Берлин 1945 – кървавият път до „Нулевия час“

За читателите, изкушени от историята, името на Антъни Бийвър съвсем не е непознато въпреки доскорошната му липса из българските книжарници. Един от най-ерудираните британски историци, чийто бестселър „Сталинград“ се появи и у нас миналата есен с логото на изд. „Изток-Запад“ близо 20 години след излизането си, отново е тук с друго знаково заглавие. „Падането на Берлин 1945“ е епичен поглед върху заключителните (кървави) сцени от колапса на Третия райх, империята, която (по думите на създателя си) би трябвало да просъществува „хиляда години“.

Прочетох „Сталинград“ преди много години (и дори ви разказах за нея във възторжено ревю) и още тогава ме впечатли мащабния изследователски подход на Бийвър. За да сглоби цялостна картина на сражението, белязало повратния момент в цялата война, той събира парче по парче факти, спомени на участници и съвременници от всички страни, различни исторически източници и ги претворява в жив, напрегнат текст, който държи читателя на нокти през цялото време, правейки го едва ли не очевидец на събитията.

Също толкова обстоятелствен и с умения на голям разказвач е и в „Падането на Берлин“. Още с първите няколко страници Бийвър ни хвърля на сцената, където предстои да се разиграе финалната голяма битка от тази изтощителна война. Коледа в Берлин през 1944 г. – безрадостна, тягостна атмосфера и град, чиито жители вече са се простили с илюзиите и очакват Червената армия с фаталистични предчувствия. Руснаците са на брега на Висла и се прегрупират в подготовка за голямата зимна офанзива, в която предстои за първи път да стъпят на вражеска територия и да подгонят остатъците от могъщия някога Вермахт по пътя към столицата на Райха. Кратката пауза, която настъпва, е затишие пред унищожителна буря и бележи началото на някои от най-трагичните и смъртоносни събития в историята на Стария континент. За броени седмици Източна Прусия и Силезия ще бъдат пометени от настъпващите червеноармейци, а населението им – подложено на ужасяващ терор от ожесточените войници. Победният марш на руснаците ще отприщи и най-голямото от векове преселение на човешки маси в Европа, а милиони хора ще загубят домовете си завинаги, бягайки от прииждащата лавина.

Бийвър описва с изумителна детайлност всички събития – както военните действия и ходовете на върхушката, така и последиците за цивилното население. Много бързо страниците се изпълват с хронология на масова смърт, унищожение и човешко страдание в мащаби, които съвременният човек е трудно да си представи. Позовавайки се на огромен обем от източници, разсекретени архиви и спомени на очевидци, авторът рисува апокалиптичните картини, белязали пътя на отстъплението за разбитите германци и безмилостното отмъщение, което руснаците отприщват в настъплението си. За първи път сериозно историческо изследване дава толкова подробни сведения за едно от най-шокиращите престъпления на Втората световна война – масовите изнасилвания на жени и млади момичета от съветските войници през целия им път до Берлин. Счита се, че около 2 милиона жени са станали жертва на изнасилване от „освободителите“ на Европа, като само в Берлин те са между 95 000 и 130 000. Около 10 000 от берлинчанките са починали вследствие от тях, най-вече поради самоубийство. Шокът от тази травма превръща темата в табу десетилетия наред. Изнасилванията не са единственото, което идва на Запад с Червената армия. Руснаците буквално опустошават Източна Прусия, плячкосвайки цялото имущество на населението. Германците от тази област имат нелеката съдба да са първите „врагове“, които ще изпитат гнева на победителите и съдбата им е печална. Не са редки случаите, в които съветски войници разстрелват бежански колони или минават през тях с веригите на танковете си.

В интерес на истината, очевиден е стремежът на Бийвър към обективност и позоваване единствено на факти и преки наблюдения на очевидци, участници, както и на разсекретени доклади. Прави впечатление, че когато описва в детайли шокиращите изстъпления на съветските войски, историкът винаги поставя на везната и примери за великодушно (макар и доста по-епизодично) поведение от отделни войници, а и не пропуска да припомни за престъпленията на германците на окупираните съветски територии. Въпреки това мащабът на трагедията, сполетяла Европа при настъплението на руснаците, е изключителен.

Паралелно с наближаването на края, ожесточението и отчаянието в германските редици се засилва. Бийвър проследява безумните действия на генералитета и високопоставените нацисти, последните брътвежи на Хитлер и огромното, безсмислено насилие, което се развихря в предсмъртните конвулсии на Райха. Много подробно е описано хвърлянето в огъня на последните резерви – отрядите на Фолксщурм, предимно възрастни и деца, които се хвърлят срещу танковете с панцерфаусти в отчаян опит да забавят настъплението на противника. Многобройните убийства на военни и цивилни, обвинени в пораженчество или дезертьорство, отказът от евакуация на населението и съпротивата до последния момент също са едни от мрачните проявления на фанатизма, причинили неимоверни жертви.

Едно от ценните достойнства на книгата е умелата комбинация на подобни „микроистории“ и глобален поглед над голямата картина. В този глобален поглед например виждаме причините за голямото бързане на Сталин на всяка цена да завладее Берлин – той се страхува, че Съюзниците могат да стигнат там преди него и да му отнемат този символичен трофей. За Сталин, както знаем, символите са от огромно значение. А цената на това бързане се измерва в десетки хиляди жертви.

Мрачната развръзка на тягостната агония идва със смъртта на Хитлер в бункера под Райхсканцеларията. Тук Бийвър е толкова подробен в детайлите, подкрепен от множеството свидетелства на последните спътници на фюрера, че читателят лесно може да усети атмосферата, завладяла бункера в този момент.

„Падането на Берлин“ завършва в руините на някогашната горда столица, където триумфиращите победители подлагат оцелялото население на още и още унижения и терор. Равносметката е ужасяваща, а мащабът на трагедията е такъв, че човек наистина трудно може да си представи тежестта на тези цифри и факти. Единственото, което ни остава, е да се благодарим, че живеем във времена на мир, и да помним уроците от миналото. А Берлин през 1945 г. е пример за ненаучени уроци с трайни и трагични последствия.

За онези от вас, които са се насочили към книгата, бих препроъчал да обърнат също внимание и на два знакови филма – „(Der Untergang) Падането на Третия райх“ (2004) с великия Бруно Ганц в ролята на Хитлер, и „Anonyma – Eine Frau in Berlin / Една жена в Берлин“ (2008), където темата за изнасилванията от съветските войници за пръв път вижда екран.  Самият Бийвър пише предговора към едноименната книга.

В „Падането на Берлин“ Бийвър много често цитира Василий Гросман, по това време военен кореспондент в Червената армия. Ако не сте чели нещо на Гросман, горещо препоръчвам да поправите тази грешка. Междувременно с трепет очакваме и друга знакова книга на големия британски историк на български език, отново с логото на „Изток-Запад“.

Публикувано от Георги

 

“Къщата на края на нощта” – Катрин Банър

Тази книга заех случайно от книгомат поставен в дома на културата “Борис Христов”. Това е инициатива на Visa с подкрепата на Ozone. Книгомата е мобилна библиотека, която се отваря с помощта на карта Visa, но вземането на книги е напълно безплатно като те след това, разбира се, трябва да се върнат. За щастие срока, за който беше поставен книгомата беше удължен и аз имах възможност да се включа.

20191104_111223.jpg

Нямах много време за избор на книга и след като прегледах няколко резюмета на няколко гръбчета бях привлечена от цвета на корицата, а обещанието за епична, но интимна история окончателно ме спечелиха. Действието се развива на малък италиански остров на име Кастелмаре. Проследяваме създаването и живота на няколко поколения Еспозито. Радостите и неволите, победите и загубите, ражданията и смъртите. Ежедневие изпълнено с простички дела и много чудеса.

20191104_110800

Магична история изпълнена с много реализъм, любов и суеверия, клюки и прошка. Много ми е трудно да говоря за самия сюжет, защото в книгата се случват много събития, но същественото е усещането, което тя оставя в читателя. А то е усещане за горещи, летни нощи, шепот на море и вкус на лимончело, музика и танци. И сред цветовете на бугенвилиите и тромпетните цветя в знойните летни дни живота неумолимо тече през добро и лошо – две световни войни, рецесия, пристигания и заминавания. А кафето “Къщата на края на нощта” е събирателно място в цялата история, главният герой. От нея започват всички чудеса като раждането на двамата близнаци от различни майки, както шушукат суеверните жители на селото. Това е свят близък до бреговете на Сицилия, близък и същевременно откъснат, обладан от древни проклятия, белязали живота на обитателите му.

Ако дадете шанс на тази необичайна семейна сага ще бъдете пленени от героите и – Амадео и Пина, Мария-Грация и Робърт и ще се завъртите в шеметен калейдоскоп на един отдавна отминал живот. Описанията ще ви примамят на малкото късче земя, а морето и пещерите му ще ви приканват с прохладата си. Авторката има лек и описателен стил, с който създава паралелна реалност като оставя част от описанията на читателското въображение. Всяка част в книгата е предхождана от предание, подобно на тези събирани от Амадео в неговия кожен тефтер, станал причина за толкова раздори.

Ако искате да седнете на верандата на “Къщата на края на нощта” и да разберете къде свършва деня и кога започва нощта, то ви препоръчвам да отворите страниците на книгата на Катрин Банър.

P.S. Книгата страшно  много ми хареса и искам да я споделя с баба си, която е заклет читател, но въпреки това едва ли ще успее да я прочете до 13ти декември. Но за да не ощетявам другите читатели, планирам на нейно място да върна “10 000 живота” – Майкъл Пуър. Не е съвсем точно спазване на условията на играта, но все пак книгомата ще е тук за кратко.

Дочух, че книгоматът е бил изпразнен веднъж и книгите не са върнати и държа да имам шанс да върна книга в него.

Аленото евангелие

Клайв Баркър

Ако харесвате суровия, с ежедневна лекота разкъсващ кожи и органи пророк на злото Баркър, но имате и специална слабост към творящия с въображението на безумеца Бош алтернативни светове като Абарат Клайв, то Аленото евангелие е точно по средата, обгръщащо нежно с хиляда куки сърцето на всеки осмелил се да премине дверите адови и да има наглостта да оцелее под взора луциферов. Единственият посмял се да се опълчи на ордата на ценобитите и мамещите кутийки на Льомаршан е детектив, покрит с татуировки – пазители, вдъхновили и вдъхновени от Бредбъри и Брет, който се отправя на малка разходка под твърдите небеса на ада, повикан като летописец от самото олицетворение на болката Пинхед. Няма как да свърши добре, то е ясно.  

Мислете за Хари Любовта или Д’амур, ако ще трябва да сме точни, като за алтернативен Джон Уик – той също е уморен, отчаян и искащ всичко това с живеенето на един косъм разстояние от пълчища демони да свърши някак, но му бива отказана опцията да приключи със себе си, защото твърде много хора разчитат на него, и то такива, които също виждат в мрака истинските очертания на злото. Една сляпа говоряща с призраци, един сънуващ пророк, една преследвачка на дяволи и един татуист на защитни магии си заслужават всички усилия заради простия факт, че са едни от малкото , с които отвъдното не е успяло да сключи сладката сделка за вечен живот на черния петък. Винаги има уловка, да си знаете.

Сред купчини разлагаща се плът и оглозгани кости, в селенията адови живее цял народ от извращения с богохулствен произход. Те си имат нагли владетели, паднали ангели, висши демони, амбициозни дяволи – съвсем като в нашенския парламент. Но тук живеят и ценобитите – представете си тъмните елфи от втория Хелбой, предали се на злото и извратили телата и умовете си в абоминация на грозното и болезненото. Пинхед е едно от особено лошите деца на това странно измерение, съчетал в себе си съвършен садизъм и безкрайна амбиция да измести местния бог а.к.а. Луцифер от мястото му, което му коства няколко столетия упорито търсене на магически текстове, с които да извърши преврат и практически да вдигне народното им събрание във въздуха. Разбираемо е, че всъщност някак изпитваме симпатии към бодливия източник на агония, но методите му малко накъртват откъм прекаленост и вонят твърде много на разложение. Та, моментът на въздишката с облекчение от добре заслуженото наказание ще си я получите.

Светът на Баркъровия ад е величествен, грозен, сложен и противен на всички правила на живота, гарантиращ смърт твърде много пъти. Отвратителните сцени на насилие са все така подозрително детайлно описани до ниво да ти се изпълни нослето със всички човешки вони на света, но семенцето на злото продължава да прелиства трескаво страниците, поглъщайки жадно всяка нова сцена на неизбежна, но въпреки това винаги смущаваща демонстрация  на изящна жестокост. Дали ще спите някога спокойно, надникнали зад границите на слабо охранявания ни откъм привидна сигурност и смисъл крехък свят? Е, не казвам, че ще е лесно, но след Баркър винаги си трябва една усилна диета с весели и пъстри текстове, които да удавят за малко всички параноични мозъчни клетки, вярващи в алената истина. Предупреждението остава.

Литературни отбивки: Гарнизонното стрелбище

Местата на памет, свързани с живота и смъртта на големите български поети и писатели са многобройни, особено в столицата. Повечето са добре обозначени, някои са активно действащи музеи, други просто са отбелязани с паметна плоча. Има едно място обаче, което е почти непознато, макар да е в сърцето на столичния град. Гарнизонното стрелбище на София, където намира смъртта си поетът Никола Вапцаров, е скрито от погледите сред гъста растителност в парка зад хотел „Хилтън“, далеч от популярните маршрути на туристите. Ниска, едноетажна сграда с почти никакви обозначения. Именно там се помещава функционираща Музейна експозиция за политическо и национално помирение към Музея на София.

Насочвам се натам в горещия следобед на 23 юли. На същия ден през 1942 г. в 11.45 ч. състав на Софийския военен съд прочита смъртната присъда на поета. Малко след 21 ч. тя е изпълнена там, на Гарнизонното стрелбище, от взвод полицейски стражари. В годините на социализма на тази дата се отбелязва паметта на разстреляните 55-ма дейци на съпротивителното движение. Политически активисти продължават тази практика и до днес. Предвидливо пропускам тази официална част. В ранния следобед от партийците вече няма и следа, останали са само няколко венци и китки цветя. Трудно успявам да се ориентирам къде точно е входът. Липсват указателни табели, а голяма част от сградата е учебно-тренировъчен център на охранителна фирма. Насочват ме към входа. Отвън седят мъж и жена с вид на музейни работници. С жив интерес и любезност ме посрещат и ме въвеждат в експозицията.

Преддверието е лишено от излишна орнаментика – показани са снимки на Вапцаров с негов цитат, няколко думи за жертвите на политическото насилие в България, морена от Витоша на входа на самия коридор. Прекрачвам прага и попадам направо в коридора, където са изпълнявани присъдите. Голи тухлени стени, запазени в автентичния им вид, са осветени в приглушена светлина, създаваща особено усещане. В дъното на коридора е единственият експонат в иначе напълно празното помещение – продупчената от куршуми метална релса, на която се предполага, че са привързвани осъдените за изпълнение на присъдите.

Вапцаров е арестуван на 4 март 1942 г. в дома си на ул. „Ангел Кънчев“ в София. Отведен е в ареста на Гарнизонното стрелбище, където следват мъчения, признания и процес. На 23 юли Софийският военен съд обявява смъртна присъда за Вапцаров и още петима обвинени по реда на ЗЗД – за сътрудничество и помагателство на терористична група, финансирана от чужда държава във време на война, и за организиране на дейност, целяща насилствена промяна на установения държавен ред в Царство България.

В 14 ч., докато текат последните часове от живота му, в мрачната килия поетът дописва последното си стихотворение.

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и…

                                                      толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!

 

Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

Последните думи на поета, толкова простички, искрени, толкова силни. И релсата в мрачния тунел, където намира смъртта си човекът с вярата в утрешния ден. Обстановката, макар и крайно минималистична, оказва силно въздействие. Някак особено е да си на място, видяло толкова много смърт. 55 души са убити на това стрелбище. Сред тях е и ген. Владимир Заимов, осъден за шпионаж в полза на СССР на 1 юни 1942 г.

На излизане се спирам до скулптурната композиция „Протест“ на Любомир Далчев, изобразяваща скърбящи майки. Бронзовата статуя е открадната през 90-те години, но по-късно възстановена от екип реставратори. Разменяме по няколко думи с уредниците. Разказват, че посетителите се броят на пръсти. Музеят не е популярен, липсва достатъчно информация. На тръгване любезно ми подаряват брошура за мемориалния комплекс. Издадена е през 2006 г.

В тишина и забрава, прекъсвана само за час в разгара на лятото от партийна делегация, Гарнизонното стрелбище продължава да пази спомена за последните мигове от живота на големия поет и хуманист Никола Вапцаров. Пази го без да дава оценка, без да сочи с пръст и да издава присъди. С благородната и уви, ефимерна идея за „национално помирение“. Не знам доколко тази идея въобще намира почва както сред посетителите, така и сред обществеността днес. Някои наричат Вапцаров „терорист“, за други е партийно-идеологически тотем. Иска ми се да вярвам, че с времето ще вземат превес онези, за които Вапцаров е поет с голямо сърце, с безспорен талант и с невероятна вяра в доброто и в утрешния ден. Човек, заплатил с живота си своя избор да не стои безучастен, когато светът гори в убийствена война. И оставил ни в наследство някои от най-съкровените стихове, на които е способен един талант. Поет, който написа:

„Тежи ми, Родино,

кошмарно жестоко тежи

димящата кръв

и аз ще те питам –

всичко това

за теб ли бе нужно,

кажи?“

 

Вижте още:

„Моторни песни“ завинаги

„Харт: Космическа мисия Вирон“: хартиено и електронно издание

Приятели (:

Право от Космоса пристига тридесет и третата книга в поредица „Човешката библиотека“:

„Харт: Космическа мисия Вирон“ – Момчил Даскалов

Корица на „Харт: Космическа мисия Вирон“

Автор: Момчил Даскалов, 2019
Редактори: Калин М. Ненов, Десислава Сивиловa, 2019
Коректор: Ана Йорданова, 2019
Художник на корицата: Катерина Данаилова, 2019
Оформление на корицата: Мартина Неделчева, 2019
Предпечат: Георги Атанасов, 2019
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2019
Първо хартиено издание: Човешката библиотека, 2019
Първо електронно издание: Човешката библиотека, 2019
Най-нова версия: 2019-11-25

За да кацне у вас хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 3 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 12 лв., но ако си го поръчате от нас, струва 10 лв. Отпечатано е с шрифт Adys, специално създаден за хора с дислексия.

Любопитен факт: прототипът на главния герой в книгата е и почетен член на Човешката библиотека и ще се радва от сърце на вашите отзиви. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

На прага на нова мисия,
Дес, Веско/Харт и цялата ЧоБи

И страж да бди на пост - Харпър Ли

Човек и добре да живее, се влюбва. Неприятно може да бъде, когато се влюбиш в жена, която е живяла толкова отдавна, че даже вече не е между нас. Казва се Нел Харпър Ли.

Историята в романа разказва за завършилата следването си и започнала работа в Ню Йорк Джин-Луиза Финч, която през лятото се връща за малко вкъщи - в Мейкомб, Алабама. Атикус е вече на години и страда от болежките си, без да се оплаква, Джем го няма, Калпурния - също, самата Скаут си има приятел, който няма търпение тя да се върне за постоянно, за да се оженят, а леля й Александра слага ред на всички. Макар за ужас на главната героиня градът да се променя с шеметна скорост,  югът още не е надживял някои проблеми, които на нея ще й подействат като шут в корема. Друг мъдър човек със само една написана книга беше казал, че не е възможно да имаш верни социални ценности, ако нямаш верни личностни ценности, и Джин-Луиза собственоръчно се уверява колко тежко и непоклатимо точно е това. Кои и какви сме ние и въобще можем ли да бъдем такива без най-близките ни? За изборите, които ни се налага да правим, както и за това как да живеем с решенията, които не ни е било приятно да вземем. За вярата и доверието.

Тази книга не е за деца. Биха могли да я прочетат и да им хареса, но у тях няма да дръпне тези струни, които ги има у възрастните. Тя има по-силен ефект при хора, които дори и само временно са напускали родното си място и са оставяли възрастни родители или са изпращали близки хора на онзи свят. У децата тези струни още не са пораснали, а и не им е време.

Понякога читателите се чудим защо някои от най-гениалните произведения, родени от човешки ум, са останали самотни като авторите си. Защо този човек, който е показал, че има какво да сподели и умее да го напише, защо се е спрял? Вероятно много пъти отговорът е, защото в първата си и единствена книга този човек е разказал себе си - открито, без преструвки, без да спести нищо. Изповядал се е на страниците и повече нищо не му е останало. Някой ще се сети, че Харпър Ли е написала и "Да убиеш присмехулник", но трябва да припомним, че всъщност "И страж да бди на пост" е просто много ранна чернова на "Присмехулника". Толкова ранна, че след годините жестока борба с редактори и издателства, е останала като нещо самостоятелно, издадено днес въпреки волята й от алчни близки. А то не е различно, то си е пак същото - една разказана Харпър Ли.

Тези дни разгледах много нейни снимки, но най-много ми хареса тази. Направена е през 1960 от приятеля й от детинство Труман Капоти.

Обичай когото си щеш, но се жени само за човек от твоята черга.
***
Всъщност мистър Стоун си беше съвсем наред, само дето притежаваше всички необходими качества за дипломиран експерт-счетоводител: не харесваше хората, умееше да смята бързо, нямаше чувство за хумор и беше удивително тъп.
***
Часовникът на съдебната зала изскърца, напъна се, изпъхтя и удари часа.
***
Здравомислие, хумор и търпение бяха трите най-подходящи думи за Атикус Финч.
***
Мога да понеса да ме наричат всякак, стига да не е вярно.

"Убийството на Командора" от Харуки Мураками


cover project by me

 Четенето на Мураками никога не е линеен процес и аз като фен, се търкалях от кеф при възможността да се впримча отново в неговите реалности. Същевременно, на основно ниво неговите книги се отнасят най-вече за човешките слабости и опитите да ги проумееш, и така биваш поставян на място, където светлината разкрива точно толкова, колкото остава и скрито. И тези отворени краища съдават страхотен разговор с отражението ти в огледалото. "Убийството на Командора" изобщо не ме разочарова в това отношение. И ако приликата с определен роман на Ф. Скот Фицджералд посади някакви определени очаквания в мен в началото, те бързо отстъпиха водещите си позиции.
 Главният герой в книгата- художник, е типичен Мураками мъж: той е апатичен, мизантроп, чиито интереси са склонни да се фокусират върху музиката (този път опера), книги и готвене; всичко, което липсва този път, са котките. Той няма привързаност към ежедневния свят. И, както често се случва, това кара художника да предприеме пътешествие надолу по заешката дупка в алтернативното измерение. В този свят е и Юзу, бившата съпруга на художника, възрастният художник Томохико Амада, който има много тайнствено минало, и неговия син Масахико, Меншики, мистериозен, подобен на Гетсби персонаж, който не е чак толкова интересен като Гетсби, Командора, за когото не мога да ви кажа нищо, Марие Акикава (лош заместител на Кафка и може би най-зле написаната от всяка от жените на Мураками), която на 13 години е обсебена от плоските си гърди и дали изобщо някога ще има гърди, и Шоко Акикава, нейната леля, която има огромни гърди.
 В книгата има много философски тревоги, психологически растеж, свръхестествени събития, включително астрален проекционен секс, както и някои прекрасни описания на художествения процес. Трябва сам да намериш частите или може би всички тези елементи като аспектите, с които може да се идентифицираш. "Убийството на Командора" ми напомни донякъде на шедьовъра на Мураками "Кафка на плажа", както и видях смесване на реализма на "Норвежка гора" със сюрреалистичния подход на "Хроника на птицата с пружина". Обикновено оценявам книги срещу други книги в техния жанр, но Мураками, както казват за Чарлз Дикенс, мога да го оценя само спрямо собствената му работа. "Убийството на Командора" е съзерцателна книга, която се опитва да забави света и да ни напомни, че бързината не винаги е по-добра и новото не винаги е подобрение. Изкуството играе основна роля в книгата: абстракция срещу живопис, западни спрямо японски стилове, въпросът дали картината може да улови същността на човек, ролята на художника в обществото и прочие. Особено през втората половина става ясно, че Мураками е замислил книгата му да бъде медитация върху изкуството- ние оформяме нашата реалност чрез това как свързваме точките и можем да създадем реалност, вярвайки в нашите идеи. Мураками прави това със запазената си марка от сюрреализъм и винаги оставя място за интерпретация относно това, което наистина се случва- можеш да следваш собствените си идеи вътре в текста. Точно както картината "Убийството на Командора" има различно значение в зависимост от това кой я гледа, така и идеята придобива различни форми. "Убийството на Командора" е една от онези книги, които заслужават няколко препрочитания, защото има толкова много отворено пространство, че можеш да обмисляш нови и нови неща- това е едно от качествата, които обичам у Мураками, той просто не обяснява себе си в своите текстове и кани неговите читатели да го направят заедно с него. Трябва да намериш собствения си смисъл и да се довериш на собствените си идеи, защото Командора наистина съществува. Другото, което ми хареса изключително много е, че Мураками, за щастие, не прави голяма разлика между авангардизма в изкуството и поп културата. Той знае, че и двете си заслужават да се проучат и че всяко от тях има своите удоволствия. Наистина се впечатлих и от самоиронията на Мураками спрямо Мураками бингото. И това как се подиграва на онези, които биха приели метафорите му твърде буквално: в толкова много от книгите му има мистериозна яма или кладенец, както и в тази, и когато главният герой се опита да я нарисува, той осъзнава, че изглежда като влагалище- и след това се смее на идеята, че някой може да види фройдистки скрит смисъл в неговата картина.
 Но както и да е, да се върна към главното- само в спокойната лудост на своя свят Мураками може наистина да улови една от своите мании- неефективния копнеж, който кара човек да се занимава с изкуство. Неясните самотни образи, които минават през романите му- дъжда, бягането през гората, пастата, джаза, особения вид топъл, безличен секс, героите със странни имена, луните- само вплитат този копнеж в ежедневието. От едно известно време насам, Мураками пише точно за това усещане и как то се засилва в средата на живота, когато осъзнаваш, че знаеш по-малко. Героите му искат да се обърнат отвътре-навън и да избягат от механичната инерция на живота си. Единственият път, който той им предлага от това отчаяние, е изкуството. Главният герой в "Убийството на Командора" се научава на "смелостта да не се боиш от промяната в начина си на живот, значението на това времето да бъде на твоя страна". Това са скромни уроци, предвид нелепите събития, които са го сполетели. Но това е смисълът. Нищо, което измисляме, не може да бъде толкова странно, колкото животът. Ние почитаме този факт, като така или иначе го измисляме. Единствената сигурност, която ни остава, е, че съществува друго, по-мощно място- вътре в нас и навсякъде около нас- невидимо и само почти достъпно за повечето хора през повечето време. От там произлизат артистичните импулси, променящите живота разриви и обединения, раждания и смърт. В края на краищата има само един доказан мост между  мистериозните други светове на смисъла и метафората на всекидневието, в която живеем, работим, готвим вечеря, слушаме музика и четем книги. Изкуството, очевидно.
 За заключение ще кажа, че тази е вероятно деветата или десета книга на Мураками, която прочетох и най-накрая разбрах, че Мураками не пише, за да угоди на никого, подозирам, че и дори не пише, за да угоди на себе си. Пише, защото трябва. Той трябва да освободи ума си от тези мисли, които са направили къщурка в главата му. С това не се оплаквам, напротив- добре, че е така. Единственото, което не ми хареса в "Убийството на Командора", че няма говорещи котки. Но в края на книгата Мураками напомня, че нашият свят е вълшебно място, а вълшебният свят е фантастично място за живеене, така котките си зависят изцяло от мен.






“Един пръстен и е твой” – Софи Кинсела

Когато съм твърде заета с различни неща или пък недоспала за компания си избирам леки четива, които да ме разведрят и за които няма да се тревожа, че съм пропуснала нещо съществено по време на разсеяния прочит. В последно време като търся леко четиво, което да не е прекалено елементарно и дразнещо се обръщам към Софи Кинсела. Нейните истории са пълни с хумор, необичайни, но пък главните героини са далеч от идеални и успешни.

edin_prysten

“В един пръстен и е твой” както се подразбира от заглавието цялата история се върти около един пръстен и то не какъв да е, а старинен, с огромен смарагд и при това годежен. Попи среща идеалния мъж в лицето на Магнус, но малко преди сватбата за огромна беда губи годежния пръстен. В опит да поправи стореното тя се въвлича в поредица от комични до инфарктни случки, които ще и покажат истинското лице на любовта.

Отново много разтоварваща и ободряваща. Историята претърпя няколко обрата, които не очаквах. Признавам си, че името на главната героиня ме дразнеше и побъркваше през цялото врем – Попи. Надявам се да не обидя някой с това име, но ми звучи сякаш притежателката му е леко тромава, безкрайно непохватна и доста неориентирана, блудкава на вид, русолява млада жена с воднисти очи и раздърпан външен вид иначе казано по-лоша версия на Бриджит Джоунс. Това определено не съвпада с описанието на главната героиня, но колкото и да се стараех не можех да превъзмогна собствените си представи и това малко ми развали удоволствието от четенето.

В заключение историята е приятно развлекателна и необременяваща, ако сте почитател на чиклит дайте и шанс.

Каним ви на: Премиерата на „Харт: Космическа мисия Вирон“ на Момчил Даскалов (30 ноември)

Приятели,

Най-новата ни космическа повест, „Харт: Космическа мисия Вирон“, вече е в печатницата – и е време да ви поканим на премиерата!

Заповядайте на 30 ноември от 17 ч. в „Музейко“, Учебен корпус, зала „Читалня“.

Обещаваме среща с автора и прототипа на главния герой (по случайност баща и син 😉 ), любопитни факти от кухнята на творческия и издателския процес, купища видеоклипове, музикални и сценични изпълнения, много смях… и щипка сериозност.

Ще си говорим за дислексията, за приемането на различните, за тероризма… и преди всичко за това как едно необикновено хлапе успява да въвлече баща си във фантастичното приключение, наречено „писане на книга“.

Елате, доведете и вашите хлапета – в предтийн, тийн, а защо не и следтийн възраст, за да се запознаем, да се забавляваме заедно – и да научим нещичко за „специалните“ нужди – и специалните дарби 🙂 Очакваме ви!

Ще има и почерпка и раздаване на автографи от тандема автор + главен герой, така че не пропускайте!

Входът е свободен, но залата разполага с ограничен брой места, затова ако ще идвате, моля дайте знак до четвъртък, 28.11.

Чакаме ви,
Момчил Даскалов, Командер и ръководител на космическата мисия,
Харт/Веско – главен виновник и реактивен двигател на кораба,
и подбран екип Чобити – помощник-командири

Отново в 90-те. 26 истории.

Рядко се случва излизането на сборник с разкази (истории) да е предшестван от толкова много очакване. Още с анонса му от изд. ICU се формира кръг от потенциални читатели, който нарасна главоломно през следващите месеци. Да, правилно прочетохте, месеци – в които гледахме корицата, четохме откъси, следяхме обявяването на един или друг от авторите вътре. До такава степен „заживяхме“ с фейсбук присъствието на този сборник, че изглеждаше някак неестествено все още да го няма по книжарниците. Е, появи се, както беше обявен – с официална премиера на знаковата дата 10-и ноември, отбелязала началото на 90-те и новата глава в съдбините на България. Глава, която си бяха поставили за задача да си припомнят една пъстра селекция от 26 автора, чиито свидетелства, емоции и спомени са тук, в сборника „Истории от 90-те“.

Съставителката и двигател на изд. ICU Невена Дишлиева-Кръстева е събрала разнообразна компания от „оцелели“ през онези (превръщащи се в иконични) 90-те. Мнозина от тях са хора на словото – не непременно писатели, има и журналисти, фотографи, културни дейци, музиканти, софийски бохеми. Това разнообразие се засилва от пъстротата на историите им, от избрания подход, емоционален заряд и поглед към „епохата“ (ха, странно, можем ли да използваме „епоха“ за 90-те?). И все пак има нишки, които свързват историите и говорят за силните оттенъци на онова време. „Истории от 90-те“ са загуби, илюзии, напразни надежди, мизерия, наивност. Но и свобода, младост, вяра, светлина и любов.

Сборникът започва с разказ на Еми Барух, който така високо вдига летвата, че неволно се връщаш и го прочиташ още веднъж, просто за да се докоснеш отново до силата на тази кратка, но наситена интелектуална изповед. Челен сблъсък с наследството на 90-те и усещане за отдавна произнесена присъда. Същевременно човечност, притаена зад стъписването от миналото:

„Понякога си мисля, че 90-те години дефектираха заради неспособността ни да съхраним и пренесем  мълчанието наред с крясъка. Оркестрираме разнообразието от човешки крясъци. А има въпроси, чиито отговори са именно в мълчанието на отминалото“.

Нататък следват други истории, но и други минорни тонове. Загуби, изгубени бащи и баби, изгубени приятели… Историята, разказана от Велина Минкова, разтърсва дълбоко със спомена за приятеля й от гимназиалните години Андрей Башев. Сигурен съм, че мнозина ще открият в този образ някой познат, припламнал с енергията си и оставил следа в миналото им.

Напускания, заминавания, изпращания. Някои – завинаги. „Любов и омерзение“. „…90-те не бяха секси като 60-те, както някой беше писал навремето в Тайм. Бяха по-сиви, опърпани, бедни, зле облечени, неподготвени. Подготвени бяха онези, които щяха да използват нашата неподготвеност  и да се укрепят в онова, което мислехме, че си е отишло завинаги и отведнъж“, пише Георги Господинов.

Интересно е да крачиш между личните саморазкрития на пишещите, техните предпазливи, като през стъкло понякога, разчопляния на травмите от преживяното. И да проследиш как тези лични руини стърчат болезнено в контекста на големите обществени сътресения, белязали 90-те. Тук са мутрите и политиците на безконечния преход; тук са пирамидите, казармата, наркотиците, инфлацията… Някои от авторите са разказали отделни истории – онези, които най-бързо изплуват, когато напрегнеш съзнанието си да си припомни нещо отпреди 20+ години. Други са дали повече контекст, вписали са се сами себе си в контекста на знаковите явления. Трети са нагазили в детайли, рукнали от потока на спомена; в имена и топоними, значещи нещо за тях, но може би не толкова познати на средния читател без допълнителни бележки. Приятна изненада се оказаха трите фоторазказа на Евгени Димитров, особено този за Мавзолея, в който популярният фотограф с малко, но така добре подбрани думи, деконструира мита за Вожда по елегантно непочтителен начин.

В сборника са историите и на три млади дами, които са били в детските си години през 90-те и това е повлияло силно на емоционалния заряд в историите им. Защото детството, това е комфортът на незнанието, защитеността, обгрижването от любящото семейство. И както ще видите – на чашите на точки, въшките, подаръците от чужбина.

„Истории от 90-те“ е по-малко от 300 страници, но би могъл да бъде и безкрайно много. Дори и тази селекция от 26 разностилни и разностраннни разказа обаче е достатъчна, за да отключи вратички в хранилището на паметта и да провокира читателя да рови, да рови и да открива там свои собствени спомени. Аз например вече дни наред блуждая в опит да си изясня за себе си с кои най-ярки картини свързвам 90-те. Предполагам, че същото правят много други от читателите на книгата. И така я дописваме. Всеки за себе си.

Георги