Планета Читанка

February 16, 2018

Anna Hells' Fantasy placeФантомас

Пиер Сувестр, Марсел Ален

За Фантомас, ако сте на едни добри години над трийсетте, може би се сещате като странен синьокож вариант на Волдеморт, предследван от неуморната хлебарка детектив Крюшо…ъъъ, Жув, и неговите полицаи, полицайки, извънземни или каквото там е останало като част от стандартния образ на Луи дьо Финес, и е свързано с много странни каскади и хумор тип бананова обелка. Но истинското вдъхновение е доста по-ноарно и зловещо, излязло от сенките на умовете на дуото Сувестр и Ален, и завладяло любителите на пълп сюжетите с много трупове, свръх интелигентни убийци и полицаи, които са винаги една крачка зад целите си. Може и да ви напомня на Арсен Люпен, но където Льоблан поставя границата на човещината и робинхудщината, то там двамата откачени французи Пиер и Марсел започват да градят основния си антагонист, превърщайки го в бездушна машина за мъчения и смърт, без помен от скрупули или емоционални препятствия. Е, освен любовта, но тук и тя е доста разтегливо понятие.

Между Люпен и Фантомас ни обич, ни приятелство можете да откриете, първият гордо ще отхвърли идеите и методите на събрата си, а вторият ще се изсмее презрително на опитите на колегата си да е човечен престъпник. Та ако очаквате още от френския финес, джентълменството и елегантността на криминалния ум, по-скоро се подгответе за повечко бруталност, безполова жестокост и нулево зачитане на невинността. Великият Фантомас е така прецизно увреден откъм човещина субект, че може да седне спокойно на една маса с Ханибал Лектър, Джефри Даймър и Чарлз Менсън, и накрая само той ще стане жив от нея. Любовта не го смегчава, само разкрива още една линия за демонстрация на физическа болка и превъзходство над човечността, пресъздавайки се в особен вид психопат с мисия и ясна цел – богатство и всяване на ужас, без оставяне на лесни за доказване следи. И тази мисия си е напълно изпълнена.

Главният инспектор Жув е на другия полюс в уравнението, виждащ ясно схемите на злият фантом, но неспоспособен нито да ги прекрати, нито да убеди по закон некадърното си управление, че е повече от наложително да се вземат правилни и навременни мерки. Заради тези класически усложнения, злият гений си развърта коня както си иска, а ченгетата само му дишат прахта и събират парчетата мъртви тела. Фантомас мени самоличността си, убивайки оригиналите и превръщайки се в техни идеални копия, даже влиза в затвора, но не и без да състави главозамайващ план за своето освобождение, включващ още една торба кости от разнообразно издъхнали лица. Преди да се усетите, се хващате, че симпатизирате активно на откровено и незавоалирано, нито обяснимо, изцяло зъл човек, но го правите, да. Заради хищническата красота, липсата на каквито и да било ограничения пред него, явното надграждане на собствения ни биологичен вид до абсолютния мастърмайнд, способен да върти на малкия си пръст цяла държава – причини атавистично да се почувствате като верен миньон има много, твърде много…

За съжаление на българския пазар има излязла само първата книжка от една доста голяма поредица за онова представяне на злото, което хваща окото и интереса след първите пет страници, а си заслужава поне един красив омнибус с историята на истинското лице на човешката жестокост, развиваща се до непоносими висини при правилната почва и френско безгрижие. Така че, ако ви е интересно – имате няколко английски превода и оригиналния французки за по-начетените. И ако това не е добър стимул за учене на чужди език, не знам.

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С помощта на тази ще опитаме да ви пренесем в бъдещето. Или беше миналото?

Приятно четене!

Гост от бъдещето

Ваня Синякова, 13 г., Обединено училище „Свети Паисий Хилендарски“, с. Долно Осеново

Годината е 971-ва и аз ще имам възможност да се запозная със Самуил: един от четиримата синове на комит Никола – управител на Средецка област и близък родственик на царската династия.
В момента пътувам с баща си, а колата ни бавно се насочва към главния град Охрид. Той е красиво разположен между два хълма, около голямо езеро. В далечината се виждат високите кули и здравите крепостни стени на царския дворец, а в подножието са разположени укрепените дворци на знатните болярски родове. Наблюдавайки тази уникална гледка, осъзнавам на колко значими моменти и забележителни събития е богато нашето минало. Смятам, че е добре човек да си направи една разходка в историята, като се „върне“ в периода X – началото на XI век, за да усети духа и величието на това героично време. Отдалечавайки се от това паметно за нас, българите, място, след около половин час наближаваме град Преспа. Тук в своя дворец ни очаква цар Самуил и братята му – Давид, Мойсей и Арон. Дано не се разсърдят, че съм довела и баща си, защото как да им обясня, че съм на 12 години и нямам шофьорска книжка. Трудно ще ми бъде и да им обясня за всички технологични нововъведения от нашето време. Тук пътищата са в много лошо състояние и определено са за автомобил 4×4.
Наближаваме крепостта и погледите на всички са вперени в нас, вероятно заради колата, защото тук единственото превозно средство е каруца, водена от коне. Забелязвам, че към нас се приближава конник, който ни поздравява:
– Добре дошли в пределите на нашето царство! Аз съм Давид, брат на царя и военачалник на съпротивата срещу византийците. Елате с мен в двореца!
След като влязохме в крепостта, всичко ми се стори познато, защото по този начин беше описана и в нашия учебник по история. Още не мога да повярвам, че съм тук!
Цар Самуил, седнал величествено на трона, с интерес ме попита:
– Ваня, какво е това нещо, което се движи и ви докара до тук?
– Това е нашата кола – отговорих аз. – Тя се задвижва с гориво, наречено „бензин“.
– А какво е това бензин? – попита учудено царят.
– Ооох!!! Много трябва да ви разказвам. Но сега ще ви покажа новия си телефон. Има много опции… Вие, царю, вероятно не знаете и какво означава думата „опция“? Това са всички онези неща, които този апарат може да прави. Но знаете ли? Чувствам се доста неловко, защото аз знам всичко за вас от уроците по история и за всички дела, които сте извършили. Но това е така, защото идвам от бъдещето. Затова ще ви покажа какво може да прави този апарат, който ние наричаме „телефон“. Нека първо си направим „селфи“ – какво ли ще кажат моите съученици само като им покажа снимката? Вероятно ще бъде голяма изненада! Погледнете, царю, скоро си свалих от Google Play една Интернет-програма, в която можеш да намериш много и различна информация. Свалих си и приложението „лъжа или истина“. С нея можеш да получиш отговор на много въпроси.
– Ваня, а може ли в такъв случай да ми помогнеш? – попита цар Самуил. – Имам съмнение, че моят най-малък брат Арон е изменник и често издава информация на врага за важни места и действия от нашата съпротива.
Аз включих програмата и съмненията на царя се оказаха верни. Тогава цар Самуил заповяда да бъде хвърлен в тъмница брат му Арон, след което щеше да бъде организиран съд, на който той да получи справедливо наказание.
– А може ли, Ваня, да ми оставиш този телефон като дар от бъдещето? – помоли цар Самуил.
– Разбира се, царю! Но няма да можете да го използвате, защото когато ние с баща ми си тръгнем, Интернетът ще спре и няма да е от полза. Съжалявам, но аз идвам от XXI век, а тези неща са активни само за това време. Все пак се радвам, че помогнах да бъде разкрит един изменник, който с действията си застрашаваше българското царство.
На свечеряване се сбогувахме с царя и неговата свита. Стана ми малко мъчно, но знаех, че трябва да си тръгваме, защото не можем да променим хода на събитията. Пък и моето време повече ми харесва! Но никога няма да забравя този ден и забележителната ми среща с цар Самуил.

February 15, 2018

БиблиотекатаЕнциклопедия ЛЮБОЗНАЙКО – „Откъде идва храната“

Може би си мислите, че лесно бихте отговорили на въпросите на вашето дете, когато се обърне към вас и ви попита: „А откъде идва храната?“. Ще му разкажете, че месото идва от животните, а зеленчуците и плодовете растат от земята. Да, но шансът детето ви да прояви такова любопитство, без да бъде провокирано от нещо, всъщност не е толкова голям, колкото си мислите! Именно поради тази причина историята познава случаи, в които възрастни хора с почуда откриват, че морковите се вадят от земята, а да не говорим какъв огромен процент от населението вярва, че като яде яйца, поглъща неродени пилета… Ето защо, родители, съветвам ви да не чакате случайността, а да запознаете децата си отрано и по един страхотен начин с това откъде идват всички тези вкусни неща, които вашето мъниче открива в хладилника, в панерчето на масата и в чинията си всеки ден, по няколко пъти на ден!

Откъде идва храната“ е първа част от поредицата на енциклопедия „Любознайко„. Книжката е подходяща за деца в първи и втори клас, тъй като включва интерактивни странички, които изискват от малкия човек да „преговори“ наученото в предходната глава. Нищо не пречи обаче да я четете на мъничето и докато е още съвсем мъничко и да му показвате шарените картинки. Помня, че енциклопедиите, с които разполагах аз като дете, бяха спечелили моето внимание много преди да се науча да разчитам буквите в тях.
В тази малка енциклопедия има две геройчета, които съпътстват читателя през цялото време – това са Люба и Знайко, нарисувани като въпросителна и удивителна. Те разказват на детето на много прост и разбираем език за храната, а ето съдържанието, през което преминават: „Твоето тяло и храната„, „Плодовете„, „Не плодове, а ядки„, „Откъде идват зеленчуците„, „Не зеленчук, а гъба„, „Откъде идват протеините„, „Дарове от морето„, „Откъде идва хлябът„, „Откъде идва оризът„, „Откъде идва водата„, „Откъде идват подправките„, „Нещо сладко„, „Откъде идва медът“ и „К като… шоколад„.

Мисля, че тази книжка ще върви чудесно в комплект с разходка до някоя ферма, до градина, където се гледат кошери, или най-малкото до двора на някоя баба с кокошки. Показвайте на децата нашия свят и връзките, които обединяват всеки един елемент в него с останалите. А там, където срещате затруднение да отговорите на все по-трудните въпроси, потърсете помощта на Люба и Знайко. ;)

Девора

February 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПриказки за юнаци и злодеи

Близо 7 години след като случайно попаднах на едно странно зелено книжле, съдържащо още по-странни истории от разнолик колектив, обединени доста хлабовато около идеята за една мултивселенска история на юнаци, дето са и злодеи, и злодеи, дето са и Юнаци, поне понякога, поне за малко, ето че ми бе предоставена и ревизия на онова странно аниме приключение, пипнато, постегнато, с пооправени младежки грешки и емоционални излишества, но без да губи сюрреалистичността си. Историята хем е същата, хем не е. Тече стихийно, в много паралелни вадички, които ту се сливат, ту отливат от потока на действието, карайки ни понякога да си записваме някое и друго действащо лице, за да не мигаме объркано в стил Тоя го познавам от някъде, когато го срещнем в съвсем други обстоятелства, място, че и време, и вид. Защото Приказките са едни такива многофасетни избухвания на сцени, изпълнени с героичност, че то това нещо като твърд и лесен сюжет просто не се използва.

Една юнакиня, съвсем докарала феминизма в земя някъде там на ръба, побеждава своите мъжествени опоненти, понякога се влюбва в тях, друг път ги предава, може и грижовна да бъде, и твърде жестока, а действията ѝ имат толкова сложна морална обосновка, че аз трудно мога да я предам с две-три изречения. Но е някак по женски разбираема, или по-скоро усещаема. Една принцеса, от онзи дългоухия вид, без да е точно елфиня, се опитва да намери истини, удобни за приемане, а само се сблъсква с решения, дето хич не са лесни за вземане и следване, особено, когато се налага понякога да оставаш сам със себе си и ей така, да си говориш с вътрешното аз на тема етика и морал. И самурай, полу-демон и герой, плюс дракон, срещу черен магьосник, змей горянин и объркани юнаци. Сблъсъците са неизбежни, резултатите – непредвидими. Както казах – сюжетната нишка се къдри на къдели, вместо да води извън лабиринта от невъзможности, сбрал се над главите читателски. Което не е никак лесно за следене, и за четене.

Опитайте се да погледнете на текста като сценарий за красиво, класическо аниме – от онези със сладурските физиономии с огромните, вечно навлажнени очи, гигантските мечове, и прекрасните забавени каданси със състрадателен музикален фон. Когато думите са картини, предаващи нечии сънища и видения, нещата стават една идея по-ясни, и много пъти по-приятни за наблюдение и възрадване пред един оказал се вдъхновяващ и много оригинален проект. Това да сбереш купчина автори на едно място, и да режисираш гласовете им в една пиеса не е никак лесна работа, та не очаквайте строен военен марш, а по-скоро джаз импровизация с много звънтящи камбанки зад кулисите. Хаосът не става кой знае колко подреден, но е като природни фойерверки – бесуващи светлинки по повърхността на езеро по здрач. Красива гледка, но трудна за анализиране. Подредената дева във мен много иска да седне да подчертава в голям оранжев фулмастер всичко, което излиза извън представата ми за фентъзи роман, но пък защо да го правя, пита разпиления асцедент водолей. Ако не разбираш нещо красиво, покажи го просто на другите, пък може те да го почувстват, заключавам мирно аз.

За повече информация за проекта на юнаците и злодеите нечеловечески – вижте сайта на Човешката библиотека http://choveshkata.net/blog/?p=6511

Първи впечатления от последно прочетенотоКралят на зимата - Били Стефанов

Били Стефанов е млад автор, тази книга е първият му фентъзи роман, а може да се каже и сбъдната мечта. Повече за Били и неговия роман можете да прочетете в блога му.

Романът вероятно може да се определи като класически екземпляр от типа меч&магия. Норсевите (north и север, двойно, да е ясно) са яки, грамадни и огромните им оръжия не знаят прошка. Обаче не така опасни изглеждат те, когато срещу тях се изправи ужасната некромансърска магия на вещицата Кела, която има поставена специална задача. Ще може ли нещо да й се противопостави? Какво ще се случи с малцината герои, на които спонтанно започваме да симпатизираме? Защо и как ще се променят съдбите и характерите им? Злодеите раждат ли се или обстоятелствата ги правят такива? Може ли човек да се спре, когато веднъж е тръгнал по наклонената плоскост на злото?

Дори и непрофесионално око като моето беше в състояние да забележи, че това е творба-дебют с всичките бонуси и ограничения на понятието. От една страна я има свежата мисъл, която още не се е изчерпала от писане на безкрайни поредици, от друга страна липсва и школуваното писане, с което от една първоначална идея може да се стигне без проблем до вече споменатите безкрайни поредици. Компетентна коректорска и редакторска намеса е нещото, което видимо липсва, и което би подобрило още повече нивото на романа. И от самолет се вижда какъв мащабен щорм е бил в главата на автора, въображението му е завихрило няколко разновидности злодеи и пострадали от злодеи в разпознаваема структура, която ни води към еднозначна развръзка. Не са много фентъзитата, в които добрите губят с нокаут, а злото тържествува. Е, за финал имаше успокоителен намек, че вероятно това няма да е всичко, но все пак...

Всички достойнства на историята обаче биха могли лесно да бъдат пропуснати, ако човек още в самото начало се откаже да се бори с вадещи очите отделни елементи като неподходящ изказ на места, отнесени размисли на героите, които не допринасят с нищо към действието или атмосферата, а липсващите запетайките и пълен член пък са най-дребното, което не подобава на сериозно издаден роман. Но къде бихме стигнали, питам аз, ако не поощрим начинаещите автори, които имат хъса и смелостта да премерят сили с най-добрите на любимото си поприще? Когато никое издателство не смее да те подкрепи, когато си сам срещу пазара? Можете ли за миг да си представите колко трудно е това? Може въпреки съвпадението на инициалите Били Стефанов да не пише като Брандън Сандерсън, но все трябва да се започне отнякъде, нали?:)

Неочаквано за мен се оказа, че доста хора вече са прочели и коментирали книгата, като например Петър, Ради, My fantasy experience, Делиян, Донко и много други.

Успех, Били, и до нови срещи!:)

БиблиотекатаДжуджето Дългоноско

Никога няма да престана да чета детски книги и приказки! Даже, мисля си, най-разумно ще е да зарежа всичко останало и да си остана в този свят, в който има такава красота и поука, че се чувствам толкова мъдра и щастлива, колкото бях, когато бях на шест.

Dylgonosko

Джуджето Дългоноско“ прочетох на един дъх и макар Вилхелм Хауф да разказва за магичен свят, в който зелки се превръщат в човешки глави, а морски свинчета се пързалят на орехови черупки, това, което направо отнесе моята собствена глава, беше гордостта (не горделивост) и себеуважението, което проявява едно грозно джудже, станало обект на присмех от всички. Вие как се справяте в ситуация, в която за миг ви е отнето всичко – родители, дом, собствената ви идентичност? Защото макар и описани буквално в книгата, тези неща се случват на всеки от нас, дори ако говорим метафорично. Колко от нас ще изправят гордо глава, превръщайки най-голямото си нещастие във водеща сила да продължат напред? А колко ще забият нос в земята и ще се оставят на тълпата да ги мачка и да им се присмива?

Така ми се иска тази книжка да ми беше позната още в детските години! Признавам – тогава сигурно нямаше да я разбера толкова добре, но съм сигурна, че щеше да изиграе своя възпитателен елемент, както всяко друго нещо, което съм прочела като дете или като възрастен. А ако вие се чудите какво толкова се случва в историята, нека ви споделя набързо: Едно красиво момче е превърнато от зла вещица в грозно, направо гротескно дребно създание. По време на службата си при вещицата, джуджето научава много и когато идва време да се върне сред хората, то използва своите умения, така че да изкарва честно и с дарба прехраната си, вместо да се превърне в градския шут, на който всички се присмиват и когото всеки презира.

Може да се търси още много символика, тъй като периодът, в който Якоб отсъства от семейния дом, съвпада с така объркания при всяко дете период на съзряване през пубертета. Неговото спасение идва от друго младо омагьосано същество. А ключът към развръзката се крие в една липсваща подправка, която дарява вкус и аромат на живота.

Изданието е много красиво, с тежки твърди корици и най-вече – с нестандартни и красиви илюстрации, дело на Лизбет Цвергер! Дизайнът също ми допада много и като цяло пиша отличен във всеки един детайл!

Щастлива съм, че тази книжка попадна при мен и я препоръчвам от сърце на всички!

Девора

Човешката библиотекаВ подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“. Той е директно продължение на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“ и предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 3 март подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „слушаща“. Помните ли онези седемдесет и седмина?

А да търсите смисъла?

~

Приказки за Юнаци и злодеи:
слушаща

 

„Нищичко не сте разбрали. Нищо.
(Юна)

Имало едно време едно клане в Каел…

 

Ти си … никой. Името ти … ще изтлее.

Вдишвам и издишвам още седем пъти. После се завъртам на пети, загърбвам свития сив силует сред седемте квадратни метра мрак, качвам се по седем стъпала.
Решетките щракват зад гърба ми.
Мълчаливо връщам ключа на смълчания вардиян. Мълчаливо се поглеждаме. Кимвам му, отдавам чест и потърсвам жълтия светлик на изхода.
Пей… къде си, Пей? Мен… ми е студено…

 

… причинява смъртта на седемдесет от обитателите на Каел 
собственоръчно. Останалите седем почиват от раните си 
на път за целебницата във Феена.
Никоя от жертвите не идва в съзнание, заради което 
точният развой на събитията и самоличността на
извършителя остават неустановени още седем зими. 
Първоначално деянието се приписва на широко известния 
злосторник от новоприсъединената Дъщия, наричан Дей,

– А обирите? Отвличанията? Клането в Каел?
– И до Каел ли съм стигнал? Стига, девета. Стига… Мислех те по-умна…
Тръсвам глава, продължавам нататък.

но впоследствие, след завръщането на Юнак

…иня

извънреден ранг Юна от специалната ѝ мисия до Дъщия, 
обвиненията към него са оттеглени. Малко по-късно 
отговорността поема …
… заявява като свои основни мотиви необходимостта да 
„пробуди Конфед'ия от безгрижния сън“, да предупреди 
всички конфед'ати за заплахата, грозяща домовете, 
вярата и препитанието им. „Ще отворя очите ви“, пише 
той, „така че дълго да не можете да ги затворите отново. 
Точно както очите на всеки от онези мъченици.“
(Когато спасителните отряди пристигат в Каел, те намират 
седемдесетте жертви с разтворени клепачи, замръзнали от 
характерния за това време на годината…
… проучванията на разследвачите от корпус Особени 
произшествия показват, че актът е подготвен и извършен 
напълно самостоятелно.
… по-рано участва в крайнистки групи като Дългата 
невидима ръка на Благоденствието и Пазари, свобода, 
богатство. Според собствените му признания, той не е 
разчитал на подкрепата им, но впоследствие нашите дейци 
се вписват в тях още по-активно и докладват, че…

Очите ми се плъзват до дъното на страницата, после спират горе на отсрещната.

Съществуването на такива сформирования винаги е криело 
рискове за спокойствието и мира в държавите ни, а подир 
обединението им и за цяла Конфед'ия. Актът в Каел е една 
логична ескалация на техните изрично заявени цели и 
последица от твърде либералното отношение на властите 
към тях. Препоръчваме по-строга регулация на възможността 
на конфед'ските поданици да участват в подобни 
сформирования, както и да имат достъп до лично въоръжение 
и боеприпаси. Мерките, които предвиждаме, са подробно 
описани и обосновани в Доклад …

Прелиствам още няколко страници.

Случилото се в Каел несъмнено е трагедия в непознати 
досега мащаби. Но то представлява и възможност. В нашата 
Система за охрана и отбрана съществуват несъмнени 
пробойни, както ярко демонстрира случилото се. Сега ни е 
дадена възможност да ги отстраним и да създадем солидни 
редопазещи звена, чието засилено взаимодействие ще 
гарантира сигурността на…

Има ли въобще някакъв смисъл тук?
Отгръщам на последна страница.

Както резултатите от последните ни проучвания, така и 
общодушевните анализи, които провеждаме сред 
обществеността на Конфед'ия убедително доказват, че 
властта е длъжна да застъпи по-осезаемо ролята си на 
закрилник на обикновения поданик. Сега повече от всякога, 
ние сме готови да съдействаме за осъществяването на тази 
роля и за предотвратяването на подобни трагедии в бъдеще.
Подробните ни препоръки са събрани в приложение …

 

– Ехе! – Плъзвам се през снега и я притисвам към себе си. – Честити празници, Слънце!
Че празниците не са честити, усещам и по вдървената стойка на тялото ѝ, и по начина, по който очите ѝ хем ми се усмихват, хем бягат встрани.
Сключила съм ръце зад гърба ѝ, да я завъртя във въздуха, да полетим както го заслужаваме всички – но вместо това отпускам хвата си и плъзвам длани надолу, по лактите и китките, за да стисна пръстите ѝ.
– Хайде! – кимвам встрани. – Да повървим.
За миг вдигам глава и оглеждам надвисналото небе: сивото, тъй красиво конфед’ско небе. После избирам онази алея, над която голите клони образуват плътен бял похлупак, и я подръпвам натам.
Докато вървим под непрозирния и уютен покров на снега, оглеждам лицето ѝ пак. Тя се усмихва насреща ми, с устни и даже с очи, но в очите ѝ мръзне оная корица лед, която казва „Сега няма да плача. Силна съм; ще ми мине“. Крехка корица – а толкова студено става край нея…
Спирам порива да потръпна и стисвам пръстите ѝ по-здраво.
– Весели преживелици вкъщи?
– Семейство… – отронва тя. В първия миг не я чувам; сглобявам си думата по облачето пара от устните ѝ. – Какъв му е… смисълът?
– Смисълът на семейството? – Сега се усмихвам два пъти по-широко и ми се струва, че една друга ръка стиска свободната ми, крепко, безмълвно, толкова години вече.
– Какъв е смисълът да им казваме… близки хора – очите ѝ ме поглеждат и под корицата лумват сини пламъци, – когато те не могат… не искат… даже не се опитват да ни разбират?
Отварям уста, пак се вглеждам в очите ѝ, затварям я и само ѝ кимвам леко.
– Аз… не се чувствам празнувала, Жо. Чувствам се… празна. Изцедена.
– Знам, Слънце – кимвам ѝ. – Виждам го.
– Опитах се да съм с тях. Нали са… празници. Нали… по празници човек е с близките си.
Изведнъж гласът и очите ѝ трепват, тя цялата се обръща към мен.
– А Пей?… Добре ли е той? Вие двамата…?
Стисвам рамото ѝ, дарявам я с най-сияйната си усмивка. Не е нужно да се насилвам. Достатъчно е да си го спомня – моя мил мъничък, растящия той, Пеян на света-който-иде.
Тя, заразена, ми се усмихва на свой ред. После пак мръква.
– Жо… защо не ми върви както на тебе?
Не ѝ отговарям. Какво да ѝ отговоря? Отговор ли ѝ трябва?
– Първо бях при едните ми… – паузичка за едно свиване на устни – близки. Не ми беше добре… тялото ми се опитва да ме предава. Знаеш.
Знам, Слънце – кимам ѝ.
– А когато не ми е добре, не мога да се преструвам. Как да се правя, че ми е хубаво с тях, като изобщо не ми е?
Дъхът ни се стеле нагоре, под пелената от сняг, скрила небето от нас и нас от света.
– Държах се с тях като… истински гъз.
Вместо да се разсмея – точно сега не бих се разсмивала, – само повдигам едната си вежда.
– Ох… изобщо не ми се разказва. Има ли смисъл?
Мълчим и дъхтим пара в студа.
А при другите? – вдигам по някое време другата вежда.
– На другия ден бях при другите. При тях съм започнала да се задушавам, Жо. Колкото повече време минава, толкова по-мъничко ме познават. И премълчавам, и даже… ги лъжа. – Очите ѝ трепват към моите, после пак побягват далече. – И ме боли, при тях наистина ме боли… Защото преди бяхме толкова близки. Споделях им всичко. А сега всичко, което им кажа, се превръща в някакво друго, обръща се срещу мен. Почват да ми се карат, че си… пилея живота. Че не си оползотворявам потенциала. Аз почвам да им крещя… наум.
Когато вдига очи, ледената корица се е пропукала.
– Защо поне веднъж не се опитате да ме разберете? Защо поне един път не ме изслушате? Празници са, за Бога! Време, в което трябва да бъдем най-прощаващи, най… разтворени. Най-отворени за новите… чудеса. Какво стана с нас? Нали бяхме вашите… чудеса?
Де са сега, ония деца-чудеса? Кога близките се превърнаха в непознати, които ни разделят, раз-далечават?
Примигвам. Явно не съм прикрила тия въпроси достатъчно, понеже очите ѝ са се вкопчили в моите – и болим… и болим… Пламъкът е стопил всички преструвки за лед и сега топлата, парещата вода се стича в две ручейчета по бузите ѝ. Протягам пръсти, попивам едното.
– Виж! – вдигам пръста с капчицата нагоре. – Пак заваля.

February 08, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПитър Нимбъл и неговите фантастични очи

Джонатан Оксиър

Не се подлъгвайте по корицата – настоящата книжка няма нищо общо с естетиката на Хари Потър, а е по-скоро подчертано ноарно преживяване с тийн привкус, комбинация между сюрреалистичната Алиса, мрачната Пеги Су на Серж Брюсоло и осъвременената версия на Пинокио. В основата на повече от странния сюжет стои едно сляпо момче, с изкълвани от врана още от люлката очи, сираче, подхвърлено в морето, и опитано да бъде удавено с все котката – кърмачка и малките ѝ котенца, които са се грижили за него, когато хората са нямали милост. Но тъй като децата нямат козина, те не потъват така лесно, поне според Оксиър. Доброто котешко семейство няма този късмет. Напълно излишна сцена, която ако сте поне малко чувствителни на тема животни, може да ви откаже от всичко по-нататък. И бихте сгрешили, освен ако наистина имате проблем с насилието – тогава вероятно можете да намерите някое доста по-юзер френдли фентъзи. Това точно е от грубияните в сатенени ризи, и не е точно за всеки.

Нашето момче пораства под крилото на безскрупулен престъпник, който го обучава в очевидно единствения талант на слепеца, а именно – да краде без да привлича недоброжелателно внимание, освен някоя и друга вълна състрадание. Пораства е много общо казано, колкото са пораствали и малките еврейчета в концлагерите, щото за да получи вечерята си е трябвало да се бие за огризки с доста злонравен мастиф или да се измъкне от ракла с десетина ключалки само с помощта на ръцете си, което отнема дни, че и седмици. Вярвам, усещате пропитата с гнусота дикенсова атмосфера, която обаче рязко ще се промени поне към по-шарена вариация с помощта на странен продавач на шапки, държащ в затворен със стотина резета фургон най-голямото съкровище за едно незримо дете, а именно – изкуствени, вълшебни очи. И се отварят вратите към други светове, магични замъци накрай света, изчезнали от картите кралства, пустини, изпълнени с озверели от жажда затворници, дворци, вонящи на разруха и разложение, говорящи маймуни, киберпънк лошковци и разни странни философски съждения, скрити зад неочаквани фонтани от кръв и трупове.

Да, най-учудващото в тази книжка е кръвожадността на повествованието, не-детската му суровост, но и еманация на най-детската жестокост. Осакатявания, разкъсвания, побой, откъснати крайници, набиване връз остри предмети – целият китайски народ може да се възхити на изобретателността в производството на трупове в тази ми ти… приказка? Не, това е най-неподходящия термин, освен ако не говорим за гримова такава. Но сюжетът просто не те пуска, увлича и в най-гротескните си пасажи, привлича вниманието като зловеща катастрофа с безброй парчета жертви. Героите са деца, но от онези прекалено рано порасналите, изгубилите невинността и безгрижието си в опитите да са живи поне още един ден. Възрастните както винаги не улесняват нещата с оцеляването, магията е малко, но за сметка на това има достатъчно хитроумна технология, плюс дракони и много любезна гигантска акула, та не е никак за изпускане. Но само ако си падате по странните истории с много тъмни краски. Иначе ви очаква доста тежка вълна от гъста тъга, а това не е настроението, което да търсите от книга, поне според собствените ми разбирания.

February 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКървави песни

Дали сте от онзи приключенски тип, който добива една специфична усмивка до ушите, щом попадне на история за авантюристи, тъмни сили и огромни съкровища, плюс една добра порция зрелищен бой с мечове, магии и пиперливи шегички в идеалния момент? А дали сред списъка ви с най-любимите автори се мъдрят Хауърд, Грийн или Лейбър, или някой друг почитател на класическия подход „събери двама красавци, може и от различен пол, единия – мускули, другия – мозък, връчи на първия хубавичък меч, на втория една торба магии, и ги пусни по черния-бял свят да се борят със злото, или доброто, ако същото е станало малко мързеливо, алчно или лениво, и стои върху купчина съкровища, и започни да им гледаш сеира“? То тогава пригответе се за едно шеметно приключение с двама запомнящи се героя, излизащи от клишето „мускули и мозък“, или поне дотолкова, че да си спасят взаимно живота, щом някой се издъни в специалността си. Всички сме хора, нали?

Чистникът е боецът, красавец-любимец на жените, леко алкохолик, язден от демона на Жаждата, но когато опре до хладни оръжия е почти ненадминат в съвършенството си. Шепичката е маг-хубавец с неясна възраст, малко самотен и тъжен, но просто носещ бремето на твърде тежка семейна история, абсолютен майстор на доста тъмните магии с гнуснички резултати. Не особени бели и добри образи, но като се има предвид, че на отсрещния тротоар ги чакат жреци на древни богове, изтръгнати от смъртта извратени некроманти, демони с особено изтънчено чувство за садистични удоволствия, злокобни мутации между вампири и проправящи си път през червата извънземни, плюс половин град твърде умели и нямащи нищо за губене главорези, робовладелци и закоравели престъпници – то не можете да очаквате нашите момчета да събират цветенца и да пишат оди за светлината. Но пък се справят прекрасно със задачата да оцелеят, и да поспасят този-онзи между другото, та нямайте грижи.

Книжката не е много голяма, но пък оставя онова желание за още и още нови и нови приключения, предизвиквайки въображението относно какво поредно чудовище, извратеняк или просто чисто ходещо зло ще се изпречи на двамата ни героя, и техните верни, поне за момента, последователи. Защото всички знаем, че предателите се раждат първо в редиците на приятелите. Но разбира се, и външните злини са един невероятно неизчерпаем източник на проблемации в приключенската реалност на Хрониките, където всичко е възможно, и ограничения за това точно какви изроди ще напълнят улиците просто няма. Богатство на идеи, сцени, битки, драматични моменти и обрати в последния момент, когато по силата на боговете авантюристични нашите момчета ще си спасят дънцата на гащите неопетнени още веднъж. Страхотно забавление за всички приключенци по душа. Искаме още! Искаме още!

Човешката библиотека„Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: електронно издание

Приятели (:

Представяме ви електронното издание на двадесет и седмата книга в поредица „Човешката библиотека“:

Приказки за Юнаци и злодеи: първи

корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“

Приказници: Калин М. Ненов, Princess Ze’Anaeh, Ейндж, Dante Lee Heat, Светличе, Atriell, Борея, Саша и други, 2018
Редактори: Калин М. Ненов, Борея, Николай Светлев, 2018
Коректор: Калин М. Ненов, 2018
Художник на корицата: Катерина Данаилова, 2018
Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2018
Електронно оформление: Калин М. Ненов, Александър Василев, 2018

Най-нова версия: 2018-02-05

За да ви пратим „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“, поискайте ни я на poslednorog -в- gmail.com. Имаме я във формат HTML… и съдържа изненади. 😉 По-нататък ще направим и FB2. Както останалите ни електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити.

Подобно на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“ сборникът се разпространява безплатно. Но може да подкрепите усилията ни, като:

  • споделите с нас отзивите или въпросите си – в коментарите долу, или във форума, или на мейла горе. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“;
  • споделите с приятели текста – и ги насочите насам;
  • дарите на гражданските организации и каузи, които подкрепяме. (Списъкът е във вечен процес на допълване. 😉 )

Приказно четене!

February 04, 2018

През прозореца“Небеса от грях” – Лора Лазар

Преди няколко дни завърших поредната заплетена криминална история от Лора Лазар.

nebesa_ot_grqh

Животът на младата прокурорка Дара рязко се преобръща, когато неиният приятел от детинство е намерен убит във вилата и. Тя става основен заподозрян на комисар Михаил Донов, а историята за тайнствено богатство може да се окажа ключа към разкриването на убийството. Слухове разказват за митрополит Леонтий, който е погребан в родния град на Дара. Той е бил митрополит на българите в Америка и Австраилия, а според някои е притежавал огромно богатство. Освен Дара по следите на съкровището тръгват и представители на църквата. На пръв поглед смирени и богоугодни хора, а в действителност прогнили отвътре, бивши служители на ДС, които са намерили прикритие, власт и имоти за продажба сред божиите пастири.  Историята прескача през епохи и континенти преди да стигне до окончателна развръзка.

В тази книга има две паралелни истории – една в настоящето, разказваща за Дара и търсенията и, а друга в миналото проследяваща живота и делата на митрополит Леонтий. Малко хаотично ми вървеше частта за митрополит Леонтий, доста често се прескача напред и назад във времето, но ако човек е съсредоточен, това не е голям проблем.  С риск да разкрия повече от колкото ми се иска от сюжета държа да спомена, че участието на Мишената в тази книга ми се стори недостатъчно и той ми липсваше.

Усещам леко пресищане от творбите и стила на Лора Лазар, но това не ме спря да започна следващата нейна книга – “Убиец назаем”. Дано това не повлияе на обективната ми преценка за качествата на книгите.

 

February 02, 2018

БиблиотекатаРелигиозен екстремизъм в „Разказът на прислужницата“

Новината за излизането на български език на „Разказът на прислужницата“ от канадската писателка Маргарет Атууд бе може би една от най-популярните и радващи се на внимание новини в книгоиздателския бранш за 2017 година. Orange Books направиха чудесен анонс и подгряваха нетърпеливата аудитория през цялото време до излизането на книгата, а сериалът, предизвикал българското издание, очаквано си свърши работата в създаването на още по-голям интерес.

Като фен на антиутопиите нямаше как да пропусна тази книга. Наложих си да не гледам сериала, докато не прочета книгата (сега оценявам това като добро хрумване!). По празниците се сдобих с „Разказът на прислужницата“, а в края на януари успях и да стигна до нея, след като ярката корица успя да пренареди дългия списък на чакащи заглавия. Корицата, впрочем, е страхотна! Супер нестандартно решение е и оформлението с текстил, макар печатът да не се е получил много траен и (поне моето копие) има дефект – рони се и остава по пръстите. Преводът е прекрасен и Надежда Розова има моите напълно заслужени адмирации.

Но по същество…

Маргарет Атууд ме остави със смесени чувства, с няколко потвърдили се опасения и с една-две изненади. Опасявах се, че посягам към твърде женска книга. О, боже! Идея си нямате колко женска книга е това. Докато четях, усещах как ме изпълва някакъв хормонален дисбаланс, толкова изцяло ориентиран към нежния пол е този роман. Внимание, мъже, посегнете ли към книгата, въоръжете се с търпение и здрави нерви!

Фредова е прислужница в република Галаад, изникнала върху руините на бившите Съединени щати. Тя няма собствено име, приела е името на Командира, в чиито дом е с една единствена цел – да роди дете вместо „пресъхналата“ Съпруга. Успее ли в тази задача, ще бъде изпратена другаде. Отново със същата цел. И с друго име. Късче по късче успяваме да наредим донякъде картината на страховитото общество, в което сме попаднали. Религията е взела превес над всяка сфера, разрушила изцяло светския строй и подчинила живота на хората на крайно екстремистки старозаветни идеи. Както прочетох в едно ревю из Goodreads – „Когато Масачузетс стане Саудитска Арабия“. Рязко намалялата раждаемост, която така и остава необяснена до края, е издигнала във висша ценност създаването на живот. Способните на това жени са превърнати в робини, предишният им живот е изличен, а забраните са безброй. Сюжетът буквално се процежда на тънка струйка до средата на романа, когато някакво действие или по-скоро раздвижване започва да се появява на хоризонта. Атууд не ни улеснява в желанието си да научим повече, напротив – оставя ни да се досещаме, да правим предположения, да гадаем как се е стигнало до там. Въпреки това демонстрира впечатляващ стил, който приковава вниманието. Сякаш си надникнал в главата на разказвачката и наблюдаваш рояка от мисли, които се блъскат насам натам. Разказваното от нея е накъсано от мимолетни спомени, връщане на лентата към онзи, изгубения живот от преди. Чувството е странно – картините, които изникват, са плашеща, ужасяваща гротеска на преекспонирания религиозен фанатизъм. Най-плашещо е усещането, че всичко това е до някаква степен възможно. Махалото на историята се връща и знаем какво може да ни причини.

Въпреки увлекателния стил, за мен като читател от мъжки пол определено беше дискомфортно потъването толкова откровено и разголено в размислите на прислужницата. Съзнателен ефект от страна на обвиняваната във феминизъм канадка. Мудното развитие на сюжета също бе сред неприятните изненади – на практика нищо не се случва до средата на книгата, когато пестеливата иначе на думи прислужница изведнъж изпада в обстоятелствено описание за това как започва всичко. Действията й след това също са малко изненадващи, а финалът… е може би черешката на разочарованията. По-отворен финал от това – здраве му кажи.

И още нещо дребно, което улових и леко ме подразни. Нали знаете за вечното противопоставяне между САЩ и Канада (South Park, „Blame Canada!“, сещате се). В Американските филми често има едно пренебрежително намигване към канадците. Е, тук авторката е канадка и, познайте – провалената държава е САЩ, а отчаяните и търсещи спасение хора бягат в… Канада. Ама, разбира се.

Иначе романът има всички предпоставки да се хареса на огромен брой читатели, въпреки закъснялата си премиера в България. Вече го е доказал през последните над 30 години в цял свят. Аз обаче не бих го поставил сред любимите ми антиутопии. Въпрос на усещане, може би.

Публикувано от Георги

Първи впечатления от последно прочетенотоВодачът на керваните - Зейн Грей

Понякога човек може да се разочарова, когато чете книги извън възрастта, за която са най-подходящи. С тази случаят не беше такъв, с искрен интерес проследих житието на Клинт Белмент от невръстно момче, което пътува с родителите си към Дивия Запад, през всичките му перипетии на опасния и труден живот, загубата на най-близките, та чак до възмъжаването, когато ще се превърне в едно от най-прочутите имена сред ловците, траперите и керванджиите, което внушава сигурност и доверие.

На обръгналия на какви ли не брутални телевизионни гледки днешен читател романът може да се стори леко наивен или детински, въпреки всичките жестокости на съдбата, през които минава животът на „Бъф“ Белмент. Те обаче като че ли ни връщат към едно по-нормално русло, в което в ценностите и поведението на хората има доста повече стойност. Припомняме си, че достойнство, справедливост, смелост, отговорност са си едни доста важни и хубави понятия, особено ако възпитаваме подрастващи. А и за повечето възрастни не са никак излишни. Не бива да се подвеждате, че това е захаросан епос, в който на добрите винаги им се разминава и те никога не нараняват врага, а само човеколюбиво го обезвреждат. Не, това не е Карл Май, Зейн Грей не взима пленници. Който е влязъл в битка трябва да е наясно, че си е заложил живота, защото загубилите са само два вида: избягали или мъртви.

Когато на стари години чета уестърни, неволно все се случва да съпоставям какво се е случвало в България по това време - 1850 - 1870 г... Нелепо е, но обяснява например наличието на каубойски уинчестери в музеите за Априлското въстание.:)

Преводът на тази книга е от 40-те години на двайсти век, което ми даде по-интересен поглед върху езика от онова време. Индианците навсякъде фигурираха като "индийци", а американските имена на героите винаги завършваха на "е", когато са използвани като обръщение - Томе, Джиме, Клинте и т.н.

В заключение, това е доста приятна и дори възпитателна книга.

January 31, 2018

БиблиотекатаПисмо до сестра ми

Откъде да започна? Може би с това, че страшно харесвам начина, по който Мария Пеева и Люси Рикспуун са „построили“ своята книга – като писма между две сестри, в които разкриват миналото и настоящето. Или леко по-повърхностно – да споделя, че корицата ми доставя естетическо удоволствие. Дали да бъда строг критик, като кажа, че не навсякъде книгата тече плавно,  или да споделя собствения си опит на човек, живял в семейство, засегното от болестта на Тони (синът на една от сестрите в книгата) и това ми попречи да изживея края на историята подобаващо? Защото за мен много по-трудно е да опишеш как едно семейство се справя (или не се справя) с ежедневието си, отколкото да вплетеш криминална нотка за драматизъм.

Pismo_d0_sestra_mi

Ще вляза в тон с авторките и ще започна така:

Скъпи читателю,

Вчера прочетох една книга и искам да ти разкажа за нея, преди да е избледняла от паметта ми, както напоследък става с всяко нещо, независимо колко важно или маловажно е то. Откраднах си моменти на спокойствие от пълзящата ми дъщеря, която всеки ден изследва всички забранени кътчета в хола, дори успях да си направя кафе (!!!). Изпих го студено… Но да се върна на книгата, заглавието е „Писмо до сестра ми“ и е написана точно така – като кореспонденция между две сестри – едната в България, другата – в Щатите. Началото е много интересно, а най-хубавото е, че с всяка страница историята взима любопитни обрати. Хем звучи нереална на моменти, хем звучи съвсем достоверно. Защото, знаеш, „реалността е по-непредвидима от всяка фантазия“ (имаше такава мисъл, но не я помня много точно). Радост е сестрата в България. Тази героиня ми напомня много на мама, защото се раздава винаги за другите и неглижира себе си. Грижи се за болната си майка и за сина си, който е болен от ходжкин. Приликите обаче свършват дотук. Не знам защо, но от един момент нататък историята на Радост ми изглеждаше много „скалъпена“, защото с очите си съм видяла какво се случва след подобна диагноза, дори когато накрая всички остават живи и здрави. Тук съм много пристрастна, знам, но мисля, че по-голямо предизвикателство за авторките щеше да бъде да опишат реалността на семейството, колкото и „скучно“ да звучи, отколкото да „съшият“ един лош герой, колкото да има холивудска драма. Мисълта ми: подобно събитие в живота на родител те убива, дори да останеш съвсем жив физически. Някои може би не се съживяват… Ти още не знаеш за какво ти говоря, но ще разбереш, като прочетеш книгата.

Другата сестра е Лора. Там, каквото и да беше написано, го приемах съвсем добре, защото този свят ми е непознат, тоест: всичко е възможно! Лора е психолог. За психолог се справя доста посредствено с проблемите в собствения си живот, но пък това я прави автентична. Лора има страх от обвързването, на всичкото отгоре разкрива истини за живота си, за които не е подозирала, и това я разклаща много здраво. Толкова, че съвсем изперква и взима импулсивни решения, които допреди няколко седмици никога не би взела. Лора е също така и готина мацка, която обича да пазарува, но и да готви разни вкусотии, когато е, така да се каже, емоционално напрегната. Пада си малко неблагодарна (поне по моите критерии), но пък щедра във всяко отношение. Харесва ми в тази героиня, че е критична. На моменти в разговорите със сестра си ми напомня за мен, а Радост – за една конкретна моя приятелка с подобна „зависимост“ от мъжете в живота си. Или на две-три такива приятелки, като се замисля… ;)

Иска ми се да прочетеш книгата, за да я обсъждаме заедно. Със сигурност ти ще видиш историята в друга светлина, обременен от собствените ти представи и преживявания. Чудя се какво ще е мнението ти за двете сестри, дали откриваш себе си в някоя от тях, дали Росен ти допада как са го измислили (не като характер, а като сюжет), дали намираш, че образът на Стефан можеше да се развие повече? Съгласен ли си с мен, че на места сюжетът се разгръщаше дост мудно, а накрая изведнъж се изстреля в Космоса на фантастиката? Макар че наскоро се случиха ужасни събития (реални), така че като нищо на някого нещата да му звучат съвсем достоверно и автентично. Не ми се пише за това обаче…

Трябва да ставам, така че толкова от мен за тази книга. Радвам се, че са я написали и ще я препоръчам на няколко човека.

п.п. Отбелязала съм си две писма на Лора в книгата. Страница 166 и страница 174. Като ги прочетеш, ще разбереш какво ми е настроението в последно време…

Поздрави и до скоро,
Девора

 

January 29, 2018

Anna Hells' Fantasy placeБългарски народни приказки

Ако не го практикувате това нещо чувството за хумор, живеете в сайтове за отглеждане на бебета с вегански пюрета, направени с изричното разрешение и тридневни ритуали за омилостивяване на лехата с моркови и бакла, или сте от искрените фенове на разни политически групички с атакистки наклон на срамотиите – по-добре не продължавайте четенето, че ще се обидите, разфучите и получите некой и друг апоплектичен удар. Аз това не искам, честна хелсова.

След Гримовия хорър от миналата година, Дежа бук и Сиела решиха отново да хвърлят по някой и друг интелектуален камък в бг мама вдъхновеното блато на живота и читателите с изряден маникюр, като зарибиха обществеността с чудовищно красива корица на мома – асасин и дракон – змейовец под прикритие, сякаш в началото или на особено усложнена и люспеста любовна игра, или току пред битка на живот и смърт, която може и да завърши с деус екс макина под формата на случайно прокапала от тавана жива вода, или на сапун. Между другото, интересно познание от стари времена – ако варите достатъчно дълго човек в казан с водичка, ще получите богат материал за био сапун с аромат на хипстърийска мас. Не, че давам идеи за бизнес, не, не и не.

Та, подлъга се народът и се зареди с по едно томче хем красота, хем някак една такваз патриотична, че да може да се наснима с байряка и риза с шевица до него, и да си мислят хората, гле’й го Х какъв родолюбец, че и интелектуалец се извъди. Но после дойде момента с антропоморфното лайно, дето се бута в манджата, крещи от корема на нечифтокопитни и копитни животни, и се свива да спи на топло у гащите на създателя си, и всичко избухна в дъга от кафяви конфети. Мда, всички си спомняме за Клан-клан-недоклан, но нито сготвеното куче, нито домашното насилие, и още по-малко говорящите екскременти с остра семейна привързаност не бяха част от топлия спомен на Каралийчевите версии на народни приказки.

Сега, ако сте гледали Саут Парк, то вас с говорящи купчинки дарадонки не могат да ви помръднат, заради Духа на коледното лайно, награждаващ всички яли доволно количества фибри еврейчета в навечерието на Ханука, но за останалите вероятно е била една неуханна изненада. Аз лично се покикотих в купчина меки възглавници и слава богу нямам нищо бастунесто да подкрепя гръбначния ми стълб по пътя на дебелите черва, и приех нещата както си трябва – с чувство за хумор и ясната представа, че и нашите прапра баби и дядовци са се въргаляли предбрачно в сеното, правили са си лайняни шегички и са си били чистокръвни Бийвис и Бътхед с пояси и фусти, колкото и да се опитвате да си ги представяте всичките като смели и горди ортаци на комитите. Някои може и да си били такива, признавам, но по-голямата вероятност е за нормални хорица, търсещи разтуха с глупави и страшновати историйки по седенките.

И като изяснихме произхода на ужасяващия милиони майки момент с врещящото лайно, нека ви разкажа, че всъщност кървава сеч и хитроумно будалкане ви очакват в останалите към хиляда страници почти автентичен поглед към онези нрави, за съжаление по данни оцелели само от последните няколко века робия, а не от гордите хански времена и царствата на по три морета, които са далеч по-приказен източник, но каквото останало – останало. Та, пригответе се за бащи, готвещи бебетата си, за да направят вечеря на Господ (и преди да сте скочили на бран – проверете си Библията, историята на Авраам), синове, избождащи очите на майките си, и майки, които никак не се посвеняват да си затрият отрочетата от странната позиция, че им е прескочена волята при избора на булка; родители, планиращи да си заколят наследниците, докато ги мият и бръснат, за да могат да си направят романтична вечеря на свещи; заравяне на хора в ями до шия, зазидване в мостове, разкъсване с коне, поливане с катран и палене, бутане в каци и ковчези в реки, варене на живо в гореща вода или мляко… и все така изобретателно и кърваво върви. Братя Грим могат да си циврят с нахапан претцел в ръка в ъгъла, щото бугарите го вадим дългия списък с упражнения по затриване, и си отбелязваме всяко по-креативно убийство с шарено байряче.

Откъм мръсотийки обаче няма да сте доволни, но има достатъчно компилации от автентичен еротичен фолклор, който ще докара някоя и друга въздишка, изпълнена с нега по отминалите времена на всяка една от онези неуспели ЦРУ агентки пред блоковете в старите квартали, че и техните майки, баби, и така нататък. Тук нещата освен кръвожадни, са доста премерени и учтиво загатнати по сексуалните теми, но домашното насилие, използването на жените за бездушна разменна монета, и приравняването на непълнолетните девойки до утроба, храна или две кози и три ярета от роднини, съседи и антропоморфни влечуги а.к.а. змейове, обаче са си тук, и оставят малко горчив вкус и лека засраменост дори и у не особено активно феминистично настроено същество като мен.

Ще ви направи впечатление вероятно и твърде подозрителната близост на нашенските истории до много западни и източни приказки, които някак са се довяли до нашите ширини. Тук са и Пепеляшка, и Красавица и звяра, и Аладин, и Танцуващите принцеси, и Принца с дървения кон, че даже и Барон Мюнхаузен. Което потвърждава за пореден път, че то оригиналните идеи не се случват толкова често, и просто се преразказват с различна степен на възпитание и жестокост в умовете на подрастващите слушатели по цял свят. Почувствах се като напреднал изследовател – етнолог, който открива у нашенско куп познати елементи от легенди и епоси, вдъхновили немалко световни съвременни писатели – фентъзисти, и за мен цялото преживяване около Българските народни приказки на Слави Ганев си бе напълно положително и усмихнато, с премерени дози възхита и гордост, че дори и Чума нас да не ни е газила тъй сурово, както Европата, сме си корав народ, кръвожаден и безпощаден, но и героичен, хитроумен и най-важното – оцеляващ.

За хора с правилен подход към живота и света, без очила на трибагреник, политкоректно настървени детски спомени и затвърдяване на стените в задните отверстия по рождение. И се надявам тази Коледа смелите създатели на спорни проекти – дежабукци, да отворят още веднъж вратите адови  и да ни зарадват с още едно – надявам се чисто естетическо – червено, дебело томче с чудовищно добра корица, сбрало истински фолклор от още по-забравени времена. Траки, прабългари, славяни, чернокнижници, богомили, византийци, боляри, невидели османлии – паметта им чака.

Първи впечатления от последно прочетенотоЧервената клетка - Марк Хеншоу

"Червената клетка" е специално звено в ЦРУ, което има задачата да мисли извън канона, да предлага алтернативни обяснения задачите, върху които мислят останалите. Тяхната работа е своеобразна застраховка, че разузнавателната общност в Америка няма да пропусне някоя опасност, независимо колко невероятно би изглеждала.

В това звено се озовава младата агентка Кира, след като на косъм се измъква от компрометирана операция в Каракас. Там се очаква тя да бъде оставена на спокойствие за известно време, докато се възстанови, но не така се случват нещата. Традиционното напрежение между Тайван и Китай се изостря още повече заради политическите амбиции на тайванския президент, а пък един дълбоко законспириран американски агент в китайското правителство докладва за нещо крайно обезпокоително в развойната дейност на китайската отбрана. Напрежението се натрупва, припламналите искри заприличват все повече на истинска война, а Кира е захвърлена в далеч по-опасни и непознати води. 

Малко самолетоносачи в действие, малко повече стелтове, разиграване на китайското контраразузнаване на негов терен, а бе имаше си доста вълнуващи моменти. Не мога да кажа, че е на нивото на Том Кланси, може би защото съм пристрастен, но определено е интересно четиво.

Най-неочаквано се оказа, че авторът наистина е бил дълги години в ЦРУ и е работил точно в такива звена. Странен бизнес.

Късметът е за хора, които не притежават умения.
***
Работата на един политик зависи от усмивките.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „изцеляваща“. Ако той не ви стигне (… н… наистина ли?), качили сме още текстове от сборника на тази страничка.

~

Приказки за Юнаци и злодеи:
изцеляваща

– Беше…
Думата се изскубва от устните ѝ като подранило стръкче трева, едва пробило пръстта, която го затиска от всички страни – само за да го смрази зимен вихър, да го попари слана; плахо и противейки се, сякаш всеки миг ще се озове между фини елфически пръсти, а пръстите ще се свият в юмрук и ще го откъснат, разсеяно, по човешки.
– … беше…
Лицето ѝ се накланя, едва-едва, все повече. Крехките кичури закриват челото и очите ѝ, като есенна слама, оцеляла по чудо сред запалените стърнища.
– … не мога…
Лицето ѝ се накланя, едва-едва, все по-напред, скрито зад сламата на косата ѝ. Плъзва се покрай скулата ми. Челото ѝ спира на един пръст над ямката между рамото и врата ми.
– … не можех…
Повдигам се, опирам рамото си о челото ѝ и едновременно вдигам ръка, за да хвана тила ѝ – деликатно, да не прехапе устни; крепко, да не побегне.
– … не можех да измия… не можех да се измия… кръвта, ръцете му… търках, вътре, отвън… търках… търках…
Върху рамото ми, под пръстите ми, главата ѝ не помръдва.
– … търках и имаше кръв… отвътре, отвън… навсякъде… Не можех да я измия… не можех да го измия… ръцете му… отвън, отвътре… не можех…
Стисвам я лекичко, зад ухото, колкото да разсея болката вътре с болка отвън. Хващам главата ѝ с две ръце, все така деликатно и крепко. Вдигам лицето ѝ.
Онова, което виждам в очите ѝ, кара очите ми да се разтворят, повече, повече, сякаш се разтваря небето, за да излее мъката си, да залее омърсения свят, да го удави.
Очите ми се разтварят, за да я пуснат в себе си, цялата – с нахапаните ѝ устни, угасналите ѝ зеници. Разтварят се, за да станат бистрите вирове, в които тя ще отмие него, ще умие себе си.
Очите са огледала на душата, но са и много повече. Очите са огледало, в което можеш да покажеш на другия какъв го виждаш; колко цяла е, другата, с нахапаните си устни, угасналите си зеници, сламените си кичури и стръкчетата от звук, които едва си пробиват път през гърлото ѝ.
Очите са онзи вход към безвремието, който винаги ни е на клепач разстояние. Само че колко от нас го отлостват…
Докато плуваме сред безвремието, нейните лостове се пропукват. Плахите стръкчета се люшват встрани, отстъпват на лавата, която пробужда зениците, завихря се, блъска, бушува, изригва, изкъртва всякакви лостове, бентове, катинари, задръжки, тайни, достойнства – майната ти, достойнство! къде си, доверие? – излива се по страните ѝ, пареща, горчаща и миеща.
– Знаеш ли… – прошепвам, – знаеш ли, че на четири години тялото ти се подменя изцяло? Старите клетки умират, делят се, отстъпват на нови. И това ти тяло не е онова, което си търкала до разкървавяване.
Тялото ѝ се сгърчва.
– Не е онова, което толкова мразиш заради чуждия допир, че чак не смееш да се прегърнеш, когато се свиеш нощем, а само се мяташ и се въртиш по леглото…
Тялото ѝ понечва да се изскубне.
Моите пръсти омекват захвата си, за да не насинят шията ѝ – но не я пускат. Не я пускат очите ми – държат я, държат нейните зеници, държат връзката помежду ни.
– Онова тяло, от което не спираш да бягаш, и нощем, и денем, го няма отдавна. Оставило те е – без да бяга от теб, лека-полека, клетка по клетка, четири години… Оставило те е да бъдеш нова, да бъдеш… каквато поискаш.
Сълзите ѝ преливат през клепките с нова сила, но тя вече не бяга.
– Знаеш ли… – проронвам, – знаеш ли, че онзи допир, който не си могла да отмиеш, който те гори, денем и нощем, отвън и отвътре, и този допир, на пръстите ми о есенната ти слама, са две лица на едно-единствено чувство? …Не две лица – две длани.
Искричката прекосява очите ми като метеор в мрака. Отсреща мярвам… о, не, не спирай сега, продължи, давай!
– Дланите на това чувство, което ни тласка един към друга, едни към други, разперили ръце, разперили криле, или свили се колкото може повече, събрали се в едното ъгълче от леглото, за да има място за другия и за другите… за да бъдем в едно място, там, където чувството е едно, един е пулсът, един е дъхът, духът…
Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един… И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави… себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.
Но ще си нова, свободна и…
Ти каква искаш да бъдеш?

Гледам я, без да мигам. (Духът добре си е свършил работата, като е правил телата, пробягва още една искрица в зениците ми: не ни разсейва с вегетативни функции, когато сме сред безвремието.)
Тя гледа мен. И ме вижда.
И лавата, която струи от очите ѝ, лека-полека затихва, лека-полека попива, напоила разкъсаните, изпръхналите ѝ устни, да не се кършат тревичките, които ще никнат оттам.
Някъде, някаква част от мен знае, че нещо вече е друго. Пристъпило е на прага ѝ, неуверено като новородено жребче. Надникнало е навън. И сега повдига копитце отново.
Някъде, знае частица от онова едно, което наричаме „дух“, сред прахта на най-прашния път се разперва стръкче трева.
Някъде, някога…
Толкова много приказки. Толкова много бъдещета.
А сме едно, тук и сега.

И тя, най-накрая, отпуска чело на ямката ми, а после се плъзва надолу, по рамото, лакътя, корема ми, скута…
Много, много внимателно се отмествам и я полагам върху възглавницата. За миг се вглеждам в отпуснатите ѝ клепки. Отвътре ме издува такава усмивка, сякаш ще полетя.
После обръщам глава към вратата.
Джу стои права на прага и гледа.
Зениците ѝ, огромни и черни, досущ като моите, не се откъсват от мен.
Аз продължавам да се усмихвам. И се пресягам, през всичките крачки, които ни делят, да я гушна.
В тоя момент зениците ѝ се удавят в сълзи, тя навежда лице, извръща глава.

January 26, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПризраци за Хелоуин

Още една елегантна книжка с истории за страшните дни, в които тропането по прозореца, неясните стъпки в нощта или резкият вой на неустановено животно могат да ни докарат, ако не един хубав инфаркт, то поне остра нужда от тоалетна или хапчета за гърло, уморено от пищене. В тази красива колекция ни чакат отново познати и непознати автори, съчетали се за среднощно четене на злокобни истории, така напомнящо на онази бурна вечер, когато в група гениални писатели се е родило и чудовището на Франкенщайн. Льо Фану, Улф и Бенсън срещат Мидълтън, Колиър и Уортън, и ви очаква някой и друг час в здравословно треперене, пред камината най-добре, а ето и за какво ще ви разкажат…

Ричард Мидълтън ще ни разходи по едно вечно шосе към средата на живота в Лондон, което приютява не само живите окаяници, но и мъртвите такива, които като вечни духове на мизерията и аватари на болката ще се скитат до края на света, а може би и малко след това. Шеридан льо Фану посещава замък, така и ненапуснат от вече нежеланите си предишни обитатели, отказващи да се потопят във светлината на отвъдното, които въпреки, че всъщност са грижливи и милозливи същества, искащи само да дадат малко утеха на живите, май само успяват да намерят нови попълнения за армията си от бледите светлини на смъртта. Джон Колиър ни отвежда в една будка на умерено интелектуална гледачка на карти, във време, когато разните му свръхестествени методики се считат за научни дисциплини, но с едното ограничение да не се прилагат върху практикуващите ги. И ако правило се наруши, вселената сама ще си нареди нещата по силата на безмилостната, хладна логика.

Е.Ф. Бенсън ще се повози на метро, в което билетчета не трябва да таксуват само най-изтлелите пътници, които намират в подземната железница не просто средство за транспорт, ами и отклик на най-отчаяните им молитви за спасение от тегобите житейски. Вирджиния Улф се включва за малко и много кратко с объркано, хаотично, но много реалистично усещане за неземни сили, от онзи тип, които плашат и будят любопитство, особено подчертано нездравословното към отвъдния свят на непознатото. И за финал Едит Уортън разказва една почти обикновена американска история с все студенокръвните капиталисти, разорените семейства, самоубийците от нищета, но и техните призраци, които идват да съберат вересиите от живите си врагове, ако и това да не донесе нужното спокойствие на живите си любими.

Красиво издание, елегантен подарък, изящна колекционерска вещ, но и събрала в себе си страховити класически истории, и да не забравяме и страхотните илюстрации на Петър Станимиров. Подарете си малко страх от добрия вид, понякога може и да е приятно изживяване.

January 24, 2018

Библиотеката„Грохот“ в очакване нещо да се случи

Сюжет, разположен у нас в годините на Втората световна война, определено не е често срещан в творчеството на съвременните български писатели. След пренасищането с партизанска литература, характерно за времето на социализма, писателите сякаш оставиха тази тема „да си почине“ от интерпретации. В последните години се появиха малко на брой художествени произведения за този период. „Кротките“ на Ангел Игов е добър пример. „Бежанци“ на Весела Ляхова – блестящ. В края на миналата година без много шум излезе нов роман на Силвия Томова, озаглавен „Грохот“ и обещаващ действие, развиващо се именно през военните години у нас. При това още по-любопитно – разказан от гледната точка на санитар от Вермахта, разпределен в Кюстендил в навечерието на операцията срещу Югославия и Гърция през пролетта на 1941 г. Този анонс, както и едно положително ревю, на което попаднах във фейсбук групата „Какво четеш“, бяха достатъчни да провокират интереса ми.

За какво иде реч? Силвия Томова ни пренася в един от повратните моменти на войната, когато Германският райх владее почти цяла Европа и войските му стоят на Дунава, очаквайки решението на малка България. Франция е разгромена, Норвегия и Дания са окупирани, англичаните са изтласкани от континентална Европа. Героите в този роман не са войници, а санитари от Вермахта, млади мъже на по 20-ина години, Валтер и Макс, изоставили университетското образование, за да спасяват хора. Те са чужди на идеологията, тласкаща германската нация към световно господство; чужди са и на ентусиазма, обзел сънародниците им в този момент. Когато преминават Дунава и достигат до Кюстендил,  са разквартирувани при възрастна семейна двойка, където веднага проявяват човешките си страни – да поправят нещо, да постегнат старата къща… Между Валтер и местна девойка дори припламва любовен трепет. Разбира се, не всички герои са представени от толкова хуманистична гледна точка. Има и убедени нацисти, и истински прусаци-войнолюбци; има и неприятен свещеник с нездрав интерес към смъртта. Беше ми много любопитно къде ще ни отведе този ансамбъл от герои, къде ще се случи завръзката, къде е „грохотът“ от заглавието, кога ще стигнем до бомбардировката на Кюстендил, обещана в издателското резюме.

Уви, големите очаквания започнаха бързо да се пропукват с напредването на повествованието. Първото нещо, което светна като червена лампичка пред мен, бе нарастващото усещане, че Силвия Томова не е успяла да се постави в обувките на своя герой. Въпреки доброто си желание да говори от негово име, тук-там се прокрадват издайнически недомислици. „…красив лейтенант, чието име забравих веднага след като му обърнах гръб“ определено не звучи като реплика на санитар от Вермахта.

Следващото нещо бяха диалозите. Дразнещото усещане, че всички в този град и в този Вермахт говорят като на театрална сцена и единствената тема, която ги вълнува, е историята – тежкото минало, неправдите, бойното другарство от предишната война и светлото бъдеще на справедливо възмездие. Реплики от по няколко реда в разговор, проведен в местната кръчма между мъже, които очевидно не са университетски преподаватели, следват една след друга. А, да, и речите! В книга от малко над 200 страници има поне три дълги речи, нахвърляни като наратив от History Channel.

Голямо удивление предизвика и особеният интерес, който германците рязко проявиха към българската история. Всички бяха напълно запознати с премеждията ни от последните три войни, казуса Македония, отношенията със съседните страни. От името на разказвача излизаха думи, показващи вещина, която няма как един немски санитар да прояви, едва стъпил на българска почва през пролетта на 1941 г.

Въпреки твърденията на Силвия Томова, че романът следва плътно фактите, каквито са били към онзи момент (Съветският съюз още не е нападнат, Окончателното решение на еврейския въпрос още не е влязло в сила, Аушвиц още не бълва пушек), усещането ми беше, че около германците през цялото време се стеле някаква розово-героична мъгла и прозира добродушна симпатия, сякаш не става дума за окупаторите на цяла Европа, а за спортисти от Олимпиадата в Берлин през 36-а.

Опитът за любовна история, проявяваща се като бледа нишка тук-там из романа, е толкова анемична, че не успявам да намеря подходящите думи. Млад немски санитар хлътва по българско момиче, след което добронамерено е предупреден от бащата на момичето да внимава и той великодушно се отдръпва. И нищо. Нищо! Историята свършва в нищото без дори минимален опит за някаква кулминация. Епизодични нишки, загатващи евентуален драматичен момент, са изоставени ей така, без продължение (като мнимата печатница на фалшиви пари, която на няколко пъти бе спомената в текста, уж я издирваха, после всичко заглъхна без обяснение).

И като споменах кулминация, ще дойде дума и за бомбардировката. В роман от 230 страници тя най-сетне идва в последните 15. Лаконично, без много обяснения. Нанася щети и романът свършва. Няколко човека умират. И едно куче. Добрите оцеляват.  И толкоз.

Без да искам сравнявам с прочетения наскоро роман „Бежанци“ на Весела Ляхова, който също се отнася до малко познати и забравени събития от периода на войната. И се опитвам и тук да намеря дълбочина на изказа, виртуозно познаване на хората, на характерите им, на обстоятелствата, задълбочено описание на душевна борба, на емоции… Уви, нищо такова не видях в романа на Силвия Томова.

Въпреки огромното ми желание да харесам тази книга, разочарованието ми е с горчив привкус. „Грохот“ не казва нищо ново, но не казвайки нищо ново, го прави по посредствен начин, повтаряйки обща историческа информация под формата на диалози. Ако има нещо в литературата, което да ненавиждам, то е опитът на писател да разказва исторически факти от името на героите си, вместо да изгради автентични личности в естествена среда. Знам само един пример за добър опит в това отношение и той е Милен Русков. Но там това е изведено до нивото на изкуство.

А, да, и нещо дребно, този път към дизайнера на книгата – такъв самолет като показания на корицата сърбите не притежават към онзи момент. Съжалявам.

Публикувано от Георги

 

 

Човешката библиотекаВ подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде задружният сборник „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъси от сборника, в подборка на Веси (Vessey) от Goodreads.

~

Аз бях вятърът и вятърът беше мен. Носех със себе си Кеншин, самурая на честта, на правдата и на обета за неубийство, и Данте, полудемон-получовек, ловец на една от двете си половини… носех ги като листенца, летяха с мен като едно, мислеха с мен като едно… бяха мен. Бяха всичко, което аз отричах, всичко, от което се криех и бягах, бяха нищото, от което не можех да се спася, бяха аз… аз, когото не познавах…

Аз нямам друг избор, освен да умра. Мислите си, че аз нямам собствен живот, защото съм някаква алтернатива, програмирана неволно от вашите подсъзнания… мислите си, че аз нямам собствени чувства, различни от вашите… не! Разбирате, че имам чувства, но това са ваши чувства… вие просто ми ги приписвате на мен като нещо… неваше.

А в оная опалена пустиня, която родила злото, паднал сняг, и натрупал. Нищо че било вечно лято. Отпървом кактусите поели нечаканата манна небесна, тая живителна влага. После се смръзнали и взели да съхнат.

Но още се сещам, късно нощем, кога загаснат лагерните огньове, а децата вече карат трети сън. Кога чуя повея на вятъра в клоните на дърветата, кога усетя по кожата си пръските на водопадите, кога вдъхна влажния мирис на боровите иглички… Сещам се какво значеше да живееш с истина. Да любиш живота, не просто да го живееш.

 

В този миг, в който мята коси напред и те потичат покрай гърдите ѝ като струи от огън, като вадички кръв.

Знаеш ли – промълвявам, – знаеш ли, че духът е един? Ние сме много, ако ни гледат отвън – но отвътре духът е един… И ако той, онзи, е направил това на тебе, тяло на тяло, духът, единият дух, е направил, чрез теб и чрез него, едно – направил го е на себе си. И сега прави, чрез теб и чрез мене, едно. Прави… себе си. А после, когато откъснеш очи, завъртиш глава и закрачиш през пролетта, пак ще си сред това едно, заедно с него и с мен.

Драконите никога повече няма да се появят на Земята, защото са станали прекалено умни за нея.

Разказът му ме поглъща толкова, че дори не ми е нужно да се гмуркам повече в очите му: тия сиви океани, от които тръгва Вечността.

 

January 23, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПризрачният дилижанс

Изящното книжле пред вас съдържа няколко класически разказа на ужаса и призрачните срещи от третия вид, без особено много кръв или спец ефекти, но с онази неподправена атмосфера на безпомощност пред неземното и неразбираемото, която вече трудно се постига и още по-трудно достига правилно до читателите си, които да оценят есенцията на страха, а не неговата най-първична физична проява. Авторите са както лично за мен познати класици на ужаса като Ходжсън, Бенсън и Джеймс, така и някои доста по-непознати имена от рода на Едуардс, Джейкъбс и Суейн, но всички предлагат едно – топла порция пълзящи гадинки по гърба, страхливо взиране в мрачните ъгли и подскачане на около половин метър в секунда при всеки странен звук на утихналата къща. Защото всичко може да е там. И да чака. И ако не се сещате точно какво би могло да бъде – ето ви и няколко идеи.

У.У.Джейкъбс разказва за силата на желанията и демон, скрит в маймунска лапа, който може да носи богатства и да вдига мъртвите от гроба, но всъщност учи само да не искаш повече от това, което имаш. Но някои уроци идват твърде късно, и само почукването в самотния здрач напомня за изгубеното дадено в замяна на алчно придобитото. Амилия Б. Едуардс ни качва на един страховит дилижанс, тръгнал към гибелта и празнотата на битието, обречено да се повтаря отново и отново последните минути на своите пътници, кухи обвивки на заковани за преизподнята души, така и недочакали освобождение. Уилян Хоуп Ходжън ни прехвърля на палубата на мистериозен кораб, покрит със странна субстанция, прилична на мухъл, плесен или цял-целеничък нов живот, събудил се след хилядолетия океански сън, неясно от кой и кога изкопана, но гладна, о, колко гладна.

М.Р. Джеймс ни отвежда в красивата английска провинция, където реновиращите планове на една напориста лейди за създаване на градина с рози – победителите на ботанически изложби се сблъсква с доста противоречивия състав на пръстта, приютила не едно и две тела, обвинени заради неудобството си от този или онзи с власт, каквато само призраците имат. Е. Ф. Бенсън ни заключва в предсмъртните хрипове на поредната жертва на добрата стара алчност, която застава на вратата между реалността и ада, и страда по равно и от двете страни, било от презрението на живите или омразата на мъртвите събратя по съдба и обреченост. А за финал Е.Г. Суейн бива обсебен в безсънието си от старите обитатели на уж сигурния си дом, забравяйки всички предпазни мерки и класическо британско твърдоглавие, подчинен на обсесията на една кост, останала от неподходящите хора на неподходящото място.

Проходът към отвъдземията изглежда никога не е съвсем затворен, а завесата между реалностите е по-рядка и от копринен шал. И почти никога по волята на живите мъртвите не отговарят, ами сами си искат своето, и си довършват делата, обикновено тъмни като неспокойните им души, независимо дали в процеса ще създадат някой и друг техен събрат по неживост. Идеалното четиво за Хелоуин или за ледена зимна нощ, с бясна виелица и бял ужас навън. И една запалена лампа, поне.

Първи впечатления от последно прочетенотоКовчег от Хонгконг – Джеймс Хадли Чейс

Изключително интересен роман, който ме изненада много приятно. Отдавна знам, че Чейс си е класа, от онези майстори, които създават собствена разпознаваема атмосфера и стил, но този път е надскочил себе си. Плюс ненатрапчивия хумор, който винаги е на правилните места.

Частният детектив Нелсън Райън получава обаждане в офиса си в Пасадина да проследи нечия съпруга, докато мъжът й е в командировка. И той отива на адреса, дреме в колата цяла нощ пред тъмната къща и чак на сутринта научава от разносвача на млякото, че там от месеци не живее никой. Не е разочарован, защото си е получил парите предварително, само е учуден защо го разиграват. Това учудване обаче е нищо, в сравнение с онова, когато заварва офиса си отворен, на стола му седи непозната китайка с дупка в челото, а пистолетът му го няма в бюрото. И тук вече въртележката на събитията тръгва със 100 от място.

След челен сблъсък с некадърната полиция и личния интерес към разследването на местен милиардер, действието ни отвява в Хонгконг с цялата му екзотика от рикши, шотландски полицаи, компаньонки, плажове, странни ястия и не на последно място – дрога. Опасностите са гарнирани с цицини, а единственото сигурно е, че всички лъжат, само дето не се знае защо. Завръщането на финала обратно в Калифорния е само, за да наместим най-последното парченце от пъзела.

Интересна, твърде интересна. Искам да детективствам в югоизточна Азия!

January 22, 2018

Библиотеката„Кладенецът“ на нашите мисли

Декември мина и замина – за едни в празнична суматоха, за други: с откраднати моменти на спокойствие, в които трескаво изчитах всички книги, които по една или друга причина съм зарязвала през годините недочетени. Всъщност с една причина – не ги харесвах. И ако за нормалния човек недочетената книга не е нещо, което да заслужава дори споменаването, то на мен такива недовършени „задачи“ не ми дават мир, постоянно чоплят гузното ми съзнание и ето – реших да завърша годината, като снема от плещите си поне този товар. Някои от книгите, които дочетох, всъщност харесах много („Един ден в Древен Рим“), други се „нижеха“ бавно и изнервящо („Moby Dick“, „Гроздовете на гнева“), а трети си бяха чиста загуба на времето ми, но по различни причини („Психология на несъзнаваното“, „Невидимата жена: Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“).

Новата година обаче започнах с книга, която не ми се налага да оставям, за да дочета по-късно. Кладенецът“ на Веселина Седларска е книга, която не подлежи на точно описание и за която простичко мога да кажа, че ми хареса много. Допаднаха ми стилът на писане, историите и препратките, героите. Цялата е в розови листчета, с които съм отбелязала не толкова розови параграфи. Не мога да ви разкажа какъв е точно сюжетът, защото това, което авторката прави, е да черпи от кладенеца на своите мисли и емоции и да ги поднася на читателя по начин, по който той самият да открива себе си в тях. Сигурна съм, че този извор на идеи и вдъхновение съвсем няма да пресъхне скоро, затова с интерес ще очаквам следваща книга на Веселина Седларска.

Живот и ръкопис вървят ръка за ръка в „Кладенецът„. Милкана Пейчева работи с група от хора с интересите си по психология и творческо писане. „Обединени в различността си“ е мотото на този малък, но сплотен екип, в който всеки се явява спасителна лодка за другия. Като преподавател Милкана има задачата да измисли ръкопис, с който да развие писателските и аналитични умения на всеки един член на групата. В реалност се получава нещо много повече.
Изпъстрена с цветни и сиви истории, книгата създава усещане за интимност. Не мога да пресъздам нищо повече по памет, защото книгата е от тези, които оставят само усещане и никакъв конкретен спомен какво си прочел току-що. Но няма страшно – знаеш, че ще я прочетеш отново!

Тъй като този блог е своеобразен читателски дневник на нас, пищещите в него, ще изведа няколко любими моменти, така че да се подсещам за тях, а и да вдъхновя и вас да прочетете „Кладанецът„.

стр. 55: „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия – казва ни често нашата преподавателка по йога. – Съхранявайте енергията си, не я хабете в бърборене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.“

стр. 75: „Янка живее естествено като дърво. Не търси смисъла на живота, не се безпокои, няма амбиции да се доказва. Тя фотосинтезира и във всеки момент, в който може, танцува.“

стр. 95: „Подарете на децата си достатъчно любов. … И недостатъчната, и предостатъчната родителска любов са отровни, не знам коя повече. Виждала съм деца, недостатъчно обичани, които после се справят. Но не съм виждала предостатъчно обичани деца да се справят добре. …“ и така до страница 99…

стр. 121 – описанието на прабабата, която е „серт колкото три Султани“, буди рано синовете си и сочи „с пръст върха на езика си“, защото „ако тя не им казва какво да правят, ще се търкалят цял ден в леглата и никаква няма да я свършат“.

Пожелавам ви да си доставите удоволствието да прочетете тези цитати в контекста на целия роман, а аз започвам годината малко по-осъзната и удовлетворена от книгата, с която стартирах 2018-а!

Девора

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. С тази ще опитаме да ви въвлечем в света на мечтите.

Магично четене!

Знаете ли, имам мечта

Йоана Йорданова, 15 г., Национална Априловска гимназия, Габрово

Иска ми се да можех да променя нещата. Не можете дори да си представите какво е да живееш с Фарънс. Това е все едно да гониш вятъра в буквалния смисъл на думата, при това без да осъзнаеш какъв глупак си в действителност.
Фарънс беше душа човек, несъмнено. И въпреки това случва се да има моменти, в които ти иде да му видиш сметката, независимо колко е дружелюбен. Един от тях бе, когато разбрах, че е объркал еликсира за красота с отварата за младост. Не че се разбра, клиентката беше изключително благодарна, благодарение на несъзнаването ѝ, че красотата се крие именно в младостта. Но ако не се беше случило така? Ако някой някога по някаква причина разбереше, че добрият стар Фарънс има навика да слага грешните съставки в продуктите или по-лошо: да пробутва грешните продукти? Какво щеше да стане с бизнеса ни и изобщо с тази част на Старата земя?
Ако питате какво е Старата земя, тя е онова място, където всички странни, изкривени или гротескни понятия на реалността съществуват и живеят в разбирателство. Е, може би не чак в разбирателство, но поне в прилична имитация на такова. Фарънс бе една от най-легендарните личности на Старата земя. Не се знаеше много за него, освен че някога много отдавна е живял в Реалността, а впоследствие се преместил тук, защото хората спрели да вярват в него. Никой не знаеше какво точно е бил – градска легенда, супергерой или пък митичен злодей. Важното бе, че темата е ужасно болна за него и той ни най-малко не я обсъжда. Това много прилича на някой от известните романи на Реалността, нали? Сигурно доста хора са се сетили да използват тази концепция по някакъв начин, да дадат живот на измислените герои или поне да загатнат за такъв в творбите си. Е, тук в Старата земя има един много прост закон и той е постоянен, независимо как са решили да го интерпретират някакви си хорица в безсловесния си материален свят. Та този закон гласи, че всяка една форма на мисъл, всяка една свръхестествена концепция има своето място в Старата земя и го заема веднага, щом изгуби смисъл в Реалността. Иначе казано, ако през 20-те например хората са хлътнали по най-новата градска легенда, представяща някакво страшно чудовище или герой, и впоследствие той излезе от мода, то този въпросен герой мигновено бива зачислен към жителите на Старата земя. Наречете го както искате, така си е. Още нещо: Тук обитателите се делят в няколко категории: Много важни, По-малко важни и Отчайващо маловажни. Много важните са онези като Дъртофелник Магьосника, който навремето бил герой на детски комикс в Реалността. Тук, в Старата земя, той е най-значимият автор на книги за глупостта, за чиито инструкции се хвали, че се следвали даже и в Реалността, макар никой да не знаел за точния им произход. Защо е много важен ли? Ами просто е: глупостите, които пише той тук, онези, на които ние тук се надсмиваме, са ежедневие за повечето жители на Реалността, приемани за нещо напълно естествено и дори добро. И това, разбира се, е абсолютен евфемизъм за Старата земя, защото аз едва ли ще мога да опиша с точност как наистина стоят нещата.

Що се отнася до Фарънс… Ами той е леко кривнал. Имам предвид, нещо в неговите разсъждения абсолютно не е на мястото си и това оказва влияние върху репутацията му. Разбирате ли, той някак си, поради някаква необяснима причина, смее да твърди, че хората били изначално добри и всеки бил способен на промяна и осъзнаване.
Доколкото знам, в Реалността такива се наричали „филантропи“. Не знам там как ги приемат такива, но тук това се смята почти за престъпление. Защото хората са си хора: свикнали са да вярват в някакви пълни глупости, повърхностни са, елементарни, нетолерантни и суетни. Покъртително! Толкова пъти съм съдил Фарънс за обратното му мнение и въпреки това той отказа да го промени. Аз го приех такъв, какъвто е, но се опасявам, че повечето жители на Старата земя не мислят като мен. Е, с изключение май на дамата, съгласила се да купи негов продукт… Да, тази една-единствена подробност относно личността на Фарънс съсипа шансовете му да стане известен в Старата земя, а това със сигурност щеше да стане при други обстоятелства. Защо ли? Защото това, което продава Фарънс, е нещо изключително универсално и се обзалагам, че всеки веднага би се сетил, защото едва ли има някаква форма на мислене, човек или концепция, която да не се е докосвала до подобно нещо. Точно така, Фарънс продава мечти. От онези хубавите, големите, по които копнеят дори хората в ежедневието си. Е, вярно е, че в Реалността мечтите могат да са различни заради хората, които ги създават, но тук не е така. Тук, в Старата земя, всички търсят мечти и копнежи, говорят за тях, искат ги, но така и не ги получават. Нямало почва, казват някои и аз съм съгласен с тях, защото всичко, което искаме ние, което правим или постигаме, не съществува поради простия факт, че ние самите не съществуваме. Защото хората не ни искат вече, защото ни смятат за ненужни. Ние сме вредният излишък на съвършено нормалния им свят. Но ние не им се сърдим за това. Правим го, защото те имат всичко, от което ние се нуждаем. Можете ли дори само да си представите какво е да живееш, без да мечтаеш за нещо, без да се будиш озарен от мисълта за най-новия, най-красивия си блян? Ужасно е, наистина. И още по-ужасно е, че няма кой да ни помогне. Сами сме в цялото това пространство, което не можем да наречем „свят“.

Нямам много време, затова ще премина пак на дамата, която искаше да купи от Фарънс еликсир за красота. Каза, че това било мечта, че най-после е разбрала какво е наистина да искаш нещо. Ние с Фарънс веднага се усъмнихме, но нямахме избор, освен да повярваме, защото някак си така беше твърде удобно и за двама ни. Щеше да е ужасно лесно, ако можехме просто да решим, че истинските мечти са възможни, и да преследваме целта си, без страх от евентуален провал. А дори и да има такъв, всичко положително ще си е струвало. Въпросната дама наистина задържа вниманието ни и ние се опитахме да изпълним предполагаемата ѝ мечта, за да видим реакцията ѝ. Но истината е, че се случи нещо непредвидимо. Не знам как ще е най-правилно да се изразя, но тя сякаш просто промени мечтата си, а дори не го разбра. Колкото до мен и Фарънс, това не беше в наш ущърб, защото ако станеше обратното, тя щеше окончателно да урони репутацията на Фарънс, но независимо от всичко ние положително сме озадачени. Могат ли мечтите да се променят, да се видоизменят в нещо различно? Ще запазят ли така смисъла си?

– По дяволите, Бърк, какво правиш? Виж кое време е!
– О, Боже!
Добре, недейте да мислите, че паниката е нещо обичайно за мен.
– Магьосника ще ни чака.
О, да, забравих да спомена, че с Фарънс решихме да говорим с Дъртофелник Магьосника и да го питаме той какво мисли по въпроса. Нали се смяташе за Много важен.
– Понякога се чудя какво не ти е наред – негодува Фарънс, докато вървим към хълма на Много важните. Там са всички, които още имат някаква връзка с Реалността. А колкото до името му, ами то е символично. Тук гротескно-забавните неща се приемат изключително добре.
– Фарънс – престрашавам се.
– Какво? – тросва ми се.
– Представяш ли си тук мечтите наистина да можеха да се променят? Какво ще правим?
– Ха! – разсмива се. – Как какво! Ще мечтаем!

– Това е много странно, наистина – казва провлачено Магьосника. – Сигурни ли сте, че дамата действително е променила възгледите си?
– Напълно сме сигурни – отсича Фарънс.
– Този какво си мисли? Нима някой в Старата земя някога е лъгал?
– Ами тогава се опасявам, че въпросната дама е била нещастна жертва на заблуда. Една мечта не може просто да се промени. По този начин ще промени целостта и смисъла си.
– Това… това не може да е вярно.
– Бърк…
– Не, просто не може да е вярно.
Магьосника се приближава с въздишка към красиво гравирано чекмедже, което изглежда почти реално.
– В една от творбите си някъде съм писал обяснението на това, което ви терзае. И което всъщност терзае Старата земя.
В момента, в който Магьосника ни тиква стария пергамент, ние го сграбчваме в неистовото си любопитство. Не е нужно много време да прочетем и осъзнаем какво пише на него. Трудно ми е да повярвам.
– Истината е много проста. Ние не можем да мечтаем, защото тук такова понятие няма. Ние самите сме мечтите на хората в Реалността, защото ние имаме всичко, което те нямат – приятелство, лоялност, любов и състрадание, съществуващи като постоянни и непроменливи величини. Ние не можем да лъжем, а те го правят постоянно. Ние се ценим истински, а те избягват да го правят. Питате защо тук има всякакви твари под всякакви форми. Това е защото има мечти – гротескни и ужасни, независимо че са мечти. И това не е притеснително за тях.
– Ти не пишеше такива неща, Магьоснико.
– О, така е. Аз пиша за това колко е важно да си богат, красив и лицемерен. Аз пиша колко е ужасно да си аутсайдер и грозен, колко относително е приятелството и колко временна е любовта. Страхотно е!
Знаете ли, имам мечта.
Знаете ли, копнея да нямаше Реалност, а само мечти.
Винаги
Завинаги
И Отново.

January 20, 2018

Anna Hells' Fantasy placeРеката на мъртвите и Безименният убиец

Франк де Лорка и А.Ф. Морланд

Една изключително апокрифна книжка отпреди двадесет плюс години, излязла почти неясно къде, от кого, написана от непознати имена, вероятни алтер егота на български автори, уж част от приложение към непознатия криминален дайджест Хикс, принадлежаща на библиотека Приключения, представител на особения вид демонични романи… Въобще много вълнуващо и обвито в мистерия книжле, побиращо два чудесни мини романи, които си заслужава да прочетете, въпреки на места спорния превод – ако е превод, а не добре прикрит опит на автора да се направи на преводен такъв. Но какво всъщност да очаквате зад този ококорен череп с маска на плувец, усмихваща се почти приветливо на случайния си читател?

Реката на мъртвите ни отвежда в същински Бонд среща Досиетата Хикс остров, някъде из далечните източни земи, където неща като ред, закон и справедливост са неразбираеми чуждици. В почти диваческото общество се почитат повече от древни богове, като един от тях, вероятен убиец на откриватели от зората на човечеството досега, май си е съвсем жив и здрав, и практикува странните медицински изкуства на безкръвните операции, където малки черни човечета си напъхват напълно нехигиеничните нокти някак дълбоко в телата на пациентите си, и вадят от там камъни, тумори, плужеци, или каквото са успели да си завъдят нещастните почти жертви на магията на изцелението. Малкото идилично местенце представлява интерес обаче и за външния капиталистически свят заради наличието на огромни перли, скрити в недрата на кристалните му заливи, обитавани обаче и от странни морски чудовища, някак имащи твърде много общо с ходещият древен островен бог. Спокойно, ще дойде американеца с големия патлак и уверената вяра в прогонването на духове, и нещата ще се объркат доста, преди да достигнат някакво бледо подобие на край. Макар че, ако беше филм, по време на крайните надписи със сигурност щеше да мине някоя тъмна и многозначителна сянка току пред очите на прибързано поотпусналите се зрители, помнете ми думата.

Безименният убиец ни отвежда в южна Африка на красив залив с мрачна слава, където смел американски екип се опитва да снима следващия модерен а-ла Хичкок филм, но се срещат със странно лъвкрафтианско присъствие в дълбините, което хем разяжда душите отвътре, хем покрива телата с неземен метал, през който не може да проникне никое човешко оръжие. Актьори и работници губят ума си и стават безволеви убийци, принасящи в жертва на морския бог своите близки колеги и приятели, докато очакват награда от отвъдното. На помощ се притичва местния Хари Дрезден и неговия опитомен сребърен демон, с което историята силно намеква да е част от една много по-голяма схема за детектив със свръхестествени способности, но за съжаление не мога да намеря нищо повече за нея или за автора, така че оставам си само с изгладнялото за сюжетно развитие мозъче. Но да се върнем на книжката. Океанското зло се оказва малко големичка хапка за странното ни дуо от магьосани същества, ама в края всичко ще се оправи, макар и с мини планина от трупове, щото понякога и правилните хора си отиват по жесток и кървав начин. Та оправдани бяха и огнените акули, и червената вълна от сярна киселина, и черните метални пеперуди – вампири, и металните зомбита, вервайте ми.

Ако сте от онзи специфичен вид книжни аргонавти, които са способни с часове да ровят из сайтове или директно в странните кашони по разни спирки, то най-вероятно сте се натъкнали на тази двойна книжка от длъжки новели, които гарантирам ви – ще са добра находка и чудесно прекарани няколко часа в забавление с хорър приключения и черни магии. Добрият стар пълп винаги си носи минутката щастие, ако ме питате.

January 19, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоКукувица кука - Георги Божинов

Това са разкази без действие, само с описания. На хора, села, колиби, планини, дерета, рекички, пътеки. На забутани места, които имат своя красота, на изпаднали хора, които имат своя доброта. Тонът не е идиличен, няма възвеличаване, не е и като за нещо безвъзвратно отишло си, за което човек да се чувства длъжен да каже или добро, или нищо. Тук всичко е поднесено документално, всяка махала, всяка човешка история. Това не са разкази за най-високите върхове, най-смелите хора, най-дългите реки, не, тези са най-обикновени. Ще попитате какво тогава прави тези разкази различни от статии в Уикипедия или друга някоя енциклопедия и аз ще ви кажа. Това е любовта, с която Георги Божинов говори за хората, които е срещнал и местата, които е посетил. Същите тези запустели села и баири може да са извор на тъга и съжаление за отминали времена и младост, но може и да са истинско богатство за очи, уши и умове, които са жадни за свойски споделените богатства, каквито още се намират там. Дали старец ще ти разкаже за някогашен приказно необичаен лов, или за актуалните си болки, или ще се разговориш с някой друг непознат, докато чакате автобус на несъществуваща официално горска спирка. Може проблясъкът да е за куче, което ходи да се мокри в реката и после идва при теб да си изтръска козината, може да е за узряла джанка или за набедена мечка-стръвница, или за помашки майстор-дюлгерин, няма значение, във всички тях личи внимание и сърдечна усмивка, човещина сред дивото. Да харесваш нещо, дори и когато не е най-, а само защото го чувстваш свое.

Харесах всичките разкази, а някои повече от другите, като например онзи, за младежа, който беше успял да купи гайда от човек, който няма гайда, както и "Дири се куче свинар", който започва така: Капчуците заломотиха изведнъж, зачукаха с точки и тирета. Нали си го спомнихте този звук, то направо си се чува. Езикът на Георги Божинов навсякъде из книгата е видимо много звучен, ако прочетеш изреченията му на глас и веднага ще чуеш звуците, които е искал да опише, шумовете, животните, гората.

Оттам, от нея (природата) тръгва всичкото онова хубаво и добро, което завинаги остава в пътната житейска торба на човека като мярка за хубавото и доброто.
***
Гори, а в горите се заселил българинът. Колиби тук и там, разсеяни из най-скритото, най-дивото. Дивото си останало пак диво, като го гледаш отстрани. А като го разгърнеш, виждаш: българинът го опитомил. Тук овошка забол, там нивка лепнал в брега - то Господ го дал да бъде бряг, а не нива. Но българинът поправил Господ. Всичко огледал, премерил на око, опипал и опитал всичко. Може да се живее, рекъл българинът. И заживял.

January 17, 2018

Човешката библиотекаВ подготовка за „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“: Малкото четене

Приятели (:

Следващата книга в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“. Той е писан от цяла задруга 😉 и се явява предистория на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“.

 До 4 февруари подготвяме електронното му издание. (Хартиено засега не предвиждаме.) Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че сборникът заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме откъс от приказката „зелена?“.

И ви каним на следващия прот… така, де, празник за Пирин – утре вечер, в 25 града по света. Ако ни зърнете там, оглеждайте се и за Юна. Тя най-вероятно е две кръстовища по-напред…

~

Приказки за Юнаци и злодеи:
зелена?

– Юне… Още не мога да повярвам, че си…

– И аз не вярвах, Слънце. – Къс мълчание. – Мигар съм била по-болна, отколкото си признавах?

Тя се е облегнала на дъбовата странѝца, а аз съм опрял рамо о нейното. И въпреки че отдавна (Господи… колко отдавна…) не съм се чувствал в такъв покой, една част от мен току хвърля коси погледи към превръзките ѝ.

Призванието не спи.

Онова тъмно петънце под мишницата ѝ… дали не се разшири малко? Да ѝ приложа още трийсет вдишвания Надийски длани?

Тя се размърдва и друга част от мен забелязва усмивката в ъгълчето на устните ѝ.

– Я ми ела по-насам, по-добре да огледаш… Или аз да дойда?

– Хахахаха!… – Зает съм да се червя, но, нали съм от ония редки мъже, които вършат по няколко неща едновременно, съчетавам и с пелтечене: – Х-хич и не ме п-предизвиквай, щото… К-каквато си ми крехка и безпомощна точно сега…

Източвам език по устните си – първо горната, после долната; бавно, чувствено. Веждите ми пак се разиграват. Очите ми блещукат насреща ѝ – пох… така де, поглъщащо.

После телата ни сами се свиват напред, повлечени от смеха. Аз, естествено, губя баланс (Най-Великият Айкидист! ТМ!), ох!, челото ми перва нейното слепоочие:

– Ох! – отронва тя;

… добре, че рога ми го няма…

– Ох, Юнише! Ох че съм…

Тя улавя дланите ми, спира хаотичното им шарене по лицето ѝ, постоява тъй. Дланите ми – в нейните, очите ѝ – в моите.

– Вече можеш да ми кажеш. Що е онова, което иска теб да разболее?

Аз застивам. После се ухилвам два пъти по-широко.

– Добра си, гадино… Как можах да забравя?

Тя ми се усмихва, но дори за миг не би ме заблудила колко е сериозна.

Поглеждам я пак. И аз ставам сериозен.

– Вече си видяла нещо от Манева и от оня Баш Юнак.

Тя ми кимва, малко колебливо.

– Другарите ми се мешат с тях и подобните им всеки ден. Ти някои ги знаеш, де, покрай Гмономто. Защо ли ти обяснявам ясни неща…

Тя ми кимва, насърчително.

– Та, гледай каква случка оня ден. Тома Белия – него знаеш ли го?

Просто кимва.

– Грижовникът на Вашота.

– Баш Стопанинът на околните планини, да… Та, пуснали – някой, име не се знае – по кръчми и по седенки, та чак до другия край на Конфед’ия, изобличение за Тома. Из-обличение. Да отварят очите на людете какъв е истинският му облик.

Тя склопява клепки, клепките ѝ трепват. После ги отваря пак, пак ми се усмихва.

– Колко хазни е преточил, колко свои близки е уредил на сладък пост… Знаеш как се разказват такива приказки.

„Зная“, кимва.

– Как крадял от поверената нему планина… Все едно му е бащиния, ега си. Тук усещам пръст на някое Мъдрецийство. Нали те така действат – лесно ще го препишат, ще го припишат…

Тя ми се усмихва. Чест ѝ прави, че дори да съм я върнал към някоя стара болка, в очите ѝ болка няма.

– Знаеш и как ги разказват тез приказки, людете, един на друг, един през другия; как добавят, как украсяват, творец до твореца, майно льо, певец до певеца…

Тя се смее тихичко. Очите ѝ следят моите, пръскат ме и ме обливат със смеха си.

– Юне… людете вярват ли на това, което приказват?

– На ония приказки-в-механа? Не, по-често… Те са лакърдии само, за разтуха и за веселие. Даже разказите за насилници и кланета. Като Каел.

Трепвам, но тя си ме гледа, ведра и усмихваща се. Аз, напротив, се намръщвам.

– Добре… а тия, дето вярват, защо вярват? Защо поне не си правят труда да проверят?

– Людете по механите ли? Отвъд третата чаша тъмно-руйно? – Смеем се и двамата. – Ех, прощавай… Зная, че опростявам. Но то си е труд, и труден. Ти сам го рече. Да разкажеш – да измислиш, да украсиш – е лесно. Но да търсиш, да пресяваш, да преценяш – вече е… Знаеш.

– Не зная… Да де, зная. Аз самият се смях, като ми разказваха приказката за първи път. Като ми я разказваха за втори път, два пъти повече. А третия път даже се сетих да извадя перо и да си драскам някои от най-легендарните щрихи. Нали ме знаеш… още пописвам в свободното време.

Стрелва пръсти, бърза като младата Юна, но наместо да ме сръчка в ребрата, стисва рамото ми.

– Прави го. По-често. Моля те.

– Ще опитам – смутолевям аз, а очите ми шарят насам-натам. После се връщат на нейните. – Добре де, хубаво. Няма да опитвам, ами ще го правя. Когато стане; както се получи.

Юнише… ти знаеш ли какво ми причиняваш с тази усмивка?

– Чакай сега – сграбчвам шанса за бягство – да ти прочета един образец…

Бръквам във вътрешните джобове на робата си и след известно тършуване попадам на нужното листче.

– „Защото Тома Белия и подчинени отдавна изневериха на принципите на световната зелената гражданска кауза – да не се приема финансиране от правителствени източници, тъй като протестите им са точно срещу действия на официалните институции, и да не се смесва екологията с политиката.“

Вдигам очи към нея. Тя се тресе, с шепа върху устните.

– Добре, ясно, и аз така бях. После обаче се срещнах с една посестрима. И в нейния глас тревогата покрай тия приказки беше съвсем искрена. Тая моя посестрима, Юне, бе убедена – заигравам се със следващата дума с върха на езика си – безпрекословно убедена, че людете, масата люде, вярват на тия приказки.

Тя повдига вежда. „Разкажи още.“

– Аз понечих да я разубеждавам, обаче…

Гласът ми заглъхва, очите ми клюмват надолу.

– Тежи ми, че не вярват, Слънце. Или вярват в каквото им е най… най-лесно?

– Тежи ти – ми прошепва тя, току до ухото. – Тежи ти тежко, приятелю… Остави, пусни го. Нека не те държи вече, нека не те удържа. Нека се оттече.

Помълчавам в косата ѝ.

– Извинявай… Събрало ми се е много, избива лошо понякога.

Тя ми стисва рамото. И сега е друго – хем по-нежно, хем по-крепко.

– Ама… Все едно аз не виждам, не чувам, не чувствам и не разбирам. Все едно това, че ги слушам, значи, че нямам какво да им кажа.

Тя ме слуша. Тя ме вижда.

(Останалото може да откриете в Сборище на трубадури.)

January 16, 2018

Anna Hells' Fantasy placeБляскавите инди светове на фантазията – част 1

Кой е Джеферсън Смит? Канадски автор от онзи особения инди вид, което не значи, че майка му е индийка или баща му индианец, а че пише за каквото иска, когато иска, където иска. Обикновено това в България се превежда самиздат, но всъщност на запад някои хора получават пари за думите си, и покрай свободно публикуваното си творчество, понякога успяват да намерят и съвсем истински си издатели, даже от оня тип, който плаща, и правят задоволително количество пари, за да продължават с това, което обичат. Но Джеферсън също така практикува и функцията на читателски лакмус – в своят сайт за креативно хакерство на действителността http://creativityhacker.ca/immerse-or-die/, създава проект наречен Завладей или умри, който представя една гениално проста, ако и сурова технология за отсяване на инди автори, която самата аз практикувам, макар и в малко по-дългичка форма. Самата идея е – една книга получава 40 минути четене по време на сутрешната му разходка, за да бъде преценена като ставаща или не; има три страйка – тоест момента, в които намираш за по-интересно да изследваш това, което си извадил от носа си, отколкото да прочетеш за съдбата на героя в ръцете ти, и биваш определен като нейн автор или за ходещ смъртник, който трябва да пакетира покупки в местния супермаркет до края на живота си, или за завладяващ думотворец, в който има много повече потенциал, отколкото си представя. Аз давам 50 страници време за същото, да се знае, щедра съм.

От този доста интересен, ако и вероятно струващ кофи нерви проект на своя създател, защото най-трудното нещо е да кажеш на горящ от желание да бъде четен автор, че всъщност май-май няма качества за тая работа, излизат засега два сборника с някои от най-завладяващите писатели, които са накарали чичо Джефри да си удължи малко сутрешното мандахерцане, щото просто не може да не разбере какво става в книгата в ръцете му. Ммм, сладостното усещане от добрата история, знаете какво е. И тези сборници са безплатни. Да, напълно безплатни и невероятно качествени, служещи за изключително добро представяне на майсторството на истинските инди автори с голямото ТМ. Подборката е толкова детайлна и безкромпромисна, че обещанието на кураторите ѝ – да, защото това ми ти сборниче може да се възприеме и като пълноценна изложба на фантазията, а именно изречението „Гарантираме, че не съкват“ този път е вярно и си има направо воден знак за качество.

Но какво съдържа всъщност кесията с нови-новенички, бляскави, лъскави инди светове?

Миша Бърнет представя една невероятна одисея в космоса за търсач на нови светове, принуден от времевите ограничения на вида си да бъде прераждан толкова пъти, че да постигне почти божествен статус, и да бъде напълно забравен. Което неизменно ни кара да се замислим за нашите си създатели и нашите наследници, и как вероятно в някакъв момент далечното минало и далечното бъдеще ще съберат краищата си някъде по опашката на великата змия. Миша има и цяла поредица Книгата на загубените врати за доста насилствен контакт между хора и извънземни от доста по-различен от популярния във филмите вид, можете да я откриете в нейния блог https://mishaburnett.wordpress.com

Джей С Морин продължава със странна история за начинаещ магьосник, потърсил неразумно помощта на древни демони, но проявил достатъчно изобретателност, за да излезе от многопартньорска сделка за жалката си душа, като естествено на свое място дари някое и друго чуждо съществувание, за което може и да поплаче малко, може би не. История без нито един добър герой, като поглед в некромантските школи, раждащи всички зли магове, дето си мрат да покоряват света ни от време оно в игри, книги или просто кошмари. Въпреки това си дарк фентъзи залитане Джей е по-скоро отдаден сай-фай автор, и можете да видите книгите му на сайта https://www.jsmorin.com – поредиците Роботска генетика, Черен океан и Греховете на ангелите ще се харесат на активните почитатели на космическите приключения, а Хрониките на близнаците ще се понрави дори и на моя милост със своята сериозна мрачна епичност.

Ричард Левеск се включва с изключително морбиден кошмар за наследяването на едно царство, внимателно подготвено от местните последователи на великия Месмер, но с помощта на някои специални съставки, можещи да върнат душата в оковите на тялото, но не и разума, а една неразумна душа е твърде тъжно или твърде зловещо явление, според зависи нивото на чувствителността ви към зомбита и привнесени в жертва красавици. Самият Левеск е автор на фантастични уиърд истории с подчертан ноарен привкус, което си е стил, от който вярвайте ми – всички имаме нужда, дори и само заради освежаващата си странност и злокобно пощипване по сивите мозъчни клетчици. На неговия сайт https://richardlevesqueauthor.wordpress.com/ ще откриете истории като Ръката на мъртвеца, Неразчистени сметки или Вземи си утрето, предизвикателство за всеки почитател на по-различното във фантастиката.

Греъм Сторс пък ни отнася в далечното, или не толкова, бъдеще, където умът ще може да се пренася във всякакви тела от механично-изкуствен характер, но дали с него пътува и онази частица личност, която бива обичана и липсва на любимите ни хора дълго след като си отидем, или само една съвкупност от спомени, умения и познание за идентичност не стига, за да се каже, че сме се преродили. Философско, фантастично, социално и драматично, и може би нужно замислящо ни за вечното човешко желание за безсмъртие. Самият автор си е подчертано отдаден вярващ в идеите на сайфаистите, и ако споделяте това му космическо увлечение, можете да откриете от него няколко поредици като Канта Либре, Рик Силвър и Таймсплаш в Амазон.

Дейв Хигинс ще ни смути с една гротескна история за призраци, египетски мумии, странни събития и кърваво отмъщение, издържана в изключително класическия стил на липсата на добър край, герои отвличащи ни вниманието в очевидни лъжи, докато истинското грозно лице на отвъдземното дебне някъде в мрака, готово да ни замъкне в тъмното си селение от болка и безнадежност. За самия Дейв можете да научите повече на сайта му http://davidjhiggins.wordpress.com, където освен да се полюбувате на визията му на професионален илюзионист, ще откриете съществуването на лично мен заинтригувалата ме поредица Дракони и магия, с елементи на книга-игра, или може би своего рода иронизация на същата, както и сай-фай приключението Зелена звезда, книжния фентъзи сериал Седемте камъка, и колекциите му от мрачни истории от разнообразни жанрове и с особено смущаващи корици.

Кристофър Руз впечатлява с екзотично и абстрактно пътешествие до омагьосана кула насред пълна с опасности пустиня, която методично убива гостите си по завидно изобретателни начини. Сюжетът е малко хаотичен, леко объркан, като съновидение по изгрев, когато въображението е най-активно и най-смахнато в изграждането си на злокобни светове, в които да се изгубят душите ни. На сайта му http://www.ruzkin.com можете да откриете много забавни експерименти, като шпионската му серия с еротични елементи за супер секси женския аналог на Бонд, в случая Олесия Андерсън, дарк фентъзи поредицата, продължаваща сюжета от разказа му за Кулата на мравките, наречена Векът на пясъците, хорър сериалът в книжна форма Ръжда или сай фай уиърд книгата за Осемнайсетте отмъщения на доктор Милан. Свеж и разнообразен поглед върху жанра, във всеки случай.

Брет Адамс допринася със шпионска-футуристично-апокалиптична история, която поради комбинацията си от интер-жанрови стилистики, е единствената може би от всичките петнадесет, която просто не ми допадна. Брет не е и особено активен автор, но има поне още две книжки в същия миш-маш от ноар, фантастика, съвременост и трилър, която вероятно ще допадне на страшно много хора, но не и на мен, твърде реалистично ми е.

Брайс Андерсън балансира с поредната особена, оригинална, и лично на мен – изключително допадаща ми история за неустановено време и място, странен култ, мистериозен артефакт с твърде много живот отвътре, и една доста човешка история за намирането на място в света, когато си различен, и дали трябва да се сливаш, когато си роден да изпъкваш. Отговорът е не, но никой тийн няма да ви повярва, за съжаление. По темата за феминизма, израстването и различността Брайс има още размисли на сайта си http://bannedsorcery.com, където ви чака един трансдеменционален ню уиърд Неправдоподобното извисяване на едно необичайно момиче и Остин с вампири – Вампирът от Нортангър. Човек не може да не се зачуди дали все пак зад това име не се крие някой с различен пол, хм.

Белинда Мелор изненадва много приятно с една почти поетична история за съзтезание на бардове, с много странични малки човешки драми, епична проблематика на света и една доста лична история за оцеляване в неинтересни, нетохнологични, нееманципирани, неравностойни, не нищо си времена, в които даже магията е под съмнение. Фолклорните мит-поетични сюжети са специалност на Белинда, и ако посетите сайта ѝ http://forestdreaming.com ще се запознете с поредицата за Силваните – горски духове, вероятно вариант на дриади, и тяхната любов с човеците, които просто си живеят обикновения си живот в обикновените, средно утежнени условията на времето си. Въпреки не особено осезаемата привлекателност на това обобщение, самият Джефесън Смит признава, че просто бива неусетно увлечен в разказа, което подозирам е от онзи вид спокоен майсторлък , напомнящ ми на за съжаление не винаги добре приемания от редовите читатели, мой стар любимец Модезит.

Ръс Линтън влиза рязко с особено мрачна картина на доисторическо общество, вече успяло да се поквари и да обективизира жените като разменна монета, но на истински буйният дух понякога и природата с все още живите си призраци може и да помогне, признавайки едно специално момиче за част от черното си лоно, и давайки шанс на една особено силна душа да има живот, а не съществуване. На сайта му https://russlinton.com можете да намерите и продължението на тази впечатляваща легенда, развита в нужната си епична пропорция в сагата за Буреносното острие, както и постаполиптичната сага Аленият син, включваща супергерои, роботи, прокси войни, и всякакви такива благинки, за които ще си платите да ги гледате на кино.

Самият велик куратор Джеферсън Смит ще внесе малко горчива усмивка в леко иронизиращата обичайния сюжет за избрания от богове и магьосници млад герой, който ще спаси света, като този път героят ни е доста остарял, белият му кон е откровено казано откачена лама, а бива повикан като получава алкохолно отравяне, маркирало го със златна пеперуда над горната устна, която го задължава да служи до края на вероятно краткия си живот на мистична древна вещица, наречена за кратко Вдовицата. Която се оказва амбициозна и весела лелка, дето май-май току-що е открила феминизма. Заслужава си да се направи цяла поредица по темата, но засега все още няма, Джеферсън се е съсредоточил по-скоро върху сюжети от младежкото фентъзи, отколкото на тази малко по-зряла и цинична на моменти тема.

Бека Милс ни въвежда в необичайно градско фентъзи с демони и борци на светлината, които по Коледа лесно могат да уравновесят разногласията си над купчина шоколадови рудолфчета, и кой знае, може и някоя междувидова любов да припламне, и да се постигне по чисто биологичен начин равновесието на силите в битието. Или ще се избият, задавени с трохи от сладки, зависи. Ако сте от феновете на ърбаните, посетете и сайта на Бека https://the-active-voice.com/beccas-books/, където ви очакват продълженията на настоящия разказ в поредицата Еманации, и може би ще оцените сериозността на поредната битка за бъдещето, миналото и настоящето на света ни. Или просто ще прочетете една добра градска история.

Ван Алън Плексико хвърля читателите си насред битка между наследник на салемските вещици и древните демони на предисторията някъде в далечния изток, където тайни гробници, подземия и изгубени градове пазят обиталищата на неназовими дяволи с библейски пропорции, които унищожаване нямат, само спиране за малко и ограничаване на злините им над човечеството. Ван Алън има особено отношение към битките на живот и смърт, с особеното участие на специални герои и още по-специални лошковци, което сам определя като пълп, и на сайта му http://www.whiterocketbooks.com/plexico/ ще видите цяла серия от комикси Сентинелите, сай-фай приключението Алфа Омега, космическата опера с божествен привкус Легион и още куп пълп съкровища за ценителите на леките четива с агресивно-справедливи послания.

Реджина Ричардс внася малко женственост в странната обстановка на свят с обитатели, братовчеди на Аватар, разделен от ивица светлина, като обитателите от двете страни на луната си не могат да преминават при съседите, поради гарантирана смърт – дали заради специалния въздух, или безкрайното количество чудовища от всеки размер и вид, но с необичайно повишена смъртносност, сред които само твърде особени индивиди могат да направят повече от една безопасна крачка.  Но понякога, само понякога, веднъж в годината, се случват чудеса, и дори се ражда една истинска и топла любовна история насред океана от смърт. Реджина си има своя вкус към романтични истории, в които се замесват вампири в романа ѝ Кървава сватба, но лично аз предпочитам продължението на историята за синьокожите ѝ герои от сборника в целия ѝ формат Адските дълбини на синия бриз.

Карпов Кинрейд поставя финала на брилянтната подборка с изключително дарк фентъзи за легендарни герои в морски схватки с чудовища, по-злокобни от Ктхулу митовете, и пирати, по-безмилостни от всички кръвожадни главорези, за които сте чували наведнъж. Семейство Карпов-Кинрейд, защото всъщност става въпрос за двама таланти, сработили се в тежката задача да създадат същинско писмено чудо, продължават идеите си  в началото на поредицата си за Разпръснатите острови, но не са за изпускане и ърбън трилогията за Забранените, Вампирските момичета, както и дистопичната поредица за Смрачаването.  Повече за тях можете да откриете на сайта им http://karpovkinrade.com.

С две думи – ако си търсите нестандартно четиво, с нови и непознати имена, но с чудесно изпълнение и оригинални идеи, или просто се оглеждате за нов книжен любимец, и ви се иска някое пробно четиво – това малко сборниче върши цялата сериозна работа по това да ви впечатли, зарадва и задоволи книжното дяволче, свряло се в сърцата на всеки отдаден читател. Аз повече от това в една книга, честно, не търся.

Първи впечатления от последно прочетенотоЧетирима справедливи мъже - Едгар Уолъс

Четиримата справедливи мъже, както се наричат самите те, е група от хора, които са се заели да раздават справедливост там, където законите и обществата като цяло по някаква причина се провалят. Насилници, на които някак им се е разминало, развилнели се диктатори, корумпирани политици, които прекаляват и какви ли още не. В този епизод Британският парламент се кани да приеме закон, в резултат на който ще бъдат експулсирани множество чужденци обратно в родните им страни, една част от които всъщност са борци за свобода, избягали от жестоки и кръвожадни режими, които биха ги обесили веднага щом ги видят. Вносител на закона е сър Филип, който получава писмо с предупреждение да оттегли спорния закон, защото в противен случай ще бъде убит. Заплахата не е празна работа, защото досега из цяла Европа, а и из Новия свят, прочутите Четирима справедливи мъже са се доказали като краяно ефикасни убийци. За един английски благородник обаче е под достойнството да бъде изнудван от шайка бандити и той продължава да държи на своето. Останалото в книгата е дебненето между полицията и заговорниците, като колкото едните взимат все по-засилени мерки за охраната на министъра, толкова плановете и действията на другите стават по-сложни и загадъчни. Ще успеят ли четиримата? Справедлива ли е наистина каузата им? Ще разгадае ли навреме полицейският инспектор плановете им? По какъв начин изобщо може да се стигне до министъра, когато кабинетът му на Даунинг стрийт е обграден от хиляди полицаи?

Сега не се четат такива криминалета и не знам дали въобще някога пак ще им дойде модата.

January 15, 2018

THE DARK CORNERТри Книги За 25 лв



40 разказа от жанровете фантастика, фентъзи и ужаси, разположени на почти 700 стр. За поръчки - пишете на [email protected] или във фейсбук на лично съобщение на https://www.facebook.com/Branimer.

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (: 

Продължаваме да споделяме творби, отличени в Копнежа по растящо творчество. Поетичната вълна още не ни е задминала.

Димитър Драганов, 18 г., СОУ „П. К. Яворов“, Стралджа
Разговор с Ема
Говорих със Ема на тема проблемна
във стая с кафяви стени.
Косите ѝ руси, снагата ѝ нежна
сканирах с блестящи очи.
Това е типично за мъжката същност.
Усмивки! Красиви слова!
При Ема обаче сега ще ви върна –
при тази красива жена...
– Мъжете са чудо! Мъжете са лудост! –
започна ядосано тя.
– Защо да са чудо? Защо да са лудост? –
попитах, изпаднал в несвяст.
– Мъжете не искат и дума да чуят
за
  здрава
        любов
             и деца!
Мъжете не искат и дума да става
за нежност,
           градеж
                 и съдба!
– Мъжете? Защо пък ги толкова съдиш?
Мъжете са хора и те!
Надявам се нявга да можеш да видиш
искрата
       във
          мъжко
               сърце.
– В мъжете я няма искрата,
                          която
                  привлича
          различни
     души.
Светът на мъжете препълнен е с жажда. –
Въздъхна и свъси очи.
Отвън светлината нахлуваше бавно
                                към
                        нейното
                 снежно
            лице.
А духат в душата ми странна
                           прохладни
                 от тръпки
безброй ветрове.
Докоснах ръката ѝ. После без мисъл –
целунах устата ѝ! Беше бонбон!
Улисан в поредните мисли над листа,
измачках и стъпках пореден Закон!

Огнено чедо
На мрачната спирка дете ми помаха.
Очите му – пламък, душата – звезда.
Лицето ми грейна. И сви ме стомахът.
Търговец се смее. Прегърнах мечта.

Денят е в лъчите на слънцето меко.
В сълзите, които изграждат Човек.
Ръката си вдигнах. И скъсах небето.
От него закапа копнеж след копнеж.

Напукан е пътят. Мазолести длани
извайват живота на всеки от нас.
От радост и мъка. От болка и рани.
От мисли, които треперят за страст.

Желая да счупя на дните везните.
Човек е свободен, когато лети.
Небето е диво! Затваряй очите!
И негово огнено чедо бъди!

January 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeКнижарница Задънената улица

Нелсън Демил

Не, това не е поредната, обичайно малко сълзлива, но всъщност очарователна, история за книжари, борещи се с живота, разочарованието, препятствията и общото замъгляване на емоционално – интелектуалната сила на човечеството. Това е един миниатюрен криминален роман, част от поредица, която обмислям да си донабавя от издателство Бард, един квинтет от кървави ужаси насред любимите ни топли книжни местенца. Няма свръхестествен елемент, няма някакви дълбоки размисли за живота, нито невероятни умствени упражнения в стил Шерлок Холмс. Просто бързо, почти светкавично разследване на едно ужасно престъпление, което би възмутило всеки книголюбец, защото нашата жертва е собственик на книжарница в затънтена уличка, поддържана с много любов, специална селекция на книги, събития, че дори и клиенти, и в крайна сметка работеща на загуба, защото това книгите е бизнес с пари само, когато се правят твърде много компромиси. Не е лошо, но не е за всеки.

Та нашата жертва, иначе симпатичен, ако и леко скучноват човечец, бива намерен сплескан на празничен бургер под тежестта на огромна викторианска библиотека, пълна с безценни томове познание. Като се замисли човек, може би прекрасен край за книголюбец, да бъде погубен от обекта на най-голямата страст в живота си. На пръв поглед – инцидент, сградата се сляга, тежък камион минава, малка експлозия се случва и случайно някак гигантската етажерка се стоварва върху нищо неподозиращия си собственик. Само че на мястото се случва едно леко прегладняло ченге, което не обича лесните отговори, и случайно разкрива една странна ситуация, включваща хитови писатели, красиви съпруги, тежки, ледени планове за отмъщение и добре обмислено престъпление, достойно за искрено уважение. Е, и за осъждане, и недоволство, но почитателите на Ханибал Лектър ще ме разберат.

Началото на една колекция за почитателите на криминални мистерии и книжни истории, от лично за мен напълно непознати автори, но пък явно доста добри. Идеалният формат и идея за градски транспорт, зъзнене по спирки и запълване на онези часове в държавни институции, докато чакате някой отегчен от живота, вселената и всичко останало служител да ви обърне диамантено ценна секунда внимание. Поне ще сте прекарали няколко (стотин) смислени минути.

January 08, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМечове във времето

Наслаждавам се без капка угризение на чистото удоволствие читателско – фентъзистко, което (за съжаление вероятно наистина) последният сборник от серията Мечове ще донесе на своите верни фенове. Защото предговорът не лъже – това е най-добрият представител на сборуването на идеи от някои от най-добрите фентъзийски творци в България, намерил своето местенце под флагмана на издателство Гаяна, където всички знаем – лоши заглавия просто не излизат. След приключенията на мечовето из ледове, градове, морета и космоси, сега същите ще пропътуват тънките гънки на времето, за да забият своите остри върхове в кървавата плът на лошковци от цялата вселена околовръст. И представлението ще си заслужава всяка страница време.

Идеята за пътуване във времето си е отдавнашна мечта на творци от цял свят, които не могат да намерят местенце в своята реалност, и се надяват, като в последствие след размисъл по влияние на магията на перото всъщност разбират грешката си, че могат да открият ново начало някъде в миналото или бъдещето. Начало може да има само сега, но пък продължението на всяка добра история може да бъде където си поиска, не мислите ли? Така че в Мечове във времето можем да се насладим на няколко изумителни приключения, в които бихме се включили без много- много замисляне във всеки един момент от реалностния ни, леко сивичък ежедневен животец. Е, поне за малко, преди да се върнем тук и сега, защото друг избор обичайно няма. Или пък не…

Започваме с поредния шеметен екшън за тримата пазители на Александър Драганов, където поправил се вампир, самодивски син и справедлив киборг разказват играта на зловредности от десетки легенди и предания, включае Йог Содот, Крали Марко и плеяда от демони и вещици, опитващи се да ликвидират организирано последните герои на добрата ни родина. Ето такива истории могат да ви вдъхнат доста правилен патриотизъм, вместо разни пошли шоута и мятане на знамена без повод и с повод на рандъм събития, където е важно да си „истински патрЕот“, нали. Щафетата се поема от Александър Цонков, който се намесва в цял сноп времеви ръкави в опити да се предотврати по изключително забавен, ако и в доста от вариантите си- кървав начин, едно средно голямо облагодетелстване от предварително поглеждане на тото резултати. В играта се включват и Лейди Пол и Вотан, разказващи ни древната легенда за светлината и мрака, чиито герои не могат да не се прераждат, търсейки справедливост или отмъщение, в зависимост от настоящото състояние на душите на избраните от тях съсъди човешки.

Даниел Иванов ни хвърля в едно бясно прескачане между интересни времена от страна на няколко посветени монаха, дето обаче са най-малкото религиозни, и един господар на ада, който всъщност се оказва доста достоен губещ в облозите с оня свят. Така де, когато времето ти е подвластно, имаш време, нали, хъхъ – времеви смешки, ще ги оценят праправнуците ви, дето ще си носят портативни машини на времето до телефона и рутера, имплантирани в челата им. Делиян Маринов пък ще ни разкаже едно малко неортодоксална любовна история развиваща се тук и някога, винаги отхвърлена, винаги забранявана, но която въпреки тъжната си драматичност дава онзи най-голям урок за загубата, че времето я лекува само, ако сърцето позволи. С Димитър Запрянов пък ще последваме по петите един беглец от Времето, негов служител, негов поддръжник, но и враг, щом окаже се, че дори и най-висшите същества, занимаващи се със самата материя на съзиданието, имат нужда от сериозна почивка от тежката отговорност.

Тук Димитър Цолов представя невероятните си нови герои Чистника и Шепичката, нашенският абсолютно достоен отговор на Лейбър, Хауърд и Грийн относно фентъзи дуетите от мечове и магия, способни да се справят със всяко зло на земята, дори и то да е под формата на изключителен в нечовешката си жестокост, оцеляващ под тежките стъпки на времето душеядец. Донко Найденов ще ни отведе в далечния изток, където вратите към миналото и бъдещето са широко отворени за хората с правилна кръв, дори и същите да нямат точната идея или подготовка за цялото бреме на могъществото анти човешко. А Мирослав Петров ще събуди войни орфееви и богини древни в настоящето ни, за да се справят с могъщото зло, с което и без това тръгналата ни по нанадолнището цивилизация няма никакви сили да се справи сама, независимо от технологии, напредничавост и антидискриминационно мислене. Финалът е за Петър Атанасов и едни три минути, повтарящи се хилядолетия наред, но разкриващи на един древен крал как думите човещина, човечност и човек могат да променят своя смисъл до толкова с времето, че да заемат точната си противоположност с вдигната глава и ясна мисъл за важността си.

Времето може да донесе величие, забрава, крах и безсмъртие. Всичко, за което си мечтаем, или всичко, от което се страхуваме. И десет разказа ще ви покажат поне една добра шепа от фикционални възможности, от които може и да се възползваме дори наяве някой ден, или просто да се примирим, че времето не ни управлява, но за съжаление ни променя твърде бързо за сметка на личните ни легенди, оставащи забавени в моменти на несигурност, страх и малодушие. Но поучителността не е основата на тази прелестна колекция, а чистото забавление от куп оригинални и много различни идеи с почти безупречно изпълнение, изпълващо сензорите ни за читателско задоволство до абсолютния максимум. За почитателите на добрите истории. Такива сме всички, знам.


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, гаяна, книги, мечове във времето, фентъзи

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Продължаваме да споделяме някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. Този път сме на поетична вълна.

Вдъхновяващо четене!

Виктория Димитрова, 20 г., Елхово

У дома

Откога не си се връщал у дома?
Откога се скиташ нейде там, бездомен,
и, като птиците, очакваш пролетта –
да се завърнеш в къщичката родна?

Откога си тъжен? Откога си сам
и чакаш туй, което все не иде?
Замръзнал от безсилие и срам,
поел по кръстопътя на обидата.

И, като Дон Кихот и вятърните мелници,
се бориш с вехтошарски страхове
на своите шизофренични делници,
които ти бродират грехове.

Не знам кое те кара все да тръгваш,
но зная нещо наобратно че те връща.
И някога, от самота замръзващ,
ще пожелаеш да си бъдеш вкъщи.

 

Лудият

Обвит във облак прах от синьо лято
и тръгнал със вързопче от печал,
провлачено кълне се, че е вятър,
и влачи отподире плащ от кал.

Нарамил си е чанта със надежда,
събрал си е в джобовете мечти
и спрял е наобратно да поглежда,
и с всички спомени се е простил.

Забравил е и обич, и омраза.
Пришил си е усмивка на лицето.
И никога на никого не казва
къде погребал си е някога сърцето.

Живее днес, не утре или вчера.
От различие чак станал е банален.
Знае, че „да бъдеш“ е химера.
И смятат го за луд, ала за мен е най-нормален.

January 07, 2018

THE DARK CORNERДве Години Клуб LAZARUS

Както бях написал преди 365 дни в предишната равносметка - "Тази година толкова, догодина повече!" Така и стана.

1. Клубните издания



Единственото клубно издание за тази година е сборникът ВОЙ. За разлика от предишния ПИСЪЦИ, който бе издаден на 4 май по случай 40 г от рождението на клубния патрон, ВОЙ бе издаден на 1 октомври, когато се навършиха 2 години от смъртта му. Книгата съдържа в себе си 18 разказа от членовете на HWRC LAZARUS. Върху нея бе работено извънредно прецизно, със сериозна редакция, за да се получи може би най-доброто клубно издание досега. Естествено, ВОЙ бе посрещнат радушно от феновете на клуба - първият тираж се изчерпа в рамките на три седмици, което наложи допечатка. Автор на корицата е отново брилянтният Петър Станимиров, а като редактори се трудиха дълго и напоително Елена Павлова, Сибин Майналовски, Кети Илиева и Явор Цанев. Автор на предговора – Бранимир Събев.

2. Еврокон



Клуб „Лазарус“ се представи повече от достойно на българските номинации за ежегодното събитие за фантастика Еврокон 2017. Творчеството на клуба доминираше осезаемо в почти всички категории. Гласуването на 650 фена на фантастичното определи 10 първи места от общо 14 категории за членове и произведения на клуб „Лазарус“:

1. Най-добро литературно произведение: “Писъци” – Horror Writers Club LAZARUS
2. Най-добро художествено (арт) произведение: Корица на “Писъци” – Петър Станимиров
3. Най-добро произведение за деца: “Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Елена Павлова
4. Най-добър писател: Явор Цанев
5. Най-добър художник: Петър Станимиров
6. Най-добър популяризатор на фантастика: Явор Цанев
7. Най-добро периодично издание: Списание „Дракус“
8. Най-добър преводач: Елена Павлова
9. Награда за дебют: Александър Цонков – Lostov
10. Гранд-майстор на фантастиката: Явор Цанев

Българските победители в съответните категории участваха в Еврокон (European Science Fiction Society), което се проведе на 16-18 юни, 2017 г. в Дортмунд, Германия. От тях с поощрителна награда за дебют (Chrysalis Award) беше отличен Александър Цонков – Lostov.

3. Книгите на наши автори



И 2017-а бе плодотворна година за клубните членове. Бранимир Събев, председател на клуб LAZARUS, издаде петата си поред книга – хорър-сборника НОЩНО ОСТРИЕ. Валентин Попов зарадва феновете си с четвъртия си поред сборник АНГЕЛИТЕ НЯМАТ КРИЛЕ. Димитър Цолов се отчете с два фентъзи романа – единият бе ПРОКЛЯТИЕТО НА БЕЛИАЛ, продължение на „Клиника в средата на нощта”, фентъзи с български етно-мотиви, а другата му книга бе КЪРВАВИ ПЕСНИ, класическо фентъзи тип меч и магия. Марин Трошанов продължава смелия си марш напред с продължението на Ламя ЕООД – ОСВОБОЖДЕНИЕ, чудесното ърбън-фентъзи, покорило не едно и две сърца. Александър Драганов, председател на НКФХ „Цитаделата”, издаде поредния си фентъзи роман ЧЕРНАТА КОРОНА, продължение и завършек на историите за Ледената Планина. На още едно фентъзи приключение бе сложено епичен финал – ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ, четвърта част от „Пръстенът на Нибелунга”, един проект на Елена Павлова и Петър Станимиров. Елена издаде и невероятна хорър-селекция – сборникът БЕЛЯЗАНИ ЛЕБЕДИ. И накрая – едни от най-новите членове на клуб LAZARUS издадоха дебютните си книги. Анна Гюрова и Даниел Иванов пристъпиха смело под прожекторите със своите жанрови сборници ГРАДЪТ НА СКЕЛЕТИТЕ и БЛАТНА ТРЕСКА.

4. Гаяна



През 2017-а г. Явор Цанев далеч не седя със скръстени ръце – неговото издателство ГАЯНА за поредна година бе най-доброто, случвало се на родната жанрова литература през последните 5 години. С логото на издателството излязоха около 40 книги. Колекция „Дракус” вече наброява 24 заглавия, 6 от които издадени 2017-а. За поредна година бяха публикувани 4 бр. на списание Дракус, приютяващо на страниците си разкази от родни творци. За втори път издателството спечели приза на НКФХ „Цитаделата” – „Издателство на годината”. И накрая, бе проведен конкурса „Зовът на Лъвкрафт” за разкази от български автори, вдъхновени от творчеството и личността на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Жури на конкурса – Явор Цанев, Кети Илиева, Бранимир Събев, Сибин Майналовски, Елена Павлова, Иван Атанасов. Резултатите ще бъдат обявени след известно време, а напролет ще видим наградените творби в сборник.

5. Награди



Година, богата и на награди. Януари месец бяха наградите на Цитаделата, в които членове на клуба спечелиха родните отличия съответно за автор на годината (Донко Найденов), преводач на годината (Елена Павлова), издателство на годината (Гаяна), герой на годината (Димитър Цолов) и злодей на годината (Симеон Трифонов). Явор Цанев взе първо място на микро конкурса за хипер разказ в три изречения на "Сборище на трубадури", поощрителна награда от конкурса „Спри, обичам те" на Съюз на независимите български писатели, второ място в конкурса за фантастичен разказ на тема „Пътуване във времето“, организиран от Младежки дом Пазарджик и Клуб по фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“, както и първо място на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ - награда и на журито, и на публиката. Елена Павлова спечели призове като първа награда на конкурса за любовен разказ на сп. DIVA, първа награда на конкурса за фантастичен разказ “Пътуване във времето” на клуб “Аркадий и Борис Стругацки” и младежки дом Пазарджик, почетната награда на общината в конкурса за разказ “Земя на пеещите колелета” на общ. Генерал Тошево, едно второ място на "Истории от някога" - изданието "Кошмарен сън" (в същото издание председателят на клуб LAZARUS Бранимир Събев завоюва първа позиция). Добрин Добрев - Додо бе отличен с втора награда на конкурса за фантастичен разказ “Пътуване във времето” на клуб “Аркадий и Борис Стругацки” и младежки дом Пазарджик, поощрителна награда в конкурса за разказ “Земя на пеещите колелета” на общ. Генерал Тошево. Валентин Попов се разписа на места като „Най-добро перо“, присъдена от журито на „Под върха II“ на Софийския планински клуб, първо място на конкурса за драматичен женски образ „Албена“, втора награда в категория „Истории и традиции“ на конкурса „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност, Чикаго, награда в четвъртия конкурс за литературен текст „Лист“, организиран от СНЦ „Пътуващите книги на Стара Загора“, както и специална награда от сдружение „Лумен“, организатор на конкурса „Морето“ (още една такава награда спечели и зам.-председателя на клуба Сибин Майналовски).

6. Публикации



Естествено, публикациите бяха повече и от наградите. Освен в самостоятелните книги и клубния сборник, разкази на клубни членове присъстваха още в броевете на сп. Дракус, годишния брой на сп. Тера Фантастика, антологията "Машина за истории", антологията "Спри, обичам те", сборника на НКФХ "Цитаделата" "Мечове във времето", сп. Антимовски хан, сборника с наградени произведения от конкурса “Морето” (2016 г.) на фондация “Лумен”, алманаха “ФантАстика 2016”, сборника с наградени разкази "Конкурсът" на "Пътуващите книги на Стара Загора", броеве на в-к "Форум", сборника „Морето в разкази и стихове“, „Антология Албена“, онлайн списания, сайтове, блогове и др.

7. Други



Какво друго ли? През 2017-а излезе с логото на Гаяна петият поред, последен сборник от колекцията "Мечове" на Цитаделата - а именно "Мечове във времето". От 10 септември до 19 ноември по Радио Христо Ботев бе проведен 28-ият поред роман от Библиотека Български Реалити Романи - "Реквием за Сбъдващия Мечти", жанр хорър, посветен на патрона на клуба Адриан Лазаровски. Ако не сте го слушали, може да чуете отделните глави от романа на следния линк. Паметта на Адриан бе почетена и на 1 октомври в клуб ПЕРОТО, НДК, където в рамките на София Ноар Уикенд си припомнихме за него и творчеството му. Клубните членове представяха книгите си из цяла България, като може би тук е мястото да споменем успеха на Марин Трошанов, обиколил училища в София, Варна, Ловеч, Троян, Бургас и др, без съмнение най-каненият автор в инициативата Писател Назаем.

Завеса.

January 02, 2018

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Честита 2018-а! Нека всички открием свое вдъхновение, което да ни отведе две крачки по-нататък към силата ни.

В следващата поредица от записи ще споделим част от нашето вдъхновение през 2017-а: някои от творбите, отличени в Копнежа за растящо творчество. Започваме с един текст, който е емблематичен за сезона. 😉

Вдъхновяващо четене!

Писмо до Дядо Коледа

Елка Петрова, 21 г., ПУ „Паисий Хилендарски“

Мили Дядо Коледа,

Отново е декември, а с него и очакването за Коледа. Срещам весели лица, усмивките са навсякъде… идваш и ти.

Гледам те всяка вечер в рекламите на бонбони, телефони, колбаси… почти на всичко. Приветстваш ме с пластмасова или гумена усмивка от витрините. Пееш песни за поредния артикул, „изгодна стока“, „уникален подарък“. От година на година изглеждаш все по-стар и овехтял. Усещам леката умора в твоята „лъчезарна усмивка“.

Реших да ти напиша това писмо, за да те попитам: Не е ли време да се пенсионираш като рекламен агент?! Да престанеш да бъдеш поредният изгоден маркетингов продукт? Раздраната кукла от близкия магазин?!

В какво се превърна Коледа? Къде отиде ти, белобрадият старец от приказките?

Забравихме ви… теб в изначалната ти същност… и приказките. Унесени в манията за посещаване на молове, истерично пазаруване и искането на все по-лъскави подаръци, ние забравихме какво е празникът. Превърнахме коледното дърво, което ни напомняше със своя аромат за вечния живот, в поредната надпревара. Вместо на коледните, коледарските песни се радваме на „пазарните оди“. Натрупваме елхата, къщите си, магазините с колкото се може повече светещи звезди, елхи, снежинки и лампички с надеждата, че тяхната мъждукаща светлина ще озари опустелия ни празник. Купуваме все по-модерни ароматни свещи и предмети с цел да прикрием тягостния аромат на алкохол в домовете си и усещането за преяждане в душите си.

Правим глупави шоута, купуваме тайно подаръци. Пишем писма. Смеем се и мислим, че сме надлъгали себе си, докато не чуем: „Мамо, татко, како… знам, че вие купихте моя подарък. А онзи облечен Дядо Коледа бе бащата на Мимето от нашия клас. Познах го по обувките.“

Да, аз вече пораснах и не съм от онези малки деца, които възрастните наивно се опитват да убедят и да принудят да повярват в съществуването ти, но не чрез духа и вълшебството на Коледа, а чрез блясъка и красотата на лъскавите витрини и подаръчни кутии. Не съм, мили Дядо Коледа, защото за мен ти не си човекът от мола. Все още се взирам и търся твоята шейна с летящите елени, пиша писма като това и се надявам, че ще изпълниш моето желание – ще изчезнеш от витрините и ще се върнеш в приказките, където се криеше твоят приковаващ чар. Надявам се да върнеш чудото на Коледа: Отново да започнем да търсим и честваме същността на празника, а не неговата маркетингова модерна визия.

С обич: Елка Петрова

 

… Впрочем: Кал няколко години подред събира идеи за подаръци, които да са по-близо до духа на празника. Виждали ли сте ги?

Първи впечатления от последно прочетенотоБез правила - Том Кланси

Джак Райън е кандидат за втори президентски мандат, а във фокуса на бясното действие е вече Джак Райън - младши, който работи в нелегалната организация за специални операции известна като Колежа. Джак Джуниър е съвсем млад аналитик, но вече го пращат и на операции по света. В този случай изключително опасен генерал от пакистанското разузнаване с екстремистки наклонности е забъркал такава мащабна каша, която подхвърля героите ни между размирен Дагестан, Вашингтон, Египет, лъскавия Дубай, северен Пакистан и даже най-стария космодрум на земята в Байконур. Не стига това, че светът е на ръба на ядрена заплаха, ами и в самата Америка безскрупулен милиардер работи с всички сили срещу Райънови, а средствата му са буквално неограничени.

Завършекът ми се стори леко късметлийско-мелодраматичен, но предполагам, че това вече е нещо като запазена марка на автора. Иначе уменията му за писане на адски вълнуващ роман с много действие и опасни ситуации не са се изтъркали изобщо. Този човек може да пише бестселъри за ЦРУ още сто години!

Любопитни факти: бреговата ивица на пустинното емирство Дубай е само 49 километра. Продължавам да не разбирам с какво това място е интересно и привлекателно за милиони хора по света. То е малко като случая с Джъстин Бийбър, който е известен с това, че е известен.

January 01, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЧНГ, и за много нови книжни светове

Честита нова година и за много нови книжни срещи, приключения и пътувания до други светове!

Изминалата година ми бе по-скоро подчинена на живия живот, отколкото на книжния, но успях поне едно сто и седемдесетина и две-три книжки да отметна с резки по коланчето ми на пишман полу-професионален читател. От тях само 25 са на български автори, за което малко ме досрамява, но случва се, нали. Моите бе-ге любимци за 2017 остават лебедовата песен от отвъдното Сбъдващия мечти на непрежалимия Адриан Лазаровски, великолепния сборник на трубадурите Машина за истории и страхотната компилация от истории, вдъхновени от краля на меланхоличния мрак Едгар Алан По – По крилете на гарвана на колекция Дракус и издателство Гаяна, които са ми и основния източник на най-добрите български автори и за тази година.

От останалите не съвсем бг магьосници на годината топ 3 от вдъхновенията ми остават изключително спорната, но несъмнено успешна книга за Детски и домашни приказки на Братя Грим; поредицата за мумините на Туве Янсон, която е детска, колкото и кървавия гримски хорър, макар че тук се акцентира на нордическа хюга философия за начинаещи, както и една чудесна и новаторска фентъзи поредица  Татуировка с чудовищна кръв на Дейвид М. Корниш, в която линията между добри и лоши е много, много размесена във всички цветове на дъгата, и просто ти влиза много под кожата, като един далеч по-шарен Оливър Туист с учудващо смислен финал.

2017 за мен мина и под знака на криминалетата и на по-детските истории, като ви гарантирам, че и двата поджанра имат почти лечителски способности за онези моменти на трудни моменти, които ни сполетяват по толкова много поводи ежедневно. А когато нищо друго не помогне – извадете голямата пушка, наречена Тери Пратчет, артилерията на име Танит Ли и химическия патрондаш на Туве Янсон – с тях всички отговори ще намерят въпросите си. Пожелавам си за 2018 още по-вълнуващи срещи с книжни магии, и още по-широки усмивки, изпълнени със задоволство и себична радост от поредното откритие – думотворец.

Книжни срещи 2017

Януари
1. Сбъдващият мечти – Адриан Лазаровски
2. Всичко е игри и забавления – Дейв Барет
3. Битката за Верона – Джъстин Калдерон
4. Защитения – Питър В Брет
5. Планината на троловете – Матю Райли
6. Нощ на игри – Джони Нексъс
7. Детски и домашни приказки – Братя Грим
8. Земята под прицел – Ангел Брайт
9. Господарите на вселената – Николай Попов
10. Стопаните на луната и слънцето – Рафаила Райкова
11. Пустинното копие – Питър В Брет
12. Злощастните първи – Данъл Дж Нюман

Февруари
13-15. Остриетата на кардинала, Алхимикът от сенките, Драконът на арканите – Пиер Певел
16. Заливът – Илко Германов
17. Пътуване на юг – Михал Айваз
18-19. Зловещите втори, Неблагодарните трети – Данъл Дж Нюман
20-21. Дневната война, Черепният трон – Питър В Брет
22. Планета вода – Борис Акунин
23-24. Стиймпънк приказни истории – том 1 и 2
25. Сянката на вятъра – Карлос Руис Сафон
26. Бремето на кръвта – Дейвид Далглиш
27. Критична грешка – Робърт Беван
28. Мемоарите на татко Мумин – Туве Янсон
29. Сказания за ледената планина – Александър Драганов
30. Машина за истории
31. Цената на измяната – Дейвид Далглиш
32. Критична грешка – Още по-голям провал – Робърт Беван

Март 2017
33. Вампирът Лестат – Ан Райс
34. По крилете на гарвана
35. Джеймс и голямата праскова – Роалд Дал
36-37. Кралете на мъглите, Изгревът на викингите – Кормак Макарт – Робърт Хауърд, Питър Дж Тайлър
38. Щурмът на рептилите – Джейн Колдфайър
39. Малък наръчник по хюга – Майк Викинг
40. Някога бяхме богове – Мартин Петков
41. Погинали обещания – Дейвид Далглиш
42. Да оцелееш като родител

Април 2017
43-44. Подобие на милост, Частица изкупление – Дейвид Далглиш
45 Критична грешка Фантомни израстъци – Робърт Беван
46. Екс орбита – Васил Георгиев
47. Книгата с магии на кралица Виктория
48. Колеж за магьосници – Лев Гросман
49. Ламя ООД – Марин Трошанов
50. Флатландия – Едуин Абът
51-53. Домът на мис Перигрин за чудати деца, Градът на гладните, Библиотеката на душите – Рансъм Ригс
54. Паякът

Май 2017
55. Дядо Прас – Тери Пратчет
56. Кръв 20: вампирски хорър истории – Танит Лий
57. Квази – Сергей Лукяненко
58. Среднощни приливи – Стивън Ериксън
59. Дълга поляна – Нели Цветкова
60-71. Таши и Баба Яга, и демоните, и смрадливеца, и танцуващите обувки, и обитаваната къща, и кралската гробница, и откраднатия автобус, и забранената стая, изгубен в града, и феникса, и голема – Анна и Барбара Финберг
72. Шовинист – Тери Пратчет
73. Little book of darkness – Стефан Д. Стефанов
74. Ламя ООД Освобождение – Марин Трошанов
75. Искам вкъщи – Джеф Кини
76. Кармила

Юни 2017
77. Младостта на магьосника – Евгений Лукин
78. Морето на скръбта – Рий Сьосби
79. Водопади на възмездието – Крис Удинг
80. Нощно острие – Бранимир Събев
81-82. Срали и заспали – Шити Браун Дж
83. Пробуждане
84. Майстора и Маргарита – Михаил Булгаков
85. Заветът на викинга – Георги Връбчев
86. Нахема – Вера Крижановска-Рочестър
87-88. Тайните на черния капитан, Железния чакал – Крис Удинг
89. Драконовият астероид – Г. Дерек Адамс

Юли 2017
90. Човекът, който търси
91. Старият Марс
92. Нощният цирк – Ерин Моргънстърн
93. Човекът фантом – Гастон Льору
94. Подземието на смъртта
95-98. Кърпена глава – Гай Бас
99. Зуу сити – Лорън Бюкс
100. Книгата с драконите – Едит Несбит
101. Обаждане от ада – Мариян Петров
102. Как царската дъщеря и юнакът спасили царството – Александър Маринов – Санчо
103. Тайната на Ред Хауз – АА Милн
104. Градът на сънуващите книги – Валтер Мьорс
105-106. Кърпена глава – Гай Бас

Август 2017
107. Неестествени твари
108. Белязани лебеди – Елена Павлова
109-110. Орденът на жълтия флаг, Желязната бездна – Виктор Пелевин
111. Богове котки и кучета – Танит Ли
112. Сълзите на дракона – Кръстю Мушкаров
113. Лъвовете на Ал-Расан – Гай Гавриел Кай
114. Феникс с часовников механизъм
115. Краят на света – Лаура Гайего
116. Вълшебни приказки от средновековна София – Владимир Свинтила
117. Сирак – Дейвид М. Корниш
118-138. Барбароните – Анет Тизон, Талас Тейлър

Септември 2017
139. Цилиндърът на магьосника – Туве Янсон
140. Призрак в хотела – Уилки Колинс
141. Глинената маймуна – Остин Фриман
142. Ловци на кости – Стивън Ериксън
143. Палецът на инженера – Артър Конан Дойл
144. Фенерджия – Дейвид М.Корниш

Октомври 2017
145. Фактотум – Дейвид М.Корниш
146. Тайната на жълтата стая – Гастон Льору
147. Огледалото на съдията – Гилбърт Честъртън
148. Последният континент – Тери Пратчет
149. Най-добрите Пени Дредфул разкази
150. Разследванията на Ханшичи – Окамото Кидо
151. Загадката на Мари Роже – Едгар Алан По
152. Дневното момче и нощното момиче – Джордж Макдоналд

Ноември 2017
153-156. Муминтрол и разбойниците, Мумините и семейния живот, Самотният остров на Муминтрол, Прислужницата на мама Муминка – Туве Янсон
157. Проклятието на Шибалба – Дого Танкарт
158. Където дърветята пеят – Лаура Гайего
159. Аферата Грийн – С С ван Дайн
160. Черният гмурец – Искрен Веселинов
161. Осемте удара на часовника – Морис Льоблан
162. Убийства в открито море – Ърл Дер Бигърс
163-166. Муминтрол се влюбва, Муминтрол строи къща, Муминтрол на Ривиерата, Муминската долина се превръща в джунгла – Туве Янсон

Декември 2017
167. Книжарница Задънената улица – Нелсън Демил
168. Всеобща история на безчестието – Хорхе Луис Борхес
169. Отвъд стената на съня – Х. Ф. Лъвкрафт
170. Реката на мъртвите – Франк де Лорка
171. Безименният убиец – А.Ф.Морланд
172. Доброто старо време – Джеф Кини
173. Мечове във времето

 

December 31, 2017

THE DARK CORNERЧитателска 2017



60 прочетени книги през 2017-а. 41 от тях - български.

December 30, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоМаншон, Полуобувка и Мъхеста брада - Ено Рауд

Ено Рауд е естонски писател на детски книжки и затова името му е такова енигматично. През годините на комунизма книгите му придобиват голяма популярност в Източния блок.

Това е история за трима приятели със странни прякори, които се запознават, сдружават и пътуват с кемпер из околията, за да вършат добри дела. Те са възрастни, но дребни и някак симпатични и се държат малко по детски.

Направи ми приятно впечатление как тримата скитници се отнасят към котешкото племе - като цяло критично, да не кажа враждебно, даже в един момент сгазиха един от най-злите котешки водачи с кемпера.:) Ето как преди години правдата не е ставала жертва на политическата коректност...

Предполагам, че книгата става за възпитаване на малки бандити, които обаче да са достатъчно хуманни, та да имат милост към малки птичета, дори и те да са се излюпили в брадата на човека. Също така да помагат на възрастни дами, които са се заринали с котки, да спасяват градове от котешката напаст, от плъхове, крадливи свраки и въобще да бъдат социално отговорни люде. И периодично да съжаляват, че любимата им прашка не е под ръка, иначе, оо, иначе как щеше да си изпати врагът!

Предполагам, че такива герои, като тези в книгата, биха станали симпатични на деца и възрастни, които не задават много въпроси. За максимално положително възприемане на книгата не трябва човек да пита. Защо тези скитници живеят така, откъде намират пари за храна, бензин и други ежедневни нужди? Разболяват ли се, имат ли личен лекар? Защо не работят нищо? Защо се държат детински, като са възрастни хора даже с бради? Това не е ли малко съмнително? Но това все пак е приказка за деца и затова може би е излишно да питаме каквото и да е.

Когато домът е малък, сърце да е широко.

Поука:
Пиши писма и картички на приятелите си, те не са чак толкова много.

December 28, 2017

БиблиотекатаДаниел Щайн – урок по състрадание и милост към ближния

Много време отлежаваше тази книга в библиотеката ми. Сложен епистоларен формат и не особено ясно издателско резюме, което не успя да ми каже какво наистина ме очаква зад кориците, бяха част от причините. Започвах я няколко пъти и я оставях, но погледът ми току се спираше върху нея като пред нещо недовършено, което чака подходящия момент. А когато моментът дойде и потънах в тази наистина причудлива книга, разбрах защо резюмето на задната корица не ми е било достатъчно. Уви, не можеш да обобщиш подобно нещо в два параграфа. Не можеш да дадеш правдива картина с няколко думи. Трябва просто да се престрашиш. А, да – и да уцелиш точния момент.

„Даниел Щайн, преводач“. Самата Людмила Улицкая далеч не е много наясно с каква задача се заема, когато започва работата си по тази книга. Писма, спомени, енциклопедии, аудио записи, книги, книги, книги – камари от документи, се омесват с измислица, за да родят безкрайно сложен, нестандартен, разпокъсан, философски, но така увлекателен роман. Роман не за вярата и религията, а за пътищата на различните хора към онова, което наричаме вяра и религия. Роман за един необикновен евреин – бивш преводач в гестапо, оцелял по чудо в Холокоста и отдал живота си в служба като католически свещеник в Ордена на кармелитите. Неговият образ е вдъхновението на Людмила Улицкая. Това е роман за Даниел Щайн. Но това е роман и за Израел, за евреите и еврейството. И още по-странно, роман за евреи-католици, за араби-християни, за православни евреи. Роман за католическата вяра в земите, родили християнската религия.

„…цялото това огнедишащо разнообразие се намира в сърцето на активния и самодостатъчен си юдаизъм, който някак не забелязва огромния християнски свят. И всичко това е разположено в пространството на исляма, за който Израел е също един от центровете на живота и вярата. Тези три свята съществуват в една плоскост почти без да се пресичат“.

Даниел Щайн има свой истински прототип, с причудлива и много пленителна история. Самата мисъл за евреин – католически свещеник пробужда въображението. А странната му съдба – оцелял от Холокоста, при това като преводач в гестапо, добавя особен заряд на историята. И Людмила Улицкая събира нишките, рови из кореспонденции, спомени, разговори с хора. Добавя от себе си, доразвива герои, създава свои, сменя имена… Докато историята за Даниел Щайн – фрагментирана, накъсана, трудна за проследяване, не прерасне в нещо повече. Философски разговор за религията. История, изградена от лични истории. Истински хор от вярващи – вярващи по своему, всеки поел по собствен път или търсещ своята посока.

Даниел Щайн следва неотклонно своята мисия – възстановяването на църквата на Яков на Светата Земя. „…беше свещеник, възпяваше Иешуа на родния му език, проповядваше „малкото християнство“, личното, религията на милосърдието и любовта към Бога и ближния; а не религията на догматите и властта, могъществото и тоталитаризма“, както пише самата Улицкая в писмо до Елена Костюкович. Но съдбите, които се пресичат с неговата по този път, са също забележителни – хора, търсещи по един или друг начин своя Бог; вярващи и обезверени, отчаяни и на кръстопът; хора с тежко минало или проблемно настояще. Даниел Щайн ги привлича като магнит. Той е центърът, около който гравитира цяла екосистема, уповаваща се на неговите ценности.

„Когато нашата земя остарее и бъде навита като стар килим, когато сухите кости въстанат – ще ни съдят не по това на какъв език сме се молили, а по това дали сме намерили в сърцата си състрадание и милост. Ето нашата цел. Друга нямаме“.

За мен като човек, твърде скептичен към религията, срещата с Даниел Щайн и причудливата книга на Людмила Улицкая беше необяснимо привлекателна. Може би заради крайната необичайност на евреина-католик, може би заради интересния поглед над земите на Израел, за които не знам почти нищо, или заради разсъжденията на авторката, която поднася множество факти за религиите и размишлява върху тях по достъпен, близък начин. А вероятно е и заради тънката линия на доброто, милосърдието и състраданието, която минава през целия роман – тънка, но здрава нишка, издигаща се над която и да било религия като есенция и универсална ценност. „Ето нашата зел. Друга нямаме“, Даниел Щайн, католически свещеник.

PS: За пореден път съм впечатлен от изключителната селекция на изд. „Парадокс“, които отдавна са символ на стойностна литература без компромиси, без тънки сметки и компас, ориентиран към пазара и масовия читател. Радват ме подобни издатели с мисия. Безкрайно ме радват!

Публикувано от Георги

 

December 24, 2017

Anna Hells' Fantasy placeОтвъд стената на съня

Х. Ф. Лъвкрафт

Великият майстор на здрачното слово Лъвкрафт, преведен от непрежалимия чародей на преводаческото изкуство Лазаровски, с корица от невероятния Петър Станимиров – не можете да си позволите да нямате това съкровище на издателство Ибис в библиотеките си, ако сте поне малко ценител на добрите и изпипани до съвършенство книги, съчетаващи текст, оформление и превод в комбинация, достойна за тихо обожание. Разказите в сборника са познати, четени преди години, разхвърляни във всякакви странни компилации, но на едно място някак добиват допълнително значение, като части от тъмен пъзел за викане на чудовища от непознати селения, които не просто се интересуват от душите ни, но и от всяко парче месо по нас, способно да бъде откъснато, смачкано, сдъвкано и изплюто в лицата ни.

За тъмнината в думите на Лъвкрафт, откриващи пътища и двери към измерения на злото и страха е много говорено, включително и от мен. Периодичната архаичност на изказа само помага за подхранване на атмосферата от ужас и безизходност, обхващаща всеки неподготвен за култа на Ктхулу и вековете скрита история, за които говори автора с онази потискаща лекота на обречената на вечност душа. Детайлността на преживяването твърде много намеква, че може би не говорим за въображение, а за видения, спомени или може би предупреждения от някое далечно бъдеще за това, което ни очаква твърде близо, твърде бързо и твърде болезнено в идещия мрак. За каквото и да говорят лъвкратианците, твърде е смущаващо, твърде обезоръжаващо откъм надежда, твърде отчайващо за една атавистично скрита в нас частица, която разпознава вярното.

Дали ще надникнем в далечното бъдеще на последния, нелепо загинал човек; или ще се върнем в доисторическото минало, за което доказателства няма, но спомените са твърде силни, а може би ще посетим онази зловеща къща с неясно минало, която умира да докаже лошата си слава по безкомпромисно ясен начин. Възможно е да се отправим на пътешествие по петите на странен ерудиран изследовател на древни текстове, сам не съвсем от човешкия вид, или ще се пробваме да сключим договор с дявола, или неговия истински образ, преминаващ границите на времето и пространството с лекотата на сутрешна разходка в парка, а котките от един далечен град ще ни научат на това-онова за божествеността си. На една далечна планета ще се окажем жестоко изиграни от късмета и местните наследници на древни цивилизации, а на собствената ни едва ще се измъкнем от колония на деволюирали подобия на хора от една страна и купчини безлични, но твърде материални призраци от друга. В тъмнината ще ни чакат доказателства за различните ръкави на вероятностите, по силата на които се наричаме хора, но често не бива да ровим в миналото твърде дълбоко, за да не научим истина, която ще е твърде трудна за приемане и от най-ерудирания ум. И книгите могат да дават безсмъртие, щом душата се обрече на правилното място, а цели улици добиват свои етерни отражения, ако достатъчно хора вярват в тяхната сила и власт над живота им.

И още, и още сюжети, даващи не просто материал за размисъл, а храна за кошмари, опиум за съновидения, причина за парализа на здравия разум и основание за бавно губене на вяра във всичко познато и обичано. Лъвкрафт знае какво да ви разкаже, и кога да спре, точно разбунил душите ви, тъкмо открил страховете ви, току отворил машината за ужас в изкривените ви от недоверие към реалността лица. Майсторът на здрача, когато най-тъмно е преди разсъмване, и най-опасно след залез, когато гладните се вдигат и жадните се настървяват, а плячката сме само ние, дишащите, изпълнените с кръв и божествена частица същества. Подгответе се за падането на мрака и въздигането на царството на древните, които отварят вратите и са вратите към всичко. И не забравяйте – Ph’nglui mglw’nafh Cthulhu R’lyeh wgah’nagl fhtagn.“ Кой знае, може и да потрябва някога, някъде, някак.


Tagged: Ана Хелс, книги, отвъд стената на съня, х.ф.лъвкрафт, хорър

December 20, 2017

Anna Hells' Fantasy placeВсеобща история на безчестието

Хорхе Луис Борхес

За много неподготвени читатели Борхес все така си остава символ на някаква обременителна сложност, дълбок класицизъм, неособено вълнуваща тежест на словото и прочие абсолютно погрешни безумия. Всъщност Борхес е изключително лесно четим, с идеи, подскачащи из цялата вселена, но приземяващи се точно пред очите на читателя си, отваряйки му врати зад образи, спомени, факти, които ще ви бъдат интересни, независимо от това какво предпочитате да четете. Универсалността на борхесизма отново се проявява чрез един кратък, стегнат и забавно поднесен преглед на някои от най-големите негодници в историята, извършили или серии от безподобно нагли убийства, или оригинални мерзки кражби и измами, или просто събуждали лошото в другите когато и където смогнат.

Били Хлапето с цял колан резки на всеки отстрелян противник, като не се броят мексиканците, щото те хора не са; лъжливият освободител на роби Ласарус Морел, всъщност извършващ добре платен геноцид; почти успелият измамник Том Кастро и неговият гениален негър Богъл; жестоката пиратка, победена от провидението Чин; главатарят на нюйоркските банди, любител на птички и котки Монк Истман; вдъхновителят на легендата за 47те ронини Коцуке Но Суке; великият пророк на заслепението Хаким; странника от погубена от времето кръчма, изповядващ се на Борхес, плюс цяла плеяда неумели магьосници, продали неуспешно душите си за погрешната награда тук и отвъд. И още шепа странни имена, които не раззвъняват камбанки в спомените ни, но натискат някой и друг атавистичен страх от другия, непознатия, мислещия ни лошо човек.

Трудно е да се определи защо толкова е добър Борхес в боравенето със словото, че се харесва еднакво на претенциозни елитари и масови читатели. Историйките са прости, но гениални в сюжетите си; написани обикновеничко, но не и елементарно или обидно за интелекта на читателя; героите в кратките разкази опознаваме малко, но някак напълно достатъчно, за да си досънуваме всичко останало. Защото Борхес е един такъв съноваятел, и вдъхновител, и въобще един източник на време за мислене върху живота, историята, възможностите и способностите ни. Не, не е психологически трик, просто наистина добрата проза има едни такива облагородяващи душата ефекти. Не вярвате? Опитайте сами, и кой знае какво вие ще намерите. Лов на съкровища от думи.


Tagged: Ана Хелс, борхес, всеобща история на безчестието, книги, хорхе луис борхес

БиблиотекатаЧернобил – катастрофа на руската менталност

След травмата, която „Войната не е с лице на жена“ нанесе на психиката ми с шокиращите изповеди, събрани в нея, съм доста предпазлив по отношение на Светлана Алексиевич. Огромното любопитство, породено от новината, че „Чернобилска молитва“ излиза на български език, се сблъска със страха от още подобни картини, които отказват да напуснат съзнанието и дълго след прочитането продължават да преследват неподготвения читател. А няма как да си подготвен за такова нещо. Невъзможно е…

Накрая любопитството надделя. Прибрах се вкъщи с чисто новото издание на „Чернобилска молитва“, ден след излизането му от печат. Казах си – само ще прочета въведението, ще оставя книгата за след празниците… Няколко часа по-късно вече я бях преполовил. Ужасът пулсираше в главата ми.

Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.

Плесницата идва изведнъж, още с първата история. Алексиевич е безмилостна – двете най-шокиращи изповеди, на жени на ликвидатори, са първата и последната. Разтърсваща „рамка“ на една книга, в която така или иначе не можеш да си поемеш дъх от силата на написаното, от безграничния ужас, който пъпли страница след страница.

Монолог за страданието по ролята и сюжета

„За ликвидирането на последиците от аварията са били хвърлени двеста и десет военни части, около триста и четиресет хиляди военнослужещи. Адът е бил при тези, които са чистили покрива… Давали са им оловни престилки, но фонът е слизал надолу, а там са били незащитени. Били са с обикновени гумени ботуши…“

„Млади момчета… Сега също умират, но разбират, че ако не са били те… Това са и хора с особена култура. Култура на подвига. Жертви…

„Нашата готовност за саможертва… Нямаме равни в това…“

Чета и се опитвам да разбера. Невъзможно. С всичката информация, която имаме днес, след насадения ужас от радиацията, след като сме разбрали за последиците, жертвите, болните… Невъзможно е да разбереш как стотици хиляди хора са останали, как при смъртоносни нива на радиация са били хвърлени стотици хиляди войници да овладяват последиците от катастрофата. И как са го правели доброволно, от чувство за дълг, от нехайност или от страх, от незнание или с пълно съзнание, че са обречени.

„Хората не разбираха. Все ги плашеха, готвеха ги за ядрена война. А не за Чернобил…“

Разказите на участниците и очевидците надминават и най-дръзките фантастични филми. Разкази на хора, които са погребвали почва в почва, цели къщи с покъщината и всичко… Как се погребва гора? Как се отстрелват домашните животни, останали в заразените зони? Какво остава след човека? Как така изведнъж всичко е опасно, смъртоносно? Как така бабата не може да издои кравата си и да пие от това мляко, след като нищо опасно не се вижда? Каква е тази невидима смърт?

Разкази на хора, оставили родните си места буквално за минути. Казали им, че ги евакуират за три дни. Никога не се върнали обратно. „На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи. Нямаме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем“. Разкази и на хора, останали в къщите си въпреки опасността. Възрастни хора, оцецели през война и глад, но неспособни да разберат тази нова, невидима смърт. И отказващи да й се подчинят.

Страшното в живота става тихо и естествено

Порази ме мащабът, дезорганизираността, стихийността на пропиляването на човешки животи в адските дни след аварията. Престъпното мълчание на властите. Парадът на първи май, който е най-многолюдният от години. Под ядрените облаци. Съветска реалност, в която човешкият живот е неизчерпаем, евтин ресурс, който може щедро да се пилее. Но такава реалност е невъзможна без „homo sovieticus“, съветския човек – той не бяга, не изпада в паника, нехае пред опасността, не вярва, че нещо толкова страшно може да му се случи. От пожарникарите, през пилотите на хеликоптери, хвърляли пясък над реактора, до обикновените войници, изгребвали с обикновени лопати разтопения графит по покрива на реактора. С пълното съзнание, че ще умрат. След година, две три, пет… И още по-нечувано и неразбираемо за днешния човек – мародерите, плячкосващи изоставените къщи и зарязаната техника и продаващи всичко на съседните битпазари; месокомбинатите, произвеждащи салами от радиоактивните животни; чиновниците, които продължават да искат изпълнение на плановете за добив, при положение, че полетата, градините, овошките са посипани със стронций.

„Всеки си намираше някакво оправдание. Обяснение. Проведох такъв опит със себе си… И разбрах, че страшното в живота става тихо и естествено…“

Трудно се преглъща тази книга. Трудно е обаче и да се откъснеш от обсесивното желание да продължиш напред, да прочетеш още и още истории. Вероятно самата Алексиевич е била обсебена от темата за Чернобил. От нуждата да остави в историята неподправени свидетелства за тази драма. Без труд като нейния след години може би ще имаме само бегъл спомен за аварията като за нещо далечно и страшно, а в околностите на реактора ще продължават да правят доходоносен туризъм от любопитни туристи. Болката, страданието, страха и ужаса от този необясним, чудовищен апокалипсис, белязал живота на милиони, остава в личните истории, а не във снимките на призрачния лунапарк в Припят. Те са в тази книга.

P.S. Корицата на Живко Петров е черна, смущаваща, зловеща. Няма как да бъде друга.

Публикувано от Георги

December 18, 2017

През прозореца“Грешният квартал” – Лора Лазар

След кратко прекъсване продължавам с поредната книга от Лора Лазар. Трета подред, прочетена от мен и втора издадена от авторката.

GreshniqKwartal

Комисар Михаил Донов е изправен пред поредната мрачна дилема.  Зеещи врати, мъртъв гарван, черно куче са поредната дебелашка шега или началото на поредица от страховити събития. Комисарят получава мрачни строфи, които бележат бъдещи трагични събития. Скоро започват да се случват странни убийства като режесирани картини. Всички те са свързани с квартала отвъд реката. Квърталът е възникнал спонтанно през петдесетте и има собствен живот. В малките, покрити с прах, схлупени къщи се крият много истории, отдавна погребани тайни и нелеки човешки съдби. Някой е решил да въздаде справедливост и да поправи неправдите. Дали комисарят и неговите колеги ще успеят да разкрият загадката и да сглобят пъзела от стихотворения, за да спрат убиеца.

Увлекателна и динамична, прочетох книгата за три дни. Историята е интересно изградена на базата на поезията на Атанас Далчев, рисувайки мрачни и подтискащи картини. Героите са многопластови и убедителни. Грешният квартал е одухотворен и е един от главните действащи лица в разказа. Харесва ми, че има предистория, а не просто безмислено насилие, описано подробно само, за да въздейства на читателя. Направих си добра гимнастика за ума в опит да отгатна кой е убиеца и до края на книгата имах бегли подозрения, но така и не се бях усетила.

Препоръчвам на почитателите на криминалния жанр.

Първи впечатления от последно прочетенотоИграч първи, приготви се - Ърнест Клайн

В недалечно бъдеще кризата сред енергийните източници се е задълбочила дотам, че цивилизацията рязко е дала назад. Мнозинството от хората мизерстват, но за сметка на това достъпът до мрежата е все по-лесен и дори предпочитан. Вътре си анонимен и аватарът ти можеш да си го направиш какъвто си поискаш. Затова много хора на практика живеят във виртуалната среда на ОАЗИС и когато създателят ѝ умира, завещанието му става най-интересното нещо - той оставя на всички участници сложна загадка, а който я разкрие, печели цялото му богатство. Действието ни заварва на петата година от обявяване на състезанието, но още никой не е открил нищо от скритото във виртуалния свят съкровище. Докато едно момче от последен клас на гимназията случайно не прави първата крачка, която довежда до вълна от драматични събития, които ще променят много животи и ще дори ще прекратят някои от тях. Загадките на милиардера са все в духа на любимото му десетилетие - 80-те години на 20-ти век и за да могат да се справят с тях героите трябва да знаят из основи всички стари игри, филми и песни, които са формирали поп-културата тогава. Залогът обаче е прекалено голям, за да бъде оставено цялото занимание в ръцете на самотни романтични носталгици. Целият свят ламти за тези милиарди и е готов на всичко.

Отдавна отбелязана за четене книгата набързо беше набавена и погълната заради наближаващата спилбъргова екранизация, която се очаква през март, 2018. Както се казва, последен шанс за съставяне на собствено мнение преди някой режисьор да ни натрапи неговото виждане. Как се чете книга дебела три пръста? Ако е като тази е много лесно - започваш я в събота, четеш до заспиване, сънуваш я, а на сутринта в неделя ставаш по-рано, за да можеш да си я довършиш. И друг път ако ме чуете да мрънкам срещу дебелите книги, не ми обръщайте внимание.

Наскоро се сепнах, докато ровех безцелно в една книжарница, че всъщност в тези магазини/заведения/институции за мен няма нищо интересно. Как е възможно? Просто е, секцията за фантастика/фентъзи/трилъри не беше безкрайна, а в нея аз вече или бях прочел всичко интересно, или останалото не си заслужаваше четенето. В такива тъмни моменти на примирено отчаяние и светулката ти се струва като мълния. А тази светулка, "Играч първи, приготви се", на всичкото отгоре се оказа 99-то ниво, бронирана и въоръжена като за битка за края на света!

Не сте играли компютърни игри? Тази книга не е за вас. Играли сте игри с коли или пък някакви от рода ФИФА-МИФА? Съжалявам, не се брои.

Още ревюта на романа може да намерите при Блажев, Елена, Теми, Катя, Ирина, както и при много други млади души.

Кое е най-важното: Киберпънкът е жив!

December 15, 2017

Anna Hells' Fantasy placeУбийства в открито море

Ърл Дер Бигърс

Ако случайно сте били от малкото, за съжаление, посетители на най-новата, и доста театрално-драматична, но в най-добрия смисъл на думата, екранизация на Убийство в Ориент експрес на Кенет Брана, то вече ви липсва малко онази идея за загадка в затворено пространство, с десетина, че и повече, заподозрени, които ви се струват до един напълно виновни, и вършещи мерзости, и прикриващи грехове и скелети в гардероба чрез създаването на съвсем новички си, пресни трупове. Е, настоящата книжка, въпреки доста подвеждащото си заглавие, тъй като май само в открито море никой не умря, ще ви послужи като засищащо абстиненцията четиво, представящо, поне на мен, за първи път гениалния китайски детектив Чарли Чан, съумяващ въпреки джаба размерите си да спаси положението там, където вездесъщият Скотланд Ярд се проваля.  Зрелищно.

Представете си мечтаното околосветско пътешествие, на което се запознавате с интересни хора, обикаляте невероятни места, ядете чудесни местни специалитети, а гледките са един път… докато в съседната стая не бива удушен един симпатичен старец, ненаправил нищо лошо в живота си. След което следва още един труп, и още един труп, и още един труп… и изгубвате бройката на изгубените спътници, а е вероятно въпрос на време и вие да ги последвате, а даже не знаете защо. Или напротив. Сякаш всички пътешественици имат нещо общо, но удобно премълчано; сякаш всички имат алиби, извинение, обвинение към другарчето, но дали ще е от прекомерна предпазливост, параноя или вина – е друг въпрос. И насред тази пасторална картинка идва един азиатски Еркюл Поаро, с все китайските си маниери и хавайска почтителност, напълно достатъчни да се вникне в широката американска душа, която може да е тъмна, но пък е простичка.

Авторът за мен е непознат, и главният му детектив също, но завръзката на събитията е изключително посветена на майсторката Кристи, с повече чувство за хумор, и повече трупове – да си признаем, става малко кърваво от един момент нататък, и образът на хаотичния убиец се измества от паникьосания такъв, макар че в крайна сметка от някои наблюдатели същият може да бъде наречен и справедлив, но не и според мен – някои хора просто трябва да приемат живота, какъвто е, и това че някои хора не ги искат в него, и да продължат напред заради себе си. Защото дори и сладко, отмъщението рядко бива последвано от спокойствие и усещане за завършеност. Цената за някои неща е доста висока, и Чарли Чан е великолепния бирник, пред чиито присвити очички и източно привидно спокойствие наистина нищо не може да се измъкне, и от виновните, и от невинните. Чудесен пример за отлично криминале, което ще допадне на всички почитатели на жанра, особено на онези с класическата абстиненция.

 


Tagged: Ана Хелс, книги, милениум, убийства в открито море, ърл дер бигърс

December 13, 2017

THE DARK CORNERКлубен Панаирен Гайд

Понеже напоследък е много модерно да се пускат гайдове за Панаира на книгата в НДК реших, че ще е хубаво да направя и аз един такъв - естествено, с книги на автори от клуба. Ако искате да прочетете някое заглавие с автор член на LAZARUS, на Панаира в НДК може да намерите следните книги на указаните места:

1. Димитър Цолов - Кървави Песни



Несъмнено, най-новият клубен хит. Това е петият роман на Доктора - фентъзи приключенията на Рент и Блър можете на откриете на щанда на Изток-Запад - ет. 2, щанд 210. За най-запалените - в събота, 16-и, между 14 и 16 ч, Митко Цолов ще присъства физически на щанд FLTRP - ляв полуетаж, щанд А3, така че можете да си вземете книгата лично от него с автограф.

2. Пръстенът на Нибелунга - Елена Павлова/Пепи Станимиров



Едно прекрасно приказно приключение, написано по либретото на Вагнер, може да стане ваше притежание от щанда на издателство Кибеа - ет. 3, щанд 333. Четири великолепни издания, написани и илюстрирани по най-добрия възможен начин за вас. А специално за феновете - можете да се срещнете и лично да вземете автограф от авторката и художника в събота, 16-и, между 13 и 15 ч, пак на въпросния щанд.

3. Черната Корона - Александър Драганов



Отново чудесен, дори бих казал страхотен роман от Сашо Драганов - фентъзи с доволно мрачни хорър-нотки, продължение на "Сказания за Ледената планина". Черната Корона лично за мен е връх в досегашното творчество на Александър. Можете да откриете книгата на щанда на Иви Пет - ет. 4, щанд 406.

4. ЛАМЯ ЕООД - Марин Трошанов



Предизвикалите фурор ърбън-фентъзи романи на Марин ЛАМЯ ЕООД и ЛАМЯ 2: Освобождение могат да станат ваше притежание от щанда на издателство ФЮТ - ет. 3, щанд 332. Само един факт - Марин Трошанов е без съмнение най-каненият писател в инициативата Писател назаем и обиколи училища из цяла България, за да представи своите книги. Не пропускайте!

5. Бранимир Събев - Пустинния Скорпион/Априлска Жътва



Ами, ето я моя милост, закъде без мен. Случайно ако някой не си е закупил Скорпиона и Жътвата, може да го направи от щанда на издателство ИБИС - ет. 3, щанд 301. Пустинния Скорпион е сборник фантастика и фентъзи, а Априлска Жътва е повече хорър.

6. Елена Павлова - Две Луни



Несравнимият сборник на Елена, страхотната компилация Две Луни, съдържащ фантастика, фентъзи, че и щипка хорър, може да стане ваш от щанда на издателство Изток-Запад - ет. 2, щанд 210. Сборник разкази, в който няма нито лоши, нито средняшки произведения - всичко е от страхотно нагоре.

7. Блатна Треска и Хоризонтите на Лудостта


Дебютният сборник на Даниел Иванов и последната книга на Донко Найденов няма да присъстват на щанд на Панаира, но можете да си ги вземете двете заедно в промоционален комплект до края на тази седмица включително на обща цена от 16 лв. За целта - просто драснете един имейл на Донко: [email protected]

Ами, това е. Пожелавам ви приятно четене!

December 11, 2017

Човешката библиотека„Разкажи ми приказка“: електронно и хартиено издание, премиера (16.12.) и приятелска среща (19.12.)

Приятели (:

Двайсет и шестата книга в поредица „Човешката библиотека“ дойде:

„Разкажи ми приказка“ – Мел

корица на „Разкажи ми приказка“

корица на „Разкажи ми приказка“

Автор: Любомира Стоянова – Мел, 2017
Редактор: Калин М. Ненов, 2017
Коректор: Калин М. Ненов, 2017
Художници на кориците: Любомира Стоянова – Мел, Катерина Данаилова, 2017
Оформление на кориците: Любомира Стоянова – Мел, Мартина Неделчева, 2017
Илюстрации: Любомира Стоянова – Мел, 2017
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2017
Предпечат: Любомира Стоянова – Мел, Атанас П. Славов, 2017
Първо хартиено издание: фондация „Човешката библиотека“, 2017
ISBN: 978-619-90514-3-6
Първо електронно издание: фондация „Човешката библиотека“, 2017
(без ISBN)
Най-нова версия: 2017-12-11

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

За електронното издание ни пишете и:

  1. дали предпочитате корица 1 (на Мел) или корица 2 (на Катя Данаилова);
  2. с илюстрации ли го искате (файлът е няколко пъти по-голям) или без.

Както всички наши електронни издания, файловете са без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 7 лв., но ако си го поръчате от нас, става 5 лв. То винаги е с корица 1 и с картинки. Много картинки. 😉

Автографи ще искате ли? 🙂 Първата ви възможност е по време на премиерата на „Разкажи ми приказка“16 декември от 11 часа в детския отдел на Столична библиотека, като част от награждаването в тазгодишния ни Копнеж за растящо творчество.

Втората е една съвсем неформална среща с Мел на 19 декември от 18 до 20 часа в новия дом на книгите ни: книжен център „Славейков“.

Ще се видим ли? 🙂

И дали остана нещо важно за казване?

… А, да. Утре започва Панаирът на книгата. Ние продължаваме да не одобряваме начина, по който са организирани Панаирите. Ако две страници изчисления ви идват в повече, обобщаваме с едно изречение: Купувайки книги от Панаира на книгата, най-напред изплащате огромните такси за наем на Националния дворец на културата и асоциация „Българска книга“ –  и само ако остане нещо свръх тях, то отива при издателите и творците. (Уви, девет години по-късно нещата си остават практически същите. 🙁 )

Ако искате директно да подкрепите творците, електронните ни издания са един от начините: всички събрани средства стигат направо при хората, които създават книгите. Без посредници, без невъзможни такси и наеми.

И още: декември е месец на празници и подаръци – подарявали ли сте някога електронна книга? С лично посвещение, в определен от вас ден? С „Разкажи ми приказка“ – и всички е-издания на Човешката библиотека – може да го направите чрез нас: ето как. И ето още една идея как да зарадвате и четящи, и пишещи.

Има и друг, също толкова живителен начин да ни подкрепяте: като ни пращате отзиви. Отзивите ви – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

И направете декември приказно ваш. Не чакайте друг да ви го разкаже – измислете си го сами. Или още по-хубаво: хайде да го измислим заедно. 🙂

Заедно,
Мел, Кал и цялата ЧоБи

December 10, 2017

БиблиотекатаЗа ползите от неуспеха и силата на въображението

На четирийсет и две години Дж. К. Роулинг е поканена да изнесе реч пред абсолвентите отХарвардския университет. Краткото й слово излиза в мъничка книжка, издадена на български език от Егмонт. В „Много хубав живот“ Роулинг говори за силата на въображението и за уроците от неуспеха. Защо неупехът е толкова важен, колкото и стремежът към успех, ако не и повече? „Защото те кара да елиминираш неважните неща“, отговаря писателката.
Това прави и тя самата, когато – разведена, с дете на ръце и без работа – престава да се преструва на такава, каквато не е, и прави онова, което диктува сърцето й. И тук идва мястото на въображението. На една лекция, на която присъствах скоро, попитаха следния въпрос: Кое е по-силно, волята или въображението? Имаше различни отговори, но се оказа, че според някакви изследвания въображението е по-силното. Ако се вгледаме в историята на самата Роулинг, ще се убедим в това.
 
Книжката се чете буквално за минути, изпъстрена е с илюстрации и ще ви накара да се замислите, да не се страхувате от неуспехите, да откривате уроците, закодирани в тях, и да дадете воля на въображението си.
 
Мисля, че е чудесно решение за мързелив неделен следобед, особено когато навън е мразовито, а празничното настроение все още не се усеща достатъчно силно във въздуха. Става и за мотивационно четиво в края на годината, когато обикновено си правим равносметка и планове за следващата. 
Публикувано от Георги