Планета Читанка

November 16, 2018

Anna Hells' Fantasy placeМечът на истината

Тери Гудкайнд

Тази поредица има едно огромно предимство пред почти всяка многотомна епика, издавана у нас, а именно – завършена е, книжните ѝ тела са еднакви по височина, имат чудесни черни гръбчета с елегантни мечове върху тях, които стоят идеално върху всяка библиотека, независимо от вида на читателя им, и правят общо взето добро впечатление на гости. Е, събират прах като всяка друга книжна вакханалия, но все пак са елегантни, дори и в неравномерността на дебелината си, и разделянето на някои заглавия на две части, което между другото е доста удобно за четене. Та, ако искате една красиво изглеждаща поредица, която да заеме удивително централно място в дневната ви – това е една от тях. Какво питате, а? За какво се разказва ли? Героите читави ли са? Авторът добре ли се е справил? Вярно ли е, че от един момент нататък само лесбийки и бдсм става цялата работа? Уф, мислех, че ще ми се размине този път. Но добре, хайде, поискахте си го сами.

За мен лично има смисъл само от първите три – четири книги, съставляващи вероятно оригиналната поредица, разтеглена до неузнаваемост от чисто комерсиални подбуди, както се е правело от зората на книгописането досега. Историята всъщност е доста добра в основата си – разделени светове, ограничени магии, призраци, дебнещи в промеждутъка между реалностите. Един е избрания, неподозиращ за силите си, отключващи се при добър катализатор под формата на красива жена с бойни възможности и може би най-яката свръхестествена способност, за която съм чувала – изповядване чрез докосване, подчинявяне и поробване до смърт. Само си помислете какви прекрасни неща ще свърши един Изповедник в родния ни парламент, или във всяко едно полицейско управление или съд. Въпреки, че влиянието на сериала върху образите от книгата ще ви е силен, всъщност Ричард е доста по-мъжествен, Калан – по-женствена и трогателно неоправна, Зед – доста по-нормален тип, а Рал си е тъмен белокос елф отвсякъде. Но мацките в червена кожа са си мацките в червена кожа – порно архетипът за строга господарка е универсален.

В първите книги имаме сюжетът на израстването, осъзнаването, поемането на отговорност, влюбването, приемането на промяната. Всеки има своята сериозна мотивация, лошите включително, но си заслужават креативните жестоки финали на животите им до един. Имаме няколко паралелни сюжета, които се свързват красиво на панделки, пълни с магия, кръв и битки. От всемогъщия магьосник, през божеството на смъртта, агресивните завоеватели, възползвали се от възможността за почти безболезнено придобиване на ресурси и организиране на кръвожадни забавления, до обладания от демони мистериозен садист с ориенталски нрави – противниците са до един заслужаващи си. Плюс ордените на сестрите на светлината и мрака, които са си чисти окултни шайки с особена любов към садо-мазото, неотличаващи се кой знае колко от морещиците, с изключение на вида на аутфитчетата; чудовищата, бойните племена и остатъчните стари магии, надживели създателите си – атмосфера да искаш, напрежение, идеи, обрати. Но какво се окъква в крайна сметка?

Ако имате една брилянтна идея, но я повтаряте докато всички около вас започнат да повръщат на подозрително равни интервали от време – може би е време да се замислите да не би случайно да има такова нещо като пренасищане, и ако всеки път слагаш заплаха над света, отвличаш някой от героите си, на друг му отнемаш паметта, и ги оставяш на противоположни страни на картата, гледайки им сеира как ще се съберат, докато агонизират от болка, разкъсват се от съмнения и общо взето практикуват всичките петдесет нюанса на недоброволно страдание – може би в някакъв практически лесно идентифицируем момент трябва да спреш таз простотия. Не, не да добавяш сексуално напрежение и още и още от същото, а просто да спреш. Ако четеш книга от поредицата веднъж годишно може би преживяването би било доста по-различно, особено ако си в подходящото настроение и си чел коренно противоположни книги, но една след друга идва много нанагорно, пресищащо и саркастично-недоволно на моменти. Та, общо взето – добра колекционерска придобивка, за читателска такава – не съвсем, напълно и изобщо. Ама много красиво стои на рафта, признавам.

November 15, 2018

През прозореца“Момо” – Михаел Енде

“Момо” или “Странната история за времекрадците и за детето, което върна на хората откраднатото време” е в жанр детска литература, но както и много други книги в този жанр си заслужава времето и на по-късна възраст.

momo.jpg

Момо е специално момиченце, което живее в порутена стаичка под амфитеатъра на края на града. Тя разполага с цялото време на света да изслушва приятелите си, а игрите с нея винаги са забавни и увличащи. Всеки ден там се отбиват много деца за поредната игра, а възрастните от квартала обичат да прекарват време с нея. Момо е прекрасен слушател и има цялото търпение, за да помогне и даде съвет при всеки проблем, нещо в нея отключва добрината в хората и им помага да се извисят над дребните неща, давайки си прошка за неволните грешки. Един ден в градчето се появяват сиви хора пушещи пури, чиито дим смразява до кости. Времето на всички започва да не достига. Свободните и безгрижни преди хора вече са затънали в задачи и все не смогват да приключат всичко планирано за деня. Преди доволни от живота си, сега влагат всяка минута в работа и печалба, но дали това ги прави по-щастливи. Единствено Момо остава незасегната от зловещия план на сивите хора, но дали ще и стигнат силите да се противопостави и ще има ли кой да я подкрепи в тази непосилна задача?

Една прекрасна метафора за живота в последно време, макар книгата да е писана 1973 година, днес е актуална повече от всякога. Макар и създадена за деца, не звучи наивно, има дълбочина на посланията и изградените герои. В началото ми напомни ми за Пипи и безгрижните летни дни, но скоро след това атмосферата се промени и стана доста по-сериозна. Книгата е страхотно четиво за малки и пораснали читатели.

November 14, 2018

БиблиотекатаКогато светът беше невинен

Вече почти 10 години с Жоро пишем за нашите емоции и впечатления от книгите, които четем. За толкова време съм разбрала, че най-трудно се пишат публикациите за книги, които наистина харесваме. Може би е човешка природа – умеем да изтъкваме несъвършенствата и да сочим пропуските на другите. Но когато откриеш себе си в някоя книга, когато мислено сваляш шапка пред автора, какво ти остава да напишеш на белия екран? „Прекрасна книга! Много ми харесва!“ и толкова. Защото речникът ти не е достатъчно богат или защото се притесняваш да не обидиш душата на книгата, като напишеш нескопосано ревю за нея… Ето така е и сега: какво да ви напиша за романа на Йоана ПървулескуКогато светът беше невинен„? Всичко ще е недостатъчно.

lice-kogato-svetat-be-nevinen

Отидох в една от любимите ми книжарници в търсене точно на тази книга, без дори да знам, че съществува. Това се получава, когато имаш намерение да откриеш перла в морето от издания; да намериш книга, която да те накара да се чувстваш добре, без да е сладникава; книга, която да е написана с емоция, която можеш да припознаеш. Прегледах набързо всички редове и изложени книги и когато не открих нито една, която да отговаря на търсенето ми, си тръгнах и на изхода видях „Когато светът беше невинен„. Грабна ме корицата и тук може да се отплеснем в една друга дискусия на тема графичен дизайн и поговорки, но нека обобщя само така: да, понякога можем да си позволим да съдим за съдържанието от корицата.
Знаех, че съм попаднала на нещо различно, но ме беше страх да не носи в себе си прекалено натрапчива меланхолия. Това също беше едно от изискванията ми – реалността ме смазва достатъчно, за да позволя същото да направят с мен и книгите. Прочетох анотацията, разгърнах книгата, прочетох по няколко думи от странциите ѝ и с тържествена стъпка се запътих към касата – мисията ми беше увенчана с успех!

Когато светът беше невинен“ се чете бавно, глава по глава. Има прекалено много за осмисляне, но не само заради това – удоволствие е да я четеш бавно, потънал в историите на къщата, подслонила едно будно, интелигентно и любящо семейство. Героите в романа са истинските роднини на авторката и не е чудно как малката Ана се е превърнала в „есеист, публицист, литературен критик, преводач …, професор по литература и писател“. Макар и често закачана за нейното будно въображение от по-големите, Ана расте в най-благоприятната среда, която да го обогатява и развива. Хората, които момичето среща в своето детство, от тези, които познава много добре, до тези, с които е писано да се срещне за малко, са описани с толкова безрезервна обич, а времето, което променя случките от миналото и им придава друго значение, вместо да помрачи някои от образите, напротив, изгражда представата за тях като още по-мъдри и още по-добри. Мисля, че мога да си позволя да направя едно заключение за Йоана Първулеску и то е, че детето, за което пише в книгата, така и не е пораснало и то по възможно най-благоприятния за жената начин.

Самите истории са прекрасни, написани с чувство за хумор, с едвам доловима носталгия, с примирение към факта, че нищо не можем да променим в съдбата си, но и с намерение да възкресяваме спомените си, докато ние самите сме живи. Всяка глава разказва по една история, която може да започне много отдалече, да премине през какви ли не лъкатушения, докато накрая всичко написано, дори най-незначителното на пръв поглед, не добие общ смисъл. Сентенцията е в последните едно или две изречения, с които авторката затваря главата и дава възможност на четящия да помисли върху написаното, да го преживее наново, припознавайки се и откривайки се. Прекрасна, прекрасна Йоана Първулеску!

Не знам какво повече да ви напиша. Главата ми е изпразнена от конкретни спомени за прочетеното, но сърцето ми е пълно, умът ми е по-богат, душата ми е по-смирена. Когато търсиш, намираш. Така и аз намерих тази книга в момент, в който имах нужда от нея. А вие, дори да нямате чак такива екзистенциални нужди, пак се обърнете към романа, защото е написан прелестно и умело от човек, който заслужава да бъде наричан „писател“!

Девора

Ето и детайли от страницата на издателството, тъй като съм наясно, че ревюто ми е крайно неизчерпателно за тези, които искат да знаят повече за съдържанието на книгата:

Screen Shot 2018-11-10 at 11.43.47.png

Първи впечатления от последно прочетенотоФантом - Ю Несбьо

Плътта е по-силна от духа. 

След като в предишния том старши инспектор Хари Хуле успешно се справи с поредния сериен убиец в Осло, този път детективът си има работа с дрога, наркомани, пласьори и техните неуловими босове. И отново всичко е повече от лично, защото след тригодишен рахат в Хонконг вече извън редиците на полицията, Хари е призован да се върне и да спасява света, защото пълнолетният Олег е арестуван за убийство. В Осло се вихри нарко-война, а на пазара тържествува нова дрога на име виолин, която по загадъчен начин тръгва да се разпростира и да завладява света точно оттам. Защо, как и заради кого Олег е загазил така, научаваме както от постепенните разкрития на Хари, така и от паралелната изповед на убития, които два източника се редуват през глава. Телесата на Хари пак понесоха доста, като за една бройка да бъде заклан, за още една удавен, за още няколко застрелян, като нетипично отвореният край не ни позволи да разберем какво става в крайна сметка с него и Олег. Моля те, г-н Несбьо, никога не прави повече така, срамота е криминале да се зарязва недовършено!

Плетката на действието беше традиционно сложна и добре заплетена, та да не може по-будни читатели да се сетят сами кой кой е. За пореден път гнили ябълки от високите етажи на полицейската кошница останаха незасегнати, но така чичо Ю си оставя достатъчно материал за следващи романи, в които корумпирани ченгета ще играят важна роля.

Научихме още, че кралят на Норвегия е роден през 1937. Също не се опитвайте да си играете с широкоплещест двуметров човек, който има титанова протеза на отрязания си пръст, и зараснал белег от разпорване на бузата от ъгъла на устата, та почти до ухото. Тези признаци само показват, че други хора преди вас са се провалили в опитите си да си играят с него и сега най-вероятно вече не са част от този прекрасен свят.

Стана ми интересно и проследих известна част от действието чрез Гугъл и неговото Стрийтвю. Осло наистина е интересно място за посещение, дано някоя нискотарифна авиокомпания скоро да проправи пътека и за натам.

Този път ми харесаха учудващо много фрази за цитиране, не знам защо.

И последно, до всички автори, преводачи, редактори и коректори: химичният елемент Ti на български се казва титан, не е е нито титаний, нито титаниум, а съответното му прилагателно е титанов, а не титаниев или всичко друго, което срещнах. Благодаря за вниманието.

Юли. По дяволите. Не е ли срамота човек да пукне точно през юли? 
***
На света няма по-хубаво място от Осло през септември. 
*** 
Истинското лице на Осло — един от европейските градове с най-високо потребление на хероин.
***
Подаде на младежа червения си норвежки паспорт с разръфани краища и множество печати. Премного, та животът на притежателя му да се нарече щастлив.
***
Всичко се бе променило и същевременно си течеше постарому… В съботните вечери мъжете стояха до барбекюто с престилки и аперитиви в ръка. От отворените прозорци на кухните се разнасяха веселите женски гласове на съпругите им, докато приготвяха салата и пиеха кампари. 
***
Един поет беше казал, че след голямата любов идват малките. 
***
Животът не ни научава на много, но едно ни показва със сигурност: няма връщане назад.
***
По стълбите и коридора Хари остави кървава диря. Червените точки по синия линолеум приличаха на морзов сигнал.
***
Хари опипа бузата си. В кожата се бе забило пластмасово парче. Той го отскубна. За щастие, новата рана се намираше от страната на белега и нямаше опасност да срине драстично акциите му на пазара за женско внимание. 
***
Хари обаче не вярваше в съвпаденията, а в способността на човешкия мозък да открива причинно-следствени връзки — дори там, където те не съществуват. 
***
Асансьорът прозвъня и по коридора отекнаха стъпки: категорични, къси стъпки с висока честота. Така вървят жени с тесни поли. 
***
— Моята мисия е да разпръсквам слънчева светлина, скъпа.
***
Защото богатството прилича на грима: прикрива недостатъците, подсигурява ти всичко, дори онова, което уж не се продавало: уважение, възхищение, любов. Накъдето и да погледнеш, ще видиш доказателства, че красотата се жени за пари. 
***
В Трюлс Бернтсен се бяха приковали три очи. Две със светлосини, измити от алкохола ириси, и едно черно — дулото на собствения му щаер. 

Единствената музика, която запомних, беше „Palladium“ в изпълнение на „Weather Report“. Другото бяха някакви подтиснати металяги, които крещят и се карат.

November 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeТрансформации

Благой Д Иванов

Ако ви се четат добри хорър истории, достатъчно различни, за да може поне една да стане ваш кошмар, или най-малкото достатъчно ярък спомен за някое и друго десетилетие, то Трансформациите си заслужава един по-задълбочен прочит, ако и да се вдъхновите за нещо свое, изпълнено с писъци и претръпната болка. Колекцията е малко странна, но като се прочете встъплението от автора – нещо, което всъщност много хора активно избягват, ще разберете че това е ретроспекция на 20 години творчески път с всичките му криволичения, експерименти, провали и спорни моменти. Дори и само за това е безкрайно интересно за всеки влюбен в книгите да разгледа като на длан как един творец еволюира, как променя начина си на писане, на изразяване, на степен на страст, вложена в една или друга натрапчива идея, започнала своя опърничав живот на хартия… или на монитор, според зависи.

От истории в стил Р.Л.Стайн до по-скоро психологически хорър на изтерзаната душа, като се премине през не една абстракция на тема болка, ужас или необясним страх – пред вас се разстила една магическа покривчица с различни по вида си отрови за фантазията и сънищата. Червеи, мравки, зомбита, вампири, древни сили на злото, садисти, канибали или просто много, много гадни типчета с впечатляващи способности в областта на приложната жестокост – варианти на смърт бол, и никоя няма да е спокойна, тиха или мирна, защото нима го заслужаваме? Пътуване из мрака, из тишината, в паузите между писъците с цяло гърло. Всяка спирка носи ново изпитание за клетките, отговарящи за реакция на необоснована агресия с осакятаващи последствия, а на финалната дестинация може и да има светлина в тунела, ама по-скоро ще ни  чака още мрак с качулка, аморфна тъкан или може би просто ято от смилащи, ледено – остри зъби без опция за потъване в безсъзнание.

Забавни по страшния начин, откровени по болезнения и смущаващи по най-личния – историите на трансформациите на злото са онзи тип, който трябва да се чете на светло и шумно, но все пак сигурно място. Иначе нито сън, нито безписъчен контакт с непознати за много дълго време ще ви очакват, да си знаете.

 

November 11, 2018

Библиотеката„Победените“ – войната никога не свършва

Респектиращата 100-годишнина от Първата световна война даде повод на твърде малко книги пo темата да излязат на българския пазар. Войната, която в продължение на десетилетия бе насилствено натикана в килера на обществената памет, все още не е достатъчно осмислена у нас, въпреки че отдавна не съществува идеологическата догма, определяща я като „империалистическа“.

Проследих голяма част от българските и преводни издания, които все пак се появиха из книжарниците през изминалите няколко години. Сред вторите си заслужава да се отбележи появата на „Лунатици“, невероятно прецизното и детайлно изследване на Кристофър Кларк за причините, довели до избухването на европейския конфликт. А наскоро, в последната година от вековния юбилей, на български език с логото на „Изток-Запад“ се появи и друго забележително изследване – „Победените 1917 – 1923“ на Робърт Герварт с подзаглавие „Защо Първата световна война така и не приключи“. Стори ми се най-логичното четиво, с което да отбележа знаковата дата 11 ноември, денят, в който преди 100 години оръдията замлъкват…

cof

…Замлъкват твърде измамно, както се оказва след прочетените близо 250 страници на „Победените“. Книгата на Герварт е удивително обобщение на отприщеното от войната насилие, продължило много след примирието в Европа. И стряскащо свидетелство, че войната, която трябваше „да доведе края на всички войни“, всъщност само сменя формата си, но не и насилствената си природа, предизвиквайки на места много по-големи катаклизми, отколкото по фронтовете.

Революцията в Русия е логичното начало на тази необикновена книга. Пътуването на Ленин с влак от Швейцария към Петербург и лавината от събития, които отприщва този исторически момент, бележат началото на трайни сътресения в тази предпоследна година на Голямата война. Герварт проследява сблъсъците между болшевиките и разнообразните им опоненти, които в крайна сметка ще доведат до смъртта на близо три милиона души, до залеза на най-голямата империя в Европа и ще предизвикат сеизмична активност в червено из целия континент.

Насилието, вдъхновено от болшевишката революция на Изток, не идва само. Причините за продължаващото унищожение са най-различни – сражения между редовни и новосъздадени армии и паравоенни формирования (тук ролята на немските доброволни отряди Фрайкорпс заслужава да се отбележи); граждански войни, социални и национални революции. Някои от тях нямат нищо общо с болшевизма. Колкото и да е парадоксално, в семената на мира покълват причините за най-безмилостни конфликти.

Подреденият разказ за следвоенното насилие в Европа, макар и заемащ по-малко от 250 страници, дава представа за една наистина чудовищна картина. Русия, Ирландия и Финландия са разтърсени от граждански войни, Османската и Хабсбургската империя се разпадат, превръщайки се в бойно поле на различни враждуващи националности, вкопчени в кървава схватка за парче земя или за пълно етническо прочистване. Полско-съветска война, румънско нападение над Унгария, сражения в Прибалтика, унищожителна война в Анадол, отмъстително разчистване на сметки в арабските страни са само част от кървавите конфликти, отприщили се още преди замлъкването на оръдията.

Отправна точка на Герварт са победените държави и презумпцията, че страните от Централните сили, разорени от продължителната война, стават арена на революции, а разпадането на големите континентални империи ражда цяла поредица от нови размирици. В течение на анализа става ясно, че сред големите губещи са и страни-членки на Антантата като Русия, Гърция, Италия. Особено внимание е отделено на гръцко-турската война и разорението на Смирна, белязани от изключително, смайващо насилие и от двете страни.  Голямата война за Гърция свършва с „Голямата катастрофа“, а за Италия – с „осакатената победа“. В същото време впечатляваща е трансформацията на Турция от империя, поставена на колене, до национална държава, излязла от конфликтите едва ли не като победител и диктуваща условията от позицията на силата.

Няма как да не буди недоумение огромното неразбиране и късогледство на победителите, които със своите действия предопределят следвоенния хаос в Европа и авторът обръща подобаващо внимание на това. Прословутите „14 точки на Уилсън“, които, както се оказва, са валидни само за победителите, водят след себе си много надежди, някои от които си остават излъгани, а други се превръщат в повод за ожесточени сражения. Парижките мирни договори и баснословните им условия са другата бомба, чийто закъснител се оказва твърде кратък. Тя не само че избухва на десетки места в Европа непосредствено след войната, но и се превръща в най-голямата причина за възхода на фашизма и националсоциализма, подписвайки присъдата на цяло едно следващо поколение, което ще бъде изличено в пламъците на Втората световна война.

На България, като победена страна от Централните сили, също е отделено място в книгата, макар и не твърде много. Но поставянето на страната ни в контекста на другите победени има неочакван отрезвяващ ефект. Винаги сме свикнали да гледаме на Ньой и на поражението в Голямата война като на въпиюща несправедливост и национална катастрофа без аналог. Ако погледнем обаче Унгария с нейния договор от Трианон (страната губи 72% от територията си), ако сравним цифрите на ужасяващите кланета и отнетите човешки животи в другите страни от Източна Европа по онова време, ще си дадем сметка, че България не е с „най-късата клечка“ в равносметката от Първата световна война.

„Победените“ на Робърт Герварт е чудесен опит да се обобщи следвоенния хаос на Стария контитент, без това да отнема няколко тома суха материя. Макар че събитията, за да бъдат наистина детайлно проследени, предполагат именно многотомни мащаби. Зад тези 250 страници стегнато резюме стоят още 100 страници библиография. Откритие, което ще разочарова мнозина (очакващи повече текст в солидния иначе том), но което е неминуемо за създаването на изследване от подобен характер. Лично мен особено ме плени и оформлението на книгата, с прекрасна, стилна корица и заоблено гръбче (Деница Трифонова, аплодисменти!), което просто лепва перфектно на ръката. Известен минус е коректорската работа по книгата, оставила както недоразумения в превода (въстание на „спартаковци“ вместо „спартакисти“), така и изпуснати букви на не едно място. При все тези недостатъци, „Победените“ е едно от знаковите заглавия, с които отбелязваме края на опустошителната Първа световна война. И силно предупреждение, че последиците и неразрешените конфликти от нея ще бележат драматично изминалите 100 години. А за страни като България, събуждащи се като от кома след толкова десетилетия, е и напомняне, че уроците на миналото, отдавна научени в Западна Европа, у нас тепъра предстои да се осмислят. Ако въобще се появи воля за подобно осмисляне.

Публикувано от Георги

 

November 09, 2018

Anna Hells' Fantasy placeРокамбол

Понсон дьо Терай

Ако някога сте чували термина булеварден роман, то знайте, че не се е пръкнал специално да отрази псевдо писаниците на разни амбициозни хубавици, които знаят, че ако прострат мръсното пране на всичкия ни вмирисан хайлайф пред погледа на овълчени простосмъртни, ще съберат достатъчно жълти стотинки, за да си направят нов чифт бозки. Всъщност правилната терминология е файтонджийски роман, тъй като малките книжки – подлистници на вестници, са били основното забавление на древните бакшиши от време оно, докато си чакат поредния клиент. Рокамбол е класическо четиво за управляващи каруци и коне индивиди в елегантния Париж, пълен с крайни емоции, диви обрати, неподозирани жестокости и задоволяваща справедливост с малък туист за онези с малко по-тъмни сърца. Мда, бестселър с ограничена литературна стойност, но все пак с френско изящество, пред което можем само да се усмихнем самодоволно, подушили истински гилти плежър за ценители.

Поредицата се вие в съмнително многотомие на български, но в оригинал са само пет – шест книжки, което идва да намекне , че имаме или прилично изпълнено дописване, или доброто старо разцепване за удобство на всеки текст. Двама полубратя – единият разглезен и порочен, другият – добродетелен и търсещ справедливост влизат в класичиески дуел заради обезчестена красавица, който ще се проточи в годините и ще потопи Париж в кръв и разгул. Схемите за забогатяване и принизяване на богаташите са просто впечатляващи и достойни за разплитане от гении с ум от Холмс нагоре; романтичните връзки са толкова благовъзпитани и цинични едновременно, че объркват доста постулатите за приемливи отношения, а падението е в позор и кръв, с камари трупове, самоубийства, лудост и съсипия от всеки вид и род. Злите са наистина зли и почти неподлежащи на промяна, но брилянтни хамелеони и адаптивни магьосници; добрите пък от друга страна твърде лесно залитат към козните на хитроумните прадядовци на Дани Оушън и компания, така че е трудно да се вземе морална страна.

Рокамбол е епика за елегантното френско високомерие, за кървавия вкус на народ, създал Фантомас и Арсен Люпен, за интелигентността и студенокръвното схемаджийство, за страстта и възпитанието във вечен дуел. Рокамбол е сериал, класически, очарователен, напрегнат, задоволяващ всички претенции към бързо действие, безумни обрати, стоене на нокти в безмислен опит да се запази нечий герой в неговата цялост до последната страница. Рокамбол е онова, от което не знаете, че имате нужда, докато не потънете в историята до ушите, и се усетите в четири сутринта, че тези французи са ви грабнали сърцето като Малката булка вътрешностите на средностатистическа домакиня. Предпочитам фрачулята, да се знае. Не е за всеки, но пък си заслужава екзотичния експеримент на възприятията.

November 08, 2018

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

Библиотеката„Супа от нар“ – история за новото начало

Признавам, че влечението ми към кулинарната проза, в която има вплетена и щипка мистицизъм, е толкова силно, че може да ме накара да му се отдам без никакво угризение. “Супа от нар” на Марша Мехран ме грабна още от анотацията с представянето на нестандартните си героини – трите сестри от Иран: Марджан, Бахар и Лейла.
Впечатли ме от първата страница със стила на авторката – богати, звучни изречения, които се поемат на един дъх – като вкусно предястие с цветна палитра от разнородни подправки.
Спечели ме с това, че се откроява от повечето книги, в които главни герои са любовта и храната, защото е лишена от романтични пасажи за по-големите сестри. Вместо тях, цялата книга говори за най-истинската любов: тази към себе си и към доброто.
Супа от нар” за мен е книга, която няма да разочарова читателя, а напротив – може да го подтикне към нещо ново, било то дори да опита рецептата за “слонски уши” на Марджан.

ptr

Трите ирански сестри бягат от сенките на своето минало и в случая използвам безнаказано тази изтъркана фраза, тъй като самата авторка обрисува фанатизираните ирански жени от миналото на Марджан, Бахар и Лейла като сенки. Черни сенки, част от времена, белязали всяко едно от младите момичета необратимо.
Сестрите намират своя пристан в малкото градче Балинакроу в Ирландия, където ще трябва да се преборят за своето място и право да се развиват редом с местните жители. Изненада ме подхода на авторката: в продължение на десетки страници тя въвеждаше нови герои и съотношението между неприятни физически и емоционално личности към добродушни или поне неутрални типажи, беше в тежка полза на първите. В един момент се почудих как ще обоснове оставането на героините на място, пълно с толкова много недружелюбни хора, но се случи и това.

Кафене Вавилон” отваря широко своите врати за всички, които искат да се докоснат до червените му стени и да опитат от зашеметяващите ароматни астия, дело на иранките. Марша Мехран само загатва за мистериозните умения на сестрите да въздействат върху останалите хора, така че тези от вас, които се притесняват за това книгата да не е изпълнена с прекалено много фантастични елементи, няма за какво да се тревожат. Не е.

Лейла е най-малката и най-бързо успява да постави основите на новия си живот, благодарение на споделената любов и приятелството. Историята на нейните две сестри обаче е есенцията, която прави книгата интересна и вълнуваща. На Бахар предстои дълго пътуване към себе си, в което ще трябва да си прости за грешките, които е допуснала преди години, да пребори кошмарите на миналото, които замъгляват трезвата ѝ преценка и да отвори сетивата си за новия живот. Марджан, най-голямата, е като майка – уравновесена, загрижена, спокойна и даряваща всички, до които се докосне, с желание за промяна. Нейното щастие се проявява тогава, когато вижда другите да правят своите неуверени крачки към нови предизвикателства и мечти. С удоволствие бих прочела продължение на книгата, което да разказва повече за тази героиня, защо за мен нейната история остана недовършена.

Дъждовните есенни дни са толкова подходящи за „Супа от нар“. Книгата ще ви сгрее и ще ви разнообрази. Пожелавам ви приятно четене и ще се радвам да прочета и вашите коментари за творбата на Марша Мехран под публикацията!

Девора

п.п. Всяка глава започва с рецепта на Марджан. Ако сте прочели книгата, опитахте ли да приготвите някоя от рецептите?

November 06, 2018

Anna Hells' Fantasy placeУбиец на герои

Делиян Маринов

Дайте си дефиниция за герой – вероятно ще включва добро сърце, тежко минало, свръхестествени способности и много смелост в тежките моменти, плюс някоя и друга вдъхновяваща реч, изнесена пред изключително опасен гад с трудно детство. Винаги им е трудно детството. Но сега си представете един прото герой, който в онзи блестящ миг, даден му да избухне като Еминем, се държи като същия, ама в тоалетната, а не на сцената. Тоест се проявява като кекав бледен младеж с крехки ръки, дето рандъм двуръчен меч не може да вдигне, камо ли да спечели битка или да докаже мъжественост пред група обръгнали на разхвърляни девойки, бели субстанции и местния вариант на сръбска музика индивиди, като да речем фентъзийна наборна служба. И след като му бива отказана възможността да си компенсира трудното детство – казах ви, винаги им е трудно, с ярък героизъм и безумна храброст, му остава избор практически или да се гръмне, или да стане лошия в приказката. Мда, ясно е тук накъде са наклонили везните между хомицид и суицид.

Делиян ви разказва една брилятна и оригинална история за онези от другата страна, които носят само страх в сърцата и несигурност в десницата дори и у най-опитния уж добър професионален герой. За да си от злите не е нужно нищо специално, оказва се, освен една силна мотивация за изкривена справедливост. Когато смяташ, че спасителите на деня не струват, но ти се отказва да се присъединиш към тях, се активира вечното правило за киселото грозде, но в случая си представете лисицата яко напушена и с огнехвъргачка в лозето, и ще усетите накъде са тръгнали нещата. Така се ражда един убиец на герои, възползващ се от гордостта и твърдата увереност в силните на деня, че ще са и силни през нощта. Но смрачи ли се, измъкват се от дупките не просто злите, а неосъществените добри, и касапницата почва.

И най-големите майстори на боя имат слаби страни, които просто си плачат да бъдат използвани от всеки с желание за анти-героично деяние. Лоша реклама няма. И тази съвременна мантра на политици и звезди изненадващо върши работа и във фентъзийни светове, герой се става и като смилаш на дребно други герои. Е, герой за някой, но историята е за това – да пази факти, които разни хора някога да изопачат според собствените си разбирания за важност. Делиян се справя чудесно в това да ви разкрие една напълно неконвенционална история в малък и бързо четим обем, без излишества, но и без липси в повествованието; с герои доволно скицирани, но не и прекомерно описани до досада на читателя; с обрати, хем изненадващи, хем в крайна сметка напълно логични, по силата не на деус екс макината, а на обичайните човешки ограничения в сила и ум.

Мрачно, смущаващо, оставящо следи в читателските спомени – Убиецът на герои за мен е и невероятно развитие на стила и идеите на Делиян, които просто трябва да бъдат споделени на преситената публика, останала само на свита диета от тийн образи във фантастична обстановка, тръшкащи се под влияние на хормоналните си проблеми като стандартна Сузанита-Гериниколова-Крискова фенка. Защото в мрака се крие грозната истина дори и в невероятностните светове. Осмелете се да погледнете в него, и съжаление няма да има. Дори и да ви погледне обратно…

 

 

Първи впечатления от последно прочетенотоСписъкът „Октомври“ - Джефри Дивър


Изобщо кой е наясно със себе си, преди да навърши трийсет?

Кое е най-характерното за тази книга? Тя има необикновена постройка - разказва се отзад напред. В първия, втория и (n-1)-вия момент това е изключително дразнещо, защото, за да разбереш мотивите за действията на някой човек, трябва да знаеш какво му се е случило, за да реагира така, нали? Е, тук няма как това да се случи, защото първо прочитате финала на действието, после действието от преди един час, после от по-предишния и така до последната глава, с която всъщност започва историята хронологически. В един момент на четенето обаче авторът много умело контрира радостта, че вече горе-долу сте схванали какво се случва, с нови факти, които обясняват събитията по съвсем различен начин. Обрат и изненада? О, да, и то какви! Точно този финт е голямото умение на Джефри Дивър и трябва да му се признае, че го е направил адски добре. Това прави историята още по-интересна и дори след последната страница те кара да се върнеш в самото начало на книгата, за да си припомниш как завършва в светлината на новите обяснения на действието.

Светът на Джефри Дивър ми хареса, интересен е и вероятно в други негови книги може да се проследи още от него, защото явно го познава добре. Това е Ню Йорк с трафик по авенютата, заведения, миризми, полицаи, престъпност, яхти с нова тапицерия, индийци, геймъри, инвестиционни фондове, източноевропейски перачници за пари... Ню Йорк, който може би вече бих искал да видя.

Стегнато и дори доста напрегнато действие само в рамките на три дни. Добре написан роман, твърде добре. Без да мога да кажа дали благодарение или въпреки нестандартната си постройка, която през повечето време дразни и радва чак в последните страници.

пп.
Забравих да кажа, книгата разказва за отвлечената дъщеря на главната героиня, която трябва да осигури половин милион долара откуп и един таен списък на 32-ма души, който да открадне от офиса на мистериозно изчезналия си шеф. Отчаяната жена е преследвана от похитителите, други кандидати за списъка и полицията, която пък гони шефа й. Или поне за известно време е така.:)

Животът може да бъде разбран само като се върнем назад; но трябва да се гледа напред.
Сьорен Киркегор
***
Тя не слушаше много съвременна музика, поп — изобщо. Обичаше класическа и джаз. Много от изпълнителите на стари сантиментални шлагери и кабаретни парчета. Синатра, Каунт Бейзи, Нат Кинг Коул, Розмари Клуни, Дениз Дарсъл.
***
Габи отвори чантичката си. Кеплър забеляза кълбо прежда, синя и зелена. Спомни си, че тя се успокоява с плетене. Отначало му се беше сторило странно, но пък той си губеше времето с „Енгри бърдс“ и судоку, и да, с гледане на голф.
***
Репутацията бе нещо излишно. Като похвалите, обидите или спортните трофеи от гимназията.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

В момента завършваме електронното и хартиеното издание. Вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

~

Ангел се изчерви леко, но все пак попита:
– Тя сигурно тогава е много образована. Така ли е? – обърна се той към Христина.
– Повече от тебе! – отвърна заядливо тя.
– Браво! – заяви иронично той. – Ще ни обясни ли тогава на нас, простите, що е това, ммм, божествена сила?
– Това не е лесно обяснение дори за свещеник – каза отец Самуил кротко.
Хвърлих поглед към Христина.
– Май пишеше в някой учебник нещо за сила… – прошушна тя и притисна с длани слепоочията си.
– Нищо, нека поне опита. Ако сбърка, отче, вие ще я поправите – ухили се Ангел.
– Ами божествена сила… божествена сила… – започна Христина. – Сетих се! Божествена сила – това е божествена маса по божествено ускорение!
В тишината се чуваше как бръмчат мухите под купола на черквата.
– А божествена мощност е божествена сила за божествено време! – добави гордо Христина и пак се умисли.
Отец Самуил преглътна на сухо и тихичко се изкашля.
– Божествена енергия пък май беше божествената маса по божествената скорост на квадрат – продължаваше Христина. – А божествената дължина на вълната – божествената енергия по константата на… уф, забравих кой беше…

– Човек вижда това, което знае, нали? Помниш ли какво говорихме по-предишния път?
– Разбира се, отче – ухили се пак Ангел. – Как, ако покажеш една сбруя на кожар, той ще види ремъците, а ковачът – катарамите. И как всеки от тях ще види и другото, но почти няма да го забележи, понеже умът му ще бъде зает с това, което той познава. Нали беше така?
– Точно така, Ангеле. Имаш не само пъргав и търсещ ум, но и отлична памет… Така става и когато съдим хората. Добрият човек вижда у тях най-вече доброто, лошият – лошото. Знаят, че има и друго, но то заема съвсем малка част от света, какъвто е в очите им. Нали?
Ангел кимна след кратко колебание. Не ми беше трудно обаче да се сетя какво се опитва да измисли в момента.
– Затова и добрият човек живее в свят от добри хора, достойният – в свят от достойни, а ненаситният – в свят от ненаситни. Въпреки че наглед живеят един до друг – продължи отец Самуил. – Добрият непрекъснато среща добро, достойният – достойни постъпки, а ненаситния непрекъснато го крадат и мамят. А на този, що пилее чуждия труд и живот, непрекъснато му пилеят неговите и лишават съществуването му от смисъл… И да, всеки от тях знае, че в света има и друго. Но в техния свят то е съвсем мъничко, а почти всичко е каквито са те самите.

Рада рисуваше доста по-бързо от Христо, но въпреки това ѝ отне повече време. Доста преди да свърши обаче, вече бях зяпнал. Не предполагах, че с керемида е възможно да се нарисува нещо толкова истински. Погледнах Христина – гледаше с широко отворени очи, все едно за пръв път вижда рисунка. Помислих си, че ако дадат на Рада перо и четки, сигурно ще може да зографиса черква по-добре от майстор зографин. Като погледнеш рисунката на камъка, моментално ти ставаше ясно всичко за Буби: и как се радва на непознати, вместо да ги джафка, и как вечно си проси по още нещичко за ядене, и как обича да тича отвързан… Беше по-истински от истински.
– Бива те в ръцете! – изгледа я възхитено новата ми сестричка.
– Не е до ръцете. До очите е. Така го рисуваме, защото така го виждаме, всеки от нас.
– Ами! Да имах твоята сръчност…
– Добре, ето ти ръцете ми. Казвай какво виждаш, аз ще рисувам каквото ми казваш. После ще направим обратното.
– Амиии… Виждам… Ми кучето виждам!
– То какво има? Тяло?
– Естествено!
– А какво друго?
– Крака. Четири. И глава… На шия… И опашка… Иииии… Очи. И уста…
Последва дълга пауза.
– Друго? – обади се накрая Рада.
– Ми май не… Ама то стана пак като моето!
– Кажи какво още да му нарисувам.
Христина гледа Буби известно време, след това махна с ръка.
– Искаш ли сега да направим обратното? – усмихна се Рада. – Да рисуваш с твоите ръце каквото аз виждам? Ето ти керемидката. Сега, Буби има глава, издължена като малък пъпеш… И с муцуна, която стърчи напред от нея, наполовина по-дълга от нея и наполовина по-тясна… Мъничко по-дълга… Точно така… На върха на муцуната има черен нос… Малко по-малък… Отлично. От двете страни на главата, над муцуната, са очите. Големи са горе-долу колкото носа… Малко по-надолу… Точно така. Устата разделя муцуната на две, горната част е по-дебела, долната е съвсем тънка… Отлично! Отгоре на главата има уши, широки в основата и заострени на върха… Малко по-назад… Лявото е оръфано на върха… От главата излиза назад и надолу врат, малко по-тънък и малко по-тесен от нея… Отлично. Отзад на врата козината е разрошена. С линии, тънки като косми…
Когато привършиха, рисунката беше почти като Радината. Новата ми сестричка зяпна плочата, след това изгледа Рада още по-смаяно. Тя обаче само пак се усмихна и протегна ръка за керемидката.
– А ето сега как го вижда Данка. Или поне имам чувството, че го вижда някак така…
Когато свърши да рисува, по гърба ми лазеше студ, въпреки обедното слънце. Това там на камъка беше… де да знам. Не че изобщо приличаше на куче, ама и на друго не приличаше. Беше идеално симетрично и разделено на ярки нееднакво тъмни петна, подредени по абсурдно нежив начин – точно като всичко, което правеше Данка. Първата рисунка на Христина приличаше на куче сто пъти повече.
– Когато се учим да рисуваме, всъщност се учим да виждаме – поясни тихо Рада. – Така че смятам да опитам да уча Данка. Ако се научи да рисува като нашите рисунки, нищо чудно и да започне да вижда малко повече като нас. А това сигурно ще ѝ помогне…

Този път шевът стана горе-долу добре, но Христина разпра и него и почна пак отначало. Следващият, за най-голямо учудване на всички, се получи доста прав и равен. Като го завърши, Христина изтанцува някакъв дивашки танц насред стаята от радост.
– Какво става, Христинче? Показваш как умееш да танцуваш ли? – показа се на вратата мама. Беше ухилена до уши.
– А, не, просто се радвах на подгъва…
– А не искаш ли да се научиш да танцуваш хоро? То такова де, този танц сигурно е най-хубавият, откъдето идваш, ама различните места си имат различни танци… Я виж ти! Много добре е станал подгъвът!
– Божка ми помогна.
– Сигурно. А и упорството. От мен да знаеш: събереш ли на едно място постоянство и ум, получаваш хубав живот! Погледни нас!
Христина огледа иронично стаята:
– Виждам, виждам. А… как се получава постоянство?
– Чрез възпитание и набожност, разбира се… Защо гледаш така отчаяно? Не ти ли върви ученето?
– Върви ми и още как! – кипна Христина. Опита се да каже още нещо, но успях навреме да я ритна под масата.
– Тя, ъъъ, свикнала е да учи по друг начин. Така като ѝ се обяснява, надали ще го разбере.
– Ами обясни ѝ го тогава както ще го разбере, де.
Напънах се да се сетя как бяха обясненията в ученето на Христина.
– Ами постоянство… постоянство… Хубав живот се получава, като се съберат постоянство и ум. Значи постоянство се получава, като от хубав живот се махне ум.
Мама издаде някакъв странен звук, но не му обърнах внимание.
– А пък ум съответно се получава, като от хубав живот се махне постоянството – добавих гордо аз.

November 03, 2018

През прозореца“Лятна детективска история с таралеж” – Деян Копчев

От щанда за намаления в книжарница Сиела се сдобих с “Лятна детективска агенция с таралеж” на Деян Копчев. Няколко пъти съм заглеждала книгата докато най-накрая се реша да я взема.

lqtna_detektivska_agenciq_s_taralejКнигата е сборник със свежи разкази на различна тематика. В едноименния с книгата разказ ще проследим едно объркано, детективско разследване за търсене на немъртви в китен, морски град. Трагичната любовна история на сценарист в порно индустрията и развръзката на други две любовни истории ще прочетем в следващите истории. Разкази за призрак, търсещ убиеца си и разходка на домашния любимец. А в любовта не е важно да си перфектен, а да срещнеш същият изрод като себе си, а понякога да получиш одобрение за нея от най-близките си. Различни възпитателни методи, които се ползват, за да озаптиш непослушна дъщеря и какво може да се случи с дрехите ти оставени сами в гардероба. Откриване на пуст и непристъпен плаж, в който всичко е идеално, освен полета на гларусите. Нетрадиционните подаръци, които човек може да направи за годишнината с полвинката си. И какво се случва когато станеш свидетел на обир.

Кратки разкази с нетипично развитие, леко нецензурен език и доста пиперливо на моменти съдържание. Деян Копчев обединява различни истории с изчистения и натуралистичен стил на писане. Има доза хумор, понякога черен и доста ирония. В началото сборника леко ме отегчи, но към края очаквах всяки следващ разказ с нетърпение и усмивка на уста.

P.S. В книгата има много приятни илюстрации.

November 01, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПандора в Конго

Алберт Санчес Пиньол

Това е една странна книга, много странна книга. Ако се замислите за точния ѝ жанр, ще има доста да помислите, вперили неразбиращ поглед в шарката на тапета. Исторически роман? Хм, ами има малко история около първата световна война. Фентъзи или фантастичен роман? Ами, да, да, доста неща се случват, които не изглеждат съвсем нормални, но в крайна сметка са с оглед на обстоятелствата. Криминален роман? Така де, има процес, обвиняем и брилянтен адвокат, защо пък не. Но не, не, нищо не е докрай такова, каквото ни се иска да изглежда на пръв поглед. Нека започнем от самото начало. Това е книга за книгите, за истинския им характер, писатели и ценност, нещо като много по-груб и циничен Сафон, който за съжаление не успя да ме влюби в своите испански сенки. Но този Пиньол, може би, някак, хм?

Британците са в постоянното си състояние на обоснована надутост, разделяща света на бели благородници, бели отрепки, и черни и многоцветни, които в онова време е било напълно приемливо да бъдат възприемани като табуретки с размножително-отделителна система. Въпреки недостатъците си, бледите островитяни обичат да четат, и то най-леките булевардни романчета за далечни земи, където англоговорящи нашественици преоткриват нови диви кралства, дето просто си плачат да бъдат смазани под горда британска пета.  И тези книжки обаче, тъй като се налага да се издават в огромни количества непрекъснато – подобно на Арлекин поредиците от началото на деветдесетте у нас, не се пишат от имената на кориците им, а от писатели в сянка, носещи така дивно дискриминационното название негри. Само че оказва се негрите си имат негри, дето си имат свои негри, и един хонорар се начупва на стотици парчета докато достигнат трохите до истинските творци на празноглави забавления. Такъв е главния герой на романа, писател – негър от четвърта ръка, който тръгва да си търси правата и по стечение на обстоятелствата намира всичките си покровители-негри от по-горно ниво мъртви, а на главния писател-робовладелец, подозрително напомнящ дяда ви Грррр Мартина, и през ум не му минава, че робите могат да имат роби, и бързо прекратява нископлатената му сенчесеста литературна кариера.

Изпаднал в момент на пълна безнадежност относно литературното си бъдеще, нашият младеж бива доближен от мистериозна личност, адвокат на странен типаж, обвинен в убийството на двама снежнобели британски благородници някъде из горите на Конго. Искането му е още по-странно – да напише в книга личната история на предполагаемия убиец, отново в сянка, срещу този път доста примамлива финансова награда. Манна небесна? Или началото на ада, защото кандидат-убиецът се оказва повече от странна личност с още по-странна история, включваща цигански циркове с мечки, благороднически издевателства, безмилостен геноцид на цветнокожи и за разкош – извънземна раса на впечатляващо ниво на техническия прогрес, живеещо под земята на напоеното със злато и диаманти Конго. Вместо тази последната част да предизвика нормалния снизходителен смях у писателя, всъщност ставаме свидетели на силата на добрата история, която може да преиначи реалността до степен да накара дори вкоравялото като колосана якичка английско общество да застане на страната на един жалък, късокрак и мургав субект с неустановен произход, и да повярва в наличието на иноземна заплаха от юг. Фантастично, но брилянтно разказано. И като нищо може да е истина. Или вдъхновяващо изкусна лъжа тип Мориарти, само дето Холмс го няма.

Великолепен роман, объркващ и лъжещ до последната страница откровения на един покаял се писател, дал живот на думите си и създал вероятно първоизточника на термина бестселър. Можете да изберете между невероятно добър фантастичен роман, съперничащ си на класици като Хърбърт Уелс и Едгар Бъроуз, криминална драма от ранга на Дойл и Честъртън, или исторически роман за смутни времена, когато всичко е било възможно на света, непознал напълно ужасите и разрушенията на нацизма. Заблуда или истина, прикрита зад привидно фантастична история, машинация, откровение или мрънкане на недоволен писател – толкова много варианти, и само една истина. Или пък не. Пиньол задава въпроси, а отговорите някак са малко повече, отколкото е май е нормално…

October 30, 2018

Първи впечатления от последно прочетенотоСтепени на свобода - Саймън Мордън

"Степени на свобода" се явява трета книга за Самуил Петрович и приключенията му в Метрозоната. Както вероятно знаете от предишните две части, физикът от руски произход, който обитава останките от Лондон след ядрения апокалипсис и псува на майчин език, си изпати доста. Освен физически (в тази книга вече беше с изкуствени електронни очи и сърце с турбина), той на всичкото отгоре вече е и женен. Но тези издевателства явно не са били достатъчни за автора, който го подхвърляше между всевъзможни други опасности като перце за бадминтон - ха спасявай квантов компютър с изкуствен интелект на име Майкъл, който е затрупан от паднал небостъргач, ха обезвреждай стара атомна бомба, ха преговаряй с Църквата по въпроса имаше ли Гюро (т.е. Майкъл) душа, или нямаше. Изпратените убийци от ЦРУ и заплахите от Америка, както и сдобряването с благоверната, са направо нищожни и съвсем дребни прашинки на фона на цялото опасно препускане, което на косъм да му струва живота. Пак. И не само неговия. 

Накратко и без повече издайнически коментари, екшънът е гарантиран! Почупен и полуосакатен Петрович разказва играта на всички, които му мислят злото, с една ръка зад гърба (защото е полуоткъсната, не за друго).:)

Тази книга отново получих от любезните ми колеги от Отдел К (има си и ръкописно пожелание на титулната страница!), които заемат почетно място сред малкото, подарили ми книги, които наистина много да ми допаднат.:)

October 29, 2018

През прозореца“Ледената принцеса” – Камила Лекберг

Ако хвърляте понякога по едно око в моя блог ще знаете, че съм почитател на добрите криминални истории и винаги съм в търсене на нова, интересна поредица или книга в жанра. Прочела съм почти всичко на Агата Кристи и мога без колебание да заявя, че Еркюл Поаро ми е любимият детектив. Обърнах внимание на Камила Лекберг именно поради честите сравнения с Агата Кристи. “Ледената принцеса” е първата книга от поредицата “Патрик Хендстрьом”.

ledprincesa.jpg

Ерика се завръща в родното селце Фелбака, за да уреди нещата след трагичната смърт на родителите си. По случайност присъства на откриването на трупа на скъпа приятелка от детските години. Алкес е намерена във ваната с прерязани вени и всичко прилича на самоубийство на пръв поглед. Ерика, която е писател на биографични книги, се захваща да опише случващото се и да разрови настоящия живот на приятелката си, от който вече не е част. Забравени и отдавна погребани тайни ще изплуват на яве и ще дадат обяснения за много минали, странни събития в живота на Фелбака. Личното и разследване ще я изправи срещу близки и ще я сблъска с пораснал приятел от детските години, който работи в полицията. Дали Ерика ще успее да напише книга по собствен сюжет и да открие виновника за смъртта на Алекс?

Камила Лекберг пише леко и увлекателно, създава собствен свят и го населва с убедителни герои, които са прекалено типизирани и клиширани. Заради сравненията с Агата Кристи обаче очаквах доста по-различен тип криминална история от описаната. За съжаление като криминале бих оценила книгата доста ниско. За мен тази история е повече в жанр чиклит с криминална нишка, където бих и поставила много добър. Основния фокус не е криминалното разследване, а емоционалните преживявания на главната героиня.

Моля ви не четете по нататък, ако не сте чели книгата и не искате да си развалите бъдещото четене – частта съдържа подсказки за сюжета. Както вече споменах в книгата има клишета, но те не са едно и две – целият сюжет и всеки един герой е олицетворение на някое популярно такова, насадени от американските филми. Ерика е талантлива и успяла, но самотна. Патрик е разведен, но още от дете обича Ерика. В работата си е стрателен, но няма шанс да изпъкне заради шефа – задник и сексист, заточен в малкия участък. Алекс е била умпомрачително красива, но студена и много затворена, богата и изискана. В книгата ще се сблъскате с талантлив художник-алкохолик; богата фамилия с мистериозно изчезнал наследник и втори осиновен такъв; учител с фобия от микроби; наблюдателна баба, която пече изкусителни сладкиши. Историята няма как да бъде пълнокръвна без домашно насилие и малтретирана жена. Разбира се има го и обратния сценарии – зла и неприятна жена, която тормози съпруга си.

Изнасилвания, педофилия, пожар, инциденти, самоубийство и още много други подобни. Книгата е събрала в себе си всички възможни гадости на куп, а всеки крие грозна тайна в миналото си. Сякаш е сглобено чучало от много шокиращи и посредствени криминални сценарии, а може би е писана с цел да бъде филмирана. Не срещнах и не разпознах нито една характерна идея, единственото което я отличава е мястото за развитие на действието – Швеция. През цялото време предугаждах как ще се развият събитията и нито един обрат не ме учуди или изненада.

Бих дала втори шанс на авторката в бъдеще, защото пише четивно и вярвам, че може да се развие и да създаде интригуващ сюжет с оригинални идеи.

October 27, 2018

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Синдер" на Мариса Мейeр


cover project by me

 Имало едно време една читателка, да я наречем И., която мислела, че е голяма разбирачка- била чувала, че има футуристична версия на Пепеляшка, в която Пепеляшка е киборг механик, дори няколко човека ѝ я били препоръчали, но И. на инат отказвала да я прочете, защото била скептична, предубедена и по дифолт, не понасяла историята на Пепеляшка още от дете– какво всъщност прави тая малоумна гъска? Просто отива на танци, носи готина рокля и е красива. На всичко това отгоре е слугиня в собствения си дом. Един перфектен пример за красива, скромна, покорна, подчинена идиотка, която се омъжва за един дебил, който танцува с нея няколко часа, но е достатъчно тъп да не я пита как се казва и да се наложи да я издирва мерейки пантофката ѝ, защото не може да я познае иначе. В реалния живот ако някое момиче реши да се омъжи за някой, който познава от няколко часа, ще бъде сметнато за откачено. Но не, Пепеляшка е мила и добра глупачка, която е възнаградена за емоционалното и физическо малтретиране с някакъв непознат принц, който е една жалка плоска мъжествена карикатура, излъскана само от самоизтъкването на героичното търсене на "истинската любов". Това е толкова обидно за мъжете, колкото и за жените. Все пак И. не вярвала, че бракът трябва да се разглежда като решение на житейските проблеми– той е един многото избори, които правиш през живота си, а не върховно постижение, както и не вярвала, че мъченичеството и добротата ще те направят богат и веднагически ще покачат социалният ти статус. И затова, в съчетание на отношението ѝ към Пепеляшка, целия хайп по книгата и прочие, тя умишлено я избягвала. Защото била не по–малка идиотка от Пепеляшка. Да, тя наистина била пълна идиотка. Защото книга, която интерпретира класическата приказка, вкарваща я в дистопично бъдеще, след Четвъртата световна война, в Ню Пекин, когато андроидите са част от ежедневието, непозната болест изтребва населението, а Земята е застрашена от злобната кралица кучка на Луната, не може да е толкова зле и със сигурност е повече от очакваното. И така И. докато четяла, пиейки кафе, подпряна на любимата си възглавница– тигър, забравила за всичките си задължения, влязла в лаборатотории, посетила болни, смяла се, искала да има робот като Ико, усещала страха от лунитяните, умеещи да контролират ума на околните, хлътнала по принц Кай (дайте ѝ секунда, за да изпищи френетично "КАААААААААЙ!"), който не е готов да управлява, но готов да се жертва, и била постоянно със Синдер, която работи и мечтае, че някой ден ще бъде смятана за човек, а не за машина. Излишно е да се споменава,че в "Синдер" има толкова sci-fi, че мразителите на YA, биха го харесали. И има такова влияние от Sailor Moon, че И. била спечелена окончателно. Мариса Мейер бе успяла да вземе основите от тъпата приказка и да я превърне в едно научно, добре обосновано и интересно разказано приключение. Накрая И. не понасяла себе си заради това, че е отлагала четенето на тази книга толкова дълго, защото било толкова забавно, damn it! Така че ако имате подобни доводи, за да не посегнете към "Синдер", ги захвърлете и започвайте да четете. А И. отива да чете втората книга– очаквайте включване.

October 25, 2018

Anna Hells' Fantasy placeЛевиатан

Скот Уестърфийлд

Представете си стиймпънк вселена, в която първата световна война се води между фракциите на механиците – изобретатели на гениални машини на пара и тесла електричество, и биолозите – откриватели, отдали се съвършенни генетични експерименти, чиито плодове са на толкова много средни цивилизационни нива, че на човек свят ще му се завие от идеята за гигантски създания от плът и механична маса, изправили се срещу чудовища от метал и ужасно напреднала технология от нашето неосъществено бъдеще. Но нравите са си викториански, жените са все още едно стъпало под мъжкия пол, особено като стане въпрос за армия, флота или авиация. А тук става въпрос за всичко това, защото все пак за война говорим, ако и да е такава, която приключва преди милионите жертви да намалят човешкото население на що-годе приемливо ниво.

Личната история на случаен кадет на въздушните британски сили, състоящи се основно от огромен летящ кит пълен със своя си лична флора и фауна, се обърква с тази на австрийския престолонаследник на онези клети благородни хорица, дето и тук не ги подминава атената в Сараево, макар и с други средства и мотиви. Заражда се едно искрено приятелство, докато се решават проблеми в световен мащаб, лети се из цялото земно кълбо, засичат се с Тесла, Панчо Виля, Пулицър, последния османски султан, наследничката на Дарвин и още цял куп известни имена от историята, намесили се по малко странен, но някак достоверен начин в хода на събитията и в това измерение. През Европа, Азия, Русия и Америка, пресичайки пътя на зловещи биологични абоминации и технологични извращения на гениалността, едно пътешествие намира своя апогей сред битки и безумни соло акции с винаги минимален шанс за успех. И в средата е приятелството, а може би и любовта.

Скот Уестърфийлд създава една бляскава история за подрастващи с огромна фантазия и гениални идеи за вариативността на вселената ни, която хем някак обучава неусетно в една история, много близка, макар и леко различна, до нашата тъжна такава, хем възпитава в читателите качества на истински, отдадени на кауза и приятелски морал хора по онзи лекия начин, дето има най-голям шанс да влезе в главата на така деликатно облъчвания индивид. Страхотните илюстрации допълват шарения образ от зъбчати колелца и изродени генетично клетки, с който се сблъсквате още в невероятните корици и вътрешните пълноцветни пропагадни плакати, имитиращи безупречно безмилостните карикатуристи – критици отпреди повече от век. Така че очаквайте визуално и вербално емоциите да преминат с тесла скорост през умовете ви и да спрат някъде в сърцата ви, ако там разбира се, се крие някой нереализиран пътешественик – авантюрист, който няма нищо против да помисли малко върху различността на историята като възможност за добро преживяване. Стимпънк форевър!

Човешката библиотекаКаним ви на: Награждаване на „Изгревът на следващото“ и разговор за бъдещето, 02.11.2018, София

Приятели (:

През пролетта на 2018 г. Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ и фондация „Човешката библиотека“ за първи път организираха конкурс за разкази „Изгревът на следващото“. Той е единственият досега, който има за тема възможното движение към позитивно бъдеще. Припомнете си пълните му условия.

С подкрепата на Културен център на СУ „Св. Климент Охридски“, като част от сесията „Съвременни утопии“, на 2 ноември, петък, от 19 часа в Нова конферентна зала в Ректората на СУ „Св. Климент Охридски“ ще представим резултатите от конкурса и ще обсъдим темата „възможни позитивни бъдещета“. Заповядайте! 🙂

Вход: свободен. Нова конферентна зала (Огледалната зала) се намира на втория етаж в Северното крило на Ректората – това, което гледа към ул. „Шипка“. Входът в него е откъм малката уличка „Св. Климент Охридски“ (погрешно обозначена на картата като „Христо Георгиев“).

Програма

19:00 – 19:20: Впечатления на участници в журито (Атанас П. Славов и Калин М. Ненов): забелязани тенденции и препоръки.

19:20 – 19:30: Награждаване на победителите.

19:30 – 21:00: Панел с участието на Атанас П. Славов, Миглена Николчина, Калина Александрова, Калин М. Ненов и Чавдар Парушев на тема противопоставянето между позитивния и негативния поглед към бъдещето – опит да ги дефинираме, да формулираме защо са привлекателни (или не). Анализ на привидната „честност“ на негативния възглед за бъдещето. Дискусия с публиката.

Като подгрявка за дискусията ще прожектираме няколко изненади. 😉

Следете тук за евентуални промени в програмата.

Кратки представяния на участниците

Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“ е юридически регистрирано през 2009 г., но членовете му се групират в продължение на десетилетия под крилото на софийския клуб по фантастика, евристика и прогностика „Иван Ефремов“. Те са писатели, художници, редактори, съставители, кинорежисьори и други творци, посветили се на фантастичното. Печатен орган на дружеството е ежегодникът „ФантАstika“ (https://fs.choveshkata.net), от който вече са излезли осем броя. Алманахът е домакин и печатна територия на конкурса „Изгревът на следващото“.

Фондация „Човешката библиотека“ (https://choveshkata.net/blog/) е официалното лице на неформална общност от читатели, писатели, преводачи и редактори, които подбират,
популяризират и издават книги за страстни умове и мъдри сърца. Съществува от 2007 г. и е винаги отворена за нови участници.

Атанас П. Славов е роден в Бургас през 1947 г. Дълги години е художествен ръководител на клуб „Иван Ефремов“, а по-късно става председател на „Тера Фантазия“. Той е единственият трикратен носител на европейската фантастична награда „Еврокон“ – съответно в категориите Best Fanzine, Best Promoter и Best Magazine. Публикувал е роман, десетки разкази и стотина статии върху историята и теорията на научната фантастика, на български, руски, испански и английски езици.

Професор Миглена Николчина преподава в Катедра по теория на литературата и в програмата „Дигитални медии и видеоигри“ към СУ „Св. Кл. Охридски“. Изследователските ѝ интереси включват различни аспекти на утопичното мислене през взаимодействието на литература, философия, политология и феминизъм. Авторка е на книги с белетристика и поезия, както и на теоретични и литературно-исторически изследвания, засягащи темата на дискусията, сред които, наред с други публикации, монографията „Човекът-утопия“ (1992).

Калина Александрова e автор на книгата „Сезоните на нашите кризи“ и на стихосбирките „Аз избирам“ и „Аз съм“. Завършила е физика в СУ. Занимавала се е с акробатика, пещерно дело, карате до. Била е работничка, рекламен агент, учител, търговски консултант.

Калин М. Ненов е преводач, редактор, писател, литературен агент, популяризатор, издател и преди всичко радетел за бъдеще. По възможност – по-пораснало от настоящето. Един от създателите и двигателите на „Човешката библиотека“.

Д-р Чавдар Парушев е преводач, литературен критик и преди всичко дългогодишен страстен читател на научна фантастика във всичките ѝ форми. Изследователските му интереси включват жанрови теории, наративи на бъдеще, форми на антиутопия в англоезичната и българската литература и др.

October 23, 2018

През прозореца“Балкански грешник” – Димитър Кирков

Прочетох тази книга след препоръка в GoodReads, за която благодаря.

balkanski_greshnik

“Балкански грешник” е огромен по размери и обхват разказ за живота на Димитър Попов – започнал в България, когато той е младеж, проследяваме неговото балканско странство през Гърция, Турция, Сърбия и Румъния. Димитър и неговият пръв приятел Михалис се забъркват в мрачни събития, които ще променят целият им досегашен живот и ще ги превърнат от младежи с добро бъдеще в скиталци. От Пазарджик те ще се озоват в съседна слънчева Гърция и това ще е началото на едно огромно приключение. Главният герой се приспособява на всяко ново място. Става свой сред чужди. Вписва се сред месните, изучава порядките и желанията им. Намира и губи приятелства, създава врагове, среща различни жени и се влюбва, печели и губи пари и това не е дори малка част от преживяванията му. Дали двамата приятели ще съумеят да запазят приятелството си или обстоятелствата ще ги разделят? Има ли съдба и може ли човек да избяга от нея  и греховете, които е сторил? Можеш ли да загърбиш миналото и да започнеш на чисто в нова страна и с ново име?

Колосално пътуване из Балканите и порядките на различните народи там. Толкова различни и толкова еднакви. Безпристрастно се засягат темите за изселването на българите от Беломорска Тракия, живота на същите в границите на Османската империя, отношенията ни със съседите сърби. Дребни случки и събития напомнят за минало, което е изпълнено с предателства, кръв и огорчения. Дали някога ще забравим и ще можем ли да започнем на чисто? Твърде много сме се омесили по съседски, но и твърде много натрупана горчилка има между нас. Става очевидно, че хората без значение от тяхната националност се движат от едни и същи мечти и стремежи. Макар и говорещи на различни езици еднакво любят, страдат и живеят.

Богато, но непретенциозно описание. История пълна с много реалистични обрати, ситуации будещи размисли и поставящи морални дилеми. Описание извикващо живи образи и картини на напрежение, възхита, погнуса. Реалистично представяне на ситуацията у нас и при съседите в политически и злободневен план от миналия век.

На своите над 700 страници се разполага хроника на един човешки живот, изпълнен с възходи и падения, любови и разлъки, търсения и намирания. Героите са многостранни, създадени с дълбочина и реализъм. Всички описани събития са многопластови и непредвидими. Тук няма черно и бяло, а само различни нюанси на сиво – понякога почти прозрачно светло, а в друг момент тъмно и нагнетяващо.

Историята напомня на приключенските романи на Карл Май като динамика и развитие на сюжета – главният герой се хвърля от едно приключение в друго без дори да може да си поеме дъх. Но за разлика от типичните приключенски романи е много по-задълбочена, липсва младежката наивност и гарантираният добър край на всяка цена. Споделяме размислите на един човек загубил наезапочналото бъдеще и принуден да се променя постоянно, за да оцелее.

Монументален и мащабен труд, който препоръчвам с две ръце. Не знам абсолютно нищо за автора на книгата, но след тази първа среща ще се поинтересувам повече и ще потърся други негови творби.

Много ми е трудно да разказвам без да разкривам подробности от сюжета за това ще онагледя с няколко цитата:

“Само едно погледни, политиците само вземи. Щом дойде нова власт, и се хващат за завареното — дайте, другари там или господа — все едно, дайте да премахнем предишното до основи, да го сринем, да го ликвидираме без остатък. Пък че може да е имало нещо добро и в предишното, пък че това добро с ум трябва да се запази — не, не, не сме го правили ние, чуждо ни е то, старо е и вредно, а от нас почва ново време и всичко ще е ново. И докато се усетиш, изгорили заради бълхата юргана. Уредби, учреждения, закони — всичко по̀врага, на майната си да върви, и все рушим ние, все нова епоха градим и все на гола поляна стоим. Даже не и на гола, ами цялата е осеяна с развалини и боклуци. Откак се помня, толкова години, ако слушах политиците и вярвах на вестниците им, все в ново време живеем, но все в старата дивотия тънем. Дивотия и разбойничество…”

“То споменът е измамно нещо — човек взема от миналото, което му е потребно, че да си нарисува своята картинка.”

“В последно време българинът добре научи що е туй банкова далавера. И как чрез разни банкови ходове може да оглозгаш един народ до кокал. В тая кал не ми се ще да нагазвам много, защото няма начин да не стигнем до нашенските политици — най-гнусното нещо за мен. Ще кажа само, че обирът беше повсеместен, отдавна, отдавна обмислен в големите кабинети на предишната власт и изпълнен по ноти. И докато едни скачаха по площадите и ревяха по митингите, други смъкнаха на хората и ризите от гърба. То и тия, дето водеха навалицата по митинги и площади, друго не направиха тогава, ами само осигуриха тила на избрана чета разбойници, че да си свършат спокойно те грабежа в суматохата и сред патардията. Мисля си, че това всъщност им беше и задачката на пламенните водачи, че и повечето от тях бяха подбрани в същите големи кабинети, претеглени там и преценени кой какво е годен да свърши и колко ще струва. И всеки си получи възнаграждението според уговорката — кой пари, кой пост, кой в странство замина, кой професор го произведоха, всекиму — каквото душа сака… Точка, точка! С две думи само се отклоних. Ама все вярвам, ще се намерят някой ден хора да опишат и едните, и другите с имена и подробности…”

“Не е лесно на източните хора. И на западните не е лесно. Но най е трудно нам, на Балканите, защото сме по средата. Събери заедно техните мъчнотии и ще намериш нашето тегло.”

“Казваш, късмет съм имал много пъти да почвам живота си на чисто. Знам, че няма човек, който поне веднъж да не е искал подобно нещо. Защо не се родя отново? Защо не стане тъй, че да захвана всичко отначало? Това няма да сторя! Онова няма да река! Такъв и такъв ще бъда, ако нося днешния си акъл. Ама това са празни мечтания в минута на слабост. И не за друго, ами пак да се родиш, в другия край на земното кълбо да идеш, все ще нагазиш в някоя мърсотия, а и ти ще мъкнеш да прибавиш своята мърсотийка. И ако избегнеш предишните грешки, нови ще натвориш. Светът те посреща със зло, а и ти сам не знаеш колко рога̀ има злото в твоята лична природа. Пък и старото няма да си оставил, защото драги са грехове до пъкълски прагове.

Така че не ме облазявай, нито сам разчитай на чудеса. Говоря това, разбира се, за свое оправдание. Отгде да знам каква заспала змия ще настъпя в Съръбаир? Някои се пазят от света, като го отминават. Или отстрани гледат, приятелства не дирят, заключват се нейде сами със себе си. Парашкевов може би беше такъв. Ама аз съм от другата порода. Няма начин да не се свържа с някого и после да драпам за освобождение…”

Човешката библиотекаВ подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

~

Таман вече се бях шашардисал съвсем, и дойде ред до лечителницата. Тук ѝ казват медицински център и е десетина сгради, всяка с по не знам колко ката, бях се отказал вече да броя. Много се чудех защо татко ме води там, след като не съм болен, ама така било трябвало.
И излезе прав. Не съм подозирал, че има толкова лечители – така де, доктори – на света! И че всичките имат да ми проверяват по нещо. Намериха ми толкова болести, че ми се зави свят – какви ли не ензими, няколко цвята кръвни телца, а пък хромозомите вече съвсем ги забравих колко бяха.
По едно време се бяха съвсем отчаяли и щяха да ме водят да ме… те му казват културно, де – да ми правят скопия. Сигурно заради хромозомите – чух, че правели нещо и на поколението. Как точно, не знам, може би щъркелите се плашат от тях и бягат… Като чух, всичките доктори не можаха да ме хванат. След като половината си направиха синини и цицини от гоненето, ми обещаха, че нямало да ми правят нищо. Беше ме страх да не ме лъжат, ама си спазиха думата. Само ме погледнаха на нещо, дето виждало човек отвътре, без да го режат.
Накрая не знам какво се объркаха, ама забравиха за болестите и заявиха, че всичко ми е наред. Татко беше страшно щастлив. Аз още повече. Особено като си припомнех за хромозомите и скопията.

– За нищо на света! – озъби се Христина.
– Господи, защо ме наказа с такава дъщеря! Откъде се извъди такъв инат?
– Питай дядо, той ще ти обясни откъде.
Майката въздъхна и лицето ѝ помръкна.
– Той е в дъното на цялата работа, обзалагам се на каквото искаш! Играят си някакви мръсни селекционно-политически игрички и ви местят като пешки! Мислиш ли, че трансмитерът ти наистина е повреден? И че случайно те е закарал точно тук, или че случайно не работи вече?
– Ако е така, значи няма опасност да ни стовари където не трябва – намесих се аз.
– На вас ви е интересно, но на мен не! Да си зарежа децата на някакъв примитивен свят, без квалифицирано лечение, сред мръсотии и миазми? Няма да стане!
Христина помълча миг-два. След това започна кротко:
– Мамо, помниш ли, като ми обясняваше защо си се отказала да си Аугментирана?
– Искаш да кажеш, че вече го разбираш ли? Знам, но полза няма.
– Искам да кажа, че обвиняваш другите в свой недостатък.
Изображението я зяпна.
– За дядо ти си дете, точно както аз за теб. И когато си дошла на Академия, си се отказала от много повече от квалифицирано лечение и чистота. Избрала си смърт в страшно кратък за него срок. Това обаче е твоят избор и той го е приел. А ти не приемаш моя избор, който е просто да се видя за малко на свобода. Така ли ме учиш кой от вас двамата е по-справедлив и кого да слушам?

– Ама аз, отче, от тебе нямам какво да крия…
– Надали сме сами, синко. Ако Петърчо не е клекнал да подслушва под прозореца, какъвто е любопитник, да не ме викат отец Самуил. Че сигурно и новата си сестричка е довел, да я учи на пакости. Не знаят още що е достойнство и чест.
– Те такова, още са малки, отче…
– Знам, момчето ми. Има време за тях… Ти си моята гордост. Баба Кина ви е видяла с баща ти, ама докато докрета до съседите да ги викне, всичко било свършило. Каза жената, че си можел като на шега да удариш баща ти и да го свалиш в несвяст, докато изтрезнее.
– Баща ми е, отче. Не мога да му вдигна ръка.
– Каза също и че си можел лесно да му вземеш копралята, да не те пребие. Защо поне това не стори? Много хора биха го направили и никой няма да ги погледне накриво. А?
Последва кратка тишина.
– Не исках, отче. Трезвен или пиян, баща ми е. Той ме е създал, каквото реши за мен, длъжен съм да го приема.
– Прав си, синко. Постъпил си както трябва. А сега ми е време да тръгвам, да чета обедната молитва.
Бързо дръпнах Христина за ръката и притичахме приведени около къщата. Пред изхода обаче попаднахме право на отец Самуил. Стоеше и ни гледаше кротко. Христина беше станала като домат, усетих, че и аз се изчервявам.
– Имате ли нещо да кажете? – попита отецът.
Чудех се с кое да започна.
– Отче, ние… не биваше да подслушваме.
– Срам ви е? – Едната вежда на отец Самуил се повдигна. – Че подслушвахте или че ви хванах?
Искаше ми се да потъна в земята.
– И чухте ли нещо, дето да си струва слухтенето?
– Че Христо ще се венчава с тая… Рада Панчина – изтърси Христина.
– И какво? Допреди да е сигурно, няма значение, а стане ли сигурно, всички ще узнаят.
Христина мълчеше.
– Отче, може ли да попитам нещо? – престраших се аз. – Защо е правилно, че Христо не е взел копралята от тате? Сега нямаше да е на легло и нямаше да е направил на тате нищо лошо.
Отец Самуил въздъхна.
– Христо сигурно сам не разбира защо го е направил. Как тогава ще го разберете вие, дето сте още деца?
– Не сме! – засегнах се аз.
– Порасналите хора подслушват ли под прозорците? – смръщи чело отец Самуил.
Нямах какво да кажа. Обади се обаче Христина:
– Отче, не зная дали ще разберем докрай защо Христо не е взел копралята. Но ако ни обясниш, сигурно ще разберем поне малко. И колкото и малко да е, то ще ни помогне да пораснем по-бързо.
За момент в погледа на отец Самуил проблесна изненада и той изгледа Христина с уважение. След това приседна на прага:
– Ако беше взел копралята от баща ви, Христо щеше да се опази. Но щеше да му покаже, че не е страшно да пиеш и беснееш, понеже другите внимават за теб. И по този начин щеше да го тласне към още безотговорност към себе си и околните. Към това да се смята за слаб човек, свикнал да живее от милостта на другите, на гърба на тяхното внимание. А безотговорността и слабостта душевна са извор на всички грехове.
Христо е избрал друго. Разрешил е на баща ви да прави с него каквото иска, и така му е показал последствията от пиянството, чрез собственото си страдание. Ако му беше взел копралята, баща ви нямаше да разбере нищо, така че нямаше да се поправи. Пак щеше да се напива. Ако Христо го беше пребил с нея, баща ти можеше да започне да се бои от него, но пак нямаше да се поправи истински, по своя воля. А така Христо му е показал, че е станал чудовище и че не е достоен да е баща на децата си… По-страшен урок за достоен човек като татко ви няма. Може да продължи да си пийва, но вече никога няма да се напие така. Ще престане по своя воля и избор, като истински човек.

October 22, 2018

Anna Hells' Fantasy placeДа мечтаеш отвъд

Александър Ненов

Ако сте от почитателите на фантастиката, и особено от онези, които помнят добрите стари времена на класическите бг фантасти, дето вярно бяха поорязвани от цензурата, но все пак творяха и биваха някак естествено уважавани от читателите си, то вероятно си търсите от години някое по-съвременно четиво, включващо нови вселени, космически кораби и пътешествия през времето. Успехът на подобно начинание е меко казано спорен, но понякога, само понякога се намира някое и друго заглавие, заслужаващо вниманието на подвластния на сай-фай магията. И Да мечтаеш отвъд определено е от тези малки съкровища.

Аз, признавам, не съм от почитателите на твърдата фантастика. Винаги ще предпочета комично фентъзи с мечове, магии и пръцкащи дракони, пред някоя сериозна еквилибристика с време – пространството, бластери – мластери и кораби – мораби. Така че не очаквайте една вдъхновена осанна по повода, но доколкото ми разбира главата и читателския опит – Александър Ненов е доста добър в писането, ако и по онзи стегнатия, мъжки начин, с ясни идеи, кратък сюжет и отривистото плясване по челото при финалните акорди на мини космическите си опери. Ще се запознаете с горкия капитан Бжежмек, ставащ неведнъж жертва на доста произволни времеви изкривявания, никога по негова вина; някоя и друга агресивна планета ще се срещне с не по-малко унищожителния ни вид, а разни почти свръхестествено – божествени създания  ще променят някоя и друга малка човешка съдба.

Сюжетите припкат по диагонала от космическо пътешествие до среща на роден терен с неземни цивилизации или изродяване на земните правила. Човешкото е винаги в основата на всичко, и независимо от мащаба на всяко събитие, в крайна сметка там някъде има едно човече, което страда или се радва в личната си вселена, леко побутната от много грандиозните заобикалящи събития. Дори черните дупки или застиналите в космоса парчета скала имат някак далеч повече човещина в себе си, със всичките слабости и жертви на хуманоидната ни природа. И това напълно осъзнато бягство от упражненията по извънземна флора и фауна, в което се хвърлят повечето фантасти от зората на фантазирането досега, или ще ви спечели с бързото си темпо и лесното идентифициране дори и с най-странните приумици на автора, или ще ви накара да мечтаете за нещо иноземно. И в двата случая – добра литература за активни читатели с големи мечти и още по-големи планове от типа „Ами ако…“. Така е и почнал Илън Мъск, все пак, с мечтите за там някъде отвъд, а докъде ще стигне – всички чакаме да разберем.

 

October 19, 2018

Anna Hells' Fantasy placeБарокова история

Челси Куин Ярбро

За Челси Куин Ярбро човек научава обикновено много случайно, докато се опитва да си намери някое интересно четиво от непознат автор, което да съчетава в себе си добра фентъзийна история, много чувство за хумор и прилежно използвани стилистични похвати, за които да гарантира някоя и друга награда, като да речем Световните фентъзи награди или Брам Стокър. И попадайки на тази странна иконописна корица, сякаш съставена от ръчицата на невнятен монах франсисканец, във вас се загнездва чувството, че тука май има нещо дето си заслужава четенето. И когато бивате посрещнати от млада вещица в начален стадий на горещи вълни, почитатели на шумното караоке орки – каменоломци, и красива девойка, превърната набързо в малокалибрен дракон с един метър мигла, защото си е позволила да изчисти вещерска бърлога – обичайната реакция е бързо мигане с клепки и леко ускоряване на пулса в стил – това май ще е нещо добро.

Върху невинния читател се изсипва паноптикум от клиширани образи на средновековни приказни герои, получили обаче осъзнаващата си чаша чай, която ги прави напълно наясно с тесните граници на пожелателната реалност, и естествено не им пречи никак да се кудошат със същата. Злият цар – защото такъв винаги има, е всъщност префинен джендър ориентиран садист, първи братовчед на Дьо Сад от лошата страна на фамилията му и на Мортиша Адамс от добрата, с огромна страст към тестване на различни отрови и държане на дебелишко огре в мазето, което много обича да си играе с разни хуманоидни мекотленни играчки, ама все ги чупи. Добрият цар е внимателно стараещ се да избягва абсолютно всяко прегрешение на властта любител на плетките и дантелите, който се опитва да балансира между много амбициозния си инквизитор, съчетаващ Игнациус Лойола и Леонардо да Винчи; живеещия в няколко времеви нишки изкуфял Гандалф-оплескания-с-каша и един изключителен шпионин – работохолик, на който това с излизането от роля му е най-голямата мерзост в живота, и се опитва да се върне в клишето, преобразявайки се дори на гълъб, глухарче или ушна кал, ако се наложи.

Принцът е вечно търсещият доказателства за принцованост у бедните, принцесата е отегчена пък от нивото на принцованост в богатите, и въобще всички в двора са поети, кулинари или моделиери, най-вече защото поста на обслужващ персонал варира между един страж и шепа отегчени рицари, на които се пада по една хубавица на рота за ухажване. А това малко съсипва обстановката откъм героичност, романс и епопея. Докато не се тръгва на лов за дракони, освобождаване на царства, залавяне на чудовища и общо взето пълния сет от приключения на тъмните векове, само малко обърнати с хастара навън и напудрени с Уди Алънски цинизъм. Мда, ако накрая си кажете откровено – Какво беше туй чудо, дето го четох, няма да сгрешите. Но пък и няма да съжалявате.

October 16, 2018

През прозореца“Живот в скалите” – Мария Лалева

Повече от година попадам на различни цитати и откъси от тази книга във Фейсбук и определено привлякоха вниманието ми. Носеха се слухове за евентуалното и издаване. Най-накрая преди месец беше указана и точната дата. До толкова нямах търпение, че дори направих предварителна поръчка за книгата, но поради различни причини тя доста закъсня в пътя си до мен. Ентусиазмът ми беше толкова голям, че отидох на представянето на книгата и среща с авторката в културен център Тракарт. За мое огромно съжаление закъснях и от мястото ми нищо нито се чуваше, нито се виждаше и това ме принуди да си тръгна по-рано от желаното.

В книгата е описана историята за смъртта и живота преди това на млада жена и нейният син Павел. Пътя, който изминава Марина в последните си дни, съдбоносните срещи с няколко необичайни, чепати, но по своему добри и мъдри обитатели на скалите в Созопол. История за много любови, минали, но недоизживяни, за грешки, прошка, себеотрицание, за бащино израстване и сплотеност, за море и вяра. В последните си дни Марина намира достоен дом за Павел и хора, които да му покажат смисъла на живота, да му дадат въпросите и да го окуражат да търси отговорите им.

Михаил К. е известен от миналото актьор, който изживява ролята си на местен алкохолик, оставяйки всичко да се руши покрай него. Срещата с Марина и любовта му към Павел ще преобърнат безмисленото му съществуване. Демир, стар, мъдър турчин и Настасия, люта македонка са двама старци, пазители на древни тайни, ясновидци и гадатели. Те ще внесат магичното в живата на Павел и ще му покажат правилния път. А Луиза е неговата втора майка, твърда като гранит арменка, която успява да сплоти всички край себе си.

Историята ни е поднесена като разкази от различните главни герои като пръв започва вече порасналият Павел. Ставаме свидетели на съкровените мисли и страхове на всеки един.

До тук всичко звучи много добре, дори твърде прекрасно. Не знам дали аз натоварих книгата с много очаквания или просто това не е моето, но не ми хареса. Завърших я насила като от един момент нататък четях по диагонал. Ще се опитам да ви опиша възможно най-точно кое ме отблъсна – всичко беше прекалено идеално, чак граничещо с фалш. Има прекалено много повторения за скалите, морето, любовта. Описанията са претруфени, но постни, лишени от оригиналност. Сюжетът и героите са много плоски и предсказуеми, нямат истинска дълбочина. Прекалено много съвпадения – всички в историята са обикновени на пръв поглед, а в последствие се оказва, че носят дарби, дадени свише. Уж са различни хора, а мислите им звучат по един и същи начин, започват да се сливат от един момент нататък. Твърде еднотипно, без оригинални идеи, объркано и отегчително на моменти.

Отделните цитати, които ме бяха заинтригували се сливат един в друг и се превръщат в досадни брътвежи за любов, приятелство, спасение, прошка. Из всичко описано има ценни мисли и докосващи прозрения, но те се губят на общия фон. Ако човек иска да ги извлече, то трябва да чете много съсредоточено и дори да си води бележки.

Цялата книга звучи много поучително, събирайки в себе си смесица от религии, езотерични вярвания, мистика, истории за Новото време и Долната земя, та дори и Дядо Боже. Цялата тази комбинация заприличва повече на пресолена манджа, отколкото на хапка познание. За съжаление мен ме загуби като читател, макар и да съм много широко скроен такъв и да се опитвам от всичко да извличам полза и положително преживяване.

Това е личното ми мнение, но ако вие имате интерес, то ви съветвам да прочетете книгата и да споделите вашите впечатления и преживявания на страниците и.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси. 

~

Малко време таткото тракаше по дъската си и оглеждаше нещо по кутията пред него. След това се обади:
– Наистина има маркерен ген. Чакай да го идентифицирам…
Христина занаднича през рамото му, и изведнъж подскочи и изкрещя:
– Урааа! Шеста степен на модификация! Честито, татко!
– Ще ти дам аз едно честито! Откога почна да ми се подиграваш?
– Не се подигравам! Колко пъти си казвал на майка, че предпочиташ да бях момче?
– И майка ти е съгласна.
– И колко време ме мъчи да ме правиш шахматистка?
– Мъченето беше взаимно…
– Имаме ли данни за произхода на гена? – обади се майка ѝ.
Още тракане по дъската и малко чакане. След това тримата се вторачиха в кутията на масата, погледаха я, обърнаха лица към мен и изведнъж прихнаха да се смеят.
– Право в десятката – поклати глава майката на Христина.
– Какво ми се смеете? И какво значи шеста степен на модификация? Всичките ли си измисляте разни сложни думи?
– Бедната ми глава – обади се таткото. – Видя ли какво ми докара, мое компютърно чадо? От училищно бедствие стана междусветско.
– Нали все искаш най-сетне да порасна?
– …
– И кой те караше да докладваш пред Съвета? И да поемаш вината?
– А ти защо каза, че Петърчо ме е бил на шах? Нали се бяхме уговорили…
– Защото Съветът искаше да му изтриете паметта!
– И какво толкова? Това е рутинна терапия. А сега ме наказаха.
– Какво ви наказаха? – попитах аз. – И кой, като нямате свещеници?
– Познай какво! – ухили се Христина. – Освен че му забраниха да работи от къщи.
– Амиии… – Щом нямат свещеници, сигурно не са му наредили допълнителна молитва. – Били са го с пръчка?
– По-лошо – обади се кисело таткото. Майката му метна един поглед и повдигна вежди.
– Наредиха му, ако открие данни за висока степен на генетична модификация, да те изтегли в нашия свят и да те осинови, вместо да ти трият паметта! – заяви злорадо Христина. – Така че много скоро ще си ми братче! А знаеш ли как се опита да се оправдае той?
– Че вече си има едно бедствие в къщи и второ ще му дойде много?
Баща ѝ ме зяпна, след това двамата с майка ѝ прихнаха. Христина тропна с крак и се нацупи:
– Не е честно! Наговорили сте се!
– А как ще ме изтегли?
– За ушите – обади се таткото.
– А вашият свят по-хубав ли е от нашия? Стаята на Христина е страхотна, а иначе? И какво е Съветът? Нещо като синод ли? Той ли ви е наказал? А какво са Аугментираните? И какво е това компютър, дето все го казвате? А маркерен ген?
Христина направи отчаяна физиономия, а длъгнестото лице на таткото се удължи още повече.
– И как това нещо вижда в кръвта маркерния ген? – продължавах аз. – Той как изглежда? – Огледах кръвта по пръста си внимателно, но не видях нищо особено. – Червен ли е? И как тогава се забелязва? Кажете де, искам и аз да се науча да виждам маркерни гени! Или трябва очите ми да са отвътре?
Бащата на Христина извади отнякъде парче плат и си избърса челото.
– После ще ти обяснявам. Имаш ли нещо да питаш преди изтеглянето?… Ох, пардон, взимам си думите обратно!…

На първия кат на повечето сгради, а на някои и на покрива имаше най-различни светещи надписи. Някои нищо не ми говореха: „Боулинг“, „Супермаркет“, „Кинотеатър“. Други беше ясно какво значат: „Топли баници“ , „Шивашки услуги“, „Железария“. За „Опера“ се почудих малко, докато се сетя, че ако вали или е студено, е много по-удобно да се опере човек на сушина. Тук май хич не бяха глупави. И май много се перяха – сградата беше доста голяма… Но пък после за „Поща“ се сетих веднага. Щом си имат специална сграда за опиране, сигурно ще им е обичай да си имат и за пощене.

Първи впечатления от последно прочетенотоНощта на кръстопътя - Жорж Сименон

На загубено междуселско кръстовище се е случило нещо странно. Убит белгийски евреин, търговец на диаманти, е намерен застрелян в автомобила на един от местните жители. Автомобилът е вкаран в гаража на комшията, а комшийската кола е в гаража на онази с убития. И никой от двамата комшии с колите не знае нищо, не е чул нищо, не познава жертвата и няма никаква представа каква е тази история. Вдовицата на убития пристига, но още слизайки от колата и... абе има си изненади, действието не е никак заспало. Копринено бельо, заключени мацки.

Един кръстопът с три къщи - брат и сестра датчани с аристократично потекло, но мизерстващи без доходи във Франция, смотаният застраховател Мишоне и жена му и господин Оскар с автосервиза, който познава всички коли и камиони само по звука. Странни птици. Кой би могъл да има нещо общо с убития?

По книгата има френски филм от 1932 и английски на ВВС с Роуън Аткинсън в ролята на инспектор Мегре. Лули, запалени печки, мъгла, здрач.

Много готино криминале, което ме изненада приятно. Не очаквах чак толкова екшън в книга на Сименон.

— Кой готви? 
— Аз… Той го каза просто, без смущение, без срам...
***
Присъствието на жена пречи, когато се върши работа.

October 15, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСофийски магьосници – в сърцето на Странджа

Мартин Колев

Втората част на любимата шайка родни ексменове е факт и вършее фенове като усмихнат жътвар с качулка насред чумна епидемия. Ако сте харесали първата част обаче, най-вече заради относителната си завършеност, която подлежи, ама не изисква продължение, тук ще усетите малко задлъжнялостта на историята към мащаб и дълбок смисъл. Което може и да е добре за всички фенове, които искат още от същото, и колкото повече толкова повече. Но за мен малко беше разочароващо, защото някак така ми се искаше да имаме автор на самостоятелен принцип, а не поредната н-томна епика. Ама каквото такова, пак е добре.

В тази част от софийското пътешествие из мистичните пластове на столицата ни ще разкрием тайните на градската библиотека и книгите – светове, една от които се явява и портал към пипнато измерение, ситуирано в далечна братовчедка на тъжната Странджа, с всите караконджули, кукери, самодиви и нестинари. Вещици ще водят закъснели битки, странни субекти ще се пресягат през време – пространството, и ще се загатне за големото зловещо зло злобюлско, което си кеси там някъде в мрака жадно за кръв и власт. Или нещо такова, повече – в следващата книга, или поредица – материал и идеи да искаш.

Забавление без съмнение, с модерен фолклор, поносима доза патриотичен заряд и интересно заиграване с митовете на дедите ни, без да се влиза в досадни подробности, които да разбунят духовете на някой педантичен любител – историк или археолог. Като типична средна книга – или поне междинка във вероятна епопея, някои неща няма да ви стигнат, други – може и да ви дойдат в повече, но не мога да отрека, че е впечатляваща подготовка за наистина вълнуващ финал – или развитие във възход, според творческите планове и възможности. Пък и за София ми е винаги някак топло да чета, особено упражнения върху идеята, че освен грозни ремонти и задръствания, зад поовехтелите красиви фасади може да се крият и неподозирани тайни и мистерии. Ако и вие сте от моята порода – не спирайте да следите Мартин Колев, заслужава си.

October 11, 2018

През прозореца“К като всичко” – Яна Букова

Първата ми среща с Яна Букова и неподражаемия и стил беше на страниците на “Пътуване по посока на сянката”. “К като всичко” е в различен формат и представлява сборник с разкази, издаден за първи път през 2006г. от издателство “Сиела”. Аз имам новото издание на “Жанет 45” от 2018, което съдържа един допълнителен разказ.

big-K-kato-vsichko

Винаги ми е било много трудно да пиша ревюта за сборници с разкази. Всеки от тях е завършена история с начало и край, герои, основни теми и внушения. Но пък групата от разкази формира цяла книга. Въпросът, който си задавам е дали фокусът ми да е към единичното или към цялата съвкупност от истории.

“К като всичко” е много трудна за описване колекция от истории – уж различни, а много близки по атмосфера и внушение, абстрактни, нетипични. От първата страница се сблъскваме с характерния описателен изказ на авторката и тръгваме на пътешествие през “Каменния квартал” с къщата на върха на хълма, обитавана от безсмъртните и древните, стаени на страниците на книгите. Странна комисия, която изследва правенето на избор в живота на една безметежно свободна жена – ляво или дясно, горе или долу, от страх или от необяснима нужда за баланс избираме в този живот. Дали този тест може да се направи за няколко часа или ден, а може би дори вечност? “Учителят се завърна пиян” е кратък, но наситен на картини и усещания разказ. В “All the king`s horses” се срещаме със Солидад и любовна история в 41 епизода. Очарователна игра на думи, скрита на страниците на тълковен речник и разказваща история. Коледа вече не е това, което изглежда на пръв поглед, но все пак е изпълнена с тържествено очакване на подаръци или не съвсем. А как няколко мутри подбира и подготвя материали за седмичник. И как точно тези момчета решават неочаквани проблеми ще разберем в “Сянка на мъже отказва да напусне дрехите си”.

Абстрактна, изпълнена с пластове и разсъждения, множество преплетени нишки, асоциации и препратки, книгата не изневерява на характерния стил на Яна Букова. Разказите ни въвеждат в уж обичайно ежедневни, дори клиширани, но всъщност неочаквано необичайни светове. Разкрива мисли и чуства на объркани, но до болка нормални герои. Ненатрапчиво, но обсебващо е повествованието във всеки разказ без видима връзка с останалите, но сякаш принадлежащи си.

October 09, 2018

Anna Hells' Fantasy placeСребърна приказка

Наоми Новик

Втората история от красивата псевдо-славянска епопея на Наоми Новик ни отвежда в далечната братовчедка на Литва, където зимата е най-огромното зло за земята, но все пак съвсем мъничко по-непоносимо от евреите – лихвари, защото таз искрена ненавист към потомците на обетованата земя е толкова универсална, че е попила дори във фентъзийните реалмии. Ако в Изтръгнати от корен се заигравахме с Красавицата и звяра и някое и друго предание за странните обитатели на горите – дриади и самодиви, тук се посвещаваме на Румпелщилтсхен, Снежната кралица и дълбоката славянска митология на огнени демони и ледени елфи. Среброто е в небето, в земята, в сърцата на хората, и по-добра и по-тъжна приказка не можете да получите от една сребърна такава.

Женските образи са в основата на всичко – онези силни, непримирими девойки, който въпреки битовите си ограничения, възпитанието или чисто и просто произхода и кръвта си, се осмеляват да се възправят в някакъв вид силно отчаян феминизъм, биващ истински само когато нещата опрат до избора на живот или смърт. Дъщеря на твърде добри еврейски лихвари, принцеса с половин ледена кръв, но със съвсем топло и тъжно сърце, и селско девойче от семейство пълно с насилие от нищета – три образа нямащи нищо общо помежду си, освен една единствена мечта – да са някак щастливи. Историята непрекъснато прескача през гледните точки на всяка една от тях, плюс още няколко на вторични образи, нужни за атмосферата на твърде добре подреденото отчаяние на неоспоримия ред. Да, понякога изморява, но по онзи напрегнат начин, с който треперим над благосъстоянието на всеки наш любим герой, дето упорито се опитва да се завре възможно най-дълбоко до ушите в проблеми, от които измъкване жив вероятно няма.

Отново е много силна романтичната нишка, както и идеята, че хората, или да поне човекоподобните ни съседи по реалност, могат да се променят, когато срещнат постоянно, ако и напълно незаслужено добро отношение. Красотата на думите рисува ледени картини и огнени гротески, битови скици и кошмарни наброски, сред които изпъкват недостатъците и греховете почти обезсърчаващо, но сред истината винаги е някак лесно да избуят искрени чувства. Подобни текстове за мен винаги имат някакво вътрешно озвучаване с драматична балетна музика – може би нещо като Лешникотрошачката среща Лебедово езеро, с целия страх, отчаяние и преклонение дори пред унищожаващата красота. Наслаждение, това е моята дума – описание за историте на Наоми Новик, и за мен си заслужава всяка секунда отдаване на отвъдземната им магия. Коя ли ще е следващата приказна легенда, получила твърде човешко лице?

 

Човешката библиотекаВ подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която наскоро започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев. Издаваме го съвместно с нашите съмишленици от Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси. 

~

– Направо си невъзможен! Ако продължаваш да разпитваш такива глупости, ще се обидя и ще си тръгна. Няма ли да се уплашиш от мен?
– Ами… Можеш ли да ме урочасаш? Примерно да си счупя крак?
– Мога! Ако не се уплашиш, ще те урочасам да си счупиш и двата крака.
– А можеш ли да го кажеш, без да се изчервиш цялата? И малката ми сестра лъже по-добре.
– Я не ме ядосвай! Ще те урочасам да ти се повреди органайзерът! Ох, то пък…
– На теб пък ще ти се каращиса четвероевангелието! – Вече бях се сетил, че само си измисля омотаните думи.
Тя прехапа устни. След това изведнъж се разплака.
– Не е честно! Цяла седмица чакам татко да дойде уморен от дежурство и да заспи рано! А пък ако мама разбере за дантелата от музея… И никой не иска да се плаши от мен! – Тя подсмръкна. – А навсякъде пише, че се плашите от самодиви до смърт! Не можеш ли да се уплашиш поне малко? Така не е интересно!
– Какво за дантелата? И какво е това музей?
Момичето посочи роклята си.
– Откраднах я, за да си направя самодивска рокля като от урока. Две вечери съм учила как се програмира автомат за шиене. Ама стана хубаво… – Подръпна гордо ръкава си и той се отпра. Тя го погледна, оклюма и отново заподсмърча.
– Че кой се плаши от някаква ревла? Нямаш нито големи зъби, нито крив нос. И роклята ти такава – уж самодивска, а дръпнеш ли я, се къса… Пък и мен не ме е страх от нищо.
– Чак пък от нищо? Много си бил смел, бе!
– Смел съм, я! Ти ще посмееш ли да откраднеш суджук от зимника по време на Велики пости?
Очите ѝ блеснаха и тя подскочи:
– Сега те пипнах! Ще отида да кажа на някой от монасите! И тогава ще те накажат!
Ставаше лошо. Ако ме издаде…
– И да кажеш, няма да ти повярват. Всички знаят, че самодивите вършат само лоши неща, значи сигурно и лъжат.
– Аз никога не лъжа! – подскочи тя.
– Като преди малко, че ще ме урочасаш ли?

– Петърчо, стига си ровил само за нечестивите създания. Искам довечера да ми обясниш триединството на Бога. Ясно ли е?
– Ама аз и сега мога да го обясня! – Тъкмо бях подслушвал предишния ден как отец Полихрон и отец Наум го обсъждаха, докато преписваха Библията.
– Така ли? – Отец Никодим ме изгледа със съмнение и се почеса зад ухото. – Я давай?
Опитах се да си спомня разговора на двамата преписвачи, ама по-дребните неща ми се бяха изгубили някъде и се сещах само най-важното.
– Ами, че Господ е трима в един и един в трима.
– И кои са тримата?
– Бог-отец, Бог-син и Светия дух. – Това го помнех със сигурност. – А единият е просто Бог, дето е и в тримата. – Нещо тук не ми беше ясно. Как тримата могат да са в един, си представях някак. Особено ако единият е по-едър. Ама един как да е в трима? На три части ли? Имах обаче чувството, че точно сега не е добре да питам.
– Друго? Христос какъв се явява в Светата троица?
– След като е син на Бога, значи е Бог-син. – Помислих малко. – А понеже тримата са едно, значи в същото време е и Бог-отец. Тоест е син сам на себе си, и съответно синът му има син, който си е пак той. Значи е и Бог-внук. И Бог-правнук, и така до безкрай… А освен това, понеже е и баща сам на себе си, е също и Бог-отец. Който на свой ред има баща, който е пак той. И така си се пада Бог-дядо, и Бог-прадядо, и така до безкрай…
Отец Никодим ме гледаше зяпнал, без да помръдва, само окото му трепкаше. В първия миг се уплаших, ама като го видях, че не посяга нито към пръчката, нито даже към ухото ми, събрах смелост:
– И понеже е и син на дядо си, значи си е и Бог-чичо. Също и Бог-племенник. И Бог-братовчед, и Бог – втори братовчед, и така до безкрай. Всъщност си е всякакъв роднина, по всички линии. И значи даже не е трима в един, ами безкрайно много в един. И един в безкрайно много. Сигурно евангелистите не са доразбрали всичко…

Първи впечатления от последно прочетенотоЗло под слънцето - Агата Кристи

На сравнително малък остров близо до брега на Девън (да, пак там), толкова близо, че даже има и път, по който може да се мине при отлив, има популярен хотел, който приютява разни летуващи, включително и мосю Поаро. Неочаквано за всички младата и крайно привлекателна съпруга на един от гостите, много известна актриса, е открита удушена на един от плажовете. Кой може да го е извършил? Кой има мотив и защо? А възможност? Върху това започва да разсъждава полицията и асистирана от частния детектив да задава въпроси на всички присъстващи. Завист, ревност, обида или алчност? Коя подбуда е тласнала убиеца и как е станало, при условие, че май всички заподозрени си имат алибита?

Любим ми е похватът на Агата Кристи да изправя в началото читателя пред неразгадаема загадка и после само след уж безобидни разговори с всички присъстващи бдителното око да успее да отсее къде някой от тях е изпуснал нещо уличаващо. Кой лъже и защо? Страхотна тръпка!

Направи ми впечатление, че много пъти в романите на Агата Кристи действието и разговорите са такива, че не можеш да разбереш през коя година се случва всичко. Не е ли чудесно? Конкретно този роман е от 1941, но какво ли толкова се е изменило в един летен курорт оттогава? Хората лежат по плажа, плуват, ядат, спят, говорят си с другите, играят тенис, гребат с лодки, пийват си от питиетата и блаженстват.

По книгата има филми от 1982 и от 2001, които може би също не е лошо да се пробват.

Обикновено веднъж в живота си човек става за смях заради жена.

October 08, 2018

БиблиотекатаБакман за бащинството

След няколко прочетени романа, предизвикали силни емоции и по-тихи въздишки, спонтанна нужда да прегърнеш любимия си човек или да преглътнеш буцата в гърлото си, отношенията ни с Фредрик Бакман и неговото творчество в един момент просто приключиха.  Появи се малката ми дъщеричка и с това рязко намаля поносимостта ми към сърцераздирателни истории, в които шведът поначало е истински магьосник.

И всичко си вървеше чудесно, докато „Сиела“ не решиха да издадат книгата му „Нещата, които синът ми трябва да знае за света“. Бакман за бащинството. Поставиха ме пред свършен факт. Нямаше какво да кажа. Никакви аргументи. Веднага ми стана ясно, че любопитството ще надделее.

cof

„Нещата, които синът ми трябва да знае за света“ не е по типичната рецепта на шведския писател. Това не е роман с конкретен сюжет, който ще ви държи за сърцето до самия край, след което ще го разбие на парчета. Фрагментирана, написана под формата на откъслечни размисли, диалози, случайни хрумвания и „бележки към себе си“, книгата прилича повече на компилация от фейсбук статуси и блог публикации, често прекъсвани от твърде лични вметки към невръстния син. Имайте предвид това, за да не си създадете погрешни очаквания, но не позволявайте на тези подробности да ви развалят цялостното усещане. Повярвайте ми, за кратко време с тънкото си книжле Бакман ще ви разсмее много.

С ненадейни попадения като това:

„Смяната на пелени беше моят Виетнам“.

Или с откровени признания:

„Просто не трябва да допускаме грешки. Това е всичко. Ние сме поколение, което се е специализирало в едно или две неща. Имаме онлайн магазини, данъчни облекчения при ремонтни дейности, консултанти, лични треньори и връзка с „Епъл“ за обслужване на клиенти. Не пробваме сами, а се обаждаме на някого, който знае. Природата не ни е подготвила за вас“.

Докато не уцели тънкия момент с изречение, което всички татковци ще препрочетат повече от веднъж, казвайки си: „Да, точно така е!“:

„Прозрението, че от един момент нататък ще дишаш през нечии чужди дробове, те връхлита тежко, когато не си подготвен“.

Написана като обръщение към неназования син на автора, книгата е стопроцентов Бакман в нерафиниран вид. Тук няма много от писателското му майсторство, толкова изпипано и излъскано до блясък. Бакман по шорти – такъв, какъвто е – издигнал футбола в религия, вманиачен по компютърните игри, с ужасяващи хранителни навици, способен да иронизира и взема на подбив всичко и всички (без жена си! забележете… без жена си!), примирен от трудностите на новата си роля, но и вдъхновен от нея. Автентичен. Да, това е търсеният ефект тук. Автентичност. И макар книгата да изобилства съвсем преднамерено от хумор и шеги, които са запазена марка на стила Бакман, читателят остава с впечатлението за нещо лично, интимно.. Може би заради няколкото закачки, които външен човек трудно би разбрал без допълнителни пояснения. Но един читател, най-важният читател всъщност; онзи, за когото е предназначена изначало книгата, ще ги разбере със сигурност. Един ден…

Сигурно усещането е странно, един вид „оголване“ да посветиш на рожбата си книга, която после да пуснеш да живее собствен живот и да достигне до хиляди непознати. Но си представям момента, в който синът е достатъчно голям, за да прочете това и да си каже: „Еха, това е баща ми!“.

Да оставиш подобна следа е голяма работа, татковци. Със сигурност ще се замислите и вие след последните страници!

Публикувано от Георги

October 05, 2018

Anna Hells' Fantasy placeФалшивата брада на Дядо Коледа

Тери Пратчет

Третата пъстроцветна колекция от истории на дядо Пратчет от Прозорец е все така безумно забавна и отморяваща сетивата, завиваща стреса да поспи под камък и рисуваща усмивки и по най-сериозно умислените лица на възрастни и не чак толкова читатели по цял свят. Мда, вероятно е малко странно насред жегата на отминаващото лято да се четат коледни истории, но нали знаете – има дни, в които звукът на чуруликащи звънчета и идеята за купчина криещи чудни изненади кутии под елхата могат да направят чудеса за доброто настроение. Понякога си е нужно да се нарушават законите на сезонността и да четеш за джунгли и пустини, когато навън има шест метра сняг, или за весели шантави дядо Коледовци в дни, когато камъните навън започват да проявяват склонност към бързо топене.

Общителни снежни човеци, размножаващи се ветропококазателни петлета, крале, търчащи из преспите да спасяват непознати пътници, принцове с 12 дара за капризни принцеси, дядо Коледовци с проблеми със заетостта, но с добър пенсионен план, амбициозни ръгбисти, играещи най-жестоката и забавна игра на света, плюс още кой ли не ухапан от снежната муха на коледния дух и усмивка под имела. Шантавите илюстрации, твърдите корици и откачените шрифтове правят от добрите истории една очарователна колекция от приказности за замечтаните почитатели на Пратчет, която е идеалния подарък за всички любими същества, начело със самите вас. Едно – две четения под осъдителния поглед на разни бастунести сухари в метрото, на плажа или на някоя опашка ще ви направят деня, обещавам. За чичо Тери, който се залива от смях някъде там в небесата…

October 02, 2018

През прозореца“Във вихъра на двайсетте” – Софи Кинсела

Рядко чета чиклит, но не крия, че когато пътувам или мързелувам на плажа си позволявам да чета книги от този жанр. И все пак се старая внимателно да подбирам авторите и сюжетите – държа да се забавлявам, а не да се дразня. В това отношение Софи Кинсела за втори път оправдава очакванията ми.

vav_vihara_na_20te

Лара е зарязана от гаджето си, а бизнес партньорката и Натали отива във ваканция и просто забравя да се върне, оставяйки я в безизходно положение да се грижи за новопрохождащия им бизнес. Парите са на привършване, а Лара няма и бегла идея от къде да започне и как да се справи със създалото се положение. За капак трябва да присъства на погребението на 105 годишната си леля и в старанито си да не разочарова семейството си, тя се озовава в ритуалната зала, а това ще преобърне живота и. В празната зала без цветя, докато размишлява за почти непознатата си леля, тя започва да вижда призрака и. Дали вече окончателно е откачила от стрес и тревоги или случващото се е действителност? Сейди не може да се отдаде на вечен покой без колието с водно конче, с което е неразделна от младостта си. Единственият шанс да го открие е праплеменницата и, която я вижда за разлика от всички останали.

За Сейди и Лара това ще бъде невероятно приключение в настоящето и в миналото, ще доведе до много комични ситуации, разкриване на стари семейни тайни и израстването на Лара. Понякога щастието е зад ъгъла и единственото, което трябва е мъничко смелост, за да го сграбчиш. И както във всяка подобна история и тук всичко се върти около любовта и кой е правилният мъж.

Лека и неангажираща, приятна история, подходяща за плаж или отегчително пътуване по магистралата. Софи Кинсела има свеж хумор и на се страхува да преминава границата между действителност и фантазия. Прекарах няколко весели часа в двайсетте години и не само със Сейди и Лара.

P.S. Държа да уточня, че оценката от 4ри звезди в Goddreads, която давам е в сравнение с всички други книги от този жанр, които съм чела. Всяка оценка, която правя там е на база на други книги от съответния жанр. Правя това уточнение понеже чета доста разнообразна литература и е невъзможно съпоставянето и оценката чрез звезди.

Anna Hells' Fantasy placeПреследвачите на стъбла

Кирстен Уайт

Според моето скромно мнение първата среща на българските читатели с Кирстен Уайт можеше и да е малко по-забавна. Е, не казвам, че епиката за родата на Дракула в алтернативна история не звучи доста привлекателно, но какво ще кажете за пратчетовска каша от класически приказки, наводнени с ята от зомбита, вампири, върколаци и всякаква всеядна гад, разказана с много словесни каламбури, игри на думи и граматически шегички, от които по-нърдски едва ли ще намерите някъде?

Каква е тази история, в която Пепеляшка е войнстващ пироман, Чаровният принц е един за всички, но не всички са за него, Снежанка е очарователен бебе – вампир, Джил е ловец на свръхестествена гадория, а Джак, освен че се катери по бобени стъбла да тормози горките великани, прави грахова супа, ама с пикня, създаваща зомбита, и обучаваща англоговорящите деца за важността на добрата грамотност? Ако злата кралица или мащеха или майка са един и същий човек, и то всъщност доста добродушен и опитващ да спаси света от самия него; ако се зомбифицира куцо и сакато, включае добрата стара червена шапчица, рязко развиваща особен вкус към вълчи мозъци, а разни принцеси лежат върху легла с различно количество грахови зърна, ама от преработен жълтеникъв вид с аромат на ацетон, как се очаква да се оцелява по правилата на поне стотина фентъзийни вселени в едно?

Смешно с леко грубиянски привкус, страшно по безумен начин и изненадващо с откачените си обрати, излезли от брутален ум, пълен с дебилни шегички и сякаш много лични причини да се пречукат по милион забавни начини всички светли и добри приказни герои. Ако сте им набрали много на цялото царство от класически приказки от съзиданието до днес – хвърлете едно око на тази смехотворна бърканица от чудатости, и няма да съжалявате за новия поглед към детството си, който въоръжен с цинизъм и здрав разум украсява нещата в доста по-различни краски. Аз пък ще се позамисля над упражненията в стил екзотичен Дракула на Кирстен, ако има и поне трошичка от това зловещо чувство за хумор – усещам, че ще се разберем.

October 01, 2018

Човешката библиотекаУчаствайте в: Копнеж за растящо творчество (до 22.11.2018)

Пишещи приятели (:

Общността на Човешката библиотека (https://choveshkata.net/blog/), клуб „Светлини сред сенките“ (http://lightsamidstshadows.com) и Ателие за българска детска литература „Горната земя“ (https://upper-earth.com/) канят всички автори на възраст до 27 години (включително) да участват в

Копнеж за растящо творчество

Изпращайте на адрес poslednorog-маймунка-gmail-точка-com вашите есета, рецензии, размисли на тема „Книгите, които ми въздействат“.

Разкажете ни за една до три книги, които силно са ви впечатлили, развълнували, навярно даже… променили? 🙂 Изданията може да са всякакви: хартиени, електронни, аудио, холо (… някой създаде ли вече холо книгите? 😀 ); публикувани от официално издателство, издадени от автора си или просто качени в сайт; комикси, книги-игри, визуални романи, интерактивна литература и въобще всичко, в което главната роля я играе четенето… Важното е да:

1) разберем с какво и защо ви въздействат;

2) отговарят на критерий 1 от критериите на поредица „Човешката библиотека“;

3) ни ги изпращате за първи път. (Това е важно за онези от вас, които са участвали в минали Копнежи за растящо/ученическо творчество. Иначе може да ни пращате текстове, които вече са публикувани другаде или са участвали в други конкурси.)

Копнежът е отворен към всеки, който пише на български език, независимо къде по света.

Пратете ни файла с мислите си в RTF, ODT, TXT, DOC или DOCX формат. Няма ограничения за дължина (освен ограничението книгите да са най-много три).

Самият файл нека бъде анонимен. Отделно, в текста на самия имейл, ни пишете само възрастта сиНе ни пращайте нищо друго – включително името си или телефон за връзка; когато ни потрябват, ние ще ви ги поискаме.

Краен срок за участие: 22 ноември 2018.

Наградите ще обявим през декември. Те включват книги от Човешката библиотека (електронни и хартиени) и от „Горната земя“, публикация онлайн (по желание на авторите), участие в писателски работилнички на живо… и още изненади. 😉

Следете тук за промени.

Вдъхновение! 🙂

September 30, 2018

БиблиотекатаВъзход и падение на Третия райх

„Уау, какво приключение се оказа тази книга!“ рядко е реакция, отнасяща се до документално четиво. В случая обаче слагам три пъти „Уау!“ и се подписвам под твърдението си с две ръце, защото „Възход и падение на Третия райх“ на Уилям Шайрър е точно това!

Сигурен съм, че едва ли го очаквате от книга с подобно заглавие. Документалистиката, особено в такъв обем (този първи том е внушителните 750 страници), може да бъде смазващо скучна дори за най-закоравелите фенове. А по темата за Третия райх се е изписало толкова много, че какво друго да очаква човек освен повторение на вече четени неща?

ptr

Е, тук случаят е много различен, повярвайте ми. Задълбоченото изследване на Уилям Шайрър е най-пълното и същевременно най-интересно четиво на тема Третия райх, на което някога съм попадал. Това не е случайно. Шайрър, който става свидетел на създаването и издигането на Райха като американски кореспондент в Германия, десет години след войната е един от историците, които се заемат със задачата да разучат 485 тона пленени документи, предимно на Министерството на външните работи, НСДАП и Гестапо. В резултат се ражда тази книга, която блести с брилянтната комбинация от хронологичност и подреденост, достъп до уникални архивни документи и лични наблюдения от страна на самия автор, който е имал историческия шанс да присъства в горещите точки на най-знаковите събития от 30-те години в Европа. Събитията, тласнали в крайна сметка света към война.

Признавам, че в началото тръгна трудно. Не е лесна задача за един автор да въведе ред в описанието на безумния хаос, настъпил в Германия след краха на Първата световна война, мътната обстановка на 20-те години, безбройните съмнителни личности, партии, противопоставяния и интриги, в които в крайна сметка си проправя път един никому неизвестен австрийски ефрейтор. Подробно е описан пътят на Хитлер до завземането на властта и първите няколко години на Третия райх. Доста описателни са страниците, разказващи за различните социални аспекти на новия ред, младежта в Райха, съдебната система, културата, работниците и като цяло живота в държавата на Хитлер, където всичко е подчинено на волята на диктатора. С изключителен драматизъм се открояват първите прояви на организирано насилие – „Нощта на дългите ножове“, когато фюрерът се разправя с вътрешнопартийната опозиция, и „Кристалната нощ“, първият мащабен погром срещу евреите.

Книгата обаче започва да прилича на истински трилър, когато вече придобилият увереност фюрер на Германския райх започва първите си стъпки към тоталната война – превъоръжаването, отхвърлянето на Версайския договор, окупацията на демилитаризираната Рейнска област. Тези страници изобилстват от безценни документи, писма, стенографирани разговори, заповеди и телеграми, които разкриват сложната и същевременно безумна игра на нацистите.

Огромна част от книгата е посветена на двете най-знакови събития, отворили пътя към войната в Европа – Аншлусът с Австрия и унищожаването на Чехословакия. Безценни са тези страници, а драматизмът в тях е отвъд фантазиите. Начините, по които Хитлер и приближените му инсценират едно или друго събитие, гаврят се с официални представители на съседни държави или плетат невероятни лъжи, за да оправдят агресията си, са просто чудовищни. И нещо друго става безкрайно ясно от книгата на Шайрър – огромната вина на Франция и Великобритания и техните правителства за възхода на Хитлер и в крайна сметка за допускането на войната. Толкова погрешни решения, толкова фрапантни компромиси в моменти, в които е трябвало да проявят твърдост… Нещо повече, по отношение на Чехословакия Чембърлейн буквално поощрява Хитлер в неговите астрономически претенции.

Тъжно е да прочетеш колко пъти е можело действително да бъде предотвратена войната, да бъде сврян в миша дупка нацисткият диктатор и съдбата на Европа да поеме в друга посока… Но е факт, че зад аурата на непобедим завоевател, която Хитлер си изгражда, стоят и страшно много случайности, огромен късмет и огромно количество грешки на европейските държавници. За тях Шайрър е безпощаден и не се уморява да изтъква всяка една от тях в пълни подробности.

Кулминацията на този първи том е агресията срещу Полша, развила се като истински филм и дала началото на Втората световна война. След като първата книга е толкова силна, само мога да си представя какво ще е във втората! Предстои да разбера, а междувременно няма да спирам да препоръчвам това издание на всеки, който се интересува от уникалната гледна точка на Шайрър към триумфа и трагедията на Третия райх. Безценен труд, неслучайно претърпял 101 издания само в САЩ. Адмирации към изд. „Изток-Запад“, които се осмелиха да издадат на български двата тома. Не знам дали инвестицията им се е оправдала, но искрено се надявам. Тази книга заслужава да бъде прочетена у нас!

Публикувано от Георги

September 27, 2018

Anna Hells' Fantasy placeАгенция Барнет и сие

Морис Льоблан

Ако някъде в годините на съзряването си и опознаването на литературните светли образи, по които всяко нърдско девойче е точило лиги насън, сте открили значението на името Арсен Люпен, и оттогава все търсите в тълпата очарователни красавци с нечовешки интелект, пакостлив морал и склонност към бързо забогатяване – то този роман в разкази на великия Морис Льоблан ще ви дойде като Коледа насред всеки друг месец в годината. Защото това е история за Люпен, от онзи период в живота му, когато замислянето на сложни престъпления отстъпва на любопитството му какво и как правят неговите колеги от широкия престъпен свят, и се преобразява в мистериозния британски детектив Джим Барнет, известен с това, че винаги работи безплатно, но винаги излиза впечатляващо забогатял от всеки случай, с който се заеме. Хитро, а?

Насред великолепната аристократична хладина на вечния Париж се разиграват обичайни сценарии на измами, изневери, убийства и обири, така характерни за упадъчната усмивка на красивия си дом. Неверни съпруги биват креативно наказани от умиращите си, излъгани благоверни; буйни младежи, търсещи съкровища намират смъртта си от мистериозна божия намеса; скъпи акции изчезват под носа на приносителите им в напълно затворени сгради; църковни реликви биват нагло откраднати от зловещи гробищни създания; изобличаващи писма от палави крале сменят насилствено собствениците си сред локви от кръв; съмнителна игра на комар завършва с повече извършители на престъпления отколкото жертви; ловък мошеник-преобразител демонстрира почти магическите си способности да опразва цели жилища от имущества, а едно отвличане и убийство се оказва далеч по-тъжна семейна история, отколкото първоначалния вариант на необмислено насилие и ревност. И в центъра на всичко това си представете горкия Люпен, раздвояващ вниманието си между усилията си да се обогати, да разреши гениално престъпление и да свали поредната красива французойка. Какво повече ви трябва, освен пакет с пуканки и няколко спокойни часа?

С огромно, ако и доста черно чувство за хумор, Льоблан води своето най-любимо книжно дете на поредното вълнуващо приключение из най-тъмните парижки потайности, пълни с какви ли не мижитурки и отрепки, но поне интелигентни такива, които поставят на истински непреодолимо изпитание цялата полиция, но не и добрия стар Арсен. Ако има нещо като Ханибал Лектър на крадците, то това разбира се ще е господин Люпен, и ако ви трябва малко скъпичко в крайна сметка, но безкрайно ефективно разрешаване на някое смущаващо престъпление – то оглеждайте се за Барнет и сие. Ще платите сметката, само ако вашите прегрешения са по-големи даже от тези, които се разследват, защото ненаказано зло, като във всяка добра приказка, тука не се оставя. Френско – интелигентно, френско – забавно, френско – изящно, френско – жестоко. Въобще, френско.

September 26, 2018

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Обсебването на Елейзабел Крей" на Крис Удинг


cover project by me

Не бях чела нищо от Крис Удинг до сега, всъщност дори не бях чувала за него, а аз обикновено обичам да се преструвам, че съм чувала за всичко. Но ще ви кажа едно- Крис Удинг е направил това, което Касандра Клеър се опита да направи с "Реликвите на смъртните" и не ѝ се получи особено добре. Историята се случва в една алтернативна версия на викториански Лондон, мрачно и мистично място, където нощта е коварна и непредсказуема, с атмосфера, която може да откриете във филмите на Тим Бъртън. Въображението на Удинг е страхотно, когато става въпрос за създанията, които вкарва там и има нещо много готик и хорър в света, който създава. И ако смесицата от алтернативен реалност, мистерия и ужас не са ви достатъчни, "Обсебването на Елейзабел Крей" съдържа и стиймпънк намек. Не бих причислила тази книга изцяло в стиймпънка, тъй като тези елементи са наистина минимални, но все пак има механични изобретения, а заедно с тях има и тайни култове, заговори, убийства и чудовища- създания на мрака, които идват от кошмарите на хората, пропълзявайки в нощта. Мъглата се промъква по уличките, газовите лампи предоставят смътна светлина на хората, които бързат да избегнат опасността в тъмнината, а тайнствени прокрадващи се стъпки следват непредпазливите. Главните герои Таниел и Елейзабел ще трябва да се изправят пред опасния мрак, чудовищата, серийния убиец, наречен Кърпеното лице, и в крайна сметка нещо много по-ужасяващо, ако искат да спасят живота си, Лондон и целия свят. Много приятна книга, препоръчвам.


Първи впечатления от последно прочетенотоКолелото на времето: Окото на света - Робърт Джордан

Както вероятно добре знаете, и то по-добре от мен, „Колелото на времето“ е едно от най-основополагащите фентъзита, които изобщо съществуват. В началото на 90-те то е дало тон за песен на цялата последвала вълна, която днес имаме за даденост.

Робърт Джордан е почерпил щедро от наследството на Толкин много неща, но това не е кой знае какъв кусур, още повече, че той не го крие. Защото Джордан е развил своите герои, характерите и израстването им в по-друга посока и не се е спрял. Вероятно това прави голямата разлика (освен разнообразието от образи, раси, магьоснически ордени, екшън и загадки), защото „Окото“ със своите близо 700 страници поставя основите и залага нишки за развитие на поредица от 14 тома.

В забутано село, което дори не помни, че преди три хиляди години е било съществена част от последната велика империя на този свят, се появяват странни и ужасяващи същества, които имат описаните в легендите черти на тролоците - изродите от Севера, служили на Тъмния преди да бъде окован и обезопасен. Селото е подложено на сеч и огън и става очевидно, че чудовищата търсят нещо или някого. Подозрително съвпадение е, че малко преди това там са пристигнали двама заможни пътници, които решават да поостанат. За какво им е, та там няма нищо интересно?  Разбира се, и децата ще се сетят, че две привидни случайности едновременно няма как да не са свързани. Пътниците се намесват по чудодеен начин и спасяват селото, и което е по-важно, спасяват три момчета, които са били истинската цел на нападението. Защо слугите на Тъмния търсят тези три момчета? Защо са толкова важни? И купища други въпроси изникват, но няма време за тях, защото трябва да се бяга, да се търси помощ и спасение за младежите, селото и даже целия свят, защото Сянката пак се надига и някой трябва да я спре. Последвалите пътешествия и перипетии сплотяват групата (задругата), и макар да нямат единствен пръстен, който да ги владее, мъките им по нещо напомнят борбата на Фродо и компания. Злите сили срещу тях също изглеждат като орки и назгули, но светът тук изглежда малко по-мащабен от този на Средната земя. Кралства, пророчества, история и магия се преплитат в сложни фигури и до последно никой не знае как и защо, защото Колелото се върти и тъче шарката на времето, както само то си знае.

Фентъзито не е само ескапизъм на уплашените от науката и технологиите, то е още социално и морално точило, което е в състояние да изостря и изглажда страни в характерите на читателите, които трудно друг литературен жанр би докоснал изцяло. Тук акцентът е върху  общуването, взаимопомощта, загрижеността и споделянето на познанието, а не толкова върху фактите на самото познание. Какво би направил, с кого и как, ако имаш Силата, без да се задълбочаваме каква е тя и откъде се е взела. 

Сигурно имаше някаква разлика, прецени младежът, в това, как изглеждат нещата, според това дали сам търсиш приключението, или си принуден да го преживееш.
***
— Имената не означават нищо.
***
Бягай, когато се наложи, бий се, когато трябва, почивай, когато можеш.
***
Светът е пълен с глупаци, в чиито глави няма капка разум да си натискат задниците там, откъдето са.
***
— Бедата е там, че сте се заплели в политиката, момко, макар и да не е по ваша вина. А политиката е като мъгливо блато, гъмжащо от усойници.
***
— Според обичая — каза Елейн — придружаваме гостите до самите врати, но не оставаме да ги гледаме как си отиват. Човек трябва да запомни удоволствието от компанията на госта, а не тъгата от раздялата.
***
По-лесно е да си смел, когато някой се нуждае от твоята закрила.
***
Всички жени са Айез Седай.

September 25, 2018

Някакъв блог — ЛаИвзСтайл"Пожарникаря" на Джо Хил


cover project by me

Това на картинката долу, е мозъчният червей Кроасан, разработен лично от мен и успешно затрил цялото човечество (за по-любопитните и незнаещи ще уточня, че става въпрос за играта Plague Inc., стратегическа игра, пандемичен симулатор, която е особено впечатляваща, когато смятате, че разработчикът на цялото това нещо Ndemic Creations, е само един човек, и чиято крийпи задоволителна крайна цел е да убиете всеки човек на Земята единствените пречки за това са медицината, измиването на ръцете и понякога въздушните филтри).


 Основният проблем на Земята са хората и именно заради пристрастията ми към подобни апокалипсиси, посегнах към "Пожарникаря" на Джо Хил. Един от главните герои е Draco Incendia Trychophyton, наречен също "драконова люспа", и който кара заразените с него да се самоподпалват, и покрай това се развива цялото действие. Няма лечение, никой не знае как се разпространява заразата, следва насилие, масова истерия, паниката е навсякъде, а дизастърът тотален. Насред всичко това една жена се опитва да оцелее. Медицинската сестра Харпър (въпросната жена) на моменти беше прекалено смотана и откровена светица с досадна позитивност, т.е. бях в перманентна чуденка дали тя е ангел или пълен идиот. Загубих броя на пътите, когато тя беше шокирана от лошите намерения на някой и възкликваше нещо от типа "Не можеш да направиш това!". Това е апокалипсис, мацко. Мога и ще го направя. Искам да кажа, че Мери Попинз е страхотен герой сама по себе си, неудържимия оптимизъм може да постигне много (особено ако бъде изпят), но този образ просто не работи в свят, който гори и навсякъде хвърчи пепел. Самият Пожарникар не се появяваше достатъчно често; въпреки заглавието на книгата, той е второстепенен герой, дори третостепенен все едно да избереш Бенедикт Къмбърбач в една от главните роли и да забравиш да му дадеш сценария. Същевременно с това има чудесни поп-културни препратки към Дж.К. Роулинг, Мери Попинз, Марта Куин, Toy Story, Джон Гришам, Dire Straits, Джордж Р. Мартин и, разбира се, Стивън Кинг. Романът има слабите си страни и е малко непоследователен, но като цяло е интересен и свеж, а Джо Хил е талантлив сам по себе си. Типичните дистопични тропи са налице, а повечето герои вече ги бях срещала, но Джо Хил се справя с тях доста добре, дори нямах нищо против 704-те страници, макар че не разбрах защо не са 350. Това е в общи линии. А, да! Забравих да кажа, че "Пожарникаря" е избран за роман на годината на 2016 година в категория "Хорър" в Goodreads Choice Awards, но за мен той е дистопичен трилър, така че имайте това предвид ако се ентусиазирате по определението "хорър". 

Първи впечатления от последно прочетенотоБасни - Жан дьо Лафонтен

Пак басни на аудиокнига, този път от Лафонтен. Уикипедията казва, че повечето от приказките му не са авторски, а са заети основно от Езоп. През 17-ти век, когато Лафонтен се забавлявал чрез басни да осмива това и онова, подходът му не бил приет добре във Франция, където духовенството изобщо не прегърнало идеята някой да му намира кусури, пък и да ги разказва смешно чрез герои-животни. Кралят също намекнал на Лафонтен да си промени начина на писане. В резултат чичо Жан първоначално решил, че ще му накривят шапката и си отпечатал книгата в Холандия. После поразмислил за здравето си, включително и финансовото, поправил се и прописал и други неща, включително романи и религиозни текстове.

Заглавията на приказките му са познати на всеки - "Заекът и костенурката", "Лисицата и гроздето", "Кокошката със златните яйца", "Лисицата и щъркелът", "Рибарят и рибката", "Двете кози"...

Забелязах някои разлики в познатите ни истории, например в тази за мравката и щуреца. В лафонтеновата версия мравката е стисната и зла, защото не ще да почерпи благородния музикант.

Иначе са приятни, кратки, посланията са ясни и еднозначни и няма никакъв шанс някой да те затормози с въпроса "Какво е искал да каже авторът?". Може обаче и да се попрескочи, не е образователен пропуск.

September 21, 2018

През прозореца“Формата на водата” – Андреа Камилери

Днес ще ви представя първата книга от поредицата за комисар Монталбано на Андреа Камилери. Авторът е роден в Сицилия през 1925 година. Криминален автор, който освен поредицата за комисар Монталбано има и доста самостоятелни книги.

formata_na_wodata

На сметището е намерен мъртъв известен политик и всички доказателства сочат, че смъртта е била естествена. Но комисар Монталбано има повече от основателна причина да се съмнява в тази скалъпена версия. Той ще тръгне по следата, а това ще го отведе на неочакван завършек.

Описанията на комисаря са бегли щрихи, но това е достатъчно, за да разкрият ясно личността му. Книгата е по-различна от типичните криминални истории, но определено си заслужава вниманието. Образът на Салво Монталбано е много плътен и вдъхновяващ – той е умен, но не се придържа стриктно към правилата, води се по собствени такива, които понякога се разминават със закона. Всички описани герои са реалистични и многопластови. Тук няма обичайното разделяне на добри и лоши – хората са просто хора и притежават пълнокръвна палитра от качества и чуства. Това с пълна сила важи и за главния герой. Андреа Камилери не ги осъжда и не ги представя за назидание или възхита, даже напротив с лекота разкрива многообразието на живота и различните лица на хората. Фин познавач на човешката душа и на тъмните кътчета там. Дори добрия човек притиснат от обстоятелствата може да се подлъже и да кривне в страни, но това прави ли го автоматично лош?

В историята се показва типичната сицилианска действителност – полицията, която макар и да бави разследванията, работи за приключване им. Възмездието, макар и закъсняло, винаги застига виновните по един или друг начин. Корените на мафията са дълбоко впити във всяка една прослойка на обществото и дават своя дълбок отпечатък в ежедневния живот на обикновените хора. Иска се кураж и дързост, проницателност и далновидност, за да съумееш да доведеш всяко разследване до край и да издействаш наказание за всички отговорни За щастие нашият комисар притежава всичко това плюс очарователна приятелка и верни колеги.

Ако трябва да съм честна първата ми среща със Салво не беше на страниците на книгата, а на малкия екран. От доста години по различни телевизии спорадично се върти сериалът, адаптиран от телевизия RAI по поредицата. Популярността му е толкова голяма, че дори има поредица за младите години на комисаря. Страстен почитател съм на филма и съм гледала почти всички серии. От него се запалих по идеята да посетя Сицилия, където се развива двйствието. А магнит с лика на комисаря краси хладилника.

Мога да си призная, че в случеят макар и да харесвам книгата, съм пристрасна към филма, но понеже в момента не го хващам по телевизията прочита на книгата е добро връщане към Вигата и първоизточника на историята. Не мога да преценя до колко добре е изградена чисто криминалната част от историята, понеже от самото начало знам развръзката, но определено препоръчвам не само тази книга и цялата поредица на всеки, който си търси интелигентно написано и различно от американските криминални романи. Езикът е изящен, а словореда впечатляващ, което е нетипично за такъв тип книга. И искам отново да подчертая, че дори да не сте почитател на криминалния жанр тук ще откриете много различни човешки съдби, дълбочина на моралните решения и щипка любов.

Клипът по долу представя финалната песен от “Младия Монталбано”.

Anna Hells' Fantasy placeСенки над Бейкър стрийт

Какво би се случило, ако пипалестият свят на космически страх и необясними писъци в тъмнината на Лъвкрафт се срещне с желязната логика и изпреварващото с космическа скорост умствено господство над масите на Холмс? Ами някак елементарно лесно се завихрят тъмни сенки над скромната обител на Бейкър стрийт 221, и от ъглите изпълзяват немъртви и неживи, плюс няколко определено вечни и доволно количество твърде дълго дишали призраци на хора и не съвсем, за които престъпленията, свързани с някоя и друга локва от кръв и черва като последствия, са нещо толкова нормално, колкото изконния чай в пет часа. Кръгът Лъвкрафт среща кръга Дойл, и резултатът е нещо, което би харесало еднакво на любителите на класическия елегантен хорър на усещанията и думите, както и на почитателите на заплетените мистерии, този път леко пристъпили ръба на невъзможното, а разрешаването им зависи само и единствено от острата стомана на ума и адамантното хладнокръвие пред лицето на гарантирано болезнената смърт, собственост на превеликия господин Шерлок.

Менители на лица ще използват Лондон за собствен месарски цех; странен култ ще строи многоизмерни стаи в старите провинциални имения, прогизнали от стара кръв и стари демони, а мъртви ще се възкресят за подобие на живот, отворили вратите към селения на сила и смърт. Некрономикон в ръцете на Мориарти може би е само една идея по-лошо от Некрономикон в ръцете на Холмс; пазителка на вратите към древните ще събуди интереса на най-великия ум за пръв път след Жената насам, а създателите на трупове понякога ще търсят закрилата на пазителите на реда, щом от другата страна ги чакат повече от неземни създания. Съмнителни фигурки ще разпространяват или унищожителна проказа, или нова еволюционна вълна; следите от истинската история лесно могат да бъдат покрити с достатъчно плътен слой от разложение, а мечтите за съвършенство са най-жизнеспособни щом призраци и демони са по петите ти.

Най-мрачните тайни на сътворението чакат, както в забравените пясъци на пустините, населени от саможиви тайнствени племена, така и в телата на невинни девици, загниващи без смърт в лондонските предградия на бедните и обречените. Духовете на древните прескачат из телата на уж избрани, а всъщност измамени в жаждата си за вечност души; портали се отварят с технологии, твърде напреднали за нас, твърде забравени за онези, другите, а под краката ни се възражда цяла една забравена цивилизация от дънуички ужаси, напълно готови да измамят окото достатъчно, че да се впуснат безнаказано в кървав танц насред Лондонското сити. А Холмс и Уотсън се възправят смело във въртопа от космически ужас и вдишан писък, и някак успяват въпреки всички дадености на вселената да извоюват още една незначителна победа над еманацията на злото.

Една от онези комбинации на идеи и умове, пред които можем само с благоговение да сведем чела и да впрегнем силите на всемогъщий чичко Гугъл за още подобни противоестествени, но впечатляващи съединения на сюжети и светове, чиято колизия ражда чудеса, ако и да са малко пипалести и злонравни. Холмс прегръща Лъвкрафт, Мориарти – Ктхулу, а за Уотсън остава някой и друг Йог – Содот, и сред тази любов – омраза се въздигат кошмари за цял живот. Прелест, казвам ви, прелест читателска, мътнородна и тъмнофентъзийна. Обожание е слаба дума.

September 20, 2018

Библиотеката„Всичко тече“ – синтез на диктатурата

Цял рафт от библиотеката ми вкъщи е посветен на лагерната проза и престъпленията на комунизма. Трите тома на „Архипелага“, тежкият маршрут на Евгения Гинзбург, „Колимски разкази“ на Шаламов, истории за лагери, прошнурован в досиета живот („Следеният човек“ на Веселин Бранев), травмите на homo sovieticus („Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич). И въпреки този сериозен „багаж“ „Всичко тече“ на Василий Гросман ме остави безмълвен и вцепенен с неочакваното си величие. И се нареди сред останалите като нешлифован диамант.

А за Гросман вече съм ви разказвал. Романът „Живот и съдба“ е забранен през 1961 г. Заедно с него КГБ иззема и ръкописа на „Всичко тече“. Изолиран и осъден на жалко съществуване, болен от рак, Гросман успява да напише повестта отново. Пише я свободно, без ограничения, защото я пише „за чекмеджето“. Излиза за първи път на Запад чак през 1970 г.

На пръв поглед повестта се завърта около Иван Григориевич, който се завръща в Москва след три десетилетия в сибирските лагери. Какво завръщане е това? Един призрак, преживял твърде малко на свобода, попада сред хора, направили твърде много компромиси. Срещата му с онези роднини, оцелели от чистките, е неловка. Особено ярък е контрастът с неговия сродник Николай Андреевич. Иван прекарва 30 години в лагерите, докато Николай е навън, той е част от събитията, бурята не го пречупва, тя го огъва, но не го пречупва. Николай е гъвкав. Съгласява се. Вярва в непогрешимостта на държавата. Дали изпитва съмнения понякога? Няма значение… И изведнъж умира Сталин, а този призрак Иван Григориевич се завръща. Непречупен. И въпросът какво са правили през това време всички останали, с какво са се съгласявали, под какви писма са се подписвали, на какви митинги са викали, увисва тежко в пространството между тях. И ужасните, многозначителни думи на Николай Андреевич, плод на неспокойна, оправдаваща се съвест:

„Другарче мое ти… другарче… то и на нас не ни беше лесно, не само на вас в лагерите“.

Всъщност завръщането на Иван Григориевич е само беглата, отворена рамка на тази удивително откровена повест. То е само поводът за поток от разсъждения, открехвания на завесата над някои от най-мрачните престъпления на човеконенавистния режим. Чистките от средата на 30-те години, репресиите, изличаването пласт след пласт на цели слоеве от обществото. И това постоянно вглеждане на Гросман във въпроса за вината. Въпрос, който изисква внимание, на който не трябва да се бърза с отговора, както подчертава той.

Историята на завърналия се Григориевич е накъсана от други, чужди истории. Покъртителни. Кротката Машенка, заточена в лагер и разделена завинаги от тригодишната си дъщеря. Гросман може да разбие сърцето ви на хиляди късчета. И го прави с имена, с детайли, с картини, от които усещаш как кръвта ти спира, а цялото ти същество негодува.

Едни от най-шокиращите страници в книгата са посветени на „разкулачването“ и „голодомора“ в Украйна. Сцените със селяните, умиращи по къщите си пред безучастните погледи на войниците,  са измерими по ужаса си с кошмарите в „Доброжелателните“ на Джонатан Лител.

„Ей тогава разбрах: за съветската власт на първо място е планът. Изпълни плана! Предай доставките! На първо място – държавата. А хората – нула“.

Горчивото разочарование на Гросман от провала на комунистическия експеримент може да се долови в разсъжденията му, заели втората част на повестта. Ужасът му от осъзнаването, че поколението на идеалистите и мечтателите, на революционерите, е избито, а на тяхно място се е възцарила държавата.

„Терорът и диктатурата погълнаха своите създатели. И държавата, която изглеждаше да е средство, се оказа цел! … Държавата стана чорбаджия, националното от формата премина в съдържанието и стана същина, изгони социалистическото в опаковката, във фразеологията, в обвивката, във външната форма“.

И сред потискащите заключения или може би сред тях, надвивайки им, си проправя гласа на хуманиста Гросман, който заявява:

„С трагична очевидност се открои основният закон на живота: свободата на човека стои най-високо от всичко; няма в света цел, заради която може да бъде принесена в жертва свободата на човека“. 

Уви, разсъжденията на Гросман стигат до заключението, че Русия винаги е била несвободна. Че принципът от векове си е същият: „… Развитието на Запада се е оплождало от растежа на свободата, а развитието на Русия – от растежа на робстово“.

До този момент винаги съм препоръчвал Шаламов като своеобразен връх в лагерната проза, в описанието на смразяващия ужас на терора над човека. „Всичко тече“ на Гросман обаче застава редом с него, поставяйки на масата и останалите престъпления на режима през личните истории на героите и със задълбочените размисли на своя автор. Шаламов е кроткият „рицар на Колима“, той въздейства без да обвинява и да сочи с пръст. Гросман събаря паметниците на мумифицираните вождове и търси вината, търси виновниците за подмяната, за издевателството над човека. И неговият печален образ е трогателно прям.

Без колебания поставям тази книга редом до най-доброто по темата.

Публикувано от Георги

September 19, 2018

БиблиотекатаГероят от Дойран – спомените на ген. Владимир Вазов

„19 септември. От снощи неприятелската разрушителна артилерийска и минна стрелба и с газови снаряди продължава с все по-голяма ярост непрекъснато… Борбата е жестока. Въпреки понесените загуби храбрите и мъжествени англичани са решени на всяка цена да превземат позицията…“

Думите са на ген. Вазов, командир на 9-а пехотна Плевенска дивизия и са писани точно преди 100 години в един от най-героичните моменти от българската военна история – защитата на Дойранските позиции през Първата световна война. Дневникът на генерала става основа за неговите „Животописни бележки“ – малка книжка, излязла за първи път в началото на 90-те години у нас и потънала в забрава. До съвсем скоро. 100 години след епичните събития край Дойран младежите от „Българска история“ вдъхват нов живот на тези спомени с ново издание – с прекрасно графично оформление, ретуширана снимка на генерала върху корицата и разказ от първо лице на една от най-емблематичните и безспорни фигури в следосвобожденска България.

Въпреки мащабното си име, „Животописни бележки“ обхващат сравнително кратък период – кратък разказ за детството на Владимир Вазов до приемането му във Военното училище, дневник от бойните действия на Южния фронт през Първата световна война и заключителни думи за следвоенните му години, включително като столичен кмет. Ген. Вазов е скромен в изказа си, пестелив на приказки и емоции. Спомените му звучат по военно му, с акцент върху дисциплината, приготовленията на позициите, ежедневните дейности по укрепването на фронта, общуването му с обикновените войници и действащите офицери от Македонския фронт. Няма да откриете тук вълнуващи екшън сцени, само загриженост към съдбата на войниците и на отечеството. Морал и ценности на един възрожденски българин, безвъзвратно загубени днес.

Спомените на ген. Вазов са само щрих от мащабната картина на подвига, който извършват защитниците на Дойран в този кулминационен за цялата война момент. Подвиг, признат и от враговете, наследниците на които и до ден днешен продължават да посещават позициите, където и сега стоят руините на укрепленията, издигнати под вещото ръководство на генерала и запазили живота на войниците под унищожителния огън на противника. Там си е и днес възвишението Кала тепе, наблюдателният пункт на ген. Вазов, наричан от англичаните „Дяволското око“ – останало непревзето през цялата война.

Докато трае подвигът на 9-а Плевенска дивизия край Дойран, при Добро поле пробивът е направен и България капитулира пред силите на Антантата. Момент, описан с много болка в спомените на генерала.

„20 септември… Но със сълзи на очи юнаците от 9-а Плевенска дивизия напуснаха позицията, която тъй геройски защитаваха, гдето оставиха толкова свои паднали другари и с която ги свързваха скъпи спомени… Каква жестока съдба!“

Публиувано от Георги

September 17, 2018

Anna Hells' Fantasy placeПринцеса Сиси

Габи Шустер

Какво ви изниква първо в ума при споменаване на Австрия? Вероятно нещо за Хитлер, Шварценегер, а може би и за топките на Моцарт – бонбоните с гадния марципан, не другото. Но не и за Сиси, символът на чистота и красота на Австро – Унгарската империя, за чието национално значение е трудно да бъде намерен аналог, освен може би култа към Виктория, Даяна или Грейс Кели, с които приликите ги има в най-тъжните им моменти. Всяко момиченце си мечтае да стане принцеса, да бъде харесана от някой красавец с кралски произход и топли очи, с когото да бъдат щастливи до края на живота си, тънещи в ситост и богатство. Но той, животът, някак не харесва хубавите сценарии за слънце без буря, и си иска заплащането за всяка една усмивка. И една малка Сиси ще плати цената.

Принцеса Сиси е дъщеря на баварски благородници, не особено високо в местната йерархия, ако и майка ѝ да е сестра на властващата императрица – орлица с желязни ръкавици и нещо особено зло в погледа. Селско имение без разкош, купчина деца раждани на конвейр, защото трябва, нещастни родители, събрани по принуда, за да се обединят фамилии и пари – не особено романтично начало за една принцеса, но все пак тя, романтиката, тъй обича да вирее, където не я очакваш. И избуява в тялото на едно полу-диваче с необикновена красота, което предпочита да язди коне, да гледа животни и да си играе с простолюдието, вместо да се възпитава за благородна дама. Сиси има възможността да бъде дете, докато малко по-голямата ѝ сестра трябва да стане жена поне ментално, за да е готова за разплод в някое богато и важно семейство. Само че нещата се объркват поради класическо дебелоочие, което не вижда как една 15-годишна буйна кобилка може да хване окото повече от 19-годишна обучена снежна кралица, особено ако този който гледа е разглезен двайсетина годишен император – убавец, на когото не пречи да се зажени за първа братовчедка щом нещо в гащите му го нашепва. И така, по силата на напълно естествен нагон плюс малко педофилски наклонности и практически неоспорима власт, Сиси става съпруга и майка преди да достигне дори 17.

Не ви ли е романтична приказката? Те, приказките, винаги имат този грозен навик навреш ли ги в реалността, да се превръщат в леки хорър истории от ежедневен вид. Макар и първата книга от тази поредица, единствено намерима на български, да се счита за детска според една поредица 12 романа за момичета, и въпреки че трилогията с Роми Шнайдер в Австрия е нещо като Сам вкъщи по Коледа – абсолютно задължителна за въртенето на земната ос телевизионна евтаназия за ума, историята на Сиси е трагична и безкрайно натъжаваща всяка мечтателка на красивите рокли и кралското име. Едно дете бива прелъстено от неособено способен хубавец, абсолютно мамино синче, освен когато става въпрос за тънката част; принудено e да ражда деца, които не му се позволява да гледа; да следва излишно тежки протоколи и правила, да потъпква себе си и мечтите си за чуждото добро и спокойствие, и това трябва да е романтична история от приказен вид. Истината с много тънък захарен слой, който твърде лесно загорчава – това е Габи Шустер, и не, не е подходяща за четене преди лягане от романтични сърца. Нататък става още по-пошло достоверно, гарантирам ви, историята задължава.

Човешката библиотекаВ подготовка за „Ортодокс“: Малкото четене

Приятели (:

Едно от предстоящите заглавия в поредица „Човешката библиотека“ и поредица „Съзвездие BG“ (която току-що започна с антологията „Фантастивал в Европолис“) ще бъде романът „Ортодокс“ на Григор Гачев.

До 31 октомври подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от романа и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме подбрани откъси.

Впрочем през задаващите се месеци се гласим да зарадваме децата повече от веднъж. Включително онези деца, които ни смигат от огледалото винаги щом се взрем по-внимателно. 😉 

~

Брат Танас също дотича и припряно затвори вратата. Пъхна си главата през малкото прозорче на нея и заоглежда след каруцата. Приближих зад него и попитах:
– Брат Танасе, какво има?
Братът подскочи и така си удари главата в горния ръб на прозорчето, че зъбите му изтракаха. Завъртя се към мен с облещени очи. Брадата и косата му бяха настръхнали, а главата му приличаше на свраче гнездо повече от всякога.
– Петърчо, ти ли си бил, бе? Пу-пу… – Той си плю в пазвата. – Акъла ми изкара.
– Защо? Какво е станало? – Огледах го да видя откъде му е изскочил акълът, ама отникъде не се виждаше. И на земята нямаше нищо особено. Сигурно беше някакъв много мъничък.

Когато обаче преглътнах и последното парче и вдигнах поглед, се смръзнах. Светилничето висеше от пирона право пред очите ми. Но под него на стената се очертаваше сянката ми – значи зад гърба ми светеше нещо друго!… Стиснах зъби, преброих до три и се обърнах.
Исках да изпищя от ужас, но си бях глътнал езика. Насреща ми стоеше момиченце колкото мен и ме гледаше любопитно – като да очакваше нещо. В бели дрехи, като булка на сватба. И хем изглеждаше като истинска, хем сякаш светеше и вратата на килията се провиждаше през нея.
Бях като вкаменен от страх – можех само да стоя и да гледам какво ще направи. В главата ми се въртеше само, че сигурно ми е пратена за наказание. Дето си мечтаех да хвана самодива. Или пък заради суджука – де да знам, може би бях се объркал и да го откраднеш беше по-големият грях.
Постояхме известно време така. Накрая ѝ омръзна.
– Няма ли да прочетеш молитва, или там каквото правите? – попита тя.
– Ъъъъ… ъъ… ъъъъ… ааа… ъъъъ…
– Това ли била? Мислех, че е нещо за Господ и небето.
– Ъъъ… ти… ти „Господ“ ли каза?
– Да. И „небето“. – Тя се оплези точно като по-малката ми сестричка.
– Ама не трябва ли, като се каже „Господ“, да изпищиш и да избягаш?… И ти изобщо да не можеш да го кажеш? И изобщо да влезеш в манастир? – Сигурно могъществото Божие беше изветряло от манастира. Моят откраднат суджук ли беше чак толкова страшен грях? Не ми се вярваше. Толкова пъти съм си открадвал храна вкъщи и никога не ме е посетила самодива. Или да не би и монасите да си имаха някакви техни, и моят само да се беше прибавил отгоре?
Момичето се сепна.
– Уф, съвсем забравих. Ама то както е тръгнало… Добре де. Може ли да не избягам?
– То… с разрешение ли става?
– Ами аз по принцип съм тук без разрешение.
– Много ясно. – Поокопитих се. Щом иска разрешение, надали е толкова страшна. – Кой ще разреши на самодива да му влезе в килията? – Добре поне, че не беше караконджул. Че надали щях да се опомня толкоз бързо. Даже ако ми се оплези.
Неканената гостенка ме изгледа учудено, след това прихна да се смее.
– Още съм много малка, а и трябва да уча един куп неща, за да ми разрешат да идвам при вас. Но реших да дойда тайно.
– Иначе майка ти ли трябва да те пусне? – Почвах да се сещам. Докато са малки, сигурно не ги пускат да виждат хора. Както пък нас, докато сме малки, ни пазят да не виждаме самодиви. Не че и като големи сме се засилили, де.
– И не само тя. Само че татко е отговорник на трансмитерно звено и си е свързал нелегално компютъра към системата, понеже обича да работи и нощем. Издебнах го, докато спи, и се включих към един второстепенен холопроектор. Никак не беше сложно. – Тя гордо вирна чипия си нос.
– Аха.
Май няма лесно да науча езика на самодивите, с тия дълги и вързани думи. Че има баща и че той работи нощем обаче, го разбрах. Ясна работа.
– На колко години си?
– На осем. А ти?
– На девет.
– Лъжеш! Не си на повече от седем.
Пообидих се, ама как да се сбиеш със самодива? Само ще махаш ръце през нея. Ако наистина е безплътна, де. Ама щом беше прозрачна…
– Просто съм по-дребен. Затова и тате ме даде в манастира. А ти имаш ли брат?
– Имам братовчед, ама той е вече голям. И въобще не ми обръща внимание.
– И той ли е караконджул като баща ти?
– Ще ти кажа аз караконджул, глупчо такъв! Той е астроном.
– И сигурно и той работи нощем?
– Естествено. Какво ще прави астроном денем?
Опитах се да си спомня какво правеха астрономите. Таласъмите пиеха кръвта на добитъка и млякото на дойните крави, вампирите – кръвта на хората, върколаците се превръщаха във вълци и какво ли не. За астрономите обаче отец Никодим не ми беше разказвал нищо. Даже май не беше ги споменавал. Или пък може би ги бях продрямал. Трябваше да попитам за тях. Ама някой друг от монасите.
– Права си, няма какво да прави денем. А баща ти също ли е астроном? Или обикновен караконджул?
Самодивата извъртя очи към тавана.
– Ох… Как да ти обясня?
– Направо. Няма да се уплаша… Или не знаеш какъв е? Той ако го крие, не си ли чувала околните да му казват така?
– Само мама му вика караконджул. Като види сутрин, че още не си е легнал. Ама той даже не се обижда…
– Ето, виждаш ли?

September 12, 2018

Anna Hells' Fantasy placeДокато смъртта ни раздели

Джон Диксън Кар

Още една от брилянтните истории на Кар с доктор Фел – британският бехемот на криминалните разследвания, който е жива, тежкоподвижна версия на Поаро и Холмс в едно – и физически,  и интелектуално, но с малко по-особено чувство за справедливост и милост, влизаща в разрез с обичайните постулати на правосъдието и криминалистиката. Точно така обаче става любимец на читателите и съвременниците си, с непогрешимостта и готовността си даде присъда по-адекватно от всеки съд или жури в света. Или поне да даде възможност да виновните сами да решат изхода на живота си, защото това бесилото, съгласете се, е доста неприятна история. А от един момент нататък, щом се разтворят завесите от дим и огледала над местопрестъплението, остават само човешките съдби – осакатени, окървавени и обичайно несправедливо съсипани. Възмездието си има своите начини да удари, и доктор Фел в най-добрия случай полага елегантни усилия да му помогне по право.

Всичко започва невинно и леко провинциално – на градинско увеселение най-голямата атракция е мистериозен гадател, който обаче привидно се отличава от събратята си врачки по това, че всъщност наистина познава и прави доста смислени предположения за бъдещето и миналото. Толкова смислени, че отнася един куршум в гърдите, уж случайно изстрелян от млада красавица, на която май ѝ е казал нещо нелицеприятно. В помощ на девойката в беда се притичва снажния ѝ годеник, по случайност създател на пиеси с основен сюжет заплетени престъпления, което го е превърнало в половин детектив и сто процентов параноик на тема злото у хората. Почти заминалия си гадател му споделя на ушенце, че хубавата му женичка е всъщност черна вдовица с вкус към специфична отрова, и тъй като всъщност се оказва, че същият е известен криминалист от столицата, нямаме причини да не повярваме. Особено след като гадателят-полицай умира от онази любима отрова на предполагаемата кралица на бавното и болезнено умъртвяване. И ако си мислите, че случаят явно е решен, то знайте че всичко едва започва.

Кар взема едно напълно ясно престъпление с повече от ясна жертва и логично ясен извършител, и го превръща в постоянен фарс на обратите, където всеки е обвиняем, невинен, и после пак виновен, понякога по едно и също време. След пристигането на доктор Фел става малко обидно за читателя, че е бил толкова тъп да повярва на очите си, и предизвиква онова желание да прочете всеки изминал ред още по два пъти, да си начертае диаграма, диорама и всякаква рама, та да може да хване очевидно очеизбождащата ситуация, дето криминалистът – бехемот я надушва буквално от входната врата. Ще си смените мнението за уж явното около десетина пъти, ще се объркате, ще се улисате и ще се плескате по челото на кръгъл час, че онези малки податки така сте ги пренебрегнали. Класическа мистерия за затворена стая, макар че щом в прозореца има дупка от куршум, стаята вече не е съвсем затворена, поне тъй се опитва да ви намекне доктор Фел, но едва ли ще се сетите навреме. Прекрасно забавление за сивите клетчици и почитателите на Кристи и Дойл.

През прозореца“Убийствено студена” – Луиз Пени

Въпреки лято, с помощта на Луиз Пени, аз успях да се пренеса в средата на зимата в чаровното селце Трите бора. (Все се чудя трябва ли да се превеждат имената на населените места или е по-доре да се изписват фонетично, както ще звучат в оригиналния език.)

ubiistweno_studena

След ужасяващите събития от предишната история местните избягват да поглеждат към къщата на хълма, но за учудване на всички там вече има нови обитатели. Що за човек трябва да си, за да се осмелиш да живееш в къща, в която са се случили толкова зловещи събития? Си Си дьо Поатие и семейството и са новодомците в Трите бора, но никак не се вписват в идиличната атмосфера. Си Си  е дизайнер и автор на нова теория за хармоничен живот, но тя самата е доста далеч от хармония и баланс. Решена да се сдобие с богатство и слава, тя няма да се спере пред нищо. А понякога е зла и унищожителна дори без причина, както със случайни познати, така и с близките си. Нищо чудно, че скоро намира подобаваща отплата за поведението си. Мистериозно убита пред очите на всички жители на селото по време на ежегодната игра на кърлинг.

Инспектор Гамаш и екипът му ще трябва да се справят с всички предизвикателства и да разкрият случея. Като Коледен подарък Гамаш се връща към изстинали случаи в опит да открие истината затрупана от пластовете на времето. Тази година минало и бъдеще ще се пресекат в неочаквана точка, за да усложнят или пък разплетат поредното убийство в Трите бора.

Към екипа на инспектора е върната Никол, а самият Арман Гамаш дава шанс на едина млад и предприемчив служител. Но над инспектора тегне заплаха свързана с миналото му. Някой иска разплата и ще използва всички средства, за да го унищожи.

Макар и криминални, историите на Луиз Пени носят много топлина, уют, приятелство и човещина. Разследването е динамично и реалистично, историята увлича, а атмосферата направо те поглъща. Но този път да си призная вниманието ми основно беше привлечено от миналото на Арман Гамаш и съм заинтригувана от бъдещото развитие в отношенията на екипа на Гамаш. Опасявам се, че в редиците му се промъква предател и нямам търпение да видя дали Гамаш ще успее да го спечели на своя страна.

Съвсем скоро планирам да продължа със следващата книга от поредицата.