Планета Читанка

August 21, 2017

Anna Hells' Fantasy placeБелязани лебеди

Елена Павлова

И ето още едно съкровище от препълнената крипта с изключителни автори и текстове на мистериозната колекция Дракус – този път от познато име, преводач, автор, жури и участник в десетки конкурси – Елена Павлова. Настоящият сборник е колекция от лични, някои неиздавани, други – публикувани тук и там разкази, новела и стихове, допълващи в разноликолистта си другия ѝ сборник от миналата година Две луни, и отварящи вратите към мрачните покои на хорърофилската страна на Елена, която някои сме си позволили да забравим, че я има, и сега горестно се срамуваме в ъгъла, надявайки се да не прати някои от най-любимите си главорези по петите ни.

Звездата на колекцията за мен несъмнено е едноименната новела, разказваща за няколко красиви творчески души, същински лебеди в заледеното езеро на живота, обаче принудени от същия да са и всъщност безскрупулни, безмилостни убийци, престъпници и в повечето време – нечии физически подлоги, с едната-единствена цел – да се оцелее някак. Което не минава без белези – по тялото и ума, по мечтите, сънищата и бъдещето, когато такова има. Ода за счупените, а не просто леко прекършените хора, пълнещи тъмните хроники в едно недалечно бъдеще, където не всичко е различно, защото човешкото си е все така скотско, ако и да живее на Марс, в затворена институция с максимална степен на надзор или в тузарски квартал на стари богаташи. Извратеността, низостта на щенията и консуматорския подход към живота, струващ колкото бутилка мляко не намаляват с времето, а еволюират в есенцията на деградацията, обхванала един цял свят до последното биещо сърчице на новородено.

Освен кървавата елегия, оплакваща последното мъртво зрънце безкористна доброта, Елена ви е подготвила и немалко истории за съвсем си класически убийци и насилници, към които няма да изпитате вина или нужда от емпатизация, за да оправдаете действията им – разфасова ли се девойка според детайлно описаните рецепти в канибалска готварска книга, напада ли се самотен старец в апартамент, пълен с многозъби и всеядни нещица изпод леглото, вдига ли се от гроба подивял зомби вампир – вадиш си мисловния дезърт ийгъл и правиш дупки с размер на бебешка главичка в каквото свариш, без трошичка угризение и с всъщност доста удовлетворение. Сега, не малка част от текстовете включват животинска смърт или насилие върху животни, което аз не толерирам никога – така де, при наличието на толкова човешки боклук, как да опреш върху някоя невинна тъпа животинка, дето дори си няма осем реда зъби или киселинни пипала, та да сте си предупредени – Пета тук не участва.

В кървавата палитра се включват алтернативно-измерни конански невести, чумоносещи некроманти, злокобни дъвки – вярвате или не, и такива има, внимателни градинари-гробокопачи, хълмообитаващи изроди, магазини предлагащи всичко, включително живот, литературоведни вещици и стихове, които както знаете не мога да оценя, защото аз от поезия продължавам да не разбирам, и това ще ме държи вероятно до дълбока белокоса старост. Та, ако си търсите едно многофасетно и многизмерно четиво, изтръскващо всяко скрито джобче на подсъзнанието за някой и друг позаспал призрак, събуден за нов и обичайно много кървав живот – то поемете на път без изход с белязаните лебеди на смъртта и съществуванието, така и не успяло да се добере до титлата живот. И не пищете много – сякаш има кой да ви чуе в мрака…


Tagged: Ана Хелс, белязани лебеди, български автори, българско фентъзи, дракус, елена павлова, фантастика, фентъзи, хорър

August 20, 2017

THE DARK CORNERЛитературен Конкурс "ЗОВЪТ НА ЛЪВКРАФТ"



Условия за участие в конкурса и допълнителна информация:
1. Всеки автор може да участва с един разказ.
2. В мейла, с който изпращате разказа за участие в конкурса, е необходимо да се съдържа кратък текст за това по какъв начин сте вдъхновени (до една стандартна машинописна страница).
3. Авторите, които участват с псевдоним, задължително трябва да посочат и истинските си имена. При евентуална публикация ще спазим желанието им да бъдат представени с псевдонима си.
4. Обем на творбите: от 2000 до 4650 думи.
5. Изисквания към оформлението и файловете: шрифт Times new roman; 12 пункта; разредка 1.5; файлови формати doc / docx / rtf. Разказите задължително да започват със заглавие и име на автора под заглавието.
6. Срок за приемане на творбите: от 20.08.2017 г. до 31.12.2017 г.
7. Очакваме разказите Ви на e-mail: [email protected]
8. Жури: Освен екипа на сп. „Дракус“, в оценяването са включени членове от Клуб на авторите на хорър „Лазарус“. Състав на журито: Елена Павлова, Кети Илиева, Бранимир Събев, Иван Атанасов, Сибин Майналовски, Явор Цанев.
9. Отличените разкази ще бъдат публикувани в самостоятелен сборник, а авторите ще получат авторска бройка от него. Конкурсът е посветен и на преводача на Лъвкрафт – Адриан Лазаровски. Затова, като подарък от издателството, отличените ще получат и книгата му „Сбъдващия мечти“. С изпращането си на разказ за участие в конкурса, авторите предоставят на организатора правото за публикация в сборника.



August 19, 2017

БиблиотекатаЗа храненето на бебето

Ще започна с поздрав към авторката на книгата, която ще ви представя днес, защото се изисква голям кураж да застанеш под прожекторите и да обясниш на дори една майка как да си гледа детето, какво остава за това да напишеш книга, която ще се чете от стотици. „По-здрави бебета. Всичко за храненто от раждането до 2 години“ на Магдалена Пашова очевидно се котира прекрасно сред българската аудитория от млади и амбициозни майки, тъй като малко след като ми беше заета от моя приятелка, получих още няколко препоръки от познати и непознати хора да я прочета. Така и направих! Изчетох я от първата до последната страница – докато приспивах бебето в количката в съседната градина, докато го кърмех и дори крадях от най-ценното време – това, в което мъничето спи, за да разбера и аз какво е мнението на авторката и какви са нейните препоръки.

Откакто съм майка, едно нещо ми стана пределно ясно – по отношение на гледането на деца няма златна среда. Жените, които решават да станат родители, населяват отделни лагери и ожесточено враждуват помежду си, всеки яростно защитавайки своята теория и верую. Откакто пък членувам в една група за майки, забелязах, че да изказваш категорично мнение като на професор е характерно за 90% от женския пол. В случая авторката се изказва авторитено и уверено, изхождайки не само от личния си опит като майка, но и от курсовете и обученията, през които е преминала. В основата на книгата заляга вярата в това, че чистата натурална храна е в основата на доброто здраве – вашето и на вашето дете (с което съм абсолютно съгласна), но, макар да има тактични презастраховки от страна на авторката, често се изпада в крайности. Това е книга, в която има прекалено много удивителни, буквално – този вече толкова рядко срещан препинателен знак, който всява лека паника в читателя. Ако не се подготвиш за бебе шест месеца предварително, ще забременееш трудно; ако ядеш нездравословно, ще има последици за бебето; ако не дай си Боже го захраниш по-рано, край с хармоничната му чревна флора и подобни модерни крайности като забраната да се дава вода на бебе. Разбира се, в това ревю не мога да бъда обективна, защото в някои отношения съвсем не съм съгласна с авторката, но нека подчертая, че обобщено намирам книгата за полезно четиво за млади родители и определено взех много идеи от нея.

Фактите са факти и те са чудесно поднесени на страниците на „По-здрави бебета„. Коя обаче е тази майка, чудя се аз, която ще седне да прави домашно брашно 6 заса във фурна, като сменя хавлиени кърпи и какво ли още не (не претендирам, че съм запомнила механизма за приготвяне правилно, защото не мисля да го практикувам). С това искам да кажа, че макар и с мек език, книгата е крайна в напътствията си. От опит мога да кажа, че забременях от раз в момент, в който изобщо не бях в добра физическа форма и се хранех абсолютно нездравословно. Не разбирам логиката зад това да се забранява вода на кърмаче, защото между „няма нужда“ и „в никакъв случай не давай“ има голяма разлика. Гледам хората на моя възраст, захранвани от четвърти месец, с даване на вода, сокчета и какво ли не – не бих казала, че сме болнаво поколение, а още по-малко, че носим някакви идентични физически белези. По-скоро при всички ни се проявява генът на предишните поколения, отколкото резултатът от захранването в кърмаческа възраст. В същото време обаче харесвам и уважавам препоръките, които Магдалена Пашова дава за самия процес на захранване – каква храна кога е подходящо да бъде въведена, а съм истински очарована от рецептите в книгата, поднесени на читателя със страхотни цветни фотографии, които, признавам, грабват окото и събуждат апетита! (ето и от мен една удивителна)

За мен книгата е четивото на младата майка, която има склонност да се влияе от модерните течения във всяка сфера на живота. Така, както на нас са ни давали биберони с мед или подсладена със захар вода (ужасни практики, но така са учени майките ни), така днес пълното отрицание е мантрата на майката, която инспектира всяко зрънце, което ще доближи устата на нейното отроче. Аз не бих могла да живея с толкова стрес по отношение на дневното меню на детето, най-малкото не мога да си представя как физически ще смогна, да не говорим емоционално. Гласувам „за“ месото от пасищни животни, сезонните плодове и зеленчуци от ферми, забраната на сладкиши и подсладени напитки, но това са основи. Няма обаче да ме видите да правя солети от елда (например) или да държа детето на диета два дни, след като е хапнало зрънчо (не, че одобрявам зврънчото като храна за бебета).

Както виждате, и аз не знам как точно да обобщя емоциите си от тази книга. Може да звучи, сякаш съвсем не ми е допаднала или си позволявам да критикувам човек, който все пак учи другите хора как е най-добре да се хранят, но не това е целта ми. Просто нямам едно-единствено впчатление от книгата. Харесва ми и не ми харесва едновременно. Смятам, че всеки може да извлече доста ползи от нея, стига да пресява и да не се вманиачава. Аз не бих следвала препоръките в нея дословно, но и не бих упрекнала майка, която го прави (е, да, тайно я наричам майка-нацист, но то е с усмивка и намигване). Има и още нещо, което е загатнато в книгата, но ми се струва доста по-важно дори от това с какво храните детето си, и то е движението. Така че, мисля си – по-добре излезте на разходка с детето си, смейте се, играйте, ако и да е изяло цяло парче купена торта, отколкото да изнемогвате над печката в опит да му поднесете поредната порция мега здравословна закуска. И един плод ще свърши тази работа. ;)

Девора


Filed under: Бебета, Детски, Други, български, кулинарно

August 17, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоЛешоядът е търпелива птица – Джеймс Хадли Чейс

Чудесен екземпляр на криминален трилър с приключенски елементи, професионални крадци, фото-моделки и психопат-садист.

Загадъчен африкански милионер има склонност да събира в частната си колекция скъпоценни предмети на изкуството, които краде от световните музеи. Предишният собственик на един конкретен пръстен на Борджиите обаче се оказва прекалено привързан към съкровището си, вика „контра“ и праща свои крадци, които да върнат пръстена от скритото в африканската джунгла имение на милионера. Трупата за обира е от разнообразни специалисти и се води от ослепителна манекенка, която трябва да омае чорбаджията. Да, ама не. Непредвидено изтичане на информация още в началната фаза на операцията довежда до неприятни усложнения на плана, включващи зулуски копия в гърба, заситени крокодили, задействани отровителски пръстени и други нетрадиционни видове транспорт към отвъдното. 

Стилът, в който е режисирано действието, може да изглежда съвсем леко нереалистичен, но ако си припомним, че произведението е романче, създадено за развлечение, нещата стават приемливи. Доволен съм, че и добрите, и лошите получиха каквото заслужаваха. Забавно беше и ще се чете/слуша още от автора. 

Аудиокнигата изразително чете Елена Кирилова.

Английската корица е била по-яка.

Anna Hells' Fantasy placeБогове котки и кучета

Танит Ли

Ретро-стиймпънк с мистика, египетска митология и викторианския живот на нисшата класа, с все насилието, ужасите и болката от ранна детска възраст – така може да се обобщи съвсем кратко една от най-смущаващите и за пореден демонстрираща превъзходството ѝ като автор с богоподобно въображение книги на непрежалимата магьосница на странното и красивото Танит Ли. Подобен текст вероятно никога няма да достигне живот на наш език, но може би е по-добре думите на точно тази история да бъдат усетени в оригинал, така няма да пропуснете нито една нота, или липса на звук, изграждащи картина от огън и дим, кръв и мътна вода, усмивки и вледеняващ ужас, или просто още един Град на изгубените души.

Може би ще си помислите в един момент, че това е любовна история. За съжаление – грешите трагично. Това е може би приказка за не-любовта, за срещата на две сродни души, преродени богове, поддържащи равновесието на цялата вселена, но толкова счупени от живота и използвани от най-гнусните животни на планетата – хората, че парченцата им този път не се съчетават като частици на пъзел. Моментът на разпознаване на любовта на живота ти се събира с мига на вътрешното убийство на всяко съзряващо топло чувство; желанието да променяш и да се променяш за другия издъхва в прегръдките на обсесията за унищожение и забвение; a мечтите за бъдеще, изпълнено със светлина и смисъл се разтрошават на ситно под петите на страха от отхвърляне, от изоставяне, от зависимост и липса на контрол.

Аленото цвете и бялото срещат Портите на Анубис, египетски богове тежко стъпват из отходните ями на западащ Лондон или по-точно безименен град с огромна река, затлачена с подпухнали трупове и вълни от ходещи мъртъвци, отдавна загубили човешкото в себе си. Той е Гневът, момче израснало в безмилостна борба за коричка хляб, насилвано, бито, използвано, пречупено в зародиш, изградило огън от ярост зад фасада от вледеняващо безразличие. Тя е Милостта, нежна и почти безтегловна красота, успяваща да блести като перла в калта, но без да си спести униженията, насилието, грижливото унищожаване на всеки лъч надежда за промяна.

Той е богат справедлив убиец, тя е проститутка със свръхестествени лековити способности. Когато Анубис дойде да затрие света такъв, какъвто го познаваме, само Пащ-Баст може да измоли отсрочка, и точно тези две объркани, уморени и разрушени души ще могат да помогнат, дори без да го съзнават. След което обаче няма хепи енд. Две счупени парчета не могат да създадат едно цяло. Ще имат други животи, ще поемат други пътеки, и от изключителния шанс да усетят истинската, единствената, случващата се на един на милион от човешкия вид любов, ще остане само сив спомен.

За доброволната жертва без сълзи на най-търсеното от хилядолетия съкровище на живота; за унинието пред красотата, когато сме неспособни да я разберем и приемем като реална; за пропуснатите шансове за щастие и приетите с отворени обятия възможности за неусетно самосъжаление – песента на боговете котки и кучета е онази елегия в тъмни зори, която ще чуе само сърцето ви, а умът… той не обича да му бъдат припомняни грешките. Танит Ли е вашата лична тъмна фея – орисница, позволете ѝ да ви омагьоса и отведе зад границите на реалността, където смело живеят мечтите. А смелостта – тя винаги ни трябва, тя винаги ни липсва…


Tagged: Ана Хелс, книги, танит ли, фентъзи, reigning cats and dogs

August 14, 2017

Anna Hells' Fantasy placeКърпена глава

Гай Бас

Ако има такова нещо като веселяшки детски хорър, със супер сладки чудовища с безупречно викторианско възпитание, луди професори, можещи да помнят колкото златни рибки, и диви селяни, които освен за пушечно месо и разгневена тълпа с факли, за друго не стават – то историите за бейби Франкенщайн, наречен уместно Кърпена глава – са вашите нови спасители от сиви дни и безсънни нощи. Да, това са детски книжки, но както всяко добро четиво между редовете си съдържат много неща, достъпни само за претоварените и презадоволени от живота възрастни съзнания. Така де, вместо Чопра, Букай или който там е актуалният гуру за щастие и отговор на битовите неволи, едно раирано дребосъче също може да ви научи да вземате добри решения. И то в картинки.

Като казахме картинки – не, не очаквайте свежи шарени пейзачета, а по-скоро Тим Бъртън вакханалия, където все имате гнетящото чувство, че от някой ъгъл ще ви погледне трупясалата булка. Зловещо, но с онази мярка, идеална за обръгналите на ужасии деца, дето няколко реда зъби, някоя и друга отрязана глава и армии от разкапващи се зомбита няма да ги помръднат и на сантиметър от удобно хлътналия диван. Прелестният сюжет ни отвежда в малко забутано селце с голям замък на хълм, където вместо местният сатрап, живее един откачен учен, обсебен от слепването на разни трупни отпадъци в обща маса ходеща, хапеща и човекоядяща гнусотия. За щастие първото лудогенийско другарче, събудено от електроди, забодени в някои тъмни и неупоменати места, се оказва малко самоуко алхимиче, забъркващо по цял ден отвари за намаляне на кръвожадност, успокояване на нервен глад за човешка кръв, и въобще усмиряващо хищническите инстинкти на току събудените зомбита, превръщайки огромни, обърнати с главата надолу октоподи с осемнайсет реда зъби в кротки събирачи на марки, или вампирофилски кръволоки с пет глави, дванайсет гребловидни лапи и чучур на тайно място, в благовъзпитани ценители на цейлонски чай.

Как точно всяка абоминация, измъкнала се като от див кошмар на Бенисио дел Торо, автоматично се превръща в символ на класическото английско възпитание от еднополов католически колеж – не става много ясно, но това са най-симпатичните, сладкодумни и доброжелателни чудовищенца, които ще искате на всяка цена да поканите на гости и да обсъдите напрежението в кралското семейство, цената на сандвичите с краставичка или актуалната големина на перлите за опера. Та в тази добра компания обаче се намесват злите човеци, които от страх, малодушие или проста киселящина все се стремят да затрият добрите караконджулчета, или да ги направят на циркаджийски експонати, таксидермични упражнения или просто на ситно прецедена каша за прасетата. Не се тревожете, добрите побеждават, и то по ужасно забавен, макар и с малко тъмничко чувство за хумор, начин, което не просто ще разкикоти, ами и ще възпита дребните, и не толкова дребните читатели на хорър приключенийцата в смисъла на разни хубавини като приятелството, саможертвата и зачитането на различността като ефект, а не дефект.

Книжки за различните, по душа и вид, по разбиране и по начин на живот, в мечтите и действителността – и то не глупаво-назидателни, или елементарно-предлагащи смелени на ситно послания за забавени от медийно облъчване съзнания, ами такива, каквито остават в ума задълго, и изникват като решения за толкова много проблемни ситуации и дилеми, причакващи ни в житие-битието. И, да, може би твърде сериозно вземам една колекция от страхотни текстове и илюстрации, но съкровището си е съкровище под всяка форма, и то има място в библиотеката ви, повярвайте – имате нужда от този лъч добрина.


Tagged: Ана Хелс, гай бас, книги, кърпена глава, фентъзи

August 13, 2017

THE DARK CORNERЛЯТНА ПРОМОЦИЯ



За поръчки - пишете на имейл [email protected] или във фейсбук на лично съобщение.

August 11, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоЕх, магесническа му работа – Калоян Захариев

Това е забележителна книга, каквато не сте чели. Макар и да не стои като излят, романът е прекрасен, пък дори и да не достига висотите на Пратчет. (Защо го сравнявам ли? Вие да сте чели друго хумористично фентъзи? Точно така, и аз май не съм. Това ще бъде неизменната орис на всеки, който се пробва в жанра, и дори неволното сравняване няма как да бъде избегнато.) Но този роман има своите си достойнства като много хубава и богата на весели финтифлюшки дърворезба със страшно забавни образи, български народни мотиви, поука и излъчване, пък макар и с леко стърчащи тресчици от обратната страна. Но последното е нормално и дори желателно, защото, както добре знаем от майсторите занаятчии с философски уклон, материалът определя формата.

Защо изобщо да четем тази книга? Заради диалозите, казвам аз. О, диалозите, те компенсират всичко дребно и тленно и издигат българската хумористична традиция  минимум до билото на Гашербрум II! Вечните весели за читателя препирни на селския некромант Лазар и неговия всеотдаен слуга Григор са основната причина да се насладя на книгата до самия й край. Е, разбира се, интересно ми беше и дали ще спасят бебето Радостина, по петите на което, незнайно (в началото) защо, бяха плъзнали купища наемни убийци, че даже и един друг магьосник. Точно защо, как и кой ще ви е приятно да научите и сами, обещавам.

Хуморът на автора не е твърде класически, може би в него има нещо поп-артовско, което не би понесло на предните поколения. Но когато си бил закърмен с холивудска продукция от най-невинна възраст, обръгнал си на драма на 70-тия процент и дебелашки шеги със сексуален подтекст, а еталоните ти за смешност са дадени на съхранение у чернокожи актьори и евреи-сценаристи, то тогава нещата си идват по местата и този роман ще те зарадва истински. А някои сравнения бяха толкова оригинални, че ми се наложи да прочета в Уикипедията какво означава площадът да прилича на Ханой след офанзивата „Тет“!:)

Пак ще намекна, че романът си има своите дребни моментни колебания (кои въпрос на нерешителен стил, кои на побягнала факто-логика), но след толкова смях е нормално човек да махне с ръка и само да се настрои очаквателно за следващото произведение на автора от вселената на Лазар и Григор. Такива книги заслужават да попаднат във фокуса на голямо издателство, което да не жали човешки труд и рекламни средства, за да популяризира толкова забавно произведение на автор с толкова рядък талант. Тъй че, успех на Калоян Захариев и до най-скорошни срещи с героите му!:)

Положено на масата в лабораторията, обвито от лимонов аромат на дезинфектант, бебето плачеше по начин, който караше сирената за ядрена атака да гали ухото като песен на славейче, спечелило „Евровизия“. То не просто плачеше, нито пък ПЛАЧЕШЕ. Всъщност ПЛАЧЕШЕ и ако се съдеше от зачервеното му личице и широко отворена устичка, май нямаше никакво намерение да спира в следващите няколко хилядолетия.
– …
– КАКВО? – провикна се Григор.
– КАЗВАМ: ДОБРЕ, ЧЕ СМЕ ДАЛЕЧ ОТ ГРАДА!
– ДА, НО ЗА СМЕТКА НА ТОВА НИЕ СМЕ БЛИЗО! ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ ДА ВИДИШ КАКВО МУ ИМА?
– КАКВО???
– КАЗАХ…
– ЧУХ КАКВО КАЗА! И КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА ЗНАЧИ „ЗАЩО НЕ ГО ОТВОРИШ“???
– АМИ ДА ГО ВИДИШ ОТВЪТРЕ. МОЖЕ НЕЩО ТАМ ДА НЕ МУ Е НАРЕД.
– АБЕ ТИ ЩО ЗА МАНИАК СИ?
– ЕЙ, ТИ ГО ПРАВИШ ПОСТОЯННО!
– ДА, НО С НЕЩА, КОИТО ВЕЧЕ СА БИЛИ НАЛАЗЕНИ ОТ ЛИЧИНКИ! НЕ С БЕБЕТА, УРОД ТАКЪВ!
– ТИ КОГО НАРИЧАШ УРОД, БЕ?
– ТЕБ!
– А ТИ ЗНАЕШ ЛИ КАКВО СИ, А?
– И КАКВО СЪМ?
– ОВЧИ НЕКРОМАНТ! ТОВА СИ ТИ!
– АМА НИ ПЛАТИХА, НАЛИ? СПОРЕД ТЕБ ОТКЪДЕ ЩЕ СИ ПОЛУЧИШ ЗАПЛАТАТА, А? ОТ СЪЩАТА ТАЯ ОВЦА! Я ЧАКАЙ МАЛКО!
– А ПЪК МИНАЛАТА СЕДМИЦА, ДЕТО ТИ…
– …
– КАКВО???
– КАЗАХ: Я ИЗЧАКАЙ МАЛКО!!!
– ДОБРЕ… А КАКВО ДА ИЗЧАКАМ?
– МОЖЕ ДА Е ГЛАДНО.
Възцари се тишина… ако не броим бебешкия вой, напукващ мазилката по стените.


Книгата можете да получите в електронен вид тук, а още мнения за нея има в блоговете на БлажевMy Fantasy Experience, Талиесин, Неандерталеца и много други.

Anna Hells' Fantasy placeТайната на Ред Хауз

А. А. Милн

Ако именцето Милн изведнъж ви засърбява от вътрешната страна на черепа, с абсолютното убеждение, че някога нещо сте чели от него – не грешите. Ще подскажа – дебело жълто меченце, дребно розово прасенце, тъжно магаренце, невротично зайче, откачено тигърче… Даа, точно така, този Милн, бащата на Кристофър Робин и учебника за психопатични отклонения в детската възраст Мечо Пух. И вярвате или не, татко Милн е изключително добър криминалист от нивото на Честъртън и дори Агата Кристи, оставил на наследниците си само един-единствен, но брилянтен в класическата си фабула роман, разказващ за убийство в затворена стая, без свидетели и почти без извършители, а за трупа – да кажем, че и той е под голямо съмнение.

Разменени самоличности, мистериозни братя, невиждани от десетки години, ексцентрични богаташи, странни тайни тунели, силно подозрителни гости в едно имение, станало почти идеално обмислена сцена на перфектното престъпление. Само че такова няма, и винаги се намесва някой духовен брат на Шерлок Холмс, в случая забележително интелигентен развейпрах с феноменална памет, озовал се на правилното място в правилното време, за да разкрие едно не особено жестоко, нито извратено, още по-малко смущаващо убийство. Но смъртта си е смърт, основанията за причиняването ѝ са от класическата света троица ревност, отмъщение и пари, но умът ви почти то края едва ще побере детайлите, достатъчни за затриването на цяла къща трупове, но все пак причинили само един, и то май не точно правилния.

Стегнато и кратко, повестованието е в онази идеална пропорция, избягваща напълно онзи така обичан от хиляди писатели похват за бога в машината, или височайшото просветление за това кой е натиснал спусъка. Логично, логично и пак логично, до степен да се плеснеш по челото и да си кажеш „Еха, ама аз това го видях, как не му обърнах повече внимание, ама то ще ми избоде очите“. Можем само да съжаляваме, че Милн така и не е развил този си талант и не е направил своя поредица за красивия си начинаещ детектив, който с удоволствие бих наредила до любимците си Поаро, Холмс, отец Браун – и някак – Арсен Люпен. Удоволствие за всеки почитател на загадките и леко кървавите главоблъсканици, заслужава си всяка секунда експлоатация на сивите клетчици.


Tagged: Ана Хелс, а.а.милн, книги, тайната на ред хауз

През прозореца“Задължителни клишета в историческия любовен роман” – Н.К.Перфилова

Един ден разглеждах коментарите за различни произведения в Читанка и пред погледа ми попадна “Задължителни клишета в историческия любовен роман”. Заглавието и коментарите за книгата ме заинтригуваха и се зачетох. Макар и под формата на роман, книгата е сравнително кратка и върви бързо.

Лидия е инженер по професия, но литературен блогър за забавление. Тя обича в свободното си време да прелиства булевардни романи и после да ги усмива в жлъчни ревюта. След едно негативно ревю към авторка на исторически любовни романи, пишеща под псевдонима Кристина, нещата се променят. Лидия е запратена в историята от романа за наказание и за да се върне към сегашния си живот трябва да събере двамата главни герои. Тя се намира в неопределено минало, в неопределена страна и е в ролята на злата братовчедка. На пръв поглед изглежда много лесно да събере невинната и красива братовчедка със своя годеник, но в последствие нещата доста се усложняват. Заформят се различни любовни интриги и дори убийство. Времето тече, а Лидия се оплита във все по-объркани отношения в опита си да се прибере у дома.

Грабна ме идеята за усмиване и иронизиране на клишираните любовни сюжети. В началото книгата вървеше динамично и ме забавляваше. След средата обаче сякаш сюжета забоксува, започна да дотежава и доскучава. Края никак не ме изненада, но пък доста ме разочарова, изглеждаше като кръпка. Авторката е загубила контрол над историята и използва клише, точно като тези, които усмива, за да я приключи. В опита да избяга от едни клишета се е озовала в противоположните, но също толкова изтъркани похвати на натуралистичните секс сцени и използването на циничен език без нужда. Идеята е имала потенциал, но в сегашния вариант той за мен е похабен. Макар да е кратка по обем и да се чете за 2-3 часа не бих се осмелила да я препоръчам. Но пък ако търсите неангажиращо забавление за плажа или край басейна може да и дадете шанс, ще я намерите в Читанка на този линк цък.

Разрових в интернет за повече информация за автора, но единственото, което намерих са постове с откъси от книгата в различни форуми. Правя заключение, че това е лично творчество на млада авторка, която се саморазпространява. Дано след не особено ласкавото ревю и аз не се озова в нечия книга. 🙂


August 08, 2017

Anna Hells' Fantasy placeНеестествени твари

Преди всичко нека разсея една блестяща заблуда, плод на художественото оформление на корицата, наглед малко недодялано, но успяващо без капка съмнение да ни убеди, че в ръцете си държим нов сборник на великия майстор на странното Нийл Геймън. Не, това не е книга на Нийл, а събрана от Нийл, включваща негови любими автори, повечето от които откровени индита и толкова локално специфични, че внасят неразбираема екзотика, трудно оценима в повечето случаи. И с това ми шерлокхолмско откритие, след което, ако вече сте си купили книгата водени основно от Нийл идеята, може би се чувствате мъничко тъпо, бързам да ви убедя, че всъщност колекцията не е никак лоша, доста различна е, разнообразна, и, ами, по-скоро си заслужава.

Сюжетите са от всякакъв тип и род, но винаги леко обикалящи около темата за чудовищата, къде познати, къде – абсурдно появили се отнякъде с неясни цели, но някак винаги гладни и кисели на човешката раса. Дали ще е месоядно петно, изникнало изключително неуместно в гостната на саможив английски благородник, или грифон с безупречни обноски и огромно желание за просвещение на масите, а може и хаитянска хамадриада, помагаща на една жена да се осъзнае като такава в онези тъмни години на срама и неясните желания, разкъсващи подрастващата мини богиня – краят ще е малко неочакван, но не и съвсем непредвидим, вземайки предвид броя на зъбите на квадратен сантиментър у странните създания на въображението и мрака.

Чудовища има от всяка форма и размер, понякога зли френски велосипеди и агресивни закачалки, друг път – съшита фигурка от частици мъртва кожа на отдавна забравени животни, но най-често е нещо, което ни дебне в огледалото – като прелестната лейди Смърт, чиято позиция е отворена само за хора с кухи сърца, или змийските божества, търсещи своя човешки дан насред усойни места, и дори понякога фениксите – символи на цели скрити цивилизации, попаднали под угрозата да бъдат буквално изконсумирани от нашето си надземно отборче човешки малоумници с пари.

Неестествените твари се допълват и от любезни влюбени върколаци; хладнокръвни магьосници, успяващи да предизвикат божествените пантеони в няколко свята едновременно; древни демони, прехранващи се с каквото изпадне из тучните английски поля; паралелни измерения на постоянно променяща се реалност, под звуците на смеха на странния папатукан; сиви мъже търсещи цветни души, за да придобият шарен живот; галактически ловци на изчезнали животни, открили не просто измрели, ами несъществуващи такива; свръхразумни ята от оси, можещи да затрият и нашия свят, ако им се даде малко повечко време; и зверове с размери, твърде трудни за преодоляване от неизрастналите в техните сенки.

В такава компания приключенията и странностите просто извират от всяка страница, понякога забавни, понякога – натъжаващи, но обичайно стряскащи и създаващи нови източници на писъци, или поне някой и друг тягостен кошмар, обливащ в ледена пот и оставащ да гнети и през будната част на деня, скрит в джобче от подсъзнание. Не е Геймън, не е, но е нещо, което той би чел с удоволствие, и тук идва моментът на искрената фенщина – до каква степен ви се влиза в обувките на любимия автор, и можете ли да го видите през очите на събрата читател, споделящ своите предпочитани текстове почти на равна нога.  И точно тук решението за успеваемостта на експеримента в ръцете ви е лично.


Tagged: Ана Хелс, книги, неестествени твари, нийл геймън, фентъзи

August 04, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЗуу сити

Лорън Бюкс

Чудели ли сте кои са хората, които пишат онези сърцераздирателни истории за негърски принцеси, чиито ужасни нови и напълно нелигитимни правителства им блокират милиардите, и те имат нужда от съвсем малко ваша помощ под формата на сметката ви, за да се промъкнат покрай закона, и да живеят отново щастливи и доволни, за което разбира се ще бъдете възнаградени щедро; или за горките сирачета, осакатени от някакви други военни хунти тип развилнели се черни ледени зомбита, за които има осигурени милиони, но нямат достъп до средствата си, освен ако вие не се съгласите да им предоставите някакви сметки или скромни суми, за което ще бъдете възнаградени щедро; или която и да е история с негроидни жители на мрачната Африка, за която повечето от нас знаем, че там все се бият за нещо, поголовно измират от СПИН и са вечно недохранени, но посмъртно не можем да направим разлика между нигериец и чадец, а ако добавиш и зимбабвиец, конгоист или местен юарец (не от европейския бял вид), то работата опира до бой на негри в тъмна нощ, и горките ни бели мозъци блокират разпознавателния софтуер до краткото „едни черни там“. Та ето ви фентъзи за едни черни там.

Независимо колко расистко звучи, всъщност е доста интересно и новаторско да се работи от гледната точка на истинските жители на Африка, поставени в откровено фантастични условия. Зуу сити си е доста суров ноарен ърбън, нещо като Филип Марлоу на особено странни хапченца, и то ако същият беше супер готина и нахакана мацка, бивша журналистка, бивша наркоманка и по стечение на обстоятелствената – убийца на брат си, за което не се говори много. В света на Зуу, когато убиеш някого, към теб бавно, но сигурно се запътва животно, което може да е пингвин, газела, пеперуда или хлебарка – ще дойде, ако ще от другия край на света за едно денонощие, и ще ти напомня до края на дните, че отнемайки живот дамгосваш собствената си душа завинаги, много по-трайно от което и да е наказание, което някоя съдебна система по света може да наложи. А сещате се, че в недрата на Африка – е, признавам, тук действието се развива във футуристично упадъчен ЮАР, който се пада някъде в петите на същата; такива неща като съд, присъда, затвор, са доста леко намекнати и бързо отичащи се в канализацията на полагащото се време.

Та нашето тъмно момиче живее в копторите на своя град, работи, спи, прави любов и се опитва да води някакво достойно подобие на живот, но не ѝ се получава особено, тъй като нейният грях има формата на всъщност доста симпатичен ленивец, с който са в плътна телепатична връзка и когато може животинката помага, но в повечето време я кори, като призрак на претенциозна леля, дето докато си жив ще ти опява да си срешеш косата, да си смениш тениската и да ядеш нещо здравословно, и то завинаги току иззад рамото ти. Зинзи има една специална магия – която също идва с проклятието на анималистичната съвест, и в нейния случай е, че може да намира изгубени предмети, а идея си нямате колко добър профил можете да направите на един човек само по информацията какво си е позволил да загуби в живота си – книга, химикалка, оръжие, дете, себеуважение…

Затова и особеният ни частен детектив се занимава с издирването на изгубени пръстени, замотали се дечурлига или забравени ключове за колата, докато наистина бива въвлечена в огромна в мащабите и злокобността си криминална схема, в която участие имат не просто разни баналности като наркотици, трафик на хора, побой, фалшиви пари или някое и друго убийство на свидетел, ами се намесват и много тежка черна магия, жертвоприношения на хора и животни, заиграване с един от основните силови потоци на смъртта, идваща да прибере анимализираните и покрай тях всичко наоколо, и въобще океан сурова невъзможност, която дори и бъдещата нереалност трудно може да преглътне без да се задави.

Зуу сити е криминален и мъничко любовен, но по много обран и отчаян начин, имайки се предвид къде се развива действието, роман, който ужасява, огорчава, отвращава, но занимава ума, карайки да се замислиш – да, това е доста объркана история, с толкова шантави елементи, но като махнеш нереалното, това което остава е меко казано смущаващо за всички обичайно бели и прилежно научили се на антидискриминация, толерастия или простичка емпатия към ближния, поради модата, не за друго, и е… ами, възможно, и вероятно достоверно. Не, че ще хукнете да дарявате за гладните сомалийчета, изпосталелите угандийчета или нещо друго болно, накацано от мухи и с изпъкнало коремче, но ще се усетите за малко неудобно от това колко много имаме заради едната локация и цвят. И се молете, ако дойде моментът за анимализация някой ден, да не ви се падне нищо по-малко от ротвайлер, че в затвора законът на джунглата придобива доста еротични нюанси като в пошъл виц за слон и мравка. Мда, точно този.


Tagged: Ана Хелс, зуу сити, книги, лорън бюкс, фантастика, фентъзи

August 01, 2017

През прозореца“Смърт в сенките” – Вал Макдърмид

От доста време ми се чете хубав трилър, който да ме накара да прелиствам страниците с нетърпение и да не мигвам до късно през ноща в опит да предугадя развръзката. Пред погледа ми попадна “Смърт в сенките”. Коментарите за книгата не бяха много ласкави, но аз все пак реших да дам шанс понеже сюжета ме заинтригува.

death_in_the_shadows

Доктор Фиона Камерън е специалист по психологическо профилиране. Работата и се състои в изготвянето на статистически модели, базирани на поведението на серйни убийци. С помощтта на моделите изработени от нея полицията може по-бързо да свърже отделните случеи и да залови убиеца. И докато Фиона работи по различни реални разследвания, то нейният любим Кит се занимава със създаването на изцяло измислени такива. Той е известен автор на криминални романи и трилъри. Всичко върви почти идеално в объркания и белязан от призраци живот на Фиона, докато не се появява нов убиец, който може да разруши крехката хармония. Някой избива автори на криминални романи използвайки похвати описани от тях самите в книгите им. Времето безмилостно тече, а никой не търси убиеца. Кит може да е следващия в списъка му.

Резюмето на книгата предвещава динамичен сюжет, пълен с реалистични образи. За съжаление тук очаквания и реалност поне за мен доста се разминаха. Книгата наистина има динамични част и интересна идея за сюжет, но много по-голямо внимание се отделя на драмите и любовните терзания на главните герои, всичко това измества фокуса от криминалното разследване. Главната героиня е представена едностранчиво и идеализирано за сметка на всички останали.  Тя е представена като разумна и безгрешна, при все, че на моменти се държи нелогично, непрофесионално и напомня разглезено хлапе. Цялото действие върви някак мудно и прекалено описателно, а развръзката е описана набързо. Създаде ми усещане, че не това е важното и чаканото в историята. На моменти се чудех дали чета трилър или чиклит с елементи на кримнално разследване, което за мен беше огромен минус.

Изказът на авторката е приятен и описателен, но самото изграждане на историят беше малко неясно и объркано. Има три различни похвата за представяне на събитията – откъси от трилърите на авторите, избрани за жертви; основната история и откъси от дневника на убиеца. Идеята за такова разнопосочно представяне е страхотна, но за съжаление не се е получила добре. Всичките откъси звучат почти, да не кажа изцяло еднакво и трудно може да се направи разлика между отделните части, ако шрифта не се променя.

За съжаление това не е моя тип трилър и аз ще трябва да продължа да търся такъв. Бих се поколебала да посегна към друга книга на авторката, въпреки че отзивите за другите и творби са доста по-добри.


July 31, 2017

Anna Hells' Fantasy placeОбаждане от ада

Мариян Петров

Новата книжка от колекция Дракус ни връща в адските измерения на един от любимите ми от повече от десетилетие рогати герои Меф, който макар и да липсва конкретно, на моменти ми се привидя, че наднича иззад страниците, или е наредил на някоя от едрогърите си сластни сукуби – сътруднички да поеме тая работа с публичните отношения чрез литературни намеци за оня и тоя свят. Но за съжаление в тази компилация ми липсва и онова откровено чувство за хумор към света и историята, което може да намерите в книжките на М.С.Стоун, и разказите, ако и пробващи различни сюжети и стилове, са ми една идея по-сериозни и черногледи от необходимото за деня ми. Е, да, признавам, аз имам точно нулева нужда от сериозност и черногледство в живота си, та в случая съм лош избор на читател, какво да се прави.

Иначе ви очаква пътешествие из най-достижимите ъгълчета на ада, до който ще се доберем по силата на технологиите, гордостта си или просто човешката ни наглост да се помислим за особено важни със своите доста под стотина години продължителност на живота, на фона на цивилизации, които ни водят със смъртта на няколко слънца и супернови в съществуването си, видени от първи ред, ръка, око, пипало, сензор, или каквото там е приложимо. Самотата на вида ни дори в нетленна форма е водещата емоция на бъдещето; грешките в контакта с другите се дължат на обичайното ни тесногръдие и неспособност да емпатизираш различния, а неща като благодарност, етика или простичко уважение просто винаги ще липсват, независимо от цифричките подредени за отбелязване на годината.

Жените в адските селения са еднотипни същества, винаги ужасно красиви, и ужасно повърхностни, разгулни или простички курвентии, което малко притеснява като гледна точка. Сега, нямам против войнстващата омраза или отявлено женомразие, отразяващо се в детайлни мъчения над моя пол, но ги намирам за малко по-малко смущаващи от откровеното презрение, което се лее на слаби струйки в хаотично количество сред текстовете. Мъжете не падат по-долу, защото по-долу просто няма, и са душевно вечни неудачници, изпаднали типове, ако ще и Атила да ги е именовала майка им, и въобще са слънчевата еманация на милиардите безработни копеленца, които тъжно намират края на пътя си в салфетка, кърпа или с нежно цопване в тоалетната, според вкуса ви. Толкова за образи, в които да се влюбиш.

Очакват ви битки сред звездите, междугалактически пътешествия, добродушни змейове, куфеещи ангели и потиснати от бюрокрация дяволи ( Меф, ти ли си?), поумнели компютърни вируси, електронни души, разпоредители на нещастието, мобилни оператори от ада (не, че има друг вид), подивели нордически богове, хунски вождове с усъвършенстван интелект, но понижено усещане за слабостта човешка, времеви престъпници, и какви ли още не странности и грешки в програмата, които ще ви замислят и натъжат за тънката граница между фантастика и утрешна реалност с минусов знак. За почитателите на по-суровата фантасмагорична литература, интелигентна, многолика и грубо разтърсваща за раменете. Понякога животът има нужда от напомняне, че предлага избор. Ако и изборът да е адски в повечето случаи.


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, книги, мариян петров, обаждане от ада, фантастика, хорър

July 30, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоМегре и сянката върху пердето - Жорж Сименон

Още една криминална загадка за Мегре из парижките потайности. След като я довърших, на по-преден план в съзнанието ми останаха да се носят няколко картини. 

Едната съдържа палта, ръкавици и лули. Мокри паважи, строги порядки и танцьорки от вариететата, които понякога се оказват по-принципни и консервативни в действията си дори и от законните съпруги, които пък понякога незаслужено и без да се усещат прекаляват с претенциите си към половинката.

Другата е на стара сграда на пощад Де Вож с множество наематели, високи тавани, портиерка и лабораторията на убития във вътрешния двор. Много прозорци гледат натам и със сигурност някой е видял и друго, освен сянката на трупа върху пердето. Кой, защо и как? Кой е убил богатия собственик на лаборатория за серуми и е опразнил касата му? Къде са изчезналите оттам триста хиляди франка? Какво се крие зад недомлъвките на всеки от разпитаните? Какво ценно знаят Лудата, Клюкарката и Портиерката?

Северната гара, площад Пигал, цинични служители на закона и едрият силует на Мегре, който е твърде жалостив за професията, която упражнява. Обаче елементарни препятствия като истерични кризи и странни завещания, които изскачат от нищото в последния момент, са последното нещо, което ще го отклони от вярната нишка.

Аудиокнигата чете Мира Михайлова.

July 29, 2017

Човешката библиотекаКой ден е днес…

Приятели (:

Атанас П. Славов, двигател на алманаха „ФантАstika“ и Дружество на българските фантасти „Тера фантазия“, дългогодишен творчески ръководител на клуб „Иван Ефремов“, автор на сборниците „Мигновечност“ и „Пентаграм“ и на стотици фрактални картини, един от създателите на Човешката библиотека – нашият Наско 🙂 – днес навършва 70 години.

А знайно е, човек и добре да живее, навърши ли 70, приятелите му спретват възмездие.

Ето Насковото:

Гранд-майсторско свидетелство за живот, посветен на фантастиката и нейното бъдеще

Наско, тате, батко, Приятеле – да хилядиш!

(Че поне една десета от визиите си за Следващото да сбъднеш… да сбъдваме заедно.)

От името на цялата завера,
Кал)))

П.П. Горното възмездие съвсем не изчерпва з(а)верската ни изобретателност. Мъченията, пардон, празненствата тепърва започват…

July 28, 2017

Anna Hells' Fantasy placeКнигата с драконите

Едит Несбит

След малко спорната ми първа среща с Несбит и омагьосаният замък, пристъпвам с определено смесени чувства към изящната драконова книга с някои от най-странните истории уж за деца, които ще се позамислите сериозно точно кое и как ще се възприеме от любопитните рошави главици, току надничащи над завивките и пищящи пронизително за добра вечерна приказка. Е, не е точно братя Грим, които са си чисто ноарно забавление за всяка възраст, ама не и за всеки характер, но ако не сте ок със смъртта на невинни обитатели на дребни британски селца, поголовно избиване на цели животински видове или някое и друго публично похапване на важна личност – е, ами, помислете в друга посока и отместете поглед към друго книжно тяло.

Сега, викторианските-едуардиански-джорджиански хлапета са били къде-къде по-корави, ама какво да очаквате от време, когато е било по-лесно да умреш от развален зъб, отколкото да си намериш вечеря, в която няма вариация на чумни патогени, които да те довършат с някоя екзотична шарка, инфлуенца, жълта треска или червен вятър. Което и на нас ще почне да ни се случва с настъплението на антиваксърите, но както винаги съм казвала – все някак трябва да я затрием тая цивилизация, що да не е така, от добрата стара човешка глупост. По времето на Несбит малките човеченца са били хладнокръвни, любознателни и несвенящи се да ликвидират някое и друго човешко, животинско или драконовско чедо, което ни води до другия основен герой на малката колекция чудатости, освен непълнолетните бъдещи серийни убийци на фронта на първата световна, а именно – драконидните гущери, интелигентни, злобни и винаги много гладни създания, Смогове без купчини злато, което май ги ядосва още повече.

Един много разстроен от изгубеното време и побелелите мустаци дракон ще пази клета принцеса в магьосан замък, построен от изключетелно киселия ѝ баща, така и не успял да приеме факта, че детето му не може да пикае право, което между другото е възможно, повтарям – жените можем да пишкаме почти прави, в лек клек и с особена позиция на бедрата с цел да останем чисти и невинни под угрозата на златния дъжд, за справки – един филм с домашно казино и домашни родени убийци ще ви го разкаже и покаже по-добре. Друг полу-механичен дракон ще живее под клета работилница, незнайно как поръждясал в тъжното британско време, и измамен десетки пъти от не особено злите млади надежди на градчето, успяващи в крайна сметка да превърнат гущера в котка – трансмутацията е известно забавление ала викториана, та очаквано и приятно за почтитателите на лекия стиймпънк.

Потомците на свети Георги пък ще се изправят пред темпорално зависим откъм размери дракон, дето най си пада по глутници хрътковидни хипопотами и конести слонове, и особено към отегчителните им стопани с досаден характер; негов братовчед ще е обгрижван на северния полюс, тук пространствено лесно достъпен от някога слънчевите английски провинции, от орди тюленокожи джуджета, чиито най-големи врагове са хищните полярни молци, а времето бива контролирано от две смели хлапета, дето освен, че събуждат разни светии и уморяват цяла цивилизация иноземни нападатели, ами и превръщат Англия в голяма и малко запушена мивка, която така и не се е оттекла съвсем до сега.

Към това прибавете и един прелетен зъл драконид, озовал се в земи, където зайците са колкото небостъргачи, а жирафите са малки мишки, плюс още един острозъб вредител, който успява да се измъкне от магьосническа книга, и да развие бърз вкус към членове на парламента и военни командири (де такъв късмет при нас), плюс едно глуповато семейство змейове и техния братовчед базилиска, заради които едно будно британче ще си изяде оливъртуистовски бой с пръчки, и то просто защото повдига въпроса около самото им съществувание.

С две думи – изключително странни, забавни по леко ноарен начин истории, поглеждащи върху великите вариации на динозаврите откъм тяхната най-лоша и злокобна страна, лишена от доброволно споделяна мъдрост, копнеж за любов или каквито и да било човешки топли емоции, заменени обикновено от глад, киселящина, и още малко или много глад. Та, ако сте от почитателите на люспестите красавци – тези истории може би не са най-добрия ви избор, но ако си падате по уиърд истории, младежки, леко стиймпънк, леко абсурдистко фентъзи а-ла викториана  – то Книгата с драконите може да се окаже интересно откритие. Аз съм от последните, да се знае.

July 25, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоЗеленият Марс - Ким Стенли Робинсън

50 години след събитията от „Червеният Марс“ заварваме планетата малко по-друга. Родили са се поколения хора, които познават само Марс. Тераформирането е напреднало достатъчно, за да може тук и там да се завъжда приспособена за местните условия растителност. По-свободолюбивите жители все още не се доверяват на властта след кървавото потушаване на бунта им от 2061-ва и се крият кой където може – под ледената шапка на южния полюс, из забутани пещери в каньоните, в магмени тунели от стари вулкани, където и да е, но само да са скрити от очите на спътниците. Различните фракции оцеляват самостоятелно, без да помислят вече за обединение и свобода от големите корпорации, които построяват нов асансьор и подновяват потока от имигранти. Или поне нещата продължават така до време, когато по стечение на обстоятелствата гоненията на нелегалните съвпадат с невероятен природен катаклизъм на Земята. Моментът плаче да бъде използван.

Единиците останали от първата стотица пак играят решаващи роли, но вече са подпомогнати и донякъде изместени от новото поколение марсианци, които поемат инициативата за новото освободително движение. Също в тази книга научихме истината за Койота, който беше такава мистерия в първия том. А пък гадната рускиня Мая най-после разбра кой уби Джон Буун.

Тънката нишка на алогичност, на действия мотивирани от догадки и усет я проследяваме в много от героите. Неслучайно една от главите се казва „Какво да се прави?“ по аналогия с книгата на Чернишевски за дилемата как да се развива руското общество след отмяната на крепостничеството. При толкова трудности с невидимо решение Червена планета е населена с разпокъсани общности от бегълци, политически екстремисти, еко-фундаменталисти и вездесъщи корпорации. Как да се развива тя и кой ще го реши?

Повествованието отново върви с явно характерния за автора странен стил, който е в състояние да ме приспи от половин страница. Ким Стенли Робинсън разказва твърде особено и за мен е леко странно как и тази му книга е била отличена с "Хюго" и "Локус" за 1994. Книгата не се чете лесно и не те увлича. Аз поне я довърших с големи усилия, само за да разбера как ще позеленее Марс в рамките на един том и съответно бях малко разочарован. Фокусът на вниманието на автора е далече от техническата страна на нещата, а е по-скоро върху социалните промени, екологията и как се взимат решения за проблеми, които не могат да се решат.

Мая разбираше, че прехваленото превъзходство на по-възрастните бе единствено въпрос на рани и белези.
***
Децата се разбягаха като подплашени бекаси.
***
Ужасно бе, че самият цикъл функционираше по този начин, че живееха един път, а умираха завинаги.
***
Властта е половината от робството.
***
Просто благодари на съдбата, че си мъж и си свободен като небето.
***
Това също е проява на свещената зелена сила viriditas. Да се концентрираш не върху онова, което сме създали, а върху онова, което предстои да създадем.
***
Не властта развращаваше хората, а глупаците развращаваха властта.

July 24, 2017

Anna Hells' Fantasy placeНощният цирк

Ерин Моргънстърн

Една бурна нощ насред нищото се появяват странни циркови палатки. Е, все още никой не знае, че са циркови, защото са обагрени в странен монохром, така неподходящ за място на веселие и безгрижен смях. Скоро става ясно, че това не е истински цирк с все уморените клоуни, полумъртвите животни и алкохолизираните акробати, дето наистина си поставят живота на карта за няколко цента. Това е арена на магьосници, вкопчени в един дуел на живот и смърт от съвсем малки, без дори да осъзнават силата си или наличието на всемогъщ противник, насъсквани от древни същества, надживели ограниченията на живота, етиката и дори човешкото. Обаче сякаш без да иска, тази планирана да бъде повече от кървава и съвсем по всички правила епична битка на хаоса, се превръща в една от най-романтичните любовни истории, способни да прекосят границите на пространството, времето и плътта. Но не без болка.

Пред очите ви започва увертюра на безумно красив танц, всяка омайна стъпка от който, създава нова палатка от цирка, пълна със сънища и мечти. Зад живия декор се крият и истински хора, но къде свършва границата на омагьосаното и започват териториите на реалността, е трудно да се определи дори и от участниците в представлението, камо ли от зрителите на вселенската игра на фантазии. Дали кукловодите са паднали ангели, малки богове или демони от древността, отегчени от хилядолетията безсмъртие – сивата безмислост и прозрачното обвинение не са по-силни от собствените си създания, особено когато се намеси вечно неконтролируемият фактор любов. Защото сърцето си иска своето, независимо дали на масата са поставени вярност, могъщество, обещание или дълг, и животът на богоравните понякога твърде напомня в тегобите си на нас, обикновените мъгъли на действителността.

Сюжетът се развива бавно, постепенно се разкрива като магическа музикална кутия, завъртаща шеметно своите приказни фигурки по скрита траектория, заложена от някой божествено надарен часовникар. Не всичко е ясно, но не е системно объркващо; езикът няма за цел да смути читателя, а да го омагьоса в своя въртоп от думи в сегашно време, каращо те да виждаш, чуваш, усещаш наравно с героите. Цветове се завихрят, текстури променят своя вид, реалността се изкривява в прелестните форми на невъзможността, а повече от една любов се ражда и умира на фона на една жива картина от магия и чиста есенция съществувание.

Ако си търсите едно завладяващо книжно преживяване, което ви предизвиква хем да го четете бавно и внимателно, като отпиване от странен еликсир на вкуса и топлите усещания на уюта, хем да не можете да затворите очи, без да узнаете кой ще спечели битката на сили, извън всякакво измерение в разбираеми стойности, то Нощният цирк е една оживяла симфония от емоции, прелестен гоблен от идеи и хванати случайно във въздуха пеперудени вълшебства, който просто ще намери местенце във вашите сърца, там някъде между историята за Пепеляшка и първият момент, в който сте повярвали в невероятното. Защото за магията на думите винаги  ъгълче в душата се запазва.


Tagged: Ана Хелс, ерин моргънстърн, книги, нощният цирк, фентъзи

July 21, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЧовекът, който търси

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Винаги е някак утешаващо да срещнеш хора, които имат същата страст като твоята, и не само да е за тях мечта, а да имат и възможностите да осъществят една идея такава каквато я виждаш само в сънищата. За книжните хора от моята порода е ясно за какво говоря – да се издаде непознат, но случайно намерен и хич неслучайно заобичан автор; да се даде живот на книга, за която само си чувал, че някъде по света има ужасно много почитатели, но самият автор е лошо настроен към дивите източно-европейски пазари, или да дадеш живот на отдавна изчерпана история, която е променила живота, мирогледа или направо съдбата ти, дошла в правилния момент и дала ти повече от правилните съвети. Човекът, който търси е точно такъв проект – събудена за живот компилация на половин век, от български автори с космическа фантазия и съвсем земни ограничения. Резултатът? Оценката е твърде лична.

Паралелно с този сборник бях потънала и в истории за Марс, създадени от някои познати и непознати майстори отвъд океана. И разликата е повече от осезателна, но не откъм качество, а откъм подход към такава материя като фантастично невъзможното. Нашите писатели се концентрират върху човека, върху другаря, ако щете, щото все пак такива години са били, и се е поналагало да се спомене нещо за партията, червения ред и злите западни влияния. Но извън насадените от цензурата изречения или пасажи, всичко се върти около нас, хуманоидите, поставени в извънземни условия, дали установили контакт със срамежливите съседи, или с непоколебимия космос, който не ни харесва особено, всичко се свива до една човещинка, до едната лична човешка гледна точка, малката съдба, през която се филтрира мащабът на необятното, до достигане на нещо не съвсем епично.

Дали е архаично, или чисто българско това отношение към всемира, където най-важна е точицата живот, не съм сигурна, но гледайки навътре, твърде често забравяме да гледаме навън, и нагоре, а там, казват, имало хубави гледки, ванилови небеса, космически зарева, метеоритни миграции, все подаръци от съдбата за онези, които могат да пазят спомените тъй внимателно, както картинките от Турбо или мъртвите тамагочита на детството. Устремяваме се към Марс, Венера, и много по-далеч, намираме нетърсещи и търсим ненамиращи онова, което ще потвърди убедеността ни, че по-важни от нас в Майката Вселена няма как да има. Сблъсквайки се със следи от инаквостта, просто затваряме очи и принизяваме гледката до нашите ограничения и бюрократщина, и рядко вземаме решения, които са за благото на някой друг, освен нас. Рядко не е никога, но понякога е поради най-погрешните причини.

Едно пътуване във времето на творческата мисъл, за идеите, минали безжалостното сито на критиката, осенена не просто от киселяшки характер, ами и от разни политически ограничения и само живелите съзнателен живот тогава знаят какви други спънки пред свободната мисъл, сборникът е като малко съкровище от странности, каквито няма да срещнете сега или утре, но удобно стоят сгушени някъде далеч във вчера, напомнящи ни за несбъдналото се търсене, което най-вероятно няма да се случи и на нас. Защото просто вече не гледаме нагоре. А в някои нощи си заслужава. И винаги някой може да погледне към нас. Може би вече гледа… и не сме сами. Ако някога сме били.


Tagged: Ана Хелс, български автори, книги, фантастика, човекът който търси

БиблиотекатаЛюбовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора


Filed under: Любовни, Чиклит, художествена

July 19, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоГоворящата кожа - Карл Май

Отново сборник с няколко разказа ("Джо Бъркърз, Едноокия", "Говорящата кожа", "Синовете на упсарока", "Отмъщението на ери", "Канада Бил", "Ибн ел’ ам" и "Черното око"), пълен с любимите ни герои на Карл Май. Ще срещнем Поразяващата ръка, Винету, Олд Файерхенд и много други повече или по-малко известни, но еднакво храбри, справедливи и направо безсмъртни уестмени, че даже и самия Ейбрахам Линкълн. Последното представихте ли си го - в края на деветнайсти век един немски писател на уестърни е бил дотолкова впечатлен от величието на Линкълн, че му е отредил главна роля в два от разказите си! 

Освен за тържеството на справедливостта сред враждуващите бели и червенокожи, тук ще прочетете и няколко истории за проблемите на чернокожите в по-южните щати, истории за наказани престъпници, самородно злато, което намира истинския си собственик, природни катаклизми и универсални човешки добродетели. За това как дори да живееш в пустошта, може да се държиш като джентълмен. За цвят има даже и малко лъвове от суданската пустиня.

Приятни за припомняне истории, които днес са незаслужено непопулярни. Да се надяваме, че сегашното "днес" не е представително в по-дълъг времеви хоризонт и качествени истории на майстори разказвачи като този ще продължат да се четат, преразказват и ще вълнуват младите сърца, защото хората и това какво ги впечатлява не са се променили особено през последните няколко хиляди години.

През 1978 аудиокнигата е прочел Енчо Енчев.

July 18, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЧовекът фантом

Гастон Льору

Цикълът от елегантни нощни четива на една преждевременно заспала вечен читателски сън серия, завършва с Човекът фантом на майстора на свръхестествените криминални истории Гастон Льору – ако някъде си намерите сборника му Златната секира – не го пропускайте в никакъв случай, особено ако сте от ценителите на плашещите истории със щипка европейска класическа елегантност. Има нещо във Франция, далеч по-изящно, но и много по-извратено в крайностите на причиняването на болка и смърт, и последствията от това, отколкото в която и да е друга страна, и Льору не е изключение от правилото за болните французки умове. Но не, не се плашете, не е нито Сад, нито Аполинер, просто история за добрите стари емоционални убийци с изобретателност, пресметливост, и за съжаление –  с доста активна съвест.

Историята е кратка, но до последния ред ви оставя в несигурно поле, където трябва да решите дали четете роман за отмъстителни призраци и зловещи привидения, или сериозна криминална история с такава развръзка, която просто пищи за Холмс и Уотсън, като единствените достатъчно здравомислещи анализатори, които биха могли да разплетат една ситуация, елиминирайки безмилостно невъзможното, което ще откриете, че за вас ще е немислимо. Средно буржоазна семейна двойка с амбиции се оказва в положението на господари на прекрасно имение и богата компания за нови, за времето си, технологии. За съжаление причината за неочакваното богатство е мистериозно изчезнал брат, който започва да се появява като доста класически призрак, със все веригите, виенето и лошото отношение към живите си роднини. Въпросът е – имало ли е престъпление въобще, злите духове истински ли са или са част от внимателно планирано отмъщение, и може ли да се вдигне съвсем нормално по строго научен път мъртвец от гроба без последствия.

Времето на тази история е едно от най-благодатните за комбинация между променящи живота технически открития и ширещо се душевно мракобесие и крайно суеверие; електричество и масички за викане на духове; прогрес на тялото и регрес на душата, търсеща успокоение, че престъпва твърде много божествени закони, свързани с ползване на всемирното познание. Героите са си типичните за своя момент, а и за настоящия като се замисли човек – готови на крайности и жертви за едното материално добро, привидно правено в името на децата, но хайде да си го признаем – голямата къща, хубавата кола и безлимитната сметка при търговците – едновремешният вариант на кредитните карти – са си най-важни във всяка столетие, питайте който щете, от прабабите до пеленачетата в количките, меркантилността не е от вчера.

Дали труповете могат да стават от гробовете си и да дрънкат под прозорците с веригите, привързващи ги към отвъдното, пищящи за справедливост и разплата, или всичко е твърде сериозна психологическа игра, целяща наистина да накаже виновните, като ги принуди да изгубят я разсъдък, я да посегнат върху собствения си живот – няма да ви разкрия финала, който наистина ще придърпа не едно и две ченета към майката земя с абсолютната си логичност и естественост, донесла толкова абсурдни нещастия и откровен хаос в мислите сред елитното френско общество. Майсторско хващане за гърлото, с фантастичен туист и почти добър финал, с някои лесни за пренебрегване за изключения.  А вие не пренебрегвайте Льору.

 


Tagged: Ана Хелс, гастон льору, книги, хорър, човекът фантом

July 17, 2017

През прозореца“Три ябълки паднаха от небето” – Нарине Абгарян

Когато затворих последната страница на книгата в един прохладен, дъждовен, летен ден ми се прииска да направя пита по рецепта, научена от баба ми. Да разтопя маслото в емайлираната купичка и с него да намажа разточеното на кори тесто, което после ще сплета на плитка и ще оставя да втасва за час. А след това ще мушана тавата в загрятата печка, ароматът на печена пита ще изпълни къщата и ще ме върне у дома. Ето така действа книгата на Нарине Абгарян – усещането, сякаш разчупваш златистата коричка на топла дъхава пита и докато залчетата парят на пръстите ти, вдишваш аромата на земя и слънце.

3_qbylki_padnaha_ot_nebeto

И липсват само 3 ябълки, които да запълнят историята за много смърт – нечакана, неканена и нелепа, дошла без време и отнесла много хора. История за надежда, която макар и нереална може да възроди всички и да придаде смисъл на живота им. Какво остава след нас освен спомените на хората, които са ни обичали и за които сме били важни. Силата на човешкия дух, благородството и доверието. Усещането да си част от общност, която дори и само от старци ще събере в себе си последни сили, за да те подкрепи във важен момент.

Езикът на Нарине е като мед, лек и сладък се проточва на тънка златна нишка от история в история изграждайки образа на малкото каменно селце на хребета и неговите обитатели, откъснати от света и застинали във времето.

Книга, която сгрява душата и връща отдавна забравени спомени, сантиментална и описателна. И макар да ми беше доста предвидима и да предусещах какво ще се случи през цялото време, книгата ме развълнува. А явно и не само мен като се вземат в предвид ласкавите отзиви за нея.

В последно време доста често попадам на подобен сюжет или на такъв обръщащ поглед към миналото и начина на живот тогава. Първоначално си мислех, че тази носталгия е характерна основно за българските автори, но явно и другите народи изпитват потребност да си спомнят какво е било.

“… най-голямата болка е да не можеш да прегърнеш онези, които не са успели да те дочакат.”


Първи впечатления от последно прочетенотоМашина за истории - Антология

"Машина за истории" е доста особена книга. Рядко ще срещнете по книжарниците нещо подобно - като жанр, идея, тематика, оригиналност, брой произведения и автори.

В този сборник са събрани победителите от последните пет години в ежегодния конкурс на електронно списание "Сборище на трубадури" на името на Агоп Мелконян за къс фантастичен разказ. Елитна подборка от вероятно вече близо хиляда състезавали се разкази. Но ако не сте за пръв път в този блог, на вас това най-вероятно ви е добре известно. Защо? Защото като член на журито на конкурса всяка година не пропускам да разпространя информация за новото издание и да се насладя на поредната порция качествена българска фантастика. 

Освен като любител на фантастичното и мелконяновското в тези произведения, аз особено много се радвам и на формата им. Обожавам късите разкази! Голямо майсторство е да си разкажеш историята в такъв ограничен обем и освен това да намериш място и за всичко важно като смисъл, случка, послание, език, герои, диалози и т.н. А ако успееш да вкараш и някакви интересни обрати, изненади и неочаквани завършеци, можеш да си сигурен, че читателите ще питат за още твои произведения. 

Всички тези разкази съм ги чел по няколко пъти, но въпреки това пак ми беше приятно да ги прелистя и в новото им хартиено тяло с великолепно идейна корица. Бонусите за читателите обаче не се изчерпват само с нея, защото литературната реколта на лауреатите за всяка от петте години е допълнена и обогатена с интервюта, спомени и други интересни текстове, всички посветени на живота и творчеството на патрона на конкурса - Агоп Мелконян.

Моят екземпляр от сборника имаше честта да бъде превърнат в безценен чрез автографите на някои от най-характерните автори като Далия Ал-Халил ("Свежа вода"), Явор Цанев ("Селцето"), Мартин Петков ("Този човек дойде от Земята") и не на последно място Яница Христова, чийто разказ "Машина за истории" се превърна и в емблема за целия сборник.

Несправедливо, а и направо невъзможно е да се изтъкне само един или друг разказ, прелестите им са разнолики, историите са стройни (да се разбира и като "кратки"), безгрижни и натоварени с очаквания за бъдещето, те приличат на снимка на випуск абитуриенти от някоя девическа гимназия. 

Дайте им шанс! Други читателски блогове вече отдавна го направиха: Приумици, Книголандия, Марио, Вальо... 

July 14, 2017

Anna Hells' Fantasy placeСтарият Марс

Кой не знае дядо Мартина, дето ни залъгва от няколко десетилетия, че ще дойдат проклетите дракони и ще оправят цялата работа с ледените зомбита и злобните вестеровци, които от утробата на майките си се учат на великото изкуство Пре***и другарче. И Гарднър Дозоа ще ви е познат, ако си падате по компилации от задокеански разкази на фантасмагорични теми, особено в екип с белобрадия сериен убиец на любими книжни персонажи. И ето, че има техен сай-фай сборник и на български, след доста добрата, макар и спорна за някои като консистентност на качеството, фентъзи антология Разбойници, този път посветен на необятната тема за червената планета, криеща тайни и надежди на вероятно повече от една изчезнала цивилизация, включително нашата.

Наскоро имах удоволствието да прочета сборник с български фантасти, писан преди около половин век, и е смущаваща разликата във възприятията – докато нашенските погледи към висините са строго ограничени до собственото ни аз, намерило се на просто различно място, то американските братовчеди отправят взор към невъзможното, към различното, към красотата на неразбираемото, отминалото или неслучилото се, и простете липсата ми на патриотизъм, но този път май избралите патока Доналд са уцелили по-правилно нещата. Прелестите на един загинал пурпур, дишащ тихо в дюните прах от скрити зад погледа души на заспалите обитатели на един далечен във всяко отношение свят, ми е една идея по-близка до душата от това колко съм малка аз на фона на всичко останало. Вселенските мъчения на Адамс не бива да са ни основен начин на мислене, така де.

Старият Марс е онова преди сега, или може би това, което ще бъде по спомен или мечта на немарсианските ни наследници, търсещи нови възможности за смислен живот между звездите. Средновековни пътешественици политат срещу всички земни закони в небесата, и достигат за няколко дни време до червените полета на бленуващите звездобройци; призраците на отминали цивилизации все още живеят в етера на пясъчните бури, и тревожат здравомислещите земляни; местните видове, напълно различни от хуманоидите управляват царствата си на разкош и разточителство, даващи знак на днешните ни аз за едно самотно бъдеще на може би бивша в сините си краски планета без живи обитатели. Място на сблъсък на отказваща да бъде забравена древност, търсещо вариант за същестувание настояще и мечтаещо смисъл бъдеще, Марс е там, където скитате нощем, и в сънищата, и в кошмарите; там, където желанието за живот се ражда насред останките от нечия смърт.

Дали под формата на приключенско фентъзи в най-добрите канони на Джон Картър, или социален ескперимент за нашия вид в условия на абсолютно рестартиране на действителността, или космическа опера за битки и оцеляване между звездите, Старият Марс е калейдоскоп от сънища, фантазии, идеи, за абсолютно всеки фен на алтернативните жанрове и техните незаконни деца междустилията – очакват ви класическо фентъзи, космическа опера, постапокалипсис, твърд сай-фай, фантасмогични приключения, митпоетика, шантави забавни щуротии, и Муркок. Да, частица от великия, но почти непознат на нашите ширини майстор на фантастиката ви очаква в тази компилация, и дори тук конкретно да не ми е съвсем по вкуса с твърдия си подход към историята на червените измерения, и да предпочитам Елрик и компанията на мултивселената, все пак майсторските изпълнения са си винаги впечатляващ висш пилотаж.

Ако не си падате много по сериозната фантастика, но имате влечение към добрите идеи, които можещите успяват да предадат правилно в малък обем от думи, и да ви потопят напълно в атмосферата на съзиданията си – то качвайте се на летящата катамарана за червената планета, и да не ви притеснява невъзможността – само за лишените от мечти има липса на начин за постигане на желанията.

 


Tagged: Ана Хелс, гарднър дозоа, джордж р.р. мартин, книги, старият марс, фантастика

Човешката библиотека„Зелени разкази (ама _наистина_)“ разширяват ареала си

Приятели (:

Това е Бъни:

Бъни

А това са нашите „Зелени разкази (ама наистина)“, след като Бъни реши да закуси с тях:

Зелени разкази – или зелеви?

Истина, истина ви казваме – воистина зелени разкази са те…

Ако ви се дояде и на вас – поръчвайте! Докато има! Че Бъни уж е малък, ама вече знае…

*хихи*К

July 11, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоАртас: Възходът на Крал-лич - Кристи Голдън

Това е поредна книга, която разказва частица от историята на Азерот – светът, в който се развихря действието на Уоркрафт. А тази игра няма нужда от представяне, в нейния фентъзи свят милиони запленени от магията на Близард по цял свят прекарахме блажени години.

Книгата ми беше полезна, за да навържа парченцата история, които вече знаех. Премеждия на герои, кралства, раси и империи. На цели континенти и даже светове.

В този том проследяваме живота на Артас Менетил, наследник на трона на Лордерон. След нахлуването на орките през Тъмния портал и падането на Стормуинд, Лордерон вече също не е остров на спокойствието, но все пак е място, в което старите ценности се пазят. Паладините служат на Светлината, младите слушат старите и кралството е подходящо място за израстването и възпитаването на истински силен лидер с правилни ценности, който да предвожда човешката раса в борбата им с Ордата. Изкушенията на тъмната страна обаче са навред и в хода на действието проследяваме как малко по малко у един добродетелен младеж с бъдеще покълва злото, което в края на краищата ще го превърне в Крал-лич – предводител на опустошенията на пълчищата на немъртвите.

Сблъсъци на воля, древни магии и могъщи оръжия озаряват пътя на Артас към Замръзналия трон. Убийства, измяна и предадена любов са най-малкото, което го чака. Епична история, променила съдбата на целия свят. Любезно ни бяха оставени не една и две открехнати вратички (като например съдбата на любимата ни магьосница Джейна), през които да се гмурнем към следващия том от поредицата.

Вятърът виеше като наранено дете.
***
Фалшивата скромност е толкова лоша, колкото и фалшивата гордост. 


Anna Hells' Fantasy placeДраконовият астероид

Дж Дерек Адамс

Вероятността тази книжка да я прочетете на български е толкова минимална, колкото утре да излезете на среща с вече самотния баща Брат Пит, или ако сте с други предпочитания – с отдавна самотната, но доста по-изтрещяла милфка Анджелина, което иде да рече, че не, това няма да ви се случи, освен ако не заспите след като сте преяли със свински пръжки и кисело зеле, плюс осем оки ракия и няколко гумени бири за разкош, и не ги сънувате тез хубавини. Та, обратно в реалността, но само за малко, защото трябва да се покачим на един астероид, пълен със заспали дракони, освен един, който за съжаление не е открил радостта на себеудоволствието в условия на нулева гравитация, и общо взето е с характера на кисела стара мома-рентиерка в центъра на София, която за първи път открива магията на Туин Пийкс, и това не завършва добре. Но господин драконов киселяк дори не е основен герой, а нещо, в което вашите нови книжни приятели ще се целят с магьосани ножки. А ето ги и тях.

Една малка магьосничка с побелели коси и вилнееща дива магия около себе си, известна с чудесния си страничен ефект да подлудява упражняващите я до степен същите да си връзват ноктите на панделки, докато изпепеляват методично разни вонящи селца, с все народа и добитъка залостен в жалките си кошарки. До нея едно рошаво хлапе с рицарско възпитание, бил някога паж на доста странен дърт авантюрист със смущаващи умения и вкусове, които не, не включват задните входове на сгради, палатки и каквото там има входно-изходно структура. Една зеленокожа гномица – гномка, гнома, гномея… нека да е орк… оркка… женска матово зелена странност с бивни и дребосъчест ръст, плюс сестра ѝ, дето е същото, ама в по-бензинова разцветка, и за разлика от кака си, дето е нещо като Индиана Джоунс на расата си, тази е с избухливия характер на разстроена, току-що скъсала с гаджето си, и сложила гадни шини тийнейджърка в цикъл – което ако не знаете е най-най-най-лошата комбинация и всеки родител ще ви го каже, докато хълца задавено в шъпа. И един герой, дето е от официалните добри, но всъщност е еманация на изключителното зло, което представлява догматичното добро на всяка цена, местният вариант на тамплиерите, масоните и онези симпатяги, дето се самобичуваха в златната кокошка на Дан Браун. А, и един социопатичен оранжев дявол с рогца, който се превърща на супер сладко пухаво прилепче с рогца… оранжево.

Всичките тези злополучни образи по един или друг начин ги тегли съдбата към столицата на един объркан и неясен свят, заплашен от огромния астероид, пълен с ужасии, засега обвити в мистична мъгла, ясна на едни други трети лица, които е повече от явно, че някой ден ще създадат сериозни проблеми. Но засега цялата групичка се преследват едни-други, понякога без да знаят, като междувременно се замесват в полу-успешни банкови обири, морски битки с полу-веществени пирати, тежки разговори с майки-орлици-оркици, дето хич не могат да правят мекици, пътешествия на летящи мотопеди, красиви сиви вещици с подчертано агресивни сексуални апетити, и разни други чудесийки, които на пръв поглед се съчетават като белгийски шоколад и пукана люта чорбаджийска чушка, но всъщност крайният резултат никак, ама никак не е зле – забавно, нахилено до драконовските си уши фентъзи, омесило се на живот и смърт със стиймпънк елементи, сай-фай псевдо наука и искрена изтрещялост в стил „Ъъъ, какво?!“, както и наистина удивително запомнящи се герои, в които просто ще се влюбите само за няколко странички време. Да, дори и в лошите. Оранжевият демон се нарича Настрани между другото. И малко квичи като е оранжев прилеп. И си пада по зелената…орка? Хубава палитра, децата им ще са или портокали, или ананаси. Което дава някои идеи откъде са се пръкнали странните ходещи храни в Плодчетата.

Ако това ви звучи като пародия на нещо писано от непрежалимия Дъглас Адамс – вероятно ще се прави. Ако усещате и лек полъх от още по-липсващия на усмивката ми Тери Пратчет – пак удряте бинго. Естествено, нищо не е толкова съвършено изпипано, че със всяка проклета дума в идеална позиция да ви избухне мозъка, и да не можете да говорите за нищо друго с приятелите си в следващите няколко седмици, но е един изключително свеж глас в инди литературата, в която съм заровила нос като особен вид огненокозинеста котка, каквато не съществува, във ванилови трюфели, каквито няма, но пък и мен точно с трюфели няма как да ме впечатлите, както и с хайвер, суши и другите там екзотично – хипстърейски скъпарщини, дето всъщност са си надценена гадост, ако и красива такава. Та, ако случайно и вие сте от смелите изследователи на алтернативни и никому непознати автори – Джи Дерек Адамс само поставя началото на едно престъпно забавно приключение, в което аз се хвърлям като веган на репички. Предполагам за последното, аз съм любител на обилно полятите с масло трупове на животинки, хищник гаден книгочетящ съм, мда.


Tagged: asteroid made of dragons, Ана Хелс, книги, g derek adams, фентъзи

July 09, 2017

През прозореца“Властелинът на Пръстените” – Джон Р. Р. Толкин

От много години съм почитател на филма “Властелинът на Пръстените”, но по една или друга причина отбягвах прочита на книгата. Бях с убеждението, че след като съм гледала филма и знам основните линии на сюжета, то няма да мога да оценя книгата по достойнство и само излишно ще се отегча. Опасявах се, че постоянно ще сравнявам книгата с филма и ще се дразня на разликите между двете. Каква огромна грешка от моя страна и добре, че я поправих. Определено при четенето героите в моето въображение бяха идентични с героите от филма, но не отчитам това като недостатък. Имаше някои разлики между двете, но дори и те не можаха да ме подразнят и да развалят усещането от прочита. Книгата е магично, подробно описание на един друг свят, в който ми се иска да мога да поживея няколко седмици, месеци или дори години.

vlastelinyt

Макар и да пиша ревюто с огромно закъснение, фактически прочетох цялата книга за по-малко от седмица и няма да е преувеличено, ако кажа, че четях във всяка свободна минута, а когато не четях си мислех за героите и пътуването им. Бях обсебена от Средната земя и прекарвах повече време там в мислите си отколкото тук. А това, че знаех какво ще се случи ни най-малко не развали внушнието от историята, даже напротив – имаше няколко места, на които искрено се изнанадах и много се забавлявах.

Предполагам, че едва ли останал човек, който не знае сюжета и историята поне в общи линии и по тази причина аз няма дори да се опитвам да го резюмирам. Описанията на различните градове и места през които премина Задругата ме зашеметиха – такова богатство на цветове, форми и обичаи. Имената и различните раси с порядките им са толкова убедителни и плътни. В някакъв момент започваш да се оглеждаш в съседните гори и да се чудиш дали все пак там не живеят елфи, и няма ли някакъв макар и мъничък шанс в недрата на планината, която виждаш сутрин през прозореца, да дълбаят своите несметни съкровища джуджетата.

Макар и битката мжеду доброто и злото да е описана в много книги и различни легенди, в тази успях да я усетя в дълбочина. Малката искрица надежда, която едва мъждука на фона на все по-сгъстяващия се мрак и отчаяние. Осъзнах колко сила е нужна, за да не се предадеш пред страха и да направиш, каквото е нужно макар болезнено ясно да съзнаваш, че най-вероятно всичко е безмислено. Разбрах и колко е лесно да се подхлъзнеш и да се провалиш в решителен момент понеже си проявил миг слабост и то не защото си лош човек, а просто защото безверието е замъглило взора ти. И дори понякога да греши човек докато е жив има шанс да поправи грешките си и да изкупи вината си, стига да има достатъчно смелост  да я признае. Злото расте и набира сили пред очите ни и всеки един има дълг да бди и да се бори с каквото може срещу него. Идеализирано се противопоставят куражът, честта, достойнството, благордството и силата на дадената дума на подлизурството, предателството и подмолните планове. Ще ми се и в нашия свят тези идеализирани ценности да бяха на почит.

В книгата читетеля може отблизо и в дълбочина да се запознае с всички герои, техните мисли и вътрешни колебания. Бях изненадана от образа на Фродо и силата, която се крие в него, отношенията му със Сам и благородството, което вътрешно го изпълва. Успях да си обясня много неща, които от филма не ми бяха достатъчно ясни. Историите на Мери и Пипин са не по-малко впечатляващи от дългото, мрачно пътуване на Фродо, Сам и Ам Гъл. Понякога не е нужно да си едър и висок, за да вършиш подвизи и геройства, стига ти да имаш сърце и кураж.

Мога да пиша много още за всяка една дребна подробност и всеки един детаил, но колкто и да пиша пак няма да мога да изразя цялостното си удивление и възхита. Единственото, което мога да ви посъветвам е да прочетете книгата, ако не сте го направили до сега, дори и да сте гледали филма. Заслужава си!


July 07, 2017

Anna Hells' Fantasy placeМетална легенда за Кети Джей

Крис Удинг

Като един от общо взето отчаяните фенове на Крис Удинг, който ме зашемети с изящната жестокост на трилогията си за вещерите, прободе обичащия тъмнината демон в мен точно в сърцето с великолепната приказка за Отрова, и ме довърши с приключението за чудовища и призраци на Елейзабейл Крейл, историите за Кети Джей бяха задължаващо да бъде закупено и погълнато жадно четивно. А и да не беше Удинг, все пак говорим за стиймпънк с пирати, та какво да не му харесваш. Но нещо от магията на великолепието на вътрешния мрак липсваше. Не, че книжките блестят от позитивизъм и слънчеви зайчета, но все пак, все пак… листчето в главата на голема май липсваше.

Запознайте се с екипажа на ериумно движещото си странно летящо нещо, наречено Кети Джей – бъдещето на технологиите, ако и на по-бюджетно-очуканите такива. Капитанът е нещо като по-тъжен вариант на Джак Спароу, с все страстта си към комара и лошия късмет с жените. Компания му правят благородник-демонист с много тъмно минало и неговия сладък метален робот-голем, в който е заключено нещо, което да обичаш и от което да се страхуваш; лекар-алкохолик с погромено от лекарска грешка съзнание; двама полу-вдиотени, но много талантливи пилоти на придружаващи летящи машинки; един бивш роб с гениални умения в авио механиката и една мъртва девойка, която си е доста мърдаща и ефективна като навигатор, средна работа между зомби, вампир и пчела убиец. А, има и един много див котарак, който бива пребит зрелищно във втората книга, но доста заслужено, поне според мен. Жив си беше след това гада, не се притеснявайте.

Та тази нестройна дружинка от полу – престъпници все се набъркват в чудовищни по мащабите си каши, с които ако не целия, то поне няколко континента от света застрашават с неминуемо унищожение. Я ще взривят самолета на висш благородник, я ще освободят случайно древен демон, или ще отворят небесата за унищожителна раса извънземни чудовища – все с най-добри намерения. И после се почва едно бягане, преследване, минаване на косъм покрай всички видове желаещи да ги скалпират бавно и методично. Атмосферата мога да сравня с тази на света на карибските пирати среща пазителите на галактиката, макар и с много по-малко шегички, повечко повторения на „какво се е случило досега“ и обичайната драма „тя обича ли ме, не ме ли обича“. Но ако ще четете тези книги, ще го направите заради героите – запомнящи се и оригинални образи, които обаче е малко тъжно, че не са накарани да вършат нещо по-смислено от това да си спасяват задниците непрекъснато.

Но ако си падате по ефектните въздушни и наземни битки, съчетани с малко езотерично – технологични викания на демонични обитатели на етера, активно действие, малко щуротии и емоционални размисли колко точно всеки от героите е прецакан от живота – Удинг и Кети Джей са идеалното ви четиво. Идеално за летните жеги, в компания на климатик, фрапе и кило череши, пък ако сте от индивидите, дето все още познават явления като ваканция, семестриална почивка или онова чудо – отпуската – какъв по-добър момент да си запълните  слънчевата почивка с лесно смилаем екшън и приключения.

 


Tagged: Ана Хелс, водопади на възмездието, железния чакал, кети джей, книги, крис удинг, тайните на черния капитан, фентъзи

July 06, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоНощни птици – Сборник

Нямам представа кой е Лорънс Блок извън това, че е съставител на този сборник. Е, наистина после прочетох разни неща, но не те бяха причината да прежаля 19 лв и да си купя тази книга в първия момент, щом я видях. Тук правя по-голяма пауза, а вие питате: Добре, а защо тогава я взе? Заради една корица, една идея и три имена, казвам аз.

Заглавието и корицатана българската версия на сборника представляват едно и също – най-известната картина на американския художник-реалист Едуард Хопър. Преди години, когато тепърва започвах да поглъщам праведното слово на Майкъл Конъли без да си поема дъх, за пръв път забелязах колко голямо внимание обръща той на музиката и образите. Бях толкова впечатлен от мястото и смисъла на картината на Хопър „Нощни птици“ в романа, че сигурно над година картината ми стоя като тапет на компютъра.

И сега изведнъж научавам, че на някой си Лорънс Блок му дошла идея да покани известни автори от жанра (крими, мистъри, трилър) да напишат 17 разказа, които да са вдъхновени от други картини на същия художник, сред които автори аз забелязах първо имената на Майкъл Конъли, Стивън Кинг и Лий Чайлд.

Разказите очаквано са изключително разнородни. Забелязвал съм и друг път, че антологиите са като мелези - по-малко стойностни от чистопородните екземпляри с един автор, но по-обични и по-красиви. По-богати на литературни гени. И тук имаше текстове, които откровено не ми допаднаха, имаше и такива, които бяха точно това, което очаквах. Нарочно се упражнявах първо да погледам няколко секунди съответната картина, да се помъча да си създам някакъв свят около нея и чак тогава да прочета разказа. След това се връщах и пак я гледах. Малко бях разочарован да открия, че всъщност много малко от 17-те разказа могат да минат за криминални дори в най-широкия смисъл на думата. Приятно впечатление ми направи, че всички автори са имали някакви сантименти към определени картини на Едуард Хопър и са написали историите си с истинско чувство на съпричастност към времена, град, заведения, събития, нрави или дори само определена атмосфера. Това не са разкази, които са писани насила или за пари.

В сборника има истории за частни детективи, които откриват неща, които не са за съобщаване на клиента. Истории за Голямата депресия, за борбите на черните за равноправие. За самия Хопър и наследството му, за жени и мъже, които търсят нещо извън техните си семейства. За хотели и гари, за Града, за Пенсилвания стейшън. Истории за банки, кина, алкохол и пистолети, за прекалено млади хора, които се осмеляват да посегнат на чуждия живот, когато всички други са се парализирали от страх и ужас. Ако щете вярвайте, обаче има даже и разкази за призраци!

В заключение мога да кажа, че се чувствам удовлетворен, крастата ми по Хопър е начесана.:)


Оттогава научих, че не можеш да виниш някого, задето не те обича.
***
Смехът не се брои. Той е по-малко от усмивка.


July 04, 2017

THE DARK CORNERКАТАСТРОФА НА ПРЕЛЕЗА



Ани и Виктор седяха на една пейка в чакалнята на гарата и отпуснали гърбове на извитата облегалка, отегчено се занимаваха с телефоните си. Те безцелно сърфираха из интернет без да запомнят и дума от това, което четяха. Работният им ден беше свършил преди около час и по мускулите си вече усещаха умората от тежката работа в склада. Слънчевите лъчи безжалостно жилеха вратовете им през прозореца, а августовската жега пъплеше през отворената врата и всяко движение на въздуха бе като дихание от Ада. Помещението беше задушно и по челата им се стичаха ситни капчици пот.
По едно време Виктор вдигна поглед и се загледа в опашката за билети пред касата. Съмнителни субекти от ромски произход, намирисващи на пот и чесън, се редяха редом с изнервени старци, карайки се помежду си или със служителката на касата. Глъчка и шум огласяха чакалнята. Младежът отново сведе очи и продължи да се взира в телефона си.
- Колко закъснение ти казаха, че ще има влака? – в опит да надвика шумотевицата, повиши глас Ани.
- Ако не се забави още някъде, до пет минути трябва да е пристигнал. Искаш ли да излезем на перона и да го чакаме там? Омръзна ми да стоя тук – главата ме заболя от тези викове.
Ани мълчаливо кимна с глава. Те станаха от пейката, нарамиха раниците, Виктор взе в едната си ръка чантата с лаптопа и бързо се насочиха към вратата.
В този момент, по високоговорителя съобщиха, че влакът пристига на трети коловоз.
- А, я виж ти! Та той само нас чакал! – злъчно отбеляза Виктор, докато крачеха към другия край на перона. – Нали си чувала приказката: БДЖ – бързай бавно, стигни още по-бавно.
Приятелката му усети сарказма в гласа му, но нищо не каза. Не искаше да се напряга излишно в края на и без това тежката седмица.
Влачейки четирите вагона след себе си, с тежко пъшкане червеният локомотив спря пред гарата. Двамата младежи се качиха в предпоследния вагон и след кратко лутане по коридора намериха места в едно купе по средата. В него нямаше никой. Седнаха до прозореца, като Ани се настани удобно на седалката с книга в ръка, а Виктор включи лаптопа и го положи върху бедрата си.
На следващата гара при тях влезе жена на средна възраст, която остави куфарчето си на мястото за багаж, кротко седна до вратата и започна да си записва нещо на хубав, подвързан с дебела подвързия бележник. Качилите се пътници се настаниха по местата, а слезлите вече се отдалечаваха от гарата. Перона опустя и наоколо слегна необичайна тишина. Изминаха се няколко минути.
- Кондукторите са излезли навън и пушат – каза след известно време Виктор, поглеждайки през прозореца. – Май ще имаме престой тук и ще правим среща с друг влак. А пък аз тъкмо си помислих, че машинистът ще успее да навакса закъснението. Да, ама не. Относно как се правят закъснения – питайте БДЖ.
- Много си нервен напоследък – Ани стрелна с изпитателен поглед приятеля си. – Има ли нещо, което те тормози, а не си ми споделил? Знаеш, че винаги съм била до теб и можеш да разчиташ на мен.
Виктор помълча малко, погледна през прозореца, сви устни, а сетне наведе глава и каза:
- Нали знаеш, че със Станислав работим по един видео проект в интернет. Имаме договор със сайта, който е на принципа колкото повече посещения и харесвания, толкова повече пари. От известно време насам обаче няма никакви гледания. Правим нови клипове с висока резолюция и хубаво качество, но без никакъв интерес. Хората искат сензация, клип с шокиращо заглавие, кадри, които да са без аналог. Разбираш ли?
- Щом хората искат сензация – дайте им я! Необикновени неща се случват всеки ден! – неочакваната реплика на възрастната жена стъписа Виктор и го накара да се завърти на седалката.
- Какво искате да кажете с това, че необикновени неща се случват всеки ден? Ежедневно по телевизията дават само простотии.
- Е, вие няма да търсите шокиращата новина само по телевизията. Имате необятния ресурс на интернет, множество нови програми в снимането на видеоклипове, фотошоп и т.н. Използвайте фантазията си. Между другото, приятно ми е да се запознаем. Казвам се Анелия Донева и съм писателка.
Видимо доволни, тримата спътници приятелски стиснаха ръцете си.
- А какво пишете? Какъв жанр предпочитате? – оживи се Ани.
- Пиша фентъзи и научна фантастика и вече имам издадени няколко книги. А относно клиповете, мисълта ми беше, че всичко е в главата ви. Просто трябва да се успокоите, да напрегнете мозъка си и да дадете свобода на фантазията си. После всичко ще си дойде на мястото. Сензации се случват всеки ден! Просто трябва да си на точното място и в точния момент.
- Благодаря ви за съвета, госпожо Донева! Радвам се, че се запознахме.
- Аз също, млади господине! Пожелавам ви успех! – писателката сложи очилата си и се зае с писането на записки в бележника си, а Виктор продължи с работата си на компютъра.

В същото това време, по шосето водещо към гарата бясно препускаше черно БМВ, последен модел. Шофираше го тридесет и осем годишният преуспяващ адвокат Людмил Антов. Мъжът беше ядосан – очите му бяха зачервени, а по страните му щедро се лееше пот. С едната ръка бе стиснал волана, а с другата бе допрял мобилния телефон до ухото си и буквално викаше на него:
- Направо не мога да повярвам какъв номер ми погоди старата вещица, Мони! Още не е приключило делото, а тя взела кредитните ми карти и изтеглила всичките пари от сметките. Но нали е хитра, не се е качила на джипа и да офейка с него, а мои хора са я видели да отива към гарата, за да хване следобедния влак за Варна. Явно си е мислела, че така по–трудно ще я хвана. За късмет разбрах, че влака се движи със закъснение и имам не повече от пет минути да я настигна. Преди малко мина влакът за София, а аз наближавам прелеза. Ще се чуем по–късно.
Людмил хвърли телефона на седалката, стисна по–здраво волана и настъпи газта. Двигателят зарева, а гърнето започна мощно да ръмжи. Бариерите отдавна бяха паднали, но адвокатът беше твърдо решен да премине през прелеза, дори оставяйки тасовете си на траверсите. Разстоянието бързо се скъсяваше. Малко преди първата бариера, той рязко зави наляво в опит да я заобиколи. Първо чу пронизителната влакова свирка, а обръщайки се, буквално на метри от колата си видя насочените като копия буфери на червен локомотив. Сетне настъпи мрак и тишина.

- Боже Господи! Какво стана? – изпищя Ани, като се хвърли в обятията на Виктор. След внезапните спирачки вагонът силно се разтресе, а стените му така зловещо заскърцаха, като че ли всеки момент щяха да се разцепят.
- Мисля, че дерайлирахме! – с несигурен глас отвърна Виктор и любопитно вторачи поглед към вратата на купето.
Отвсякъде се носеха гласове и подвиквания, чуваше се тропот от бягащи хора.
- Ще ида да проверя какво е станало. Вие стойте тук!
- Пази се Вики! – умоляващо изстена Ани и плахо докосна ръката му.
По коридора разни хора сновяха насам – натам, а някои от тях се бяха струпали по прозорците и гледаха напред към локомотива. Виктор отвори вратата на вагона и се провеси навън. До машината се бяха събрали неколцина човека – машинистите, служители на Транспортна полиция и тримата кондуктори, които с пожарогасители и подръчни средства се опитваха да загасят пламналия пожар. Локомотивът беше обвит в гъст, задушлив дим.
- Какво се е случило? Дерайлирахме ли? – попита Виктор един полицай, който се придвижваше покрай влака.
- Не, катастрофа е – отговори униформеният. - Влакът е блъснал и смачкал кола на прелеза. Шофьорът е на парчета, а от хубавото БМВ са останали само обгорели ламарини. Прибирайте се в купето, младежо и запазете спокойствие! Ще чакаме линейки и съдебна медицина!
Полицаят отмина нататък, а Виктор стоеше онемял на вратата. “Сензации се случват всеки ден” – бе му казала преди малко писателката. “Трябва само да си на точното място и в точния момент.”
Той лукаво се усмихна, скочи върху камънаците от другата страна на композицията и изваждайки телефона от джоба на панталоните си, крадешком се приплъзна към мястото на събитието.
Когато стигна локомотива, пожарът вече бе изгасен. Влакът беше влачил возилото на около триста метра след прелеза и пред локомотива се виждаха само купчина отломки. Полицаите и влаковия персонал продължаваха вяло да разговарят встрани и тревожно да дърпат цигари.
Виктор се наведе и прикривайки се зад високия железопътен насип, бързо притича напред. Почти веднага забеляза остатъците от това, което до преди малко е било нов баварец. Навсякъде се търкаляха части от колата и от тялото на шофьора, а на двайсетина метра от тлеещите ламарини съзря безформена маса от вътрешности, кожа и дрехи.
“Това трябва да е трупът”, помисли си той и като се огледа още веднъж, за да се увери, че никой не го е забелязал, нагласи камерата на телефона и започна да снима:
- Здравейте, фенове на видеоканала “ Ексклузивните”! – тихо заговори на микрофона младият репортер. – Знаете, че винаги първи научавате горещите новини и днешния ден няма да бъде изключение. Този следобед, около 17:45 минути, бързият влак от София за Варна премаза кола на прелеза на град Ивайлово. Включваме се на живо с ексклузивни кадри, много преди всички електронни и телевизионни медии. Това, което виждате е трупът на…
Той моментално замлъкна. Гледката, която се разрази пред очите му накара косъмчетата по врата му да настръхнат, а по гърба му да полазят ледени тръпки. Трупът пошавна, надигна отцепената си горна половина и с невиждащи очи се загледа в него. Там, където трябваше да има лице имаше грозна кървава маска, лявата му ръка липсваше, а десницата му едва се държеше, увиснала на парче кожа. Главата му бе деформирана, а гъстата му, къдрава коса бе сплъстена от съсирена кръв.
Мъртвецът проговори с ясен и спокоен глас:
- Знаех, че ще дойдеш, Викторе! Имам послание от “Небесният ангел” за теб. В твоето купе пътува жена на име Анелия. Тя е виновна за тази катастрофа, защото ми открадна всичките пари и тръгна да бяга с влака, а аз се опитах да я спра. Искам да се върнеш и да я убиеш! Ти си призван за това, иначе приятелката и близките ти ще умрат!
Без да каже и дума, Виктор хукна назад, качи се в предпоследния вагон и за секунди се озова пред тяхното купе. Ани и писателката ахнаха от изненада, все едно виждат друг човек – очите му бяха помътнели, устните сбърчени, а ръцете му - свити в големи юмруци. Анелия изпищя – вместо Виктор, тя ясно различаваше разцепената горна половина на трупа на мъжа си, надянал кървавата си маска и вторачил невиждащите си очи в нея.
- Време е! – с твърд глас каза Виктор.
Той свали раницата си, извади дълъг ловджийски нож от нея и пристъпи към писателката. От шока Ани припадна, свличайки се на седалката, а Анелия се вцепени. Виктор улови жената за косата, изви главата й назад и с ювелирна точност я намушка в гърлото, като не спираше да реже докато от гръкляна до шията й, от край до край, не се получи непрекъснат хирургически разрез.
След няколко минути цялото купе бе оплискано с кръв, а главата на възрастната жена се търкаляше по пода. Демонът се огледа наоколо, излезе от купето и скочи от влака, като фигурата му бързо се изгуби в близките храсти. Зловещият му смях на няколко пъти долетя до ушите на втрещените пътници, които не смееха да погледнат в ужасното купе.
Пристигналата след два часа съдебна медицина трябваше да описва два смъртни случая, криминолозите разпитваха пътниците за мистериозния убиец, а линейка откара Ани в най – близката болница.

АВТОР: ПЪРВАН КИРОВ

Човешката библиотекаАлманах „ФантАstika 2016“: хартиено издание

Приятели (:

Седмият алманах „ФантАstika“ си има нов тираж, а до няколко дни го очакваме и по книжарниците. Началото на поредицата бе положено през 2007 г. и оттогава алманахът се превърна в любимо издание за ценителите на фантастичната литература, изобразително изкуство и кино.

„ФантАstika 2016“ има и нов облик, отразяващ началото на съвместна дейност с издателство „Артлайн студиос“. Това сътрудничество ще превърне алманаха в активна периодика, съпроводена от многотомник с подбрани автори от българската и световната фантастика.

В преводния раздел на новия брой можете да се срещнете с Рей Бредбъри, Лари Нивън, Хауърд Фаст, Валерий Гаевски и др.

Сред българските писатели специален триптих е посветен на Стефан Кръстев (известен и като Цефулес или Стивън Крос). Ще го видите като създател на научна фантастика, фентъзи и хумористична проза. От другите родни автори участват Янчо Чолаков, Светослав Славчев, Елена Павлова, Кънчо Кожухаров, Александър Карапанчев, Весела Люцканова, Емануел Икономов…

В раздела „Фантастихия“ се изявяват десет български и руски майстори на мерената реч.

„Съзвездие Кинотавър“ гледа заедно с нас фантастични филми и телевизионни сериали, критично и аналитично. Обърнете особено внимание на обзора „Политическа фантастика или самоорганизирани прозрения?“.

Раздел „Визионария“ този път се фокусира не върху художниците фантасти, а върху неотдавна напусналата ни Заха Хадид, наричана starchitect заради своите футуристични сгради.

В раздел „Откъде идваме?“ авторът съвсем буквално идва от Европейския събор на фантастите в Барселона и в текст и снимки споделя впечатленията си.

Разбира се, изброеното дотук съвсем не изчерпва съдържанието на новия алманах. По-долу ви очаква пълното му съдържание. Нещо привлече ли вашето собствено внимание?

Може да потърсите алманаха „ФантАstika 2016“ в добрите книжарници или да го поръчате от нас или от съставителя Атанас Славов (на имейл at_slavov маймунка abv точка bg). Цената му е 20 лв., а обемът – 450 страници, включително осем цветни.

Съдържание:

Нови признания на съставителя – Атанас П. Славов

Преводи
Представяне на списание „Фантастични светове“
Малко преди края – Лари Нивън
Хемингуей в космоса – Кингсли Еймис
Божествена трагедия (Ще ми паднеш ти!) – Ф. М. Бъсби

Изгревът на следващото
Пътешествие във времето – Рей Бредбъри
Първите хора – Хауърд Фаст (+ за списание „Тера фантастика“ № 15)
Камертонът – Милена Алгара
Орфей, съвършеният – Валерий Гаевски

Български фантасти
Портрет в 3,14 D – Стефан Кръстев: „Моето сърце“, „Пръстът на дриадата“ и „Само фередже ѝ липсва“
Класиците
Многоликата вселена на д-р Славчев – Емануел Икономов
Жребият – Светослав Славчев
Резерватът – Весела Люцканова
Наследници на Светослав Минков
Insomnia Globalis – Светослав Нахум
Резониращи светове – Кънчо Кожухаров
Малка стъпка – Мàри
Динозавър за Коледа – Елена Павлова
Министерски гамбит – Емануел Икономов
Фантастихия
Георги Малинов, Валери Петров, Данила Стоянова, Невена Стоянова, Максимилиан Волошин, Росица Панайотова, Емил Орманов, Алексей Белмасов, Георги Струмски, Красимир Георгиев
Фантастичното нефантастично
Други три карти – Александър Карапанчев

Фантастология
Фантастичен книгопис – Дилян Благов и Атанас Петков
Книгосъбития на 2015–2016 година
За романа „Отдел „И“ и други рецензии
Среща по хронофона: Амиен, 1904 година – Сандро Георгиев
Представяме ви: Кина Къдрева
Деформации на личността в трансформираната реалност (2) – Янчо Чолаков
Един художник… един фен… един писател… – три интервюта от Александър Карапанчев
На гости при далечните потомци, или още нещо за фантастиката на безсмъртието – alexandrit
Прозренията на фантаста – Димитър Хаджитодоров
Майкъл Крайтън взел назаем „Джурасик парк“ от Петър Бобев – Михаил Михалев
Творчески отличия за членовете на ДБФ „Тера Фантазия“
USA чалгата – Светослав Нахум

Съзвездие Кинотавър
Целулоидната Уелсиада – Петър Кърджилов
Политическа фантастика или самоорганизирани прозрения? – Атанас П. Славов
Американският филм Tomorrowland като съветска фантастика – Лин Лобарьов
Хорърът в киното и неговите поджанрове – Иван Атанасов

Футурум
Светлото бъдеще на Homo Sexualis – Асен Асенов
Sexplosion – Станислав Лем
ФаКтастика: „Самоосъзнатият ИИ“ и други
Забравеният българин, който качи американците на Луната – Людмила Първанова
Крилати фрази на Владимир Савченко

Визионария
Заха от Марс – Лидия Манолова
Изложбата на Христо Симеонов в галерията на „Раковски“ 125 – Калин Николов
Нови картини от А. Славов – Калин Николов

Откъде идваме
Абитуриентският бал на „Фанданго“ – Валерий Гаевски и Юлиана Орлова
Пътуване през Еврокона – Атанас П. Славов
Нова награда тръгна по своя път

Присмехулник за убиване
Спасеният от лавината – Веселин Маринов
Избрани кудкудякания – Янчо Чолаков
„Мисля, значи лъжа“ – Станислав Лем
Странният град на вампирите – Х. Л. Олди

July 03, 2017

Anna Hells' Fantasy placeНахема

Вера Крижановска – Рочестър

Третата част от среднощните четива за смели читатели е доста специфична представителка на гилти плежъра, съчетаваща романтичния чик-флик в стил сестрите Бронте пият чай с Джейн Остин, и метафизичната мистика, упоена от тамяна на религията и сярата на прегрешението. Въобще, ако като малки не сте се опитвали поне една година да го играете дарк уика заради някой от противоположния, или същия, естествено, пол, нещата на Вера Крижановска-Рочестър ще ви докарат силни позивни да отдадете чест на белия порцеланов трон откъм погрешната страна на обработващата хранителни вещества система. Аз, сещате се, съм си келява вещица от малка, и съм си продала душата на който там е имал инвестиционен интерес в нея още на 15, та езотериката нито ми е чужда, нито ми е диуретично действаща.

Романчето е всъщност рицарска история от тъмните векове, когато разни симпатяги с черни рокли са обичали да си устройват неделно барбекю с красиви девойки, които вместо да им носят бирички на всеки четвърт час, всъщност представляват бонфилето, царевицата и грилованите зеленчуци наведнъж. Във времена, когато ако не пуснеш на правилния човек, или му пуснеш, ама съвсем не добре настроената му жена вземе, че се разкиселее, и те обвини, че си погледната кравата накриво в събота, и същата (кравата, не жената) е започнала да дава маскарпоне в неделя, основната ти съдба ще е едни леко объркани хора да те разтягат на дибите или да те пожигосват с вяли призиви да се отречеш от лукавия, и много често стават грешки, та не съм сигурна, че горките безкористни християни са си сготвили и един вещерски бифтек.

И в конкретния случай едно бедно, но естествено много красиво девойче, привлича вниманието на доста свестен момък, имащ изключителния недостатък да е много богат и още по-ужасната съдба да има много жива и много амбициозна майка, използваща нашироко почина за вменяване на вина, както и една от най-върлите му обожателки да е разглезена богата пикла, дето не приема отговор не. Та, богатата фаворитка и властната матрона организират набърже едно мини процесче, и красавицата бива обвинена, че из утробата ѝ щъкат демонични гадове, или нещо от сорта, та съдбата е ясна – петък по обед на барбекюто. Но по ирония на съдбата в тъмницата, докато реди своите тъй безутешни и безсмислени молитви, се среща с истинска невеста на рогатия, и с един негов наместник, между другото доста симпатичен, начетен и общо взето готин тип. Но от Майстора и Маргарите насам ние си знаем, че Дяволът си подбира служителите внимателно, та забавни симпатяги да искаш из ордите му.

И нашето момиче в един момент изумително логично прави избора да не придобие добре препечена коричка и се превръща в това, в което е обвинена – огнената красота на порочността. Всъщност взема, че започва да се държи като героиня от Секса и града, и внася малко модерен промискуитет във времена, когато женският оргазъм е бил углавно престъпление от първа степен, като същевременно замисля доста креативно и зловещо отмъщение на всички, които от завист, злоба или просто мъжко малодушие за малко не я превръщат в изгоряла пуканка. Така се завихрят едни дяволски сборища (доколкото разбирам доста детайлно и достоверно описани), демонични статуи прелъстяват и омайват наоколо, а труповете на наистина черните по душа не закъсняват да завалят по улиците.

За съжаление доброто възпитание налага финал с все ангелските крилца и великодушното опрощение на чистите духом, намерили единението с идеала (каквито хора вече няма, не се и надявайте да видите), и почти всички намират утеха в смъртта и саможертвата на аз-а. Та, като изключим религиозните щуращини, всъщност Нахема е доста добро фентъзи за сблъсъка между черните и белите магове, с много сиви вълшебства, черни магии и бели чудеса на всяка крачка, които не разочароват, ако си падате по такъв вид поучителни приказки, дори и понякога да улавяте червения отблясък на the dark side в огледалото. Приятно и носталгично, но не за всеки.

 


Tagged: Ана Хелс, вера крижановска-рочестър, книги, нахема, фентъзи, хорър

Първи впечатления от последно прочетенотоХвърчащата класна стая - Ерих Кестнер

Плачът е строго забранен.

Вероятно и преди мен милионите щастливи читатели са отбелязвали, че Ерих Кестнер е олицетворение на понятието хуманист. Толкова доброта има в действията на героите му, без да се захаросани или неестествени. 

Осмокласниците от мъжката гимназия в Кирхберг имат стара вражда с учениците от конкурентното реално училище. Историята започва с вероломното пленяване на един от "нашите" и нечувана гавра с тетрадките по диктовка, което довежда до война със снежни топки, освобождаване, странна училищна пиеса, преоткриване на стари приятелства, разни проявления на духа на наближаващата Коледа, заминаващи влакове, много чест, справедливост, мъжество и какво и още не, че направо не е за вярване как такава малка книжка може да събере толкова много важни и весели неща. И герои! Уж са деца, обаче с толкова отговорни характери и поведение, че ще засрамят повечето възрастни, които познавам.

Това е може би най-силната книга на Ерих Кестнер от всичките му романи за деца. Лично мнение. Много е трудно да се коментира такова съвършенство, то е малко като поезията, може само да се преживява и споделя. Припомнете си я и я прочетете и като възрастни, няма да съжалявате. 

Не искам да си развалям настроението и да коментирам безвкусните корици на издателство ПАН и затова прилагам оригиналната.

Първи впечатления от последно прочетенотоХайдути – Николай Хайтов

Тази книга представлява сборник с истории за различни хайдути от стари времена. Историите са сглобени от Хайтов от предания, приказки, легенди, а и от по-достоверни документи, спомени на очевидци, писма и други записи. Получила се е много приятна смес от факти и легенди, която дава вероятно най-изчерпателната информация за тези хора, която да става за четене от обикновени любопитни читатели.

Книгата всъщност аз я купих и четох заради филма за Румяна войвода, който излезе миналата зима. Филмът не беше кой знае какво и не е зле да се пропусне, историята на Румяна също не запомних особено, но като повод да прочета останалите истории явно си е струвало.:) Вътре има истории за известни хайдути и за забравени такива. Някои от най-пространните и подробни даже са за хора като отец Матей Преображенски – Миткалото, които никак не се вписват в категорията хайдути. Интересни ми бяха повечето очерци – за Чавдар и неговия байрактар Лулуш, за Ангел, за капитан Петко. Интересна ми беше както историческата страна, така и разните хитринки, които са ползвали благородните народни защитници в неравната си борба с турците. Някои от тях са били истински български версии на Робин Худ, други „играели“ по на дребно и са били по-близо до значението на думата айдуци. Трети пък са били надраснали времето си и са се борили и жертвали за каузи като просвета и освобождение, за които населението още не е било узряло.

Кой помни днес, че някога София е била превземана от хайдути? Или пък онзи номер на капитан Петко с чувалите с вълна? А гайдата на Ангел или просветителските и книжовни подвизи на Очматей? Хитростите и бабаитлъка? Геройствата и предателствата на хора без потекло или друго богатство, освен буден ум и смелост. Може би не е и нужно, макар днешните ни сънародници изпитват неясни за мен сантименти към славното минало, що такива излишни предавания има даже в национален ефир. Но ако на някой случайно му се дочете, Николай Хайтов е оставил прелестен материал за запознаване срещу скромните 2лв при букинистите.

June 29, 2017

Anna Hells' Fantasy placeНощно острие

Бранимир Събев

Дойде времето за нова порция тъмни приключения от колекция Дракус, този път с небезизвестния Бранимир Събев, и неговата пета досега книга, с подчертано повишаващо се качество не само на изпълнение, но и на подбор на сюжетите, които не само стържат по границите на съзнанието ни и ужаса, ами ни и отнасят в далечни фантастични измерения, където животът е по-суров от всеки страх, до който можем да се докоснем в личната си реалност.

Ужасът ударно присъства с една кошмарна хелоуинска нощ, в която всеки познат сеещ смърт образ добива своя плът, кости и остри предмети за разкъсване на невинни детски тела. Писъците продължават в компанията на древен гигант, заробващ съзнания и консумиращ тленни останки, за да се върне в света ни, когато слънцето ще се скрие уплашено от настървения глад на един тъмен бог. Опитите ви да избегнете злата съдба ще ви отведат в един кей – проход към океанските реалмии, но не смейте да си изпробвате риболовните способности, защото алчната човешка душа трудно може да задържи човешките органи в неделима цялост, винаги се намира някой демон, който да разглоби пъзела от месо и кръв, щом е разгневен справедливо. Но и след последния си дъх няма да ни оставят намира болката и агонията, те продължават и в отвъдното, където има твърде много телесна чувствителност за нетелесни форми.

И в тленността на живите не е кой знае колко по-добре – навсякъде дебнат кръвожадни машини, злокобни минувачи, гарвани от отвъдното, призраци забравили света и себе си, извънземни подаръци, превръщащи ни в перфектните красиви хищници, и зоопаркове на човешката фантазия, която за секунди се превърща в кошмар със щипка детска невинност. Но в бъдещето може би ще ни е по-добре – вярно, мъничко самотно, без реални хора и реални изживявания, но достатъчно добре симулирано днес, за да повярваш във възможното утре без да съжаляваш за твърде материалното вчера. А по-далеч по времевата линия ни чакат трудни решения и анихилация за по-високи цели, понякога звучащи доста човешки дребнави, но хей, победителите не ги съдят, нали.

Колекция от истории за размисъл, за забавление, за треперене под завивката и среднощно търсене на някой гръб, в който да се опреш, просейки защита или просто надявайки се, че чудовищата ще имат с какво да се занимават, докато тичаш като изоглавен навън, само мъничко отлагайки неизбежния край. За почитателите на мрака, хоръра, фантастиката или просто добрите вълнуващи истории – Нощно острие, което между другото е едноименният разказ за една наистина поетична гор справедливост с кървящ туист на финала, е подарък за обичащите страховитите разкази и неочакваните обрати, потънали в недоброволно дадени човешки течности в терминални количества. Ужасът е жив и сеещ смут, та подгответе се  поне задочно за някой от милиардите възможни краища, съпроводени с писъци, безсилие и много, много страх, които ни очакват в твърде рехавата ни откъм сигурност реалност. Поне да не се изненадаме, ако и да не можем да избегнем демонските нокти в сърцето си, куката в стомаха или тихия звук на откъсваща се от раменете ни глава – все пак ще ни остане малко време за страхотна последна фраза, нали.

 


Tagged: Ана Хелс, бранимир събев, български автори, дракус, книги, нощно острие, фантастика, хорър

БиблиотекатаПървата биография на Левски

За Левски са изписани десетки хиляди страници. Стотици книги, стихотворения, поеми. Левски е икона. Но и мейнстрийм. С тениски на Левски се кипрят хора, които нямат и понятие от делото на Апостола. Портретът му виси в кабинетите на хора, които са предавали многократно всичките му идеали. За Левски са се упражнявали да пишат цяла върволица талантливи, но и бездарни хора. Биография след биография. Избягвам подобни книги – излизат твърде често и не виждам какво ново и непознато биха ми разкрили за личността на Апостола. До момента, в който не видях тази. „Васил Левски. Дяконът“ от Захарий Стоянов – две имена, които няма как да бъдат заедно и да не предизвикат мигновен интерес.

Не подозирах за съществуването на подобна книга, признавам си. Първото й издание е от 1883 г., отпечатана е в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Твърде слабо позната на широката публика, това е първата българска биография на Апостола. И първият опит за биография у нас въобще. И то именно от Захарий Стоянов, хрониста на Априлското въстание, съвременника и участника в националноосвободителните борби. Издадена само 10 години след смъртта на Левски, това действително е най-автентичният му образ, достигнал до нас в неподправен вид, със запазен колоритния възрожденски език на автора, неговите непосредствени проучвания, разговорите му със свидетели, близки и познати на Апостола, с очевидци на едно или друго събитие.

Първият ми досег с книгата просто ме очарова. Издателство „Хермес“ са се постарали да възродят биографията на Левски в достоен и изключително впечатляващ вид. Твърди корици, стилно оформление, безкрайно удобния формат 70 на 100, интересен предговор от Тони Николов. И всичко това е само прелюдия към живото свидетелство на Захарий Стоянов за личността на Апостола – такъв, какъвто е запомнен от своите съвременници.

Биографията започва с интересно встъпление, говорещо много за обстановката по онова време в новоосвободена България: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чужди гробове  и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа“.

Захарий Стоянов се спира много подробно на ранните години от живота на Васил Кунчев, неговия досег с лицемерния свят на калугерството, към който той така и не успява да се причисли. Следват първите му участия в революциите на Балканите, сблъсък с турците и бягство от Сърбия, завръщане в България… Авторът разказва и какво стои зад митичното съкращение БРЦК, колко наивно, но и с познаване на българската психология са действали шепата осъзнати мъже по онова време.  „Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си Привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин“.

Разбира се, отчитайки времето, в което е писана книгата и още яркия спомен за Апостола, не можем да говорим за безпристрастност на самоукия биограф. Отношението му към личността на Левски е видимо, но Захарий Стоянов все пак не изпада в излишно идеализиране. Обстойно се спира на финалните епизоди от живота на Дякона, предателството на поп Кръстю, когото Захарий категорично смята за главен виновник за залавянето на Апостола. Но и предателството на Иванчо Хаджипенчович, един от чиновниците, подписали смъртната присъда, а в последствие, след Освобождението, вдигнал си къща на 150 метра от мястото на обесването.

Безкрайно ценна е тази биография за осмислянето на Левски през погледа на съвременниците му. Да, тя е непълна, липсват може би подробности за един или друг епизод или взаимовръзка с общата картина, но е дотолкова автентична, че да ни потопи в духа на онова време и да ни покаже как се е родила легендата. Онази легенда, която днес сме склонни да развяваме като хоругва за цели, които нямат нищо общо с личността на Васил Левски.

Публикувано от Георги


Filed under: Биография, Исторически, български

June 26, 2017

Anna Hells' Fantasy placeЗаветът на викинга

Георги Връбчев

Странен проект – две мънички книжки, едната на български, другата на английски, свитък първи от многообещаваща епика, носеща елементи на Конан и Викингите, и то в най-добрия смисъл и стилистика на жанра приключенско фентъзи. Размерът уж не предвещава нещо значимо, но открехва вратата към замръзналия свят на очевидно доста потенциално епичния герой Ерик, дава начало на легенда, на авантюра в ледовете на севера, където детството е отказано за всички потомци на истинските герои. Очакват ви едно добро количество битки, измяна, смърт, погребални ритуали насред злонравната природа, сред която се изковават характери и унищожават души, защото на силата кога ѝ е била нужна душевност. Внимание, това е само началото на епос – наречете го разказ, новела, прикуъл – изберете сами какви ще са вашите първи стъпки на едно ново и несъмнено вдъхновяващо пътешествие, което би накарало дори бащицата на героичните фантастики да се чувства горд от завета си.

Сюжетът се изгражда с прецизното темпо на далеч по-голяма история, която признавам аз лично възнамерявам да проследя докъдето стигне. Образите наминават за кратко, изградени с класическата хиперболизация на силата и достойнството, или силата и низостта – защото силата е задължителен елемент за всеки в тази вселена, и ако очаквате достоверните за днешните младежи мрънкотене, съмнения и тръшкане с вечното Защо аз на уста – няма да намерите и помен от подобия. За причините поредицата свитъци да излиза в тази си форма – двуезична и двукнижна, не съм запозната, но самият факт, че е част от изданията на Гаяна, за мен е достатъчна атестация за нещо винаги заслужаващо си четенето, подбрано от най-обещаващите родни автори на фантазмените стилове. Та след като сме отворили врата, ще чакат да се отворят и прозорци, и въобще да нахлуя в легендата за Ерик, където да слушам приказките за неговото въздигане сред геройския пантеон на Валхала, каквото още от сега гарантирам, че ще се случи на коравото хлапе, можещо да вижда между тъканта на реалността. Едно добро начало, което ще следя внимателно, и призовавам читателите с авантюристичен дух да направят същото, защото тук има нещо специално конанистко, а си ме знаете какъв отчаян конан-фен съм.

 


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, георги връбчев, дракус, заветът на викинга, книги, фентъзи

June 25, 2017

THE DARK CORNERЩАСТИЕТО НА ДАН ЕВЪНС



През последните месеци Дан Евънс все по-често се замисляше дали е щастлив. Уж всичко бе наред, а се чувстваше необяснимо напрегнат, сякаш някакви подсъзнателни импулси се стремяха да разрушат душевния му мир. Не можеше да определи къде е проблемът и има ли изобщо такъв. Струваше му се невъзможно Министерството на щастието да не полага нужните грижи за него. Та нали редовно си плащаше данъците!
Сега, когато симпатичната сестра от медицинския пункт му подаваше с усмивка медикаментите, които трябва да приеме, почувства отново лека неудовлетвореност. Някакъв подтик се опитваше да изплува в съзнанието му и да придобие конкретна форма. Сестрата сложи хапчетата в чаша и му ги подаде заедно с шише вода. Дан ги изпи и замислено се вгледа в бялата шия на жената и в пулсиращата там синя вена.
– Извинете, показателите ми добри ли са? – попита притеснено той.
Сестрата го изгледа учудено.
– Всичко е нормално. Техниците щяха да сигнализират при несъответствие със стандартите за щастие. Защо?
– Не мога да кажа, че не съм добре, но изпитвам някакво особено чувство. Трудно ми е да го дефинирам, но ми прилича на… неудовлетвореност.
– Ще погледна пак. Но не вярвам чипът ви да се е повредил. Всъщност кога са ви го сложили? – Тя погледна мобилното си устройство и добави: – А да, преди два месеца. Съвсем нов е. Откога сте така?
– Ами …трудно ми е да кажа, но… от няколко седмици сякаш.
– Ще ви запиша час при психиатър, за да обсъдите с него елементите от външната среда, влияещи върху психиката ви. Иначе химичният баланс в мозъка е добре, освен ако чипът не отчита правилно, но това ми се струва невъзможно. Все пак ще питам техниците, не се безпокойте.
– Всъщност … какви хапчета пия в момента?
Сестрата отвори някакъв файл и каза:
– Комбинация от леки антидепресанти, един невролептик, бензодиазепин, който се включва само когато ви заболи подменената коленна става, магнезий и разни билкови екстракти, които имат сравнително меко действие.
– Е, щом всичко е наред…
– Щом сте усетили някакъв дискомфорт, трябва да се вземат мерки. Ето ви адреса на дежурния психиатър. Той ще се погрижи за вас. Записала съм ви час, така че задължително трябва да го посетите. Иначе – глоба.
Дан я изгледа криво.
– За ваше добро го правя.
– Да, благодаря, госпожо.
– Госпожица – тя се усмивка и за момент на лявата й буза потрепна чаровна трапчинка. Дан кимна и също се усмихна, но насила. На излизане обаче плъзна поглед по стройните крака на сестрата, чийто форми се подчертаваха от впитите дънки.

***

Психиатърът го посрещна широко ухилен, като, докато го настаняваше на кушетката, го потупа приятелски по рамото.
– Видях, че не посещавате често психиатър – каза.
– Не съм имал сериозни проблеми – отвърна Дан Евънс.
– Но сега вече имате?
– Сестрата каза, че с главата ми всичко е наред.
– Така е, уверих се лично в това. Чипът ви също работи перфектно. Нямаме основание да се съмняваме в подаваната от него информация.
– Е, значи съм си втълпил нещо.
– О, господин Евънс, човешкият мозък е много сложна система. Възможна е нещо да ни убягва, някакъв съвсем дребен детайл. Физически проблем нямате, това го проверих.
– Да, сравнително добре се чувствам.
– Работите ли?
– По програма на Министерството на щастието. Любител дърводелец съм, изработвам копия на старинни мебели. Дали се продават не знам, а и не ме интересува, но работата ми доставя удоволствие. Професионалистите казват, че съм добър, макар и самоук.
– Интересно хоби. Друго имате ли?
– Колекционирам модели на старинни автомобили.
– Да, това също е интересно.
– Спортувате ли?
– Чат–пат играя тенис. Обичам да се разхождам в парковете.
– Случва ли ви се често да скучаете?
– Аз съм от хората, които все си намират някакво занимание.
– Женен ли сте?
– Да, жена ми има истинска работа. Началник е на банков офис.
– Деца?
– Не, така и не се решихме на този ход, а за нея вече е късно.
– Разбирам.
– Какви са отношенията ви?
– Нормални. Рядко се караме. Тя е приятен човек, макар и да е доста затворена.
– Обичате ли я?
– О, как да ви кажа … по скоро съм свикнал с нея. Честно казано не общуваме много.
– Дааа, излизате ли често с приятели?
– Повечето ми приятели са от социалните мрежи.
– Разбирам. Такива са нещата в днешно време. Родителите ви, как са?
– Добре са, пенсионери. Преместиха се да живеят в Хонолулу, по програма на Министерството на щастието.
– Не ви създават проблеми?
– Че какви да ми създават? Всичко им е осигурено. Виждам ги веднъж годишно, по Коледа.
– Ясно. Преди време от Министерството, по ваше желание, са ви осигурили кола, реплика на старинно превозно средство.
– Да, форд тъндърбърд от 1957 г. Само че двигателят е електрически, естествено, двигателите с вътрешно горене са забранени.
– Е, няма как, такива са екологичните правила.
– Машинката ме радва много. А и бръмчи като древен автомобил, защото аудиосистемата имитира звуците на бензинов двигател.
– Чудесно. Значи ви е трудно да определите къде се корени тревогата ви?
– Аз…чувствам се някак нереално. Все едно животът, който водя, не е моят.
– О, и други пациенти се оплакват от същото. Просто в днешно време всичко е твърде предвидимо.
– Съжалявам, че ви изгубих времето. – Дан понечи да стане от стола си.
– Не, не, ни най-малко. Чакайте, господин Евънс. Искам да споделя нещо с вас.
Дан Евънс кимна и зачака.
– Мисля, че би било добре да смените жена си.
Дан се облещи.
– Че защо?
– От думите ви разбрах, че не сте особено привързан към нея, което разбира се не бива да ви кара да се чувствате виновен. Имам информация, че сте били добър съпруг. Но така е, в днешно време отчуждението е голям бич за обществото. Имам и друга информация, че тя, жена ви, също има нужда от промяна.
– Мислите, че проблемът е в жена ми?
– Мисля, че една евентуална промяна би освежила живота и на двама ви, така да се каже.
– Вие предполагате, че тя не ме обича?
– Не предполагам, знам го със сигурност. Тя е посещавала мой колега и е споделила с него редица неща.
Дан се напрегна. Чувстваше се предаден. Въздъхна.
– Разводът скъпо ли ще излезе?
– Министерството на щастието ще поеме разходите. Уверявам ви, че придобитото по време на брака имущество, ще бъде разделено справедливо.
– Ами ако не успея да си намеря нова жена?
– О, господин Евънс, вие май се подценявате. Поровите ли се малко повече в социалните мрежи, веднага ще ви огрее късметът. Можете и да пробвате по стария начин, нали разбирате, барове, ресторанти, концерти. Жени свободни има много. Междувременно, чрез чипа още по-стриктно ще следим психическото ви състояние, защото във времена на преход често се отключват депресии. Всички негативи ще бъдат туширани навреме.
– Ох, страх ме е от новостите.
– Кой не го е страх. Но Министерството и в частност аз сме готови да ви подпомагаме по всички възможни начини. Хайде, тръгвайте и, моля, разделете се подобаващо с жена си. Тя е подготвена, уверявам ви.
Дан стана, ръкува са с психиатъра и излезе. Бе объркан от противоречивите мисли, които се мотаеха в главата му.

***

Дан Евънс са качи във форда и подкара към къщи. Хладният вятър рошеше косите му и галеше с хладни милувки трескавото му чело. Пръстите му потропваха нервно по волана. По аналоговото радио звучеше песен на Елвис Пресли. Замечта се. Дори не усети как засече една кола. Изпищя клаксон, изскърцаха спирачки. После за зла беда засечената кола се удари в движещата се в най-дясното платно тойота. Дан отби веднага и излезе, чувстваше се виновен. Шофьорите на пострадалите автомобили обаче изобщо не му обърнаха внимание. Просто се ръкуваха и, след като размениха данни за застраховките си, потупвайки се приятелски по раменете, се разделиха. Безгрижни хора, чието настроение не можеше да се вгорчи от някакъв лек инцидент.
Жена му го чакаше на входната врата, усмихната.
– Събрах си багажа – обяви тя.
– Има ли къде да отидеш?
– Да, той ме чака.
– Защо не ми каза?
– Не исках да те нараня. Ще се справиш ли сам?
– Да.
– Беше ми хубаво с теб… донякъде.
Дан изкриви устни в престорена усмивка.
– И на мен. Бих желал да се чуваме от време на време. За да знам как си.
– Непременно, Дан, ще ти се обаждам – каза тя и се качи в асансьора.
Останал сам вкъщи, Дан изведнъж се почувства подтиснат. Изпи една бира, после още една. Поработи върху един стол, но работата му не спореше. После му звъннаха от Министерството на щастието, за да му кажат, че му трябва серотонин и незабавно трябва да отиде в най-близкия медицински пункт. Той се подчини, бе свикнал да спазва разпоредбите. А и за пръв път от много време насам наистина имаше нужда от помощ, защото изобщо не се чувстваше щастлив.
Случи се така, че чаровната медицинска сестра отново бе на смяна. Като видя кой е дошъл, тя веднага се усмихна широко и сякаш слънце огря мрачния кабинет.
Дан я поздрави и влезе в чакалнята. Не се наложи да чака дълго, тези пред него само си изпиха хапчетата и си тръгнаха.
- Заповядайте, господин Евънс – каза сестрата и го подкани с небрежен жест да влезе. Дан се настани срещу бюрото й. – Господин Евънс, получихме резултатите от прегледа при психиатъра. Много съжалявам, че се разделихте с жена си. Неприятна ситуация, изключително неприятна. Но това е за ваше добро, уверявам ви.
– Ама вие всичко знаете – отвърна троснато Дан.
– Такава ми е работата, задължена съм да следя изкъсо психическото ви състояние.
– И какво е то?
– Вие сам усещате, че нещата не са идеални. Което е нормално с оглед на случилото се. Проблемите са се отразили на химическия баланс на мозъка ви. Но сме ви приготвили допълнителни медикаменти, така че не се притеснявайте. Съветвам ви да не прекалявате с алкохола. Чипът ви засече лека злоупотреба.
– Не съм се напивал.
– Длъжна съм все пак да ви предупредя. Ето, това са хапчетата. – Дан ги изпи и стана да си ходи.
– Смяната ми свършва след десетина минути. Ако ме изчакате, можем да отидем заедно на кино, например. Или евентуално да вечеряме някъде?
Дан се вторачи стреснато в жената, който вероятно бе петнайсетина години по-млада от него. Трудно му бе да си представи, че тя проявява интерес към него. Все пак той имаше самочувствието на запазен мъж на средна възраст с приятна външност.
– Ако искате да хапнем някъде? – каза Дан и усети как се изчервява от вълнение.
Тя кимна и с тънка усмивка накара чаровната си трапчинка да се покаже.
Лесно успяха да си намерят маса в близкия италиански ресторант. Сравнително плахо подходиха към опознаването, но час по-късно вече разговаряха съвсем свободно, сякаш се познаваха от дълги години. Сестрата се казваше Сали Тодс и преди няколко месеца се бе разделила с приятеля си поради несходство в характерите. Бе решила да се захване с истинска работа, а не да разчита на помощта на Министерството на щастието. Твърдеше, че работата й помага да се отърси от самотата. Дан, вече впечатлен от външността й, оцени и непринудените й маниери и интелекта й. На излизане от ресторанта се престраши да й предложи да отидат на кино. Тя прие, но се оказа, че е свободна чак след седмица. Когато се прибра вкъщи, Дан дълго се чуди дали това отлагане е признак за сдържаност или тя просто не го взема много на сериозно. Преди лягане му се припи бира, но се отказа, заради препоръката на Сали.

***

На следващия ден Дан Евънс се събуди с леко главоболие. Хапна на две-на три, направи си упражненията и физическият дискомфорт бързо изчезна. Обаче му бе криво, че жена му си тръгна. Беше толкова силно свикнал с нейното присъствие, че сега в душата му зееше празнина. А на всичкото отгоре имаше чувството, че едва ли скоро нещо ще запълни тази празнина. Това му се стори странно, като се има предвид, че винаги си бе мислил, че не я обича много. Захвана се да довърши една маса, но работата не му спореше. Дори се поряза като последния некадърник. Докато си слагаше лепенка, му направи впечатление, че ръцете му треперят.
Разходката в парка не му помогна да се отърси от тежките мисли и напрежението. Подразни се от виковете на играещите деца, дрезгавата кашлица на полегналия на една от пейките старец и псувните на работниците, които изграждаха концертна трибуна. И преди му се бе случвало да е необяснимо нервен, но сега направо не се побираше в кожата си. На връщане едва не се сби с един забързан мъж, който по невнимание го бутна, докато пресичаха улицата.
Дан бе инструктиран, че в такива случаи трябва веднага да потърси помощ в най-близкия медицински пункт. Сали не беше на смяна и Дан още повече се вкисна. Сестрата изслуша внимателно оплакванията му, после порови в смартфона си и каза:
– Съжалявам за неприятностите. В момента подбираме правилните медикаменти, съобразно мнението на психиатъра и данните от чипа, но за да подействат е нужно време. Така че ще се наложи да потърпите. Не бива да прекаляваме с успокоителните. Приемате достатъчно.
– Е, щом трябва, ще търпя.
– Когато има промени в живота на човек…
– Да, знам – сряза я Дан и се отправи към изхода.
– Чакайте, господине, в този случай имате право на безплатна едноседмична почивка, осигурена от Министерството на щастието.
– Ще пропусна – изсъска през рамо Дан.
– Има свободни места за Сейшелските острови, Малта…
– Казах, ще пропусна.
През следващите дни състоянието му не се подобри. Мъчеха го и кошмари. На моменти му идеше да заблъска главата си в стената. Само бирата му помагаше до известна степен, но при първото прекаляване чипът го наклепа и после Дан дълго трябваше да се разправя с пристигналия медицински екип. Заплашиха го, че ще му спрат помощите и ще го изключат от програмата на Министерството на щастието. Дан се стресна. Съмняваше се, че би могъл да се оправя сам в живота, поне не и в състоянието, в което бе в момента.

***

Сали изглеждаше прекрасно в зелената си плисирана рокля, която подчертаваше тънката й талия. Носеше черни обувки, чиито ниски токове тракаха предизвикателно по плочките. Беше вързала косата си на опашка и може би заради това ведрото й лице излъчваше детинска невинност. Когато я поведе към киносалона, Дан се изкушаваше често да й хвърля погледи, но внимаваше да не прекалява. Стараеше да прикрива мъчещата го напоследък нервност, но в такава компания му бе трудно. А Сали пръскаше небрежно чар, привличайки погледите на другите мъже.
Филмът, избран от Сали, бе нещо средно между екшън и хорър. Дан го хареса, като се впечатли най-вече от момента, в който гаднярът отряза със сатър кутрето на заложницата. Сали мълча през цялото време, а Дан се чудеше дали да не й стисне ръката в някой от страшните моменти. В крайна сметка реши да не се държи като тийнейджър.
На излизане Дан се прокашля и каза:
– Приятно филмче.
– Радвам се, че ти хареса.
– Какво ще кажеш да пием по бира вкъщи.
Сали наклони главата си на една страна и примижа, явно по шеговит начин искаше да покаже, че не одобрява предложението.
– Дан, нали знаеш, че трябва да внимаваш с алкохола, когато ти нагласяваме лекарствените дози.
– Да, да, знам. Тогава кафе?
Сали се усмихна, хвана го под ръка и го повлече към форда.
– Как бих могла да откажа такова мило предложение!
Дан се изчерви, а Сали се изкиска и го потупа по рамото.
Дан бе привел дома си в изряден вид и Сали не пропусна да отбележи това. Пиха кафе, говориха си дълго за книги и филми, после си пуснаха стара рок музика от времето преди разпадането на Депеш Моуд. Мълчаха и слушаха, всеки потънал в мислите си. На Дан хем му бе приятно, че е в такава компания, хем бе напрегнат – чак му се схвана вратът.
Младата жена стана и му донесе бира от хладилника.
– Ето, пийни, от една бира нищо няма да ти стане.
Дан отвори кутийката и отпи жадно. А може би трябваше да си сипе в чаша? Сали не го упрекна за недобрите маниери.
После се наложи Сали да поработи на смартфона си заради някакъв спешен случай. Седнал вдървено на фотьойла си, Дан наблюдаваше съсредоточено танца на изящните й пръсти по екрана. Към десет часа Сали прибра телефона си, стана и отиде до прозореца. Скръсти ръце на гърдите си и се загледа в уличния трафик. А Дан се загледа в приятните извивки на тялото й. В този момент той осъзна какво трябва да направи на всяка цена, за да може да превъзмогне нетърпимото напрежение.
Дан се присегна към шкафа до вратата и от чекмеджето му тихичко извади чисто ново длето. Все още не бе го използвал в дърводелската си практика. Стана внимателно от креслото и запристъпва бавно по дебелия килим към Сали, която продължаваше да се взира навън. По трескавото чело на Дан изби пот. Съзнанието му забълва натрапчиви, ужасяващи мисли. Представяше си как сграбчва младата жена и забива длетото дълбоко в гърба й, после, докато още ечи писъкът й, се взира в изкривената й от болка физиономия и попива с наслада ужаса, горящ в облещените й очи. Лицето й вече не изглежда красиво, но това го възбужда. Задавените й стоновете са мехлем за ушите му. Тя е толкова шокирана, че дори не прави опит да се съпротивлява. Той я притиска силно към себе си и усеща треперенето. Краката й ритат спазматично, токчетата драскат по паркета с настойчивостта на побесняла котка. По дланта му се лее кръв. Чувства се божествено, както никога преди. Тогава извива рязко врата й и гадното изхрущяване слага край на всичко. Очите й моментално заприличват на стъклени топчета и се вперват изцъклени в нищото. Тялото й натежава в обятията му, стройните й крака се изпружват, разкрачвайки се леко.
Замаян от виденията, но не и разколебан, Дан замахна. Сали обаче се извърна светкавично и отскочи настрани. Дан се закова на място. Чувстваше се така, сякаш се е събудил от кошмар. Но не бе толкова неадекватен, че да не забележи, че Сали е насочила към гърдите му малък сребрист пистолет.
– Дан, нито крачка повече! Остани на място! – Дан сведе глава и учудено се взря в ръката си, държаща длетото. – А сега назад! Седни в креслото и хвърли това нещо! – Дан се подчини. – Искаше да ме убиеш, а? Мислех, че ме харесваш? – Устните й се изкривиха в подигравателна усмивка.
– Аз… съжалявам, Сали! Много съжалявам! Не знам какво става с мен, просто не съм на себе си.
– Казвам се Лара Кочински, агент Лара Кочински. – Дан я изгледа стреснато. – Сега ме слушай много внимателно без да ме прекъсваш. – Дан кимна. – Министерството на щастието дълги години се опитваше да те направи щастлив. Но ти си особен човек, Дан, и задачата ни се оказа много трудна. Медикаментите само притъпяваха садистичните ти импулси. Вероятно никога не си се чувствал истински щастлив, въпреки огромните усилия на Министерството. Този тип лечение не може да продължава вечно, силните дози ще разкапят организма ти. Ето защо започнахме да намаляваме постепенно дозите. През последната седмица си пил само витамини, Дан. Остави ме да довърша! Нали знаеш, че в момента на практика няма престъпност. Не можехме да си позволим да оставим такъв като теб да вилнее. Не че нямаше да те хванем още при първото престъпление. Знаеш ли колко такива като теб сме евтаназирали? Мълчи и слушай! Намерихме ти работа. Въпреки огромните усилия на Държавата, и в частност на Министерството на щастието, за повишаване на качеството на живот, има хора, които се опълчват срещу системата. Те са вредни и заслужават наказание. Дан, на теб се пада честта да отстраняваш тези неблагодарници. Така че след като преминеш обучение, ще те насочим към жертвите. Ще можеш да задоволяваш всичките си желания. Ще бъдеш истински щастлив.
– Благодаря – каза Дан и лицето му засия.
– Не благодари на мен, а на Министерството на щастието.
– Благодаря – повтори Дан.
– Е, чао, Дан. – Тя прибра пистолета и с бавна крачка се отправи към вратата.
– Сали?
– Лара, Лара Кочински.
– Лара?
– Да.
– А нашите отношения…дали…Сърдиш ли ми се много?
– Аз ще съм твоят агент за свръзка. Ще се виждаме често. Ако си опичаш акъла, може и да се получи нещо между нас. – Тя се извърна и смъкна ципа на роклята си. По гърба й имаше множество следи от удари с камшик.

АВТОР: СТЕФАН ГЕОРГИЕВ

June 22, 2017

През прозореца“Сянката на вятъра” – Карлос Руис Сафон

В последно време основно чета и не отделям почти никакво време за нахвърляне на мисли. Преди няколко седмици приключих с нашумялата “Сянката на вятъра”.

shadow_of_the_wind

Сюжетът се развива в Барселона след гражданската война в Испания. Бащата на Даниел Семпере държи антикварна книжарница и една знаменита вечер го отвежда на тайнствено място – гробище за забравени книги. Даниел има възможност да си хареса една единствена книга и да я извади от забравата. Изборът му се спира на романа от Жулиан Каракс – “Сянката на вятъра”. Без дори да подозира с избора на книга Даниел прави съдбоносна промяна в живота си. Покрай книгата, чиито пазител е станал, Даниел се сприателява с Густаво Барсело и неговата ангелски красива племенница Клара. Болезненото израстване от младеж до млад мъж е белязано от тайнствената книга и нейният загадъчен автор. В една мрачна нощ се появява един от героите в книгата, олицетворение на самия дявол и предявява претенции към нея със заплахи и желание да я унищожи. Това е последната капка в чашата с любопитство и Даниел се хвърля с всички сили да разравя миналото и да събира информация за Жулиан, разкривайки подробностите около мрачната му съдба и унищоженото му творчество.

Има видим паралел между събитията в живота на Даниел и този на младия Жулиан. Воала на миналото се повдига страница след страница разказвайки тъжната и драматична съдба на Жулиан. Дали същият злощастен късмет ще се повтори и при Даниел? Ще успее ли той да се справи с предизвикателствата и да се пребори за щастието и любовта си?

Много противоречиви чувства събуди в мен тази книга. Имаше дни, в които не можех да се откъсна от нея и такива, в които нямах сили да продължа да чета. В началото мислех, че основното в историята е разкриването на мистерията, обгръщаща живота на Жулиан.  Но след като я приключих цялата смея да твърдя, че това е книга за любовта и саможертвата във всичките възможни форми – от крайния егоизъм до пълното себеотрицание. Нещата не са черни и бели, няма добро и лошо, а само нюанси и наслагване на емоции. За всяко нещо има причина, зад всяко действие има по-дълбок смисъл. Образът на Барселона е толкова ярък и присъствието на града е така осезаемо, че тя става главен герой, без който нищо няма да е същото. Атмосферта и внушението са определени от Барселона и събитията случващи се в нея. Езикът е богат и описателен, но моменти крайно изчерпателен. Основната настроение е смесица между магичното и мистериозното, а цялостното усещане е мрачно и подтискащо.

Книгата е първа част от четерилогия, наречена “Гробището на забравените книги“. Надявам се скоро да имам възможност да прочета и останалите части.

“Армията, бракът, църквата и банковата институция — това са четирите конника на Апокалипсиса.”

“Телевизията е Антихристът, друже мой Даниел; казвам ви, че само след три или четири поколения хората вече няма да знаят как да пръднат сами. Човекът ще се върне към пещерите, към средновековната варварщина и към едни състояния на тъпоумие, които даже плужеците са превъзмогнали още през плейстоцена. Тоя свят няма да загине от атомна бомба, както ни казват вестниците — не, ще загине от смях, от баналност, от факта, че си прави шега с всичко, че и лоша шега на това отгоре.”

“Според Беа изкуството на четенето бавно умира; то, казва тя, е интимен ритуал, защото книгата е огледало, в което виждаме само собствената си същност, защото в четенето влагаме и ума, и сърцето си, а добрите читатели се срещат все по-рядко с всеки изминал ден. “


Anna Hells' Fantasy placeКармила

Втората част от една елегантна и преждевременно загинала поредица от времената преди авторското право, блоговете и въобще май даже интернета като нещо, което може да се нарече бързо – да, толкова съм стара, ни поднася три новели на елегантния ужас, който се случва по-скоро някъде в умовете ни, вместо пред очите ни. Да, правилото за затворения пред злото взор тук не работи – и да го виждате, и да се правите на заспали, то ще дойде до леглото ви, нежно ще отметне завивката, и ще впие зъби и нокти в полу-заспалата ви плът, а оттам нататък – е, това съдбата ще реши. И три кратки истории ще ви напомнят, че да се страхувате понякога е здравословно, понякога излишно, но винаги – малко закъсняло.

Кармила е вариация между Дракула и Елжбет Батори, красиво съчетание между безмилостна вампирка с вкус към красиви млади момичета и черен демон от преизподнята, търсещ да покори невинните души, обитаващи забутаните кътчета на стара Европа, където новините понякога закъсняват за погребенията на тези, за които са предназначени. Древна история, съчетаваща романтичното ежедневие на самотните замъци, чаровните девици, даващи всичко за малко трепет и забавление, и животинския глад на отдавна прокълнатата душа, търсеща и любов,  и изкупление, но и просто вечеря.

Втората история е една болна трактовка на термина вечна любов, разиграла се между кабаретна артистка, болна от туберколоза, нейният съпруг и верен почитател, въздигащ обичта си до невъзможните висини на човешкото себеотрицание, и един лекомислен приятел, промотиран бързо до любовник, който нехайно се отказва от забавлението, току след получената еднократна победа. Ужасът тук е във възможностите на една жена да бъде безгранично жестока и към отхвърлилият я, и към този, който я е приел твърде безусловно, с помощта на цялата времева алхимия, можеща да запази обекта на обожание събуждащ тъмни страсти далеч след момента на смъртта.

За финал ни очаква една призрачна легенда за отдали душите си на Сатаната учители в малко религиозно училище някъде сред земите германски, където възпитанието с пръчка и още пръчка е било толкова нормално, колкото молитвата преди ядене, когато е имало такова за непровинилите се. Но чудовищно е как след години детските страхове се превръщат в трудно за вярване спомени, чиито тъмни краски се отдават на прословутите детски мързел и желание за мотаене, вместо подчиняване на правила, ама понякога все пак кошмарът е верен. Само късметът и приятел, намерен непоискан и даже отхвърлен в нищото, могат да спасят крехкото съзнание на героя от неговото преждевременно присъединяване към призрачната орда на желаещите вечност души, получили я в толкова погрешен вариант.

Три малки новели, три изящни четива за пред камина, на фона на залязващото слънце, в богата библиотека, част от старо имение, пазещо тайните на своите отдавна заминали твърде далеч обитатели. Или поне тази атмосфера ще получите дори в модерните си домове, дори обагрени във светлина и технологии, защото тъмнината на отминалите дни лесно може да засенчи дори реалността, щом има своя правилен подход към сърцата ни. А какъв по-добър портал има от една наистина добра история?

June 19, 2017

Anna Hells' Fantasy placeLittle book of darkness

Стефан Д. Стефанов

След изумителното приключение Трубадур, издържано по тарантиновски в стил Десперадо среща Джон Уик под погром от куршуми, вой на демонични същества и реки от кръв в няколко измерения и континенти, дойде време и на сборника на Стефан, който ни подарява една малка колекция от разкази на мрака, отворила врати към сенките на тъмнината на вътрешните и външните ни демони – винаги непредвидими, винаги оставящи пищящи купчинки плът. Сюжетите са различни, неочаквани, и понякога силно смущаващи, но онази щипка – е, всъщност едричка шепа екшън, я има нявсякъде и избухва в очите ви с огнен облак от ядрен взрив. Идеалното бързо четиво за корави хорърджии, да си знаете.

Дали ще се намерим насред пустинята в едно кошмарно апокалиптично бъдеще, населено до откат с демонични изроди и озверели подобия на човеци, пред които хълмовете наистина развиват очи, за да се пазят от новите си обитатели; или ще сме в спалнята на една невярна съпруга, невидяла втория си шанс да постъпи правилно в живота, за което ще плати единствената възможна цена; или ще балансираме над полу-потънала гума насред местната река, надявайки се на мирно детство, а получавайки последното си забавление – последните редове на всеки разказ ще ви оставят за секунда без дъх, дали от усещане за поетична справедливост, дали от от ужаса на безсилието, или въздишката на надеждата – емоция винаги ще има.

На стоп по пътя на американската мечта често се срещаме с американския кошмар; зловещият преследвач често се оказва по стокхолмски и мечтан любим, а по един рицар с желязно сърце живее във всеки от нас, очаквайки да направи своя последен ход към твърде леко защитения ни ум. В един неразбираем свят повече от логично живеят неразбираеми души, които се събират и разделят по силата на над-човешки инстинкти; една болница от миналото приютява края на бъдещето, и то не онова навременното, а това, идващо с много зъби, пипала и мрак; а в един несъществуващ замък справедливостта и дълга се срещат на масата на отдавна чаканата разплата, и книгите носят присъдата на всяка грешка и изкупление. Срещу религията се възправя силата на природата, кръвта и миналото, но тази битка, ако и да е красива, е обречена; а смъртта идва винаги отгоре, за някои под формата на розов чехъл, но това не значи, че последните моменти на истинските герои ще са по-малко епични.

И така, ковчеже от движещи се в неестествен ритъм сенки на същества, които са непознати на реалността, но твърде близки познайници на подсъзнанието. Дали ще го отворите е въпрос на смелост, читателска смелост да потънете в дебрите на едно авторско съзнание, несевенящо се да изкара демоните си наяве и да ги накара да играят дивно хоро, от което обаче ще има последици. Още един разкошен подарък за четящите от издателство Гаяна и колекция Дракус, която остава след толкова много заглавия за мен просто блестящ пример за изключителна серия за истинските почитатели на родната литература във невъзможните жанрове. Съберете ги всичките, и може да намерите тайна молитва към бог Ктхулу, скрита някъде в сиглите по гръбчетата им. Или не, с Ктхулу човек никога не знае.


Tagged: Ана Хелс, български автори, българско фентъзи, книги, little book of darkness, стефан д. стефанов, фантастика, хорър

Човешката библиотекаВ подготовка за книгата на Мел: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборник с приказки от Мел, вдъхновено (и временно 😀 ) кръстен „книгата на Мел“.

 До 31 юли подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки от сборника и колко – така ще преценим хартиения тираж;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме началото на една от включените приказки.

Скоро надзъртали ли сте във вашата си баня? 😉

~

Бочо

 

В банята на семейство Темелкови имаше бяла мечка.
Теди се скри зад вратата и надзърна точно толкова, колкото да види огромното ѝ туловище във ваната. Мазната ѝ козина се повдигаше и спадаше ритмично и мечката похъркваше с тътен, който се усещаше направо с костите.
Теди беше виждал бяла мечка преди, но никога толкова отблизо. В зоопарка имаше три. Те само се плацикаха под водата и от време на време подаваха глави на повърхността като малки космати айсберги. Жадните очи на Теди и другите деца изобщо не бяха успели да мярнат останалото от телата им.
Мечката беше заметнала завесата за душ през главата си и Теди не можеше да види муцуната ѝ. Освен това, забеляза той, жълтото му пате го нямаше никакво. Дали го е изяла?
Белите мечки ядат ли патета?
Със сигурност знаеше, че не ядат пингвини. Още като малък му бяха казали, че белите мечки и пингвините живеят на двата края на света. Той обаче подозираше, че ако ги съберат на едно място, пингвинът щеше да се превърне във вкусен мечешки сандвич.
Босите му крачка зашляпаха по коридора и той скоро се озова в стаята си. На най-горния рафт в библиотеката гордо стоеше Голямата Енциклопедия. Тя, разбира се, си имаше друго име, но всички я наричаха така. Нещата, за които пишеше в нея, бяха толкова много, че хората я бяха разделили на цели пет тома. Иначе, каза веднъж мама през смях, ако я бяха оставили цяла, щяхме да я използваме за столче. Обаче нещо се беше объркала: Теди веднъж струпа всичките томове един върху друг и седна отгоре им, но така дори не стигаше до ръба на бюрото.
След този случай обаче татко се ядоса и вдигна цялата Голяма Енциклопедия нависоко. Енциклопедиите, каза той, са за учене, а не за сядане.
Сега обаче Теди имаше нужда да научи повече за белите мечки.
Той закрепи стола върху леглото, покатери се на него и протегна ръце. Взе два тома – първия и третия, защото не беше съвсем сигурен дали да търси на „Б“ за „бяла” или на „М“ за „мечка”.
Намери я на „М“.

Бялата мечка (Ursus marimimus), наричана още полярна мечка, е бозайник, който обитава северните арктични крайбрежия и острови на Евразия и Северна Америка. Тя е най-големият сухоземен хищник.
Възрастните мъжкари достигат до 3 метра дължина и тежат средно 700 килограма, но понякога се срещат гиганти, които надхвърлят 1 тон.
Белите мечки живеят около 25-30 години. Прекарват целия си живот сред сняг и лед. Хранят се най-вече с тюлени, северни елени и мърша. Възрастните дебнат плячката си с часове покрай дупки в леда или се гмуркат, за да я хванат, като плуват с отворени очи и задържат дъха си до 2 минути.

Значи тюлени и северни елени. И никакви гумени патета. Теди изпита облекчение, защото той това, жълтото, си го обичаше. Беше му най-добрият приятел в банята. Теди непрекъснато играеше с него и му приказваше, а когато татко не си беше вкъщи, можеше даже да му натиска свирката.
Тюлени. Ама откъде да намери тюлени? Дай да видим сега, те живеят във водата, нали? Какво друго живее във водата?
Риба. Може би щеше да се получи с риба. Какъв късмет, че оня ден мама беше напазарувала цели пет консерви копърка! Теди подреди Голямата Енциклопедия на мястото ѝ, заглади завивката на леглото и изприпка в кухнята. Не беше лесно да отвори консервите, но се справи. Татко казваше, че едно време ги нямало тези опашчици, дето само ги дърпаш и капакът се маха. Било много по-трудно и Теди имал късмет, че не живее преди десет години.
Теди наистина се чувстваше късметлия. Успя да отвори три от петте консерви, изсипа съдържанието им в дълбока чиния и я заклатушка към банята.
Бялата мечка се беше обърнала и той разбра какво е станало с гуменото пате. Играчката се жълтееше между грамадните ѝ лапи като като плюшена. Той вече можеше да види и мечата муцуна. Мустаците се вееха в такт с тежкото ѝ дишане.
Внезапно носът помръдна. Веднъж, два пъти. Отново. Сумтенето показваше, че е доловила миризмата на копърка. Теди плъзна чинията по плочките, тресна вратата и я затисна от външната страна. След това долепи ухо до дървото и се заслуша.
Сумтене. Шумолене на завесата за душ. Нещо голямо, което драска и се опитва да излезе от ваната. Плъзгане, трополене.
Недоволно изпуфтяване.
Любопитството на Теди надделя и той долепи око до ключалката. Двете предни лапи на бялата мечка стояха неуверено върху ръба на ваната, а дългият ѝ врат се беше навел напред и опитваше да достигне чинията с риба. „Няма да успее” – каза си Теди и излезе прав. Мечката загуби равновесие, преметна се през глава и се сгромоляса на плочките. Целият апартамент се разтресе. Гуменото пате отскочи от носа ѝ, а копърката се пръсна по пода и част от стените. Мечката разтърси глава и протегна език към едно по-голямо парче.
– Да не си посмяла! – втурна се през вратата Теди. – Това е пълно със стъкла!

June 18, 2017

Първи впечатления от последно прочетенотоПентаграма - Ю Несбьо

Неофициалният крал на скандинавските страхотии продължава с приключенията на любимия ни алкохолизиран детектив Хари Хуле. И то как! 

Чичо Ю набързо ни припомни какво се беше случило в предишните две книги и ни захвърли в едно неочаквано горещо лято в Осло. Хари се развива алкохолически, личната му инициатива с разследването на убийството на любимата му колежка не стига до никъде, Ракел го напуска, а началството любезно го уведомява, че ще бъде уволнен, защото това неговото вече на нищо не прилича. При такава прелестна завръзка започнаха да валят убийства на млади жени, край които се въргалят петолъчки и по един отрязан пръст. Кой и как са въпросите, които си задават всички, а само Хари се пита защо. Защото отказва да повярва, че всичко е дело на откачен убиец, и се заравя да намери причината. Мяркащите се червени диаманти, източноевропейската следа и някои други неща го насочиха в правилната посока, макар нито той, нито аз до самия край да очаквахме невероятната развръзка.

Ако ви трябват снимки на заподозрян някъде около туристическите забележителности, конфискувайте фотоапаратите на групите туристи от Япония. Винаги ще изскочи нещо.;)

Чичо Ю очевидно е овладял майсторството да пише интересно и действието и съдбите на героите така да увличат читателя в жанр с толкова изострена конкуренция, че направо ти отнася главата. Не е за вярване как може да валят изненади, дори когато си мислиш, че вече си чел всичко.:)

Книгата се явява и нещо като минифинал на мерзостите на врага от предишните две книги, който за зла съдба все успяваше да се измъкне и да натвори още бели. Е, оди баба до намяра... А завършекът, о, прелест! Както отбеляза младата дама от щанда на издателството на Пролетния панаир на книгата, която ме обу да си купя книгата, с времето Ю Несбьо става все по-добър.

Нямах никакво намерение да купувам тази книга, но се поддадох на чара на продавачката, и сега не съжалявам за нито една похарчена стотинка. Непременно ще се чете още!

Още възторзи за същата книга ще намерите при Елица от Момичетата от града.

Усещаха единствената по рода си вечерна милувка на столичния въздух през юли.
***
В наши дни рядко редакция, уважаваща публицистиката, използваше въпросителен знак при заглавие на първа страница.
***
Носеше жълт бански. Такъв цвят бански отива на много малко жени. Ракел беше една от тях.

Библиотеката„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги


Filed under: Драма, Любовни, художествена

June 16, 2017

Anna Hells' Fantasy placeМорето на скръбта

Рий Сьосби

Онлайн игрите са нещо, към което винаги има две основни реакции – или ги обожавате, кълнете се в тях, там са ви приятелите, живота, смисъла, вселената и всичко останало, или ги мразите тихичко, или не толкова скромно, като загуба на време, нерви, усилия, съществувание и реална комуникация. Хм, това последното май е по-скоро описание на Фейсбук от която и да е гледна точка, но отрочето на Зукърбърг е вече самостоятелен субект, и със сигурност има отдавна достатъчно изкуствен интелект, за да насъска тостера и пералнята срещу вас, ако решите да си изтриете профила. Аз лично не бих рискувала, но ако сте по-авантюристично настроени – пишете после колко лошо хапе кафемашината.

Та, игрите по принцип в днешно време вървят честичко и с полезен елемент в книжна форма, или поне в комиксова, нещичко за абстиненцията, която напада след финалните кредити на последната мисия, оставяща не един или двама играча по света в унинието, сравнимо за мен със затварянето на последната страница на наистина въздействаща книга. Като умерено играещ и съвсем неумерено четящ човек разбирам нуждата на студията да си имат и странични златни кокошчици и кравички, от които да съберат някой и друг долар, но качеството на подобни допълнителни проекти обикновено не прости рие земята, ами достига като свредел до ядрото, и излиза някъде в Китай, а там предполагам на всичко дето не прилича на ориз и бамбукови пръчки се радват.

Настоящата книжка е доста странно вдъхновение от доста популярната Guild wars, но обективно погледнато – това е морски пиратски роман, изключително подозрително напомнящ на последния Карибски пирати с все мъртвите кораби със зомби чайки и недовършен екипаж, настояващ за някакво криво отмъщение. Тукашният Джак Спароу не е и наполовина толкова забавен, вероятно защото от един момент нататък му се появяват жена, деца, приятели и прочие, но почва с драматична история за ограбено детство, преминава през сблъсък със зомби другарчета, и финишира в създаването на град на свободните, много любезни и въобще добродушни пирати, притискани от някакъв гад, дето е местния цар и си иска данъците, щото, така де, те са на негова територия. Гад, ви казвам.

Историята е простичка, развиваща се във времето и е просто поредица от сцени, които биха изглеждали наистина добре като прикуъл на карибските обесници, но като самостоятелна книжка, освен ако наистина не си падате по морски битки и пиратщини, трудно ще ви хареса. Героите са готините полу-лоши момчета в стил Косъма, а злите са обикновено алчни богаташи или някакви грозници, живеещи на дъното на океана в полу-разкапано състояние. Бързо четимо и бързо забравимо – и това си има своето очарование, особено ако си имате един пресантимент към морето и момчета с триъгълни шапки и превръзка на окото.


Tagged: Ана Хелс, войната на гилдиите, книги, морето на скръбта, рий сьосби, фентъзи

June 12, 2017

Anna Hells' Fantasy placeМайстора и Маргарита

Михаил Булгаков

 Единствената книга, след вездесъщата Пипи, естествено, която след затварянето на последната страница, отворих отново отначало, за да изживея за пореден път едно от най-забавните, изкусно съставените и несъдържащи ни една излишна сцена или ред, книги в живота ми, която съвсем честно мога да посоча като една от трите ми любими на всички времена, наравно с Замъкът на Лорд Валънтайн и практически всичко на Танит Ли. Да, знам че това прави малко пренаселена призовата стълбичка, но когато става за книги – как да избереш една, или три, или даже сто – повече си трябват, винаги.

Ако не сте чели никога Майстора и Маргарита, вероятно е, защото някой ѝ е сложил досадния етикет класика, и то руска, и то абсурдистка, и то някаква такава странна – накратко цитирам разни мнения на рандъм хора, за които Булгаков е нещо тежко поне колкото тройната влакова композиция минаваща през мозъка наречена Достоевски, или винаги отчайващо плашещата обемност на твърде многословния Толстой. Нищо подобно. Е, не казвам, че познавам Булгаков в детайли, но Майстора… е изключително забавно сатирично фентъзи, за което не ви е нужна никаква историческа подготовка, макар че ако сте от нърдския тип ще ви се иска да прочетете туй-онуй и да схванете някоя дълбока алегория, ама и без нея ще си прекарате чудесно в компанията на един голям черен кот, един странно зловещ тип с кучешки зъб, един кариран разбойник с много лошо чувство за хумор и ТОЙ, ОНЗИ, дето е всъщност доста читав и справедлив.

Озовавате се в дребнавата Русия, където всеки се бори за службичка, за жителство в столицата, за малко валута, за някоя рубличка под масата – въобще дребни, дребни, жалки хорица се мотаят наоколо, прецакват взаимно, задушават творческите личности, погазват добрите души, и въобще – случва се една нормална и за днес реалност. Един автор, обаче, от онези отхвърлените от местната цензура и подлизурковщина, напипва сюжет – странен и недопустим в анти-религиозни времена – а именно една алтернативна история за някой, който твърде много напомня един конкретен божи син, макар че никога не заявява, че е такъв. История, толкова логично звучаща, че замисля за това как за две хилядолетия е напълно възможно няколко достоверни изречения да се потопят в безкрайната логорейна муза на някой творец, и така да се стигне до най-продаваната книга на всички времена, дето е всъщност според някои най-продаваното фентъзи на всички времена. Но това според някои.

Творческата искра, най-накрая разделила есенцията на истината от допълнителната плява „за обем“, приковава вниманието на тъмната страна на сътворението, която естествено е одарена и с огромно и много, ама много черно чувство за хумор, и тъй Сатаната и неговите приятели кацат в Москва, и я обръщат с хастара навън, от което само ползи ще има. Със забавно руска  „деликатност“ биват наказани по най-меко казано разкикотващ начин всякакви позьори, мазници, измамници, досадници, спекуланти и въобще всякаква гмеж, която по заобиколен начин може да унищожи една душа отвътре, започвайки с това да ѝ отнеме вярата в човещината. Добри герои трудно ще намерим и с лупа, но тъй е и с добрите хора – нищо неправещите просто зловредят по друг начин, знаете.

В иронията на Булгаков има нещо от сатирата на Пратчет – и знам, че такова сравнение може да се нарече и богохулствено, но като се замисли човек над емоцията – тя е същата, усмивка през зъби, поклащане на глава и задоволство след преглъщане на поредната доза горчивина, че поне там някъде нещата могат и да са различни. Ще летим на метла чисто голи, ще се къпем с русалки, ще яздим летящи шопари, ще присъстваме на бал за всички обесници от древността до наши дни. Ще подпалваме сгради, ще обезглавяваме излишества на трамвайните линии, ще застрелваме поне временно злите по душа, и ще пращаме мъничките по душевност по всички точки на матушка Русия, за да не пречат първо на себе си, а после на другите. Ще подмамваме елита на столицата да търчи по бельо наоколо, или съвсем да изчезне, или да походи малко без глава, или без някои и други части. Но всичко ще правим с една огромна усмивка, саркастична, иронична, тъмна и оптимистична наведнъж, че някога някъде нещо може и да се случи, и колкото е лошо, толкова е и за добро.

Прочетете Майстора и Маргарита с отворено и жадуващо справедливост сърце, без путинистични предразсъдъци, без очаквания за висока литература, но и без да си мислите, че това е четиво за плажа – не, не е. Ако искате след това се разровете из разни спекулативни теории тип Какво е искал да каже автора, макар че отговорите на вашите въпроси са вече в главата ви. И не, не призовавам да е поклоните на Тъмния, но пък имиджово книжката доста спомага същият да се поизчисти от разни религиозни дребнавости свързани с рога, копита или просто киселяшки характер. Ръкописите може и да горят, но виж идеите – те не изгасват никога, и все някога и някъде ще осенят правилния човек, и Воланд, Фагот, Азазел и Бегемот, заедно с прекрасната червенокоса вещица Хела – ще са там, и ще подредят поне една времева линия както си трябва. Просто ми е нужно да вярвам в това.


Tagged: Ана Хелс, книги, майстора и маргарита, михаил булгаков, фентъзи

Човешката библиотекаПодкаст за българска фантастика

Добре дошли в специализирания подкаст „Българска фантастика“.

С еднакъв успех можете да го наричате и аудио списание. Целта ни е да произвеждаме аудио версии на български фантастични произведения.

Преди година и нещо, по силата на служебните си задължения в Eвропейската южна обсерватория, ми се наложи да правя образователни филмчета за нашите средства за обработка на наблюдателни данни. От друга страна, аудио фантастиката ми е близка, понеже доста често си запълвам времето, докато пътувам, със слушане на фантастични подкастове. Има много на английски (Escape PodStarShipSofa) и руски език (Лаборатория Фантастики). Вече немалко списания слагат на страниците си и аудио версии на публикуваните разкази (The New Yorker, Lightspeed MagazineStrange Horizons).

Не беше далеч мисълта да опитам с българска фантастика, в частност с моята собствена, и на 7 юни 2016 г. се появи това.

Ясно е, че аз не съм професионален актьор, и резултатът беше точно толкова зле, колкото очаквах. За известно време оставих това начинание настрани, но преди няколко месеца пак се наложи да се върна към видео ръководствата и събрах смелост да пробвам отново. Разказът на Иван Вазов можеше да стане по-добре, обаче последните два си ги харесвам, колкото и да е нескромно. Живот и здраве, по-нататък се надявам да стават още по-сполучливи.

Ще се опитам да подготвям нов разказ един път на месец, най-много на два месеца. Бързам да кажа, че не мога да гарантирам периодичността, тя ще зависи от обстоятелствата. Изданието е плод на колектив от хора, включващ Дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ и Фондация „Човешката библиотека“. По-нататък ще представя всеки един от тях.

Поканвам всички желаещи да ми пращат разкази и стихове в обем до 2500 думи на podcastbgnf – в – gmail.com.

Възнамеряваме да редуваме художествените произведения с публицистика, обаче за нея моля първо да се свържете с нас, за да проверите дали би ни заинтересувала. Същото се отнася и за илюстрациите – всеки разказ има нужда от една. Не знаем предварително какво ще публикуваме, но достатъчно общи фантастични сюжети са подходящи. Предполагам, че с времето ще създадем резерв от илюстрации, които ще използваме в бъдеще.

Определена тема няма. Изисквания също няма освен обичайните – разказите да не разпалват вражда и да не включват ненужно насилие или сексуални описания. Ще правя аудио версии на това, което аз и колегите ми харесаме. Всичко е субективно, не се огорчавайте, ако не изберем разказа ви или не успеем да му подготвим аудио версия по някаква друга причина. Мислете си как са се разпространявали книгите през Средновековието – някой е трябвало толкова да хареса вашия текст, че да отдели няколко месеца, за да си направи копие собственоръчно или да плати на специалист калиграф, който да произведе копието.

Дебело подчертавам, че ние нямаме монопол. Винаги може да си направите ваша аудио версия на собственото си произведение. Авторите ни не получават хонорари, но и не плащат за публикацията. Преди да ни упреквате за нещо, моля не забравяйте, че за това начинание отделяме доброволно и безвъзмездно от собственото си време.

Освен автори, поканвам с нас да се свързват и желаещи да четат разкази. Подозирам, че от такива хора ще имаме много по-голяма нужда, отколкото от автори.

В началото казах „първо аудио списание“, но има някои предтечи, които е редно да спомена. Например Богдан Дуков от доста време публикува чудесни аудио версии на българската класика, включително от Светослав Минков. Един от подкастовете на „Правилният Мед“ от 2014 г. е разговор за фантастиката. И, разбира се, Янчо Чолаков, който през 2012 г. чете откъс от книгата си „Историята на Самотния редник“. Може би има и други – ако науча за тях, с удоволствие ще ги добавя.

Пожелайте ни успех!

Валентин Д. Иванов