Нулева година

Цветина Цолова

Вероятността да сте пропуснали този малък сборник е огромна, а радостта от откритието му може да сравните с намирането на малко сандъче със съкровища, заровено на морския бряг от скромен, но малко зловещ пират. Личната история на авторката е съвсем като някой от нейните разкази – цветни, откачени, нахилени и магически. Кратички текстове, за едно бързо четене на спирката, в метрото или на някоя особено длъжка опашка пред държавна институция, която ако важат правилата за социална дистанция ще се проточи чак до Венецуела. Това са малки усмивки, посипани с вълшебен прашец, дето ако не успеят да ви спасят деня от реалистично помрачняване, поне ще му хвърлят една спасителна дъга от абсурдност, че поне да се захилите искрено за секунда под мустак (или съвършено обезмустачено горно надустие, с каквото разполагате).

Вълшебни паркети, псуващи курабийки, кисели подрастващи вещички с разбити сърца, сантиментални Смърт, парти мъчения, вампирски купони, агенции за погребения на души – всяка шантава идея, която ви е хрумвала в дъждовен ден над чаша димящо кафе, но бързо е излитала през прозореца заради поредната порция реалност, е уловена тук в няколко минути история, която ще ви се иска да ви се е случила. Рисувачи на листа, хипстърски птици с влечение към празнотата,  упорити шунки, черни дупки на задната седалка, кървящи тийн богове – странни случки от странни дни, дето сякаш току са се случили под носа ни, и даже, ако се напънем малко повече, можем и да надушим магическите остатъци от тяхната миниатюрна имплозия. Пеперуди, вълшебни кроасани, извънземни риалитита, младеещи антиквариати, шарени чистачки, разговорливи чайки…

Сериозно, не можете даже да си представите абсурдността и гениалността на всяка ситуация, лепкава от магия чак до ушите, но някак безшумно вписваща се в общата картинка на делника. Внимателно се оглеждайте за още разкази от Цветина и може би нейният бъдещ роман – няма как да не са фантастично добри при наличието на котка на име Алистър Додо Цолов. Защото всеки знае котките какви немилостиви критици са, мхм.

 

ХОРЪР КОНКУРС ЗА МЛАДЕЖИ



Ние от клуб LAZARUS търсим бъдещите родни таланти в литературата на ужаса. Защото не е достатъчно един автор да се развива, да градира и да нараства постоянно като творец - той носи в себе си дълг и отговорност. Отговорност към писаното слово и дълг към бъдещите поколения, които ще го наследят и ще тръгнат по същия творчески път.

Затова - провеждаме конкурс за разказ до 2000 думи, чиито участници да са с възрастова граница между 13 и 19 навършени години към датата на обявяване на конкурса. Време за провеждане на конкурса - между 24 май и 1 октомври 2020 г. Разказът не бива да е публикуван никъде досега, под никаква форма и да не е печелил награди в други конкурси. Формат на файловете на изпратените разкази — .doc, .docx, .rtf, шрифт: Times New Roman, Arial, Calibri, размер на шрифта —12. Допускат се до 2 разказа от участник, като евентуално ще се спрем на един от тях.

Награди:
- книги от членове на клуб LAZARUS;
- четене на отличените произведения от конкурса на Хелоуинско литературно четене в София;
- публикуване на сборник с отличените произведения, като всеки участник ще получи безплатни бройки от въпросното издание.

Изпращайте разказите си като прикачени файлове на имейл [email protected] заедно с ваша кратка творческа биография към момента в свободен стил.

В подготовка за алманах „ФантАstika 2019-20“: Малкото четене

Приятели,

Дългоочакваният миг настъпи! Юбилейният, десети брой на алманах „ФантАstika“ вече е в печатница, и съвсем скоро ще е при нас (и при вас!) в целия си 450-страничен блясък!

За любопитните: ето и съдържанието му.

Ако още не сте си го поръчали, сега е моментът да попълните този пропуск – и да сте сред първите, които ще го разгърнат. Нас вече ни сърбят ръчичките!

Моля, пишете ни дали искате хартиени бройки от алманаха и колко. И побързайте, защото тиражът е ограничен и по-голямата част вече е разпределена! Цената е 25 лева, а електронно издание скоро не се предвижда.

Ако още не сте сигурни дали да поръчате, по-долу ви предлагаме предговора на алманаха. Наско Славов е много убедителен. 🙂

~

Десети признания на съставителя

Доживяхме и до юбилейния, десети брой на нашия алманах!

Той е ако не най-голям, то поне най-богат визуално – деветдесет страници са пълноцветни. И това са не само галерии на художниците Юрий Зельони, Лидия Глускина и Михаил Булейко, а и множество други картини и илюстрации. Част от тях се отнасят конкретно към петте български разказа от конкурса „Изгревът на следващото“, който за втори път провеждаме съвместно с ДБФ „Тера Фантазия“ и фондация „Човешката библиотека“. Тези разкази откриват алманаха и това не е случайно – нашето издание е територия, защитена от цинизъм, която е дом на темата „движение към позитивно бъдеще“ – нещо, което май не достига на цялата световна жанрова периодика. Към темата принадлежи и красивият разказ на Дмитрий Биленкин „Пътят на Абогин“. Другият превод е класическият опус на Стенли Уайнбаум „Марсианска одисея“, който ще ни припомни времето, когато космонавтиката беше млада идея.

От членовете на ДБФ ще се срещнете с нови творби на Валентин Д. Иванов, Александър Карапанчев, Светослав Николов и Николай Теллалов. Последният, освен с разказ, ни зарадва и с храброто си есе „Манифест на оптимизма във време на доминиращ песимизъм“ – текст, който аз смятам за идeен гвоздей на броя.

Фантастихията е представена с юбилейни стихове на нашия първопроходец Анибал Радичев, както и с фрагменти от легендарната поема на Александър Бурмов „Водевил“, която, надяваме се, през 2020 година най-после да види издание на хартия.

Разделът „Фантастология“ отново е много богат – тук са както поредната глава от студията на Янчо Чолаков за Светослав Минков, така и иронични коментари за изцепките на масовата култура във фантастиката, сериозен поглед върху хоръра, различни презентации на непревеждани книги, а също и спомени на български писател от срещите му с Рей Бредбъри. Специален акцент е обзорът на наши публикации в различни краища на света.

В „Откъде идваме“ ще се срещнете със 100-годишния Димитър Пеев и със 120-годишния Владимир Полянов. Не пропускайте букета от писма и доноси за живота на клуба по фантастика „Иван Ефремов“ – видян откъм ДС, с печатните грешки барабар…

В „Присмехулник…“ има само три текста, но какви!

Така завършваме един десеттомен цикъл от живота на нашия алманах, изпъстрен с многочислени повести, разкази, поеми, есета, картини, гротески и карикатурни комикси. Дали ще има още? Бъдещето е наше!

Warcraft: Разцеплението - Ричард А. Кнаак

Заглавието само подсказва за развръзката на Войната на древните. След като Крас и Ронин се забъркаха в надробената от нощните елфи попара в "Кладенецът на вечността" и продължиха да удържат на кътни зъби войната с демоните от Пламтящия легион в "Демонична душа", дойде време ситуацията да завърши по един или друг начин. За наше и на любимите ни герои щастие, макар и с цената на свидни жертви (песни ще се пеят за теб, Брокс!), Саргерас беше удържан и уж унищожен. Кладенецът на вечността имплодира и разцепи континента Калимдор, потопи по-голямата част от него и остави на мястото си огромния водовъртеж Маелстрьом. 

Това определено е най-драматичната, кръвопролитна и решаваща част от трилогията. Някои герои се прославиха, други ни изненадаха, на трети пък им се разминаха доста мерзости (от тази мръсница кралица Азшара няма отърване!), а някои моменти си останаха недоизяснени (какво се случи в крайна сметка с младия Кориалстраз и стария Крас в човешкото му тяло?), но то си е така и в истинския живот, защо да не е и във фентъзи романите и респ. игрите. Текстът дотук наистина издава доста от действието, но всеки, който е играл поне малко Играта на игрите, ще знае резултата, защото всичко това отдавна вече се е случило. Как точно развалихме рахата на демоните и чии бяха заслугите, това вече ще си прочетете сами.

Чудесните преводи и на трите части от трилогията са на цигуларя Симеон Цанев (a.k.a. Roland) от годините му, когато превеждаше фантастика и пишеше доста и то не само в Shadowdance. Симеон отдавна мигрира в САЩ, където продължава да се изявява така:

Карай плуга си през костите на мъртвите

С „Бегуни“ беше така – отворих я само за да хвърля един поглед, след като всички вкупом заговориха за книгата. Не успях да се откъсна до последната страница, благоговейно зачетен като хипнотизиран. Какво очаквах тогава от срещата си с „Карай плуга си през костите на мъртвите“, поредната книга на Олга Токарчук, възродена в ново издание от ICU Publishing? Нямам време, казвах си, имам 3-4 започнати и недовършени книги за четене. Само да надникна? Това беше достатъчно. Хипнозата Токарчук ме прикова и разля упойка в крайниците ми за цели две вечери под въздействието на тази сладкодумна разказвачка.

Далеч в затънтените гористи краища на Югозападна Полша, в Пласковиж, току на границата с Чехия, ни отпраща тази история. Изолирана, трудно проходима местност, където настъпва оживление само през краткото лято, а в останалото време повечето къщи пустеят, изоставени от обитателите си. Вероятно трябва да си голям особняк, за да живееш там. Затова постоянните обитатели са едва шепа хора – Големия крак, Матога и главната героиня, Янина. Смъртта в такъв затънтен край е събитие, а именно със смърт започва този разказ. Когато съседите му го намират, Големия крак е проснат на пода в къщата си, заобиколен с останки от убито животно. Никой не тъжи действително за него, а от думите на Янина разбираме, че смъртта му, особено за нея, е по-скоро облекчение. Тя ненавижда саможивия особняк, неговата жестокост към животните, капаните му, садистичните методи, с които улавя в примките си живи същества.

Всички са особняци в това отдалечено място, където природата и човекът живеят по праисторически закони – с взаимно уважение или като врагове. Възрастната жена бързо спечелва доверието ни с безкрайната си обич към животните, с разбиранията си за ролята, отредена на всяка живинка, в целия заобикалящ ни космос. Не разбираме много за нея, за миналото й, извън тази отдаденост и свръхчувствителност към дивия свят. Тя сякаш е основната линия, която ни води през все по-мистериозната история, заплетена от нови смъртни случаи – необичайни, насилствени. Мъртвите имат общо. Не само защото всички в този изолиран край се познават. Възможно ли е смъртта им да е причинена от животни? Възможно ли е да е отмъщение, възмездие? Не получава ли в крайна сметка възмездие всеки, който дръзне да наруши баланса, природните закони, да скъса нишките на този крехък микрокосмос?

„Ние имаме светоглед, а Животните имат светоусещане, да знаеш“.

Прелиствайки страница след страница, почти не усетих как стигнах до финала, където изведнъж се сепнах от логичната, предвидима развръзка. Олга Токарчук е избрала съвсем директен път към сърцето на читателя – без обрати, без изненади, без излишни „plot twists“ (простете, че не намерих подходяща българска дума). И е феноменално как с цялата си предвидимост тази история грабва вниманието и интригува по някакъв необикновен начин. Хипнозата Токарчук! Отново тази ерудиция, отново енциклопедичните познания и интерес към живата материя, към тленното, но очарователно чудо на живота, към тайнствените, но така закономерни въздействия на планетите и движението им.  Астрологията, на която аз, като върл скептик, никога няма да погледна сериозно, тук придава силен мистицизъм на историята. Силните послания срещу убиването на животни обичайно биха предизвикали определени гримаси у мен, макар никога да не съм разбирам смисъла и удоволствието от лова. Но тук, тук дори симпатията към вегетарианството е поднесена по един безкрайно човешки начин, добавяйки интересен нюанс към личността на Янина. А стиховете на Уилям Блейк, несъмнено личен щрих като всичко останало, са само една от всички причудливи нишки, оплитащи тази история.

Всъщност философските и общочовешки послания на Токарчук вероятно не биха могли да заемат толкова подходяща, въздействаща форма, ако не бяха въплътени в наистина необичаен герой. Със своята свръхчувствителност, свръхемпатия, с отшелничеството си, с поставянето на знак за равенство между човек и животно, Янина изстрадва вместо нас страданието на безмълвните. Страдание, което не забелязваме или приемаме за нещо напълно обичайно.

„Човешката психика е създадена, за да ни предпази да видим истината. За да не ни позволи да видим механизма. Психиката е нашата защитна система – грижи се никога да не разберем това, което ни обкръжава. Тя се занимава главно с филтриране на информацията, независимо че възможностите на нашия мозък са огромни. Защото това познание би било непоносимо. Защото всяка най-малка частица от света е създадена от страдание“.

Краят на историята предизвиква въпроси. Дали самата авторка оправдава подобна крайност като това, на което ставаме свидетели в тази книга? Дали си заслужава? Токарчук никъде не издава подобно нещо. Въпросът за възмездието, за границите на допустимото, остава в главата на читателя, а крайностите винаги е по-добре да съществуват в литературата, където да ни открехват интересни перспективи, отколкото в истинския живот. Впрочем, литературата в случая си е свършила работата, защото всеки, прочел тази книга, ще открие в себе си емпатия, желание за хармония със заобикалящия свят, сетива за невидимото, изострена нетърпимост към страданието.

Публикувано от Георги 

Какво не знае(х)те за ЧоБи – част първа

Разговор свободен стил. 😉

На 2 април Ки ни писа:

Аз засега имам няколко идеи, всъщност по-скоро свободни размишления (…).

1. Окей, почвам от най-общото: всеки проект, желаещ да набере популярност, може да го направи в две посоки: или да се оформи така, че да пасне най-добре на нуждите на публиката, или да ангажира публиката по начин такъв, че да я убеди, че продуктът вече e идеален за нея; тоест, стратегия навътре и стратегия навън (впрочем моя си терминология; в маркетинга може да имат по-адекватно име).

Пример за стратегия навътре е обновяването на сайта, което сте предложили. (На мен ми харесва ретро имиджът сега, малко прилича на блог,

Дес: То си e блог. 🙂 Сега ще се мъчим да го направим нещо повече. 🙂

Кал: Благодаря ти, Ки! Благодаря ти, Господи! Имало някой, който всъщност ни харесва и сега!

*хих*

но не е съвсем интуитивен и каталогът е малко скрит, та за по-припряните хора ще е хубаво нещо по-интерактивно.)

Дес: Нали?!?! Някои хора го пилим на Кал от доооста време…

Кал: А тия „по-припряни“ хора, като успеят най-сетне да се доберат до книгите ни, ще се справят ли с четенето им? Имат ли уменията за това? Как ще им се отрази срещата с 1300-страничната „За спасяването на света“ (която си остава най-грижливо мислената и правената ни книга)? Щот нямам спомен да сме си залагали сред целите издаване на „бърза литература“. 😀

(Това някъде съм го разписвал по-подробно – как „неинтуитивният“ облик всъщност е замислен да пресява нетърпеливите читатели. Ще потърся линка.*)

Но ако всички ми кажете, че светът се е променил толкова много, ще въздъхна и ще се откажа от това „сито“…

Ки: Хм… Това ми се струва много нетолерантна нагласа. „Припряни“ го казах просто така; ако предпочиташ, да го заменим с „разглезени от развитието на технологиите и придирчиви за обвивката“. Тук говорим за изцяло естетически предпочитания, които е вероятно да не пасват на интелектуалния капацитет на хората. Редно ли е да отхвърляш потенциални читатели и съмишленици само защото имате различен… любим цвят например?

 „Навътре“ се занимава с: идентифициране на слабите места на проекта и поправянето им. Пример за стратегия навън: рекламите. „Навън“ се занимава с популяризирането. Окей, това са общи приказки, не знам дали имате нужда от класификация, но на мен ми е по-лесно да не ги смесвам, защото целта на двете стратегии е различна.

Дес: Обичам подредени хора!!! (Досещаш се, че за жалост не съм от тях. 😉 ) И в ЧоБи имаме остра нужда от такива. Ще предложа да разделим задачите от файла по твоята квалификация, би било от полза, определено!

2. Да почна от „навътре“-то. Добрата новина е, че нещата, които имам да казвам по темата, са по-малко от тези за „навън“. Лошата новина е, че ще се наложи да посоча детайли от проекта ви, които според мен могат да бъдат подобрени. Надявам се да не ми се обидите, това се води конструктивна критика и е отправена с добри чувства.

Кал: Ако някой вземе че се обиди, ще го ошамаря лично.

*хих… тая закачка си е между мен и Ки – поне докато романът ѝ не види бял свят 😉 *

2.1. Харесва ми, че повечето ви книги са подходящи и за по-млади читатели, но се чудя до каква степен поредиците за малки и големи са достатъчно разграничени.

Дес: Не са. 🙂 Това винаги е била идеята: книгите да са достатъчно интересни (и впечатляващи, и вдъхновяващи…) за големи, но подходящи и за деца. (Мисля, че „Последният еднорог“ е много ярък пример за това, а от по-новите – „Ортодокс“ (и много други навярно, ама като не съм ги чела всичките…). Прозата на Светлинките, за огромно мое съжаление и срам, също не съм чела (аз съм в ЧоБи от декември 2018-а и имам да наваксвам в някои отношения 😉 ), но аз по принцип си падам много по тийн литература, по предтийн също… та подозирам, че ще ми харесат, нищо че не съм в „стандартната“ целева група (на 33 съм, с три малки деца).

Идеята ми беше: ЧоБи се стреми да издава книги с универсални послания, да размива граници и чупи рамки. За каталога със сигурност ще заложим търсене по възраст, но за различни рекламни кампании… Хм. Сложно.

Кал: Абсолютно. (Дес, безкрайно те прегръщам, че си с нас от толкоз скоро, а толкоз добре си го хванала това…)

Книгите на Светлинките самият аз редовно ги препоръчвам на възрастни – за да опознаят собствените си деца. Един от големите проблеми – подозирам, че не само в България, а и по света, не само сега, а и въобще – е, че родителите и децата не се изслушват взаимно и не си споделят по-съкровените проблеми. (Аз спрях да говоря за важни неща с моите, като станах на 14. Последните 15 години се опитвам да се науча наново… и е все така трудно. 🙁 ) А в книгите на Светлинките всичките тия проблеми – включително проблема за неизслушването – са казани в прав текст. Ще ги разберат дори така омразните ми 😉 читатели на „бърза литература“. (Разбира се, книгите предлагат и достатъчно динамична история + интересни персонажи, та да удовлетворяват принципа „Показвай, не казвай“. Все пак наблягаме на художествената литература, не публицистичната.)

Защото голям процент от каталога ви спада към детско-юношеска литература, а към каквито и стратегии за популяризиране да се насочите, рекламите ще стигнат почти само до възрастни. В такъв случай имате два шанса да се харесате на възрастните: или те да са типът хора, които харесват детско-юношеска литература, или те да имат деца, за които търсят такава. Давам пример със себе си: фен съм на анимациите и с удоволствие бих гледала (детски) анимационен филм, но дори аз не обичам детска литература – и като дете не съм я чела.

Кал: Виж ти… Интересното е, че читателят Калин има все по-голямо недоверие към литературата, която става само „за възрастни“. Даже я е нарочил за една от причините масата четящи хора да мултиплицират вътрешните си проблеми, вместо да ги сюблимират… ахъм… разрешават. Но това си е огромна тема за отделен разговор.

Контрапример: харесах повестта ви „Момичето от квартала“, защото беше римувана, а такива по принцип ме кефят.

Дес: „Момичето…“ е една от най-любимите книги на Кал в поредицата ни… и причината аз да вляза в ЧоБи. 😉 Толкова ме беше грабнала, че се заех да помагам за разгласата на премиерата ѝ… и Кал ме придърпа. 🙂 Та, да, тя е много специална. И в момента Светлинките пишат цял нов роман в рими, юху!

Кал: А на мен ми беше една от причините да се завърна към подготовката на нови книги, след като се бях отказал от това за първи път. (Сега съм се отказал пак, и е ЗАВИНАГИ! МУАХАХАХА! 😉 )

Всичко това, за да кажа, че се стремите към много специфична целева група, което прави комерсиалното пробиване трудно (нали споменах, че основно ще говоря общи приказки?). Оттук ми идват две идеи: обособете добре колекциите за възрастни и за деца

Дес: Това, предвид горните ми разсъждения, трудно ще стане. А и не мисля, че искаме. Нашите книги имат „долна“ възрастова граница, т.е. някои са подходящи за 10+, други за 14+, има и съвсем детски… Но в повечето случаи „горна“ граница няма, защото дори възрастни могат да ги харесат за себе си – не за децата си. Или поне така се надяваме. 😉

и на този етап 1) популяризирайте онлайн само първата (за детските книги имам май доста добра идея, но на нея мястото ѝ е в „навън“ стратегиите); 2) опитайте да включите комерсиални заглавия, които отговарят на търсенето в момента.

Дес: Ъъъ, ти вече чете критериите ни. Нямаме нищо против комерсиалните заглавия, ако се вписват там. 🙂 (Ако трябва да съм честна, дори не знам кое в момента минава за комерсиално. Ако Пратчет се брои, имаме поне две заглавия, достатъчно близки по стил… и разтрисащи от смях. Аз защото това обичам да чета – и пиша, ето, признах си – та за тях поне гарантирам: „Приказка за магьосници, физици и дракон“ и „Ех, магесническа му работа“.)

Кал: И аз никога не успявам да разбера какво се търси в момента… и дали докато го подготвим, няма да е спряло да се търси.

А иначе: Навремето се опитахме да купим правата за The Host на Стефани Майър, но „Сиела“ ни изпревариха. Аз не съм се отказал от идеята – The Host си остава един от най-добрите образци за плавно, убедително сближаване между първоначално враждуващи позиции. Мечтата на медиатора. 😉 Да не говорим колко сълзи съм пролял на сцените, в които почва да се гради доверие… Освен това преводът на „Сиела“ беше доволно некадърен ;); ако стигнем да правим наш, то ще е практически нова книга.

От сума време ми се ще да купим правата на „Приказка без край“ за електронно издание. От „Дамян Яков“ казаха, че нямат интерес към тях. Една такава чернова си стои в пощата ни…

Имаме и един проект за сборник на Зелазни… но преди няколко година „Бард“ преиздадоха една от важните му съставки („Създания от светлина и мрак“), така че той си отлежава.

Та „комерсиалното“ не ни е чуждо по принцип. Няма ли някой най-сетне да направи игралната адаптация на „Последният еднорог“, та да го издадем пак (на хартия) и да скършим рафтовете на книжарниците? 😉

И трета идея, донякъде свързана: освен колекциите, трябва да обособите добре и целевата си аудитория. Не се сещам за нищо по-общо от „човеци“. 🙂

Дес: Както казах, твърде умишлено е. Което не значи, че не си права. 😉

Кал: Ама и Наско добре го е казал тука:

… това издание е за хора със страстен ум и мъдро сърце. Нека разясня: (…) за хора с ум, достатъчно развит, за да може да изпитва страст към идеи и проекти, правещи света по-добър, и сърце, достатъчно мъдро да различи моментния чувствен гъдел от дълбокото вълнение, породено от значимите неща.

Тъжното е, че на някои читатели такъв тип критерии им звучат претенциозни или откровено налудничави. Но и то си е вид „сито“…

2.2. Колкото и да харесвам повечето от кориците ви като картинки, позволявам си да отворя тема за шрифта на заглавията/имената на авторите. В много от случаите те се сливат с картинката и правят четенето трудно, а впечатлението – по-скоро негативно.

Дес: Хм. Това е ново за мен. Не се бях замисляла, честно! 🙂 А и, да си го признаем, откакто съм в ЧоБи, сме издали само две книги, едната корица правена изцяло от автора („По пътя към…“) Тоест нямам преки наблюдения от направата на повечето корици. Но на „Зелени разкази (ама наистина)“ и „Песента на ханджията“ много ми харесва шрифтът, пък. 😛

Кал: „Неразличимостта“ на някои заглавия винаги е била умишлена. 🙂 С какъв точно умисъл е по-дълга тема. Засега я прескачам. Но те, така или иначе, не са много.

Някои от компютърните рисунки (така ли се казват?) са супер, давам пример със „За спасяването на света“, „Зелени разкази“ и „Песента на ханджията“ (да, отворила съм си ги пред мен, хаха), но 1) шрифтът проваля всичко; 2) не съм сигурна дали такъв тип рисунки за корици вече не са излезли от мода.

Дес: А трябва ли до такава степен да се водим от модите? За мен този тип корици хващат окото, именно защото са хем страшно красиви, хем различни – което ги прави разпознаваеми.

Кал: Както споменах и горе, моментът с модата ми стои неопределен и неопределим. Мислете с десетилетие напред – не правим книги-еднодневки, да? 🙂

Предложенията ми са две: 1) шрифтове пò като за корица;

Дес: Това ще го вземем предвид… Но конкретно за тези според мен шрифтът е неразделна част от рисунката и я допълва. Органически свързани са, някак си. 😉

2) един въпросник сред потенциални клиенти, за да видим те какво мислят за такъв тип корици.

Дес: О, това се прави постоянно. Нали знаеш за По-желалите? (Почти) всяка корица има по няколко вариации, включително цвят, размер и дори вид на шрифтовете, и крайният вариант се избира чрез гласуване от тях. А за много от кориците си сме правили и конкурси. Да не говорим, че е-изданията редовно имат по няколко одобрени варианта. 🙂

Ако ги намерят за все така привлекателни, следващото ми предложение е да се обмислят подобни за всичките ви книги, нещо като запазена марка, като онези на Пратчет.

Дес: Кал умишлено избягва „еднаквия“ вид на кориците ни, защото не иска всички книги от поредицата да изглеждат твърде подобни (затова нямат и номера по тях например) – хората не бива да ги „събират“ само от колекционерска страст. Нека всяко заглавие си е уникално!

Причината няколко (добре де, доста) да се набиват на очи с този тип рисунки, е, че авторката е една и съща – Катерина Данаилова. И всички обожаваме рисунките ѝ! Но някои автори, като Ники Теллалов, Жоро Атанасов, Християн Трифонов, сами си правят кориците – и не бихме им наложили друг художник/дизайн отвън, само за да „пасват“ по-добре с останалите.

Кал: Още прегръдки за Дес. (И въобще за всеки, който ми спестява време от обяснения.)

Не търсим читатели „колекционери“. (Аз бях такъв – купил съм над 60 боклука от червената серия на „Бард“, редом с 30-ината книги, които бяха добри, само защото беше „поредица“. Е, после ги продадох, де. 🙂 )

Ако пък ги намират твърде демоде, винаги има шанс за по-стандартизирани корици, тип „Аурелион“ и „Непоискано добро“.

2.3. Поради личния ви подход предполагам, че привличате много пишещи хора. А пишещите хора са супер, обаче имат един сериозен недостатък: по-ентусиазирани са да ги четеш, отколкото те да те четат. И ето това се чудя: защо пък да не го превърнете в основен плюс? Рене Карабаш е супер мацка, но ако сте поглеждали ателието ѝ за творческо писане във Фейсбук, първата дума, която идва наум, е „посредствено“ – общи съвети, облечени в обещанието, че известни писатели ще ти дадат „персонализирана критика“, всичко това нафинтифлюшено и доставено за 600 лева на курс. 😀 Та ако из Интернет пространството се размотават хора с писателски претенции – убедете ги, че вие сте техният човек. Интерактивни курсове по писане, уроци, персонализирани рецензии…

Дес: Това определено звучи интересно. Курсове не, но писателски работилници сме правили (отдавна), не е лоша идея да подновим. 🙂 Колкото за уроците и рецензиите… Твоята идея е очевидно да се печелят пари от тях**, но за тази цел трябва да си име. Примерът ти с Рене Карабаш казва достатъчно – името ѝ, а не съдържанието продава курса й. :/

Кал: Майкоу… „Заешката дупка“ верно ли взима 600 лева? И Мару и Мел са се бръкнали да ги платят?

Отивам да се гръмна… 🙁

(А докато вие чакате да се преродя, вижте всички работилници, които сме организирали през годините. Може да ви вдъхновят за нещо. 🙂

И, Дес, правили сме курсове: раз; два. 😛 )

Целта е да си създадете репутацията, че сте единствени по рода си професионалисти, които разбират как се прави

Дес: Това звучи супер – но как да го постигнем на практика? Да не говорим, че професионалните редактори в ЧоБи сме само трима (като за себе си още имам известни резерви 😉 ), от които най-добрият и активният е Кал – който вече се оттегли от издаването на нови книги!!!

Та, трябват ни попълнения… Има още няколко девойки, завършили редактилницата заедно с мен, но им липсва опит и, по собственото ми нескромно мнение, достатъчно набито око.

Ки: Хм… А в България въобще професия редактор има ли? В какво се състои? Има ли лицензирани редактори, които да са с договор към други издателства, и ако не, дали биха проявили интерес? Освен това повечето неща, които съм научила, са от видео есета на хора, които не са „професионалисти“ (най-компетентната академично има диплома за нещо с филми).

Дес: Има, как да няма. 🙂 Всяка книга си има, ако се загледаш в издателското каре. Някои са на щаб в издателства, други – на свободна практика и може да приемат поръчки от различни издателства. Но да, професия си е, като всяка друга.

Кал: Българските редактори се занимават основно със стиловата от трите вълни редакции, които правим ние. Досега не съм попадал на други професионални редактори, които да правят и трите вълни. (Основната причина е, че се издават най-вече преводи.)

– и макар че сигурно ще привлечете немалко писатели с… ами, не безкористни мотиви, ще си създадете гласност и ще издигнете репутацията си както сред публиката, така и сред писателите – нищо чудно след година-две най-добрите ръкописи да минават първо през вас.

Дес: Ех, мечти, мечти… Я дай по-реалистичен срок. 🙂 Пак казвам, нямаме хора за такива обеми. Но ако Кал намери свободна минутка, защо да не спретнем някоя онлайн писателска работилничка? Аз бих се включила с голям кеф! (Някой дали ще иска акъл от „писателка“ с няколко трети места и поощрения в конкурси, и цели два издадени разказа? 🙂 Пардон, вече четири, но всичките три сборника са именно колекции от победители в конкурси, та…)

Кал: Ъъъ, аз не разбрах само… а тия „най-добри ръкописи“ през кого минават в момента?

Шегата настрана, старая се да следя отблизо какво се издава в Бг (и не само аз). По едно време даже имахме сили и време да го насърчаваме активно – с Копнежите за човечни книги. Сега продължаваме да го правим с Посестримяването. Това, което се опитвам да (не 😛 ) кажа, е, че съм виждал изключително малко издания, за които съжалявам, че не сме ги издали ние. (Пример: сборниците на Иво Иванов –„Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“. Обратен пример: цинизмът и подигравчийството на писатели като Милен Русков ме поболяват – той към „добрите ръкописи“ ли се води?)

Ки: Не съм му чела цяла книга, но ако трябва да кажа име на известен и добър български писател, той ще е (от откъсите). Окей, и това е субективно, но „добра книга“ = добър стил + добра история. Добрият стил се учи. Добрата история, освен че се учи, се дефинира според вкусовете и търсенето в даден момент. Мисля, че голям процент от българските книги са лоши, защото се промотират един и същи тип (лоши) книги, в резултат на което дори добрите писатели пишат такива – с цел да се харесат. Всъщност темата е много дълга, не е само това, но мисълта ми е: критериите са силно занижени и в различен контекст нещата не биха изглеждали така.

Горното се опитах да не го кажа, понеже в краен брой думи неминуемо звучи мегаломанско и егоцентрично. („Тоя па! И сто книги не е продал от „За спасяването…“, дето му била най-важната и н’нам-к’ва-си, а се изказва.“) Но не е… Просто критериите, по които си подбираме поредицата, пасват на миниатюрна част от съвременната ни литература. Какво ще правим с всичките тия ръкописи, като ни залеят? Мозъчни кръвоизливи? (Тук проговори участникът в 30+ журита – слава богу, масата от тях за къси текстове.)

Впрочем такъв тип персонализиран подход към пишещите съм си го харесала за себе си, след като стана велика и известна, та ако идеята ви допада и мислите, че е приложима за вас: искам и аз да участвам. 🙂

Дес: Ако съдя по страхотните ти коментари към Вики, ти ще ни спечелиш доброто име! Давай да се задействаме! 😀

Кал: О, да! 🙂

Ами… това ще е за днес. Като прочетете, кажете дали според вас има смисъл в нещо от това, което дотук предлагам.

Дес: Ох, толкоз неща казах, че не знам в моите има ли смисъл… Пък ако се включи и Кал… Но особено в последната идея си мисля, че има много хляб. А и все пак е точно по моята част: писач с неосъществени амбиции, който си умира да дава акъл –> редактор. 🙂

Ако да и имайки предвид в какъв непродуктивен (откъм писане) период съм, точка 3. сигурно ще дойде още утре. 🙂

Кал: Чакаме я. 🙂

… Очаквайте и вие! 😀


* Линка не го намерих… но поне си припомних тая мегаважна тема.

Вие чели ли сте я цялата? 🙂

Произволен пример:

„Играта“ отново е явление. Първо: актуална е. Проблемите в нея са проблеми на съвременните български младежи. (Ти самият разпозна ли някои от връстниците си в нея?) Второ: оригинална е. Поне аз досега не съм чел книга, българска или преводна, в която геймърството или първият секс да се появяват по такъв начин.

😀

** Тук следва още едно лирическо отклонение (с елементи на епически гняв, а ла „Музо, възпей…“ 😀 ), но ще го цитирам само при изрично заявен интерес от поне трима читатели. (И изрично позволение от страна на другите две участнички в разговора.)

Произшествие в „Сан Суси“ - Агата Кристи

Оригиналното заглавие "N или M?" се е изгубило някъде в превода, но бедата не е голяма. Книгата е трета по ред за приключенията на Томи и Тапънс, които този път трябва да се справят с "петата колона" - англичани, които работят против страната си в услуга на нацистите, които всеки момент ще нахлуят на острова. Поради теч на вътрешна информация в контраразузнаването, Томи е призован като цивилен да се включи и да разследва вражеска мрежа в пансиона "Сан Суси" в Лийхамптън. Жена му обаче не може да търпи такива самосидникални действия и се включва на своя глава. И добре че го прави, защото Томи, под фалшивата самоличност на някой си мистър Медоуз, така загазва в "безгрижния" пансион с кой от кой по-смотани курортисти, че само находчивата мисъл на жена му може да го спаси. Помните ли притчата за Соломон и двете жени, които не можели да се разберат чие е детето? Е, и Тапънс се сети за нея, макар и малко късно.

В тийнейджърските си години съм чел и препрочитал тази книжка неведнъж и макар да съм позабравил това-онова, пак помнех кой кой е и как ще бъде разкрит. Въпреки това действието отново ме грабна и не можех да я оставя до последната страница. Дори станах сутринта малко по-рано, за да имам време да си я дочета!:)

Разбира се, времето е нанесло някои поражения върху начина, по който възприех историята сега. Измисленият курорт Лийхамптън вече е разконспириран като съществуващия Борнмът, известен на футболните фенове повече като Борнемут (прозвище - "черешите", титла на Чемпиъншип за 2014-15). Пак като в "Зло под слънцето" и "Десет малки негърчета" сме на английската Ривиера, но не в Девън, а в съседното графство - Дорсет, на един залив разстояние.

Заглавието на романа се оказа, че идва от катехизиса на англиканската църква от 1549, където пишело: "Какво е християнското ти име? Отговор N. или M." Това "N. или M." идвало от латинското "nomen vel nomina", означаващо "име или имена". Поради неволна грешка "nomina" е било отбелязано с "m", като в съвременните версии на документа вече е поправена.

Игрите на глада - Сюзан Колинс

След апокалиптична за Северна Америка война, обществото на континента е дотолкова пострадало и изменено като форма на управление, че не можем да го познаем. Населението мизерства и се трепе в някакво производство в строго определени окръзи, които са тиранично управлявани от митична върхушка. Веднъж годишно се тегли задължителна томбола сред младежите от всички окръзи за участие в Игрите на глада - гладиаторска борба на живот и смърт със само един победител, който освен живота си, печели и храна и облаги за себе си и родния си окръг. Цялото нещо е организирано като шоу, за развлечение, само дето младежите се избиват наистина.

Главната героиня Катнис от въгледобивния Окръг 12 се записва да участва като доброволка, за да отърве по-малката си сестра. В самото начало е убедена, че няма никакъв шанс да се справи с останалите играчи, но съдбата ѝ изненадва всички. Следват нови приятелства, вражди, оцеляване, убийства, та даже и нещо като любов.

Книгата определено е ориентирана по-скоро към дамската част от читателската публика и то не само заради героинята. В книга на име „Игрите на глада“ с двайсет и няколко глави ние почти 11 глави сме занимавани не с игрите, а с душове, сешоари, костюми, гримове, дрехи, прически, деликатеси и напитки и правене на впечатление на някакви отвратителни типове! Рокли, нокти, обувки, цветове. Мамка му и суета, кога ще започне същинското действие? В тези ужасно опасни игри на оцеляване героинята на няколко пъти  намираше време спокойно да се къпе в разни потоци, а си мислеше даже и за пране. Съмнявам се, че ако авторът беше мъж, би му хрумнало да отделя толкова внимание на такива неща, но за всеки влак си има пътници. Не може всички герои-оцелявачи да са като Робинзон, Рамбо или като тези на Стивън Кинг.

Популярен роман, по който имаше още по-популярен филм, който пък направи авторката на книгата с 55 милиона долара по-богата. 

Още за същата книга можете да прочетете пак в този блог, но няколко години по-рано, както и в блоговете тук, тук, тук и тук.

Мечо Пух - Алън А. Милн

Някои са умни, а някои не са.

Всички знаят за Мечо Пух, затова няма нужда от още преразказване на тази приказка. Тя е достатъчно кратка и ясна, за да няма нужда от много обяснения.

Преди 25-30 години сутрин по радиото имаше радиотеатър за деца. Приказка за десет минути, предшествана от едно характерно кукуригане - закусваш попара от бисквити с мляко и слушаш. Тогава за пръв път слушах историите за глупавия Мечо, Прасчо, депресираното магаре Ийори и Кенга с бебето Ру. Приятни бяха, макар да не помня нищо повече.

Следващото няма нищо общо с приказката, но ми стана интересно, когато потърсих повече информация за автора. Оказа се, че Алън Милн е бил сред най-видните критици на П. Г. Удхаус. Когато Удхаус е заловен от нацистите в окупирана Франция, той е интерниран, първо в Белгия, а след това в Тост (днес Toszek) в Горна Силезия (днес в Полша). В текст от това време Удхаус коментира принудителното си място на пребиваване по следния начин: „Ако това е Горна Силезия, един Бог знае какво трябва да е Долна Силезия...“ След това започва излъчването на хумористично радиопредаване относно интернирането си, което се излъчва от Берлин. Макар обект на хумора му да са нацистите, той е критикуван от Милн за този своего рода акт на измяна спрямо родината, чрез своеобразното съюзяване с окупаторите. Сред защитниците на Удхаус са Ивлин Уо и Джордж Оруел. Разследване на британската служба за сигурност MI5 съвпада със становището на Оруел, заключавайки че Удхаус е бил наивен и глупав по време на работата си в пленничество, но не и предател.


— Какво значи да живееш под име? — попита Кристофър Робин.
— Това значи, че името е написано със златни букви над вратата и ти живееш под него.
***
— И понеже, стари приятелю, заемаш почти половината ми къща, ще имаш ли нещо против, ако използвам задните ти крака да си простирам на тях прането? И без това те за нищо не ти служат сега, а на мен ще ми е много удобно!
***
Най-краткото описание на правилната подготовка за каквото и да е пътуване:
— О, Прасчо — каза Пух възбуден, — отиваме всички на Екседиция с неща за ядене, за да открием нещо!
***
— Има Южен Полюс — каза Кристофър Робин — и смятам, че има Източен Полюс и Западен Полюс, при все че хората не обичат да говорят за тях.

„Приказка за магьосници, физици и дракон“: електронно издание

Приятели (:

Дойде – с мънинко, седемгодишно закъснение 😉 – електронното издание на тринайсетата книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Приказка за магьосници, физици и дракон“ – Геновева Детелинова

Корица на „Приказа за магьосници, физици и дракон“

Автор: Геновева Детелинова, 2013, 2020
Встъпление: Десислава Сивилова, 2020
Редактори: Христо Блажев, Калин M. Ненов, 2013, 2020
Коректори: Калин М. Ненов, Евгения Василева, 2020
Художник и оформление на корицата: Катерина Данаилова, 2020
Електронно оформление: Ана Йорданова, Калин М. Ненов, 2020
Първо хартиено издание: MBG Books, 2013
Първо електронно издание: Човешката библиотека, 2020
Най-нова версия: 2020-05-19

От вчера се чудя как да ви представя „Приказката“… но по-ведро и нахилено от това не ми идва. Отидете там, прочетете и се нахилете (или вежди повдигнете)… после се върнете тук. При сухата фактология. 😉

За да ви изпратим книгата (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 4 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници: автори, редактори, коректори, художници и оформители.

От хартиеното издание на MBG Books все още разполагаме с бройки (но не много). То е с корична цена 12,90 лв., но ако си го поръчате от нас, струва 11 лв. Два от тези единайсет лева отиват при Геновева Детелинова. Така хем вие получавате отстъпка, хем по-голяма част от приходите стигат до авторката. Достойното заплащане за творците ни е мисия от самото създаване на ЧоБи. 🙂

Както е и пряката връзка с вас, читателите. Отзивите ви ни радват от сърце. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

За сърдечен смях дори (особено) във времена, когато умовете ни се мръщят,
Гев, Кал и цяла ЧоБи