Планета Читанка

April 19, 2019

Anna Hells' Fantasy placeЛунният вир и Живият метал

Абрахам Мерит

Два приключенски романа от старата школа, съчетани с класическо фентъзи за тайни цивилизации, скрити под земната кора и чакащи своя звезден миг, в който да нападнат клетото ни селение, и наложат варварски, но по своему справедлив, ако и потънал в кръв и телесни течности, ред на нещата. За някои е блян, за други – кошмарен сън, или страшна приказка за лека нощ, но на финала все пак господарите на деня оставаме ние. Късмет, или обреченост, зависи от гледната точка.

Лунният вир ни отнася на неоткритите или най-много силно и упорито непроучени острови там някъде из топлите морета, където едно кралство отпреди потопа сънува сънища за могъщество и величие, съжителствайки си със свръхестествени същества от други реалности и биологични извращения, способни на вълнуващи жестокости. По лунните лъчи танцува едно смъртоносно същество с божествени амбиции, създаващо си непрекъснато нарастваща армия от немъртви черупки на хора, попаднали завинаги в танца на удоволствието и болката. Неговите противници са най-вероятно последните туата-де-данан, намерили се твърде далеч от зелените брегове на омагьосаната Ирландия, и можещи поне да предпазват по-голямата част от света от война, в която всички сме автоматично губещи. И в средата на този конфликт се оказва малка експедиция изследователи, които ще доведат до краха на богове и богоравни. За добро или лошо.

В Живият метал имаме пак една импровизирана групичка пътешественици, този път случайно попаднали в планините на Персия, където последните войни от епичната някога империя на Дарий са се капсулирали в свят на красота и бруталност, където всичко е собственост на великия последен цар, включително всеки, навлязъл в териториите им. Но разбира се, имат и своите конкуренти, обитатели на земните недра на Близкия изток, вероятно извънземни от самото Слънце, метални обвивки с характер, живот и кошерна принадлежност. Не е точно бунтът на роботите, а по-скоро на техните части, работещи заедно в пластично задружие, наподобяващо живачна заплаха, пред която никое наше модерно оръжие не може да се възправи задълго. В средата на металната империя обаче, заедно с повелителите с метални души има и една жена, сурова и безразлична отвътре също като метална статуя, поне до момента, в който не намира хора, достойни да бъдат нейни верни играчки. Или пък не – знаете ни хората от Гъливър насам как не обичаме да сме нечии куклички на конец, дори ако над нас се възправят господари в размери на сгради, тежащи и смазващи също като такива.

Има нещо много специално в това усещане за страхове и надежди на едно поколение между технологията и суеверието. Една част от съвременното аз иска да се засмее снизходително, друга част да се замисли над това дали четем пророчество, или фантазия на малко луд мозък. А една специфична частичка, която много си пада по масони, кемтрейлове и лютеница с наркотици пък ще види добре прикрита истина за Кухата земя – близначката на нашето повърхностно царство, но може би в пъти по-силна и безмилостна от нея. Материал за лоши сънища и проблемно храносмилане, или наивна историйка за маса. Е, решенията за края на света са винаги лични.

April 18, 2019

Библиотеката„Депеш Мод“ на Жадан – като река, която тече срещу течението си

„Депеш мод“ на Сергий Жадан привлича вниманието с поне няколко неща още на пръв поглед. Заглавието? Разбира се. Ще се спра на това по-надолу, но да, няма как да подминеш такова заглавие, особено с художественото оформление на корицата – надписът заема на практика почти цялата площ, като афиш е. Името на автора, Сергий Жадан. Съвременен украински писател? Не излизат всеки ден у нас такива. А този, освен писател, е и рок музикант! И не на последно място, издателският призив на задната корица: „ВНИМАНИЕ! Препоръчва се на всички бъдещи, настоящи и бивши студенти, на всички, живели и неживели в Студентски град„.

Дотук три причини поне за мен да посегна към тази книга, макар 90-те да са по-скоро времето на моето детство, отколкото на младежките ми години. Именно там ни връща Сергий Жадан. Украйна в началото на 90-те. Постсъветската мътилка има своите герои, в които няма нищо героично. Обикновени младежи, подвластни на хормоните си и лутащи се в безпътицата, белязала онова време. Кучето Павлов, Вася Комуниста, Какаото, Саша Карбуратора – всички са с цветисти прякори, като че за да компенсират сивотата около тях. Всички са пияни, надрусани, нихилисти в особено състояние на духа. Жадан също е там, стенографира пулса на своето поколение. А пулсът е доста „подскачащ“, в интерес на истината. Трагикомичните ситуации изобилстват, разказани по особен, хаотичен и накъсан начин, който обаче не пречи лесно да си визуализираш сюрреалистичните картини. Защото и ние сме от същата страна на Желязната завеса, която тъкмо е рухнала съдрана, но на кукичките все още висят парцали. И в тия парцали са омотани до ушите героите на тази книга. От един ъгъл наднича КГБ, от друг притичва млад марксист, там някъде гледа с безизразни очи дъщерята на някакъв генерал, прегърнала бюст на Молотов.

Не разбираме много за самите герои – единствено ситуациите, в които попадат, говорят за тях и пресъздават откъслечните, славни по своему, движещи се по ръба на бръснача моментни снимки от младостта на един писател, който ги превръща в история, превръща ги в литература. Поне до Епилог Номер Четири, където Жадан прави крачка напред, излиза от собствения си роман и формулира в две страници своето обяснение на „проклетите ми деветдесетарски години„. Малко по-емоционално може би, но честно и без заобикалки.

Обещах по-горе, че ще се върна на заглавието. Нали не сте очаквали книга за „Депеш мод“? Името е символ, както групата е в някаква степен символ на онова време за мнозина. Не търсете музикална история. „Депеш мод“ се появяват в един-единствен епизод, безумен епизод наистина, но той ще ви докара до сълзи от хилеж и дори само заради него си струва това заглавие да бъде изписано с толкова големи букви на корицата.

Може би вашата трактовка на 90-те да е друга. Може нищо от това да не се е случило на вас. Може никога да не сте се чувствали „като река, която тече срещу течението си“. Жадан със сигурност не е Керуак и „Депеш мод“ не е „По пътя“, дели ги цял един свят и две поколения. Но си струва да хвърлите поглед и към тази, по-познатата ни страна на Желязната завеса, където битниците на 90-те кръстосват своя собствен, източен „Route 66“. Макар и с електричка.

Публикувано от Георги

April 16, 2019

Anna Hells' Fantasy placeВеликият бог Пан

Артър Макън

Класическите романи на ужаса имат една странна особеност да губят от непосредствения си разтреперващ ефект с времето, но някак винаги остават в съзнанието с някоя сцена, герой или даже изречение, което ни преследва с повод и без повод, и изниква без да е търсено е най-неочакваните текстове или филми, уж гордо носещи марката на съвремеността. Такъв е и случая на Великия бог Пан, страшна приказка за лека нощ, прошепната на ушенце на богобоязливи съпруги, необразовани селяци или сополиви дечиня, скупчени в катунска бройка около прегаряща камина в продънена англосаксонска вила. Само че, ако я погледнете под един строго определен ъгъл, приказката се изражда в прикрит анти-феминистичен или дай направо с анти-женски по принцип памфлет, не много по-различен от Чука на вещиците, не толкова популярен, ама поне по-интересен.

Луди учени се заиграват с отвъдното, и всичко, което дебне по пътя към светлите двери и бляскавите кръгчета за глава. Чрез необятните възможности на трепанацията на сляпо, една покорна женица вижда самия бог Пан – разбирайте Дявола, когато ѝ се премахва една конкретна, или случайна, частица от мозъка, дето явно не ѝ трябва, и се променя във фатална дама, сееща смущаващи страсти и вдъхновяваща повече от непонятни самосмърти сред благородни господа. Разбира се, не знаем дали по света има една или повече девойки, лишени от някой и друг грамаж сиво вещество, което както е прието не се ползва, през чиито очи най-вероятно надниква Сатаната, карайки ги да са меркантилни, самовлюбени и о, ужас, красиви шаврантии със скъп вкус. Но пък едни добри мъже, разполагащи само с трошици улики и едното божие осенение ще въздадат справедливост, и ще върнат кокошките в курника. Така де, ще убият лошите.

Ужасът тук идва на много нива, повечето от коите вече са ни недостъпни. Едно на ръка, че Пан е нещо като Слендърмен и Момо в едно, явно обсебва и променя на клетъчно ниво жертвите си, които просто трябва да имат способността да го видят. По-големият хорър, неизказан между редовете е, че злото върви в рокля и боне, има свои пари и кара бившите си ходещи кесии да умират по изключително недостойни начини, недоказуеми като умишлени престъпления. Покварата си е поквара, ама като ѝ сложиш една пола и корсет вече е в състояние да умори и най-големия смелчага, подготвен да спасява, а не да се спасява от ваклооки девици.Та можете да си изберете дали да ви е страх от Сатаната, от жените, или и от двете наведнъж, няма да сгрешите в който и да е случай.

С усмивка под добре епилиран мустак, или с плюене в пазва и кръстене да не дава шефа отгоре – великият бог Пан е от класиките, рязказващи не просто страшни истории, а демонстрирайки парче от миналото ни такова, каквото е – с всичките му слабости, недоразумения, суеверия и героичност, почти изчезнали от съвремието ни за добро или лошо. Готическа мистерия, екзотична свръхестествена легенда, пикантна клюка с мрачни краски – изберете си подход и няма да сбъркате, бог Пан е на ваше разположение.

Човешката библиотекаМалкото четене: Текстове от Копнежа за растящо творчество

Приятели (:

Долният откъс пристигна преди година и половина в Копнежа за растящо творчество 2017. Публикуваме го едва сега, понеже междувременно Ради участва в конкурс с романа, от който е взет; а после се включи в нашата онлайн редакторска работилница – и го довери за редакция на Вики, Дес и Яна, другите активни участнички тази пролет. Затова версията, която четете тук, е попораснала спрямо първоначалната.

Порастващо четене и на вас! 😉

В селенията на Смъртта

Радина Ангелова, 21 г., ПУ „Паисий Хилендарски“, Пловдив

С Тезей се влачехме през селенията на Жаждата. Жаркото червено слънце облизваше тялото ми, докато не се появиха мехури.
Студен повей накара кожата ми да изтръпне. Прегърнах това усещане. Промяната във времето ми подсказа, че наближаваме граница с друго селение.
Клокочене погали слуха ми. Разнасяше се зловоние на серни изпарения. Ускорих темпото при мисълта да утоля жаждата и да охладя изстрадалото си тяло.
Пристъпих на брега от тънка ивица Ничия земя, разделена от граничната река.
Паднах на колене, загребах с шепи, измих лицето си и отпих от ледените черни води. Гърлото ми се присви в конвулсии, сякаш се чудеше дали да преглътне или повърне. Водата беше горчива. Задържах я в устата си колкото можах. Изправих се и потопих крак да проверя колко е дълбока. Стигаше ми до коленете.
Щом водата не ставаше за пиене, поне щях да се изкъпя. Дори не си направих труда да се съблека, и се овъргалях като прасе в плиткото речно корито. Накрая се излегнах на другия бряг и се унесох в дрямка. Звук от плацикане ми подсказа, че Тезей е последвал примера ми.
Усмихнах се блажено. Бриз изсушаваше косите ми и утешаваше изтерзаното ми тяло. Наоколо царяха мрак и гробовна тишина. Не знаех къде се намирахме, нито кой беше врагът, но умът ми отказваше да работи от изтощение. Заслушах се в дълбокото дихание на Тезей. Сърце не ми даваше да го разбудя, за да дежури. Каменистата студена земя сякаш попи всички болежки и сне тежестта на тревогите от плещите ми. Мислите ми се разлетяха като ято гарвани. Остана само покой. Клепачите ми се спуснаха и се унесох.
В съня ми ме призова реликва на Доброто: медальон с надпис „Бих дала живота си за теб!“ и снимка на мургава девойка с бебе на ръце. Можеше да бъде само Саможертвата. Сепнах се и разтърках очи. Тезей изучаваше изражението ми. Знаеше, че съм се натъкнала на реликва.
– Какво търсим? – попита.
– Медал…
Някой се прокашля. Застинах. Вдигнах очи към женската фигура над главите ни, цялата обгърната от мрак, с коса в ръцете.
Несъмнено властелинът в селенията на Смъртта.
Тезей скочи на крака. Свиваше и разтваряше юмруци, готов за битка. Поставих длан на гърдите му, за да го спра. Не можеше да се мери с нея.
Трябваше да вляза в селението ѝ, защото реликвата ме зовеше. Повече ме притесняваше излизането. Знаех какво ще ми се случи, ако остана. Видях го в съня си и нямаше да го допусна.
Замислих се за нещо подходящо и достатъчно скъпо, че да го разменя за тялото си. Пребърках джобовете си.
Напипах цигарата, която бях измъкнала от устата на Тезей, когато щеше да наруши въздържанието си. Ухилих се лукаво. Какво по-ценно от нещо, което съкращава живота? Дори да ми даде пет минути, щяха да ми стигнат. Само да не ме убива. Пристъпих в територията на Смъртта, а Тезей понечи да ме последва.
– Не, само един може да премине! – спрях го.
Веднага усетих влиянието на селението. Треперех от студ, отчасти и от страх, но се постарах да не го показвам, и свих длани в юмруци. Прокашлях се.
– Предлагам размяна! – постарах се да си придам твърд тон. Смъртта ми направи знак да продължа. Явно я заинтригувах. – Дай ми пет минути, а аз ти давам цигара. – Размахах я пред качулката ѝ. Тя посегна да я вземе, но я отдръпнах. Не давах нищо без честната ѝ дума. – Ако остана повече, пусни слугите си. Една цигара време, какво ще кажеш?
Сърцето ми блъскаше в ушите. Тишината се проточи.
– Има сделка.
Стиснахме си ръцете. Вадички гной пъплеха по дланите на Смъртта, но се въздържах да се избърша. Явно скоро се бе хранила, че да има материя. Едва не я разцелувах от радост и се запътих към реликвата. Хвърлих последен поглед назад. Смъртта ровичкаше из наметалото си. Когато се извърнах, тя изскочи пред мен. Плюх в пазвата си. Цигарата стърчеше през качулката.
– Какво?
– Ами огънче? – Нежното ѝ като звънче гласче разсейваше целия драматизъм.
Направих знак на Тезей и той се разтършува из багажа. Смътно си спомнях за кибрит с една-единствена счупена клечка.
С тържествуваща усмивка Тезей ѝ метна кибрита. Молех се да не се е намокрил. Смъртта запали цигарата, а аз забързах. Мислено отброявах секундите.
Косъмчетата по врата ми настръхнаха. Усетих нечие дихание. Не видях никого, но забелязах сенки, пъплещи и прииждащи към мен. Хукнах през глава. Камъчетата хрущяха под ходилата ми. Прииждаха още и още сенки. Фигурите им се издължаваха. Протягаха ръце към мен и хапеха въздуха с остри като кинжали зъби. Погледнах назад: тънки вериги се увиваха около врата им и завършваха в дланите на Смъртта. Заковах се на място и сенките спряха. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Опитах се да го овладея. Краката ми трепереха. Насилих се да вървя. Преглътнах ледената топка в гърлото си. Смъртта ги държеше.
Продължих напред. Повикът на реликвата ме водеше. Вместо на медальон, попаднах на момче, което плачеше, паднало на колене. Сигурно нямаше и шестнадесет години.
– Какво правиш тук?
– Майка ми е мъртва! – Момчето зарида още по-безутешно.
– Логично. Тук всички са мъртви – мислех на глас.
Интересно как той се е спасил. Дали не беше маскирано чудовище, скрито зад фасадата на опечалено момче? Имах си едно наум.
Само Смъртта разполагаше с роби. Ако беше неин подчинен, щеше да бъде сянка като другите.
– А ти защо не си мъртва? – полюбопитства той.
Добър въпрос. Най-доброто, което можех да направя, бе да отклоня темата от себе си.
– Първо ти! – Сбръчках вежди. Губеше ми времето, а имах да търся реликва. Тук някъде трябваше да е, но не я виждах. Може да беше заровена.
Разтъпках се, докато оглеждах земята. Различих нещо, приличаше на… прешлен? Това не бяха камъчета, а натрошени кости! Подхлъзнах се. Паднах на четири крака. Нещо все ме теглеше към момчето. Запълзях към него. Исках да обвия ръце около врата му. Забих нокти във възглавничките на пръстите си. Прегръдките и проявата на емпатия не са характерни за мен.
Да не би да е седнал отгоре ѝ? Наведох се над него. Нещо сияеше в пазвата му. Приклекнах и разперих ръце в покана за прегръдка. Той се сгуши в мен. Започнах да ги придвижвам към шията му. Напипах метална верижка. Когато понечих да я дръпна, момчето ме отблъсна. Паднах по задник. Очите му бяха разширени. Дишаше накъсано.
– Спокойно, няма да те удуша. Просто исках да видя какво носиш на врата си. – Опитах се да си придам невинно изражение и да спечеля доверието му. Стиснах дланите му в шепи.
– Медальона на майка ми… Каза, че ще даде живота си, само аз да не умра. – Разтърка клепачи.
Поне спря да плаче, че трудно се оправях с ревльовци. Момчето извади от пазвата си златистия медальон – същия, който видях в съня си. Облизах устни и посегнах. Оказа се по-бърз. Прибра го обратно. Беше се намръщил. Отвърнах с усмивка. Избързах. Ако му кажех истината, че заплатих живота си с толкова нищожна цена в сравнение със саможертвата на майка му, рискувах да го ядосам, а не ми се искаше да го убивам, ако ме нападне. Реших да бъда честна.
– Даде ми пет минути срещу цигара. – Свих рамене и посочих огънчето на Смъртта. Той ме изгледа кръвнишки.
– Нищо повече не може да се направи за майка ти. – Въздъхнах. – Тя ще живее завинаги в сърцето ти и нямаш нужда от глупави вещи, за да го доказват. Може да го изхвърлиш. Или да ми го дадеш? – „… и да се събереш с нея, след като умреш!“ – едва не допълних. Прехапах език.
– Не, това е единственият ми спомен от мама. – Стана на мига, стисна до побеляване медальона, аха да се разплаче отново, аха да избяга.
– Нужен ми е! Важно е! Може да спаси милиони животи – атакувах съвестта му. Той се поколеба. – С този жест можеш да станеш герой…
– Щом е толкова ценен, това е още една причина да не ти го давам.
– Трябва ми – изскимтях.
Представях си как губя Саможертвата завинаги. Веднъж явили се пред мен, реликвите се обвързваха със същността и сърцето ми. Да загубя някоя означаваше да се простя с част от себе си. Не можех да измисля нещо, което да му бъде по-скъпо от спомена за майка му. Инстинктивно си пребърках джобовете – нищо полезно. Смъртта продължаваше да ми диша във врата. Цигарата догаряше.
– Предлагам… да дойда с теб и сам да си нося медальона! – плесна с ръце момчето.
Още един спътник! Само това не. С нищо не можеше да ми бъде полезен. Не съм бавачка. Имам си и други задължения, вместо да го дундуркам. Като да спасявам души. Все пак се съгласих, докато измисля как да взема медальона и да разкарам натрапника.
– Излезеш ли от селенията ми, ще умреш! – Смъртта чоплеше бонбоненорозовия си маникюр. Сигурно точеше нокти, за да ме разкъса с тях.
– Ще рискувам – усмихна се момчето. Медальонът го предпазваше, докато е в селението, но аз нямах защита. Смъртта издиша дима в лицето ми. Всъщност, нека пукне. Ще му взема медальона и няма да ми се пречка. Задърпах го за ръкава извън земите на Смъртта.
– Ти си знаеш. – Стъпка фаса точно когато излязохме.
Тезей ни чакаше на реката. Местеше недоумяващо поглед между мен и новото попълнение в екипа ни. Момчето разби напрежението, като протегна ръка да се запознаем. Сякаш щяхме да прекараме заедно дълго време…
– Аз съм Мик… – Заекна, от устата му изби пяна и той се строполи в несвяст.
Най-накрая! Побутнах го с крак, но не реагира. Беше ми малко гузно да крада от мъртвец, но медальонът наистина ми трябваше. Наведох се, а косите ми галеха лицето му.
– Пст, не кради! – перна ме по ръката, докато изхлузвах верижката през врата му.
– Само го намествам – смотолевих, преглъщайки писъка си.
Тезей предложи длан на Мик да се изправи. Когато момчето прие, Тезей го прегърна. Покани и мен, но отстъпих назад. Поклатих глава и скръстих ръце. Не ме улесняваше. От приятел се превърна в предател.
– Кое селение следва? – попита ме Тезей, когато тръгнах напред.
– На Гнева – извиках през рамо. Видях искрите на реката от лава, отделяща селенията на Гнева и на Смъртта. Там Смъртта изгаряше вещите на покойниците. Типичен чистник. На нея ѝ трябваха само душите им и се радвах, че не добави и моята в колекцията си.
Най-прекият път до целта беше през земите ѝ. Нямаше да стъпя пак там. Налагаше се да заобиколим.
– Ще пропусна. – Багажът на Тезей тупна долу. Обърнах се към него. Беше свел глава.
– Защо? – повдигнах вежди. Почти бях забравила какво е да не разчитам на силата му, и се чувствах неуверена в селението на Смъртта. Не ми се искаше пак да съм без него.
– Не искаш да ме виждаш ядосан – сви рамене Тезей. Повярвах му.
Медальонът не престана да ме зове. Мисълта, че е толкова близо и не е мой, ме изяждаше отвътре. Блестеше на врата на момчето, сякаш ми се присмиваше. Смъртта се беше оказала права, че Мик ще умре, но не уточни колко пъти. Проклятието ѝ го убиваше. Медальонът не можеше да го развали, освен да съживява Мик всеки път, щом умре. Налагаше се непрестанно да го носи, за да действа. Дори не можех да го подържа, за да изпробвам силата му като реликва, и това ме влудяваше.
За нещастие, Тезей и момчето се спогодиха. И аз започнах да свиквам с него. Разкъсвах се между желанието да притежавам медальона и да не убия Мик, като му отнема единственото, което го поддържа жив. Един ден щеше да ми се наложи да използвам реликвата. Дотогава щях да отлагам смъртта му. И да се моля да имам силите да го сторя, защото с времето ми ставаше все по-трудно.

April 15, 2019

БиблиотекатаКъдето пеят раците

Получих книгата на Дилия Оуенс като подарък от Жоро, който, разочарован, че не открива в книжарницата нещо за себе си, решил да ми направи изненада със заглавие, което от известно време се споделя в положителна светлина от много хора. „Където пеят раците“ е най-четената книга в Amazon“, което в моите лични класации не означава абсолютно нищо. Взех книгата със себе си на кратко пътешествие и ѝ дадох шанс да ме докосне истински, без да прочета нито един отзив за нея…

Историята наистина е „поетична“, както пише в анотацията на корицата. Кая е малко момиче, което бива изоставено последователно от цялото си семейство. Оставена на произвола на съдбата от близките си, тя се научава да живее чрез законите на природата и опознава света и взаимоотношенията чрез животните и насекомите в мочурището, където се намира овехтялата колиба на родителите ѝ.

Кая винаги се движи по ръба на това коя е. Не е дете, отгледано от животни, защото ясно помни и използва всички познания и умения, които е натрупала от околните, докато е имала семейство, а и е принудена от обстоятелствата все пак да общува и с други хора. Не успява обаче да приеме и ролята на сираче, за което се грижат социалните, защото се срамува и страхува от своята различност. По време на цялото си юношество Кая е разкъсвана от любовта към природния свят, в който единственото ѝ семейство са океанът, пясъкът и живинките в мочурището, и желанието да принадлежи на някого, да има приятели и истинско семейство, да бъде призната от хората в града.

Историята наистина е чудесна, а стилът на авторката – приятен и увличащ. Аз обаче имам проблем с криминалния елемент, който уж завърта всичко около себе си, а в същото време не е достатъчно интригуващ – убийството на Чейс Андрюс. За да не издавам нищо от книгата, ще споделя само, че очаквах нещо по-грандиозно като мотив, като развръзка, но и разбирам защо Дилия Оуенс е решила да поднесе тази сюжетна линия именно по този начин. Както пише още в самото начало: „Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като трагедия, още по-малко като грях.“. Какво се случва, когато най-сложното нещо може да бъде сведено до простите закони на насекомите?

Всички герои на Оуенс изглеждат реални и разнообразяват действието с присъствието си. Книгата наистина ще пробуди емоции в по-чувствителните и тези, за които думата „емпатия“ има приложимо значение. Но „Където пеят раците“ не е шедьовър, има своите слабости, особено в последните страници, когато бавният ритъм бива нарушен и събитията се скупчват наведнъж и ограбват читателя от правото му да съпреживее. Предполагам, че това ускоряване на действието, след като почти 300 страници всичко се е носило бавно и спокойно по течението, е изцяло търсен ефект, но аз не харесвам промяната в ритъма на книгата и подобна тактика я обезценява в очите ми.

След всичко изписано, мога само да добавя, че моето мнение за книгата попада в сивата зона – нито мога да я възхвалявам, нито мога да отрека качествата ѝ. Мога обаче да я препоръчам на всички вас, които търсите нещо различно, красиво и любопитно сред морето от нови заглавия. Ще се радвам да споделите и своето мнение, каквото и да е то!

Девора

April 12, 2019

Anna Hells' Fantasy placeСпътници по пътя

Танит Лий

Красивата фантазия на непрежалимата Танит ни отвежда в една реалност, натежала от магия и безсърдечие, в свят на войни, и врагове, и липса на надежда в нещо, свързано с мир или спокойствие. Обсадата на непознат град е към края си. Победителите пишат историята, но не и преди да плячкосат и насилят като послушни добри завоеватели – все пак имат нужда да се разтоварят от военния стрес, нали. По случайност се събира една разнолика група от оплискани до ушите с кръв мародери, които намират странното съкровище на вече бившите владетели на града – прекрасна принцеса – вещица, баща ѝ – доста тъмен субект с влечение към некромантия, и брат ѝ – местния Джейми Ланистър, обгърнато с вълни от проклятия и черна магия. И дори изпечени живи на клада и разкъсани на дребни парченца от диваците – завоеватели, духовете на тези три същества с почти митичен статус не изчезват към светлината, а остават в мрака да мъстят на унищожителите си. Или поне на представителна извадка от тях, каквато се оказват тримата ни грабители.

Ястреб, котка и лисица – благородник в изгнание, обикновен главорез и садистичен мошеник , започнали чужда война заради обещанието за богата плячка, стават жертва на триото демони, а смъртта идва толкова красиво… Изтънчени илюзии, зловещи сънища наяве, ледена пустош без изход, поробеният народ, обичащ своето познато и постоянно зло, вместо непознатото и хаотично такова – методи за екзотични мъчения не липсват. Трима съвсем обикновени наглед войника се възправят срещу отмъстителни и много разгневени полу – богове. Ясно е на чия страна са шансовете и съдбата, но понякога нещо съвсем простичко, като това да спазиш обещанието пред мъртъв непознат, дава едно рамо напред в борбата срещу стихиите.

Красота, както винаги, щом излиза изпод перото на Танит Лий. Кратичка книжка, но толкова наситена и многоцветна, дълбока, омагьосваща и смразяваща до кости, че рита стабилно по кокалчетата която и да е гигантска поредица с все по-надебеляващи части, очевидно писани от алчни, средно талантливи женици, напипали пулса на не особено придирчивата си публика, интересуваща се само от идентифициране на ниско ниво с героите на която и да е сага. Но Танит е съвсем друга бира, че даже вино – отлежало, попило аромати и сенки от години сънища и още повече кошмари, намерили своя естствен път към белия лист. Красота в думите, красота в образите, красота в сюжета. Прелестна почивка от тежестта на приемливата посредственост, белязваща реалността ни. Мечтите са важни, повярвайте ми.

Първи впечатления от последно прочетенотоРазкази - Елин Пелин

Попадна ми интересна подборка разкази на Елин Пелин, които са били прочетени от известни гласове като Богдан Дуков, Константин Коцев, Мариус Куркински, Апостол Карамитев и други. Това са си все същите хубави истории, които всички сме чели още като ученици, но прочетени няколко десетилетия по-късно, освен всичко което помнех, ми направиха впечатление и някои други акценти. А те бяха за любовта и нейните физически измерения в историите на Елин Пелин. Всички знаем колко хубави и богати на какво ли не са разказите му, но днес ще се спра само на афинитета му към тънката част:

  • В "Жената със златния косъм" доброволецът, който водел статистика за даденостите на всички жени в градчето, отишъл да провери лично истината за тази жена, и така и забравил да излезе от къщата й.
  • В "Самодива" една 16-годишна пастирка и млад ловец от града изкарват едно страстно лято в колибата му. Докато накрая колибата буквално не изгоря.
  • "Ветрената мелница" пък има за завръзка едно танцувално предизвикателство, едно надиграване, което завършва с приставане.
  • "Пролетна измама" е за желанията на онзи поп, който като съгледал бялата забрадка на сама жена в полето, така се развълнувал и размечтал, че забелязал, че това всъщност е бял конски череп, чак когато стигнал до него.
  • В "Пижо и Пендо - Добра среща" се коментира плодовитостта на шопското племе и частност онзи селянин, който на стари години направил дете на жена си и минал "от деде пак на чиче".
  • А помните ли "Изповед"? За онзи пастир, който си бил вързал звънчета по крачолите, та да плаши гадинките из тревата, за да не ги смачка? Е, единственият грях на този същия бил, че се отзовавал, когато жените го викали "да си общуват". "Грешно ли е, че съм мъж?"
  • Първият грях, който научаваме, че е извършил отецът от "Чорба от греховете на отец Никодим", е "Спомних за любовта си, която стана причина да постъпя в манастира. Спомних за тая, която обичах, и за белите рози, с които тя обичаше да се кичи.".
  • "Старата пара" е за куцата мома, която била единствената изпращачка на гарата, когато местният виден ерген тръгнал на война. Както и за какво му се случило там и какво направил веднага щом се прибрал.
  • Ами "Задушница"? За онези двама вдовец и вдовица, които се бяха срещнали на гробищата и като му пийнали порядъчно за "Бог да прости!", още там бяха решили да се вземат?
  • Даже в прочутия "Косачи" цялата завръзка е върху това - старите косачи се занасяха с най-младия като го плашеха с кого ли е в момента младата му булка, докато той е тръгнал надалече пари да изкарва. Разбира се, на сутринта момчето се беше изпарило към вкъщи, за да провери и навакса.
  • В "Кумови гости" след сложни планове и приготовления младоженците тръгват на гости на кумовете си в далечно село. Тръгват с кола от вечерта, та сутринта да са на местоназначението. Но още щом излезли от селото и се видели на спокойствие от близки и роднини, взели да хихикат, да се гъделичкат и отбили каруцата за малко от пътя. За малко, та до сутринта.
  • В "Очите на св. Спиридон" светецът си ги беше избол заради греховните желания, които изпитал, след като видял босия крак на една туркиня. Разбира се, впоследствие беше реабилитиран, защото какъв грях е това?
  • А пък в "Грешка" двете госпожи Дена и Савка бяха доставени от мъжете си на СПА-курорт да се забавляват, а мъжете им отпътуваха за града да работят. Единият се беше върнал късно и по тъмно "да навести" за бързо жена си, но без да знае, че тя си е разменила стаята с приятелката си. Е, разбра, ама чак по светло на другата сутрин.
Та така, много и все приятни истории, разказани с вкус и мярка. Бива да се припомнят, най-малкото за калибриране на мерните прибори.:)

April 09, 2019

Anna Hells' Fantasy placeАдърланд

Тад Уилямс

Тази поредица с незавидна съдба на роден пазар – преведени първата и втората част наполовина, издадени в цели шест отделни тома, е всъщност толкова масивен труд на сюрреализма, киберпънка и технотрилъра, че е твърде, твърде изпреварил е времето и публиката, която може да го разбере. Още преди да съществува такова нещо като Second life, или в твърде ранните му етапи, Тад Уилямс се заиграва с идеята за виртуален свят на аватари на хора, седящи оплетени в столове, кабели и амниотични течности, с мозъци и души някъде загубени по невронните мрежи, и животи, прекъсвани във виртуалното пространство и свършващи в реалния живот.

Светът в близкото бъдеще е все същата помийна яма, както сега, богатите са богати, бедните са бедни, но всички искат да са в мрежата на виртуалните възможности, където всеки може да е нещо друго – от Конан до парче сирене, и да има поне за малко привилегията да избира сам съдбата си. Или поне в повечето време. Освен, когато по погрешка се набъркаш в супер секретни проекти на военни, тайни организации или просто ексцентрични богаташи с божествен синдром. Тогава умът ти бива пленен в непрекъснато повтарящ се кошмар, а тялото вегетира в необратима кома. Това се случва на едно обикновено африканче, чиято сестра по стечение на обстоятелствата се брои за нещо като ниско ниво хакер – създател на виртуални среди, и бързо надушва една масивна мрежа от полу-убийства на хора по цял свят, явно приближили се твърде близо до грешните силни на деня. И естествено започва се едно обречено разследване без средства, в недоброжелателна среда и при всички ограничения на черния континент, който си е все същата тъмна дупка, както сега, но с интернет.

Виртуалните приключения се смесват с реалните в преследване на бледи следи, на ръба между живота и смъртта, смесвайки технологиите и съмненията за практическа магия, като даже ще има и малко време за любов и чисто приятелство, но малко. Виртуалната реалност е място без ограничения, където паралелно съжителстват светът на Алиса, древен Египет,  Джон Картъровите версии на Марс и Венера, страната Оз, стиймпънк кошмари, военни симулации, хиперболизирани животински реалности и още много, и още от всичко. Незнайно къде цял свят поддържа рояк от вселени, изградени не просто от данни, въвеждани от умни машини, а поддържащи се почти самостоятелно реалности, успели да активират еволюцията на неподозирано ниво. Сред тях пътешестват близките на вегетиращите жертви на тайнствените заговори с неясни цели, подгонени от изкуствени и естествени убийци, създадени за да елиминират безскрупулно всеки чужд елемент в идеалните вериги от нули и единици. Краят е почти предрешен, но понякога не липсват и изненади.

Богат и шантав свят, в който ограничения няма от никой тип, както във визия, така и във въздействие върху малкото си, принципно живи обитатели. Можеш ли да преместиш вечната си душа и развития си мозък в изкуствена среда, оставяйки тленната си, разкапваща обвивка навън? Твърде много теории има по темата, и никоя не завършва добре, защото винаги някак човещината е свързана с купчината плът, за която трябва да се грижим, докато развиваме менталните и емоционалните си способности. Но понякога човечността се губи пре – мортем. Наред с високо технологичния сюрреализъм, в реалността се случват и серийни убийци, изкусни извратеняци, алкохолизирани глупаци и патетични нищожества, можещи да съсипват животи и то само от едните уж добри намерения. Да, героите няма да ви харесат – твърде обикновени и жалки са, но на фона на невероятните способности на средата, можеща да бъде всичко, създадено от човешкото въображение – няма как да са по-цветни или чаровни.

Адърланд се чете заради Адърланд, а хората в него са противни пешки в една игра на висши разуми. Елегантна социопатия? Особено усещане, което мисля, че би се харесало на много асоциални, технологично образовани индивиди, за които тази фантастика е просто детайлен проект за близкото бъдеще. Когато утре стане днес трябва ли да се страхуваме от сай-фай книгите и фантазията като орган на над-физическото ни тяло, или просто да ги приемем като наръчници за унищожение на цивилизации – опасявам се, че времето скоро ще ни постави тази дилема съвсем на живо.

 

April 06, 2019

БиблиотекатаВъзход и падение на Третия райх – Том 2

Ако вече сте прочели ентусиазираното ми ревю на първия том от „Възход и падение на Третия райх“ на американския журналист Уилям Шайрър, то няма да се изненадате от реакцията ми и тук. Книгата е възхитителна! Толкова, че нямам търпение да ви споделя защо.

Спомняте ли си къде приключи първият том? Хитлер е изиграл всички европейски политици и е заграбил значителни територии, без да произведе изстрел. Полша ще е първата страна, върху която ще трябва да изпробва военната си мощ и го прави със светкавична война в ранните часове на 1 септември 1939 г. И докато в първата книга големият акцент пада върху дипломатическите маневри, подмолните действия на нацистите и наглостта им да играят опасна игра с нервите на Запада, то във втория том се отприщва истинската касапница.

Войната в Полша приключва бързо. Съветският съюз се присъединява към заграбването на плячката, а Хитлер вече гледа на запад. Втората световна война е започнала. Шайрър поднася събитията през изключителната гледна точка на очевидец, журналист, а по-късно и изследовател на огромни по обем архиви. Трябва да отбележим, че го прави блестящо. Не си спомням някога да съм чел толкова майсторски изплетен текст, в който историческите факти се допълват от записки, стенограми, дневници на участниците, извадки от доклади – все неща, които биха изглеждали като кръпки, но в случая са майсторски вплетени в текста, подсилвайки аргументацията и цялостното усещане.

Докато първият том е стряскащ заради осъзнаването на всички онези начини, по които ужасното възшествие на нацизма би могло да бъде спряно още в зародиш, то вторият том е шокиращ с мащабите на последвалата касапница. Шайрър сравнително бързо преминава през светкавичната окупация на Дания и Норвегия, прегазването на Франция и кампанията на Балканите, за да „обърне прилива“ с нападението над Съветския съюз, където непобедимият дотогава Вермахт затъва в калта. Именно на изток се отприщват и най-големите зверства на нацистите, които са безмилостно изложени в немалко трудни за преглъщане страници. Унищожаването на евреите, „подвизите“ на айнзацкомандите в завладените територии, бездушното изтребване на военнопленници с глад, медицинските експерименти, лагерите, газовите камери и крематориумите показват призрачните картини на новия световен ред, замислян от германците. Кошмарно е да го четеш синтезирано в историческо изследване, но още по-кошмарно е тук, където Шайрър обилно гарнира с документи, доклади на извършителите, самопризнания от Нюрнберг и извадки от дневниците на най-садистичните палачи. А плановете на нацистите за следвоенна Европа са върхът на мрачните халюцинации, които единствено разгромът във войната предотвратява. Неволно се замислих какво би станало, ако тази шайка главорези бяха спечелили това противоборство и ми се зави свят от представата. Всяка антиутопия изглежда като детска приказка в сравнение с плановете на Химлер, Розенберг и компания.

Друг ключов момент, на който авторът се спира в изключително много детайли, е заговорът срещу Хитлер и атентатът от 20 юли 1944 г. Как се стига до него, колко неуспешни опити го предхождат, какво се случва със заговорниците – събитията почти буквално оживяват, толкова дълбоко ни въвежда в историята забележителният журналист.

Насилието, отприщило се в цяла Европа през онези години, намира своята кулминация с наближаването на съветските войски към Берлин. Тук, в центъра на „хилядолетния райх“, се разиграват финалните сцени от падението на Хитлерова Германия. Последните седмици на фюрера, затягането на обръча около столицата и самоубийството на Хитлер са пресътворени с хирургическа прецизност. Детайлите са толкова много, че усещането е като гледане на филм. И филм действително има – немският Der Untergang („Крахът на Третия райх„) с ненадминатия Бруно Ганц в главната роля сякаш е изигран директно от страниците на Шайрър. Сцените от него са буквално описани от американския журналист няколко десетилетия по-рано, изградени на база многобройните свидетелства за онези събития.

Трудно можеш да останеш равнодушен към такава книга. Освен, че е наистина добре написана, тя е доста силно предупреждение докъде може да  доведе безумието, когато е облечено в неограничена власт и е изпълнено с фанатизъм. И същевременно е отрезвяващо четиво за всички онези, които са склонни да флиртуват с идеите на нацизма. В контекста на засилващите се течения на крайнодесни идеологии, супремасизъм и ултранационализъм ми се иска повече хора да обърнат внимание на Шайрър и неговия монументален труд.

Публикувано от Георги

April 04, 2019

Библиотеката21 урока от Ювал Ноа Харари

Ювал Ноа Харари е еманация на всичко, което може да изправи косите на всеки пуритан – той е евреин, който взема на подбив религията; открит гей; веган, медитиращ по два часа на ден и учен, който поставя под съмнение почти всичко, в което вярва средностатистическият човек. И най-важното – не се колебае да го заяви в прав текст и по увлекателен начин. В резултат на което в момента е един от най-четените автори в света, любимец на милионерите, постоянен автор в книжните списъци на Марк Зукърбърг и Бил Гейтс, а всяка негова книга се превръща в сензация.

Харари се сдобива със световна слава с излизането на „Sapiens. Кратка история на човечеството“, в която обяснява хилядолетията човешка история по удивително ярък и пленителен начин и дава доста любопитни отговори на въпроса „Как сме стигнали до тук?„. Продължението отправя поглед към бъдещето, където Homo Sapiens може да се превърне в божество, в съвсем нов биологичен вид.

В „21 урока за 21 век“ Харари се спира на света тук и сега и прави кратък преглед на най-важните явления, които оформят нашето настояще и ни водят към бъдещето. Технологичните предизвикателства – изкуственият интелект и алгоритмите, огромната власт на Big Data вече не са някаква научна фантастика – те са тук и определят решенията ни, настроенията ни. Знаят повече за нас, отколкото можем да си представим. Прогнозите на Харари са стряскащи, но трезви и могат да накарат много хора да се замислят за начините, по които позволяваме на алгоритмите да получат контрол над решенията ни.

Не само технологиите обаче оформят света, в който живеем. Други явления, доста по-древни, продължават да въздействат мощно над човешките общества. Религията, национализмът, тероризмът, имиграцията поставят под въпрос цялото бъдеще на либералната демокрация.

21-те урока всъщност са отделните глави на книгата, разделени в пет основни теми. Самият Харари в послеписа споделя, че книгата се е родила в разговор с публиката – много от главите са създадени в отговор на въпроси, а части от нея са публикувани и по-рано под формата на статии и есета в различни медии. Това може да се долови на места, защото има пасажи, които звучат много стегнато, силно и самостоятелно.

Макар книгата да е озаглавена „21 урока за 21 век“, Харари не бърза с уроците. Вместо това през повечето време разстила пред читателите своите разсъждения по темите, провокира размисъл, показва интересни гледни точки и задава много въпроси. Същевременно доста методично лишава читателите си от илюзии за света, в който живеем – свят, наводнен от фалшиви новини, подчинен на алгоритми, които поставят под въпрос съществуването на т. нар. „свободна воля“.

„В свят, наводнен от ирелевантна информация, яснотата е сила“

Едва в последните две части аз лично открих истинските и най-силни уроци на Харари. В брилянтната глава, посветена на образованието, той прави категорична оценка за безполезността на образователната система и директно се обръща към подрастващите със съвета: „Не разчитайте твърде много на възрастните!Повечето от тях ви мислят доброто, но те просто не разбират света!„. Там стига и до същинското послание в своята книга: „Познавайте себе си!„. И обяснява: „От хиляди години философи и пророци са призовавали хората да познават себе си. Този съвет обаче никога не е бил по-належащ, отколкото в 21 век, защото, за разлика от времето на Лао Дзъ и Сократ, сега имате сериозна конкуренция. Кока кола, Амазон, Баиду и правителството се надпреварват да ви хакнат. Не смартфона ви, не компютъра ви, нито банковата ви сметка – надпреварват се да хакнат вас и операционната ви система. Може да сте чули, че живеем в епоха, в която се хакват компютри, но това дори не е половината истина. Всъщност, живеем в ерата на хакването на хора!„.

Прочетете няколко пъти тази глава. Ще ви порази с откровеното си послание и с предупреждението, което отправя. Не че в предишните глави няма силни послания, разбира се. Пасажите, посветени на религията и секуларизма, са сред любимите ми. Харари е брутално добър в аргументираната си критика към религията и отделя доста време да развенчава заблудите, интегрирани в нея, особено в така близкия на културата му юдаизъм. Всъщност ако нещо ми липсва в тази книга, то това е образният език, хуморът и живописните примери, с които изобилстваше Sapiens. Не че липсват напълно, но определено са по-малко, а цялостното звучене на „21 урока“ е някак сериозно, подобно на сгъстяващи се облаци на приближаваща  буря. Като в следното предупреждение:

AI често плаши хората, защото не вярват, че AI винаги ще се подчинява. Гледали сме твърде много научна фантастика за роботи, които се изправят срещу господарите си, тичат в амок по улиците и стрелят срещу всички. Истинският проблем с роботите обаче е точно обратното. Трябва да се страхуваме от тях именно защото винаги ще се подчиняват на господарите си и няма да се разбунтуват.

В началото споменах, че Харари неизменно присъства в списъците с препоръчвани книги на Бил Гейтс и Марк Зукърбърг. Явно това не го кара да се ласкае твърде много, защото често споменава собствениците на технологичните гиганти в книгата си именно в контекста на опасностите, които тяхното могъщество представлява. Илюстрирам с един цитат за поведенческите аномалии, предизвикани от фейсбук:

„Зукърбърг казва, че Фейсбук е решен „да продължава подобряването на инструментите, които ви дават възможност да споделяте преживяванията си с другите“. Това, от което хората имат нужда обаче, е инструментите да се свързват с техните собствени преживявания. В името на „споделянето на преживяване“, хората са окуражавани да разбират какво се случва с тях по това как го виждат другите. Ако се случи нещо вълнуващо, първата реакция на фейсбук потребителите е да извадят смартфоните си, да го снимат, публикуват онлайн и да чакат за лайковете. В този процес те почти не забелязват как самите те се чувстват. Това се определя все повече от онлайн реакциите към случилото се.“

В заключение бих казал, че „21 урока за 21 век“ е логичната стъпка на Харари в усилията му да обясни на атрактивен език миналото, да даде предсказания за бъдещето и да покаже къде помежду двете се намира нашият свят. Когато познаваш толкова добре Homo Sapiens от перспективата на учен, можеш да си дадеш сметка за слабостите му, да ги посочиш смело и да разкриеш как се експлоатират те от различните заплахи на съвременния свят. Сигурен съм, че всеки ще открие за себе си ценен урок. Аз лично спрях погледа си на последната глава, един от малкото моменти, в които Харари си позволява да говори за себе си и собствените си открития, вместо да прави глобални разсъждения. Да разберем повече за собствените си умове преди алгоритмите да ни изпреварят действително ще се окаже предизвикателството пред нашето поколение.

Публикувано от Георги

April 03, 2019

Anna Hells' Fantasy placeКлеймото на звяра

Ръдиард Киплинг

Ако и вие сте си мислили като мен досега, че Киплинг е само нещо там за малко мургавеляче, хвърлено сред диви животни, които противно на всякаква еволюционна логика превръща в семейство и приятели, то с този сборник представата ви малко или много ще се наруши, и ще разберете, че този странен човечец от корицата с вид на класически колонизатор с бяла шапка с платнени ушанки и бастунче има много, много тъмна страна, в която ще се влюбите. Или ще се уплашите хубавичката, защото да разказваш истории за призраци и демони, живеещи в онази клоака на човешките души Индия си е хорър от най-висш порядък. Сега, аз Индия я мразя вътрешно много преди визуалната демонстрация на постоянно застинали в ужас погледи, наречена Малката булка да завладее България. След дълбоко смущаващата Песента на Кали на Дан Симънс, отвратителният Беднякът – милионер и невъзможния ми за дочитане Шантарам, родната страна на милиарди роми по цял свят за мен винаги ще се свие до голяма отходна дупка, пълна с трупове, шарени парцали и всички световни болести, организирали ли си симпозиум на миазмите и заразите. Единственото по-ужасяващо ме кътче вероятно е истинската черна Африка, където животът струва дори по-малко, отколкото в невероятната Индия, която никаква кампания не може да ме накара да видя и да оповръщам в омерзение.

А Киплинг допълнително напластява негативизма ми с цяла колекция истории за злонравни духове, търсещи отмъщение, но не точно справедливост, с обичайна жертва белите окупатори. Логично, но смущаващо, въпреки всичко, сякаш демонското семе на една гигантска страна избуява в адско селение, готово да погубва всеки, осмелил се да вдиша от хипербактериалната плазма, минаваща за въздух по онези места. В условия на поголовно унищожителни жеги, порои, наводнения, земетресения, мусони не е никак трудно да се създадат цели градове от разгневени духове, копнеещи за човешка кръв, а даже не е нужно да са съвсем умрели – чудовища в толкова среден вид на живот явно има във всяка дупка, наречена дом там някъде в Индия. И разбира се най-любимото им ястие е здравия разум и душата на наглия бял човек, дръзнал да стъпи през адските двери с безумното намерение да цивилизова тези романески извънземни. Колкото се е случило при нашите коптори, толкова се е случило и в техните гига-паланки-гета.

Киплинг е радушен, изящен, но хладен в описанието на живота в тази страна, сравнима просто с различна планета, населена с доста неприятни туземци, които гледат или да те ограбят, или да те измамят, или да те наранят или направо изядат. Белите полудяват, разболяват се, умират, страдат и отвъд границите на живота. В кошмарната обърквация от касти, религии и богове никой не може да остане с ума си, и да продължи нормален живот дори далеч от страната на бавната мъчителна смърт. Веднъж стъпил там, заразата остава в сърцето, и само ако се държиш постоянно интоксикиран можеш някак, криво-ляво да закърпиш пребитите си от миризми и гледки и сетива, и да се върнеш в лоното на добре познатата, студена развита страна, откъдето си дошъл. Красотата е в думите, опитващи се да предадат кошмарни гледки и случки от свят отвъд разбиранията ми за приемлив и приятен. Смутно удоволствие за читателя, поне донякъде безопасно – това е Киплинг.

March 29, 2019

Anna Hells' Fantasy placeЗлостории

Явор Цанев

Една не съвсем детска история, но пък съвсем подходяща и за младите на възраст, и на тези с младежка чистота на душата, особено ако същите таят в сърцето си топла привързаност към Бредбърианските истории на израстването чрез игри и приключения на ръба на невъзможното. Ако винаги сте си мислили, че подобни забавни неща, както на американските деца с техните усамотени къщи, безкрайни пространства и мистериозни местенца, не могат да се случат и на нашите ширини, то Явор ще ви разкаже такава история, че ще погледнете със съвсем други очи на градския пейзаж, и най вече на поизоставените и потънали в мрак стари къщи, които учудващо имат обитатели, и то такива, с които си заслужава да поговорите. Легендите за едни са просто спомени за други, истински интересните хора рядко са лесно достъпни, да си знаете.

В една такава къща, наглед изоставена, всъщност – не съвсем, се разиграват събития, които само по силата на наистина големия късмет не преминават от душевен ужас към същински кървав хорър. Две деца, от онзи нормалния тип на любопитни, технологично грамотни и смели хлапета, с които родителите могат спокойно да се гордеят, а не да им броят минутите пред компютъра, се заемат с разрешаването на щекотлива загадка – как така в една мистериозна къща, според информацията им отдавна изоставена от меко казано странния си, а искрено казано – ужасяващ собственик, има светлини и движение. Може би призраци, или разбойници, или култ на непозната религия? Трябва да се научи истината. На всяка цена, ако и да ги грози брутално наказание – като две седмици без телефон или месец без плейстейшъна. Естествено, в къщата на ужасите не ги очаква нищо добро, кръв ще има, опасност за живота – също, но и много изобретателност, бърза детска мисъл и впечатляващо хладнокръвие, когато трябва.

Една забавна, леко страшна, малко смущаваща история, смесваща актуалността на посивялото ни, но поумняло съвремие, с легендите и магията на отминалите дни, когато красивите сънища и кошмари в съчетание с талант са могли да доведат или до нещо прекрасно и вдъхновяващо, или до безкрайно болезнено и в крайна сметка смъртоносно събитие. Приключение, игра, обрат и удовлетворителен финал. Бъдете деца, дори за една книга време, освежаващо е за всички сетива, но най-вече за онази малка частичка, която харесва света, в който живее. Помогнете ѝ да порасне с хубави книги – това е най-лесния начин да направите дните си на тази земя една идея по-слънчеви, дори през облаци и смог.

March 26, 2019

Anna Hells' Fantasy placeОмагьосаната драконова гора

Патриша Рийд

Изключително свежа поредица, до която освен по силите на гугълотърсенето на заглавия с дракони или много объркани приказки, вероятно няма да стигнете, особено ако разчитате само на книги на родния ни език. И ще пропуснете едно откачено и хихикащо приключение, започнало като размисли върху предопределението и различността, и то  когато въпросите се поставят в средата на обективно погледнато приказно кралство със всичките му очаквания и тропи за външен вид, поведение и най-вече – за идеята на хубавия финал, и стигнало до епика на нестандартното в класическото фентъзи. Честно казано – началото бе повече по моя вкус, но дори и най-добрата идея има своето развитие понякога не в най-предпочитаната от читателите посока. Или поне не в моята предпочитана посока.

Едно кралско семейство произвежда дъщери на конвейр – красиви, русокоси, сравнително тъпи и обожаващи ръкоделие, свирене на арфа и бални танци. Но отнякъде им се пръква и една чернокоса, интелигентна, смела и буйна принцеса, със склонност към фехтовка, магии и готвене, каквато естествено е напълно неприемлива за която и да е фамилия с капка благородническа кръв в нея. Само че светът си има сценарий, и всяка принцеса трябва да се омъжи за принц, и да си народят те принцеси и принцове, и да произведат общо взето материал за петдесетина приказни сценарии с отвличания, омагьосвания, и награди за смелчаци. Обаче нашето момиче отказва да бъде синята панделка на първенство по русокоса тъпотия, и намира своя изход в пещерите на драконите, които биват така добри да не я изплюскат под формата на тъмнокоса тарталетка. Е, поне не веднага. И бунтарката ни става асистент на една позастаряла драконица, вземайки позицията на принцеса на дракона, което вярвате или не – не изисква влюбване, довличане през девет села в десето и държане за метална верига към бял камък, както е в нашите отколешни предания. Западът дори и в драконите си е някак цивилизован.

Феминистичната ни принцеса започва свободния живот на истинска жена с амбиции, интерес към магиите, книгите и кулинарията, както и задушевните разкази с древни същества, но идилията ѝ бива нарушавана на равни интервали от време от изискващи изпълнението на сценария спасяване на принцеса герои, принцове или трети синове на бедни търговци с амбиции. Където не помага крещенето, точилката и словесния тормоз, се намесват и драконите, наминаващи за малко готвене в метални доспехи на бавен огън, но приказните герои са силни и настояват сценария да се спазва. В картинката се намесват обаче и изсконните врагове на гущеровата раса – магьосниците, пиещи сили от природата и унищожаващи я с това си търсене на власт и могъщество, та покрай упоритите ухажори с метални клечки за зъби в ръка се появяват и някои истински заплахи, срещу които вярвате или най-доброто средство е сапунена вода с лимон. Така де, дори магьосниците трябва да си мият повече ръцете в магьосническите училища, иначе стават твърде лесни жертви на хигиената.

Има и чародейци, вещици, елфи, омагьосани животни, живи гори, своенравни котки, мутирали зайко-магарета, и въобще към двеста кофи с приказни герои, опитващи да се еманципират от предопределението с цел да намерят своят желан, а не натресен от разказвача финал. И всичко това залято с реки от хумор, приключения, задявки и намигания към всяка възраст на четящия, съвсем като в супер екранизация на Дисни, но с разликата, че тук откровеността е повече на почит, и когато на някой му се повръща от птички и цветчета, той си повръща кротко върху тях, а не въздъхва тежко и не гледа с големи бели трептящи кръгчета в очите. Реализъм в нереалното? Може, когато не пресолява манджата, а тук действа като пиперлива подправка на изящен десерт. Заслужава си.

March 22, 2019

Anna Hells' Fantasy placeНе се сбогувам

Борис Акунин

Ако сърцето ви се разби на милиард книжни парченца в края на Черния град, тук ви чака още по-лошо преживяване. Да, да, спойлер е – Фандорин не е умрял, после май пак е умрял, ама може и да не е умрял. Но е твърде малко вероятна липсата на смърт. Верният Маса разнася навсякъде коматозното тяло на заспалия от почти фаталния изстрел в Баку Ераст, но както знаем, който е любимец на съдбата, все намира начин да оцелее още един ден. И едно никак не малко чудо се случва – великият руски детектив преминава долината на съня и се завръща в една опропастена Русия – без блясък, без царе, без елегантност. Бели, червени, зелени, черни – всякакви скучни, леко престъпни по организация и справедливи по своему и по идеология фракции на един объркан народ разграждат една велика империя като същински идил. Красотата на матушка Русия е помръкнала под белезите на алчната Революция, и никога няма да се поправи. Затова и Фандорин решава да остави пепелищата на величието и да изживее старините си на някое по-спокойно и далечно място. Но, за съжаление, съдбата иска цена за своето покровителство.

Не се сбогувам е странна книга – в нея Ераст има малко място, но когато е там е все така брилянтен и невероятен и като ум, и като мъж. В по-голямата част на повествованието обаче биваме занимавани с руска политика и отчайващо скучноватите борби за кокала между еднакво просташки групички от алчни ентусиасти. Признавам, че за първи път прескачах цели глави – тези, в които името на прекрасния руски Холмс така и не се споменава, и уверявам ви – историята не загуби от това. Дали на Акунин му е писнало от детективски истории, или тази книга е леко напъната от издателите да бъде създадена, пък на автора му се е искало да направи нещо доста по-различно вълнуващо го – не знам, но е трудно да се хареса тази книга, дори и да имаше добър финал. А тя няма. Има ужасен, садистки и на всичкото отгоре претупан край, в който личи някак нарастващата неприязън на създател към делото му. И онази допълнена глава, очеизбождащо направена в услуга на феновете, за да има поне трошица справедливост.

Не, на Акунин ми е трудно да му простя, защото се превърна точно във псевдонима си – злодей. Само влюбилите се в книжен герой ще ме разберат. Останалите – ако ви харесва руската революция и грубиянските изпълнения – може пък това да е вашата книга. Аз се опитвам да я забравя, и да оставя спомена само за моментите, когато добрият Ераст е жив, здрав и блестящ, фантастично създание от друг свят, принц на интелекта, крал на дедукцията, император на чара. Безкрайно трудно е да не го обикнеш, но оказа се още по-трудно е да преглътнеш края му. Великите хора заслужават спокойствие и щастие на красиво място, не … това.  Ех, само ако можеше да се случи още едно чуденце…

March 21, 2019

Първи впечатления от последно прочетенотоСъдбата на Убиеца - Робин Хоб

Протакането на действието, очакването, пътят и страданията докато героите стигнат до Клерес и не причинят развръзката, за която са предопределени, беше тегаво. Робин Хоб го умее това нагнетяване на емоции, но още по-приятно беше, когато макар и в малко страници нашите се развихриха и показаха на лошите, че са си направили криво сметката. Накрая по очакван начин любимците ни се отърваха с достатъчно малко поражения, като изключим Фиц. Той беше орисан да страда през цялата многология и финалът й трябваше да бъде и негов финал. Дори това, че накрая авторката ни върна там, където започнаха перипетиите му, явно не е било случайно. Трябвало е да заприлича на затворен кръг.

Имам една любима теория за образа на Малко момиченце™ в литературата и киното. То е нещо, което по потенциал и могъщество далеч надскача друго утвърдено понятие като Немощен старец™ в кунг-фу филмите, Междузвездни войни и други такива леко приказни феерии. Посланието е следното: никога да не подценявате слабите и да не спекулирате с привидната им неспособност да се защитят. Защото има и такива малки момиченца, които няма да ви оставят дори да съжалите за злините, които сте им причинили. Когато времето настъпи, Пчеличка не им даде шанс.

Убиването е нещо важно. Наскоро някъде срещнах форумен капацитет да обвинява света, човечеството и в частност мъжете като източник на агресия и причинители на над 80% от престъпленията. Как трябвало да се поправи всичко това. Не само, че не може, ами и не трябва. Убиването е част от живеенето, питайте Робин Хоб. Ако не го умееш, си овца, ако ли пък се справяш, ти си вълк, така казва тя.

Това беше най-бавно прочетения том от всички досегашни с любимите ми герои. Очакването на развръзката и съдбовните събития не ми попречиха със седмици да припадам вечер след две прочетени страници, докато накрая не се взех в ръце и й отделих нужното време. Не знам, подозирам, че може и подсъзнателно да не съм искал всичко това да свърши.

Както подобава на всяко окончателно сбогуване, и това не беше нито особено лесно, нито особено приятно. Когато трябва да погребеш герои, с които си свикнал и които си заобичал в продължение на хиляди страници, няма как с лека ръка да ги изоставиш. Тъжно е, все едно се прощаваш със заминаващи за дълго истински приятели.

Благодаря ти за всичко, г-жо Хоб!

March 19, 2019

Anna Hells' Fantasy placeЛиценз за престъпления

Стивън Крос

Бъдещето е място ужасно, бъдещето е място прекрасно, бъдещето е нещо, до което все по-малко ми се иска да стигне днешния ден. Може би е най-добре да се изобрети една машина на времето, и всичко вкупом да се изсипем в зората на някоя симпатична цивилизация, която да спасим и рестартираме човешкия геном в една по-смислена посока. Лиценз за престъпления обаче гледа в най-вероятния развой на съдбите ни в доста близкото утре, където кастовата система на благосъстоянието ще се е префинила до изроден вариант на съвършенство, подпомогнат от технологиите и очевидната смърт на емпатията. Което може би е края на човечеството, но началото на нещо по-голямо, по-страшно, но по-устойчиво?

Най-ниското ниво в обществото живее със спомени само от работата си, защото в личния живот не ги очаква нищо смислено, щастливо или интересно. Средното ниво пък си спомня само ежедневието, без идея за това с какво си изкарва парите, но така е най-сигурно, че да няма изтичане на тайни и мозъци в погрешна посока. А висшето си е висше, както винаги. Творчеството е свободно и има една – единствена цел – да накара хората да се почувстват щастливи. Но самоцелното такова, извиращо от мъка или болка се наказва с вечното, химически индуцирано щастие – присъда или награда, трудно е да се каже. Вдишвам тъга, издишвам фалшиво доволство. Не е точно лоша сделка.

Всички се ъпгрейдват, не просто естетически, ами и чисто технологично, за да издържат по-дълго в колелото на живота. Но естествено го има и ъндърграунда, преследван, наказван, но и пак естествено – явно разрешен и тайно контролиран. Братята роми ще надживеят всеки строй и стъпало на развитие, тук придобили статут на извънземни, с лиценз за всякакви престъпления, произхождащ само от цвета на кожата им. Да ви е познато? Започваме пътешествието от най-ниското ниво и ще се издигнем почти до небесата, до непостижимия елит само чрез интелекта, усилията и една рядка генетична способност на главния ни герой – откраднато дете с особени таланти. Нещо като талантливия мистър Рипли, но с още повече остър ум, идеално хладнокръвие и почти перфектно безсърдечие. Малките изключения са сякаш проблясък на човещина, но тук те значат просто слабост. Когато да си човек се оказва най-големия ти недостатък…

Една антиутопия, тихо тропаща на вратата на ежедневието ни. Един кошмар, напуснал пределите на съня ни, и размил границите на невъзможното. Една съдба като толкова други, но някак съмнително устремна и погазваща всички възможни правила според който и да е дневен ред на живота. Жестокост, безпардонност, стряскаща амбиция. Живот нагоре и само нагоре, без поглед назад, без съжаления, с ходене по трупове, чиито и да са те. Великолепна история, стряскаща самите устои на възпитанието ни и възприятията ни за добро и зло, за дом, семейство и близост. Бъдещето идва, и няма как да се защитим от него. Но дали трябва да се адаптираме към мрака, или да се борим с него?

March 18, 2019

Човешката библиотекаКаним ви на: Премиера на първите три „Приказки за Юнаци и злодеи“, 30.03.

Приятели (:

На 30 март, събота, от 11 до 13 часа заповядайте в сектор „Детска литература“ на Столична библиотека (на втория етаж във входа към площад „Славейков“, който се намира най-близо до „Раковска“), за да отпразнуваме първите три книги в поредицата „Приказки за Юнаци и злодеи“.

Приказки за Юнаци и злодеи: първи

корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: първи“

Приказки за Юнаци и злодеи: втори

корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: втори“

Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна

корица на „Приказки за Юнаци и злодеи: Промяна“

Преди 13 години Юнакиня Юна пое сред света, за да разбере какво се крие зад тероризма и зад делението „нас“ и „онези“. „Триптих за Юнаци и злодеи“ взе награда от международния конкурс „Златен кан“ – но, по-важното, нарои още: Юнаци, Приказници, въпроси, въпроси, въпроси…

Например:

  • Защо сме склонни да повярваме на най-лесното, което чуем? Наистина ли сме?
  • Ако един човек убие седемдесет и седем, кого си заслужава да си спомняме?
  • Кога е подходящ момент да си кажем кривиците?
  • Какво им става на приятелите ни понякога?
  • Как можем да се разберем без думи? А със?
  • Кой носи задаващата се промяна?
  • Може ли Юна да ти обърше д…?
  • А злодеите? Де злодеите?

Какъв е смисълът?
Когато си зададеш важен въпрос, когато държиш да получиш отговори – създай си време и място за тях. Остави глъчта на света настрана. Нека светът си приказва; ти помълчи. Стани онази част от света, която ще чуе каквото няма да чуе никоя друга част.
Важен е всеки въпрос, на който не виждаш веднага, в същия този момент, отговор. Който усещаш, че има силата да те промени. Да промени как виждаш, как свързваш света, как усещаш.
За да стигнеш до истински отговор, създай такова време и място, които ти позволяват да бъдеш смела. Да имаш достатъчно смелост, за да мълчиш, когато пред теб се оформи първият отговор. Той е най-лесният; а ти си смела и знаеш, че нещо не му достига. Да мълчиш, когато те подминава; после вторият, третият… седемнайсетият. Да мълчиш в пролуките между тях, в празнините и пропастите, тогава, когато имаш най-голямата нужда да закрещиш, да ги изпълниш с вик, с песен, с каквото и да е – само да минат по-бързо, само по-бързо да те оставят на мира; само по-скоро пак да бъдеш сред свои, по-скоро пак да не бъдеш сама.
Истински отговор е онзи, който те оставя да мълчиш срещу цялата глъч на света и просто да се усмихваш. Да знаеш, че цялата глъч на света няма нужда от отговора ти, и това е добро, и има свой смисъл.
Замълчи, Юне. Послушай.

Глъчта на света няма нужда от отговора ти, Юне. Тя има нужда да бъде изслушана, да почувства, че някой я е разбрал, че не е сама.
Помълчи. Слушай.
Не си сама.

На 30 март Юна няма да бъде сама. Каним ви всички:

~ Юнаците, които са вдъхновили нашите приказки;
 
(злодеите също… макар че за 13 години не сме открили нито един 😉 )
 
~ авторите, с които сме ги разказвали – знаете ли, че станахме над 20? – и художничките на кориците им: Катерина Данаилова и Надежда Коцева;

~ читателите, с които успяхме да се докоснем… или тепърва ще;

~ и понеже тези приказки, също като Човешката библиотека, значат „заедно“ и имат смисъл само тогава – каним и всички български автори, които някога сме издавали: Николай Теллалов, Светлини сред сенките, Григор Гачев, Величка Настрадинова, Геновева Детелинова, Атанас П. Славов, Калоян Захариев, Мария Гюзелева, Християн Трифонов, Мел, Мирослав Моравски, Георги Атанасов, … … …

Като част от празника откъси от „Приказките“ ще четат вживяно (оживяващо!) МелМирослав Моравски, Ана Йорданова и Калин М. Ненов.

Вход свободен… но ако ще идвате, молим да ни пишете до 28 март (четвъртък), за да преброим столовете.

Следете тази вест за промени и допълнения. А в програмата обещаваме поне една изненада, която ще видите на място. 😉

Чакаме ви,
Юнакините и Юнаците, Приказниците и Приказничките, всички наши автори и цялата Човешка библиотека

March 16, 2019

Anna Hells' Fantasy placeПотайните тъмности на Грим

Адам Гидуиц

Странното име на Адам Гидуиц е най-вероятно да сте срещали в една книжка, наречена подчертано иронично И какво? Ще ставаш джедай?, но нищо не е възможно да ви подготви за това, което ви чака в шарените светове на героите на Грим, с които се случват уж обичайните сценарии на неизбежно мракобесие, но този път – малко по-извратено различни, с много черно чувство за хумор и тотално непредвидими обрати, които запазват главните герои общо взето на едно парче по силата на чудо от нечие амбициозно божество. Дали това са детски книжки? Хм, ако децата ви искрено си падат, а не се страхуват от Момо, Слендърмен и Торбалан – тогава твърдо да. Но ако нощното напикаване е актуална тема в домакинството ви, както и постоянно запалените лампи в коридора, забраненото пространство под леглото и задължително запълнените тъмни ъгли – още наречени фен шуй за бъзливи хлапета – то, хм, изчакайте ги да станат на една добра възраст, когато дори гей листовка няма да ги мръдне в непукизма им, преди да ги запознаете с Гидуиц.

Това са истинските истории на Хензел и Гретел и Джак и Джил, между другото – роднини, както и почти всяка приказка на Грим и Перо в най-черните им нюанси, непропускащи никое чудовище или извратен сюжет, станали част от личната приказна съкровищница на почти всяка нация, включително и нашата. За пример – историята в последната част на трилогията повтаря почти дословно най-мрачната легенда на любителите на динки от сборника с македонските приказки на Дежа букс. Мда, главата в сандъка и после костите в чорбата, детинщини, нали. Но точно тук дори и този наивитетен хорър не е най-лошото, което може да достигне две дечица. Естествено, че ще бъдат направени достатъчно опити, някои общо взето успешни, да бъдат изядени, изкормени, обезглавени, отровени, удушени, лишени от душите им чрез добре премерено изтръгване на сърцето през устата, подложени на плеяда от психологически тормозилни техники в дебрите адови, и каквото друго се сетите.

Няма да се мине съвсем без жертви, някой и друг крайник е малка цена в доста ситуации, където изборът общо взето се свежда до осакатяване или смърт. Семейните проблеми са в основата на всяка страшна история, независимо дали става въпрос за насилие, незаинтересованост или страх от обвързване от родител към дете. Всяка приказна ситуация има своето настоящо отражение и самите паралели с реалността са може би по-зловещи и от  най-странния ужас. Но и помагат вероятно на малкия читател да се справи с деня си такъв, какъвто са му го подготвили роднините. Няма място за извинения, а само за борба до абсолютния възможен край. Урок за живота между приказките, и приказките в живота като средство не за бягство, а за печелене на съмнително предимство в обществото, в което сме принудени да съществуваме някак. Мрачно забавление с още по-тъмна поука, какво повече да търсите от псевдо детския хорър.

 

March 12, 2019

Първи впечатления от последно прочетенотоГонитбата на Шута - Робин Хоб

Действието забавя темп, забавя и цял том се мотаем с Фиц, който се възстановява от премеждията в "Убиецът на Шута", тревожи се, лута се в опити да успокои всички, да сложи ред в имението Върбов лес, да подреди нещата си в Бъкип преди да тръгне да отмъщава на Слугите в Клерес, които, както вярва той, са погубили малката му дъщеря. И това повече от 550 страници. 

И преди бях забелязал у Робин Хоб подобна склонност да отлага моментите, когато се налагат решителни действия. Предполагам това е неминуемо, когато авторите на фентъзи се увлекат в продълженията, но ми се искаше Робин да не е като другите. Също така ми се щеше да кривне в другото фентъзи-клише - да отиде на Белия остров, да открие виновните и да ги избие до крак, както беше обещал.

Забелязах, че чак в края на романа, когато традиционните похвати и нишки от преди вече не са в състояние да поднесат нещо ново като действие и герои, авторката не се посвени да въведе напълно нови места, с абсолютно непознати герои и нови за нас проблеми. Разбира се, всичко това беше стоварено основно на главата на Фиц, макар Шутът и триото съпътстващи ги младежи да помагаха кой с каквото може. От камък на камък събитията отведоха всички в Келсингра, където присъствието на драконите е ежедневие и където това присъствие е променило физически всички хора. И от мисия на отмъстител, Фиц пак се оказа по пътя на спасител с още една непредвидена спирка по пътя му. И точно тогава последната глава набързо ни съобщи в прав текст това, което ние вече така или иначе подозирахме - Пчеличка не само, че не се е стопила в Умението, ами беше изплюта от потока му жива и здрава. Къде? Това ще се разбере чак в последния том от тази трилогия - "Съдбата на Убиеца".:)

March 11, 2019

Anna Hells' Fantasy placeСтрихнин в супата

П. Г. Удхаус

Преди Хю Лори да стане Доктор Хаус, и Стивън Фрай – Майкрофт Холмс, двамата тогава бледни младежи дадоха живот на един от най-добрите образци на разбираем британски хумор – тандемът Джийвс и Устър –  вечно правия и безупречен във всяко стилово отношение прислужник и богатия безхаберен глупак със склонност към хазарт и красиви девойки с ясно изразена тенденция към създаване на сонм от проблеми просто заради едната скука. А скука сред благородническите среди, разчитащи на непрекъснато изскачащи наследства, бутнати пари под масата от някоя богата и немного стисната роднина, или финансови облаги в следствие на съмнителни схеми, някак успяващи да заблудят англоговорящото население на Албиона, има и още как.

Та ситуации, грижи, абсурди и шантавини да искаш, и в средата им като обичайна жертва винаги остава безжизнения бледолик Устър, наивен, разгулен и глуповат, сякаш разхождащ се с гигантски надпис Ограби ме на челото. И отдавна да е погребан с мъжолика жена – наследница на скромно имане с деветнайсет уродливи дечица някъде на село, като я беден викарий, я арендатор по милост на някаква леля, ако не беше могъщият бог на разрешаването на проблеми – мастър Джийвс. Няма ситуация, от която да не измъкне господаря си, нито жена, чиито мераци за свиване на гнездо да потуши, и то на сравнително приемлива цена, част от която прибира кротко в джоба си. А често наградата е само някой и друг изхвърлен на благотворителния боклук символ на мъжкарска елегантност като лилава копринена риза с мека яка или морави чорапи без жартиер, бррр.

Има нещо магическо в Удхаус, съчетаващ премерено и интелигентно чувство за хумор с безкомпромисна сатира към висшето общество и сардонични усмивки към целия свят и времето, в което се принуждаваме да живеем. Зад привидно безобидните смешки прозира истинското лице на високопоставените самодръжци на великата Британия, но всичко е някак толкова леко и лесносмилаемо, че се харесва на всеки, независимо от литературните вкусове, и е просто искрено забавление и в най-сивите дни. Не, не е Пратчет, разликата е огромна, но крайният резултат – леко сърце и усмивка на уста са нещо, което не бива да пропускате в живота, а и трудно се доставя от други източници без странични ефекти. Въобще хуморът, когато не е просташки, балкански или написан за пет минути в тоалетната на база някой и друг статус във фейсбук, уверявам ви, може да е хубаво и смислено нещо за всеки. Пък пробвайте, не се знае дали точно това не е вашата чаша идеално затоплен черен чай с капка пълномаслено мляко и две лъжички снежнобяла захар. Добре де, може и малко префърцунено да ви звучи, но малко класа на никого не е излишна в днешно време.

 

Първи впечатления от последно прочетеното18% сиво - Захари Карабашлиев

Не бях чел друго от този автор и дълго отлагах книгата заради подозрения в нечитавост. Единственото нечитаво, което мога да потвърдя след края й, е на места мяркащи се вулгарни сцени или по-волна употреба на цинизми. Такъв език не е в услуга на никой автор. Обаче действието, героите, диалозите са си ок, а в крайна сметка това е същественото.

Не знам дали някой друг български автор е писал за българите в Америка. Как, кога, защо са емигрирали, как се справят и за какво се борят. Какви демони се блъскат в главите им, български или американски? Когато загазят, как се държат?

Има трансконтинентално пътешествие с кола, опасности, различни видове загуби, гонене на една малка американска мечта (да продаде случайно попаднал му чувал с марихуана), която героят преследва почти фанатично с надежда да го измъкне от дупката, в която се е озовал. А кризата идва основно от загубата на любимата жена и сцените на пътешествието от Калифорния до Ню Йорк се редуват със спомени от запознанството с нея, та до смъртта й. Пътят ни среща с най-различни хора - мексиканци, продавачки, рокери, дилъри, милионери и какви ли още не, като междувременно авторът обръща внимание колко много са думите в Америка, които значат "път". И как в българския същото разнообразие от думи го има, когато човек се опита да опише различните роднински отношения и връзки. Постройката на романа е приятна и проследяването на завоите из действието ни води до един логичен и обясним завършек. Обичам да става така, финалът да бъде изграден тухла по тухла в хода на действието, а не да се оставя в ръцете на случайността.

Авторът в прав текст споделя на едно място чуденето си за това, на кого му е нужна още една книга за раздяла. Много размишления без конкретни отговори. Твърде много изкуство, картини и фотографии, твърде много за моя вкус, разбира се. За героите това са професии и призвания, но на мен ми идват леко позьорски и претенциозни занимания. Дори заглавието идва от специфичната за тази среда терминология.

Приятно беше, но не бих чел/слушал още произведения в този дух.

ps
Забравих да спомена, че докато четох тази история за Америка, в която главният герой е изгубил своята Стела, нямаше как да не се сетя за джаз-стандарта "Stella by Starlight" - песен от 40-те години, която през десетилетния си живот е била обичана от толкова много музиканти. Ето версията на Майлс Дейвис:


Първи впечатления от последно прочетенотоБогат татко, беден татко - Робърт Кийосаки

Господ няма нужда да получава, но хората имат нужда да дават.

Крайно популярна книга от жанр и автор, към които не бях посягал досега. Мога да потвърдя стойността й най-малкото като силно средство за мотивация, а не толкова като практически наръчник за забогатяване.

Като стил и литературни качества има още какво да се желае от книгата, но тя се цели в нещо съвсем друго. Да посади внушения, да поощри и възпита дух на предприемчивост, с подходящи и разбираеми за всички примери да обясни и прикани всеки човек да подобри финансовото си здраве и воля. Защото финансовата независимост е мечта за много хора, но наистина много малко от тях я превръщат от мечта в цел, която се преследва делово и последователно. Както и в много други начинания, и тук въпросът е човек да се престраши и да започне. Най-вероятно ще има своите върхове и падения, но както гласи популярното клише, нали никой не се е научил да кара колело, без да падне поне веднъж?

Струва си да се прочете, за категорията си е доста добра. Вярвам, че всеки читател може да намери в тази книга нещо ценно за себе си.

Основната причина за бедността или финансовите затруднения са страхът и незнанието, а не икономиката, правителството или богатите.
***
- Ако дойдете с мен, ще забравите да работите за пари и ще научите как да карате парите да работят за вас.
- И какво ще получим, ако тръгнем с теб? Какво ще стане, ако се съгласим да учим от теб? Какво ще получим? - попитах аз.
- Свобода.
***
Повечето хора работят за всеки друг, само не и за себе си. На първо място работят за собствениците на компанията, след това - за правителството чрез данъците, които плащат, и най-накрая - за банката, от която са взели заем за покупка на жилище.
***
Не слушайте бедни или изплашени хора.

March 10, 2019

През прозореца“Не казвай на никого” – Харлан Коубън

Забързан до задъхване трилър с много обрати и доста неочаквана развръзка. Това е първата книга на Харлан Коубън, която чета и мисля, че е и първата му издадена.

dont_tell

Доктор Бек има идеален живот и жена мечта, всичко върви чудесно до тяхната годишнина. Някой отвлича жена му, а него намират в безпомощно състояние. След няколко дни Елизабет е намерена мъртва, а неговият живот е невъзвратимо съсипан. След 8 години д-р Дейвид Бек живее по инерция, ходи на работа в болница в краен квартал в помощ на бедните. Вместо живот изпълнен с любов и успехи, отмята ежедневни задачи, опитвайки се поне малко да осмисли съществуването си. Обвиненията за убийството на жена му са отдавна свалени, но миналото не е погребано с нея и го връхлита със страшна сила. Започва напрегната надпревара с времето, властите и неподозирани врагове, а д-р Бек няма много съюзници и не знае на кого може да се довери.

В началото книгата ме засмука в света си и прочетох 130 страници на един дъх, бях като омагьосана. След това обаче загубих интерес – довърших я чак след седмица без особено бързане. Сега докато пиша ревюто се улавям, че не помня голяма част от подробностите за историята като имената на главните герои и съществени детайли свързани с развръзката. А самия край беше приятно неочакван, но и доста нагласен. Все ощр нр мога да реша дали ме изненада приятно или ме разочарова.

Основното, което остана в спомените ми са сбити описания на насилието над невръсни деца и бебета в крайните, западнали квартали, където работи д-р Бек и мъчителните убийства в хода на историята, извършени от корееца У.

Като плюсове мога да отбележа бързият прочит, сбитата история и множеството обрати в сюжета. Като основен минус е липсата на дълбочина – историята дава възможност за по-дълбок поглед в мисленето и мотивите на героите. Може би задълбоченият подход ще утежни и разводни историята излишно и умишлено е избегнато от автора.

Препоръчвам на всички любители на трилъри и динамични сюжети. Ще проверя и за следващите книги от Харлан Коубън за моменти на разпускане.

P.S. Фамилията на автора се среща в два възможни варианта на транскрипция – Кобен и Коубън. Аз предпочитам да ползвам Коубън – това беше името, под което го срещнах за първи път и за мен е останало определящо.

March 08, 2019

Anna Hells' Fantasy placeДесетата жертва

Робърт Шекли

Ако случайно не сте си направи извода от полу-голите руси мацки с гигантски патлаци в ръцете – да обясня бавно и без задръжки, че става дума за класически пълп, с трупове на камари, безразборен секс и почти липсваща дълбока емоционалност или драматичен характер у героите. Но е Шекли. Което ви гарантира тънкия хумор, безупречната фантастична среда и пълнокръвния сюжет с обрати, заслужили си филмирането им в шедьовър на абсурдизма.

Историята е повече от елементарна, и същевременно гениална, напомняща на Чистката, но много по-овладяно и интелигентно. Далечно, или не чак толкова, бъдеще. Агресията е овладяна чрез международна игра на стражари и апаши, или по-скоро на убийци и жертви, като участието е напълно на доброволен принцип, и даже се заплаща. Условията са малко по-добри от тези на местния Биг брадър – имаш десет битки, в пет от тях си жертва, в останалите – преследвач. Жертвите не знаят кой ги преследва, а техните убийци имат цялата нужна информация. Няма времеви ограничения, няма оръжейни ограничения – кой както, когато, където може свитва другия. Гърмящи сутиени, експлоадиращи ботуши, случайно побутване от склон – всичко върши работа. Парите са добри за живите, а мъртвите ги погребват прилично. Но ако убиеш не който трябва – ами, глобичка. Затвор? Не, глобалните проблеми не се решават с хуманизъм, а с добрата стара анихилация.

Как тогава можеш да вкараш каквото и да е чувство за хумор в очевидно добре уредена и узаконена касапница за адреналинолюбци? Само ако е много черно, естествено. Така убийците могат и да се влюбят, могат и да им се активират биологичните часовници, да се замислят за женитби и съвместни живота без пищови под възглавката, макар че представете си колко топъл и стабилен брак би се оформил, ако единия партньор има карт бланш за това да пречука другия без наказание, че даже и пари и власт ще придобие. А си шавнал вляво – и оп, куршумче в мозъка. Така се гарантира и вярност,  и отдаденост, и чорапите в пералнята, и капака на тоалетната чиния свален, и космите в носа остригани. Мечта. Мечтата на Шекли? Или може би неговия кошмар? Забавно е по най-идиотския начин, да си знаете.

 

March 04, 2019

Anna Hells' Fantasy placeКървавата история на пеперуденото момиче

Ишбел Бий

Втората част на невъзможно красивата тайна мистерия на Мирър и Голиат, заради несъмнената си уникалност е една от най-заслужаващите живот и облекло в родни думи истории, сравнима по очарование и откаченост само с приключенията на едно русокосо момиченце със склонност към преминаване в невъзможни светове на име Алиса. Да, сюрреалистичната детска класика намира своя пораснал, малко извратен и прилично кървав братовчед в тъмните очи на златокосото алтер его на Шапкаря в неговото най-най-неконтролируемо аз и една пеперудена богиня на войната и мъстта, станала фикс идея на не един демон от ада. И резултатът е едновременно смразяващ кръвта и бушуващ адреналина, сякаш Тарантино и Бъртън са скрепили с братска прегръдка и обещание за жертви на първородни синове една съвършена дяволоугодна вакханалия от цветове, нелогизъм и фонтани кръв.

Ишбел Бий отваря нови врати към най-тъмните кътчета на съзнанието си, разкриваща, че и мракът си има мрак, от който му се покосяват мрачните пипалца и му се разтрисат вариантите на мрачни коленца. Демоните управляват света, парламента, великото британско кралство. Лондон е в ръцете на най-извратените, кръвожадни и безмилостни създания в няколко реалности наоколовръст, а когато пред теб не просто се надигне бездната да отвърне на погледа ти, ами и те покани на чай и сладки с уговорката, че ще си тръгнеш от гостито само с няколко крайника или глави по-малко и значително по-ниска от обичайното телесна температура, просто на здравият разум му се налага да си стегне куфарите и да замине на някое слънчево и проветриво местенце да си лекува нервите. Така оставаме с една планина свръхествени същества с изявени хомицидни склонности и свръх агресивни способности за унищожение на безкрайно количество различно живи и различно хомосапиенсни струпвания, пред които Джак Изкормвача е като невинно момченце с къси панталонки. О, да, кървища за масите, но някак декадентски великолепни такива. Вярвате или не – възможно е.

Можете да приемете всичко пред очите си като нивга несвършващ кошмар, като поглед към бъдещето на Апокалипсиса след последния съден ден, като алтернативна реалност, в която господарите на деня най-вероятно си отглеждат Ктхулу вариация на нашите мопсове, но в естествени размери. Истинската заешка дупка, но с много зъби, остри предмети и тежка магия по пътя, от която кръвта изпитва смущаваща склонност да се лее щедро през порите на всеки сантиметър кожа. Животът на хората в това превъплъщение на ада струва смешно малко, а очите на боговете са винаги жадни за още и още гледки на загниващо трупно месо. Хорър, но от изящния, елегантния, стиймпънк технологичния и очарователно сатиричния вид, в който влюбите ли се – този глад за кървава красота трудно ще утолите с други автори. Ех, Ишбел, дай ни още от кошмарите си, ти странна богиньо на трудната красота…

March 01, 2019

Anna Hells' Fantasy placeУдивителната и изключителна приказка за Мирър и Голиат

Ишбел Бий

Направих най-красивото си ревю на книга, но само насън. Толкова хубаво ми се получи, искрено, пърхащо, затрогващо всяко ледено сърце. Можех ли да го напиша – можех, но оставих емоциите да поутихнат докатo съм способна да опиша тайфуна от емоции, създал ми се от иначе малката книжка на Ишбел Бий, така че да не прилича прекомерно много на леко непохватно и смущаващо обяснение в любов към книжно тяло. Защото това е ефекта на Мирър и Голиат – просто се влюбваш. Знам, че е грешно да съдиш за една книга по корицата, знам че е изключително незадоволително да имаш гигантски очаквания, които е почти невъзможно да бъдат запълнени от който и да е гениален ум. Но тази книга е точно толкова невероятна, колкото е корицата ѝ,  и точно толкова е изумителна, колкото сте чували, че е.

Историята на Мирър и Голиат може би няма да допадне на всеки. Тя е за онзи, специалния вид хора, които трябва просто да си измислим някакво тайно ръкостискане или кимване като в супертайна масонска ложа. Тя е за тези, които не ги е страх да се взират в непрогледния мрак, защото там виждат звезди. Тя е за онези, които стоят нощем заслушани в зловещите проскърцвания на стара къща и се усмихват, защото знаят, че феите са си организирали пак бал. Тя е за онзи, специалния вид душевни странници, които и сред най-буйната и емоционална компания в хитово заведение, не правят нищо друго, освен да зяпат странно вписващата се в интериора картина на жена, в чийто поглед можеш да откриеш вездесъщата разлика между самотен и самодостатъчен. Едни ей такива хора, невероятни ходещи вселени живеещи реалността, когато трябва, но и пътуващи в нереалното, когато им се прииска. Не се срамувайте , ако не сте сред тях, но пък винаги можете да помечтаете.

Самата книга трудно се описва, също като първия поглед изпълнен с любов, който сме уловили случайно от очите, за които винаги ще копнеем, или трепета на целувката, чакана с години и считана за почти невъзможна. Книгата е като странен комплект от зловещи кутийки – матрьошки, всяка криеща минало или бъдеще, разбъркани на принципа, че времето е толкова предвидимо, че чак управляемо. Това е стиймпънк в най-поетичната му форма, дарк фентъзи с викториански привкус, очарователна елегия за любов, много внимателно вмъкната между редовете. Египетски богове, демонични повелители на отвъдното и безмилостната еманация на чаровния принц Смърт; печално известни отровители, къщи, изпълнени с трупове в стените и странната истина за Джак Изкормвача; червенокоси вещици, мастилени очи и души, тиктакащи в ритъма на вечния живот. Но най-вече – детеубийци, ликантропи и пътуване през времето.

Представете си как откривате на тавана отдавна забравена, но не от вас или някой, когото познавате, кутия, съдържаща парче от строшен абаносов бастун, копринена кърпичка с деликатни капчици засъхнала кръв и часовник с изумителна красота, но някак изпразнен от душата на времето. Историите се раждат пред погледа ви, завъртат се и полудяват, докато разкъсват континиума саморазказвайки се, уж без ред, но в най-приемливата за ума ви последователност. Това за мен е ефекта на Мирър и Голиат, чиито имена усещам се все още шептя напълно безотговорно и случайно, призовавайки духове, които даже не са се родили все още. Прелестен хаос, подреден по начин, който се усеща като правилен. Тъмна магия, дето влиза през очите и поема бързо към сърцето, което гали със заплашителната хватка на много ревнива любовница. Диво приключение, което е било и ще бъде, а ние сме там някъде между частиците време, където е топло, и има усмивки и само сега. Книга – сбъдната мечта…

 

February 27, 2019

Anna Hells' Fantasy placeПризрачна Япония

Лафкадио Хърн

Една малка, загадъчна книжка с изящни илюстрации, избухнали в смущаващи цветове, успяващи някак да внушат на белия човек повече страх, отколкото някаква естетска наслада; и истории за кошмари наяве, неразбираеми правила за живота на тялото и живота на душата, сблъскващи се на полето на възпитанието, общественото положение и кастовите непреодолими разлики, дефиниращи Далечния Изток.

Лафкадио Хърн е британец, попаднал под влиянието на черешовите цветчета, косите, по-тъмни от полунощ, и усмивките, тъй рядко искрени, но очарователно изгряващи на лица със смущаващо екзотична красота. Освен легенди и предания за отмъстителни призраци и човекоядни демони, прокълнати влюбени и гневни измамени партньори, зловещи места и необясними сенки, разрушаващи животи с лекотата на носещо се по вятъра лебедово перце, тук са и размислите на самия автор, вдъхновени от съзерцанието на необяснимата и невероятна красота на място, което като нищо можеше и да е на различна планета, или друго измерение, запазило уникалността си дори и днес.

Сякаш сме намерили дневник на отдавна забравен изследовател, покорен от местна магьосница без име да отвори сърцето и очите си за гледки и живот, диаметрално противоположен на това, което наричаме съвремие. Много лично, някак свидно и предназначено ексклузивно за четене и много самотно проучване в студените британски нощи далеч от бреговете на азиатските морета. Не е книга с приказки, не са и точно разкази, а етюди и добре водени записки по истории, еднакво възможни да бъдат абсолютни измислици и напълно реални случки, променили не един живот. В Япония правилата са различни, невъзможното някак твърде лесно губи сричката не в името си, и си някак по-склонен да повярваш, че от отвъдния свят те дели воал по-тънък от крилце на пеперуда.

За обичащите екзотиката, страшните истории и меланхоличното съзерцание на непознатото. За тези, чиито сънища винаги ги водят към изгрева, а в мечтите си красотата придобива съвсем различни измерения. За онези, за които Япония може и да е друга планета, но приятелски настроена такава. Мен Изтокът винаги ме е плашил с твърде многото си нюанси на рядко виждани цветове, но понякога в светлосенките се случват най-важните неща.

А за тези, които лелеят самурайските истории за смелост, безразсъдство и остро чувство за дълг, напълно неразбираемо за никой роден под европейско слънце – има една доста добра колекция Самурайски истории, наполовина страшни приказки, наполовина мъдри притчи, но най-вече сякаш фантастично наблюдение над различна раса хуманоиди, живеещи по закони, напълно различни от тези, характерни за децата на майката Земя. Друг поглед, но пейзажът си остава все тъй далечен, мамещ и опасен. Защо ли търсим други планети, като си имаме различен живот само на няколко хиляди километра от лоното на бялата цивилизация…

February 25, 2019

Anna Hells' Fantasy placeРоуз

Холи Уеб

Една очарователна поредица, съчетаваща красива викторианска приказка с магични и стиймпънк елементи , призраци, телекинеза, телепатия и демони от непознати измерения, която би стоплила както по-класически настроените вкусово възрастни, така и децата, които с блеснали очички попиват всякакви вълшебства, стига да са разказани майсторски. А Холи Уеб го умее това с разказването. Повествованието започва от тъмните и тесни стаи на сиропиталище за малки момиченца, каквито явно във всяка вселена поне в един период, смущаващо напомнящ дикенсова песен, биват изхвърляни на конвейр в студените нощи пред църкви и къщи в кошници без специфични белези. Точно такава е и Роуз, чиято история ще ни радва, разсмива и очарова в цели четири книжки, две от които можете да прочетете дори на български.

Малката ни Роуз бива наета за обикновено слугинче от богато семейство, оказало се домакинството на кралския алхимик, за когото превръщането на каквото и да е в злато е просто ежедневие. Новите ѝ колеги и господари се оказват почти без изключения читави хора, има храна по три пъти на ден, даже килерче, което да нарече своя стая – за какво повече да мечтае едно сираче. Освен да бъде магьосница в свят, където магията е високоплатена професия, недолюбвана от простолюдието на равна нога с лихварите, адвокатите и политиците. Но когато можеш да направиш на буца злато дори порцелановия трон с целия му прилежащ ароматен пълнеж – думата богатство направо губи значение. А малката ни Роуз, хем добродушна и простовата, хем обръгнала на трудности и високо адаптивна към с каквото там реши животът да я замери – се озовава в средата на магията, и то с отключила се дарба, каквато дори и най-старите магьоснически фамилии трудно биха отгледали чрез контролиран инцест. Приключенията започват!

Срещу малката бъдеща магьосничка се възпряват опитна омайница с вампирски вкусове, отвъдземни духове с много добър апетит за жизнена енергия, ледени вещери с технологични познания, венециански свръхамбициозни магове с жажда за власт, бандитски шайки от крадци и убийци с медиуми на своя страна,  и какви ли не още видни противници, дето нямат и една логична причина да бъдат победени от едно талантливо, но все пак невръстно момиченце, ама хей – това е силата на приказката. С доброта, бърз ум и приемане без паника на всяко положение Роуз успява да сътвори чудеса от храброст, в които магичните способности дори не са основния ѝ коз. Чудесна история за ледени зимни нощи пред камината, с чаша какао и мека завивка. Без възрастови граници.

Човешката библиотека„По пътя към…“: хартиено и електронно издание

Приятели (:

Пристига тридесет и втората книга в поредица „Човешката библиотека“:

„По пътя към…“ – Георги Атанасов

корица на „По пътя към...“

Автор: Георги Атанасов, 2019
Редактор: Калин М. Ненов, 2019
Консултант: Десислава Сивилова, 2019
Коректор: Христина Димитрова, 2019
Оформител на корицата: Георги Атанасов, 2019
Художник на илюстрациите: Любомира Стоянова – Мел, 2019
Предпечат: Георги Атанасов, 2019
Електронно оформление: Александър Василев, Калин М. Ненов, 2019
Първо хартиено издание: Човешката библиотека, 2019
Първо електронно издание: Човешката библиотека, 2019
Най-нова версия: 2019-02-25

За да си поръчате хартиеното или електронното издание (във формат FB2), пишете ни на poslednorog -в- gmail.com.

Както всички наши електронни издания, файлът е без дигитални (DRM) защити. Заплащането е доброволно, според желанията и възможностите ви, и става по някой от начините тук. (Ако се колебаете – препоръчваме 2 лева.) Всички приходи разпределяме между творческите участници – автори, редактори, коректори, художници и оформители.

Хартиеното издание е с корична цена 9 лв. , но ако си го поръчате от нас, струва 7 лв. То съдържа илюстрации (на Мел 🙂 ), които не са включени в електронното.

Както всеки път досега, ще се радваме на вашите отзиви. Те – дори да са само в един ред – ни казват: „Видях какво сте създали. Беше ми ценно; беше ми нужно. Продължавайте.“ Споделете ги тук, или във форума, или на мейла горе.

Пътуващи,
Кал и цялата ЧоБи

February 22, 2019

Първи впечатления от последно прочетенотоОтклонение - Блага Димитрова

Годината е 1967. Двама студенти, Неда и Боян, се събират и изживяват десет страстни дни в импровизираната му квартира. Отбелязват ги като затворници - с драснати чертички. Един ден седемнайсет години по-късно се срещат случайно в провинцията и той я закарва до София. Това е всичко, действието в този роман не е най-впечатляващото нещо, а останалите двеста страници са изпълнени с размисли. Какво не е казала тя, какво не е казал той, защо, как. Облаци, небеса, клони и листа сред руините на следвоенна София. Единствена рокля, грозни обувки, красиви мигове, другарски съд, сълзи.

Изслушах тази аудио-книга, но я завърших само и единствено, защото беше такава. На хартия никога не бих я завършил. Когато прочетох какво са харесали в нея възторжените читателки, та я определят като най-обичания роман на Блага Димитрова, установих, че точно тези неща мен са ме дразнили най-много. Безкрайни описания на чувства и мисли, романтични детайли от една епоха, която не обичам особено, комсомолски плам и фалшиви приказки за качествата и делата "новия човек". Моля?! 

Любовната история на Неда и Боян, която е хем в миналото, хем в бъдещето, а това обикновено значи, че е никъде. Започнати и недовършени отношения, студентски трепети и страсти, броени дни от две младости, а по-късно и един от зрелостта на същите тези двама - клиширани прагматик и романтичка.

Вероятно за любовните истории изобщо не бива да се мисли и коментира трезво и да се търси смисъл там, където и без друго вилнеят предимно чувства. Сигурно тя е като поезията, която също не разбирам и съответно не ценя. Изобщо пък няма да коментирам подобни случки през мирогледа на днешните студенти или които и да е други по света.

Както и да е, скоро мислех да чета "Лавина", но ако стилът е същият, най-вероятно ще пропусна.

По романа има филм с Невена Коканова и Иван Андонов.
По-мили думи за същата книга са писали Йоланда, Мария, а цитирани откъси има тук.

Първи впечатления от последно прочетенотоУбиецът на Шута - Робин Хоб

След подозрително дълга пауза Робин Хоб изкарва на пазара трета трилогия за Фиц и Шута и това е първата книга от нея. Знам, че писателите на фентъзи често се изкушават да прекаляват с обемите и продълженията, но това наистина дойде малко неочаквано. В края на втората трилогия ("Съдбата на Шута") събитията и съдбите на героите бяха доведени до логичен финал и може би дори не ми се искаше да чета още за тях. Не знам.

В тази книга Фиц е малко преди, на и след 50-те си години. С Моли изживяват циганското си лято оставени на спокойствие в провинциалното им имение. Никой не ги тормози за нищо, но както е известно, каквото човек сам си направи, никой не може да му го направи. И те си правят дете. Невъзможно, странно, способно. И ела да видиш в какъв филм се вкарват, вече нито те, нито имението, абе нищо не остава същото! Да, за финал шутът също се намесва решително в действието, но тази книга почти изцяло е посветена на порастването на Пчеличка Беджърлок. Която тепърва предстои да се развихри из Шестте херцогства, но като гледам как стартира в живота, Бог да е на помощ на враговете й.

Робин Хоб е авторка, за която отдавна сме се убедили, че умее да разказва приятно, знае как да направи така, че да харесаш героите й, защото са натурални, да залага капани, да пласира универсални житейски истини, независимо от чие лице разказва. А в тази книга лицата се сменят и това доста разнообразява текста. Имаме си нови персонажи, на които да симпатизираме, нищо старо не е забравено, а лошите така и не придобиват лице, макар деянията им са достатъчно скверни. Имаше толкова заложени примки и заредени оръжия, че не знам как ще й стигне мястото на тази жена да развърже всичко в оставащите две книги. 

Дали е интересна? Не знам, аз я четох до два през нощта, при условие, че обикновените книги ме приспиват от половин страница още в девет.:)

Спри да хленчиш. Ако си уплашена, мълчи. Хленчът е за плячка. Привлича хищници. А ти не си плячка.

Първи впечатления от последно прочетенотоДълга тъмна нощ - Майкъл Конъли

Дори и заглавието ни насочва в тази книга - кой работи през нощта? Рене Балард, разбира се. В добавка обаче към всичко, което вече знаем за нея и начина й на работа от предишната книга ("Късното шоу"), тук се намесва и старото пенсионирано куче, което нищи стари случаи в Сан Фернандо. Точно така, Хари Бош още е в играта.

Преплитащите се спирали от случаи, по които работят двамата, се оказват свързани от преки мостчета, за да заприлича историята на истинска ДНК. Бош рови през свободното си време изстинал случай за загиналата дъщеря на наркоманката, която спаси при предишните си приключения под прикритие в "Два вида истина". Рене пък откликва на всякакви повиквания през нощните си дежурства, включително неволни инциденти с подхлъзнали се бабички, обири на картини от Анди Уорхол от загриженост и даже фалшив опит за изнасилване - в Холивуд е така. Тършуването на Бош около стари следи обаче привлече и нея и в един момент, най-неочаквано за мен, старанието им се отплати. Да, Хари не би бил той, ако не загази драматично, но хубавото сега беше, че има някой като него, който не жали сили за своите и не прощава на лошите.

При превода на заглавието някъде е изпаднала святостта от Dark sacred night, но поне българската корица този път е удачна - хем не издава нищо, хем съдържа достатъчно мрак.

Ето така си представих, че е изглеждала изчезналата картина, устните били на Мерилин Монро:

February 19, 2019

Anna Hells' Fantasy placeБащите на ужаса

Лъвкрафт, Дънсейни и Ходжсън

За страха е написано много, изговорено много, изкрещяно много. Понякога резултатът е добър, друг път посредствен, трети – меко казано жалък. Но в началото, ако не на времето, то поне на съвременната литература на ужаса, наизлязла от кошмари и тъмни желания, за страха се е говорело с уважение, преклонение и примирение пред съдбата да бъдем само миниатюрни пионки в игра на гениални, но лишени дори от дъх емпатия космически същества. Лъвкрафт, Дънсейни, Ходжсън – три имена, вероятно разтърсили цялото читателско войнство на образования свят преди повече от век с идеите си за апокалипсис, дебнещ зад ъгъла и неподбиращ според греховете, а вероятно според вкуса на плътта. Защото хората са плячка, и само собственото ни високомерие пречи да погледнем нагоре и да съзрем по-високото стъпало в хранителната верига.

За Лъвкрафт е говорено многократно, защото ако има връх на планината на страха и лудостта, то той е неговия безспорен господар. Красив стил, готически, но поетичен, леко архаичен, смущаващ и внушаващ страх не просто в душата, а някак в костите, карайки те да усещаш студ от всяка клетка на тялото си и да надничаш със свита душа през прозореца, вперил очи към небето и търсещ признаци за неизбежното пришествие на Ктхулу и компания.

Лорд Дънсейни досега не е бил издаван на български, и макар че аз бих предпочела неговите приказки на макабреното, създаващи атмосфера наприлична на истинските истории на Грим, но ако е възможно – дори хиляди пъти по-безпощадни, то Боговете на Пегана би ви дала добра представа за стила му и грандоманските идеи, понякога трудни за възприемане, но изключително впечатляващи за всеки търсач на различното.  Една цяла нова религия се възправя пред вас, отричайки всички останали, унищожавайки всякакви други божества, пророци и възможности, като в началото е спящия бог, чието събуждане ще значи край на вселената, а властта е в ръцете на същества отегчени и склонни към усмъртяване на кратковременните жители на планетата ни. Всичко се върти най-вече около смъртта, болката и забраната откъм познание за истинските правила на света, а цивилизацията, търпяща игрите на Пеганските богове бавно върви към заход и забрава. Като дессетки други, за които дори споменът не е успял да се превърне в приказка.

Ходжсън приема ролята на разказвач зад кадър чрез разкриването на таен дневник на същество видяло не просто последните мигове на планетата ни, а може би и края на самото време, по силата на тъжно проклятие, или лудост, или пророчество, случило се само зад затворените клепки на един избран от неведомото ум. Една самотна къща се оказва портал или по-скоро ограда, пазеща реалността ни от истинските господари на началото и края. Нейни обитатели са възрастен особняк и смутената му, но някак отказваща да играе игрите на боговете сестра, и вярното им до абсурдност куче. Тази малка групичка трябва да се пребори с орди свинехора, излизащи на пълчища като морлоци от ядрото на земята, надвиснали във вечен сън божества от всички изкуствено заровени вери, и цялото време, биещо се по най-мръсния начин с правилата на неговото протичане, като обрича телата на разпад, но не и преди да им е показало измеренията на тяхното нищожество в сравнение с всичко останало и непознато. Наприличва съмнително много на най-голямото наказание в света на Адамс – да се възправиш в ролята си на прашинка пред истинските измерения на Космоса.  Дали ще успеят, питате? Кой досега е победил времето?

Трима автори от един калибър, но с различен стил, различни страхове, различни начини да ни накарат да изгубим всяка трошица надежда пред портите на космическия ад. Изключително елегантно мъчение за мира на душата, изящно тормозене на ума в нощта и възпитано убиване на спокойния, праведен сън. Само за смелите, но не и безразсъдните.

February 17, 2019

БиблиотекатаВсички обичат Сиатъл

За книгата на Марк Ярм „Everybody loves our town“ научих в края на миналата година, докато пишех един материал за 30-та годишнина от излизането на емблематичната компилация Sub Pop 200. Тъкмо си я бях отбелязал в Goodreads и се канех да я поръчам от Book Depository, когато… знаете как се подреждат звездите понякога…  видях, че всеки момент ще излезе на български език. При това не с логото на някое голямо издателство, а ей така, заради фенщината на група ентусиасти. Обзе ме страшно любопитство! Казах си, че това е жестока, жестока идея и нямах търпение да науча повече. Свързах се с основния инициатор, спортния журналист Петър Хераков, който обясни как се е родила идеята и с какви трудности са се сблъскали той и съмишлениците му в процеса на издаване. Направих и едно интервю за приятелския сайт „Под моста“, където малко повдигнахме завесата над предстоящата премиера. Неусетно дойде и самата премиера, съвсем в духа на сиатълската общност от края на 80-те години – клубно представяне с акустични изпълнения на някои от най-знаковите парчета от онова време. Много Alice In Chains, Pearl Jam, не толкова много Nirvana, но затова пък разкошни кавъри на  Mother Love Bone, Mad Season… И приятелска, изпълнена с неподправена емоция атмосфера.

Прибрах се вкъщи с книгата и я почнах още от прага. Прелистих няколко страници, а после отворих YouTube и Spotify. В продължение на две седмици всяка открадната минута беше подчинена на тази конфигурация – музика, четене, музика. Не можеш да четеш „Всички обичат Сиатъл“, без да извъртиш албумите на поне дузина банди и да си припомниш защо този саунд е оставил такъв отпечатък върху света.

Това е и идеята на журналиста Марк Ярм, когато – 20 години след огромния успех на Nevermind, албума, който изстреля Nirvana в стратосферата – започва серия от интервюта с над 250 музиканти, продуценти, роудита, собственици на лейбъли, озвучители… Така се ражда книгата „Everybody loves our town. An oral history of grunge“. Никъде няма да откриете гласа на самия Марк Ярм. В тази книга говорят създателите на сиатълския саунд и всички онези, станали част от неговия грандиозен успех. Говорят музиканти от Soundgarden, Pearl Jam, Alice In Chains, Nirvana, които излязоха далеч отвъд пределите на Сиатъл и покориха планетата в началото на 90-те, но и онези, които – без да имат същата популярност – положиха основите на целия този хайп. Пионерите от U-Men, Catt Butt, Melvins, Soundgarden и Mudhoney повдигат завесата над трудното начало, когато никому неизвестни хлапета правят първите си опити с музикални инструменти и търсят своето звучене, флиртувайки с различни влияния, най-вече пънк. Впечатляващи са страниците, посветени на харизматичния Андрю Ууд, в Malfunkshun и после в Mother Love Bone, групата, дала поради трагично стечение на обстоятелствата началото на Pearl Jam.

„Никога не съм смятал, че Сиатъл или пък бандата ми биха могли да станат световен феномен. Помня, че се натъкнах на Брус веднъж в Moore през 1988-а и му казах как изведнъж се появи много талант в Сиатъл и че Sub Pop издават супер добри албуми. Той просто ме прегърна с един много интересен поглед на лицето и каза: „Сиатъл ще превземе света!“.

Крис Корнел

Макар и изцяло базирана на интервюта, книгата следва доста стегната хронология, а огромният брой интервюирани позволява събитията да се видят от забележително много гледни точки. Това действително е „устната история на грънджа“ – не някаква енциклопедия от подредени факти, а думи, спомени, изречени с емоция, с тъга понякога, с носталгия или съжаление. Понякога има различно тълкуване на събитията от различните участници в него, друг път припламват словесни „искри“ между интервюираните. Жесток пример в това отношение са Бъз Осбърн и Кортни Лав, които по никакъв начин не се опитват да скрият ненавистта си един към друг. Брус Павит и Джонатан Поунман, създателите на лейбъла Sub Pop, както и ветеранът Марк Арм от Mudhoney сякаш рамкират по някакъв начин цялата книга, ще ги срещате често по страниците чак до самия край, като истински хроникьори на епохата.

Без съмнение най-емоционалните моменти от книгата са свързани с тъмната страна на Сиатъл. Смъртта на Андрю Ууд е първият такъв момент, разказан от най-близките му хора, които са до него в последните му часове. Травмиращи страници, които едва бележат началото. Защото успехът в онези години върви ръка за ръка с наркотиците и някои от най-големите таланти на гръндж сцената губят живота си твърде рано заради тях. За първи път на едно място може да се проследи как смъртта на Андрю Ууд, Кърт Кобейн и Лейн Стейли се отразява на останалите, в какъв момент ги заварва новината, как са реагирали, как това променя цялата сцена. И макар мрачната сянка на наркотиците и смъртта да наднича от всеки ъгъл, книгата е пълна и с весели, забавни, щури моменти.

„Имаше една зверска вечер в Gorilla Gardens – мисля, че беше на концерт на Red Rockers, други казват, че е било на Butthole Surfers. Пожарната дойде и се опита да дръпне шалтера на концерта, понеже клубът нямал достатъчно аварийни изходи. Всички побесняха, някой хвана електрически трион и буквално изряза дупка в стената към уличката навън – концертът продължи! Имаха авариен изход, нали?“

Арт Чантри, арт директор в The Rocket

Книгата не се чете бързо. Нужно е време, а и върви задължително с подходящ музикален фон. Затова пък започнеш ли я, трудно можеш да се откъснеш от нея. Много пъти се улавях, че дълго след като съм спрял да чета, разсъждавам за един или друг момент от нея.

Колкото до българското издание, признавам си, че първоначалният ми ентусиазъм беше придружен и от някои съмнения. Дали преводът ще е качествен? Има ли коректор? Как са се справили с оформлението? Ами корицата? Напредвайки с четенето, с облекчение установих, че опасенията ми са били напразни. Преводът е страхотен. Петима души са работили по него и ясно може да се долови, че това са хора с отношение към музиката, което в случая помага неимоверно. Има доста находчив превод на някои разговорни фрази, които правят книгата да звучи автентично. Коректорът също си е свършил работата отлично – дори не си спомням да съм открил някакви правописни недомислици, а това се случва все по-често дори при големи издателства. Корицата също е доста сполучлива, макар лично аз да мисля, че в по-цветна гама би била далеч по-впечатляваща. Има и неща, които биха могли да бъдат и по-добре и вероятно ще бъдат по-добре следващият път, ако експериментът се окаже печеливш. Хартията например. Но с липсата на голямо издателство и финансиране зад гърба си, тези смели ентусиасти са се справили повече от отлично и благодарение на техните усилия имаме на български език едно знаково заглавие за сиатълския саунд.

Заслужени аплодисменти за екипа, отговорен за това издание! Цялата история всъщност ме наведе на интересни размисли за това колко е важно да имаш мечти и да не се страхуваш да проявиш смелост. Наблюдавах ги по време на премиерата – щастливи, ентусиазирани, с някаква енергия. Липсваше рутината на издателския бизнес. Липсваше корпоративната тежест. Не ли именно това, което тласкаше грънджа напред преди повече от 30 години?

Публикувано от Георги

 

February 08, 2019

Първи впечатления от последно прочетенотоФондацията - Айзък Азимов

Като искрен фен на книгите на Азимов от най-крехки младини насам може да изглежда странно как така досега не съм посягал да чета "Фондацията". Дали ще го наречем предчувствие, интуиция или уплах от големия обем, но при всички случаи мога да потвърдя, че е било основателно. Тази книга не е за мен. 

Романът има особена постройка. Той не предлага интригуваща история, привлекателни герои, наука, изобретения, роботи, логика, загадки. Той предлага разсъждения върху една схема - през какви етапи протича развитието на една цивилизация, независимо в коя епоха, планета или галактика се намира. И за да онагледи разсъжденията си по темата Айзък Азимов прави така: 

Настоящата империя, която е просъществувала в разцвет 12 000 години, ще рухне. Това прогнозира видният учен Хари Селдън, който е измислил науката психоистория. Чрез изключително сложни изчисления, той определил с много голяма доза на вероятност защо това ще стане и колко продължителен ще е хаосът, докато се въздигне нова империя. За да намали срока на хаоса и благоденствието да дойде по-скоро, само след нищо и никакви 1000 години, той предлага да се изпратят учени на една затънтена и иначе безлюдна и бедна на ресурси планета и да ги оставят там да систематизират човешкото познание. Той записва няколко послания до тези учени, които те ще получават в точно определени моменти от времето, когато според неговите изчисления там настъпи някаква предречена от него криза. Все в повратни моменти от покълването на това зрънце човешка цивилизация, което е в крайно неизгодно положение спрямо съседите си. И действието започва да прескача във времето напред и ние като читатели надничаме любопитно, за да видим какво се случва с учените. Как науката по планетите около тях запада и настъпват тъмни векове. Как тъмата по-лесно се разпръсква, а масите лесно се контролират, когато преоблечеш науката като религия. Как религиозната власт може да бъде победена от взаимоизгодната търговия. Как търговските ползи могат да бъдат надвити от...

Не бих се учудил, ако теорията на Азимов е вярна и това се окажат напълно естествени процеси. Само че така фрагментирано поднесени, без да се задълбочаваме никъде, без да опознаваме героите и без да се наслаждаваме на някакви техни по-интересни действия или поне разговори, не намерих какво да ме притегли към историята. Затова прекратявам опитите и си отдъхвам, че поне продълженията няма да ми се налага да ги чета. 

БиблиотекатаБал в Мулен Руж

Картината „Бал в Мулен Руж“ на граф Анри дьо Тулуз-Лотрек е вдъхновението, което стои зад заглавието на най-новия роман на Радостина А. Ангелова. На нея е изобразена мистериозна млада дама в розово и сякаш цялата картина е създадена, за да предаде единствено присъствието на тази красива жена на едно от най-емблематичните места в Париж. Авторката преплита една реалност с друга, паралена реалност – престоя на Пенчо Славейков в Париж през 1905 г. и красивата любов, съществувала между него и Мара Белчева, за да създаде свой романтичен свят, в който една картина обединява реални хора и измислени герои в роман, посветен на забранената любов.

„Бал в Мулен Руж“ разказва историята на младата студентка Ева, която е наполовина българка, наполовина – французойка. Животът ѝ поема неочакван обрат, когато разбира дълго пазена тайна за своя произход, а един дневник и един портрет ще ѝ помогнат да разгадае повече, отколкото е очаквала, защото в дъното на всяка лъжа и на всяка истина ни чака и прозрение за самите нас.

Нещо, което ме грабна от самото начало в книгата, е стилът на Радостина Ангелова – богат, детайлен, изпълнен с поезия, представена като проза. Харесах полета на въображнието на авторката, както и подробностите, с които този полет е записан на страниците. Определено ми беше интересно да прочета „Бал в Мулен Руж“, макар че в един момент сюжетът губи първоначалната си инерция и става предвидим. Това обаче не се оказа проблем за моя ентусиазъм да дочета романа за отрицателно време. Единственото, което не харесах, бяха писмата на „госпожица Мари“, тъй като те не разкриваха нищо ново, а би трябвало. Каквото имаше да разберем като читатели, разбрахме още от Гастон в самото начало.

Книгата е интересна и заради друга съпоставка, а именно – Франция и България. Макар единствените французи, с които се запознаваме в книгата, да са представени в не много хубава светлина, те, както и българите, са помилвани от перото на Ангелова: „Аз съм такъв, какъвто съм, а ето какво стои зад моите решения и характер.“.

Книгата не е типичното лежерно четиво, защото е написана с богат език, но ще се хареса на всички почитатели на романтиката, забраненото, страстната обич, смелите решения и на тези, които вярват, че нищо на този свят не се случва случайно,… било то и в роман!

Девора

February 07, 2019

Човешката библиотекаКаним ви на: „През 9 земи: Бъдеще предварително“ (22-24.02.)

Драги приятели,

В края на този месец ще се проведе фестивалът „През 9 земи“, тази година с тема „Бъдеще предварително“.

Ето чудесен повод да се запознаете лично с част от екипа на ЧоБи, да си припомните някои наши издания и инициативи, да се докоснете за пръв път до други… и разбира се, да се позабавлявате сред още много фантастични хора, книги и идеи!

Скъпи читатели: отбийте се да видите, чуете и преживеете любими откъси и да стиснете ръцете на нашите автори – и на хората, които се борят „зад кадър“, за да стигнат творбите им до вас.

Скъпи писатели: носете си тефтерите и лаптопите, защото ще раздаваме и съвети за участие в най-новия ни конкурс.

И разбира се, ще може да разгледате и да попълните колекцията си от наши книги!

Очакваме ви с нетърпение и широки усмивки:
Петърчо от „Ортодокс“, Ниа от Квартала, Радо и (само)Дивите, един странник, отбил се от Пътя… и Изгряващото бъдеще 😉

 

Място: СПА комплекс „Мини Марица-Изток“, Старозагорски минерални бани

Дати: 22-24 февруари 2019 г.

Часове: Предстои да бъдат уточнени. Следете ни за подробности!

February 04, 2019

Човешката библиотекаВ подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 17 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Телемаркетинг

илюстрация към „Телемаркетинг“

Телемаркетинг – знаете ли какво означава това? Не, не е същото, за което си мислите. Ние не предлагаме евтини стоки по телевизията, с цел да си купите колкото може повече за кратко време. Ние внушаваме мисли да пожелаете продукта. Да имате нужда от него. Да го бленувате и да ползвате и други свързани с него продукти.
Идеята се роди, докато една сутрин обсъждахме с колежка как можем да изкарваме повече пари със сравнително по-малко усилия. Също и да ползваме творческите си способности и заложби, които някои са склонни да отричат. Помислихме си какво би станало, ако медитираме всеки ден, представяйки си, че хората се радват да купуват даден продукт.
Отправихме предложение към местния клон на „Мока-лока“. Това е газирана напитка, чието пиене води до пристрастяване и гастрит. Разбира се, ние нямахме скрупули по тези въпроси. Просто искахме да експериментираме и спечелим пари. Предложихме на мениджъра да ползва нашите услуги за няколко месеца. Ако забележи ръст в продажбите, да продължим договора и да ни се плати. Ако няма такъв – не получаваме нищо.
Разбира се, кой би устоял на такова предложение? Мениджърът прие, а ние имахме достъп до маркетинговите изследвания за продукта. Не разкрихме по какъв начин точно ще водим телемаркетинга си. Искахме нашето ноу-хау да бъде подобно на скрития 25-и кадър в киното. Да отправя послания, които стимулират потребителите да търсят продукта.
И го правехме. Сутрин, изпушили дозата трева и заредени с кафе, сядахме с моята колежка един срещу друг и си представяхме как хората купуват все повече „Мока-лока“. И колко са щастливи да харчат парите си за нея. Правехме го точно в определен час и всеки ден. След месец маркетинговият отдел отчете сто и шестдесет процента ръст в продажбите.
След три месеца приходите в местния клон на фирмата се бяха увеличили с петстотин процента. „Мока-лока“ ограничи всички видове реклами. Спестихме стотици хиляди на компанията. Питаха ни как го правим, но ние, разбира се, казахме, че това е наше ноу-хау, и побързахме да го патентоваме. Сега вече никой не можеше да медитира над продажбите на даден продукт, без да ни плаща.
От централата на фирмата се обърнаха към нас и сега ние вече работехме на международно ниво, срещу шестцифрен хонорар, като носехме милиони печалба. От компанията поискаха да разработим огромни пазари като Индия и Китай. Така че ние всеки ден визуализирахме как хора с дръпнати очи и бакърен цвят на кожата жадно отпиват „Мока-лока“. Резултатът бе впечатляващ.
След като по лицето на цялата Земя хората неуморно пиеха „Мока-лока“ и фирмата едвам смогваше да произведе нужните количества, ни възложиха да разработим нови пазари. Например да привлечем същества от други планети. Ние отново предложихме на клиента да пробваме и ако успеем, да ни бъде платено.
Излъчихме нашия телесигнал, изпращайки визуални послания до всички краища на Галактиката. Представихме „Мока-лока“ като задължителен еликсир, носещ междупланетен екстаз. Не след дълго на Земята кацнаха Сивите, след това рептилите, плеядианците и други разумни форми на живот из Млечния път. Разбира се, всички искаха „Мока-лока“.
Успехът ни беше блестящ. Извънземните плащаха с каквото могат – артефакти, технологии или атомни кристали – и отнасяха щайги и контейнери с чудната напитка, която, разбира се, беше междугалактически патентована. Нещата вървяха блестящо, а планетата Земя промени името си на „Планетата на „Мока-лока“.
Един ден, докато медитирахме, усетихме нещо. Отворихме очи и видяхме пред нас един Ангел. Разбрахме, че е Ангел, по крилете и меча, който носеше, а от тялото му се излъчваше мека светлина. Той ни гледаше тъжно и едновременно строго. „Какво си мислите, че правите“ – попита. „Ами ние… работим“ – смотолевихме с колежката. „Работите – отвърна Ангелът. – Срамота! Вам е дадено да медитирате не за користни цели. Спрете веднага този цирк или ще загубите тази си способност.“
Ние – напушени и пребледнели, веднага спряхме медитацията. Той ни погледна още веднъж и се изпари във въздуха.
След известно време се окопитихме – сякаш излезли от транс. Облени в пот, двамата с колежката се спогледахме.
Станах и завих една цигара. Дръпнах и се обърнах към колежката: „Знаеш ли, имам една идея“…

София, 3.VI.2017 г.

February 01, 2019

Първи впечатления от последно прочетенотоОстровът на делфините - Артър Кларк

Това е малка приключенска и познавателна книжка от далечната 1963. Казвам го така, защото е разказана в онзи позабравен стил, в който възрастните са писали за деца, във възраст, когато явно вече добре са забравили как мислят въпросните деца и какво ги вълнува. Съвсем накратко действието може да се предаде така:

Момче в зората на тинейджърските си години бяга от къщи и се озовава на остров в Тихия океан близо до Големия бариерен риф и съответно до източния бряг на Австралия. Не е важно как и защо. Важни са неговите приключения там и делфините. Двете неща са много тясно свързани, защото и самото му пристигане там е свързано с делфини, които го спасяват от корабокрушение, като го избутват до брега на острова. А островът не е никак случаен - той е научно-изследователска база, която се занимава почти изключително с опознаването на тези същите делфини. Главният герой заживява безгрижно там, намира си приятели, там учи и опознава тропическите флора и фауна, като за финал дори извършва нечуван подвиг, като рискува живота си за спасението на другите. 

Приятно кратко четиво, което обаче изглежда безвъзвратно остаряло от техническа и стилистична гледна точка. Трудно днешни момчета биха се запалили да четат още книги от Артър Кларк, ако са започнали с тази, макар пък за поостарелите момчета като нас да е все така приятна и дори романтична. Кой не би искал да прекара детството си сред делфини в южните морета?:)

Благодарностите за така любезно предоставеното четиво са изцяло към Добри, а откъси от книгата можете да откриете тук.

Anna Hells' Fantasy placeТърся нещо за… Приключения и пътешествия

 

Пореден петък, и този път някак пътуващо настроен, но отвеждащ ни не до поредното обиталище на винопиещи и кебапчоядещи човеци с разнолики съдби, а на три приключения по странни места, много мрачни, много опасни и общо взето доста животосвършващи, ако не се внимава, и то много да се внимава. Три фантазии, три кошмара, три мечтания – хм, изберете си:

  • Келтска одисея на Майкъл Скот е странната история на очевидно далечен братовчед на Одисей и Синдбад Мореплавателя, но развиваща се някъде там по северните морета, където чудовища, богове и зли магии с лопата да ги ринеш. Всеки остров в приключението е сам за себе си малък източник на ужас и вариант на креативна душегубка под небето, но не се привързвайте особено към никой, защото нещата стават келтски игри на тронове твърде бързо:

Келтска одисея

  • Многоръкият бог на Далайна на Святослав Логинов е руския отговор на всеки апокалиптичен хорър и всяко дарк фентъзи, до които сте се докосвали, създавайки абсурдна алтернативна на понятия като език, граници на света и правила в него. Почти Лъвкрафтиански чудовища са насадени в реалност на квадратчета, подозрително напомняща на настолна игра, в който печеленето ѝ е не е просто въпрос на късмет, а на чудовищен късмет, повторението е умишлено:

Многоръкият бог на Далайна

  • Тайнствата на стената на Робърт Силвърбърг е пътешествие на обречените дарове в човешка форма, които трябва да са самоприношат на повече от скверни богове, живеещи в сякаш необятна планина, събрала в себе си конусовидните кръгове на ада във възходящ ред. Зад всеки ъгъл те очаква нова опасност, дали подготвена от природа, свръхествени сили или от самите слабости и низости човешки, имащи нужда от съвсем малко, за да избуят доста зловещо, а резултатът е класически смразяващ:

Тайнствата на стената

January 31, 2019

Anna Hells' Fantasy placeСимфония на мъртвите

Сибин Майналовски

Един сборник на яростта, на гнева, на болката. Една колекция от предсмъртни викове, от разочаровани ръце, вдигащи безброй хладни оръжия срещу обектите на личната им омраза, от разкривени лица, потънали в удоволствието от чуждата анихилация. Песен на злото, на липсата на прошка, на леденото отмъщение. В този свят не може да се оцелее, наказанията са твърде бързо застигащи за престъпления, произтичащи от елементарната човешка природа – сребролюбие, безсърдечие, тесногръдие. Не мога да отрека, че на много места гневът на Сибин е така нарения saint anger – оправдан, логичен, чак дори разумен. Жертвите са си го търсили и намерили, като специфичният му подбор на трупове е повече от смущаващ, но някак заслужен. Един герой сякаш, живеещ десетки животи, прецакван по близки начини, търси различни изходи, които някак случайно са винаги подгизнали от кръв. Духът на Ханибал? Не, по-скоро Хелрейзър.

Историите са смущаващи, и гнуснички, и плашещи. Слашъри, и садистични етюди, и тих ужас на очакваното и недоизказаното – страхът живее навсякъде еднакво удобно и смъртоносно. Неверни съпруги, класически тъщи вещици, отрочета от ада, случайни жертви с неслучайни прегрешения, извънземни отмъстители по случайност, огорчени мъже, преминали границата на хладнокръвието, чудовища от човешки и не съвсем вид – героите са събрани с причина, и мотив, и подобаващ край на мъките им. Не винаги, може би, ще ги разберете и подкрепите, но нещо, някъде във вас ще потрепне, напомняйки за някой и друг черен кошмар, или още по-лошо – мрачен блян за нечий край на съществувание, което пречи на това да поемете въздух с пълни гърди и да загребете от живота с цели шепи, вместо да се свивате, за да угодите на недостойните. Социален елемент с маркетингова цел? Не, по-скоро искрено откровение.

Сибин ще се хареса на всеки себеуважаващ се хоръролог и хоръролюбец в тая държава дори с екстремността и безпардонността към собствените си герои. Може да ви дойде в повече на моменти, да получите някой и друг позив да изпразните течности и твърдости от себе си, или да си инсталирате още шест ключалки и да се потулите под леглото с цяла колекция кухненски ножове. А ако сте от привидно нежния пол е възможно даже да преосмислите някои своите поведенчески грешки и да станете една идея по-добри партньорки, имайки винаги на ум идеята, че дори и най-безгръбначния мъж все пак може да ви разфасова ефективно и чисто като пиле, щом му дойде в повече естествената женска склонност към кучкареене. Заплаха или блян? Не, по-скоро приятелско предупреждение.

 

January 29, 2019

През прозореца“Скълдъгъри Плезънт” – Дерек Ланди

Познато ли ви е усещането да тичате с всички възможни сили, задъхан и изпотен, бързайки към крайната цел, която е точно пред очите ви, но остава все така недостижима? Така се чуствах през по-голямата част от времето, докато четях “Скълдъгъри Плезънт” на Дерек Ланди.

sculdegury_plesent

След смъртта на Гордън, чичото на Стефани, хода на събитията се променя и тя бива засмукана в непознат, опасен и безкрайно вълнуващ свят. Място, където ако знаят истинското ти име имат пълна власт над теб, а магията е ежедневие. Свят богат на митични и чудновати създания, войни и магьосници, подчинен на други правила и закони. Крехкото примирие установено в последните години е на път да бъде нарушено, а светът ще бъде потопен в мрачна и кървава война. Стефани ще се опита да помогне на детектива-скелет Скълдъгъри да разкрие мистериозната смърт на чичо и и да осуети плановете за покоряването на света.

Младежко фентъзи, богато на събития, изпълнено с динамика в добре измислен, доста различен от обичайните фентъзи, светове. Всичко в книгата ми хареса, но смея да твърдя, че цялото бързане малко ме изтощи. Почти нямаше моменти за преосмисляне и равносметка. Героите ме очароваха, мотивацията зад постъпките им беше убедителна, а някои от обратите искрено ме изнанадаха.

Дерек Ланди има богато въображение, изградил е прекрасен свят и го е населил със запомнящи се герои. Стила на повествованието е изчистен и динамичен. Разказаните събития увличат читателя, докато героите са вълнуващи и реалистични. Има заемки от класически митични същества като вампири и тролове, но са пречупени през призмата на автора. Определено разбирам защо историята е прераснала в поредица. Надявам се и в следващите части да се запази това темпо на развитие и богатство на обрати.

Определено ще добавя в читателския си списък всички книги от поредицата. Страхотно развлечение за студените, лениви зимни дни.

January 28, 2019

Anna Hells' Fantasy placeРецепта за кошмари

Иван Атанасов

Ако си падате по особено кървави истории, в които сякаш Баркър и Леймън са си стиснали силно ръцете, и са се съгласили с особен блясък в очите да не оставят никой дишащ до последния ред на всеки разказ, щото този процес дишането бива общо взето доброволно отказан от набелязаните жертви, тъй като от един момент нататък агонията води до искрен суицид, то Рецептите за кошмари трябва да са вашето ново настолно четиво, което да хвърля тонове силно запалителен ужас в сънищата ви. Няма скромност, няма срам, няма ограничения за това, което може да се случи на всеки, независимо от пол, възраст или характер. Всички минават под ножа, ноктите, зъбите или каквото там е оборудването на последната инстанция в живота. И освен да се крещи много и начесто, друго май няма как да се предприеме като курс на действие. Спасение, противодействие, надежда? Забравете ги тия остарели неща.

Демони, покрили се дълбоко в кожата на обикновени хора, се превръщат в класически садисти, чудовища с хуманоиден вид, канибали, убийци, насилници, откаченяци от всякакъв род и порода, които най-вече спиране нямат. Освен, може би, когато в картинката се намесят и други демоноидни създания, намерили убежище в плът, и тогава не че няма допълнителни жертви от общото стадо неподозиращи средностатистически овце, съставляващо здравомислещото световно население. Понякога злите духове обладат цели места, придобили изведнъж твърде много душа, и то не с добри намерения, друг път просто дават дарове или поставят изисквания пред безволевите в отчаянието си хорица с едната цел да се забавляват с нещастието всечовешко. Но самите хора сме си достатъчно изроди с потенциал да се превърнем в масови касапи на всичко живо, че самият стимул, отприщващ реките от черна омраза и тотална липса на емпатия е просто формалност, и то много слаба такава. Грозното лице на човечеството е вече и доста страховито.

Страхотни разкази за страшното, безумното, откаченото, крайното, кървавото, недишащото, мъртвото, отказващото да умре, искащото да убива. Колекция от писъци, каталог на предсмъртни хрипове, селекция от всички възможни краища на съществуванието, особено онези, вървящи с богато количество претоварваща сетивата болка. На ваш риск пристъпете в обителта на неограничените възможности за преждевременен финал на живота. Пък ако оцелеете – разказвайте.

Човешката библиотекаВ подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
  • да ви включим в По-желалите – читателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Всяко време има своето място

На Мила и Дени

Дъдълди Туиг имаше усещането, че всяко време се появява на определеното си място. За теориите на Айнщайн това бе Берлин. За Микеланджеловите творения – Рим и Италия. За великите географски открития – Испанската империя и т.н.
За себе си обаче не знаеше къде е неговото място въпреки усещането, че времето му е тук и сега. Опитваше се да го намери под шкафовете, шапката си и подлистника на вестника, но нищо не се получаваше. Той тромаво мърдаше с уши и търсеше място за своето време. А времето бе чудно и омайно – като пробуждащата се пролет.
Така мислеше, докато разрошваше дългите си мустаци, подръпваше опашката си и живееше в безместност. Опитваше се да се задържи тук или там. Понякога срещаше някого – бяха безспорно в едно и също време, защото стрелките на часовниците им се движеха заедно, но Дъдълди не бе сигурен, че са на едно и също място.
Затова той реши да напише трактат, доказвайки емпирично, че за него самия мястото не е налично в този свят, въпреки че имаше време. Обикаляше полюсите, прекоси меридиана. Лапичките му надбягваха хода на часовника и дори срещна Слънцето ден преди да изгрее. Него реши да попита за мястото на времето.
Слънцето отговори, че знае своето място – защото е фиксирано от времеви-пространствения континуум, полюшвано от гравитацията, погълнато и изплюто от черна дупка, ала строгите му задължения към къпещите се на брега в Маями го принуждават да се покаже точно там.
Дъдълди мислеше, всъщност се почесваше и косъмчетата на главата му улавяха безвремието на мястото, което съществува само за него. Бе една идея, разтеглена в хипербола, образуваща Вселена на главата му, която лесно можеше да се скрие с бейзболна шапка. Тогава реши, че имайки времето и притежавайки главата си, може би си е на място.
Неговата концепция, теория, хипотеза и идея не бе приета. Научният свят я отхвърли. Обикновените хора му се сърдеха, защото мислеха, че са точно на своето място. Икономистите се канеха да го погубят, плашейки се какво би станало, ако всеки във времето намери свое място под шапката си?
Нима установеният ред не поставя всеки на място? И още повече – всеки си пази мястото.
Дъдълди Туиг взе куфара си, решен да потегли към звездите, и отправил мечтателен поглед – яхна следващия цвят на дъгата. Тя го обля в розово, не в червено. Всъщност дъгата няма определен цвят. Тази неопределеност го понесе към звездни купове и галактики, до дъното на центрофугиращата Вселена.
Засмукването го срещна с един старец с моряшка фланелка, който изпираше последните галактики. Изваждайки ги, изстискваше от тях време и места, преживявания и бейзболни шапки. Дъдълди Туиг го гледаше как прилежно простира омачканите звездни купове, като от време на време добродушно се изсеква в тях.
Дъдълди погледна стареца в очите, усети сърбеж в носа си и посегна към една кърпичка.

София, 5.III.2016 г.

January 27, 2019

През прозореца“Жестокият месец” – Луиз Пени / “The Cruellest Month” – Louise Penny

For English click here or scroll down.

В Трите Бора пролетта бавно настъпва, природата започва да се буди за нов живот. Наближава Великден. На фона на пасторалната идилия отново се случва инцидент. По време на спиритически сеанс от силна уплаха умира една от участничките. Всичко изглежда просто неприятно съвпадение, но Арман Гамаш и хората му все пак трябва да проверят обстоятелствата. За Гамаш завръщането в Трите Бора е изпълнено със стари спомени, топлии чуства към добрите хора, живеещи там и носталгия към уюта пред камината в бистрото. И макар всичко да е идилично Арман усеща, че примката край него, свързана със случая Арно, все по-силно се затяга. Миналото не е забравено и ще вземе своята жертва.

jestokiqt_mesec

Отново интересна криминална загадка, проследяваме убедително развитие на героите и съпътстващите събития. Не обичам да деля хората по полов признак, но тук определено мога да кажа, че има много силно заявено женско присъствие от страна на авторката. За пример ще посоча прекалено идиличната атмосфера в селото, описание в стил “Тя не си беше възстановила килограмите след двета раждания” и доста други подобни дребни вметки. Това не е непременно недостатък, но в конкретния случай, поне за мен, има негативен ефект. Всичко ми стои като съшито с бели конци и ми развали удоволствието от криминалната загадка. Напомни ми на немските романтични филми, които излъчват в неделя следобед – развръзката винаги е положителна и нещата накрая се подреждат. Развитието на случая Арно беше предсказуемо, а развръзката беше доста скалъпена, липсваше ми напрежение и очакване.

Харесвам поредицата и най-вероятно ще продължа да я следя, но за мен Луиз Пени е много далеч от Агата Кристи в стила на историите. Луиз Пени изгражда интересни образи в лицето на Арман Гамаш и екипа му, разследванията до момента са разнообразни, но малко наивни. А историите възприемам повече като мистерии отколкото като криминални загадки.

English version:

In the Three Pines spring is slowly coming, nature is beginning to wake up for a new life. Easter is approaching. Despite the pastoral idyll there is an accident again. During a spirited session, one of the participants died of a fear. Everything seems just an unfortunate coincidence, but Armand Gamache and his team still have to check the circumstances. For Gamache, returning to the Three Pines is filled with old memories, warm feelings for the good people living there and nostalgia for the coziness of the bistro fireplace. And although everything is idyllic, Armand feels that the loop around him, connected with the Arno case, is getting tighter. The past is not forgotten and will take its sacrifice.

cruel_cov_newuslrg

Again an interesting criminal mystery, we follow the convincing development of the characters and the accompanying events. I do not like to divide people by sex, but here I can definitely say there is a very strong female presence from the author. For example, I would point to the idyllic atmosphere in the village, a description in the style “She had not recovered the pounds after the two births” and a lot of other similar small clues. This is not necessarily a flaw, but in the present case, at least for me, it has a negative effect. Everything is very predictable and spoils my pleasure from the criminal mystery. Remind me of the German romantic films that broadcast on Sunday afternoon – the end of the story is always positive and the things are finally arranged. The development of the Arno case was predictable, and the outing was quite complicated, lacking tension and expectancy.

I like the series and I’m going to keep track of it, but Louise Penny is far from Agatha Christie in terms of story stile. Louise Penny builds interesting images in the face of Armand Gamache and his team, investigations till now are diverse but a little naive. And the stories are perceived more as mysteries than as criminal.

January 25, 2019

Anna Hells' Fantasy placeТърся нещо с… Фатални мъже

Във времената на супер сензитивност откъм полове, цветове на кожата, размер на ноздрите или нюанс на склерата – ще стигнем и до там, не бойте се, само почакайте, вече практически не можем да говорим само за фатални жени, ами съвсем актуално идва да развеем байряка и посочим с ноктопластиково пръстче към фаталните мъже в литературата, покрай които дамите не просто им падат в леглата като окършени клонки в ураган, ами и горканите често си губят живота в най-буквалния смисъл, само защото са се влюбили в неподходящите очарователници. Те, фаталистите, никога не са виновни за скоропостижния край на партньорките си, и полагат естествено много усилия да го предотвратят, но лепнала ли се е за теб гибелната звезда – спасение няма.

  • Вещерът Гералт от Ривия на Анджей Сапковски е мачото с котешките очи, на когото няма женско от дишащ вид, което да може да му устои. Е, някои чудовища успяват, но за кратко – което не се постига с крива усмивка, става с крив меч, кхъ-кхъ… :

Сезонът на бурите

Вещерът

  • Елрик от Мелнибоун и всички негови превъплъщения в Муркокската мултивселена е друг вариант на междугалактическо, междуисторическо, междувсякакво фатално очарование, съществуващ навсякъде и никъде, обричащ себе си и тези, които осмелят да го обикнат във всяка негова форма на почти постоянно отчаяние пред вечно агресивната и търсеща унищожение среда на обитание, където и да е тя:

Мултивселената на Муркок

  • Ераст Фандорин на Борис Акунин не е фентъзи герой, но със свръхдедуктивните му способности и напълно извънземния му късмет заслужава напълно да попъчи гърди пред който и да е фентъзиен мачо. Е, жените около него живеят колкото тези на Бонд от първата половина на всеки филм, но е напълно невъзможно да се спре въздишането по сините му очи:

Азазел

Турски гамбит

Левиатан

Смъртта на Ахил

Вале Пика и Декоратор

Статски съветник

Коронация

Любовник на смъртта. Любовница на смъртта

Диамантената колесница

Нефритената броеница

Целият свят е театър

Черният град

Планета Вода

 

January 22, 2019

Anna Hells' Fantasy placeСтъклените книги на крадците на сънища

Гордън Далкуист

Вероятността да сте пропуснали тази книга е огромна, най-вече заради една – единствена дума в описанието ѝ – букли. Да, букли, като натруфени къдрици в стил преяла гъсеница минала през свредел. И ще сте се лишили от началото на една изключително неортодоксална стиймпънк поредица с много приключения, рядко добре изградени главни герои – и добри, и лоши, и един естетически шарен хаос от технология, митология и спиритизъм. Не, не е Хари Потър за възрастни. Мне, хич не е Шерлок Холмс среща Бъфи убийцата на вампири. Не е и 50 нюанса сиво, но този път стилно и загадъчно. По-скоро е една доста секси версия в гамата на приключенията на Адел Бланш – Сет, или както може би го знаете на български – Адел и проклятието на пирамидите на Люк Бесон, с  целувка от Опасни връзки и полъх от Специален доклад. Да, от онези кинематографичните книги е, които просто си плачат за кино версия или поне много добра приключенска игра, но интересното е, че е един от малкото случаи, в които това не ме дразни. Може би има нещо специално, мхм?

Да обясня накратко – представете си класическия фон на стиймпънка – алтернативна викториана, с кралицата – майка на народа и парата, като осново средство за технически прогрес. Една очарователна дама от британските осиновените територии – разбирай каквото са успели да заграбят английските завоеватели преди холандците и испанците по време на околосветското си пътешествие, напълно незаслужено набедена за оная с буклите, бива любезно зарязана от чаровния си годеник – изключително добра партия помежду другото, но вместо като всяка себеуважаваща се английска мома да седне да си избродира мъката в изящно ръкоделие, нашата Селесте Темпъл решата да го изиграе бабата на Лара Крофт, и да проследи бившото си гадже в опит да зърне заради коя я е заменил. Защото въпреки къдриците нашето момиче не е тъпо, даже никак, но е малко отегчена, лудичка и с пари, което ви е ясно, че няма да я докара до нищо хубаво. Или по-точно я закарва на бал в стил Широко затворени очи, където разни дами биват подлагани на странни експерименти, които подозрително приличат на усложнена терапия на женска хистерия, сещате се, хи-хи. И вместо да се почне една добрия оргия обаче, заваляват трупове, объркват се сложни процеси и кроежи, и девойката ни се изправя пред една добре подбрана шайка противници съвсем сама, но и съвсем самоуверена.

Приключението започва, и се вие из цяла Англия, в мини, имения, луксозни хотели, бивши затвори, министерства, тайни улици, бардаци – цялата викторианска прелест. Към буклестата Крофт се присъединяват неволно един азиатоподобен наемен убиец с екстравагантен вкус, стабилна ръка и малко скрупули – Кардинал Чан, и абсолютният ариец в смисъла отпреди Хитлер Абелард Свенсон – благовъзпитан военен лекар, част от кортежа на германско малко благородие с цел да пази меките части на същото от самия него, способен на нужното количество патриотична агресия. От другата страна са мистериозна графиня, която просто трябва да я изиграе Моника Белучи, хърватско – френски граф, нагли благородници, безмилостни военни и амбициозни курви, минали през специален процес на изтриване на всякакви морални задръжки от съзнанието, което ги прави едновременно лишени от всякаква сянка на емпатия, но и способни на чудеса от хладнокръвна храброст, съчетана с безкраен глад към власт и удоволствия. В центъра на заговора са стъклените книги – специална технология, способна да капсулира конкретни спомени по желание, която може както да изтрие и най-болезнените преживявания, така и да извади най-тъмните и смъртоносни тайни, поставяйки ги в услуга на някои от най-неподходящите хора. Точно толкова добро е, колкото звучи.

Не казвам, че книгата няма недостатъци, но по-скоро те са свързани със специалната настройка за четене, която трябва да имате. Красивият стил и наситено действие някак изискват постоянно четене, а не по малко преди лягане, при хранене или в метрото, иначе някак магията се губи и не може да се усети както трябва напрежението и драмата. Гледната точка се мени и леко застъпва исторята от гледните точки на тримата протагонисти, които все се разделят като във лош хорър филм, все са убедени, че другите са мъртви, но накрая все някак оцеляват и успяват да пропълзят напред като истински Брус Уилиси в което и да Умирай трудно по избор на читателя. Лошите са както оригинални и внушаващи идеята за абсолютното и напълно постижимо с ежедневни упражнения човешко зло, така и прекалено мнителни, несигурни и забиващи си ножове в гърба на всеки ъгъл. Което улеснява донякъде героите ни, но и обърква, ако не следите или не четете на цяло и наведнъж, или поне за дълги времеви отрязъци. Книгата е част от трилогия, но според доста читатели, освен ако не сте се влюбили отчаяно в тримата от викторианския запас, можете да спрете и до тук. Аз лично не мога да устоя на глождещото желание да разбера колко точно ще ги бият нашите, как ще ги газят, стрелят, ръгат, давят, душат, слагат в душегубки и инструменти за инквизиционни мъчения, и онези пак ще се измъкнат на припълзявания и прибежки. Такива са добрите герои, особено когато има намесен и стиймпънк. Да живее неумираемостта!

January 21, 2019

Човешката библиотекаВ подготовка за „По пътя към…“: Малкото четене

Приятели (:

Следващото заглавие в поредица „Човешката библиотека“ ще бъде сборникът „По пътя към…“ на Георги Атанасов.

До 8 февруари подготвяме електронното и хартиеното издание. Дотогава вие може да ни помогнете, като ни пишете (на poslednorog маймунка gmail точка com) дали искате:

  • хартиени бройки и колко – така ще преценим тиража;
  • да ви включим в По-желалитечитателите, които вярват, че книгата заслужава да излезе. За целта ни трябват двете ви имена.

По-долу ви предлагаме един от текстовете в сборника.  

~

Христос в Ню Йорк

илюстрация на „Христос в Ню Йорк“

Слезе – трябваше да го направи, защото Му писна. Непрестанните вопли, клетви, викове, заплахи, плач, упреци – всичко това се сипеше Нему. Той вече не знаеше какво да стори. Гледаше отгоре, мислейки, че е създал съвършения Свят, изграден с разум, хармония и любов, ала в нозете Му се валяха само отломки.
Когато воплите станаха непоносими, Той остави трона си празен. Връз Него сега се изсипваха плачът на майките, молбите на бездетните, хулите на злите езици и алчността на банкерите. Той просто не можеше да ги понесе повече. Затова се наметна с една прокъсана куртка с щатското знаме, нахлузи дънково кепе, обу джинси и слезе на един док. Всъщност мигом се оказа там.
Присви очи в посока изгряващото Слънце. Грохотът на вълните Го заглуши, но Христос бързо свикна с него. Хубаво Му беше да чува Океана. Да усеща галенето на първите слънчеви лъчи. Христос се усмихна.
Сега никой не Го тормозеше за нищо. Разходи се по улиците. Тези хора не се различаваха много от Него. Само дето не Го разпознаваха. Минаваха покрай Него, като сянка. Някои даже страняха. Нали бе небръснат и със зелена куртка. Приличаше повече на докер или бездомник.
Прияде Му се нещо. Той се спря при продавача на хотдог и се вгледа в очите му. Онзи рече:
– С кетчуп или горчица?
Христос го гледаше дълбоко, толкова дълбоко, че чак кеят потъна в очите Му.
– И с двете.
Онзи бързо изстиска двете подправки.
Христос го гледаше.
– Какво си ме зяпнал – три долара.
– Не ме ли позна? – попита тихо Христос.
– Не, да не си ми длъжник? Аз на аванта не давам вече! – тросна се онзи.
Христос взе хотдога и бавно се отдалечи.
Докато ядеше на една пейка в парка, дечица минаха и се заиграха с куртката Му. Майките им припираха да тръгват и ги отдалечиха от Него.
После някакви гамени Го обраха. Не че имаше много пари. Той дори не знаеше откъде са се взели у Него и се чудеше как хората бяха създали цяла система за тях. Да ги имат, пазят, отнемат.
Тръгна отново. Носеше се по улиците. Очите Го заболяха от светещите табели. Чуваше реклами, звуци, викове. Нима воплите и стенанията, които стигаха до Него горе, бяха толкова силни и тук? Не искаше да слуша повече. Реши да потърси нещо, с което да се подслади.
Попроси на ъгъла на 52-ра улица и 8-о авеню. После отиде до един италианец с количка и си взе ментов сладолед. Сега той се топеше в ръката Му. Христос седна на кея и остави краката Си да висят над водата.
До него се присламчи момче със светла чуплива косичка. Той му даде да опита от сладоледа. Двамата гледаха залеза, прииждащите кораби и Статуята на свободата.
– Ти знаеш ли кой съм? – попита Христос.
Момчето кимна с блестящ поглед.
– Мило момче, не знам защо се случи така и защо това не е Светът, който проектирах. Мен ме наричат с безброй имена – Адонай, Аллах, Христос, Йеве, Буда, Озирис… Хората искат от Мен да върша ужасни неща. Заклеват ме, молят, заплашват, ала никой не се обръща към мен истински. Да поговорим за звездите, Творението, смисъла. Това ме кара да се чувствам сам, толкова сам и далечен, че понякога ми се иска този Свят да го няма.
Момчето го гледаше с отворена уста. Христос го погали по главата.
– Заради такива като теб – заради децата – давам шанс, още един шанс. – Той близна от сладоледа. – Защото си мисля, че вие ще ме разберете и дойдете при мен. Ще се забавляваме заедно, изследвайки звездите, Вселената.
Момчето се усмихна.
– Ти си глухоням, нали? – Христос махна с ръка пред лицето му.

Шумът от прибоя оглуши Питър. Той преглътна буцата в гърлото си и изрече през сълзи:
– Бл…а…года…ря.
После проследи с поглед Христа, който, връчил му сладоледа, се отдалечаваше, носейки се над вълните – зад Статуята на свободата, към залеза.

С благодарност, и поглед, вперен в Ню Йорк – София, 03.IX.2010 г.

January 20, 2019

Първи впечатления от последно прочетенотоИстанбулска загадка - Лорънс О'Брайън

Интересно ми се стори, когато човек пише такива трилъри, да посегне към място на действието от рода на Истанбул, където църквата "Света София" в продължение на хиляда години е била най-големия християнски храм в света. Или пък да ни запрати в Мосул, който днес е в Ирак и го свъзваме с радикални ислямисти, но в миналото е бил най-ранния християнски град извън територията на Израел, а целият район наоколо е истинска съкровищница за находки от древността.

И така, използвайки този екзотичен фон, така богат на податки за загадъчност, забравено познание, съкровища и опасности, авторът е успял да сътвори едно голямо нищо. Американски учен препуска из тези земи, съпровождан от очарователната си партньорка от британското консулство, но за разлика от персонажите на Дан Браун, в приключенията на тези герои липсва притегателна сила, последователност, интрига, а понякога дори и логика. Дай да препускаме, да бягаме от някого, да се мушим навред из разни мазета и тунели, църкви и коридори, да подмятаме тук-там по нещо от историята на Византия, християнството и завоеванията на турците и то току-виж станало бестселър. Да, ама не баш. Да, имаше интересни моменти, но отговорите на въпроса "защо" липсваха на прекалено много места. И това, че заговорите и опасностите накрая ни доведоха до развръзка в Лондон (защо пък не?), не помогна особено много за засилване на положителните качества на романа. Не знам авторът друго дали е писал и дали си общува със сериозни редактори, но от читателска гледна точка би било хубаво да се замисли по въпроса.

В послеписа фигурираха дори имена и имейли на истанбулски хотели и ресторанти, които да посетим, барабар с цените. Дори и това да стане някой ден, трудно заслугата би била на Лорънс О'Брайън.

January 19, 2019

БиблиотекатаЦарска България оживява в цвят в албум със 140 фотографии

Замисляли ли сте се, че българинът има историческо далекогледство? Погледът му винаги е обърнат към далечното минало, мержелее му се България на три морета, въздиша по епичните победи на хановете, оплаква войниците на Самуила. Но за близкото минало пред очите му има някаква мъгла. Третото българско царство, от чийто край ни делят по-малко от 80 години, изглежда като terra incognita за повечето съвременници днес. И едва през последните години се забелязва повишен интерес към този кратък, но наситен със събития период. Българинът започна да търси и споделя избелели фотографии в интернет, да разпитва възрастните си роднини за останалите във забвение предци, да сглобява оцелелите отломки от архитектурния, исторически и културен облик на една отминала епоха. Епохата на Царство България.

Като следствие от този повишен интерес в края на миналата година излезе едно забележително издание. Луксозен албум със 140 фотографии, озаглавен „Царство България в цвят“ и подготвен в сътрудничество от сдружение „Българска история“ и „Royal Bulgaria in Colour / Царство България в цвят“. Винаги съм се възхищавал на младежите, които стоят зад сдружение „Българска история“, защото с техните усилия не просто възкръснаха редица забравени книги за български държавници и пълководци, но намериха пътя си към сърцата и умовете на хиляди хора. Този път обаче са надминали себе си с блестящата идея и качественото изпълнение на този албум.

Селекцията включва снимки от епохата на Царство България, оцветени с компютърни технологии и подредени тематично в няколко области – Българското село, Архитектура и градска среда, Случки и събития, Дейци на науката и изкуството, Политици, държавници и дипломати, Пълководци и др. Придружени са от кратки текстове, които – когато е възможно – дават информация за събитията или личностите на снимката, а когато липсва такава, разказват най-общо за епохата и темата, илюстрирана от фотографията.

Да прелистваш този албум е истинско удоволствие. Често се улавях, че се взирам дълго в детайлите, които в цвят са наистина много по-различни и правят картината пълнокръвна. Облеклото на селяните с пъстротата от шевици, пояси и различни препаски, лъскавите униформи на военните или богато декорираните парадни облекла на царете и висшите пълководци представляват такова богатство от детайли, което дълго ще задържа погледа ви върху снимката.

Някои от фотографиите са широко известни. Други виждам за първи път. И при двата случая, заради оцветяването, сякаш става дума за съвсем ново преживяване. От страниците надничат обикновени българи, които бият масло или подозрително поглеждат към камерата, строени пред селската пивница; млади момчета с калпаци и жени със забрадки и сведен поглед; мустакати революционери и войнствени генерали; писатели и поети, художници и политици. Тук са Антон Страшимиров и Константин Величков, Пенчо Славейков и Стилиян Чилингиров, но и чешките художници Ярослав Вешин и Иван Мърквичка, останали завинаги свързани с България. Тук са генерали като Владимир Вазов и Михаил Савов, пълководци като Иван Колев и полковник Дрангов, обикновени войници в окопите по време на Балканската и Първата световна война. Тук е и царското семейство, което излъчва едновременно дистанцираност, но и скромност дори в оцветените фотографии. Блясъкът, така обичан от Фердинанд, липсва почти изцяло при наследника му и неговото семейство.

И тук някъде, с ликовете на малкия Симеон и княгиня Мария Луиза, албумът свършва, въпреки че Царство България формално продължава съществуването си още три години след последно уловените кадри. Авторите на албума щадящо са спестили на читателя насилствения край на Царството в периода от 9 септември 1944 г. до обявяването на републиката през 1946 г.

Ценна находка е този албум. В едва 160 страници е побрана най-славната, но и трагична глава от книгата, която българският народ пише вече повече от 1300 години. И макар да ни делят едва три поколения от онези години, Царство България е все още потулено в сенките на историята, където дебната много призраци. Надявам се, че издания като това ще бъдат от полза за всеки, който иска сам да надникне там, в забравеното минало, и да извади своите уроци от него.

Публикувано от Георги