Величковска

рецензия[1]

 

„Годишни времена“ е дебютната за България книга на македонската писателка Юлиана Величковска. Тя е известна още с поетичните си книги, сред които „Комари“ (2010) и “Open book” (2017), монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ и др. Участва активно в литературния живот в Македония, член е на Македонското сдружение на писателите, както и основател на македонското издателство „ПНВ Публикации“. Директор е на фестивала „Поетична вечер във Велестово“, има изяви у нас и по света, а стихотворенията ѝ са превеждани на много езици, сред които английски, немски, албански, чешки и китайски.

„Годишни времена“ е (пре)наситен роман, водещ нанякъде и едновременно никъде – към една спирка и едно незнайно бъдеще, но бъдеще с дефинируемо минало, с константно придвиждващо се настояще (оксиморонно, но факт).

Главната героиня на романа не определя себе си като „балканка“.  За нея и за нейния свят е характерна фрагментарността – идентичността ѝ е разпокъсана между спомените от миналото и преживяванията в настоящето, с мисъл към несигурното бъдеще. Чрез верига от питания и отговори и способността ѝ да изразява мислите си чрез всички сетива, тя се опитва да събере останките и парчетата от живота си, за да си отговори на въпроса „Коя съм Аз?“. Всъщност тъкмо в това търсене на себе си отвъд националните и географските измерения, отвъд народопсихологическите обвързаности можем да разпознаем модерната космополитна жена.

Използвам понятието „балканско“ условно заради множеството противоречиви мнения около съществуването на „балканска идентичност“, а и поради същата условна употреба на понятието от Величковска. Например тя описва типичната „балканска жена“ като „изпотено, скучно, примирено същество“ (Velichkovska 2017: 64), но в никой момент не става ясно какво има предвид под определението „балканска“. Според Мария Тодорова „никога не е имало обща балканска идентичност. В най-добрия случай понякога е имало романтично, понякога относително разпознаване на културни прилики“ (Todorova 2004: 9)[2]. Широко разпространено е, че балканската идентичност се възприема като следване на патриархални порядки, потопеност в ежедневието, ограниченост, но самата героиня не се идентифицира с тези модели.

Идентичността е проблематизирана. Героинята търси себе си в модерния смисъл – като дълбоко проникване до тайните кътчета на съзнанието, запечатали спомени и случки с огромна житейска тежест върху съдбата на отделния индивид. Идентичността не се разглежда в политически, религиозен или национален смисъл. Личността е отворена към света, търсаческа и творческа, пътуваща и опознаваща. Въпреки че ние по непряк път можем да разберем македонската националност на героинята, самата тя не се заявява пряко като такава. В този смисъл можем да я мислим като обречена да бъде космополитна, освободена от всякакви „балкански“ или народноидентичностни граници, както корабът, който не е хвърлил котва в морето, е свободен да отплава.

Според Богдан Богданов идентичността е „нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане” (Bogdanov 2004: 153). През призмата на миналото героинята сякаш описва собствената си инициация, с други думи своето „ставане“, което противоречи на патриархалния модел в балканското семейство и се заявява като разцъфване на една модерна жена, отхвърлила традиционните порядки. Разбира се, не всичко в патриархалния ред е отхвърлено от съвременното съзнание на героинята. Някои от тези порядки влизат в самодефинираната ѝ идентичност, срещу други тя не се поколебава да обяви бунт. Важно е да отбележим, че макар идентичността да е външно заявена тъждественост, (само)опознаването започва отвътре. За разбирането на житейската метаморфоза героинята дава ключа към мислите си, които обговаря върху хартията на своя розов дневник, започнат в началото на романа и завършен малко преди края му.

Различните идентичностни планове са тясно свързани с израстването като физиологичен и психологичен процес, чийто генезис проследяваме накъсано в хода на повествованието. Заглавието е опорна точка в мисленето за и разгръщането на съдържанието. Смяната на сезоните бележи инициационния кръг на героинята. Те са ориентир към определени спомени – пролетта е велосипед, лятото е врабче, есента е зелена кола, зимата е шейна. Преминаването през различни жанрови пластове също може да се гледа като своеобразна смяна на „годишни времена“.

Особено важно е да откроим повествователните особености на текста, отличаващ се с изразена нехомогенност. Разказът се случва от първо лице, единствено число – похват, чрез който дистанцията между героя и читателя се скъсява, мислите и чувствата на наратора започват да звучат по-близки. Стремежът към по-лично и дълбинно чувствително преживяване е постигнат. Когато героинята обрисува израстването си, читателят, чрез нейните лутания в различни идентичностни планове, е увлечен в разбирането на собствения ѝ генезис. А той е сложен, объркан, фрагментарен, за него понякога не стигат думи, затова авторката го облича и в звукова, и във визуална форма, за да добие пълнокръвен облик.

Величковска има изразен стил. Героинята ѝ е отроче на Балканите, но и дете на бързоразвиващата се технологична действителност. Чрез разказа за своите спомени тя засяга съвременни проблеми, фиксира и анализира наложителни въпроси, понякога малко наивно, но винаги през призмата на своя женски светоглед, омекотен и деликатен. Светът се случва като игра на спомени – амалгама от случки и представи, прекъснати мисли, запълнени с други, навързани в редиците на един човешки живот.

Тук всеки сезон си има спомен и всеки спомен си има песен. Неконвенционалната нарация увлича в лентата на живота – ти си на кино, на концерт, вкъщи, в училище, пишеш поезия, рисуваш, дишаш и (едва) не умираш, запътен към една спирка, в крайна сметка изпусната. И защо ли е толкова важна спирката, след като си станал свидетел на една сгъстена интермедия с темпорални подскоци и смесване на проза и поезия, носещи чувствеността на нечии чужди спомени, в които всеки мирис, вкус и цвят оставят следа? Много от тези спомени са ни показани само в щрихи – салатата с домати и лук, в която топиш с хлебче, шейната през зимата, зеленото фикьо, розовата рокля за снимки, велосипедът с одеалце, за да бъде по-удобно. Често те са оставили дълбоки празнини, които все още болят, но все пак носят тишина, уют, бягство от реалността, в чието настояще я връщат неприятни мириси и погледи, подсвирквания, шум на човешки гласове, повреждането на автобуса. Миналото е оценностено, настоящето е обитаемо, но скучно време, а бъдещето е неопределено.

„Годишни времена“ е роман, в който времето е особено – разпокъсано, хвърчащо, губещо се, изплъзващо се, обрамчено от ореола на настоящето чрез пътуването в скопския автобус. Той също сякаш не се движи, а стои и изчаква човешката съдба, маркирайки пътя от точка А до точка Б, включвайки се в безкрайната апория на Зенон за неподвижната движеща се стрела (неподвижния движещ се автобус в случая). Автобусът е спрял в спомените на момичето с розовите чорапи и розовия бележник с ластик, служещ като платно на живота, пазител на съкровеното.

Героинята на романа дори не е назована по име, въпреки че притежава ясно различими черти. Подобен номинативен кастрацион позволява по-дълбинно присъединяване към мислите и чувствата ѝ, превръщайки ги от персонално в универсално явление. Нейният собствен роман, нейната същност, нейните мисли говорят за събирателна личност, тоест част от колективното световно, не само колективното народно. Тя съм Аз, но и Вие, нейните проблеми, са наши проблеми – човешки, от наднационално ниво, глобални. Липсата на името, заедно с липсата на пряка национална идентификация, е само още един белег на нейната първична свобода, на освободеността от социални задръжки и етикети. Тя е дете на света.

Мисленето в парадигмата на традиционното е нетипично за героинята, която е широкоскроена, потопена в съвремието, на което са чужди много от миналите вярвания. Например табу въпросът за секса, който вече не е мръсна дума, и за девствеността: „Ако не се омъжиш девствена, тогава семейството на момчето ще те качи на грозно магаре, ще седнеш наобратно и ще ти напъхат опашката на магарето в устата. В ръцете ти ще сложат изкоренен праз и ще те разхождат из селото с врява, а не с музика, та всички да видят, че си била лошо момиче.“ (Velichkovska 2017: 36). На което с комичност е противопоставена сцена с първото отиване при гинеколог: „Майка ми: Ама докторке хубаво да я прегледате, закъснява ѝ. Докторката схваща. – Да не си спала с момче? – пита ме. Аз поглеждам към майка ми, тя със стреснат поглед ми казва, че няма място за лъжа. – Ами…викам аз, – будна бях!“ (Величковска 2017: 37). Подобни ситуации отстраняват героинята от миналото ѝ, тя се осъзнава като съвременна жена, чието тяло и мисли не се подчиняват на народни закони.

Героинята, небезразлична към проблемите на времето си, е фрагментарна личност, вписана във фрагментарен разказ-живот, съставен от епизоди, впечатления, афекти. Защото именно така се изразява животът – през всички сетива, чрез различни форми на изкуството – словесно, музикално, изобразително. Тя извървява мислено дълбоко емоционален път, явяващ се отдушник за тягостните спомени. Нейните идентичности времево се проявяват паралелно, ситуирани са в различни времеви отрязъци – минало, настояще и бъдеще, като постоянно се конфронтират, но изграждат (почти) в еднаква степен героинята.

„Годишни времена“ е книга за спомнянето като прераждане и мислено преминаване през всички етапи на живота в тясното пространство на един автобус. Човекът наистина се оказва една малка Вселена с индивидуални катаклизми и решения. Точка, около която се натрупват безброй пластове, но и в която всичко е подредено по космически модел.

 

„В този момент аз съм в едно превозно средство на градския транспорт. Тук сега има още двадесетина души. Возим се по улицата, по която ходят пеша или се возят още хора. Над която летят птици. Над която летят самолети. Над които кръжат сателити. Над които обикаля Луната.“ (Velichkovska 2017: 134)

 

 

Библиография

  • Bogdanov 2004: Bogdanov, Bogdan. Identichnost i identifitsirane. – V: Bankov, Kristian. Semotichni tetradki. Chast II. Sofiya: Nov balgarski universitet, 2004, 152-159. [Богданов 2004: Богданов, Богдан. Идентичност и идентифициране. – В: Банков, Кристиан. Семотични тетрадки. Част II. София: Нов български университет, 2004, 152-159.]
  • Todorova 2004: Todorova, Maria. Balkan Identities. Nation and Memory. New York City: New York University Press, 2004.
  • Velichkovska 2017: Velichkovska, Yuliyana.  Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017. [Величковска 2017: Величковска, Юлияна.  Годишни времена. София: Ерго, 2017.]

 

Бележки

[1] Yuliyana Velichkovska. Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017, 136 s. [Юлияна Величковска. Годишни времена. София: Ерго, 2017, 136 с.]. 
[2] Превод мой – бел.а.


Рецензията се препечатва, с любезно разрешение, по първоначалната ѝ публикация във
Филологически форум, Година 4 (2018), Брой 2 (8)

Материалът Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков

разгърната корица
„Прояснение“ от Янчо Чолаков (Либра Скорп, 2019)

 

Нова книга от Янчо Чолаков, в която отново се срещаме с несъмнените писателски умения на автора. Издава „Либра Скорп“ на Денчо Михов, а корицата е от Петя Станева. 96 страници е, което прави историята в нея повест.

Янчо Чолаков не беше с впечатлението, че го интервюирам, нито идеята ми беше такава, когато му писах с молба за повече информация около книгата, но винаги е интересно да се чуе как самият писател формулира свое произведение:

„Не става дума за обикновено заиграване с жанровете, а за поставяне на фантастичния метод на равна нога с този на класическия реализъм. Защото лечението на Мариян (главния герой в повестта – бел. ПТ) върви едновременно в два пласта – реалистичен и фантастичен (халюцинаторен), с два различни способа – този на традиционната и този на алтернативната медицина.“

Вече бях прочел книгата (която седмица преди това Янчо бе така любезен да ми изпрати в електронен формат, отново по моя молба) и думите му бяха потвърждение за една нейна особеност, която ме забавляваше през цялото време до последната страница. В „Прояснение“ читателят е ангажиран от подострения инструментариум и на два вида лексика – тази на профанното и тази на високата медицинска терминологичност. Повестта не е лекарски трилър, нито е разказ за живота на улицата, а описва преживяването на човешкото състояние между зъбните колела на болестта и медицинското познание.

Болестното хвърля мост от реалната научност до фантастично-халюцинаторното. Всекидневният език си остава дълбоката идентичност на пациент с противоречиви изгледи за оздравяване. Но пациентът възприема, заучава и конструира свое ново аз от терминологията, с която докторите опитват да обяснят заболяването му; както често се случва – до степен на увереност, че е на една стъпка, едно протягане с ръка сам да постави правилната диагноза. Второто, третото, четвъртото лекарско мнение са толкова убедителни, колкото широки са познанията на специалиста, а пациентът е просто човек и човечността му възлага доверието си и открива истината на първо място в съпричастността на отсрещната страна.

Читателят ще получи личната си развръзка. Но хубавото на такива книги е, че са прицелени в преживяването на векторната комбинация от автентични моменти с критичен характер, а не в коленния рефлекс на предварително калкулиран финал. Препоръчителен начин за прочит: оставете всичките си очаквания преди началната страница и ги сравнете с разказаното от писателя едва след като сте отгърнали финалната.

Петър Тушков

Материалът Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Личен Топ 10 Книги-Игри



Реших да пуса блог пост, подобен на колегата Драганов в Цитаделата, където да опиша любимия си топ 10 от книги-игри. Доста се чудих на класацията си и вметвам, че след първите 2 места останалите са с леко условна подредба. Няма какво да си кривим душата, книгите-игри през 90-те години в България си бяха култ за едно цяло поколение и в продължение на близо десетилетие бяха един от най-важните фактори в родния фендъм, преди да бъдат изместени от компютърните игри и други. Все пак, продаваха хилядни тиражи всяка, а и тогава нямаше много опции за забавление: четеш книга-игра, играеш на ръчките, ходиш да риташ топка и туйто. Нямаше смартфони, таблети и интернет, джиесемите бяха допотопни слушалки с размер на YTONG-блокче, струваха 2000 марки и с тях разполагаха само мутрите, компютрите бяха една идея повече от елки с размер на телевизор, шепа щастливци имаха конзоли, представляващи прадядото на Плейстейшън 1, други на които бащите бяха тираджии имаха видеокасетофони и ходехме на гости да гледаме при тях Командо, презаписван трета цедка и т.н. В личната си класация, която въпреки усилията ми пак не можа да обхване всички заглавия, които исках, присъстват само деветдесетарски книжки. Не се чудете защо съм посочил толкова на брой книги - прочел съм над 200 заглавия към момента от този специфичен жанр, който за мен бе основно четиво в периода между пети и десети клас. Просто искам освен да си ги припомня и да се опитам да закрастя някои от вас, ако не сте ги чели. Та - започвам!

10. Майкъл Майндкрайм


Както може би знаете, почти всички от българските автори от старата вълна пишеха под англоезични псевдоними с цел повече продажби - през 90-те роден автор, подписващ се на книгите си по паспорт се купуваше много трудно, към нашите творци имаше изключителни резерви (не че сега е особено по-различно, но пак е малко по-добре в това отношение). Един от тези автори бе Димитър Славейков Дафовски с псевдоними Майкъл Майндкрайм и Стюърт Дарк. Майндкрайм бе доста известно и разпознаваемо име като автор, едно от шестте най-големи и плодовити имена, с доста оригинален подход и ярко открояващи се заглавия. За съжаление в някои отношения бе черната овца на стадото поради високомерие, надменност и конфликти с други свои колеги и издатели. Макар от 30-те книги-игри, които написа за мен лично една трета да са пълни шитни, не мога да си изкривя душата и да не посоча петте си любими негови заглавия, които бяха едни от най-първите му неща. "Изпитанието" бе неговият дебют и представляваше чудесна на пръв поглед невъзможна комбинация между фантастика и фентъзи, "Златният Оракул" бе замечтателна книга за пирати в открито море, а и да не забравяме запазената му марка, спортните книги-игри. "Демоните в NBA" бе чудесна книга за баскетбола, който играех ежедневно като хлапе, а "Боговете на футбола" излезе през 94-а точно преди Световното в Щатите и е вероятно най-продаваната книга-игра в България изобщо (по слухове с петцифрен тираж). Мой личен фаворит в случая, естествено, бе "Тъмната страна на Земята", която бе изненадващо добър хорър с лек Кингов привкус, където главният герой трепе вампири, демони и всякаква друга зла гад в стремеж да спаси приятелката си, отвлечена от силите на Злото.

9. Робърт Блонд - Пустинник



Лицето Богдан Русев, пишещ книги-игри под псевдоним Робърт Блонд си остана най-най-любимият ми автор на книги-игри, изпреварващ в мои очи с мъничко дори вездесъщия Любо Николов, кръстника на жанра книга-игра в България и е неслучайно, че присъства по различни пунктове в половината от тази класация. Следващото място е за него и съм обърнал внимание на две негови специфични книги-игри, които първо са тактически по карта (отчасти, за щастие, иначе ще стане монополи), второ действието им се развива в пустинята, както може би сте се досетили от заглавията им. В "Синът на пустинята" сте строен арабски принц, чиято дясна ръка е огромен червенокос варварин с не по-малко огромен меч и трябва да си върнете престола, защото по право сте султан. Жега, пустиня, битки с разбойници, чудовища и зверове, магии и една красива принцеса - какво повече му трябва на човек в това чудно ориенталско фентъзи? Вече в "Пустинен огън" сте тарикат, който се разхожда насам-натам из пустинята с танка си и пие бира, а сетингът е нещо подобно на Лудия Макс. Ще се стреляте с други танкисти, ще срещате всякакви хаховци и, за финал, накрая ще има малка киберпънкария с виртуална реалност. Бонбон.

8. Кървав Меч



Поредицата "Кървав Меч" бе от преводните книги-игри на родния пазар и една от малкото, които можеха да се играят в комбина - броят играчи варираше до 4 максимум. Действието се развива в света на Легенда: там, където можеш да срещнеш всички възможни създания и богове от всички митологии. Наистина си бе легендарна поредица! Историята беше за петима полубожествени магове, които искат да се върнат от мъртвите и да поробят или унищожат света, а ти трябва да ги спреш, като за целта трябва да намериш два артефакта: Кървавия Меч, или Меча на Живота, и изкривения му близнак Демонския Нокът, или Меча на Смъртта. Изключително добра, на мен любими ми бяха трета и четвърта книга, понеже бяха яко тъпкани с митология, сравнително линейни и за такава трудна като цяло поредица се минаваха нормално, а не със зор, като втората например, която освен че бе гадна имаше и доволно количество сгрешени препратки. Да, обърканите цифри на епизодите си бяха чумата на жанра. Играчът може да избира от 4 класа герои: Воин, як брониран млатач, Магьосник - ясен ви е и още двама, които можеха и да стрелят с лък: Тарикат, добър боец и хитряга и Мъдрец, недотам добър воин, ала можеше да лекува, левитира и още някакви работи. Едно от любимите ми неща бе началото на пета книга, когато вече си намерил и двата меча и ако играеш с Воин, можеш да вземеш по един във всяка ръка: така поражението, което нанасяш се изразяваше в една паница зарове, а противниците, колкото и смущаващо яки да бяха, падаха под ударите ти като гардже от бряст.

7. Други преводни книги-игри


Сред останалите книги-игри от небългарски автори искам да спомена и две от четирите, издадени от ИК Сова. Докато "Кървав Меч" е с автори Дейв Смит и Оливър Джонсън, а друга силна поредица "Пътят на Тигъра" е с автори Марк Смит и Джейми Томсън, то споменатите тук са с един автор от едната и друг от другата, тъй че няма как да не се получи нещо силно! Силно митологични, "В бездната сред мъртъвците", първата е нещо като Джак Спароу бифор ит уос куул, ама на анаболи! Пиратски митове и вярвания, магии, търсене на кораб, страхотни битки и персонажи, които в някои отношения са вдъхновени от исторически реални такива: сблъскваш се с пирата-вампир Ел Дрейк, който е всъщност Сър Френсис Дрейк и трябва да спасиш кралица Глориана, която си е на практика Елизабет I. Другата е "Огърлица от черепи" и вече на ход са вярванията на южноамериканските индианци, маи/инки/ацтеки, кървава и страховита. Ти си благородник, чийто брат-близнак е загинал, погубен от злия магьосник Огърлица от Черепи, който е недотам хуманоид. Тръгваш по стъпките му, като минаваш дори през царството на мъртвите, биейки се с какво ли не. За финал ще спомена "Мечът на самурая", написана от авторите на "Тигъра" и представена от други силни имена, макар да е част от друга поредица. Тук вече на ход е японската митология, извратена и чудовищна, също трудна книга-игра. Препоръчано.

6. Робърт Блонд - Орм

Киберпънкарската трилогия на Боби заслужава специално внимание отделно. Най-различни раси, андроиди, извънземни, дилъри на какво ли не, пълно с киберприсадки, приключения и битки във виртуална реалност, ъпгрейди и какви ли не чудесии, всичкото това и още толкова ситуирано в мегаполиса Орм. Като се замисля, на мен лично в немалко отношения ми напомня това новото, готино филмче Алита: Боен ангел. В "Роди се сянка" имате избор от няколко различни герои, като ще трябва да им намерите мястото в големия град, т.е. да се хванете да бачкате за една от няколкото големи корпорации, владеещи положението като Сянка: наемен килър и момче за особени поръчения! В "Бойците на Орм" ще си изберете един от легендарни бойци на града: Брус О' Конър(грамадно яко копеле със стоманен скелет и тежки юмруци), Ом Бустър (побъркан дребосък с имплантирани остриета), Ванеса Ченг (крадлива полукитайка с афинитет към далаверите и източната философия), г-ца Елейа Казума, дъщеря на един от най-богатите, луда поетеса с електрошоков бич и накрая ронинът Муджина, чиято катана е отнела безброй животи. Заслужава внимание и третата, "Войната на Сенките", когато вече си избирате една от осемте големи корпорации и тръгвате на война срещу останалите седем, за да завладеете Орм напълно. Любим момент от нея - когато си избрал строителната корпорация "Вулкан", управлявана от 7 дракона и сте решили да нападнете корпорацията на извънземните:
"- Оберон, избрахме да нападнем "Тайера". Нещо да имаш да казваш?
Надигаш се. Винаги си се възприемал като защитник на Земята и към Външните изпитваш само чиста и неподправена омраза.
- Братя - оголваш зъби към останалите дракони, - когато приключа с корпорация "Тайера", на Земята никога повече няма да има близки срещи от трети вид."


05. Робърт Блонд - Валенс

Петте книги за безстрашния монах Валенс, всъщност са четири: Вампирите на Флавия е в два тома. Поредица, обхващаща целият житейски път на Валенс, замислена като седемтомник, от която така и не видяхме последните три запланувани заглавия: "Последният кръстоносен поход", "Кръв и пот", "Блажени са чистите по сърце". То, и от предната поредица, Орм не видяхме нито "Сянка на съмнение", нито поне още една. Героичният монах се изправя срещу купища изверги, въоръжен било с меч или голи ръце, било с нещо друго, но задължително със силна, огнена вяра. В първа книга ще се озове в малко, сгушено градче, където ще намери истинското Зло в случая: страховит демон от Ада, описан, ама един път. В "Небето ви чака" младият и надъхан монах вече е в голям град, където ще се изправи срещу орден на еретици и пътищата му ще се пресекат с тези на вещерите. Ахъм, доста преди да сте чували за Гералт, и тука има подобни, ама не баш, и са обърнати към злото немалка част от тях. Във "Вампирите" Валенс вече събира отряд от вампироубийци и отиват на отдалечен остров, където се сбиват с камари кръвопийци: ниските класове са като зомбита, ала най-високите ще ви изпълнят на макс. Втора част от "Вампирите" е леко отклонение, защото не е за Валенс, а за Вирош: архвампирът от предната част и живота му. Първата книга-игра, която се обърна към Злото за главен герой. Вече последната, "Убийство в Белскейд" ми е най-слаба от всичките, понеже цялата работа е разследването на едно убийство, опит за крими във фентъзи свят, по-скоро неуспешен. Иначе, като цяло - поредица и половина.

4. Любчо Николов - Фентъзи


Любомир Николов (да, точно този, преводачът на Толкин и др.) е първопроходецът, бащата на жанра в България. Случайно ровейки се в антикварна книжарничка в София, когато демокрацията тепърва прохождаше, Любо Николов намира френска книга-игра. Да, освен от английски и руски, човекът може да превежда и от френски. Зачита се, сторва му се интересна, решава да напише нещо такова... И легендата започва. За коя книга да говоря по-напред, не знам. Дали за "Огнена Пустиня", която е доказано най-най първата книга-игра на български и в нея си рицар, натоварен с тежката задача да убие злия магьосник Агамор, понеже е откраднал сънищата на хората? Дали с първата книга-игра, която прочетох лично аз, "Замъкът на таласъмите" и е ориентирана към малко по-малки читатели, пълна с персонажи като Баба Яга, Педя човек-лакът брада, таласъми и разни други, хем легендарни и известни от приказките, хем измислени от Любчо? Или със завладяващата фантастика "В лабиринтът на времето", където си пътешественик във времето и най-най първата написана? В "Тайната на светещия мъх" влизате в обувките на Дик Ченси, изследовател и археолог, нещо като Индиана Джоунс. В "Светилището на Хиперборея" се пренасяте в алтернативен свят, където всичко е сковано в сняг и лед, а в страхотната "Господарят на зверовете" вече сте магьосник-превръщенец, който има на разположение в началото списък с 9 животни и трябва да избере в кои 3 от тях може да се превърне. А, да, и следващите две - Конникът и Сянката, които са свързани. Вече исторически книги-игри (е, с добавени тук-там авторски хрумки малко, естествено), които засягат Реконкистата в Испания и ще поемете ролята на принц Диего де Алтасар, който трябва да отбранява замъка си от пълчищата фанатизирани маври. Просто, просто чудесни неща.

3. Блонд и Уейн


Ейдриън Уейн и Робърт Блонд, или Александър Александров Султанов и Богдан Бориславов Русев бяха голям дует в книгите-игри. Боби отговаряше за литературната част на повествованието, Уейн - за игровата. Бяха близки на публиката не само с чудесните си съвместни произведения, а и с факта, че бяха много млади, едва няколко години по-големшки от средновъзрастовия читател на книги-игри. За сравнение - когато излиза първата им книга-игра, "Варварският бог" (777 епизода и 338 стр, нещо нечувано като обем за жанра досега, привикнал на тънки книжлета, а и впоследствие книгите-игри, които я задминаха по тия показатели бяха много малко), двамата са на по 18 години ненавършени. Аз лично повече харесах продължението й, "Принцът на Алкирия", където главният герой е принц и трябва да очисти кофти маг с помощта на брат си, съвместните им умения в ръкопашния бой и боят с меч, както и купчината вълшебни предмети, с които разполагат. Гадняви чудовища и доволни хорър-моменти в това иначе чудно фентъзи. Друга много любима ми е Сонора - откачена сладка лудница, вече космическа фантастика, в която вие сте Тед Бън - уж-детектив, бивше ченге, нацепена батка. Тук отивате на мисия до планетата Сонора, където супертерорист е похитил щерката на най-богатия човек в Галактиката - мултиквинтилионера Фратус Нефъл. Натоварвате се с бластери, лазери, мазери, гипсофазери, плазмени пушки, чудесии и всякаква друга тресня и се стоварвате, а срещу вас са куп урунгели, похитители, чудовища, луди същества, извънземни, че и динозаври чак. Ех... В "Шоу на Смъртта" сте младо адвокатче, натопено и в пандиза. Вадят те с истински криминалци, килъри, изнасилвачи и всякаква друга измет и ви мятат в реалити шоу да се трепете един друг, докато един от вас стигне финала. А пък в "Последния убиец на дракони" сте пич от бъдещето, дето има каръка да изпадне в дупка в пространството в алтернативен свят, който е средновековно фентъзи и сте принуден да се сражавате с копие. Вече в култовата екшън-фантастика "Патрул за Ада" (където има и немалко бъзици с Майндкрайм, хахаха, след войната Майндкрайм срещу всички в книгите-игри се разрази чак после войната в хип-хопа ни Варна срещу София, мдааа) сте три ченгета-идиоти, където изпадате в такива идиотски ситуации, че никога няма да бъдете същите след това. Бау даун, мистър.

2. Робърт Блонд - Белегаст


Точно оттук започна известният цикъл за Белегаст на Боби, за който излязоха и други книги, макар и неинтерактивни. Добре дошли в приказния Белегаст - градът на 1001 кули, град на фантастични истории, мрачни тайни и мистериозни, очарователни герои. Градът най-далеч на север, краят на света. Всяка от трите книги съдържа в себе си по три истории. В първата ще сте превъплътите в червенокос пич с тъмно минало, отиващ към средна възраст, който е успял да поспести някой лев и се връща в родния Белегаст, за да си отвори кръчма и да води спокоен, улегнал живот. Не е ли яко? В първата част на книгата ще купувате кръчмата, припаси, ще плащате рекет, наемате охрана, взимате помощници, сервитьорки, бардове да веселят народа и всякакви такива. Във втората част от книгата ще проведете биткаджийски турнир, Снежна Арена и в кръчмата ви ще отседнат 16 бойци, от които само един ще стане шампион. А в третата, последната, в кръчмата ще започне редовно да идва при вас един много, много странен странник и ще ви се наложи да спасявате света. Вече в продължението ще играете с племенника на кръчмаря, който иска да си отвори в Белегаст цирк, хохохо! Наемате шатри, тенти, огнегълтачи, ножохвърлячи, дресьори, клоуни, акробати, ездачи и всякакви такива, а във втората третина в Белегаст акостира най-известния цирк в света и вашият ще трябва да се изправи в дуел срещу него! Вече в третата част пак ще трябва да спасявате света, пак от оня същия в предната книга. Невероятни книги.

1. Любчо Николов - Хорър


Топ ъф дъ топ. Когато Любо прави хорър, го прави като никой друг. В едната книжка се пренасяте в мрачен средновековен свят, където стават кървави убийства. Някой се превръща в огромен звяр и избива хора, а вие трябва да премахнете въпросния... звяр. Невероятна атмосфера, тъмни гори и зловещи блата, която ще ви изправи космите като бодлите на таралеж. Прочетох тази книга навръх 14-ия си рожден ден, напихме се с приятели у дома, тръгнаха си и реших на замотана глава да изиграя Нощта на Върколака. Всичките бири и джинове се изпариха за нула време, мисля, че това е показателно. Колкото до втората книга, само ще кажа, че е вдъхновена от Лъвкрафт и в нея сте хлапе, бачкащо в книжарница за през лятото в родното си градче, а един богат старец в града има Некрономикон и идеята му е да завладее света, пускайки тук Ктхулу и компания, а вас да обсеби, понеже тялото ви е младо, а неговото вече не. Заклинания, чудесии, страхотии, чудовища, демони, призраци, зомбита, аплодисменти, дами и господа.

Бонус: Книгите Джордж М. Джордж


Не мога да не спомена още едно име, друг от голямата шесторка автори на книги-игри, макар да не успях да го набутам нейде тук в класацията, затова ще го спомена като бонус. Лицето Георги Миндизов от Плевен, известен повече като Джордж М. Джордж (както и под 2-3 други псевдонима) бе най-плодовития автор от всички с цели 37 заглавия зад гърба си, това включва и стратовете. За мен бе нещо като родна версия на Майкъл Крайтън: подобно на него пишеше в куп жанрове, и навсякъде го правеше добре. В "Сенките на мрака" сте никому неизвестен китаец в средновековен Китай, който трябва да научи кунг-фу, ама както трябва! Сменяте учители, добавяте стилове, ъпгрейдвате се и ставата мегаяко животно. Друга любима ми е Пари и Гангстери, втора част от трилогията - там хем сте намесен в съвременен екшън и гангстерска война между мафиоти, хем ще се занимавате с разни финансови чалъми от типа на банки, валути, акции, търговии, дивиденти, спекула, заеми и всякакви такива! Следващите две са свързани фентъзита, от класическия тип викат пича, грухат го с вълшебни предмети, аре отивай да биеш един кой си и т.н. Въпреки куцото ми описание са мегадобри! В Проклятието на Меча се озовавате в средновековна Япония и влизате в кожата на самурай, после следват три космически фантастики, които малко напомнят Междузвездни Войни тук-там, особено Легионът. Ще обърна внимание само върху корицата на последната - да, знам, това първо е прерисуван Капитан Пауър от Войниците на бъдещето, второ виждате главния злодей в книгата, едно шимпанзе-киборг.

Благодаря, че изтърпяхте този дълъг пост, надявам се да съм пробудил приятни спомени във вас, свързани с книгите-игри, пък белким съм ви и зарибил да прочетете някоя :-)

Да си писател на хорър



Писателите на хорър бързо разбират какво е да си подложен на биготизъм. Ние сме втората класа граждани на литературния свят.
Мамка му, ние даже не сме граждани в този свят. Ние сме пришълци, нелегални имигранти, натрапници. Умници, изроди.
Говновози.
Децата ни обожават. Както и шепата истински почитатели на жанра.
Но повечето уважавани хора – „литературни” писатели, редактори, учители, библиотекари, професори, политици, пастори, родители – като цяло смятат авторите на хорър за петна по пода.
Имал съм достатъчно възможности да наблюдавам дискриминацията.
Хората ме питат с какво си изкарвам хляба.
Казвам, ”О, пиша романи.”
Очите им светват. Изведнъж съм на пиедестал. Аз съм писател! Творец! Интелигент!
Толкова са впечатлени, „Наистина?”, бърборят. ”Какви неща пишеш?”
„Ми плашещи неща. Хорър.”
В повечето случаи очите им замръзват.
Вече не съм проводник на култура и изкуство – вече съм боклукчия.
Насилват учтива усмивка и казват, „О, колко хубаво. Просто обожавам Стивън Кинг.”
Но не обичат мен. Никога не са чували за мен.
И не искат да чуят.
Защото съм се самоопределил като автор на „хорър.” Повечето хора автоматично предполагат, че съм безполезен хамалин, на който му е невъзможно да напише нещо, което биха искали да прочетат. С изключение на продавани автори като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс, ние сме „парии.”
Ние пишем хорър.
Ние сме кучешкото лайно на обувката на литературата.
Семействата и приятелите ни ги е срам от нас. „Защо не напишеш нещо хубаво?”, питат. Мнозинството читатели удължават пътя си, за да избегнат закупуването на книга, която е определена като хорър. Повечето хора в издателския бизнес едва ни понасят. Съмнявам се, че съществува писател на хорър, който не е бил натискан от агенти и редактори да зареже хоръра и да се пробва с друг жанр.
Те знаят, че хорърът „не се продава.”
Хората не искат да четат хорър.
Само дето искат, нали?
Фактите са, че милиони хора четат хорър.
Ама не четат нас.
Искат да избягат от нас.
Което е доста странно при положение, че обожават Стивън Кинг, Дийн Кунц и Ан Райс. Безкрайно странно, при положение, че книгите на тези три мегазвезди не са особено различни като фабула или качество от това, което много от нас предлагат. Дори, бих отишъл по-далече, някои от безполезните умници и хамали в многоругания хорър клан са писали книги, които са по-добри от някои от бестселърите на мегазвездите.
Не че има значение.
Защото, според мнението на всеки голям американски издател, хорърът не продава.
Въпреки че всички знаем друго.
Та. Какво става?
Едно е ясно: хорърът има огромен проблем с имиджа си.
За книжната индустрия и масата читатели в тази страна думата „хорър” няма нищо общо с „Древният враг,” или „Шепоти”, или „Лошо място,” или „Полунощ.” Хорърът няма нищо общо със „Сейлъмс Лот” или „Сиянието”, или „Град Отчаяние.” Хорърът няма нищо общо с „Интервю с вампир.”
Хорърът има общо само със зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии, написани от утайката на опитващите се да бъдат писатели, за глупости като призраци, вампири, върколаци, вещици, демони, проклятия, чудовища и психопати.
Това звучи ли като груба преценка на ситуацията?
На бас, че не. Не и ако си писател на хорър.
За повечето писатели на хорър, ловя бас, че звучи като тежката истина. Но защо ни обругават? Ние не сме лоши хора. Или поне някои от нас...
Обратно на въпроса. Защо сме обругани?
Хората в индустрията ни гледат отвисоко, защото, с малко емблематични изключения, книгите ни не се продават особено добре.
Редакторите твърдят: „Читателите просто не искат да купуват хорър.”
Съветват: „Намали свръхестествения елемент. Можем да го наречем трилър и ще продаде мнго повече бройки.”
Като цяло, изглежда никой не иска да купува хорър, ако не е написан от знаете кой.
А издателите отдавна са се отказали да търсят нови звезди. О, опитаха няколко пъти. Но впечатлението беше, че никой не захапа и престанаха. Сега, с голямо нежелание, пускат по някой хорър роман. Отделяйки му малко или никаква публичност. Пускайки миниатюрни тиражи.
Обикновено, един хорър роман ще бъде издаден без никаква реклама. В резултат, нищо особено не се случва. С меки корици, ще си доволен, ако 5-6 броя стигнат до определена книжарница. С твърди – 2-3 могат да се появят на някоя лавица с гръбчето напред. Сламки в купа сено. Никой няма да забележи тези книги, камо ли да ги купи. Ако бъдат купени, повечето книжарници няма да поръчат отново (въпреки, че твърдят обратното).
Когато романът ми „Funland” излезе на хартия, местна книжарница получи дузина бройки. Те изчезнаха от полицата. „Изпариха се” за два дни. Въпреки че изразих желание да ги заредя с още бройки ми казаха, че няма да поръчват повече.
Дори книги, които се продават, всъщност „не се продават.”
Което идва да покаже, че издателите са прави. Хорърът не се продава.
Когато книгите не вървят като топъл хляб, издателят обвинява писателя.
Дотук е ясно защо издателите ни презират.
Ами масовата публика? Ето го „проникновеният” ми отговор.
Масовата публика обругава хорър писателите (освен...), защото често засягаме табута, което ги изнервя. Книгите се занимават с неща като мъчения, деформации, лудост, разчленяване, канибализъм, изнасилване, инцест, зверства и гадни начини да умреш. Ние сме специалистите във „възможно най-лошия сценарий.” Ние сме екскурзоводи, водещи читателя в опасни, плашещи територии. Като цяло, пишем гадни работи. Това отблъсква доста читатели. Но също и ги привлича.
Много читатели вероятно се чувстват особено некомфортно, ако са привлечени от подобни теми. Добрите хора не би трябвало да се забавляват с четенето на подобни неща. Ако го правят, много от тях вероятно изпитват вина.
Четенето на хорър е като гледането на порно.
Много хора искат да го правят, но знаят, че е нередно. Мръсно.
Трябва да се срамуват от себе си, че им харесва.
И ако ги хванат, какво ще си помислят другите за мръсната им малка тайна?
В резултат, тези добри хора презират хорър романите.
Презират хорър писателите, защото сме цинични амбуланти... търгуваме цинизъм който биха искали да докопат в ръчичките си, само ако можеше да не рискуват с неудобство, остракация или присмех.
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! ИМАМ ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Току-що се натъкнах на причината защо, докато повечето автори са презирани, мегазвездите са почитани.
Те доставят културно приемствен костюм на тези, които жадуват да се валят в хоръра.
„Ще отида при тях!”, казва си читателят (подсъзнателно – не мисля, че го осъзнават). „Така пак ще получа дяла си от настръхвания и тръпки, пак ще мога да удовлетворя радостта си от разчленяване, изнасилвания, инцест, канибализъм, вампири – цялата воайорска баница – но не рискувам самоуважението си, защото тези книги са бестселъри! Всички ги четат. Ако всички го правят, няма причина да чувствам вина, няма причина да се чувствам мърляв илитерат, валящ се в помия.”
„Помия е това, което пишат останалите. Голямата тройка пише литература.”
Това беше „проникновеният” ми отговор на въпроса „Защо масовият читател ни мрази, но обича големите трима?” Ето ви друг отговор, не толкова гениален, но най-вероятно не по-малко верен. Прекалено много „хорър писатели” пишат зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии за глупости. И ако това не е достатъчно, повечето са скучни.
Години (като изключите претоварените с книги на Кунц, Кинг и Райс лавици) хорър секцията на книжарниците са заредени с книги, толкова зле измислени и написани, че не би трябвало изобщо да бъдат публикувани.
Определено, брилянтни хорър романи също е имало.
Но са били заобиколени от зле списан, досаден, скучен боклук.
Ако като читател се пробваш с книга от хорър писател, който не ти е познат, имаш шанс 20 към 1, да поискаш да не си се пробвал.
Аз пиша хорър. Фен съм на литературата на ужаса. Обичам да попадна на книга, която ще ме засмуче и ще ми изкара ангелите.
Почти никога не купувам романи от хорър секцията в книжарниците.
В главата ми има малък, подбран списък от хорър автори на които се доверявам. Доволно ми е писнало от тях, ала прекалено много пъти съм изгарял. Адът ще замръзне преди да грабна случайна „хорър книга” от някой, който не съм чувал.
Защото е много вероятно да е боклук.
Проблемът е, че всички ние сме се осмърдяли от боклука.
Писатели като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс успяват да се издигнат над боклука, защотто пишат неща, които са толкова зашеметяващо добри, че издателите застават зад тях, въпреки предмета на книгата. Те се издигат над жанра, право в модерното.
Единственият начин за останалите от нас да се очистим е да достигнем статукво на автор на бестселъри, което е доста трудно ако си на лавица, претоварена със скапани хорър романчета. Това е Параграф 22.
Точно за това много от нас се отвръщат от хоръра.
Някои от най-добрите хорър писатели в тази страна в момента пишат модерна проза, шпионски романи, криминални, медицински трилъри, любовни романи, исторически романи, юношески, сценарии за филми, комикаси, компютърни игри и т. н. Някои престанаха да пишат изобщо.
Мога да назова имена.
Предполагам са се уморили да живеят в гетото.
Писнало им е да са презирани, игнорирани и ниско платени.
Това ни оставя с по-малко от шепа мегазвезди, които правят милиони долари всяка година и малка тълпа хорър писатели, борещи се на дъното на варела, обикновено изкарвайки по-малко от 10 хиляди на книга – по-често около 2-5 хиляди.
Повечето добри писатели от дъното на варела си тръгват. Поставят си по-доходоносни цели.
Това е чудесно за издателите, защото винаги има нови писатели, които скачат вътре. Издателите на хорър обожават новите писатели.
Начинаещите са толкова нетърпеливи за първата си книга, че ще приемат всичко. Не им пука дали са на дъното на варела – просто искат да са във варела. Издателят може да им набута договор, който би отвратил нормален писател. Новакът би подписал правата на книгата си за вечни времена за 1500 долара.
Новото хлапе, което продава романа си за фъстъци може да не е толкова добър, колкото професионалиста, но това няма значение. Според мисленето на издателя, читателите никога няма да усетят разликата.
Безсмъртните думи на определен мощен нюйоркски издател: „Защо да плащам на Ричард Леймън десет хиляди долара за книга, след като мога да получа от всеки Джон Смит на улицата за две хиляди?”
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ МОЛЯ! ИМАМ ВТОРО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Познайте? Най-голямата нюйоркска институция за книги смята, че предпочитанията ви са боклук.
Презира ви.
Вие сте точно толкова долни и безполезни, колкото и пишещите хорър писатели, които ви се иска да четете.
Ако издателят смята (а повярвайте ми те го правят), че всички не-нови хорър писатели за взаимозаменяеми и заменими, това е защото смята, че тези които ни четат не могат да направят разликата.
Смята, че имате толкова смотан усет за предпочитани четива, че не можете да направите разликата между бонфиле, шепа пръст и кучешко лайно.
Така че решават да ви подхвърлят, каквото там е най-евтино.
И познайте какво следва?
При подобен развой на събитията, тези които предлагат месо се махат от пазара.
Което, според мен, идва да покаже защо обичащите хоръра имат толкова проблеми да открият добрите неща.
Как намираме добрите неща?
Като за начало следете авторите. Познавайте любимите си автори и дръжте на тях, дори когато пишат не-хорър книги. Качествата, които са ви привлекли към този автор, още са там, дори да са се обърнали към приключенска литература, медицински трилър или каквото и да е.
Второ, наглеждайте малките издателства. Те не са застраховани от издаване на лайна, но някои от тях извеждат качествени хоръри, които са пренабрегнати от литературните гурута на Ню Йорк. Трето, намерете си книжарница или доставчик по пощата, които могат да ви доставят книги публикувани в Англия. Оказа се, за мен и голяма част от другите хорър писатели колеги, че в Британия издателите все още ги е грижа за качеството на хорър литературата – и уважават писателите. Компании като Ходер/Хедлайн не само публикуват недооценени американски автори, но пускат и книги от невероятни английски автори.
Четвърто, останете с необременен ум. В книжарниците не прекарвайте цялото си време заврени в хорър секцията. Доста добри хорър книги са публикувани в големи издателства, но са маскирани. Не се промотират като хорър. Вместо това са етикетирани като трилър, напрегнат трилър или просто проза. Може да бъдат открити в която и да е секция на книжарницата. Примерно, намирал съм мои книги в секцията с фантастика. Няколко пъти дори съм откривал хорър романи (примерно „Ужасът в Амитивил“) набутани в нехудожествената секция на големи вериги книжарници.
Трябва да оглеждате кориците.
Трябва да прочетете няколко страници.
Ситуацията ѐ толкова иронична.
Същите американски издатели, които толкова презират хоръра и читателите му ще отидат до края, за да напишат възможно най-шокиращата, зловеща анотация за своите масови трилъри. Те знаят, че читателите са гладни за плашещи, графични описания. Също са наясно с вкуса към грозното до толкова, че умишлено заблуждават читателя, правейки някакво средно трилърче да звучи по-отвратително от „Мълчанието на агнетата.“
И все пак презират хоръра, читателите и писателите му.
Как така?
Какъв е проблемът с хоръра в американското книгоиздаване?
Колкото повече се вглеждам в ситуацията, толкова по-сложна ми изглежда. Някакъв възел от противоречия, ирония и парадокси.
Повечето издатели и читатели се мръщят на хоръра, независимо от факта, че тримата най-високо оценявани автори в страната очевидно пишат хорър романи.
На всичкото отгоре, какво да кажем за „литературните“ автори?
Как може същите хора, които поругават писателите на хорър някак да успяват да благоговеят пред хора като Омир, Вергилий, Софокъл, Данте, Чосър, Шекспир, Стивънсън, Дикенс, Достоевски, По, Конрад, Мелвил, Хоторн, Твен, Дойл, Бронте, Шели, Колдридж, Фокнър, Бредбъри... ?
Списъкът може да продължи до безкрай. Всеки от тях е писал неща, които бих назовал „хорър“.
Обаче тези от нас, които го правим тук в Америка, в края на двадесети век сме безполезни писатели, бълващи боклук, който никой не иска да чете.
Ами, ами, ами...
Могат да ни презират. Могат да отхвърлят книгите ни. Могат да ни плащат жълти стотинки за книгите, които решат да купят. Могат да откажат много от нас.
Но някои от нас...
Ами, няма да ходим никъде.
Бяхме тук първи и ще останем до края.
Първите истории разказвани покрай лагерния огън в средата на нощта – векове преди някой дори да сънува издателската индустрия – са били хорър истории. И ако има някаква последна история, разказана някъде на малка, сгушена група оцелели, чакащи края, съм наясно точно какъв вид история би била.
Не би била модерен романс.
Не би била съдебна драма.
Не би била техно-трилър.
Не би била за холивудски съпруги, или покрити мостове, или борбени кариеристки, или професорска криза с идентичността.
Надявам се.
Би била за онова, което е в мрака... и идва за тях.
Би била хорър история.

Ричард Леймън, 1997 г.

Превод: Иван Величков

"Уравненията на живота" на Саймън Мордън


cover project by me

 Не понасям зимата. Натрупвам депресия, което ме фрустрира до краен предел. Единственото, което мога да направя е да се закопая в книги, филми и самосъжаление. Това е основната причина да взема да публикувам нещо в този блог, който почти успешно съм зарязала от доста време насам. Изслушахте мрънканията ми, благодаря, време е да се прехвърля върху книгата, за която става въпрос в този пост. Това е вторият път, за който препрочитам тази книга връщам се към нея като към стар приятел. Защото "Метрозоната" е чудесно отклонение от това, което съм свикнала да виждам в сай-фай литературата. Класически твърдо сварена постапокалиптика, търсеща себе-изкуплението и израстването, и изследваща разделението между физическия и виртуалния свят. Романът е толкова добър, че не му е нужно да се превръща във военно порно или евтина мелодрама. Интелигентна книга, която не се опитва дава указания или да чете лекции на читателя. Под повърхността има изобилие от социални коментари и философско съдържание, грижливо опаковани за тези, които се интересуват от тези неща. Мордън определено е проницателен наблюдател и е стъпил на раменете на Уилям Гибсън, но това в никакъв случай не е нещо лошо, напротив. Действието се развива в постапокалиптичен Лондон, в Метрозоната, пълна с емигранти, които живеят в блокове, построени от транспортни контейнери, във време, когато по-голямата част от света е унищожена от бомби и страни като Япония са напълно изчезнали. Самата история започва като криминална драма, а сай-фая се промъква зад гърба ѝ и ѝ причинява остра изненада. Разказът е бърз и включва математик, който би могъл да разбие кода за пътуване във времето, монахиня от боен орден, носеща пистолет, одобрен от Ватикана, нова виртуална Япония, изобилие от гангстери, корумпирано ченге, нео-якудза принцеса, зомбита и Джихад на машините. А най-хубавото? Главният герой е маниак. МАНИАК. И абсолютен тъпак. Но къде на друго място можеш да видиш оцелял от апокалипсис компютърен изрод, гениален математик и егоистичен задник с бойни умения с вградени пейсмейкър и дефебрилатор, който умира повече пъти, отколкото можеш да си представиш? И абсолютно страхотен.
 Ако искате киберпънк, математика, трилър, антиутопия, разбъркани в луд микс, поръсени с ноар нотки, тази книга е за вас.


Сказанията на Стрикса - том 4


Автор: Колектив
Издател: ИвиПет
Година: 2018
Стр: 194
Цена: 12 лв

Сказанията на Стрикса е една чудесна инициатива, стартирана в началото на годината от издателство ИвиПет. По същността си това са поредица от фентъзи сборници, съдържащи по няколко разказа от родни творци, които излизат на всеки три месеца. В досегашните три броя са взимали участие автори като Александър Драганов, Васил Мирчев, Коста Сивов, Димитър Цолов, Делиян Маринов, Донко Найденов, Николай Теллалов, Петър Атанасов и др.

Следващата седмица, за Панаира на книгата в НДК излиза най-новият, четвърти брой, с корица от Пепи Станимиров, който обещава да е размазващ чук! Заповядайте на представянето на сборника, което ще е в неделя, 16-и, от 16 часа в НДК, сцената на панаира, етаж 4, западно крило. Ще присъстват всичките автори, а те и техните разкази в новия сборник са:

» „Ръждивата къща“ от Благой Д. Иванов
» „Кладенецът на надеждата“ от Сибин Майналовски
» „Безплатното бренди“ от Мартин Колев
» „Меч за Дагон“ от Александър Драганов
» „Цар Гарван“ от Бранимир Събев
» „Ритуалът“ от Марин Трошанов
» „Епос за Kръволоците: Пробуждането на Mрака“ от Елена Павлова

Линк към събитието във фейсбук.

Вход свободен, всички сте добре дошли - хем можете да си вземете хубава книжка на добра цена, хем да съберете автографи от авторите! Приятно четене!

Два промоционални комплекта - 25 и 20 лв




Малка предпанаирна декемврийска промоцийка, така :) Това на горната снимка са последните ми три книги: Пустинния Скорпион, Априлска Жътва и Нощно Острие. Тези общо 40 разказа в жанровете фантастика, фентъзи и ужаси могат да бъдат ваши само срещу 34 лв 25 лв.

На другата снимка виждате екземпляр от "Вой", събрал 18 разказа от авторите на клуб LAZARUS, един от които е и мой, неиздаван никъде другаде. Сборникът е с твърди корици! До него е последната ми книга, "Нощно Острие". Можете да се сдобиете с това комплектче само срещу 30 лв 20 лв.

Всички книги са в перфектно състояние. Всеки комплект е един брой, и са ПОСЛЕДНИ, няма други, и няма и да има. За провинцията пращам с Еконт за ваша сметка, за София може да се видим някъде и да ви ги дам на ръка. При проявен интерес - пишете ми на лично във фейсбук-профила ми, или пък ако ви е по-удобно, на имейл [email protected]

Весели празници!

П.С. И двата комплекта са вече продадени.

"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

"Синдер" на Мариса Мейeр


cover project by me

 Имало едно време една читателка, да я наречем И., която мислела, че е голяма разбирачка- била чувала, че има футуристична версия на Пепеляшка, в която Пепеляшка е киборг механик, дори няколко човека ѝ я били препоръчали, но И. на инат отказвала да я прочете, защото била скептична, предубедена и по дифолт, не понасяла историята на Пепеляшка още от дете– какво всъщност прави тая малоумна гъска? Просто отива на танци, носи готина рокля и е красива. На всичко това отгоре е слугиня в собствения си дом. Един перфектен пример за красива, скромна, покорна, подчинена идиотка, която се омъжва за един дебил, който танцува с нея няколко часа, но е достатъчно тъп да не я пита как се казва и да се наложи да я издирва мерейки пантофката ѝ, защото не може да я познае иначе. В реалния живот ако някое момиче реши да се омъжи за някой, който познава от няколко часа, ще бъде сметнато за откачено. Но не, Пепеляшка е мила и добра глупачка, която е възнаградена за емоционалното и физическо малтретиране с някакъв непознат принц, който е една жалка плоска мъжествена карикатура, излъскана само от самоизтъкването на героичното търсене на "истинската любов". Това е толкова обидно за мъжете, колкото и за жените. Все пак И. не вярвала, че бракът трябва да се разглежда като решение на житейските проблеми– той е един многото избори, които правиш през живота си, а не върховно постижение, както и не вярвала, че мъченичеството и добротата ще те направят богат и веднагически ще покачат социалният ти статус. И затова, в съчетание на отношението ѝ към Пепеляшка, целия хайп по книгата и прочие, тя умишлено я избягвала. Защото била не по–малка идиотка от Пепеляшка. Да, тя наистина била пълна идиотка. Защото книга, която интерпретира класическата приказка, вкарваща я в дистопично бъдеще, след Четвъртата световна война, в Ню Пекин, когато андроидите са част от ежедневието, непозната болест изтребва населението, а Земята е застрашена от злобната кралица кучка на Луната, не може да е толкова зле и със сигурност е повече от очакваното. И така И. докато четяла, пиейки кафе, подпряна на любимата си възглавница– тигър, забравила за всичките си задължения, влязла в лаборатотории, посетила болни, смяла се, искала да има робот като Ико, усещала страха от лунитяните, умеещи да контролират ума на околните, хлътнала по принц Кай (дайте ѝ секунда, за да изпищи френетично "КАААААААААЙ!"), който не е готов да управлява, но готов да се жертва, и била постоянно със Синдер, която работи и мечтае, че някой ден ще бъде смятана за човек, а не за машина. Излишно е да се споменава,че в "Синдер" има толкова sci-fi, че мразителите на YA, биха го харесали. И има такова влияние от Sailor Moon, че И. била спечелена окончателно. Мариса Мейер бе успяла да вземе основите от тъпата приказка и да я превърне в едно научно, добре обосновано и интересно разказано приключение. Накрая И. не понасяла себе си заради това, че е отлагала четенето на тази книга толкова дълго, защото било толкова забавно, damn it! Така че ако имате подобни доводи, за да не посегнете към "Синдер", ги захвърлете и започвайте да четете. А И. отива да чете втората книга– очаквайте включване.

"Обсебването на Елейзабел Крей" на Крис Удинг


cover project by me

Не бях чела нищо от Крис Удинг до сега, всъщност дори не бях чувала за него, а аз обикновено обичам да се преструвам, че съм чувала за всичко. Но ще ви кажа едно- Крис Удинг е направил това, което Касандра Клеър се опита да направи с "Реликвите на смъртните" и не ѝ се получи особено добре. Историята се случва в една алтернативна версия на викториански Лондон, мрачно и мистично място, където нощта е коварна и непредсказуема, с атмосфера, която може да откриете във филмите на Тим Бъртън. Въображението на Удинг е страхотно, когато става въпрос за създанията, които вкарва там и има нещо много готик и хорър в света, който създава. И ако смесицата от алтернативен реалност, мистерия и ужас не са ви достатъчни, "Обсебването на Елейзабел Крей" съдържа и стиймпънк намек. Не бих причислила тази книга изцяло в стиймпънка, тъй като тези елементи са наистина минимални, но все пак има механични изобретения, а заедно с тях има и тайни култове, заговори, убийства и чудовища- създания на мрака, които идват от кошмарите на хората, пропълзявайки в нощта. Мъглата се промъква по уличките, газовите лампи предоставят смътна светлина на хората, които бързат да избегнат опасността в тъмнината, а тайнствени прокрадващи се стъпки следват непредпазливите. Главните герои Таниел и Елейзабел ще трябва да се изправят пред опасния мрак, чудовищата, серийния убиец, наречен Кърпеното лице, и в крайна сметка нещо много по-ужасяващо, ако искат да спасят живота си, Лондон и целия свят. Много приятна книга, препоръчвам.


"Пожарникаря" на Джо Хил


cover project by me

Това на картинката долу, е мозъчният червей Кроасан, разработен лично от мен и успешно затрил цялото човечество (за по-любопитните и незнаещи ще уточня, че става въпрос за играта Plague Inc., стратегическа игра, пандемичен симулатор, която е особено впечатляваща, когато смятате, че разработчикът на цялото това нещо Ndemic Creations, е само един човек, и чиято крийпи задоволителна крайна цел е да убиете всеки човек на Земята единствените пречки за това са медицината, измиването на ръцете и понякога въздушните филтри).


 Основният проблем на Земята са хората и именно заради пристрастията ми към подобни апокалипсиси, посегнах към "Пожарникаря" на Джо Хил. Един от главните герои е Draco Incendia Trychophyton, наречен също "драконова люспа", и който кара заразените с него да се самоподпалват, и покрай това се развива цялото действие. Няма лечение, никой не знае как се разпространява заразата, следва насилие, масова истерия, паниката е навсякъде, а дизастърът тотален. Насред всичко това една жена се опитва да оцелее. Медицинската сестра Харпър (въпросната жена) на моменти беше прекалено смотана и откровена светица с досадна позитивност, т.е. бях в перманентна чуденка дали тя е ангел или пълен идиот. Загубих броя на пътите, когато тя беше шокирана от лошите намерения на някой и възкликваше нещо от типа "Не можеш да направиш това!". Това е апокалипсис, мацко. Мога и ще го направя. Искам да кажа, че Мери Попинз е страхотен герой сама по себе си, неудържимия оптимизъм може да постигне много (особено ако бъде изпят), но този образ просто не работи в свят, който гори и навсякъде хвърчи пепел. Самият Пожарникар не се появяваше достатъчно често; въпреки заглавието на книгата, той е второстепенен герой, дори третостепенен все едно да избереш Бенедикт Къмбърбач в една от главните роли и да забравиш да му дадеш сценария. Същевременно с това има чудесни поп-културни препратки към Дж.К. Роулинг, Мери Попинз, Марта Куин, Toy Story, Джон Гришам, Dire Straits, Джордж Р. Мартин и, разбира се, Стивън Кинг. Романът има слабите си страни и е малко непоследователен, но като цяло е интересен и свеж, а Джо Хил е талантлив сам по себе си. Типичните дистопични тропи са налице, а повечето герои вече ги бях срещала, но Джо Хил се справя с тях доста добре, дори нямах нищо против 704-те страници, макар че не разбрах защо не са 350. Това е в общи линии. А, да! Забравих да кажа, че "Пожарникаря" е избран за роман на годината на 2016 година в категория "Хорър" в Goodreads Choice Awards, но за мен той е дистопичен трилър, така че имайте това предвид ако се ентусиазирате по определението "хорър". 

НОЩНО ОСТРИЕ - Допечатка



Понеже последният ми сборник "Нощно Острие" се изчерпа напълно, му пуснах допечатка. Та, ако някой иска бройка, сега е моментът - допечатката е само 50 бройки, намаляват (вече са 40), други допечатки няма да има. Книгата не се продава по книжарници, единственият начин да се сдобиете с нея е като си я поръчате от мен на имейл [email protected] - цена 7 лв без доставката. Ами, това е. Приятно четене ви желая!

"Кървавата шапчица" на Анджела Картър


cover project by me

"My intention was not to do 'versions' or, as the American edition of the book said, horribly, 'adult' fairy tales, but to extract the latent content from the traditional stories." — Angela Carter

Ревюто на Дени за тази книга казва всичко, което трябва да бъде казано. И за да не си измивам ръцете толкова мързеливо, пренасочвайки ви към ревюто ѝ, ще добавя една–две думи: в разказите си Анджела Картър оспорва начина, по който жените се представят в приказките и много умело вкарва феминизма със силни женски герои, като преоткрива типичните приказни условности и предлага нов поглед върху архетипите. Тя създава светове, където вълка и бабата са едно и също, където историята на Снежанка ще шокира дори съвременните тийнейджъри, където красавицата и звяра са в очите на наблюдателя с цялата им невинност, ужас и загадъчност– понякога звярът се превръща с принц, а понякога красавицата се превръща в звяр и двата резултата са еднакво красиви и ужасяващи. "Кървавата шапчица" е сборник от разкази, които съставляват по–голям разказ, който изследва проблемите на феминизма като обща тема, но подобно описание е прекалено ограничаващо за интелигентността на Картър. Отдаване на почит към Шарл Перо, братя Грим, Гьоте, Джейн Еър на Шарлот Бронте, идеите на Дьо Сад за сексуалността, готическите истории, легендите за Дракула и Ержебет Батори, Фигаро от "Севилския бръснар" и куп други са вплетени в изключителни визуални сцени, верни на оригиналните източници, разкриват повече за човешката природа, отколкото очакваш. И беше изключително забавно да си представя как Disney превръща тези разкази във филми. Но нека това не ви подвежда– "Кървавата шапчица" е извън рамките на определен жанр, не мога да я окачествя като фентъзи, хорър готика, преразкази, магически реализъм или нещо подобно. Това не са приказките на бабите ни, а нашите и дъщерите ни. Те са за нас и идентичността ни.


Други ревюта:



"Коралайн" на Нийл Геймън


cover project by me

"Коралайн" беше издадена преди години от издателство "Бард" и за отрицателно време изданието стана ненамираемо. Моята книга беше открадната и затова преиздаването ѝ за мен беше повод за празнуване. Защото това е чудно странна и възхитително страшна книга, която балансира страховитото и гротескното с детската смелост. За много хора "Коралайн" не е нещо особено, но те бъркат. Много бъркат. Прозата на Геймън и илюстрациите на Дейв Маккийн (които в българското издание са прекалено малко) са измамно прости. Само че полетата на моята книга са запълнени с размисли за отношенията между децата и възрастните, препратки към други текстове и примери за Алиса. Лекото докосване от Луис Карол е без претенциозни двусмислици и откровено епигонство– Геймън е създал нещо, което е изцяло негово. Тъмна история със зловещ сетинг и герои, които са опаковани със смислени теми и метафори, които децата могат да разопаковат сами и да прилагат в живота си. "Коралайн" показва ценността на семейството– въпреки че семейството е нещо, което не сме избрали, ние трябва да се справим с това и да го приемем. Другото послание е да не се доверяваш на нещо, което изглежда прекалено хубаво. Тревата от другата страна не винаги е по–зелена. Историята изследва и хищническите последици от родителската любов– другата майка е чудовището на сбъркания майчински инстинкт. Тук ще кажа, че да, има неща, които могат да изплашат едно дете. Но това не е предупреждение, а препоръка, защото култивирането на страха е едно от най–големите удоволствия в детството. Както казва самият Геймън– "Коралайн" е по–страшна за възрастните отколкото за децата, възрастните я приемат като хорър история, а за децата това е приключение. Огромна къща, дъждовни дни, родители, които са вечно заети и нямат време, съседи, които включват застаряващи актриси и чалнат господин, трениращ мишки, отегчено дете, двадесет и един прозореца и четиринадесет врати, от които едната е заключена– очевидно е какво ще направи скучаещото дете. И така Коралайн открива тайния проход, свързващ нейната къща с изкривена реалност, която отразява реалния свят и където всичко покрива най-големите ѝ мечти. Но само за кратко. Геймън е прекалено интелигентен, за да се опре на свръхестественото– случващото се е много по–мистериозно от това– и мъдро е оставил Коралайн да се изправи срещу страшните неща сама. Единственото същество до нея е една сардонична и много котешка котка. Историята е близо до детската перспектива: Коралайн не се опитва да разбере естеството на другата майка и какъв е другия свят, тя просто се съсредоточава върху това да върне родителите си и да разкара другата майка. Способността да възприеме сюрреалистичното е типичната способност на детето да приема без съмнение ексцентричността на собствената си реалност. Присъщо е на Геймън да взема митовете и легендите от нашата култура и изследва по-тъмната им страна, и в процеса той показва нещо интересно за себе си и обществото ни. Той е отличен разказвач (тук мога ли да кажа колко презирам Goosebumps? Те са като детски Harlequinn, които насърчават лошото писане). И няма да разберете как ви е въздействал, докато не зебележите, че вратата в стаята ви изглежда доста странно. Самият Геймън казва, че от всичките си книги "Коралайн" му е отнела най–много време и това е книгата, с която се гордее най-много. И има защо да е така.
А Тери Пратчет е казал, че "Коралайн" е шедьовър. Кой ще посмее да му противоречи?


Други ревюта: