Чаровна стръв - Джеймс Хадли Чейс

Никога не се проявявай като скъперник, дори наистина да си такъв.

Действието отново е в Парадайз сити и Флорида е все така пълна с чудесно време, яхти, блондинки, скъпи ресторанти и казина, но този път главен герой е частният детектив от агенция "Парнъл" Барт Андерсън, който освен едно мазерати, има само дългове. Крайно неприятно, особено за човек, който така обича да харчи. Нова служебна задача го изпраща да следи младата съпруга на известен писател, който я подозира в изневяра, но нещата, които открива при следенето ѝ, вкарват детектива в такава спирала от престъпления, че никак не е сигурно дали изобщо ще се измъкне жив. Кълбото от замесени безскрупулни типове е украсено дори с италиански терористи от "Червените бригади", които явно при написването на романа са били много актуални, за разлика от сега, когато едва ли някой помни, че Италия освен от коронавирус, е била сполетявана и от други беди.

Основният интерес и тръпка е около съдбата на главния герой и неговите разкрития. Макар и откровен женкар, пияница и пройдоха, човекът върши греховете си със стил и лесно става симпатичен на читателя. 

Приятно романче, което не ангажира вниманието прекалено много и спокойно може да бъде изслушано като аудио книга, прелистено в чакалня или застинал във времето курорт. И забравено. Забавно беше, че на едно място в романа дори се споменаваше авторът Джеймс Хадли Чейс.:)

Оригиналното заглавие A Can of Worms се е трансформирало по трудно обясним начин в "Чаровна стръв", но още по-трудно беше да намеря по-прилична корица.

Алманаси „ФантАstika“ 2007, 2008, 2009, 2010-11, 2012, 2017, 2018: електронни издания

Приятели (:

Преди две седмици си припомнихме мечтата ни да създаваме и разпространяваме книги, които свързват човеци и градят мостове.

Алманахът „ФантАstika“ гради мостове от 2008 година – та чак до далечното бъдеще; между Изтока и Запада (както подсказва и двуазбучното му заглавие); у нас и по целия свят – което допринесе за европейската му награда Еврокон в категория „фантастична периодика“ (Best Magazine) през 2015 г.; и навярно най-важното, между хората, които продължават да се вълнуват накъде се движи светът, къде искаме да отиде… и как да стигнем дотам.

Във „ФантАstika 2007“ съставителят и основен двигател Атанас П. Славов споделя:

Алманахът ще бъде територия на чоВечността (…). Смятаме, че именно фантастиката е в състояние да реагира адекватно на изменящото се чоВечно – да отдели „човещинката” от Вечното у човека. Ще публикуваме фантастика от всички видове и всички народи, която търси излаза към тези ценности.

А във „ФантАstika 2010-11“ допълва:

В първия наш алманах ФАНТАSTIKA 2007 споделих, че това издание е за хора със страстен ум и мъдро сърце. Нека разясня: ФАНТАSTIKA е за хора с ум, достатъчно развит, за да може да изпитва страст към идеи и проекти, правещи света по-добър, и сърце, достатъчно мъдро да различи моментния чувствен гъдел от дълбокото вълнение, породено от значимите неща.

Рубриките на алманаха покриват всички въплъщения на градивното фантастично: литературата, киното и телевизията, музиката, изящните изкуства (представени със стотици пълноцветни илюстрации) и видеоигрите; науката, прогностиката и футурологията. Сред авторите вътре са: Величка Настрадинова, Николай Теллалов, Йоан Владимир (Ангелина Илиева), Григор Гачев, Мария Спирова, Александър Бурмов, Александър Карапанчев, Геновева Детелинова, Красимир Георгиев, Велко Милоев, Янчо Чолаков, Вал Тодоров, Стефан Кръстев, Светослав Славчев, Весела Люцканова, Валери Петров, Елена Павлова и клуб „Светлини сред сенките“; Питър С. Бийгъл, Теодор Стърджън, Дейвид Брин, Джон Варли, Майкъл Суонуик, Кори Доктороу, Дъглас Смит, Рей Бредбъри и Лари Нивън; Вячеслав Рибаков, Сергей Лукяненко, Сергей Другал, Евгений Лукин, Иван Ефремов…

Сега ви представяме електронните издания на почти всички броеве на „ФантАstika“, излезли дотук. Това са над 3000 страници, които зареждат и вдъхновяват да продължим напред, към Следващото. Нуждаете ли се от заряд, надежда, нови мисли или съмишленици? Само протегнете ръка…

корица на „ФантАstika 2007“

Съдържание на „ФантАstika 2007“

корица на „ФантАstika 2008“

Съдържание на „ФантАstika 2008“

корица на „ФантАstika 2009“

Съдържание на „ФантАstika 2009“

корица на „ФантАstika 2010-11“

Съдържание на „ФантАstika 2010-11“

корица на „ФантАstika 2012“

Съдържание на „ФантАstika 2012“

корица на „ФантАstika 2017“

Съдържание на „ФантАstika 2017“

корица на „ФантАstika 2018“

Съдържание на „ФантАstika 2018“

За да си поискате някой от броевете (във формат PDF), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 7 лева за „2007“, „2008“ и „2012“; 6 лева за „2009“ и „2010-11“; и 5 лева за „2017“ и „2018“.) В случая влагаме всички дарения в допечатването на онези броеве от алманаха, чийто хартиен тираж е изчерпан.

Както всеки път досега, ще се радваме на вашите отзиви. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, във форума, на мейла горе или в Goodreads.

Черешови води - Георги Божинов

Пролет - и всичко се подновява. Гнездата и нивите, дрехите на земята, дрехите и на хората. И хората, самите.

Разказите от този сборник на Георги Божинов представляват нещо като пътепис за места из България от север на юг, от Дунава до Беласица, на които той е бил и живял на младини. Какво изпитва човек, когато се върне там след десетилетия и види настъпилите промени. Романтиката на спомените от отминалото се сблъсква с по-суровите вълни на настоящето, които никога не са чак толкова весели. 

Никъде другаде не съм чел толкова красиви описания за места като Лом, Мъглиж или Сандански. Сега е обичайно да се говори за "северозападнала" България, но в разказа "Черешови води" съвсем не е така. Неволно и неизбежно се сетих за "Мартенските води" на Елис Режина, която отдавна ми е слабост, както и за обяснението на Божинов, че за хората от този край река е нещо, което можеш да прегазиш, да преплуваш, а Дунавът си е просто Дунав. Русе може да е бил дунавската столица, входната врата на европейското влияние у нас, но Лом е бил веднага след него.

Мъчно се четат книгите на Георги Божинов, но не защото са слабо написани, а защото са богати на тъга. Човек се стяга, сърцето му е свито и несъзнателно въздиша по-често. Четем за авторовата носталгия, тъга по отминала младост и живот. Как тези обични места, градове, ниви, къщи и хора от миналото, понятия, които са значели много и всичко, вече са променени и не познаваме никого. Няма го това, което сме обичали, отишло си е по естествения си път и хем ни е тъжно от липсата, хем сме наясно, че това е нормалният ход на времето - най-страшната стихия. Отминава, тече, влачи, отнася старото и донася нови хора с техните си безгрижни младости, които обаче за всяка възрастна душа са чужди и не драги.

В послеписа пише, че Георги Божинов пише така, сякаш е художник импресионист, и това е толкова точно. Изписва не документални образи, а майсторски подрежда впечатления, малки петънца от цветове, ухания, звуци, които образуват истинската картина. Измисля или припомня къде диалектни, къде остарели думи, защото са по-точни, по-звучни и дори да не знаеш точно какво значат, пак ти се струват по-подходящи от книжовните. Една богата многосетивна картина на България, каквато се съмнявам, че някой друг би могъл да нарисува.

Това е народ гурбетчийски, главно дюлгерски. По три тримесечия на годината се губи из белия свят, гради градове, но не обича градовете и не иска да живее в тях. Тук си му е по-добре. Последното тримесечие непременно ще се прибере тук, в колибите. Да се окъпе и преоблече като хората, да преброи кяровете и да се почерпи в бакалницата кръчмарница с достовете от другите тайфи. Па и да побарне малко жената, да умножи децата, да заварди някоя лисича кожа около безбройните лисичи дупки, за да украси челядта с кюркове и калпаци. А напролет пак. Бичкия на шия, тесла у пояс - тръгва да гради градове...
***
Бях при него в Пловдив, ама не ми арекса - смърдеш много в тоя град и ще ме потъпкат колята...
***
Като минах край тях, ме питаха защо съм сам и къде ми е булчето, откъде съм. "От града съм", рекох. "Добре де, викат, ами като си от града, познаваш ли Станчо наш?" "Кой Станчо?" "Ми Станчо бе, Станчо не го ли знаеш? Той готвач в оня ресторан, дека е на кръстопъта, дека точно на средата на кръстопъта седи милиционера с една маалка и маа да дава път?..."
- Не - рекох, - не го познавам тоя Станчо, в града има хиляда Станчовци.
- Ма наш Станчо е един, бре, как тъй да не го познаваш?... Добре де... Ми Пенка наша знаеш ли, бре? Она мете училището.
- Кое училище?
- Ми кое... онова, дека е на оная улица, дека излаза на две улици. Баш там е!
- Не - викам, - не познавам и Пенка.
- Как тъй да не я знаеш, бре, на такова лесно место е?! Тогава ти не си от града! Той не е от града, мари, манете го, тоя лъже, че е от града! Кой го знае откъде е на майната си!

Проклятието на индианското злато

Калоян Захариев

Едно приключение, което слага в малкото си джобче Лара Крофт, Джак Ричър и Мисията невъзможна, най-вече защото включва безсрамно добрите приключенци с български произход Габи и Марто, пустинни преследвания в древни диктатури из Южна Америка и… Путин. За тези от вас, които на български автори рядко попадат, Калоян Захариев е изключително добър фентъзиец, който за мен е истинският български Пратчет с неговите страховити Лазар и Григор, но и като автор на диви авантюристични приключения е впечатляващ. Най-малкото аз подобни книги просто не чета, но след първите страници на началото на пътешествието из екзотични местенца на готината Габи с черната дупка в стомаха, и хладнокръвният Мартин, за когото смъртната заплаха на ежедневна база е практически слаба бира, просто не можах да спра да чета.

Премисът досега е ясен – родителите на нашите практически безсмъртни и безразсъдни главни герои изчезват, оставяйки след себе си повече от оскъдно количество следи, също като трохички в зловеща гора, по които е почти невъзможно да бъдат проследени. След Вануату идва ред на южноамериканските пустини и планини, сякаш наизлезли от постапокалиптичен Луд Макс, сред които законите отстъпват с много зад корупцията, а магията е някак жива, ако и да се крие доста добре. Всеки приятел може да се окаже предател под прикритие, а лошите на деня често се явяват най-верните съюзници. Съкровища се крият от очите на недостойните, шамани пазят подстъпите към спасението на цели държави, които могат да удавят в политика и най-голямото вълшебство, докато от него не остане и трошица нереалност, а зловещата загадка зад основния сюжет се заплита в неподозирана посока.

Габи и Мартин, заедно с белгийската тайна любов на наш’то момче – Надя, са заети основно да тичат пред изобилие от куршуми, да се опитват да не пречукат никого, въпреки огромните изкушения и напълно заслужаващщите кандидати за терминация, и да намерят още едно миниатюрно парченце от пъзела, с който ще достигнат до родителите си, като съвременни Стас и Нели, за които няма как да сте чували, ако на по-малко от три десетилетия. За всички, които търсят увлекателно, леко и динамично четиво, с нюанс на носталгия по класическите приключенски книги и филми без задължителните вече торба черва и насилено дете в повествованието – това индианско злато е за вас. И потърсете историите за Лазар и Григор в Ех, магесническа му работа – имате нужда от смях и безгрижие в дните си повече от всичко, особено сега.

“Вещерът: Последното желание” – Анджей Саповски

От доста време се говори за поредицата на Анджей Саповски, но след излизането на сериала нещата доста се умножиха. Почти всеки ден има пост с мнение за Гералт в групите за четене, дори частично изместиха тези за произведенията на Бакман. Разбираемо е и защо аз реших да проверя за какво е целият този шум. И все пак, за да съм докрай честна трябва да призная, че гледах клип с Хенри Кавил, който чете от първата книга в поредицата и това беше последната капка в чашата и сломи моята съпротива и предрасъдаци. Долу е видеото – може пък и вас да убеди да прочетете поредицата. 😉

Мнението ми за книгата може да се обобщи с едно изречение – хареса ми, но очаквах повече. Ще започна с нещата, които не ми достигнаха – очаквах коренно непознат, неподозиран и до момента несъществуващ свят макар и със заемки от митологията и Средновековието. И макар този описан в книгата да е много интересен, разнообразен и богат, той ми е твърде познат и се базира на популярни приказки и митологични герои. Хареса ми нестандартният прочит на класическите приказки и преобръщането им с главата нагоре. В последно време май новите неща се поизчерпиха и доста хора под една или друга форма правят препратки и за разлика от разни бездарни филми, които само омаскаряват нещата, то тук се е получило доста приятно и няколко пъти се усмихнах, разбирайки в коя приказка се намирам.

theWitcherLastWish

Бях с нагласа за цялостен роман, началото на дълга, епична исотрия. Отне ми известно време да осъзная, че чета различни откъси от живота на Гералт. Това не  може да се нарече недостатък, но се различаваше от предварителните ми очаквания. Лошо е човек да има очаквания. Те могат да му изиграя лоша шега и да му попречат да види красотата и смисъла, отвъд планираните.

Повествованието върви леко, описателно без да е отегчително. Има много динамика, доста обрати – част от тях очаквани, но и голяма част неподозирани дори. Освен Гералт, отчасти са описани Лютичето, жрицата и магьосницата. Има вторични сюжетни линии и много второстепенни герои, които могат да се развият в бъдеще. 

В доста от мненията, които съм преглеждала се твърди, че след втората книга, която отново е с разкази, историята става много по-пълнокръвна и интересна. На този етап не знам дали бих продължила с поредицата, макар идеята да се срещна с василиск, стрига или мрачен елф да ми звучи изкушаващо. Леко мрачна, но с нотка отчаян оптимизъм това може да бъде начало на нещо много добро.

В момента се колебая дали да погледна някой епизод от сериала.

“— Хората — Гералт обърна глава — обичат да измислят чудовища и страшни истории. Тогава започва да им се струва, че самите те не са толкова чудовищни. Докато се напиват до смърт, лъжат, крадат, спят с жените на старейшините си, уморяват от глад стариците, утрепват с брадви хванатите в курника лисици или засипват със стрели последния останал на света еднорог, те обичат да мислят, че Мора, която ходи сутрин по домовете, е по-чудовищна от тях. Тогава им олеква на сърцето. И им е по-лесно да живеят.”

От сърцето на Човешката: Христина

Приятели (:

Позадрямалата ни рубрика „От сърцето на Човешката“ се вслуша в един таен вопъл, надигна глава и отръска снега от себе си. Гласът, с който ни заговори, е вече познат, ако сте от по-паметливите. Какво е насъбрал да ни каже сега, в тези странни и шеметни дни?

~

През март 2020-а Хрстн написа:

Току-що ме „огря“, че всички ние тримирим. Една приятелка беше казала, че тримиренето води до екстремни преживявания/състояния.
Да, странно е, че има дебел сняг в момента. Крайно време е да изляза да го изрина. Пратих две снимки на тате в Германия, защото детската му мечта е сняг. Колко му е да се зарадва човек, само две снимки на сняг му стигат:
– Ооо, супер! Ние си нямаме сняг. Само студ.

Всички ние тримирим и никога през живота си не съм и предполагала, че въпреки различния социален статус ще съм на едно дередже примерно с… Jennifer Garner. Или че изисканият комедиен водещ Jimmy Fallon ще „ме“ покани в дома си, защото сега там снима кратки благотворителни алтернативи на вечерното си предаване. Да, къщата му е приказна, двуетажна, дървена отвътре, има тунеловидна пързалка до първия етаж, дворът му е огромен като пасище и го ползва… но с жена си и двете си момиченца също са затворени у дома. Свири на китара и пее вместо своя бенд; за по-смешно, и е смешно, пуска записи на смях и аплодисменти с лаптопчето си, седнал на стълбите пред къщи, пуска и музика, докато чете благодарности (в огромната палатка, опъната заради децата). По-точно, дава знак на по-малкото момиченце да я пуска, но е кратка и трябва често.

Може би нещото, което отключи това усещане за liminal-ност, near-death, упс, near-life, междусвятност… е този запис от 2005 г., от който помня едва ли не всяка трошица и прашинка, защото съм го изживяла и нямам думи, с които да опиша какво чувствам към тези хора (и към този спомен) от първия ден, в който стъпих в СУ. Записът е с бая архивно качество, но така се доближава до светоусещането на филмите от чешката нова вълна от 1968. Единствената разлика е, че не съм била разтроена като камерите.

Хората узряха за идеята да споделят творчеството и делата си още повече, със всички. Нито те, нито Човешката библиотека са открили топлата вода, само дето ЧоБи от самото начало още преди години не изисква определено заплащане за електронните си книги. Това не значи, че нямат цена, а че имат избор. В @aлма @лтер също няма билетчета.

Теодосий went at world’s end (Антарктида) и като се върна… си остана вкъщи!… Предполагам. Ние сме тримирящи полярници! Пинокио и Джепето в „търбуха“ на кита. Милица Гладнишка „Titanicчно“. На Антарктида всеки информира другите накъде се е запътил, за да се знае и да си помагат.
Тео се върна от гурбет и… си остана вкъщи!… Шах. Liminal.
Мисията до Марс се отлага.

Чух кучешки лай, който не бях чувала. Явно и Rex преживява нещата по особен начин. Децата/Детето отдолу тупурка(т) и отеква(т) така, все едно не са под мен.

Чак в петък (20 март) внезапно се присетих за хората в Перник, които по цял ден си седят по домовете. Без вода. След това и за австралийските пожари паметта ми се върна. [След като написах това, обявиха пускане на водата.]

Накрая песента на Маноло рязко секва, но това няма значение. Миг по-рано, кълна се, усетих мирис на огън. Тя се казва Христина.

Може би има хора, които ще станат професори, докато си стоят вкъщи. Аз не съм от тях.
Само малко ми се иска да направя снежен човек на терасата, ама май няма да ми стигне.

 

Още: frog във форума ни. (Ако не успявате да прекрачите входа на форума, питайте долу – ще ви подскажем. 🙂 ) Или тук.

Warcraft: Последният пазител - Джеф Груб

Тази трета книга от поредицата за Warcraft осветлява някои моменти, за които бяхме останали в неведение след едноименния филм, който излезе преди няколко години. В нея проследяваме съдбата на магьосника Медив в ролята му на последния Пазител на Тирисфал - орден на най-могъщите магьосници на Азерот, които единствени са способни да удържат демоните да не нахлуят отново на тази земя. След като майката на Медив успешно е отблъснала някога Сарджерас и неговия Пламтящ легион, днес тежката задача да бъде Пазител тегне на плещите на сина ѝ. Но изглежда това не е единственото, което го гнети, както се убеждаваме през очите на чирака му Каджар, който е главното действащо лице в книгата. Загадките около най-могъщия магьосник започват полека да се разплитат една по една пред любопитния поглед да чирака, и така чак до самия драматичен финал. 

Кой и защо е помогнал на оркския предводител Гул'дан да отвори портала и е тласнал орките през него? Как човек може да хвърля две сенки? Защо един по един измират най-талантливите магьосници в кралството? 

Обърканата съдба на невинен човек, който успява да причини огромни беди на цял един свят. Или на два, ако броим и Дренор. Отново ми направи приятно впечатление, че чрез образа на Гарона на читателите беше припомнено, че орките не са някакви безмозъчни и кръвожадни зверове, а интелигентни същества, които изпитват същите чувства като хората.

Изненадващо се оказа, че преводът е дело на Петър Тушков, чиято професионална работа заслужава само адмирации. Повече за него и книгите му можете да откриете чрез връзката по-горе.

Свидетели няма да има - Джеймс Хадли Чейс

Класическо криминале с гадни гангстери и невинно красива свидетелка, която трябва да бъде опазена от силите на реда до началото на процеса. Картината обаче се усложнява от допълнителни образи, всеки от които има определена роля, която трябва да изиграе, за да добие платното детайлност и  дълбочина на краските.

Холивудска супер звезда е убита с шокираща жестокост в собственото си имение. Покрай жертвата са ликвидирани и всички присъствали там прислужници, пазачи, камериерки, готвачи и т.н., за да няма нито един свидетел как най-известният местен гангстер изкормва господарката им, след като я е уличил в изневяра. Подхвърлени са улики, полицията се хваща и уж всичко ще му се размине, но кога животът на тези опасни типове е бил чак толкова лесен? Читателят проследява историята основно от гледната точка на следователя към областния прокурор, който кога заради принципи, кога заради лични симпатии се заема да разнищи цялата история до дъно. И макар читателските сърца да са на страната на закона, няма никакви гаранции, че реалността ще се съобрази с това.

Доста приятна история от по-късния период на Чейс. Похватите му са отработени, няма нищо наивно или прекалено скалъпено, пипната работа. Дори зловещият наемен убиец ползваше такива методи, които да изглеждат, колкото хитри и изобретателни, толкова и напълно реални. Е, съвременните автори пишат за тези неща на съвсем друго ниво, но все върху нещо е трябвало да стъпят.

Прилагам една от оригиналните корици, защото българските издания ми се видяха толкова безлични, че човек не може да си състави никаква представа за романа.

Натисна дръжката, вратата се отвори и го облъхна силна наситена миризма на пържен лук, котараци и престоял боклук, която сякаш бързаше да излезе на чист въздух.

Представяме: „Сезоните на нашите кризи“

Сезоните на нашите кризи

Калина Александрова

корица на „Сезоните на нашите кризи“


Представя: Калин Ненов

Пътешествие през личното ни време в компанията на спътник, който протяга ръка да ни подпре (или помилва), когато ни се струва, че пропадаме в бездънна пропаст.

Ето къде се подпрях или поспрях с най-широка усмивка:

~ Още първата криза, в която се спуска книгата – породена от непремислени критики на родителите към навлизащите в пубертета им деца – хем изпъна лицето ми в широка, широка усмивка, хем ми наля лъжичката със сълзи. Защото съм виждал какво се случва с такива деца.

Но съм виждал и как, с годините и осъзнаването навътре, тези растящи човеци могат да отхвърлят всичко напластено отвън, колкото и страшно да ни се струва. Животът е сила, всеки от нас – също.

~ Един от най-полезните за мен елементи в книгата са таблиците, обобщаващи аспектите на дадена криза. Ето например за „Защо трябва да уча това?“:

Ситуация Грешка в поведението Корекция на поведението
Лоша оценка по даден предмет. Учителят е лош. Да видим веднага какво не е разбрал ученикът, и да се опитаме да го обясним.
Няколко лоши оценки по един предмет. 1) Учителят по този предмет е лош; 2) „По този предмет не ти върви, явно не ставаш за него“. 1) Консултация с учителя, изясняване на критериите му за подготовка на учебния материал и оценяване на учениците; 2) „Ти си умен/-на, следователно нито един учебен предмет не може да ти се опре. Каквото не разбираш, ще го изясним, а ще намериш и подход към учителя.“
Лоши оценки по повечето предмети. „Ти си тъп/а – виж си успеха! Никакви приятели, сядаш да четеш!“ „Имал си лош период, но никога не е късно да си поправиш успеха. Почини си, ако се чувстваш уморен/а, после започни да учиш, а ако се появи проблем с разбирането – ние сме насреща, ще помогнем, има кой.“
Посредствен годишен успех. „Не те бива да учиш, за нищо не те бива, ти си един мързел. Никаква почивка, цяло лято ще четеш!“ „Тази година не я приключи както можеше, но нищо. Почини си през ваканцията, а наесен започни всичко отначало – приемаме, че неуспехът ти е бил временен. Разбира се, че си умен/-на и можеш да си отличник/-чка. Вярваме ти, а и ти ще си повярваш, като видиш, че успяваш.“
Отличен успех. „Много сме горди, че си отличник/-чка. Така трябва – винаги само шестици. Само отличниците успяват. Ако ми донесеш двойка, сигурно ще се самоубия.“ „Поздравяваме те за отличния успех и много се радваме за теб. Ако и ти се радваш на успеха си, направо сме щастливи. И двойкаджия/-ийка да беше, пак щяхме да те обичаме, защото си ценен/-на за нас сам/а по себе си, а не заради успеха. С отличен успех обаче ще ти е по-лесно и удобно да постигнеш мечтите си, а за нас твоето щастие е над всичко.“
Кандидат-гимназиална кампания. „Непременно трябва да влезеш в това училище, иначе си проваляш живота. Записахме те на курсове, наехме ти учители, плащаме, от теб се иска на всяка цена да успееш. Непрекъснато треперя за теб, как можеш да нехаеш? От това зависи всичко!“ „Сигурно имаш любими предмети и занимания. Кажи какво ти харесва, за да видим кое училище ще е най-добро за теб и какви изпити трябва да положиш. Убедени сме, че можеш да се справиш сам/а с подготовката, но ако смяташ, че курсовете ще те направят по-уверен/а, ще те запишем или ще ти наемем учител. Твоето желание и твоята увереност са много важни. Приеми го обаче като приключение – дори и да не успееш, нали ще си опитал/а. А възможностите в живота тепърва ще се отварят пред теб. Дори и да се провалиш сега, не е фатално – стига да искаш да учиш, начини ще се намерят.“
След кандидат-гимназиалната кампания. „Направихме всичко, което беше по силите ни, и ти успя (не успя) да влезеш, където искахме. Оттук нататък всичко е в твои ръце – справяй се сам/а, вече си голям/а.“ „Радваме се, че премина през тежката кампания. Успя, защото имаш огромни качества, които тепърва ще развиваш (не успя, но то не е защото нямаш качества, може би ние, родителите, нещо недогледахме, но не е фатално). Истинското приключение в учението едва сега започва и можеш да разчиташ, че винаги ще сме с теб, макар че вече ще знаеш много повече от нас. Светът всъщност е едно голямо училище, а животът – непрекъснато учене и скоро ти ще ни помагаш с уроците – вече си голям/а.“

~ За собствената ни отговорност – така де, сила:

Ако обаче сте убедени, че учите или сте учили не каквото ви е необходимо, че сте се подчинили на чуждата воля, че сте можели да поемете по друг път, усвоявайки други знания и умения, то все още не е късно да промените нещата. (…)
Спомнете си кризисния период, преживейте го отново. Ако усетите точния момент на болката, свързана с въпроса: „Защо трябва да уча това?“, вие имате възможност да оправите пораженията, нанесени от кризата. Опитайте се да не обвинявате никого – вашите близки са постъпили по определен начин, водени единствено от мисълта и желанието да са ви полезни. Всъщност именно фактът, че сте ги обвинявали за избора, който са взели по отношение на вашето бъдеще, е усилвал през годините негативния ефект от преживяната криза. Поемете отговорността за израстването си в свои ръце. Вече сте големи – на каквато и възраст да сте, щом сте преживели криза, свързана с учението, сте зрели хора, способни да вземат самостоятелни решения, свързани с естеството на обучението си. Приемете истината – именно вие тогава в кризата вместо да видите учението като приключение, сте го видели като мъчение. Направете трезва преоценка на стойностите. Имайте предвид, че вашият ум е по същия начин готов да се заеме с умствена дейност както някога. Ако почувствате и най-слабия подтик да се захванете с любимия предмет на обучение, направете го, потърсете начини и възможности да реализирате умствения си потенциал.

Отнася се не само за ученето. (А! Че то друго има ли? 😉 )

~ Как да разберем, че тийнейджърът преживява криза, свързана с въпроса „Защо съм тук?“:

Невинаги можем да забележим симптомите на такъв вид криза, но все нещо може да ни направи впечатление, например:
• безпричинен раздиращ плач (най-често насаме);
• внезапно отправяне на остри реплики;
• желание за усамотяване;
• скандал без или по нищожен повод;
• като цяло успехът и поведението в училище не са променени;
• най-страшното – суицидално поведение на моменти (желание за самоубийство).

И как да помогнем тогава? Част от решенията, които предлага авторката:

Изпълнени докрай с огромното доверие в добронамереността при възпитанието на тийнейджъра и в съвършенството на неговата личност, без страх и колебание се доближете до младия човек (…):
– кажете му колко го обичате и колко сте горди, че е израснал голям и силен;
– посочете му редицата от грешки, които сте допуснали при отглеждането му, защото сте се страхували, че няма да се справите;
– наблегнете на факта, че всеки път, когато сте били по-строги, всъщност сте били обладани от страха за неговото добруване;
– убедете го, че вашите грешки не могат да накърнят неговото съвършенство;
– споделете откровено, че по-често не сте знаели как да постъпите;
– открийте му истината – и вие сте така неуверени в този свят и също се опитвате да откриете правилния подход към нещата;
– открийте му и другата истина – че възпитанието, което сте му наложили, за да има подобаващо поведение в обществото, е като наложените му по същия догматичен начин правила за движение: просто удобство за придвижване, което ще го спаси от катастрофи, но в никакъв случай не е канон, който да се спазва безпрекословно, че има и по-важни неща от това да има „примерно поведение“, но той ще ги открие сам, а вие ще бъдете до него, защото сте убедени, че е личност с изградена нравствено-етична система от стойности и критерии, в които са заложени принципи като човечност, доброта, съпричастие към болката и радостта на ближните;
– а сега му разкрийте и най-важното: истината не е някъде там – истината за прекрасния свят, в който живеем, е заложена вътре в него и той ще я търси сам и когато я открие, ще е постигнал целта на съществуването си, а вие ще бъдете с него, за да се радвате заедно на откритията и постиженията му.

~ Стигнах и до първата „лятна“ криза – „Защо не мога да стигна до теб?“, или охлаждането на отношенията с дългогодишен партньор между 30 и 40.

Хммм…

~ Някои ситуации или действия, провокиращи горната криза, и вероятни причини:

Провокираща кризата ситуация (действие) Причина за провокиращото кризата действие
Научавате за изневяра, която не можете да си обясните с липса на обич, а с отдалечаване от вас. Пропуснали сте мига, когато сте отблъснали протегнатите за ласка ръце, защото е имало „нещо по-важно“.
Необоснована според вас ревност, която ви отблъсква от любимия човек и не можете да го доближите. В даден момент сте пренебрегнали любимото същество, като по този начин сте породили страх, че може да ви загуби.
Служебната ангажираност го поглъща дори когато е до вас, и не можете да стигнете до него. Убедили сте го, че само действената личност е ценна за вас, че само победителят заслужава уважението ви.
Появява се ново хоби, което поглъща вниманието, на което сте свикнали. Усетил е, че свободата му е ограничена, и този е начинът да си я върне, без да нарани някого.
Приятел или приятели започват да го обсебват и го отдалечават от вас. Отпратили сте го, когато е искал да сподели нещо, чувства се неразбран и търси среда, в която е „оценен“.
Изведнъж осъзнавате, че сте сами, когато имате нужда от помощта, на която сте свикнали. Дали сте повод да ви мисли за силна личност, справяща се с всичко във всяка ситуация.
Разбирате, че се е приобщил към секта, чиито принципи са ви чужди и която вече го откъсва от вас. Демонстрирали сте явно превъзходство на духовните си принципи и човекът до вас е потърсил общност, в която да се чувства по-уверен в духовните си щения.
Любимото същество страда и искате да помогнете, да облекчите болката, но не можете да се доближите до него. Показали сте, че цените силата в любимия човек, и той е приел, че ако заяви страданието си, ще се покаже слаб и следователно ненужен.
Страдате, но когато се опитате да споделите страданието си, другият се отдръпва или казва: „усмихни се“. Убедили сте любимия, че от него зависи вашето щастие, и той се чувства виновен, че страдате.

Сигурен съм, че можем да изброим и още; а за някои – да поспорим. Но на мен огромна част ми подействаха като удар с чук…

Може ли да вдигне ръка този, който никога не е вкарвал партньора си в поне една такава клетка?

~ От кризата „Защо съм отхвърлен от обществото?“ дотук най-ценно ми беше това разпределение:

(…) с всеки човек може да се общува на две нива:
1. роля с роля – общуването е формално и има значение кой си;
2. личност с личност – общуването е тотално и има значение какъв си.
(…)
Често пъти обаче ние преплитаме в общуването душевното си състояние със социалната позиция, на която сме в момента.
Например: кандидатстваме за работа, но вместо да разберем внимателно изискванията за съответната длъжност и да се опитаме да убедим работодателя, че отговаряме на тях, споделяме колко ни е трудно в момента или разни от сорта; на изпит колежката ми преписа и когато преподавателят я скъса, защото не отговори на нито един от въпросите, тя се разплака и се оплака от това колко тежък е предметът и как никой не го разбира; детето ви се е ударило и плаче, а възрастна жена му прави забележка, че е глезено – вместо да я срежете и да успокоите детето си, което бихте направили, ако бяхте сами, в „ролята на добра майка“ му се скарвате; началникът ни прави забележка за работата, а ние го приемаме като лична обида – той всъщност се е обърнал към подчинения, не към човека, не към личността и т.н.
Много хора не могат да се сприятеляват, защото не знаят как да се държат – те си мислят, че приятелството е въпрос на „роля“, докато то е личностно общуване. Други се опитват да отстояват социален престиж, разкривайки душата си…

И за да не звучи твърде много като разделение (тоест пречка пред целостността, към която се стремя цял живот), един личен пример за съчетаването на двете нива:

Преди да стана учител, работих почти година като рекламен агент в една от големите кабелни телевизии. Обикалях подадените ми адреси и целта беше да убедя хората да станат абонати на кабелния оператор. (…) Умението се състоеше в това да общуваш бързо и гъвкаво на ролево и на личностно ниво. Като роля бях делова, аргументирах се логично, със съответната дистанция, която ми позволяваше да се измъкна от всяка ситуация, без да бъда лично наранена (все пак аз звънях на абсолютно непознати хора, които реагираха по най-различен начин); като личност често ставах съпричастна с проблемите на хората, те споделяха с мен и страховете и надеждите си, а аз от своя страна откликвах открито и искрено, като с най-близки приятели. Нямаше нито фалш, нито напрежение в общуването, защото умеех да усещам с кого общувам – ако човекът се идентифицираше с това „кой“ е той, аз се представях в социалната си роля; ако той ми разкриваше душата си, аз откликвах с моята душа. Най-малко с 80% от хората аз превключвах от едното на другото ниво на общуване поне няколко пъти в рамките на краткия разговор. Така, вместо да се опитвам да убеждавам хората, аз разговарях с тях човешки, открито и в същото време делово, в ролята си на представител, им разкривах възможностите на кабелния оператор. Като роля не можеха да ме засегнат (един артист може да го убият на сцената, но от това той няма да умре, нали). Като човек имах възможност да се обогатявам със знанията на другите хора и да споделя своето знание, ако те пожелаят това.

~ Из препоръките за преминаване през кризата „Защо не съм здрав и силен?“:

Споделете здравния си проблем с приятелите си:
Ако някой започне да ви говори за болести с фатален изход, подобни или не на вашата, или ви напомни, че сте „на възраст“ и е време да започнете да боледувате, изключете го от обкръжението си – той ще ви навреди.
Ако някой ви каже „Какво ще правиш сега?“ или ви съжали, знайте, че той няма да ви помогне.
Ако ви съветва да се лишите от нещо, което обичате и започне да ви „наставлява“ – той няма да ви помогне.
Ако ви каже, че иска да сте здрав, дори и да си мислите, че не е „компетентен“, доверете му се – той вече ви помага;
Ако сподели с вас свое преживяване и видите в част от него себе си, ако приятелят ви се е справил, повярвайте му – така ще си помогнете;
Ако някой ви каже, че вярва във вас и вашите способности, както и във възможността ви да ги реализирате, този човек е най-ценният ви приятел, поне за момента – дори да ви е обидно поради привидната липса на съчувствие, той може дори да ви изведе от кризата.

Аз препоръчвам да си търсите/предлагате такова приятелско отношение не само в тази криза. 😉

~ Прощален акорд от зимната криза – „Защо не мога да намеря покой?“:

Обществото до такава степен е невротизирано, че непрекъснато фокусира вниманието върху действието, избягвайки по всякакви начини присъствието, а само когато присъстваме, можем да бъдем – да бъдем изпълнени с нежност, с любов, с внимание, с всичко онова, което ни прави истински богати.
Ако старите хора са в покой и хармония със себе си, ако са вглъбени в безмълвието на бялата зима, от тях ще струи светлина, ще се излъчва топлина, която ще сгрява всеки, доближил се до тях, колкото и да е динамичен и действен. Миг покой в близост до мъдростта на стареца може да се окаже по-ценен от години на скъпоплатени лечения и процедури. То е, като да се потопиш в целебните топли води на спокойно езеро, да отмиеш напрежението, да се отпуснеш, да изпиташ блаженство.

За още – във форума ни.

Книгата е подходяща за читатели на: 13+ години

Препоръчват ви я и: Веси, Мартин Димитров

Ако ви хареса, опитайте и: „Жената, която търсеше любовта“, „Кривата на щастието“

Може да си поръчате „Сезоните на нашите кризи“ от нас на Приятелска цена 10 лв. или от store.bg на корична цена 12 лв.

Изрисуваният камък - Чемби Чембърс

Това е доста особена книга. От нея са направени ръчно всичко на всичко двайсет броя, но затова пък с очевидно голяма любов. Личат си занаятчийските усилия в печата, лепенето и илюстрациите, кориците са облепени с камъни, изрисувани са ръчно, а някой е сплел и въженце с камъче накрая за отбелязване на страниците. Много личен и извикващ симпатии вид, който може да раздуха въглените на емпатията и да ви накара да си я купите, без дори да знаете и думичка за съдържанието или автора, който се крие зад този забележителен псевдоним.

Написаното между тежките твърди корици е указано като първи том от истории за Пограничната земя. Това най-общо е още една история за началото света, за богове, създатели и създания, а в края даже и за хора. За експерименти, рискове, съдби. Темпото е равномерно, разказът напредва методично, няма глобални завръзки и развръзки и може да продължава до безкрай.

Макар на места авторът да не се беше колебал да вкара достатъчно провокации към вниманието и чувствителността на читателите като секс, убийства, жертвоприношения, а даже и канибализъм, тези спорни мерки като че ли нямат същия ефект, както при по-обиграните писатели от жанра. Защото когато пишеш за божества, чувствата и симпатиите на читателя са по-бледи, все пак боговете не са истински хора и те могат да правят каквото си искат, нали?

Съвременните читатели са обръгнали на митове и предания от какви ли не народи от цял свят, но се съмнявам, че някъде другаде в подобни произведения за полумитични същества персонажите се изразяват на такъв уличен език. На места жаргонът се използва с такава лекота, че навява съмнения дали целта е била да се получи литературно произведение с художествени достойнства, или цялото нещо е по-скоро един експеримент, който не търси непременно читателското одобрение.

С наближаване на края на книгата определено започваше да личи развитието на писателските умения на автора. Ходът на действието се управляваше по-вещо, отделните сюжетни линии се редуваха умело и до финала ми беше любопитно какво ще се случи с главните герои. Не знам колко време му е отнело, но със сигурност накрая дали самият процес, или отзиви на тестови читатели, са помогнали на автора да пише по-добре. Което не е малка награда при вложени толкова желание, любов и труд в това произведение.

Симпатичен къс разказ на име "Зомби ваксина" от същия автор можете да прочетете на страниците на електронно списание "Сборище на трубадури", което произведение беше отличено с почетна грамота в миналогодишния конкурс на името на Агоп Мелконян.