Московският театър „Нова опера“ е домакин на Богоявленския фестивал

От 19 до 29 януари на сцената на „Нова опера“ в Москва ще се проведе Богоявленския фестивал. Програмата му ще включва седем музикални вечери: операта „Доктор Атом“ от Джон Адамс, опери от Сергей Рахманинов, симфонични и камерни концерти, както и едноактни балети.

Сцената на „Нова опера“                      Източник снимка: culture.ru

Фестивалът ще бъде открит с първото руско изпълнение на операта „Доктор Атом“ от съвременния американски композитор Джон Адамс. Действието се развива на полигон в Ню Мексико през 1945 г., а главният герой е физикът-теоретик Робърт Опенхаймер, научен директор на проекта „Манхатън“, в който са разработени първите образци ядрени оръжия по време на Втората световна война. На сцената на „Нова опера“, „Доктор Атом“ ще бъде изпълнен концертно.

Програмата на фестивала включва концертни изпълнения и на четирите опери на Сергей Рахманинов. На 22 януари гостите на театъра ще чуят композициите „Скъперникът рицар“ и „Франческа да Римини“, а на 27 януари – оперите „Мона Ванна“ и „Алеко“.

Програмата на фестивала включва концертни изпълнения и на четирите опери на Сергей Рахманинов. На 22 януари гостите на театъра ще чуят композициите „Скъперникът рицар“ и „Франческа да Римини“, а на 27 януари – оперите „Мона Ванна“ и „Алеко“.

На 28 януари „Нова опера“ ще бъде домакин на балетна вечер. Публиката ще види представлението „Терезин. Квартет” на Нижегородския държавен академичен театър за опера и балет „Александър Пушкин“. Представлението се състои от четири едноактни балета, поставени от известни руски хореографи по музика на композиторите Ервин Шулхоф, Гидеон Клайн, Павел Хаас и Ханс Краса.

Също така в рамките на Богоявленския фестивал ще се проведат концерти за камерна, хорова и симфонична музика. Програмата на концерта „За края на времето“, който ще се състои на 21 януари, ще включва едноименната творба на Оливие Месиен /“Квартет за края на времето“/, Симфония № 7 от Антон Брукнер, оркестровата творба „Stille und Umkehr“ ( „Silence and Return“) от Бернд Алоис Цимерман, Струнен квартет № 2 от Джон Адамс.

Концертът на 26 януари ще бъде посветен на образа на Фауст в музиката.Нова опера“ ще представи две произведения — кантатата на Алфред Шнитке „Историята на д-р Йохан Фауст“ за контратенор, контраалт, тенор, бас, смесен хор и оркестър и „Песни на Маргарита“ за сопран и оркестър от Александър Локшин.

Заключителният концерт на фестивала ще се състои на 29 януари. Програмата му ще включва оркестрова фанфара от Джон Адамс „Тромба Лонтана“ за две тромби и оркестър, концерт за пиано и оркестър №1 в ре минор от Йоханес Брамс, симфония №3 в ре минор от Антон Брукнер.

Превод от сайта culture.ru

Линк към публикацията: https://www.culture.ru/news/257559/novaya-opera-predstavlyaet-kreshenskii-festival

Чешка авторка пише с размаха на Селинджър

Книгите ѝ се превеждат в момента на десет европейски езика

Източник снимка: изд. „Изида“

Автор: Луцие Фаулерова

Издателство: „Изида“

Година: 2023

Преводач: Красимир Проданов

Характеристики: 228 стр. 

Анотация:

„Прахосъбирачки“ е дебютът на Луцие Фаулерова – книгата излиза сега и на български с логото на изд. „Изида“ и в превод на Красимир Проданов. При това става дума за един от най-превежданите в момента в Европа млади автори. 33-годишната писателка създава романа си преди пет години и веднага привлича вниманието на литературната критика и читателите. Докато анализаторите сравняват книгата със славния роман на Селинджър „Спасителят в ръжта„, нейните почитатели откриват по страниците много прилики със стила на по-съвременни литературни величия – Ървин Уелш и Чък Паланюк.

Анна, главната героиня на необичайния роман, е затормозена от собствените си спомени млада жена. Има необичайно хоби – да събира странни сувенири… или по-скоро да ги краде. Колкото и да опитва обаче, така и не се превръща в нормална млада жена. Изоставят я и двамата ѝ приятели – и интимният, и транссексуалният. Анна е в депресия – и сякаш по поръчка идва срещата ѝ с най-необичайния психолог на света, Виктор Кави. Може би точно той ще отвори вратата към проблематичното минало на Анна и сестра ѝ; може би точно той ще ѝ помогне да прескочи трапа на настоящето… или пък ще я бутне в него.

Стилът на Луцие Фаулерова е изпълнен с напрежение и в същото време леко мистериозен. Самата писателка казва, че книгата не е за невнимателни читатели, защото на много места из сюжета има малки сюжетни капанчета… или прахосъбирачки, ако използваме езика на главната героиня.

Необичайна, но четивна, „Прахосъбирачки“ заслужи с излизането си номинации за най-авторитетната чешка литературна награда „Магнезия Литера“. Има и още една номинация – за наградата „Иржи Ортен“. Книгата отвори вратите пред Фаулерова и тя използва напълно своя шанс. Втората ѝ книга – Smrtholka, я изпрати на европейския връх. За нея младата писателка получи и Наградата за литература на Европейския съюз.

Идеята дойде съвсем случайно – казва авторката в интервю за чешкото радио Wave. – Видях момиче, което седи, пуши и зяпа безизразно разни сувенири по рафтовете пред себе си. Непрекъснато размишлявах какво ѝ е, докато не осъзнах, че тя е плачела. В главата ми се появиха сто варианта как е плакала и за какво. Размишлявах върху историята 3-4 години, докато изградя в себе си образа на Анна. После написах книгата бързо.

Съдбата на Анна обаче според Луцие Фаулерова е тежка. Младата жена е изправена пред баналностите на живота – например неработещо казанче в тоалетната или неспирно неразбирателство с родната ѝ сестра. Но изпод слоя всекидневни неволи изплуват проблемите на цялата тази генерация, родена в края на миналия век и израснала в условията на отчуждение, стрес и забързан живот.

Затова и по страниците се оглеждат семейното и сексуално насилие, общественото разделение, социалната изолираност. Затова и сами преброяваме заедно с Анна нейните прахосъбирачки, следваме задъхано монолога ѝ ред след ред, изпиваме до дъно чашата на горчивата ѝ съдба. А накрая може би проронваме и сълза за нея.

·       Сурова, на места дори жестока – коментира читател на име Еридан, – това е изповедта на депресирано момиче, което има трудна съдба. Въпреки това или може би точно заради това книгата е изключителна. Нестандартни отношения, семейна трагедия, откровени сексуални сцени – всичко това ме караше да чета, без да спирам.

·       „Прахосъбирачки“ е от книгите, за които си казвате, че не би трябвало да ви харесат – откровена е Кап66, – че няма да ги четете с интерес. И че главната героиня е странна, асоциална, психически болна. Само дето нещата стоят така, че разбирам мислите ѝ, наясно съм откъде произлизат и докъде могат да те отведат. А и смятам, че авторката притежава уникален стил. Само се чудя докъде още може да стигне с тази тема.

Ето и няколко цитата от книгата, които подсказват колко дълбоко се отпечатва в читателите си „Прахосъбирачки“:

·       Като прехвърлям лентата назад, имам усещане, че разчиствам мръсотията, която се трупа незабелязано ден след ден, нощ след нощ, една такава мръсотия, която не се вижда, докато четката на прахосмукачката не откаже да я всмуква, докато не погледнете вътре в нея и не установите, че торбичката за безпорядък е препълнена и е образувала връх.

·       Вземете кило човешка слабост, шепа скука и две щипки самота, сипете там някого, който се е появил по едната случайност, както се казва, който е под ръка, нали така, и бумтово!, любовта е тук, чак дими от нея, хубаво сервирана на поднос от фалшиво сребро.“

·       Ах, тези хора. Толкова отчаяно имат нужда да вярват в чистата доброта, защото самите те не я притежават ни най-малко, толкова отчаяно имат нужда да вярват, а не намират сили за това в себе си, нужно им е нещо друго, нещо, което е повече от тях, нещо „над“ тях, господи, дай ни поносим живот, за да има причина да станем сутринта, за да има причина да водим порядъчен живот, за да има причина за морал и етика, и любов, защото иначе само ще убиваме в името на еволюцията, ще се съвкупяваме и ще ядем.“

Цитираните мнения за книгата са от сайта Databazeknih.cz

Райко Алексиев - албум със 150 карикатури

И преди ми е правил впечатление яркият ореол на Райко Алексиев на европейски интелектуалец, на личност с гражданска позиция. Те много неща правят впечатление у него, но все повече ми изпъква в съзнанието това - европейското и интелектът. Първото е в посока на образование, култура, интереси, морал, а второто - като мащаб и потенциал за проумяване и решаване на всякакви предизвикателства пред ума. 

В този албум са събрани 150 карикатури, които са сортирани по раздели в зависимост от това в кой вестник са излезли, защото през годините Райко Алексиев сътрудничи на не един и два. Карикатурите са придружени от кратък текст, който обяснява контекста на личностите и събитията, които са изобразени.

А Райко означава Слънце.

Лондонските вещици

Аликсандра Харви

Лондонските вещици са специален вид магични същества – да, те владеят природни сили, способни да изринат цялата Британска империя с все природните богатства и безчислените жители на далечни острови из целия свят, но някак им е по-важно да не си скъсат подгъва на роклята, да не танцуват повече от два пъти с един и същ партньор, и най-вече да не ги хванат майките им докато разговарят на разстояние под десет сантиметра с някой неженен момък, по възможност от богатия тип. Да, Аликсандра Харви се е опитала да натъпче два коренно различни сюжета в едно книжно тяло – от едната страна са романтичните трепети на три английски дебютантки, всяка с характер и особености, обещаващи много словесни двубои и излагации из балните зали на Алмак, а от другата е свят на злокобни вещици и некроманти, които само клечат на гюме в отвъдното, за да изсмучат силите на всяко магическо и немагическо същество с топла кръв и статус на живина.

И въпреки, че не изглежда съвсем невъзможно, сливането на фентъзи на маниерите с готически ърбън е трудна задача, особено в книжна форма, но пък като сценарий за сериал би било просто вълшебно с подходящите специални ефекти. Особеният коз на Харви са героините ѝ – три специални млади вещици с дух и характер на съвременни твърдоглави девойки, които са решени на всичко да постигнат целите и мечтите си, които най-вече се свиват до това да не са зависими от мъж или семейство, но пък и да имат прекрасна любов и семейно щастие като във всяка добра патриархална приказка. Като основна пречка се явяват не само твърде усилните в опитите си сватовничество женски роднини , ами и цяла кохорта немъртви духове, садистични вещици, жестоки амбициозни съученички от магическото училище, маскирано като академия за благородни дами, и най-вече – много симпатичните, но шовинистични пазители на магическия свят, които не могат да решат харесват ли нашите девици, или искат да ги бутилират, за да предпазят мъгълската сган извън обществото на синьокръвните магове.

Та, имаме магическо училище, специални способности, магии и проклятия, екип Волдеморт под формата на еманацията на готически вещици на Дисни, един малък хълм от трупове на младежи, покосени в зенита на техните младост и красота, и ако ме питате как накрая нашите недообучени магико-викториански дебютантки печелят мача – само ще кажа – идея си нямам, но аз и за Хари и компания така и не разбрах как оцеляха от логическа и логистична гледна точка, ама да не позволяваме на разни глупости като здрав разум и реалистични възможности да ни разваля книжното удоволствие. Аликсандра Харви е създала забавен, динамичен, бърз свят, подходящ за всеки млад възрастен и някои от по-узрелите круши на дърветата на живота, ако не се вглеждате много в подробностите и харесвате текстове с много активно действие, богата гама чудовища и печелещи напук на всичко млади герои. Реалността да ходи да пие кафе!

Когато мярката за човешкото щастие е чуждото нещастие

„По дирята на змийската кожа“ е роман, достоен за нобелов лауреат

Източник снимка: изд. „Персей“

Автор: Йосип Млакич

Издателство: „Персей“

Година: 2023

Преводач: Таня Попова

Характеристики: 232 стр. 

Анотация:

„По дирята на змийската кожа“ от Йосип Млакич (изд. „Персей“, превод Таня Попова) е история за сняг, който не покрива всичко, за престъпление и възмездие, което често идва твърде късно, за кръгове, в които се въртят човешките животи, за Босна, където злото е заровено плитко и се помни дълго и упорито, за историята, която не се променя от векове…

По време на турското владичество босненският монах Иво Лашванин провежда разследване на няколко брутални убийства, извършени заради отмъщение, насред религиозния конфликт между християни и мюсюлмани в свят, в който собствената печалба се измерва с чуждата загуба, а мярката за човешкото щастие често е чуждото нещастие.

Снегът е там, за да покрие кървавите следи от престъпленията и нещастията, които хората си причиняват един на друг, и да замрази съдбите в състояние на скръб, трагедия и безнадеждност.

Йосип Млакич е необичайно явление в съвременната литература. Критиката често го сравнява с нобеловия лауреат Иво Андрич и намира множество причини за подобна оценка.

В „По дирята на змийската кожа“, както и в предишните му романи, темата за Босна остава доминираща, но представена в друга светлина като „злощастна страна, където маниите са тежки и тъмни, продължават твърде дълго и по правило се разрешават с кръв или се отнасят в гроба.“

Този път Млакич се връща в далечното минало като разказва история, която има характеристиките на криминален роман. Главният герой е монахът от Фойница Иво Лашванин, чийто живот и дейност са белязани от две смърти – на монаха Петър, добрият дух, който е бдял над него, и тази на Катарина, жената, която е обичал. Необходимостта да остави следа от съществуването си е причината за написването на тази история, така че „писането не е нищо друго освен следа на див звяр в снега или змийска кожа, нещо, с което маркираме собствения си път и незначителност, начин да оставим следа на земята, или пък (а тази мисъл ми е най-тежка) просто заместител на потомството, от което ние, братята, сме лишени“.

Една конкретна смърт подтиква отец Лашванин към разследване, което е изпълнено с множество истории, легенди, исторически разкази, войни и глад, чума и глад, християни и турци, които търпеливо следват съдбата си по пътищата на Босна. В стил „Андрич“ авторът стъпка по стъпка ни води по дирите на убийците, отмъщаващи си един на друг, за да разплете една дълбока интрига, с корени в далечното минало, развила се във войни и лични вражди и приключила с жестоко и почти неразгадаемо убийство.

Древните времена със своите предизвикателства, оживяват в историите на героите и се сливат със съвремието. Преплитането на минало и настояще, общо и индивидуално, зло и добро, любов и омраза са в основата на този увлекателен роман. Това е учебник за живота за неизбежността на съдбата и Божията воля. Онзи, който е бил добър, не винаги получава добро и обратното. Те остават като диря, като стъпки в снега, за да ги четат и следват онези, които ги разбират, „защото снегът е книга, на която записваме пътищата си. И тези мои записки водят до същото. Не правя нищо друго, освен да записвам собствените си знаци върху хартията с мастило, което утре може да избледнее и да изчезне. Но ето, не можем да вървим срещу себе си, защото е човешко да оставяме следи подире си“.

Романът е спечелил наградите „Иван Горан Ковачич“ и „Кочичево перо“.

Йосип Млакич е известен като автор, който е почти обсесивно свързан с войната в Босна, която той – или нейните последици, или причини – е проблематизирал в книгите си, редовно отправя силни етични послания за абсурда и безсмислието на войната и пагубността на междуетническата нетърпимост и агресията, за повтарянето на злото в Босна.

От архивите: за Яворов и дейността му в Македония

Излезе в книга пълният разчетен текст на списвания от поета вестник „Свобода или смърт“

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Автор: Пейо Яворов

Издателство: „Книги за всички“

Година: 2023

Анотация:

В чест на 145 годишнината от рождението на Пейо Яворов излезе факсимилно издание с разчетен текст и коментар на ръкописния вестник „Свобода или смърт! Бунтовен лист“, списван от поета по време на участието му в борбата за освобождение на Македония. Вестникът е нелегален орган на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) от началото на м. февруари до края на м. април 1903 г. Изданието е на „Книги за всички“.

„Свобода или смърт! Бунтовен лист“ от 1903 г. заема  особено, централно място в биографията на Яворов като публицист и революционер. Едновременно с това изданието представлява интересна страница от цялостната история на българската литература и журналистика. Освен публицистика, която има стойност и днес, в броевете на вестника са включени и Яворови стихотворения (или части от тях) – „Хайдушки песни“, „Арменци“…

Непосредственият повод за появата на вестника „Свобода или смъртБунтовен лист“ е Солунското решение на Централния комитет (ЦК) на ВМОРО за въоръжено въстание през пролетта на 1903 г. в Македония и Одринско. В тази връзка изниква спешната необходимост населението да бъде подготвено по всякакъв начин за предстоящото изпитание. На 29 януари 1903 г. събраните дейци на Серски революционен окръг в село Каракьой, Неврокопско, сред които Г. Делчев, Я. Сандански, Д. Гущанов и П. Яворов, обсъждат полученото известие от ЦК Солун.

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Става дума за ръкописен вестник, „печатан“ е чрез хектографска машина. До момента са известни общо 12 броя на вестника при тираж около 100 на брой. В списването му като преписвач на текста и печатар, т. е. като технически помощник на Яворов, участва и деецът на ВМОРО Мицо Кирилиев, четник в четата на Гоце Делчев. Почеркът, който се вижда на факсимилетата и с който е изписана всяка страница на 12-те броя на вестника не е на Пейо Яворов, а на Мицо Кирилиев.

Съществуват запазени свидетелства и на обикновените хора на Македония, с които е работил „вестникарят“ Яворов и този факт е особено ценен. През тридесетте години на 20. век племенникът на Яворов, д-р Найден Найденов обикаля селищата в България, в които живеят македонски бежанци и се среща с тези от тях, които са работили с поета. Така попада на свещеник Стоян Воденичаров от село Ляхово, Демирхисарско, от чиято църква П. Яворов държи известната си „Великденска реч“ на 6 април 1903 г. С дядо поп Стоян – вече 80 годишен, но със запазена памет и доста бодър, Н. Найденов разговаря през 1939 г. в село Петрово, Свети Врачко и записва разказа му: Заедно с Яворов остана и секретарят му Мицо Кирилиев. В село (Ляхово) Яворов престоя цели четири месеца, през всичкото време той пишеше вестници. Мицо ги печаташе на една малка машинка – (хектограф) и със специални куриери ги разпращаше в цели топове из Серския окръг…. В моята памет Яворов е запечатан все замислен и мълчалив, винаги с изцапани ръце и лице от химическия молив, който непрекъснато държеше в ръка…. Когато почиваше от работа, той обичаше да приказва по политиката, по положението на поробеното население.“

Д-р Н. Найденов се среща и с баба Доста, също от с. Ляхово, Демирхисарско. В нейната къща се помещава „печатницата“ на „Свобода или смърт“: „Всички българи в село, и мъже и жени знаеха, че у нас се печата вестник и без никой да им каже, зорко следеха да не дойде от невиделица турски аскер. А ако се зададеше, тичаха у дома да съобщят, та да се земат мерки…. Аз по цел ден со все сила бухах стана и пеех на висок глас песни, които гостенина много обичаше, та, ака мине по пътя някой от гъркоманите, да не чуе работата около машината…“ 

Чрез статиите си във вестника Яворов предоставя на многобройните агитатори на Организацията добре формулирани темите и въпросите, които най-силно вълнуват хората преди готвеното въстание, предлага и отговорите на тези въпроси – образно представени и умно анализирани и доказани.

Най-известната уводна статия на Пейо К. Яворов от в. „Свобода или смърт“ е от великденския извънреден брой № 9 от 6 април 1903 г. Тя е и единствената, за която може да се приеме, че е озаглавена –  Велик-ден“ стои непосредствено под „главата“ на вестника, на едно ниво с подзаглавието „Бунтовен лист“.

Във „Велик-ден“ поетът прави връзката между християнския Великден, празник за хилядите вярващи, и Великия ден за Македония – нейното освобождение, който ще настъпи като празник за хората ú след преживените борби и страдания. На пръв поглед задачата му е неизпълнима, поради противоположността на посланията – „любов“ и „освободителна борба“ – известно е,  че тази борба е свързана с насилие и смърт. Яворов обаче прави свое тълкуване на библейските сюжети – припомня на читателите си за Христос и неговата мъченическа смърт на Голгота, посочва борбата на първите християни и раждането на християнството.

Източник снимка: изд. „Книги за всички“

Най-цитираните редове от Яворовата публицистика изобщо също са част от тази статия: „И ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ний ще я кажем: Тя е цялата европейска земя. И ако за една Голгота непременно е нужен един връх – ний ще го назовем: М а к е д о н и я! Поне така се нарича днес…“ Дълги години в българската историопис последното изречение „Поне така се нарича днес…“ съзнателно е изрязвано от цитата.

Вестникът на ВМОРО „Свобода или смърт. Бунтовен лист“ е с размери  27 / 40 см. Изданието включва пълно факсимилно представяне на всяка страница от 12-те броя на вестника с разчетен текст и коментар. Разчитането е дело на доц. д н Милкана Бошнакова и е направено по оригиналите на „Свобода или смърт! Бунтовен лист“, съхранявани в Български исторически архив при Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (НБКМ-БИА) в София. Инициатор и вдъхновител на книгата, при това тя да се осъществи на базата на ново разчитане на текста по оригинала на вестника, е проф. Димитрина Нанева – правнучка на Яворов по линия на неговата племенница Малина. В началото на 2022 г. проф. Нанева внезапно си отиде от нас. Изданието е в нейна памет.

Първият бестселър за 2023 г.: идва скандинавският Шерлок Холмс

„Третата истина“ е нов роман от скандинавския майстор Курт Ауст

Източник снимка: изд. „Персей“

Автор:  Курт Ауст

Издателство: „Персей“

Година: 2023

Характеристики: 576 стр. 

Анотация:

Курт Ауст е един от големите скандинавски майстори в криминалния жанр, спечелил е двете най-големи награди – „Ривертон“ и „Стъкленият ключ“, а у нас е познат с романите „Невидимото братство“ и „Алхимия на отмъщението“, последвани от „Денят на Страшния съд“ и „Прокълнатият“.

„Третата истина“ (изд. „Персей“) е нова среща с писателя – обемен роман от близо 600 стр., които се четат на един дъх. Героите ще ви напомнят Шерлок Холмс и доктор Уотсън. Става дума за датския професор Томас Буберг и младия му асистент, норвежеца Петер Хортен, които разследват престъпления на исторически фон, в началото на XVIII в.

Професор Буберг и Петер Хортен са изпратени със специално поръчение от краля да разследват жестокото убийство на Ханс Хале, уважаван от всички управител на имение, който няма врагове. Предполагаемият извършител е бил задържан веднага след убийството и изглежда, че случаят е решен. Но професорът и неговият асистент възобновяват разследването. Дали този, който е изтръгнал сърцата на два елена в гората и е нарисувал обърнати кръстове на челата им, е способен да убие и човек по толкова жесток начин?

Професор Буберг и Петер Хортен се сблъскват с различни версии за случилото се, разпитват свидетели и заподозрени. Въпреки необикновения синхрон, в който работят – логическото мислене на професора и детайлната памет на асистента, се оказва, че криминалната загадка може да оплете и тях в собствените им разсъждения. Същевременно и животът им е в опасност – истинският убиец е близо до тях…

Всяко финално разкритие се оказва предпоследно, за да се достигне накрая до Третата истина. Извършителят е известен като извършител на убийство, което не е извършил, но въпреки това е получил наказанието си за убийство, което никой не е знаел, че е извършил. Доста заплетено, но е представено с виртуозна логика от майстора на жанра Курт Ауст.

Дъвката на Нина Симон

Не без преувеличение мога да твърдя, че музиката на Nick Cave & The Bad Seeds заема крайъгълна роля в живота ми през последните няколко години. Спътник на моментите, в които душата се отправя в търсене на нещо отвъд видимото, нещо от паралелния свят, който съществува покрай нас. Фигурата на Ник Кейв, протегнал ръце към публикатаПродължете с четенето на "Дъвката на Нина Симон"

Последният герой - Тери Пратчет

Никой не помни певеца. Песента остава.

Преди 20 години, когато попивах пратчетовата премъдрост за пръв път, не вярвах, че е възможно да искам да пиша за него и книгите му. Та то там всичко е толкова изпипано, че няма нужда от коментар! Ето, че човекът си отиде, медиите и книжарите го позабравиха и ни остана само да си припомняме добре забравените му шедьоври.

Както знаете, във всяка от книгите му за Диска се осмива нещо - кино, медии, религии, нации, полиция и всичко друго, което се сетите, както и още повече неща, за които изобщо не бихте се сетили. Разбира се, всичко това е гарнирано с интересна история, смешни персонажи, житейска философия, фентъзийни светове, иронии с неща, за които ви трябва доста широчка обща култура, за да схванете с какво точно се подиграва. Хубавото е, че дори и да ви харесва само едно от нещата, в книгите му има достатъчно от него, за да ги харесате.

В тази книга се осмиваха героите, професионалните, които отдавна са събрали точките за пенсия, но занаятът не ги пуска. И малко боговете. И някои от изобретенията на Леонардо да Куирм, като космически кораб с реактивна тяга на няколко степени, съставени от блатни дракони на специална калорична диета.

И още едно лично мнение. От художниците, с които свързваме кориците на пратчетските книги, Джош Кърби >>> Пол Кидби.

“Богат татко, беден татко” – Робърт Т. Кийосаки

В последно време към всичките си разнородни интереси добавих и този към икономиката, инвестициите и различни възможности за създаване на пасивни доходи. В групите, които следя по тези теми доста често се препоръчва тази книга като основополагаща. Имах известни описания, но все пак реших да и дам шанс.

На кратко главният герой в лицето на автора, разказва за съветите, които получава за живота и печеленето на пари от родния си баща, учител и от бащата-бизнесмен на негов съученик. Идеята на книгата е да направи паралел между традиционния подход към живота, притежанията и парите и бизнес-перспектива при работа с пари и как да ги накараме да работят за нас. Написана е на разговорен език и е по-скоро художествена литература за самопомощ отколкото сериозен икономически анализ. Тезата е, че това е знание предавано от богатите родители на децата им и е недостъпно за останалите.

Рядко го казвам по отношение на книга, но се радвам, че не си я купих, а я прочетох от библиотеката. В духа на книгата това са умно спестени пари. Имаше няколко интересни идеи като това, че човек трябва да плаща първо на себе си и да инвестира основно в обучението и развитието си. Има какво да се извлече като полза, но повечето съвети са откровени спекулации с имоти и закони в Америка и е по-трудно приложима за нашата реалност. Авторът постоянно повтаря едно и също с различни думи, на моменти това доста ми досади. Стилът на описание е доста беден, а начинът за представяне на идеи – опростен. Книгата е много популярна и предполагам е донесла доста прилични пасивни доходи на автора. Явно той е открил работеща формула за себе си. Разбирам и какво повечето читатели харесват в нея – обещанието за бързо и гарантирано забогатяване. Най-вероятно за част от хората това може и да сработи в някаква степен, но едва ли ще е за всички.

Както вече споменах по-рано в книгата се противопоставят два модела на поведение и отношение към парите. От една страна е нормалният баща с добра, престижна професия, работещ здраво, но на заплата, която не стига за нищо. Контрапункт е най-богатият бизнесмен на острова, който основно гледа финансовата страна на нещата. Аз така и не разбрах, с какви точно бизнеси се занимава богатият татко. Тук не се коментира създаване на смислена услуга или продукт, който да има добавена стойност за всички. Основните съвети са насочени към схеми за заобикаляне на данъци и търсене на изгодни имоти, които после ще повишат цената си. За мен е жалко да се изпраща подобен тип послание към младите хора. Няма лошо човек да иска да е богат и да работи за това, но е доста разочароващо фокусът да е единствевно върху евентуалната печалба. Твърде консуматорско и лишено от смисъл ми се струва подобен тип съществуване.

Наскоро разбрах, че авторът е съден за измама на съдружниците си и е обявил фалит.

Обсидиановата стая - Дъглас Престън и Линкълн Чайлд

Без да съм проверил предварително и дума за авторите и романа им, у мен се образува следната представа за тях. Това е доста леко за четене произведение, което претендира предимно да е забавно, а не да е достоверно.

Тази книга се оказа в средата на действието да Алойшъс Пендъргаст, специален агент от ФБР, който работи за заплата от 1 долар, защото е богаташ и живее в имение с подземия и джаджи, с вход за тях зад въртяща се библиотека в хола, знаете как е. Освен това разказва и за брат му - Диоген Пендъргаст, който е извратен злодей, но не по-малко богат и талантлив. В средата между тях и обединяващо звено е Констънс Грей, двайсетгодишна стройна брюнетка, която свири на клавесин класически концерти, чупи вази от династия Мин в главите на най-добрите им приятели и през 3/4 от времето е отвлечена. Констънс обаче само изглежда на двайсет, а всъщност е на 200, била е поверена за отглеждане на прочут предтеча на двамата братя, който като гениален учен е измислил серум за вечен живот и го е тествал първо на нея. С времето рецептата ту се унищожава, ту се възражда, както и враждата между двамата братя. Всичко това е гарнирано със стрелби, взривове, верни адютанти, гонитба с линкълни из Ню Йорк. Забавна работа.

Още по-забавни бяха и усилията да се споделя с невероятни подробности какво е яла главната героиня, какви момици с трюфели, които злодеят лично сготвил за нея, за да я ухажва, как ѝ сипвал само Дом Периньон, с какви рокли и шапки била. Само марката на слънчевите очила май не беше спомената... Същото важеше и за мъжките персонажи - кой с какъв пистолет бил, какъв калибър, колко резервни патрона носел, как се разправил с ножа си с три лъва в Калахари. Или пък как полумъртъв човек от глад и бой и окован с белезници сам ликвидира цяла шайка трафиканти.:)

Нямам никаква идея каква е връзката на изображението от корицата с действието в книгата. Подозирам, че художникът ѝ също няма.

Девет случая на Шерлок Холмс - Артър Конан Дойл

Вехти истории, притоплени в ново издание. Вероятно изтичането на авторските права действа мотивиращо за издателите и напоследък започнаха да се появяват не една и две такива книги. Всички сме ги чели на младини, но не пречи да бъдат припомнени в нов сборник или превод. 
 
Направи ми впечатление, че действието не върви така гладко, както го помня, а разказваческите инструменти на писателите от преди два века изглеждат по-груби и най-малкото странни. Срещат се някакви отвлечени уводи, които не служат особено много на историята, друг пък пък приключението не завършва. Важното е Холмс да разкрие какво и как се е случило, но не и да се завърши съдбата на героите или на правораздаването. Разбира се, по традиционен маниер Холмс решава нещата чрез наблюдения на уж маловажни неща, забелязва косъм тук, пръски кал там. Издайнически татуировки, пепел от цигара. И имайте едно на ум, ако получите пет семки от портокал или пъпеш по пощата.
 
Особено приятно ми беше да си припомня "Човекът с обърнатата устна", "Клубът на червенокосите", "Глория Скот".

Като цяло установих, че май ми е минало времето да се възхищавам от Херлок Холмс и методите му. А може и на него да му е минало времето. Нали това му е работата на него, да минава.

Обхвата на гения

Хаджи Димитър, падналият в Балкана буревестник на българските надежди, е безсмъртен не само за своето време: той е национален герой. И Ботев го възпява като такъв. Но окото на поета надхвърля моментните настроения – и дава творение за векове; в баладата имаше толкова апотеоз на самопожертвуването, колкото и скрития във всяка човешка гибел трагизъм.
Такава обхватност, обаче, е опасна за обикновен поет (сложна е, може да убие възторга т. е. поетическия наивитет). При това тя не посреща късотата на погледа у екзалтираните съвременници, които в трагедията на Хаджи Димитра виждат само велик пример (така е това даже за Любена Каравелов: „Свободата не ще екзарх – иска Караджата”.)
И строфата във втория куплет „Уста проклинат цяла вселена” наистина може да породи конфликт между тогавашния гениален поет и тогавашния художествен критик.
Но критикът ще е запленен от дивния замах, с който почва творението – „Жив е той, жив е!”. И ще се увлече от четенето на баладата, макар да се чувствува огорчен от неоправданата, нечиста строфа „Уста проклинат цяла вселена”.
Кога и как обхватността на гения ще победи недоумението (огорчението) на критика?
Това не може да стане умозрително. В творчеството и на художествения критик има подсъзнателен процес, т. е. има интуитивно прояснение.
Поетът е пластично бавен, търси завършен образ и колкото възторгът му превъзмогва непълнотата и тъмнините, толкова по-обаятелно се редят куплетите в баладата.
И критикът постепенно – с хода на четеното – се подчинява на опияняващата поетска завършеност и яснота: прониква се от творението не само като читател, не и само като крити, а като поет, т. е. лека полека, досущ подсъзнателно, критикът почва да чувства баладата като своя.
Ето, в това се крие, както великото тържество на поета, тъй и достойната за него творческа сила на критика: те се сливат.
Разбира се, това става постепенно. То е процес на душевно единение между два различни творчески натюрели. И като такова единение, той има своите етапи.
Но последен етап е: критикът се вижда, макар само за момент, като обикновен читател! В душата му е заличено одраскването, тя е пречистена, чувственият пулс е повишен, той забравя изкуството, въобще, – цял е във вихър на поетската стихия.
Едвам след това художественият критик се опомня и се вижда прояснен: той „знае” вече какво е постигнал и какво ще даде като свое откривание край откровението на поета, т. е. чувствува, че е узрял да твори, (и „знае”, че ще сътвори, макар в съзнанието му да не е още всичко построено.)

*
В низа на поколенията героите са изключителни натури; те се раждат.
Но геройството не е привилегия т.е. то не е изключително достояние на избраници. На геройство е способен и последният смъртен. Историята на човешките общества ни дава страници, когато герой е цял народ – герои са малък и голям. А също тъй има исторически моменти, когато в цял народ не личи нито един герой.
Прочие, има една същност, която стои зад всеки герой и зад всяко геройство. Тя е човекът, простосмъртният.
Най-божественият от познатите човешки образи – Исус – също крие зад себе си тази същност. Пред чашата на смъртта простенва и той: „Защо ме оставяш, Господи!”
И ето тази неизменна човешка същност открива онова трогателно, което се крие във всеки подвиг и във всяко самопожертвуване; открива възвишеното, поетичното и, ако обичате, безсмъртното във всеки значителен живот.
Съществуването е тъй прекрасно – даже и при най-черното робско небе!

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен,
гора зашуми – вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен!

Не, при такава феерия, един „юнак във младост и сила мъжка”, но с „дълбока рана в гърди” може да извика като Христа: „Господи, защо ме оставяш!”
А не е само горната картина на физическата феерия, която би довела и най-екзалтирания герой да се отврати от смъртта. Идат още:
„И самодиви в бяла премяна…”
Иде безплътният мир, с който човешкият дух изпълва, украсява и одухотворява съществуването. Как?! Да се мре при такова неизчерпаемо богатство… Да се мре – при възможността, една, две – и безчет – мечти и образи да ти вържат „дълбоката рана”, да те пръскат с вода студена и да те в уста целунат…
А трябва да се умре, уви! Трябва! Защото:

Кажи ми, сестро, де е Караджата?
Де е мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата,
аз искам, сестро, тук да загина!

Гибелта е нужна! Тя не е желание, а воля: героят иска да загине – тук, в Балкана, сред феерията на съществуването. И затова кълне цялата вселена: кълне я, че при наличността на такава безкрайна красота, нему не е позволено да живее (не че не може, а не е позволено; това е императив на неговата воля). Защото е, уви, син на поробен народ…
– Проклета да е цяла вселена!

Ето защо е съкровеното в обхвата на гения. Художественият критик трябва да се проникне от него и да го даде като свое откровение, т. е. да го доведе до съзнанието на всички, като строг логически извод (да го доведе като такъв извод до съзнанието и на самия поет може би!)
Разбира се, може да се случи така, че наличният художествен критик да се окаже не по ръста на поета (в случая – гений).
Тогава той, вместо да даде откровение, ще изпадне до положението на кълвач.
Ще чука с дълъг идеен клюн – по онова, което не е почувствувал и не е обхванал. И ще упътва, ще назидава, ще коригира, а може да обяви война – война на гения… т. е. ще сипе от пусто в празно.

Автор: Антон Страшимиров

От вестник „Вечерна бургаска поща”, година 4, брой 978 от 22.11.1931 г.

 

История на операта „Норма“

НОРМА

               Лирична трагедия в две действия (четири картини)

        Либрето Феличе Романи

 

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Норма, главна жрица — сопран

Оровез, вожд на друидите, баща на Норма — бас

Полион, римски проконсул в Галия — тенор

Флавий, приближен на Полион — тенор

Адалджиза, жрица — сопран

Клотилда, приятелка на Норма — мецосопран

Жреци, жрици, галски воини, народ, римски войници, прислужници, стражи.

Действието се развива по време на упадъка на Римската империя, около 100 г. пр. н.е. в Галия.

 

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

1831 г. е година на голям патриотичен подем в Италия. В нея именно Джузепе Мадзини (1805–1872) основава тайната организация „Млада Италия“, изиграла голяма роля за освобождението на страната. Патриотичните настроения обхващат и Винченцо Белини и особено неговия постоянен либретист Феличе Романи. Романи предлага на композитора да напишат опера върху сюжета на „Ернани“ от Юго. Макар и написана само преди година, драмата се ползува с огромна популярност сред свободолюбивите среди и е смятана като истински повик за открита борба, за въстание. Обаче по цензурни съображения Белини и Романи трябва да се откажат от намеренията си. След като композиторът се запознава с трагедията на Суме и Белмонте „Норма“, в която патосът на освободителната борба и ненавистта към покорителите отговарят на неговите настроения, той решава да напише опера по нейния сюжет. Белини предлага на Романи да напише либретото и поетът с готовност се заема за работа. Композиторът взима най-активно участие в създаването на либретото. Той прави много промени в някои от сцените и изисква от либретиста да нанася съответните поправки. От обширната кореспонденция между Белини и Романи по това време стават известни много подробности по самия процес на създаването на този шедьовър. Дори най-популярната ария на „Норма“, „Каста дива“, е претърпяла много промени в текстуално и музикално отношение. Въпреки това Белини написва операта си за необикновено кратък срок за него — четири месеца. Първото й изпълнение е на 26 декември 1831 г. в миланския театър „Скала“. То преминава без особен успех, но затова пък второто представление предизвиква истински фурор. Скоро „Норма“ става една от най-популярните опери, като нейните представления често пъти са повод за патриотични демонстрации.

Този текст е част от книгата “Книга за операта”, автор: Любомир Сагаев. Година на издаване- 1983г. Издателство: Държавно издателство “Музика”, София. 

Пет поетични предложения от поредица Ars Poetica на изд. „Захарий Стоянов“

В следващите редове ще представя на вашето внимание пет поетични книги от поредицата Ars Poetica на изд. „Захарий Стоянов“.

Арбат, мой Арбат 

Автор: Булат Окуджава

Година: 2004

Характеристики: 112 стр. 

Превод: Андрей Андреев, Валери Петров, Иван Бориславов, Иван Николов, Иван Теофилов, Кирил Кадийски, Марко Ганчев

Анотация:

„Песните и стиховете на Окуджава са своеобразен градски романс, при който частният живот на човека е въздигнат до значителни симлволи – отбелязва литературният критик Владимир Огнев и продължава: – Песните на Окуджава имат пелинов привкус. Тихата им и горчива тъга идва от опита на един умен и тънък човек, усещаш сложността на живота и затова способен да цени простото. Щастието е просто като детско балонче. Хората са удивителни. Приказките влизат в града с детски барабан. Хора, научете се да виждате красивото, да цените добрата светлина, съединяваща душа с душата… Това е тъй много!“
Песенната поезия на Булат Окуджава представлява отворена врата, която никога не се заключва. Тя ни примамва да влезем в царството на поета и да му се доверим.
Любен Георгиев

 

Аргонавти

Автор: Георгиос Сеферис

Година: 2004

Характеристики: 208 стр. 

Превод: Стефан Гечев

Анотация:

Тук свършват делата на морето, делата на любовта. Онези, които ще живеят някога тук, където ние свършваме, ако се случи да почернее в паметта им кръвта и се излее, нека не ни забравят, нас, слабите души, между лилиите на забравата, нека обърнат към мраковете главите на жертвите; ние, които нищо нямахме, ще ги научим на спокойствие.
Стиховете на Нобеловия лауреат Георгиос Сеферис са предложени на читателя в блестящия превод на Стефан Гечев.

 

Итака

Автор: Константинос Кавафис

Година: 2004

Характеристики: 160 стр. 

Превод: Стефан Гечев

Анотация:

Младежът, който върху древната
монета
от осем драхми леко се усмихва,
като че по лицето му красиво
витае някаква далечна светлина,
е Орофернис, син на Ариарат.

Като дете го махнаха от Кападокия,
изгониха го от двореца на баща му
и го изпратиха да го отгледат в Иония,
да се изгуби и забрави между чуждите.
Поезията на Кавафис е философска поезия. Мислител, на когото поезията служи, за да защити пред света система от идеи и чувства.

 

Лирика

Автор: Федерико Гарсиа Лорка

Година: 2006

Характеристики: 128 стр. 

Превод: Александър Муратов, Атанас Далчев

Анотация:

Когато умра,
погребете ме с мойта китара
под пясък и глина студена.

Когато умра,
между портокали
и мента зелена.

Когато умра,
погребете ме вий, ако щете,
в един ветропоказател.

Когато умра.

 

Преддверието на светлината

Автор: Сен-Джон Перс

Година: 2005

Характеристики: 240 стр. 

Превод: Андрей Манолов

Анотация:

… Но става дума за човека! И кога накрая ще се заговори за самия него? Дали ще се намери някой, който глас да извиси? Защото става дума за човека, за цялостното му присъствие. И ето че зениците се разширяват при вида на най-потайните морета, вътрешните. Да бързаме! Да бързаме! За него, за човека да свидетелстваме!

Модерната поезия- из публицистичното творчество на Гео Милев

Когато в 1857 година се появили на свят Бодлеровите „Цветя на злото“, старият Виктор Юго не можал да се въздържи да не каже: „Тези поеми внасят един „нов трепет“ (un frisson nouveau) във френската поезия“. „Цветята на злото“ наистина вливаха в поезията (не само във френската) един трепет, много по-мощен и много по-пространен от „трепета на демоничната фантазия“, както беше се изразил един български критик; „новият трепет“ на една нова душа – „модерната душа“ е оная душа, която щеше да създаде по-късно цялата нова, съвременната наша поезия – оная поезия, която и до днес – по навик от натуралистично време – наричат ту „символизъм“, ту „модернизъм“, ту пък дори „декадентство“. Този „нов трепет“, трепетът на модерната душа, се обърна скоро в изтръпване, треска и вулканически трус, който изкърти най-сетне поезията из каменния зандан, в който я бяха вградили класическите традиции, завещани още от времето на Хомера и Аристотеля. То са същите ония традиции, против които се обяви от край време разпаленият романтизъм на Виктор Юго, но едва ли можа да ги победи; а още по-малко стори това – пък трябва ли и да се казва? – реализмът на Флобера и натурализмът на Зола. Аз казвам Хомер и Аристотел и нямам пред очи само псевдокласичните традиции на XVIII в., въплотени в поезията на един Жан Батист, Русо, един Волтер, един Парни – учителя на Пушкина и пр.: – модерната поезия, новата поезия, новото изкуство трябваше да се еманципира всецяло от вековните традиции на старото изкуство, ако искаше да бъде ново изкуство. И то стори това, като взе за негова основа не вече старата природа, не вече реалния свят, а един нов иреален свят – света на душата, – почувствуван пръв път в изкуството чрез Шарл Бодлера. Или по-право речено: почувствувана пръв път с нужната мела и повелителност. Защото Бодлер не е първият, а само – последният от първите. Има и други, които го предшествуват: Едгар По – неговият учител и вдъхновител – и Жерар де Нервал – предтечата на Верленовия символизъм. Нещо повече: модерната душа се е манифестирала още пет века по-рано чрез поезията на гениалния нехранимайко François Villon. Неговата поезия обаче е останала просто задушена между голямото гъмжило ренесансови песнопения и класицизми à la Хораций.

*

Душата изобщо е наистина едно метафизично понятие, без което обаче не е възможно никакво разглеждане и разбиране на модерната поезия. То е душата на нашата епоха – затворена в своя пространен мир и унесена по неземни блянове и преди всичко нервна и чувствителна като мимоза, каквато са я създали цели двайсет века. То е душата, която е съдържала винаги нещо „патологично“ у себе си, според Ламброзо и Нордау. Тя е частицата, която живее в гърдите на всеки от нас – като завещание и наследство от прадедите ни. Това е изворът, из който извира нашата нова поезия и цялото изкуство изобщо.

То е наистина едно „метафизично“ понятие, несъществуващо в днешната рационално-биологична философия, без което обаче модерната поезия е положително немислима и необяснима. Защото – както казах – тази метафизична душа е извор на една нова творческа сила в изкуството, нова творческа сила, която го поставя под законите на една всецяло нова естетика, с нейните нови метафизични елементи и понятия, и тъкмо затова – всецяло различни и противоположни на тези в старата естетика. Новата естетика – такава, каквато я създава новото изкуство – не е повече логика и познание, а: – макар че звучи доста парадоксално – интуиция. Естетиката на модерното изкуство е – както и самото изкуство – метафизика. Без съмнение това са пространни въпроси из областта на новата естетика, които ни интересуват тук дотолкова само, доколкото имат свръзка с въпроса за методите при разглеждането на модерната поезия. – А приложени към новата поезия, старите естетични или литературни методи водят към абсурд и едностранчивост. Една едностранчивост спрямо модерната поезия е разглеждането, което правят някои от старите филолози, като не намират нищо по-важно и по-интересно в новата поезия от метриката и ритъма. Друга едностранчивост е критиката на естетични критици, като Емил Фаге напр., които разпалено ни обясняват какво било символизъм; – а то било: „алегория“ (une allegorie qui est bonne). А трета – може би още по-несъстоятелна – едностранчивост е разглеждането на „модерната поезия“ като следствие на някаква си „агония на буржоазния свят“.

Но тук аз чувствувам, че трябва да поясня малко по-добре заглавието на тази бележка. Именно: думата ми е за „модерната“, а не изобщо за съвременната наша поезия, цялата поезия на нашето време – една тъй безразборна смесица от поезия и натурализъм. „Модерна поезия“ или „нова поезия“ – това е литературен термин, който си има едно собствено монополизирано значение и не може да се лепи току-така, където дойде на ръка. То ще каже, че „модерната поезия“ е само една особена част от съвременната литература и не трябва да се вместват в нея напр. Мирбо, Шницлер, Хауптман и др. Модерната поезия, за която говоря аз, поезията на модерната душа, се корени много по-дълбоко от „агонията на буржоазния свят“ и анализът на една социологична критика е безполезен в даден случай. Защото модерната поезия не е рожба на една тясна съвременност, а рожба на една пространна исторична универсалност, която изисква своя психоисторичен, а не социоложки анализ. Този именно анализ ще ни открие като първа и съществена основа на модерната поезия (не литература!) – душата; неговата работа е да проследи раждането и израстването на тази душа – модерната душа. Разбира се, този психоисторичен анализ – анализ на културната история от двайсетина столетия насам – съставя, от своя страна, едно обширно научно изследване, което може да се яви на това място само в своя схематичен образ – като едно уяснение на основите на модерната поезия.

*

Първата и съществена основа на модерната поезия е душата, модерната душа. Разбира се, подобна една мисъл не ни пада пред очи току-така от небето, а е резултат на една обстойна критика на идеите в самата модерна поезия. Пък освен това подбуди и напътствия към нея ни дава и едно странично, но твърде важно обстоятелство. Именно, че родното място на модерната поезия е Фландрия. Двама от най-големите и най-типични модерни поети са коренни фламандци: Метерлинк и Верхарн.

Твърде често съм имал случай да стоя в съзерцания пред една широка картина на неотдавна починалия берлински художник Скарбина, представяща черква във Фландрия, една стара черква във Фландрия: нощ, широк площад, озарен от тайнствена, здрачно зеленикава месечина и прерязан от широки полунощни сенки. През него прекосява някакъв закъснял момък, сгушен и с вдигната яка. Отсреща над тъмните остри покриви се издига тайнствената черковна камбанария, подобна на някаква старинна рицарска кула. Нищо друго освен нощ, звезди, месечина и мълчание: Фландрия. Цялата Фландрия! – както казва Верхарн.

Тази тъмна стара черква, тази готическа средновековна черква, тъмна и мълчалива, е наистина един страшен затвор, за който историчната легенда говори много. В него е била затворена някога душата, старата езическа и сурова човешка душа. Там душата е била разпъната сред една гмеж от сенки и привидения, разпъната между Грях и Блаженство, между Добро и Зло; там, в тази тъмна средновековна черква, тя е била сътрисана от страх и музика. То е студеният и влажен затвор, в който е измръзнала огнената кръв на езическите времена. Там вътре, в тази черква, в монастиря, „dans le cloître“, е създадена нашата модерна душа, из която изникна модерната символична поезия.

*

Едва ли е съществувала някога друга някоя морално-религиозна философия, която да е упражнила такова голямо влияние върху психичното сложение на света, както християнството на Христос – философията на търпение и смирение, на страх и безволие. Чрез черквата християнството не само е изработило духовния свят на една пространна епоха, но е изработило тоже основите за духовния свят на още един цял низ от следващи епохи, изработило е психологията на тези епохи. Неговото влияние ще се чувствува довеки в живота на човешката мисъл. Защото то е изградило един зид зад нас, който не ще прескочим, за да се върнем назад, при стария свят. Потънал е вече старият свят, и неговите полета, и неговите морета, потънала е безвъзвратно и Атика, и Аркадия с нейните сатири и дриади; и Пан е мъртъв отдавна… Pan is dead. – Онова, което се е създало, то ще остане; и ако даже се разруши, пак ще останат неговите развалини, ще остане неговата сянка, неговото име поне. А създала се е Психея: родила се е чрез смъртта на Пана. Създала се е модерната душа чрез едно продължително изтезание на старата езическа душа, създала се е като хуманизувано преобразуване на тази сурова езическа душа „l’âme antique, qui était runique et vaine“.

А това е дело и подвиг на средните векове. Едно голямо дело във всеки случай, ако не голям подвиг. При такъв един поглед върху работата на средните векове те се явяват не като „векове на тъмнина, застой и невежество“ – както обикновено се прекоросват в училищата, – а векове с огромно психокултурно значение, векове, в които се е изработила психичната основа – най-малко – на нашата художествена съвременност.

*

Когато Бонифаций заби своята секира в корена на древния свещен езически дъб, той сякаш пресече и живота на езическата душа. Езическият свят започва да крее и да гине. – Светът трябваше да умре. – И целият вековен подвиг на средновековната черква не е нищо друго освен една непрестанна и упорита борба със света. Да се задуши и убие светът, светът и природата, това е целта на тази борба. – Едно силно оръжие, обещаващо победа, е имала черквата в ръка: моралния, душевния терор.

Човекът трябваше да бъде прогонен вън от света – нейде из тъмните горски пущинаци или глухи монастири, за да може да се унесе в мисли и блян за небесния свят. А човекът-езичник, който не избягва от света, беше затворен в каменната фламандска черква и там, пред раздирателната картина на разпятието, пред картината на страшния съд и вечната мъка в пъкъла – но тоже и под звуците на черковния орган, – се започва пресъздаването на старата душа, на езичника-човек: от жесток в кротък и милостив, от горд в търпелив и смирен, от собствен в безличен, като му казваха: Дай сърцето си на Исуса, защото слаби са ръцете ти да могат да го задържат! (О, отрова за волята!) А виж, зад тебе е Светът, Плътта, Злото, Дяволът: той дебне живота ти и те застрашава с вечна погибел… Дай сърцето си на Исуса – пазител на Доброто! – О, това жестоко разпятие между Добро и Зло! И заедно с него възвишените звуци на черковната музика: под тяхната сила, под тяхната тежест се е преродила и преобразила старата душа.

Но каква мъка е било то за старата езическа душа, сурова и жестока по рождение, и тъкмо затова тъй чужда на проповедта за смирение, търпение и любов към врага. Онези en gros покръствани варвари – били те германци или славяни – са разбирали само ада и неговите мъки и са бивали погълнати от един страх, страх на привидения и предчувствия (Alunugen), издигвали са своите треперещи ръце, забравяли са грубата си природа и са оставали унесени и погълнати от религиозното съзерцание, което разтваря зениците и обтяга нервите – и захласнати в черковната музика, в която заглъхва жестокият вик за кървави победи. Но Христа тези варвари не са разумели. И искрен е езичникът Балкан, като казва с величайшо неведение:

… някакъв си бог на дървен кръст разпънат.

Цялата средновековна литература е едно доказателство за това; оная именно литература, която е писана на езици, отдавна вече мъртви, и тъкмо затова тъй многозначителна и интересна за филолозите; но тоже не по-малко ценен документ и за културисторика. Една бъркотия от езичество и християнски добродетели представлява тази литература и нищо повече. Немските „Holjand“ напр. или „Отфридовото стихотворно евангелие“, или безбройните черковни легенди, истории и житиета, и най-вече – нашите старобългарски апокрифи и богомилски сказания – всичко това не е нищо друго освен мъката на езическата душа да се приспособи и пригоди към философията на християнството.

Това е една от важните черти на модерната душа; но не най-важната. Тук се корени и основата на първите Метерлинкови драми, а тоже и неговите „Serres Chaudes“, в които се чува риданието на някакви средновековни привидения, а душата мълчи в един мистичен ужас. Тук е и тайнствената съзерцателност в поезията на Верхарна и Демеля, глухата меланхолия на Верлена, гадаещата нежност на Маларме, плахата свенливост на Самена и самотната мечтателност на Якобсена, този дивен датчанец, който носи в очите си своята нежна душа от коприна и въздух…

Такъв е историчният факт: вековете потъват в душата на племена и народи, потъват в гори, потъват в морета, потъват във въздуха, потъват в пръстта на родната земя, потъват в пръстта на Фландрия – а от тази пръст ще се роди след столетия един Ausnahmemensch, който ще ги събере в душата си. Тъй гласът на някоя средновековна цигулка, която е изплакала някоя вечер „Ave Maria“, блуждае след това през хиляди още вечери, за да се чуе наново в някоя божествена песен на Верлена. Това, разбира се, не всички ще разберат. Защото, когато един млад Метерлинк напр., несрещнал още никаква беда по жизнения свой път, излиза изведнаж и неожидано с тайнствени пиеси, като L’intruce, Les Aveugles, L’interieur, etc.; в които, както казва той – всичко е изпълнено с мълчанието на безкрайността и смъртта; защото, когато един 17-годишен Хофманстал изправя пред вас „Der Tor un der Tod“; когато един скромен чиновник като Самена прошъпва: „Вечерний Серафим минава край цветята…“; когато един бохема като Жерар де Нервал заплаква: „…Принц аквитански в замък запустял…“ – тогава вий напразно ще се мъчите да намерите място за идеите на тези хора между идеите на съвременността им; не – тяхното място е само сред модерната душа, която не принадлежи тям, а на вековете, вековете, които те са всмукали още с майчиното мляко. Тъй прочие вековете създават ценности, които се слагат неусетно в душите на простосмъртните праотци и прадеди, загубени сред суетата на деня – и се отразяват след столетия в душите и песните на техните стотини потомци. – Защо обаче едва в наши дни – за това ще бъде дума по-после.

*

Но това е само сянка от периферията. Визионерството (което дири образи и символи), меланхолията, нежността, чувствителността, загадъчността на модерната душа – според мене – не съставят нейното същество. Дотук впрочем се свършва и работата на християнската черква.

Много по-важно и съществено обаче е онова в душата (нека не се забравя, че това е конвенционален термин), което е създала християнската философия. Него аз ще назова: Вечност. Думата ми е за онзи могъществен блян към Вечност, който пълни модерната душа, който й дава нейната сила и живот. Или както казва Стриндберг: копнеж към безсмъртие (не към „рай“ обаче!). То е все същото, което Бодлер нарича Vertige de l’Infini. Него именно аз смятам като най-прякото и най-великото дело на християнството, като създател на нова ера: и то е тъкмо онова, което отделя рязко, като ден и нощ, новата душа от душата на езическия свят.

В своята борба с езичеството християнството не победи. То само преобрази. Преобрази света, като изтръгна безсмъртната душа из веригите на онова, което мре. Но душата не стана християнска; напротив – тя се доближи до едно, тъй да се рече, християнско езичество: тя не капитулира, нито пък презря своята собствена воля, за да се отдаде безропотно в служене богу: тя не напусна света – въпреки мъченията на черквата и инквизицията, за да се пресели в друг някакъв свят. Напротив – тя остава здраво заловена за родната земя. И все пак, напротив – тя беше откъсната от смъртната земя – за да остане обезсмъртена във вечността. Тъй средновековният дуализъм на добро и зло се трансформира в един философски дуализъм на смъртност и безсмъртие. Един безвъзвратен дуализъм, из които извира могъщият Drang nach Ewigkeit като живот и смисъл за новата душа.

Блян към вечност. Струва ми се, че в тази тъкмо психейна формула се събра най-същественото на модерната християнска душа, онова, което живее живо в нейната Света светих. Само под прожекторната критична светлина на тази формула може да се обеме в един ясен поглед смисъла на Бодлеровата сатанинска страст, фигуралността и сублимният трагизъм на Верхарна и универсалният патос на Рихард Демеля. И не само това, но – този „блян към вечност“ ни открива тоже смисъла и на Верленовия католицизъм, на Метерлинковата мистична философия, на Якобсеновата съзерцателност – и въобще, той е жицата, която свързва в едно неразделно всичките, впрочем тъй ярко отделни един от друг, модерни поети. Блян и вечност – това е според мене животът на модерната душа. Това са двете мраморни колони прочее, върху които е изграден палатът на модерната поезия. Сама вечност, рожба на вечността, живееща в блян за вечност е модерната душа – само тя една – събира в своето Настояще цялото Минало и цялото Бъдеще: Настоящето като символ на Минало и Бъдеще. Или както казва Кан в своята книга „Symbolistes et decadents“ – „Философският синтез в противоположност на старата аналитична лирика на простото чувство – ето какво съставя идейната основа на символичната поезия.“

*

Ето как християнството с помощта на черквата през средните векове (а тоже и нейната по-послешна реставрация) създаде от суровата и празна антична душа една нова душа. Обаче, отделена от света и живота, затворена в тясната готическа черква, езическата душа чувствуваше все повече и повече как се задушава и бледнее – додето най-сетне, изнемогнала, отпаднала и треперяща, дошла пред синора между живота и смъртта, тя викна: Въздух! – и блъсна тесния шарен прозорец на черквата… Отвън нахлу слънце и въздух, нахлу живот и свежест и тя проби каменния зид на черквата и изскочи навън. Новата душа, която се създаде, трябваше да живее: то е началото на тъй наречения Ренесанс. Християнството си изпълни ролята, но ревностната негова черква не победи, тя не успя да убие света и човека. Тя само бемолира неговата душа, както беше вече дума по-рано.

*

Ренесансът – великият оня екстаз и екзалтация от живота – беше колкото раждане, толкова и погребване на новата душа. Защото, както ще видим по-после, скоро ренесансът стана на хуманизъм и псевдокласицизъм, а животът и жизнерадостта – обикновена езическа суета, сред която потъна и се загуби новата душа. От това именно гледище времето на Възраждането беше и възраждане, но тоже и регрес назад към езическия свят, както гласеше и девизът на „хуманистите“.

Като оставим настрана средновековния модернист Данте, излязлата в живота нова душа свари да се отрази само в поезията на един поет, във всеки случай поне един гениален поет: Франсоа Вийон (род. 1431 г. в Париж, умрял неизвестно кога, вероятно около 1484 г.). Вийон е един всецяло модерен поет, един съвременен нам поет, една родна нам душа – и затова вдъхновител на много от сегашните поети, между тях и на Рихард Демеля. Вийон започва да живее от днес. Защото сред екзалтирания вакханален крясък на Ренесанса той е останал като една самотна душа, чужда сред чужди и лутаща се безцелно като отронен пожълтял лист – съдба, от която поетът е създал една тъй художествена елегия, неговата „Ballade Villon“:

 

Пред извор свеж – умирам аз от жад,

от студ премръзнал – пламнал като жар;

чужд в своя роден кът и непознат;

гол като черв – облечен като цар.

През плач се смея, чакам – без надежда;

за мене радост ми скръбта изглежда;

всемощен съм – и клетник окаян,

честит съм аз – а вред ме горест среща:

Аз, най-любим – от всекиго презрян.

 

Едничък глупец сред мъдреците и мъдрец сред глупците – Вийон е бил един живот без път и кормило, носен по волята на вятъра, днес тук, утре там – волен и безгрижен нехранимайко. И макар често да се разкайва и да „оплаква младините си, в които е повече от всеки друг лудувал“ – той все не може да се налудува и лудува „чак до старини“, та за това на няколко пъти са му готвили и въжето; веднъж дори той си написал и епитафията – неговата дивна “Балада на обесените“. – Но можел ли е Вийон да живее другояче, когато едничък той е бил роден да живее не в ренесансовата действителност, а в една друга действителност, действителността на блянове към безкрайното? Можел ли е Вийон да бъде мъж на Ренесанса, когато едничък той е бил избран и прокълнат да бъде верен на себе си, на своята нова душа, презряна и забравена от хуманистите? Подобен на Вийоновия живот е и животът на Жерар де Нерваля, друг един нескопосан палавник, един бохема, един „самотен, мрачен, безутешен“, който се е лутал дълго като сънен по света, ту в Англия, ту в Германия или в Италия, или в Гърция, или в Египет (дето се оженва за една абисинка), спи по кръчмите и фурните, полудява на няколко пъти, разхожда се една вечер гол по месечина и най-сетне се обесва под една стълба… Ами Бодлер? Ами Верлен? Ами Якобсен? – То не са обикновени ,,идеалисти“ или „фантазьори“, които губят света под краката си, а „извънредни хора“, избрани, прокълнати и пратени по пътя, който се зове: да бъдеш верен на себе си като поет и да живееш в живота на своята модерна душа, а не в живота на суетата.

*

Преминем ли тъй бърже от Вийона към съвременната символична поезия – ний сме вече in media res. А то не е никак трудно, нито пък чудно, тъй като нямаме пред нас бог знай какви планини и морета за прескачане. Няколко само случайни поточета шумолят през тези три безумни лъжекласични века, поточета, които ни напомнят за нявгашното пространно езеро на Вийона и ни подсещат за бъдните морета на модерната поезия. Например: „Le belle Vicille“ от Франсоа Майнар (1582 – 1646) – „един истински шедьовър, достоен за Ламартина“, както казва едни френски критик; то е право наистина, ако романтизмът изобщо може да бъде сам по себе с връх и край; – а в този случаи по-добре би се казало за Майнаровата поема: „digne de Verlaine“.

Всичката друга поезия обаче, която създава Ренесансът, е едно лутане назад към езичеството, едно гъмжило от оди, елегии, епиграми и т.н., под които остава заровена новата поезия на Вийона, додето „най-сетне Малерб дойде“ – и затисна новата душа под камък. И цялата онази „поезия“, която се роди след това, командувана от Боало, е една безлична лъжа и за излъганите дори, които са я кръстили „лъжекласицизъм“ или изобщо „лъжа“. Днес то е една мъртва работа, която докарва в екстаз само филолозите; то е нещо като Хомера: „Всички го хвалят и никой го не чете.“

Аз говоря преди всичко за френския лъжекласицизъм. Има ли смисъл да говоря и за немците или англичаните? Когато е работа за работи, без ум и смисъл, евангелската максима, която казва „ученикът не може да бъде по-голям от учителя си“ пропада. Защо да ви говоря за Опица или Хофмансвалдоу, или за поета на „Месиадата“, или за Лесинг, който „пие виното и е поет“, или за благонравния атинянин Шилер? Защо да ви говоря за Александър Поп или Томсон, или Дженсон и прочее мъртъвци? Достатъчни са имената на Корней, Расни, Волтер, Жан Батист Русо (пък нека се сърдят елинофилите французи), но тоже и „романтика“ Андре Шение. Всичките тези велики поети – и покрай тях още хиляди мравки – са хората на лъжекласицизма – безсмислената рожба на Ренесанса и хуманизма, който затули в сянката си новата душа за едно време от 3 – 4 века. – Аз се прострях предварително доста надълго върху средните векове и отношението на езичеството към християнството: между друго целта ми беше да обясня смисъла на онази маскирана епоха, която трябваше – безвъзвратно – да легне между Вийона и Верлена, между досъздаването на новата душа и нейното раждане. Обяснението изхожда из онова средновековно страдание, което нарекох „душевен терор“. Непоносимостта на този душевен терор за езическия свят предизвика Ренесанса; Ренесансът създаде лъжекласичната поезия.

Че новата душа е била създадена вече отдавна, че е живеела въпреки учения разум на хуманистите – ни показва народната поезия от онова време (15, 16 и 17 в.). Преди още да се появи романтика или символизъм – вий ще намерите в немската или датчанската, или шотландската народна лирика такива дивни балади, тъй непосредствени и тъй интуитивни, а понякога със силна философска мисъл – каквито прочути баладописци, като Уланда напр., нито са могли да наподобят дори. Ако погледнем на тези народни песни като на популяризирани дела на отделни поети – ний без друго ще трябва да признаем на тези поети, ако не гениалност, то поне вярност на себе си. Наивният народен поет е бил чужд на безличие, защото е творил живот, а не литература.

Но Ренесанс и лъжекласицизъм са косвените и преходните създания на християнството през средните векове. Прякото и вечното създание е душата (l’âme chrétienne). Макар и силом задушавана през време на лъжекласицизма, тя продължаваше да живее зад неговата маска – неведома в мълчание – и трябваше само да падне маската, за да се чуе нейният шепот за безсмъртие и нейният гръмовен глас като откровение за ново, вечно изкуство. И това време дойде. Дойде на два пъти. Пръв път след революционния крах на най-глупавия, най-безличния и най-лъжливия от трите лъжекласични века – XVIII век, „века на просвещението“; – тогава се роди романтиката. Втори път: след банкрутството на реставрирания хуманизъм, банкрутството на материалистичната философия от миналия век; – тогава се роди символизмът. Тогава душата излезе повелително на бял свят, като творец на ново изкуство, вечно изкуство, изкуство, което не ще си „губи значението“ тъй скоро, не ще овехтява и умира като Хомера, Хорация, Расина, Хюго – рожби и глашатаи на своята по-обширна или по-тясна съвременност.

*

Днес ний имаме вече пред себе си една доволно мощна и всевечна модерна поезия, всецяло нова поезия, за която „класичните филолози“ не ще могат да кажат, че тя се е наместила и събрала „в черупката на античния свят“. Земята е родила и изпратила вече три генерации модерни поети, а в наши дни в пълен размах на силата стои пред нас четвърта и пета генерация: Верхарн, Демел, Балмонт; Метерлинк, Хофманстал – и дори Яворов. – Ний имаме, от друга страна, хиляди колосални купища – цели планини от класични оди, трагедии, комедии, мадригали, романи, лирики и епоси – с една дума: „literature“; – цели пълчища от поети – наистина гениални поети – са наблюдавали човека и живота, изучавали са го, възсъздавали са го, отразявали са го в стихове и проза и са го предавали на потомството; живота на тяхното време или – вечното в този живот. И каква е тяхната съдба? Твърде жалка. От такава поезия (каквато без съмнение са били някога) днес те са станали плячка на коравосърдечннте филолози…

Ако може да се говори за безсмъртие чрез делата – това са постигнали само модерните поети. Защото не е безсмъртие да ти стои името записано в литературните истории или пък да го споменават йезуитите-филолози при всяка вечерня или литургия в университетските аудитории заедно с едно „на многая лета…“ Живото безсмъртие, до което се издига модерната душа чрез своето сливане и единение с безсмъртния космос – то именно създава и една нова естетика, новите закони на която гласят: не отразявай живота на своята съвременност, живота около себе си, не отразявай „живота“, защото ти ще умреш заедно с него, но отразявай в поезията си живота, чувството и мисълта на вечността – за да бъдеш вечен. Бъди вечност, всемир и безсмъртие. – И за такава една поезия могат винаги да се кажат думите на Рихард Демеля: „..Изкуството не се създава за народа, а за бога и за Света, за Душата на човечеството или за душата на Цветята по нивите, за всички и никой, за вечен живот или въобще за едно безгранично величие.“

Сп. Звено, г. I, кн. 4–5 от април–май 1914

 

 

Музика на операта „Сомнамбула“ на Белини

„Сомнамбула“ е лирико-романтична опера, чиято музика съдържа най-ценните черти на мекия, топъл и сърдечен музикален език на Винченцо Белини. В нея са пресъздадени искрените и дълбоки чувства на главните герои — хора от народа, тяхната чистота на нравите, техният ежедневен бит. Цялата опера е с предимно лиричен характер, но има и редица весели и жизнерадостни епизоди, както и наситени с драматизъм моменти. В „Сомнамбула“, както в никоя друга италианска опера дотогава, са вложени много и сърдечни пасторални сцени.

Операта започва с жизнерадостната жанрова масова сцена на празнуващите годежа на Елвино и Амина селяни. Но тук всичко е предадено тънко и изящно. Белини в народностните сцени на тази опера не е използвал фолклорен материал, а само е вмъкнал интонации от народната песенност. Големият любовен дует на Амина и Елвино в първо действие е пламенен израз на нежни и съхранявани дълбоко в душата топли чувства. С голямо майсторство композиторът е охарактеризирал още в първото действие двата контрастни женски образа — на Амина, нежна, чиста девойка с възвишена душа, и лицемерната, но силно влюбена Лиза. Много интересна е и баладата за призрака, в която проличават невежеството и страхът на селяните. Още в първата картина са нахвърлени ярките щрихи на богатия образ на граф Родолфо, а във втората картина е направена пълна характеристика на неговото благородство и човечност.

Във втората картина се откроява хубавата ария на графа, който с умиление си спомня детството, прекарано по тия места. Силно въздействуваща е голямата лирична ария на Амина. Тя е бляскава и наситена с много чувства. По художественост може да се мери с прочутата „Каста дива“ и е желана от всички лирико-колоратурни сопрани. Със сцената на появата на сомнамбула Белини поставя началото на един от предпочитаните драматургически похвати в оперното творчество. Той го използва и в последната си опера „Пуритани“ (полудяването на Елвира). Доницети също си служи сполучливо с него в „Лучия ди Ламермур“ (полудяването на Лучия). Този драматургичен похват се среща дори в съвременната музика — полудяването на Любка в „Семьон Котко“ от Сергей Прокофиев. Краят на втората картина — намирането на Амина в стаята на графа — е изграден с музика, наситена с твърде напрегнати драматични моменти.

В началото на третата картина Белини отново връща битово-лиричния характер на музиката — интересния хор на селяните. Партията на отчаяната Амина има твърде силно подчертана лиричност, стигаща до сантиментализъм. Дуетът между Амина и Елвино, както и арията на Елвино, са написани изящно, но в тях липсва достатъчно драматизъм.

Четвъртата картина е пъстра поредица от контрастни сцени — лирични и битови. Белини като опитен драматург използва успешно внезапните контрасти. Жанровата сцена на новия годеж на Елвино се прекъсва от появата на графа.

Създалото се драматично напрежение с песента на лунатичната Амина преминава в мека, лирична емоционална атмосфера, последван веднага от радостната финална сцена на щастливата развръзка.

Този текст е част от книгата “Книга за операта”, автор: Любомир Сагаев. Година на издаване- 1983г. Издателство: Държавно издателство “Музика”, София. 

Земното минало. Трите тела - Лиу Цъсин

Жените трябва да са като водата, да преминават през всичко.

Китай в разгара на Културната революция и Китай днес. Няколко учени, които са извършили немислими от морална гледна точка неща, и други, които трябва да посрещнат и отиграят непосилно високата топка - най-голямата заплаха в историята на човечеството. Още повече, че влизат в играта при уж вече обявен мат. Има и една особена компютърна игра, която прави преговор на избрани глави от историята на математиката, както и това дали има решение задачата за определяне поведението на (звездна) система от три тела (макар реално в книгата да бяха четири).

Книгата се чете с усилие. Не е нещо, по което погледът да се плъзга като по гладка водна повърхност, и да поглъщаш страниците жадно и без насита. Физиката и нейният език математиката не са такова нещо, а са точно нещото, което придаде красота и елегантност на творбата. Сгъване и разгъване на протон в 11 измерения, използване на Слънцето като усилвател на сигнали... Да, чуждоземната заплаха можеше да се резюмира в няколко реда, но нали в това е майсторството на разказвача - така да поднесе историята, че да я превърне от две съобщителни изречения в целодневен опиум за ума на жадния за нова качествена фантастика фен.

Иска ми се да споделя и няколко неща, които не са най-важните и представителните за книгата. Едното е за забележителното качество на превода на Стефан Русинов, а другото е за неговия друг проект - подкастът "Бележка под линия". Адмирации и за двете! Ако ми имате доверие, обърнете им внимание. Ако не - пак.

Книгата е обрала едни най-големите награди в жанра - "Хюго" и "Курд Ласвиц". Разказва за осъществяването на лелеяния първи контакт с друг разум.

Сбогом и до скоро - Джефри Дивър

Това беше третата книга, която ми попада от автора след "И няколко червени рози" и "Списъкът "Октомври", но беше най-стресиращата с целокупната си неадекватност. Не може да си пълнолетен и да пишеш така, просто не може! И ако кажем, че сюжетът беше съшит с бели конци, то това би било направо комплимент. За логиката и недостоверността в действията на героя няма да коментираме, а пък за превода - съвсем.

Първоначално си помислих, че това е някакво произведение на ранната му младост на г-н Дивър, което е подхвърлено на издателите, за да се запълни някоя дупка в творческото му вдъхновение. Един вид, ето, млад съм бил, не съм знаел как се правят нещата, пишете с дребен шрифт, че съм бил на 15, когато съм го писал, и ме оставете на мира още една година, за да ви съчиня нещо истинско. Е, нищо подобно, романът оригинално е написан през 2020, когато авторът е бил на 70 години и е имал опита на десетки написани романи.

Дали скоро ще чета пак нещо от Джефри Дивър? Ха-ха!

PS. Книгата разказва за това как частният детектив Колтър Шоу доброволно и под прикритие постъпва в някаква комуна за психопомощ в горите на американския запад, за да разкрие "грандиозно престъпление". По тази си странност може да ви заприлича на "Труден за убиване" от Лий Чайлд, с разликата, че в другата поне имаше някакъв екшън и Джак Ричър биеше лошите с една ръка зад гърба като в сериал по Диема. В тази и това няма, шеметен фарс, казвам ви.

Няколко акцента от книжката 2022 година- част 1

В следващите редове ще ви предложа няколко заглавия, които излязоха от печат през отиващата си 2022 година. Любопитни четива, които биха ви били интересни. Подбрани са жанрово доста различни книги. И така, започваме.

„Изобретяването на звука“, автор: Чък Паланюк, издателство „Ера“

Повтаряй си, че това е само филм…

Фостър е загубил дъщеря си Луси преди 17 години, но не спира да я търси. Нова шокираща следа може да го отведе до разкритието на ужасяваща истина.

Мици е известна в Холивуд с изумително автентичните звуци, които осигурява за филмовите продукции. Тя използва същата тайна техника като баща си, за да създава търсените ефекти и записва смразяващи кръвта писъци, които звучат толкова истински, че карат всички да настръхват…

Сблъсъкът на Фостър и Мици заплашва да разбие наглед перфектната бляскава фасада на Холивуд, под която се крият много насилие и липса на всякаква човещина.

 

„Тайнственият непознат“, автор: Марк Твен, издателство „Изток Запад“

„Тайнственият непознат“ е последният роман на големия американски писател Марк Твен. Той работи по него с прекъсвания от 1897 до 1908 г., като създава три съвсем различни версии. Първите две остават недовършени, а финалът на третата е някак прибързан и незадоволителен. Това навярно е една от причините книгата да не види бял свят, докато Твен е жив; другата са опасенията на автора как ще бъде приета от публиката, защото този сатиричен роман е остра критика срещу организираната религия, моралните принципи и човечеството като цяло. В него Твен изследва концепцията за Бог и Сатаната и разсъждава върху смисъла на живота и реалността на самото съществуване, за да стигне до мрачен и стряскащ извод, който дълго време ще преследва читателите.
Настоящото издание включва и трите версии на романа. Първата описва приключенията на младия Сатана – племенник на едноименния библейски персонаж – в австрийско село през 1702 г. Във втората главен герой е сходно момче, но действието се развива през ХIХ век в Питърсбърг, Мисури, и в нея вземат участие небезизвестните Том Сойер и Хък Фин, а третата ни връща отново в Австрия, този път през 1490 г., когато пред вратата на една печатница се появява загадъчен младеж на име Номер 44.
Трите версии излизат за пръв път на български език.

„Клуб „Петък вчер““, автори: София Лундберг, Алисън Ричман и М. Дж. Роуз, издателство „ИК Хермес“

Стокхолм, края на XIX век

Всяка седмица пет жени се събират, за да споделят творческите и духовните си търсения. Освен че рисуват и обсъждат важни теми, те провеждат и сеанси в опит да призовават духове, които да ги напътстват в работата им. Сред тези необикновени жени е Хилма аф Клинт, пионерка в абстрактната живопис. Но светът все още не е готов за радикалната иновативност в творчеството й. Затова нейните картини са скрити, а името й потъва в забрава.

Ню Йорк, в наши дни

Повече от сто години по-късно кураторът Ибън Елиът работи по изложба на Хилма аф Клинт. По криволичеща пътека той се връща назад във времето, за да повдигне вълнуващи въпроси за жените в изкуството. Защо приносът на Хилма в абстракционизма не е признат? Защо самата тя запечатва картините си с инструкции да бъдат отворени двайсет години след смъртта й? И каква роля имат нейните приятелки в живота и творчеството й?

През 2018 г. картините на Хилма аф Клинт биват изложени в „Гугенхайм“ и това е най-посещаваната експозиция в историята на музея. Вдъхновени от събитието, София Лундберг, Алисън Ричман и М. Дж. Роуз изследват в романа си съдбата, страстта и нишките, които свързват пет жени, предизвикващи традициите в изкуството и обществото в свят, изпълнен с препятствия и безразличие.

 

„Обновлението на Европа“, автор: Давид Енгелс, издателство „Изток Запад“, поредица „Катехон“

Масова имиграция, упадък на ценностите, джендър мейнстрийм, радикализация, паралелни общества, партийни картели, социална поляризация и планини от дългове – Европа се разпада пред очите ни, а политически коректният универсализъм ни доведе до ръба на пропастта. Време е да преосмислим и възстановим ценностите си, ако искаме да предотвратим най-лошото. Това може да стане чрез фундаментално преустройване на Европа въз основа на политическото убеждение, което тук наричаме „хеспериализъм“. Със сигурност се нуждаем от Европа, която да е достатъчно силна, за да защити отделните национални държави от възхода на Китай, демографската динамика в Африка, обтегнатите отношения с Русия и радикализацията на Близкия изток. Тази Европа обаче ще е възможна само ако е вярна на своята традиция и не се бори с нея в полза на един химеричен мултикултурен универсализъм.

 

„Виолета“, автор: Исабел Алиенде, издателство „Колибри“

Героинята в най-новия роман на Исабел Алиенде, „Виолета“ (2022), е първото момиче от шестте деца на известна и заможна фамилия. Идва на бял свят през 1920 г., когато ехото от Първата световна война още не е отзвучало, а испанският грип стига до бреговете на нейната родина в Южна Америка. Прозорливият баща на семейството успява да преодолее тази криза, за да се сблъска с Голямата депресия, която разклаща необратимо устоите на безметежната буржоазна изисканост. Семейството на Виолета губи всичко и е принудено да се оттегли в отдалечен и див район на страната.

Сто години по-късно, в писмо до любим човек, в последните си дни тя си припомня разрушителни любовни разочарования, периоди на нищета, но и на просперитет, ужасни загуби, но и върховни радости. Борбите за права на жените, възхода и падането на тирани, войни и не една, а две пандемии…

Исабел Алиенде поднася поредната епична и дълбоко затрогваща история на страстна и решителна жена с невероятно чувство за хумор, чийто дълъг и бурен житейски път прекосява най-значимите събития на XX век.

 

„Първо лице единствено число“, автор: Харуки Мураками, издателство „Колибри“

В новия си сборник с разкази „Първо лице единствено число“ героят на Мураками, човек на средна възраст, се връща към своите младежки увлечения, преживявания и спомени. От страниците звучи музика – джаз, класика, поп – и отмерва ритъма на сюрреалистичните срещи и разговори между хора, животни и въображаеми същества, разтварят се неподозирани гънки на времето и пространството, грозното става красиво, а зад красивото се таи неочаквана грозота, съзнанието предизвиква и разширява пределите на видимия свят. Спомени, спомени, а сякаш точно онова, което се изплъзва от спомена, ни преследва най-дълго…

Стегнатата, остроумна и магична проза на осемте разказа е едновременно философска и загадъчна, трогателна и забавна, с тон на интимно признание, почти мемоарна – неизменно поднесена от първо лице – и завършва с типичния за Мураками неочакван обрат.

„Някои писатели вдигат огледало пред света, а други – като Харуки Мураками – използват огледалото като портал към света, който се крие отзад.“
Уолстрийт Джърнъл

„Мураками е преди всичко забележително достъпен разказвач. Книгите му са интимна покана към читателя да се наслади на неговото винаги непредсказуемо, но много убедително въображение…“
Тери Хонг, Крисчън Сайънс Монитор

„Този увлекателен сборник с разкази е своеобразен съкратен курс за всеки, който иска да се докосне до неповторимия стил и въображение на Мураками, до неговата страст към музиката и бейзбола и до неговата носталгия по младостта…“
Пъблишърс Уийкли

 

„Допаминов свят“, автор: д-р Анна Лембке, издателство „Изток Запад, поредица „Катехон““

Брилянтна… интригуваща, страшна, убедителна и интелигентно аргументирана.

Бет Мейси, автор на „Пристрастени“

Тази книга е за удоволствието. Както и за болката. А най-голямо внимание отделя на връзката между тях и на това защо сега повече от всякога намирането на баланс е от основно значение. Живеем във времена на безпрецедентен достъп до крайно възнаграждаващи стимули с високо отделяне на допамин: наркотици, храни, новини, хазарт, пазаруване, игри, текстови съобщения, секстинг, фейсбук, инстаграм, ютюб, туитър… огромният им брой, разнообразие и потенциал са зашеметяващи. Смартфонът е съвременната медицинска инжекция, доставяща цифров допамин по 24 часа на ден, 7 дни седмично за вечно свързаното поколение. Вследствие на това всички ние сме податливи на компулсивна свръхконсумация.

В „Допаминов свят“ д-р Анна Лембке, психиатър и автор, изследва новите вълнуващи научни открития, които обясняват защо неумолимото търсене на удоволствие води до болка – и какво можем да направим по въпроса. Кондензирайки сложната невронаука в по-лесни за разбиране метафори, Лембке илюстрира, че за да постигнем удовлетворение и взаимосвързаност, трябва да поддържаме нивата на допамина под контрол. Богатият опит на авторката и житейските истории на пациентите ? правят книгата особено увлекателна. Техните приковаващи разкази за страдание и изкупление ни дават надежда, че можем да си върнем контрола върху консуматорските си навици и да преобразим живота си. Тайната е в поддържането на здравословен баланс между желанието и нуждата, а „Допаминов свят“ ще ви помогне да откриете разликата.

Анна Лембке е професор по психиатрия и медицина на зависимости в медицинския факултет на Университета в Станфорд и шеф на клиниката за двойна диагностика в Станфорд. Тя е носител на множество награди за изключителни изследвания в областта на психичните заболявания, за постижения в преподаването и за клинични иновации в лечението. Като практикуващ учен тя е публикувала над сто рецензирани статии, глави в книги и коментари в престижни издания като „Ню Ингланд Джърнъл ъф Медисин“ и „Джърнъл ъф Америкън Медикъл Асосиейшън“. Тя е автор на книга за епидемията от лекарства, отпускани по лекарско предписание „Дилърът доктор: как лекарите са измамени, пациентите са закачени и защо е толкова трудно да се спре“. Тя е член на борда на няколко държавни и национални организации, насочени към пристрастяването, дава показания пред различни комисии в Камарата на представителите и Сената на Съединените щати, поддържа активен лекционен календар и има процъфтяваща клинична практика.

 

„Географските ширини на копнежа“, автор: Шубанги Суаруп, издателство „Колибри“

„Географските ширини на копнежа“ ни превежда през времена и светове, обитавани от разнолики и взаимосвързани герои: учен, изучаващ дърветата, и красивата му съпруга, която говори с тях; геолог, опитващ се да предотврати бъдещи войни, докато работи на ледник; двама осемдесетгодишни влюбени; суеверен диктатор и майка, опитваща се да освободи от затвора своя син революционер; чудовище, което търси човешка компания, и костенурка, която се превръща в лодка и после в жена; духът на един изпарил се океан и духовете на всичко живо и неживо на планетата.

С изключително въображение и огромно стилистично майсторство Шубанги Суаруп преплита естественото със свръхестественото, земното с отвъдното, хвърляйки очарован поглед върху способността на човека да обича и неразбиваемата му връзка с природата.

 

Една будна съвест

Антон Страшимиров

Антон Страшимиров, един от стълбовете на българската култура, честният българин, будният общественик, неспокойният мъдрец рухна! Заедно с него отлитна като че ли и последният стълб на българската литература от деветдесетте години.

Престана да тупти едно болезнено отзивчиво сърце, чиито струни отекваха неизплаканата скръб на своя изстрадал народ.

Името Антон Страшимиров е вече история. Смъртта сломи живота на един велик син на България, който до последния миг живееше с твърдото желание да работи неуморно за българската култура и общественост, на които той служи самоотвержено през целия си живот.

Антон Страшимиров не бе само художник, носител на всеобемаща и велика обич. Той бе преди всичко гражданин, учен и писател; водач на народа, защитник на преследвани и угнетени, чийто живот представлява една от най-будните страници в историята на българската общественост и култура.

Будният дух на Антон Страшимиров премина като мълния на българския културен небосвод, за да се утвърди в съзнанието на младите поколения със своята неотразима сила – един дух, който се хвърли срещу канарите на обществения живот, жаден да развихри силите си за повече човещина и социална правда.

Името на Антон Страшимиров ще блести винаги с особена светлина в културния възход на българското племе. Той съчетаваше отзивчиво сърце, бляскав ум и рядка съвест, които еднакво го въздигнаха до недостъпните висини на безсмъртието.

Поклон пред светлата памет на великия жрец на истината и човешки правдини!

Текстът е публикуван във вестник „Литературен глас“, година 10 от 19.01.1938 г. Автор е Жорж Нурижан. 

Екипажът на "Пандора" - Майн Рид

"Екипажът на "Пандора" е приключенски роман от Майн Рид, който разказва за съдбата на останките от едноименния кораб, превозващ роби от Африка за Бразилия, който претърпява пожар, а оцелелите са едва няколко души, сред които капитанът Бен Брайс и юнгата Уилям. Двамата трябва да се справят сами сред опасностите, които произтичат не само от дивата природа (Атлантическия океан и акулите в него), а и някои от останалите оцелели, които не са никак благопристойни, да не кажем, че направо ги избива на канибализъм. Рискове, премеждия, изненадващи обрати, справяне с опасностите само със собствените сили и воля, накратко - благородна и възпитателна история, която завършва с подобаваща форма на хепиенд.

Книгата е издадена през 1864, когато премеждията из морета и океани вероятно са били най-популярния и достъпен риск, с който човек да забогатее бързо или да се изгуби безследно. Може да продаваш роби, да пиратстваш, да ловиш китове, да търгуваш. А може и да се удавиш като куче при първата буря. Вероятно такива четива са си останали подходящи за онова време от преди два века и сега ще е рядкост да ги хареса някой младеж, но пък кой знае, нека отроним някоя положителна дума, пък каквото страници покажат.

“Мамник” – Васил Попов

протечетно от Владимир Пенев

И аз да не остана по-назад ще напиша няколко думи за бързо набиращият популярност “Мамник”. Книгата е победител в състезание на Storytel за сериал. Привлече и задържа трайно вниманието ми от каталога им и е първата книга, която успях да излушам от начало до край без да загубя интерес при вторият ми опит да ползвам приложението.

Няколко кратки думи за сюжета – в трънското село Вракола има жестоко, ритуално убийство. Във време на върлуваща пандемия от корона вирус в селото започват да се случват странни неща. Появяват се хора с рани от птичи крака по тялото си. Едно граничарско куче е разкъсано от неизвестна сила. Дремещо зло е събудено в търсене на отплата. Граничарите Божана и Митко, подпомагани от Емил, Лазар и местната вражалица – леля Дана се опитват да разберат какво се става. Историята е започнала по тези земи преди повече от 100 години и продължава и до днес. Ще се разкрият стари, отдавна забравени и погребани тайни за борбата за освобождение на западните покрайнини, предателства, разделени семейства и много мъка. И на фона на тези мрачни събития ще има място за неочаквана и отдавна бленувана любов.

Ето такава книга винаги съм искала да прочета – смесица от богатия ни фолклор и език, сложната ни история и съвременен сюжет. Държа да уточня, че всичко е с много мярка и вкус. Няма излишно залитане в краен национализъм или високопарни бълнувания за всемогъщи баби. Много точно е описана атмосферата в трънско и развитието на пандемията.

Портрет на Божана от Фейсбук профила на Васил Попов

Главните герои са живи, интересни, убедителни и реалистични. Много характерни и разпознаваеми ми звучаха думите и мислите им. Развълнувах се от съдбите им, мислех ги и съчуствах на болките им, надявах се за най-доброто развитие на различните сюжетни линии. В тази връзка да спомена колко съм доволна от финала. Това, че остана частично отворен ми дава шанс аз да избера бъдеще, което заслужават.

Имам разни дербни забележки по развитието на сюжета, но като цяло историята беше много добре свързана и различните сюжетни линии се преплетоха и преляха доста добре една в друга. Историята ме задържа от началото до края. Нямаше нито един момент, в който да изгубя интерес. Описанията на природата са живописни и запомнящи се. Използваният език е жив, богат и въздействащ. Харесаха ми местните диалекти и историческите препратки. Включеното музикално оформление на няколко пъти предизвика усмивката ми. А на моменти дори се смях с глас.

Много богата история, изпълнена с обрати – очаквани и не съсвсем. Има няколко много страховити моменти. Прочита на Владимир Пенев много добре допълва цялата атмосфера и засилва въздействието. Препоръчвам книгата на всичките си приятели и мога още много да пиша за нея и впечатленията си, но рискувам да издам нещо и да ви разваля удоволствието.

Наближават празници – подарете си и на близките си “Мамник” като част от Storytel или като книга. Аз ще си я купя и прочета. А с малко повече късмет може да се сдобия и с автограф от автора. Вярвам, че ще имам още една палитра от пъстри преживявания, различни от тези при слушането и.

P.S. Книгата ми върна спомените за една много любима, отново българска трилогия “ЛАМЯ”. Ако този жанр ви допада – дайте и шанс.

Хроника на болката - Иво Иванов

Човек не се ражда със златни ръце. Златото пристига по-късно... след мазолите.

"Хроника на болката" е най-новата книга на забележителния Иво Иванов. С годините подписът  под неговите истории "Иво Иванов, Канзас" се беше запечатал в много умове като запазена марка за умело разказване на неподозирани човешки драми и проявления на силата на човешкия дух. Нормално е да се очаква, че след толкова десетилетия писане, човек може да има известна умора или изчерпване, да ползва все едни и същи инструменти, или да обеднее откъм любопитни сюжети. Обикновен човек може би, но не и Иво. Едни от най-силните, най-запомнящите се негови истории съм открил именно в последния му сборник, а една от най-големите ("Безкраен мандат") можете да чуете лично от него в канала му в youtube:

 

Много неща могат да се кажат за книгата и автора и все ще са бледи. Прочетете историите му, те са нестандартни, някаква смесица между журналистическо майсторство и такова на опитен белетрист. Никой в България не пише така. Най-добрата реклама на произведенията му са самите те и колкото и да разчитате, че някой може да ги резюмира или облече с кратък етикет, знайте, че това не е възможно. Може да прочетете, че това са просто спортни разкази, и това ще бъде непълно. Чрез страниците си Иво издига и развива емпатията, смелостта и решителността, възпява хуманизма. Ако не сте се просълзявали след някоя от историите му, ще сте от малцината такива читатели.

Адвенчърмен: Краят и всичко след това - Мат Фракшън и Тери Додсън

"Студио Артлайн" са се доказали пред мен като титани в българския книжен бизнес, които смеят да издават произведения, за които никой друг няма куража, включително комикси. Качеството на комиксите е важен знак за нивото на развитие на една страна.

Този път попаднах на нещо, което ме грабна с корицата и добре нарисуваната история. Не знаех нищо за самия комикс или авторите му, както и не подозирах, че то всъщност история много-много няма, поне според моите мерки. Ще чета ли друг път още за Адвенчърмен? За нищо на света.

Както и да е, има други с по-подробни и по-положителни впечатления като Супер герои България и Книжни криле.

Посланическото градче - Чайна Миевил

Човешките езици са нещо, което за мен е доста любопитно, а чуждите езици и мисленето чрез тях - още повече. Затова и посегнах към тази книга от непознат за мен автор, от една страна името му фигурираше сред лауреатите на престижните фантастични награди, а от друга пък критиката казваше, че това е точно роман за езика. Макар дискретно да премълчаваше за какъв точно език.

Изненадах се, че действието напредва твърде мудно за съвременен роман. Успяваше да ме приспива от половин страница в продължение на няколко месеца. В цялата първа половина от обема на книгата читателят все още не беше станал свидетел на нещо грабващо, нямаше истинска завръзка, а само се полагаха основите на света на Посланическото градче. А той е доста, доста странен. На планетата, на която хората са установили някакво съвместно съжителство с ариеките, наричани още Домакини, живеят както обикновени хора (като главната героиня и разказвачка от първо лице Ейвис), така и специалните Посланици. Те са винаги двойки от еднояйчни близнаци, които са отгледани и обучени със специалната цел да могат да мислят и говорят в едновременен синхрон, защото само по този начин речта им може да бъде разбрана от ариеките. Речта на ариеките била такава, състояща се от две компоненти, които обикновен човек не би могъл да произнесе, нито пък които е да е произволни двама едновременно. За тази реч не само синхронът на мисълта е основополагащ, а и истинността, защото ариеките не могат да лъжат. Те просто не могат да мислят и произнасят неща, които не съществуват. Затова понякога си създават по изкуствен начин ситуации, за да могат да ги включат в езика си и да ги изговарят и разсъждават за тях. По такава причина и с едно свое действие Ейвис се оказва част от езика на Домакините и всичко изглежда донякъде смилаемо и разбираемо, или поне докато в градчето не пристигат посланиците ЕзРа, които щом заговорят на речта на ариеките, и то без значение какво казват, се случва нещо страшно, което ще наруши цялото вековно равновесие и разбирателство между расите.

Езикът може да бъде дрога за ума. А какво може да бъде лъжата?

Чайна Миевил е доста странна птица:

Брит-Мари беше тук - Фредрик Бакман

Винаги е толкова приятно, когато някоя история те грабне и забрави да те пусне до последната си страница, чак на която научиш защо заглавието ѝ е такова. Искрени вълнения, изненади и някаква немалка степен на припознаване за всеки интроверт. Този път вълненията бяха около съдбата на Брит-Мари, която познаваме от „Баба праща поздрави и се извинява“. Тук Брит-Мари е във водовъртежа на семеен разрив, който я изхвърля на непознат бряг - близкото градче Борг, където тя е изпратена от Бюрото по труда да започне неясна работа в Развлекателния център, който е на практика затворен. В Борг, впрочем, има и доста други неясни за Брит-Мари работи. Защо някакви деца играят футбол на паркинга и го наричат игрище, а себе си - отбор. Защо възрастните напускат, а смесеният магазин е и поща, пицария, авторемонтна работилница, кафене и какво ли не още. Има още странни обитателки с бели бастуни, куче и тъмни очила, които не са чак толкова безпомощни, колкото изглеждат, плъх, който вечеря обелени сникърси точно в 18 часа в чиния и със салфетка, разни мъже и жени, по-млади или по-стари, като у всички тях остава нещо поне малко променено след общуването им с Брит-Мари. Все нещо остава, най-малкото чистота, подредени прибори и бикарбонат навсякъде. Защото Брит-Мари беше тук.

А в книгата се разказва и за футбол и доста ще ви помогне да се ориентирате в характерите на хората, ако имате поне бегла представа кои и какви са Ливърпул, Манчестър Юнайтед и Астън Вила.

- Майка ви за кой отбор викаше? - прошепва тя.

Сами се засмива, сякаш отговорът се подразбира, и отговаря същото, което всички синове на майки отговарят на този въпрос:

- За нашия.

***

- Къде би застанал Сами?

Омар не отговаря веднага и тя повтаря:

- Къде. Би. Застанал. Сами?

- Между нас - отговаря задъхано той.

***

Следва размяна на реплики, които може би не могат да бъдат описани точно като "дипломатични". Но накрая Кент успява да успокои двамата строеваци, като младият мъж обещава да не звъни на охраната, а Брит-Мари обещава да не се опитва повече да го удря с чантата си.

PS. Особено забавно ми стана след като прочетох книгата и забелязах, че на простора срещу мен прането изглежда така:

“Дивите животни на града” – Елена Петрова

Наближават едни от най-топлите и светли празници в годината и ако все още се чудите какво да изберете за подарък, то можете да подарите книга с кауза. Елена Петрова и Милена Радева са създали прекрасна книга за дивите животни, които живеят в града заедно с нас. Под формата на информативни истории с богати илюстрации малки и големи ще се запознаят с необичайните съседи и ще научат как трябва да реагират при среща с тях или как да им помогнат в беда. Парите от продажбата на книгата на издателство „Българска илюстрация” ще отидат за спасяването на дивите животни в градска среда.

Бързам да споделя с вас макар аз все още нямам книгата, но това е първото нещо, което ще потърся при влизането си в книжарницата.

Пътуване с лек багаж - Туве Янсон

Туве Янсон е прочута по цял свят с прозата си за деца, а нейните герои муминтролове са разпознаваеми и обичани от публиката. След такава заслужена положителна реклама и аз реших да проверя дали и на мен ще ми допадне. Така попаднах на книгата със съвременни разкази "Пътуване с лек багаж".

Историите определено не са детски. Героите не са тролове, а обикновени възрастни с житейски проблеми, които се блъскат и люшкат из бурите на ежедневието като отвързани лодки. Понякога, или даже май във всички разкази, тези главни герои са достигнали някакъв свой предел, някакъв ръб, от който нататък не се знае как и дали ще се справят изобщо. Понякога това са самотници, хора на възраст, които вече трудно се оправят сами. Понякога са хора с разбрицана психика, които капитулират пред проблеми, които за останалите изглеждат елементарни или пък направо несъществуващи. Понякога са си напълно здрави психически люде, които просто са твърде чувствителни, и емпатията им играе лоши шеги. Понякога са изморени от натрупали се дребни неща, които са изморили съпротивителните им сили, и те са блокирали пред последната такава дреболия.

Стори ми се, че Туве Янсон се опитва умишлено да търси и описва такива ситуации с такива персонажи. На места дори ми изглеждаше, че това е твърде претенциозно и насилено, сякаш нарочно ги вкарва в драми, които не са техни. Сякаш им казва: гледай сега какви проблеми мога да ти създам, без ти дори да заподозреш, че такава безобидна ситуация би могла да те обърка. Което пък мен ме учуди. Защо е нужно? Защо не успокои и не прегърна тези хора, защо не им предложи изходи и решения? Стана ми малко обидно заради тях.

Утробата на Светлината.








































Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2022
Стр: 296
Цена: 19 лв
Съдържание:
1. Тя е вкъщи
2. Завръщане в Кауен
3. Нечестивата Троица
4. Разходка по морския бряг
5. Няма такъв дивеч
6. Бланко
7. Къде си...
8. Цар Гарван
9. Пръстен с изумруд
10. Този, който обича
11. Нероден
12. Аш
13. Пробуждане
14. Утробата на светлината

Дата на излизане: 30 ноември 2022

Маймуната и тигърът - Роберт ван Хюлик

Книжката "Маймуната и тигърът" е събрала две новели, които носят неслучайните имена "Утринта на маймуната" и "Нощта на тигъра". Двете истории не са свързани сюжетно една с друга, но приятно се допълват с различията си.

В "Утринта на маймуната" съдията се наслаждава на горския пейзаж от балкона на една вила, когато забелязва преминаващ гибон, който си играе с нещо искрящо. Нещото се оказва златен пръстен с рубин, но по-сложното е да се открие собственикът, кой го е убил, защо и как. А случайно попадналите пътници в града явно не са само просто безобидни пътуващи.

В "Нощта на тигъра" съдията попада да нощува крайпътно имение, което се е превърнало в капан за обитателите заради заплахата от нападналата го банда разбойници с тигрови наметала. Близката река се е разляла от пороите и е прекъснала връзките военния гарнизон, който би могъл да ги спаси. Не стига това, ами и съдията заварва прясно убийство и изчезнала голяма сума в злато. За броените часове, които остават до нападението на разбойниците, съдията трябва собственоръчно да се справи с всичките заплахи и можете да не се съмнявате, че наблюдателността и съобразителният му ум ще го сторят. Само дето няма да познаете как.:)

Картината по-долу е нарисувана няколко века след живота на истинския съдия, но е доста интересна и по изящен начин представя естетиката, както в играта на самите животни, така и на написаното от Роберт ван Хюлик, допълвайки го.

Безупречна репутация - Александра Маринина

След като Русия нападна Украйна по-рано тази година, от всичко руско хората започнаха да придобиват неприятен вкус. Редно ли е да се купуват руски стоки от "Берёзка", да се дават пари за руски автори, да се генерират гледания на руска музика? Както в много други случаи, времето само намира решенията и така се озовах в ръце с най-новия роман на Александра Маринина. В годините, в които не съм следил случаите на Анастасия Каменская, очевидно са настъпили някои промени - тя вече е пенсионирана от милицията и с бивши колеги работят в частно детективско бюро. Но по-важното е друго, Александра Маринина, която винаги е защитавала службите и добродетелите на т. нар. "оперативни работници", вече открито пише за развалата в руското общество като цяло. Корупция, продажност, бандитизъм на всички възможни нива и във всички сфери. Да се краде, да се злоупотребява, да се търгуват услуги и служебно положение, да се превръща всяка форма на държавна власт в капитал за нечии определи частни джобове.

Каменская е набедена в убийство, службите се престарават, но все пак скоро е освободена. Остава въпросът каква е голямата игра и кои са кукловодите, защото надали някой си умира от желание да топи просто така пенсионирани милиционерки. Тя е косвена жертва, а една от истинските е млад писател на сценарии, който преди години е издал роман, за който роман виден продуцент иска правата в желанието си да направи телевизионен сериал. Ще кажете, нима това е причина за убийство? Не звучи логично. Нещо в разказаното обаче събужда духовете на стари грехове, за които някои хора с власт не искат да си спомнят. И не е въпрос само на потенциални опасения за репутацията им, нищо подобно. Безупречната репутация е толкова крехка, че може да бъде ликвидирана както от едно-единствено собствено действие, така и от подготвена от другиго целенасочена атака. А мотивите биха могли да бъдат толкова много - пари, отмъщение, любов, завист...

Никога няма да опознаем достатъчно добре хората, които са до нас. И никога няма да ги разберем напълно. Истинската близост, идеята за сродната душа не съществува, тя е изчислена от писателите и я има само в приказките. Човек може години наред да се утешава с илюзията, че се намира сред прекрасен парк в чуден слънчев ден и държи за ръката любимия човек, и изведнъж да забележи, че обикаля из ледена пустиня под облачно небе. Сам.

Как да колекционираме пощенски марки - Джеймс Макай

Забележително препълнена със съдържание книжка! Трудно може да се повярва как толкова тънко нещо, с толкова дебели гланцирани страници с множество снимки на марки по тях може да бъде толкова богато на факти, история, описания и разяснения на тънкостите в този бизнес. Кое кога е възникнало, как, в кои страни как се е развило, за хартията, печата, полетата, перфорацията или липсата ѝ, за частните пощи, за куриозите, за дефектите, за българските марки и художниците им...

Като деца вероятно много от нас са се занимавали да събират пощенски марки, но единици са го превърнали в сериозно хоби като възрастни. Е, ако все още нещо трепка у вас, когато виждате пощенски марки (макар и вече все по-рядко в ежедневието ни) от екзотични страни или смутни времена, с географски обекти или видни фигури, които не познаваме, а вече имаме шанса да ги опознаем само с един клик или дори гласова команда, замислете се дали колекционирането на марки все още би могло да е нещо интересно.

Книгата се препоръчва на всички любопитни, толкова добро издание е, че е подходяща, както за фенове, така и за обикновени зяпачи, разширяващи общата си култура.

“Човекът, който не беше убиец” – Микаел Юрт, Ханс Русенфелт

Добър, динамичен и ангажиращ скандинавски трилър. На моменти докато четях си представях различни сцени филмирани. Доста подходящ за целата е формата на книгата. Това е първата ми среща с дуото Юри и Русенфелт. Бях мярнала, че двамата са сценаристи по професия.

В градчето Вестерос изчезва младеж. Местната полиция в лицето на Харлдсон неглижира търсенето в началото. За ужас на всички това се указва жестоко убийство, а не младежка шега. Националният отряд за разследване поема случея. В града те срещат бившият си колега – Себастиян Бергман Той е известен с непоносимият си характер и се включва в работата единствено с идеята да обслужи личните си интереси. Появяването му води до много конфликти в “Риксморд”. Колкото повече напредва решаването на убийството и се разплита подробности около последните часове на Рогер Ериксон, толкова по-заплетени стават отношенията между разследващите от полицията и техните колеги от националния отряд.

Интересен сюжет, с много обрати, сблъсаци на характери и пълнокръвни персонажи. Дори второстепенните образи са изградени с много детайли и допълват усещането за реализъм. Нещо рядко срещано в повечето книги. Много осезаемо внушение за безизходица, недоимък и разпад. Няма надежда. Разследването ме впечатли с детайлите си, убедително и увличащо.

Образа на Себастиян е леко клиширан с арогантното и безцеремонно поведение. Допадна ми идеята, че има недостатъци и демони, с които се бори, но от един момент нататък стана предвидим и дразнещ. Представят го като незаменим, гениален клиничен психолог, разрешил много случаи, но не го почуствах като такъв. Възприятиятието ми за него е за слаб провокатор и играч на дребно, бройкащ отегчени, самотни или наранени жени. За капак е твърде недодялан.

Друг персонаж, който леко ме отегчи беше Харлдсон. Безпочвената му омраза, категорична некомпетентност и твърде високи претенции без покритие ме отблъснаха. Цялото му излишно противопоставяне на шефа му Хансер допълни неприятно усещане за нещо хлъзгаво и лепкаво.

Единственият герой, който ми допаадна е Ваня. Млада, амбициозна, подготвена, с изгледи за блестяща кариера пред нея. Бих прочела следващите книги от поредицата основно водена от любопитство как ще се развие тя.

И докато четях се замислих има ли значение заобикалящата ни среда за начина, по който възприемаме света? Оставя ли суровата природа на северните страни отпечатък върху хората, живеещи там? Това ли основната причина скандинавските трилъри да са винаги минорни и мрачни като усещане?

P.S. Линк за електронен вариант на книгата има в изображението и.

The Sandman Том 1: Прелюдии и ноктюрни - Нийл Геймън

Радетелите за славата на фантастичното от ShadowDance биха били освен всичко друго и чудесни специалисти по продажбите. Тяхната възхита от този комикс успя да ме убеди и аз да похарча 35 лева и да му се насладя, без да съм чувал дори дума преди това за този рисуван епос, който сега излиза за пръв път на български език

Историята, а аз продължавам да твърдя, че добрата история е в основата на успеха, засега беше предимно за Господаря на сънищата. Не че няма други интересни персонажи, исторически фигури, богове, супер-герои, препратки към кого и къде ли не. Та Господарят попада в плен на самозвани магьосници и остава там чак докато не измират един по един, а след това, измъкнал се след десетилетия от клопката, силите му са отслабени, а вълшебните му артефакти - изгубени. Полека-лека той влиза в дирите им и започва да си ги връща - кое от човеци, кое от демони...

Интересна история и най-вече интересни герои, а пък рисунките са просто прекрасни. Повествованието е доста кърваво и при такива дози хорър и произволно насилие не съм убеден, че би станало любимото ми четиво. Определено не съжалявам за прочита, но творбата не успя да събуди у мен чак такъв възторг, та да продължа да бъркам в джоба си за още 35 пари за следващите книжки. Или пък... хм, кой знае?

Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман

Мая Горчева, Фантастиката в днешния български роман: мотиви, футуристични визии, наратив

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Мая Горчева

Фантастиката в днешния български роман:
мотиви, футуристични визии, наратив

 

 

През 1951 година ще си помисля, че съм написал един фантастичен разказ,
а всъщност съм изобразил една действителна случка
[…]

Х. Л. Борхес, „Другата смърт“[1]

 

Фантастичните сюжети са постоянен елемент на художествената словесност, който привлича широк читателски интерес. В днешната литературна продукция се обособяват няколко жанра на фантастиката (speculative fiction) в широкия диапазон между техно-футуристична научна фантастика, героически и хорър екшъни, алтернативна история, социално ангажирани утопии и дистопии до чисто фантазни сюжети с магически и митологични елементи. Всички те присъстват в днешното четене осезателно. Читателският интерес е във връзка с ритмичната издателска продукция в отделни поредици, като жанровите предпочитания предопределят дори самия профил на отделни издателства. Тази социология на читателските и издателските предпочитания води до разглеждането на жанра в различни срезове от жанровата специфика до анализ на публиките и рецепцията. Тук предложеното изследване разглежда ефектите от съжителството на жанровите форми и проникването на фантастични елементи в новия български роман извън строгия му жанров периметър. Толкова много станаха българските романи с фантастични сюжети или ненадейни фантастични отскоци от реалистичния ход, че те правят видима една нова тенденция. Цел на изследването е да се очертаят отделни творби и автори, които разкриват характерни елементи от тази нова симбиоза на жанровите схеми в конципирането на днешната българска литература.

Тази статия бе написана за конференция през май, 2019 г. Допълвана и доуточнявана оттогава, тя остава да кръжи около читателския ми опит от първите две десетилетия на ХХI век.

 

I. Новите български романи
провокират литературните критици
да говорят за фантастика

Завършените фикционални светове и стилистичната изпипаност на текстовете обърнаха внимание и на литературната критика и разбирането за нова тенденция намери място и в анализите или оперативните реакции. Изходната точка, която ще бъде въведение, ще е социално регистрираният актуален обрат в отношението на българската литературна критика към жанра. След като бе отпращана към жанровата литература, фантастиката завзе централни територии в конципирането на романовото повествование, а от друга страна, при романите, бележещи инвазията на фантастиката, доста от предполаганите клишета и форми на жанра липсват, за сметка на въдворяването на христоматийните образци на високата литература.

Жанрът научна фантастика отдавна е легитимиран като социокултурно явление, обект на интерес от авторитет като Пиер Бурдийо, който говори за нея в интервю от 1985 г., а след скорошния превод на този текст на български (Бурдийо 2012) би трябвало да е влязъл в порезрението и на българските критици. Най-малкото доколкото върви редом със социологията на книгата с измерими показатели в читателските интереси или книгоиздаването като тиражи, поредици, бестселъри, читателски групи… Ясно разпознаваем жанр, той неколкократно се появява в представителната за оценката на литературната продукция книга „Романология ли?“ от Младен Влашки (2014), но често пъти той се оказва в един ред със замръзнали в жанровото клише романи (приключенски, любовни, порнографски, криминални, трилъри и т.н.), смятани за масово и тривиално четиво. Тези романи, според наблюдателя, не влизат „в полезрението на литературната публичност“ (все пак – с вметка в скоби: „с едно изключение“), под което трябва да се разбира навярно, че като цяло те са в подразделението на неинтересната за литературната критика книжна продукция, откровено противопоставени на „високите“, разбирани като „иновативни, с високи хуманни послания“ (срв. Влашки 2014: 12, 23-24).

След излизането на книгата на Младен Влашки, събираща оперативни рецензии за нови заглавия, жанрът на научната фантастика бе изваден пред скоба, и то с авторитета на получените награди: „Роман на годината“ на фонд 13 века България за 2017 г. е „Последната територия“ на Момчил Николов, увенчан през същата година и с награда „Перото“ в категорията проза. През същата 2017 г. награда Хеликон получава романът „Другият сън“ на Владимир Полеганов. От друга страна, този пробив на фантастика влиза във фокуса на критическия интерес на водещ изследовател както в теорията на културата, така и в литературния анализ като Александър Кьосев.[2] Към спекулативната фикция води и прочитът на световната литература, който предложи Амелия Личева в книгата си с провокативното заглавие „Световен ли е „Нобел“?“ от 2019 г., в която като една от разпознаваемите ѝ черти посочва антиутопичното (Личева 2019: 162-163).

Мощна подкрепа на този интерес към смятаните за „декласирани продукции“ романи в жанровото писане даде завръщането към диаболизма в българската литературна история, смятан за предтеча на националната ни традиция в научната фантастика. В сборника „Гласовете на българския модернизъм“ (Гласовете… 2018) преобладават изследванията на млади и начеващи автори. Темата за диаболизма става своеобразна легитимация на едно ново поколение в литературната критика, привлечено от диаболизма като уникално национално в общоевропейския контекст направление (срв. наблюденията при Ковачев 2018: 29).

Съвременното възприемане на фантастиката и разделението между жанра и съществуващата представа за литература разглежда Владимир Полеганов (Полеганов 2019) – писателят, получил признание със скорошна литературна награда именно за роман от научно-фантастичния жанр[3], и същевременно докторант, т.е. университетски легитимиран изследовател – в интервю с Владислав Христов в свързания с фендъма литературен сайт „Сборище на трубадури“.[4] Писателят обръща внимание на това, че елементи от „странното“ използват всички „т.нар. литературни писатели“ и „реалистите“. Нещо повече, той смята, че вече не може да се говори за разделение, а има примери в книгоиздателската практика, които показват легитимирането на жанрове като фантастика или хорър. При все това той е убеден, че колкото разделението в социалната рецепция на жанровете изчезва, различията в подхода при конципирането на фикционалните светове остават.

От страната на писателите фантасти тази тенденция за проникване на елементи от фантастичното повествование в конструирането на днешната фикция проследява с имена на автори и текстове писателят Янчо Чолаков. Неговият „Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие“ е поместен в специализираното ежегодно издание на Дружеството на българските фантасти „ФантаSтика“ (Чолаков 2018). В максимално стегнатото изложение са щрихирани преображенията на жанра след 1989 г., посочени са автори и са характеризирани конспективно техни творби; очертана е и социалната среда с картата на издателствата и читателските клубове. Тенденцията за влизане на фантастиката в стандартната литературна норма авторът посочва от началото на новото столетие:

Постепенно все повече фантасмагорични конструкции навлязоха и в основния литературен поток, където авторите често лавираха на границата на абсурда. Когато през 2004 година англичанинът Едуард Вик учреди награда за най-добър български роман, се видя, че много от фаворитите за нея допускат използването на фантазни елементи. Такива случаи бяха политико-сатиричният трилър „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, „Стъклената река“ на Емил Андреев заиграваше с готическата естетика, както и „Аутопия: пътуване към ада“ на ветерана Христо Карастоянов.

Към постмодернизма се ориентираха талантливите представители на така наречената „бърза литература“ Момчил Николов („Кръглата риба“) и Радослав Парушев, който написа родеещия се с прозата на Пелевин „Project Достоевски“. Други пък, като Иво Беров („Бетонната фея“) се насочиха към ърбън фентъзи с политически привкус. (Чолаков 2018: 296-297)

Дадена е и картина на промените в социалната среда за популяризиране на жанра и появата на „иновативни форми“. Сред тях на първо място е посочена водената от Калин Ненов фондация „Човешката библиотека“, под чието име излиза и алманахът „ФантаSтика“, а в публикуваните от нея антологии се афишира кръг от нови имена – Петър Тушков, Владимир Полеганов, Хараламби Марков, гравитиращи около сайтовете „Сборище за трубадури“ и „Шадоуданс“. Ето как е характеризиран този нов почерк: „Тяхната проза се отличава с повишени изисквания към литературния език, нестандартни конструкции на равнището на сюжета и фин поетичен изказ“ (Чолаков 2018: 299).

И тъй, несъмнено днес в литературните представи научната фантастика се еманципира от положението на оставен встрани жанр и ѝ се признава достъп до „истинската“ или „голямата“ литература. Недомислицата с подобни епитети, която често се изплъзва, макар предварително да са оградени с кавички, опира до някаква спонтанна убеденост, че има саморазбиращи се различни критерии за онова, което е „литература“, и „другото“, което се явява научна фантастика, автоматично държана извън литературата.

Тъкмо от заличаването на това разделение тръгва анализът на Огнян Сапарев в доста по-ранната му монография „Фантастиката като литература“ от 1990 г., в която прецизността на литературния теоретик има за опора и читателския му опит с многобройни заглавия: „Понеже НФ литературата е литература, тя също, както и останалата, се стреми да стигне до значими и обхватни образи – символи, т.е. архетипи“ (Сапарев 1990: 9). С тази разлика, че смятаната за ясно обособен жанр  научна фантастика застава като слаб член в опозицията с родовото ѝ понятие „литература“ и носи всички негативи на жанровата литература, придържаща се към рецепти и конвенции. Спецификата на жанра Сапарев вижда: „в създаването на относително Друг, съществуващ като че ли реално свят, но като нещо относително самостоятелно“ (Сапарев 1990: 16). Както при приказките, никой не вярва в този свят, който се възприема като разиграване на (добре измислена) въображаема ситуация, като своего рода мисловен експеримент. Възможното пристигане на мислещо същество от Юпитер може да стане начало и на философска притча – така е в „Микромегас“ на Волтер. Имплицитно в жанровата си природа научната фантастика носи потенциал да задава философски въпроси.

Върху критерия на рецептивната реакция стъпва и определението на фантастичното при Цветан Тодоров и неговото „Въведение във фантастичната литература“, а решаващо за отнасянето на една творба към жанра е „колебанието“ (на читателя или на героя) дали показва естествен или свръхестествен свят и как да го разбира: дали може да се откаже от алегорическото, както от поетическото тълкуване (Тодоров 2009). Фантастичното, изглежда, се определя най-добре чрез това, което не е.

И ако въображаемата ситуация е концептуалната основа на жанра, то той е засвидетелстван и на „повърхността“. Огнян Сапарев посочва – въпреки съществуването на всевъзможни междинни светове между „митология и наука“ или „приказка и техника“ – следните „атрибути“ на жанра: фантастични обстоятелства, предмети, събития, персонаж, идеи, плюс универсално човешко съдържание (Сапарев 1990: 15). В термините на литературния анализ заличаването на жанровата специфика се обяснява като „реакция срещу автоматизирането на жанровите структури в историческия процес“ (Сапарев 1990: 14). Съвсем конкретно проникването означава динамизиране на разказа с въвеждането на приключенски, активен вместо интроспективен герой и на развлекателна, остро събитийна интрига. Критикът посочва и български примери за такова заличаване на разделението, един от които е „сюрреалистичната новела“ „Греховно и неприкосновено“ от Агоп Мелконян. Сред текстовете му, издържани в този жанров регистър, се откроява романът „Смърт в раковината“ (1994).

Научната фантастика инжектира в т.нар. от Огнян Сапарев „амбициозна литература“ събитийност; възвръща правата на сюжетиката. В наше време на нова сметка Александър Кьосев обяснява интереса към дистопиите с това, че задоволяват „наративния глад“ след отказа от всевалидните „големи“ разкази.

На изваждането на фантастиката от представата за литература противодейства особено силно съществуващата практика. Съвсем отчетливо в отвъдбългарски мащаби при водещи имена от световните литератури може да се види тъкмо обратната тенденция на вмъкване на научно-фантастичната специфика в конципирането на литературното повествование. Сред съвременните автори с такъв подход се нареждат приетите както от читателите, така и от литературната критика световноизвестни имена като Кърт Вонегът, Томас Пинчън[5], Виктор Пелевин и Владимир Сорокин, Мишел Уелбек. Това обаче съвсем не е новопородена тенденция. С по-задна дата пример може да са фантастично-абсурдните сюжети на Ф. М. Достоевски (например в „Двойник“, „Крокодил“) и дори указанието „фантастичен разказ“, което поставя в подзаглавието  на „Кротката“ – енигматичният разказ, издаден през ноември 1876 г. в Дневника на писателя. А въздигнатият в култ образец на постмодерното писане Х. Л. Борхес съвсем директно поставя пред своето писане епитета „фантастичен“. Такова писане е описано и косвено предписано и през характеристиката на литературата на утопичния Укбар по съхраненото в митичната AngloAmerican Cyclopedia: „Разделът „Език и литература“ беше кратък. Една-единствена любопитна черта – отбелязваше се, че литературата на Укбар има фантастичен характер и в епопеите и легендите не се говори никога за действителността, а се описват две въображаеми земи – Млехнас и Тльон […]“ („Тльон, Укбар, Orbis Tertius“).[6]

 

II. Фантастичното в литературата
като социално действие

Жанрът на фантастиката винаги е имал и поръчители за вписването му във високите етажи на културата. Във времето на шеметната следвоенна модернизация, когато набира сили и надпреварата между двата лагера от двете страни на Желязната завеса за извеждане на управляеми апарати в околоземна орбита, Хана Арент обръща внимание за значението на популярния жанр отново като показател, но на социометрията на идеите: „като проводник на масовите чувства и масовите желания“ (Арент 1997: 25). Такова вглеждане в жанра предполага определен модел на четене, който разпознава в научно-фантастичните сюжети социално съдържание и по-конкретно обективация на колективни чувства и желания. Но именно при прочита става ясно, че ако социалната фантастика лансира утопични визии, наративното им разгръщане и „осъществяване“ през конкретни човешки истории по-скоро разкрива неприложимостта им. Социалната философия гради утопии, докато литературните разкази неустоимо водят към развенчаването им и дистопиите. Социалната значимост на фантастиката и потенциалът ѝ на превърнато в изкуство писане с политическа цел (за каквото говори журналистът Джордж Оруел в есето „Защо пиша“) личи и в два достатъчно популярни примера за социално-политически експерименти от иначе твърде бедната българска традиция в жанра, каквито са разказът „Това се случи в Лампадефория“ от Светослав Минков (1934) и романът „Чайки далеч от брега“ от Евгени Кузманов (1983) и това е директното изобличение към управляващите във времето на появата им режими.

В началото на ХХI век като че ли българските автори бързат да наваксат този пропуск и отсъстващите социално действени фантастични сюжети. Утопичната визия е заявена в заглавието „Project Достоевски“ на Радослав Парушев (2009) и това е литературата. Наред със свръхтехнологизираното битие на успешното юпи, романът разгъва пълния набор от похватите на готическите мистерии с тайни стаички и проходи, а от SciFi взима тунела във времето. Умело използване на техники на научната фантастика, наред със социално визионерство демонстрират работите и на други автори, излезли от групата за „бърза литература“. Васил Георгиев, след като конструира виртуозно оплетените в съглашателство комерсиални и екоорганизации в романа „Апарат“, в следващия си роман „Екс орбита“, титулуван според подзаглавието „пънк роман“, развива иронично една антиутопия. Тези романи показват категоричен ангажимент към социалното писане, както и пълна непоносимост към доктринерството. От друга страна, те са увлекателни и детайлите на интригата – изпипани.

Към тази социално ангажирана литература се присъединява и безкомпромисният социален критицизъм на „Пумпал“ от Владислав Тодоров. Социалният абсурд е нелепо-неистов – с директен прицел към недалечното българско партийно-униформено минало. Могат да се изброят още имена на достатъчно авторитетни автори като Владимир Левчев, „2084“ (Жанет 45, 2009) и Петър Денчев, „Тихото слънце“ (Жанет 45, 2012), àко и опитите им да не са много впечатляващи. Тези романи имат скелета на социалната антиутопия, но те не се възприемат от читателите, а и от подредбата по книжарските щандове или библиотечните рафтове, като принадлежащи към „научната фантастика“. Рецепцията им следва литературно-теоретически немотивираното, но практически наложено разделение, макар че повествованието им изземва конвенции и похвати, приписвани на жанра на SciFi. Натрупващите се примери, пък и добрите попадения за новата междинна специфика бе регистрирана от българската литературна критика, и то на провокацията на текстовете се отзова критиката в най-авторитетните университетски кръгове, както стана дума по-горе.

Можем да изберем още един ъгъл за приближение към социалното битие на жанра. Ако потърсим социалната онтология на жанровата промяна в контекста на „Човешката ситуация“, имаме за опора противопоставянето, което извежда Хана Арент, между „поведението“ – доминиращ голямото население принцип на колективния живот, и редките, нарушаващи статуквото „действия“ (Арент 1997: 55). Повествованието в каноните на SciFi въвежда действието без филтъра на психологическите мотивировки. Същевременно, в обратен ред научната фантастика „прихваща“ от литературната традиция различни фигури на разказвача, включително аз-повествованието, техники за предаване на самосъзнанието на аза. В противовес на „бързото писане“ времето на аз-разказвача от романа „Другият сън“ на Владимир Полеганов тече бавно, през мислите и състоянията му.

Онова, с което научната фантастика запазва своята специфика, е, че в основата ѝ лежи една въображаема ситуация и по законите на играта повествованието конструира свят именно в параметрите, зададени от тази ситуация. Така да се каже, жанрът радикализира фикционалното начало, на което стъпва и литературата. Сюжетът се разгръща като мисловен експеримент, който изпробва научна хипотеза, техническо средство, социално-политическа ситуация и пр.

Ще разгледаме посоките в преображенията на тази експерименталност на жанра при няколко авторски подхода.

 

III. От социалното действие към експеримента
на сюжета и словото: Янчо Чолаков

Писането на Янчо Чолаков е своеобразна лаборатория, в която се дестилират формите, с които търси самоопределяне новата специфика на тази литература извън жанровите разделения. Първата книга на автора „Историята на Самотния редник“ (Бургас: Офир, 1995) излиза с предговор от Агоп Мелконян, който определя писането му като „истинска фантастика“ – не „научна фантастика“ и не „фентъзи“, а като „територия на свободното въображение“. Според мнението на писателя ментор за поместените в сборника разкази „някои може би ще ги определят като сюрреалистични, но ще опонирам: защо не сюрфантастични? В тях има фантазия, понякога дори в опасни дози“ (Мелконян 1995: 3). Тази прекрояваща термините формулировка тръгва от схващането за концептуалната основа на жанра като територия на въображението, с което се отказва както от условието да е мисловен експеримент, така и от поставянето на колективно значими въпроси.

И все пак, без да има валидизирани в колективното живеене теми, фантастиката в първия сборник на Янчо Чолаков също стъпва на сюжети, които конструират въображаем свят и го разказват, т.е. вкарват го в жанрови конвенции. Експериментът е в самото превръщане на въображаемото в повествование, и то реалистично плътно и мотивирано. Много са посоките на това преображение, видими в разнообразието от изпробваните форми: митологичен разказ, псевдоисторически възстановки и ухрония, криминална интрига, импресия, апокалиптична визия, киносценарий: всички те прекроени и преработени в идиосинкратичната форма на единичния разказ.

По жанровото нарояване – обратно на вменената на фантастиката жанрова яснота и скука – писателят стои далеч от представата за замръзнала в жанрово клише литература. В случая отново виждаме потвърждение, че отнасянето на един автор към жанра до голяма степен стъпва на публичното му вписване към определени кръгове и на извънтекстови съображения. В „чекмеджето“ на родния фендъм отдавна е класифицирано и творчеството на Янчо Чолаков, макар сюжетите на повечето му творби да са твърде далеч от каталога на научно-фантастичните теми. Постоянният му интерес към различни исторически епохи може да се отнесе привидно към квазиисторическите възстановки на т.нар. „ухрония“, но историческото обкръжение само ситуира разработването на универсално-антропологическа тема, например краят на Птолемей XIII с разтварянето на династическото безсмъртие във всекидневието на чуждите племена в повестта „Целият свят в ръцете“, или „раждането на легендата“ – в испанска Южна Кастилия, в началото на ХIV век – в „Цялата слава в историята“. И двете повести имат епиграфи от други времена: първият – от Шекспир. Възстановката на митологични персонажи в „Земята на кръстовете“ или „Бесният Гилвирдас“ мимикрира в жреческо слово и повествованието приема формата на лирически ритуален монолог.

Друг открояващ се похват е стилизацията по образеца на апокрифа (терминът е посочен в заглавието на разказа „Апокриф ХХ“) и философската притча. Авторът е дал заявка и за сътворения от него жанр „апокрифен роман“ с публикувания през 2012 г. откъс от „Дванайсет разбойници“ с това жанрово подзаглавие. Други разкази са кратки, имитиращи анекдота, накъсаните реплики на киносценария. Представени са дори минималистични форми от фрагменти („Фрагментарна книга. Фабули и мисли“)[7] и списъци на заглавия, помествани от автора „с продължение“ в профила му в социалната мрежа ФБ. Многотията от жанрове е част от литературната игра.

Разноформатните текстове и сменящите се композиционни принципи имитират различни жанрови модели, като с това демонстрират владеенето им. Затова може да се обобщи, че първият експеримент е в използването на различни жанрови форми, всички те допустими в рамките на експерименталната ситуация, зададена с отнасянето на текста към фантастиката. Едновременно с това по самата си експериментална природа жанровият модел провокира и стилистичния експеримент и го прави приемлив. Янчо Чолаков се възползва максимално от тази възможна посока, сякаш за да демонстрира, че школовката в жанра на научната фантастика добавя професионализация на писането, извън и независимо от академично предписаното му овладяване. Именно от опита с научно-фантастичната проза и параромановите ѝ удължения като книгите игри идва  стегнатото повествование с наситени неочаквани сюжетни обрати на Богдан Русев. Освен мисловен експеримент научната фантастика е школа по писане и налага суровата дисциплина на жанровата изрядност.

Още с една от ранните си творби Янчо Чолаков започва двустранно да работи върху жанра, подлагайки на изпитание и отмествайки границите му, събуждайки нови лексикални потенции на езика: от една страна, като спазва свръхстарателно конвенциите на избраната жанрова форма, а от друга, като ги изпълва със съвсем различни теми. Такъв е повествователният експеримент в новелата „Историята на Самотния редник“ от едноименния сборник, публикувана и в „Упражнения по безсмъртно писане“ (Бургас: Офир, 2009), с пренаписването на Троянския цикъл като сражение на „хтонически хоплити“ – мястото на епическите герои са заели мутирали членестоноги. Сериозната литературна игра е истинско изпитание за класификацията на интертекстуалните отношения, тъй като стои извън двузначните решения на бурлеската или снизяващата пародия, защото се разгръща битка между човешкия свят, затворен в класическото изкуство на Къщата на статуите, и неудържимата военна стихия на новите господари на земята. Митовете се съживяват и преразказват, но с герои триметров скорпион и сколопендра. Съвсем достоверно според членестоногата им физиология се описват действията на героите, които проскърцват и стържат при допир един о друг. От друга страна, разказът съживява и изиграва наново Омировия епос, сътворявайки в епически стил композити като „мравколъв“ или „мракомъдри дракоскорпиони“. С лекота стилът възприема и възпроизвежда Омирови формули като: „раздели се с душата“, „Лаоген нямаше никога да остарее“, „Лъвската глава обнажи изплезения железен език на гладното си оръжие“ (33).

Епизодите от Троянския цикъл обаче са преразказани и с промени в действията, макар като вариации по митологичната схема те я възпроизвеждат, добавяйки и порцията изненада към узнаването на познатото към читателската реакция. Същевременно отклонението от първообразеца подсказва за влизането на още един фактор в конципирането на повествованието и това е интертекстът на древнокитайската повествователна традиция, изкушен читател на която е самият писател. Експериментът като условие на фантастичното повествование позволява една история да бъде разказана едновременно в няколко кода.

В словесното пиршество, с което се описват битките, се наслагват различните кодове и с това – различни собствено литературни гледни точки към „славната утринна касапница“. Виртуозната игра със стиловете, едновременно с опората на ненакърнената смисловата цялост и плътно слеващата конкретиката на действието фраза, прави възможно съчетаването на различни нива от реалността. Паралелно с тях вкарването на съвременни разговорни фразеологизми размива в иронична игра епическото достолепие, като в този детайл от боя: „последван от начумерените скорпионови солдати, които се понесоха подире му с прибежки и припълзявания“ (с. 33). И на трето място, авторът изважда от тезауруса на родния език такива лексеми, които по екзотичното си звучене се възприемат като неологизми и се разбират по звуково подобие (като глагола „измръвка“ за котарак преди смъртта му, или „положението е мармародно“). Както в други негови творби фразеологизмите се разглобяват и разместват.

Условността на фантастичния жанр позволява и провокира свободното сърфиране по речевите регистри. И ето че както е банализирана, битката е превърната в неуловимо видение: „Заизнизваха се мършави часове от монотонното всекидневие на пурпурната кланица. Редника излизаше на бойното поле, както се влиза в шизофренично видение […]“ (с. 40). Езиковите несъвместимости, получили право на достъп с условността на фантастичния жанр, създават картина, която минава покрай познатите шаблони за описание на боя – емблематичен епизод за популярното сюжетно разказване, който авторът с истинско наслаждение описва подробно, в различно темпо и различни стилистики, сякаш с търпеливото изброяване на детайлите ще направи по-внушителна безсмислицата на убийството и ще се надсмее над конвенциите на популярните жанрове да го представят като зрелище и кинообраз. Педантично, с хипнотично упоение, са изредени оръжията, повечето от които доизмислени или извадени от бездънната историческа памет на различни епохи и народи, като че бойното снаряжение и схватките са фабули в психоразказа на авторовото съзнание. Новелата за Самотния редник съдържа и едно метанаблюдение за експеримента, режисиран от писателя, за превръщането на разказа и зрелището в писмо. Събитието се разтваря в буквените знаци, то има своята реалност чрез записаните разкази. И обратно: събитията имат изначалната геометрия, превъзхождаща и предхождаща всичко случващо се. А до това знание достига един епизодичен персонаж: „Скорпионожената наблюдаваше съсредоточено маневрите на войсковите подразделения, както се гледа игра; като че ли армейските единици бяха линеарни буквени знаци, които се събираха и разделяха, и непрекъснато се подреждаха по неподражаем начин върху пергаментовите страници на Максимална книга“ (с. 39).

Античната митология присъства и в други сюжети на писателя. Горгоната се превъплътява във василиск, който е митологичният виновник за убийствата, разследвани като в съвременна криминална история от Ред Барет и двамата му помощници в „Рикошет“ (от „Митове за овъгления мрак“, 2006) и редактирания следващ вариант „Престрелка“ (от „Упражнения по безсмъртно писане“, 2009). И двете заглавия са своеобразни метафори на отражението на митологичния образ в криминалната интрига, на митология и съвременност, на съсъществуването и съвместяването им.

Своите стилистични експерименти Янчо Чолаков продължава в последната си новела „Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм“ (Либра Скорп, 2019), в която изчистеният до аскетичност реален сюжет намира разрешение в пробив на фантастичните ритуали на Южните морета. Тези необичайни контаминации на светове и символика обаче са средствата, чрез които авторът говори за страданието, болестта и болницата – една станала свръхактуална тема за обществото ни през последните месеци.

Колкото „леко“ се четат разножанровите творби според интригата, толкова интертекстуалността е многопосочна и стои в основата на замисъла. Друга тематична област, чиито сюжети преразказва и пренаписва Чолаков, са евангелските притчи.[8] Цяла върволица от древни митологии е съживена в лирическо-ритуалните монолози „Земята на кръстовете“ и „Бесният Гилвирдас“ (от „Историята на Самотния редник“, 1995, възпроизведени в „История по безсмъртно писане“, 2009).

Различни митологии и различни хронологии, както невъобразимото многостилие на съвременния български се наслагват и съжителстват в романа антиутопия „Запалѝ свещ на дявола“ (София: Аргус, 2009), определен в подзаглавието като „роман в жанра фолкпънк“. В „Опит за предговор“ Александър Карапанчев изброява различни поджанрове, които открива в романа: „фентъзи и научна фантастика, готика ведно с уестърн, тръпкопобиваща антиутопия & криминале“ (Карапанчев 2009: 7). Колкото и различни да са избраните типове ситуации и видове повествование, техните рамки са спазени строго. Отграничаването им обаче прави възможно норма на текста да е именно смесването им – редувайки или съвместявайки ги в един епизод.

Едновременно със спазването на строга жанрова дисциплина се разгръща виртуозното разиграване на езиковия потенциал.[9] Романът е откровен стилистичен експеримент, тъй като рухването на света е разказано в аз-повествование, но в несвидетелското наклонение на минало неопределено време.[10] Антиутопийното е изиграно с пълното разфокусиране между разказ и семантика и функционалност на глаголното време, сякаш това е разказ на двойника на разказващия, братът, наречен „Онзи, който не ставал за нищо“– спящ и безсловесен през цялото време.

Романът е скроен по всеизвестната схема на пътуването бягство. Като в други съвременни дистопии заден план на събитията е екокатастрофата: героят пътува с непробудно спящия свой брат, към Нефтения разлив, покрил Бургаския залив, среща се с всевъзможни вредители и по-малко помагачи. Двойникът, заспал непробуден сън, е копие на типа на юнака от вълшебната приказка, който измамва всички с привидната си непригодност. Съвсем нелогично по предписанията на реалистичния разказ брат му успява да пренесе носилката през какви ли не драматични схватки и вредителства. Ако има въобразена логика, която да нормализира фикционалния свят, тя е постулирана от някаква неведома митологична праустроеност и подреденост на света. Тази цялост светът си възвръща във финала, когато героят разказвач се разправя с вредителите – проводници на унищожението и безогледния егоизъм – в поредица поединични схватки,  конструирани по законите на съспенса, мелодрамата и светкавичните ненадейни развръзки на хепиенда. Обаче брат му, „Онзи, който не ставал за нищо“, най-сетне се пробужда и воден от пироманията си, палва клечката на Нефтения разлив.

Това повествование не разчита на доверчиви читатели, не претендира, че създава възможен свят. Дори преднамерено разгражда възможната референциална сигурност, пък и буквално унищожава всякаква възможност за свят в огъня. Между разказвач и читател обаче плете връзки друга игрова техника – непресекващата ирония, родена от стилистичното снижаване и „омаскаряване“ на митологичните страхотии. Разговорните интонации и одомашняването на всяка невероятна ситуация са характерен белег за фантастичния разказ, който отрежда и на читателя позицията на свръхзнаещия, осведомен за преднамерената илюзия на въображаемия свят. Бих нарекла тази фамилиарност родилно петно на жанра научна фантастика, намерил своята читателска група сред тийнейджърите, предано подхранващ тяхната увереност за свръхзнание. Тя може да послужи и като белег, отделящ жанра от „другата литература“ в спонтанните класификации, коментирани по-горе. Писателите фантасти разиграват какви ли не стратегии за снизяване. Янчо Чолаков демонстрира особени умения, като вкарва в действия готови стилистични форми, но извън условността на разказваната въображаема история, примерно инопланетянин ще коментира в неутрално литературен стил появата на десет наемници, които му пречат да си изпълни мисията: „Вдигналата врява ме сепва“ („Горе ръцете! Слава на лисицата!“, с. 144).

 

IV. „Презареждане“ на жанровете

Действието, върху което се гради фантастичния разказ, е обраснало със слово, трепти от рикошетите на митологеми и фактологичен разказ, променя смисъла си в различни превъплъщения на стиловете. Ако изграждането на въображаемия свят е повествователен експеримент, той получава  съвсем измеримо въплъщение и в сътворяването на нов език, нов стил и обособяването на типови образи и ситуации. Тази му линия е подчертана с изобилието и излишествата, до които стига, отричайки с това чистата им функционалност и полезност за разказване и изчерпване на интригата. И това съвсем не е своеобразие в отделен авторов подход. Удоволстието от разказването и изграждането на нови светове и сюжети може да се почувства в детайлните описания на всеки един от изброените романи. С истинска наслада, но и предварителна изследователска работа върху обширни теоретични масиви, са възсъздадени сънищата, населили света в „Последната територия“ на Момчил Николов. Раблезианското разточителство на изброяването обаче изисква „бавно четене“ и потапяне във въображаемите светове. А това е обратно на императивите на жанра откъсване от интригата на случващото се и вживяване във въображаемия свят, измислен, невъзможен, но по-истински и достоверен от реалния.

Сънят е мотив в по-ранни творби на фантастиката, както в цитираните по-горе работи на Агоп Мелконян, които показват заличаването на границите между  специфичния жанр и критерия за литературно качество на текста, например в новелата „Греховно и неприкосновено“ или романа „Смърт в раковината“.

Ерудитското овладяване на темата и изграждането на сюжета върху интелектуалното са специфика, която би предизвикала несъгласията на така популярното разбиране за спонтанното творене на литературата. В тези романи между жанровете интелектуалното начало се превръща в „машина за разказване“. Оттук тръгва отличителната за обособената група на „междинните“ романи интертекстуалност в конципирането на разказите, която изисква двойно четене, т.е. интригата се проецира върху концептуален хоризонт, а ценностният коректив или алтернатива са означени чрез скрити или явни цитати. Всъщност такава литературна компетентност демонстрират редица класически текстове на научната фантастика. Що се отнася до българските традиции в пародията, с истинско самонаслаждение и забава Емил Манов разказва съшитите с бели конци новели за галактическите похождения на Октеп и Рътимид („Галактическа буфонада“, 1978), сякаш нарочно усилвайки нелепиците. Или за въображаемия остров Уибробия („Пътуване в Уибробия“, 1975, 1978, 1981, 1986, 1989). Акостирането до това изобретено в българската литература пространство е и прочит и пренаписване на романа на Джонатан Суифт за приключенията на Гъливер, и то на непрогледната мизантропия на четвърто пътешествие до разумната утопия на човекоконете, хоинъмите.

Ерудитски, с цитати, в повествованията се въвежда престижната ценност, алтернативна на реалността. В „Последната територия“ това е Belle époque, която магически изниква в надпис на енциклопедия или в рекламна табела на кафене, за да припомни загубения свят на хармония. Грижливо прикрити, а и многобройни са цитатите при Янчо Чолаков, навярно оставащи неуловими и при най-внимателен прочит. Бароковата многотия от образи и натрупването им неудържимо напомня нулевата информативност на раблезианските списъци или загадъчното фигурално изобилие в картина на  Йеронимус Бош. Като от „Градината на вечното наслаждение“ е дошла алитерацията в образа на неговия конник, „препуснал в янтарното ядро на ягода“. С безспорен авторитет като смислов център са библейските интертексти – Еклесиаст или Апокалипсиса, наред с апокрифното Откровение Варухово. Обратни са естетическите образци за повествованието на „Другият сън“ на Владимир Полеганов. Строгият им канон на минимализма и усет за архитектурната масивност на формите обаче е туширан от съпътстващата ежедневието на героите музика на Ерик Сати.

В повърхността на повествованието интертекстуалността е ясно разпознаваем знак за ерудитско писане, разколебаващ както реалността на изобразеното, така илюзията на самодостатъчния въображаем свят, но пък, от друга страна, е на една стъпка до снобската претенция. Отказът от признаването на реалността има друг залог и той е да се изтъкне, че случващото се разгръща другаде. Истинските събития се случват в съня. В романа „Запалѝ свещ на дявола“ братът на пътуващия разказвач спи през всички битки и обрати, но тъкмо той решава съдбата на света, той възмездява с унищожение безсмисленото разрушение на човешката общност.

Сънят е образ, който размива границите между онова, което читателят може да приеме за реално, и свръхреалното, изпитано средство за мотивиране на невъзможното и фантастичното. Тази ситуация, едновременно с колебанието накъде да се търси реалността на битието, стои в заглавието на романа на Владимир Полеганов „Другият сън“. Тъкмо чрез съня героят се пренася в другия свят, достигайки до изкуството на „синестетичен сън“. Романът се открива с епиграф от „Истинската история“ на Лукиан, от първото произведение, отнасяно към фантастичната литература, считано за предшественика на фантастичните пътешествия из небивали светове. От същото съчинение на елинистичния автор е и епиграфът, предшестващ изследването на Огнян Сапарев. Сънят е често използван мотив и в разказите от сборника „Деконструкцията на Томас С.“.

Сънувачите населяват новелата „Племена“, втората част от романа „Думите“ (2012) на Богдан Русев, и изплитат мрежа на паралелна реалност. А в „Последната територия“ на Момчил Николов сънят е утопичното завръщане към същинското битие и желаното бъдеще – в „сънните матрици“ раснат лаврите на бъдещото човечество.[11] Същевременно унасянето в сънните светове преобръща картината на въображаемия свят, който се е оказал зловеща дистопия на изгубилия въображението си човек. Янчо Чолаков припомня с епиграф от Густав Майринк към разказа „Обезлюденият“ генеалогията на образа на съня в диаболичното повествование („… хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени“. Густав Майринк, „Голем“).

Сънят не е образ, запазен за периметъра на фантастиката. След като в концепцията на романтиците той сигнализира за възвърнатото пълноправие на въображението, мястото му в конструирането на модерния литературен разказ има поръчителството отново на авторитета на Х. Л. Борхес, който вместо да препраща към обяснението на съня, го превръща в принцип за конструиране на светове: с огледалото между сънуващия и сънувания („Кръглите развалини“), в прехода от сън в сън („Писмената на Бога“), с нерешеността дали е реално или сън ставащото („Очакването“), „най-загадъчното от всички наши състояния“ („Старата дама“). Борхесовото повествование съдържа в чернова световете на съня, въобразени в „Последната територия“ на Момчил Николов, възсъздадени в романа с вещо и скрупульозно възпроизвеждане на хипнопедията. Както при Борхесовия разказ „Кръглите развалини“, сънуваният се пробужда в съня на сънуващия, за да констатира, „че и той е видение, че някой друг го сънува“.

Заглавието „Другият сън“ на романа на Владимир Полеганов стои във връзка и със заглавието „Другата смърт“ на първия сборник с разкази и новели на Алек Попов от 1993 г., в чието повествование впрочем също нееднократно се явяват съновиденията.  Тази паралелност в заглавията, именно защото изглежда непреднамерена, по-властно прокарва силови линии на приемствеността в рамките на българската литература. При творбите на Алек Попов ще открием подчертано засвидетелствана преданост към диаболичните похвати, но и към социалната критика на Светослав Минков, както и дословни цитати. Също така директно прокарва връзка назад към диаболизма и в детайлите повествованието на Владимир Полеганов. С пълно право на основата на заявеното от тях родословие Светослав Минков може да се нарече най-ярко представеният и актуален автор от българския литературен канон в почерците на днешните автори, заставайки редом с извънбългарските им ментори. На особен пиетет се радва авторът и от страна на българския фендъм. Издателското битие на текстовете им ги е отнесло към жанра на фантастиката: не само защото негови творби, както и диаболичните разкази на Владимир Полянов са излизали под знака на варненската библиотека „Галактика“.[12]

Отново с потекло от диаболизма е образът на двойника, събиращ ведно ужаса от неведомата свирепа двойна природа с признанието за разкъсаната цялост на аза. В романовото повествование на Полеганов препратките към диаболизма са многобройни (срв. с. 94), наред с отиграването на темите на диаболизма, каквито са огледалото, името, лудостта. Същевременно и този роман е ясно заявен стилистичен експеримент, изграден като монолог на един дъх, без нито един отстъп и сегментиране на разказа. Удвояването на аза в романа „Запалѝ свещ на дявола“ на Янчо Чолаков пък се мотивира с митологичната близначна двойка.

Друга характерна черта е експлицитното позоваване на литературни авторитети и предходници. Свръхценността на литературата е заявена в заглавието на романа „Project Достоевски“ на Радослав Парушев, докато темата за литературното е подложена на иронично дружелюбно надсмиване в „Екс орбита“ – не само защото един от маниаците водачи на новото учение Покровски е съобразителен филолог по образование, а защото именно поетът със звънкото име Демир Демичев става пророк и разпространител на новото учение. Книгата и библиотеката са откроени като ценност, и макар тази ценност да остава немотивирана, нито се обсъжда спецификата ѝ, те са превърнати в самостоятелен персонаж. Така Библиотеката – още една от емблематичните теми на Х. Л. Борхес, на своя сметка се оформя като наративна единица и в това повествование: унищожението на библиотеката е крайната точка в разорението на Къщата на статуите след победата на хтоническите твари в „История на Самотния редник“ на Янчо Чолаков; героят разказвач в „Другият сън“ на Вл. Полеганов има за задача да пренесе книгите и, обратно, да отвори нова библиотека и докато я нареждат, се събират с бъдещата му жена. Улиците в ултрамодерния град в утопията „Project Достоевски“ имат имена на писатели, а вълшебното Унимо от едноименния разказ на Александър Карапанчев, което може да дари с нова идентичност, е превърнало всички обитатели на въображаемия свят в двойници на известни писатели, защото това са пожелали да бъдат. А в секретната централа на Пумпала в романа на Владислав Тодоров развиват криптография, която трябва да опази „инфекциозната истина“. Овалната му библиотека е най-голямото книгохранилище на полуострова: „Изобщо, тук бе представена цялата апокрифна, официална и официозна вербална маса, създадена през вековете благодарение на словотворческото буйство на полуостровния човек и съхранена при специални условия, близки до тези на открития Космос“ (с. 17-18).

Ето библиотеката от Къщата на статуите, изгризана от хтоничните твари в „Историята на Самотния редник“, романа на Янчо Чолаков:

Термиталите гладници бяха открили междувременно Библиотеката на Къщата и сега се отдаваха на задълбочено четене. Нагризаха дървенията с мандибули и максили, и се заеха с книгите, жадуващи да опитат от апетитната целулоза. Всичко, което бе достъпно за гладниците, се превръщаше за броени минути  в кафеникав книжен прах. Те гризкаха палимпсести, счетоводни регистри, граматики с термини, митографски сборници, епиграфски документи, отделни колофони, кедрови търговски таблички, върху които с калем от тръстиково перо и горена вълна бяха изписани парадигматични кривулици, пооръфани канцеларски книжа с маргинални драскулки и заврънкулки, тълковници, изборници, панепистемии, манускрипти, йератически писмена, латински версии на троянската притча, един бая дебеличък панегирик, подвързани с кожена обложка фолианти, от които оцеля медният обков, разточителни платиатски съчинения с будещо възхищение калиграфско оформяване, анонимен коптски роман за Камбиз, редактирани поетики на упадъчни стилове, навити на руло нечетливи, непрочетени и нечитаеми съкровени текстове, свитъци с ръкописни бележки от стило на писари в полето и извиняващи правописните си грешки писачи; все шедьоври на профанизирано високо и неистово възвеличавано низово изкуство за ползване по собствено желание или за всеобща потреба. Термиталите буквоеди гълтаха с най-голямо настървение поезията, която бе значително по-вкусна от скучните увъртания на втората софистика; След Анакреон и Сафо се прехвърлиха на веселяка Аристофан. Особено добър поет им се стори Омир, две поеми от когото бяха преписани върху сладка хартия, поръсена с есенция. Навсякъде из Библиотеката висши жизнени форми смилаха низши безжизнени. (с. 67)

Борхесовата тема е предадена с раблезианското разточителство на ерудицията и с неподозираните находки на познаващия езика.

И така, жанрът фантастика и неговите удължения в днешната българска литература имат ясно разпознаваеми тематични ядра (сънят, двойникът, библиотеката); лесно може да се свържат с литературни предходници и да се тълкуват като преформулиране и удържане на тези традиции, отстоявайки с това своята различност и равноправност спрямо предходниците. Създавайки, едновременно с това, своята версия за свят. Различни визии, но щедри в детайлите, с изумителната многотия, с която говориш за любимите неща.

Всъщност тази нова фантастика, или нова междинна литература, почерпала от жанра на фантастиката похвати, образи и концептуалния принцип на експеримента: мисловен и стилистичен, както Борхесовата, е утопия на затвореното в книгата слово.

*  *  *

В заключение ще извадим пред скоби какви са „ползите“ от проникването на фантастичното в родната ни литература, което с един замах пренася дълговечната традиция на световната фантастика; ознаменувано е както с бестселърен професионализъм, така и с ерудитство и естетическа езотерика; дава скъпоценни качества и утешава комплексите ни за изостаналост. Оказва се българската литература на равна нога с онова, което се прокрадва като тенденция в престижните американска, руска или френска литератури. Конструирането на фантастично-утопичен разказ е въвело световни образци в паметта на българската литература, а сюжетиката стъпва върху ясно разпознаваеми и универсални тематични ядра: сънят, двойникът, библиотеката.

Първо, литературният жест е неотделим обаче от политически ангажираната позиция. Такава – отново едновременно социално критична и стилово експериментална – е Светослав-Минковата фантастика от 1920-те и 1930-те години, която се побира в малко коли, не е обширна, но се е оказала заразителен образец за днешното поколение успешни писатели. Или примерът с паралела между жителите на Уибробия и актуалните социални типове в родното организирано и мущровано по партийни директиви общество в едноименния роман на Емил Манов. Фантастиката в романите е спасила политическото им качество, гарантирала им е длъжността да са алтернатива на социално-историческата реалност, каквато литературата е призована да бъде, а именно да изиграе ролята на нереалното и социално ненужното, като предлага утопични и въображаеми светове – единственото противодействие – и противоотрова – към благочинното поведение на засипващото ни множество, вместо самонадеяното присмиване. Тази литература „действа“, потапяйки се в стилистичното преобразяване на езика, макар че навярно с това се обрича да остане далеч и от множеството, колкото и да се надява на тиражи.

Второ, жанрът на романа възпитава в така нужната професионализация на писането, но освен той дава втори утопичен или въображаем, смислов план както на динамичната сюжетика, така и на статичната интроспекция или на стилистичното експериментиране.

И трето, тази литература не се бои да говори за Бога, не се и перчи. Романите на световните имена в жанра на SciFi са го превърнали в територията, на която човек може да сподели и обмисли тревогите си и жаждата за Бог, да бъде откровен в съмненията си. В „Умората Сюзерен“ последният въпрос, който героят на Янчо Чолаков задава, е: „Какво сънуваш, Господи?“.

 

Автори и произведения

Агоп Мелконян

Греховно и неприкосновено. – Греховно и неприкосновено. Фантастични новели. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.

Смърт в раковината. Фантастичен роман. София: ИК Христо Ботев,  1994.

Алек Попов

Другата смърт. Новели. София: Младеж, 1992.

Александър Карапанчев

Унимо. – В епохата на Унимо. София: Аргус. Нова българска фантастика, 2002.

Богдан Русев

Племена. – Думите. София: Обсидиан, 2012, с. 43-84.

Васил Георгиев

Апарат. София: Сиела, 2013.

Екс орбита. Хермес, 2016.

Владимир Полеганов

Деконструкцията на Томас С. София: УИ Св. Климент Охридски [Нова проза], 2013.

Другият сън. София: Колибри, 2017.

Емил Манов

Пътуване в Уибробия. Варна: Георги Бакалов, 1975.

Момчил Николов

Последната територия. София: Сиела, 2016.

Радослав Парушев

Project Достоевски. София: Сиела, 2009.

Янчо Чолаков

Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995.

Митове за овъгления мрак. Фантастични разкази и повести. София: Аргус, 2006.

Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009.

Упражнения по безсмъртно писане. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2009.

Дванайсет разбойници. Откъс от роман. – Море, кн. 1, 2012, 137-156.

Целият свят в ръцете. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2014.

Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм. Бургас: Либра Скорп, 2019.

 

Цитирани източници

Арент 1997: Хана Арент. Човешката ситуация. Прев. К. Янакиев. София: Критика и хуманизъм, 1997.

Борхес 1989: Х. Л. Борхес, Вавилонската библиотека. Миниатюри, разкази, есета. София: Народна култура, 1989.

Бурдийо 2012: „Литература“ и „паралитература“. Легитимиране и преноси на легитимиране в литературното поле: примерът на научната фантастика. Разговор с Ян Ерно (в: Science fiction, n°5, oct. 1985). – Полета. Том I. Полета на духа. Състав. и прев. Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012, с. 419-432.

Влашки 2014: Младен Влашки. Романология ли? Пловдив: Хермес, 2014.

Гласовете… 2018: Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018.

Карапанчев 2009: Александър Карапанчев. Опит за предговор, или защо се пали тази свещ? – Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009, 5-9.

Ковачев 2018: Огнян Ковачев. Изграждане на неяснота, неопределеност и несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и Георги Райчев. – Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018, с. 26-38.

Личева 2019: Амелия Личева. Световен ли е „Нобел“? София: Колибри, 2019.

Мелконян 1995: Агоп Мелконян. В търсене на алтернативи. – Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995, с. 3-4.

Оруел 1946 http://orwell.ru/library/essays/wiw/english/e_wiw

Полеганов 2019. Интервю. Хост / Гост. Сборище на трубадури

<https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

Сапарев 1990: Огнян Сапарев. Фантастиката като литература. София: Просвета, 1990.

Тодоров 2009: Цветан Тодоров. Въведение във фантастичната литература. Прев. К. Кавалджиев. София: СемаРШ, 2009.

Чолаков 2018: Янчо Чолаков. Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие. – ФантаSтика, 2018, с. 292-299.

 

Бележки под линия

[1] Борхес 1989: 221.

[2] Бързата реакция на А. Кьосев към очерталата се тенденция има корени в дълготрайния му интерес към утопията (срв. „Мечтата на тялото“, предговор към А. Платонов, Чевенгур (София: Профиздат, 1990) <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/2979-2016-05-06-21-08-19 >; „Скандалът на утопията. Начални бележки“ (Пирон, бр. 7, 1 януари 2014 <http://piron.culturecenter-su.org/съдбата-на-либералната-утопия-за-безс/>). Съвсем наскоро се състоя конференцията „Новите утопии“, 6 – 9 декември 2018 <http://culturecenter-su.org/?p=8827>, в рамките на която се проведе Кръгла маса „Дистопиите в България“ с участието на Васил Георгиев, Александър Белтов, Чавдар Парушев и Александър Кьосев. Паралелно Кьосев изследва утопията в отношение към фантастичната фикция, срв. скорошния доклад „Хорхе Луис Борхес и Андрей Платонов за утопията“, Международен онлайн колоквиум „Тльон, Укбар, Orbis Universitarius, 19–20 октомври, 2020 г.

[3] Що се отнася до жанровите определения, в блърб на задната корица на предходната му книга, сборника с разкази „Деконструцията на Томас С.“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013) е отпечатан откъс от рецензия от Ани Илков, в който книгата е определена като „постфантастика“.

[4] Сборище на трубадури <https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

[5] Към фантастичните елементи в повествованието му обръща внимание Владимир Полеганов в цитираното по-горе интервю.

[6] Х. Л. Борхес. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989, 69. По-долу темата продължава с допълнението, че според метафизиците в Тльон метафизиката е дял от фантастичната литература (с. 75). Преплитане на идеята за литературата с фантастичното продължава с уподобяването на фантастичното със спомена или съня („Другата смърт“). В „Заир“ разказвачът директно посочва фантастичния жанр на това, което пише: „До края на юни бях погълнат от работата над един фантастичен разказ“ (с. 234).

[7] Техен образец можем да видим в притчите и ескизите на Франц Кафка.

[8] Срв. Дванайсет разбойници. Апокрифен роман (откъс). – Море, кн. 1, 2012, с. 137-156; 5+2=ЧУДО. – Целият свят в ръцете, 2014, 260-263.

[9] Ето как представя тази страна от творбата Александър Карапанчев в своя „Опит за предговор“: „Бидейки твърде ерудиран автор (понякога тая му ерудиция даже натежава), Янчо умело забърква коктейл от различни езикови „напитки“. Така в романа „Запалѝ свещ на дявола“ живеят и жаргон, и сленг, и чисти сякаш кристал литературни форми; тук-таме се мяркат закачливите опашки на игрословици плюс неологизми; провиждат се шарените жилки на многопосочен хумор… Като сменя ритъма на фразите си, писателят успява – да, успява! – да генерира допълнително енергия за четене“ (Карапанчев 2009: 6-7).

[10] Коментар на романа, който отлично представя отделни елементи, но съвсем не ги приема безрезервно, е даден при Влашки 2014: 64.

[11] Двете последни произведения са композиционно и концептуално различни. За разлика от стегнатата интрига при „Племена“ на Богдан Русев, Момчил Николов в своя роман развива сюжета в няколко паралелни линии, проследяващи различни персонажи, с различни нива на моделиране на темата (макар че можем да ги прочетем и като удвоения на една сюжетна линия). Кукловода в повествованието на Богдан Русев влиза в съня и тласка към самоубийство. Може да се открие и директно съвпадение в образ като „Сънищата са територия“ (цит. с. 59-60 от романа на Б. Русев).

[12] Това са изданията: Св. Минков. Дамата с рентгеновите очи, 1982; Св. Минков, К. Константинов, Сърцето в картонената кутия, 1986; Вл. Полянов, Диаболични повести и разкази, 1990.

 

За Мая Горчева

Електронна поща: mayagorcheva ( ет ) abv ( точка ) bg

Мая Горчева е литературна историчка. Доцент e в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), където води курсове по европейска култура и социология на литературата. Научните ѝ интереси са свързани с модерната литература и култура, компаративистика и превод, текстова критика. Изследванията ѝ са посветени на слабо познати творби на автори от новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Автор е на девет монографии и над сто статии и студии. Последната ѝ работа е в полето на естетиката и изследва категорията на възможните светове като подстъп към конструирането на литературната фикция. Занимава се също с превод на художествени и литературни текстове и с редакция. Членува в АКСЛИТ (Академичен кръг по сравнително литературознание).

Материалът Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Малкото четене: „Да опазиш Сребра невяста“

В предвкусване на премиерата на сборника на 28.10, заповядайте откъсче от едноименната история.

Тогава червендалестият Хвърчилец ме осведомява, че всъщност задачата ни хич не е просто да свирим. Свиренето на самата сватба било за кеф и за отмора, и си било за нас, и… абе било все едно к’во щяло да е, след като всички ще са вдъхнали въздух на поне няколко дамаджани.

Той ми подава ПВЦ бутилка от „Фанта“, пълна с бистрожълта течност, после се надвесва над мен и със заговорнически тон ме уведомява, че сме щели да участваме в „най-тежката част“. Филип го гледа омаяно сякаш жив русалия е рипнал от урвата приказки да му разказва.

– Кхъ-кхъ – кашля Пейо съсредоточително. – То въпросът, кхъ… абе ключовата работа тука е… Виж, има един много, много сериозен, такъв, ключов момент… че ми тря’а такъв свирач, който да свири, докат’ пазиме булката.

Аз преглъщам.

– Значи ще свиря и преди сватбата, така ли?

– Еми да. Ей сега, като стигнем, веднага ше трябва да отидеме да я пазиме. Булката, т’ва.

– Как така да я пазиме, нали ще се жени?! От к’во ще я пазиме?!

Пейо хъката-мъката започва да ми обяснява.

Пазенето и вземането на момата било най-тежката и най-важната част от сватбата. Това на практика си било чисто крадене на булка, затуй вече ѝ викали „взета невяста“, демек била бита карта вече. Той смига и прави жест сякаш връзва някой.

Младоженецът, понеже бил кекав от любов, вземал добри приятели и роднини, и много свирачи да му помагат да извади момата от дома ѝ, та да я отведат. Същото се случвало и от страната на невястата, само че там целта била да не я дават без бой или поне не без голям откуп. Понякога, когато тейкото, бащата на момата, не харесвал бъдещия зет, и бой, и дар, че и ракия, и пара трудно помагали.

Имало един начин само.

В тоя край всички толкова обичали музиката, че само тя топяла сърцата им.

– Добре, значи, виж с’я, тука има традиция – много настоятелно ми обяснява моят мениджър. – Младоженецът води свирачи и булката също си има свирачи, и те се надсвирват, и които надделеят, нали, такова… С’я обикновено, няма се плашиш, повече от час-два няма да е, естествено, щото нали ’се пак… Ама не мо’е така да я дадеме, нали! Обещал съм на баща ѝ, ’начи! – Tук той се надвесва към мен разпалено и вади скрития си коз. – ’Начи, ’найш ли к’ва хубава ракия вари баща ѝ! Неколко дамаджанки ми даде, сериозен е. Обещал съм му на човека, че трудно ше я дадеме. Че ще е най-трудно дадената мома в целото село! Просто… за нея ше тря’а кръв да се… – В този миг, видял изражението ми, омеква: – Хе-хе, не бе, Благо, споко, шегувам се, хе-хе, чак кръв… Ние с музика само, ние обичаме музиката, цялото село, па и околните, сме все музикални хора!

Картинката започваше да ми се подрежда. Тези добри хорица си правеха сметката да свирим цяла нощ.

Сватът продължава:

– Но имай предвид все пак, че…

– Какво да имам предвид, бе?! И от другите села ли ще има хора?

– Ами той е посъбрал оркестър… шейсетина човека горе-долу.

Плясвам се по челото:

– Колко? Абе Пейо… ние сме с една китара и един кахон бе, брат! Извинявай за „брат“, нали, ако искаш на „вуйче“ ще ти говора, знам, не обичаш така, но… Откъде-накъде?! Т.е. как така?!

Обръщам се шашардисан към Филип.

– Филипе! Шейсет човека оркестър?

Колегата вдига небрежно рамене в стил „Аз к’ви филхармонии съм борил, та тия ли…“.

– Еми имал човекът… – продължава Пейо. – В смисъл, младоженецът… то и той е от сой. Пък и неговият баща хубава ракия вари. Абе няма да се притесняваш бе, човек! – решава да ме успокои Пейо. – ’Начи, те свирят песен – ние свириме песен, ние свириме песен – те свирят песен. Важното е девойката да не хукне веднага през вратата и да ревне: „Ааа, твоя съм, взимай ме“, демек – трябва да я държиме вътре. Поне известно време…

Той поема дъх, после натъртва:

– На всяка цена.

Поглеждам го и изтървавам:

– Ще я вържем ли преди това?

Лицето му се удължава.

– Щото иначе не знам как ще стане, мой човек…

Омнибус - Филип К. Дик

Ако не сте от запалените фенове на Филип Дик, вероятно ще се изненадате, като научите, че някои от най-значимите фантастични филми-икони са направени по негови разкази: "Зов за завръщане", "Специален доклад", "Агенти на съдбата", "Блейд Рънър"... Този човек е успял в рамките на ограничения обем на късия разказ да създаде вселени, които пленяват, увлекателни истории в тях и нещо толкова оригинално като завръзка, че се чудиш на него ли да се дивиш повече, или на още по-вълнуващата развръзка. Безупречен майстор, провидец!

Парадоксално е, но понякога книги с огромна тежест, интересни и увлекателни, биват прочитани с най-големи усилия. Вероятно това, че и преди съм чел повечето разкази, и че съм гледал много пъти екранизациите, ме лишаваше от голяма част от удоволствието да се насладя на това да ги видя за пръв път на български в самостоятелен сборник с твърди корици.

Не знам какъв по-силен комплимент да измисля, всякакви думи бледнеят. Може би единствено да вметна очарованието ми от другите разкази, чиито филми не са чак толкова известни. "Златният човек" беше феноменален и не бих се учудил, ако има още по-добра екранизация. "Вариант две" беше като шахматна загадка. Виж, "Камера помътняла" направо я прескочих, защото от предишния прочит останах с впечатлението, че това не е точно интересно фантастично произведение, а по-скоро опело за приятелите му, които са умрели от свръхдози.

Вече десетилетия продължавам да се чудя дали в българския превод на "Do androids dream of electric sheep?" "сънуват" е правилната дума. Да, сънуване и овце се връзват в общия смисъл, но вторият и по-конкретно свързан с историята план и смисъл на думата си е баш "мечтаят"...

“Новата прическа на Вики” – Цветелина Цекова

Тънка книжка, няма и стотина страници, но натежава много с всеки прочетен ред. Думите бяха като неспирни удари в тялото ми, от които едвам си поемах дъх. Четях без да спирам докато се питам защо? Как е възможно това да се случва? Да има толкова жестокост и липса на човещина. Как момиче, израстнало сред домашно насилие би допуснало подобни грешки?

Сериозна тема е засегнала авторката. За тези неща не е прието да се говори, хората смутено обръщат поглед в страни. А Цветелина Цекова е разкрила душата си и дори само един единствен шамар от тази история да е истински, то пак е твърде много.

“Новата прическа на Вики” е отчаян вик на всички жертви, живеещи в непрестанния кошмар на страха, отчаянието и болката. Но от всичко най-страшни са срамът и безизходицата. Това да признаеш пред себе си, че си допуснал ужасна грешка, че имаш нужда от помощ, утеха, закрила. Не знам как работи мозакът на насилник и предпочитам да не разбирам от първо лице в живота си, но съм впечатлена от реалестичното и достоверно изградените образи.

На всяка страница ми светеха червани лампи от поведението на Драго. Всичко в него макар и толкова перфектно ме отблъскваше на подсъзнателно ниво. Има нещо нездраво в желанието да обсебиш живота и вниманието на любимия човек. Свободата трябва и винаги е била преди всичко останало за мен.

За образа на майката не намирам думи и сили да пиша. За мен нейната пасивност се равнява по вина на агресивността на насилниците.

А финалът не ми донесе утеха. Не почуствах нужното възмездие, но може би живота не е справедлив и няма истинско възмездие за лошите дела. А толкова ми се искаше нещата да бъдат различни.

И макар да имам разни, дербни забележки за използваните сравнения и прилагателни, горещо ви я препоръчвам. Можете да я намерите в хартиен или електронен вариант. Вземете я за себе си, прочетете я, подарете я на дъщерите и синовете си, на приятелите си. И говорете за нея и случващото се там – има защо. Темата е много трудна, но не бива да се подминава.

Според статистиката всяка четвърта жена е жертва и ако вие не сте част от тази черна хроника, значи сте огромна късметлийка.

Каним ви на: Етно-рок мюзикъла „Да опазиш Сребра невяста“, 8.10, Античен театър

Приятели 🙂

Ако сте чели (и/или гледали, и/или слушали) „Невидена река“, вече сте запознати с цикъла „Коренуване“ и невероятните крос-арт проекти на Мирослав Моравски.

Ако не сте, обясняваме: „Коренуване“ е поредица, основана върху българското ни фолклорно наследство – музика, митология и предания. Тя ни пренася в свят, населен с бардове и емигранти, русалии и научни работници, психолози, самовили и всякакви пътешественици.

Съвсем скоро една от историите от тази поредица – „Да опазиш Сребра невяста“ ще направи своя двоен дебют: на голяма сцена като мащабен спектакъл със сценография, живи музикални изпълнения и автентични костюми, и на книжния пазар като част от едноименния сборник, който се явява най-новото попълнение в поредица „Човешката библиотека“.

Постановката ни запознава с Благун, свирач и разказвач, който е поканен да свири на обичая „пазене на булката“, предшестващ една сватба в Родопите. По време на надсвирването обаче се появява и друг кандидат-жених със своя оркестър – и историята се заплита.

Отвънка се чуват подсвирквания, почват викове, думкане, пищене: „Айде, отвори, отвори, стопане! Моме, не мой се втелясва, вече си невяста!“. Свирачите – явно изкусни майстори, въртят и извиват ловко мелодиите, най-вече този, дето пее отвън с един гладък и плътен, меден глас… Шепнещ глас. Глас, дето се разнася над двора, просмуква се през вратата, оградата, дъските:

– Хайде, либе, отвори ми! Откога те чакам, посрещни ме! От кол’ време хвърли дума, хайде отвори, при теб пусни ме!

С всяка дума Сребра побелява все повече и повече и стиска портата сякаш се бори с гласа. Отначало му отговаря наперено, после думите ѝ стават по-несвързани, по-неясни, докато накрая млъква съвсем и не продумва ни на майка си, ни на друг…

Участници в спектакъла са оркестрална трупа Невидено: Мирослав Моравски (китара, глас), Анна Анова (гъдулка), Беатрис Благоева (глас), Минчо Недев (бас китара), Мирослав Зографски (ударни), както и музикантите Иван Чапанов (кавал, гайда) и Йордан Донов (китара). Те изпълняват авторски композиции, съчетани със съвременни интерпретации на народни песни, които се преплитат и допълват в завладяваща история.

На представлението ще можете да си закупите и сборника, в който намират място едноименната история и още две творби от цикъла „Коренуване“ – пиесата „Грехът на русалията“ и разказът „Кръговете на дядо Манол“. Историите и текстовете на песните се допълват от страхотните илюстрации на Любомира Стоянова – Мел, превръщайки сборника в истинско бижу.

Заповядайте на 8 октомври от 19:30 ч. в Античен театър – Пловдив, за да се потопим заедно в тази магия от фолклор, рок и пещерняшки песни, подплатени с нвероятния хумор, енергия и хъс на Миро Моравски и верните му другари от група Невидено!

Повече за историята, участниците и трънливия път към Античния театър може да прочетете в блога на Миро.

И най-важното: билети може да си купите от Bilet.bg, Grabo.bg, мрежата на Eventim и на място от Античния театър.

Очакваме ви със затаен дъх и настроени китари,

Дес, Миро Моравки – Моро и екипът на ЧоБи

“Десет женски изневери” – Катя Антонова

Взех я за плажно четиво. Мислех си всеки ден да чета по една история по между къпанията на плажа. Неусетно прочетох първите три разказа още с първото отваряне. Тогава реших да я разделя на две части с по пет разказа за два дни. Но до края на деня я бях прочела и бих я препрочела пак. И от сега ви я препоръчвам. И сега продължавам да мисля за нея и бързам да събера разностранните си мисли в няколко думи.

Срещата с Кло предизвика гняв и неприязън в началото, толкова нелогична ми беше. А в края ме остави без думи, прибързано я бях осъдила. Радина и стремежът и към перфектност, разбирам повече от добре, желанието и да бъде винаги в центъра на всички. Дора ми е любимка, толкова близка я почувствах и толкова смела. Фантазиите на Роси ми се сториха малко нелепи, но какво ли не прави любовта. Мила ме удивлява, възхищавам се на увереността и умението и да се справя, ясно знаеща какво иска и как да го постигне, без самозаблуди и илюзии. Понякога детската любов трябва да си остане в миналото, за да не донесе разочарования както при Таня. София намери най-нетрадиционния начин да излекува душата си и да се справи с предрасъдаците си. Люба събра смелост да освободи от котвите и да повярва, че заслужава да бъде повече от най-удобния вариант. Селин откри начин да запълни мястото на липсващата любов и внимание, вси пак работата е най-важна. Мария най-накрая откри истинската, споделена любов в лицето на най-неочаквания човек.

Пъстра палитра от жени, като пролетен букет с цветя, всяка ухаеща със собствен аромат и привличаща с различен цвят, а някои дори имат и бодли. Твърде премерени и несигурни ми бяха повечето от тях в началото, но израстването им беше повече от естествено и убедително. Различни в характерите и вида си, но толкова близки в търсенето на любов и мъничко признание. И не любовта няма нужда да е перфектна, просто трябва да е истинска. И макар изневяра да звучи зле, да е предателство, то тук повечето героини чрез изневярата спасяват себе си и си дават шанс за щастие.

Бегло щрихирани истории, но пълни със смисли и емоции, различни и неподправени. Катя Антонова е майстор в изграждането на съдби. Рисува картини на цели животи с няколко думи. Реалистични и пълнокръвни. Ще се надявам да има продължение.

И пак да ви кажа – препоръчвам книгата на всички жени и на тези от мъжете, които искат да разберат жените и поне за момент да погледнат света през техните очи. Моята любимка е Дора, заради трансформацията която преживя и заради факта, че не се отказа. А коя е вашата фаворитка и защо?

„Дървета за прегръщане“ и билет за свръхестественото

Непосилната лекота на битието (по Кундера) може да варира в широки граници, в зависимост от битието. Понякога, за да го направим по-малко непосилно, измисляме истории, украсяваме го с метафизични характеристики, да е по-привлекателно, заглаждаме малко неговата ежедневна обикновеност. Замислих се над това, докато четях сборника с разкази „Дървета за прегръщане“ на Цветелина Александрова. Ежедневното тамПродължете с четенето на "„Дървета за прегръщане“ и билет за свръхестественото"

Джеръми Рибаря - Биатрикс Потър

Стара детска приказка, която познавате поне по картинките. И като казвам стара, имам предвид повече от век, защо за пръв път е издадена през 1906. Текстът е съвсем скромен и може да се изчете за пет минути, докато чакате на пейка приятел с малко дете да дойде и да пиете заедно бира.

Приятна, обикновена, разбираема. Най-симпатичното нещо са картинките, които на мен ми напомняха на домашния дух от приключенията на Билбо с всичките му жилетки и носни кърпи, или в случая животоспасяващи шлифер и галоши.

Каним ви на: Булгакон 2022 „Перперикон“ в Кърджали, 3-6.09.

Скъпи приятели и фенове на фантастичното,

Заповядайте на юбилейното, международно издание на Булгакон 2022 „Перперикон“. Събитието ще събере автори, издатели, илюстратори и фенове на фантастичния жанр от България и чужбина в емблематичния Кърджали от 3 до 6 септември. Срещите ще се проведат в комбиниран формат, като ще се редуват онлайн и присъствени лекции, панели и дискусии с участието на родни автори като Николай Теллалов, Елена Павлова, Явор Цанев, редом до световни имена като Питър Уотс (Канада), Пол Маколи (Великобритания), Лави Тидхар (Израел), Кристина Чодоровска и Агниешка Халас (Полша), Джули Новакова (Чехия) и други.

Всички панели с чуждестранно участие ще се провеждат на английски език. Преводачи ще са налични, но за всеки случай опреснете знанията си. 😉

Ще се включат и двамата победители от конкурса ни за роман „Изгревът на следващото 2020“, за да разкажат за трънливия път на своите творби, чието издаване предстои.

Ще си говорим още за създаването на различните фантастични общности по света, за науката във фантастиката и фантастиката в ежедневието, за предизвикателствата при превода на жанрови творби и историята на илюстрирането им. Ще бъдат представени и нови книги, и още, и още… Пълната двуезична програма на събитието може да видите тук. Очаквайте изненади и извънредни включвания!

Настаняването се предоставя безплатно от Комплекс ученически общежития „Родопи“ в гр. Кърджали. Желаещите да резервират моля да се свъжат с Кирил Добрев на имейл kido61551-в- gmail.com.

За ентусиастите се предлагат и безплатни посещения до историческата крепост Перперикон и Регионалния исторически музей, както и демонстративни наблюдения в Народната астрономическа обсерватория „Сергей Златев“. Заявете присъствие още сега, защото местата за тези мероприятия са ограничени.

Още информация и двуезична брошура на събитието може да видите в блога на Валентин Д. Иванов, организатор и участник в срещата. А лично баш организатора и домакин на Булгакона Кирил Добрев разказва повече за него в интервю по БНР.

Станете част от това четиридневно фантастично приключение срещу символична входна такса от 10 лева. Очакваме ви!

Организационният комитет на Булгакон 2022, със скромното участие на ЧоБи

Володимир Зеленски – от слуга до президент на народа

От ранните часове на 24 февруари тази година едно име обиколи земното кълбо и се настани в умовете и сърцата на милиони, наред с шока от пълномащабното нахлуване на Русия на украинска територия. В следващите дни и седмици Володимир Зеленски, бивш актьор и бизнесмен и настоящ президент на Украйна, ще се превърне в истинска суперзвезда,Продължете с четенето на "Володимир Зеленски – от слуга до президент на народа"

Перуански записки - Николай Хайтов

Тупак Амару

На младини имах много високо мнение за Хайтов. Тази книга не помогна това да се запази. Тя е нещо като пътепис за една кратка визита на българска делегация от артистичните среди в Перу, като предава освен субективните впечатления на автора, а и доста за историята на страната от предколумбово време (много интересно!), за географията (също става) и за съжаление за комунистическите залитания на разни военни диктатори-превратаджии (защо беше нужно?), които, както вече знаем, водят до неминуем крах и мизерия.

Последното доста нагарча и влошава цялостното впечатление от иначе не лошата аудио книга. Дали бих я чел пак? Не. Дали я препоръчвам? Още по-малко.

“Сребърна приказка” – Наоми Новик

В горещото лято прочетох една доста смразяваща, зимна история за три млади жени, готови да жертват личното си щастие в името на по-висша цел.

This image has an empty alt attribute; its file name is silver_fairytale.jpg

Мирием е невзрачна, еврейска девойка, дъщеря на твърде отстъпчив и добронамерен лихвар. Един ден, принудена от суровата зима и обстоятелствата, започва да върши работата на баща си и да събира дължимото. Бързо открива, че има талант и с лекота превръща среброто в злато. А Старик обичат, не направо обожават златото. То е основната ценност за белите елфи живеещи в близката планина. И когато техният предводител взима Мерием за жена, тя ще се изправи пред неочаквани предизвикателства и ще трябва отчаяно да се бори за оцеляването си.

Ирина е недостатъчно красивата дъщеря на дребен благородник, която е повече досадно бреме за баща си, отколкото полза. До деня, в който царят не я взима за жена. Но щастието и ще бъде кратко понеже Мирнатиус крие мрачна тайна от миналото. А единственият съюзник, който е на нейна страна е старата и бавачка Магрета.

Ванда – груба, селска девойка със здрави ръце и добро сърце е продадена на служба при Мерием, за да изкупи бащиния дълг. В къщата на панов и панова Менделщам тя намира освен храна, човешко отношение и семейната топлина, която и липсва след смъртта на собствената и майка. Тримата с братята и Сергей и Степон биват преследвани от цялото село след смъртта на баща им и трябва да бягат, за да спасят живота си.

Много ум и комбинативност трябва да приложат трите момичета, за да се измъкнат живи от сполетелите ги беди и тежката участ, на която са обречени. Познанството им се случва на границата на реалното, в един неестествено замръзнал, магичен свят, а само от тяхната решителност зависи да спасят не само собствения си живот, а и този на близките им. И макар да има много обрати и тежки решения, в крайна сметка всичко опира до любов.

Не очаквано за мен историята много ми допадна, въздвйстващи са описанията на скованата от студ земя, глада и недоимъка. В по-голямата си част историята се разказва от името на някоя от главните героини, което беше разбираемо за мен. Имаше части, разказани от второстепенни персонажи и това вече не ми допадна особено. Твърде много различни гледни точки, мисли и изказ. На моменти не можех да се ориентирам кой точно е текущият разказвач и приемам този похват като авторово безсилие да ни предаде случващото се по-друг начин. Изграден е впечатляващ свят, много напомнящ ми на руските села, с тежката полска работа и дългата зима.

Наоми Новик е убедителна в детайлите и успя да ме спечели на страната на героините си. Допаднаха ми разсъжденията и вътрешните борби на всяка от тях. Трите са много различни, съвсем обикновени и същевременно притежават невидими за окото качества. Тук не външната красота е определяща, а вътрешната – умът и хладнокръвието в критични ситуации, комбинативността и куражът да се изправиш пред идващите трудности и неизбежната опасност с вдигната глава и да намериш решение дори в безизходните моменит воден от принципи и добродетели.

Ако трябва да си избера една за фаворит ще ми бъде много, много трудно да реша, но все пак ще посоча Ирина. А коя е вашата любимка от тази “Сребърна приказка”?

Сергей Лебедев и „Дебютант“ – онтология на смъртта

Още помня онази първа среща с прозата на Сергей Лебедев, с дебютния му роман „Предел на забравата“. Темата дотолкова ме вълнуваше, отговаряйки на отдавнашни мои търсения, че в рамките на един уикенд жадно изчетох романа, увлечен в стила на Лебедев и въпреки твърде пространните му философски разсъждения, на моменти затлачващи повествованието. „Предел на забравата“ попаднаПродължете с четенето на "Сергей Лебедев и „Дебютант“ – онтология на смъртта"

МЪРТВИЯТ, КОЙТО ЖИВЕЕ.

Развихрен в просторите, вятърът мощен
умря умъртвен изведнъж.
Сред мъртвия въздух, непаднали още,
вковаха се капките дъжд.
Трептящите глобуси — пламък до пламък,
застинаха в блясък студен.
Навред из града като камък до камък —
човек до човек вцепенен.
А мълния бяла насред небесата,
тъй както бе стрелнала лъч,
увисна студено сама в пустотата,
скована в стремителен гърч...

Добри Жотев

Великата четворка - Агата Кристи

Не си спомням някога да съм чел толкова нескопосана книга от Агата Кристи. Тя обикновено ми е еталон за достоверна атмосфера, където домашното и наглед дребното може да се превърне в опасно и животозастрашаващо.

В този роман, моля ви се, Поаро се бори с четирима архизлодеи, които се канят да хвърлят целия свят в анархия и да го контролират като такъв.(!!) Един китаец е умът, французойката е по науките, американецът финансира всичко, а англичанинът е оръдието за мръсната работа. Тези хора и слугите им са навсякъде, а следите сочат, че редица атентати и революции по целия свят са задействани от тях. Винаги са на крачка пред Поаро и винаги валят трупове.

Сега нали се разбира разочарованието ми от това, че нямаше никакъв английски селски уют, а беше препълнено с някакво бясно преследване и международни клишета. Като изключим двата цитата по-долу, искрено съжалявам, че я четох.

След няколко думи към инспектора тримата отидохме до Уайн Харт, където концентрирахме вниманието си върху яйца с шунка и девънширско ябълково вино.

***

Само в Англия кафето е така отвратително.

Поети и убийци - Роберт ван Хюлик

Връщаме се откъдето идем.
Където отива пламъкът на угаснала свещ.

Съдията Ди гостува на свой колега, който е поканил четен брой отбрано общество - поети, висши администратори, един монах-гробар, обвинена в убийство поетеса. На втори план разследваме необяснимото убийство на един млад учен, завладян от лисиците мистичен манастир и неговата обитателка, виновна ли е наистина поетесата, както и как да бъде измъкнат домакинът от цялата каша, която се забърка около него.

Съдията Ди отново блесна с разследващите си способности, макар и във финалната фаза да разчиташе повече на психически натиск върху заподозрените и все на някого нервите да не издържат, което очевидно също проработи.

Роберт ван Хюлик е класа, древният китайски съдебен роман - също.

... трябва да ви кажа, че промяната, която настъпва с характера на жената, щом я вземеш за съпруга, е отчайваща.
***
Всички истински мъже, Ди, имат приятели и врагове.
***
Скромната личност, която седи пред вас, от дълго време жадуваше за щастлив случай да изкаже почитанията си на негова светлост.
***
Напредвам, опрян на патериците на древните цитати.

В служба на злото - Робърт Галбрейт

Робин все така се кани да се жени и все така има епизодични избухвания между тях с мъжа ѝ, когато стане дума за работата ѝ или за Корморан въобще. При едно такова нещата се изострят дотам, че излиза наяве стара изневяра и тя си тръгва, като оставя годежния пръстен. Това си е трагедия, но шокът се засили и от това, че в кантората пристигна адресиран до нея пакет, който съдържаше прясно отрязан женски крак.

Впоследствие убиецът с мачетето се развихри още повече и се разлетяха и други телесни части, като стана ясно, че има зъб конкретно на Корморан и всичко извършено е, за да уязви него. След бърз исторически преглед на враговете с подобни вкусове, детективът се спря на три имена и започна да ги издирва из цяла Великобритания. Един по един и тримата се сдобиха с мотиви и възможност, но накрая с цената на доста усилия и жертви стигнахме до истинския, а терзанията на Робин си намериха удовлетворително решение.

Доста добър роман, който въпреки неудачното си (според мен) заглавие, предлага доста приятно за проследяване действие. Емоционалната страна също изглеждаше приятно достоверна. Продължаваме напреде!

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #11

Почти привършихме със споделянето на текстовете, отличени в Копнежа за растящо творчество. Историите, които ни разказахте, бяха многобройни, чудесни и несъмнено променящи. Ето за кои книги е избрала да ни разкаже тази участничка:

Книгите, които ме промениха

Яна Стоянова, 21 г., Варна, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“

История, истина, изкупление, измислица, копнеж… далечна комуникация, пътуваща през времето и пространството по свой собствен начин. Комуникация, предаваща не само информация, но и емоции, чувства. Четенето – бих го описала като прераждане в чуждо тяло, метаморфоза, която те белязва за цял живот. Освен че читателят се променя като личност в реалния свят, той се променя и чрез героя, в неговия си сценарий. Нов човек, вече изградена личност (персонаж), без да се налага да преминаваш през всички етапи на формирането ѝ (поне не винаги). Заемаш мястото на един образ, изграден от думи, който ти дава възможност да живееш по нов начин, иначе невъзможен за един капиталистически обременен съвременен човек, влязъл в кръговрата на неизбежното ежедневие. Въображението и човешкото присъствие по време на процеса на четене на книга, разказ или история са като електрически импулс, протичащ по телата на механичните кукли (роботи). Читателят вдъхва живот на редовете, страниците, томовете от напечатани символи, които, подредени по определен начин, създават нов живот, нов свят, но само и единствено когато е изпълнено едно условие – да има приемник, да има читател. Без него, без човека, без мен и без вас всички герои от милиардите истории спят вечен сън… в очакване.

А когато чакането приключи – настъпва промяната.

Всеки един момент от нашия живот ни променя. Всяко едно решение, което вземем, променя посоката на нашия земен път, а може би и не само. Самият живот е промяна. Самият живот – поддържан, стимулиран от вечна незадоволеност, за да просъществува – изисква промяна. Всяка една капка дъжд, паднала върху лицето ни, има значение и ни променя – събужда у нас може би радост, защото сме живи и се опитваме да се насладим на момента, а не просто да преминаваме покрай него, носейки се по течението. Може би събужда у нас носталгия, защото е бил дъждовен денят, когато една чиста душа е напуснала познатия за нас живот и вече не споделя същото време и пространство с нас. Може би раздразнение, защото не обичаме да се мокрим, заради детска травма с плюнка.

Няма нужда да ви разказвам за ефекта на пеперудата или за причинно-следствените връзки, за да разберете гледната ми точка, но следвайки тази логика – всяка една книга ни променя. Всеки един изгледан филм ни променя, всяка една песен, всяка една картина, всеки един разказ. И именно в това се състои силата на изкуството, но не само. Неговата основна сила е пробуждането и предизвикването на емоции в нас. Това е човешкият аспект на целия процес. Затова и може би най-добре запомняме именно книгите, които са ни разчувствали най-силно; книгите, чиито страници сме мокрили с безспирен поток от сълзи; книгите, чиито редове сме препрочитали стотици пъти; книгите, чиито страници прегъваме, за да се върнем отново точно там и да почувстваме същото, което сме почувствали в онзи момент, в който сме открили себе си в написаното, макар и да знаем, че след време няма да е същото именно заради промяната. Затова най-добре запомняме книгите, чиито редове подчертаваме упорито страница след страница. Книгите, които са подарък с написано послание, което се предава с годините на всеки нов читател (чарът на истинските книги, особено тези, предавани в семействата с години, или тези от градската библиотека). Послание, което разказва за притежателя на книгата и за този, който я е подарил, освен за историята на героите в нея. По книгата и нейните намачкани корици, прегънати страници, отбелязани цитати, петна от сълзи или липсата на всичко това, можем да разберем много за читателя. Книгите са история сами по себе си, дори и без да имаме предвид историите, които са предвидени да „разкажат“…

Но книгите са всичко това, защото ние сме хора. Защото ние сме способни на първо място да ги възприемем и разберем, защото сме способни да изпитваме емоции, заради което съпреживяваме с героите, защото изпитваме емпатия към тях и техните радости и страдания. Защото ние като хора имаме въображение, което създава у нас непознати светове и ни позволява да преживеем невероятни и иначе невъзможни приключения, но чрез нашите собствени асоциации, по начин, по който филмите не могат; по начин, който е изцяло личен и уникален за всеки един от нас. Всеки ще си представи едно зелено дърво, описано в книга, спрямо дърветата, които е срещал/виждал в живота си, по които се е катерил или които е прегръщал. Всеки, съзнателно или не, ще обрисува лицата на героите с черти, които е запомнил от минувачите в метрото, от своите познати или близки.

Основното е, че ние се променяме постоянно – затова и препрочитането на една книга всеки път ще е различно и ново преживяване. Всеки път ние ще се променяме и книгата ще променя нас.

Книгите според мен твърде късно навлязоха в моя живот. Те винаги са били в него, но твърде късно открих тяхната сила и намерих моя собствен начин да ги обичам. Но по-добре късно, отколкото никога.

Първите ми срещи с книгите бяха вечер, отдавна, под светлината на нощната лампа, под топлината на завивката и в компанията на най-любимия ми човек. С нейна помощ, посредством загърбен актьорски талант, тъмните вечери придобиваха свой собствен чар и сантиментална стойност. Бяха няколко срещи с една-единствена книга, която за първи път събуди така ярко въображението ми: за малкото човече, което разсипва сладкиши по земята и бяга отново в гората – „Тяпкин и горското човече“ на Майя Ганина. Тази книга не я прочетох аз, но тя оживя в съзнанието ми тогава и продължи да живее с мен в душата ми. И е причината за един от най-носталгичните ми спомени, оставили в мен образа за едно идеално детство и далечно съвършенство, непокварено от трудно поносимата реалност.

Дядо ми е човек с изключително активно влияние върху връзката ми с книгите. Когато все още мразех да чета и все още не бях разбрала, че ще се превърна в дезертьор на собствените си убеждения как книгите са скучни и са едно досадно лятно задължение, той сключваше сделка с мен – аз сядах на един стол в градината, близо до него и докато той работеше, аз му четях на глас. Междувременно той ме прекъсваше, задаваше ми въпроси, свързани с героите, размишлявахме върху дадени ситуации от сюжета, а когато се измореше от работата, той сядаше на стола и ми четеше на мен, въоръжен с цялата си театралност на бивш военен, която можеше да намери в себе си, за да ми покаже „как се прави“. Не е кой знае какво, но това е едно от основните събития, формирали моята връзка със света на книгите.

Последният, най-важен преходен момент, в който аз за първи път разбрах, че книгите са интересни сами по себе си и могат да се четат за удоволствие, беше, когато прочетох „Мери Попинз“ на Памела Травърз. Това е момент, съществуващ заради моята леля, която ми подари книгите за всеизвестната детегледачка на семейство Банкс, без тя или аз да знаем, че това ще е първата поредица, която ще запали читателския пламък в мен. От този момент нататък моят читателски път бе самостоятелен и нямаше нужда от побутване или съучастник. Аз сама тръгвах по пътя на всяко ново приключение в очакване за промяна, силни чувства и незабравими истории. Но със споделеното несъзнателно демонстрирах на вас и на мен самата каква значителна роля е имало моето семейство в изграждането на една изключително важна връзка в моя живот, а именно – тази с книгите. Като пропуснах да спомена, че моята баба е човекът, който се нагърби с нелеката задача да ме научи да чета, и така постави основите на едно все още съществуващо приятелство.

По-рано споделих моето предположение, че може би най-добре запомняме именно книгите, които ни разчувстват най-силно, и книгите, в които откриваме най-много от себе си. За мен това важи за всяка една книга, която съм прочела, но най-вече за „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак и „Колосът от Маруси“ на Хенри Милър.

Крадецът на книги“ промени не само перспективата ми над живота, книгите, несъзнателната решителност, с която всеки от нас може да се въоръжи, когато е необходимо; бедността и преходността на всеки; страданието и смъртта, и колко естествена е тя всъщност. Но това е и книгата, над която сълзите ми се проливаха неспирно. Книгата, която остави толкова трайни чувства в мен. Книгата, която направи един спомен за нея самата и за момента на нейното прочитане незабравим. Книга, която ме остави да съществувам в две реалности едновременно и се превърна в книгите, които не бих прочела отново, за да не променя спомена за нея, за да съхраня спомена за преживяното такъв, какъвто е.

Осъзнавам, че превишавам ограничението от три книги, но не мога да пропусна някоя от вече споменатите или от тези, които ще спомена тепърва, защото всяка една от тях е част от цялото, изграждащо моята личност.

„Тайната градина“ на Франсис Бърнет е от книгите, които бях забравила, но които наистина ме промениха. В началото, когато започнах да пиша това словоизлияние, се притеснявах, че все нещо ще ми убегне и няма да мога да споделя спомените такива, каквито са, най-близки до реалността. Но ето че нещо ме подсети и не забравих. „Тайната градина“ я прочетох в едно горещо лято, затворена в отделението по УНГ на МБАЛ „Света Анна“ – Варна. Тази книга ми показа самотата в мен, показа ми гнева, породен от безсилие и често насочван към невинни жертви на моята импулсивност и несдържаност. Показа ми разликата между доброто и злото в нас самите и как можем да изберем да сме по-добри – как всъщност това винаги е въпрос на избор. Показа ми силата на природата, научи ме да не се „рея само в облаците“, но и да стъпвам здраво на земята, да оценявам битката за оцеляване, която се води всеки ден навън сред другите видове, така както са я водили и преди хиляди години, така както ние сме забравили. Научи ме да се вглеждам повече в цветовете на природата, в нейните плодове, и да уважавам дългия и труден процес на тяхното създаване. И най-вече ме научи да се включвам активно в него, да съм част от него – от процеса на създаване.

Колосът от Маруси“ на Хенри Милър от своя страна не ме промени – поне не драстично. Това всъщност е книгата, която затвърди същността ми в момент, в който далеч не бях себе си. Книгата – единствената книга – която има толкова мастило по страниците си от печатницата, колкото има и от моя химикал. Почти няма страница, която да няма подчертана фраза, а всяка подчертана фраза е мисъл, моя мисъл, отекнала във времето и пространството и достигнала до Милър в момента на създаване на книгата. Поне ми се иска да е така… колкото и себично да звучи – това е книгата, за която тогава и сега все още, и винаги, ще казвам, че е книгата, която аз бих написала, ако бях писател. Тази книга доказа за мен съществуването на сродните души, на света на идеите, на колективното несъзнавано и цикличността на живота. Това е най-личното преживяване, което съм имала някога с книга, с история, с думи, оживяващи в истински разговор между мен и автора. Сливане между моето време и съществуване и неговото. Тази книга за мен е пример за това, което трябва да е изкуството и как то носи послание отвъд ограниченията на времето и пространството.

Няма нужда да пиша повече, да давам повече примери, независимо че има такива, заслужаващи специално и подробно описание; които са изградили мен като човека, който съм сега. Но всичко има своя край. Ние сме продукт на една постоянна промяна, за която с неизмерима благодарност мога да кажа, че имат огромна заслуга именно книгите.

Благодарна съм, че светът е просъществувал точно по този начин, че съществувам точно в този момент, благодарение на всички предишни.

„Смисълът на изкуството е в това да стигаш докрай. Ако започнеш с барабаните, трябва да завършиш с динамит или тринитротолуол.“

(из „Тропик на рака“ – Хенри Милър)

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #10

Случвало ли ви се е някой много настоятелно да ви убеждава да прочетете книгата, променила живота му? А помните ли, че точно това целенасочено ви питахме в Копнежа за растящо творчество?

Книгите, които ме промениха

Кирил Балдев, 20 г., University of Wales Trinity Saint David

Преди няколко месеца бях на парти, където някой се опита да ме убеди да прочета книга, като каза, че е „променила живота му“. По-рано бих възприел тази препоръка с вяра и щях да прочета книгата от кора до кора, но спрях тази практика, след като многократно бях недоволен.

Въпреки че много от тези препоръки бяха от добронамерени хора с добри намерения, скоро осъзнах, че това е контрапродуктивно упражнение за мен. Това в крайна сметка ме накара да се чудя какво означава, когато говорим за това как една книга е променила живота ни. Докато си мислех за всичките си разговори по тази тема, вътрешни и външни, осъзнах, че за мен една книга променя живота по много фини начини. Промяната не беше обявена с тръбни тръби, а беше по-постепенна, подобно на гледане в огледало след значителен период от време.

През годините много книги промениха живота ми заради това, на което ме научиха, как ме накараха да видя нещата по различен начин и как са ми говорили. Но изброените тук книги са тези, които съм чел и препрочитал, тъй като те укрепиха ресурсите на вътрешния ми живот, като добавиха нови слоеве от нюанси, красота и истина и постоянно променяха живота ми към по-добро.

Книга, която преобразува принципите на живота ми

Както много други, аз винаги съм осъзнавал важността на работата в живота ми. Гледането на родителите ми ме научи да подхождам към работата с чувство за сериозност и отдаденост и ролята ѝ за повишаване на качеството на живот, която ѝ придава цел и смисъл.

За съжаление, външните изисквания на сроковете, които оформят работните ни графици, формираха и моето отношение към него. Страхувах се от последствията от изпращането на домашното ми късно в училище, което беше толкова добро, колкото и да не го представя напълно. За да избегна наказание, бих давал домашна работа, която е частично изпълнена, но винаги навреме, получавайки положителна оценка и избягвайки наказанието в резултат. Следователно ученето стана по-малко важно, докато успявам да запазя безпокойството си да не получа забележка и да се проваля.

Това отношение се увеличава с годините, което ме кара да вярвам, че посредствеността е моята граница на върхови постижения. Не че се отклонявах от работа – просто си мислех, че неоригиналните есета, лошо изготвените и проектирани архитектурни планове и основните презентации са това, на което съм способен.

Четенето на „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“ на Робърт Пърсиг промени всичко това. Като разказваше своите концепции за западната и източната философия по време на седемнайсетдневно пътуване с мотоциклет из Америка, Пърсиг ми помогна да идентифицирам дехуманизиращия ефект, който моето отношение към работата имаше върху психиката ми. Дискурсите в „Дзен“ ми помогнаха да осъзная, че съм объркал работата си с „продуктивност“, тъй като видях, че последното се оценява повече от висококачествената работа.

След като направих това разграничение, започнах да виждам дейностите си като продължение на себе си и поех собственост върху тях. През седмиците си запазвах ума преди всяка гладена риза, всеки сандвич, който направех, и всяко парче, което написвах, и му обръщах цялото си внимание. Резултатът беше, че спрях да произвеждам работа, която беше посредствена, и всичко, което правех, имаше известна оригиналност и качество, на което никога не бях подозирал, че съм способен.

Дзен също така разплете много ненужно разочарование, като ми напомни, че не можеш да се отдръпнеш, нито трябва да се срамуваш от болката, объркването и безбройните провали, когато решиш да се стремиш към истинско качество. По този начин майсторството се превърна в процес през целия живот, който ме караше да гледам на всеки ден като на възможност да стана по-добър, отколкото бях предишния ден – процес, който носи благодарност и цел във всеки буден момент.

Книги, които ми помогнаха да оценя спектъра на човечеството

Бях изложен на голямо разнообразие от филми и телевизионни предавания, които се движеха по шаблонни сюжетни линии – „добър човек срещу лош човек“ – докато растях. Моят впечатлителен ум ме накара да повярвам, че ако винаги съм на страната на добрите момчета в тези филми, винаги трябва да съм прав от морална гледна точка.

Тази праведност, съчетана с моя невзрачен нрав, означаваше, че има опасност да закрепя един доста твърд мироглед, който би предизвикал враждебност при най-малкото отклонение от моето мнение.

Но нещата се промениха, когато започнах да чета художествена литература от велики писатели, които използваха силата на прозата, за да насочат своето въображение, своето любопитство и съпричастност, за да ми помогнат да разбера живота и световете на предполагаемо злите, неподходящите, изоставените и тези, които идват от различна раса, пол, класа или общност.

Вземете например книгите на Фьодор Достоевски. Братята Карамазови ми дадоха възможността да изследвам дъното на Русия от XIX век и ме запознаха с покварата на Фьодор и Иван Карамазови, а „Престъпление и наказание“ извади на бял свят ужасните престъпления, извършени от Родион Расколников. Достоевски не оставя никакво съмнение в съзнанието на читателите, че тези герои са извършили ужасни престъпления. Но той също така показва как те са били водени от по-сложните емоции, като гняв, вина и праведност, а понякога и от основните нужди от успех, статус и приемане.

Достоевски не оправдава тези действия. Вместо това той ни позволява да влезем в обувките на тези герои, като ни показва техните емоции, нужди и вътрешна психика. Тогава разбрах, че това са мотиви, които движат и повечето от нас. Това прозрение ми помогна да разбера как светът не може да бъде точно разделен на черно и бяло отделение и че повечето човешки същества (и техните действия) съществуват в спектър от сиво.

Състраданието, с което тези писатели разказват живота и избора на другите, размиваше границите на подредените отделения, в които поставях онези, които бяха различни от мен. Тези книги ми напомниха, че съм част от споделено и крехко човечество, и ми помогнаха да видя страданията на другите от по-широка гледна точка. Именно това разбиране за сложността на човешката природа ми помогна да осъзная, че безработните измамници, пияниците и проститутките в Cannery Row на Джон Стайнбек или шивачите мигранти в A Fine Balance на Рохинтън Мистри не са били низши хора, които заслужават да страдат от съдбата си, нито трябва да бъдат съжалени, а по-скоро са били човешки същества, които се опитват да оцелеят в един сложен свят.

Това излагане бавно ми позволи да задържам преценката си за живота и избора на другите. Това направи начина, по който формирам мнението си, по-преднамерен, като по този начин ме направи по-отворен да оценявам разнообразните и интересни истории, които хората трябва да споделят. Това от своя страна ме направи по-приспособен към хората около мен, като по този начин гарантира, че водя по-пълноценен живот.

Изворът на нашето любопитство

Подобно на много други читатели, си спомням, че получавах много часове удоволствие, когато за първи път се гмурнах в J.K. – магьосническия свят на Роулинг с Хари Потър и неговите приятели. В края на всеки том се чудя дали някога ще намеря други книги, които да са толкова добри като тях. В опитите си да отговоря на този въпрос, бях изложен на книги от някои велики писатели – много от които ми помогнаха да видя света в нова светлина.

Научих също, че рядко можем да принудим събитията да променят живота ни по предварително планиран начин, и същото може да се каже за четенето на книги. Въпреки това съм сигурен, че актът на четене може да ни помогне да останем на този път по мощен начин. Това е така, защото рискуваме да изследваме нови хоризонти и гледни точки с всяка нова книга и ако имаме късмет, се излагаме на истини, които резонират толкова дълбоко с нас, че могат да ни помогнат да ни водим през нашето време на земята.

Змейски фермерски фестивал в София, 26 юни

Здравейте!

Наближава змейската част на юни ^_^. Отправяме две покани:

На 26 юни (неделя) от 11 до 19 ч. ще сме на фермерския фестивал на „Хранкооп“ пред НДК, успоредно на „Патриарх Евтимий“. Заповядайте за компания и налични подбрани книги :). Колкото по-скоро бъдат спасени от жаркото фестивално слънце, толкова по-добре за тях, за нас, за вас ;)… за цялата Вселена. The Celestial Way също ви очаква.

 

Ники Теллалов и Лора Бранева ни споделиха няколко бройки от новото издание на „Да пробудиш драконче“. Беличко е :). Коричната цена е 15 лв., но заради куриерските разходи до нас го предлагаме за 17 лв. Напомняме, че разполагаме с „Пълноземие“ и „Слънце недосегаемо“ – с радост приветстваме вашите поръчки!

При нас е и сборникът на Теллалов „Мисли свободно – лети високо“ с 9 досегашни разказа и солидно количество статии за жадно копнеещи читатели. Може да премине във ваше владение срещу 18 лв.

 

Поздрави от Наско Славов, Сашо Карапанчев и тяхната свидна приятелка Emily Dickinson.

 

Пожелаваме ви здраве, музикална феерия и уханни липови дни,

ЧоБи, хрстн

Труден за убиване - Лий Чайлд

Джак Ричър в ролята на случаен минувач се оказва пред вратата на дюкян за химическо чистене в Чикаго точно в момента, когато излизащата от него куцукаща агентка от ФБР Холи Джонсън се спъва, полита в кавалерските му обятия и в същия момент двамата са отвлечени от някакви бели радикали с терористични наклонности, които са се окопали в планините на запад и искат да правят собствена държава.

Като прочетете това, има шанс да изгубите желание да го четете цялото нещо. Не е от най-изпипаните произведения на Лий Чайлд, но тъй като хронологически се явява втора по ред след разкошната "Място за убиване" в историите за Ричър, дадох всичко от себе си да я довърша. Днес ни се струва, че сме се нагледали на какви ли не шантави терористи кой от кой с по-налудничави идеи, и може би затова претенциите на тези ми се сториха не особено истински. Книгата е от 1998 и съм склонен да допусна, че тогава в Щатите е имало малко повече на брой такива групички, а евентуално и да са имали повече гласност. След това колелото на интернет и глобализацията така се засвятка, че се съмнявам да е останало нещо от взривоопасните им помисли.

Можете да не се съмнявате, че Джак Ричър наби и уби всички злодеи, макар не и без малко помощ от добродетелни стари и по-нови приятели.

Ако човек обръща прекалено голямо внимание на заглавия като това, би могъл да се заблуди. Защото с това име има стар филм със Стивън Сегал в главната роля, който като действие няма нищо общо с романа. Романът пък има оригинално заглавие Die Trying, което не е баш същото като това на българската корица. 

Чудите се дали да я четете? Не бих препоръчал.

Преди години той се появи изневиделица в армията и тъй стремглаво потегли нагоре, че шивачите едва успяваха да прибавят нови лентички по мундира му.

Карибска мистерия - Агата Кристи

След премеждията на мис Марпъл във "Възмездието" и намеците за запознанството ѝ с г-н Рафиъл в Карибско море, нямаше как да не потърся каква е било работата тогава и с каква опасност са се справили двамата. А то ето какво било:

Благодарение на щедростта на прелюбезния си племенник мис Марпъл се наслаждава на екзотична почивка на карибския остров Сен Оноре. Там млада двойка е вложила всичките си спестявания в стопанисването на хотел за по-заможни англичани, сред които има инвалидизиран милионер, различни ексцентрици, ботаници, двойки с проблеми, обслужващ персонал, секретарки и масажисти, и един твърде приказлив пенсиониран полковник с едно изкуствено око, който много държи да разказва на всички истории от бурното си минало, които обаче са със съмнителна достоверност. Още в следващия момент полковникът е убит заради нещо, което е казал, но мис Марпъл не е сигурна за коя негова реплика, още по-малко пък кой от гостите на хотела се е почувствал толкова застрашен. Там има убиец, който смело борави с отровите, и което е по-важно - не му е за пръв път.

Въпросът е как една бабичка с плетка в ръцете и един дядка в инвалиден стол ще разкрият всичко и ще предотвратят ужасната гибел да основната жертва?

Нали съм споменавал вече възхитата си от работата на художника на кориците на "Абагар"? Е, считайте, че отново съм го направил, човекът е страшен професионалист.

Когато човек остарява, така разсъждаваше тя, все повече свиква да слуша.

***

Но ние едва дойдохме! Не сме били на островите повече от три седмици.

***

Колкото почтен и честен да е един човек, не бива да се доверяваш на никого...

***

Вече никой не препоръчва на младите жени, които не могат да спят, да броят овце или да станат и да изядат една бисквита, да напишат едно-две писма и след това да си легнат отново. Сега всички искат да се излекуват на минутата.

ХОР НА МЪРТВИТЕ.

От живите ние сме по-многобройни!
С дела разорахме полетата знойни,
а вие, размахали сърп във ръката,
прибирате нашата жътва богата;
от нашата работа тъй търпелива
във вашите кладенци влага се влива
и нашия гняв, и любов, и раздори
остават в сърцата на смъртните горе;
животът върви по закони, които
в отдавнашно време от нас са открити
а нашите стихове звучни и смели
до днес са прочути; човешките цели
стремим се дори и сега да открием,
затуй ни почитайте! Много сме ние.

Конрад Майер

Каним ви на: Писателска работилница, 14-20 август 2022, хижа „Здравец“

Пишещи приятели (:

След Китен 2011, Велинград 2012Велинград 2013Китен 2013Велинград 2014Слънчев бряг 2014, Велинград 2015, Мелник 2015, Редактилниците в София 2016 (първа и втора), Слънчев бряг 2016, Кранево 2020 и Крайморие 2021, серията писателски работилници продължава. За първи път ще се съберем на хижа.

Какво ще съдържа работилницата?

В нея ще си помагаме да:

  • си изясним какво искаме да кажем;
  • открием как да го изразим най-въздействащо;
  • развием уменията си с конкретни задачи;
  • обсъждаме плодотворно текстовете си с други хора;
  • редактираме художествени текстове, свои и чужди.

Заниманията ще продължат 4 дни (с ден почивка по средата) – общо 16 (астрономически) часа, плюс индивидуални обсъждания. Този път на фокус ще бъдат:

  • Практическа работа по редакция на ваши текстове.
  • Брейнсторминг и бета-тестване на сюжети край лагерния огън вечер.

За кого е удачна тя?

За всеки, който:

  • обича да пише и иска да развива уменията си;
  • се вълнува от другите страни на книгоиздаването, например разгласата и разпространението на готовата книга, хартиена или електронна, в България или в чужбина. (Препоръчваме ви да преслушате записите от Китен 2011; много от въпросите ви навярно ще открият отговорите си там.)

Кой ще я води?

Водещият Калин M. Ненов има опит като автор на проза, поезия и есеистика, участник в съавторства, преводач, редактор и коректор, член на конкурсни журита, издател и разпространител.

Къде ще се проведе?

В хижа „Здравец“ в Родопите.

Кога?

От 14 август (настаняване след 14 часа + вечеря) до 20 август (закуска, освобождаване на стаята до 12 часа, обяд, отпътуване). Заниманията започват на 15-и предиобед и продължават до вечерта на 19-и – с еднодневна пауза на 17-и.

Колко струва?

390 лв. Включва 278 лв. за шест нощувки, пълен пансион (закуска, обяд, вечеря), туристически такси и застраховки; и 112 лв. такса за самата работилница.

Как да участвам?

До 14 юли ни пишете на poslednorog-маймунка-gmail-точка-com. Ще ви добавим към мейл листа за вести и ще ви държим в течение за следващите стъпки.

Пак дотогава ни пратете и първата вноска „пазете ми мястото, ей!“ (известна и като „капаро“ 😉 ) от 110 лв. – използвайте някой от тези начини.

Внимание! Тази година местата са ограничени до 12 участници. Ще обявим тук, ако се изчерпат.

Ако желаете, пратете ни (в същия срок) и:

а) представяне в свободен текст (кратък разказ за себе си) до 3 стандартни страници (5400 знака);

б) свой художествен текст за редакция по време на работилницата – до 5 стандартни страници (9000 знака). Може да е завършен или откъс от нещо по-голямо. Ако имате конкретни въпроси по текста, включете и тях във файла.

Нещо друго?

Работилницата ще се състои само ако се запишат поне 6-има участници. Доведете и другарче. 😉

НБ! Ако имате специални нужди за менюто – вегетарианско, веганско, без определени храни… – опишете ги, когато се записвате.

Нещо друго? 🙂

Следете тази вест за промени! А в коментарите надолу ще откриете често задавани въпроси.

Ваш работилничар:
Кал
(с неоценимата организационна помощ на Таня, Снежа и Мирела)

Контактът невъзможен - Сборник

Понякога човек попада на най-висококачествена литература по странни начини. Например срещу 1 лев на перваза на градинка, където младежи от БЧК продават срещу символична сума подарени им книги. За ирония имах у мен само един лев, който отиде за тези четири разказа, т.е. по 25 стотинки единият:

  • "Черният хищник" – Алфред Ван Вогт. Не помня дали друг път съм чел нещо от Ван Вогт, но и малкото, което научих от този негов текст, си струваше. Имаше си космос, човешка експедиция, която попада на опустошена планета, и заварва там освирепял от глад неуязвим звяр. Или почти неуязвим.
  • "Този невъзможен свят" – Клифърд Саймък. Това се оказа любимото ми парче от албума. С нотки на чаровен и изглеждащ демодиран хуманизъм, като от времената на младата Урсула Легуин. За онзи заселник, който тръгна да преследва животното, което беше опасло два реда от нивата му. И как в преследването и лова може да се избистрят концепции като любов към живота, състрадание и живот в хармония с околната среда.
  • "Тайните инструкции" – Кейт Лаумър. Също много симпатичен, човеколюбив и справедлив. Историята на онзи дипломат, който тактично трябваше да потуши въоръжен планетарен конфликт само с остър ум и собствените си юмруци.
  • "Лабиринт" – Крис Никълс. Не ми хареса.
Книжката намеква за времена, издателства, поредици, формати и други странности, които изглеждат чак фантастично невероятни. Минали са само 30 години, а се усеща като друг живот.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #9

Всички сме съгласни, че никога не е късно да заобичаш четенето. А за книгите, които са ни научили да обичаме, винаги пазим най-съкровени спомени. Вижте кои са те за участника ни от Копнежа за растящо творчество тази седмица.

Книгите, които промениха пътя ми

Борислав Вълов, 24 г., гр. София, Нов български университет

Казват, че книгите са слънце, прозорец към света, източник на информация, старомодно четиво дори. Смартфоните са очевидно хитът на сезона.

Но аз си имам своя версия. За книгите. Технологиите са ясни.

Замислих се, че ги възприемам доста по-сантиментално, отколкото съм предполагал. Имам и по-особена история с тях. Отчасти може би съжалявам, но такова е било времето. В такъв физиологичен период съм бил. И явно мога да се оправдая с това. Да се извиня пред себе си, дори и да е излишно.

От малък ме учат, че е важно да чета, да пиша, да се старая. Не умирах от радост, честно да си кажа. Бях на едноцифрена възраст. Тате ми даваше упражнения в една тетрадка и аз се изкушавах да я изгубя съвсем случайно или да забравя къде съм я прибрал. По неволя баба дебнеше като шпионин и работеше под прикритие за баща ми. Но сега бих им целунал ръцете за тази екипност тогава. Знаели са, че ще има ефект. А аз не съм знаел… Вече обаче знам.

Научих се да чета и в началното училище всяко лято спазвах заръките на госпожата. А именно, да прочета до една книжките от списъка. Една след друга, така – три месеца. Всеки ден по 10, по 20, по 30 страници. Колкото успея. Но важното бе да не се изпуска. Отново баба следеше за това. Проверяваше кротко и само от време на време ме подканяше, в случай че съм се загледал в телевизора. Сутрин играех с приятели, следобед четях и после пак навън за игри. И щом човек е последователен и постоянен, целта се постига. Преминавах през целия списък и отивах през есента на училище с готовност и увереност.

И това продължаваше, календарът се обръщаше, всичко беше нормално. Докато не влязох в пубертета. Естествено! Тая несгодна възраст, когато спираш да се приемаш какъвто си, поне докато не излезеш, нервираш се, кисел си, капризничиш, не знаеш какво не ти е наред, живее ли ти се, какво ти се прави, какво не ти се… С изненада и без да очакваш, посрещаш промените с тялото и психиката си, мислиш за смърт, за гаджета, за алкохол, за цигари, въобще цирк!

Нещо спря да ми се чете. Стана ми досадно, омръзна ми, реших да правя революция. Не стига, че бях засипан с домашни, уроци, учебници, учебни тетрадки, сборници, помагала, христоматии… пък и художествена литература ще чета? Я довиждане!

И като се започна едно нечетене на книги за удоволствие… Един игнор… Не го откривах удоволствието просто. Беше се изпарило. И по мое мнение си живеех добре. Нямах проблем. Поне аз.

Е, уважаеми читатели, ако за нещо ще съжалявам в цялата история, то е точно тук. Това е моментът! За добро или зло, тогава съм бил достатъчно некадърен и заинтригуван в други посоки, за да не си дам сметка. Във всеки случай не мисля, че е пагубно късно. Осъзнал съм го, не е ли това идеята?

Пропуснати мигове от света на книгите. Но така или иначе, не ми оставаше време. На дневен ред не е по-различно, обаче мисленето по този въпрос е друго. И това стои в основата. Това крепи сградата.

Какво се преобърна? И кога?

В девети клас. Средата на януари. Беше студено, мрачно, зима. Нищо толкова необикновено. За разлика от това, което ме очакваше. Една близка приятелка имаше рожден ден. Като гръм от ясно небе ми падна решението да ѝ взема четиво. Книга!

Влязох с намерението да купя и да изчезна, но не щеш ли, рафтовете приковаха погледа ми. Всякакви корици, които не те оставят на мира, разнообразни жанрове, любопитни заглавия, интригуващи резюмета, които четеш, и… докато се усетя, бяха минали близо три часа. А аз, като изпаднал в транс, не си тръгвах. Не исках… А закъснявах даже.

Хрумна ми идеята да си купя книга. Но само една. Избрах с мъка, защото се колебаех между поне осем. В крайна сметка се спрях на „Къде си сега?“ от Мери Хигинс Кларк. Любима писателка до ден днешен. Като застрелян напуснах помещението. Нещо се преобърна. През целия рожден ден мислех за книгата, а щом се прибрах, четох до разсънване. Не се сещах за сън, за компютър, за телефон. Само за криминалния роман.

След ден и половина прелистих последната страница. Прочетено! С такова удоволствие си го помислих, че нямах грам търпение да си взема нова. Всичко, което имах, беше четено преди години.

И така, ден след ден, месец след месец, книга след книга… Влюбих се отново. И този път знам, че е завинаги. Осъзнах какво съм пропуснал и какво не искам да пропускам занапред. Докоснах се до магията и връщане няма. Вече години наред. И без това липсват други намерения.

На рождените дни вече исках книги. Дори аз си ги избирах. И се вълнувах. При всяка среща с корицата, с историята, със сюжета, с думите, с емоциите, с всеки първи и последен ред. И си струва.

Промених се. Дали излязох от пубертета? Към днешна дата не пътувам без трилър, криминале или автобиография в раницата, всяка открадната секунда използвам за четене, нямам търпение да преживея едната и да премина към следващата. И не съжалявам.

От учител, през враг, та до най-добър приятел. Това беше тя за мен. Книгата.

А точно чрез нея достигнах по-близо до една от най-любимите си спортистки. Следя ѝ кариерата, но сега надникнах зад корта. За да се убедя, че е „Неудържима“ – както се казва и биографията ѝ за нейния живот досега. Нямах съмнение, че ще се мотивирам истински. Че ще се заредя. Че ще повярвам. Че ще добия увереност. Че ще се огледам. В себе си, отвъд, в другите. И ще си припомня кое има значение, кое ме държи жив, кое ме насърчава, кое може да ме срине, но и да ме вдигне обратно на крака, какви са грешките ми, какво е най-голямото ми оръжие. За нея е тенисът. И още по-конкретно – мечтата ѝ. Да, мечтата. Както е при почти всеки. Формулите са прости. Уравненията стават сложни, защото съдбите и световете ни се различават коренно. А всички трудности, падения, загуби, всички пречки, проблеми и неприятности губят сили, щом вървим към целта. А амбицията не умира лесно. Понякога въобще не умира. За да извървим пътя си.

Тя го доказа. И продължава. Представете си какво е да отнемат пианото на пианист, китарата на китарист, скалпела на хирург или фотоапарата на фотограф. Добиват ли смисъл тези ситуации? Вероятно само един борбен дух би запазил търпение. Желязно и необикновено, което да му посочи изхода. Така се случи и при нея. След дългата пауза и забраната за игра е по-готова от всякога за битка. И не си дава шанс за крачки назад. Това е пример за подражание. Повод за размисъл. Огледало за ориентир. Поне за мен. Това е книгата ѝ „Неудържима“. И такава е самата тя – Мария Шарапова.

Второ вдъхновение. Нарича се „Бъдете силни 365 дни в годината“. Съвети, споделен опит, колекция от преживяно, един по-нестандартен календар и една година, която прочетох в две вечери. Сториха ми се едновременно кратки като летен дъжд и безкрайни като пустиня. А също тихи и безпределни като нирвана. Не отделях поглед от страниците до такава степен, че забравях да си светна лампата и очите ми привикваха към сумрака. Но в подобни моменти изпадам в безвремие. И е нереално, нечовешко, неописуемо. Един миг се превръща във векове и обратно. Измеренията се пресичат, но си твърде зает и потънал в букви и въображение. Заслужава си, препоръчвам!

Тя е певица. Популярна фигура в американския поп. Дете на гиганта „Дисни“. Преминала през какво ли не, което обаче не е успяло да я спре. И все така неуморно създава музика. Наскоро, сякаш по традиция на известните, се сблъска лице в лице с ледената същност на хероина. И се пребори. Справи се. Пак. Отново. За пореден път. И макар не всеки да успява да се спаси от капана, късметът не е единственото средство, което вади главата ти от водата. Изискват се зверска вътрешна борба, непрестанен баланс и стремеж към хармония, опити да се изправиш всеки път, себеосъзнаване, признаване на грешките, безмилостни състезания с изкушенията, фалша, навиците и най-вече със самия себе си.

Носи ми вдъхновение. С всяка песен, с всеки тон, текст, усмивка, сълза. Знае как да погледне реалността в очите. А за тези срещи разказва в 365-дневния наръчник, който ме накара да правя асоциации, да се чувствам благодарен, презареден и по-готов за всичко, което ме очаква. При нея е било същото. Все пак книгата е за нея и от нея за нас. А това е тя – Деми Ловато.

Пушенето убива. Четенето – не. Поне нямам такива сведения. А и със сигурност едното е по-евтино. И обогатява, не унищожава мозъчни клетки. Но е въпрос на личен избор. Както беше при мен, както беше при теб, както беше при тях.

Прозорец. Път. Светлина. Посока. Спасение. Или пък загуба на време. Ти решаваш!

А сега е време за гатанка.

Кой Не Иска Готини Изживявания? Що е то?

КНИГИ.

Признайте си, открихте ли думата във въпроса?

“Жена на вятъра” – Александър Секулов

Една история за завръщането към живота, превъзмогването на отдавнашни страхове. Едно неочаквано и непланирано пътуване на борда на полуразрушената лодка на име ЛаЛеЛу към остров Хиос. Четерима мъже и една жена, тръгнали да търсят спасение, същевременно бягайки от себе си и демоните си.

Неочаквана беше за мен цялата история. Броенето на главите в Катерини в началото ме озадачи, а после стана толкова естествено. Има толкова много емоции и чуства, които породи в мен книгата на Секулов, а от седмици срещам трудности да напиша дори ред за тях. Отварям тефтера с химикал в ръка и до там. Не мога да реша с кое да започна и как да ви опиша Катерина. И аз като спътниците и, мъже пътували и видели много неща в живота, всеки път я помня по различен начин. А тя е просто жена и все пак в нея има спасение и опрощение, кураж и безплътност. Мъжете край нея се променят – превъзмогват страховете си, подмладяват се и ревниво гледат към всички останали. А Катерина просто не е жена за един мъж. Сякаш е събрала в себе си и превъплащява всички жени.

Приятно съм изненадана от Александър Секулов и не очаквах, че точно това ще прочета именно от него. Много ми хареса изграждането на историята и как без предисловие се озоваваш в центъра на събитията, които те засмукват по вълните на Средиземно море сред ветровете бродещи там. ЛаЛеЛу постоянно ме препраща като звучене към Лолита. Намирам символи и предзнаменования дори където не съществуват. Тънка книжка, а толкова много смисли.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #8

Този понеделник книгата, за която споделя участничката от Копнежа за растящо творчество, е наистина специална и само един човек може да ни разкаже за нея – затова направо даваме думата на Мария:

Папката на хартиените чудеса

Мария Сомлева, 18 г., София, 19 СУ „Елин Пелин“

 

Книгата, която има най-голямо въздействие върху мен, има две части, десет страници и е писана преди близо петдесет години.

А, и още нещо – все още не е видяла бял свят. Предполагам, може да се каже, че е леко тайна, леко мистериозна, запазена само за съвсем малка част от човечеството. За хората с най-изтънчен литературен вкус, дарба за писаното творчество и… май ще трябва да престана с преувеличаването, нали?

ВЪВЕДЕНИЕ

Печеля първия си литературен конкурс. Обаждам се на всички – родители, баби, дядовци, приятели… Баба ми – майката на мама – е най-впечатлена от всички. Не че другите не са и не се радват за мен, напротив. Само дето за баба тази моя победа е нещо наистина, наистина страхотно.

От този първи конкурс – през 2019 г., всеки път, когато се обаждах на баба, тя ме питаше дали пиша в момента нещо и имам ли нещо завършено, което може да прочете.

– Ако имаш, задължително го пращай на дядо ти по пощата. – (Баба така и не бе усвоила „това чудо – интернета“, та трябваше да пращам всичките си писания на имейла на дядо, който след това ги принтираше.) – И идвай по-бързо, за да ги редактираме!

Стараех се да ходя на гости поне два пъти в месеца (Боже, колко ми се иска да бях ходила по-често!) и винаги, освен обичайните разговори за училище, ако бях изпратила нещо на своята малка домашна бабина „редакция“, баба ми го връчваше, принтирано и драскано, драскано, драскано с нейните мисли, редакции и препоръки. След това провеждахме огромна, дълга дискусия за всичките ѝ редакции.

– И да знаеш, че не си длъжна да се съгласяваш с всичките ми редакции! – казваше.

И аз не бях. И когато се случеше да имаме разногласие, литературната ни дискусия ставаше дори още по-дълга.

***

Знаех, че навремето баба е писала стихотворения и статии във вестници. Така и обаче не бях чела нищо нейно. А само колко много ми се искаше!

– Някъде из къщата са, ама не знам къде – казваше всеки път тя, когато я питах за писанията ѝ. – Правихме ремонт, аз исках да ги изхвърлям, ама дядо ти ми се скара и му ги дадох да ги пази някъде. Ама нали го знаеш какъв е мърляч, сега и той не знае къде са.

Вместо да я критикувам, че е искала да ги изхвърля – така де, на мен ми се струваше изключително глупаво човек да изхвърля собственото си творчество, защото го смята за недотам хубаво – аз питах дядо. И наистина, както бе казала баба, той не помнеше къде ги е сложил. Нищо… надеждата умира последна, нали така? Все някога трябваше да изскочат от някъде…

ПЪРВА ЧАСТ

– Кога ще ми дойдеш на гости?

– Имам много неща за училище. Нали знаеш, краят на годината е…

– Знам, само дето дядо ти ми намери стихотворенията и не искам да ги гледам без теб.

– … утре идвам, че днес вече е късно.

Случи се май месец. Нямах търпение. Нямах, нямах, нямах!

Както бях обещала, на следващия ден отидох при баба, обядвахме и след това тя ме заведе в стаята си, извади една стара папка от шкафа, духна оттук-оттам прахта, натрупала се с годините, и заедно заразлиствахме тази, за мен, машина на времето.

В папката имаше около 10–15 листа. За пръв път през живота си виждах букви, написани с пишеща машина. Наистина! Изглеждаха толкова… красиво. Наистина ми харесваха! Представях си баба, седнала пред пишещата машина след уморителен ден на работа или в университета и заобиколена само от звука на клавишите. Другата част от стихотворенията обаче бяха писани на ръка. Това бяха черновите на баба и за повечето от тях тя си спомняше кога и как ги е писала.

– Това ми хрумна в автобуса и го писах, подпряна на прозореца. Това – на връщане от село.

През цялото време четох аз, защото баба не може да си намери очилата. Аз чета, а тя ме слуша и говори на себе си.

– Добра съм била… наистина съм била добра. Не перфектна, не гениална… но добра.

Друг път малко повече се критикуваше:

– Много са ми еднотипни стихчетата, но пък… донякъде са добри.

Разбира се, не забравяше, че моето поколение „не е въобще толкова интелигентно, колкото бяхме ние“ (кое поколение не бе казвало същото за наследниците си?).

– Тая дума знаеш ли я? Че е малко стара, а вие младите такива думи не използвате много-много.

(Ще видиш ти, бабо! Само две думи не знаех!)

А аз ги чета и ги препрочитам, защото все още не мога да повярвам, че са писани от моята баба! Все още не мога да повярвам, че моята баба е можела да стане поетеса, да издава книги, да сбъдне мечтата си да стане журналист… прочитам и препрочитам, чудейки се колко по-различно щеше да се стече животът ѝ тогава – ако вместо инженерство бе завършила журналистика, ако бе работила в някой вестник, ако бе издавала стиховете си в книги… Поглеждам я. Тя може би си мисли същото нещо. Затова ли погледът ѝ изглеждаше толкова тъжен?

ВТОРА ЧАСТ

Идва и си отива моят 18-и рожден ден. Вече съм част от света на възрастните… каква странна мисъл. Със сигурност въобще не се чувствам по-различно. Така де, сама ще трябва да ходя да си оправям документи, ще трябва да си науча ЕГН-то и още куп други работи… (Впрочем, в момента, докато пиша това, си знам ЕГН-то наизуст може би от няколко месеца. Но допреди сама да започна да си го казвам, шансът да го запомня бе нулев.)Обажда ми се дядо, след него – баба. Така правят: единият – в едната стая, другият – в другата и не си подават телефона, ами поотделно се обаждат.

И двамата ми пожелават стандартните неща – здраве, щастие, много шестици през следващата (и последна) година… и двамата ми пожелават да продължавам да пиша. Баба дори завършва разговора ни с:

– Пиши, пиши, пиши, защото можеш!

И аз пиша ли пиша…

***

16 септември, 2021 г. Баба я няма. Баба почина. Паднала, отишла в болница, там много ѝ спаднала сатурацията (последните години имаше огромен проблем с белите дробове) и сега, малко повече от месец след рождения ми ден, баба я няма. Баба я няма. Моята баба вече не е сред живите. Вече никога няма да я видя, да чуя гласа ѝ, да почетем, да редактира някое мое писание… никога. Никога, никога, никога…

Знаех, че ще почине. И дядо знаеше. И тя знаеше. Бе въпрос само на време. И все пак… и все пак, колкото и да се подготвяхме, не можеше да бъдем напълно готови. А и да си въобразявахме, че сме, то щяхме да разберем, че това не е нищо повече от една безкрайно погрешна мисъл. Човек, според мен, никога не може да е напълно готов за смъртта на свой близък. Дори да е казал всичко, което има да му казва, с времето, било то малко или много след тази смърт, ще се появят толкова много въпроси, толкова много идеи, за които човек би искал да попита, да сподели или да поспори със своя близък. Така де, аз направих всичко възможно да си кажа всичко с баба, преди тя да си отиде. Да направя така, че щом ѝ вдигна телефона, да нямам нищо друго за казване освен отговора на обичайния въпрос „как си“. Направих го с мисълта, че няма да ми липсва толкова много, когато денят дойде. Направих всичко възможно… и се провалих. Защото да нямаш какво да си кажеш с човек, когото вече го няма, е като да изгубиш цялата си връзка с този човек. Да пуснеш ръката му, макар и тя вече да се намира на място, което ти все още няма да познаваш и, искрено се надявам, дълго време няма да познаваш. И толкова, толкова много се радвам, че се провалих. Защото обожавам поезия. Баба също. Обожавам изкуство. Баба също. Стари филми, природата, звездите в небето… баба също. И я чувствам близка, въпреки цялата тъга, която ми носят всички тези споделени интереси, за които никога няма да мога да говоря с нея.

Не знам къде е баба. Нито дали някога ще я видя. Така де, баба вярваше, че всичко е енергия и енергията не може просто ей така да изчезне. И все пак нито тя, нито аз, нито който и да било знаем или някога ще знаем какво се случва след смъртта. Баба – и душата, и умът, и тялото ѝ – може просто вече да са мъртви, погребани на два метра под земята и повече никога, никъде тя няма да види красотата на света, независимо в каква форма. Но може би в момента се наслаждава на райско (буквално и преносно) кафе, в компанията на всички онези починали баби и дядовци, и си клюкарят за всяка възможна тема под слънцето. Аз, разбира се, силно се надявам да е второто. Впрочем, ако може към кафето да се добави и шкембе чорба с много люто, аз съм сигурна, че баба (а и доста други баби и дядовци) би била най-щастливият човек на света… или в рая, или където и да било.

ЕПИЛОГ

Работя върху първата си стихосбирка. Не смятам, че съм литературен гений, даже напротив. Прочитайки и препрочитайки нещата си, все се чудя дали си заслужават. Дали са значими. Дали имат силата да променят някого така, както някои стихотворения са променили мен. Колкото и да си задавам тези въпроси, все не мога да си отговоря…

Въпреки всичките ми съмнения, първите осем страници не са „облечени“ в моите писания, а в тези на баба. Надявам се да ѝ харесат. Надявам се поне малко да приличат на нейната идея за стихосбирка. Стихосбирката, за която баба е мечтаела, копнеела преди половин век.

Дали в райското кафене/шкембеджийница ще се организира литературна дискусия за бабините писания? И дали това би дало старта на ред инициативи в рая за четене на всички онези творби, които никога не бяха видели бял свят?

ПРОМОЦИЯ НА ПРОЛЕТНИЯ ПАНАИР - от 30.05 до 05.06

Мястото е пред НДК, Шатра № 3, щанд на издателство ЕРГО.

Малкото четене: Копнеж за растящо творчество 2021 #7

В този мрачен и дъждовен (поне на някои места) ден е ред на есе за една морска и буреносна книга. Вижте какво споделя за книгите, филмите, пътуванията и търсенията една от най-младите участнички в Копнежa за растящо творчество:

Да намериш своето място

(Книгата, която ме промени)

Хелин Хасанова, 13 г., Провадия, I ОУ „Христо Смирненски“

Чувала съм, че четенето може да променя човека, но не знаех, че и аз ще се променя. Както пише Роалд Дал за една от своите героини: „Книгите я транспортираха до нови светове и я представиха на невероятни хора, които живеят вълнуващо. Тя пътува с кораб с Джоузеф Конрад, отиде до Африка с Ърнест Хемингуей и до Индия с Ръдиард Киплинг. Пропътува целия свят, докато седеше в малката си стая в английско селце“. Книгите наистина пренасят човека на друго място. Място, пълно с вълшебства, с положителни и отрицателни герои. Същото се случва с мен всеки път, като прочета книга, в какъвто и жанр или стил да е: от фантастика до криминални, приключенски и психологически романи.

Някои хора мислят, че чрез филмите се усвоява по-бързо информацията. Вярно е, в тях има повече динамика, яркост, по-лесно е да се гледа, отколкото да се чете. Но според мен е по-хубаво да прочетем книгата, отколкото да гледаме най-напред нейната екранизация. Защото чувството е много по-вълнуващо, завладяващо, интересно и увлекателно. Когато четеш, ти се превръщаш в съавтор на писателя: представяш си местата, времето, лицата, жестовете, движенията на героите…

Чрез четенето можем да си обогатим речника и да се научим правилно да се изразяваме и да говорим. Както пише Стивън Кинг: „Книгите и филмите са както ябълките и портокалите. И двете са плод, но имат напълно различен вкус“. Ето защо аз избирам да разкажа за моя любим Пърси не какъвто са го видели създателите на филма „Пърси Джаксън и боговете на Олимп“. Ще напиша за създанието на моето въображение, за което ми помогна американският писател Рик Риърдън.

И така: книгата, която силно ме впечатли и развълнува, е „Похитителят на мълнии“ на Рик Риърдън. Разказва се за едно на пръв поглед обикновено момче с дислексия и дефицит на вниманието на име Пърси Джаксън. Но той е далеч от обикновеното. Скоро детето ще разбере, че е син на Посейдон, който е един от 12-те oлимпийски богове. Зевс обвинява Пърси, че е взел мълнията му, и праща всякакви чудовища. Но Пърси не е откраднал мълнията и заедно с най-добрите си приятели Анабет Чейс и Гроувър ще докажат, че е невинен.

Най-вълнуващото в книгата е това, че те кара да се тревожиш за любимия си герой и да се страхуваш дали ще намерят кой е откраднал мълнията на Зевс.

Аз не предполагах, че синът на Хермес – Люк Кастел, е крадецът, защото той помогна много на Пърси. Още от началото го приобщи към другите полубогове и сякаш че разбираше какво чувства приятелят му, след като майката на Пърси беше отвлечена от Минотавъра. Беше близък за него, колкото Гроувър и Анабет. Но Люк беше станал враг на братовчед си само за да се съюзи с Кронос и да стане най-силният и най-могъщият сред полубоговете и боговете. Според мен той не трябваше да се поддава на Кронос. Трябваше да постъпи като Пърси, да го игнорира и да предупреди боговете и полубоговете за пристигането на титана.

Както и да е, важното е, че Пърси победи своя зъл братовчед и бе признат от боговете.

Поуката от книгата е, че всеки може да намери мястото си. Пърси от самото начало знае, че е по-различен от другите деца на неговата възраст, но е на път да си изгради комплекси. Едва когато отива в летния лагер за полубогове, се чувства на мястото си. Същото е и в истинския живот: всеки човек има точно своето място някъде. Обичам този роман, защото той е сред книгите, които ме научиха да не се поддавам на отчаяние, да не се подтискам, когато мисля или постъпвам различно от другите, а да търся своето място.

Аз живея в малко градче, на петдесет километра от голямото море. Обичам да пътувам със семейството си на изток. Струва ми се, че там е моето място, защото обичам срещата с развълнуваната безкрайност, която се открива пред очите ми, щом застана на брега. Но още повече обичам пътуването с помощта на книгите: те разкриват пред мен наистина безкрайни и вълнуващи светове дори когато не излизам от малката си стая в малкия краен квартал на нашия малък град. Всъщност, когато чета, се чувствам точно на своето място.

“Соленият вкус на вятъра” – Изабел Брум

Книгата прочетох от безплатното, месечно предложение от Озон в тяхното приложение.

Пренесох се на слънчевият и горещ Закинтос, проследявайки Холи в пътуването и към миналото. Докато тя с тъга си спомня за тежкото си и безрадостно детство. Холи е наследила от непознатата си леля къща, пълна със спомени, които я повеждат на тежко, но същевременно освобождаващо пътуване към миналото на майка и и нейната близначка. Какво е застанало между двете сестри и ги е очуждило. Защо са загубили всяка връзка по между си и защо Холи дори не подозира за съществуването на толкова близка роднина. Защо леля и не я е потърсила приживе, а сега и оставя къща в наследство. С помощта на очарователния съсед Ейдън, обърканата млада жена ще открие отдавна забравени семейна тайна. Дали всички перипетии ще и помогнат да открие себе си и ще и помогнат да си даде шанс за любов.

Много морска, синя, палещо гореща история за добри хора и забравени връзки, любов и типичната гръцка гостоприемност. Прищя ми се да съм на някой зноен плаж или да похапвам гръцка салата в прохладата на крайбрежните капанчета. Развълнувах се от неуверената и вечно самоконтролираща се Холи. Прииска ми се да науча повече за майка и, потънала в забвението на наркотиците и загубила твърде рано живота си. Не точно лека, но много увлекателна история. Предвидима до голяма степен, но пък за сметка на това се чете леко и вълнува. Автентична и убедителна, с персонажи, имащи дълбочина и страст. Ще ви пренесе по бреговете на Закинтос и ще ви вдъхне аромат на бугенвилии. Бих потърсила и други книги от авторката.

“Крайбрежната чайна” – Ванеса Грийн

Чарли има шанс да бъде новият главен редактор на списанието, в което работи, но за целта трябва да приготви ексклузивен материал за подбрани чайни из Великобритания. За нещастие в този момент сестра и има отчайваща нужда от помощ и Чарли е готова да се отзове. А докато помага на сестра си, се натъква на забележително бижу – “Крайбрежната”.

“Крайбрежната” е малка, семейна чайна, разположена на брега на морето, както и самото и име подсказва. В нея има огромно разнообразие от чайове и разкошен аромат на прясно изпечени сладкиши. Там има обаче и още нещо, далче по-специално от чаша ароматен чай – общност и приятелство, създадено с помощта на собственичката. Чарли ще се запознае с Катрин и Серафина, които ще и помогнат в търсенето и оценяването на най-добрите и вдъхновяващи места в тази част на страната. И докато пътуват и опитват чай и сладкиши, те ще открият приятелство, разбиране, безрезервна подкрепа, а защо не и любовта. Много ценна връзка между три млади жени, преживяващи различни трудности, но и намиращи съвет и опора една в друга.

Това е поредната “вкусна” книга, на която случайно или не попадам в последно време и макар да е доста обемна се чете за часове. Най-добре си пригответе чаша чай и чинийка с хапки за преглъщане. Топлото усещане се дължи не само на ароматните чайни, посещавани от приятелките, а и на техните деликатни, но толкова топли отношения. Грижата и близостта, възникнали между почти непознати и прераснали в приятелство. Три много различни момичета, всяка с тревогите и призраците от миналото, намират утеха една в друга. Чарли, разделила се с годеника си заради изневяра от негова страна и отдала се на кариерата си, за да забрави. Катрин, самотната майка, бореща се за малко нормалност в ежедневието си. И младата французойка Серафин, избягала от невъзможната си любов и перфектното си семейство. И макар историята на “Крайбрежната” да е разказана, то мястото и си остава тяхната малка тайна.

Тук няма огромен драматизъм или твърде много обрати, изненади и случвания. В книгата оснвоното е атмосферата на споделеност, близост и разкриване, без осъждане. Не ме разбирайте погрешно, много неща се случват, но всичко е естествено и в реда на нещата. Сюжета върви бързо, без да създава напрежение. Нашите героини допускат грешки, но има и прошка, изкупление и щастлив край. Лека, стопляща душата, в тези все още студени дни, история. Подходяща за плажа или вечер пред камината.

Коледен Панаир на Книгата - 7-12 Декември, НДК

Алея на Книгата

Пролетен Панаир на Книгата пред НДК

УЖАС































Автор: Horror Writers Club LAZARUS
Корица: Петър Станимиров
Издател: Ерго
Бр. стр: 300
Година: 2021
Цена: 19 лв

Здравейте приятели!

Клуб LAZARUS се завръща и си търси секундант. На теб, читателю, се пада честта да участваш в уникален литературен дуел. Осем двойки умели фехтовачи в писането на страшни истории ще кръстосат пера на полето на хоръра. Ще се осмелиш ли да застанеш редом с нас?

Да всееш хаос по бреговете на Дунав в един невъзможен „Косплей“?
Да се впуснеш във вендета за невинно пролята кръв със „Спомен за дъжд“?
Да станеш „Колекционер на души“ по улиците на Детройт?
Да опиташ „Праскови и малиново сладко“ от устните на две невинни създания?
Да влезеш в „Кошмарна синхроничност“ с един млад адвокат?
Да възкресиш мита за падналия ангел в „Името на изкуството“?
Да потърсиш възмездие с човек „Белязан от съдбата“?
Да разделиш кърваво наследство в „Утробата на светлината“ с рок и мирис на изгорели газове?

Отърси праха от доспехите. Напълни револверите. Провери остротата на рапирата.

En garde!

Съдържание:

Александър Драганов & Иван Димитров – Косплей
Димитър Цолов & Милен Димитров – Спомен за дъжд
Донко Найденов & Денис Метев – Колекционер на души
Сибин Майналовски & Иван Величков – Праскови и малиново сладко
Денис Метев & Делиян Маринов – Кошмарна синхроничност
Марин Трошанов & Анна Гюрова – В името на изкуството
Даниел Иванов & Милен Колев – Белязан от съдбата
Бранимир Събев & Симеон Трифонов – Утробата на светлината

До нови срещи!

За поръчки - вземете книгата с безплатна доставка от Озон ето тук.

"Мрак под слънцето" на Дийн Кунц

 

 
cover project by me
   

  "Хауи не се боеше от тъмното. От малък беше разбрал, че опасностите, които грозят човека посред бял ден, са много по-страшни от каквото и да го чака в мрака, че караконджулите могат да имат мило лице и подкупваща усмивка. "


 "Мрак под слънцето" е Дийн Кунц в най-добрата си форма. Това е оскъдно къса новела, която някак ми напомни на Едгар Алън По и Роал Дал, а зловещите усещания са в стил Хичкок, поднесена като история от "Зоната на здрача" или "Приказки от криптата". Наистина е много кратка (прочетох я за една вечер) и достатъчно добра, като се има предвид, че обикновено не съм фен на кратките истории. Затова и този отзив ще е кратък.

 Кунц е надеждно предсказуем- той винаги следва стандартната си формула и това важи в тази новела. Присъстват познатите тропи, които са му присъщи: нараненото, самотно дете, гробище, изоставен склад и злодей, който е толкова зъл, че очите му са буквално изцяло черни. Но Кунц за пореден път доказва как думите могат да бъдат оформени в изкуство.

 Историята е едновременно ужасяваща и тъжна, и във всяка ситуация има двойни значения; показва наивността срещу опитността на интелигентния хищник, флиртува с идеите за доброто и злото, вината и невиността и си свършва работата перфектно за толкова ограничено пространство. Както се досещате, при Кунц нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И докато чакате гилотината да падне, той успява да създаде страхотна хорър приказка с интересен край. Аз бях на ръба на очакването през цялото време. Героите са толкова добре създадени, че бях в главите им постоянно. Накрая бях изпълнена както с надежда, така и с отчаяние, както би трябвало да бъде при истинския хорър. Кунц успява да изгради напрежението и очакването. Това е основната цел на "Мрак под слънцето", тъй като тя е предистория на книгата "Какво знае нощта", която нямам търпение да започна.

 Определено препоръчвам тази новела на всички фенове на Кунц. А ако никога не сте чели Дийн Кунц и искате за започнете с добра извадка от работата му, преди да се впуснете в някое от по-големите му неща- започнете с "Мрак под слънцето". 

 


 

Beyond Soap на Санди Скотницки

 

 

cover project by me

 Наскоро четох интервю със Сирил Телинж, един от новото поколение етични козметични разработчици, който се занимава с разработка на козметика повече от 25 години и е създател на NovExpert- компания, която още от създаването си през 2008 г. хвърли голям камък в козметичното езерце. Сирил Телинж говори за ендокринните разрушители, ефекта от коктейлните смеси, проникването на козметиката в организма и не крие нищо, макар че някои изобщо не оцениха тази прозрачност. Повече от десетилетие по-късно, след всички сътресения в сектора, вече е очевидно, че някои аномалии трябва да се посочат с пръст и да се прави по-отговорна козметика. Отговорна както за здравето на хората, така и за околната среда, тема, която винаги е вълнувала Сирил Телинж, защото е запален сърфист в свободното си време. В интервюто той споменава главните проблеми в момента, които тревожат изследователите и разработчиците на козметика и те са: загубата на коса при жените, акнето в зряла възраст (40% от съвременните жени страдат от акне в долната част на лицето) и проблемът с увеличаването на чувствителността на кожата. Самият той вярва, че твърде многото грижи за кожата имат много общо с тези три проблема.

 Да, най-доброто нещо, което може да направите с кожата си, е да я оставите на мира. Така казват учените и дерматолозите, които изучават микробиома- микроорганизмите, които обитават кожата. Санди Скотницки е една от тях. Тя е практикуващ дерматолог, експерт по кожните алергии и преподавател, и в Beyond Soap обяснява, че най-доброто състояние за кожата е естественото такова. Чувствителната кожа е една от най-актуалните теми в дерматологията днес- тази кожа може да бъде болезнена, изтощителна и подтискаща. Учудващото е, че много от жените и мъжете, които страдат от проблемна кожа, несъзнателно си я причиняват, като се мият твърде често и използват прекалено много козметични продукти.

 Сама по себе си кожата е перфектно оборудвана за борба с бръчките, пъпките и т.н., и действа като броня, която предпазва тялото от инфекция. Но всеки път, когато насилваме, ексфолираме, хидратираме или омекотяваме кожата, избутваме кожата далече от нейното най-здравословно естествено състояние.

 Като използва логика и медицински изследвания, както и примери от личната си професионална практика, за да аргументира гледната си точка, Санди Скотницки казва, че хората сме прекалено обсебени от чистотата и тази ни мания ни води до по-голямо разпространение на чувствителността на кожата. Тя поддържа тезата, че козметиката, която ползваме, количеството вода, на което излагаме кожата си, и начинът, по който я третираме, могат да са главните виновници за безброй нарастващи проблеми като екзема, псориазис, астма и т.н.

 Първите няколко глави дават малко история, предистория и малко за този дерматолог и нейния опит, и предоставят много доказателства за ограничаване на употребата на козметични продукти, и намаляването на натрапчивите и прекомерни навици за измиване на тялото. Като привърженик на минимализма, нямаше как да не оценя подхода на "по-малкото е повече". По-нататък, тя обсъжда естествената бариера на кожата и нейната функция, микробиомът и как козметиката го променя, проблемите с маркетинга и непочтеността, как козметичните компании ни превъщат в будали, споменава най-често срещаните дразнители и алергени, излага нейното специфично ръководство за подпомагане на чувствителната кожа "Елиминационната диета", както и най-добрите варианти за грижи за кожата, включително за бебетата и обсъжда бъдещето на козметичните продукти. Д-р Скотницки е достатъчно задълбочена в обясненията си и пише достъпно, дори за непрофесионалисти в областта. Като цяло тя застъпва тезата, че ние не правим разлика между "чистота" и "хигиена", и нашите почистващи навици увреждат микробиома и бариерата на кожата ни, и решението на това е просто да поставяме по-малко продукти върху кожата си. Д-р Скотницки препоръчва да мием косата си колкото се може по-рядко и да не мием ежедневно тялото си, освен ако наистина не сме мръсни, с изключение на подмишниците, слабините и краката. Също препоръчва да използваме най-опростените продукти без аромати, като предупреждава, че козметиката, предлагана на пазара като "естествена" е силно рискова, че етеричните масла и растителните екстракти, всъщност са алергени и спусъци за увеличена чувствителност- "органичното" и "естественото" са полезни за храната, но не и във грижите за кожата. Тя също така говори за хората, които напълно са се отказали от сапун и за движението No Poo (хора, които не си мият косата и не използват шампоан като вярват, че в крайна сметка косата и телата ни ще се саморегулират и ще станат нормални, подобно на козината на котка или куче) но самата Санди Скотницки заема средна позиция и в книгата си изброява добри примери за продукти, които могат да се използват- според нея крайностите не са добро решение. Оценявам високо, че д-р Скотницки не продава нищо друго освен книгата. Тя няма линия козметични продукти и не е свързана с никоя от компаниите, чиито продукти препоръчва. Очевидно тя просто иска да помогне. И се справя много добре с това.

 Единствената ми критика към Beyond Soap е честото повтаряне на информация: може би това има за цел да накара читателите да запомнят нещо по-лесно или е типичен похват в този тип литература. Не знам, но мен това ме дразни винаги. Другият неприятен факт е, че книгата не е преведена на български и може да я намерите само на английски и руски език.

 Но според мен си заслужава да я прочетете, защото по-голямата част от skin care ресурсите в интернет са по-фокусирани върху обективните изживявания и философии, вместо да се основават на науката. Нещо толкова просто като миенето на лице се извращава до цял ритуал, изискващ пет продукта и обстановка с поне три ароматни свещи. Ефектите на ретинола са научно документирани, но как да го добавите към рутината си се превръща във философски въпрос. За мен лично е трудно да доверя кожата си на някой, който няма основателни аргументи, защото честно казано, кожата ми може да се ядоса много (с пигментация, стегнататост и люспене) и не си струва риска, но повечето хора са доверчиви и вярват безпрекословно на какво ли не, включително на необходимостта от трите ароматни свещи. Д-р Скотницки в това отношение е желязна, защото както вече казах, очертава съвременните дерматологични изследвания по начин, който обикновения неспециалист може да разбере.

 Сигурно няма да ви е окей ако осъзнаете, че всички продукти, които ползвате и за които сте хвърлили пари, трябва да заминат в боклука или че е хубаво да престанете да нанасяте десет продукта на кожата си вечер. Както и надали ще е вдъхновяващо осъзнаването, че разкарвате естествените си масла, само за да похарчите цяло състояние, опитвайки се да ги замените, и как си докарвате дерматит, екзема или акне, като дразните кожата с куп съставки, включително прекомерно измиване. Но ще разширите информираността си и няма да мигате на пресекулки докато се чудите какво да купите в дрогерията. А децата ви ще са във възторг, че няма да ги карате да се къпят по два пъти всеки ден. Също ако имате нужда от книга, която да четете преди заспиване- това е вашата книга. Тя напълно отговаря на всички критерии: скучна е (аз обичам такива скучни книги), повтаря се и може да ви приспи с фактите си. Това са достатъчно добри причини, за да я прочетете. А ако имате чувствителна кожа и/или проблеми с нея, е силно препоръчително да я прочетете. Но ако по някакви причини не може да прочетете Beyond Soap, ще синтезирам на кратко:

  - избягвайте измиващи продукти със сулфати. За тялото си използвайте нежни душ гелове, измиващи масла или синдети тип крем-сапун Dove.

 - почистващите продукти за лице трябва да имат pH баланс от 5 до 6.

 - по време на сухия зимен сезон използвайте бариерни кремове с оклузиви в тях (като минерално масло или вазелин ако сте със суха кожа, или диметикон ако сте с мазна или смесена)

 - не е необходимо да насапунисвате цялото си тяло всеки път като се къпете (освен ако не сте се нацапали действително). Фокусирайте се върху подмишниците и слабините си.

 - ретинолът има научно обосновани проучвания, подкрепящи твърденията за намаляване на признаците на стареене.

 - здравословната диета, упражненията и сънят влияят върху здравето на кожата.

 - винаги носете слънцезащитен крем: UV лъчението е отговорно за 80% от външното стареене на кожата.

 - използвайте слънцезащитни кремове с наличието на минерални филтри, защото те причиняват по-малко дразнене и имат допълнителната полза от създаването на бариера, предотвратяваща абсорбирането на замърсители във въздуха в кожата ви.

Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна

Тотем и батарея черешови топове – дърворезба
Тотем и батарея черешови топове – дърворезба от книжен блогър

 

 

Ревюто се препечатва от книжния блог „Първи впечатления от последно прочетеното“.

 

Ти си абсолютна

 

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание „Сборище на трубадури“. Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията „Съвременник“, „Диаскоп“, „Нова социална поезия“ и „Литературен вестник“.

 

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.

  • „За жените и колите“ от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
  • „B–2“ от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
  • „Спам“ от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
  • „Актрисата“ от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
  • „Камилски камък“ от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
  • „Мостът на река Дунав“ от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от „Ръцете на паяка“, който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
  • „Тя и той“ от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
  • „Гошо“ от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
  • „Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико ’86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
  • „Перото“ от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!

Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна… водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:)


Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство „Ерго“ ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

Стоян Христов

 

Материалът Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Школа по машинопис за мъже "Калахари" на Алегзандър Маккол Смит

 

 
cover project by me
 
 Думела*, братя и сестри!

 Време е да се похваля- стигнах до петата част за Дамската детективска агенция №1 на Алегзандър Маккол Смит и искам да кажа, че освен, че вече съм ужасно нетърпелива кога най-накрая господин Дж. Л. Б. Матекони ще се ожени за маа Прешъс Рамотсве (която се гордее с традиционното си телосложение, живееща в най-великата страна в Африка, ако не и в целия свят), държа да благодаря на мацката, която ми препоръча автора (е, тръгнах от други книги, но ще стигна и до португалските неправилни глаголи и особеностите на саламовидните кучета в компанията на Фон Игелфелд, неминуемо е).
 
 За съжаление в третата част сватбата се отложи, защото господин Дж. Л. Б. Матекони изпадна в депресия, а маа Рамотсве хвана важен клиент от правителството, но пък маа Макутси получи личния си триумф като пое ръководството над "Тлоквенг роуд спийди моторс" и разреши случай за много пари. Разбира се, аз не чета тази поредица заради действието или загадките. Чета ги заради нежния ритъм на разказа и заради мъдрата съзерцателност на героите- радостта от тези книги е интимната гледна точка над това как живеят, техните ценности, как си поставят цели и ги следват. Маа Макутси намери начин да да се развива и да си изкара живота отвъд границите на настоящата си ситуация: неомъжена, с болен брат, за който да се грижи, живееща в една стая без слънце и с много ниски доходи, като откри школата по машинопис за мъже "Калахари", например. Лежерното темпо на разказа, опростения (почти детски) език и мъдрите съвети на добросърдечната маа Рамотсве успяват да дадат усещане на спокойствие и оптимизъм. А Алегзандър Маккол Смит е майстор във взаимодействието на развитието на историята с вътрешния диалог, в изграждането на истории, изпълнени с хумор, с красотата на Африка и с чувство за качеството на простия и семпъл живот. Ако преминавате през тежък период, едно посещение на верандата на Прешъс Рамотсве за малко философстване над живота, пиейки ройбос, докато гледате необятното небе над Ботсуана, определено ще ви ободри. Тези книги трябва да се прочетат, за да се преживеят. Коментарите за тях няма да са достатъчни, за да се предаде цялостното удоволствие от тях и за това спирам до тук.

 Любим цитат (от "Морал за красиви момичета"):

"Така или иначе, тя беше дама с традиционно телосложение и нямаше нужда да се тревожи за размера дрехи, който носи, като онези нещастни, невротизирани хора, които вечно се гледат в огледалото и мислят, че са твърде дебели. А и какво значи „твърде дебел“? Кой има право да казва на другия какъв размер дрехи да носи? Това беше форма на тирания от страна на слабите, но тя нямаше намерение да я приема. Ако тези слаби хора станеха още по-настоятелни, щеше да се наложи по-щедро надарените хора направо да им натрият носа. Да, щяха да ги научат те! Ама-ха!"
 
___________________

*Добър ден (сетсуана) 


"Торта с бадеми и любов" на Анхела Валвей

 

 
cover project by me
 
 Синопсис: Фиона е тийнейджърка с проблеми с теглото, която се грижи за болния си баща, криейки това от всички, за да не бъдат разделени от социалните служби. В училище си има непримирима врагиня, която я тормози, обзавежда се с куче, което пикае навсякъде и на всичко отгоре успява да се влюби в някакъв, преминавайки през любимия си отдел за полуфабрикати в супермаркета. Дизастърът е тотален и навсякъде, както си трябва.

Накратко с повече думи: Мисля, че вече е очевидно, че това е съвременен YA роман на базата на реализма (тоест без вампири), засягащ темите за тормоза, хранителните разстройства, приятелството, ефекта на социалните мрежи, любовта, готвенето, загубата и редките заболявания, които са вмъкнати заради факта, че изследвания за тях не се правят, именно защото са редки. Хареса ми начина, по който се вплита всяка една от тези теми, по много деликатен начин, без да изпъкват насилствено, но свързани помежду си, без излишна претенциозност. Стилът на автора ми допадна, не е нещо умопомрачително и иновативно, но е увлекателен- Валвей има приятен, лек, много естествен начин да разказва. Самата история е проста, но зад нея има много интересни смисли, които си заслужава да бъдат открити. Като например това, че пристрастеността на Фиона към нездравословната храна се дължи най-вече на постоянната ѝ тревожност, че тайната ѝ ще излезе наяве. Също и това, че тя не променя начина си на живот заради Алберто, в който е влюбена, а за да направи баща си щастлив и да стигне до него като показва любовта си чрез готвенето. Както и показването на социалния натиск и маргинализацията на хората с проблеми в теглото, особено сред тийновете. И минавайки през страниците, в които виждаш несигурното, тъжно и уплашено момиче, което се грижи само за себе си и баща си, неусетно откриваш как то постепенно става смел човек, който обича, учи се да бъде ценен и вярва в по-доброто бъдеще. "Торта с бадеми и любов" е история за надеждата и самоусъвършенстването, която показва, че най-важното нещо е да се чувстваш комфортно със себе си и да не се страхуваш от промени. Въпреки трудната ситуация на Фиона, книгата се фокусира върху светлата страна, но кой не обича да яде сладко от време на време? 


Като заключение: "Торта с бадеми и любов" е роман с добро фоново послание, без големи претенции, идеален за подслаждане на неделния следобед. 


 


Препоръки за Пролетния Книжен Базар.

Подобно на някои други блогъри, и аз реших да дам своите лични препоръки за книги, които да търсите на Пролетния панаир на открито пред НДК, който ще се проведе между 23 и 28 юни. Естествено, понеже съм нагъл и предубеден, книгите са свързани с членовете на клуб LAZARUS.

1. Фют - шатра 11



На първо място, трилогията ЛАМЯ ООД на нашето Трошанчи - Марин Ламята! Чудесно ърбън-фентъзи, развиващо се в столицата, издържано в най-добрите традиции на жанра. Не пропускайте тази трилогия, с корици от Пепи Станимиров и илюстрации от Веселин Чакъров.

2. Софтпрес - шатра 16



За любителите на смешното и страшното, за почитателите на хумора, фантастиката и тънките политически шеги, както и всеобщия майтап с родните ни специфики като народ - заглавието е Завладей Българките от Софтпрес, с автор непрежалимият патрон на клуб LAZARUS.

3. Кибеа - шатра А, щанд 206



Детска литература. Нещо забавно и сладко за най-малките, с автор Марин Трошанов и илюстратор Пепи Станимиров - това е трилогията за смелия, добър робот Чапек от Земята, който обикаля всемира и планетите му, изживявайки страхотни приключения. Можете да чуете тук и песничката за него по текст на Марин и музика на легендата на родната сцена Константин Марков от "Тангра".

4. Изток-Запад - шатра А, щанд 200



Ииииии идва ред на цели пет наши заглавия през Изток-Запад! Две от тях са на Козия - сборникът му с разкази "Парчета" е едното заглавие, а другото е солидната по обем книга-игра "Петият принц: Разрушител". Само за феновете на близкоизточното фентъзи. Тук е мястото да споменем и сборникът със седем хорър-разказа от клубни членове по илюстрации на Пепи Станимиров, озаглавен "Сърдити небеса". "Симфония на мъртвите" от Сибин ще предложи за най-изтънчените читатели хорър-разкази и хумористично фентъзи, а "Кървави песни" на Димитър Цолов представлява концептуален сборник епично-героично фентъзи за двама приятели, единият боец, другият магьосник. Само добра литература.

5. ИвиПет - шатра А, щанд 120



Няма как да пропусна едно малко, ала за сметка на това много храбро и мъжко издателство като ИвиПет. На неговия щанд можете да намерите доста заглавия, представляващи интерес за вас, от които ще откроя три - социално ангажираният роман на Делиян Маринов "Истории от варела", чудесното фентъзи "Звездата на гибелта" на Драганов, както и прекрасната поредица от жанрови разкази "Сказанията на Стрикса", чийто най-нов, шести брой впечатлява с качествената подборка на авторите и творбите си. Не пропускайте!

6. Ибис - шатра В, щанд 303



По стара традиция напомням, че третият ми сборник, съдържащ фантастика и фентъзи (Пустинния Скорпион) и четвъртият, приютил основно полиран хорър (Априлска Жътва) могат да се намерят на щанда на "Ибис". Пак там е възможно да изскочат бройки и от втория ми сборник, най-продаваната ми книга досега - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

7. Ерго - шатра А, щанд 116



И накрая - последната ми, шеста книга поред, романът в жанр военна екшън-фантастика "Сърца от Стомана" ще е наличен на щанда на ИК Ерго - шатра А, щанд 116. Моя милост също ще бъде там да раздава автографи, на 27 и 28 юни (събота и неделя) през цялото време, от сутрин до вечер.

Сърца от Стомана - откъс



Това ли бе гордата столица, доскоро перла на българската държава? Градът, в който имаше най-много работа и се даваха най-големите заплати? Мястото, където живееше една четвърт от населението на страната? Потреперих, докато минавахме с камионите по „Ботевградско“ през „Враждебна“. Зарязани автомобили с изпочупени стъкла, където и както падне. Обърнати контейнери, следи от пожари и разруха. На места пътищата и тротоарите се бяха напукали и от тях се подаваха стръкчета трева. Ръжда и корозия, мизерия и боклуци. И пустош, навсякъде пустош, нарушавана тук-там единствено от някое бездомно куче, което отчаяно ровеше да намери отнякъде залък, за да влее малко живец в мършавото си тяло. Щом ни чуеха и видеха, веднага бягаха надалеч.
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова по-зле ставаше и толкова по-бавно се провираха камионите между препятствията и разрушенията. Хапченцата, които бяхме глътнали, вече започваха да действат и страхът, с който очаквахме да зърнем някой извънземен, се замени с нетърпение. Накрая паркирахме пред Халите и джамията и наскачахме от камионите. Всичко бе разбито, пълно с натрошени камъни и стърчащи арматури, покрито с прах. Чувствах в себе си енергия и хъс от капсулата. Усещах се силен и бърз, в кондиция и готовност, а формите на света около мен, цветовете, границите на предметите, всичко изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано. Чувствах се… сигурен. Зазяпах се в гигантските парчета скала, метеоритите, които бяха кацнали от космоса върху Министерския съвет и Партийния дом. Чудовищни заоблени монолити, издържани в различни тоналности на черното, неподвижни и безмълвни. Това като тръгнат да го махат някой път, дано един кран е достатъчен, че да го помести…
Тогава го видях на живо, за пръв път. Мъжки хапльо, чудесен едър екземпляр – промъкваше се внимателно измежду развалините на бившия ЦУМ, на може би около 30-40 метра от нас. Посегнах да сваля автомата от рамото си и най-абсурдно се сборичках с ремъка му. Хапльото нададе гърлен звук, издишвайки рязко въздух с шиптене и се стрелна към мен. С два-три скока стопи разстоянието помежду ни на няма и десетина крачки. Щях да си отида, но, странно – не се боях, усещах само приятния прилив на адреналин…
Спаси ме откос зад лявото ми ухо, който засече извънземното във въздуха и то се сгромоляса току пред мен. Рамбо бе скочил преди всички от камиона, запалил цигара и видял хапльото. Откъде пък се беше сдобил с цигари? Продължи да го стреля, докато чудовището не замря, приритвайки леко с крайници. Мислено отбелязах, че за смъртта му отидоха едно към двайсетина куршума, демек половин пълнител.
Възхитен, тупнах никополския по гърба.
– Благодарско, бат Рамбо! Ето, видя ли – точно ти проля първа кръв!
– Ба, че как ме мислиш ти бе, свищовски – подсмихна се той, примижа и смукна дълбоко от цигарата. – Като се върнем, има да черпиш.
– Тъй вярно – кимнах.
– Внимание! – викна Гърлото, правейки се, че не е забелязал случката. – Както сме го тренирали, давайте.
Поехме в колона по двама след капитаните, а ефрейторите подтичваха отстрани и се оглеждаха, докато се спускахме в развалините на ЦУМ, надолу, и все по-надолу. Хората пред мен започнаха да стрелят по откъслечни хапльовци, после стрелбата зачести, израждайки се едва ли не в непрекъснат рев.
Вече бяхме долу и включихме фенерчетата на каските си. Продължавахме да стреляме, вървейки по тунелите, а хапльовците изскачаха отпред, отзад, отстрани, отгоре, ако в пода имаше шахти, и оттам щяха да изпълзяват. Мъжки, женски, малки. Черни, кафяви, оранжеви. Големи като вълци, като телета, като магарета. Бяха бързи, ала реагирахме навреме и засега не можеха да пробият, нарушавайки фалангата ни. Всичко наоколо ставаше в слуз, кръв и вътрешности, а смрадта от труповете ни заблъска в носа. Вкарах в автомата предпоследния пълнител и започнах да крещя, упоен от магията на битката и яростта на хапчето.

Опомних се, когато автоматът изцъка на празно. Патроните бяха свършили, а ние се намирахме в голяма зала, нейде в тунелите под бившия мавзолей. Наоколо бе пълно с яйца – очаквах да са грамадни, кожести и слузести, подредени в спретнати редици, но за мое учудване нямаше нищо такова. Яйцата бяха жълтеникави на сиви петна, големи горе-долу колкото щраусови и с нормална черупка, все едно снесени от птица. Бяха хаотично разпръснати из цялата зала и от време на време някое се разпукваше, за да се излюпи от него мъничък хапльо. Новородените бебета бяха сладки, напомняха бледожълти крокодилчета с глави като мандаринки. В ъглите се издигаха камари от яйчени черупки и се носеше миризма на… Гнили тикви? Нещо такова.
Едва сега обърнах внимание на Нейно Величество, Кралицата на Хапльовците. Бе светлокафява на цвят, с приблизителния размер на три възрастни слона един зад друг и не много по-слаба от тях. Вместо опашка разполагаше с яйцеполагало, от което се изтъркулваше по едно яйчице, ама не на 15 минути, както ни казаха, а на около 30 секунди! Или може би като бе уплашена и застрашена, се напъваше и раждаше по-бързо? Сигурно бе това – изглеждаше изтощена, дишаше тежко и учестено, легнала на една страна, едвам помръдваше.
Хапльовците продължаваха да извират от някакви шахти високо горе до тавана. Сипеха се сякаш някой ги изтърсваше от кош. Сетих се, че имам и релсотрон и започнах щедро да се възползвам от него. Ммм, така е по-добре! Един изстрел – един хапльо долу. Че и повече. Другите видяха от мен и някои превключиха също на алтернативна стрелба. Въздухът се изпълни с бледосинкавите, къдрави дири на засилените с магнитно поле проектили.
– Изтегляй се бавно назад, покрай стените! – ревяха Гърлото и Там-Там. – Редници Сунай, Тахиров и Ченгиз, тук!
Яките турци си пробиха път и клекнаха, прикривани от ефрейторите. Досега само стреляха насам-натам с пистолетите си по извънземните, колкото да отбият номера. Но вече бе настъпил техният час и подготвяха гранатометите си.
– Всички назад, бързо! – крещяха капралите.
Залата се изпразваше от войници, а се пълнеше с хапльовци… Тогава видях как Гърлото свали рязко ръка и тримата натиснаха спусъците, пращайки зарядите по ниска парабола. Една граната се насочи към главата на Кралицата, друга – към средата на тялото й, трета – към яйцеполагалото.
После дойде гърмът, щом и трите се взривиха едновременно.
Избумтя чудовищно, едва ли не повдигайки ни от земята. Оглушахме, но продължихме да се изнасяме, подтичвайки къде на два, къде на четири крака. Посипа се прах и за миг помислих, че капитанът, аверите с гранатомети и половината ефрейтори ще си заминат, погребани от падаща земя, камъни и бетон. Сетне изтрополиха глухо покрай мен, някой ме сграбчи за яката и ме повдигна, друг ми тегли благословен шут в задника, принуждавайки ме да хукна напред, изпреварвайки лавината от срутващи се тунели зад нас.
Изскочихме на светлото полуглухи, покрити с прах и кръв, къде собствена, къде на хапльовци, и се запрепъвахме към камионите. Десетимата от пункта се мотаеха и току пращаха по някой откос или изстрел от релсотрон по заблудени, единични хапльовци. Бях увесил челюст, изплезил език и се чувствах като настъпено лайно. Крайниците ми омекваха, очертанията на предметите в далечината се размазваха. Сякаш някой изсмукваше енергията от тялото ми.
– Давай, Мечка – окуражи ме Гърлото. – Това е от хапчето, действието му привършва и сега си взима обратно своето. Още малко!
Сега се сетих, че той и Там-Там май не гълтаха от стимуланта. Изтрополихме към джамията, а шофьорите наскачаха в камионите и започнаха да дават газ. Ефрейторите ни дърпаха вътре в каросериите, а старшините помагаха, бутайки ни отдолу. Успях да се навра в камиона и потеглихме. Зад нас извираха хапльовци откъде ли не и се събираха там, където бяха спрели камионите ни досега. Бяха стотици! Катереха се едни върху други на купчина, дигаха глави към небето и надаваха отчаяни писъци, оплаквайки смъртта на повелителката си. Сетне започнаха да се бият едни други с такава ярост и ожесточение, че и оттук виждах как се разхвърчаха кръв, крайници и карантии.
Отпуснах се на пода и се разхилих като побъркан, докато Хърсов стреляше по купчината с тежката картечница, псувайки на майка.
Ебатиму, първата мисия завърши с успех. Невероятно.

"Скелиг" на Дейвид Алмънд


 cover project by me

 "Кой си ти?"
 "Никой."


 Анотация: Майкъл пристъпва в рушащия се гараж. Какво е това нещо под паяжините и мъртвите мухи? Човешко същество или странен и невиждан звяр? Единственият човек, на когото Майкъл може да се довери, е Мина. Заедно те извеждат създанието на светло и животът на Майкъл се променя завинаги...

 Може би описанието звучи някак страховито. И е малко страховито, защото реалността е малко страховита. Но "Скелиг" е прекрасно написана книга, за мистериозните пресечни точки на живота и смъртта. Магически реализъм за деца, наистина ми хареса много.

 И така- има дете, което се обучава вкъщи и което непрекъснато цитира Уилям Блейк- разбира се, че ще оценя тази книга високо. Естествено, историята е много повече от това, но няма да спойлвам. Започнах тази книга, като я избрах на случаен принцип, когато бях хваната в капана на началото на извънредното положение. И се влюбих. Стоях до след полунощ, защото просто трябваше да я довърша. Това е кратък, фентъзи роман за едно некласифицирано митично същество. Което на всичкото отгоре е мърморещо и цинично, и страда физически. Няма романтика, което ме направи много щастлив читател- тя със сигурност би намалила значението на символиката в тази история. Дейвид Алмънд е създал една трогателна история, изпълнена с невинност, митове, магия и крехкостта на живота. И това е направено тъмно, странно, пленително, тъжно и толкова красиво. Лично мен "Скелиг" ме преследва почти една седмица, което ми се случва рядко. Най-големият позитив на книгата е, че подчертава колко малко знаем за света и това е страхотно.

 С по две думи за заключение: Арт Рит и Уилям Блейк. Малки сови и мънички животи. Бирени бутилки и рисунки на птици. Рибено масло и аспирин. 27 и 53.


 

ХОРЪР КОНКУРС ЗА МЛАДЕЖИ



Ние от клуб LAZARUS търсим бъдещите родни таланти в литературата на ужаса. Защото не е достатъчно един автор да се развива, да градира и да нараства постоянно като творец - той носи в себе си дълг и отговорност. Отговорност към писаното слово и дълг към бъдещите поколения, които ще го наследят и ще тръгнат по същия творчески път.

Затова - провеждаме конкурс за разказ до 2000 думи, чиито участници да са с възрастова граница между 13 и 19 навършени години към датата на обявяване на конкурса. Време за провеждане на конкурса - между 24 май и 1 октомври 2020 г. Разказът не бива да е публикуван никъде досега, под никаква форма и да не е печелил награди в други конкурси. Формат на файловете на изпратените разкази — .doc, .docx, .rtf, шрифт: Times New Roman, Arial, Calibri, размер на шрифта —12. Допускат се до 2 разказа от участник, като евентуално ще се спрем на един от тях.

Награди:
- книги от членове на клуб LAZARUS;
- четене на отличените произведения от конкурса на Хелоуинско литературно четене в София;
- публикуване на сборник с отличените произведения, като всеки участник ще получи безплатни бройки от въпросното издание.

Изпращайте разказите си като прикачени файлове на имейл [email protected] заедно с ваша кратка творческа биография към момента в свободен стил.

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

 

 

 

Диана Петрова

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

ревю

 

Да кажа, че „Вундеркинд“ ми хареса, би било недостатъчно. Тази книга ме опияни. Погълна. Изпълни. Очарова. Размаза.

Това е не просто многопластов роман, това е един мултисетивен роман. Можете ли да си представите как с букви и думи, вместо чрез ноти и слух, се изливат мелодии? Как от един писмен текст плътно звучи музика? Как музиката се превръща в разказвач? Защото Николай Грозни е успял да постигне точно това, и то по изключително въздействащ със своята филигранна изработка начин.

Романът е разделен на глави, носещи имената на музикални произведения. Приликата със структурата на обичайна книга обаче е само привидна. Романът е композиран като музикален шедьовър. И като всяка музикална творба притежава своя динамика и ритмика. Това е едно от най-удивителните неща в тази книга. Проза, сякаш отсечена с метроном. Всяка дума, всяка фраза, всяка глава хармонират с останалите. Всяко парченце е поставано точно на мястото си – всеки времеви момент, включително ретроспективните, излиза на фокус точно когато трябва. Освен майсторската употреба на езика това е причината книгата да бъде звънка като чуруликащ капчук и въпреки сложната си пластичност да бъде толкова леко четивна.

Главите имат дати

А разказът е от първо лице, което донякъде придава на повествованието характер на дневник, но по-важното е, че в книгата виждаме реалиите през очите на главния герой. В този роман сюжетът е с крехък гръбнак и отстъпва пред внушенията и емоциите. Чрез симбиозата писане-музика по ослепителен начин е обрисуван светът на Константин: Константин-ученикът в Музикалното училище в последните години на соца, Константин-музикантът, Константин непримиримият, романтикът, обичащият, мразещият, любопитният, вдъхновеният, гневният. Свят, а не просто история.

Личността на Константин се явява полето на сблъсък между тоталитарната система с всичките ѝ производни оглушителни ефекти и свръхизострената чувствителност на талантливия, изкуството, поривите на духа.

Но не бива да оставате с впечатлението, че това се случва по сантиментално-съчувствен начин.  Едно от най-големите достойнства на книгата е, че епохата, системата и гнусните им недъзи, са представени без литературно елементарна емоционална манипулация над читателя.

Тук няма сълзи, а смразяващ вой на ранено животно. Има ропот срещу посредствеността, но без капка еснафска надменност. Самоубийствен ропот над онази посредственост, масово възприета за мяра.

Но дали системата, въпреки всички ограничения и безумни норми, които налага, би могла да е единственият виновник  за този бунт? Системата безспорно е катализатор, но посредственост съществува и извън нея, винаги и навсякъде. И Констнтин и другите като него, с безкомпромисните си черно-бели сетива, биха реагирали когато и където и да е. Талантът никога не признава ерзаца.

Или казано по друг начин, говорим за честност.

Затова и присъстващото в известна степен преекспониране на някои черти, обстоятелства и усещания си е на място, дозата циничност, грубостите в отношенията и саморазрушителните импулси също са си на място. И аз съм убедена, че всеки, живял в онези години, чиято сетивност е дори съвсем мъничко по-фина от коруба на костенурка, ще припознае в героите голяма или пък дребна частица от себе си, от приятелите си, от познатите, и от непознатите, които е срещал на улицата.

Образите!

Ирина. Пламенната цигуларка, бунтарката, любовта. Почти огледалното отражение на Константин. Същото любопитство, същото желание да узнаеш съществуват ли граници, същият съзнателен опит да не бъде призната любовта, същите себепогубващи стремления.

Вадим. Блестящ пианист, в чийто образ е концентрирана идеята за откровеността. Да свириш, както чувстваш, да говориш, както чувстваш. Не назидателно, а просто така, заради себе си.

Илия. Бившият преводач, преживял дълги години в трудов лагер, който разказва периодично на Константин за садистичните унизителни изпълнения на кухите властимащи насилници.

Пепи Крадеца. Човекът, у когото липсва „инстинктивното усещане за добро и зло“. Въвеждането на образа на Пепи, макар и не толкова съществено сюжетно, се явява една от най-важните точки за хармонията на романа. Нали помните, в мелодията нищо не е случайно или излишно. Тя има своите акценти, усилвания, заглъхвания.

Конфронтациите дарба срещу система, свободен дух срещу външни окови

Макар и представени превъзходно, те не изчерпват пластовете на творбата. В книгата съществува и трансцедентално ниво, надчовешки свят, движещи сили, намиращи се в някакво отвъд. Съществува едно познание, отстоящо извън времето. Съществува и едно пространство, в което душите и умовете са свързани. Където можеш да „разговаряш“ с Шопен, Бах, Рахманинов, Бетовен. И музиката не се явява бягство от реалността, нито пък е затворена самостоятелна сфера, а е част от това пространство, път за общуване и врата. Свиренето е медитация, чрез която музикантът се разтваря и го прави заради своята собствена жажда, не в отговор на потребностите и комплиментите на публиката.

И накрая малко за началото. За заглавието. „Вундеркинд“. Изглежда закономерно, предвид музикалната надареност на главния герой. Но аз мисля, че е вложено повече.

Бележка: Прочетох в бележките към книгата, че Николай Грозни, подобно на своя герой, е учил музика. Не знам дали е добър изпълнител, а и не е важно. Нямам никакви съмнения обаче, че Грозни е проникновен музикант. Такова органично и истинско  разбиране за музиката като показаното във „Вундеркинд“ няма как да се имитира. Проникновен писател, сътворил великолепен роман.


„Вундеркинд“
Николай Грозни
стр.
338
Изд. „Сиела“
София, 2014

Художник на корицата: Ива Сашева

Материалът „Вундеркинд“ на Николай Грозни е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Крес" на Мариса Мейер


cover project by me

 Не знам дали някой е чакал отзиви за следващите части на "Лунните хроники" (най-вероятно не), но ако сте от тези хора, то ви се извинявам за непосилната лигавня на битието си и аплодирам търпението ви. Все пак, когато за първи път скочих с двата крака в "Лунните хроники", бях закъсняла подобаващо за купона, повлякох крак като изостаналата Пепеляшка и така си остана. И за да не се побъркате от радост и да ви стане гадно, сега ще говоря за третата част, прескачайки втората (спокойно, ще има за "Скарлет", но по-нататък. Защо ли? Защото така). Тук е момента, в който може би е добре да спомена, че ако не сте чели отзивът ми за "Синдер", както и книгите от "Лунните хроники", това означава, че първо, е време да преразгледате своя житейски избор и, второ, да продължите да четете нататък.

 Така. Отзивът за "Крес" всъщност трябва да бъде дълъг две изречения. Ето ги:
 1. В "Крес" става дума за Крес.
 2. Има и Торн.

 В тези на пръв поглед неадекватни изречения има смисъл, който няма да обяснявам, защото ще ви спойлна. Но ще ви призная абсолютно честно, че не съм сигурна дали бих предпочела да се оженя за Крес или за Торн и затова докато четях книгата силно се надявах до края двамата да се оженят, за да сложа край на непосилната си дилема. Относно книгата в цялостност, след Пепеляшка и Червената шапчица, беше време и Рапунцел да допринесе за междупланетарните усилия за премахването на Злата кралица Левана и кръвожадните ѝ слуги, чийто единствен смисъл на живота е световното господство и тоталното унищожение на човечеството. Между другото, в "Крес" се вижда отчетливо цялостно подобрение спрямо "Синдер" и "Скарлет". Например, докато "Синдер" донякъде има проблем с предсказуемостта си, сюжетът на "Крес" е забележимо на много по-високо ниво. Докато "Скарлет" има моменти, в които действието е малко накъсано поради двойната гледна точка, "Крес" стига до няколко степени по-високо с идеално съобразени върхове и спадове. В нито един момент не се отегчих, не се наложи да си удрям главата в стената от безсилие, да захвърля/подпаля книгата или просто да потъна в дебрите на страданието, причинено от огромно разочарование. Накратко, "Крес" е добре очертан и вълнуващ екшън. 
 Така или иначе обичам цялата поредица, харесват ми всички истории и как се преплитат, и разбира се, обичам героите. Харесва ми как тези герои биват изтласкани до границите си и след това са изтласкани още малко. Точно когато мислиш, че те са стигнали дъното и ще се закопаят там, те подскачат и продължават въпреки всичко. Тези герои не са хленчещи тъпаци, както са повечето в YA жанра, а са силни, прекрасни и симпатични хора, каквито харесвам, и Мариса Мейер знае как да ги опише добре. Плюс това има огромни разкрития, има смърт, има много смях, има действие, има романтика и има три чудесни истории, вплетени в едно чудесно произведение. Най-хубавото в тази поредица е как нараства в обхвата си. С всяко добавяне на нов сюжет и героиня, Мейер просто хвърля нова топка за жонглиране във въздуха и, по дяволите, тя се справя с жонглирането удивително добре. 




PROMO



За поръчки - можете да ми пишете на лично съобщение във фейсбук, или на имейл - [email protected]

"Островитяни" на Кристофър Прийст


cover project by me

Каквото и да мислите за "Островитяни", забравете го. Освен ако не мислите, че това е книга на Кристофър Прийст, което е точно така, но не е нито едно от другите неща, които можете или все още не можете да си представите. Всъщност "Островитяни" дори не е роман в конвенционалния смисъл; не е разказ със сюжет и герои или с някой от обичайните сюжети. "Островитяни" е справочник, написан за туристите, които ще посетят Архипелага на сънищата, който представлява неуточнен брой острови, разпръснати в огромен океан и приклещен между два континента, увлечени във вечна война помежду си. Това е "книга за острови и островитяни, пълна с информация и факти, за голяма част от които дори не бях чувал, а за още по-голяма имах неоснователни мнения. С хората е същото" както казва Частър Каместън в увода. Прийст използва това много умело, за да отклони очакванията и подчертава, че пътуването е с пренебрежимо по-малко значение в сравнение с дестинацията. Има много по-силна връзка между Дрид Батхърст, Каурер, Йо и всички герои, които всъщност са артисти: оформящи скали, вятър и вода, мисъл, живот и език. Ако за "Островитяни" трябва да се каже само едно нещо, то е че става дума за изкуството, за това какво е изкуството и какво е да си човек на изкуството. "Островитяни" много абстрактно стигат до безумно съзерцание на това, занимавайки се с пропускливостта на границата между реалността и въображението. В тази книга тя е странна, поради естеството на формата и ти си наполовина в действителността и наполовина в светът на Архипелага, което само по себе си е форма на връзка, показвайки, че нашето познание и опит от реалността не са независими от начина, по който си представяме. Самият архипелаг е най-странният герой от всички, противопоставяйки се на всички опити за картографиране и дефиниране. Изобилстват неразгадаеми геоложки, метеорологични и природни явления и самите острови се различават много един от друг както физически, така и социологически. Съществува субкултура на тунели, която неумолимо преследва целите си, понякога до степен на унищожение. Има безброй много ветрове, безсмъртни същества, лорд нудист, животозастращаващи насекоми, убит мим, дронове и темпорални вихри. Всичко това и много повече се случва в тази необичайна книга, която е като роман на Рубик, напомнящ на места Rashōmon на Куросава, по-ранната Урсула Ле Гуин и Итало Калвино- в свят, който всъщност е изкривено огледало на нашата собствена психика. Една от най-добрите книги, които прочетох за вече отминалата година.



Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен - изрезка от ФЕП

 

В своя брой 6 от 1988 г. списание „ФЕП – фантастика, евристика, прогностика“ пуска блок по случай 10-годишнината на Библиотека „Галактика“. Основният текст е написан от тогавашния най-млад член на нейната редколегия и допълнен от блиц-интервю с представител на варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. С днешната си публикация ние отново почитаме двете юбилейни годишнини – 70 от рождението на известния писател Агоп Мелконян и 40 от създаването на тъй популярната поредица „Галактика“.

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Александър Карапанчев

 

 

Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен

статия

 

 

Тегли ме да започна с едно

Сантиментално встъпление

Тогава всички бяхме с десет години по-млади (аз още нямах тридесет). И бяхме съвсем различни: най-известният наш писател фантаст Дилов; две титуловани академични светила – Константинова и Сапарев, тогава единствено признаващи научната фантастика като литературно явление; „докторскнят триумвират“ – Пеев, Златаров, Славчев, единствените издатели на фантастика у нас тогава чрез ръководените от тях периодични издания; плюс моята скромна персона. И, разбира се, човекът, без когото „Галактика“ нямаше да стане факт – Милан Асадуров, вдъхновителят на делото, двигателят, отговорният редактор в началния период. Нека си призная, тогава само Милан вярваше, виждаше далеч пред нас, очертаваше грандиозни перспективи; ние бяхме скептици – научна фантастика? В масов тираж? В джобен формат? При това десет книги годишно? Абе, другари, кой ще ни разреши…

Сега си го обяснявам така: ние в една или друга степен бяхме староверци, само Милан беше новопокръстен, затова вярваше фанатично.

Не водя дневник,  не обичам да пилея дефицитна стока за словоизлияния, предназначени за един-единствен читател. Но имам една тетрадка с твърди черни корици и в нея си водя записки за Библиотека „Галактика“. Знае ли човек, може някому да потрябва.

На първата ѝ страница е записано: „14.9.1978 г.,14.00 часът, Синият салон на СБП. Първо събиране на редакционния съвет на поредица „Галактика“…

Така се започна. Днес книгите са почти сто – два метра от библиотечния рафт. Днес, както и преди десет години, томчетата на „Галактика“ буквално се разграбват от книжарниците. Днес, както и преди десет години, те не се залежават в обществените библиотеки. Днес, както и преди десет години, те са най-търсените в антикварните книжарници. Както и преди десет години.

Трябваше да се работи бързо. От втората сбирка, която се проведе на 19 ноември с.г., съм си записал: „1. Да напиша предговор към „Среща с Рама“ на Кларк – срок 10 дни. 2. Да преведа „Второто нашествие на марсианците“ на братя Стругацки – срок 1 месец“.

Пак на това второ събиране за пръв път видяхме корици на Текла Алексиева. По-точно – корицата на „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем. Един от редколегията (ще запазя името му в тайна) рече: „Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици! Та те толкова приличат на евтините булевардни книжлета, дето висят закачени на щипки пред западните книжарници!“. А днес е категорично ясно, че второто голямо откритие на варненци – след самата идея за поредицата – беше Текла Алексиева.

През пролетта на 1979 г. видях първата дълга опашка пред книжарницата до кино „Д. Благоев“. Беше почти битка за малките симпатични книги с елегантна спирала в горния ляв ъгъл. Беше се започнало.

От двете страни

Десет години не са много. Но не са и малко. В началото на всяка от тях пред нас е стоял мъчителният въпрос: а ще продължава ли да излиза „Галактика“? А няма ли да намалят бройките? А няма ли да паднат тиражите?

Тук трябва да кажем благодарствени думи за ръководството на варненското издателство – то удържа. Не съм работник в издателство, не разбирам от издателска политика, но съм убеден, че никак не им е било лесно. Особено в началото, когато „Галактика“ някак много бързо и енергично се вклини в книгоиздаването ни. Мнозина бяха смутени – факт е. Не бяха малцина и онези, които виждаха в научната фантастика „бягство от действителността“, „размътване на младежкото съзнание с измислени проблеми“, „вредна в мирогледно отношение литература“, и т.н. Написах „бяха“, но ги има и сега. Това беше първата, най-важната, най-отговорната задача на Библиотека „Галактика“ – да издигне престижа на фантастичната литература. Да индуктира уважение към нея не само у хилядите ѝ поклонници, но и сред най-широката читателска аудитория. Да накара всички да говорят за нея ако не с любов, то поне с респект. „Галактика“ се справи прекрасно с тази задача. Днес научната фантастика и нейните проблеми са обект на внимание не само на научнопопулярните издания; за нея се разисква на страниците на „Народна култура“, „Пулс“, „АБВ“, „Народна младеж“, „Средношколско знаме“, в емисиите на радиото и телевизията. Пък и „ФЕП“, в края на краищата, се роди от вниманието към научната фантастика.

Това внимание, тази любов, тази грижа до голяма степен дължим на Библиотека „Галактика“ – фактът е неоспорим.

И преди десет години, и днес, и нататък големият проблем е един:

Подборът на заглавията

Това е проблем за всяка поредица. Той лежи в самата думичка „подбор“ – да избираш от многото. В това отношение Библиотека „Галактика“ има своя концепция, която настойчиво и стриктно спазва вече десет години. Съвсем накратко: книги от всички „епохи“ на фантастиката, книги от всички географски региони, книги за всякакъв читателски вкус.

Ето я ключовата дума – вкус. Щом има подбор, има проява на предпочитание, на вкус. Един обича строго научно-техническа фантастика, друг – социална, трети – философска, четвърти – приказно-митологична, пети – хумористична,  шести – прогностична, и тъй нататък, и тъй нататък. Чий вкус да бъде задоволен? Отговорът е: на всички. Логично следва, че недоволни винаги ще има, нали?

Няма и не може да има поредица от шедьоври. Просто защото „книгата шедьовър“ е различна за всеки. Аз например от стоте книги на „Галактика“ най-високо поставям „Дървото на вси светии“ на Рей Бредбъри, но колцина ще се съгласят с този мой избор? Точно затова има издателства и редколегия – хора с рзлични вкусове предлагат книги за хора с различни вкусове. Това е справедливо.

Справедливо е и друго – не може да се отрече, че „Галактика“ предложи на читателите си много  от книгите, стоящи начело на световните класации: „Среща с Рама“ на А. Кларк, „Лявата ръка на мрака“ на У. Льогуин, „Краят на вечността“ на А. Азимов, „Денят на трифидите“ на Дж. Уиндъм, „Градът“ на Кл. Саймък, „Повече от човешки“ на Т. Стърджън, „Дюн“ на Фр. Хърбърт, сборници с произведения на Лем, По, Уелс, Бредбъри, братя Стругацки, Ефремов, Хойл, Шекли, Хайнлайн и още много други.

Разбира се, има и пропадания, колебания, грешки. Вярно е, че „не греши онзи, който не работи“, но можеше ли да се мине поне без най-очевидните от тях? Мисля, че можеше. Трябваше през всичките тези години редколегията да работи по-активно, а издателството да не се предоверява на всеки чевръст преводач, готов да предложи първата попаднала му книга.

Разгръщам всезнаещата черна тетрадка. В плана за първата година е записано името Хари Харисън – томче на Харисън все още няма. През това време свои книги на български видяха толкова треторазредни автори, а къде са Брайън Олдис, Алфред Бестър, Пол Андерсън, Норман Спинрад, Филип Дик, Деймън Найт, Ван Вогт и т. н.?

Но най-печално е състоянието с българската фантастика. Едва ли има друга поредица в света, която така унизително да подценява авторите от собствената си страна – една десета част от общата продукция, при това само преиздания! Нима нямаме по-добри автори от Адриан Рогоз, Мишел Гримо или Дан Дастие? Защо издателството се върти в измислен от самото него кръг от имена и настойчиво не иска да излезе извън него? Ако издателството се ръководи от литературни съображения, остава неясно как така наши автори са активно превеждани в чужбина, а все още не са заслужили да влязат в най-престижната поредица в собствената си страна.

Но нека не капваме петънца върху тържествения юбилеен костюм.

Така или иначе Библиотека „Галактика“ е

Ярко явление

в нашето книгоиздаване, в целия наш културен живот. Казвам го по адрес на онези фенове, готови по повод и без повод да отричат направеното и усилията на онези, които са го направили. Защо този автор, а не онзи? Защо тази книга, а не онази? Чувал съм ги тези въпроси многократно на срещи с читатели. Старая се да дам точен и изчерпателен отговор, а си мисля: най-много акъл как да играеш дава онзи, дето не се е хванал на хорото. Питат ме също:

– А не е ли Библиотека „Галактика“ в криза?

Отговарям в маниера на братя Стругацки:

– Пишат ли писателите? Пишат. Четат ли читателите? Четат. Тогава за каква криза говорим?

Трябва да се работи! Да се работи по издирването на добри автори и добри книги, да се работи върху качеството на превода, да се работи по отношение на съставителството, предговорите, оформлението. Хубаво е, когато има какво още да се желае – това значи, че делото е живо, диша, развива се, търси.

Може би тази статия трябваше да бъде съвсем друга – аналитична, академична; да се влезе в същностите, да се очертаят тенденциите, да се дадат мъдри и оптимистични напътствия. Нека това направи някой друг, аз не мога. Към книгите се отнасям като към живи съшества – те ме радват или натъжават, говоря с тях, галя ги. Така се отнасям и към тези два метра от библиотечния рафт със симпатични пъстроцветни книги и номерирани гръбчета. Знам, че те даваха и дават много на хилядите приятели на фантастиката у нас; че ги има в почти всеки дом; че към тях посягахме ние, бащите, а вече посягат и синовете ни. Нима не е достатъчно?

Сега отварям черната тетрадка и записвам: „Подготвих статия за „ФЕП“ по повод 10-годишнината на „Галактика“. 7.10.1988 г. Наздраве!“.

С чувството, че пиша поредната страница на една история.

 

Миниинтервю

Малко преди да предадем броя за печат, се свързахме по телефона с Ася КЪДРЕВА от редакция „Преводна литература“ към книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна.*

– Верни ли са слуховете, че догодина Библиотека „Галактика ще пусне не обичайните десет, а примерно седем заглавия?

– За съжаление, тези слухове са верни. Нали знаете, не достига хартия…

– Уточнен ли е окончателно списъкът на книгите за 1989 година?

– Да, в печатницата сме заложили пет ръкописа. Това са романите „Денят на възраждането“ от Сакьо Комацу, „Жива душа“ от Пер Кристиян Йершилд, „Дюн II“ от Франк Хърбърт и сборниците с разкази „Кутията на Пандора“ от Ярослав Вайс и „Сърцето и Галактиката“ от Пиер Бул.

Предвиждаме да издадем още една книга, която засега е под въпрос. Тя се нарича „Тризвездна „Галактика“ и включва най-хубавото от първата годишнина на библиотеката: „Чоки“ от Джон Уиндъм, „Среща с Рама“ от Артър Кларк и „Гробищен свят“ от Клифърд Саймък.

– Благодарим ви за информацията. Да се надяваме, че „Галактика преживява временни затруднения.

* Разговорът е проведен от представител на списание „ФЕП“. – Б. ред.

 


„Сборище на трубадури“ благодари на Людмила Мелконян за любезно предоставената статия. Вижте сканирани оригиналните страници на статията:

 

Когато си вдъхновен, стр. 1Когато си вдъхновен, стр. 2

Материалът Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще

снимка
Аркадий и Борис Стругацки на балкона в московската квартира на Аркадий Стругацки, 1980 год.

 

 

 

Мартин Петков

Братя Стругацки и галактиките
на случилото се бъдеще

 

 

В българската „Библиотека „Галактика“ Аркадий и Борис Стругацки (АБС) присъстват общо с три книги – „Хищните вещи на века“, „Второто нашествие на марсианците“ и току-що издадената „Приказка за тройката“.

Следващите няколко думи са за тези книги на АБС – но гледани днес, с очите на двайсет и първия век. В същото време те са и опит да се надникне малко по-дълбоко в съдържанието на „Библиотека „Галактика“. Най-често досега погледът към тази „фантастична“ поредица сякаш е бил по-скоро статистически, обзорен, носталгичен или дори митологичен, но за съжаление най-вече повърхностен. Ето защо ми се иска да добавя малко размишления за три от съкровищата в поредицата. Веднага отварям скобата и предупреждавам, че става дума само и единствено за моите лични усещания и впечатления – както от книгите, така и от самата „Галактика“. Нищо повече от това.

Посочените по-горе книги на АБС не са нито най-силните, нито най-запомнящите се техни творби. Те спадат към по-ранните им произведения, при това и в трите случая говорим за повести, любима форма на тези двама автори, която е почти изчезнала и май съзнателно пренебрегвана днес, във времето на многотомните, хилядостранични епоси. Така че би било разбираемо или вече да сте забравили за Лавър Федотович, за СЛЕГ-а, за Петачето или още по-вероятно е даже никога да не сте се сблъсквали с тях.

Но ако решите да им отделите един филм време (като например колкото за последните „Отмъстители“) – ще видите, че и трите книжки са много особени, по своему запомнящи се и най-важното – непоносимо актуални и напълно завършени, въпреки малкия си обем. Самите АБС още преди време са казвали, че не вярват произведенията им да ги надживеят с много. Може би поради скромност, а може би поради наличието на неподозирани способности за надзъртане в утрешния ден, те са се оказали прави. И наистина – ето ви парадокс – АБС са все така актуални (или поне това е основното твърдение, заложено в този текст), но далеч не и широко популярни сред поколението на двайсет и първи век.

На какво може да се дължи подобно противоречие? Уверен съм, че всеки брадат интелектуалец ще съчини достатъчно аргументиран отговор на въпроса. Ето ви за разнообразие и едно далеч по-спорно обяснение. Фантастиката на АБС винаги се е занимавала с проблеми. Съвременната фантастика се занимава най-вече с приключения. Общочовешкото постепенно е излязло от мода и вече не е прието да се задават въпроси за това какъв трябва да бъде човекът; той е такъв, какъвто си е, и точка; за сметка на това се рисуват пъстри и дори понякога пълнокръвни фантастични светове, които обаче са кухи откъм проблематика, а доколкото такава има, тя е съвсем банална и конюнктурна. Във време, в което нямаш цели, надхвърлящи собственото ти благополучие, шарените светове, като продукт, наистина вършат чудесна работа. А смазаните пазарни механизми са готови да ти предлагат още и още от същото.

Така че това, което правим в момента (ако още не сте спрели да четете), е символично пращане по дяволите на гореспоменатите пазарни механизми и предприемането на разходка из случилото се бъдеще в книгите на АБС, което продължаваме да не искаме да забележим.

Престрашите ли се да отворите „Хищните вещи на века“, вероятно ще се шокирате да видите пунктуално и точно описание на днешния самовлюбен и егоцентричен човек. Липсват единствено смартфоните и социалните мрежи. Но безкрайното търсене на екстремни удоволствия, потъването във всевъзможни форми на самозадоволяване, бягството от реалността и изпадането в наркотична безтегловност – всичко това е там. Ад, маскиран като рай. Хищните вещи очертават днешния свят – ужасно красив отвън и гротескно празен отвътре. Свят, в който паметник се издига не на този, който е покорил космоса, а на онзи, който е счупил рекорда в казиното. Свят без книги, без изкуство. Свят на реалити герои, които нямат спомени от вчера, нямат мечти за утре и живеят единствено в някакво безкрайно и напълно безсмислено днес. Свят в транс.

„Второто нашествие на марсианците“ показва каква би била тъжната участ на подобен „красив“ свят. От една страна това е книга, която на практика е директно разработена и развита върху няколко конкретни параграфа от оригиналната „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Ето част от тях: „Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави, просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из нивите с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време, и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да е имало марсианци, които да се грижат за тях…“.

От друга страна, това е може би една от най-неруските, най-универсалните, като обстановка, книги на АБС. Ако не знаете, кой е автор на книгата, спокойно бихте могли да приемете, че тя е написана от англичанин, французин, чех или унгарец. Струва ми се, че „Второто нашествие“ може да бъде разбрано от всеки човек и навсякъде. Универсални са, както глупаците с тяхната улична мъдрост и философия, така и тарикатите, които умеят винаги да намират най-хубавото място под слънцето. По мое мнение – универсален е и поробителят, за който се предполага, че е дошъл от Марс. И както казваше Станислав Стратиев – да ти е кеф да пъшкаш под такъв поробител.

Накрая и то не случайно остава „Приказка за тройката“. Това поначало е книга с тъжна съдба. След като двайсет години е била забранявана, след като се е сдобила със свой модифициран двойник (Приказка за тройката-2), който също не е имал кой знае колко щастлив живот, тя до голяма степен е обречена на игнориране и забрава и през следващите трийсет години от вече свободното си съществуване. Възможно е някой да е решил, че „онова“ време е отминало. Че темата не е актуална. Ако е така – сбъркал е.

В „Приказка за тройката“ е целият блясък на овластената бюрокрация – нагла, невежа, безнаказана и всесилна. Същата, която ни обгръща и днес. Трябва само да влезете в някоя произволно избрана от вас комисия за защита или агенция за опазване на нещо си и е силно вероятно да се озовете в приказка за тройката. И още по-вероятно е тройката да има четири члена. Че и повече. А професор Избегало, един от главните герои в повестта, е диагноза за съвременното ни общество, в което най-малко можете да разчитате на експертна помощ. И, естествено, вместо да получите такава помощ, ще се сдобиете с няколко тона празни приказки, които обаче идват от „висококвалифициран“ кадър на заплата.

„Приказка за тройката“ е лична история, на първо място за авторите, но също и за читателите. Тя може да се възприема само лично и по никакъв друг начин. В нея няма маймуни, които се замерят с бананови кори, дори на пръв поглед да ви се стори така. И ако написаното там ви изглежда смешно или скучно, значи просто не сте го разбрали. Тогава трябва да направите нещо чудовищно и еретично за 2019-а година – да препрочетете книгата.

Възможно е много от почитателите на „Библиотека „Галактика“ да са били изненадани от този избор на Милан Асадуров, но на мен той ми се струва логичен и закономерен. Приказката на АБС показва колко малко са се променили хората за половин век, независимо от това, че системата уж вече е друга. Този своеобразен финал на „Галактика“ (заедно с последния брой – „Антиутопия“) е и до голяма степен завръщане към корените. Защото „Галактика“ е събитие от национален мащаб за периода между 1979-а и 1989-а година (когато излизат повечето книжки от поредицата) и това събитие се нуждаеше от достоен завършек. Дали последното е факт – всеки може да си прецени сам и за себе си.


 

Вижте как да ни изпратите ревю за книжка от Поредицата.


 

снимка
Мартин Петков

Мартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“ и повестта „Светът е само начало“.

Материалът Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Убийството на Командора" от Харуки Мураками


cover project by me

 Четенето на Мураками никога не е линеен процес и аз като фен, се търкалях от кеф при възможността да се впримча отново в неговите реалности. Същевременно, на основно ниво неговите книги се отнасят най-вече за човешките слабости и опитите да ги проумееш, и така биваш поставян на място, където светлината разкрива точно толкова, колкото остава и скрито. И тези отворени краища съдават страхотен разговор с отражението ти в огледалото. "Убийството на Командора" изобщо не ме разочарова в това отношение. И ако приликата с определен роман на Ф. Скот Фицджералд посади някакви определени очаквания в мен в началото, те бързо отстъпиха водещите си позиции.
 Главният герой в книгата- художник, е типичен Мураками мъж: той е апатичен, мизантроп, чиито интереси са склонни да се фокусират върху музиката (този път опера), книги и готвене; всичко, което липсва този път, са котките. Той няма привързаност към ежедневния свят. И, както често се случва, това кара художника да предприеме пътешествие надолу по заешката дупка в алтернативното измерение. В този свят е и Юзу, бившата съпруга на художника, възрастният художник Томохико Амада, който има много тайнствено минало, и неговия син Масахико, Меншики, мистериозен, подобен на Гетсби персонаж, който не е чак толкова интересен като Гетсби, Командора, за когото не мога да ви кажа нищо, Марие Акикава (лош заместител на Кафка и може би най-зле написаната от всяка от жените на Мураками), която на 13 години е обсебена от плоските си гърди и дали изобщо някога ще има гърди, и Шоко Акикава, нейната леля, която има огромни гърди.
 В книгата има много философски тревоги, психологически растеж, свръхестествени събития, включително астрален проекционен секс, както и някои прекрасни описания на художествения процес. Трябва сам да намериш частите или може би всички тези елементи като аспектите, с които може да се идентифицираш. "Убийството на Командора" ми напомни донякъде на шедьовъра на Мураками "Кафка на плажа", както и видях смесване на реализма на "Норвежка гора" със сюрреалистичния подход на "Хроника на птицата с пружина". Обикновено оценявам книги срещу други книги в техния жанр, но Мураками, както казват за Чарлз Дикенс, мога да го оценя само спрямо собствената му работа. "Убийството на Командора" е съзерцателна книга, която се опитва да забави света и да ни напомни, че бързината не винаги е по-добра и новото не винаги е подобрение. Изкуството играе основна роля в книгата: абстракция срещу живопис, западни спрямо японски стилове, въпросът дали картината може да улови същността на човек, ролята на художника в обществото и прочие. Особено през втората половина става ясно, че Мураками е замислил книгата му да бъде медитация върху изкуството- ние оформяме нашата реалност чрез това как свързваме точките и можем да създадем реалност, вярвайки в нашите идеи. Мураками прави това със запазената си марка от сюрреализъм и винаги оставя място за интерпретация относно това, което наистина се случва- можеш да следваш собствените си идеи вътре в текста. Точно както картината "Убийството на Командора" има различно значение в зависимост от това кой я гледа, така и идеята придобива различни форми. "Убийството на Командора" е една от онези книги, които заслужават няколко препрочитания, защото има толкова много отворено пространство, че можеш да обмисляш нови и нови неща- това е едно от качествата, които обичам у Мураками, той просто не обяснява себе си в своите текстове и кани неговите читатели да го направят заедно с него. Трябва да намериш собствения си смисъл и да се довериш на собствените си идеи, защото Командора наистина съществува. Другото, което ми хареса изключително много е, че Мураками, за щастие, не прави голяма разлика между авангардизма в изкуството и поп културата. Той знае, че и двете си заслужават да се проучат и че всяко от тях има своите удоволствия. Наистина се впечатлих и от самоиронията на Мураками спрямо Мураками бингото. И това как се подиграва на онези, които биха приели метафорите му твърде буквално: в толкова много от книгите му има мистериозна яма или кладенец, както и в тази, и когато главният герой се опита да я нарисува, той осъзнава, че изглежда като влагалище- и след това се смее на идеята, че някой може да види фройдистки скрит смисъл в неговата картина.
 Но както и да е, да се върна към главното- само в спокойната лудост на своя свят Мураками може наистина да улови една от своите мании- неефективния копнеж, който кара човек да се занимава с изкуство. Неясните самотни образи, които минават през романите му- дъжда, бягането през гората, пастата, джаза, особения вид топъл, безличен секс, героите със странни имена, луните- само вплитат този копнеж в ежедневието. От едно известно време насам, Мураками пише точно за това усещане и как то се засилва в средата на живота, когато осъзнаваш, че знаеш по-малко. Героите му искат да се обърнат отвътре-навън и да избягат от механичната инерция на живота си. Единственият път, който той им предлага от това отчаяние, е изкуството. Главният герой в "Убийството на Командора" се научава на "смелостта да не се боиш от промяната в начина си на живот, значението на това времето да бъде на твоя страна". Това са скромни уроци, предвид нелепите събития, които са го сполетели. Но това е смисълът. Нищо, което измисляме, не може да бъде толкова странно, колкото животът. Ние почитаме този факт, като така или иначе го измисляме. Единствената сигурност, която ни остава, е, че съществува друго, по-мощно място- вътре в нас и навсякъде около нас- невидимо и само почти достъпно за повечето хора през повечето време. От там произлизат артистичните импулси, променящите живота разриви и обединения, раждания и смърт. В края на краищата има само един доказан мост между  мистериозните други светове на смисъла и метафората на всекидневието, в която живеем, работим, готвим вечеря, слушаме музика и четем книги. Изкуството, очевидно.
 За заключение ще кажа, че тази е вероятно деветата или десета книга на Мураками, която прочетох и най-накрая разбрах, че Мураками не пише, за да угоди на никого, подозирам, че и дори не пише, за да угоди на себе си. Пише, защото трябва. Той трябва да освободи ума си от тези мисли, които са направили къщурка в главата му. С това не се оплаквам, напротив- добре, че е така. Единственото, което не ми хареса в "Убийството на Командора", че няма говорещи котки. Но в края на книгата Мураками напомня, че нашият свят е вълшебно място, а вълшебният свят е фантастично място за живеене, така котките си зависят изцяло от мен.






Сърца от Стомана



Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2019
Стр: 232
Цена: 15 лв

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото й е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведено до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен - толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

– Казармата... армията... войната... Всичко това е изградено от грохот. Той е същината, основата на всичко. Грохотът на танковите вериги, дъвчещи земята. Грохотът на маршируващите войници, набиващи крак в бетона на плаца. Грохотът на снарядите, взривяващи къщи, грохотът на ракетите, събарящи сгради. Грохотът на тракащите картечници и автомати, грохотът на избухващите гранати. Грохотът на самолетните двигатели, грохотът на хеликоптерните перки. Грохот – прашен, смърдящ на барутен дим, каращ костите ти да вибрират, заплашващ да спука тъпанчетата ти. Най-лошото на грохота е, че свикваш с него, започва да ти харесва. Приемаш го за част от теб, дори започваш да си въобразяваш, че си роден с грохота, че сте едно неразривно цяло. Вярваш, че единственият начин да се разделиш с него, да познаеш тишината и покоя, е смъртта. А не е така. Нужно е просто да се освободиш от грохота, да го оставиш да си иде. Да се оттече от теб като кална вода от чешмата след ремонт на водопровода, да го изкашляш от дробовете си, да го измиеш от ръцете си.

Очаквана дата на издаване - 20 ноември.

Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска

разгърната корица
„Годишни времена“, от Юлияна Величковска. Скопие: ПНВ Публикации, 2019. Художник: Воскресия Андреевска.

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Ива Анастасова

„Балканско“ и космополитно в романа
„Годишни времена“ на Юлияна Величковска

рецензия[1]

 

„Годишни времена“ е дебютната за България книга на македонската писателка Юлиана Величковска. Тя е известна още с поетичните си книги, сред които „Комари“ (2010) и “Open book” (2017), монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ и др. Участва активно в литературния живот в Македония, член е на Македонското сдружение на писателите, както и основател на македонското издателство „ПНВ Публикации“. Директор е на фестивала „Поетична вечер във Велестово“, има изяви у нас и по света, а стихотворенията ѝ са превеждани на много езици, сред които английски, немски, албански, чешки и китайски.

„Годишни времена“ е (пре)наситен роман, водещ нанякъде и едновременно никъде – към една спирка и едно незнайно бъдеще, но бъдеще с дефинируемо минало, с константно придвиждващо се настояще (оксиморонно, но факт).

Главната героиня на романа не определя себе си като „балканка“.  За нея и за нейния свят е характерна фрагментарността – идентичността ѝ е разпокъсана между спомените от миналото и преживяванията в настоящето, с мисъл към несигурното бъдеще. Чрез верига от питания и отговори и способността ѝ да изразява мислите си чрез всички сетива, тя се опитва да събере останките и парчетата от живота си, за да си отговори на въпроса „Коя съм Аз?“. Всъщност тъкмо в това търсене на себе си отвъд националните и географските измерения, отвъд народопсихологическите обвързаности можем да разпознаем модерната космополитна жена.

Използвам понятието „балканско“ условно заради множеството противоречиви мнения около съществуването на „балканска идентичност“, а и поради същата условна употреба на понятието от Величковска. Например тя описва типичната „балканска жена“ като „изпотено, скучно, примирено същество“ (Velichkovska 2017: 64), но в никой момент не става ясно какво има предвид под определението „балканска“. Според Мария Тодорова „никога не е имало обща балканска идентичност. В най-добрия случай понякога е имало романтично, понякога относително разпознаване на културни прилики“ (Todorova 2004: 9)[2]. Широко разпространено е, че балканската идентичност се възприема като следване на патриархални порядки, потопеност в ежедневието, ограниченост, но самата героиня не се идентифицира с тези модели.

Идентичността е проблематизирана. Героинята търси себе си в модерния смисъл – като дълбоко проникване до тайните кътчета на съзнанието, запечатали спомени и случки с огромна житейска тежест върху съдбата на отделния индивид. Идентичността не се разглежда в политически, религиозен или национален смисъл. Личността е отворена към света, търсаческа и творческа, пътуваща и опознаваща. Въпреки че ние по непряк път можем да разберем македонската националност на героинята, самата тя не се заявява пряко като такава. В този смисъл можем да я мислим като обречена да бъде космополитна, освободена от всякакви „балкански“ или народноидентичностни граници, както корабът, който не е хвърлил котва в морето, е свободен да отплава.

Според Богдан Богданов идентичността е „нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане” (Bogdanov 2004: 153). През призмата на миналото героинята сякаш описва собствената си инициация, с други думи своето „ставане“, което противоречи на патриархалния модел в балканското семейство и се заявява като разцъфване на една модерна жена, отхвърлила традиционните порядки. Разбира се, не всичко в патриархалния ред е отхвърлено от съвременното съзнание на героинята. Някои от тези порядки влизат в самодефинираната ѝ идентичност, срещу други тя не се поколебава да обяви бунт. Важно е да отбележим, че макар идентичността да е външно заявена тъждественост, (само)опознаването започва отвътре. За разбирането на житейската метаморфоза героинята дава ключа към мислите си, които обговаря върху хартията на своя розов дневник, започнат в началото на романа и завършен малко преди края му.

Различните идентичностни планове са тясно свързани с израстването като физиологичен и психологичен процес, чийто генезис проследяваме накъсано в хода на повествованието. Заглавието е опорна точка в мисленето за и разгръщането на съдържанието. Смяната на сезоните бележи инициационния кръг на героинята. Те са ориентир към определени спомени – пролетта е велосипед, лятото е врабче, есента е зелена кола, зимата е шейна. Преминаването през различни жанрови пластове също може да се гледа като своеобразна смяна на „годишни времена“.

Особено важно е да откроим повествователните особености на текста, отличаващ се с изразена нехомогенност. Разказът се случва от първо лице, единствено число – похват, чрез който дистанцията между героя и читателя се скъсява, мислите и чувствата на наратора започват да звучат по-близки. Стремежът към по-лично и дълбинно чувствително преживяване е постигнат. Когато героинята обрисува израстването си, читателят, чрез нейните лутания в различни идентичностни планове, е увлечен в разбирането на собствения ѝ генезис. А той е сложен, объркан, фрагментарен, за него понякога не стигат думи, затова авторката го облича и в звукова, и във визуална форма, за да добие пълнокръвен облик.

Величковска има изразен стил. Героинята ѝ е отроче на Балканите, но и дете на бързоразвиващата се технологична действителност. Чрез разказа за своите спомени тя засяга съвременни проблеми, фиксира и анализира наложителни въпроси, понякога малко наивно, но винаги през призмата на своя женски светоглед, омекотен и деликатен. Светът се случва като игра на спомени – амалгама от случки и представи, прекъснати мисли, запълнени с други, навързани в редиците на един човешки живот.

Тук всеки сезон си има спомен и всеки спомен си има песен. Неконвенционалната нарация увлича в лентата на живота – ти си на кино, на концерт, вкъщи, в училище, пишеш поезия, рисуваш, дишаш и (едва) не умираш, запътен към една спирка, в крайна сметка изпусната. И защо ли е толкова важна спирката, след като си станал свидетел на една сгъстена интермедия с темпорални подскоци и смесване на проза и поезия, носещи чувствеността на нечии чужди спомени, в които всеки мирис, вкус и цвят оставят следа? Много от тези спомени са ни показани само в щрихи – салатата с домати и лук, в която топиш с хлебче, шейната през зимата, зеленото фикьо, розовата рокля за снимки, велосипедът с одеалце, за да бъде по-удобно. Често те са оставили дълбоки празнини, които все още болят, но все пак носят тишина, уют, бягство от реалността, в чието настояще я връщат неприятни мириси и погледи, подсвирквания, шум на човешки гласове, повреждането на автобуса. Миналото е оценностено, настоящето е обитаемо, но скучно време, а бъдещето е неопределено.

„Годишни времена“ е роман, в който времето е особено – разпокъсано, хвърчащо, губещо се, изплъзващо се, обрамчено от ореола на настоящето чрез пътуването в скопския автобус. Той също сякаш не се движи, а стои и изчаква човешката съдба, маркирайки пътя от точка А до точка Б, включвайки се в безкрайната апория на Зенон за неподвижната движеща се стрела (неподвижния движещ се автобус в случая). Автобусът е спрял в спомените на момичето с розовите чорапи и розовия бележник с ластик, служещ като платно на живота, пазител на съкровеното.

Героинята на романа дори не е назована по име, въпреки че притежава ясно различими черти. Подобен номинативен кастрацион позволява по-дълбинно присъединяване към мислите и чувствата ѝ, превръщайки ги от персонално в универсално явление. Нейният собствен роман, нейната същност, нейните мисли говорят за събирателна личност, тоест част от колективното световно, не само колективното народно. Тя съм Аз, но и Вие, нейните проблеми, са наши проблеми – човешки, от наднационално ниво, глобални. Липсата на името, заедно с липсата на пряка национална идентификация, е само още един белег на нейната първична свобода, на освободеността от социални задръжки и етикети. Тя е дете на света.

Мисленето в парадигмата на традиционното е нетипично за героинята, която е широкоскроена, потопена в съвремието, на което са чужди много от миналите вярвания. Например табу въпросът за секса, който вече не е мръсна дума, и за девствеността: „Ако не се омъжиш девствена, тогава семейството на момчето ще те качи на грозно магаре, ще седнеш наобратно и ще ти напъхат опашката на магарето в устата. В ръцете ти ще сложат изкоренен праз и ще те разхождат из селото с врява, а не с музика, та всички да видят, че си била лошо момиче.“ (Velichkovska 2017: 36). На което с комичност е противопоставена сцена с първото отиване при гинеколог: „Майка ми: Ама докторке хубаво да я прегледате, закъснява ѝ. Докторката схваща. – Да не си спала с момче? – пита ме. Аз поглеждам към майка ми, тя със стреснат поглед ми казва, че няма място за лъжа. – Ами…викам аз, – будна бях!“ (Величковска 2017: 37). Подобни ситуации отстраняват героинята от миналото ѝ, тя се осъзнава като съвременна жена, чието тяло и мисли не се подчиняват на народни закони.

Героинята, небезразлична към проблемите на времето си, е фрагментарна личност, вписана във фрагментарен разказ-живот, съставен от епизоди, впечатления, афекти. Защото именно така се изразява животът – през всички сетива, чрез различни форми на изкуството – словесно, музикално, изобразително. Тя извървява мислено дълбоко емоционален път, явяващ се отдушник за тягостните спомени. Нейните идентичности времево се проявяват паралелно, ситуирани са в различни времеви отрязъци – минало, настояще и бъдеще, като постоянно се конфронтират, но изграждат (почти) в еднаква степен героинята.

„Годишни времена“ е книга за спомнянето като прераждане и мислено преминаване през всички етапи на живота в тясното пространство на един автобус. Човекът наистина се оказва една малка Вселена с индивидуални катаклизми и решения. Точка, около която се натрупват безброй пластове, но и в която всичко е подредено по космически модел.

 

„В този момент аз съм в едно превозно средство на градския транспорт. Тук сега има още двадесетина души. Возим се по улицата, по която ходят пеша или се возят още хора. Над която летят птици. Над която летят самолети. Над които кръжат сателити. Над които обикаля Луната.“ (Velichkovska 2017: 134)

 

 

Библиография

  • Bogdanov 2004: Bogdanov, Bogdan. Identichnost i identifitsirane. – V: Bankov, Kristian. Semotichni tetradki. Chast II. Sofiya: Nov balgarski universitet, 2004, 152-159. [Богданов 2004: Богданов, Богдан. Идентичност и идентифициране. – В: Банков, Кристиан. Семотични тетрадки. Част II. София: Нов български университет, 2004, 152-159.]
  • Todorova 2004: Todorova, Maria. Balkan Identities. Nation and Memory. New York City: New York University Press, 2004.
  • Velichkovska 2017: Velichkovska, Yuliyana.  Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017. [Величковска 2017: Величковска, Юлияна.  Годишни времена. София: Ерго, 2017.]

 

Бележки

[1] Yuliyana Velichkovska. Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017, 136 s. [Юлияна Величковска. Годишни времена. София: Ерго, 2017, 136 с.]. 
[2] Превод мой – бел.а.


Рецензията се препечатва, с любезно разрешение, по първоначалната ѝ публикация във
Филологически форум, Година 4 (2018), Брой 2 (8)

Материалът Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков

разгърната корица
„Прояснение“ от Янчо Чолаков (Либра Скорп, 2019)

 

Нова книга от Янчо Чолаков, в която отново се срещаме с несъмнените писателски умения на автора. Издава „Либра Скорп“ на Денчо Михов, а корицата е от Петя Станева. 96 страници е, което прави историята в нея повест.

Янчо Чолаков не беше с впечатлението, че го интервюирам, нито идеята ми беше такава, когато му писах с молба за повече информация около книгата, но винаги е интересно да се чуе как самият писател формулира свое произведение:

„Не става дума за обикновено заиграване с жанровете, а за поставяне на фантастичния метод на равна нога с този на класическия реализъм. Защото лечението на Мариян (главния герой в повестта – бел. ПТ) върви едновременно в два пласта – реалистичен и фантастичен (халюцинаторен), с два различни способа – този на традиционната и този на алтернативната медицина.“

Вече бях прочел книгата (която седмица преди това Янчо бе така любезен да ми изпрати в електронен формат, отново по моя молба) и думите му бяха потвърждение за една нейна особеност, която ме забавляваше през цялото време до последната страница. В „Прояснение“ читателят е ангажиран от подострения инструментариум и на два вида лексика – тази на профанното и тази на високата медицинска терминологичност. Повестта не е лекарски трилър, нито е разказ за живота на улицата, а описва преживяването на човешкото състояние между зъбните колела на болестта и медицинското познание.

Болестното хвърля мост от реалната научност до фантастично-халюцинаторното. Всекидневният език си остава дълбоката идентичност на пациент с противоречиви изгледи за оздравяване. Но пациентът възприема, заучава и конструира свое ново аз от терминологията, с която докторите опитват да обяснят заболяването му; както често се случва – до степен на увереност, че е на една стъпка, едно протягане с ръка сам да постави правилната диагноза. Второто, третото, четвъртото лекарско мнение са толкова убедителни, колкото широки са познанията на специалиста, а пациентът е просто човек и човечността му възлага доверието си и открива истината на първо място в съпричастността на отсрещната страна.

Читателят ще получи личната си развръзка. Но хубавото на такива книги е, че са прицелени в преживяването на векторната комбинация от автентични моменти с критичен характер, а не в коленния рефлекс на предварително калкулиран финал. Препоръчителен начин за прочит: оставете всичките си очаквания преди началната страница и ги сравнете с разказаното от писателя едва след като сте отгърнали финалната.

Петър Тушков

Материалът Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Личен Топ 10 Книги-Игри



Реших да пуса блог пост, подобен на колегата Драганов в Цитаделата, където да опиша любимия си топ 10 от книги-игри. Доста се чудих на класацията си и вметвам, че след първите 2 места останалите са с леко условна подредба. Няма какво да си кривим душата, книгите-игри през 90-те години в България си бяха култ за едно цяло поколение и в продължение на близо десетилетие бяха един от най-важните фактори в родния фендъм, преди да бъдат изместени от компютърните игри и други. Все пак, продаваха хилядни тиражи всяка, а и тогава нямаше много опции за забавление: четеш книга-игра, играеш на ръчките, ходиш да риташ топка и туйто. Нямаше смартфони, таблети и интернет, джиесемите бяха допотопни слушалки с размер на YTONG-блокче, струваха 2000 марки и с тях разполагаха само мутрите, компютрите бяха една идея повече от елки с размер на телевизор, шепа щастливци имаха конзоли, представляващи прадядото на Плейстейшън 1, други на които бащите бяха тираджии имаха видеокасетофони и ходехме на гости да гледаме при тях Командо, презаписван трета цедка и т.н. В личната си класация, която въпреки усилията ми пак не можа да обхване всички заглавия, които исках, присъстват само деветдесетарски книжки. Не се чудете защо съм посочил толкова на брой книги - прочел съм над 200 заглавия към момента от този специфичен жанр, който за мен бе основно четиво в периода между пети и десети клас. Просто искам освен да си ги припомня и да се опитам да закрастя някои от вас, ако не сте ги чели. Та - започвам!

10. Майкъл Майндкрайм


Както може би знаете, почти всички от българските автори от старата вълна пишеха под англоезични псевдоними с цел повече продажби - през 90-те роден автор, подписващ се на книгите си по паспорт се купуваше много трудно, към нашите творци имаше изключителни резерви (не че сега е особено по-различно, но пак е малко по-добре в това отношение). Един от тези автори бе Димитър Славейков Дафовски с псевдоними Майкъл Майндкрайм и Стюърт Дарк. Майндкрайм бе доста известно и разпознаваемо име като автор, едно от шестте най-големи и плодовити имена, с доста оригинален подход и ярко открояващи се заглавия. За съжаление в някои отношения бе черната овца на стадото поради високомерие, надменност и конфликти с други свои колеги и издатели. Макар от 30-те книги-игри, които написа за мен лично една трета да са пълни шитни, не мога да си изкривя душата и да не посоча петте си любими негови заглавия, които бяха едни от най-първите му неща. "Изпитанието" бе неговият дебют и представляваше чудесна на пръв поглед невъзможна комбинация между фантастика и фентъзи, "Златният Оракул" бе замечтателна книга за пирати в открито море, а и да не забравяме запазената му марка, спортните книги-игри. "Демоните в NBA" бе чудесна книга за баскетбола, който играех ежедневно като хлапе, а "Боговете на футбола" излезе през 94-а точно преди Световното в Щатите и е вероятно най-продаваната книга-игра в България изобщо (по слухове с петцифрен тираж). Мой личен фаворит в случая, естествено, бе "Тъмната страна на Земята", която бе изненадващо добър хорър с лек Кингов привкус, където главният герой трепе вампири, демони и всякаква друга зла гад в стремеж да спаси приятелката си, отвлечена от силите на Злото.

9. Робърт Блонд - Пустинник



Лицето Богдан Русев, пишещ книги-игри под псевдоним Робърт Блонд си остана най-най-любимият ми автор на книги-игри, изпреварващ в мои очи с мъничко дори вездесъщия Любо Николов, кръстника на жанра книга-игра в България и е неслучайно, че присъства по различни пунктове в половината от тази класация. Следващото място е за него и съм обърнал внимание на две негови специфични книги-игри, които първо са тактически по карта (отчасти, за щастие, иначе ще стане монополи), второ действието им се развива в пустинята, както може би сте се досетили от заглавията им. В "Синът на пустинята" сте строен арабски принц, чиято дясна ръка е огромен червенокос варварин с не по-малко огромен меч и трябва да си върнете престола, защото по право сте султан. Жега, пустиня, битки с разбойници, чудовища и зверове, магии и една красива принцеса - какво повече му трябва на човек в това чудно ориенталско фентъзи? Вече в "Пустинен огън" сте тарикат, който се разхожда насам-натам из пустинята с танка си и пие бира, а сетингът е нещо подобно на Лудия Макс. Ще се стреляте с други танкисти, ще срещате всякакви хаховци и, за финал, накрая ще има малка киберпънкария с виртуална реалност. Бонбон.

8. Кървав Меч



Поредицата "Кървав Меч" бе от преводните книги-игри на родния пазар и една от малкото, които можеха да се играят в комбина - броят играчи варираше до 4 максимум. Действието се развива в света на Легенда: там, където можеш да срещнеш всички възможни създания и богове от всички митологии. Наистина си бе легендарна поредица! Историята беше за петима полубожествени магове, които искат да се върнат от мъртвите и да поробят или унищожат света, а ти трябва да ги спреш, като за целта трябва да намериш два артефакта: Кървавия Меч, или Меча на Живота, и изкривения му близнак Демонския Нокът, или Меча на Смъртта. Изключително добра, на мен любими ми бяха трета и четвърта книга, понеже бяха яко тъпкани с митология, сравнително линейни и за такава трудна като цяло поредица се минаваха нормално, а не със зор, като втората например, която освен че бе гадна имаше и доволно количество сгрешени препратки. Да, обърканите цифри на епизодите си бяха чумата на жанра. Играчът може да избира от 4 класа герои: Воин, як брониран млатач, Магьосник - ясен ви е и още двама, които можеха и да стрелят с лък: Тарикат, добър боец и хитряга и Мъдрец, недотам добър воин, ала можеше да лекува, левитира и още някакви работи. Едно от любимите ми неща бе началото на пета книга, когато вече си намерил и двата меча и ако играеш с Воин, можеш да вземеш по един във всяка ръка: така поражението, което нанасяш се изразяваше в една паница зарове, а противниците, колкото и смущаващо яки да бяха, падаха под ударите ти като гардже от бряст.

7. Други преводни книги-игри


Сред останалите книги-игри от небългарски автори искам да спомена и две от четирите, издадени от ИК Сова. Докато "Кървав Меч" е с автори Дейв Смит и Оливър Джонсън, а друга силна поредица "Пътят на Тигъра" е с автори Марк Смит и Джейми Томсън, то споменатите тук са с един автор от едната и друг от другата, тъй че няма как да не се получи нещо силно! Силно митологични, "В бездната сред мъртъвците", първата е нещо като Джак Спароу бифор ит уос куул, ама на анаболи! Пиратски митове и вярвания, магии, търсене на кораб, страхотни битки и персонажи, които в някои отношения са вдъхновени от исторически реални такива: сблъскваш се с пирата-вампир Ел Дрейк, който е всъщност Сър Френсис Дрейк и трябва да спасиш кралица Глориана, която си е на практика Елизабет I. Другата е "Огърлица от черепи" и вече на ход са вярванията на южноамериканските индианци, маи/инки/ацтеки, кървава и страховита. Ти си благородник, чийто брат-близнак е загинал, погубен от злия магьосник Огърлица от Черепи, който е недотам хуманоид. Тръгваш по стъпките му, като минаваш дори през царството на мъртвите, биейки се с какво ли не. За финал ще спомена "Мечът на самурая", написана от авторите на "Тигъра" и представена от други силни имена, макар да е част от друга поредица. Тук вече на ход е японската митология, извратена и чудовищна, също трудна книга-игра. Препоръчано.

6. Робърт Блонд - Орм

Киберпънкарската трилогия на Боби заслужава специално внимание отделно. Най-различни раси, андроиди, извънземни, дилъри на какво ли не, пълно с киберприсадки, приключения и битки във виртуална реалност, ъпгрейди и какви ли не чудесии, всичкото това и още толкова ситуирано в мегаполиса Орм. Като се замисля, на мен лично в немалко отношения ми напомня това новото, готино филмче Алита: Боен ангел. В "Роди се сянка" имате избор от няколко различни герои, като ще трябва да им намерите мястото в големия град, т.е. да се хванете да бачкате за една от няколкото големи корпорации, владеещи положението като Сянка: наемен килър и момче за особени поръчения! В "Бойците на Орм" ще си изберете един от легендарни бойци на града: Брус О' Конър(грамадно яко копеле със стоманен скелет и тежки юмруци), Ом Бустър (побъркан дребосък с имплантирани остриета), Ванеса Ченг (крадлива полукитайка с афинитет към далаверите и източната философия), г-ца Елейа Казума, дъщеря на един от най-богатите, луда поетеса с електрошоков бич и накрая ронинът Муджина, чиято катана е отнела безброй животи. Заслужава внимание и третата, "Войната на Сенките", когато вече си избирате една от осемте големи корпорации и тръгвате на война срещу останалите седем, за да завладеете Орм напълно. Любим момент от нея - когато си избрал строителната корпорация "Вулкан", управлявана от 7 дракона и сте решили да нападнете корпорацията на извънземните:
"- Оберон, избрахме да нападнем "Тайера". Нещо да имаш да казваш?
Надигаш се. Винаги си се възприемал като защитник на Земята и към Външните изпитваш само чиста и неподправена омраза.
- Братя - оголваш зъби към останалите дракони, - когато приключа с корпорация "Тайера", на Земята никога повече няма да има близки срещи от трети вид."


05. Робърт Блонд - Валенс

Петте книги за безстрашния монах Валенс, всъщност са четири: Вампирите на Флавия е в два тома. Поредица, обхващаща целият житейски път на Валенс, замислена като седемтомник, от която така и не видяхме последните три запланувани заглавия: "Последният кръстоносен поход", "Кръв и пот", "Блажени са чистите по сърце". То, и от предната поредица, Орм не видяхме нито "Сянка на съмнение", нито поне още една. Героичният монах се изправя срещу купища изверги, въоръжен било с меч или голи ръце, било с нещо друго, но задължително със силна, огнена вяра. В първа книга ще се озове в малко, сгушено градче, където ще намери истинското Зло в случая: страховит демон от Ада, описан, ама един път. В "Небето ви чака" младият и надъхан монах вече е в голям град, където ще се изправи срещу орден на еретици и пътищата му ще се пресекат с тези на вещерите. Ахъм, доста преди да сте чували за Гералт, и тука има подобни, ама не баш, и са обърнати към злото немалка част от тях. Във "Вампирите" Валенс вече събира отряд от вампироубийци и отиват на отдалечен остров, където се сбиват с камари кръвопийци: ниските класове са като зомбита, ала най-високите ще ви изпълнят на макс. Втора част от "Вампирите" е леко отклонение, защото не е за Валенс, а за Вирош: архвампирът от предната част и живота му. Първата книга-игра, която се обърна към Злото за главен герой. Вече последната, "Убийство в Белскейд" ми е най-слаба от всичките, понеже цялата работа е разследването на едно убийство, опит за крими във фентъзи свят, по-скоро неуспешен. Иначе, като цяло - поредица и половина.

4. Любчо Николов - Фентъзи


Любомир Николов (да, точно този, преводачът на Толкин и др.) е първопроходецът, бащата на жанра в България. Случайно ровейки се в антикварна книжарничка в София, когато демокрацията тепърва прохождаше, Любо Николов намира френска книга-игра. Да, освен от английски и руски, човекът може да превежда и от френски. Зачита се, сторва му се интересна, решава да напише нещо такова... И легендата започва. За коя книга да говоря по-напред, не знам. Дали за "Огнена Пустиня", която е доказано най-най първата книга-игра на български и в нея си рицар, натоварен с тежката задача да убие злия магьосник Агамор, понеже е откраднал сънищата на хората? Дали с първата книга-игра, която прочетох лично аз, "Замъкът на таласъмите" и е ориентирана към малко по-малки читатели, пълна с персонажи като Баба Яга, Педя човек-лакът брада, таласъми и разни други, хем легендарни и известни от приказките, хем измислени от Любчо? Или със завладяващата фантастика "В лабиринтът на времето", където си пътешественик във времето и най-най първата написана? В "Тайната на светещия мъх" влизате в обувките на Дик Ченси, изследовател и археолог, нещо като Индиана Джоунс. В "Светилището на Хиперборея" се пренасяте в алтернативен свят, където всичко е сковано в сняг и лед, а в страхотната "Господарят на зверовете" вече сте магьосник-превръщенец, който има на разположение в началото списък с 9 животни и трябва да избере в кои 3 от тях може да се превърне. А, да, и следващите две - Конникът и Сянката, които са свързани. Вече исторически книги-игри (е, с добавени тук-там авторски хрумки малко, естествено), които засягат Реконкистата в Испания и ще поемете ролята на принц Диего де Алтасар, който трябва да отбранява замъка си от пълчищата фанатизирани маври. Просто, просто чудесни неща.

3. Блонд и Уейн


Ейдриън Уейн и Робърт Блонд, или Александър Александров Султанов и Богдан Бориславов Русев бяха голям дует в книгите-игри. Боби отговаряше за литературната част на повествованието, Уейн - за игровата. Бяха близки на публиката не само с чудесните си съвместни произведения, а и с факта, че бяха много млади, едва няколко години по-големшки от средновъзрастовия читател на книги-игри. За сравнение - когато излиза първата им книга-игра, "Варварският бог" (777 епизода и 338 стр, нещо нечувано като обем за жанра досега, привикнал на тънки книжлета, а и впоследствие книгите-игри, които я задминаха по тия показатели бяха много малко), двамата са на по 18 години ненавършени. Аз лично повече харесах продължението й, "Принцът на Алкирия", където главният герой е принц и трябва да очисти кофти маг с помощта на брат си, съвместните им умения в ръкопашния бой и боят с меч, както и купчината вълшебни предмети, с които разполагат. Гадняви чудовища и доволни хорър-моменти в това иначе чудно фентъзи. Друга много любима ми е Сонора - откачена сладка лудница, вече космическа фантастика, в която вие сте Тед Бън - уж-детектив, бивше ченге, нацепена батка. Тук отивате на мисия до планетата Сонора, където супертерорист е похитил щерката на най-богатия човек в Галактиката - мултиквинтилионера Фратус Нефъл. Натоварвате се с бластери, лазери, мазери, гипсофазери, плазмени пушки, чудесии и всякаква друга тресня и се стоварвате, а срещу вас са куп урунгели, похитители, чудовища, луди същества, извънземни, че и динозаври чак. Ех... В "Шоу на Смъртта" сте младо адвокатче, натопено и в пандиза. Вадят те с истински криминалци, килъри, изнасилвачи и всякаква друга измет и ви мятат в реалити шоу да се трепете един друг, докато един от вас стигне финала. А пък в "Последния убиец на дракони" сте пич от бъдещето, дето има каръка да изпадне в дупка в пространството в алтернативен свят, който е средновековно фентъзи и сте принуден да се сражавате с копие. Вече в култовата екшън-фантастика "Патрул за Ада" (където има и немалко бъзици с Майндкрайм, хахаха, след войната Майндкрайм срещу всички в книгите-игри се разрази чак после войната в хип-хопа ни Варна срещу София, мдааа) сте три ченгета-идиоти, където изпадате в такива идиотски ситуации, че никога няма да бъдете същите след това. Бау даун, мистър.

2. Робърт Блонд - Белегаст


Точно оттук започна известният цикъл за Белегаст на Боби, за който излязоха и други книги, макар и неинтерактивни. Добре дошли в приказния Белегаст - градът на 1001 кули, град на фантастични истории, мрачни тайни и мистериозни, очарователни герои. Градът най-далеч на север, краят на света. Всяка от трите книги съдържа в себе си по три истории. В първата ще сте превъплътите в червенокос пич с тъмно минало, отиващ към средна възраст, който е успял да поспести някой лев и се връща в родния Белегаст, за да си отвори кръчма и да води спокоен, улегнал живот. Не е ли яко? В първата част на книгата ще купувате кръчмата, припаси, ще плащате рекет, наемате охрана, взимате помощници, сервитьорки, бардове да веселят народа и всякакви такива. Във втората част от книгата ще проведете биткаджийски турнир, Снежна Арена и в кръчмата ви ще отседнат 16 бойци, от които само един ще стане шампион. А в третата, последната, в кръчмата ще започне редовно да идва при вас един много, много странен странник и ще ви се наложи да спасявате света. Вече в продължението ще играете с племенника на кръчмаря, който иска да си отвори в Белегаст цирк, хохохо! Наемате шатри, тенти, огнегълтачи, ножохвърлячи, дресьори, клоуни, акробати, ездачи и всякакви такива, а във втората третина в Белегаст акостира най-известния цирк в света и вашият ще трябва да се изправи в дуел срещу него! Вече в третата част пак ще трябва да спасявате света, пак от оня същия в предната книга. Невероятни книги.

1. Любчо Николов - Хорър


Топ ъф дъ топ. Когато Любо прави хорър, го прави като никой друг. В едната книжка се пренасяте в мрачен средновековен свят, където стават кървави убийства. Някой се превръща в огромен звяр и избива хора, а вие трябва да премахнете въпросния... звяр. Невероятна атмосфера, тъмни гори и зловещи блата, която ще ви изправи космите като бодлите на таралеж. Прочетох тази книга навръх 14-ия си рожден ден, напихме се с приятели у дома, тръгнаха си и реших на замотана глава да изиграя Нощта на Върколака. Всичките бири и джинове се изпариха за нула време, мисля, че това е показателно. Колкото до втората книга, само ще кажа, че е вдъхновена от Лъвкрафт и в нея сте хлапе, бачкащо в книжарница за през лятото в родното си градче, а един богат старец в града има Некрономикон и идеята му е да завладее света, пускайки тук Ктхулу и компания, а вас да обсеби, понеже тялото ви е младо, а неговото вече не. Заклинания, чудесии, страхотии, чудовища, демони, призраци, зомбита, аплодисменти, дами и господа.

Бонус: Книгите Джордж М. Джордж


Не мога да не спомена още едно име, друг от голямата шесторка автори на книги-игри, макар да не успях да го набутам нейде тук в класацията, затова ще го спомена като бонус. Лицето Георги Миндизов от Плевен, известен повече като Джордж М. Джордж (както и под 2-3 други псевдонима) бе най-плодовития автор от всички с цели 37 заглавия зад гърба си, това включва и стратовете. За мен бе нещо като родна версия на Майкъл Крайтън: подобно на него пишеше в куп жанрове, и навсякъде го правеше добре. В "Сенките на мрака" сте никому неизвестен китаец в средновековен Китай, който трябва да научи кунг-фу, ама както трябва! Сменяте учители, добавяте стилове, ъпгрейдвате се и ставата мегаяко животно. Друга любима ми е Пари и Гангстери, втора част от трилогията - там хем сте намесен в съвременен екшън и гангстерска война между мафиоти, хем ще се занимавате с разни финансови чалъми от типа на банки, валути, акции, търговии, дивиденти, спекула, заеми и всякакви такива! Следващите две са свързани фентъзита, от класическия тип викат пича, грухат го с вълшебни предмети, аре отивай да биеш един кой си и т.н. Въпреки куцото ми описание са мегадобри! В Проклятието на Меча се озовавате в средновековна Япония и влизате в кожата на самурай, после следват три космически фантастики, които малко напомнят Междузвездни Войни тук-там, особено Легионът. Ще обърна внимание само върху корицата на последната - да, знам, това първо е прерисуван Капитан Пауър от Войниците на бъдещето, второ виждате главния злодей в книгата, едно шимпанзе-киборг.

Благодаря, че изтърпяхте този дълъг пост, надявам се да съм пробудил приятни спомени във вас, свързани с книгите-игри, пък белким съм ви и зарибил да прочетете някоя :-)

Да си писател на хорър



Писателите на хорър бързо разбират какво е да си подложен на биготизъм. Ние сме втората класа граждани на литературния свят.
Мамка му, ние даже не сме граждани в този свят. Ние сме пришълци, нелегални имигранти, натрапници. Умници, изроди.
Говновози.
Децата ни обожават. Както и шепата истински почитатели на жанра.
Но повечето уважавани хора – „литературни” писатели, редактори, учители, библиотекари, професори, политици, пастори, родители – като цяло смятат авторите на хорър за петна по пода.
Имал съм достатъчно възможности да наблюдавам дискриминацията.
Хората ме питат с какво си изкарвам хляба.
Казвам, ”О, пиша романи.”
Очите им светват. Изведнъж съм на пиедестал. Аз съм писател! Творец! Интелигент!
Толкова са впечатлени, „Наистина?”, бърборят. ”Какви неща пишеш?”
„Ми плашещи неща. Хорър.”
В повечето случаи очите им замръзват.
Вече не съм проводник на култура и изкуство – вече съм боклукчия.
Насилват учтива усмивка и казват, „О, колко хубаво. Просто обожавам Стивън Кинг.”
Но не обичат мен. Никога не са чували за мен.
И не искат да чуят.
Защото съм се самоопределил като автор на „хорър.” Повечето хора автоматично предполагат, че съм безполезен хамалин, на който му е невъзможно да напише нещо, което биха искали да прочетат. С изключение на продавани автори като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс, ние сме „парии.”
Ние пишем хорър.
Ние сме кучешкото лайно на обувката на литературата.
Семействата и приятелите ни ги е срам от нас. „Защо не напишеш нещо хубаво?”, питат. Мнозинството читатели удължават пътя си, за да избегнат закупуването на книга, която е определена като хорър. Повечето хора в издателския бизнес едва ни понасят. Съмнявам се, че съществува писател на хорър, който не е бил натискан от агенти и редактори да зареже хоръра и да се пробва с друг жанр.
Те знаят, че хорърът „не се продава.”
Хората не искат да четат хорър.
Само дето искат, нали?
Фактите са, че милиони хора четат хорър.
Ама не четат нас.
Искат да избягат от нас.
Което е доста странно при положение, че обожават Стивън Кинг, Дийн Кунц и Ан Райс. Безкрайно странно, при положение, че книгите на тези три мегазвезди не са особено различни като фабула или качество от това, което много от нас предлагат. Дори, бих отишъл по-далече, някои от безполезните умници и хамали в многоругания хорър клан са писали книги, които са по-добри от някои от бестселърите на мегазвездите.
Не че има значение.
Защото, според мнението на всеки голям американски издател, хорърът не продава.
Въпреки че всички знаем друго.
Та. Какво става?
Едно е ясно: хорърът има огромен проблем с имиджа си.
За книжната индустрия и масата читатели в тази страна думата „хорър” няма нищо общо с „Древният враг,” или „Шепоти”, или „Лошо място,” или „Полунощ.” Хорърът няма нищо общо със „Сейлъмс Лот” или „Сиянието”, или „Град Отчаяние.” Хорърът няма нищо общо с „Интервю с вампир.”
Хорърът има общо само със зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии, написани от утайката на опитващите се да бъдат писатели, за глупости като призраци, вампири, върколаци, вещици, демони, проклятия, чудовища и психопати.
Това звучи ли като груба преценка на ситуацията?
На бас, че не. Не и ако си писател на хорър.
За повечето писатели на хорър, ловя бас, че звучи като тежката истина. Но защо ни обругават? Ние не сме лоши хора. Или поне някои от нас...
Обратно на въпроса. Защо сме обругани?
Хората в индустрията ни гледат отвисоко, защото, с малко емблематични изключения, книгите ни не се продават особено добре.
Редакторите твърдят: „Читателите просто не искат да купуват хорър.”
Съветват: „Намали свръхестествения елемент. Можем да го наречем трилър и ще продаде мнго повече бройки.”
Като цяло, изглежда никой не иска да купува хорър, ако не е написан от знаете кой.
А издателите отдавна са се отказали да търсят нови звезди. О, опитаха няколко пъти. Но впечатлението беше, че никой не захапа и престанаха. Сега, с голямо нежелание, пускат по някой хорър роман. Отделяйки му малко или никаква публичност. Пускайки миниатюрни тиражи.
Обикновено, един хорър роман ще бъде издаден без никаква реклама. В резултат, нищо особено не се случва. С меки корици, ще си доволен, ако 5-6 броя стигнат до определена книжарница. С твърди – 2-3 могат да се появят на някоя лавица с гръбчето напред. Сламки в купа сено. Никой няма да забележи тези книги, камо ли да ги купи. Ако бъдат купени, повечето книжарници няма да поръчат отново (въпреки, че твърдят обратното).
Когато романът ми „Funland” излезе на хартия, местна книжарница получи дузина бройки. Те изчезнаха от полицата. „Изпариха се” за два дни. Въпреки че изразих желание да ги заредя с още бройки ми казаха, че няма да поръчват повече.
Дори книги, които се продават, всъщност „не се продават.”
Което идва да покаже, че издателите са прави. Хорърът не се продава.
Когато книгите не вървят като топъл хляб, издателят обвинява писателя.
Дотук е ясно защо издателите ни презират.
Ами масовата публика? Ето го „проникновеният” ми отговор.
Масовата публика обругава хорър писателите (освен...), защото често засягаме табута, което ги изнервя. Книгите се занимават с неща като мъчения, деформации, лудост, разчленяване, канибализъм, изнасилване, инцест, зверства и гадни начини да умреш. Ние сме специалистите във „възможно най-лошия сценарий.” Ние сме екскурзоводи, водещи читателя в опасни, плашещи територии. Като цяло, пишем гадни работи. Това отблъсква доста читатели. Но също и ги привлича.
Много читатели вероятно се чувстват особено некомфортно, ако са привлечени от подобни теми. Добрите хора не би трябвало да се забавляват с четенето на подобни неща. Ако го правят, много от тях вероятно изпитват вина.
Четенето на хорър е като гледането на порно.
Много хора искат да го правят, но знаят, че е нередно. Мръсно.
Трябва да се срамуват от себе си, че им харесва.
И ако ги хванат, какво ще си помислят другите за мръсната им малка тайна?
В резултат, тези добри хора презират хорър романите.
Презират хорър писателите, защото сме цинични амбуланти... търгуваме цинизъм който биха искали да докопат в ръчичките си, само ако можеше да не рискуват с неудобство, остракация или присмех.
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! ИМАМ ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Току-що се натъкнах на причината защо, докато повечето автори са презирани, мегазвездите са почитани.
Те доставят културно приемствен костюм на тези, които жадуват да се валят в хоръра.
„Ще отида при тях!”, казва си читателят (подсъзнателно – не мисля, че го осъзнават). „Така пак ще получа дяла си от настръхвания и тръпки, пак ще мога да удовлетворя радостта си от разчленяване, изнасилвания, инцест, канибализъм, вампири – цялата воайорска баница – но не рискувам самоуважението си, защото тези книги са бестселъри! Всички ги четат. Ако всички го правят, няма причина да чувствам вина, няма причина да се чувствам мърляв илитерат, валящ се в помия.”
„Помия е това, което пишат останалите. Голямата тройка пише литература.”
Това беше „проникновеният” ми отговор на въпроса „Защо масовият читател ни мрази, но обича големите трима?” Ето ви друг отговор, не толкова гениален, но най-вероятно не по-малко верен. Прекалено много „хорър писатели” пишат зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии за глупости. И ако това не е достатъчно, повечето са скучни.
Години (като изключите претоварените с книги на Кунц, Кинг и Райс лавици) хорър секцията на книжарниците са заредени с книги, толкова зле измислени и написани, че не би трябвало изобщо да бъдат публикувани.
Определено, брилянтни хорър романи също е имало.
Но са били заобиколени от зле списан, досаден, скучен боклук.
Ако като читател се пробваш с книга от хорър писател, който не ти е познат, имаш шанс 20 към 1, да поискаш да не си се пробвал.
Аз пиша хорър. Фен съм на литературата на ужаса. Обичам да попадна на книга, която ще ме засмуче и ще ми изкара ангелите.
Почти никога не купувам романи от хорър секцията в книжарниците.
В главата ми има малък, подбран списък от хорър автори на които се доверявам. Доволно ми е писнало от тях, ала прекалено много пъти съм изгарял. Адът ще замръзне преди да грабна случайна „хорър книга” от някой, който не съм чувал.
Защото е много вероятно да е боклук.
Проблемът е, че всички ние сме се осмърдяли от боклука.
Писатели като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс успяват да се издигнат над боклука, защотто пишат неща, които са толкова зашеметяващо добри, че издателите застават зад тях, въпреки предмета на книгата. Те се издигат над жанра, право в модерното.
Единственият начин за останалите от нас да се очистим е да достигнем статукво на автор на бестселъри, което е доста трудно ако си на лавица, претоварена със скапани хорър романчета. Това е Параграф 22.
Точно за това много от нас се отвръщат от хоръра.
Някои от най-добрите хорър писатели в тази страна в момента пишат модерна проза, шпионски романи, криминални, медицински трилъри, любовни романи, исторически романи, юношески, сценарии за филми, комикаси, компютърни игри и т. н. Някои престанаха да пишат изобщо.
Мога да назова имена.
Предполагам са се уморили да живеят в гетото.
Писнало им е да са презирани, игнорирани и ниско платени.
Това ни оставя с по-малко от шепа мегазвезди, които правят милиони долари всяка година и малка тълпа хорър писатели, борещи се на дъното на варела, обикновено изкарвайки по-малко от 10 хиляди на книга – по-често около 2-5 хиляди.
Повечето добри писатели от дъното на варела си тръгват. Поставят си по-доходоносни цели.
Това е чудесно за издателите, защото винаги има нови писатели, които скачат вътре. Издателите на хорър обожават новите писатели.
Начинаещите са толкова нетърпеливи за първата си книга, че ще приемат всичко. Не им пука дали са на дъното на варела – просто искат да са във варела. Издателят може да им набута договор, който би отвратил нормален писател. Новакът би подписал правата на книгата си за вечни времена за 1500 долара.
Новото хлапе, което продава романа си за фъстъци може да не е толкова добър, колкото професионалиста, но това няма значение. Според мисленето на издателя, читателите никога няма да усетят разликата.
Безсмъртните думи на определен мощен нюйоркски издател: „Защо да плащам на Ричард Леймън десет хиляди долара за книга, след като мога да получа от всеки Джон Смит на улицата за две хиляди?”
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ МОЛЯ! ИМАМ ВТОРО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Познайте? Най-голямата нюйоркска институция за книги смята, че предпочитанията ви са боклук.
Презира ви.
Вие сте точно толкова долни и безполезни, колкото и пишещите хорър писатели, които ви се иска да четете.
Ако издателят смята (а повярвайте ми те го правят), че всички не-нови хорър писатели за взаимозаменяеми и заменими, това е защото смята, че тези които ни четат не могат да направят разликата.
Смята, че имате толкова смотан усет за предпочитани четива, че не можете да направите разликата между бонфиле, шепа пръст и кучешко лайно.
Така че решават да ви подхвърлят, каквото там е най-евтино.
И познайте какво следва?
При подобен развой на събитията, тези които предлагат месо се махат от пазара.
Което, според мен, идва да покаже защо обичащите хоръра имат толкова проблеми да открият добрите неща.
Как намираме добрите неща?
Като за начало следете авторите. Познавайте любимите си автори и дръжте на тях, дори когато пишат не-хорър книги. Качествата, които са ви привлекли към този автор, още са там, дори да са се обърнали към приключенска литература, медицински трилър или каквото и да е.
Второ, наглеждайте малките издателства. Те не са застраховани от издаване на лайна, но някои от тях извеждат качествени хоръри, които са пренабрегнати от литературните гурута на Ню Йорк. Трето, намерете си книжарница или доставчик по пощата, които могат да ви доставят книги публикувани в Англия. Оказа се, за мен и голяма част от другите хорър писатели колеги, че в Британия издателите все още ги е грижа за качеството на хорър литературата – и уважават писателите. Компании като Ходер/Хедлайн не само публикуват недооценени американски автори, но пускат и книги от невероятни английски автори.
Четвърто, останете с необременен ум. В книжарниците не прекарвайте цялото си време заврени в хорър секцията. Доста добри хорър книги са публикувани в големи издателства, но са маскирани. Не се промотират като хорър. Вместо това са етикетирани като трилър, напрегнат трилър или просто проза. Може да бъдат открити в която и да е секция на книжарницата. Примерно, намирал съм мои книги в секцията с фантастика. Няколко пъти дори съм откривал хорър романи (примерно „Ужасът в Амитивил“) набутани в нехудожествената секция на големи вериги книжарници.
Трябва да оглеждате кориците.
Трябва да прочетете няколко страници.
Ситуацията ѐ толкова иронична.
Същите американски издатели, които толкова презират хоръра и читателите му ще отидат до края, за да напишат възможно най-шокиращата, зловеща анотация за своите масови трилъри. Те знаят, че читателите са гладни за плашещи, графични описания. Също са наясно с вкуса към грозното до толкова, че умишлено заблуждават читателя, правейки някакво средно трилърче да звучи по-отвратително от „Мълчанието на агнетата.“
И все пак презират хоръра, читателите и писателите му.
Как така?
Какъв е проблемът с хоръра в американското книгоиздаване?
Колкото повече се вглеждам в ситуацията, толкова по-сложна ми изглежда. Някакъв възел от противоречия, ирония и парадокси.
Повечето издатели и читатели се мръщят на хоръра, независимо от факта, че тримата най-високо оценявани автори в страната очевидно пишат хорър романи.
На всичкото отгоре, какво да кажем за „литературните“ автори?
Как може същите хора, които поругават писателите на хорър някак да успяват да благоговеят пред хора като Омир, Вергилий, Софокъл, Данте, Чосър, Шекспир, Стивънсън, Дикенс, Достоевски, По, Конрад, Мелвил, Хоторн, Твен, Дойл, Бронте, Шели, Колдридж, Фокнър, Бредбъри... ?
Списъкът може да продължи до безкрай. Всеки от тях е писал неща, които бих назовал „хорър“.
Обаче тези от нас, които го правим тук в Америка, в края на двадесети век сме безполезни писатели, бълващи боклук, който никой не иска да чете.
Ами, ами, ами...
Могат да ни презират. Могат да отхвърлят книгите ни. Могат да ни плащат жълти стотинки за книгите, които решат да купят. Могат да откажат много от нас.
Но някои от нас...
Ами, няма да ходим никъде.
Бяхме тук първи и ще останем до края.
Първите истории разказвани покрай лагерния огън в средата на нощта – векове преди някой дори да сънува издателската индустрия – са били хорър истории. И ако има някаква последна история, разказана някъде на малка, сгушена група оцелели, чакащи края, съм наясно точно какъв вид история би била.
Не би била модерен романс.
Не би била съдебна драма.
Не би била техно-трилър.
Не би била за холивудски съпруги, или покрити мостове, или борбени кариеристки, или професорска криза с идентичността.
Надявам се.
Би била за онова, което е в мрака... и идва за тях.
Би била хорър история.

Ричард Леймън, 1997 г.

Превод: Иван Величков

"Уравненията на живота" на Саймън Мордън


cover project by me

 Не понасям зимата. Натрупвам депресия, което ме фрустрира до краен предел. Единственото, което мога да направя е да се закопая в книги, филми и самосъжаление. Това е основната причина да взема да публикувам нещо в този блог, който почти успешно съм зарязала от доста време насам. Изслушахте мрънканията ми, благодаря, време е да се прехвърля върху книгата, за която става въпрос в този пост. Това е вторият път, за който препрочитам тази книга връщам се към нея като към стар приятел. Защото "Метрозоната" е чудесно отклонение от това, което съм свикнала да виждам в сай-фай литературата. Класически твърдо сварена постапокалиптика, търсеща себе-изкуплението и израстването, и изследваща разделението между физическия и виртуалния свят. Романът е толкова добър, че не му е нужно да се превръща във военно порно или евтина мелодрама. Интелигентна книга, която не се опитва дава указания или да чете лекции на читателя. Под повърхността има изобилие от социални коментари и философско съдържание, грижливо опаковани за тези, които се интересуват от тези неща. Мордън определено е проницателен наблюдател и е стъпил на раменете на Уилям Гибсън, но това в никакъв случай не е нещо лошо, напротив. Действието се развива в постапокалиптичен Лондон, в Метрозоната, пълна с емигранти, които живеят в блокове, построени от транспортни контейнери, във време, когато по-голямата част от света е унищожена от бомби и страни като Япония са напълно изчезнали. Самата история започва като криминална драма, а сай-фая се промъква зад гърба ѝ и ѝ причинява остра изненада. Разказът е бърз и включва математик, който би могъл да разбие кода за пътуване във времето, монахиня от боен орден, носеща пистолет, одобрен от Ватикана, нова виртуална Япония, изобилие от гангстери, корумпирано ченге, нео-якудза принцеса, зомбита и Джихад на машините. А най-хубавото? Главният герой е маниак. МАНИАК. И абсолютен тъпак. Но къде на друго място можеш да видиш оцелял от апокалипсис компютърен изрод, гениален математик и егоистичен задник с бойни умения с вградени пейсмейкър и дефебрилатор, който умира повече пъти, отколкото можеш да си представиш? И абсолютно страхотен.
 Ако искате киберпънк, математика, трилър, антиутопия, разбъркани в луд микс, поръсени с ноар нотки, тази книга е за вас.


Сказанията на Стрикса - том 4


Автор: Колектив
Издател: ИвиПет
Година: 2018
Стр: 194
Цена: 12 лв

Сказанията на Стрикса е една чудесна инициатива, стартирана в началото на годината от издателство ИвиПет. По същността си това са поредица от фентъзи сборници, съдържащи по няколко разказа от родни творци, които излизат на всеки три месеца. В досегашните три броя са взимали участие автори като Александър Драганов, Васил Мирчев, Коста Сивов, Димитър Цолов, Делиян Маринов, Донко Найденов, Николай Теллалов, Петър Атанасов и др.

Следващата седмица, за Панаира на книгата в НДК излиза най-новият, четвърти брой, с корица от Пепи Станимиров, който обещава да е размазващ чук! Заповядайте на представянето на сборника, което ще е в неделя, 16-и, от 16 часа в НДК, сцената на панаира, етаж 4, западно крило. Ще присъстват всичките автори, а те и техните разкази в новия сборник са:

» „Ръждивата къща“ от Благой Д. Иванов
» „Кладенецът на надеждата“ от Сибин Майналовски
» „Безплатното бренди“ от Мартин Колев
» „Меч за Дагон“ от Александър Драганов
» „Цар Гарван“ от Бранимир Събев
» „Ритуалът“ от Марин Трошанов
» „Епос за Kръволоците: Пробуждането на Mрака“ от Елена Павлова

Линк към събитието във фейсбук.

Вход свободен, всички сте добре дошли - хем можете да си вземете хубава книжка на добра цена, хем да съберете автографи от авторите! Приятно четене!

Два промоционални комплекта - 25 и 20 лв




Малка предпанаирна декемврийска промоцийка, така :) Това на горната снимка са последните ми три книги: Пустинния Скорпион, Априлска Жътва и Нощно Острие. Тези общо 40 разказа в жанровете фантастика, фентъзи и ужаси могат да бъдат ваши само срещу 34 лв 25 лв.

На другата снимка виждате екземпляр от "Вой", събрал 18 разказа от авторите на клуб LAZARUS, един от които е и мой, неиздаван никъде другаде. Сборникът е с твърди корици! До него е последната ми книга, "Нощно Острие". Можете да се сдобиете с това комплектче само срещу 30 лв 20 лв.

Всички книги са в перфектно състояние. Всеки комплект е един брой, и са ПОСЛЕДНИ, няма други, и няма и да има. За провинцията пращам с Еконт за ваша сметка, за София може да се видим някъде и да ви ги дам на ръка. При проявен интерес - пишете ми на лично във фейсбук-профила ми, или пък ако ви е по-удобно, на имейл [email protected]

Весели празници!

П.С. И двата комплекта са вече продадени.

"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

"Синдер" на Мариса Мейeр


cover project by me

 Имало едно време една читателка, да я наречем И., която мислела, че е голяма разбирачка- била чувала, че има футуристична версия на Пепеляшка, в която Пепеляшка е киборг механик, дори няколко човека ѝ я били препоръчали, но И. на инат отказвала да я прочете, защото била скептична, предубедена и по дифолт, не понасяла историята на Пепеляшка още от дете– какво всъщност прави тая малоумна гъска? Просто отива на танци, носи готина рокля и е красива. На всичко това отгоре е слугиня в собствения си дом. Един перфектен пример за красива, скромна, покорна, подчинена идиотка, която се омъжва за един дебил, който танцува с нея няколко часа, но е достатъчно тъп да не я пита как се казва и да се наложи да я издирва мерейки пантофката ѝ, защото не може да я познае иначе. В реалния живот ако някое момиче реши да се омъжи за някой, който познава от няколко часа, ще бъде сметнато за откачено. Но не, Пепеляшка е мила и добра глупачка, която е възнаградена за емоционалното и физическо малтретиране с някакъв непознат принц, който е една жалка плоска мъжествена карикатура, излъскана само от самоизтъкването на героичното търсене на "истинската любов". Това е толкова обидно за мъжете, колкото и за жените. Все пак И. не вярвала, че бракът трябва да се разглежда като решение на житейските проблеми– той е един многото избори, които правиш през живота си, а не върховно постижение, както и не вярвала, че мъченичеството и добротата ще те направят богат и веднагически ще покачат социалният ти статус. И затова, в съчетание на отношението ѝ към Пепеляшка, целия хайп по книгата и прочие, тя умишлено я избягвала. Защото била не по–малка идиотка от Пепеляшка. Да, тя наистина била пълна идиотка. Защото книга, която интерпретира класическата приказка, вкарваща я в дистопично бъдеще, след Четвъртата световна война, в Ню Пекин, когато андроидите са част от ежедневието, непозната болест изтребва населението, а Земята е застрашена от злобната кралица кучка на Луната, не може да е толкова зле и със сигурност е повече от очакваното. И така И. докато четяла, пиейки кафе, подпряна на любимата си възглавница– тигър, забравила за всичките си задължения, влязла в лаборатотории, посетила болни, смяла се, искала да има робот като Ико, усещала страха от лунитяните, умеещи да контролират ума на околните, хлътнала по принц Кай (дайте ѝ секунда, за да изпищи френетично "КАААААААААЙ!"), който не е готов да управлява, но готов да се жертва, и била постоянно със Синдер, която работи и мечтае, че някой ден ще бъде смятана за човек, а не за машина. Излишно е да се споменава,че в "Синдер" има толкова sci-fi, че мразителите на YA, биха го харесали. И има такова влияние от Sailor Moon, че И. била спечелена окончателно. Мариса Мейер бе успяла да вземе основите от тъпата приказка и да я превърне в едно научно, добре обосновано и интересно разказано приключение. Накрая И. не понасяла себе си заради това, че е отлагала четенето на тази книга толкова дълго, защото било толкова забавно, damn it! Така че ако имате подобни доводи, за да не посегнете към "Синдер", ги захвърлете и започвайте да четете. А И. отива да чете втората книга– очаквайте включване.

"Обсебването на Елейзабел Крей" на Крис Удинг


cover project by me

Не бях чела нищо от Крис Удинг до сега, всъщност дори не бях чувала за него, а аз обикновено обичам да се преструвам, че съм чувала за всичко. Но ще ви кажа едно- Крис Удинг е направил това, което Касандра Клеър се опита да направи с "Реликвите на смъртните" и не ѝ се получи особено добре. Историята се случва в една алтернативна версия на викториански Лондон, мрачно и мистично място, където нощта е коварна и непредсказуема, с атмосфера, която може да откриете във филмите на Тим Бъртън. Въображението на Удинг е страхотно, когато става въпрос за създанията, които вкарва там и има нещо много готик и хорър в света, който създава. И ако смесицата от алтернативен реалност, мистерия и ужас не са ви достатъчни, "Обсебването на Елейзабел Крей" съдържа и стиймпънк намек. Не бих причислила тази книга изцяло в стиймпънка, тъй като тези елементи са наистина минимални, но все пак има механични изобретения, а заедно с тях има и тайни култове, заговори, убийства и чудовища- създания на мрака, които идват от кошмарите на хората, пропълзявайки в нощта. Мъглата се промъква по уличките, газовите лампи предоставят смътна светлина на хората, които бързат да избегнат опасността в тъмнината, а тайнствени прокрадващи се стъпки следват непредпазливите. Главните герои Таниел и Елейзабел ще трябва да се изправят пред опасния мрак, чудовищата, серийния убиец, наречен Кърпеното лице, и в крайна сметка нещо много по-ужасяващо, ако искат да спасят живота си, Лондон и целия свят. Много приятна книга, препоръчвам.


"Пожарникаря" на Джо Хил


cover project by me

Това на картинката долу, е мозъчният червей Кроасан, разработен лично от мен и успешно затрил цялото човечество (за по-любопитните и незнаещи ще уточня, че става въпрос за играта Plague Inc., стратегическа игра, пандемичен симулатор, която е особено впечатляваща, когато смятате, че разработчикът на цялото това нещо Ndemic Creations, е само един човек, и чиято крийпи задоволителна крайна цел е да убиете всеки човек на Земята единствените пречки за това са медицината, измиването на ръцете и понякога въздушните филтри).


 Основният проблем на Земята са хората и именно заради пристрастията ми към подобни апокалипсиси, посегнах към "Пожарникаря" на Джо Хил. Един от главните герои е Draco Incendia Trychophyton, наречен също "драконова люспа", и който кара заразените с него да се самоподпалват, и покрай това се развива цялото действие. Няма лечение, никой не знае как се разпространява заразата, следва насилие, масова истерия, паниката е навсякъде, а дизастърът тотален. Насред всичко това една жена се опитва да оцелее. Медицинската сестра Харпър (въпросната жена) на моменти беше прекалено смотана и откровена светица с досадна позитивност, т.е. бях в перманентна чуденка дали тя е ангел или пълен идиот. Загубих броя на пътите, когато тя беше шокирана от лошите намерения на някой и възкликваше нещо от типа "Не можеш да направиш това!". Това е апокалипсис, мацко. Мога и ще го направя. Искам да кажа, че Мери Попинз е страхотен герой сама по себе си, неудържимия оптимизъм може да постигне много (особено ако бъде изпят), но този образ просто не работи в свят, който гори и навсякъде хвърчи пепел. Самият Пожарникар не се появяваше достатъчно често; въпреки заглавието на книгата, той е второстепенен герой, дори третостепенен все едно да избереш Бенедикт Къмбърбач в една от главните роли и да забравиш да му дадеш сценария. Същевременно с това има чудесни поп-културни препратки към Дж.К. Роулинг, Мери Попинз, Марта Куин, Toy Story, Джон Гришам, Dire Straits, Джордж Р. Мартин и, разбира се, Стивън Кинг. Романът има слабите си страни и е малко непоследователен, но като цяло е интересен и свеж, а Джо Хил е талантлив сам по себе си. Типичните дистопични тропи са налице, а повечето герои вече ги бях срещала, но Джо Хил се справя с тях доста добре, дори нямах нищо против 704-те страници, макар че не разбрах защо не са 350. Това е в общи линии. А, да! Забравих да кажа, че "Пожарникаря" е избран за роман на годината на 2016 година в категория "Хорър" в Goodreads Choice Awards, но за мен той е дистопичен трилър, така че имайте това предвид ако се ентусиазирате по определението "хорър". 

НОЩНО ОСТРИЕ - Допечатка



Понеже последният ми сборник "Нощно Острие" се изчерпа напълно, му пуснах допечатка. Та, ако някой иска бройка, сега е моментът - допечатката е само 50 бройки, намаляват (вече са 40), други допечатки няма да има. Книгата не се продава по книжарници, единственият начин да се сдобиете с нея е като си я поръчате от мен на имейл [email protected] - цена 7 лв без доставката. Ами, това е. Приятно четене ви желая!