Добрата вещица Гретчен

Пола Мейсън

Във времена на притискаща отвсякъде реалност, понякога имаме нужда от бягство в далечен свят, където правилата на оцеляване и просперитет са уж същите, но когато около теб пращи от магия, притичват феи, Рапунцел е рекламно лице на местната пивоварна, а шефчето на кварталната кръчма е доста симпатичен трол – несгодите стават една идея по-приемливи за преглъщане. За нуждаещите се от ментална почивка Пола Мейсън успява да създаде една чудесна поредица от кратки, забавни и шантави във всяко едно отношение истории за Гретчен – вещицата, на която магиите не ѝ връзват, вълшебната ѝ книга е с вечен махмурлук, криза на идентичността и напиращи топли вълни, а когато успее да забърка нещо магическо, същото обикновено избухва в лицето ѝ по доста цветен и мащабен начин, въвличащо цяла банда свръхестествени същества в гигантска каша. Звучи чудесно, не мислите ли?

Напоследък доста популярeн суб-жанр в градското фентъзи са уютните истории със вещици, общо взето въртящи се около един сюжет – девойка от големия град наследява старата къща на пралеля си, където открива, че притежава дарбата на вещица и омесва реалния си живот със шепа магия, някое и друго свръхестествено същество и що-годе забавни ситуации, което придава смисъл на иначе сивкавия и неуспял личен живот на същата. Но предпочитам много повече вариацията на Мейсън, в която вещиците си имат свой свят, напълно далечен от нашия, в който няма ни пандемия, ни расизъм, ни сексизъм, но най-вече – реализъм. И това може би е най-приятният начин за възприемане на дами с неопределена възраст, островърхи черни шапки и склонност да подаряват брадавици за рожден ден.

Е, признавам, че Гретчен и нейните вещерски приятелки не могат да се сравняват с баба Ог, Есме Вихронрав и Маграт Чеснова, но то пък с Пратчет кой може да се съревновава, без да е сигурен в почтеното първо място след печелившия. Някои от историите на Пола Мейсън може би имат потенциала само на разкази, а други просто си плачат за много по-дълго представяне. Но ако търсите нещо, което да ви разведри, усмихне и поне за малко отнесе на едно някак странно, по-лесно за простичък живот място, то история за кисели, остроумни и не особено талантливи вещици може би е точно вашата чаша отвара за добро настроение.

Скрап от Зоната

Сигурно много от вас са виждали онези апокалиптични снимки от зоната около Чернобил с подредените в редица военни камиони и хеликоптери, оставени на произвола на природата след действията по ликвидирането на последствията от аварията. Безмълвни паметници на трагедията, обезлюдила десетки километри територия и отровила за столетия напред земята край Припят. Виждали сте и призрачното виенско колело, останките от увеселителния парк, който така и никога не е официално открит. Страховитите снимки създават усещане, сякаш времето е спряло, човекът си е тръгнал завинаги от довчерашните си обитания и само природата е останала да се разпорежда с наследството му.

Е, в действителност не е точно така. В Зоната кипи живот, който далеч не се изчерпва с изпълнилите довчерашните градски пространства диви животни. Нито с туристите, превърнали се в сериозен източник на доходи за местните „туроператори“ и вървящи по утъпканите пътеки с дозиметри в ръка. Нито дори със „сталкерите“, сред които е и роденият през 1988 г., две години след аварията Маркиян Камиш, за когото ще стане дума в този текст. Една особена порода хора броди из територията на Зоната и езикът, на който говорят, ценностите, които споделят, мечтите, които имат, се изчерпват с прословутия бог Метал.

„Чернобилски сталкер: Скрап от Зоната“ на украинеца Маркиян Камиш (изд. „Парадокс“) е постапокалиптичен разказ за обитателите на тези обезлюдени земи. Не бива да се подвеждате по интуицията си, която ще търси разтърсващата драма на хората, принудени за часове да изоставят домовете си и да не се завърнат повече в тях. Камиш не е Светлана Алексиевич, книгата му няма нищо общо нито с „Чернобилска молитва“, нито с награждавания сериал на HBO. Няма и претенция за това, както подсказва рисуваната корица и употребата на „сталкер“ – тази дума, тръгнала от едноименния филм на Тарковски и изпълнила се с автентично съдържание след аварията в атомната централа.

Твърде дълго време е минало от трагедията. Емоциите са утихнали, страхът е избледнял, ужасът е превъзмогнат. Местните жители ги няма, ликвидаторите също, а в изранения от цялата тази човешка свръхнамеса пейзаж са се настанили като лешояди мародери, препитаващи се от нелегална търговия със скрап. Човекът е затворил кръга на развитието, разбил е атома и от земеделец отново е станал събирач. На старо желязо. На всичко, което може да се нареже, изстърже, откърти от останките и предаде в пунктовете за метал. Без значение колко радиация отчитат по него дозиметрите. Героите на тази книга са социалното дъно, за което малко хора извън околностите на Зоната си дават сметка. Алкохолизирани бродяги, живеещи от контрабанда и способни да нарежат цял завод или пък БТР на военните; безскрупулни прекупвачи на метал; похабени жени без бъдеще, но с тъмно минало… Всички те имат сходна мечта – да предадат за скрап целия метал на света, че и самото ядро на Земята, ако може.

„Май продължават да нарязват спиртния завод и вече мъкнат първите парчета за днешния ден към склоновете на неговата златна планина. Алик се надяваше, че за Гриша и Петя все пак съществува поне нещо свято. Когато плячкосаха изоставената църква, той все още можеше да го разбере, но когато започнаха да режат спиртния завод, махна с ръка и окончателно загуби надежда за тези нещастници“.

Някои биха казали, че цялото това преследване на скрап изглежда твърде преекспонирано, за да е автентично. И щях да се съглася, ако не бях свидетел на методичното унищожаване на бившия завод за автобуси „Чавдар“ – месеци и години наред по утъпкан маршрут хора с каруци превозваха всичко метално, което успяваха да отмъкнат от завода. Толкова интензивно, че в прегорялото от слънцето поле ясно се беше очертала линията на маршрута им.

Доста отрезвяваща, приземяваща и лишена от всякакъв цвят и надежда е тази книга. Нито героите, нито сюжетът предлагат кой знае каква дълбочина, но затова пък всичко се случва сред хипнотизиращите декори на Зоната, за които Камиш притежава завидни познания от първа ръка. Усещането тук е много сходно с „Депеш Мод“ на друг украинец, Сергий Жадан – същата постсъветска мътилка и сюрреализъм, сякаш единственото, което остава след краха на Империята е една огромна Зона от руини, обитавана от призрачни създания.

Георги

Старият Марс - Сборник разкази

Записвай хубавото върху мрамор, а болката - върху пясък.

Персийска поговорка

Съставители на този забележителен сборник са небезизвестните Джордж Р. Р. Мартин и Гарднър Дозоа - хора с опит във взимането на човешкия акъл и понякога категорично отказващи да го върнат. Още това трябваше да ме предупреди да очаквам нещо голямо.

Умението за броени страници да вкараш читателя в такъв филм, от който не му се излиза, си е откровено магьосничество. Как е възможно да убедиш дори предубедения, че това е нещо яко и привлекателно? Та то е очевидно и фрапиращо невъзможно и недостоверно, но с такава лекота го приемаш за чиста монета и ти се иска до прималяване да газиш из тази чудовищна вселена. 

В книгата блестят имената на общо петнайсет вълшебници на фантастичното слово, които нищо не би могло да спре да създават вълнуващи истории за приключения на един стар Марс, за който сега знаем, че никога не е бил такъв, но при тях може да бъде всякакъв.

Признавам си, че най-силно ми завъртяха главата "Корабокрушението на "Марсианско приключение" от Дейвид Ливайн, "Мечове в Зар-ту-Кан" от С. М. Стърлинг, "В гробниците на марсианските крале" от Майк Резник, "Изгубеният канал" от Майкъл Муркок и "Мъжът лишен от чест" от Джеймс С. А Кори. Дори във време, когато преситеният ми мозък почти отказва да признава нови авторитети на фантастичната сцена, тези хора пишат така, че изстискват от стария парцал цунами от ендорфини, което подвиква на останалия неподозиран океан от опияняваща химия: Ехей, насам, насам!

"Марсианско приключение" пое към небесата с мощен тласък, който накара стомаха на Кид да се устреми към ботушите му.

***

Олд скул начало на разказ: При Рацо Плужека беше претъпкано.

***

Данъци, война и старост. Те правят всичко да изглежда просташко, грубо и безсмислено.

***

Слухът е много по-първично сетиво в сравнение със зрението. Да видиш, значи да разбереш. Да чуеш, значи да предусетиш. Очите може и да са затворени. Ушите са отворени винаги.

***

Трапът беше изтеглен, видях хоризонта да бълбука и да се разлива като сребристо сияние по склоновете към нас. Падви. Хиляди воини падви. Когато небесният крайцер се издигна, затворил херметически своя корпус, последното - най-последното - нещо, което видях, бе юзбаши Осман, загледан нагоре към нас. Той вдигна ръка и козирува. После се обърна, изтегли сабята си, а след него всички еничари от база Одеман направиха същото с вик, който заглуши тътена от двигателите на крайцера. Остриетата проблеснаха и те се втурнаха в атака.

Т. Сингер и умението да си незабележим

„В началото на тази книга Сингер се готви да се премести завинаги в Нутоден. Той е на 34 години и ще постъпи на работа в библиотеката на Нутоден. Младостта му е отминала и той е оцелял“.

Може да изглежда като преразказ, но горното е точен цитат от романа „Т. Сингер“ на норвежкия писател Даг Сулста. Така говори самият автор за своя герой. Без да се притеснява да навлиза в собственото си произведение, да намества фигурите, да поглежда отстрани подредбата или да прави коментари за един или друг епизодичен персонаж.

Зачетох с интерес „Т. Сингер“ малко напук на анонса, където се споменаваше липсата на интрига в повествованието, намекваше се за един невзрачен, незабележителен главен герой. Така твърдеше и първото прочетено ревю за книгата, а това допълнително създаде в мен представата за образ, който може би щеше да ми се стори симпатичен.

Горният цитат също илюстрира някои от мотивите ми. Какъв ли е този Сингер, с когото сме на една и съща възраст, имаме на пръв поглед някои сходства, или поне сходни разсъждения, при все това той е главен герой на книга? Трябваше да проверя. Започнах да чета и да откривам още любопитни паралели със себе си. Като например това:

„Ако обърне поглед назад, животът му е белязан най-вече от безпокойство, умуване, безхарактерност и внезапно изоставени планове. Възможно е в очите на другите Сингер да е човек с установен и ясен характер,но за самия себе си е неопределим, дори анонимен, и предпочита да е такъв“. 

Самоидентифицирането с персонажа свърши работа в изострането на вниманието ми към книгата, макар да си наложих да не правя твърде много паралели. Така де, освен възрастта и появявалата се тук-там през годините абстрактна мисъл да стана библиотекар, не споделяме кой знае колко общо.

Сингер си проправя път през страниците, носейки се по течението на собствения си живот – без много усилия, без обичайните за повечето хора житейски дилеми, възходи и падения. Без да му се случва нищо вълнуващо. Читателят обаче изпитва известни затруднения в началото. Сулста има навика да чопли около някаква подробност, да задава безкрайни въпроси, да я оглежда от всички страни, или да се фокусира с влудяваща детайлност върху конкретен детайл, който после дори няма отношение към развитието на действието. Така например виждаме Сингер да умува върху писателската си кариера, докато работи на различни безинтересни длъжности и оформя в главата си едно-единствено изречение от бъдещата си книга. Върнах се върху този момент по-късно и се подразних, защото тази линия с писателството беше изоставена, така и не се разви нататък.

А нататък животът на Сингер е с нищо незабележима поредица от събития, провокирани от действията или бездействията му. Рутината от работата в библиотеката, случайността на влюбването и последвалия семеен живот, баналността на неговото подронване и упадък. Единственото по-забележимо нещо, разтърсващо със случването си, но нямащо кой знае какви последици за вътрешния мир на Сингер, е личната трагедия в живота му. Тя разбърква картите, променя посоката, но после водата отново потича по същия спокоен, незабележим начин.

Незабележимо и Сингер започва да става симпатичен. Въпреки недостатъците си, въпреки недоумението, което предизвиква с натрапчивата си самота, с крайното си уединение и незаинтересованост към света. В ежедневните си действия, в усилията, които полага – обикновени, банални усилия – личи старание, личи неговата лична формула за живота. Замислям се колко хора като Сингер има около нас, които дори не забелязваме и които вероятно никога няма да станат герои на роман. Явно трябва да си писател от Севера, където така или иначе нищо не се случва, за да  облечеш в художествено произведение баналността на съществуването. Карл Уве Кнаусгор го прави повече от успешно години по-късно с „Моята лична борба“.

Симпатията към Сингер прераства в съпричастност, в очакване на някаква (може би) трогателна развръзка (не че е имало кой знае каква завръзка!). Такава не идва, Сулста завършва романа си по същия начин, по който го започва – с нещо обикновено, някакъв детайл от размислите на героя си. Детайл, който отново изтъква самотната натура на Сингер, но нищо повече. Близо двайсет години от един живот са изминали, без да се достигне до някаква крайна точка, да се изкачи връх, да се направи равносметка. При все това романът е неочаквано интересен, а образът  на този самотник се запаметява в съзнанието ми по особен начин. Сякаш е изкован от материя, в която отскачат моите собствени емоции като читател. Отскачат, без да го повлияят. Усетих как аз се ядосвам от героя, аз го обвинявам за инертността му, но той се чувства добре със себе си. Натъжавам се, казвам си „Какъв пропилян живот!“, но това са моите жалейки, не на Сингер. В това странно взаимоотношение между читател и протагонист откривам и есенцията на книгата. Твърде често проектираме върху другите собствените си очаквания, собствената си формула на онова, което наричаме успешен, пълноценен живот. Обикновена матрица, щампована от поп културата и унаследените социални норми. Инстинктивно преследваме някакви емоции, търсим вълнуващото, стремим се към споделяне и съпреживяване с околните. Но има и хора като Сингер, може би, за които е въпрос на личен избор да стоят встрани от целия шум, без да възприемат това като драма и без самосъжаление. И това осъзнаване носи някакво успокоение.

Георги 

 

 

Правек и други времена

Има книги, които не можеш да четеш между другото. Не стават за отмора след работа, не стоят добре на нощното шкафче. Книги, изискващи не просто цялото ти внимание, а и определено състояние на духа. И то не защото натоварват със силна или драматична история, а защото са нужни известни усилия, за да се настроиш на тяхната честота. А и да останеш на нея.

qrf

„Правек и други времена“ на вече добре познатата и обсъждана у нас полска писателка и Нобелов лауреат Олга Токарчук е точно такава книга. Без да напряга с тежък стил или разтърсващ драматизъм, тя разгръща координатна система от локации, предмети и хора в причудливи взаимовръзки, които изискват активното присъствие на читателя и неговите непрекъснати опити за разчитане на кодировката.

Стилът на Токарчук тук вече носи характерния си почерк, който ще видим после и в „Бегуни“, и в „Карай плуга си през костите на мъртвите“ – хваща те за ръка, повежда те, и въпреки че около теб е неясно, не разбираш точно къде отиваш, се оставяш на твърдия й захват.

Така попадаме в Правек – средоточие на времена и съдби, предполагаемо разположено някъде в Полша. А Полша, както знаем, е мизансцен на сложни метаморфози, сътресения и разломи през цялата първа половина на ХХ век. От Първата световна война до вече укрепналия комунизъм Правек ще приюти в прегръдката си всички приумици на времето и страданията на хората, белязали със съществуването си този мистичен ареал.

„Човекът впряга времето в своето страдане. Страда заради миналото и пренася страданието в бъдещето. По този начин създава отчаянието“.

Романът следва своята хронологична нишка, без да робува на конкретен сюжет. В първите стотина страници имах усещането, че Токарчук раздава картите, поставя на сцената своите герои, а някъде по-нататък ще видим завръзката, ще видим кулминация. В един момент осъзнах, че времето е главният герой, а хората, животните, душите (защото има от всички) са своего рода статисти, те просто съществуват, за да попаднат под ударите на това време. Токарчук е построила романа си с много философски послания, с много метафори, както и с елементи, които развива и в по-късните си книги – мистицизъм, вяра в животинската одухотвореност, библейски размисли за сътворението на света и ролята на Бога. Самата тя е много отстранена, наблюдаваща света и героите си сякаш под някакъв похлупак, безстрастно въпреки всичките страдания, които изживява всеки от тях.

Хареса ми тази нейна роля на демиург, на съзидател, аранжор на вселенския ред, с по-различна от традиционната концепция, с размити граници между реалното и нереалното. Ето в това изречение например: „Луната е само маска на слънцето. Слага я, когато излиза нощем да наглежда света“. Спирах понякога, за да препрочитам такива.

Но същевременно се улових, че чета с интерес не толкова заради случващото се в Правек, а заради приятния наратив. Самите герои не притежават такава плътност, че да потъна в тях, да им симпатизирам или да страдам заедно с тях. Те също са на границата с реалността, с единия крак в мистичното. Времето препуска през тях и ги стрива в мелничката си, в същата мелничка, която бащата на Миша донася като военен трофей от Далечния изток и която се появява като една от централните метафори в книгата.

Изобщо, метафорите и посланията в „Правек и други времена“ могат да са обект на доста по-подробен текст, предшестван от старателно заравяне в този, но и в последващите го романи. Защото нишките, които Токарчук заплита тук, виждаме и в по-късното й творчество. И тук е мястото да отбележа нещо важно, което допринесе за усещането на този приятен наратив, споменат по-горе. Преводът на Георги Кръстев е просто чудесен. Впечатляващо чувство за ритъм и познаване на българския език. С изненада научих, че това е дебютният му художествен превод. Наскоро си проправих път с лакти през един превод на дебютиращ преводач (вярно, не художествен), та оттогава следя внимателно превода като жизнено важен елемент за цялостно възприемане на текста. Страхотна работа на Георги Кръстев и изд. „ICU“.

Колкото до самия роман, подозирам, че онези читатели, харесали другите издавани на български език книги на Токарчук, ще харесат „Правек и други времена“. Може би дори по същите причини. Другите, които са се „изгубили“ в прозата на полската писателка, могат да очакват подобни капани и тук. Както казах и в самото начало, нагласата и изборът на правилния момент са ключови за успешното боравене с картата на Правек.

Георги

 

Хъкълбери Фин из балканските посестрими на Мисисипи

Корицата на тази книга ме привлече неистово, признавам си. В днешни дни не е толкова просто да избереш какво да четеш. Гледаш всичко – корица, издателство, преводач, редактор. Компромисите са твърде много, книгоиздаването е мътен поток с изненадващи плитчини. Чето се спестява – я от художник, я от коректор, шансът нещо да развали вкуса ти от прочетенето е голям. А тук корицата метафорично приласкаваше жадния ми за хубаво четиво поглед и обещаваше приключение. Балканско приключение по вода.

„Твой син Хъкълбери Фин“ на босненеца Беким Сейранович (изд. „Ерго, 2020 г.) е от онези книги, които провокират въпроса за автобиографичното и оттласкването от него, за пропорциите между двете. Колкото повече страници отгръщах, толкова по-силно ставаше усещането ми, че тук художествена измислица просто няма, че авторът разказва за собствения си лъкатушещ живот, разпънат между реки и държави, между любови и разочарования, опасности и спасения. Разбира се, не мога да твъдя, че усещането ми се основава на факти. Открих само частично потвърждение на теорията си, но не посмях да задълбавам повече. Пуснах се по течението на това „разголване“, защото именно разголване е точната дума за тази книга.

Всичко започва с обещание за приключение. Действително, с минорни нотки, но все пак приключение. Болният баща на главния герой се завръща в Босна от Австралия, за да доизживее последните си дни на родна земя. Заедно със сина си и с Черния, „безделник и печен контрабандист“, се заемат с ремонта на една стара лодка, с която да тръгнат по Сава. Всеки от тримата има своето минало, свързано с реката – бащата е някогашен капитан на речен кораб, синът неуспешно се опитва да завърши училище по корабоплаване, а Черния е един от многото съмнителни субекти, навъртащи се около реката и занимаващи се с дребна контрабанда, когато не са в затвора.

Сложни са взаимоотношенията между баща и син. Доминирани от взаимно недоверие и раздразнителност, скрити разочарования, но и примирение пред неизбежната смърт, която чака възрастния мъж някъде зад ъгъла. Признавам си, че в един момент съзрях зацикляне на действието, стори ми се твърде бавна тази подготовка за пътуването. Отмятах страниците, а лодката стоеше незавършена, разказвачът се отплесваше от една история в друга, опиянението на компанията с леки наркотици не придвижваше напред нито лодката, нито повествованието. Помислих си, че си имам работа с някой от онези западни писатели, които сключват примамлив договор за издаване на книга на инригуваща тема, примерно приключение в търсене на най-хубавото сирене в Испания, и после разказват в 300 страници нещо, което би се побрало в обикновен блог пост. Но Беким Сейранович е от Балканите, от бивша Югославия, а всеки такъв балканец носи в себе си повече автентични сюжети, отколкото много западни автори са способни да си измислят. И че този балкански Хъкълбери Фин от Бръчко може би никъде няма да ни заведе с тази лодка, но ще ни накара да усетим пътуването по реката с всяка фибра от тялото си.

Докато ремонтира лодката с променлив успех, героят постоянно ни превежда от една история в друга, полека разкривайки целия си изпълнен с търсения живот. Живот на контрастите, поделен между подредената и студена Норвегия на емигрантите и пълната свобода на летните плавания из реките на Босна, Сърбия и Хърватска. Привидно безметежни, тези плавания са непрестанно търсене на себе си в сложните нови реалности на Балканите, където всяка река вече е граница, името на човека винаги носи мета информация, а по бреговете и островите се срещат странни човешки екземпляри.

„Но майната й на страната, когато имаш вода. Аз вече не живея в никоя страна, а по водата.“

Колкото повече отмятах от книгата, толкова по-неудобно ми ставаше от безжалостното разголване на героя. Като един истински битник, но не по прословутия път 66, нито по великата Мисисипи от романите на Марк Твен, той изпада във философски размисли за живота и света, осъзнавайки собствената си безпътица, въртене в един затворен кръг без воля да поеме руля към спокойни и предвидими води.

И винаги са ми били смешни хората, които избират да вярват или само в едно, или само в друго. Онези, които мислят, че са изключителни господари на съдбите си, че могат да избират курса на плаване както им скимне, противно на онези, които вярват, че така и така всичко вече е решено, изворът и устието са зададени и не могат да се променят и не трябва дори да въртиш руля. Нима не е очевидно, че и едното и другото е вярно“.

Сред всички тези малки и големи истории от плаванията по балканските реки имаше някои наистина забележителни с абсурда си, като излезли действително от филм на Кустурица. Приключения, за които истинският Хъкълбери Фин от Мисисипи сигурно би завидял. Но имаше и такива, от които нагарчаше на гърлото. Защото на Балканите огледалото винаги е криво и тъгата върви ръка за ръка с веселбата.

Не предполагах, че най-личните, най-разголващите истории, Сейранович ще остави за финала. Но ето ги там, сякаш за да създадат нужното ехо, така че дълго след последната страница очите да блуждаят в размисъл. Забравих за съмненията си от началото, за скептицизма си, че този автор ще успее да изгради запомнящ се роман. В някакъв момент сякаш всякакви опити за литература отплуваха по течението и на тяхно място се озъби животът „натюр“, с подробностите, със срама, грешките, провалите, разочарованията, наркотиците, влюбванията и разделите. Всичко стана твърде лично, твърде силно. Затваряйки последната страница, успях да се докопам до бряг. Нивото на водата бе станало твърде високо и бях щастлив на твърда земя. Но размислите, които провокира тази книга, останаха, и може би това е най-ценното от всички тези пътувания по балканските посестрими на Мисисипи.

„Твой син Хъкълбери Фин“ се родее не само с романа за деца и юноши на Марк Твен. Тук има по нещичко от „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг, от Керуак и „По пътя“, но в топографията на бивша Югославия, което, съгласете се, звучи като интригуваща рецепта.

Георги

 

Свечери ли се, срамът напуска разума

Ако сте следили внимателно каталога с издания на „Аквариус“, вероятно сте установили невидимата обща нишка, която свързва различните автори и заглавия в него. От самото издателство са нарекли това явление „акцент върху изключително стойностни, но неизвестни в България произведения на автори, писали в емиграция или приживе непубликувани и новооткрити през последните десетилетия„. Самата идея някой да ти препоръча четиво, което рядко ще видиш по витрините и рафтовете с „хитови“ заглавия на книжарниците и което е „спасено“ от десетилетия забвение, е привлекателна. Създава доверие, ако препоръката се оправдае. В случая с „Аквариус“ доверието ми е на етап, в който няма нужда дори да чета анотацията на новите им книги – вече знам, че ще ми допаднат.

hdrpl

Така посегнах и към „Болката“ на Андре Ришо, едно от последните заглавия в каталога им. Тук формулата е същата – публикуван дванадесет години след края на Първата световна война във Франция, романът предизвиква скандал заради неприемливата по онова време любовна история между вдовица на френски офицер и германски военнопленник. Достатъчна причина за едно литературно жури да отхвърли присъждането на Награда за дебютен роман на Дьо Ришо. Въпреки високата оценка на писатели от ранга на Албер Камю и Жан Кокто, „Болката“ остава в сянка, за да бъде преоткрит половин век след смъртта на автора си.

Зачитайки романа, читателят бързо разбира каква дързост и предизвикателство за следвоенната патетика и митологизирания образ на героична Франция отправя той. Голямата картина на войната не е от значение за Дьо Ришо, светът се смалява до размерите на малко провинциално селце, където Терез Деломбр и синът й Жорже заживяват през лятото на 1914 г, докато съпругът на Терез е привикан като офицер под знамената. Капитан Деломбр е убит още в първите месеци на войната, а вдовицата му насочва цялата си любов към подрастващия си син. Тази задушаваща,  болезнена майчина привързаност, желанието за контрол, за покровителство, съчетана с усещането за отиващата си младост, измъчват Терез. Липсата на мъж разпалва у нея страст, която тя е принудена да потиска, да крие под дрехите на траура и благоприличието. Когато в селото настаняват трима германски военнопленници, случайна среща с тях отприщва дълго сдържаната страст.

„Свечери ли се, срамът напуска разума. Тази книга е книга на нощта.“

Романсът с Ото се случва под прикритието на нощта, тайно, крадешком, като нещо толкова желано, но забранено, невъзможно, неприемливо. Терез бързо пропъжда от мислите си усещането, че върши нещо нередно. Водена от физическото си желание, от чисто човешкия нагон, тя се отдава изцяло на  новото приключение. То не остава незабелязано от Жорже обаче, чиято чувствителна, стеснителна природа усеща невидимата промяна. „Неистовата любов между тези две същества ги бе свързала с хиляди твърде чувствителни нишки. Маскираният Бог, който влизаше сега в къщата, щеше да ги развърже. Нищо в света не бе оставено на случайността и никой не сее, без да жъне. Бог винаги идва, за да ръководи ужасната игра. Но не богът на откритите сражения, който през последните месеци трябваше да обиколи съвсем други места, а богът на сиромашките кухни, на изоставените жени…“

ptr

Андре Дьо Ришо е изградил изключително впечатляващо образите на Терез и Жорже, вникнал е в емоциите, съкровените желания и страстите на две толкова различни натури. С дяволско майсторство е нарисувал силната връзка между тях, а после е въвел и Изкушителя, който ще се намеси, за да разруши тази връзка, да пренареди картите и начертае трагичната развръзка. Да надникне зад прозореца на самотната жена в годините на войната и нейната болка, нейният изпълнен с емоции космос, е дързък и новаторски подход, който провокира дискусии в следвоенното общество. С неприемливата любов между вдовицата на офицер и германски военнопленник табутата, срещу които се изправя романът, стават твърде много. Говорим за 1930 година, в страната победител, където на жертвите се гледа през призмата на героичния, ненарушим ореол и където страданието може да бъде само национално.

Това, което ме порази най-силно обаче, намерих в послеписа, а именно, възрастта на автора. Андре Дьо Ришо пише „Болката“, когато е едва на двадесет и три години. Писателски дебют на тази възраст, събрал в по-малко от двеста страници толкова майсторска, интензивно изтъкана и наситена с оттенъци история, е просто феноменално. От същия послепис разбираме и за вероятните автобиографични елементи в романа, а това прави откритието още по-любопитно.

„Болката“ без съмнение е от онези книги, които поглъщаш бързо, на две хапки, но които продължават да вълнуват дълго след прочитането с концентрираната мощ на писателския талант. И за които клеймото на времето не е от значение, защото в сърцевината им е изначално човешкото. А то, както знаем, не се е променило много от зората на човешкия род.

Георги 

Качествена продукция - Михаил Зошченко

Не веднъж и не два
за молитва
все шепна това - 
дърва.

А. Блок

Още една доза висококачествен Зошченко, която обаче не мога с чиста съвест да нарека нова, защото познаваме тези прекрасни истории от по-стари издания (не мога да се закълна, но май от 1985, издателство "Христо Г. Данов"). Разбира се, те са си все тъй свежи и прекрасни, от тях се образуват първокачествени плочки на корема и гарантирано оправят настроението. Човек започва да се смее с глас дори да седи сам в стаята.

Аз не съм против театъра. Но все пак в киното си е по-хубаво. По-удобно е от театъра. Например не трябва да се събличаш - и от това спестяваш някоя и друга пара. И да се бръснеш не е задължително - в тъмното личността не се вижда. Лошото на киното му е само докато влезеш в салона. Трудничко се влиза. Като нищо може да те смачкат. ... Юрна се народът към вратата. Задните натискат, а предните не могат да мръднат. А мен изведнъж ме притиснаха като сардела и ме понесоха надясно.

"Майчице - мисля си, - дано не ме джаснат във вратата."

- Граждани - крещя, - по-леко бе! Можете с човека вратата да разцепите.

И се образува един поток - носи те неспирно напред. Отгоре на това някакъв военен ме натиска некултурно отзад. Направо, кучият му син, ме мушка в гърба.

- Оставете - казвам, - гражданино, свойте просташки номера.

Изведнъж ме приповдигнаха и бам! - с муцуна във вратата. Исках да се отместя от тая врата. Почнах да си проправям път с тиквата. Не пускат. И ето, виждам, закачил съм се с гащите за дръжката на вратата. С джоба. 

- Граждани - крещя, - по-полека де, помощ! Закачил съм се за дръжката.

А те ми крещят:

- Откачай се, другарю! И задните искат.

Ама как да се откача, като са ме повлекли и дори ръка не мога да вдигна.

- Ей, чакайте бе - крещя, - диваци такива! Стойте да си сваля гащите. Дайте на човек да се смъкне от дръжката. Направо платът се цепи!

Но кой ти слуша! Натискат...

- Госпожице - казвам, - обърнете се поне вие, за бога! Съвсем против волята ми ме измъкват от собствените ми гащи.

А госпожицата самата вече посиняла и дори хърка. И хич не я интересува да гледа. 

***

Човек непременно трябва да си почива. Все пак човекът не е кокошка. Кокошката може наистина да няма нужда от отпуск. Докато човек без отпуск е немислимо.

***

Дървата дори може да ги подариш за имен ден.

“Професия проститутка” – Ксавиера Холандер

Дори вече не помня къде ми попадна коментар за тази книга, но не съжалявам, че реших да и дам шанс. Книгата е налична в Читанка.

Заглавието напълно отговаря на съдържанието на книгата. Това е биографичната история на Ксавиера Холандер, която става една от най-известните Ню Йоркски мадам. Проследяваме първите трепети на младата жена и всички обстоятелства, които я тласкат към най-древната професия. Как от обикновено работещо момиче се превръща в успяла и влиятелна съдържателка на дом за удоволствия през 70те. Какви качества са нужни, за да се наложи човек в този деликатен браннш и да съумее да се задържи там. Как се прави разлика между работата и любовта. И какви тайни се крият в най-ценното притежание на една мадам – черното тефтерче с имената на клиентите.

Ако си мислите, че това е история основно за секс, провокативна и на моменти малко вулгарна ще сте абсолютно прави, но далеч не е само това. В този разказ има много психология и свобода да бъдеш себе си и да не се ограничаваш от общественото мнение. Шокиращо е осъзнаването на факта, че част от хората ходят при професионалистка в областта не толкова заради плътските удоволствия, а за да бъдат приети такива каквито са с всичките им малки странности и по-големи лудости. Книгата може да ви отблъсне и отврати в част от споделените истории, но също така ще ви покаже нова гледна точка към един непознат свят на забранени удоволствия. Ще ви поведе към едни отношения, които са част от живота на много хора и въпреки това са считани за тема табу заради вида на предоставената услуга. Откровен разговор за разликата между секса и любовта и какво привлича в платената любов. Умението да разгадаеш неизречените желания и да предразположиш хората е нещо, което се цени повече дори от физическата красота.

Авторката има още няколко книги, но не всички са преведени на български. Понастоящем тя живее в родната си Холандия със съпруга си и отдава стаи под наем.

P.S. Рядко си позволявам коментари за неща различни от прочетената книга, но темата е интересна и за това държа да споделя. За мен лично всичко свързано с проституцията трябва да е легализирано и дефинирано, за да може да се защитят работещите в сферата от злоупотреби и изнудвания, както и да получават адекватни медицински грижи. Но едва ли обществото ни скоро ще узрее за тази идея и ще я приеме.

Ема - Джейн Остин

Това е една от най-досадните книги, които някога съм чел, и беше завършена единствено и само, защото се изтезавах с нея под формата на аудио книга, за да уплътнявам самотно шофиране и различни паузи от по-смислена заетост.

Ако обичате в една книга да откривате смисъл, събития, нещо да се случва, героите да са жизнени и ярки, да се развиват, да пътуват, да провокират интереса ви с радостите и неволите си, да има опасности, изненади, то тази книга не е за вас. В нея преобладават безкрайни диалози от нищоказване, егоизъм, безпочвено високо самомнение, заблуди и недомлъвки, никой нищо не работи, не създава нищо полезно, а единствената интрига е дали младите ще се оженят.  Е, ожениха се, всичките, ако имаше случайно някой гърбав с едно око, и него щяха да оженят. 

Ема живее с баща си в провинциалното им имение, сестра ѝ наскоро се е омъжила, гувернантката ѝ - също. Има само една приятелка и като цяло въпросът, който ги терзае двете, е единствено кога самите те ще се омъжат, а евентуално и за кого. Но последното не е много интересно. Текстът прилича по-скоро на нещо като театрална пиеса - състои се кажи-речи само от диалози и всички персонажи са там, за да изпълняват основните си две функции: а) да дразнят главната героиня и б) да се оженят за някого.

С преголямо разочарование открих колко по-различна е тази книга от "Гордост и предразсъдъци". Колкото втората може да бъде забавна и интригуваща, толкова първата затъва в скука, безидейност и кухи фрази. 

Повече и не толкова критични подробности за книгата можете да откриете тук и там.