Роман „Игрок“- Ф. М. Достоевский

издателство „Азбука“, Санкт Петербург

Роман „Игрок“ занимает в творчестве Ф. М. Достоевского особое место, – в нем исключительно сильны автобиографические мотивы: многолетнее увлечение писателя игрой на рулетке и сложные, мучительные взаимоотношения с А. П. Сусловой. Замысел „Игрока“ возник еще в 1863 г. Осенью 1865 г., испытывая финансовые трудности, Достоевский всего за 26 дней надиктовал текст романа стенографистке А. Г. Сниткиной (ставшей впоследствии его женой). По ее воспоминаниям, когда в процессе работы над романом обсуждались судьбы героев, то „Федор Михайлович был вполне на стороне „игрока“ и говорил, что многое из его чувств и впечатлений испытал сам на себе. Уверял, что можно обладать сильным характером, доказать это своею жизнью и тем не менее не иметь сил побороть в себе страсть к игре на рулетке“.

Хенри Флеминг – джентълмен детектив

Джей Гил

Господата детективи, които не са мрачни, угрижени и затиснати от грижите на живота, вселената и всичко останало, са толкова малко, че като срещнеш някой из литературните дебри, просто му ставаш фен до гроб. Така де, стига вече уморени, претоварени, пищящи на сън от зловещо птсд нещастници с иначе добре работещи умове. Затова запознайте се с господин Хенри Флеминг – красива сребърна лисица, елегантен, интелигентен, чаровен, даже умерено забавен, но най-вече твърде наблюдателен за свое собствено добро. Обикновено бива викан точно преди да се случи най-лошото, и въпреки, че не може да предотврати нищо – съдба, която споделя с прекрасния Еркюл Поаро, все пак бързо и експедитивно успява да разкрие и най-смущаващото престъпление тип затворена стая без никакви заподозрени.

Пред сър Флеминг се разкриват всякакви недопланирани престъпления в хотели, имения, църкви и на фона на прекрасната Венеция, които биха били почти перфектни, с обичайно един – единствен недостатък, който дори без ДНК, бази данни и проследяване на телефони може да се хване, ако сте надарени с онова особено детективско прозрение за какво всъщност се е случило. На Хенри му се отдава това да изгражда в съзнанието си всеки детайл, който обикновено необученият престъпен ум е сътворил в предложените му обстоятелства, и открива непасващото парченце пъзел, издаващо играта. Малко ми липсва наличието на Мориарти за този елегантен Холмс, или поне някоя прекрасна Адлър, но  все пак хладният ум, разкриващ чуждите проблеми без кой знае колко лична драма е доста приятено четиво, каквото винаги предпочитам.

За съжаление Джей Гил изпадна в сериозна авторска криза точно като обяви пореднага книга за инспектор Флеминг, която трябваше да ни отведе в мрачно готическо имение с повече от смъртоносно проклятие миналата пролет, но засега новини на този фронт няма. Мога само да се надявам един от най-чаровните детективи с посребрени слепоочия и остър като бръснач ум да успее да получи нов книжен живот, защото по-тъжно нещо за един читател – ентусиаст като мен от зарязана поредица, която е била толкова добра, няма.

Денислав Янев репетира „Страст под брястовете“ по пиесата на американския Нобелов лауреат Юджийн О’Нийл

Премиера на пиеса от „бащата на американската драматургия“ не е имало на българска сцена от близо десет години

Източник снимка: ДДТ Търговище

На 18 март в камерната сцена на Държавния драматичен театър в Търговище започнаха репетиции на последното заглавие за творчески сезон 2023/2024 с фокус „Земята“.

Режисьорът Денислав Янев ще работи върху авторска адаптация на емблематичната пиеса „Страсти под брястовете“ (позната на българската театрална публика също и под заглавието „Любов под брястовете“) от американеца Юджийн О’Нийл, носител на Нобелова награда за литература (1936) и четири награди „Пулицър“.

Източник снимка: ДДТ Търговище

Сюжетът на пиесата се фокусира върху семейството на силно религиозния и деспотичен фермер Ефрем Кебът. Останал на два пъти вдовец, той запълва живота си и този на тримата си синове с непосилен труд и напрежение относно полагаемото след време наследство копае невидими пропасти между членовете на семейството. Новината за внезапната женитба на възрастния фермер с три пъти по – младата от него и нуждаеща се от дом Абби изгонва по – големите синове на Запад и оставя най – малкия син Ибън единствен да води битката за законното му право върху земята. Трагически страсти се отключват, когато воюващите помежду си Ибън и Абби откриват, че в ожесточението към другия се крият потискани желания.

Източник снимка: ДДТ Търговище

Прочитът на провокативния режисьор ще разглежда земята като територия, даваща самоличност на притежателя си и като обект, сблъскващ радикални и непримирими възгледи за „изконното право“ върху него.

В обувките на Ефрем Кебът влиза доайенът на театъра Любомир Фърков, който ще чества 70 – годишнината си през септември тази година с ролята, а бунтарят Ибън е поверен на младия и талантлив гост – актьор Цветан Пейчев. Участват също артистите от трупата на театъра Калина Миланова, Атанас Махнев, Божидар Попчев и Маргарита Маркова.

Визията на спектакъла ще е на дебютиращият сценограф Светослав Митов, композитор е Николай Владимиров, а за пластиката ще отговаря хореографът Неделя Ганчева (предизвикала силен зрителски интерес с танцовия си спектакъл „Връзки“).

Премиерата е насрочена за 20 – ти май на основната сцена на културния институт.

„Крикор Азарян- алхимия на играта“, съставител: Валентина Радинска

„Аз не съм била студентка на Крикор Азарян.
Но бях негова ученичка. Той беше моят Учител по Живот. Водеше ме през лабиринтите му и през трънливите му пътеки с лекотата и мъдростта на магьосник, който притежава вълшебна пръчица. А той имаше такава пръчица – това беше неговото сърце: най-доброто, най-щедрото и най-голямото сърце на света.
Повече от всичко бих искала да посрещнем този негов 80-годишен юбилей заедно. Но съдбата реши друго. Господ го назначи в Небесния театър.
Чрез този сборник, посветен на паметта на Азарян – Режисьора, и Азарян – Учителя, Коко по някакъв начин се завръща при всички нас, които продължаваме да го обичаме, и за които той, въпреки отсъствието си от физическия свят, продължава да бъде и завинаги ще остане висок образец и мярка, с които да се съобразяваме по земния си път.
Благодаря от сърце на всички, чието съпричастие ме съпровождаше по време на работата ми.“
Валентина Радинска

10 Кокови заповеди
  1. Бъди в мир със себе си.
  2. На сцената не излизай, ако нямаш какво да кажеш.
  3. Да си на сцената, не трябва да е задължение, нито пък само възможност за изява, а преди всичко вътрешна духовна потребност.
  4. На сцената трябва да сме почтени спрямо зрителя и да не лъжем, още повече че всичко, което правим, е „на ужким“. В тази игра ние сме пратеници на въображението в търсене на нещата отвъд видимото и живеем на сцената донякъде от детско любопитство, но най-вече примамени от неясния и будещ тревога и страх силует на истината. Всичко това не търпи претенциозност и лъжа.
  5. Тази игра става с взаимна любов и вяра. Колкото повече любов и вяра, толкова повече творческа лудост и радост от процеса. А за това са нужни артисти емоционално възбудими и заразителни. Актьорството не е за темерути и дебелокожи.
  6. Не забравяй, че не знаеш нищо от онова, което предстои да се случи.
  7. На сцената се мисли и действа, а чувствата идват сами – стига да имаш душа на артист.
  8. Не ти си важен, важно е това, което правиш.
  9. Да си съвременен – това значи да си необичаен и неочакван в постъпките и в реакциите си. Но това не значи да не си мотивиран и да липсва логика. И тук е разковничето: да вдигаш летвата на неочакваното до невероятност въпреки съществуващите закони на гравитацията.
  10. Това, което респектира и възторгва зрителя, е лекотата и простотата, с която артистът прави нещата. Точно тези умения го извисяват в неговите очи, защото на зрителя му е пределно ясно, че той това никога не би могъл да го постигне. Смъртта настъпва тогава, когато публиката престане да реагира и ръкопляска, защото си мисли: „Че това и аз го мога!“.

Книгата съдържа DVD с документалния филм – „45° по Азарян“.

„Нулева гравитация“ от Уди Алън

Разкази, по-добри от кино.

Нулева гравитация е сборник с разкази на Уди Алън, който неподражаемият писател, сценарист, режисьор и актьор публикува през лятото на 2022 година!

След десетилетие почивка с художествената литература американският комик Уди Алън решава отново да ни разсмее, както никой друг не умее. Седнал зад пишещата си машина у дома, той създава едни от най-забавните си разкази – по хумор и оригиналност сравними само с Ако импресионистите бяха зъболекари и други негови бисери.

Част от текстовете в Нулева гравитация са излизали в списание Ню Йоркър, други са написани специално за този том, но всички се появяват на български за първи път. В книгата ще прочетем налудничавите Вимето на добрия тон, Парк авеню, висок етаж – продавам или се мятам, Лека пластична корекция никога не вреди, Парите могат да ти купят щастие – ама друг път, Когато орнаментът на предния ти капак е Ницше и други. Накрая, за десерт, Алън ни е оставил кратичката история от шейсетина страници Да отраснеш в Манхатън, която е типична за творчеството му със смесицата си от романтичен копнеж и стъписване пред поредното противоречие в „свят, специално създаден така, че той никога да не може да го проумее“.

Нулева гравитация събира най-доброто от американския писател от последните години и за пореден път доказва, че нищо не може да се мери със стила му. Чрез своите необичайни сюжети Уди Алън създава цели вселени, в които единственото сигурно е, че разказите му са дори по-добри от кино!

„The Diary of a Madman“ by Gogol

Do we ever get what we really want? Do we ever achieve what our powers have ostensibly equipped us for? No: everything works by contraries.

Gogol, which is one of the most important sources for understanding people and getting closer to the Russian society, has also been the inspiration for many literati. While we find the reflections of individual delusions and schizophrenic thoughts in The Diary of a Madman, we get even closer to understanding the inner world of man. You will find many details from our existence while watching Gogol’s clever approach to literature in your book.

Посрещнете норвежкия дръндьо от „Конкурс за милион крони“

Книгата е шедьовър за читатели от всички възрасти

Източник снимка: изд.“Изида“

Автор: Арнфин Кулерю

Издателство: „Изида“

Година: 2024

Характеристики: 206 стр.

Анотация:

В романа „Конкурс за милион крони“ от норвежеца Арнфин Кулерю (изд. Изида) десетгодишният Франк и майка му живеят бедно в малко норвежко село. Неочаквано обаче печелят 24 милиона крони от лотарията. След като си обещават да не издават пред никого щастливата новина, майката на Франк все пак се изпуска и всички научават. За да компенсира неудобството си от това, че е милионер, тя обещава да подари 1 милион крони на онзи, който е най-добър. Ситуацията излиза извън контрол, когато всички в селото се опитват да се докопат до парите.

Франк и майка му бягат, отивайки на почивка в Южна Европа. Но колко дълго могат да държат главите си, заровени в пясъка? Кой ще спечели конкурса?

Забавна история, която показва какво е да си богат, когато цял живот си живял скромно и бедно, и колко е трудно да бъдеш добър, когато си милионер.

Романът печели наградата за дебют на Министерство на културата на Норвегия през 2017 г., както и наградата за най-добра детска книга, написана на новонорвежки. Номиниран е за наградата на норвежката критика.

Арнфин Кулерю е роден през 1968 г. Пише книги както за деца, така и за възрастни. Обича да играе шах и да посещава училища.

 

Арнфин Кулерю пише за парите без да поучава. „Конкурс за милион крони“ е забавна книга за това какво може да причини богатството на хората. […]

Норвежка радиотелевизионна корпорация, НРК

 

Кулерю притежава впечатляващ талант да разказва. Едновременно ни кара да се замислим и да се разсмеем.

В. „Ромсдалс Бюдстике“

 

„Utopia“ by Thomas More

Заглавие: „Utopia“

Автор: Thomas More

 

Издателство: „MK Publications“

Година: 2021

Характеристики: 128 стр.

Анотация: 

If you do not find a remedy to these evils it is a vain thing to boast of your severity in punishing theft, which, though it may have the appearance of justice, yet in itself is neither just nor convenient; for if you suffer your people to be ill-educated, and their manners to be corrupted from their infancy, and then punish them for those crimes to which their first education disposed them, what else is to be concluded from this but that you first make thieves and then punish them?

„Amok“ by Stefan Zweig 

Заглавие: „Amok“

Автор: Stefan Zweig

Издателство: „REN“

Година: 2020

Характеристики: 80 стр.

Анотация: 

„I was destroyed already, I just wanted to help her, do her a service. I would have committed murder, any crime, to help her…“
Suicide is a notion upon which Zweig has always pondered, who prefers to end his own life. And the main theme of „Amok“ is suicide. In the story, a rich woman asks a doctor for help in small town of West Malaysia but he rejects her as he feels humiliated by her arrogant attitude. But then, being obsessed with helping this woman, he becomes an Amok, which leads him to his tragic ending. Zweig reveals all his talent of observing human psychology an Amok by dealing with the dilemma of conscience and mind, death, remorse and the darkest sides of human beings.

Театрално пътешествие в „Ателие 313“ през март- програма

ПРОГРАМА МАРТ 2024
02.03, СЪБОТА, 11ч – „ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА“
03.03, НЕДЕЛЯ, 11ч      „САПУНЕНА ФАНТАЗИЯ“ 
09.03, СЪБОТА, 11ч – „ЛЕЧЕ-БУБОЛЕЧЕ“
10.03, НЕДЕЛЯ, 20ч –  „ЛУКЧО“  Спектакъл за възрастни и деца над 7 години
13.03, СРЯДА, 20ч – L Спектакъл за възрастни    
15.03, ПЕТЪК, 20ч – L Спектакъл за възрастни  
16.03, СЪБОТА, 11ч –  „САПУНЕНА ФАНТАЗИЯ“ 
        
 

02.03, СЪБОТА, 11ч – „ШЕСТТЕ ПИНГВИНЧЕТА“ по Борис Априлов – Илкова театър

Купи билети онлайн тук: https://theatre.art.bg/kupi-bilet.php?p=76472&id=294&theatre=22&city=20

Адаптация и режисура: Венцислав Асенов
Сценография: Емелияна Андонова-Тотева

Участват: Силвана Петрова, Ангел Калев
„Големите само ни плашат със свирепата бяла мечка. Но каква пък ще е тази мечка? Никъде не сме я виждали. С какво се занимава? Едва ли е чак толкова страшна! Я да я намерим и да проверим!“ И те тръгнаха! И какво стана? Можете сами да разберете от нашето представление, пълно с приключения и смешни недоразумения.“
 
 
Режисьор: Михаела Тюлева
Сценограф: Александър Гаралов
Композитор: Георги Георгиев

Моноспектакъл на Коле Китанов
Сапунена фантазия е интерактивно шоу за малки и големи, в което са съчетани различни магични номера и игри с вълшебните и крехки сапунени мехури.
 
 

Режисьор: Жени Пашова

Музикално оформление по музика на Вивалди: Жени Пашова

Участват:Даниела Тенева, Цветелина Николова, Даниел Русев

 

 

В гората има всичко, всичко.

Дори когато си самичко,

приятел верен ще намериш,

в опасност няма да трепериш.

Със приключения и песни, едни от други по-чудесни,

да, пълна, пълна е гората, примамлива е за децата.

 

Сценарий и режисура: Ваня Борисова

Сценография: Иван Станимиров Станев 

Участват: Богдан Бухалов, Калин Зафиров, Красимир МичевЕлена Дечева, Ламбрети Колев

Ако владееш се, когато всички,
треперят, а наричат теб страхлив;
Ако на своето сърце едничко
се довериш, но бъдеш предпазлив;
Ако изчакваш, без да се отчайваш;
наклеветен — не сееш клевети;
или намразен — злоба не спотайваш;
но… ни премъдър, ни пресвят си ти;
Ако мечтаеш, без да си мечтател;
ако си умен, без да си умник;
Ако посрещаш Краха — зъл предател —
еднакво със Триумфа — стар циник;
Ако заставиш мозък, нерви, длани-
и изхабени — да ти служат пак,
Светът е твой! Молбата ми е чута!
И главно, сине мой — ще бъдеш Мъж!



Участие в Международен куклено-театрален фестивал за възрастни „Пиеро“ Стара загора – награда на женска роля и с колективна награда за мъжка роля и участие в Международен фестивал за уличен и куклен театър „Панаир на куклите“.

Спектакълът бе номиниран за награда „ИКАР“ на Съюза на артистите в България в категория „Постижение в кукленото изкуство“ за дебют на режисьора Ваня Борисова и актьорския екип.

„Лукчо“ е реализиран с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

13.03, СРЯДА, 20ч – по текстове на Вл. Набоков и А. Чехов – Ателие 313

15.03, ПЕТЪК, 20ч – по текстове на Вл. Набоков и А. Чехов – Ателие 313

Купи билети онлайн тук: https://theatre.art.bg/l-%D0%BF%D0%BE-%D0%BB%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B0_6720_22_20  

Сценарий и режисура: Ваня Борисова

Конструкции: Борислав Тонев – Бъки

Участват: Елена Дечева, Елена Траянова, Димитър Василев, Боян Фераджиев

Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та. 

Сутрин тя беше просто Ло, на ръст метър и половина /без няколко пръста и по едно чорапче/. Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита. 

Спектакълът е реализиран с финансовата подкрепа на Министерство на културата.

Режисьор: Михаела Тюлева
Сценограф: Александър Гаралов
Композитор: Георги Георгиев

Моноспектакъл на Коле Китанов
Сапунена фантазия е интерактивно шоу за малки и големи, в което са съчетани различни магични номера и игри с вълшебните и крехки сапунени мехури.
 
 
Худ. консултант:  Анна-Валерия Гостанян
Кукли:  Ангелина Янакиева
Участват:  Цветелина НиколоваДаниел РусевДаниела Русева
„Новите дрехи на царя“ – една от най-известните приказки на Х. К. Андерсен. Тя е изпълнена с теми и послания, които са много актуални днес – искреността, глупостта, властта, лъжата, която повторена много пъти се превръща в истина. Но всички те се подчиняват на една, много актуална за днешното време тема – показността. Куклите и декорът са създадени от различни видове закачалки, а музикалното оформление е по музика на Йохан Себастиан Бах.

22.03, ПЕТЪК, 20ч – ДОМ“ по „ВИШНЕВА ГРАДИНА“ от А. П. Чехов – Ателие 313

23.03, СЪБОТА, 20ч – ДОМ“ по „ВИШНЕВА ГРАДИНА“ от А. П. Чехов – Ателие 313

Купи билети онлайн тук: https://theatre.art.bg/%D0%B4%D0%BE%D0%BC-%D0%BF%D0%BE-%D0%B2%D0%B8%D1%88%D0%BD%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D1%87%D0%B5%D1%85%D0%BE%D0%B2_6860_22_20

Сценарий и режисура: Петър Пашов

Участват: Латина Беровска, Милена Илиева, Благовест МицевМелин Ердинч, Ламбрети Колев, Николай Николов

.“..всичко живо, всичко живо, всичко живо, свърши печалния си кръг и угасна… Телата на живите същества потънаха в прах и вечната материя ги превърна в камъни, вода и облаци, а душите им се сляха в една всеобща вселенска душаhttps://theatre.art.bg/kupi-bilet.php?p=76461&id=5878&theatre=22&city=20… Студено, студено, студено. Пусто, пусто, пусто. Страшно, страшно, страшно…“
Така ще бъде. Много дълго време ще бъде така.
Няма как.
„Това, което прави пиесата тъжна до болка, е общата идея за безсилието на човека пред безсмислената спонтанност на съществуването.
Животът ни налага различни маски и роли. Нещата се случват съвсем не заради мислите и желанията на хората, а независимо от тях.“
Спектакълът е осъществен с финансовата подкрепа на Министерство на културата.
НАГРАДА ИКАР 2021 ЗА ПОСТИЖЕНИЕ В КУКЛЕНОТО ИЗКУСТВО ЗА ПЕТЪР ПАШОВ ЗА РЕЖИСУРАТА НА „ПИАНО НА ЛУНАТА“
НОМИНАЦИЯ ИКАР 2021 ЗА НАЙ-ДОБЪР КУКЛЕН СПЕКТАКЪЛ

Сценарий и режисура: Петър Пашов        
Сценография: Димитър Димитров        

Участват: Даниел Кукушев, Даниел Добрев, Елин Стоянова, Павел Громков, Йордан Тинков, Венцеслав Димитров

 
 
Върнах се. Но тук вече няма нищо. Бурята е измела последните остатъци от онзи живот. Дълго се лутам с усещането, че битката е загубена, докато най-накрая се озовавам пред театъра. А той си стои. Същестува театърът. И, паралелно, всичко останало. Разбивам вратата и нахлувам. Чак по-късно осъзнавам, че не мога да намеря изхода.
„Този театър е твърде стар, декорите са стари, прожекторите са стари, механизациите са стари, спектаклите са стари.“ „Чистата пародия тук би следвало да се избягва, а комическото начало до известна степен звучи ужасяващо…“                                                    

„Не стига, че в скели чакат сградите нови,                                                    
но при всяко трептене на сегашния ден                                                    
виждам, бавно и тихо, подкосени в основи,                                                    
как творбите ми стари се провалят пред мен.“

Спектакълът е реализиран с финансовата подкрепа на Министерство на културата и Столична програма „Култура“ на Столична община.
 
30.03, СЪБОТА, 11ч – „ЧЕРВЕНАТА ШАПЧИЦА“ от Мила Коларова по Шарл Перо – Фондация „Горе на дървото“

Купи билети онлайн тук: https://theatre.art.bg/kupi-bilet.php?p=76499&id=3262&theatre=22&city=20

Режисьор: Румен Гаванозов
Сценограф: Станислава Кръстева, Мила Лозанова
Композитор: Владо Ковачев

Участват: Мила КолароваРумен Гаванозов

Вълкът: Аз съм Големият Вълк, малката!
Шапчицата: О, така ли, господин Вълк?!? Сега пък вие ме слушайте добре… Въобще не съм „малката“! Аз съм Голямата Червена Шапчица! Ясно?… И всъщност нямам време за вас. Заета съм! Бързам! Довиждане!
Вълкът: О, простете ми! Дълбоко съжалявам! Не знаех… (Взима пръчката и започва да се налага) Лош вълк! Лош вълк! Лош! Лош!
Шапчицата: Добре, стига толкова! Прощавам ви.
Вълкът: О, благодаря! Благодаря, Голяма Червена Шапчице! Но, ако не е нахално да попитам, закъде така бързаш?
Шапчицата: Отивам при баба. Баба е болна.
Вълкът: Оу, горката!
Шапчицата: Нося и храна и медики… мекиди… оффф! Както и да е… Ще тръгвам! Довиждане!

Награди и номинации:

  • МИЛА КОЛАРОВА – номинация „ИКАР“ 2017 за индивидуално постижение в кукленото изкуство;
  • Номинация „ИКАР“ 2017 за куклен спектакъл.
 
 
31.03, НЕДЕЛЯ, 11ч – „МАЛКАТА НУЛА“ от Мила Коларова и Румен Гаванозов – Фондация „Горе на дървото“

Купи билети онлайн тук: https://theatre.art.bg/kupi-bilet.php?p=76500&id=6776&theatre=22&city=20

Сценарий и режисура: Мила Коларова и Румен Гаванозов

Музика: Мартин Любенов

Участват: Мила Коларова и Румен Гаванозов

Спектакълът е вдъхновен от едноименното стихотворение на Джаин Родари и разказва за приключенията на Нулата в сфета на цифрите. Един свят, досущ като човешкия, пълен с конфликти и драма, любов и страст, неочаквани обрати…

Ще намери ли Малката Нула своето място в редичката от 1 до 9? Този спектакъл поставя на фокус темата за йерархията в обществото  и „стойността“ на всеки от нас.

Награда „ИКАР“ 2022 на САБ за постижение в кукленото изкуство.

„1984“ by George Orwell

Заглавие: „1984“

Автор: George Orwell

Издателство: „REN“

Година: 2022

Характеристики: 359 стр.

Анотация:

1984 is one of the building blocks of dystopian literature. In a world dominated by a tyrannical regime, Winston Smith rebels against the authority. 1984 is a powerful piece of literature that enables us to find traces from the time it was written to the present day. Orwell focuses on concepts such as political pressure, social injustice, mind control, the uniformization of people and the destruction of individuality.
1984 invites the readers to reflect upon the society in which they live.

„To the Lighthouse“ by Virginia Woolf 

Заглавие: To the Lighthouse

Автор: Virginia Woolf

Издателство: „MK Publications“

Година: 2021

Характеристики: 235 стр.

Анотация:

For now she need not think about anybody. She could be herself, by herself. And that was what now she often felt the need of-to think; well, not even to think. To be silent; to be alone. All the being and the doing, expansive, glittering, vocal, evaporated; and one shrunk, with a sense of solemnity, to being oneself, a wedge-shaped core of darkness, something invisible to others. Although she continued to knit, and sat upright, it was thus that she felt herself; and this self having shed its attachments was free for the strangest adventures.

Драматургичният конкурс „Зелената котка“ търси гласовете на младите хора

Селекционер на тазгодишното издание е театроведът Емилия Илиева

Източник снимка: ДТ Търговище

За втора поредна година Държавният драматичен театър в Търговище организира национален конкурс за съвременна драматургия за млади зрители „Зелената котка“, чиято цел е откриването и отглеждането на нови и оригинални пиеси на български автори, интересуващи се от проблемите и мечтите на тийн поколението в страната.

Денислав Янев            Източник снимка: ДТ Търговище

Инициатор на конкурса е режисьорът Денислав Янев, по настоящем зам. – директор на театъра. Той черпи идеи от практиките на румънската театрална сцена, която от години развива национален  и постоянно актуализиращ се репертоар за ученици и млади зрители, профилирани фестивали и драматургични конкурси за тази аудитория.

„Оказва се, че в България има огромна дупка между театъра за най – малките и този за възрастни. Губим тийнейджърите в много важен и труден период от формирането на личността им, защото им предлагаме или инфантилни в техните очи сюжети, или закостенели еснафски конфликти, които не ги вълнуват същински. Проправяме стъпки в тази посока с преводна драматургия от Румъния, но желанието ни е да подкрепяме създаването на национална такава. “ споделя младият режисьор.

Бунтът и изборите, които ни определят, търсенето на себе си в един огромен свят на виртуални свързаности, откриването на собственото си тяло и неговите желания, справянето с различните изкушения на удоволствието и агресивната индустрия на забавлението бяха сред най – често засегнатите теми в текстовете на миналогодишното издание.

Емилия Илиева         Източник снимка: ДТ Търговище

Селекционерът, натоварен със задачата да избере три текста – финалисти, получаващи правото да бъдат представени пред публика от екипа на театъра, е Емилия Илиева. Тя е завършила „Театрознание и театрален мениджмънт“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, била е част от екипа на международния театрален фестивал “FITS” в Сибиу, Румъния и към момента е главен драматург на Драматичен театър „Рачо Стоянов“ в Габрово.

Победителят ще бъде избран от жури в рамките на 23-тото издание на международния театрален фестивал „Вълшебната завеса“ през месец Май в Търговище и ще получи правото пиесата му да бъде реализирана за първи път на професионална сцена.

Крайният срок за изпращането на текстовете е до 7 април на електронната поща на театъра – [email protected].

“Фотографът” – Галин Никифоров

Изслушана в Сторител

Втората книга, която аз чета от Галин Никифоров. В действителност “Фотографът” е написана и издадена преди “Лисицата”.

Апостолов е известен, даровит фотограф с вкус към нетрадиционни обекти за заснемане. Като наследство от свои стар приятел получава ръкопис с описание как да заснеме Ненаситната. Ръкописът е създаден от Нино Галиарди през 17ти век. Апостолов не жали време, средства и усилия, за да получи невъзможната снимка и това го отвежда на различни места и го сблъсква с ексцентрични хора. Но дали усилията му ще се увенчаят с успех?

Озоваваме се в шеметно приключение, което има две времеви линии. Една съвременна и една от времето на създаване на ръкописа. В това отношение книгата много ми напомни на “Лисицата”. Има интересни обрати, сюжета търпи развитие и засяга непопулярни теми, характерни за творчеството на автора. Езикът е описателен, но стои леко суховат, твърде препълнен с излишни описания и понякога досадяващи подробности за фотоапарати например, Личи си, че авторът е направил задълбочено проучване по темата, но това не помага на историята, а само я натоварва излишно. Това разбира се е личното ми усещане и не ангажирам никого с него. Още малко трябва и Никифоров ще може с лекота да съперничи на световно известните имена в жанра.

Историята повдига много и интересни въпроси, морални дилеми и личностни предизвикателства. До къде е готов да стигне човек, за да получи желаното и цената, която ще плати заслужава ли си. Не бих препоръчала книгата поради естеството на темите, засегнати в нея, но ако сте смели и широкоскроени, то непременно и дайте шанс.

"Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич

 

project cover by me

 Знам, че е някак морално осъдително да не харесам “Чернобилска молитва”, но по дяволите, каква е тази скука, изнемощялост и монотонност? Едва я завърших.
И не разбирам защо тази книга се счита за литература. Това е книга, която не допринася нищо за прозата, това е едно преповтаряне на мненията на анонимни герои, пресявани от гледната точка на писателя. При това е трудно за смилане. Алексиевич е събрала няколкостотин интервюта, преписала ги е и е напъхала някои от тях в книга. Доста мързеливо. Тук няма никакъв авторски глас. И този глас много липсва, когато интервюираните започват да разказват градски легенди за хората от Припят, омешани с клюки, суеверия, народна мъдрост или повтаряща се дезинформация. Дори не се опитах да я разбера. Докато четох книгата, буквално възприемах всички гласове като един и често изпитвах същия дискомфорт, който изпитваш, когато попаднеш в капан в градския транспорт до супер бъбривия човек, който те задушава: нямаш абсолютно никаква представа за какво бръщолеви, но знаеш, че искаш да избягаш далеч от него възможно най-скоро. 


  Книгата е поредица от произволни монолози без съгласуваност, коментар или тема. Освен това всички интервюирани говорят с един и същ глас, независимо дали е стара баба или млад мъж. Най-вероятно говорят с гласа на Алексиевич. И като цяло книгата зависи от драмата. И мелодрамата. И трагедията. И пак отново. Имах чувството, че натикват в гърлото ми емоционално изнудване от най-големия формат. И, както казах, всичко е твърде отегчително и повтарящо се.

  Честно, някоя публикация за Чернобил или статията в Уикипедия ще са по-интересни и информативни.

  Най-големият плюс на "Чернобилска молитва" е това, че показва колко е важно хората да са образовани.

"Жената конбини" на Саяка Мурата

 

 В една рецензия, която четох преди време, авторът сравняваше главната героиня Кейко Фурукура с нещо като монахиня, а конбини с нейният манастир. Този манастир е тип попарт, все едно е проектиран от Джеф Кунс и осветен 24 часа в денонощието от светлините на стробоскоп.
Виждала съм ревюта, в които се спекулира, че Кейко е аутист, но аз отказвам да играя психиатър на литературен герой, тъй като не бих го направила и с някой в реалния живот. Но не мога да отрека, че четенето на "Жената конбини" може да бъде успокояващо и познато преживяване за много хора с подобни специфики. Когато общуването е изтощаващо и безполезно; когато липсата на подходящо проявление на емоция се тълкува като безчувственост; когато някой каже нещо неподходящо или никога не казва правилното нещо. За разлика от околните, Кейко е спокойна и събрана в своя свят. Всички останали продължават да бръмчат около нея, заедно с тяхната какофония от клюки и обществени очаквания, докато тя се движи по собствения си самотен път.
Според едно интервю с Мурата, целта на романа е да се изкормят три от най-свещените крави на японското общество: брак, работно място и обтегнатата концепция за "нормалния" живот. Бих казала, че тази мисия е изпълнена, защото "Жената конбини" отявлено се чуди на значението на конформизма в един свят, който изисква от нас да следваме "правилните начини и очаквания", и в същото време ни презира за това.



 На мен най-голямо впечатление ми направиха две теми: феминизмът, вкаран в историята и именно това, че романа илюстрира отлично колко странни са хората, които вярват, че са обикновени или нормални. 


Имайте предвид, че в зависимост от вашите собствени нагласи, "Жената конбини" може да послужи за допълнително разпалване на пламъците на вашия собствен екзистенциален кошмар или може да задоволи малко страховете ви. Книгата със сигурност може да накара читателя да се почувства, че всичко това- този наш живот- е безполезен и така кризата ще е по-болезнена; или може да го освободи от онзи дебнещ, надвиснал страх от провал и стагнация.
Предпоставката на "Жената конбини" може да ви подведе да мислите, че ще завърши с любовна история между мъж и жена, като се има предвид колко бързо и лесно Шираха е представен като потенциално решение на всички проблеми на Кейко. Но доста бързо ясно показва, че това не е така. Истинската любовна история е между Кейко и нейния любим магазин, както е и самото заглавие.


И всеки може да намери своя конбини, дори и само в ума си или в страниците на книга.

Сметки за разчистване - Лий Чайлд

Винаги може да стане и по-зле.

Един интернетски повей ми донесе, че предстоящият трети сезон на готиния сериал за Ричър по Нетфликс ще разиграе действието от седмия роман от поредицата за бившия военен полицай - "Сметки за разчистване". Не ми трябваше повече. Намерих я и я започнах.

Знаете, че Ричър е от онези протагонисти, за които предварително си знаем, че той е от добрите и всичко ще му се размине, а на лошите - не. Както и, че авторът задължително ще го уреди с нова мацка. В случая лошите бяха трафиканти, а мацката - млада и стройна агентка от DEA. Ричър беше внедрен в базата на лошите, за да освободи някого, а нещата традиционно се развиха против всички планове. Биха го доста, но той би малко повече, плува в ледените води на Атлантика, наложи му се да пълзи, да се катери, да обръща коли и после пак да ги изправя на ръце, да причинява болка и по-лоши неща чрез камъни и дърве, да открие, че работата всъщност не е за компетенциите на DEA.

Имаше и малко по-мелодраматични моменти, които според мен бяха грешка. Имаше и доста дълга ретроспекция, която да ни обясни защо е набрал толкова на баш злодея и какъв е бил сблъсъкът им в миналото.

Приятен роман, от който има всички шансове да стане и добър сериал. Не знам дали някога преди ми е правило впечатление, но в романите на Лий Чайлд сякаш има някакъв полъх от Чейс.

Гласът ѝ беше нисък и дрезгав като на закоравял пушач или на човек, който много е плакал.
***
За кратко време Бостън е доста приемлив. Той е това, което наричам град за два дни. След втория обаче започва да омръзва.
***
Отвсякъде паркингът беше обграден с ниски офиси. Приличаха повече на фургони без колела. Бяха паянтови и зле поддържани. Имаха си собствени паркинги, тесни и запуснати, пълни със средно евтини коли. Цялата околност имаше делови и непретенциозен вид. Тук се водеше сериозна търговия. Това поне беше ясно. Никакви лъскави корпоративни централи, никакви мраморни фоайета с фонтани и бронзови скулптури - един свят на обикновени хора, които работят здраво, за да си изкарат хляба, скрити зад немити прозорци с разнебитени, провиснали щори.
***
Най-добрият начин да си циментираш предстоящото повишение е да създадеш у шефа илюзията, че си малко по-тъп от него.
***
Кървави войни и смъртоносни болести. (Как може да се расте бързо в армейската йерархия.)

Приказка за магьосници, физици и дракон - Геновева Детелинова

Преди доста години, т.е. повече от десет, списание "Сборище на трубадури"&приятели удариха целия фендъм в земята като организираха и успешно проведоха първия конкурс за фентъзи роман на България. Като читатели с фантазия трябва да знаете, че ви е бедна фантазията порой от колко и какви произвения се изваля тогава. Както обаче обичат да казват в любимото ми предаване "Изковани в огъня", победителят може да бъде само един и така тогава първа пресече финиша Геновева Детелинова с нейната "Приказка за магьосници, физици и дракон", която аз дочетох чак сега. Точно така. В благодарностите на заглавната страница на книгата наистина фигурира и моето име като скромна част от онова величаво жури, но истината е, че в рамките на конкурса се четяха само извадки от романите-кандидати от рода на 50 страници, а времето на целия роман за мен дойде чак сега.

Ето и няколко опорни точки за него:

  • Заглавието на романа е едно от най-точните, на които може да попадне човек.
  • Корицата обаче няма да коментирам.
  • Хумористичното фентъзи неизменно създава паралели в главата на читателя с Пратчет. В което няма нищо лошо. И не, Геновева Детелинова не имитира него.
  • Романът е приятно кратък, забавен и въпреки голямото количество герои за такъв обем, човек не се губи из тях. Често.
  • Има известно разпиляване из множеството фантастични допускания, което вероятно може да се обясни с това, че произведението е дебют, както и с буйния ход на мисълта на авторката. Хора, повярвайте, това е нещо, което не се среща всеки ден!:)
  • Провължавам дълбоко да вярвам, че млади хора не могат и не бива да бъдат редактори. Моето схващане е, че редакторът трябва да има десетилетен литературен опит, да е майстор в писането и ремонтиране на текстове и да има дързостта да работи върху ръкописа с маниера на багерист, а не да се занимава с пълен член и запетайки, което е моето наблюдение от дейността на някои прочути съвременници. 
  • Историята, като нещо, което обикновено ми е интересно и важно да проследя, тук леко отстъпва на инструментите за разказване - има разни паралелни светове, портали, магьосници, един сфинкс, дракон и змей, които малко ми се сливат, дворец, вещици, проклятия и иронии на гърба на всичко, за което се сетите, че може да се получи забавно - от смешки за адвокати, гей-бракове, латино сериали, смотани физици, царство с матриархат, приказни клишета за принцеси, вретена и ябълки и много, ама много други.

В заключение, авторката има рядко срещан талант да пише, а умът ѝ генерира такива приятни смешки и фантасмарогии, че задължително трябва да се следи какво друго ще напише. Книгата можете да получите официално и безплатно в електронен формат ето тук.

Леля Станка толкова се стресна, че изпусна чашата си върху списанията за бродиране. Кафето попи в схемата на гоблена с берящите маргаритки момичета и я повреди необратимо - направи невъзможно различаването на кръгчето с точка и кръгчето без точка, а това бяха два коренно различни нюанса на екрюто.

пп. Доколкото знам, Геновева Детелинова е истинското име на авторката, не е псевдоним, което е доста яко и запомнящо се. В момента тя живее Шотландия и пише нов роман с етно привкус за голямо американско издателство, който трябва да излезе през 2024. Повече за нея - в интервюто тук.

“Резерват за хора и вълци” – Здравка Евтимова

Прочетено за Сторител от Ангелина Славова

Първата ми среща с творчеството на Здравка Евтимова е на страниците на “Резерват за хора и вълци”. Въздействаща история, ситуирана в северозапада. Автентична, самобитна и убедителна, тя ни повежда из улиците на Старо село – квартал на Радомир, където се срещаме с различните и герои. Най-натрапчиво и навсякъде присъстваща се усеща немотията и оскотяването на част от хората, до което тя води. Персонажите са от колоритни до плашещи като ясно се усеща доминацията на жените. Мъжете сякаш имат поддържаща роля в този разказ за толкова различни, но все умни и силни жени. Има от всичко характерно за нашите географски ширини – местен бабаит, веща баба, невинни деца и любов, не винаги искрена и трайна, но все пак любов.

Много се вълнувах докато слушах книгата, Основно се ядосвах на Елена и това, че все спасява Рижия. И на майката на Дамянка заради пълната и безпринципност. Но виж Васко ме разтопи с отношението си към Дамянка. Любовта на бащата на последната към съпругата му пък ту ме затрогваше, ту ме влудяваше с наивността си. На моменти жестокостите ми дойдоха в повече, както и част от безкрайните повторения на еднотипни случки. Но пък такъв е животът.

Езикът е много богат и въздействащ. Определено Здравка Евтимова има дарбата да борави с думите и да ги превръща в емоции. Темите са на пръв поглед злободневни, но имат една неподозирана дълбочина, която те всмуква и после със седмици не можеш да се оттърсиш от въпросите, които изскачат. Бих прочела и други нейни произведения.

P.S. Това е една от книгите, за които смятам, че прочитът щеше да ми донесе повече наслада от слушането и. Звученето в Сторител беше малко странно с тембъра на Ангелина Славова, която говори като малко момиченце и за мислите на Дамянка е много подходяща, но не и за останалата част от книгата.

Мъждене - Ане Холт и Евен Холт

Медицински трилър, не може да няма такава категория. Самата медицина е достатъчно вълнуваща, а пък когато започнеш да разказваш за хора, които спекулират с чуждото здраве и живот за някакви свои тъмни цели, и филтрираш полученото през цедка от най-новите изобретения, импланти,  софтуер и борси, няма как прецеденото да не се кръсти медицински трилър.

Винаги може да се разчита на добрите стари мотиватори пари&любов, както и на липсата им. Те са били, са и ще продължат да бъдат основна и понятна движеща сила за какви ли не сътресения. В случая норвежките автори, които са брат и сестра, са разгледали хипотетичната версия, в която норвежкият фонд, който съхранява всичките им приходи от нефт и газ инвестира 500 милиарда крони в солидна американска компания за медицински устройства от типа на пейсмейкърите - малки апаратчета, които помагат на хора с проблемен пулс да го запазят такъв, какъвто трябва да бъде. Други версии на тези апаратчета могат да доставят и електрошок, за да сепнат сърцето, когато то по някакви причини е излязло от релси. И всичко това се имплантира под кожата на пациента и се управлява със специализиран софтуер. Всички ние вече отдавна сме обръгнали на тази дума и веднага щом я чуем и започваме да мислим за хакери. А какво мотивира хакерите?

В самото начало на романа действието пое мудно и сякаш разпиляно из градове, държави, болници и персонажи. Впоследствие обаче нещата си дойдоха по местата, машината за адреналин вдигна оборотите и така до самия край. Интересна тематика и маниер на разказване, които напомнят на младите Майкъл Крайтън и Артър Хейли.

Кървава луна – Ю Несбьо

В този проклет случай за трети път играя ва-банк и греша. Готов съм за бунището.

Чичо Ю продължава да ни плаши с гадости, все по-умело и по-професионално, а запазената му марка да ти сервира един заподозрян, а после друг, и друг и т.н. до безкрай никога не се изтърква. Дори аз, който вече уж съм му свикнал, до последно не схващах накъде ме води. А то беше за ярко зелен хайвер. Лутах се като пате измежду двете паралелни линии и не можех да реша коя е истинската и коя – за заблуда.

В началото заварихме Хари да дави мъката в тежка чужбина – по джапанки в пропаднали барове из Лос Анжелис. Там набързо надроби неща, за които му трябваше откуп от един милион, и единственото място, където можеше да спечели толкова само за десет дни, беше Осло. Норвежки богаташ искаше да го наеме като частен детектив, за да разкрие развилнял се сериен убиец и по този начин да оневини богаташа. Речено-сторено. За десет дни. Междувременно обаче Хари притопли някои стари приятелства и легла, взе се в ръце и пи по-малко по рецептата за контролиране на алкохолизма на неговия приятел с таксито, който междувременно се беше развил кариерно и вече продаваше кока на площада. Музикалните му вкусове все така ме дразнеха (Дейвид Боуи, Боб Дилън и разни други такива), но изобретателността в методите на убиеца и майсторската плетеница на сюжета компенсираха и надграждаха всичко. Не съм сигурен дали е задължително необходимо чичо Ю да вкарва в романите си все повече гнусотии, но предполагам това е по рецептата на Джордж Мартин, който показа на света кое продава най-много.

С това отново изчерпах всичко непрочетено за детективи с малко име Хари и май ще трябва да се ориентирам в друга посока.

Понякога Александра се питаше къде ли в класациите за жизнен стандарт щеше да се озове тази страна, в която всички се бояха от работа, ако американците не бяха открили петролни залежи в континенталния ѝ шелф.
***
В края на краищата по-важно е да се чувстваш обичан, отколкото да те обичат.
***
Потребността от порядък и яснота често е по-силна, когато всичко друго в живота ти е хаос и изглежда безсмислено.

Пътят към възкресението - Майкъл Конъли

Мики Холър и Хари Бош са се наели с благородна мисия - да освобождават невинно осъдени и излежаващи присъди. Да, и това го има и не е чак толкова рядко.

След сензационното освобождаване на доказано невинния Хорхе Очоа, в кантората на Мики завалява порой от писма от затворници. Разбира се, всички твърдят, че са невинни. Задачата на Хари е да пресява потока и да се обърне внимание само на най-обещаващите случаи. Така попадат на млада майка, обвинена, че е застреляла мъжа си. Има скандал, два изстрела, има барут по ръцете, има признание и излежана половин присъда. След като се заравят по-дълбоко в случая, се оказва, че нито барутът е от нейните ръце, нито признанието е истинско, камо ли да има оръжие и възможност. Адвокатът ѝ е бил пълна дупка, а за татуираните полицаи пък изобщо не искам да говоря.

Научихме какво е то хабеас корпус и как се атакува държавата в такъв случай. Хари се подложи на експериментална терапия и засега изгледите са добри. Храната и музиката бяха традиционните - джаз и Мусо&Франк.

Това беше 38-ата книга на Конъли и само седма за Адвоката с линкълна. Едноименният сериал на Нетфликс засега е само до втори сезон, т.е. филмирани са само два романа, което е все пак някаква утеха, докато чакаме следващия роман през следващата зима, който дори още не е обявен.

Честита Нова година и дано да е по-плодотворна от предишната!

Обединени европейски щати: Манифест за нова Европа - Ги Верхофстад

Ги Верхофстад е бивш белгийски премиер и настоящ депутат в Европейския парламент. Той е един от най-активните и ясни гласове по всички теми, които имат връзка с просперитета на Европа и бъдещето на ЕС като истинска федерация, сплотена и силна. 

Имената на множество идейни предшественици на Верхофстад срещах преди в "Пионерите на ЕС" и започнах да се интересувам кои са европейските федералисти днес. Хората, които сега се борят за тази толкова интуитивна и естествено понятна цел, и се сблъскват с отпора на разцъфтелия популизъм, спекулиращ с безвъзвратно овехтялата национална карта, често финансирана от зложелатели от Изток.

Авторът пише в годината, когато проектът за Европейска конституция се сблъсква на два пъти с отпор от национални парламенти. Тази критична точка го провокира да обедини размишленията си в своеобразен манифест, съдържащ няколко основни точки, които да дадат направление за бъдещи действия. Да покаже и докаже защо е важно Европа да има собствена армия, единна валута, една външна политика, координирана данъчна и социална политика...

Непременно ще чета още по темата, защото това е бъдеще, с единия си крак стъпило в настоящето.

Европа - една държава!

Манюня - Нарине Абгарян

Докато се наканя да прочета тази толкова нашумяла книга, и тя вече се превърна бестселър, а авторката ѝ доби такава слава, че чак беше поканена и се яви на Панаира на книгата, за радост на безбрежното фенство.

За родените през 70-те описаният съветски бит и пакостите на двете приятелки Манюня (Мария) и Нарине може да ви се сторят направо документални, толкова много истина и припознаване ще откриете. Разбира се, всичко е предадено през детските очи, почти без политическа окраска, а малките градчета на тогавашна Армения доста приличат на малките градчета на тогавашна България, потвърждавам. Предполагам и затова толкова много читателки у нас харесаха наситения хумор на Нарине. За какво пише ли? В многото кратки глави за пакостите на двете момичета пише основно за тираничната баба на едното, за това как хванали въшки, как бащите им се напили, как ходили на кино, на планина, на море, за снабдяването с дефицитни стоки, за съдбата на погълнати копчета, за ваденето на фасул от носа, скачането от високо с  чадър (затворен), за безкрайните лета, за по-малките сестри, как стреляли с пушка (неточно) по учителя по физическо, как се влюбвали и разлюбвали. 

Страхотна книга, пълна с още по-страхотен хумор, с която няма да сгрешите, ако  си я купите и прочетете. Спокойно може да се подарява като не скъп, но пък ценен подарък.

От българската корица човек го навяват мисли за някакво народно творчество, плетки и бродерии, което няма нищо общо с темата на книгата, и не мога да се сетя защо е избрана такава картинка. Една от руските корици (Нарине живее в Москва и пише книгите си на руски) би насочила нищо неподозиращия читател по-добре - това е детска книга за магариите на две малки момичета и ако по нещо ви заприлича на Емил от Льонеберя, Макс и Мориц или малкия Никола, няма да сте твърде далече от истината.



Магьосникът от Землемория - Урсула ле Гуин

Само в мълчанието има слово, само в мрака – светлина, само в смъртта – живот; ярко прорязва полетът на ястреба пустеещите небеса.

"Магьосникът от Землемория" е едно от онези основополагащи литературни произведения, които са оформили път за много други след тях. И ако може да са обобщи максимално значението и приносът ѝ, за мен това е силата на имената. Познавайки истинските имена на нещата и хората, ти придобиваш сила над тях. Замислете се, не може да не ви е направило впечатление колко красиво е самото име на този свят - Землемория (по-хубаво е дори от оригиналното Earthsea). Земя и море. Много ясно, как иначе да се казва?

Маниерът на разказване в книжката създава усещането като за нещо, което вече се е случило, като за истинска история, която ние научаваме чрез преданията на очевидци. В такива приказни повествования читателят очаква да научи само избрани моменти от биографията на героя, случки на победи и величие или пък ако е за някакви загуби и грешки, то те са най-малкото такива, които са донесли някаква важна житейска поука. Не знам дали Урсула ле Гуин е била от първите в художествената литература (и в частност фантастиката), които са използвали измислиците на художественото слово, за да насочат мислите на читателя в посоката на себепознанието. Да те накарат да си задаваш въпроси, на които ти е трудно и неудобно да си отговаряш, но успееш ли по примера на героя Гед да се справиш и да намериш решение вътре в себе си на опасна външна ситуация, то тогава те залива вълната на трите у-та - успокоение, увереност и удовлетворение.

Урсула ле Гуин е спечелила безброй награди за книгите си, като една от най-впечатляващите е „Гранд Мастър“ на Асоциацията на американските автори на научна фантастика. Любопитна подробност за фамилията ѝ, защото вече се разбрахме, че имената са важни, е, че на български би трябвало да звучи по-скоро като ле Ген. Което вероятно не е прозвучало достатъчно сериозно на първите преводачи.

“Останалото е мълчание” – Алекс Майкълидис

Прочетено от Георги Георгиев-Гого

Завладяващ психотрилър с много интересно развитие и доста неочаквани обрати. Останах доста приятно изненадана.

Алисия е обвинена в жестокото убийство на съпруга си и от тогава тя не е проронила нито дума в своя защита. Криминалният психотерапевт Тео Фейбър е решен на всичко, за да достигне до Алисия и да разкрие подробности за ужасяващото престъпление. В дъното на това смразяващо деяние са замесени повече хора от очакваното и не само животът на убития е унищожен.

Много увличащ и напрегнат трилър, който ме изненада с историята си. Убедително представяне на главните герои. Въздействащи описания, реалистично развитие. Размислите и гледните точки са използвани за постепенно разплитане на всички нишки в историята. Авторовият стил и прочитът не Георги Георгиев-Гого се допълват взаимно и спомагат за пълноценното потапяне в сюжета и цялостното изживяване, От отдавна не съм попадала на толкова добро като развитие разследване. Изпитах необяснима симпатия към Алисия. Искаше ми се да разбера причините за странното и поведение и пълната липса на опит за защита. Финалът ме изненада, а това рядко ми се случва. Препоръчвам на всички любители на жанра.

Глина - Виктория Бешлийска

Дебютният роман на Виктория Бешлийска "Глина" през последните години доби огромна за българските мащаби слава. Това заглавие и характерната му слънчева корица ще ги видите не само в книжарниците, а и по супермаркети, бензиностанции, навред. За мен това е безспорно доказателство за успех - максимално много хора са се поинтересували и са пожелали да прочетат книгата.

В романа личи характерната за дебюти страст, желанието да споделиш всичко вълшебно, което си открил, което те е вдъхновило и е накарало душата ти да прелива. Това, което те окрилява да напишеш 368 страници, които си препълнил с любов към думите. Българските думи, старите думи, турцизмите, диалектните, ярките думи, които са богатство сами по себе си и извикват други образи, не делнични или обикновени. Тази страст към думите, или както Георги Господинов го нарече - чудото на езика, за мен беше най-впечатляващото и най-силното нещо в романа. Не можах да не отдам дължимото уважение към авторката, която е хвърлила толкова труд в желанието си да ни покаже защо толкова обича думите. Книгата буквално прелива от разни позабравени понятия, които често да дадени под линия или в речника накрая. Термини за занаяти, инструменти, домакински пособия, обичаи, митични образи или най-общо неща от бита на миналите векове, които отдавна са изпаднали от езика на днешното съвремие. И Виктория Бешлийска ги е съживила, настроила е апарата за езиково реанимиране на максимална стойност и ни е шибнала с цялата мощ на думите.

По силата на навика, макар и отслабнал от последните месеци на нечетене, не можах да не направя сравнение с книгите, които досега са ме грабвали и са ме оставяли без дъх. Защото тази не беше от тях. Четох я на почивки, продължително и с усилия. Самата история, маниерът на разказване и случката вътре беше такава, че не предполагаше да ми допадне особено - грънчари, овчари, знахари, любови. Тя не е за моя вкус. Изглеждаше ми леко суха в началото и мелодраматична след това, когато действието се забърза и драматичните събития зачестиха. Някой ми каза, че това е женска книга, и колкото и да може да се коментира или критикува политкоректността на такова изказване, вероятно най-малкото подсказва, че повечето от харесалите я до степен, че да я препоръчат някому или да си купят следващия роман на авторката, са жени. И това също е ок, не може всички да четем само кръвопролитни криминалета.

“Номерът с въжето” – Алън Брадли

Преди повече от 10 години прочетох първата част от поредицата за Флавия де Лус и много ми беше допаднала. С удоволствие започнах втората част от поредицата.

Флавия е ексцентичена, 13 годишна любителка на химията, която живее в Бишъп Лейси. Има вкус към мистериите и талант да се забърква в различни разследвания. Находчива и наблюдателна, тя успява да разплете и най-сложната загадка. А благодарение на многото и познания по химия дори спасява животи. В града пристига пътуващ куклен театър и вечерта по време на представлението става инцидент и кукловода умира. Нещо в този инцидент е съмнително, но дали е убийство или просто нелепо съвпадение.

Стилът на автора е много характерен. Харесва ми начина, по който се разви историята, атмосферата. Размислите на Флавия са увличащи. Книгата се чете много леко, но сякаш не оставя трайна следа. След две седмици нямах много спомени от прочетенето. Ако търсите приятна компания за няколко часа и лежерна криминална загадка, това е правилинят избор. Поредицата е подходяща и може да се хареса на младежи. В книгата няма твърде кървави или шокиращи сцени, което за мен е плюс. Бих прочела и следващата история за Флавия де Лус.

Една нощ през самотния октомври - Роджър Зелазни

Аз съм куче пазач. Името ми е Смрък.

Тази година отново се потопих в насладата на ритуалното четене на тази толкова специална книга - по една глава на ден, всеки ден през октомври. Фен съм, но не го правя чак всяка година, давам си паузи от по няколко години, след които забелязвам нови неща, припомням си стари и винаги е приятно.

Следващото четене съм го замислил да е в оригинал, да видя пък тогава какви нови неща ще открия.

Допълнителен забавен момент беше, че октомврийското пълнолуние тази година се получи почти като по поръчка, а отделно емоциите се допълваха с течащата предизборна кампания.

Лоши неща се случват на загубилите.


Съвременна българска митология - Самуил Петканов

Най-вероятно сте чували за автора, за сайта НЕ!Новините (медия №37 в България, 32 в света) със специфичния му хумор, както и за способността му да отправя подозрително достоверни прогнози за абсурдните събития в обществено-политическия ни живот. Едноименното предаване по Дарик с Дюзев и Райчев пък добавя към образа му и умението бързо да импровизира сполучливи смешки, което го издига доста над категорията на обикновения режисиран ситком.

И ето този неслучаен човек започва да пише книги. Какви книги, ще кажете, аман от книги, всеки псевдо интелектуалец започна да пише, то вече и Криско и Кобилкина прописаха. Това е ключов момент, защото главното действащо лице в по-предишното изречение беше определено като "неслучаен".

За какво пише? За познати на всички ни персонажи от приказките, които са заживели в съвремието ни. На пръв поглед изглежда като клише, оригиналничене на чужд гръб, но това е само преди да започнете да четете. Веднага ви става любопитно как биха изглеждали Баба Яга, Торбалан и Крали Марко, ако ги пременим в дънки с ниска талия, плетено поло или костюми slim fit, още по-любопитното е с какво биха се занимавали, защото днес то е също така митично, както е било някога.

За кого пише? Краткият отговор е за всеки любопитен. А ако чета само менюто в механата, хороскопа и последната страница на вестника с голата мацка? Да, и за теб, ти също би го разбрал. Донякъде.

Поне в моите капризни очи книгата изглеждаше наистина като първа рожба с всичките си плюсове и минуси - на места оригиналното и забавно действие ми се губеше сред пасажи със забавено темпо, отслабена интрига или скучноват персонаж. И преди съм бил склонен тези камъни да ги хвърлям в градината на редактора, чиято намеса си представям като на човек с моторна резачка, а не на такъв с четчица за нанасяне на грим. Особено когато работи с млади автори.

Както и да е, в заключение, Сами е много интересен и забавен човек, който продължава да пише, а аз не съм убеден, че ще продължавам да чета под формата на романи. Кратки смешки - определено да, дълга проза, в която ми се губи основната сюжетна линия - хм...

Макар и минималистична откъм дизайн, корицата също крие своите малки загадки.

„Станете!“ ООД: Не си играй с храната - Елена Павлова

ma petite guêpe carnivore

От една нова позната с опит в живота в големите градове на Индия научих основното правило за придвижването в тамошния трафик:

1. Караш с газ до ламарината и те интересува само какво се случва от страничните ти огледала напред.

Общо взето това беше и пътеводната ми светлина в справянето с високоскоростното действие на "Станете!" ООД: Не си играй с храната". Имах неблагоразумието да започна книжката вечерта преди заспиване, което, познавайки стила и нивото на авторката, не беше от най-мъдрите ми житейски решения. Затова станах сутринта час по-рано от обикновено, изчетох всичко на един дъх и преливащ от адреналин и вдъхновен за подвизи запраших за работа.

Шеметните няколко дни, през които проследяваме премеждията на младата некромантка Дженетика Севън, която се препитава като съживява зомбита срещу заплащане, може да ви напомнят бегло за работата на Хари Дрезден, със съществената разлика обаче, че тук става дума за много, ама много наситено действие. Романтични вечери с изискан клиент вампир, рисковани поръчки, които преминават с надут клаксон през планина от опасности, върколаци, които са бивши професионални атлети и настоящи кръшове, и лоа, много лоа.

Не познавате как пише Елена Павлова? Запознайте се чрез тази нейна книга. Доскучало ви е от прекалено много четене и смятате, че нищо не може да освежи забавените до заблатяване потоци на читателското ви съзнание? Грабнете тази книга. Искате просто да се позабавлявате два часа и съвсем между другото да научите нови френски думички? Ех, знаете си го, да не се потретвам.

ps. Неподозиран ефект от това джобно книжле ще бъде и опресняване на френския ви.

ps2. Като илюстрация колко съм отвеян тези дни, аз забравих едно от най-важните неща - книгата се появява като издание на "Сборище на трубадури" в чисто новата книжарница

“12 правила за живота. Противоотрова срещу хаоса” – Джордан Б. Питърсън

Прочетено от Даниел Цочев за Сторител

Научих за Джордан Питърсън покрай познати посетили събитието му в София преди известно време. Реших да се запозная по-подробно с идеите му, заради противоречивите коментари, които прочетох за него и твърденията му.

Най-бързият и лесен начин бе да изслушам книгата му в Сторител, макар че слушането не е много подходящо за подобен тип книги поне за мен. Прочита на Даниел Цочев е много приятен. За себе си открих, че има значение кой и как чете за степента, в която възприемам прочетенето.

Книгата е сборник от 12 правила за живеене на щастлив живот и по-точно за вписване в обществото. Използват се доста цитати и препратки към Библията. Авторът дава и доста примери от собствения си живот и професионалната си практика като клиничен психолог.

Мнението ми за книгата е нееднозначно – някои от нещата много ми допаднаха, отговориха ми на отдавна задавани въпроси и затвърдиха част от вярванията ми. Като например, че изправената стойка и собствената самооценка може да промени начина, по който ни възприемат околните. За други обаче не съм съгласна. На моменти при слушането ми беше леко досадна и натрапчива като постоянно каканижене на едно и също. Имаше препратки към твърде много различни източници и на моменти основната идея ми се размиваше. Често освен цитати от Библията се правят и препратки към социалистическите режими. Предполагам, че може да имам друго мнение, ако я прочета и мога да разгръщам страниците, да се връщам назад и да препрочитам определени откъси. Твърде много различни вярвания и примери са дадени и това ме отклоняваше от основната теза. Ако трябва да обобщя 12те правила само след слушането няма да успея, но пък си взех книгата от библиотеката и ги прилагам систематизирани от съдържанието:

А вие какво мислите за Джордан Б. Питърсън и неговите книги?

“Симон” – Нарине Абгарян

Обичам горчиво-сладките истории, които те карат да се усмихваш през сълзи, миришат на прясно приготвена храна, щипка любов и истинско приятелство. А Нарине Абгарян е царицата им.

В “Симон” ни повежда на пътуване из кривите улички на Бред, където понякога се долавя мирис на море от клисурата. Ставаме свидетели на помена на Симон, където в последния му път освен жена му и децата му, ще го изпратят и едновремешните му любови.

И се занизват истории за верижка, парфюм, гердан и едни рисунки. Една от друга по-въздействащи и затрогващи. Изпълнени с много болка, загуби, страдание, точно както в повечето човешки животи. Но има и надежда, светлина, много човещина в различни лица и форма. Всички са оплетени като кълчища и се навръзват едни за други, губи се началото и края. И когато кълбото най-накрая се разплита ти става едно леко на душата, че има и хубави неща, не само мрак и безизходица.

Понякога е нужна близост, разбиране и много търпение, за да накараш някой да те допусне до себе си и да се разкрие в целия си блясък. А Симон определено знае какво да каже, кога да замълчи и как да приласкае наранените. Той е спасител без да го съзнава и самият той бива многократно спасяван.

А Силвия, Елиза, София, Сусана и Малания са различни като пръстите на ръката и това, което ги обединява е Симон, който връща смисъла в дните им, поправя не само къщите им, но и разбитите им души и им дава сили да продължат този нелек живот. Вардануш е олицетворение на добрината и човчността, макар лишена от интелигентност, тя е надарена с огромно сърцеи основното и щастие е да помага.

Много се привързах към героините в книгата. Всяка е силна по свое му, орисана с нелека съдба, но всичките са пъстри и различни. Някои са плахи и свити, други са кокетки, а трети са отявлени красавици. Съпреживях историите им, вълнувах се с тях, усетих болките и страховете им, докоснаха ме. Ако трябва да посоча само една за фаворит ще ми бъде страшно трудно, но ще посоча Шушан (макар, че и Сусан ми е много на сърце), заради свободолюбивия и дух. Тя за мен е носителка на новото време.

А коя е вашата любима героиня и защо?

Тази книга ме накара да се замисля в дълбочина за изневярата. Представя паралелните отношения в друга светлина, различна от животинската похот и предателството към официалния партньор. Даде ми повече дълбочина и перспектива за човешките взаимоотношения.

Езикът на Нарине е като зряла смокиня, която се разтваря в устата и те изпълва с аромати и вкусове. Често се връщах да препрочитам определени изречения и абзаци. Толкова много смисъл успява да вложи в няколко прости думи. На моменти ми дойде твърде мелодраматична, но това в този случей не е недостатък. Пренесох се в Армения, усетих традициите и обичаите, опознах хората и копнежите им и то без дори да напускам Пловдив. Този свят е жив, многоизмерен, наситен с характери, случки, миризми, вкусове. Тук нещата не са плоски и полярни, не е черно и бяло, или добро и лошо. Това е светът на нашите баби и дядовци, изпълнен с достойнство, свян и много лишения. Този свят е отдавна изчезнал и безвъзвратно загубен, а хората живели в него намаляват ден след ден. Там любовта не се е развявала на показ, моралът и честта са били над всичко и както всяко правило и там е имало изключения.

Много хора биха определили книгата като женска заради тематиката и, но аз я препоръчвам на всеки. Вярвам, че има какво да си вземе всеки от нас.

Дзен под кедъра или притчите на учителя Кръстев - Кръстьо Кръстев

Мутантът Крум донесъл на Учителя два патладжана и казал:

- Притеснявам се! Толкова време говорим с теб и пак не разбирам света!

Учителя Кръстев го успокоил:

- Ще започнеш истински да се притесняваш, когато го разбереш!

***

Учителя Кръстев често поглеждал календара с голата манекенка, опечалявал се и размишлявал. Пийвал чай с гроздова и казвал:

- Старостта също има някои предимства!

После клател глава и добавял:

- Но младостта ги има всичките!

***

Възмутена госпожа се скарала на Учителя Кръстев:

- Защо дадохте милостиня на онзи просяк? Джобовете му са пълни с пари!

Учителя отговорил:

- Нещо не сте разбрали! Аз дадох милостиня не на него, а на себе си.

***

Учителя Кръстев хванал грип и медицинската сестра дошла да му направи инжекция. Легнал по корем, тя го намазала където трябва със спирт, извадила спринцовката и замахнала с все сила.

- Велики Буда! - извикал Учителя. - Понякога прозрението идва от най-неочаквани места!

***

Дърводелецът Спас потропал на вратата на Учителя Кръстев и му доверил:

- Хората говорят, че съвсем си изкукуригал!

Учителя погладил брадата си и отговорил:

- Така е! Като приех да съм статуя на мъдростта, сега трябва да изтърпя и курешките на гугутките!

***

- Учителю, като знаеш толкова, кажи какво е свободата? - попитал мутантът Крум и надигнал една бира.

- Свободният си е свободен, той не пита! - отговорил Учителя.

***

- Какви горди народи има по света! - възкликнал мутантът Крум. - Веднага се хващат за автоматите!

Мъдреца погалил брадата си и извадил една пчела от нея:

- Да дойдат да ми се похвалят, когато се хванат за мотиките!

***

Някакъв човек открил Учителя Кръстев да мете иглички под кедъра и извикал:

- Аз съм беден, но честен! Имам само ей тия скъсани панталони и ей тия две ръце! И жена ми е бедна, но честна, и децата ми са бедни, но честни...

- Почакай! - прекъснал го Учителя. - Животът ще те научи, че е по-добре да се срамуваш от богатството си, отколкото да се гордееш с бедността си!

***

Учителя често разговарял с духовно издигнати спирачи от гара Подуене. Веднъж, когато разговорът неизбежно се завъртял около политиката, той казал:

- Повечето ни политици са нещастно влюбени! В себе си!

***

Мутантът Крум надникнал над оградата и видял Учителя да копае нещо.

- Кажи ми как и тази година и моята градина да ражда много плодове като твоята?

- Престани да садиш знамена! - отговорил Онзи.

Позорни обстоятелства - Йордан Попов

"Позорни обстоятелства" е тънко (131 страници) сборниче с фейлетони от славния Йордан Попов, който вече не е между нас. Днес вероятно все по-малко хора ще си спомнят, че той беше основен автор и редактор на вестник "Стършел" от годините, когато вестникът имаше едновременно лекота (на хумора) и тежест (на посланията). Наскоро забелязах, че две негови книжки и една от Кръстьо Кръстев са на изчерпване при "Жанет 45", и си ги поръчах от страх да не се изчерпят напълно. Защото не храня илюзии за преиздаването им в близко бъдеще.

Какво съдържа книжката, която изгълтах така скоропостижно в жегата между изкачването на пирински върхове? Десетки кратки истории за познати на автора, негови близки, съседи, случайни минувачи, летовници, спътници по купе, колеги, които са попаднали в неочаквана ситуация с хумористичен оттенък. А може и ситуацията изобщо да не е смешна, а само авторът да е избрал да я поднесе така. Неговите смешки не са от онези, които те карат да се превиваш от смях, а са от тези, които ти напомнят на нещо познато, което по сходен начин ти се е случвало и на теб. Поуката за мен е да не забравям това, защото често която и да е твоя драма, през очите на другите може да е просто сюжет за забавен фейлетон. И старанието ми е да се опитам и аз да мога да я възприемам така. Когато мога.:)

“Неморално предложение” – Керстин Гир

Типично леко, лятно четиво, подходяща компания за плажа за преживявания без високи очаквания.

Фриц е овдовял баща на три пораснали вече деца. Той е богат скъперник и тиранин, но предлага неочаквано щедра сделка на двамата си синове. Те трябва да разменят съпругите си за шест месеца и в замяна на това ще получат доста солидно финансово възнаграждение. Кой би отказал подобно предложение? И така мечтателната градинарка Оливия се мести в шикозния апартамент на Оливер. А амбициозната и перфектна Евелин се оказва в неугледната къща на красивия Щефан. Ще успеят ли четиримата да спазят условията на Фриц и какво ще им струва това?

Много неангажираща, на моменти дори леко досадна история. Проследяваме събитията през погледа на Оливия, която е доста несигурна, леко параноична и мнителна. В началото историята беше по-реалистична и убедителна. Към края авторката сякаш претупа нещата и малко прибързано ги затвори. Нищо не ме изненада и едва ли ще я помня след няколко месеца.

“Времеубежище” – Георги Господинов

Много противоречиво ми е отношението към Георги Господинов и творчеството му. От години попадам на откъси от негови произведения, които или силно ме впечатляваха, или точно обратното. Заради това отлагах прочита на цяло негово произведение до сега. Признавам си, че наградата “Букър” беше допълнителна мотивация да рискувам.

От една страна книгата засяга много значимата тема за загубата на памет и тежките последствия от това за самите хора и близките им. Идеята за остров на миналото, което все още съществува в спомените е толкова облекчаваща. От друга страна политическите препратки ми дойдоха малко в повече в тази и без това тежка тема. Митингите на социалистите и юнаците разкриха тъжната действителност на днешната българска реалност в гротескно грозната и светлина. Бях на път да се откажа и зачеркна цялата книга, но последните няколко глави направиха обрат за мен. И да, напълно съм съгласна, че който забравя миналото е обречен да го повтори. А ние сме на път да преповторим едни от най-мрачните събития в цялата човешка история.

Квинтесенцията на книгата за мен

Стилът на Господинов е накъсан, фрагментиран, разпилян. На моменти се губех между него и Гаустин. Имаше нещо объркано и неясно между тях двамата. Има доста препратки в истрията с някои от тях съм запозната, но за други – откровено си признавам, че нищо не ми говорят. Но нямам търпение да правя проучване по темата. Дано Господинов се окаже лош пророк и ние все пак имаме шанс за смислено и градивно бъдеще. Не съжалявам, че прочетох книгата, но не знам дали бих се осмелила да прочета нещо друго от него. Препоръчвам ви да му дадете шанс и сами да си изградите мнение дали той е подходящ за вас автор и ще ви докосне и обогати.

P.S. В много домове за лечение на хора със загубена памет изграждат автобусни спирки, с което драстично са намалели бягствата на хората, живеещи там. В момент на проблясък те просто сядат на спирката в очаквне на следващия рейс, който никога няма да дойде. А после персонала на дома ги кани вътре на чаша чай до следващия проблясък. Тъжно, но работещо.

“Добър ден, тъга” – Франсоаз Саган

Попаднах случайно на книгата след статия за авторката и високата оценка, която е получила за нея. Прочетох я изключително бързо по време на лятната почивка.

Целият сюжет от самото начало ми беше много познат. Не знам дали има филм по книгата, но съм убедена, че съм гледала нещо изключително близко до нея. Докато четях дори ми изкачаха картини пред очите на самотна вила на морския бряг, знойното лято и фатално виещия се крайбрежен път.

Много емоционална, увличаща история. През цялото време докато я четях се чудех защо баща и не и е позволил да ползва фамилията си за подписа на романа. Дали той се е разпознал в главния герой? Има ли биографичен характер описанието.

Неочаквана дълбочина за крехката възраст на авторката. Описанията са много премерени, но въздействащи. Трезва на моменти, дори цинична, оценка на всичко случващо се. Усетих Сесил леко разглезена, твърде своенравна и ревнуваща баща си и свободата си. Ан ми хареса и дори ми стана мъчно за нея, почиствах я близка. Малко действия, но много емоции – повечето стаени, бошуващи, разрушителни. Но имаше доста колебание, разкаяние, а накрая остана само безмерна тъга.

Много ми хареса как Сесил се описва “Пристрастието към насладата, към щастието, е единствената постоянна черта в моя характер.”

“Възпитаните трупове пращат писма” – Валентин Пламенов

Ако трябва да обобщя с едно изречение, то това е българско криминале, развиващо се 80те години на миналия век. През годините няколко пъти съм започвала книгата, но все се отказвах на първите двайсетина страници. Жаргонът, времето, началните събития ми се струваха твърде далечни, чужди, неразбираеми. След като за пореден път попаднах на нея реших да проявя повече упорство и не съжалявам ни най-малко за това.

Млад мъж е намерен удавен във ваната. Всичко говори за смърт по непредпазливост. Нещастен случей с други думи. Но инспектор Демирев не е съвсем убеден в това. Той започва разследване, което ще го отведе до неочаквани следи и ще го сблъска с доста заровени тайни, ще го срещне дори с незабравима стара любов.

Книгата се чете бързо и лесно, разследването увлича. На всяка страница автора прави много живописни и въздействащи сравнения. По едно време мислех да си ги извадя като колекция понеже има много добри попадения и абсолютни бисери сред тях като например “подскача Илиев като нестинар, влязъл с връзки в жаравата.”. Действието е ситуирано в непознато за мен време и ми беше много любопитен използваният жаргон, мисленето на хората, порядките и какво се е считало за ценно и важно тогава.

Основният ми интерес бе към времето, но в крайна сметка и самото криминално разследване имаше своите силни моменти и неочаквани обрати. Действието върви бързо и стегнато, събитията се навръзват, но края е доста неочакван, което приятно ме изненада. Ако искате да разберете защо възпитаните трупове пращат писма и да дадете шанс на нещо родно, то това е вашата книга.

Българско зелено - Станислав Стратиев

Сигурно бях от малцината на щанда на "Жанет 45" на отминалия в началото на юни "Панаир на книгата", които питаха не за изчерпаното "Времеубежище", а за почти изчерпаното "Българско зелено". Малкото странична информация, която имах за книгата, казваше, че в нея са събрани текстове на Станислав Стратиев, писани в годините от 1964 до смъртта му през 2000. Кратки неща, по страничка-две, голяма част от които не са истории със случка и герои, а някакви размишления върху събитие или фраза, да ги наречем импресии. Такова е и разсъждението върху онзи трудно определим нюанс зелено, който авторът така и не успял да опише другояче, освен като "българско зелено".

Ще срещнете и някои от познатите ни персонажи от Северозапада, все така трогателни в неравната им борба с битието. Малко критика на развития социализъм, в който измислено клише се превръща по абсурден начин в действително съществуващ и крайно разгневен началник. Нагарчащи размисли от началото на Прехода, разочаровани от неправдите, сполетели малкия човек.

Обичам да чета произведенията на Станислав Стратиев не защото всичките са гениални или поне сполучливи, а по-скоро заради онзи вътрешен глас в тях, който ми говори на разбираем за мен език, насмешлив, забавен, правдив, актуален и малко един такъв зеленикав.

- Ние не сме произлезли от маймуните като всички - заявява Паскал. - Това е очевидно!...

- И кметът ли? - интересува се Йеремия.

Кметът го е глобявал два път и Йеремия му има зъб.

- За него не знам - отвръща Паскал. - Той е другоселец.

- Аз мисля, че той е произлязъл! - казва Йеремия.

Пионерите на ЕС

Кратка аудио книга, която представя на български език в кратък вид историите на онези първи радетели за обединена Европа, на които дължим различни страни на това чудо, което имаме днес. Много е вероятно след прочита/изслушването ѝ съдбите на някои от тях да ви станат интересни и да продължите на търсите и четете повече за тях, както се получи при мен. 

Неловко ми се стори да изброявам всяка от представените личности с какво точно е допринесла за изграждането на Европейския съюз, те са толкова много и разнолики. За някои от тях сме слушали и чели, но в друга светлина, за други пък ще научите за пръв път. Общото при всички тях е осъзнаването, че човешките ценности са по-големи от националните и най-резонното нещо е те да са водещи при построяването на което и да е съвременно общество. Много от тези хора са пострадали от репресии, били са в затвори, лагери или изгнание, някои са родени в една държава, а са прекарали живота си в друга, макар и в същото населено място, и независимо от произхода, опита или положението им в обществото, те са полагали последователни усилия за постигането на добри неща, които са по-големи от всеки един - мир, просперитет, солидарност.

Тези забележителни европейци са: Алтиеро Спинели, Алчиде де Гаспери, Анна Линд, Валтер Халщайн, Жан Моне, Йозеф Бех, Йохан Вилем Байен, Конрад Аденауер, Луиз Вайс, Марга Кломпе, Мелина Меркури, Никол Фонтен, Нилде Йоти, Пол-Анри Спак, Робер Шуман, Симон Вейл, Сико Мансхолт, Уинстън Чърчил, Урсула Хиршман, Хелмут Кол и Франсоа Митеран.

Не знам дали на някой му е направило впечатление колко общо има мотото на българския парламент "Съединението прави силата" с идеите на Европейския съюз. Колко близко и допълващо  е то до европейското - "Единство в многообразието".

Аудио книгата може да се свали от официалния сайт на ЕС ето тук.

Манифест от Вентотене - Алтиеро Спинели и Ернесто Роси

Към свободна и обединена Европа

Алтиеро Спинели (1907-1986) е един от бащите на Европейския съюз и е автор на "Манифеста от Вентотене" - един от първите документи в подкрепа на създаването на обединена Европа. 

Когато е участвал в писането на този манифест, той е бил още далече от всякакви мисли и перспективи за кариера и политика. На 17 става комунист, а на 19 вече е осъден от фашисткия режим на Мусолини да лежи 16 години в затвора. И той ги излежава почти изцяло, но в това време открива съмишленици, разсъждава и пише. Как може да се направи така, че фашисткото безумие да се спре и никога повече да не се върне?

Някои от идеите в манифеста от днешна гледна точка може да ви се сторят твърде комунистически или дори анархистки, а други пък - пророчески. Затова трябва да се има предвид, че са писани от едни твърде млади хора без опит. В затвора той учи усилено и става страстен поддръжник на наднационалната интеграция, започва да критикува комунистическата партия. Разочарован от комунистите той ги напуска и се присъединява към каузата на федералистите. Когато Спинели е държан в плен на малкия остров Вентотене, се оформят федералистките му идеи. Той се убеждава все повече, че  общоевропейското движение към федерализъм ще помогне да се противостои на разрушенията на национализма.

След Втората световна война Спинели създава Федералисткото движение в Италия. До края на 40-те и през 50-те години на XX век той се проявява като твърд защитник на федералистката кауза за обединена Европа. През 60-те години на ХХ век Спинели, в качеството си на правителствен съветник и изследовател, учредява Института по международни отношения в Рим. Той е член на Европейската комисия от 1970 г. до 1976 г., а през 1979 г. е избран за член на Европейския парламент.  През 1980 г. заедно с други европейски депутати - привърженици на федерализма, той основава клуба „Крокодил“, наречен така по името на ресторанта в Страсбург, в който често се събират. На 14 февруари 1984 г. Европейският парламент приема предложението с преобладаващо мнозинство и одобрява „Проект на Договор за създаването на Европейски съюз“, плана „Спинели“.

Първата задача, с която трябва да се заемем, без чието решение всеки прогрес би останал измамна надежда, е окончателното премахване на границите, които разделят Европа на суверенни държави.

***

 ...здрава федерална държава, разполагаща с европейски въоръжени сили вместо националните армии, да разруши решително икономическите автархии, които са гръбнакът на тоталитарните режими; да има достатъчно органи и средства, за да гарантира изпълнението, в отделните федерални държави, на своите разпореждания, насочени към поддържането на общия ред, макар и оставяйки на държавите автономност, която да им позволява гъвкави възможности и развитие в политическия живот, съответстващ на типичните особености на различните народи. Ако в главните европейски страни има достатъчен брой хора, които да разберат това, победата ще бъде скоро в ръцете им, защото обстановката и хората ще са благосклонни към това дело.

Кръв по снега - Ю Несбьо

Това е вероятно най-новата книга от Ю Несбьо на български, самостоятелен роман, не от поредицата за детектив Хари Хуле. Историята е почти като за притча, за нещо, което по-скоро е прието да се разказва, а не да се чете. Съвременна дикенсова драма, която се развива сред студа и снега на предколедно Осло.

Паралелите с "Клетниците" и Дикенс не са никак случайни, авторът съвсем целенасочено ги е вплел в повествованието за младия наемен убиец с добро сърце, който не става за нищо друго, но пък обича да чете. И борейки се с дислексията да си измисля, пресъздава и запомня свои версии не само на прочетеното, а и на случващото се с него, особено когато то не е много приятно. Убийствата, несполуките с жените, грешките, които всички правим, но с разликата, че при тези от нас, които не сме наемни убийци, все остава някакъв втори шанс нещата да се оправят. В книгата има и някакво усещане за прилика с романите на Чейс, с обречените и решителни персонажи, с рязкото развитие на събитията, бързото поемане на непремерени рискове, с разликата обаче, че тук е някаква по-изтънчена, по-романтична, европейска версия на този тип четива.

Чете се бързо, веднъж и определено оставя някаква тежест.

Всички изпитваме потребност да се доближим до идеала, въплътен в нашите родители.

***

Твърде много пари, твърде малко неща, в които си заслужава да ги вложиш.

***

Численият превес и тежкото въоръжение предопределят изхода на всеки двубой.

Най-хубавият цитат беше още по-кратък, но забравих да си го отбележа.

За Европа - Робер Шуман

Тази малка (но страшно ценна!) книжка с размисли за нуждата от европейска федерация е преведена и издадена в България през 2001 със съдействието на фондация "Робер Шуман" и предговор от Желю Желев. Времената бяха оптимистични, обединена Европа ни изглеждаше все по-близо, интернет също помогна за премахването на някои поизтънели граници. Скоро след това ни приеха в ЕС и започнахме да приемаме много от европейските блага за даденост, понякога дори без да се замислим кога и как е започнало всичко, през какви премеждия е трябвало да минат страните, да не говорим пък какво ни предстои.

В прочутата декларация на френския външен министър от девети май 1950 година са концентрирани духът и усилията на първото поколение европейски федералисти. Не един и двама са разсъждавали защо не е възможно в Европа да има траен мир, ако тя остане континент на националните държави, и как мирните договори не струват нищо. Защото Втората световна война им е показала, че наднационалните, общочовешките ценности са по-големи и по-важни от частния политически интерес на която и да е нация.

Тиражът на книжката е изчерпан отдавна, но за сметка на това текстът може да се намери безплатно в електронен вид и до днес на сайта на издателството ето тук. За всеки случай обаче си набавих книгата и като книжно тяло, за да мога да я раздавам на близки и познати, които съм се уверил, че не са чужди на идеята за още по-тясна европейска федерация. Това наднационално обединение си има своите бащи основатели и Робер Шуман е един от тях. А когато дойде 09.05, си припомнете, че това е Денят на Европа, а не нещо друго.

Европа не може да се изгради с един замах като цяла конструкция: тя ще се прави чрез конкретни действия, пораждащи най-напред солидарност.

***

Англия няма да се съгласи да се интегрира в Европа, ако не бъде принудена от събитията.

***

Европа преди да бъде военен съюз или икономическа цялост, трябва да бъде културна общност в най-възвишения смисъл на думата.

Бар "Петлите" - Джон Гришам

Ако случайно любопитството ви кара да надзъртате за финансови новини и извън пределите на татковината, сигурно сте забелязали как преди няколко години в Щатите набъбна нова дългова криза след ипотечната - тази на студентските заеми. За наше щастие втората не се разрази извън американския континент и пряко не ни засегна, макар да ставаше дума за сериозен трилионен проблем. А именно - щедрото раздаване на студентски заеми, включително за следване в учебни заведения, предоставящи съмнително качество на образование, доведе до там, че завършващите ги не могат да си намерят работа и съответно да започнат да си изплащат натрупаните заеми. Знаете, следването в САЩ не е никак евтино начинание, но пък там народът е пословично предприемчив, та се намерили хора да експлоатират и тази ниша.

Е, романът на Гришам разправя за една такава ситуация с четирима студенти в долнопробен университет във Вашингтон, които са се набутали да следват право, подведени от ласкави рекламни обещания. Оказва се, че дори и да го завършат, след това не е много вероятно да издържат изпита за правоспособност, а камо ли да си намерят някаква работа с непрестижните си дипломи. Отчайващата ситуация много бързо доведе дотам, че групата се сведе до трима, след като най-лабилното звено от компанията скочи от моста "Арлингтън", за което бяха виновни, както биполярното му разстройство, така и натрупалите се проблеми покрай прозрението за схемата, в която са попаднали. Защото се оказа, че едни и същи хора раздават заемите, усвояват ги, държат университетите и колекторските фирми, които след това събират вземанията.

Последва спирала от полуневинни прегрешения, спорен опит за надхитряне на системата и в крайна сметка нови паспорти, офшорни сметки, билети до топли страни и всичко, което върви с това.

Какво научих: 

  • много интересни места във Вашингтон, които искам да посетя;
  • не можеш дълго да се бъзикаш с адвокатското лоби в Америка;
  • с ФБР пък съвсем.

Блейд Рънър 2019. Лос Анжелис. Далечни светове - Мъйкъл Грийн, Майк Джонсън, Андрес Гуиналдо

Кой не обича комикси? И когато озон.бг любезно ти ги намали на половин цена, човек решава да пробва нещо ново.

"Блейд Рънър 2019" се оказа поредица, която започва с приключенията на ловеца на андроиди Аш, която има нова и необикновена поръчка. Аш е най-яката мацка, най-ефикасният блейд рънър в района и обича земята, хората, местата. Тя си има и свой личен таен проблем, който обаче не би могъл да я спре, когато по молба на виден лосанжелиски милиардер трябва да издири изчезналите му жена и дъщеря. Но на какво би приличал този жанр, ако нещата и впоследствие се окажат толкова прости и тривиални? Следват множество обрати, престрелки, рискове за живота и изненади, включващи и самата Аш, като действието във втората книжка прескача няколко години и се пренася изцяло извън пределите на Земята. Рисунките са готини и въздействащи, а историята на героите те привлича да я разгадаеш.

Още в оригиналната книга ми беше направило приятно впечатление как умишлено на андроидите беше придаден на моменти по-човешки вид от на истинските хора и тонът на историята в тези книжки не разочарова. Още хуманизмът на роботите на чичо Айзък беше пословичен с това, но не се е изтъркало, напротив. Както гласят популярните мантри от фейсбук, илюстрирани с дете, което се грижи за животинче, в свят, в който можеш да бъдеш какъвто си пожелаеш, бъди добър.

Книжките дотолкова ме грабнаха, че ако има следващи издания отново на приемлива цена, не бих се замислил изобщо. Прилагам и задната корица, просто защото е красива. Пуснете си някакъв синтуейв с неразумно висока сила в слушалките, налейте си питие и се забавлявайте.

Устоите на Земята. Том 2 - Кен Фолет

Във втория том сагата за строителя на катедрали Том, приор Филип и техните близки достигна зрялата си възраст. Премеждията и спънките на монаха продължаваха да никнат, а той продължаваше да изобретява решения. Очаквано изворите на всички мерзости и нещастия бяха Уилям Хамли и епископа, но приорът не се даваше и оказваше солиден отпор, а строителството на катедралата продължаваше. Някои от опасностите имаха фатален край за участниците и в крайна сметка лентата за откриването на катедралата я рязаха други хора, което и може да се очаква от произведение, развиващо се в рамките на няколко десетилетия. В хода заобичахме нови герои, с нови семейства, сваляхме и възкачвахме владетели, а правдата успя да намери начин и да възтържествува. Упоритите се издигаха, разделените се събираха, сираците научиха кои са били родителите им, а злодеите не само, че си получиха заслуженото, ами и някои от тях искрено се разкаяха.

Незапознатият читател може да се усъмни какво толкова интересно може да има в черковна сага за английско градче от 12ти век. Бавното темпо и чуждите на нашето съвремие проблеми може да изглеждат безинтересни и непривлекателни. От друга страна обаче причините за всичко и човешките реакции и отношения винаги са били едни и същи. Правдата винаги е страдала от силата. И винаги доброто се е отплащало.

Бай Ганьо - Алеко Константинов

Ако не беше аудио форматът на книгата, надали бих се наканил да я препрочитам. От училищни времена и от филма с Калоянчев на много хора ни е останало в главите как Бай Ганьо е дебел чичка-дядка, селяндур и простак, когото Алеко е осмял за ориенталските му привички. Има го и това, но между редовете личи и друг, по-интересен образ, на който ми беше любопитно да обърна внимание.

Къде открих разлики с установения вече образ:

  • В книгата си е казано в прав текст, че Бай Ганьо е младеж около трийсетгодишен, т.е. не е прошарен шкембест чичка, а е по-близо до категорията младеж.
  • Както от разговорите му с околните чужденци, така и от описанието на познанията му, става ясно, че той е тръгнал сам да пътува из Западна Европа по търговия, да се бори да прави бизнес. За целта той говори в различна степен турски, влашки, сръбски, руски и немски.
  • "Бай Ганьо е деятелен, разсъдлив, възприемчив."
  • Да, неговите обноски са различни от тези на студентите, които са живели години в европейските държави, и това е напълно естествено и няма как да бъде другояче. Откъде би могъл да знае обичаите и порядките там? Телевизия, интернет, общуване с такива хора?
  • Той обаче се учи, попива, приспособява се, докато си остава здраво свързан със сигурните неща, които знае от вкъщи.
  • Начините за организиране и провеждане на избори от страна на ОПГ ГЕРБ и други като тях не са еволюирали особено от век насам - сопи, фейк нюз, пари, жандарми, криминални типове из кръчмите...
Вече не бих бил толкова сигурен, ако някой ми каже, че главният герой е един категорично отрицателен типаж, в който няма нищо добро.

Дъждовен дракон - Роберт ван Хюлик

"Дъждовен дракон" е сборник с разкази, които хронологически попадат между по-ранните приключения на съдията Ди - между тези в "Златното божество" и "Скелет под камбаната". Някой по-скептичен читател би могъл да се усъмни дали в обема на един кратък разказ изобщо е възможно да се развие пълноценна криминална история с поставяне на загадка, разследване и разкриване на извършителя, начина, мотивите и средствата му, но трябва чистосърдечно да ви уверя, че това не е било никаква пречка за Роберт ван Хюлик. Историите са пълнокръвни, доволно загадъчни и винаги интересни. За доказателство споделям факта, че започнах да си ги купувам в хартиен вид, само и само да мога да ги споделям с приятели и роднини, а също и да мога да си ги прелиствам сам след време.

Сборникът съдържа следните истории:

  • "Пет символични спирали" - съдията Ди едва е пристигнал в Бънлай, а се налага да разследва убийството на богаташка съпруга с ключов момент часовник кадилница, който гори дълго и равномерно и така се отчита времето.
  • "Червената лента" - един привидно ненужен липсващ документ от папка с рутинна документация от гарнизона и убийство със стрела могат да бъдат свързани само от ума на съдията. Както и източване на държавната хазна.
  • "Той идваше с дъжда" е за двете съпруги на съдията, които го навиват да си вземе трета, по-млада. Може би си спомняте за госпожица Цао? В това време обаче той е зает с разследването на убийството в изоставената кула край реката, в която живеело само глухонямо момиче. Добро и зло бяха привидно омешани, но след намесата на съдията всичко се изясни, като не липсваше и традиционният леко мистичен елемент.
  • "Убийство в новогодишната вечер" е за убития стар поет във вилата му край лотосовото езерце, пълно с жаби. Първоначално беше набедена премладата му съпруга, бивша труженичка в Квартала на върбите, но нещата излязоха съвсем други. Чаши, жаби, вино.
  • "Двамата просяци" разправя за убития сакат просяк, който впоследствие се оказа все така сакат, но никак не просяк. Или поне не за пари, а по-скоро за любов. И пак се мяркаха сенки от отвъдното по дуварите.
  • "Фалшивият меч" е за убийството на малкото момче-акробат от пътуващата семейна трупа, което погрешка беше наръгано не с фалшивия меч, който се сгъва, а с истински. Любопитното беше, че разследването, събирането на свидетелите, разпитите и арестите бяха извършени самостоятелно от Ма Жун и Цяо Тай, защото съдията беше отпътувал по работа. При завръщането му му беше достатъчно да зададе два въпроса на заподозрените и невидимата за останалите истина изскочи сама.
  • "Свещените саркофази" вече е история от напредналата кариера на съдията, когато служи на границата на империята в момент на започнала война с татарите. Има военна загадка за установяване има ли генерал-предател, или не, както и оневиняване на вече осъден на смърт капитан, който ще бъде обезглавен на сутринта. Можете да не се съмнявате, че Ди ще спаси всички, макар и болен от белодробната болест.
  • "Убийство в новогодишната вечер" е пак от по-късните премеждия на Ди. Съдията  се отзовава на молбите на малко момче с окървавени ръце, което е притичало в студа до съда, за да го помоли да открие майка му. В къщата им няма никого, само кръв по пода, на горния етаж кипи гуляй, и както пише в резюмето на разказа, съдията прави две грешки, които се тушират една друга и истина изплува.

Споменатото резюме е едно от ценните явления в сборника. Всеки от разказите е предшестван от десетина реда, които ни наместват в света и времето. Къде служи понастоящем съдията, кой период от живота му е, споменатите персонажи познаваме ли ги от други произведения, както и съвсем деликатен намек за престъплението и разследването му. Майсторски поднесено!

Другото още по-ценно нещо беше буквално на последната страница, а то е диаграма, която обединява хронологически всички разкази и романи за съдията и ги разпределя спрямо назначенията му из империята.

Пустинна звезда - Майкъл Конъли

Пустинна звезда е цвете, което расте в пустинята Мохаве на мястото, където са открити заровени телата на семейство Галахър - четворно убийство, което Бош така и не е успял да разгадае, докато е бил на служба. Добрата новина е, че Рене Балард вече оглавява собствен отдел за разследване на неразкрити убийства. С привличането на Бош като доброволец му се дава шанс да напредне по стария му случай, както и да помогне за разкриване на убиеца на Сара Пърлман - сестра на виден местен политик, който осигурява финансиране за отдела. Как може да се напредне, след като толкова години си бил в задънена улица? Науката се развива и може да се окаже, че по уликите има следи от ДНК, които досега никой не е потърсил. А за ДНК вече има бази данни, както и специалисти по генеалогия.

Подразбира се, че политика и детективска работа бяха здраво оплетени, заподозрени се появяваха навсякъде, където не трябва, Хари си изпати и пак го шиха и като знак за предстоящите фундаментални промени си беше обръснал мустака. Нали помните как си изпати в "Мъртво вълнение"? Е, нещата продължават да тлеят и този път не се забелязва спасение да дебне откъдето и да било. Правете си сметка колко е зле положението, щом си беше подготвил два запечатани плика с писма до Мади и Рене, както и фалшив фентанил от черния пазар... 

Храната в Ел Ей нямаше изразен акцент, но музиката отново беше сила. Слушахме и запомнихме:

Набавих си книгата почти моментално, щом научих, че най-после се е появила на български, и до следващата сутрин беше прочетена. Специално станах в 5:30 да си я дочета.:)

Поука: Никога не отваряйте бар. Шансът да си изгубите парите е почти като този в казиното.

Утробата на Светлината.








































Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2022
Стр: 296
Цена: 19 лв
Съдържание:
1. Тя е вкъщи
2. Завръщане в Кауен
3. Нечестивата Троица
4. Разходка по морския бряг
5. Няма такъв дивеч
6. Бланко
7. Къде си...
8. Цар Гарван
9. Пръстен с изумруд
10. Този, който обича
11. Нероден
12. Аш
13. Пробуждане
14. Утробата на светлината

Дата на излизане: 30 ноември 2022

Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман

Мая Горчева, Фантастиката в днешния български роман: мотиви, футуристични визии, наратив

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Мая Горчева

Фантастиката в днешния български роман:
мотиви, футуристични визии, наратив

 

 

През 1951 година ще си помисля, че съм написал един фантастичен разказ,
а всъщност съм изобразил една действителна случка
[…]

Х. Л. Борхес, „Другата смърт“[1]

 

Фантастичните сюжети са постоянен елемент на художествената словесност, който привлича широк читателски интерес. В днешната литературна продукция се обособяват няколко жанра на фантастиката (speculative fiction) в широкия диапазон между техно-футуристична научна фантастика, героически и хорър екшъни, алтернативна история, социално ангажирани утопии и дистопии до чисто фантазни сюжети с магически и митологични елементи. Всички те присъстват в днешното четене осезателно. Читателският интерес е във връзка с ритмичната издателска продукция в отделни поредици, като жанровите предпочитания предопределят дори самия профил на отделни издателства. Тази социология на читателските и издателските предпочитания води до разглеждането на жанра в различни срезове от жанровата специфика до анализ на публиките и рецепцията. Тук предложеното изследване разглежда ефектите от съжителството на жанровите форми и проникването на фантастични елементи в новия български роман извън строгия му жанров периметър. Толкова много станаха българските романи с фантастични сюжети или ненадейни фантастични отскоци от реалистичния ход, че те правят видима една нова тенденция. Цел на изследването е да се очертаят отделни творби и автори, които разкриват характерни елементи от тази нова симбиоза на жанровите схеми в конципирането на днешната българска литература.

Тази статия бе написана за конференция през май, 2019 г. Допълвана и доуточнявана оттогава, тя остава да кръжи около читателския ми опит от първите две десетилетия на ХХI век.

 

I. Новите български романи
провокират литературните критици
да говорят за фантастика

Завършените фикционални светове и стилистичната изпипаност на текстовете обърнаха внимание и на литературната критика и разбирането за нова тенденция намери място и в анализите или оперативните реакции. Изходната точка, която ще бъде въведение, ще е социално регистрираният актуален обрат в отношението на българската литературна критика към жанра. След като бе отпращана към жанровата литература, фантастиката завзе централни територии в конципирането на романовото повествование, а от друга страна, при романите, бележещи инвазията на фантастиката, доста от предполаганите клишета и форми на жанра липсват, за сметка на въдворяването на христоматийните образци на високата литература.

Жанрът научна фантастика отдавна е легитимиран като социокултурно явление, обект на интерес от авторитет като Пиер Бурдийо, който говори за нея в интервю от 1985 г., а след скорошния превод на този текст на български (Бурдийо 2012) би трябвало да е влязъл в порезрението и на българските критици. Най-малкото доколкото върви редом със социологията на книгата с измерими показатели в читателските интереси или книгоиздаването като тиражи, поредици, бестселъри, читателски групи… Ясно разпознаваем жанр, той неколкократно се появява в представителната за оценката на литературната продукция книга „Романология ли?“ от Младен Влашки (2014), но често пъти той се оказва в един ред със замръзнали в жанровото клише романи (приключенски, любовни, порнографски, криминални, трилъри и т.н.), смятани за масово и тривиално четиво. Тези романи, според наблюдателя, не влизат „в полезрението на литературната публичност“ (все пак – с вметка в скоби: „с едно изключение“), под което трябва да се разбира навярно, че като цяло те са в подразделението на неинтересната за литературната критика книжна продукция, откровено противопоставени на „високите“, разбирани като „иновативни, с високи хуманни послания“ (срв. Влашки 2014: 12, 23-24).

След излизането на книгата на Младен Влашки, събираща оперативни рецензии за нови заглавия, жанрът на научната фантастика бе изваден пред скоба, и то с авторитета на получените награди: „Роман на годината“ на фонд 13 века България за 2017 г. е „Последната територия“ на Момчил Николов, увенчан през същата година и с награда „Перото“ в категорията проза. През същата 2017 г. награда Хеликон получава романът „Другият сън“ на Владимир Полеганов. От друга страна, този пробив на фантастика влиза във фокуса на критическия интерес на водещ изследовател както в теорията на културата, така и в литературния анализ като Александър Кьосев.[2] Към спекулативната фикция води и прочитът на световната литература, който предложи Амелия Личева в книгата си с провокативното заглавие „Световен ли е „Нобел“?“ от 2019 г., в която като една от разпознаваемите ѝ черти посочва антиутопичното (Личева 2019: 162-163).

Мощна подкрепа на този интерес към смятаните за „декласирани продукции“ романи в жанровото писане даде завръщането към диаболизма в българската литературна история, смятан за предтеча на националната ни традиция в научната фантастика. В сборника „Гласовете на българския модернизъм“ (Гласовете… 2018) преобладават изследванията на млади и начеващи автори. Темата за диаболизма става своеобразна легитимация на едно ново поколение в литературната критика, привлечено от диаболизма като уникално национално в общоевропейския контекст направление (срв. наблюденията при Ковачев 2018: 29).

Съвременното възприемане на фантастиката и разделението между жанра и съществуващата представа за литература разглежда Владимир Полеганов (Полеганов 2019) – писателят, получил признание със скорошна литературна награда именно за роман от научно-фантастичния жанр[3], и същевременно докторант, т.е. университетски легитимиран изследовател – в интервю с Владислав Христов в свързания с фендъма литературен сайт „Сборище на трубадури“.[4] Писателят обръща внимание на това, че елементи от „странното“ използват всички „т.нар. литературни писатели“ и „реалистите“. Нещо повече, той смята, че вече не може да се говори за разделение, а има примери в книгоиздателската практика, които показват легитимирането на жанрове като фантастика или хорър. При все това той е убеден, че колкото разделението в социалната рецепция на жанровете изчезва, различията в подхода при конципирането на фикционалните светове остават.

От страната на писателите фантасти тази тенденция за проникване на елементи от фантастичното повествование в конструирането на днешната фикция проследява с имена на автори и текстове писателят Янчо Чолаков. Неговият „Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие“ е поместен в специализираното ежегодно издание на Дружеството на българските фантасти „ФантаSтика“ (Чолаков 2018). В максимално стегнатото изложение са щрихирани преображенията на жанра след 1989 г., посочени са автори и са характеризирани конспективно техни творби; очертана е и социалната среда с картата на издателствата и читателските клубове. Тенденцията за влизане на фантастиката в стандартната литературна норма авторът посочва от началото на новото столетие:

Постепенно все повече фантасмагорични конструкции навлязоха и в основния литературен поток, където авторите често лавираха на границата на абсурда. Когато през 2004 година англичанинът Едуард Вик учреди награда за най-добър български роман, се видя, че много от фаворитите за нея допускат използването на фантазни елементи. Такива случаи бяха политико-сатиричният трилър „Екзекуторът“ на Стефан Кисьов, „Стъклената река“ на Емил Андреев заиграваше с готическата естетика, както и „Аутопия: пътуване към ада“ на ветерана Христо Карастоянов.

Към постмодернизма се ориентираха талантливите представители на така наречената „бърза литература“ Момчил Николов („Кръглата риба“) и Радослав Парушев, който написа родеещия се с прозата на Пелевин „Project Достоевски“. Други пък, като Иво Беров („Бетонната фея“) се насочиха към ърбън фентъзи с политически привкус. (Чолаков 2018: 296-297)

Дадена е и картина на промените в социалната среда за популяризиране на жанра и появата на „иновативни форми“. Сред тях на първо място е посочена водената от Калин Ненов фондация „Човешката библиотека“, под чието име излиза и алманахът „ФантаSтика“, а в публикуваните от нея антологии се афишира кръг от нови имена – Петър Тушков, Владимир Полеганов, Хараламби Марков, гравитиращи около сайтовете „Сборище за трубадури“ и „Шадоуданс“. Ето как е характеризиран този нов почерк: „Тяхната проза се отличава с повишени изисквания към литературния език, нестандартни конструкции на равнището на сюжета и фин поетичен изказ“ (Чолаков 2018: 299).

И тъй, несъмнено днес в литературните представи научната фантастика се еманципира от положението на оставен встрани жанр и ѝ се признава достъп до „истинската“ или „голямата“ литература. Недомислицата с подобни епитети, която често се изплъзва, макар предварително да са оградени с кавички, опира до някаква спонтанна убеденост, че има саморазбиращи се различни критерии за онова, което е „литература“, и „другото“, което се явява научна фантастика, автоматично държана извън литературата.

Тъкмо от заличаването на това разделение тръгва анализът на Огнян Сапарев в доста по-ранната му монография „Фантастиката като литература“ от 1990 г., в която прецизността на литературния теоретик има за опора и читателския му опит с многобройни заглавия: „Понеже НФ литературата е литература, тя също, както и останалата, се стреми да стигне до значими и обхватни образи – символи, т.е. архетипи“ (Сапарев 1990: 9). С тази разлика, че смятаната за ясно обособен жанр  научна фантастика застава като слаб член в опозицията с родовото ѝ понятие „литература“ и носи всички негативи на жанровата литература, придържаща се към рецепти и конвенции. Спецификата на жанра Сапарев вижда: „в създаването на относително Друг, съществуващ като че ли реално свят, но като нещо относително самостоятелно“ (Сапарев 1990: 16). Както при приказките, никой не вярва в този свят, който се възприема като разиграване на (добре измислена) въображаема ситуация, като своего рода мисловен експеримент. Възможното пристигане на мислещо същество от Юпитер може да стане начало и на философска притча – така е в „Микромегас“ на Волтер. Имплицитно в жанровата си природа научната фантастика носи потенциал да задава философски въпроси.

Върху критерия на рецептивната реакция стъпва и определението на фантастичното при Цветан Тодоров и неговото „Въведение във фантастичната литература“, а решаващо за отнасянето на една творба към жанра е „колебанието“ (на читателя или на героя) дали показва естествен или свръхестествен свят и как да го разбира: дали може да се откаже от алегорическото, както от поетическото тълкуване (Тодоров 2009). Фантастичното, изглежда, се определя най-добре чрез това, което не е.

И ако въображаемата ситуация е концептуалната основа на жанра, то той е засвидетелстван и на „повърхността“. Огнян Сапарев посочва – въпреки съществуването на всевъзможни междинни светове между „митология и наука“ или „приказка и техника“ – следните „атрибути“ на жанра: фантастични обстоятелства, предмети, събития, персонаж, идеи, плюс универсално човешко съдържание (Сапарев 1990: 15). В термините на литературния анализ заличаването на жанровата специфика се обяснява като „реакция срещу автоматизирането на жанровите структури в историческия процес“ (Сапарев 1990: 14). Съвсем конкретно проникването означава динамизиране на разказа с въвеждането на приключенски, активен вместо интроспективен герой и на развлекателна, остро събитийна интрига. Критикът посочва и български примери за такова заличаване на разделението, един от които е „сюрреалистичната новела“ „Греховно и неприкосновено“ от Агоп Мелконян. Сред текстовете му, издържани в този жанров регистър, се откроява романът „Смърт в раковината“ (1994).

Научната фантастика инжектира в т.нар. от Огнян Сапарев „амбициозна литература“ събитийност; възвръща правата на сюжетиката. В наше време на нова сметка Александър Кьосев обяснява интереса към дистопиите с това, че задоволяват „наративния глад“ след отказа от всевалидните „големи“ разкази.

На изваждането на фантастиката от представата за литература противодейства особено силно съществуващата практика. Съвсем отчетливо в отвъдбългарски мащаби при водещи имена от световните литератури може да се види тъкмо обратната тенденция на вмъкване на научно-фантастичната специфика в конципирането на литературното повествование. Сред съвременните автори с такъв подход се нареждат приетите както от читателите, така и от литературната критика световноизвестни имена като Кърт Вонегът, Томас Пинчън[5], Виктор Пелевин и Владимир Сорокин, Мишел Уелбек. Това обаче съвсем не е новопородена тенденция. С по-задна дата пример може да са фантастично-абсурдните сюжети на Ф. М. Достоевски (например в „Двойник“, „Крокодил“) и дори указанието „фантастичен разказ“, което поставя в подзаглавието  на „Кротката“ – енигматичният разказ, издаден през ноември 1876 г. в Дневника на писателя. А въздигнатият в култ образец на постмодерното писане Х. Л. Борхес съвсем директно поставя пред своето писане епитета „фантастичен“. Такова писане е описано и косвено предписано и през характеристиката на литературата на утопичния Укбар по съхраненото в митичната AngloAmerican Cyclopedia: „Разделът „Език и литература“ беше кратък. Една-единствена любопитна черта – отбелязваше се, че литературата на Укбар има фантастичен характер и в епопеите и легендите не се говори никога за действителността, а се описват две въображаеми земи – Млехнас и Тльон […]“ („Тльон, Укбар, Orbis Tertius“).[6]

 

II. Фантастичното в литературата
като социално действие

Жанрът на фантастиката винаги е имал и поръчители за вписването му във високите етажи на културата. Във времето на шеметната следвоенна модернизация, когато набира сили и надпреварата между двата лагера от двете страни на Желязната завеса за извеждане на управляеми апарати в околоземна орбита, Хана Арент обръща внимание за значението на популярния жанр отново като показател, но на социометрията на идеите: „като проводник на масовите чувства и масовите желания“ (Арент 1997: 25). Такова вглеждане в жанра предполага определен модел на четене, който разпознава в научно-фантастичните сюжети социално съдържание и по-конкретно обективация на колективни чувства и желания. Но именно при прочита става ясно, че ако социалната фантастика лансира утопични визии, наративното им разгръщане и „осъществяване“ през конкретни човешки истории по-скоро разкрива неприложимостта им. Социалната философия гради утопии, докато литературните разкази неустоимо водят към развенчаването им и дистопиите. Социалната значимост на фантастиката и потенциалът ѝ на превърнато в изкуство писане с политическа цел (за каквото говори журналистът Джордж Оруел в есето „Защо пиша“) личи и в два достатъчно популярни примера за социално-политически експерименти от иначе твърде бедната българска традиция в жанра, каквито са разказът „Това се случи в Лампадефория“ от Светослав Минков (1934) и романът „Чайки далеч от брега“ от Евгени Кузманов (1983) и това е директното изобличение към управляващите във времето на появата им режими.

В началото на ХХI век като че ли българските автори бързат да наваксат този пропуск и отсъстващите социално действени фантастични сюжети. Утопичната визия е заявена в заглавието „Project Достоевски“ на Радослав Парушев (2009) и това е литературата. Наред със свръхтехнологизираното битие на успешното юпи, романът разгъва пълния набор от похватите на готическите мистерии с тайни стаички и проходи, а от SciFi взима тунела във времето. Умело използване на техники на научната фантастика, наред със социално визионерство демонстрират работите и на други автори, излезли от групата за „бърза литература“. Васил Георгиев, след като конструира виртуозно оплетените в съглашателство комерсиални и екоорганизации в романа „Апарат“, в следващия си роман „Екс орбита“, титулуван според подзаглавието „пънк роман“, развива иронично една антиутопия. Тези романи показват категоричен ангажимент към социалното писане, както и пълна непоносимост към доктринерството. От друга страна, те са увлекателни и детайлите на интригата – изпипани.

Към тази социално ангажирана литература се присъединява и безкомпромисният социален критицизъм на „Пумпал“ от Владислав Тодоров. Социалният абсурд е нелепо-неистов – с директен прицел към недалечното българско партийно-униформено минало. Могат да се изброят още имена на достатъчно авторитетни автори като Владимир Левчев, „2084“ (Жанет 45, 2009) и Петър Денчев, „Тихото слънце“ (Жанет 45, 2012), àко и опитите им да не са много впечатляващи. Тези романи имат скелета на социалната антиутопия, но те не се възприемат от читателите, а и от подредбата по книжарските щандове или библиотечните рафтове, като принадлежащи към „научната фантастика“. Рецепцията им следва литературно-теоретически немотивираното, но практически наложено разделение, макар че повествованието им изземва конвенции и похвати, приписвани на жанра на SciFi. Натрупващите се примери, пък и добрите попадения за новата междинна специфика бе регистрирана от българската литературна критика, и то на провокацията на текстовете се отзова критиката в най-авторитетните университетски кръгове, както стана дума по-горе.

Можем да изберем още един ъгъл за приближение към социалното битие на жанра. Ако потърсим социалната онтология на жанровата промяна в контекста на „Човешката ситуация“, имаме за опора противопоставянето, което извежда Хана Арент, между „поведението“ – доминиращ голямото население принцип на колективния живот, и редките, нарушаващи статуквото „действия“ (Арент 1997: 55). Повествованието в каноните на SciFi въвежда действието без филтъра на психологическите мотивировки. Същевременно, в обратен ред научната фантастика „прихваща“ от литературната традиция различни фигури на разказвача, включително аз-повествованието, техники за предаване на самосъзнанието на аза. В противовес на „бързото писане“ времето на аз-разказвача от романа „Другият сън“ на Владимир Полеганов тече бавно, през мислите и състоянията му.

Онова, с което научната фантастика запазва своята специфика, е, че в основата ѝ лежи една въображаема ситуация и по законите на играта повествованието конструира свят именно в параметрите, зададени от тази ситуация. Така да се каже, жанрът радикализира фикционалното начало, на което стъпва и литературата. Сюжетът се разгръща като мисловен експеримент, който изпробва научна хипотеза, техническо средство, социално-политическа ситуация и пр.

Ще разгледаме посоките в преображенията на тази експерименталност на жанра при няколко авторски подхода.

 

III. От социалното действие към експеримента
на сюжета и словото: Янчо Чолаков

Писането на Янчо Чолаков е своеобразна лаборатория, в която се дестилират формите, с които търси самоопределяне новата специфика на тази литература извън жанровите разделения. Първата книга на автора „Историята на Самотния редник“ (Бургас: Офир, 1995) излиза с предговор от Агоп Мелконян, който определя писането му като „истинска фантастика“ – не „научна фантастика“ и не „фентъзи“, а като „територия на свободното въображение“. Според мнението на писателя ментор за поместените в сборника разкази „някои може би ще ги определят като сюрреалистични, но ще опонирам: защо не сюрфантастични? В тях има фантазия, понякога дори в опасни дози“ (Мелконян 1995: 3). Тази прекрояваща термините формулировка тръгва от схващането за концептуалната основа на жанра като територия на въображението, с което се отказва както от условието да е мисловен експеримент, така и от поставянето на колективно значими въпроси.

И все пак, без да има валидизирани в колективното живеене теми, фантастиката в първия сборник на Янчо Чолаков също стъпва на сюжети, които конструират въображаем свят и го разказват, т.е. вкарват го в жанрови конвенции. Експериментът е в самото превръщане на въображаемото в повествование, и то реалистично плътно и мотивирано. Много са посоките на това преображение, видими в разнообразието от изпробваните форми: митологичен разказ, псевдоисторически възстановки и ухрония, криминална интрига, импресия, апокалиптична визия, киносценарий: всички те прекроени и преработени в идиосинкратичната форма на единичния разказ.

По жанровото нарояване – обратно на вменената на фантастиката жанрова яснота и скука – писателят стои далеч от представата за замръзнала в жанрово клише литература. В случая отново виждаме потвърждение, че отнасянето на един автор към жанра до голяма степен стъпва на публичното му вписване към определени кръгове и на извънтекстови съображения. В „чекмеджето“ на родния фендъм отдавна е класифицирано и творчеството на Янчо Чолаков, макар сюжетите на повечето му творби да са твърде далеч от каталога на научно-фантастичните теми. Постоянният му интерес към различни исторически епохи може да се отнесе привидно към квазиисторическите възстановки на т.нар. „ухрония“, но историческото обкръжение само ситуира разработването на универсално-антропологическа тема, например краят на Птолемей XIII с разтварянето на династическото безсмъртие във всекидневието на чуждите племена в повестта „Целият свят в ръцете“, или „раждането на легендата“ – в испанска Южна Кастилия, в началото на ХIV век – в „Цялата слава в историята“. И двете повести имат епиграфи от други времена: първият – от Шекспир. Възстановката на митологични персонажи в „Земята на кръстовете“ или „Бесният Гилвирдас“ мимикрира в жреческо слово и повествованието приема формата на лирически ритуален монолог.

Друг открояващ се похват е стилизацията по образеца на апокрифа (терминът е посочен в заглавието на разказа „Апокриф ХХ“) и философската притча. Авторът е дал заявка и за сътворения от него жанр „апокрифен роман“ с публикувания през 2012 г. откъс от „Дванайсет разбойници“ с това жанрово подзаглавие. Други разкази са кратки, имитиращи анекдота, накъсаните реплики на киносценария. Представени са дори минималистични форми от фрагменти („Фрагментарна книга. Фабули и мисли“)[7] и списъци на заглавия, помествани от автора „с продължение“ в профила му в социалната мрежа ФБ. Многотията от жанрове е част от литературната игра.

Разноформатните текстове и сменящите се композиционни принципи имитират различни жанрови модели, като с това демонстрират владеенето им. Затова може да се обобщи, че първият експеримент е в използването на различни жанрови форми, всички те допустими в рамките на експерименталната ситуация, зададена с отнасянето на текста към фантастиката. Едновременно с това по самата си експериментална природа жанровият модел провокира и стилистичния експеримент и го прави приемлив. Янчо Чолаков се възползва максимално от тази възможна посока, сякаш за да демонстрира, че школовката в жанра на научната фантастика добавя професионализация на писането, извън и независимо от академично предписаното му овладяване. Именно от опита с научно-фантастичната проза и параромановите ѝ удължения като книгите игри идва  стегнатото повествование с наситени неочаквани сюжетни обрати на Богдан Русев. Освен мисловен експеримент научната фантастика е школа по писане и налага суровата дисциплина на жанровата изрядност.

Още с една от ранните си творби Янчо Чолаков започва двустранно да работи върху жанра, подлагайки на изпитание и отмествайки границите му, събуждайки нови лексикални потенции на езика: от една страна, като спазва свръхстарателно конвенциите на избраната жанрова форма, а от друга, като ги изпълва със съвсем различни теми. Такъв е повествователният експеримент в новелата „Историята на Самотния редник“ от едноименния сборник, публикувана и в „Упражнения по безсмъртно писане“ (Бургас: Офир, 2009), с пренаписването на Троянския цикъл като сражение на „хтонически хоплити“ – мястото на епическите герои са заели мутирали членестоноги. Сериозната литературна игра е истинско изпитание за класификацията на интертекстуалните отношения, тъй като стои извън двузначните решения на бурлеската или снизяващата пародия, защото се разгръща битка между човешкия свят, затворен в класическото изкуство на Къщата на статуите, и неудържимата военна стихия на новите господари на земята. Митовете се съживяват и преразказват, но с герои триметров скорпион и сколопендра. Съвсем достоверно според членестоногата им физиология се описват действията на героите, които проскърцват и стържат при допир един о друг. От друга страна, разказът съживява и изиграва наново Омировия епос, сътворявайки в епически стил композити като „мравколъв“ или „мракомъдри дракоскорпиони“. С лекота стилът възприема и възпроизвежда Омирови формули като: „раздели се с душата“, „Лаоген нямаше никога да остарее“, „Лъвската глава обнажи изплезения железен език на гладното си оръжие“ (33).

Епизодите от Троянския цикъл обаче са преразказани и с промени в действията, макар като вариации по митологичната схема те я възпроизвеждат, добавяйки и порцията изненада към узнаването на познатото към читателската реакция. Същевременно отклонението от първообразеца подсказва за влизането на още един фактор в конципирането на повествованието и това е интертекстът на древнокитайската повествователна традиция, изкушен читател на която е самият писател. Експериментът като условие на фантастичното повествование позволява една история да бъде разказана едновременно в няколко кода.

В словесното пиршество, с което се описват битките, се наслагват различните кодове и с това – различни собствено литературни гледни точки към „славната утринна касапница“. Виртуозната игра със стиловете, едновременно с опората на ненакърнената смисловата цялост и плътно слеващата конкретиката на действието фраза, прави възможно съчетаването на различни нива от реалността. Паралелно с тях вкарването на съвременни разговорни фразеологизми размива в иронична игра епическото достолепие, като в този детайл от боя: „последван от начумерените скорпионови солдати, които се понесоха подире му с прибежки и припълзявания“ (с. 33). И на трето място, авторът изважда от тезауруса на родния език такива лексеми, които по екзотичното си звучене се възприемат като неологизми и се разбират по звуково подобие (като глагола „измръвка“ за котарак преди смъртта му, или „положението е мармародно“). Както в други негови творби фразеологизмите се разглобяват и разместват.

Условността на фантастичния жанр позволява и провокира свободното сърфиране по речевите регистри. И ето че както е банализирана, битката е превърната в неуловимо видение: „Заизнизваха се мършави часове от монотонното всекидневие на пурпурната кланица. Редника излизаше на бойното поле, както се влиза в шизофренично видение […]“ (с. 40). Езиковите несъвместимости, получили право на достъп с условността на фантастичния жанр, създават картина, която минава покрай познатите шаблони за описание на боя – емблематичен епизод за популярното сюжетно разказване, който авторът с истинско наслаждение описва подробно, в различно темпо и различни стилистики, сякаш с търпеливото изброяване на детайлите ще направи по-внушителна безсмислицата на убийството и ще се надсмее над конвенциите на популярните жанрове да го представят като зрелище и кинообраз. Педантично, с хипнотично упоение, са изредени оръжията, повечето от които доизмислени или извадени от бездънната историческа памет на различни епохи и народи, като че бойното снаряжение и схватките са фабули в психоразказа на авторовото съзнание. Новелата за Самотния редник съдържа и едно метанаблюдение за експеримента, режисиран от писателя, за превръщането на разказа и зрелището в писмо. Събитието се разтваря в буквените знаци, то има своята реалност чрез записаните разкази. И обратно: събитията имат изначалната геометрия, превъзхождаща и предхождаща всичко случващо се. А до това знание достига един епизодичен персонаж: „Скорпионожената наблюдаваше съсредоточено маневрите на войсковите подразделения, както се гледа игра; като че ли армейските единици бяха линеарни буквени знаци, които се събираха и разделяха, и непрекъснато се подреждаха по неподражаем начин върху пергаментовите страници на Максимална книга“ (с. 39).

Античната митология присъства и в други сюжети на писателя. Горгоната се превъплътява във василиск, който е митологичният виновник за убийствата, разследвани като в съвременна криминална история от Ред Барет и двамата му помощници в „Рикошет“ (от „Митове за овъгления мрак“, 2006) и редактирания следващ вариант „Престрелка“ (от „Упражнения по безсмъртно писане“, 2009). И двете заглавия са своеобразни метафори на отражението на митологичния образ в криминалната интрига, на митология и съвременност, на съсъществуването и съвместяването им.

Своите стилистични експерименти Янчо Чолаков продължава в последната си новела „Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм“ (Либра Скорп, 2019), в която изчистеният до аскетичност реален сюжет намира разрешение в пробив на фантастичните ритуали на Южните морета. Тези необичайни контаминации на светове и символика обаче са средствата, чрез които авторът говори за страданието, болестта и болницата – една станала свръхактуална тема за обществото ни през последните месеци.

Колкото „леко“ се четат разножанровите творби според интригата, толкова интертекстуалността е многопосочна и стои в основата на замисъла. Друга тематична област, чиито сюжети преразказва и пренаписва Чолаков, са евангелските притчи.[8] Цяла върволица от древни митологии е съживена в лирическо-ритуалните монолози „Земята на кръстовете“ и „Бесният Гилвирдас“ (от „Историята на Самотния редник“, 1995, възпроизведени в „История по безсмъртно писане“, 2009).

Различни митологии и различни хронологии, както невъобразимото многостилие на съвременния български се наслагват и съжителстват в романа антиутопия „Запалѝ свещ на дявола“ (София: Аргус, 2009), определен в подзаглавието като „роман в жанра фолкпънк“. В „Опит за предговор“ Александър Карапанчев изброява различни поджанрове, които открива в романа: „фентъзи и научна фантастика, готика ведно с уестърн, тръпкопобиваща антиутопия & криминале“ (Карапанчев 2009: 7). Колкото и различни да са избраните типове ситуации и видове повествование, техните рамки са спазени строго. Отграничаването им обаче прави възможно норма на текста да е именно смесването им – редувайки или съвместявайки ги в един епизод.

Едновременно със спазването на строга жанрова дисциплина се разгръща виртуозното разиграване на езиковия потенциал.[9] Романът е откровен стилистичен експеримент, тъй като рухването на света е разказано в аз-повествование, но в несвидетелското наклонение на минало неопределено време.[10] Антиутопийното е изиграно с пълното разфокусиране между разказ и семантика и функционалност на глаголното време, сякаш това е разказ на двойника на разказващия, братът, наречен „Онзи, който не ставал за нищо“– спящ и безсловесен през цялото време.

Романът е скроен по всеизвестната схема на пътуването бягство. Като в други съвременни дистопии заден план на събитията е екокатастрофата: героят пътува с непробудно спящия свой брат, към Нефтения разлив, покрил Бургаския залив, среща се с всевъзможни вредители и по-малко помагачи. Двойникът, заспал непробуден сън, е копие на типа на юнака от вълшебната приказка, който измамва всички с привидната си непригодност. Съвсем нелогично по предписанията на реалистичния разказ брат му успява да пренесе носилката през какви ли не драматични схватки и вредителства. Ако има въобразена логика, която да нормализира фикционалния свят, тя е постулирана от някаква неведома митологична праустроеност и подреденост на света. Тази цялост светът си възвръща във финала, когато героят разказвач се разправя с вредителите – проводници на унищожението и безогледния егоизъм – в поредица поединични схватки,  конструирани по законите на съспенса, мелодрамата и светкавичните ненадейни развръзки на хепиенда. Обаче брат му, „Онзи, който не ставал за нищо“, най-сетне се пробужда и воден от пироманията си, палва клечката на Нефтения разлив.

Това повествование не разчита на доверчиви читатели, не претендира, че създава възможен свят. Дори преднамерено разгражда възможната референциална сигурност, пък и буквално унищожава всякаква възможност за свят в огъня. Между разказвач и читател обаче плете връзки друга игрова техника – непресекващата ирония, родена от стилистичното снижаване и „омаскаряване“ на митологичните страхотии. Разговорните интонации и одомашняването на всяка невероятна ситуация са характерен белег за фантастичния разказ, който отрежда и на читателя позицията на свръхзнаещия, осведомен за преднамерената илюзия на въображаемия свят. Бих нарекла тази фамилиарност родилно петно на жанра научна фантастика, намерил своята читателска група сред тийнейджърите, предано подхранващ тяхната увереност за свръхзнание. Тя може да послужи и като белег, отделящ жанра от „другата литература“ в спонтанните класификации, коментирани по-горе. Писателите фантасти разиграват какви ли не стратегии за снизяване. Янчо Чолаков демонстрира особени умения, като вкарва в действия готови стилистични форми, но извън условността на разказваната въображаема история, примерно инопланетянин ще коментира в неутрално литературен стил появата на десет наемници, които му пречат да си изпълни мисията: „Вдигналата врява ме сепва“ („Горе ръцете! Слава на лисицата!“, с. 144).

 

IV. „Презареждане“ на жанровете

Действието, върху което се гради фантастичния разказ, е обраснало със слово, трепти от рикошетите на митологеми и фактологичен разказ, променя смисъла си в различни превъплъщения на стиловете. Ако изграждането на въображаемия свят е повествователен експеримент, той получава  съвсем измеримо въплъщение и в сътворяването на нов език, нов стил и обособяването на типови образи и ситуации. Тази му линия е подчертана с изобилието и излишествата, до които стига, отричайки с това чистата им функционалност и полезност за разказване и изчерпване на интригата. И това съвсем не е своеобразие в отделен авторов подход. Удоволстието от разказването и изграждането на нови светове и сюжети може да се почувства в детайлните описания на всеки един от изброените романи. С истинска наслада, но и предварителна изследователска работа върху обширни теоретични масиви, са възсъздадени сънищата, населили света в „Последната територия“ на Момчил Николов. Раблезианското разточителство на изброяването обаче изисква „бавно четене“ и потапяне във въображаемите светове. А това е обратно на императивите на жанра откъсване от интригата на случващото се и вживяване във въображаемия свят, измислен, невъзможен, но по-истински и достоверен от реалния.

Сънят е мотив в по-ранни творби на фантастиката, както в цитираните по-горе работи на Агоп Мелконян, които показват заличаването на границите между  специфичния жанр и критерия за литературно качество на текста, например в новелата „Греховно и неприкосновено“ или романа „Смърт в раковината“.

Ерудитското овладяване на темата и изграждането на сюжета върху интелектуалното са специфика, която би предизвикала несъгласията на така популярното разбиране за спонтанното творене на литературата. В тези романи между жанровете интелектуалното начало се превръща в „машина за разказване“. Оттук тръгва отличителната за обособената група на „междинните“ романи интертекстуалност в конципирането на разказите, която изисква двойно четене, т.е. интригата се проецира върху концептуален хоризонт, а ценностният коректив или алтернатива са означени чрез скрити или явни цитати. Всъщност такава литературна компетентност демонстрират редица класически текстове на научната фантастика. Що се отнася до българските традиции в пародията, с истинско самонаслаждение и забава Емил Манов разказва съшитите с бели конци новели за галактическите похождения на Октеп и Рътимид („Галактическа буфонада“, 1978), сякаш нарочно усилвайки нелепиците. Или за въображаемия остров Уибробия („Пътуване в Уибробия“, 1975, 1978, 1981, 1986, 1989). Акостирането до това изобретено в българската литература пространство е и прочит и пренаписване на романа на Джонатан Суифт за приключенията на Гъливер, и то на непрогледната мизантропия на четвърто пътешествие до разумната утопия на човекоконете, хоинъмите.

Ерудитски, с цитати, в повествованията се въвежда престижната ценност, алтернативна на реалността. В „Последната територия“ това е Belle époque, която магически изниква в надпис на енциклопедия или в рекламна табела на кафене, за да припомни загубения свят на хармония. Грижливо прикрити, а и многобройни са цитатите при Янчо Чолаков, навярно оставащи неуловими и при най-внимателен прочит. Бароковата многотия от образи и натрупването им неудържимо напомня нулевата информативност на раблезианските списъци или загадъчното фигурално изобилие в картина на  Йеронимус Бош. Като от „Градината на вечното наслаждение“ е дошла алитерацията в образа на неговия конник, „препуснал в янтарното ядро на ягода“. С безспорен авторитет като смислов център са библейските интертексти – Еклесиаст или Апокалипсиса, наред с апокрифното Откровение Варухово. Обратни са естетическите образци за повествованието на „Другият сън“ на Владимир Полеганов. Строгият им канон на минимализма и усет за архитектурната масивност на формите обаче е туширан от съпътстващата ежедневието на героите музика на Ерик Сати.

В повърхността на повествованието интертекстуалността е ясно разпознаваем знак за ерудитско писане, разколебаващ както реалността на изобразеното, така илюзията на самодостатъчния въображаем свят, но пък, от друга страна, е на една стъпка до снобската претенция. Отказът от признаването на реалността има друг залог и той е да се изтъкне, че случващото се разгръща другаде. Истинските събития се случват в съня. В романа „Запалѝ свещ на дявола“ братът на пътуващия разказвач спи през всички битки и обрати, но тъкмо той решава съдбата на света, той възмездява с унищожение безсмисленото разрушение на човешката общност.

Сънят е образ, който размива границите между онова, което читателят може да приеме за реално, и свръхреалното, изпитано средство за мотивиране на невъзможното и фантастичното. Тази ситуация, едновременно с колебанието накъде да се търси реалността на битието, стои в заглавието на романа на Владимир Полеганов „Другият сън“. Тъкмо чрез съня героят се пренася в другия свят, достигайки до изкуството на „синестетичен сън“. Романът се открива с епиграф от „Истинската история“ на Лукиан, от първото произведение, отнасяно към фантастичната литература, считано за предшественика на фантастичните пътешествия из небивали светове. От същото съчинение на елинистичния автор е и епиграфът, предшестващ изследването на Огнян Сапарев. Сънят е често използван мотив и в разказите от сборника „Деконструкцията на Томас С.“.

Сънувачите населяват новелата „Племена“, втората част от романа „Думите“ (2012) на Богдан Русев, и изплитат мрежа на паралелна реалност. А в „Последната територия“ на Момчил Николов сънят е утопичното завръщане към същинското битие и желаното бъдеще – в „сънните матрици“ раснат лаврите на бъдещото човечество.[11] Същевременно унасянето в сънните светове преобръща картината на въображаемия свят, който се е оказал зловеща дистопия на изгубилия въображението си човек. Янчо Чолаков припомня с епиграф от Густав Майринк към разказа „Обезлюденият“ генеалогията на образа на съня в диаболичното повествование („… хората мислят, че се пробуждат от сън. Те не знаят, че са станали жертва на чувствата си и плячка на един нов, още по-дълбок сън от този, в който са били току-що пробудени“. Густав Майринк, „Голем“).

Сънят не е образ, запазен за периметъра на фантастиката. След като в концепцията на романтиците той сигнализира за възвърнатото пълноправие на въображението, мястото му в конструирането на модерния литературен разказ има поръчителството отново на авторитета на Х. Л. Борхес, който вместо да препраща към обяснението на съня, го превръща в принцип за конструиране на светове: с огледалото между сънуващия и сънувания („Кръглите развалини“), в прехода от сън в сън („Писмената на Бога“), с нерешеността дали е реално или сън ставащото („Очакването“), „най-загадъчното от всички наши състояния“ („Старата дама“). Борхесовото повествование съдържа в чернова световете на съня, въобразени в „Последната територия“ на Момчил Николов, възсъздадени в романа с вещо и скрупульозно възпроизвеждане на хипнопедията. Както при Борхесовия разказ „Кръглите развалини“, сънуваният се пробужда в съня на сънуващия, за да констатира, „че и той е видение, че някой друг го сънува“.

Заглавието „Другият сън“ на романа на Владимир Полеганов стои във връзка и със заглавието „Другата смърт“ на първия сборник с разкази и новели на Алек Попов от 1993 г., в чието повествование впрочем също нееднократно се явяват съновиденията.  Тази паралелност в заглавията, именно защото изглежда непреднамерена, по-властно прокарва силови линии на приемствеността в рамките на българската литература. При творбите на Алек Попов ще открием подчертано засвидетелствана преданост към диаболичните похвати, но и към социалната критика на Светослав Минков, както и дословни цитати. Също така директно прокарва връзка назад към диаболизма и в детайлите повествованието на Владимир Полеганов. С пълно право на основата на заявеното от тях родословие Светослав Минков може да се нарече най-ярко представеният и актуален автор от българския литературен канон в почерците на днешните автори, заставайки редом с извънбългарските им ментори. На особен пиетет се радва авторът и от страна на българския фендъм. Издателското битие на текстовете им ги е отнесло към жанра на фантастиката: не само защото негови творби, както и диаболичните разкази на Владимир Полянов са излизали под знака на варненската библиотека „Галактика“.[12]

Отново с потекло от диаболизма е образът на двойника, събиращ ведно ужаса от неведомата свирепа двойна природа с признанието за разкъсаната цялост на аза. В романовото повествование на Полеганов препратките към диаболизма са многобройни (срв. с. 94), наред с отиграването на темите на диаболизма, каквито са огледалото, името, лудостта. Същевременно и този роман е ясно заявен стилистичен експеримент, изграден като монолог на един дъх, без нито един отстъп и сегментиране на разказа. Удвояването на аза в романа „Запалѝ свещ на дявола“ на Янчо Чолаков пък се мотивира с митологичната близначна двойка.

Друга характерна черта е експлицитното позоваване на литературни авторитети и предходници. Свръхценността на литературата е заявена в заглавието на романа „Project Достоевски“ на Радослав Парушев, докато темата за литературното е подложена на иронично дружелюбно надсмиване в „Екс орбита“ – не само защото един от маниаците водачи на новото учение Покровски е съобразителен филолог по образование, а защото именно поетът със звънкото име Демир Демичев става пророк и разпространител на новото учение. Книгата и библиотеката са откроени като ценност, и макар тази ценност да остава немотивирана, нито се обсъжда спецификата ѝ, те са превърнати в самостоятелен персонаж. Така Библиотеката – още една от емблематичните теми на Х. Л. Борхес, на своя сметка се оформя като наративна единица и в това повествование: унищожението на библиотеката е крайната точка в разорението на Къщата на статуите след победата на хтоническите твари в „История на Самотния редник“ на Янчо Чолаков; героят разказвач в „Другият сън“ на Вл. Полеганов има за задача да пренесе книгите и, обратно, да отвори нова библиотека и докато я нареждат, се събират с бъдещата му жена. Улиците в ултрамодерния град в утопията „Project Достоевски“ имат имена на писатели, а вълшебното Унимо от едноименния разказ на Александър Карапанчев, което може да дари с нова идентичност, е превърнало всички обитатели на въображаемия свят в двойници на известни писатели, защото това са пожелали да бъдат. А в секретната централа на Пумпала в романа на Владислав Тодоров развиват криптография, която трябва да опази „инфекциозната истина“. Овалната му библиотека е най-голямото книгохранилище на полуострова: „Изобщо, тук бе представена цялата апокрифна, официална и официозна вербална маса, създадена през вековете благодарение на словотворческото буйство на полуостровния човек и съхранена при специални условия, близки до тези на открития Космос“ (с. 17-18).

Ето библиотеката от Къщата на статуите, изгризана от хтоничните твари в „Историята на Самотния редник“, романа на Янчо Чолаков:

Термиталите гладници бяха открили междувременно Библиотеката на Къщата и сега се отдаваха на задълбочено четене. Нагризаха дървенията с мандибули и максили, и се заеха с книгите, жадуващи да опитат от апетитната целулоза. Всичко, което бе достъпно за гладниците, се превръщаше за броени минути  в кафеникав книжен прах. Те гризкаха палимпсести, счетоводни регистри, граматики с термини, митографски сборници, епиграфски документи, отделни колофони, кедрови търговски таблички, върху които с калем от тръстиково перо и горена вълна бяха изписани парадигматични кривулици, пооръфани канцеларски книжа с маргинални драскулки и заврънкулки, тълковници, изборници, панепистемии, манускрипти, йератически писмена, латински версии на троянската притча, един бая дебеличък панегирик, подвързани с кожена обложка фолианти, от които оцеля медният обков, разточителни платиатски съчинения с будещо възхищение калиграфско оформяване, анонимен коптски роман за Камбиз, редактирани поетики на упадъчни стилове, навити на руло нечетливи, непрочетени и нечитаеми съкровени текстове, свитъци с ръкописни бележки от стило на писари в полето и извиняващи правописните си грешки писачи; все шедьоври на профанизирано високо и неистово възвеличавано низово изкуство за ползване по собствено желание или за всеобща потреба. Термиталите буквоеди гълтаха с най-голямо настървение поезията, която бе значително по-вкусна от скучните увъртания на втората софистика; След Анакреон и Сафо се прехвърлиха на веселяка Аристофан. Особено добър поет им се стори Омир, две поеми от когото бяха преписани върху сладка хартия, поръсена с есенция. Навсякъде из Библиотеката висши жизнени форми смилаха низши безжизнени. (с. 67)

Борхесовата тема е предадена с раблезианското разточителство на ерудицията и с неподозираните находки на познаващия езика.

И така, жанрът фантастика и неговите удължения в днешната българска литература имат ясно разпознаваеми тематични ядра (сънят, двойникът, библиотеката); лесно може да се свържат с литературни предходници и да се тълкуват като преформулиране и удържане на тези традиции, отстоявайки с това своята различност и равноправност спрямо предходниците. Създавайки, едновременно с това, своята версия за свят. Различни визии, но щедри в детайлите, с изумителната многотия, с която говориш за любимите неща.

Всъщност тази нова фантастика, или нова междинна литература, почерпала от жанра на фантастиката похвати, образи и концептуалния принцип на експеримента: мисловен и стилистичен, както Борхесовата, е утопия на затвореното в книгата слово.

*  *  *

В заключение ще извадим пред скоби какви са „ползите“ от проникването на фантастичното в родната ни литература, което с един замах пренася дълговечната традиция на световната фантастика; ознаменувано е както с бестселърен професионализъм, така и с ерудитство и естетическа езотерика; дава скъпоценни качества и утешава комплексите ни за изостаналост. Оказва се българската литература на равна нога с онова, което се прокрадва като тенденция в престижните американска, руска или френска литератури. Конструирането на фантастично-утопичен разказ е въвело световни образци в паметта на българската литература, а сюжетиката стъпва върху ясно разпознаваеми и универсални тематични ядра: сънят, двойникът, библиотеката.

Първо, литературният жест е неотделим обаче от политически ангажираната позиция. Такава – отново едновременно социално критична и стилово експериментална – е Светослав-Минковата фантастика от 1920-те и 1930-те години, която се побира в малко коли, не е обширна, но се е оказала заразителен образец за днешното поколение успешни писатели. Или примерът с паралела между жителите на Уибробия и актуалните социални типове в родното организирано и мущровано по партийни директиви общество в едноименния роман на Емил Манов. Фантастиката в романите е спасила политическото им качество, гарантирала им е длъжността да са алтернатива на социално-историческата реалност, каквато литературата е призована да бъде, а именно да изиграе ролята на нереалното и социално ненужното, като предлага утопични и въображаеми светове – единственото противодействие – и противоотрова – към благочинното поведение на засипващото ни множество, вместо самонадеяното присмиване. Тази литература „действа“, потапяйки се в стилистичното преобразяване на езика, макар че навярно с това се обрича да остане далеч и от множеството, колкото и да се надява на тиражи.

Второ, жанрът на романа възпитава в така нужната професионализация на писането, но освен той дава втори утопичен или въображаем, смислов план както на динамичната сюжетика, така и на статичната интроспекция или на стилистичното експериментиране.

И трето, тази литература не се бои да говори за Бога, не се и перчи. Романите на световните имена в жанра на SciFi са го превърнали в територията, на която човек може да сподели и обмисли тревогите си и жаждата за Бог, да бъде откровен в съмненията си. В „Умората Сюзерен“ последният въпрос, който героят на Янчо Чолаков задава, е: „Какво сънуваш, Господи?“.

 

Автори и произведения

Агоп Мелконян

Греховно и неприкосновено. – Греховно и неприкосновено. Фантастични новели. Пловдив: Хр. Г. Данов, 1983.

Смърт в раковината. Фантастичен роман. София: ИК Христо Ботев,  1994.

Алек Попов

Другата смърт. Новели. София: Младеж, 1992.

Александър Карапанчев

Унимо. – В епохата на Унимо. София: Аргус. Нова българска фантастика, 2002.

Богдан Русев

Племена. – Думите. София: Обсидиан, 2012, с. 43-84.

Васил Георгиев

Апарат. София: Сиела, 2013.

Екс орбита. Хермес, 2016.

Владимир Полеганов

Деконструкцията на Томас С. София: УИ Св. Климент Охридски [Нова проза], 2013.

Другият сън. София: Колибри, 2017.

Емил Манов

Пътуване в Уибробия. Варна: Георги Бакалов, 1975.

Момчил Николов

Последната територия. София: Сиела, 2016.

Радослав Парушев

Project Достоевски. София: Сиела, 2009.

Янчо Чолаков

Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995.

Митове за овъгления мрак. Фантастични разкази и повести. София: Аргус, 2006.

Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009.

Упражнения по безсмъртно писане. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2009.

Дванайсет разбойници. Откъс от роман. – Море, кн. 1, 2012, 137-156.

Целият свят в ръцете. Сборник повести и разкази. Бургас: Офир, 2014.

Прояснение. Повест в жанра магически постреализъм. Бургас: Либра Скорп, 2019.

 

Цитирани източници

Арент 1997: Хана Арент. Човешката ситуация. Прев. К. Янакиев. София: Критика и хуманизъм, 1997.

Борхес 1989: Х. Л. Борхес, Вавилонската библиотека. Миниатюри, разкази, есета. София: Народна култура, 1989.

Бурдийо 2012: „Литература“ и „паралитература“. Легитимиране и преноси на легитимиране в литературното поле: примерът на научната фантастика. Разговор с Ян Ерно (в: Science fiction, n°5, oct. 1985). – Полета. Том I. Полета на духа. Състав. и прев. Недка Капралова. София: Изток-Запад, 2012, с. 419-432.

Влашки 2014: Младен Влашки. Романология ли? Пловдив: Хермес, 2014.

Гласовете… 2018: Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018.

Карапанчев 2009: Александър Карапанчев. Опит за предговор, или защо се пали тази свещ? – Запалѝ свещ на дявола. Роман в жанра фолкпънк. София: Аргус, 2009, 5-9.

Ковачев 2018: Огнян Ковачев. Изграждане на неяснота, неопределеност и несигурност в диаболистичната проза на Владимир Полянов и Георги Райчев. – Гласовете на българския диаболизъм. София: Парадигма, 2018, с. 26-38.

Личева 2019: Амелия Личева. Световен ли е „Нобел“? София: Колибри, 2019.

Мелконян 1995: Агоп Мелконян. В търсене на алтернативи. – Историята на Самотния редник. Бургас: Офир, 1995, с. 3-4.

Оруел 1946 http://orwell.ru/library/essays/wiw/english/e_wiw

Полеганов 2019. Интервю. Хост / Гост. Сборище на трубадури

<https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

Сапарев 1990: Огнян Сапарев. Фантастиката като литература. София: Просвета, 1990.

Тодоров 2009: Цветан Тодоров. Въведение във фантастичната литература. Прев. К. Кавалджиев. София: СемаРШ, 2009.

Чолаков 2018: Янчо Чолаков. Кратък обзор на най-новата българска фантастика – тенденции и развитие. – ФантаSтика, 2018, с. 292-299.

 

Бележки под линия

[1] Борхес 1989: 221.

[2] Бързата реакция на А. Кьосев към очерталата се тенденция има корени в дълготрайния му интерес към утопията (срв. „Мечтата на тялото“, предговор към А. Платонов, Чевенгур (София: Профиздат, 1990) <http://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/arts/literature/2979-2016-05-06-21-08-19 >; „Скандалът на утопията. Начални бележки“ (Пирон, бр. 7, 1 януари 2014 <http://piron.culturecenter-su.org/съдбата-на-либералната-утопия-за-безс/>). Съвсем наскоро се състоя конференцията „Новите утопии“, 6 – 9 декември 2018 <http://culturecenter-su.org/?p=8827>, в рамките на която се проведе Кръгла маса „Дистопиите в България“ с участието на Васил Георгиев, Александър Белтов, Чавдар Парушев и Александър Кьосев. Паралелно Кьосев изследва утопията в отношение към фантастичната фикция, срв. скорошния доклад „Хорхе Луис Борхес и Андрей Платонов за утопията“, Международен онлайн колоквиум „Тльон, Укбар, Orbis Universitarius, 19–20 октомври, 2020 г.

[3] Що се отнася до жанровите определения, в блърб на задната корица на предходната му книга, сборника с разкази „Деконструцията на Томас С.“ (София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2013) е отпечатан откъс от рецензия от Ани Илков, в който книгата е определена като „постфантастика“.

[4] Сборище на трубадури <https://trubadurs.com/podcast/host-gost-vladimir-poleganov/>

[5] Към фантастичните елементи в повествованието му обръща внимание Владимир Полеганов в цитираното по-горе интервю.

[6] Х. Л. Борхес. Вавилонската библиотека. София: Народна култура, 1989, 69. По-долу темата продължава с допълнението, че според метафизиците в Тльон метафизиката е дял от фантастичната литература (с. 75). Преплитане на идеята за литературата с фантастичното продължава с уподобяването на фантастичното със спомена или съня („Другата смърт“). В „Заир“ разказвачът директно посочва фантастичния жанр на това, което пише: „До края на юни бях погълнат от работата над един фантастичен разказ“ (с. 234).

[7] Техен образец можем да видим в притчите и ескизите на Франц Кафка.

[8] Срв. Дванайсет разбойници. Апокрифен роман (откъс). – Море, кн. 1, 2012, с. 137-156; 5+2=ЧУДО. – Целият свят в ръцете, 2014, 260-263.

[9] Ето как представя тази страна от творбата Александър Карапанчев в своя „Опит за предговор“: „Бидейки твърде ерудиран автор (понякога тая му ерудиция даже натежава), Янчо умело забърква коктейл от различни езикови „напитки“. Така в романа „Запалѝ свещ на дявола“ живеят и жаргон, и сленг, и чисти сякаш кристал литературни форми; тук-таме се мяркат закачливите опашки на игрословици плюс неологизми; провиждат се шарените жилки на многопосочен хумор… Като сменя ритъма на фразите си, писателят успява – да, успява! – да генерира допълнително енергия за четене“ (Карапанчев 2009: 6-7).

[10] Коментар на романа, който отлично представя отделни елементи, но съвсем не ги приема безрезервно, е даден при Влашки 2014: 64.

[11] Двете последни произведения са композиционно и концептуално различни. За разлика от стегнатата интрига при „Племена“ на Богдан Русев, Момчил Николов в своя роман развива сюжета в няколко паралелни линии, проследяващи различни персонажи, с различни нива на моделиране на темата (макар че можем да ги прочетем и като удвоения на една сюжетна линия). Кукловода в повествованието на Богдан Русев влиза в съня и тласка към самоубийство. Може да се открие и директно съвпадение в образ като „Сънищата са територия“ (цит. с. 59-60 от романа на Б. Русев).

[12] Това са изданията: Св. Минков. Дамата с рентгеновите очи, 1982; Св. Минков, К. Константинов, Сърцето в картонената кутия, 1986; Вл. Полянов, Диаболични повести и разкази, 1990.

 

За Мая Горчева

Електронна поща: mayagorcheva ( ет ) abv ( точка ) bg

Мая Горчева е литературна историчка. Доцент e в Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), където води курсове по европейска култура и социология на литературата. Научните ѝ интереси са свързани с модерната литература и култура, компаративистика и превод, текстова критика. Изследванията ѝ са посветени на слабо познати творби на автори от новата българска литература – Йордан Йовков, Гео Милев, Борис Априлов и др. Автор е на девет монографии и над сто статии и студии. Последната ѝ работа е в полето на естетиката и изследва категорията на възможните светове като подстъп към конструирането на литературната фикция. Занимава се също с превод на художествени и литературни текстове и с редакция. Членува в АКСЛИТ (Академичен кръг по сравнително литературознание).

Материалът Мая Горчева: Фантастиката в днешния български роман е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

МЪРТВИЯТ, КОЙТО ЖИВЕЕ.

Развихрен в просторите, вятърът мощен
умря умъртвен изведнъж.
Сред мъртвия въздух, непаднали още,
вковаха се капките дъжд.
Трептящите глобуси — пламък до пламък,
застинаха в блясък студен.
Навред из града като камък до камък —
човек до човек вцепенен.
А мълния бяла насред небесата,
тъй както бе стрелнала лъч,
увисна студено сама в пустотата,
скована в стремителен гърч...

Добри Жотев

ХОР НА МЪРТВИТЕ.

От живите ние сме по-многобройни!
С дела разорахме полетата знойни,
а вие, размахали сърп във ръката,
прибирате нашата жътва богата;
от нашата работа тъй търпелива
във вашите кладенци влага се влива
и нашия гняв, и любов, и раздори
остават в сърцата на смъртните горе;
животът върви по закони, които
в отдавнашно време от нас са открити
а нашите стихове звучни и смели
до днес са прочути; човешките цели
стремим се дори и сега да открием,
затуй ни почитайте! Много сме ние.

Конрад Майер

ПРОМОЦИЯ НА ПРОЛЕТНИЯ ПАНАИР - от 30.05 до 05.06

Мястото е пред НДК, Шатра № 3, щанд на издателство ЕРГО.

Коледен Панаир на Книгата - 7-12 Декември, НДК

Алея на Книгата

Пролетен Панаир на Книгата пред НДК

УЖАС































Автор: Horror Writers Club LAZARUS
Корица: Петър Станимиров
Издател: Ерго
Бр. стр: 300
Година: 2021
Цена: 19 лв

Здравейте приятели!

Клуб LAZARUS се завръща и си търси секундант. На теб, читателю, се пада честта да участваш в уникален литературен дуел. Осем двойки умели фехтовачи в писането на страшни истории ще кръстосат пера на полето на хоръра. Ще се осмелиш ли да застанеш редом с нас?

Да всееш хаос по бреговете на Дунав в един невъзможен „Косплей“?
Да се впуснеш във вендета за невинно пролята кръв със „Спомен за дъжд“?
Да станеш „Колекционер на души“ по улиците на Детройт?
Да опиташ „Праскови и малиново сладко“ от устните на две невинни създания?
Да влезеш в „Кошмарна синхроничност“ с един млад адвокат?
Да възкресиш мита за падналия ангел в „Името на изкуството“?
Да потърсиш възмездие с човек „Белязан от съдбата“?
Да разделиш кърваво наследство в „Утробата на светлината“ с рок и мирис на изгорели газове?

Отърси праха от доспехите. Напълни револверите. Провери остротата на рапирата.

En garde!

Съдържание:

Александър Драганов & Иван Димитров – Косплей
Димитър Цолов & Милен Димитров – Спомен за дъжд
Донко Найденов & Денис Метев – Колекционер на души
Сибин Майналовски & Иван Величков – Праскови и малиново сладко
Денис Метев & Делиян Маринов – Кошмарна синхроничност
Марин Трошанов & Анна Гюрова – В името на изкуството
Даниел Иванов & Милен Колев – Белязан от съдбата
Бранимир Събев & Симеон Трифонов – Утробата на светлината

До нови срещи!

За поръчки - вземете книгата с безплатна доставка от Озон ето тук.

"Мрак под слънцето" на Дийн Кунц

 

 
cover project by me
   

  "Хауи не се боеше от тъмното. От малък беше разбрал, че опасностите, които грозят човека посред бял ден, са много по-страшни от каквото и да го чака в мрака, че караконджулите могат да имат мило лице и подкупваща усмивка. "


 "Мрак под слънцето" е Дийн Кунц в най-добрата си форма. Това е оскъдно къса новела, която някак ми напомни на Едгар Алън По и Роал Дал, а зловещите усещания са в стил Хичкок, поднесена като история от "Зоната на здрача" или "Приказки от криптата". Наистина е много кратка (прочетох я за една вечер) и достатъчно добра, като се има предвид, че обикновено не съм фен на кратките истории. Затова и този отзив ще е кратък.

 Кунц е надеждно предсказуем- той винаги следва стандартната си формула и това важи в тази новела. Присъстват познатите тропи, които са му присъщи: нараненото, самотно дете, гробище, изоставен склад и злодей, който е толкова зъл, че очите му са буквално изцяло черни. Но Кунц за пореден път доказва как думите могат да бъдат оформени в изкуство.

 Историята е едновременно ужасяваща и тъжна, и във всяка ситуация има двойни значения; показва наивността срещу опитността на интелигентния хищник, флиртува с идеите за доброто и злото, вината и невиността и си свършва работата перфектно за толкова ограничено пространство. Както се досещате, при Кунц нещата не винаги са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. И докато чакате гилотината да падне, той успява да създаде страхотна хорър приказка с интересен край. Аз бях на ръба на очакването през цялото време. Героите са толкова добре създадени, че бях в главите им постоянно. Накрая бях изпълнена както с надежда, така и с отчаяние, както би трябвало да бъде при истинския хорър. Кунц успява да изгради напрежението и очакването. Това е основната цел на "Мрак под слънцето", тъй като тя е предистория на книгата "Какво знае нощта", която нямам търпение да започна.

 Определено препоръчвам тази новела на всички фенове на Кунц. А ако никога не сте чели Дийн Кунц и искате за започнете с добра извадка от работата му, преди да се впуснете в някое от по-големите му неща- започнете с "Мрак под слънцето". 

 


 

Beyond Soap на Санди Скотницки

 

 

cover project by me

 Наскоро четох интервю със Сирил Телинж, един от новото поколение етични козметични разработчици, който се занимава с разработка на козметика повече от 25 години и е създател на NovExpert- компания, която още от създаването си през 2008 г. хвърли голям камък в козметичното езерце. Сирил Телинж говори за ендокринните разрушители, ефекта от коктейлните смеси, проникването на козметиката в организма и не крие нищо, макар че някои изобщо не оцениха тази прозрачност. Повече от десетилетие по-късно, след всички сътресения в сектора, вече е очевидно, че някои аномалии трябва да се посочат с пръст и да се прави по-отговорна козметика. Отговорна както за здравето на хората, така и за околната среда, тема, която винаги е вълнувала Сирил Телинж, защото е запален сърфист в свободното си време. В интервюто той споменава главните проблеми в момента, които тревожат изследователите и разработчиците на козметика и те са: загубата на коса при жените, акнето в зряла възраст (40% от съвременните жени страдат от акне в долната част на лицето) и проблемът с увеличаването на чувствителността на кожата. Самият той вярва, че твърде многото грижи за кожата имат много общо с тези три проблема.

 Да, най-доброто нещо, което може да направите с кожата си, е да я оставите на мира. Така казват учените и дерматолозите, които изучават микробиома- микроорганизмите, които обитават кожата. Санди Скотницки е една от тях. Тя е практикуващ дерматолог, експерт по кожните алергии и преподавател, и в Beyond Soap обяснява, че най-доброто състояние за кожата е естественото такова. Чувствителната кожа е една от най-актуалните теми в дерматологията днес- тази кожа може да бъде болезнена, изтощителна и подтискаща. Учудващото е, че много от жените и мъжете, които страдат от проблемна кожа, несъзнателно си я причиняват, като се мият твърде често и използват прекалено много козметични продукти.

 Сама по себе си кожата е перфектно оборудвана за борба с бръчките, пъпките и т.н., и действа като броня, която предпазва тялото от инфекция. Но всеки път, когато насилваме, ексфолираме, хидратираме или омекотяваме кожата, избутваме кожата далече от нейното най-здравословно естествено състояние.

 Като използва логика и медицински изследвания, както и примери от личната си професионална практика, за да аргументира гледната си точка, Санди Скотницки казва, че хората сме прекалено обсебени от чистотата и тази ни мания ни води до по-голямо разпространение на чувствителността на кожата. Тя поддържа тезата, че козметиката, която ползваме, количеството вода, на което излагаме кожата си, и начинът, по който я третираме, могат да са главните виновници за безброй нарастващи проблеми като екзема, псориазис, астма и т.н.

 Първите няколко глави дават малко история, предистория и малко за този дерматолог и нейния опит, и предоставят много доказателства за ограничаване на употребата на козметични продукти, и намаляването на натрапчивите и прекомерни навици за измиване на тялото. Като привърженик на минимализма, нямаше как да не оценя подхода на "по-малкото е повече". По-нататък, тя обсъжда естествената бариера на кожата и нейната функция, микробиомът и как козметиката го променя, проблемите с маркетинга и непочтеността, как козметичните компании ни превъщат в будали, споменава най-често срещаните дразнители и алергени, излага нейното специфично ръководство за подпомагане на чувствителната кожа "Елиминационната диета", както и най-добрите варианти за грижи за кожата, включително за бебетата и обсъжда бъдещето на козметичните продукти. Д-р Скотницки е достатъчно задълбочена в обясненията си и пише достъпно, дори за непрофесионалисти в областта. Като цяло тя застъпва тезата, че ние не правим разлика между "чистота" и "хигиена", и нашите почистващи навици увреждат микробиома и бариерата на кожата ни, и решението на това е просто да поставяме по-малко продукти върху кожата си. Д-р Скотницки препоръчва да мием косата си колкото се може по-рядко и да не мием ежедневно тялото си, освен ако наистина не сме мръсни, с изключение на подмишниците, слабините и краката. Също препоръчва да използваме най-опростените продукти без аромати, като предупреждава, че козметиката, предлагана на пазара като "естествена" е силно рискова, че етеричните масла и растителните екстракти, всъщност са алергени и спусъци за увеличена чувствителност- "органичното" и "естественото" са полезни за храната, но не и във грижите за кожата. Тя също така говори за хората, които напълно са се отказали от сапун и за движението No Poo (хора, които не си мият косата и не използват шампоан като вярват, че в крайна сметка косата и телата ни ще се саморегулират и ще станат нормални, подобно на козината на котка или куче) но самата Санди Скотницки заема средна позиция и в книгата си изброява добри примери за продукти, които могат да се използват- според нея крайностите не са добро решение. Оценявам високо, че д-р Скотницки не продава нищо друго освен книгата. Тя няма линия козметични продукти и не е свързана с никоя от компаниите, чиито продукти препоръчва. Очевидно тя просто иска да помогне. И се справя много добре с това.

 Единствената ми критика към Beyond Soap е честото повтаряне на информация: може би това има за цел да накара читателите да запомнят нещо по-лесно или е типичен похват в този тип литература. Не знам, но мен това ме дразни винаги. Другият неприятен факт е, че книгата не е преведена на български и може да я намерите само на английски и руски език.

 Но според мен си заслужава да я прочетете, защото по-голямата част от skin care ресурсите в интернет са по-фокусирани върху обективните изживявания и философии, вместо да се основават на науката. Нещо толкова просто като миенето на лице се извращава до цял ритуал, изискващ пет продукта и обстановка с поне три ароматни свещи. Ефектите на ретинола са научно документирани, но как да го добавите към рутината си се превръща във философски въпрос. За мен лично е трудно да доверя кожата си на някой, който няма основателни аргументи, защото честно казано, кожата ми може да се ядоса много (с пигментация, стегнататост и люспене) и не си струва риска, но повечето хора са доверчиви и вярват безпрекословно на какво ли не, включително на необходимостта от трите ароматни свещи. Д-р Скотницки в това отношение е желязна, защото както вече казах, очертава съвременните дерматологични изследвания по начин, който обикновения неспециалист може да разбере.

 Сигурно няма да ви е окей ако осъзнаете, че всички продукти, които ползвате и за които сте хвърлили пари, трябва да заминат в боклука или че е хубаво да престанете да нанасяте десет продукта на кожата си вечер. Както и надали ще е вдъхновяващо осъзнаването, че разкарвате естествените си масла, само за да похарчите цяло състояние, опитвайки се да ги замените, и как си докарвате дерматит, екзема или акне, като дразните кожата с куп съставки, включително прекомерно измиване. Но ще разширите информираността си и няма да мигате на пресекулки докато се чудите какво да купите в дрогерията. А децата ви ще са във възторг, че няма да ги карате да се къпят по два пъти всеки ден. Също ако имате нужда от книга, която да четете преди заспиване- това е вашата книга. Тя напълно отговаря на всички критерии: скучна е (аз обичам такива скучни книги), повтаря се и може да ви приспи с фактите си. Това са достатъчно добри причини, за да я прочетете. А ако имате чувствителна кожа и/или проблеми с нея, е силно препоръчително да я прочетете. Но ако по някакви причини не може да прочетете Beyond Soap, ще синтезирам на кратко:

  - избягвайте измиващи продукти със сулфати. За тялото си използвайте нежни душ гелове, измиващи масла или синдети тип крем-сапун Dove.

 - почистващите продукти за лице трябва да имат pH баланс от 5 до 6.

 - по време на сухия зимен сезон използвайте бариерни кремове с оклузиви в тях (като минерално масло или вазелин ако сте със суха кожа, или диметикон ако сте с мазна или смесена)

 - не е необходимо да насапунисвате цялото си тяло всеки път като се къпете (освен ако не сте се нацапали действително). Фокусирайте се върху подмишниците и слабините си.

 - ретинолът има научно обосновани проучвания, подкрепящи твърденията за намаляване на признаците на стареене.

 - здравословната диета, упражненията и сънят влияят върху здравето на кожата.

 - винаги носете слънцезащитен крем: UV лъчението е отговорно за 80% от външното стареене на кожата.

 - използвайте слънцезащитни кремове с наличието на минерални филтри, защото те причиняват по-малко дразнене и имат допълнителната полза от създаването на бариера, предотвратяваща абсорбирането на замърсители във въздуха в кожата ви.

Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна

Тотем и батарея черешови топове – дърворезба
Тотем и батарея черешови топове – дърворезба от книжен блогър

 

 

Ревюто се препечатва от книжния блог „Първи впечатления от последно прочетеното“.

 

Ти си абсолютна

 

Пресен сборник от свежа и кратка българска проза. Някои от авторите на разказите вероятно са ви добре познати, особено ако следите какво излиза на страниците на електронното списание „Сборище на трубадури“. Някои от текстовете се появяват пред публика за пръв път, а други вече са дефилирали и на други престижни сцени за съвременна българска проза като списанията „Съвременник“, „Диаскоп“, „Нова социална поезия“ и „Литературен вестник“.

 

Историите са различни. Весели, тъжни, конкретни като заплахите на мъж с нож в ръката или унесено-романтични като птиче перо, играещо на вятъра. Модерни, кратки, приятни.

  • „За жените и колите“ от Васил Георгиев припомня за онези разговори с таксиджии, когато и най-словоохотливият интелектуалец може да бъде затапен с някакви селски битови мантри, които да го вкарат в размисли.
  • „B–2“ от Ина Вълчанова е история не за ниво на владеене на чужд език или за бомбардировач, а за търсенето на една магистрала. Можете да си го припомните и тук.
  • „Спам“ от Мартин Петков е под формата на историческо изследване, макар и в сферата на криптоисторията, на почти загубено литературно произведение, изследващо корените на спама. Вероятно напълно случайно някои моменти напомнят на познати фигури от сегашната ни действителност.
  • „Актрисата“ от Палми Ранчев мен ме изплаши и натъжи. Всички отбягваме такива странни субекти не само в градския транспорт, но когато ти са припомнени с такива детайли, неприятното чувство се засилва.
  • „Камилски камък“ от Станчо Пенчев е особена история, малко стара, малко страшна, но приятна и симпатична като големите старовремски бакенбарди на единия герой. На Земята всяка радост, всяко щастие се заплаща с болка.
  • „Мостът на река Дунав“ от Елена Павлова е по сиамски близък до стила, духа и героите от „Ръцете на паяка“, който спечели конкурса Агоп Мелконян 2018.
  • „Тя и той“ от Нели Лишковска е история от службата за колеги, които носят поетичните и неслучайни имена Звездева и Пулсарев. Уж делнична, а и някак загадъчна.
  • „Гошо“ от Здравка Евтимова разказва за едноименното магаре, което под формата на луканки уреди въпроса на де що има стари моми из пернишко. Двайсет лева резенчето, обаче действа безотказно! Най-смешната история в сборника!:)
  • „Кода Импекс: Хотел „Метропол“ от Петър Тушков. Може ли да не прочетете разказ с главен герой на име Мариус Цуцуманов? Има още грандиозен обир на Златни пясъци, фигури, които не са това, за което се представят, шапка с Мексико ’86 и огледални очила. Героят ми стана още по-симпатичен заради неприязънта, която изпитва към водата и ваканционните комплекси.:)
  • „Перото“ от Владимир Полеганов е епистоларна история от място на име Авиния, което не е много сигурно дали реално съществува. Сигурното е, че там има птици, много птици!

Съставител на сборничето е Мартин Христов, а чрез ведрата корица ви намига Милена Чолакова. Демек, ти си абсолютна… водоплаваща бяла птица, ако трябва да сме политкоректни и да излезем от пернишкото признание в любов.:)


Антологията може да бъде закупена тук на изключително скромна цена, която през следващия месец е намалена с още 33%! На същото място в сайта на издателство „Ерго“ ще откриете и много други заслужаващи вниманието ви четива. Приятно четене! :)

Стоян Христов

 

Материалът Първи впечатления от последно прочетеното – Ти си абсолютна е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Школа по машинопис за мъже "Калахари" на Алегзандър Маккол Смит

 

 
cover project by me
 
 Думела*, братя и сестри!

 Време е да се похваля- стигнах до петата част за Дамската детективска агенция №1 на Алегзандър Маккол Смит и искам да кажа, че освен, че вече съм ужасно нетърпелива кога най-накрая господин Дж. Л. Б. Матекони ще се ожени за маа Прешъс Рамотсве (която се гордее с традиционното си телосложение, живееща в най-великата страна в Африка, ако не и в целия свят), държа да благодаря на мацката, която ми препоръча автора (е, тръгнах от други книги, но ще стигна и до португалските неправилни глаголи и особеностите на саламовидните кучета в компанията на Фон Игелфелд, неминуемо е).
 
 За съжаление в третата част сватбата се отложи, защото господин Дж. Л. Б. Матекони изпадна в депресия, а маа Рамотсве хвана важен клиент от правителството, но пък маа Макутси получи личния си триумф като пое ръководството над "Тлоквенг роуд спийди моторс" и разреши случай за много пари. Разбира се, аз не чета тази поредица заради действието или загадките. Чета ги заради нежния ритъм на разказа и заради мъдрата съзерцателност на героите- радостта от тези книги е интимната гледна точка над това как живеят, техните ценности, как си поставят цели и ги следват. Маа Макутси намери начин да да се развива и да си изкара живота отвъд границите на настоящата си ситуация: неомъжена, с болен брат, за който да се грижи, живееща в една стая без слънце и с много ниски доходи, като откри школата по машинопис за мъже "Калахари", например. Лежерното темпо на разказа, опростения (почти детски) език и мъдрите съвети на добросърдечната маа Рамотсве успяват да дадат усещане на спокойствие и оптимизъм. А Алегзандър Маккол Смит е майстор във взаимодействието на развитието на историята с вътрешния диалог, в изграждането на истории, изпълнени с хумор, с красотата на Африка и с чувство за качеството на простия и семпъл живот. Ако преминавате през тежък период, едно посещение на верандата на Прешъс Рамотсве за малко философстване над живота, пиейки ройбос, докато гледате необятното небе над Ботсуана, определено ще ви ободри. Тези книги трябва да се прочетат, за да се преживеят. Коментарите за тях няма да са достатъчни, за да се предаде цялостното удоволствие от тях и за това спирам до тук.

 Любим цитат (от "Морал за красиви момичета"):

"Така или иначе, тя беше дама с традиционно телосложение и нямаше нужда да се тревожи за размера дрехи, който носи, като онези нещастни, невротизирани хора, които вечно се гледат в огледалото и мислят, че са твърде дебели. А и какво значи „твърде дебел“? Кой има право да казва на другия какъв размер дрехи да носи? Това беше форма на тирания от страна на слабите, но тя нямаше намерение да я приема. Ако тези слаби хора станеха още по-настоятелни, щеше да се наложи по-щедро надарените хора направо да им натрият носа. Да, щяха да ги научат те! Ама-ха!"
 
___________________

*Добър ден (сетсуана) 


"Торта с бадеми и любов" на Анхела Валвей

 

 
cover project by me
 
 Синопсис: Фиона е тийнейджърка с проблеми с теглото, която се грижи за болния си баща, криейки това от всички, за да не бъдат разделени от социалните служби. В училище си има непримирима врагиня, която я тормози, обзавежда се с куче, което пикае навсякъде и на всичко отгоре успява да се влюби в някакъв, преминавайки през любимия си отдел за полуфабрикати в супермаркета. Дизастърът е тотален и навсякъде, както си трябва.

Накратко с повече думи: Мисля, че вече е очевидно, че това е съвременен YA роман на базата на реализма (тоест без вампири), засягащ темите за тормоза, хранителните разстройства, приятелството, ефекта на социалните мрежи, любовта, готвенето, загубата и редките заболявания, които са вмъкнати заради факта, че изследвания за тях не се правят, именно защото са редки. Хареса ми начина, по който се вплита всяка една от тези теми, по много деликатен начин, без да изпъкват насилствено, но свързани помежду си, без излишна претенциозност. Стилът на автора ми допадна, не е нещо умопомрачително и иновативно, но е увлекателен- Валвей има приятен, лек, много естествен начин да разказва. Самата история е проста, но зад нея има много интересни смисли, които си заслужава да бъдат открити. Като например това, че пристрастеността на Фиона към нездравословната храна се дължи най-вече на постоянната ѝ тревожност, че тайната ѝ ще излезе наяве. Също и това, че тя не променя начина си на живот заради Алберто, в който е влюбена, а за да направи баща си щастлив и да стигне до него като показва любовта си чрез готвенето. Както и показването на социалния натиск и маргинализацията на хората с проблеми в теглото, особено сред тийновете. И минавайки през страниците, в които виждаш несигурното, тъжно и уплашено момиче, което се грижи само за себе си и баща си, неусетно откриваш как то постепенно става смел човек, който обича, учи се да бъде ценен и вярва в по-доброто бъдеще. "Торта с бадеми и любов" е история за надеждата и самоусъвършенстването, която показва, че най-важното нещо е да се чувстваш комфортно със себе си и да не се страхуваш от промени. Въпреки трудната ситуация на Фиона, книгата се фокусира върху светлата страна, но кой не обича да яде сладко от време на време? 


Като заключение: "Торта с бадеми и любов" е роман с добро фоново послание, без големи претенции, идеален за подслаждане на неделния следобед. 


 


Препоръки за Пролетния Книжен Базар.

Подобно на някои други блогъри, и аз реших да дам своите лични препоръки за книги, които да търсите на Пролетния панаир на открито пред НДК, който ще се проведе между 23 и 28 юни. Естествено, понеже съм нагъл и предубеден, книгите са свързани с членовете на клуб LAZARUS.

1. Фют - шатра 11



На първо място, трилогията ЛАМЯ ООД на нашето Трошанчи - Марин Ламята! Чудесно ърбън-фентъзи, развиващо се в столицата, издържано в най-добрите традиции на жанра. Не пропускайте тази трилогия, с корици от Пепи Станимиров и илюстрации от Веселин Чакъров.

2. Софтпрес - шатра 16



За любителите на смешното и страшното, за почитателите на хумора, фантастиката и тънките политически шеги, както и всеобщия майтап с родните ни специфики като народ - заглавието е Завладей Българките от Софтпрес, с автор непрежалимият патрон на клуб LAZARUS.

3. Кибеа - шатра А, щанд 206



Детска литература. Нещо забавно и сладко за най-малките, с автор Марин Трошанов и илюстратор Пепи Станимиров - това е трилогията за смелия, добър робот Чапек от Земята, който обикаля всемира и планетите му, изживявайки страхотни приключения. Можете да чуете тук и песничката за него по текст на Марин и музика на легендата на родната сцена Константин Марков от "Тангра".

4. Изток-Запад - шатра А, щанд 200



Ииииии идва ред на цели пет наши заглавия през Изток-Запад! Две от тях са на Козия - сборникът му с разкази "Парчета" е едното заглавие, а другото е солидната по обем книга-игра "Петият принц: Разрушител". Само за феновете на близкоизточното фентъзи. Тук е мястото да споменем и сборникът със седем хорър-разказа от клубни членове по илюстрации на Пепи Станимиров, озаглавен "Сърдити небеса". "Симфония на мъртвите" от Сибин ще предложи за най-изтънчените читатели хорър-разкази и хумористично фентъзи, а "Кървави песни" на Димитър Цолов представлява концептуален сборник епично-героично фентъзи за двама приятели, единият боец, другият магьосник. Само добра литература.

5. ИвиПет - шатра А, щанд 120



Няма как да пропусна едно малко, ала за сметка на това много храбро и мъжко издателство като ИвиПет. На неговия щанд можете да намерите доста заглавия, представляващи интерес за вас, от които ще откроя три - социално ангажираният роман на Делиян Маринов "Истории от варела", чудесното фентъзи "Звездата на гибелта" на Драганов, както и прекрасната поредица от жанрови разкази "Сказанията на Стрикса", чийто най-нов, шести брой впечатлява с качествената подборка на авторите и творбите си. Не пропускайте!

6. Ибис - шатра В, щанд 303



По стара традиция напомням, че третият ми сборник, съдържащ фантастика и фентъзи (Пустинния Скорпион) и четвъртият, приютил основно полиран хорър (Априлска Жътва) могат да се намерят на щанда на "Ибис". Пак там е възможно да изскочат бройки и от втория ми сборник, най-продаваната ми книга досега - "Човекът, който обичаше Стивън Кинг".

7. Ерго - шатра А, щанд 116



И накрая - последната ми, шеста книга поред, романът в жанр военна екшън-фантастика "Сърца от Стомана" ще е наличен на щанда на ИК Ерго - шатра А, щанд 116. Моя милост също ще бъде там да раздава автографи, на 27 и 28 юни (събота и неделя) през цялото време, от сутрин до вечер.

Сърца от Стомана - откъс



Това ли бе гордата столица, доскоро перла на българската държава? Градът, в който имаше най-много работа и се даваха най-големите заплати? Мястото, където живееше една четвърт от населението на страната? Потреперих, докато минавахме с камионите по „Ботевградско“ през „Враждебна“. Зарязани автомобили с изпочупени стъкла, където и както падне. Обърнати контейнери, следи от пожари и разруха. На места пътищата и тротоарите се бяха напукали и от тях се подаваха стръкчета трева. Ръжда и корозия, мизерия и боклуци. И пустош, навсякъде пустош, нарушавана тук-там единствено от някое бездомно куче, което отчаяно ровеше да намери отнякъде залък, за да влее малко живец в мършавото си тяло. Щом ни чуеха и видеха, веднага бягаха надалеч.
Колкото повече се приближавахме към центъра, толкова по-зле ставаше и толкова по-бавно се провираха камионите между препятствията и разрушенията. Хапченцата, които бяхме глътнали, вече започваха да действат и страхът, с който очаквахме да зърнем някой извънземен, се замени с нетърпение. Накрая паркирахме пред Халите и джамията и наскачахме от камионите. Всичко бе разбито, пълно с натрошени камъни и стърчащи арматури, покрито с прах. Чувствах в себе си енергия и хъс от капсулата. Усещах се силен и бърз, в кондиция и готовност, а формите на света около мен, цветовете, границите на предметите, всичко изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано. Чувствах се… сигурен. Зазяпах се в гигантските парчета скала, метеоритите, които бяха кацнали от космоса върху Министерския съвет и Партийния дом. Чудовищни заоблени монолити, издържани в различни тоналности на черното, неподвижни и безмълвни. Това като тръгнат да го махат някой път, дано един кран е достатъчен, че да го помести…
Тогава го видях на живо, за пръв път. Мъжки хапльо, чудесен едър екземпляр – промъкваше се внимателно измежду развалините на бившия ЦУМ, на може би около 30-40 метра от нас. Посегнах да сваля автомата от рамото си и най-абсурдно се сборичках с ремъка му. Хапльото нададе гърлен звук, издишвайки рязко въздух с шиптене и се стрелна към мен. С два-три скока стопи разстоянието помежду ни на няма и десетина крачки. Щях да си отида, но, странно – не се боях, усещах само приятния прилив на адреналин…
Спаси ме откос зад лявото ми ухо, който засече извънземното във въздуха и то се сгромоляса току пред мен. Рамбо бе скочил преди всички от камиона, запалил цигара и видял хапльото. Откъде пък се беше сдобил с цигари? Продължи да го стреля, докато чудовището не замря, приритвайки леко с крайници. Мислено отбелязах, че за смъртта му отидоха едно към двайсетина куршума, демек половин пълнител.
Възхитен, тупнах никополския по гърба.
– Благодарско, бат Рамбо! Ето, видя ли – точно ти проля първа кръв!
– Ба, че как ме мислиш ти бе, свищовски – подсмихна се той, примижа и смукна дълбоко от цигарата. – Като се върнем, има да черпиш.
– Тъй вярно – кимнах.
– Внимание! – викна Гърлото, правейки се, че не е забелязал случката. – Както сме го тренирали, давайте.
Поехме в колона по двама след капитаните, а ефрейторите подтичваха отстрани и се оглеждаха, докато се спускахме в развалините на ЦУМ, надолу, и все по-надолу. Хората пред мен започнаха да стрелят по откъслечни хапльовци, после стрелбата зачести, израждайки се едва ли не в непрекъснат рев.
Вече бяхме долу и включихме фенерчетата на каските си. Продължавахме да стреляме, вървейки по тунелите, а хапльовците изскачаха отпред, отзад, отстрани, отгоре, ако в пода имаше шахти, и оттам щяха да изпълзяват. Мъжки, женски, малки. Черни, кафяви, оранжеви. Големи като вълци, като телета, като магарета. Бяха бързи, ала реагирахме навреме и засега не можеха да пробият, нарушавайки фалангата ни. Всичко наоколо ставаше в слуз, кръв и вътрешности, а смрадта от труповете ни заблъска в носа. Вкарах в автомата предпоследния пълнител и започнах да крещя, упоен от магията на битката и яростта на хапчето.

Опомних се, когато автоматът изцъка на празно. Патроните бяха свършили, а ние се намирахме в голяма зала, нейде в тунелите под бившия мавзолей. Наоколо бе пълно с яйца – очаквах да са грамадни, кожести и слузести, подредени в спретнати редици, но за мое учудване нямаше нищо такова. Яйцата бяха жълтеникави на сиви петна, големи горе-долу колкото щраусови и с нормална черупка, все едно снесени от птица. Бяха хаотично разпръснати из цялата зала и от време на време някое се разпукваше, за да се излюпи от него мъничък хапльо. Новородените бебета бяха сладки, напомняха бледожълти крокодилчета с глави като мандаринки. В ъглите се издигаха камари от яйчени черупки и се носеше миризма на… Гнили тикви? Нещо такова.
Едва сега обърнах внимание на Нейно Величество, Кралицата на Хапльовците. Бе светлокафява на цвят, с приблизителния размер на три възрастни слона един зад друг и не много по-слаба от тях. Вместо опашка разполагаше с яйцеполагало, от което се изтъркулваше по едно яйчице, ама не на 15 минути, както ни казаха, а на около 30 секунди! Или може би като бе уплашена и застрашена, се напъваше и раждаше по-бързо? Сигурно бе това – изглеждаше изтощена, дишаше тежко и учестено, легнала на една страна, едвам помръдваше.
Хапльовците продължаваха да извират от някакви шахти високо горе до тавана. Сипеха се сякаш някой ги изтърсваше от кош. Сетих се, че имам и релсотрон и започнах щедро да се възползвам от него. Ммм, така е по-добре! Един изстрел – един хапльо долу. Че и повече. Другите видяха от мен и някои превключиха също на алтернативна стрелба. Въздухът се изпълни с бледосинкавите, къдрави дири на засилените с магнитно поле проектили.
– Изтегляй се бавно назад, покрай стените! – ревяха Гърлото и Там-Там. – Редници Сунай, Тахиров и Ченгиз, тук!
Яките турци си пробиха път и клекнаха, прикривани от ефрейторите. Досега само стреляха насам-натам с пистолетите си по извънземните, колкото да отбият номера. Но вече бе настъпил техният час и подготвяха гранатометите си.
– Всички назад, бързо! – крещяха капралите.
Залата се изпразваше от войници, а се пълнеше с хапльовци… Тогава видях как Гърлото свали рязко ръка и тримата натиснаха спусъците, пращайки зарядите по ниска парабола. Една граната се насочи към главата на Кралицата, друга – към средата на тялото й, трета – към яйцеполагалото.
После дойде гърмът, щом и трите се взривиха едновременно.
Избумтя чудовищно, едва ли не повдигайки ни от земята. Оглушахме, но продължихме да се изнасяме, подтичвайки къде на два, къде на четири крака. Посипа се прах и за миг помислих, че капитанът, аверите с гранатомети и половината ефрейтори ще си заминат, погребани от падаща земя, камъни и бетон. Сетне изтрополиха глухо покрай мен, някой ме сграбчи за яката и ме повдигна, друг ми тегли благословен шут в задника, принуждавайки ме да хукна напред, изпреварвайки лавината от срутващи се тунели зад нас.
Изскочихме на светлото полуглухи, покрити с прах и кръв, къде собствена, къде на хапльовци, и се запрепъвахме към камионите. Десетимата от пункта се мотаеха и току пращаха по някой откос или изстрел от релсотрон по заблудени, единични хапльовци. Бях увесил челюст, изплезил език и се чувствах като настъпено лайно. Крайниците ми омекваха, очертанията на предметите в далечината се размазваха. Сякаш някой изсмукваше енергията от тялото ми.
– Давай, Мечка – окуражи ме Гърлото. – Това е от хапчето, действието му привършва и сега си взима обратно своето. Още малко!
Сега се сетих, че той и Там-Там май не гълтаха от стимуланта. Изтрополихме към джамията, а шофьорите наскачаха в камионите и започнаха да дават газ. Ефрейторите ни дърпаха вътре в каросериите, а старшините помагаха, бутайки ни отдолу. Успях да се навра в камиона и потеглихме. Зад нас извираха хапльовци откъде ли не и се събираха там, където бяха спрели камионите ни досега. Бяха стотици! Катереха се едни върху други на купчина, дигаха глави към небето и надаваха отчаяни писъци, оплаквайки смъртта на повелителката си. Сетне започнаха да се бият едни други с такава ярост и ожесточение, че и оттук виждах как се разхвърчаха кръв, крайници и карантии.
Отпуснах се на пода и се разхилих като побъркан, докато Хърсов стреляше по купчината с тежката картечница, псувайки на майка.
Ебатиму, първата мисия завърши с успех. Невероятно.

"Скелиг" на Дейвид Алмънд


 cover project by me

 "Кой си ти?"
 "Никой."


 Анотация: Майкъл пристъпва в рушащия се гараж. Какво е това нещо под паяжините и мъртвите мухи? Човешко същество или странен и невиждан звяр? Единственият човек, на когото Майкъл може да се довери, е Мина. Заедно те извеждат създанието на светло и животът на Майкъл се променя завинаги...

 Може би описанието звучи някак страховито. И е малко страховито, защото реалността е малко страховита. Но "Скелиг" е прекрасно написана книга, за мистериозните пресечни точки на живота и смъртта. Магически реализъм за деца, наистина ми хареса много.

 И така- има дете, което се обучава вкъщи и което непрекъснато цитира Уилям Блейк- разбира се, че ще оценя тази книга високо. Естествено, историята е много повече от това, но няма да спойлвам. Започнах тази книга, като я избрах на случаен принцип, когато бях хваната в капана на началото на извънредното положение. И се влюбих. Стоях до след полунощ, защото просто трябваше да я довърша. Това е кратък, фентъзи роман за едно некласифицирано митично същество. Което на всичкото отгоре е мърморещо и цинично, и страда физически. Няма романтика, което ме направи много щастлив читател- тя със сигурност би намалила значението на символиката в тази история. Дейвид Алмънд е създал една трогателна история, изпълнена с невинност, митове, магия и крехкостта на живота. И това е направено тъмно, странно, пленително, тъжно и толкова красиво. Лично мен "Скелиг" ме преследва почти една седмица, което ми се случва рядко. Най-големият позитив на книгата е, че подчертава колко малко знаем за света и това е страхотно.

 С по две думи за заключение: Арт Рит и Уилям Блейк. Малки сови и мънички животи. Бирени бутилки и рисунки на птици. Рибено масло и аспирин. 27 и 53.


 

ХОРЪР КОНКУРС ЗА МЛАДЕЖИ



Ние от клуб LAZARUS търсим бъдещите родни таланти в литературата на ужаса. Защото не е достатъчно един автор да се развива, да градира и да нараства постоянно като творец - той носи в себе си дълг и отговорност. Отговорност към писаното слово и дълг към бъдещите поколения, които ще го наследят и ще тръгнат по същия творчески път.

Затова - провеждаме конкурс за разказ до 2000 думи, чиито участници да са с възрастова граница между 13 и 19 навършени години към датата на обявяване на конкурса. Време за провеждане на конкурса - между 24 май и 1 октомври 2020 г. Разказът не бива да е публикуван никъде досега, под никаква форма и да не е печелил награди в други конкурси. Формат на файловете на изпратените разкази — .doc, .docx, .rtf, шрифт: Times New Roman, Arial, Calibri, размер на шрифта —12. Допускат се до 2 разказа от участник, като евентуално ще се спрем на един от тях.

Награди:
- книги от членове на клуб LAZARUS;
- четене на отличените произведения от конкурса на Хелоуинско литературно четене в София;
- публикуване на сборник с отличените произведения, като всеки участник ще получи безплатни бройки от въпросното издание.

Изпращайте разказите си като прикачени файлове на имейл [email protected] заедно с ваша кратка творческа биография към момента в свободен стил.

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

 

 

 

Диана Петрова

„Вундеркинд“ на Николай Грозни

ревю

 

Да кажа, че „Вундеркинд“ ми хареса, би било недостатъчно. Тази книга ме опияни. Погълна. Изпълни. Очарова. Размаза.

Това е не просто многопластов роман, това е един мултисетивен роман. Можете ли да си представите как с букви и думи, вместо чрез ноти и слух, се изливат мелодии? Как от един писмен текст плътно звучи музика? Как музиката се превръща в разказвач? Защото Николай Грозни е успял да постигне точно това, и то по изключително въздействащ със своята филигранна изработка начин.

Романът е разделен на глави, носещи имената на музикални произведения. Приликата със структурата на обичайна книга обаче е само привидна. Романът е композиран като музикален шедьовър. И като всяка музикална творба притежава своя динамика и ритмика. Това е едно от най-удивителните неща в тази книга. Проза, сякаш отсечена с метроном. Всяка дума, всяка фраза, всяка глава хармонират с останалите. Всяко парченце е поставано точно на мястото си – всеки времеви момент, включително ретроспективните, излиза на фокус точно когато трябва. Освен майсторската употреба на езика това е причината книгата да бъде звънка като чуруликащ капчук и въпреки сложната си пластичност да бъде толкова леко четивна.

Главите имат дати

А разказът е от първо лице, което донякъде придава на повествованието характер на дневник, но по-важното е, че в книгата виждаме реалиите през очите на главния герой. В този роман сюжетът е с крехък гръбнак и отстъпва пред внушенията и емоциите. Чрез симбиозата писане-музика по ослепителен начин е обрисуван светът на Константин: Константин-ученикът в Музикалното училище в последните години на соца, Константин-музикантът, Константин непримиримият, романтикът, обичащият, мразещият, любопитният, вдъхновеният, гневният. Свят, а не просто история.

Личността на Константин се явява полето на сблъсък между тоталитарната система с всичките ѝ производни оглушителни ефекти и свръхизострената чувствителност на талантливия, изкуството, поривите на духа.

Но не бива да оставате с впечатлението, че това се случва по сантиментално-съчувствен начин.  Едно от най-големите достойнства на книгата е, че епохата, системата и гнусните им недъзи, са представени без литературно елементарна емоционална манипулация над читателя.

Тук няма сълзи, а смразяващ вой на ранено животно. Има ропот срещу посредствеността, но без капка еснафска надменност. Самоубийствен ропот над онази посредственост, масово възприета за мяра.

Но дали системата, въпреки всички ограничения и безумни норми, които налага, би могла да е единственият виновник  за този бунт? Системата безспорно е катализатор, но посредственост съществува и извън нея, винаги и навсякъде. И Констнтин и другите като него, с безкомпромисните си черно-бели сетива, биха реагирали когато и където и да е. Талантът никога не признава ерзаца.

Или казано по друг начин, говорим за честност.

Затова и присъстващото в известна степен преекспониране на някои черти, обстоятелства и усещания си е на място, дозата циничност, грубостите в отношенията и саморазрушителните импулси също са си на място. И аз съм убедена, че всеки, живял в онези години, чиято сетивност е дори съвсем мъничко по-фина от коруба на костенурка, ще припознае в героите голяма или пък дребна частица от себе си, от приятелите си, от познатите, и от непознатите, които е срещал на улицата.

Образите!

Ирина. Пламенната цигуларка, бунтарката, любовта. Почти огледалното отражение на Константин. Същото любопитство, същото желание да узнаеш съществуват ли граници, същият съзнателен опит да не бъде призната любовта, същите себепогубващи стремления.

Вадим. Блестящ пианист, в чийто образ е концентрирана идеята за откровеността. Да свириш, както чувстваш, да говориш, както чувстваш. Не назидателно, а просто така, заради себе си.

Илия. Бившият преводач, преживял дълги години в трудов лагер, който разказва периодично на Константин за садистичните унизителни изпълнения на кухите властимащи насилници.

Пепи Крадеца. Човекът, у когото липсва „инстинктивното усещане за добро и зло“. Въвеждането на образа на Пепи, макар и не толкова съществено сюжетно, се явява една от най-важните точки за хармонията на романа. Нали помните, в мелодията нищо не е случайно или излишно. Тя има своите акценти, усилвания, заглъхвания.

Конфронтациите дарба срещу система, свободен дух срещу външни окови

Макар и представени превъзходно, те не изчерпват пластовете на творбата. В книгата съществува и трансцедентално ниво, надчовешки свят, движещи сили, намиращи се в някакво отвъд. Съществува едно познание, отстоящо извън времето. Съществува и едно пространство, в което душите и умовете са свързани. Където можеш да „разговаряш“ с Шопен, Бах, Рахманинов, Бетовен. И музиката не се явява бягство от реалността, нито пък е затворена самостоятелна сфера, а е част от това пространство, път за общуване и врата. Свиренето е медитация, чрез която музикантът се разтваря и го прави заради своята собствена жажда, не в отговор на потребностите и комплиментите на публиката.

И накрая малко за началото. За заглавието. „Вундеркинд“. Изглежда закономерно, предвид музикалната надареност на главния герой. Но аз мисля, че е вложено повече.

Бележка: Прочетох в бележките към книгата, че Николай Грозни, подобно на своя герой, е учил музика. Не знам дали е добър изпълнител, а и не е важно. Нямам никакви съмнения обаче, че Грозни е проникновен музикант. Такова органично и истинско  разбиране за музиката като показаното във „Вундеркинд“ няма как да се имитира. Проникновен писател, сътворил великолепен роман.


„Вундеркинд“
Николай Грозни
стр.
338
Изд. „Сиела“
София, 2014

Художник на корицата: Ива Сашева

Материалът „Вундеркинд“ на Николай Грозни е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Крес" на Мариса Мейер


cover project by me

 Не знам дали някой е чакал отзиви за следващите части на "Лунните хроники" (най-вероятно не), но ако сте от тези хора, то ви се извинявам за непосилната лигавня на битието си и аплодирам търпението ви. Все пак, когато за първи път скочих с двата крака в "Лунните хроники", бях закъсняла подобаващо за купона, повлякох крак като изостаналата Пепеляшка и така си остана. И за да не се побъркате от радост и да ви стане гадно, сега ще говоря за третата част, прескачайки втората (спокойно, ще има за "Скарлет", но по-нататък. Защо ли? Защото така). Тук е момента, в който може би е добре да спомена, че ако не сте чели отзивът ми за "Синдер", както и книгите от "Лунните хроники", това означава, че първо, е време да преразгледате своя житейски избор и, второ, да продължите да четете нататък.

 Така. Отзивът за "Крес" всъщност трябва да бъде дълъг две изречения. Ето ги:
 1. В "Крес" става дума за Крес.
 2. Има и Торн.

 В тези на пръв поглед неадекватни изречения има смисъл, който няма да обяснявам, защото ще ви спойлна. Но ще ви призная абсолютно честно, че не съм сигурна дали бих предпочела да се оженя за Крес или за Торн и затова докато четях книгата силно се надявах до края двамата да се оженят, за да сложа край на непосилната си дилема. Относно книгата в цялостност, след Пепеляшка и Червената шапчица, беше време и Рапунцел да допринесе за междупланетарните усилия за премахването на Злата кралица Левана и кръвожадните ѝ слуги, чийто единствен смисъл на живота е световното господство и тоталното унищожение на човечеството. Между другото, в "Крес" се вижда отчетливо цялостно подобрение спрямо "Синдер" и "Скарлет". Например, докато "Синдер" донякъде има проблем с предсказуемостта си, сюжетът на "Крес" е забележимо на много по-високо ниво. Докато "Скарлет" има моменти, в които действието е малко накъсано поради двойната гледна точка, "Крес" стига до няколко степени по-високо с идеално съобразени върхове и спадове. В нито един момент не се отегчих, не се наложи да си удрям главата в стената от безсилие, да захвърля/подпаля книгата или просто да потъна в дебрите на страданието, причинено от огромно разочарование. Накратко, "Крес" е добре очертан и вълнуващ екшън. 
 Така или иначе обичам цялата поредица, харесват ми всички истории и как се преплитат, и разбира се, обичам героите. Харесва ми как тези герои биват изтласкани до границите си и след това са изтласкани още малко. Точно когато мислиш, че те са стигнали дъното и ще се закопаят там, те подскачат и продължават въпреки всичко. Тези герои не са хленчещи тъпаци, както са повечето в YA жанра, а са силни, прекрасни и симпатични хора, каквито харесвам, и Мариса Мейер знае как да ги опише добре. Плюс това има огромни разкрития, има смърт, има много смях, има действие, има романтика и има три чудесни истории, вплетени в едно чудесно произведение. Най-хубавото в тази поредица е как нараства в обхвата си. С всяко добавяне на нов сюжет и героиня, Мейер просто хвърля нова топка за жонглиране във въздуха и, по дяволите, тя се справя с жонглирането удивително добре. 




PROMO



За поръчки - можете да ми пишете на лично съобщение във фейсбук, или на имейл - [email protected]

"Островитяни" на Кристофър Прийст


cover project by me

Каквото и да мислите за "Островитяни", забравете го. Освен ако не мислите, че това е книга на Кристофър Прийст, което е точно така, но не е нито едно от другите неща, които можете или все още не можете да си представите. Всъщност "Островитяни" дори не е роман в конвенционалния смисъл; не е разказ със сюжет и герои или с някой от обичайните сюжети. "Островитяни" е справочник, написан за туристите, които ще посетят Архипелага на сънищата, който представлява неуточнен брой острови, разпръснати в огромен океан и приклещен между два континента, увлечени във вечна война помежду си. Това е "книга за острови и островитяни, пълна с информация и факти, за голяма част от които дори не бях чувал, а за още по-голяма имах неоснователни мнения. С хората е същото" както казва Частър Каместън в увода. Прийст използва това много умело, за да отклони очакванията и подчертава, че пътуването е с пренебрежимо по-малко значение в сравнение с дестинацията. Има много по-силна връзка между Дрид Батхърст, Каурер, Йо и всички герои, които всъщност са артисти: оформящи скали, вятър и вода, мисъл, живот и език. Ако за "Островитяни" трябва да се каже само едно нещо, то е че става дума за изкуството, за това какво е изкуството и какво е да си човек на изкуството. "Островитяни" много абстрактно стигат до безумно съзерцание на това, занимавайки се с пропускливостта на границата между реалността и въображението. В тази книга тя е странна, поради естеството на формата и ти си наполовина в действителността и наполовина в светът на Архипелага, което само по себе си е форма на връзка, показвайки, че нашето познание и опит от реалността не са независими от начина, по който си представяме. Самият архипелаг е най-странният герой от всички, противопоставяйки се на всички опити за картографиране и дефиниране. Изобилстват неразгадаеми геоложки, метеорологични и природни явления и самите острови се различават много един от друг както физически, така и социологически. Съществува субкултура на тунели, която неумолимо преследва целите си, понякога до степен на унищожение. Има безброй много ветрове, безсмъртни същества, лорд нудист, животозастращаващи насекоми, убит мим, дронове и темпорални вихри. Всичко това и много повече се случва в тази необичайна книга, която е като роман на Рубик, напомнящ на места Rashōmon на Куросава, по-ранната Урсула Ле Гуин и Итало Калвино- в свят, който всъщност е изкривено огледало на нашата собствена психика. Една от най-добрите книги, които прочетох за вече отминалата година.



Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен - изрезка от ФЕП

 

В своя брой 6 от 1988 г. списание „ФЕП – фантастика, евристика, прогностика“ пуска блок по случай 10-годишнината на Библиотека „Галактика“. Основният текст е написан от тогавашния най-млад член на нейната редколегия и допълнен от блиц-интервю с представител на варненското книгоиздателство „Георги Бакалов“. С днешната си публикация ние отново почитаме двете юбилейни годишнини – 70 от рождението на известния писател Агоп Мелконян и 40 от създаването на тъй популярната поредица „Галактика“.

 

 

Отговорен редактор за публикацията: Александър Карапанчев

 

 

Агоп Мелконян

Когато си вдъхновен

статия

 

 

Тегли ме да започна с едно

Сантиментално встъпление

Тогава всички бяхме с десет години по-млади (аз още нямах тридесет). И бяхме съвсем различни: най-известният наш писател фантаст Дилов; две титуловани академични светила – Константинова и Сапарев, тогава единствено признаващи научната фантастика като литературно явление; „докторскнят триумвират“ – Пеев, Златаров, Славчев, единствените издатели на фантастика у нас тогава чрез ръководените от тях периодични издания; плюс моята скромна персона. И, разбира се, човекът, без когото „Галактика“ нямаше да стане факт – Милан Асадуров, вдъхновителят на делото, двигателят, отговорният редактор в началния период. Нека си призная, тогава само Милан вярваше, виждаше далеч пред нас, очертаваше грандиозни перспективи; ние бяхме скептици – научна фантастика? В масов тираж? В джобен формат? При това десет книги годишно? Абе, другари, кой ще ни разреши…

Сега си го обяснявам така: ние в една или друга степен бяхме староверци, само Милан беше новопокръстен, затова вярваше фанатично.

Не водя дневник,  не обичам да пилея дефицитна стока за словоизлияния, предназначени за един-единствен читател. Но имам една тетрадка с твърди черни корици и в нея си водя записки за Библиотека „Галактика“. Знае ли човек, може някому да потрябва.

На първата ѝ страница е записано: „14.9.1978 г.,14.00 часът, Синият салон на СБП. Първо събиране на редакционния съвет на поредица „Галактика“…

Така се започна. Днес книгите са почти сто – два метра от библиотечния рафт. Днес, както и преди десет години, томчетата на „Галактика“ буквално се разграбват от книжарниците. Днес, както и преди десет години, те не се залежават в обществените библиотеки. Днес, както и преди десет години, те са най-търсените в антикварните книжарници. Както и преди десет години.

Трябваше да се работи бързо. От втората сбирка, която се проведе на 19 ноември с.г., съм си записал: „1. Да напиша предговор към „Среща с Рама“ на Кларк – срок 10 дни. 2. Да преведа „Второто нашествие на марсианците“ на братя Стругацки – срок 1 месец“.

Пак на това второ събиране за пръв път видяхме корици на Текла Алексиева. По-точно – корицата на „Завръщане от звездите“ на Станислав Лем. Един от редколегията (ще запазя името му в тайна) рече: „Другари, ще ги излежаваме в затвора тези корици! Та те толкова приличат на евтините булевардни книжлета, дето висят закачени на щипки пред западните книжарници!“. А днес е категорично ясно, че второто голямо откритие на варненци – след самата идея за поредицата – беше Текла Алексиева.

През пролетта на 1979 г. видях първата дълга опашка пред книжарницата до кино „Д. Благоев“. Беше почти битка за малките симпатични книги с елегантна спирала в горния ляв ъгъл. Беше се започнало.

От двете страни

Десет години не са много. Но не са и малко. В началото на всяка от тях пред нас е стоял мъчителният въпрос: а ще продължава ли да излиза „Галактика“? А няма ли да намалят бройките? А няма ли да паднат тиражите?

Тук трябва да кажем благодарствени думи за ръководството на варненското издателство – то удържа. Не съм работник в издателство, не разбирам от издателска политика, но съм убеден, че никак не им е било лесно. Особено в началото, когато „Галактика“ някак много бързо и енергично се вклини в книгоиздаването ни. Мнозина бяха смутени – факт е. Не бяха малцина и онези, които виждаха в научната фантастика „бягство от действителността“, „размътване на младежкото съзнание с измислени проблеми“, „вредна в мирогледно отношение литература“, и т.н. Написах „бяха“, но ги има и сега. Това беше първата, най-важната, най-отговорната задача на Библиотека „Галактика“ – да издигне престижа на фантастичната литература. Да индуктира уважение към нея не само у хилядите ѝ поклонници, но и сред най-широката читателска аудитория. Да накара всички да говорят за нея ако не с любов, то поне с респект. „Галактика“ се справи прекрасно с тази задача. Днес научната фантастика и нейните проблеми са обект на внимание не само на научнопопулярните издания; за нея се разисква на страниците на „Народна култура“, „Пулс“, „АБВ“, „Народна младеж“, „Средношколско знаме“, в емисиите на радиото и телевизията. Пък и „ФЕП“, в края на краищата, се роди от вниманието към научната фантастика.

Това внимание, тази любов, тази грижа до голяма степен дължим на Библиотека „Галактика“ – фактът е неоспорим.

И преди десет години, и днес, и нататък големият проблем е един:

Подборът на заглавията

Това е проблем за всяка поредица. Той лежи в самата думичка „подбор“ – да избираш от многото. В това отношение Библиотека „Галактика“ има своя концепция, която настойчиво и стриктно спазва вече десет години. Съвсем накратко: книги от всички „епохи“ на фантастиката, книги от всички географски региони, книги за всякакъв читателски вкус.

Ето я ключовата дума – вкус. Щом има подбор, има проява на предпочитание, на вкус. Един обича строго научно-техническа фантастика, друг – социална, трети – философска, четвърти – приказно-митологична, пети – хумористична,  шести – прогностична, и тъй нататък, и тъй нататък. Чий вкус да бъде задоволен? Отговорът е: на всички. Логично следва, че недоволни винаги ще има, нали?

Няма и не може да има поредица от шедьоври. Просто защото „книгата шедьовър“ е различна за всеки. Аз например от стоте книги на „Галактика“ най-високо поставям „Дървото на вси светии“ на Рей Бредбъри, но колцина ще се съгласят с този мой избор? Точно затова има издателства и редколегия – хора с рзлични вкусове предлагат книги за хора с различни вкусове. Това е справедливо.

Справедливо е и друго – не може да се отрече, че „Галактика“ предложи на читателите си много  от книгите, стоящи начело на световните класации: „Среща с Рама“ на А. Кларк, „Лявата ръка на мрака“ на У. Льогуин, „Краят на вечността“ на А. Азимов, „Денят на трифидите“ на Дж. Уиндъм, „Градът“ на Кл. Саймък, „Повече от човешки“ на Т. Стърджън, „Дюн“ на Фр. Хърбърт, сборници с произведения на Лем, По, Уелс, Бредбъри, братя Стругацки, Ефремов, Хойл, Шекли, Хайнлайн и още много други.

Разбира се, има и пропадания, колебания, грешки. Вярно е, че „не греши онзи, който не работи“, но можеше ли да се мине поне без най-очевидните от тях? Мисля, че можеше. Трябваше през всичките тези години редколегията да работи по-активно, а издателството да не се предоверява на всеки чевръст преводач, готов да предложи първата попаднала му книга.

Разгръщам всезнаещата черна тетрадка. В плана за първата година е записано името Хари Харисън – томче на Харисън все още няма. През това време свои книги на български видяха толкова треторазредни автори, а къде са Брайън Олдис, Алфред Бестър, Пол Андерсън, Норман Спинрад, Филип Дик, Деймън Найт, Ван Вогт и т. н.?

Но най-печално е състоянието с българската фантастика. Едва ли има друга поредица в света, която така унизително да подценява авторите от собствената си страна – една десета част от общата продукция, при това само преиздания! Нима нямаме по-добри автори от Адриан Рогоз, Мишел Гримо или Дан Дастие? Защо издателството се върти в измислен от самото него кръг от имена и настойчиво не иска да излезе извън него? Ако издателството се ръководи от литературни съображения, остава неясно как така наши автори са активно превеждани в чужбина, а все още не са заслужили да влязат в най-престижната поредица в собствената си страна.

Но нека не капваме петънца върху тържествения юбилеен костюм.

Така или иначе Библиотека „Галактика“ е

Ярко явление

в нашето книгоиздаване, в целия наш културен живот. Казвам го по адрес на онези фенове, готови по повод и без повод да отричат направеното и усилията на онези, които са го направили. Защо този автор, а не онзи? Защо тази книга, а не онази? Чувал съм ги тези въпроси многократно на срещи с читатели. Старая се да дам точен и изчерпателен отговор, а си мисля: най-много акъл как да играеш дава онзи, дето не се е хванал на хорото. Питат ме също:

– А не е ли Библиотека „Галактика“ в криза?

Отговарям в маниера на братя Стругацки:

– Пишат ли писателите? Пишат. Четат ли читателите? Четат. Тогава за каква криза говорим?

Трябва да се работи! Да се работи по издирването на добри автори и добри книги, да се работи върху качеството на превода, да се работи по отношение на съставителството, предговорите, оформлението. Хубаво е, когато има какво още да се желае – това значи, че делото е живо, диша, развива се, търси.

Може би тази статия трябваше да бъде съвсем друга – аналитична, академична; да се влезе в същностите, да се очертаят тенденциите, да се дадат мъдри и оптимистични напътствия. Нека това направи някой друг, аз не мога. Към книгите се отнасям като към живи съшества – те ме радват или натъжават, говоря с тях, галя ги. Така се отнасям и към тези два метра от библиотечния рафт със симпатични пъстроцветни книги и номерирани гръбчета. Знам, че те даваха и дават много на хилядите приятели на фантастиката у нас; че ги има в почти всеки дом; че към тях посягахме ние, бащите, а вече посягат и синовете ни. Нима не е достатъчно?

Сега отварям черната тетрадка и записвам: „Подготвих статия за „ФЕП“ по повод 10-годишнината на „Галактика“. 7.10.1988 г. Наздраве!“.

С чувството, че пиша поредната страница на една история.

 

Миниинтервю

Малко преди да предадем броя за печат, се свързахме по телефона с Ася КЪДРЕВА от редакция „Преводна литература“ към книгоиздателство „Георги Бакалов“ – Варна.*

– Верни ли са слуховете, че догодина Библиотека „Галактика ще пусне не обичайните десет, а примерно седем заглавия?

– За съжаление, тези слухове са верни. Нали знаете, не достига хартия…

– Уточнен ли е окончателно списъкът на книгите за 1989 година?

– Да, в печатницата сме заложили пет ръкописа. Това са романите „Денят на възраждането“ от Сакьо Комацу, „Жива душа“ от Пер Кристиян Йершилд, „Дюн II“ от Франк Хърбърт и сборниците с разкази „Кутията на Пандора“ от Ярослав Вайс и „Сърцето и Галактиката“ от Пиер Бул.

Предвиждаме да издадем още една книга, която засега е под въпрос. Тя се нарича „Тризвездна „Галактика“ и включва най-хубавото от първата годишнина на библиотеката: „Чоки“ от Джон Уиндъм, „Среща с Рама“ от Артър Кларк и „Гробищен свят“ от Клифърд Саймък.

– Благодарим ви за информацията. Да се надяваме, че „Галактика преживява временни затруднения.

* Разговорът е проведен от представител на списание „ФЕП“. – Б. ред.

 


„Сборище на трубадури“ благодари на Людмила Мелконян за любезно предоставената статия. Вижте сканирани оригиналните страници на статията:

 

Когато си вдъхновен, стр. 1Когато си вдъхновен, стр. 2

Материалът Когато си вдъхновен, от Агоп Мелконян е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще

снимка
Аркадий и Борис Стругацки на балкона в московската квартира на Аркадий Стругацки, 1980 год.

 

 

 

Мартин Петков

Братя Стругацки и галактиките
на случилото се бъдеще

 

 

В българската „Библиотека „Галактика“ Аркадий и Борис Стругацки (АБС) присъстват общо с три книги – „Хищните вещи на века“, „Второто нашествие на марсианците“ и току-що издадената „Приказка за тройката“.

Следващите няколко думи са за тези книги на АБС – но гледани днес, с очите на двайсет и първия век. В същото време те са и опит да се надникне малко по-дълбоко в съдържанието на „Библиотека „Галактика“. Най-често досега погледът към тази „фантастична“ поредица сякаш е бил по-скоро статистически, обзорен, носталгичен или дори митологичен, но за съжаление най-вече повърхностен. Ето защо ми се иска да добавя малко размишления за три от съкровищата в поредицата. Веднага отварям скобата и предупреждавам, че става дума само и единствено за моите лични усещания и впечатления – както от книгите, така и от самата „Галактика“. Нищо повече от това.

Посочените по-горе книги на АБС не са нито най-силните, нито най-запомнящите се техни творби. Те спадат към по-ранните им произведения, при това и в трите случая говорим за повести, любима форма на тези двама автори, която е почти изчезнала и май съзнателно пренебрегвана днес, във времето на многотомните, хилядостранични епоси. Така че би било разбираемо или вече да сте забравили за Лавър Федотович, за СЛЕГ-а, за Петачето или още по-вероятно е даже никога да не сте се сблъсквали с тях.

Но ако решите да им отделите един филм време (като например колкото за последните „Отмъстители“) – ще видите, че и трите книжки са много особени, по своему запомнящи се и най-важното – непоносимо актуални и напълно завършени, въпреки малкия си обем. Самите АБС още преди време са казвали, че не вярват произведенията им да ги надживеят с много. Може би поради скромност, а може би поради наличието на неподозирани способности за надзъртане в утрешния ден, те са се оказали прави. И наистина – ето ви парадокс – АБС са все така актуални (или поне това е основното твърдение, заложено в този текст), но далеч не и широко популярни сред поколението на двайсет и първи век.

На какво може да се дължи подобно противоречие? Уверен съм, че всеки брадат интелектуалец ще съчини достатъчно аргументиран отговор на въпроса. Ето ви за разнообразие и едно далеч по-спорно обяснение. Фантастиката на АБС винаги се е занимавала с проблеми. Съвременната фантастика се занимава най-вече с приключения. Общочовешкото постепенно е излязло от мода и вече не е прието да се задават въпроси за това какъв трябва да бъде човекът; той е такъв, какъвто си е, и точка; за сметка на това се рисуват пъстри и дори понякога пълнокръвни фантастични светове, които обаче са кухи откъм проблематика, а доколкото такава има, тя е съвсем банална и конюнктурна. Във време, в което нямаш цели, надхвърлящи собственото ти благополучие, шарените светове, като продукт, наистина вършат чудесна работа. А смазаните пазарни механизми са готови да ти предлагат още и още от същото.

Така че това, което правим в момента (ако още не сте спрели да четете), е символично пращане по дяволите на гореспоменатите пазарни механизми и предприемането на разходка из случилото се бъдеще в книгите на АБС, което продължаваме да не искаме да забележим.

Престрашите ли се да отворите „Хищните вещи на века“, вероятно ще се шокирате да видите пунктуално и точно описание на днешния самовлюбен и егоцентричен човек. Липсват единствено смартфоните и социалните мрежи. Но безкрайното търсене на екстремни удоволствия, потъването във всевъзможни форми на самозадоволяване, бягството от реалността и изпадането в наркотична безтегловност – всичко това е там. Ад, маскиран като рай. Хищните вещи очертават днешния свят – ужасно красив отвън и гротескно празен отвътре. Свят, в който паметник се издига не на този, който е покорил космоса, а на онзи, който е счупил рекорда в казиното. Свят без книги, без изкуство. Свят на реалити герои, които нямат спомени от вчера, нямат мечти за утре и живеят единствено в някакво безкрайно и напълно безсмислено днес. Свят в транс.

„Второто нашествие на марсианците“ показва каква би била тъжната участ на подобен „красив“ свят. От една страна това е книга, която на практика е директно разработена и развита върху няколко конкретни параграфа от оригиналната „Война на световете“ на Хърбърт Уелс. Ето част от тях: „Е, за такива марсианците ще бъдат истински избавители. Хубави, просторни клетки, питателна храна, грижливо гледане, никакви тревоги. Като се полутат една седмица из нивите с празни стомаси, сами ще дойдат и с радост ще се оставят да ги хванат. Ще мине малко време, и те ще са съвсем доволни. Ще се чудят какво ли са правили хората, преди да е имало марсианци, които да се грижат за тях…“.

От друга страна, това е може би една от най-неруските, най-универсалните, като обстановка, книги на АБС. Ако не знаете, кой е автор на книгата, спокойно бихте могли да приемете, че тя е написана от англичанин, французин, чех или унгарец. Струва ми се, че „Второто нашествие“ може да бъде разбрано от всеки човек и навсякъде. Универсални са, както глупаците с тяхната улична мъдрост и философия, така и тарикатите, които умеят винаги да намират най-хубавото място под слънцето. По мое мнение – универсален е и поробителят, за който се предполага, че е дошъл от Марс. И както казваше Станислав Стратиев – да ти е кеф да пъшкаш под такъв поробител.

Накрая и то не случайно остава „Приказка за тройката“. Това поначало е книга с тъжна съдба. След като двайсет години е била забранявана, след като се е сдобила със свой модифициран двойник (Приказка за тройката-2), който също не е имал кой знае колко щастлив живот, тя до голяма степен е обречена на игнориране и забрава и през следващите трийсет години от вече свободното си съществуване. Възможно е някой да е решил, че „онова“ време е отминало. Че темата не е актуална. Ако е така – сбъркал е.

В „Приказка за тройката“ е целият блясък на овластената бюрокрация – нагла, невежа, безнаказана и всесилна. Същата, която ни обгръща и днес. Трябва само да влезете в някоя произволно избрана от вас комисия за защита или агенция за опазване на нещо си и е силно вероятно да се озовете в приказка за тройката. И още по-вероятно е тройката да има четири члена. Че и повече. А професор Избегало, един от главните герои в повестта, е диагноза за съвременното ни общество, в което най-малко можете да разчитате на експертна помощ. И, естествено, вместо да получите такава помощ, ще се сдобиете с няколко тона празни приказки, които обаче идват от „висококвалифициран“ кадър на заплата.

„Приказка за тройката“ е лична история, на първо място за авторите, но също и за читателите. Тя може да се възприема само лично и по никакъв друг начин. В нея няма маймуни, които се замерят с бананови кори, дори на пръв поглед да ви се стори така. И ако написаното там ви изглежда смешно или скучно, значи просто не сте го разбрали. Тогава трябва да направите нещо чудовищно и еретично за 2019-а година – да препрочетете книгата.

Възможно е много от почитателите на „Библиотека „Галактика“ да са били изненадани от този избор на Милан Асадуров, но на мен той ми се струва логичен и закономерен. Приказката на АБС показва колко малко са се променили хората за половин век, независимо от това, че системата уж вече е друга. Този своеобразен финал на „Галактика“ (заедно с последния брой – „Антиутопия“) е и до голяма степен завръщане към корените. Защото „Галактика“ е събитие от национален мащаб за периода между 1979-а и 1989-а година (когато излизат повечето книжки от поредицата) и това събитие се нуждаеше от достоен завършек. Дали последното е факт – всеки може да си прецени сам и за себе си.


 

Вижте как да ни изпратите ревю за книжка от Поредицата.


 

снимка
Мартин Петков

Мартин Петков е писател на истории с фантастичен елемент. Има две самостоятелни книги, а също така и няколко публикации в периодични издания, антологии, алманаси и сборници с фантастична проза. Автор на сборника „Някога бяхме богове“ и повестта „Светът е само начало“.

Материалът Братя Стругацки и галактиките на случилото се бъдеще е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

"Убийството на Командора" от Харуки Мураками


cover project by me

 Четенето на Мураками никога не е линеен процес и аз като фен, се търкалях от кеф при възможността да се впримча отново в неговите реалности. Същевременно, на основно ниво неговите книги се отнасят най-вече за човешките слабости и опитите да ги проумееш, и така биваш поставян на място, където светлината разкрива точно толкова, колкото остава и скрито. И тези отворени краища съдават страхотен разговор с отражението ти в огледалото. "Убийството на Командора" изобщо не ме разочарова в това отношение. И ако приликата с определен роман на Ф. Скот Фицджералд посади някакви определени очаквания в мен в началото, те бързо отстъпиха водещите си позиции.
 Главният герой в книгата- художник, е типичен Мураками мъж: той е апатичен, мизантроп, чиито интереси са склонни да се фокусират върху музиката (този път опера), книги и готвене; всичко, което липсва този път, са котките. Той няма привързаност към ежедневния свят. И, както често се случва, това кара художника да предприеме пътешествие надолу по заешката дупка в алтернативното измерение. В този свят е и Юзу, бившата съпруга на художника, възрастният художник Томохико Амада, който има много тайнствено минало, и неговия син Масахико, Меншики, мистериозен, подобен на Гетсби персонаж, който не е чак толкова интересен като Гетсби, Командора, за когото не мога да ви кажа нищо, Марие Акикава (лош заместител на Кафка и може би най-зле написаната от всяка от жените на Мураками), която на 13 години е обсебена от плоските си гърди и дали изобщо някога ще има гърди, и Шоко Акикава, нейната леля, която има огромни гърди.
 В книгата има много философски тревоги, психологически растеж, свръхестествени събития, включително астрален проекционен секс, както и някои прекрасни описания на художествения процес. Трябва сам да намериш частите или може би всички тези елементи като аспектите, с които може да се идентифицираш. "Убийството на Командора" ми напомни донякъде на шедьовъра на Мураками "Кафка на плажа", както и видях смесване на реализма на "Норвежка гора" със сюрреалистичния подход на "Хроника на птицата с пружина". Обикновено оценявам книги срещу други книги в техния жанр, но Мураками, както казват за Чарлз Дикенс, мога да го оценя само спрямо собствената му работа. "Убийството на Командора" е съзерцателна книга, която се опитва да забави света и да ни напомни, че бързината не винаги е по-добра и новото не винаги е подобрение. Изкуството играе основна роля в книгата: абстракция срещу живопис, западни спрямо японски стилове, въпросът дали картината може да улови същността на човек, ролята на художника в обществото и прочие. Особено през втората половина става ясно, че Мураками е замислил книгата му да бъде медитация върху изкуството- ние оформяме нашата реалност чрез това как свързваме точките и можем да създадем реалност, вярвайки в нашите идеи. Мураками прави това със запазената си марка от сюрреализъм и винаги оставя място за интерпретация относно това, което наистина се случва- можеш да следваш собствените си идеи вътре в текста. Точно както картината "Убийството на Командора" има различно значение в зависимост от това кой я гледа, така и идеята придобива различни форми. "Убийството на Командора" е една от онези книги, които заслужават няколко препрочитания, защото има толкова много отворено пространство, че можеш да обмисляш нови и нови неща- това е едно от качествата, които обичам у Мураками, той просто не обяснява себе си в своите текстове и кани неговите читатели да го направят заедно с него. Трябва да намериш собствения си смисъл и да се довериш на собствените си идеи, защото Командора наистина съществува. Другото, което ми хареса изключително много е, че Мураками, за щастие, не прави голяма разлика между авангардизма в изкуството и поп културата. Той знае, че и двете си заслужават да се проучат и че всяко от тях има своите удоволствия. Наистина се впечатлих и от самоиронията на Мураками спрямо Мураками бингото. И това как се подиграва на онези, които биха приели метафорите му твърде буквално: в толкова много от книгите му има мистериозна яма или кладенец, както и в тази, и когато главният герой се опита да я нарисува, той осъзнава, че изглежда като влагалище- и след това се смее на идеята, че някой може да види фройдистки скрит смисъл в неговата картина.
 Но както и да е, да се върна към главното- само в спокойната лудост на своя свят Мураками може наистина да улови една от своите мании- неефективния копнеж, който кара човек да се занимава с изкуство. Неясните самотни образи, които минават през романите му- дъжда, бягането през гората, пастата, джаза, особения вид топъл, безличен секс, героите със странни имена, луните- само вплитат този копнеж в ежедневието. От едно известно време насам, Мураками пише точно за това усещане и как то се засилва в средата на живота, когато осъзнаваш, че знаеш по-малко. Героите му искат да се обърнат отвътре-навън и да избягат от механичната инерция на живота си. Единственият път, който той им предлага от това отчаяние, е изкуството. Главният герой в "Убийството на Командора" се научава на "смелостта да не се боиш от промяната в начина си на живот, значението на това времето да бъде на твоя страна". Това са скромни уроци, предвид нелепите събития, които са го сполетели. Но това е смисълът. Нищо, което измисляме, не може да бъде толкова странно, колкото животът. Ние почитаме този факт, като така или иначе го измисляме. Единствената сигурност, която ни остава, е, че съществува друго, по-мощно място- вътре в нас и навсякъде около нас- невидимо и само почти достъпно за повечето хора през повечето време. От там произлизат артистичните импулси, променящите живота разриви и обединения, раждания и смърт. В края на краищата има само един доказан мост между  мистериозните други светове на смисъла и метафората на всекидневието, в която живеем, работим, готвим вечеря, слушаме музика и четем книги. Изкуството, очевидно.
 За заключение ще кажа, че тази е вероятно деветата или десета книга на Мураками, която прочетох и най-накрая разбрах, че Мураками не пише, за да угоди на никого, подозирам, че и дори не пише, за да угоди на себе си. Пише, защото трябва. Той трябва да освободи ума си от тези мисли, които са направили къщурка в главата му. С това не се оплаквам, напротив- добре, че е така. Единственото, което не ми хареса в "Убийството на Командора", че няма говорещи котки. Но в края на книгата Мураками напомня, че нашият свят е вълшебно място, а вълшебният свят е фантастично място за живеене, така котките си зависят изцяло от мен.






Сърца от Стомана



Автор: Бранимир Събев
Издател: Ерго
Година: 2019
Стр: 232
Цена: 15 лв

2041-ва. България е световна икономическа сила, обществото й е богато и мирно. Няма престъпления и насилие, затворите са празни. Благодарение на новите ваксини са елиминирани почти всички болести, а най-тежките са сведено до хроничен режим. Страничен ефект: няма агресия.
Внезапно се случва немислимото. В центъра на София едновременно падат няколко астероида. От тях се измъкват чудовищни създания, които бързо се размножават и избиват всичко по пътя си. Останалият свят дава ултиматум на България да се справи сама с проблема, в противен случай ще заличи целия мегаполис от лицето на земята. Никой българин обаче не може да вдигне ръка срещу врага, дори животът му да е застрашен - толкова силно е чувството за пацифизъм.
Или почти никой.
Благодарение на неотдавнашен модерен експеримент няколко десетки младежи са годни да хванат оръжие в ръка и да разстрелят изчадията, без да трепнат. Ще се окажат ли обаче те достатъчни, за да се справят със заплахата?
Отговорът се крие между кориците на този роман със задъхано, динамично действие, за истините и за изборите, които правим. Роман за приятелството. За сърцата от стомана.

– Казармата... армията... войната... Всичко това е изградено от грохот. Той е същината, основата на всичко. Грохотът на танковите вериги, дъвчещи земята. Грохотът на маршируващите войници, набиващи крак в бетона на плаца. Грохотът на снарядите, взривяващи къщи, грохотът на ракетите, събарящи сгради. Грохотът на тракащите картечници и автомати, грохотът на избухващите гранати. Грохотът на самолетните двигатели, грохотът на хеликоптерните перки. Грохот – прашен, смърдящ на барутен дим, каращ костите ти да вибрират, заплашващ да спука тъпанчетата ти. Най-лошото на грохота е, че свикваш с него, започва да ти харесва. Приемаш го за част от теб, дори започваш да си въобразяваш, че си роден с грохота, че сте едно неразривно цяло. Вярваш, че единственият начин да се разделиш с него, да познаеш тишината и покоя, е смъртта. А не е така. Нужно е просто да се освободиш от грохота, да го оставиш да си иде. Да се оттече от теб като кална вода от чешмата след ремонт на водопровода, да го изкашляш от дробовете си, да го измиеш от ръцете си.

Очаквана дата на издаване - 20 ноември.

Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска

разгърната корица
„Годишни времена“, от Юлияна Величковска. Скопие: ПНВ Публикации, 2019. Художник: Воскресия Андреевска.

 

Отговорен редактор за публикацията: Поли Муканова

 

 

 

Ива Анастасова

„Балканско“ и космополитно в романа
„Годишни времена“ на Юлияна Величковска

рецензия[1]

 

„Годишни времена“ е дебютната за България книга на македонската писателка Юлиана Величковска. Тя е известна още с поетичните си книги, сред които „Комари“ (2010) и “Open book” (2017), монографията „Двадесет години Поетична вечер във Велестово“ и др. Участва активно в литературния живот в Македония, член е на Македонското сдружение на писателите, както и основател на македонското издателство „ПНВ Публикации“. Директор е на фестивала „Поетична вечер във Велестово“, има изяви у нас и по света, а стихотворенията ѝ са превеждани на много езици, сред които английски, немски, албански, чешки и китайски.

„Годишни времена“ е (пре)наситен роман, водещ нанякъде и едновременно никъде – към една спирка и едно незнайно бъдеще, но бъдеще с дефинируемо минало, с константно придвиждващо се настояще (оксиморонно, но факт).

Главната героиня на романа не определя себе си като „балканка“.  За нея и за нейния свят е характерна фрагментарността – идентичността ѝ е разпокъсана между спомените от миналото и преживяванията в настоящето, с мисъл към несигурното бъдеще. Чрез верига от питания и отговори и способността ѝ да изразява мислите си чрез всички сетива, тя се опитва да събере останките и парчетата от живота си, за да си отговори на въпроса „Коя съм Аз?“. Всъщност тъкмо в това търсене на себе си отвъд националните и географските измерения, отвъд народопсихологическите обвързаности можем да разпознаем модерната космополитна жена.

Използвам понятието „балканско“ условно заради множеството противоречиви мнения около съществуването на „балканска идентичност“, а и поради същата условна употреба на понятието от Величковска. Например тя описва типичната „балканска жена“ като „изпотено, скучно, примирено същество“ (Velichkovska 2017: 64), но в никой момент не става ясно какво има предвид под определението „балканска“. Според Мария Тодорова „никога не е имало обща балканска идентичност. В най-добрия случай понякога е имало романтично, понякога относително разпознаване на културни прилики“ (Todorova 2004: 9)[2]. Широко разпространено е, че балканската идентичност се възприема като следване на патриархални порядки, потопеност в ежедневието, ограниченост, но самата героиня не се идентифицира с тези модели.

Идентичността е проблематизирана. Героинята търси себе си в модерния смисъл – като дълбоко проникване до тайните кътчета на съзнанието, запечатали спомени и случки с огромна житейска тежест върху съдбата на отделния индивид. Идентичността не се разглежда в политически, религиозен или национален смисъл. Личността е отворена към света, търсаческа и творческа, пътуваща и опознаваща. Въпреки че ние по непряк път можем да разберем македонската националност на героинята, самата тя не се заявява пряко като такава. В този смисъл можем да я мислим като обречена да бъде космополитна, освободена от всякакви „балкански“ или народноидентичностни граници, както корабът, който не е хвърлил котва в морето, е свободен да отплава.

Според Богдан Богданов идентичността е „нещо дадено от идентифицирането, което се изразява в ставане” (Bogdanov 2004: 153). През призмата на миналото героинята сякаш описва собствената си инициация, с други думи своето „ставане“, което противоречи на патриархалния модел в балканското семейство и се заявява като разцъфване на една модерна жена, отхвърлила традиционните порядки. Разбира се, не всичко в патриархалния ред е отхвърлено от съвременното съзнание на героинята. Някои от тези порядки влизат в самодефинираната ѝ идентичност, срещу други тя не се поколебава да обяви бунт. Важно е да отбележим, че макар идентичността да е външно заявена тъждественост, (само)опознаването започва отвътре. За разбирането на житейската метаморфоза героинята дава ключа към мислите си, които обговаря върху хартията на своя розов дневник, започнат в началото на романа и завършен малко преди края му.

Различните идентичностни планове са тясно свързани с израстването като физиологичен и психологичен процес, чийто генезис проследяваме накъсано в хода на повествованието. Заглавието е опорна точка в мисленето за и разгръщането на съдържанието. Смяната на сезоните бележи инициационния кръг на героинята. Те са ориентир към определени спомени – пролетта е велосипед, лятото е врабче, есента е зелена кола, зимата е шейна. Преминаването през различни жанрови пластове също може да се гледа като своеобразна смяна на „годишни времена“.

Особено важно е да откроим повествователните особености на текста, отличаващ се с изразена нехомогенност. Разказът се случва от първо лице, единствено число – похват, чрез който дистанцията между героя и читателя се скъсява, мислите и чувствата на наратора започват да звучат по-близки. Стремежът към по-лично и дълбинно чувствително преживяване е постигнат. Когато героинята обрисува израстването си, читателят, чрез нейните лутания в различни идентичностни планове, е увлечен в разбирането на собствения ѝ генезис. А той е сложен, объркан, фрагментарен, за него понякога не стигат думи, затова авторката го облича и в звукова, и във визуална форма, за да добие пълнокръвен облик.

Величковска има изразен стил. Героинята ѝ е отроче на Балканите, но и дете на бързоразвиващата се технологична действителност. Чрез разказа за своите спомени тя засяга съвременни проблеми, фиксира и анализира наложителни въпроси, понякога малко наивно, но винаги през призмата на своя женски светоглед, омекотен и деликатен. Светът се случва като игра на спомени – амалгама от случки и представи, прекъснати мисли, запълнени с други, навързани в редиците на един човешки живот.

Тук всеки сезон си има спомен и всеки спомен си има песен. Неконвенционалната нарация увлича в лентата на живота – ти си на кино, на концерт, вкъщи, в училище, пишеш поезия, рисуваш, дишаш и (едва) не умираш, запътен към една спирка, в крайна сметка изпусната. И защо ли е толкова важна спирката, след като си станал свидетел на една сгъстена интермедия с темпорални подскоци и смесване на проза и поезия, носещи чувствеността на нечии чужди спомени, в които всеки мирис, вкус и цвят оставят следа? Много от тези спомени са ни показани само в щрихи – салатата с домати и лук, в която топиш с хлебче, шейната през зимата, зеленото фикьо, розовата рокля за снимки, велосипедът с одеалце, за да бъде по-удобно. Често те са оставили дълбоки празнини, които все още болят, но все пак носят тишина, уют, бягство от реалността, в чието настояще я връщат неприятни мириси и погледи, подсвирквания, шум на човешки гласове, повреждането на автобуса. Миналото е оценностено, настоящето е обитаемо, но скучно време, а бъдещето е неопределено.

„Годишни времена“ е роман, в който времето е особено – разпокъсано, хвърчащо, губещо се, изплъзващо се, обрамчено от ореола на настоящето чрез пътуването в скопския автобус. Той също сякаш не се движи, а стои и изчаква човешката съдба, маркирайки пътя от точка А до точка Б, включвайки се в безкрайната апория на Зенон за неподвижната движеща се стрела (неподвижния движещ се автобус в случая). Автобусът е спрял в спомените на момичето с розовите чорапи и розовия бележник с ластик, служещ като платно на живота, пазител на съкровеното.

Героинята на романа дори не е назована по име, въпреки че притежава ясно различими черти. Подобен номинативен кастрацион позволява по-дълбинно присъединяване към мислите и чувствата ѝ, превръщайки ги от персонално в универсално явление. Нейният собствен роман, нейната същност, нейните мисли говорят за събирателна личност, тоест част от колективното световно, не само колективното народно. Тя съм Аз, но и Вие, нейните проблеми, са наши проблеми – човешки, от наднационално ниво, глобални. Липсата на името, заедно с липсата на пряка национална идентификация, е само още един белег на нейната първична свобода, на освободеността от социални задръжки и етикети. Тя е дете на света.

Мисленето в парадигмата на традиционното е нетипично за героинята, която е широкоскроена, потопена в съвремието, на което са чужди много от миналите вярвания. Например табу въпросът за секса, който вече не е мръсна дума, и за девствеността: „Ако не се омъжиш девствена, тогава семейството на момчето ще те качи на грозно магаре, ще седнеш наобратно и ще ти напъхат опашката на магарето в устата. В ръцете ти ще сложат изкоренен праз и ще те разхождат из селото с врява, а не с музика, та всички да видят, че си била лошо момиче.“ (Velichkovska 2017: 36). На което с комичност е противопоставена сцена с първото отиване при гинеколог: „Майка ми: Ама докторке хубаво да я прегледате, закъснява ѝ. Докторката схваща. – Да не си спала с момче? – пита ме. Аз поглеждам към майка ми, тя със стреснат поглед ми казва, че няма място за лъжа. – Ами…викам аз, – будна бях!“ (Величковска 2017: 37). Подобни ситуации отстраняват героинята от миналото ѝ, тя се осъзнава като съвременна жена, чието тяло и мисли не се подчиняват на народни закони.

Героинята, небезразлична към проблемите на времето си, е фрагментарна личност, вписана във фрагментарен разказ-живот, съставен от епизоди, впечатления, афекти. Защото именно така се изразява животът – през всички сетива, чрез различни форми на изкуството – словесно, музикално, изобразително. Тя извървява мислено дълбоко емоционален път, явяващ се отдушник за тягостните спомени. Нейните идентичности времево се проявяват паралелно, ситуирани са в различни времеви отрязъци – минало, настояще и бъдеще, като постоянно се конфронтират, но изграждат (почти) в еднаква степен героинята.

„Годишни времена“ е книга за спомнянето като прераждане и мислено преминаване през всички етапи на живота в тясното пространство на един автобус. Човекът наистина се оказва една малка Вселена с индивидуални катаклизми и решения. Точка, около която се натрупват безброй пластове, но и в която всичко е подредено по космически модел.

 

„В този момент аз съм в едно превозно средство на градския транспорт. Тук сега има още двадесетина души. Возим се по улицата, по която ходят пеша или се возят още хора. Над която летят птици. Над която летят самолети. Над които кръжат сателити. Над които обикаля Луната.“ (Velichkovska 2017: 134)

 

 

Библиография

  • Bogdanov 2004: Bogdanov, Bogdan. Identichnost i identifitsirane. – V: Bankov, Kristian. Semotichni tetradki. Chast II. Sofiya: Nov balgarski universitet, 2004, 152-159. [Богданов 2004: Богданов, Богдан. Идентичност и идентифициране. – В: Банков, Кристиан. Семотични тетрадки. Част II. София: Нов български университет, 2004, 152-159.]
  • Todorova 2004: Todorova, Maria. Balkan Identities. Nation and Memory. New York City: New York University Press, 2004.
  • Velichkovska 2017: Velichkovska, Yuliyana.  Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017. [Величковска 2017: Величковска, Юлияна.  Годишни времена. София: Ерго, 2017.]

 

Бележки

[1] Yuliyana Velichkovska. Godishni vremena. Sofiya: Ergo, 2017, 136 s. [Юлияна Величковска. Годишни времена. София: Ерго, 2017, 136 с.]. 
[2] Превод мой – бел.а.


Рецензията се препечатва, с любезно разрешение, по първоначалната ѝ публикация във
Филологически форум, Година 4 (2018), Брой 2 (8)

Материалът Книга: За романа „Годишни времена“ на Юлияна Величковска е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков

разгърната корица
„Прояснение“ от Янчо Чолаков (Либра Скорп, 2019)

 

Нова книга от Янчо Чолаков, в която отново се срещаме с несъмнените писателски умения на автора. Издава „Либра Скорп“ на Денчо Михов, а корицата е от Петя Станева. 96 страници е, което прави историята в нея повест.

Янчо Чолаков не беше с впечатлението, че го интервюирам, нито идеята ми беше такава, когато му писах с молба за повече информация около книгата, но винаги е интересно да се чуе как самият писател формулира свое произведение:

„Не става дума за обикновено заиграване с жанровете, а за поставяне на фантастичния метод на равна нога с този на класическия реализъм. Защото лечението на Мариян (главния герой в повестта – бел. ПТ) върви едновременно в два пласта – реалистичен и фантастичен (халюцинаторен), с два различни способа – този на традиционната и този на алтернативната медицина.“

Вече бях прочел книгата (която седмица преди това Янчо бе така любезен да ми изпрати в електронен формат, отново по моя молба) и думите му бяха потвърждение за една нейна особеност, която ме забавляваше през цялото време до последната страница. В „Прояснение“ читателят е ангажиран от подострения инструментариум и на два вида лексика – тази на профанното и тази на високата медицинска терминологичност. Повестта не е лекарски трилър, нито е разказ за живота на улицата, а описва преживяването на човешкото състояние между зъбните колела на болестта и медицинското познание.

Болестното хвърля мост от реалната научност до фантастично-халюцинаторното. Всекидневният език си остава дълбоката идентичност на пациент с противоречиви изгледи за оздравяване. Но пациентът възприема, заучава и конструира свое ново аз от терминологията, с която докторите опитват да обяснят заболяването му; както често се случва – до степен на увереност, че е на една стъпка, едно протягане с ръка сам да постави правилната диагноза. Второто, третото, четвъртото лекарско мнение са толкова убедителни, колкото широки са познанията на специалиста, а пациентът е просто човек и човечността му възлага доверието си и открива истината на първо място в съпричастността на отсрещната страна.

Читателят ще получи личната си развръзка. Но хубавото на такива книги е, че са прицелени в преживяването на векторната комбинация от автентични моменти с критичен характер, а не в коленния рефлекс на предварително калкулиран финал. Препоръчителен начин за прочит: оставете всичките си очаквания преди началната страница и ги сравнете с разказаното от писателя едва след като сте отгърнали финалната.

Петър Тушков

Материалът Книга: „Прояснение“ от Янчо Чолаков е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Личен Топ 10 Книги-Игри



Реших да пуса блог пост, подобен на колегата Драганов в Цитаделата, където да опиша любимия си топ 10 от книги-игри. Доста се чудих на класацията си и вметвам, че след първите 2 места останалите са с леко условна подредба. Няма какво да си кривим душата, книгите-игри през 90-те години в България си бяха култ за едно цяло поколение и в продължение на близо десетилетие бяха един от най-важните фактори в родния фендъм, преди да бъдат изместени от компютърните игри и други. Все пак, продаваха хилядни тиражи всяка, а и тогава нямаше много опции за забавление: четеш книга-игра, играеш на ръчките, ходиш да риташ топка и туйто. Нямаше смартфони, таблети и интернет, джиесемите бяха допотопни слушалки с размер на YTONG-блокче, струваха 2000 марки и с тях разполагаха само мутрите, компютрите бяха една идея повече от елки с размер на телевизор, шепа щастливци имаха конзоли, представляващи прадядото на Плейстейшън 1, други на които бащите бяха тираджии имаха видеокасетофони и ходехме на гости да гледаме при тях Командо, презаписван трета цедка и т.н. В личната си класация, която въпреки усилията ми пак не можа да обхване всички заглавия, които исках, присъстват само деветдесетарски книжки. Не се чудете защо съм посочил толкова на брой книги - прочел съм над 200 заглавия към момента от този специфичен жанр, който за мен бе основно четиво в периода между пети и десети клас. Просто искам освен да си ги припомня и да се опитам да закрастя някои от вас, ако не сте ги чели. Та - започвам!

10. Майкъл Майндкрайм


Както може би знаете, почти всички от българските автори от старата вълна пишеха под англоезични псевдоними с цел повече продажби - през 90-те роден автор, подписващ се на книгите си по паспорт се купуваше много трудно, към нашите творци имаше изключителни резерви (не че сега е особено по-различно, но пак е малко по-добре в това отношение). Един от тези автори бе Димитър Славейков Дафовски с псевдоними Майкъл Майндкрайм и Стюърт Дарк. Майндкрайм бе доста известно и разпознаваемо име като автор, едно от шестте най-големи и плодовити имена, с доста оригинален подход и ярко открояващи се заглавия. За съжаление в някои отношения бе черната овца на стадото поради високомерие, надменност и конфликти с други свои колеги и издатели. Макар от 30-те книги-игри, които написа за мен лично една трета да са пълни шитни, не мога да си изкривя душата и да не посоча петте си любими негови заглавия, които бяха едни от най-първите му неща. "Изпитанието" бе неговият дебют и представляваше чудесна на пръв поглед невъзможна комбинация между фантастика и фентъзи, "Златният Оракул" бе замечтателна книга за пирати в открито море, а и да не забравяме запазената му марка, спортните книги-игри. "Демоните в NBA" бе чудесна книга за баскетбола, който играех ежедневно като хлапе, а "Боговете на футбола" излезе през 94-а точно преди Световното в Щатите и е вероятно най-продаваната книга-игра в България изобщо (по слухове с петцифрен тираж). Мой личен фаворит в случая, естествено, бе "Тъмната страна на Земята", която бе изненадващо добър хорър с лек Кингов привкус, където главният герой трепе вампири, демони и всякаква друга зла гад в стремеж да спаси приятелката си, отвлечена от силите на Злото.

9. Робърт Блонд - Пустинник



Лицето Богдан Русев, пишещ книги-игри под псевдоним Робърт Блонд си остана най-най-любимият ми автор на книги-игри, изпреварващ в мои очи с мъничко дори вездесъщия Любо Николов, кръстника на жанра книга-игра в България и е неслучайно, че присъства по различни пунктове в половината от тази класация. Следващото място е за него и съм обърнал внимание на две негови специфични книги-игри, които първо са тактически по карта (отчасти, за щастие, иначе ще стане монополи), второ действието им се развива в пустинята, както може би сте се досетили от заглавията им. В "Синът на пустинята" сте строен арабски принц, чиято дясна ръка е огромен червенокос варварин с не по-малко огромен меч и трябва да си върнете престола, защото по право сте султан. Жега, пустиня, битки с разбойници, чудовища и зверове, магии и една красива принцеса - какво повече му трябва на човек в това чудно ориенталско фентъзи? Вече в "Пустинен огън" сте тарикат, който се разхожда насам-натам из пустинята с танка си и пие бира, а сетингът е нещо подобно на Лудия Макс. Ще се стреляте с други танкисти, ще срещате всякакви хаховци и, за финал, накрая ще има малка киберпънкария с виртуална реалност. Бонбон.

8. Кървав Меч



Поредицата "Кървав Меч" бе от преводните книги-игри на родния пазар и една от малкото, които можеха да се играят в комбина - броят играчи варираше до 4 максимум. Действието се развива в света на Легенда: там, където можеш да срещнеш всички възможни създания и богове от всички митологии. Наистина си бе легендарна поредица! Историята беше за петима полубожествени магове, които искат да се върнат от мъртвите и да поробят или унищожат света, а ти трябва да ги спреш, като за целта трябва да намериш два артефакта: Кървавия Меч, или Меча на Живота, и изкривения му близнак Демонския Нокът, или Меча на Смъртта. Изключително добра, на мен любими ми бяха трета и четвърта книга, понеже бяха яко тъпкани с митология, сравнително линейни и за такава трудна като цяло поредица се минаваха нормално, а не със зор, като втората например, която освен че бе гадна имаше и доволно количество сгрешени препратки. Да, обърканите цифри на епизодите си бяха чумата на жанра. Играчът може да избира от 4 класа герои: Воин, як брониран млатач, Магьосник - ясен ви е и още двама, които можеха и да стрелят с лък: Тарикат, добър боец и хитряга и Мъдрец, недотам добър воин, ала можеше да лекува, левитира и още някакви работи. Едно от любимите ми неща бе началото на пета книга, когато вече си намерил и двата меча и ако играеш с Воин, можеш да вземеш по един във всяка ръка: така поражението, което нанасяш се изразяваше в една паница зарове, а противниците, колкото и смущаващо яки да бяха, падаха под ударите ти като гардже от бряст.

7. Други преводни книги-игри


Сред останалите книги-игри от небългарски автори искам да спомена и две от четирите, издадени от ИК Сова. Докато "Кървав Меч" е с автори Дейв Смит и Оливър Джонсън, а друга силна поредица "Пътят на Тигъра" е с автори Марк Смит и Джейми Томсън, то споменатите тук са с един автор от едната и друг от другата, тъй че няма как да не се получи нещо силно! Силно митологични, "В бездната сред мъртъвците", първата е нещо като Джак Спароу бифор ит уос куул, ама на анаболи! Пиратски митове и вярвания, магии, търсене на кораб, страхотни битки и персонажи, които в някои отношения са вдъхновени от исторически реални такива: сблъскваш се с пирата-вампир Ел Дрейк, който е всъщност Сър Френсис Дрейк и трябва да спасиш кралица Глориана, която си е на практика Елизабет I. Другата е "Огърлица от черепи" и вече на ход са вярванията на южноамериканските индианци, маи/инки/ацтеки, кървава и страховита. Ти си благородник, чийто брат-близнак е загинал, погубен от злия магьосник Огърлица от Черепи, който е недотам хуманоид. Тръгваш по стъпките му, като минаваш дори през царството на мъртвите, биейки се с какво ли не. За финал ще спомена "Мечът на самурая", написана от авторите на "Тигъра" и представена от други силни имена, макар да е част от друга поредица. Тук вече на ход е японската митология, извратена и чудовищна, също трудна книга-игра. Препоръчано.

6. Робърт Блонд - Орм

Киберпънкарската трилогия на Боби заслужава специално внимание отделно. Най-различни раси, андроиди, извънземни, дилъри на какво ли не, пълно с киберприсадки, приключения и битки във виртуална реалност, ъпгрейди и какви ли не чудесии, всичкото това и още толкова ситуирано в мегаполиса Орм. Като се замисля, на мен лично в немалко отношения ми напомня това новото, готино филмче Алита: Боен ангел. В "Роди се сянка" имате избор от няколко различни герои, като ще трябва да им намерите мястото в големия град, т.е. да се хванете да бачкате за една от няколкото големи корпорации, владеещи положението като Сянка: наемен килър и момче за особени поръчения! В "Бойците на Орм" ще си изберете един от легендарни бойци на града: Брус О' Конър(грамадно яко копеле със стоманен скелет и тежки юмруци), Ом Бустър (побъркан дребосък с имплантирани остриета), Ванеса Ченг (крадлива полукитайка с афинитет към далаверите и източната философия), г-ца Елейа Казума, дъщеря на един от най-богатите, луда поетеса с електрошоков бич и накрая ронинът Муджина, чиято катана е отнела безброй животи. Заслужава внимание и третата, "Войната на Сенките", когато вече си избирате една от осемте големи корпорации и тръгвате на война срещу останалите седем, за да завладеете Орм напълно. Любим момент от нея - когато си избрал строителната корпорация "Вулкан", управлявана от 7 дракона и сте решили да нападнете корпорацията на извънземните:
"- Оберон, избрахме да нападнем "Тайера". Нещо да имаш да казваш?
Надигаш се. Винаги си се възприемал като защитник на Земята и към Външните изпитваш само чиста и неподправена омраза.
- Братя - оголваш зъби към останалите дракони, - когато приключа с корпорация "Тайера", на Земята никога повече няма да има близки срещи от трети вид."


05. Робърт Блонд - Валенс

Петте книги за безстрашния монах Валенс, всъщност са четири: Вампирите на Флавия е в два тома. Поредица, обхващаща целият житейски път на Валенс, замислена като седемтомник, от която така и не видяхме последните три запланувани заглавия: "Последният кръстоносен поход", "Кръв и пот", "Блажени са чистите по сърце". То, и от предната поредица, Орм не видяхме нито "Сянка на съмнение", нито поне още една. Героичният монах се изправя срещу купища изверги, въоръжен било с меч или голи ръце, било с нещо друго, но задължително със силна, огнена вяра. В първа книга ще се озове в малко, сгушено градче, където ще намери истинското Зло в случая: страховит демон от Ада, описан, ама един път. В "Небето ви чака" младият и надъхан монах вече е в голям град, където ще се изправи срещу орден на еретици и пътищата му ще се пресекат с тези на вещерите. Ахъм, доста преди да сте чували за Гералт, и тука има подобни, ама не баш, и са обърнати към злото немалка част от тях. Във "Вампирите" Валенс вече събира отряд от вампироубийци и отиват на отдалечен остров, където се сбиват с камари кръвопийци: ниските класове са като зомбита, ала най-високите ще ви изпълнят на макс. Втора част от "Вампирите" е леко отклонение, защото не е за Валенс, а за Вирош: архвампирът от предната част и живота му. Първата книга-игра, която се обърна към Злото за главен герой. Вече последната, "Убийство в Белскейд" ми е най-слаба от всичките, понеже цялата работа е разследването на едно убийство, опит за крими във фентъзи свят, по-скоро неуспешен. Иначе, като цяло - поредица и половина.

4. Любчо Николов - Фентъзи


Любомир Николов (да, точно този, преводачът на Толкин и др.) е първопроходецът, бащата на жанра в България. Случайно ровейки се в антикварна книжарничка в София, когато демокрацията тепърва прохождаше, Любо Николов намира френска книга-игра. Да, освен от английски и руски, човекът може да превежда и от френски. Зачита се, сторва му се интересна, решава да напише нещо такова... И легендата започва. За коя книга да говоря по-напред, не знам. Дали за "Огнена Пустиня", която е доказано най-най първата книга-игра на български и в нея си рицар, натоварен с тежката задача да убие злия магьосник Агамор, понеже е откраднал сънищата на хората? Дали с първата книга-игра, която прочетох лично аз, "Замъкът на таласъмите" и е ориентирана към малко по-малки читатели, пълна с персонажи като Баба Яга, Педя човек-лакът брада, таласъми и разни други, хем легендарни и известни от приказките, хем измислени от Любчо? Или със завладяващата фантастика "В лабиринтът на времето", където си пътешественик във времето и най-най първата написана? В "Тайната на светещия мъх" влизате в обувките на Дик Ченси, изследовател и археолог, нещо като Индиана Джоунс. В "Светилището на Хиперборея" се пренасяте в алтернативен свят, където всичко е сковано в сняг и лед, а в страхотната "Господарят на зверовете" вече сте магьосник-превръщенец, който има на разположение в началото списък с 9 животни и трябва да избере в кои 3 от тях може да се превърне. А, да, и следващите две - Конникът и Сянката, които са свързани. Вече исторически книги-игри (е, с добавени тук-там авторски хрумки малко, естествено), които засягат Реконкистата в Испания и ще поемете ролята на принц Диего де Алтасар, който трябва да отбранява замъка си от пълчищата фанатизирани маври. Просто, просто чудесни неща.

3. Блонд и Уейн


Ейдриън Уейн и Робърт Блонд, или Александър Александров Султанов и Богдан Бориславов Русев бяха голям дует в книгите-игри. Боби отговаряше за литературната част на повествованието, Уейн - за игровата. Бяха близки на публиката не само с чудесните си съвместни произведения, а и с факта, че бяха много млади, едва няколко години по-големшки от средновъзрастовия читател на книги-игри. За сравнение - когато излиза първата им книга-игра, "Варварският бог" (777 епизода и 338 стр, нещо нечувано като обем за жанра досега, привикнал на тънки книжлета, а и впоследствие книгите-игри, които я задминаха по тия показатели бяха много малко), двамата са на по 18 години ненавършени. Аз лично повече харесах продължението й, "Принцът на Алкирия", където главният герой е принц и трябва да очисти кофти маг с помощта на брат си, съвместните им умения в ръкопашния бой и боят с меч, както и купчината вълшебни предмети, с които разполагат. Гадняви чудовища и доволни хорър-моменти в това иначе чудно фентъзи. Друга много любима ми е Сонора - откачена сладка лудница, вече космическа фантастика, в която вие сте Тед Бън - уж-детектив, бивше ченге, нацепена батка. Тук отивате на мисия до планетата Сонора, където супертерорист е похитил щерката на най-богатия човек в Галактиката - мултиквинтилионера Фратус Нефъл. Натоварвате се с бластери, лазери, мазери, гипсофазери, плазмени пушки, чудесии и всякаква друга тресня и се стоварвате, а срещу вас са куп урунгели, похитители, чудовища, луди същества, извънземни, че и динозаври чак. Ех... В "Шоу на Смъртта" сте младо адвокатче, натопено и в пандиза. Вадят те с истински криминалци, килъри, изнасилвачи и всякаква друга измет и ви мятат в реалити шоу да се трепете един друг, докато един от вас стигне финала. А пък в "Последния убиец на дракони" сте пич от бъдещето, дето има каръка да изпадне в дупка в пространството в алтернативен свят, който е средновековно фентъзи и сте принуден да се сражавате с копие. Вече в култовата екшън-фантастика "Патрул за Ада" (където има и немалко бъзици с Майндкрайм, хахаха, след войната Майндкрайм срещу всички в книгите-игри се разрази чак после войната в хип-хопа ни Варна срещу София, мдааа) сте три ченгета-идиоти, където изпадате в такива идиотски ситуации, че никога няма да бъдете същите след това. Бау даун, мистър.

2. Робърт Блонд - Белегаст


Точно оттук започна известният цикъл за Белегаст на Боби, за който излязоха и други книги, макар и неинтерактивни. Добре дошли в приказния Белегаст - градът на 1001 кули, град на фантастични истории, мрачни тайни и мистериозни, очарователни герои. Градът най-далеч на север, краят на света. Всяка от трите книги съдържа в себе си по три истории. В първата ще сте превъплътите в червенокос пич с тъмно минало, отиващ към средна възраст, който е успял да поспести някой лев и се връща в родния Белегаст, за да си отвори кръчма и да води спокоен, улегнал живот. Не е ли яко? В първата част на книгата ще купувате кръчмата, припаси, ще плащате рекет, наемате охрана, взимате помощници, сервитьорки, бардове да веселят народа и всякакви такива. Във втората част от книгата ще проведете биткаджийски турнир, Снежна Арена и в кръчмата ви ще отседнат 16 бойци, от които само един ще стане шампион. А в третата, последната, в кръчмата ще започне редовно да идва при вас един много, много странен странник и ще ви се наложи да спасявате света. Вече в продължението ще играете с племенника на кръчмаря, който иска да си отвори в Белегаст цирк, хохохо! Наемате шатри, тенти, огнегълтачи, ножохвърлячи, дресьори, клоуни, акробати, ездачи и всякакви такива, а във втората третина в Белегаст акостира най-известния цирк в света и вашият ще трябва да се изправи в дуел срещу него! Вече в третата част пак ще трябва да спасявате света, пак от оня същия в предната книга. Невероятни книги.

1. Любчо Николов - Хорър


Топ ъф дъ топ. Когато Любо прави хорър, го прави като никой друг. В едната книжка се пренасяте в мрачен средновековен свят, където стават кървави убийства. Някой се превръща в огромен звяр и избива хора, а вие трябва да премахнете въпросния... звяр. Невероятна атмосфера, тъмни гори и зловещи блата, която ще ви изправи космите като бодлите на таралеж. Прочетох тази книга навръх 14-ия си рожден ден, напихме се с приятели у дома, тръгнаха си и реших на замотана глава да изиграя Нощта на Върколака. Всичките бири и джинове се изпариха за нула време, мисля, че това е показателно. Колкото до втората книга, само ще кажа, че е вдъхновена от Лъвкрафт и в нея сте хлапе, бачкащо в книжарница за през лятото в родното си градче, а един богат старец в града има Некрономикон и идеята му е да завладее света, пускайки тук Ктхулу и компания, а вас да обсеби, понеже тялото ви е младо, а неговото вече не. Заклинания, чудесии, страхотии, чудовища, демони, призраци, зомбита, аплодисменти, дами и господа.

Бонус: Книгите Джордж М. Джордж


Не мога да не спомена още едно име, друг от голямата шесторка автори на книги-игри, макар да не успях да го набутам нейде тук в класацията, затова ще го спомена като бонус. Лицето Георги Миндизов от Плевен, известен повече като Джордж М. Джордж (както и под 2-3 други псевдонима) бе най-плодовития автор от всички с цели 37 заглавия зад гърба си, това включва и стратовете. За мен бе нещо като родна версия на Майкъл Крайтън: подобно на него пишеше в куп жанрове, и навсякъде го правеше добре. В "Сенките на мрака" сте никому неизвестен китаец в средновековен Китай, който трябва да научи кунг-фу, ама както трябва! Сменяте учители, добавяте стилове, ъпгрейдвате се и ставата мегаяко животно. Друга любима ми е Пари и Гангстери, втора част от трилогията - там хем сте намесен в съвременен екшън и гангстерска война между мафиоти, хем ще се занимавате с разни финансови чалъми от типа на банки, валути, акции, търговии, дивиденти, спекула, заеми и всякакви такива! Следващите две са свързани фентъзита, от класическия тип викат пича, грухат го с вълшебни предмети, аре отивай да биеш един кой си и т.н. Въпреки куцото ми описание са мегадобри! В Проклятието на Меча се озовавате в средновековна Япония и влизате в кожата на самурай, после следват три космически фантастики, които малко напомнят Междузвездни Войни тук-там, особено Легионът. Ще обърна внимание само върху корицата на последната - да, знам, това първо е прерисуван Капитан Пауър от Войниците на бъдещето, второ виждате главния злодей в книгата, едно шимпанзе-киборг.

Благодаря, че изтърпяхте този дълъг пост, надявам се да съм пробудил приятни спомени във вас, свързани с книгите-игри, пък белким съм ви и зарибил да прочетете някоя :-)

Да си писател на хорър



Писателите на хорър бързо разбират какво е да си подложен на биготизъм. Ние сме втората класа граждани на литературния свят.
Мамка му, ние даже не сме граждани в този свят. Ние сме пришълци, нелегални имигранти, натрапници. Умници, изроди.
Говновози.
Децата ни обожават. Както и шепата истински почитатели на жанра.
Но повечето уважавани хора – „литературни” писатели, редактори, учители, библиотекари, професори, политици, пастори, родители – като цяло смятат авторите на хорър за петна по пода.
Имал съм достатъчно възможности да наблюдавам дискриминацията.
Хората ме питат с какво си изкарвам хляба.
Казвам, ”О, пиша романи.”
Очите им светват. Изведнъж съм на пиедестал. Аз съм писател! Творец! Интелигент!
Толкова са впечатлени, „Наистина?”, бърборят. ”Какви неща пишеш?”
„Ми плашещи неща. Хорър.”
В повечето случаи очите им замръзват.
Вече не съм проводник на култура и изкуство – вече съм боклукчия.
Насилват учтива усмивка и казват, „О, колко хубаво. Просто обожавам Стивън Кинг.”
Но не обичат мен. Никога не са чували за мен.
И не искат да чуят.
Защото съм се самоопределил като автор на „хорър.” Повечето хора автоматично предполагат, че съм безполезен хамалин, на който му е невъзможно да напише нещо, което биха искали да прочетат. С изключение на продавани автори като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс, ние сме „парии.”
Ние пишем хорър.
Ние сме кучешкото лайно на обувката на литературата.
Семействата и приятелите ни ги е срам от нас. „Защо не напишеш нещо хубаво?”, питат. Мнозинството читатели удължават пътя си, за да избегнат закупуването на книга, която е определена като хорър. Повечето хора в издателския бизнес едва ни понасят. Съмнявам се, че съществува писател на хорър, който не е бил натискан от агенти и редактори да зареже хоръра и да се пробва с друг жанр.
Те знаят, че хорърът „не се продава.”
Хората не искат да четат хорър.
Само дето искат, нали?
Фактите са, че милиони хора четат хорър.
Ама не четат нас.
Искат да избягат от нас.
Което е доста странно при положение, че обожават Стивън Кинг, Дийн Кунц и Ан Райс. Безкрайно странно, при положение, че книгите на тези три мегазвезди не са особено различни като фабула или качество от това, което много от нас предлагат. Дори, бих отишъл по-далече, някои от безполезните умници и хамали в многоругания хорър клан са писали книги, които са по-добри от някои от бестселърите на мегазвездите.
Не че има значение.
Защото, според мнението на всеки голям американски издател, хорърът не продава.
Въпреки че всички знаем друго.
Та. Какво става?
Едно е ясно: хорърът има огромен проблем с имиджа си.
За книжната индустрия и масата читатели в тази страна думата „хорър” няма нищо общо с „Древният враг,” или „Шепоти”, или „Лошо място,” или „Полунощ.” Хорърът няма нищо общо със „Сейлъмс Лот” или „Сиянието”, или „Град Отчаяние.” Хорърът няма нищо общо с „Интервю с вампир.”
Хорърът има общо само със зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии, написани от утайката на опитващите се да бъдат писатели, за глупости като призраци, вампири, върколаци, вещици, демони, проклятия, чудовища и психопати.
Това звучи ли като груба преценка на ситуацията?
На бас, че не. Не и ако си писател на хорър.
За повечето писатели на хорър, ловя бас, че звучи като тежката истина. Но защо ни обругават? Ние не сме лоши хора. Или поне някои от нас...
Обратно на въпроса. Защо сме обругани?
Хората в индустрията ни гледат отвисоко, защото, с малко емблематични изключения, книгите ни не се продават особено добре.
Редакторите твърдят: „Читателите просто не искат да купуват хорър.”
Съветват: „Намали свръхестествения елемент. Можем да го наречем трилър и ще продаде мнго повече бройки.”
Като цяло, изглежда никой не иска да купува хорър, ако не е написан от знаете кой.
А издателите отдавна са се отказали да търсят нови звезди. О, опитаха няколко пъти. Но впечатлението беше, че никой не захапа и престанаха. Сега, с голямо нежелание, пускат по някой хорър роман. Отделяйки му малко или никаква публичност. Пускайки миниатюрни тиражи.
Обикновено, един хорър роман ще бъде издаден без никаква реклама. В резултат, нищо особено не се случва. С меки корици, ще си доволен, ако 5-6 броя стигнат до определена книжарница. С твърди – 2-3 могат да се появят на някоя лавица с гръбчето напред. Сламки в купа сено. Никой няма да забележи тези книги, камо ли да ги купи. Ако бъдат купени, повечето книжарници няма да поръчат отново (въпреки, че твърдят обратното).
Когато романът ми „Funland” излезе на хартия, местна книжарница получи дузина бройки. Те изчезнаха от полицата. „Изпариха се” за два дни. Въпреки че изразих желание да ги заредя с още бройки ми казаха, че няма да поръчват повече.
Дори книги, които се продават, всъщност „не се продават.”
Което идва да покаже, че издателите са прави. Хорърът не се продава.
Когато книгите не вървят като топъл хляб, издателят обвинява писателя.
Дотук е ясно защо издателите ни презират.
Ами масовата публика? Ето го „проникновеният” ми отговор.
Масовата публика обругава хорър писателите (освен...), защото често засягаме табута, което ги изнервя. Книгите се занимават с неща като мъчения, деформации, лудост, разчленяване, канибализъм, изнасилване, инцест, зверства и гадни начини да умреш. Ние сме специалистите във „възможно най-лошия сценарий.” Ние сме екскурзоводи, водещи читателя в опасни, плашещи територии. Като цяло, пишем гадни работи. Това отблъсква доста читатели. Но също и ги привлича.
Много читатели вероятно се чувстват особено некомфортно, ако са привлечени от подобни теми. Добрите хора не би трябвало да се забавляват с четенето на подобни неща. Ако го правят, много от тях вероятно изпитват вина.
Четенето на хорър е като гледането на порно.
Много хора искат да го правят, но знаят, че е нередно. Мръсно.
Трябва да се срамуват от себе си, че им харесва.
И ако ги хванат, какво ще си помислят другите за мръсната им малка тайна?
В резултат, тези добри хора презират хорър романите.
Презират хорър писателите, защото сме цинични амбуланти... търгуваме цинизъм който биха искали да докопат в ръчичките си, само ако можеше да не рискуват с неудобство, остракация или присмех.
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ, МОЛЯ! ИМАМ ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Току-що се натъкнах на причината защо, докато повечето автори са презирани, мегазвездите са почитани.
Те доставят културно приемствен костюм на тези, които жадуват да се валят в хоръра.
„Ще отида при тях!”, казва си читателят (подсъзнателно – не мисля, че го осъзнават). „Така пак ще получа дяла си от настръхвания и тръпки, пак ще мога да удовлетворя радостта си от разчленяване, изнасилвания, инцест, канибализъм, вампири – цялата воайорска баница – но не рискувам самоуважението си, защото тези книги са бестселъри! Всички ги четат. Ако всички го правят, няма причина да чувствам вина, няма причина да се чувствам мърляв илитерат, валящ се в помия.”
„Помия е това, което пишат останалите. Голямата тройка пише литература.”
Това беше „проникновеният” ми отговор на въпроса „Защо масовият читател ни мрази, но обича големите трима?” Ето ви друг отговор, не толкова гениален, но най-вероятно не по-малко верен. Прекалено много „хорър писатели” пишат зле написани, празнодумни, жестоки, кървави, гнусни, депресиращи, подли, неморални, неправдоподобни помии за глупости. И ако това не е достатъчно, повечето са скучни.
Години (като изключите претоварените с книги на Кунц, Кинг и Райс лавици) хорър секцията на книжарниците са заредени с книги, толкова зле измислени и написани, че не би трябвало изобщо да бъдат публикувани.
Определено, брилянтни хорър романи също е имало.
Но са били заобиколени от зле списан, досаден, скучен боклук.
Ако като читател се пробваш с книга от хорър писател, който не ти е познат, имаш шанс 20 към 1, да поискаш да не си се пробвал.
Аз пиша хорър. Фен съм на литературата на ужаса. Обичам да попадна на книга, която ще ме засмуче и ще ми изкара ангелите.
Почти никога не купувам романи от хорър секцията в книжарниците.
В главата ми има малък, подбран списък от хорър автори на които се доверявам. Доволно ми е писнало от тях, ала прекалено много пъти съм изгарял. Адът ще замръзне преди да грабна случайна „хорър книга” от някой, който не съм чувал.
Защото е много вероятно да е боклук.
Проблемът е, че всички ние сме се осмърдяли от боклука.
Писатели като Дийн Кунц, Стивън Кинг и Ан Райс успяват да се издигнат над боклука, защотто пишат неща, които са толкова зашеметяващо добри, че издателите застават зад тях, въпреки предмета на книгата. Те се издигат над жанра, право в модерното.
Единственият начин за останалите от нас да се очистим е да достигнем статукво на автор на бестселъри, което е доста трудно ако си на лавица, претоварена със скапани хорър романчета. Това е Параграф 22.
Точно за това много от нас се отвръщат от хоръра.
Някои от най-добрите хорър писатели в тази страна в момента пишат модерна проза, шпионски романи, криминални, медицински трилъри, любовни романи, исторически романи, юношески, сценарии за филми, комикаси, компютърни игри и т. н. Някои престанаха да пишат изобщо.
Мога да назова имена.
Предполагам са се уморили да живеят в гетото.
Писнало им е да са презирани, игнорирани и ниско платени.
Това ни оставя с по-малко от шепа мегазвезди, които правят милиони долари всяка година и малка тълпа хорър писатели, борещи се на дъното на варела, обикновено изкарвайки по-малко от 10 хиляди на книга – по-често около 2-5 хиляди.
Повечето добри писатели от дъното на варела си тръгват. Поставят си по-доходоносни цели.
Това е чудесно за издателите, защото винаги има нови писатели, които скачат вътре. Издателите на хорър обожават новите писатели.
Начинаещите са толкова нетърпеливи за първата си книга, че ще приемат всичко. Не им пука дали са на дъното на варела – просто искат да са във варела. Издателят може да им набута договор, който би отвратил нормален писател. Новакът би подписал правата на книгата си за вечни времена за 1500 долара.
Новото хлапе, което продава романа си за фъстъци може да не е толкова добър, колкото професионалиста, но това няма значение. Според мисленето на издателя, читателите никога няма да усетят разликата.
Безсмъртните думи на определен мощен нюйоркски издател: „Защо да плащам на Ричард Леймън десет хиляди долара за книга, след като мога да получа от всеки Джон Смит на улицата за две хиляди?”
ДАМИ И ГОСПОДА! ВНИМАНИЕ МОЛЯ! ИМАМ ВТОРО ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ!
Познайте? Най-голямата нюйоркска институция за книги смята, че предпочитанията ви са боклук.
Презира ви.
Вие сте точно толкова долни и безполезни, колкото и пишещите хорър писатели, които ви се иска да четете.
Ако издателят смята (а повярвайте ми те го правят), че всички не-нови хорър писатели за взаимозаменяеми и заменими, това е защото смята, че тези които ни четат не могат да направят разликата.
Смята, че имате толкова смотан усет за предпочитани четива, че не можете да направите разликата между бонфиле, шепа пръст и кучешко лайно.
Така че решават да ви подхвърлят, каквото там е най-евтино.
И познайте какво следва?
При подобен развой на събитията, тези които предлагат месо се махат от пазара.
Което, според мен, идва да покаже защо обичащите хоръра имат толкова проблеми да открият добрите неща.
Как намираме добрите неща?
Като за начало следете авторите. Познавайте любимите си автори и дръжте на тях, дори когато пишат не-хорър книги. Качествата, които са ви привлекли към този автор, още са там, дори да са се обърнали към приключенска литература, медицински трилър или каквото и да е.
Второ, наглеждайте малките издателства. Те не са застраховани от издаване на лайна, но някои от тях извеждат качествени хоръри, които са пренабрегнати от литературните гурута на Ню Йорк. Трето, намерете си книжарница или доставчик по пощата, които могат да ви доставят книги публикувани в Англия. Оказа се, за мен и голяма част от другите хорър писатели колеги, че в Британия издателите все още ги е грижа за качеството на хорър литературата – и уважават писателите. Компании като Ходер/Хедлайн не само публикуват недооценени американски автори, но пускат и книги от невероятни английски автори.
Четвърто, останете с необременен ум. В книжарниците не прекарвайте цялото си време заврени в хорър секцията. Доста добри хорър книги са публикувани в големи издателства, но са маскирани. Не се промотират като хорър. Вместо това са етикетирани като трилър, напрегнат трилър или просто проза. Може да бъдат открити в която и да е секция на книжарницата. Примерно, намирал съм мои книги в секцията с фантастика. Няколко пъти дори съм откривал хорър романи (примерно „Ужасът в Амитивил“) набутани в нехудожествената секция на големи вериги книжарници.
Трябва да оглеждате кориците.
Трябва да прочетете няколко страници.
Ситуацията ѐ толкова иронична.
Същите американски издатели, които толкова презират хоръра и читателите му ще отидат до края, за да напишат възможно най-шокиращата, зловеща анотация за своите масови трилъри. Те знаят, че читателите са гладни за плашещи, графични описания. Също са наясно с вкуса към грозното до толкова, че умишлено заблуждават читателя, правейки някакво средно трилърче да звучи по-отвратително от „Мълчанието на агнетата.“
И все пак презират хоръра, читателите и писателите му.
Как така?
Какъв е проблемът с хоръра в американското книгоиздаване?
Колкото повече се вглеждам в ситуацията, толкова по-сложна ми изглежда. Някакъв възел от противоречия, ирония и парадокси.
Повечето издатели и читатели се мръщят на хоръра, независимо от факта, че тримата най-високо оценявани автори в страната очевидно пишат хорър романи.
На всичкото отгоре, какво да кажем за „литературните“ автори?
Как може същите хора, които поругават писателите на хорър някак да успяват да благоговеят пред хора като Омир, Вергилий, Софокъл, Данте, Чосър, Шекспир, Стивънсън, Дикенс, Достоевски, По, Конрад, Мелвил, Хоторн, Твен, Дойл, Бронте, Шели, Колдридж, Фокнър, Бредбъри... ?
Списъкът може да продължи до безкрай. Всеки от тях е писал неща, които бих назовал „хорър“.
Обаче тези от нас, които го правим тук в Америка, в края на двадесети век сме безполезни писатели, бълващи боклук, който никой не иска да чете.
Ами, ами, ами...
Могат да ни презират. Могат да отхвърлят книгите ни. Могат да ни плащат жълти стотинки за книгите, които решат да купят. Могат да откажат много от нас.
Но някои от нас...
Ами, няма да ходим никъде.
Бяхме тук първи и ще останем до края.
Първите истории разказвани покрай лагерния огън в средата на нощта – векове преди някой дори да сънува издателската индустрия – са били хорър истории. И ако има някаква последна история, разказана някъде на малка, сгушена група оцелели, чакащи края, съм наясно точно какъв вид история би била.
Не би била модерен романс.
Не би била съдебна драма.
Не би била техно-трилър.
Не би била за холивудски съпруги, или покрити мостове, или борбени кариеристки, или професорска криза с идентичността.
Надявам се.
Би била за онова, което е в мрака... и идва за тях.
Би била хорър история.

Ричард Леймън, 1997 г.

Превод: Иван Величков

"Уравненията на живота" на Саймън Мордън


cover project by me

 Не понасям зимата. Натрупвам депресия, което ме фрустрира до краен предел. Единственото, което мога да направя е да се закопая в книги, филми и самосъжаление. Това е основната причина да взема да публикувам нещо в този блог, който почти успешно съм зарязала от доста време насам. Изслушахте мрънканията ми, благодаря, време е да се прехвърля върху книгата, за която става въпрос в този пост. Това е вторият път, за който препрочитам тази книга връщам се към нея като към стар приятел. Защото "Метрозоната" е чудесно отклонение от това, което съм свикнала да виждам в сай-фай литературата. Класически твърдо сварена постапокалиптика, търсеща себе-изкуплението и израстването, и изследваща разделението между физическия и виртуалния свят. Романът е толкова добър, че не му е нужно да се превръща във военно порно или евтина мелодрама. Интелигентна книга, която не се опитва дава указания или да чете лекции на читателя. Под повърхността има изобилие от социални коментари и философско съдържание, грижливо опаковани за тези, които се интересуват от тези неща. Мордън определено е проницателен наблюдател и е стъпил на раменете на Уилям Гибсън, но това в никакъв случай не е нещо лошо, напротив. Действието се развива в постапокалиптичен Лондон, в Метрозоната, пълна с емигранти, които живеят в блокове, построени от транспортни контейнери, във време, когато по-голямата част от света е унищожена от бомби и страни като Япония са напълно изчезнали. Самата история започва като криминална драма, а сай-фая се промъква зад гърба ѝ и ѝ причинява остра изненада. Разказът е бърз и включва математик, който би могъл да разбие кода за пътуване във времето, монахиня от боен орден, носеща пистолет, одобрен от Ватикана, нова виртуална Япония, изобилие от гангстери, корумпирано ченге, нео-якудза принцеса, зомбита и Джихад на машините. А най-хубавото? Главният герой е маниак. МАНИАК. И абсолютен тъпак. Но къде на друго място можеш да видиш оцелял от апокалипсис компютърен изрод, гениален математик и егоистичен задник с бойни умения с вградени пейсмейкър и дефебрилатор, който умира повече пъти, отколкото можеш да си представиш? И абсолютно страхотен.
 Ако искате киберпънк, математика, трилър, антиутопия, разбъркани в луд микс, поръсени с ноар нотки, тази книга е за вас.


Сказанията на Стрикса - том 4


Автор: Колектив
Издател: ИвиПет
Година: 2018
Стр: 194
Цена: 12 лв

Сказанията на Стрикса е една чудесна инициатива, стартирана в началото на годината от издателство ИвиПет. По същността си това са поредица от фентъзи сборници, съдържащи по няколко разказа от родни творци, които излизат на всеки три месеца. В досегашните три броя са взимали участие автори като Александър Драганов, Васил Мирчев, Коста Сивов, Димитър Цолов, Делиян Маринов, Донко Найденов, Николай Теллалов, Петър Атанасов и др.

Следващата седмица, за Панаира на книгата в НДК излиза най-новият, четвърти брой, с корица от Пепи Станимиров, който обещава да е размазващ чук! Заповядайте на представянето на сборника, което ще е в неделя, 16-и, от 16 часа в НДК, сцената на панаира, етаж 4, западно крило. Ще присъстват всичките автори, а те и техните разкази в новия сборник са:

» „Ръждивата къща“ от Благой Д. Иванов
» „Кладенецът на надеждата“ от Сибин Майналовски
» „Безплатното бренди“ от Мартин Колев
» „Меч за Дагон“ от Александър Драганов
» „Цар Гарван“ от Бранимир Събев
» „Ритуалът“ от Марин Трошанов
» „Епос за Kръволоците: Пробуждането на Mрака“ от Елена Павлова

Линк към събитието във фейсбук.

Вход свободен, всички сте добре дошли - хем можете да си вземете хубава книжка на добра цена, хем да съберете автографи от авторите! Приятно четене!

Два промоционални комплекта - 25 и 20 лв




Малка предпанаирна декемврийска промоцийка, така :) Това на горната снимка са последните ми три книги: Пустинния Скорпион, Априлска Жътва и Нощно Острие. Тези общо 40 разказа в жанровете фантастика, фентъзи и ужаси могат да бъдат ваши само срещу 34 лв 25 лв.

На другата снимка виждате екземпляр от "Вой", събрал 18 разказа от авторите на клуб LAZARUS, един от които е и мой, неиздаван никъде другаде. Сборникът е с твърди корици! До него е последната ми книга, "Нощно Острие". Можете да се сдобиете с това комплектче само срещу 30 лв 20 лв.

Всички книги са в перфектно състояние. Всеки комплект е един брой, и са ПОСЛЕДНИ, няма други, и няма и да има. За провинцията пращам с Еконт за ваша сметка, за София може да се видим някъде и да ви ги дам на ръка. При проявен интерес - пишете ми на лично във фейсбук-профила ми, или пък ако ви е по-удобно, на имейл [email protected]

Весели празници!

П.С. И двата комплекта са вече продадени.

"Обици и змии" на Хитоми Канехара


cover project by me

 Ако се разходите в Шибуя или Шинджуку ще забележите gyaru момичетата. А за да се вгледате в света им, "Обици и змии" е добро начало. Тънка книжка, изпълнена с шокиращи неща, но по-изненадващото е, че е написана от толкова младо момиче. Не се подвеждайте от шокиращото, а погледнете книгата като това, което е: въпрос за самоопределението и за влиянието, което имат околните, с които се обграждаме. "Обици и змии" не е философски трактат за постмодернизма, а една безпристрастна и ясна скица на един от основните му принципи- нихилизма. Няма снизходителност, няма преувеличения, няма морал. Книга, която вероятно никой няма да разбере достатъчно, за да я разбере изцяло- един трудно разбираем герой, с мисловна верига, която също е трудна за разбиране и история, която усеща болката. На всичко отгоре е напълно възможно да се почувствате неудобно, но ще усетите силата на литературата. Няма да разберете как точно, но пресича някаква линия. Въпреки това успях да симпатизирам на неща като стойността на нещата, които не си заслужават. Няма стойност във вечността. Както и на различната болка в тази мпресия за пустотата на Аз-а. Какви са причините да харесам "Обици и змии"? 

 Първата причина е красотата на изреченията.

 "Винаги когато се смее, лицето на Ама придобива глупашко изражение. Сигурно защото когато отвори уста, обиците придърпват долната му устна надолу."

 Прочетох това и веднага се сетих за часовника на Дали.

 Втората е, че съм се занимавала с класически балет. Балерините се борят да се премоделират всеки ден. Достатъчно е да им видите стъпалата. Замислете върху това, когато се възмущавате от нечии татуировки и пиърсинг. Каква всъщност е разликата между татуирането, пластичната хирургия, прическите и прочие? До каква степен телесната модификация е форма на изкуство? Всъщност от двама татуирани ще чуете различни концепции за това какво е татуировката. Колкото и широко разпространена практика да е това, то си остава лично преживяване.

 Третата е Акутагава. 

 "Yet the lotus blossoms in the lotus ponds of Paradise care nothing about such matters. Their jewel-like white flowers waved about the feet of the Buddha, and each flower’s golden center continuously filled the place with their indescribably wondrous fragrance. It was almost noon in Paradise." (The Spider's Thread, Рюноске Акутагава)

 Какво безразличие и страховит рай. Тези, които могат да си представят такъв рай, нямат друг избор, освен да се самоубият. Това не е раят според японската културна традиция. Това е раят, който Акутагава е направил без разрешение.

 "И аз предпочитам хората да съдят за мене по външния ми вид. Ако слънчевата светлина прониква във всяко кътче от земното кълбо, сигурно ще намеря начин самата аз да се превърна в сянка, само и само да се скрия от нея."

 Това не е видима болка, а прозрачната болка от празнотата. Болката, която лекува тази болка в "Обици и змии" е модификацията на тялото. Но понякога има сълзи в тази болка. Никой не може да я види, защото е прозрачна. Ако болката има цвят като "скръб", "омраза" или "любов", тя ще е видима за околните.

 "Не ме е грижа, че Ама е Амадеус или пък Шиба-сан е "божие чедо", а само аз съм най-обикновено човешко същество. Искам просто да живея в тъмен подземен свят, където не достигат лъчите на слънцето. Няма ли място, където не се чуват детски смях и любовни песни?"

 "Обици и змии" не е лековата книга, напротив. Но ако ви стиска, я прочетете.

"Синдер" на Мариса Мейeр


cover project by me

 Имало едно време една читателка, да я наречем И., която мислела, че е голяма разбирачка- била чувала, че има футуристична версия на Пепеляшка, в която Пепеляшка е киборг механик, дори няколко човека ѝ я били препоръчали, но И. на инат отказвала да я прочете, защото била скептична, предубедена и по дифолт, не понасяла историята на Пепеляшка още от дете– какво всъщност прави тая малоумна гъска? Просто отива на танци, носи готина рокля и е красива. На всичко това отгоре е слугиня в собствения си дом. Един перфектен пример за красива, скромна, покорна, подчинена идиотка, която се омъжва за един дебил, който танцува с нея няколко часа, но е достатъчно тъп да не я пита как се казва и да се наложи да я издирва мерейки пантофката ѝ, защото не може да я познае иначе. В реалния живот ако някое момиче реши да се омъжи за някой, който познава от няколко часа, ще бъде сметнато за откачено. Но не, Пепеляшка е мила и добра глупачка, която е възнаградена за емоционалното и физическо малтретиране с някакъв непознат принц, който е една жалка плоска мъжествена карикатура, излъскана само от самоизтъкването на героичното търсене на "истинската любов". Това е толкова обидно за мъжете, колкото и за жените. Все пак И. не вярвала, че бракът трябва да се разглежда като решение на житейските проблеми– той е един многото избори, които правиш през живота си, а не върховно постижение, както и не вярвала, че мъченичеството и добротата ще те направят богат и веднагически ще покачат социалният ти статус. И затова, в съчетание на отношението ѝ към Пепеляшка, целия хайп по книгата и прочие, тя умишлено я избягвала. Защото била не по–малка идиотка от Пепеляшка. Да, тя наистина била пълна идиотка. Защото книга, която интерпретира класическата приказка, вкарваща я в дистопично бъдеще, след Четвъртата световна война, в Ню Пекин, когато андроидите са част от ежедневието, непозната болест изтребва населението, а Земята е застрашена от злобната кралица кучка на Луната, не може да е толкова зле и със сигурност е повече от очакваното. И така И. докато четяла, пиейки кафе, подпряна на любимата си възглавница– тигър, забравила за всичките си задължения, влязла в лаборатотории, посетила болни, смяла се, искала да има робот като Ико, усещала страха от лунитяните, умеещи да контролират ума на околните, хлътнала по принц Кай (дайте ѝ секунда, за да изпищи френетично "КАААААААААЙ!"), който не е готов да управлява, но готов да се жертва, и била постоянно със Синдер, която работи и мечтае, че някой ден ще бъде смятана за човек, а не за машина. Излишно е да се споменава,че в "Синдер" има толкова sci-fi, че мразителите на YA, биха го харесали. И има такова влияние от Sailor Moon, че И. била спечелена окончателно. Мариса Мейер бе успяла да вземе основите от тъпата приказка и да я превърне в едно научно, добре обосновано и интересно разказано приключение. Накрая И. не понасяла себе си заради това, че е отлагала четенето на тази книга толкова дълго, защото било толкова забавно, damn it! Така че ако имате подобни доводи, за да не посегнете към "Синдер", ги захвърлете и започвайте да четете. А И. отива да чете втората книга– очаквайте включване.

"Обсебването на Елейзабел Крей" на Крис Удинг


cover project by me

Не бях чела нищо от Крис Удинг до сега, всъщност дори не бях чувала за него, а аз обикновено обичам да се преструвам, че съм чувала за всичко. Но ще ви кажа едно- Крис Удинг е направил това, което Касандра Клеър се опита да направи с "Реликвите на смъртните" и не ѝ се получи особено добре. Историята се случва в една алтернативна версия на викториански Лондон, мрачно и мистично място, където нощта е коварна и непредсказуема, с атмосфера, която може да откриете във филмите на Тим Бъртън. Въображението на Удинг е страхотно, когато става въпрос за създанията, които вкарва там и има нещо много готик и хорър в света, който създава. И ако смесицата от алтернативен реалност, мистерия и ужас не са ви достатъчни, "Обсебването на Елейзабел Крей" съдържа и стиймпънк намек. Не бих причислила тази книга изцяло в стиймпънка, тъй като тези елементи са наистина минимални, но все пак има механични изобретения, а заедно с тях има и тайни култове, заговори, убийства и чудовища- създания на мрака, които идват от кошмарите на хората, пропълзявайки в нощта. Мъглата се промъква по уличките, газовите лампи предоставят смътна светлина на хората, които бързат да избегнат опасността в тъмнината, а тайнствени прокрадващи се стъпки следват непредпазливите. Главните герои Таниел и Елейзабел ще трябва да се изправят пред опасния мрак, чудовищата, серийния убиец, наречен Кърпеното лице, и в крайна сметка нещо много по-ужасяващо, ако искат да спасят живота си, Лондон и целия свят. Много приятна книга, препоръчвам.


"Пожарникаря" на Джо Хил


cover project by me

Това на картинката долу, е мозъчният червей Кроасан, разработен лично от мен и успешно затрил цялото човечество (за по-любопитните и незнаещи ще уточня, че става въпрос за играта Plague Inc., стратегическа игра, пандемичен симулатор, която е особено впечатляваща, когато смятате, че разработчикът на цялото това нещо Ndemic Creations, е само един човек, и чиято крийпи задоволителна крайна цел е да убиете всеки човек на Земята единствените пречки за това са медицината, измиването на ръцете и понякога въздушните филтри).


 Основният проблем на Земята са хората и именно заради пристрастията ми към подобни апокалипсиси, посегнах към "Пожарникаря" на Джо Хил. Един от главните герои е Draco Incendia Trychophyton, наречен също "драконова люспа", и който кара заразените с него да се самоподпалват, и покрай това се развива цялото действие. Няма лечение, никой не знае как се разпространява заразата, следва насилие, масова истерия, паниката е навсякъде, а дизастърът тотален. Насред всичко това една жена се опитва да оцелее. Медицинската сестра Харпър (въпросната жена) на моменти беше прекалено смотана и откровена светица с досадна позитивност, т.е. бях в перманентна чуденка дали тя е ангел или пълен идиот. Загубих броя на пътите, когато тя беше шокирана от лошите намерения на някой и възкликваше нещо от типа "Не можеш да направиш това!". Това е апокалипсис, мацко. Мога и ще го направя. Искам да кажа, че Мери Попинз е страхотен герой сама по себе си, неудържимия оптимизъм може да постигне много (особено ако бъде изпят), но този образ просто не работи в свят, който гори и навсякъде хвърчи пепел. Самият Пожарникар не се появяваше достатъчно често; въпреки заглавието на книгата, той е второстепенен герой, дори третостепенен все едно да избереш Бенедикт Къмбърбач в една от главните роли и да забравиш да му дадеш сценария. Същевременно с това има чудесни поп-културни препратки към Дж.К. Роулинг, Мери Попинз, Марта Куин, Toy Story, Джон Гришам, Dire Straits, Джордж Р. Мартин и, разбира се, Стивън Кинг. Романът има слабите си страни и е малко непоследователен, но като цяло е интересен и свеж, а Джо Хил е талантлив сам по себе си. Типичните дистопични тропи са налице, а повечето герои вече ги бях срещала, но Джо Хил се справя с тях доста добре, дори нямах нищо против 704-те страници, макар че не разбрах защо не са 350. Това е в общи линии. А, да! Забравих да кажа, че "Пожарникаря" е избран за роман на годината на 2016 година в категория "Хорър" в Goodreads Choice Awards, но за мен той е дистопичен трилър, така че имайте това предвид ако се ентусиазирате по определението "хорър". 

НОЩНО ОСТРИЕ - Допечатка



Понеже последният ми сборник "Нощно Острие" се изчерпа напълно, му пуснах допечатка. Та, ако някой иска бройка, сега е моментът - допечатката е само 50 бройки, намаляват (вече са 40), други допечатки няма да има. Книгата не се продава по книжарници, единственият начин да се сдобиете с нея е като си я поръчате от мен на имейл [email protected] - цена 7 лв без доставката. Ами, това е. Приятно четене ви желая!

"Кървавата шапчица" на Анджела Картър


cover project by me

"My intention was not to do 'versions' or, as the American edition of the book said, horribly, 'adult' fairy tales, but to extract the latent content from the traditional stories." — Angela Carter

Ревюто на Дени за тази книга казва всичко, което трябва да бъде казано. И за да не си измивам ръцете толкова мързеливо, пренасочвайки ви към ревюто ѝ, ще добавя една–две думи: в разказите си Анджела Картър оспорва начина, по който жените се представят в приказките и много умело вкарва феминизма със силни женски герои, като преоткрива типичните приказни условности и предлага нов поглед върху архетипите. Тя създава светове, където вълка и бабата са едно и също, където историята на Снежанка ще шокира дори съвременните тийнейджъри, където красавицата и звяра са в очите на наблюдателя с цялата им невинност, ужас и загадъчност– понякога звярът се превръща с принц, а понякога красавицата се превръща в звяр и двата резултата са еднакво красиви и ужасяващи. "Кървавата шапчица" е сборник от разкази, които съставляват по–голям разказ, който изследва проблемите на феминизма като обща тема, но подобно описание е прекалено ограничаващо за интелигентността на Картър. Отдаване на почит към Шарл Перо, братя Грим, Гьоте, Джейн Еър на Шарлот Бронте, идеите на Дьо Сад за сексуалността, готическите истории, легендите за Дракула и Ержебет Батори, Фигаро от "Севилския бръснар" и куп други са вплетени в изключителни визуални сцени, верни на оригиналните източници, разкриват повече за човешката природа, отколкото очакваш. И беше изключително забавно да си представя как Disney превръща тези разкази във филми. Но нека това не ви подвежда– "Кървавата шапчица" е извън рамките на определен жанр, не мога да я окачествя като фентъзи, хорър готика, преразкази, магически реализъм или нещо подобно. Това не са приказките на бабите ни, а нашите и дъщерите ни. Те са за нас и идентичността ни.


Други ревюта:



"Коралайн" на Нийл Геймън


cover project by me

"Коралайн" беше издадена преди години от издателство "Бард" и за отрицателно време изданието стана ненамираемо. Моята книга беше открадната и затова преиздаването ѝ за мен беше повод за празнуване. Защото това е чудно странна и възхитително страшна книга, която балансира страховитото и гротескното с детската смелост. За много хора "Коралайн" не е нещо особено, но те бъркат. Много бъркат. Прозата на Геймън и илюстрациите на Дейв Маккийн (които в българското издание са прекалено малко) са измамно прости. Само че полетата на моята книга са запълнени с размисли за отношенията между децата и възрастните, препратки към други текстове и примери за Алиса. Лекото докосване от Луис Карол е без претенциозни двусмислици и откровено епигонство– Геймън е създал нещо, което е изцяло негово. Тъмна история със зловещ сетинг и герои, които са опаковани със смислени теми и метафори, които децата могат да разопаковат сами и да прилагат в живота си. "Коралайн" показва ценността на семейството– въпреки че семейството е нещо, което не сме избрали, ние трябва да се справим с това и да го приемем. Другото послание е да не се доверяваш на нещо, което изглежда прекалено хубаво. Тревата от другата страна не винаги е по–зелена. Историята изследва и хищническите последици от родителската любов– другата майка е чудовището на сбъркания майчински инстинкт. Тук ще кажа, че да, има неща, които могат да изплашат едно дете. Но това не е предупреждение, а препоръка, защото култивирането на страха е едно от най–големите удоволствия в детството. Както казва самият Геймън– "Коралайн" е по–страшна за възрастните отколкото за децата, възрастните я приемат като хорър история, а за децата това е приключение. Огромна къща, дъждовни дни, родители, които са вечно заети и нямат време, съседи, които включват застаряващи актриси и чалнат господин, трениращ мишки, отегчено дете, двадесет и един прозореца и четиринадесет врати, от които едната е заключена– очевидно е какво ще направи скучаещото дете. И така Коралайн открива тайния проход, свързващ нейната къща с изкривена реалност, която отразява реалния свят и където всичко покрива най-големите ѝ мечти. Но само за кратко. Геймън е прекалено интелигентен, за да се опре на свръхестественото– случващото се е много по–мистериозно от това– и мъдро е оставил Коралайн да се изправи срещу страшните неща сама. Единственото същество до нея е една сардонична и много котешка котка. Историята е близо до детската перспектива: Коралайн не се опитва да разбере естеството на другата майка и какъв е другия свят, тя просто се съсредоточава върху това да върне родителите си и да разкара другата майка. Способността да възприеме сюрреалистичното е типичната способност на детето да приема без съмнение ексцентричността на собствената си реалност. Присъщо е на Геймън да взема митовете и легендите от нашата култура и изследва по-тъмната им страна, и в процеса той показва нещо интересно за себе си и обществото ни. Той е отличен разказвач (тук мога ли да кажа колко презирам Goosebumps? Те са като детски Harlequinn, които насърчават лошото писане). И няма да разберете как ви е въздействал, докато не зебележите, че вратата в стаята ви изглежда доста странно. Самият Геймън казва, че от всичките си книги "Коралайн" му е отнела най–много време и това е книгата, с която се гордее най-много. И има защо да е така.
А Тери Пратчет е казал, че "Коралайн" е шедьовър. Кой ще посмее да му противоречи?


Други ревюта:




Последната Бройка от Нощно Острие



Това, скъпи мои, е най-най последната бройка от петия ми сборник Нощно Острие. Мина една година, и тиража е вече нулиран :) Единственият начин да се сдобиете с нея е като участвате в томболата, за която бях ви споменал по-рано - един от първите 100 души, рейтнал предишния ми сборник "Априлска Жътва" в Гудрийдс на този линк, ще спечели това Нощно Острие. Туйто от мене :P

Извън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс

„Инверсии“ от Иън М. Банкс

 

 

Валентин Д. Иванов

Извън Културата: Инверсии

за романа на Иън Банкс

 

 

Любимият ми епизод (а също и на Патрик Стюарт) от телевизионния серия „Звездният път: Следващото поколение“ (Stat Trek: The Next Generation) се казва „Вътрешната светлина“ (The Inner Light). Почти цялото действие в него се развива извън командната зала на „Ентърпрайз“ и Пикард изживява друг живот, на друга планета, в напълно различен контекст. Това е чудесен похват, когато сценаристите или писателите искат да предложат на зрителите или читателите си нов поглед към някой добре познат герой или добре познат свят – трансформация, нова и необичайна гледна точка, нестандартен ъгъл.

За единадесетте години преди да се появи „Инверсии“ (1998 г.), Банкс написва пет романа и пуска един сборник с разкази и новели за света на Културата. За съжаление вече не можем да го попитаме, но може да предположим, че и той – като сценаристите на Старт Трек – са изпитали нужда от свеж поглед към своята любима пангалактическата свръх-цивилизация. В едно свое интервю Банкс казва, че се е опитал да напише „роман за Културата, който не е роман за Културата“. И според мен е успял.

Строго погледнато, пред нас е криминална история, разказана в антуража на чужда планета, сравнима по социално и технологично развитие с нашето Средновековие. Сравненията с „Игра на тронове“ са очевидни – има безмилостна борба за власт, шпионаж и тайнствени убийци. Но има и нещо повече – пред очите на местните жители, които не са чували за Културата и от чието име се води повествованието (Банкс не без успех използва този подход и в други свои книги), се случват чудеса. За средновековните хора те са норма, но за читателя, запознат с мнението на Артър С. Кларк (Arthur C. Clarke), че чудесата са неотличими от достатъчно развита технология, тези сцени за лесно разбираемподсказване, че ставаме свидетели на операция на отдела Специални обстоятелства (Special Circumstances), евфемизъм, който най-лесно можем да обясним с друг евфемизъм – този за „биещото сърце на Културата“.

 

*  *  *

Трудно е да се каже повече за романа, без да се разкрият сюжетните изненади, затова ще го направя непряко. Не съм първият читател, който намира паралели между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“. Най-очевидната прилика, разбира с,е е в тематиката на двете произведения – става дума за взаимодействието между две цивилизации на различни етапи от тяхното развитие. Това е популярна тема във фантастиката – достатъчно е да си спомним основната директива (Prime directive) от „Звездния път“ и безбройните епизоди, в които тя сякаш съществува само за да бъде нарушена. В света на Пладнето братя Стругацки дефинират обратното правило, създавайки Комкон и институцията на прогресорите. В дилогията „Звездите – студени играчки“ Сергей Лукяненко пък се опитва да обори концепцията на Стругацки за помощта и сътрудничеството между цивилизациите. А Дейвид Брин (David Brin) описва в цяла поредица романи за света на Ъплифта (Uplift) своите идеи как сътрудничеството между цивилизациите може да обхване дори биологичната еволюция. Едва ли писателите фантасти са разработили всички аспекти на взаимодействието между напредналите и изостаналите цивилизации (с цялата условност на това деление) и аз не целя тук да бъда изчерпателен. Вмешателство или не (и оправдано ли е то) – това е въпросът.

Вторият паралел между „Инверсии“ и „Трудно е да бъдеш бог“ е конфликтът, който подобно взаимодействие поражда. То не оставя без последствия „напредналите“ цивилизации. Стругацки нахвърлят из текста на романа си много споменавания за прогресори, които са се опитали да сеят добро с огън и меч, а и главният герой Дон Румата е изправен пред дилемата дали да не направи същото, когато животът на любимата му е застрашен. И напредналите, и изостаналите вървят по едно и също анизотропно шосе на историята. То криволичи по дълбоки дефилета и изненади дебнат зад всеки завой. Интересно е, че между двете книги има почти пряко съответствие в сцените на конфронтацията и насилието. Наистина – единият от героите на Банкс е жена и заплахата е сексуална, но за една жена това може да бъде „по-страшно от смърт“ и ефектът дори е по-силен. Все пак държа да отбележа, че за читател, запознат с мощта на Културата, заплахата никога не е истинска докрай. Ако сте чели другите книги от поредицата на шотландеца, сигурно имате ясна представа с колко много степени технологията на неговата свръхцивилизация надминава земното Средновековие. По друг начин стоят нещата с втория главен герой в „Инверсии“, което си е самоналожил ограничение технологично да съответства на местното ниво. Но и той е тренирал тялото си до състояние, недостъпно за хората от планетата.

Трета обща тема е механизмът на взаимодействие на Културата или на комунистическото човечество с „младите“ цивилизации. Според откровението на Борис Стругацки за ненаписания роман „Бялата дама“ ядрото на Островната империя (цивилизация на планетата Саракш, описана за пръв път в „Обитаемият остров“) се състои от три кръга. Вътрешният е безопасно и светло място на творчество и свобода, почти пълен аналог на света, от който произхожда Максим Камерер. Вторият кръг се обитава от обикновените хора, не много по-различни от нас. А третият е населен с шлаката на обществото – убийци, насилници, зверове и уроди. Именно те пазят Империята от външни заплахи. В постепенната деконструкция на своята утопия Стругацки провеждат известни паралели между Човечеството и Островната империя, разкривайки в по-късните си книги „тъмната страна“ на прогресорството.

Аналог в Културата е отделът за специални операции, назован с многозначителното име Специални обстоятелства. По думите на героиня от друг роман на Банкс – работата в този отдел е единствената, която има значение; всичко останало в Културата е сведено до игра без последствия – няма борба за ресурси или пари, човек е свободен за избере да се забавлява или да се труди без ограничения.

 

*  *  *

Далече съм от мисълта, че Банкс пише fan-fiction на Стругацки. Сигурен съм, че той по независим начин е стигнал до същите теми и проблеми. Ако светът на Пладнето е опит за описание на социалистическа утопия, то Културата и заедно с нея Стар Трек и дори неговата неотдавнашна полусериозна пародия „Орвил“ (Orville; невероятно е, че тази серия върви по ултраконсервативния телевизионен канал Fox) са опит да се изгради утопия, израснала от капиталиситческата системаq след като ограничението в ресурсите и средствата е отпаднало поради напредъка в технологическия прогрес. Доколко изобщо е уместно да се прилагат съвременните политически разграничения към едно такова общество на надживяната нужда (post-scarcity), е друг въпрос.

Накрая, но не на последно място, искам да подчертая, че двамата герои на Банкс, също като Антон от „Трудно е да бъдеш бог“, излизат променени от срещата с реалното средновековие. Прогресорската мисия на Културата успява само наполовина, но неосъзнатата „прогресорска“ мисия на средновековната цивилизация да научи на нещо представителите на Културата успява напълно. Държа да подчертая, че е изпълнен един от водещите ми критерии за добра литература – има еволюция на героите.

От художествена гледна точка книгата ми се стори безупречна. Четох я в оригинал и честно си признавам, че ме затрудни – авторът произхожда от островите и езикът му е богат, но в същото време е стегнат и повествованието е фокусирано.

Горещо препоръчвам „Инверсии“. Книгата е увлекателна космическа опера във фентъзиен антураж, която при това има послание и предлага богат материал за размисъл. В по-широк контекст – в жанра тя заема ключово място, на което се пресичат много идейни спорове и по един или друг начин едва ли ще остави читателите си равнодушни.

 

4-7.03.2018, Паранал, Чили

 


Валентин ИвановВалентин Д. Иванов е български астроном, работещ в Европейската южна обсерватория, и автор на научна фантастика. Научните интереси на Валентин Иванов са в областта на динамиката на звездни купове, кафяви джуджета, екзопланети и други. Посетете личния му сайт: valentindivanov.wordpress.com.

Материалът Извън Културата: „Инверсии“ (Inversions) от Иън Банкс е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Съдба от Шиничи Хоши (ревю)

Шиничи Хоши

 

 

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

Диана Петрова

Съдба от Шиничи Хоши

ревю

 

„Съдба“ е един малък сборник с разкази, включен в легендарната пордица „Библиотека галактика“. Това, според собственото ми проучване, е за съжаление и едниствената книга на Шиничи Хоши, издадена у нас. (Хей, издателите!!) Авторът е представител на следвоенното поколение японски писатели-фантасти и често е определян като един от най-ярките сред тях.  Няколко любопитни факта:[1]

  • Хоши означава „звезда“ на японски. Името на автора не е псевдоним, макар често да е смятано за такъв, предвид тематиката на творбите му.
  • В своята 26-годишна кариера Хоши е написал 1001 кратки разказа, както твърди в знак на уважение към Приказки от хиляда и една нощ.
  • Хоши е автор и на няколко романа.
  • През 1979 г. стартира конкурсът за кратки разкази Shinichi Hoshi. Всяка година хиляди амбициозни писатели изпращат творбите си; Хоши избира победителите до 1996 г., една година преди да почине.
  • Дружеството на японските писателите на научна фантастика, на което той е един от 11-те основатели и първи председател, го удостоява посмъртно с награда за цялостен принос през 1998 г.

 

Корица на Съдба
Съдба – Шиничи Хоши

 

В сборника „Съдба“ сюжетно разказите са подчинени на познати на пръв поглед теми: хора летят към звезди и непознати планети, извънземни кацат на Земята, нови научни открития, препратки към миналото, постапокалиптични картини. Но онова, което ги отличава от подобни класически разкази, е най-вече сарказмът, индиректното осмиване, подигравката над глупостта, алчността, себелюбието, както и тихата тъга по изгубени или по възможността да бъдат изгубени чисто човешки черти, преживявания и съпреживявания. Не очаквайте обаче някакъв бурен смях. Повествованията са изтъкани по онзи фин, някак  типично „японски“ начин и след прочит остава смесеното чувство на иронизиране, лека скръб и порив към осмисляне. Всеки един от разказите в сборника носи своя оригинална идея и със сигурност би могъл да бъде доразработен, разширен, сюжетните линии да бъдат продължени, да бъдат вкарани нови, да бъде дописан до новела или роман, но… не е. Авторът е избрал друго решение. Неслучайно творбите на Хоши се определят като „хайку“-то на японската научна фантастика. И това не се дължи само и единствено на кратката им форма. Защото хайку е не просто тристишие, хайку всъщност е една концентрирана интелектуална заигравка. Никак, ама никак не е лесно в три реда и определен брой срички да бъде предадено същественото. Едно от най-кратките, но и най-точни определения за хайку е „моментна снимка“. И както всеки зрител би видял сам детайлите в една снимка, така следва те да бъдат видяни и в хайку поезията. Ето защо една много голяма част от внушенията са косвени, неописани със слова, подразбиращи се от основните използвани думи и абсолютно освободени от авторов егоцентризъм. Точно такъв „концентрат“ са и разказите на Хоши. Без излишна словесност, без директни авторови оценки, без формулирани изводи. В голяма част от разказите дори не стигаме до там да научим имената на героите. Те са просто действащи лица, служещи за представяне на основната идея. И от друга страна – огромна доза окарикатуряване. И както в хайку – читателят е оставен сам да „дописва“. Може да спре до там, където свършва разказът, и просто да се наслади на сюжета. Но може и да продължи и да потърси по-дълбокия смисъл, маскиран зад смешното и гротеската.

Съвсем умишлено не бих искала да правя „анализ“, на всеки разказ поотделно, защото смятам, че ще лиша бъдещите читатели от част от удоволствието, което биха им донесли. Ще спомена само, че в сборника са включени двадесет и седем кратки разказа. Редът им в книгата е подчинен на сюжетен принцип. По няколко разказа, в които са разработени варианти, всеки носещ различен замисъл, свързани тематично с посещение на нов свят, среща на земляните с друга цивилизация, роботи, „умни“ машини, космически капани, един разказ, описващ нов свят, след разрушението на стария, разкази, касаещи емоциите като еманация на човешката същностq и за финал – моя любим разказ, третиращ идеята за надеждата.

Разказите на Хоши са и един чудесен „курс по творческо писане“. Защото всички се учим от големите, от най-добрите. Ако искате примери за това как се пише кратка и „ударна“ (пък при това и забавна) фантастика, прочетете сборника „Съдба“.

Ако не Ви се пише, а само Ви се чете, ако сте фенове на класическата фантастика, ако сега се запознавате с този жанр, или пък просто Ви се иска нещо хем сладко, хем дълбоко- прочете тази малка книжка. И си спомнете старата максима: малкото е повече.

 

миниатюри
сияят в съдбовен шарж
с шиничи хоши

 

Диана Петрова

 


[1] Източник: The Hoshi Library
http://shinichihoshi.com/

Материалът Съдба от Шиничи Хоши (ревю) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Огнен цикъл от Хал Клемънт

колаж
Разноезични издания на „Огнен цикъл“ от Хал Клемънт

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

 

Джовани Чемишанов

Огнен цикъл от Хал Клемънт

ревю

 

Абиормен се върти около Тиър, своето червено слънце, а синьото, Арин, наближава през няколко десетилетия и носи със себе си огнена буря, която унищожава обичайния живот на планетата. В последните кратки години на пролетта Дар Ланг Ан и Нилс Крюгер се срещат в средата на пустошта, където и двамата са се озовали по нещастно стечение на обстоятелствата. Неволята ги събира, а общата им цел ги сближава през хилядите мили път до ледените укрепления, където единият се надява да се спаси от лятото, а другият – да предаде за съхранение познанията, натрупани от неговия народ, така че те да достигнат до следващото поколение, което ще възроди расата му през есента.

Хал Клемент (или Клемънт – бел.а.) създава очарователен роман, съчетал в себе си приключението от срещата с един нов свят и интелектуалното изживяване от старата фантастика, която позволява на читателя да последва героите си в изследване механизмите на вселената. Между тези две страни на книгата екшънът присъства, но осъзнато е поставен на заден план, сякаш авторът не желае да разводнява вълнението ни от разкриването на научните чудеса с евтиното и леснодостъпно удоволствие, предоставяно от адреналина. От самото начало са ни спестени както катастрофата на Дар Ланг Ан, така и злополуката с Нилс Крюгер, която става причина спътниците му да го помислят за мъртъв и да го изоставят на чуждата планета. По-нататък този подход се развива и задълбочава, като вместо да разказва за изживяванията на крачка от смъртта на своите герои, Клемент насочва вниманието ни към ехото на праисторически катастрофи и надвисващото предчувствие за огнената геена, която настъпва с наближаването на Арин.

Космическите измерения на предстоящата катастрофа служат като идеален фон на втората част от книгата, където се поставят и трудните въпроси в нея. Можем ли да съдим култура, която се е формирала при невъобразими за нас условия? Какви биха били последиците, ако се опитаме да се намесим, и няма ли по-скоро да навредим с това, което си представяме, че е помощ? Трябва ли изобщо да помагаме, а не просто да оставим чуждия на съдбата му? Няма ли да застрашим самите себе си, когато допуснем твърде близо чужденци, които могат да усвоят обитаваното от нас пространство и чиято жизненост далеч надвишава нашата?

Доказателство за непреходните качества на романа „Огнен цикъл“ (№ 38 от поредицата „Библиотека Галактика“) е фактът, че шестдесет години след написването му въпросите по-горе биват задавани отново, макар и в непредвиден за автора контекст. Не знам какви отговори ще дадем днес, но Клемент предлага универсално мъдър съвет. Желанието, без значение колко кадифено е то, може да бъде водещо само когато зад него стоят железни факти, както командир Бърк обяснява на младия Крюгер. Традициите и очевидното нямат никакво значение. Дар Ланг Ан ще заяви, че много по-важен е методът, въображение плюс експерименти, които да предоставят отговорите, до които неговите хора ще трябва да стигнат сами.

Материалът Огнен цикъл от Хал Клемънт е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Синият тайфун: филмът е съветски

Фрагмент от корицата на „Синият тайфун“
За илюстрация е използван фрагмент от корицата на Текла Алексиева

Този текст е част от поредицата „Поглед към Галактиката“. Научете повече за нея.

 

 

 

Петър Тушков

Синият тайфун

Или един сборник
със съветски научнофантастични разкази за морето

 

 

Вместо няколко предварителни думи

Библиотека Галактика с основание може да се нарече една от гордостите на фантастиката в България. Малка, но основателна.

Почерковите илюстрации на Текла Алексиева, умелият баланс в подбора на публикациите, породената митология, явлението, която онагледява — поредицата не само рамкира световния процес и му придава ясен облик в културата ни, но и подсилва процеси, започнали много преди същинската ѝ поява.

Благодарение на „малките книжки“ фантастиката в Народната република — казано без каквато и да е сантименталност по отминалите времена и с интерес, насочен към развитието и разговора със света около нас — преживява своя дълго отлаган разцвет и за известно време, най-малкото по продажби, представителите ѝ се нареждат по влияние върху умовете ни редом с произведенията на Шекспир, Марк Твен, Томас Ман, Ги дьо Мопасан, Виктор Юго, Иво Андрич (сред много други). Малки книжки, оспорими по значимост, но несъмнени като резултат и феномен на социално-политическата среда, в която алегорията, символът, литературата са начин свободният ум на човека да опази ненакърнена способността си да вижда духовното отвъд всекидневното.

Не е случаен фактът, че след промените отначало незабележимо, а в днешно време все по-видимо в България се забелязва спад в интереса към фантастиката като жанр. Не е нормално да е така – литературата, каквато фантастиката е, винаги съдържа в себе си изумителен, приковаващ елемент, скок във въображението, който отключва способността да потиснем неверието си достатъчно дълго, за да съзрем проектираната идея във формата. Но не е случайно, защото заедно с постиженията си Библиотека Галактика по някакъв начин е успяла да сложи етикет върху цял клон от литературната изразност и така дори в този момент да я удържа в състояние на отстраненост от важните, от сериозните процеси на литературния и културния ни живот по силата на неразбиране и неспособност за запознанство, които подозрително приличат на предразсъдък

Темата е по-обширна и по-болезнена. За щастие в последно време дори има известни наченки на отърсване от застоя. Споменавам я, тъй като ми дава възможност да изясня нещо по относително разбираем начин: защо от „Сборище на трубадури“ се заехме с нелеката задача да запознаем и млади, и неизкушени читатели с всички 121 книжки от поредицата?

Вчерашната „фантастика“ не е днешната „фантастика“. Жул Верн не е Самюел Дилейни. Трите закона на роботиката не управляват поведението на героите в нито един съвременен български роман, който отчаяно опитва да отстрани от себе си празния етикет „фентъзи“ само за да бъде подминат като такъв, без да е прочетен и без да е направен опит за равноправния му прочит наред с останалите ни съвременни литературни текстове. За да разберем защо, трябва да опознаем етимологията на етикета.

Коя е първата малка книжка в тези ревюта?

„Синият тайфун“  се ражда през 1979 година (изкушавам се да кажа в сив, дъждовен ден) и не е кой знае какво, като се изключат две неща — илюстрацията на Текла Алексиева и фактът, че е книжка № 1 от поредицата, която напълно ще преобрази представите ни за послушна литература. Има уловка — книжката се преструва на „една от нас“…

Какво съдържа?

Корица
Синият тайфун

Вместо предговор, от Георги Крумов

Бомбастичен предговор, който издава висши умения за уверена навигация в опасните води на политическата конюнктура. Може да се възприеме и като умилостивяване на цензурата, и като искрен опит за осмисляне на деянието в условията на жестоката реалност, в която и един виц може да те прати да чукаш камъни.

Бягство, от Север Гансовски

Пътешествие през камбрийския период, в края на палеозойската ера — „Някаква напълно безптича територия.“ Главният герой — Стван — е същински Робинзон, но всъщност заточеник, изселен, затворник в друга темпорална зона, където има само раковини и медузи и ни един жив човек, а водораслите още не са еволюирали до дървета. Приятен поостарял, но отличен книжовен български на превода. Езикът на повестта е жив, описателен и почти никога не успява да възпре действието. Героят действа и това ни спасява от проблясъците на застой във философско отношение. В този свят „Голямата мечка беше още меченце, пъхнало лапа в косите на Вероника.“

За съжаление повестта не е публикувана в цялост (само част първа, с оригинално заглавие „Через океан“, и то със съкращения), но започва увлекателно. Имате чистосърдечното ми уверение, че ми се искаше да можех да я прочета докрай. Несъмнено „изрязването“ се дължи и на тематиката на сборника — разкази за морето, — тъй като в следващите части „Бягство“ ни пренася в различни ери от земната история.

Човекът от Пацифида, от Аркадий и Борис Стругацки

Японо-американско-пацифидска хумореска, ако ми позволите да вляза в игривия тон на руската душевност, която веднага се забелязва от темите, поведението и жизнената философия на героите в този сборник. Интересното в случая – научнофантастичен разказ, за който някой би възкликнал наивно „но това не е фантастика!“ Фантастика е, голубчик.

Мефисто, от Асколд Якубовски

История за Великия калмар! Полезни и забавни бележки под линия (вие преценете кой от двата примера какъв е, аз само малко ще ви подскажа), а мотото ми е, че бележките под линия винаги са добре дошли:

„Милтън — английски поет и публицист (1608–1674), участник в английската буржоазна революция от XVII в.“

„Архитевтис — вид калмар, достигащ дължина до 18 м.“

Има и бележки под линия, които не е зле да си запишете, защото ще ви потрябват за кръстословицата в януарския брой на сп. „Космос“ ‘80:

„Скорпена — риба от сем. костуркови.“

Едно зловещо, напълно неочаквано изречение ще въведе читателя почти незабавно в тази трагична история:

„11 април: „… Наблюдение: тук всички се ядат едни други. Най-малките биват изяждани от по-големите (раци и риби), те — от по-големите, големите биват изяждани от огромните. Храната е за този, чиято уста е голяма и с остри зъби.“

Скъпо струващ опит, от Михаил Грешнов

Разказ от типа „из живота на американците“. Ако американците имаха странни дори за славянското ухо псевдоамерикански имена. Действието започва в Калифорнийския изследователски институт — добре известното научно средище и бърлога, както се оказва, на гениален, но морално затруднен учен, посветил живота си на успеха с главна буква. Дали към края си историята няма да прерасне в категорично заклеймяване на империализма и безчовечността на капиталистическия строй? Подозренията ми, както и на оплетения в играта не съвсем невинен асистент Глен, от чиято гледна точка се води разказът, се потвърждават с пълна сила — намесват се военните. Значи милитаризъм!

В този момент от повествованието ми се струва, че изгледите за Делфина Хари не са от светлите. И се оказвам прав. Ако харесвате струпани на едно място изплакнати в съветски риванол клишета за американската култура, подхвърлено момиченце в инвалидна количка, в името на което баща му се подлага на мозъчна трансплантация, и самоубийство сред открито море а ла Мартин Идън, това е вашият разказ. Чете се на един дъх.

Господарят на залива, от Север Гансовски

Още приключенска проза от моя човек Гансовски. Нямам възражения, защото вече съм му фен. Изречението „Един папуас ми каза, че на запад от Мерауке живее чудовище, което нито един бял още не е виждал“ затвърждава запалянковщината ми и неволно правя асоциация с волните фантазии на Петър Бобев — засега предпазливо, защото не съм сигурен какво ме очаква.

Гансовски, който между другото е участвал като снайперист във Великата отечествена, не разочарова. Като същински Салгари той сякаш преживява чрез своите герои онези далечни земи, морета и приключения, до които се е докосвал като корабен прислужник и моряк: „По песъчливия бряг вървеше папуас с голям бананов лист в ръце. На фона на розовата ивица небе изглеждаше като издялан от черен камък.“ За разлика от Гансовски „Господарят на залива“ разочарова. От първоначалните интрига, приключение и мистерия остава пух и прах, докато постепенно става ясно, че главната роля на чудовището е поверена на нещо като организъм (класификацията е от вида някакъв вид енергия, трекитата знаят за какво говоря), който не може да бъде видян и съществуването му до голяма степен си остава метафизична теория. Великолепно дразнещ финал, за сметка на това!

Синият тайфун, от Александър и Сергей Абрамови

Стегнат, завладяващ разказ за екипажа на изследователски морски кораб, попаднал в най-невероятния тайфун в кариерите на капитан Артур Лепик — червенокос естонец, с рядката способност да се впечатлява изключително трудно — и научния ръководител на експедицията Рогов — виден учен, кръстосал надлъж и нашир земните морета. Само дето тайфунът може и да е от алтернативна вселена. Знам, че звучи безинтересно и поради тази причина не се притеснявам да издам тази част от сюжета. И сами можехте да се сетите — научна фантастика, тайфун, близко е до ума. Историята е сходна по изпълнение до някои от образците на „златната“ американска фантастика и не блести с недостатъци. Дори Рогов претърпява относително развитие като герой, което малко преди ненатрапливия финал подхваща читателя и го оставя нежно в бурните води на собственото му разпалено въображение, за да потърси сам отговорите на най-важните въпроси след края на историята. Преди това Рогов буквално ни е поднесъл на тепсия тези отговори: „А че е невероятно, какво от това — прескочи невероятното и тогава всичко става понятно и обяснимо.“ Според мен тези думи не са се събрали на корицата, иначе сборникът щеше да се казва така.

На Атола, от Иля Варшавски

Това ви е наградата, така че не очаквайте преразказ. „На Атола“ е кратко бижу, което ще ви помогне да се разделите с тънката книжка малко натъжени, леко разчувствани, но изпълнени с оптимизъм и вяра в човека и светлото бъдеще. Идеален финал за сборника и поне за мен въплъщение на причината да уважавам фантастиката от онзи период и от тази страна на Желязната завеса.

Крайна оценка?

Повече от благоприятна. На първо място авторите в книгата не са аматьори (споменах, че един от тях е бил снайперист във Втората световна война, но пропуснах да отбележа, че е завършил филология в Ленинградския университет и през 1979 година вече е натрупал почти трийсетгодишен опит в литературния труд).

Това е достатъчна храна за размисъл, докато човек в действителност чете текстовете и получава непосредствена представа за разказваческите техники, работата с езика, идеите, подтекста и литературния експеримент в контекста на времето и на корпуса от руски и чуждестранни творби, откъдето произлиза всеки един от разказите. „Синият тайфун“ е сборник, който независимо от услужливо, пресметливо съветското си съдържание без съмнение дава силна заявка и демонстрира заложбите на колектива от съставители, редактори и преводачи, които в следващите петнайсетина години ще докоснат върховете на стохилядните тиражи.

Но да не избързваме – предстои ни да поговорим за идните книги в поредицата, в сравнение с които „Синият тайфун“ е скромно, встъпително постижение с колебливи идейни и литературни достойнства. Примамка за неукрепналия ни вкус и подкана да се почувстваме малко по-уверено в непознатия свят на литературен клон, където законите  на категоризацията са странно различни от онези в „истинския“ свят, който току-що – и без изобщо да подозираме – сме оставили зад гърба си.

 

Следва продължение…

 

 

Материалът Синият тайфун: филмът е съветски е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Белият хотел на Д. М. Томас (рецензия)

Фрагмент от корицата на „Белият хотел“ от Д. М. Томас

Отговорен редактор за публикацията: Деница Венкова

 

Йоанна Нейкова

Белият хотел

рецензия

 

Написан през 80-те години на миналия век, „Белият хотел“ на Д. М. Томас не може да бъде жанрово определен еднозначно. Текстът прескача границите на конвенционалния роман и отива отвъд, за да съвмести привидно несъвместимото. Експерименталният подход на автора обединява различни техники на писане – всяка част предлага нов поглед, само за да бъдат събрани всичките нишки в една точка – Белият хотел.

Концептуално обединяващи са теми, белязали и разтърсили първата половина на 20 век – от появата на психоанализата до Холокоста и последиците от Втората световна война. Действията от романа имат голям времеви и пространствен обхват, проследявайки трансформациите, както на героите, така и на цяла Европа. Фигурата на Зигмунд Фройд безспорно хвърля сянката си върху текста на Д. М. Томас. Създаването на връзка между психоанализата и литературата не е нещо необичайно – самият Фройд посяга към литературни произведения, за да онагледи някои от теориите си. Също така повечето му публикувани случаи, сред които и случаят Дора, излязал от печат под заглавието Фрагменти от анализа на случай на хистерия, събират в себе си всичко необходимо за създаването на една фикционална творба. Романът „Белият хотел“ се опитва да постигне обратния ефект – стъпващ предимно върху фикционален материал, на места текстът силно наподобява тъкмо публикуваните изследвания на Фройд. Това тънко внушение е подсилено от факта, че фигурата на психоаналитика също е персонаж в разказа. Това е резултат от една особена тенденция през 70-те и 80-те години – преосмислянето и пречупването на текстовете на Зигмунд Фройд през литературата и визуалните изкуства, използвайки именно този скрит повествователен потенциал в психоаналитичните изследвания. Но Томас не се задоволява само с това и не спира дотук, а създава един своеобразен текстов колаж, поглед към сложната и комплексна същност на човешката психика.

Композиционно романът е разделен на шест части, всяка от които съдържа едно и също ядро, но поднася нов структурен и концептуален акцент. Авторът заимства елементи от епистоларния роман, поезията, документалистиката и историята, фантастиката, за да съгради един цялостен и завършен разказ. Централната фигура, около която гравитира повествованието, силно напомня на някои от реалните пациетки на Зигмунд Фройд. Тя, подобно на тях, присъства с две имена – фрау Ана Г. и Лиза Ердман. Използването на фалшиво име не служи единствено и само за скриването на самоличността на пациентката, каквато се оказва тя, а задава една от двете имплицитно втъкани концептуални нишки на сюжета – вечната свързаност на Ерос и Танатос. Тази линия бива онагледена чрез женските образи в романа – майката и лелята, Ана и Лиза, които функционират като точки, бележещи нагона и смъртта и тяхната сдвоеност. Обединяващият елемент, преплитащ тези крайности, е топосът на Белият хотел, която задава втората концептуална нишка – горе и долу. Образът на хотела се появява в началото и края, рамкирайки повествованието, но и чертаещ измеренията по вертикала. В началото той е част от натрапчивия сън на фрау Ана Г, изпълнен с еротика и насилие, който Фройд се опитва да разтълкува. За пациентката тези епизоди с еротични сцени и безпредметна смърт представляват най-ниската точка в живота ѝ – хистерията. Вторият момент, в които се появява хотелът, е самият епилог на романа – частта Лагерът. Белият хотел като утопия post-mortem или персоналния рай на Лиза Ердман – най-високата точка. Завръщането в хотела е своеобразно завръщане в утробата, изначалното състояние преди раждането, обединението на Ерос и Танатос, Лиза и Ана, или просто метафора за нагона към смъртта.

Частта Спалният вагон извършва поредното превключване в стилово отношение и отнася наратива в 1941 г., Киев. Настъпването на нацистите е факт, предстои да се случи едно от най-големите масови изтребления на евреи през Втората световна война – екзекуциите в Бабий Яр. Частта носи елементи на документалистика, които задават един дистанциран поглед към зверствата, извършени в Украйна – разтърсващи натуралистични и брутални сцени. Смъртта на Лиза там, както и на хиляди други, повдига въпроса за хуманността и отношението към човека – етническата принадлежност като дискредитираща правото на живот. Особената двойнствена същност на Лиза – еврейските ѝ корени и християнската ѝ вяра – я изправят с нова сила пред въпросите за идентичността и дълга.

Романът на Д. М. Томас не представлява просто един експеримент между психоанализа и литература, а поглед към Европа през първата половина на миналия век през единичния случай – прочит на цялото през частното, нервозата на човечеството през хистерията на един.


снимка
Йоанна Нейкова

Йоанна Нейкова е родена през 1995 г. и е студентка в специалност „Българска филология“ в Софийски университет. Три пъти е водеща брой на „Литературен вестник“, като има и самостоятелни публикации във вестника. Печели първо място в Деветнадесетата национална научна конференция за студенти и докторанти „Пътят на словото: идеи, идеали, утопии“ (2017 г. Пловдив). Интересите ѝ са в областта на теория на литературата, западноевропейския модернизъм и постмодернизма.


корица
Белият хотел, от Д. М. Томас, изд. „Сиела“, София, 2016

 

Материалът Белият хотел на Д. М. Томас (рецензия) е публикуван за пръв път на Сборище на трубадури.

Три Книги За 25 лв



40 разказа от жанровете фантастика, фентъзи и ужаси, разположени на почти 700 стр. За поръчки - пишете на [email protected] или във фейсбук на лично съобщение на https://www.facebook.com/Branimer.

Две Години Клуб LAZARUS

Както бях написал преди 365 дни в предишната равносметка - "Тази година толкова, догодина повече!" Така и стана.

1. Клубните издания



Единственото клубно издание за тази година е сборникът ВОЙ. За разлика от предишния ПИСЪЦИ, който бе издаден на 4 май по случай 40 г от рождението на клубния патрон, ВОЙ бе издаден на 1 октомври, когато се навършиха 2 години от смъртта му. Книгата съдържа в себе си 18 разказа от членовете на HWRC LAZARUS. Върху нея бе работено извънредно прецизно, със сериозна редакция, за да се получи може би най-доброто клубно издание досега. Естествено, ВОЙ бе посрещнат радушно от феновете на клуба - първият тираж се изчерпа в рамките на три седмици, което наложи допечатка. Автор на корицата е отново брилянтният Петър Станимиров, а като редактори се трудиха дълго и напоително Елена Павлова, Сибин Майналовски, Кети Илиева и Явор Цанев. Автор на предговора – Бранимир Събев.

2. Еврокон



Клуб „Лазарус“ се представи повече от достойно на българските номинации за ежегодното събитие за фантастика Еврокон 2017. Творчеството на клуба доминираше осезаемо в почти всички категории. Гласуването на 650 фена на фантастичното определи 10 първи места от общо 14 категории за членове и произведения на клуб „Лазарус“:

1. Най-добро литературно произведение: “Писъци” – Horror Writers Club LAZARUS
2. Най-добро художествено (арт) произведение: Корица на “Писъци” – Петър Станимиров
3. Най-добро произведение за деца: “Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Елена Павлова
4. Най-добър писател: Явор Цанев
5. Най-добър художник: Петър Станимиров
6. Най-добър популяризатор на фантастика: Явор Цанев
7. Най-добро периодично издание: Списание „Дракус“
8. Най-добър преводач: Елена Павлова
9. Награда за дебют: Александър Цонков – Lostov
10. Гранд-майстор на фантастиката: Явор Цанев

Българските победители в съответните категории участваха в Еврокон (European Science Fiction Society), което се проведе на 16-18 юни, 2017 г. в Дортмунд, Германия. От тях с поощрителна награда за дебют (Chrysalis Award) беше отличен Александър Цонков – Lostov.

3. Книгите на наши автори



И 2017-а бе плодотворна година за клубните членове. Бранимир Събев, председател на клуб LAZARUS, издаде петата си поред книга – хорър-сборника НОЩНО ОСТРИЕ. Валентин Попов зарадва феновете си с четвъртия си поред сборник АНГЕЛИТЕ НЯМАТ КРИЛЕ. Димитър Цолов се отчете с два фентъзи романа – единият бе ПРОКЛЯТИЕТО НА БЕЛИАЛ, продължение на „Клиника в средата на нощта”, фентъзи с български етно-мотиви, а другата му книга бе КЪРВАВИ ПЕСНИ, класическо фентъзи тип меч и магия. Марин Трошанов продължава смелия си марш напред с продължението на Ламя ЕООД – ОСВОБОЖДЕНИЕ, чудесното ърбън-фентъзи, покорило не едно и две сърца. Александър Драганов, председател на НКФХ „Цитаделата”, издаде поредния си фентъзи роман ЧЕРНАТА КОРОНА, продължение и завършек на историите за Ледената Планина. На още едно фентъзи приключение бе сложено епичен финал – ЗАЛЕЗЪТ НА БОГОВЕТЕ, четвърта част от „Пръстенът на Нибелунга”, един проект на Елена Павлова и Петър Станимиров. Елена издаде и невероятна хорър-селекция – сборникът БЕЛЯЗАНИ ЛЕБЕДИ. И накрая – едни от най-новите членове на клуб LAZARUS издадоха дебютните си книги. Анна Гюрова и Даниел Иванов пристъпиха смело под прожекторите със своите жанрови сборници ГРАДЪТ НА СКЕЛЕТИТЕ и БЛАТНА ТРЕСКА.

4. Гаяна



През 2017-а г. Явор Цанев далеч не седя със скръстени ръце – неговото издателство ГАЯНА за поредна година бе най-доброто, случвало се на родната жанрова литература през последните 5 години. С логото на издателството излязоха около 40 книги. Колекция „Дракус” вече наброява 24 заглавия, 6 от които издадени 2017-а. За поредна година бяха публикувани 4 бр. на списание Дракус, приютяващо на страниците си разкази от родни творци. За втори път издателството спечели приза на НКФХ „Цитаделата” – „Издателство на годината”. И накрая, бе проведен конкурса „Зовът на Лъвкрафт” за разкази от български автори, вдъхновени от творчеството и личността на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Жури на конкурса – Явор Цанев, Кети Илиева, Бранимир Събев, Сибин Майналовски, Елена Павлова, Иван Атанасов. Резултатите ще бъдат обявени след известно време, а напролет ще видим наградените творби в сборник.

5. Награди



Година, богата и на награди. Януари месец бяха наградите на Цитаделата, в които членове на клуба спечелиха родните отличия съответно за автор на годината (Донко Найденов), преводач на годината (Елена Павлова), издателство на годината (Гаяна), герой на годината (Димитър Цолов) и злодей на годината (Симеон Трифонов). Явор Цанев взе първо място на микро конкурса за хипер разказ в три изречения на "Сборище на трубадури", поощрителна награда от конкурса „Спри, обичам те" на Съюз на независимите български писатели, второ място в конкурса за фантастичен разказ на тема „Пътуване във времето“, организиран от Младежки дом Пазарджик и Клуб по фантастика „Аркадий и Борис Стругацки“, както и първо място на Национален конкурс за къс разказ „Мостове“ - награда и на журито, и на публиката. Елена Павлова спечели призове като първа награда на конкурса за любовен разказ на сп. DIVA, първа награда на конкурса за фантастичен разказ “Пътуване във времето” на клуб “Аркадий и Борис Стругацки” и младежки дом Пазарджик, почетната награда на общината в конкурса за разказ “Земя на пеещите колелета” на общ. Генерал Тошево, едно второ място на "Истории от някога" - изданието "Кошмарен сън" (в същото издание председателят на клуб LAZARUS Бранимир Събев завоюва първа позиция). Добрин Добрев - Додо бе отличен с втора награда на конкурса за фантастичен разказ “Пътуване във времето” на клуб “Аркадий и Борис Стругацки” и младежки дом Пазарджик, поощрителна награда в конкурса за разказ “Земя на пеещите колелета” на общ. Генерал Тошево. Валентин Попов се разписа на места като „Най-добро перо“, присъдена от журито на „Под върха II“ на Софийския планински клуб, първо място на конкурса за драматичен женски образ „Албена“, втора награда в категория „Истории и традиции“ на конкурса „Изящното перо“, организиран от Салон за българска култура и духовност, Чикаго, награда в четвъртия конкурс за литературен текст „Лист“, организиран от СНЦ „Пътуващите книги на Стара Загора“, както и специална награда от сдружение „Лумен“, организатор на конкурса „Морето“ (още една такава награда спечели и зам.-председателя на клуба Сибин Майналовски).

6. Публикации



Естествено, публикациите бяха повече и от наградите. Освен в самостоятелните книги и клубния сборник, разкази на клубни членове присъстваха още в броевете на сп. Дракус, годишния брой на сп. Тера Фантастика, антологията "Машина за истории", антологията "Спри, обичам те", сборника на НКФХ "Цитаделата" "Мечове във времето", сп. Антимовски хан, сборника с наградени произведения от конкурса “Морето” (2016 г.) на фондация “Лумен”, алманаха “ФантАстика 2016”, сборника с наградени разкази "Конкурсът" на "Пътуващите книги на Стара Загора", броеве на в-к "Форум", сборника „Морето в разкази и стихове“, „Антология Албена“, онлайн списания, сайтове, блогове и др.

7. Други



Какво друго ли? През 2017-а излезе с логото на Гаяна петият поред, последен сборник от колекцията "Мечове" на Цитаделата - а именно "Мечове във времето". От 10 септември до 19 ноември по Радио Христо Ботев бе проведен 28-ият поред роман от Библиотека Български Реалити Романи - "Реквием за Сбъдващия Мечти", жанр хорър, посветен на патрона на клуба Адриан Лазаровски. Ако не сте го слушали, може да чуете отделните глави от романа на следния линк. Паметта на Адриан бе почетена и на 1 октомври в клуб ПЕРОТО, НДК, където в рамките на София Ноар Уикенд си припомнихме за него и творчеството му. Клубните членове представяха книгите си из цяла България, като може би тук е мястото да споменем успеха на Марин Трошанов, обиколил училища в София, Варна, Ловеч, Троян, Бургас и др, без съмнение най-каненият автор в инициативата Писател Назаем.

Завеса.

Читателска 2017



60 прочетени книги през 2017-а. 41 от тях - български.

Клубен Панаирен Гайд

Понеже напоследък е много модерно да се пускат гайдове за Панаира на книгата в НДК реших, че ще е хубаво да направя и аз един такъв - естествено, с книги на автори от клуба. Ако искате да прочетете някое заглавие с автор член на LAZARUS, на Панаира в НДК може да намерите следните книги на указаните места:

1. Димитър Цолов - Кървави Песни



Несъмнено, най-новият клубен хит. Това е петият роман на Доктора - фентъзи приключенията на Рент и Блър можете на откриете на щанда на Изток-Запад - ет. 2, щанд 210. За най-запалените - в събота, 16-и, между 14 и 16 ч, Митко Цолов ще присъства физически на щанд FLTRP - ляв полуетаж, щанд А3, така че можете да си вземете книгата лично от него с автограф.

2. Пръстенът на Нибелунга - Елена Павлова/Пепи Станимиров



Едно прекрасно приказно приключение, написано по либретото на Вагнер, може да стане ваше притежание от щанда на издателство Кибеа - ет. 3, щанд 333. Четири великолепни издания, написани и илюстрирани по най-добрия възможен начин за вас. А специално за феновете - можете да се срещнете и лично да вземете автограф от авторката и художника в събота, 16-и, между 13 и 15 ч, пак на въпросния щанд.

3. Черната Корона - Александър Драганов



Отново чудесен, дори бих казал страхотен роман от Сашо Драганов - фентъзи с доволно мрачни хорър-нотки, продължение на "Сказания за Ледената планина". Черната Корона лично за мен е връх в досегашното творчество на Александър. Можете да откриете книгата на щанда на Иви Пет - ет. 4, щанд 406.

4. ЛАМЯ ЕООД - Марин Трошанов



Предизвикалите фурор ърбън-фентъзи романи на Марин ЛАМЯ ЕООД и ЛАМЯ 2: Освобождение могат да станат ваше притежание от щанда на издателство ФЮТ - ет. 3, щанд 332. Само един факт - Марин Трошанов е без съмнение най-каненият писател в инициативата Писател назаем и обиколи училища из цяла България, за да представи своите книги. Не пропускайте!

5. Бранимир Събев - Пустинния Скорпион/Априлска Жътва



Ами, ето я моя милост, закъде без мен. Случайно ако някой не си е закупил Скорпиона и Жътвата, може да го направи от щанда на издателство ИБИС - ет. 3, щанд 301. Пустинния Скорпион е сборник фантастика и фентъзи, а Априлска Жътва е повече хорър.

6. Елена Павлова - Две Луни



Несравнимият сборник на Елена, страхотната компилация Две Луни, съдържащ фантастика, фентъзи, че и щипка хорър, може да стане ваш от щанда на издателство Изток-Запад - ет. 2, щанд 210. Сборник разкази, в който няма нито лоши, нито средняшки произведения - всичко е от страхотно нагоре.

7. Блатна Треска и Хоризонтите на Лудостта


Дебютният сборник на Даниел Иванов и последната книга на Донко Найденов няма да присъстват на щанд на Панаира, но можете да си ги вземете двете заедно в промоционален комплект до края на тази седмица включително на обща цена от 16 лв. За целта - просто драснете един имейл на Донко: [email protected]

Ами, това е. Пожелавам ви приятно четене!